Излезе от печат и вече е пусната на книжния пазар новата ни книга „Виновниците за погрома на България през 1913 г.” със съставител Цочо Билярски. В тази книга за първи път в новата ни история изключително подробно и увлекателно са изнесени множество спомени и документи за живота и дейността на най-българския владика от края на 19 – ти и началото на 20 –ти  век – митрополит Методий Кусев.

Но най-силните, най-запомнящи се и най-вдъхновяващи са включените в сборника книги, статии и коментари на самия владика. В тях дядо Методий много увлекателно и емоционално посочва виновниците за погрома на България и изключително аргументирано оборва своите опоненти.
От цялата книга ясно се вижда, че целия си живот, цялата си творческа дейност митрополит Методий Кусев е отдал на българския род и опазването на неговите земи. Всеки миг от своето съществуване Методий Кусев посвещава на борбата за българска църква, за български училища, за политическа свобода и човешките права на всички българи, където и да се намират те.
И този личен и завладяващ пример на най-българския владика днес ни е нужен, за да вдъхновява и просвещава всички българи, а най-много днешните църковни водачи, просветни деятели и особено българските политици.

Никола Григоров

В нашата хилядолетна история един от най-преданите борци за собствена църква и училища, за свободна и независима държава, за човешки правдини на всеки българин е буйният, невероятно упоритият и обичащ до крайност своето Отечество Старозагорски митрополит Методи Кусев (Кусевич).

Роденият в Македония български владика още от най-ранна младост се включва активно и е навсякъде пръв в народната борба срещу турските зулуми, срещу гръцката и сръбската пропаганда и особено срещу интригите, лъжите и безбройните заговори на руските дипломати срещу българския народ.

Митрополит Методи Кусев много тежко преживява жестокия погром и разпокъсването на България през 1913 г. Своята мъка и своите прозрения дядо Методи отразява в забележителната си книга „Погрома на България. Виновникът”. В тази книга той с голяма болка и страст разобличава враговете на България и посочва истинските виновници за първата национална катастрофа през 1913 г., а именно руския император Николай ІІ и неговата имперска дипломация. Книгата на дядо Методи е едно от най-точните и аргументирани разобличения и обвинения срещу руския царизъм и неговата антибългарска политика по онова време. И точно тя ни послужи за основа и даде идеята за заглавието на настоящия сборник.

Всички документи и материали, събрани в сборника, и всички разкази на очевидци, познаващи отблизо владиката, представят дядо Методи като един от най-големите български държавници, като един от най-ревностните патриоти и българи родолюбци, които са имали българската църква и българският народ. И всички те сочат, че делата и дейността на митрополит Методи Кусев в защита на българщината го извисяват като най-българския владика от онова време. А точно той и неговата всеотдайна патриотична дейност за опазване на българския род тънат вече десетки години в забвение.

Това ни накара заедно с Цочо Билярски да издадем настоящата книга и да припомним дейността на този национален герой, който напълно е заслужил честта, името му да бъде редом в пантеона на българската слава до имената на Патриарх Евтимий, Отец Паисий, Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Даме Груев, Тодор Александров, Иван Михайлов и много други български герои.

За да го помним него, истинския български владика Методи Кусев, за да се поучим от него, от неговите дела и от неговата невероятно дълбока житейска мъдрост и най-вече от неговата истинска любов към нашето Отечество България.

Никола Григоров

ПРЕДГОВОР

Днес, на този свят за нас българите ден – 24 май 2010 г., денят на Светите братя Кирил и Методий – завършваме и предлагаме на нашите сънародници една книга, която отдавна трябваше да бъде част от всяка българска библиотека – сборникът за живота и делото на един от стълбовете в нашия народен пантеон на безсмъртните – Старозагорския митрополит Методий Кусевич, човекът с най-войнстващия дух и слово сред представителите на Българската пра-вославна църква през Третата българска държава. Колкото и да е богата на личности и събития българската история, то животът и делото на Старозагорския митрополит Методий Кусевич са неповторими и несравними с тези на други българи, негови съвременници, тъй като присъствието му е не само осезаемо, но и изпълнено със смисъл и жизненост. Макар и да е писано за него не малко, то все още не е казано всичко за този българин, името на който гордо стои до имената на Светите Седмочисленици, на Патриарх Евтимия, на Отца Паисия и Софрония Врачански, както и до тримата велики, имената на които свързваме с Великденската акция (1860) – Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки, както и до тези на Българските екзарси Антим I и Йосиф I. Неговият живот е неразривно и тясно свързан с повече от половинвековната история на народа ни, и то като започва през годините на възрожденския ни възход и преминава през изграждането на съвременна България, военните походи и победи и главоломните катастрофи, които овенчаха победите по бойните полета през войните за национално освобождение и обединение на българите.  Дядо Методий е и строител и природозащитник, а грижите му за учебното и църковното дело сред поробените българи, откъснати от Отечеството след Берлинския конгрес (1878) го нареждат също на едно от първите места сред заслужилите. Най-пълноценно той замества Екзарх Йосиф I през изгнаническия му период след Руско-турската война в Източна Румелия и в Княжество България. И двете български гимназии в Солун и в Одрин разчитат на неговото умело ръководство.  Емоционалната натура на дядо Методий е останала жива в неповторимия портрет, който рисува един от най-близките му и най-добре познаващите го негови съвременници – мемоариста и летописеца Добри Ганчев: „Пиша горното не за укор на Кусевича. Нека ни на йота не се нащърби добрата памет за него. А тя у мнозина остава такава. Съобщавам разнообразните черти от живота му, за да може да стане съвършено ясен този оригинален деятел от неотколешното минало. Безскрупулен е Методий. Пред нищо се не спира, кога е въпрос за общото добро. Униженията са нищо за него, кога му предстои да потърси средства за помощ. Унижи се пред някого, за да помогне на нуждаещия се. Вземе от едного, даде на другиго. За своето аязмо в Стара Загора отиде до нахална просия. Фердинанд толкози често е атакуван, че взе да бяга от София, щом се научи, че Методий дошъл. Оплаквал се, че бил дал на този нахален калугер, в разни времена, повече от тридесет хиляди лева. Волята у Методия от стомана скована. Неуморна, никакви препятствия не я спират. Даже и здравият разум. Несполуките не му са урок, хорските укори и осмивания го не спират. В очите на остепенените хора минава за лудничав. За такъв го смятат мнозина. Казват му го в очи. Не се обижда, смее се на умните си приятели. Ред години страда от нервно главоболие, от безсъница. По цели нощи не мигва. Физическите страдания не сломяват крепкия дух. С компреси на глава пише писма, пише кореспонденции до вестниците, крои интриги за патриаршията. Д-р Сарафов се чуди на каменната му упоритост, на вироглавството му. Не взема под внимание никакви лекарски съвети, даже когато животът му на косъм виси. Дал му наставления, режим на живота му, да се пази от душевна преумора. Тъкмо противното прави. Ходи пеш на Черния връх, при страшни главоболия, при безсънни нощи. Науката ми, оплаква се почтеният лекар, с краката нагоре обърна. Стъпкал я пред очите му. Патриотизмът у Методия минава границите на разума. Дали тази му любов към Македония не е народностен фанатизъм? Търси българи в Албания, в Епир, в Призренско. Село българско да не остане извън пределите на родната църква. Жесток до изуверство и към верски и народни противници, ризата от гърба си дава на тези, които протягат ръка към него. В моите очи Методий Кусевич е фанатик от средновековен тип. Таквизи са и мнозинството от съвременниците му македонци. Измряха в непосилна борба. Заедно с това погубиха и България.” Тънкият наблюдател и великолепен мемоарист-биограф Добри Ганчев е забелязал това, което е убягнало на почти всички биографи на великия духовник. Шаржовият портрет и присмехът  на Фердинандовия учител съвсем не принизяват личността на този велик духовник, а го правят по-близък, както с чисто човешките си черти и припряност във всяко нещо, с което се е заел, венчалия се за България духовник, но го и въздигат до нивото и нареждат до изградените образи на „строителите” от другият голям съвременен портретист и познавач на българската история Симеон Радев.  Без да си поставяме за цел да пишем биография на този бележит българин, понеже съвсем друга е нашата идея при подготовката на този сборник, накратко ще припомним основните моменти от неговия живот и дейност в хронологически план. Старозагорския митрополит Методий е роден през септември 1838 г. в стария български град Прилеп със светско име Тодор Йовчев Кусев. Учи в родния Прилеп, столицата на Крали-Марковото царство, като първоначалното си образование завършва в Алилодидактическото училище, а прогимназиалното в Елиникон схолион. Заедно с учителя и просветен деец Никола Ганчев Еничерев основават Българското читалище в Прилеп през 1867 г., като младият Кусев става и секретар на читалището. За културния и просветен живот в Прилеп и за дейността на читалището, Н. Еничерев и Т. Кусев пишат непрекъснато статии и дописки до Цариградските български вестници. Кусев е инициатор и за създаването на неделно училище в Прилеп и за организирането на българския еснаф в града в Съюз на еснафите и строежа на българската черква. Тези истории нашите читатели може би си спомнят от Димитър Талевия „Железен светилник”, където Тодор Кусев е прототип на младия Глаушев.  След учредяването на Българската екзархия (1870) Тодор Кусев е изпратен като делегат на Битолската епархия в започналия заседанията си Първи Цариградски църковно-народен събор (1871). Тук той остоява твърдо включването и на представителите на българските епархии в Македония в работата на събора след получения отказ, тъй като във фермана този въпрос не е решен категорично. Макар и известни, паметни ще останат неговите слова при започването на събора, които ще цитирам за читателите изцяло: „Високопреосвещенейши архипастири и Вие господа народни дейци! Едно трябва да земете предвид, – едно трябва по въпроса за знание, че ние българите от Македония стоим на устата на топа. Вие не знаете, що е панелинизъм и що е духовно робство; докато изминат през нашите гърди и гробове, при Вас не дохождат! Жребието да държим отпора  на силата му се паднало нам, на македонските българи. Ние стоим на фронта, вярна стража на българското племе и в културно, и в национално отношение. Врагът излиза пред нас и ни предлага всичките блага на съблазанта, за да напуснем фронта. Изказва ни голяма любов, за да ни прегърне като братя; дават ни парични крупни средства; поддържане на училища, на учители; стипендии на нашите младежи за нисше и висше образование и покровителство пред турските власти. За да стоим твърдо и непоклатимо на фронта с посрещане на удари и големи страдания - на какво сме се осланяли, на какво сме се надявали? Мислили сме, че в Северна и Южна България имаме братя възмъжали, силни в своя патриотизъм, богати и влиятелни пред властите, че ще ни помогнат, ще ни покровителствуват, ще ни бъдат братя съюзници в борбата за освобождението и обединението ни. Можете ли да мислите, че аз, като не ме приемете, ще се повърна да си отида, отдето съм дошъл, да обадя на ония, които ме изпратиха с ентусиазъм на приветствия, да им кажа, че ония от Северна и Южна България наши братя, на които се надявахме, ни пъдят, не ни приемат, не искат нашето освобождение с тях. Лъгали сме се, като сме мислили, че те са силни в патриотизма; наместо патриотизъм оратолюбие, обладало ги е злоба, братоненавиждане, лишени от всяко чувство на патриотизъм. Предполагате ли, че аз съм такъв голям подлец, щото да се повърна от тук изпъден и с това да хвърля в отчаяние нашите бpaтя, македонските борци за националното ни дело? Да не бъде! На. Ето сега, като изляза от тук, ще отида направо на Ортакьойското скеле, ще се хвърля в морето, за да се запечати вашият патриотизъм с една смърт!” След него взема думата Гаврил Кръстевич и предлага да бъдат приети всичките представители на македонските епархии (Битолската, Скопската, Воденската и Струмишката). По такъв категоричен начин Дядо Методий същевременно се включва и редиците на първостроителите на родната църква. От това време е запазена неговата изключително ценна кореспонденция с Битолската българска община и с народните водачи там – братята Робеви и Константин Мишайков. През 1872 г. Тодор Кусев отново участва, този път като прилепски делегат при избора на Антим I за Български екзарх. Т. Кусев е и един от най-активните участници в работата на Прилепската българска община, което личи от запазените и публикувани нейни протоколи и от спомените на Никола Ганчев Еничерев. Заради неговата честност и родолюбие младият Кусев е избран за секретар-касиер на общината. Докато пребивава в турската столица е нает за учител (1872–1873 г.), а на 4 април 1873 г. в Българския храм „Свети Стефан” е подстриган за монах и приема името Методий, като последователно е ръкоположен в йеродяконски и йеромонашески чин. По решение на Светия Синод на 24 ноември 1873 г. е възведен в архимандритско достойнство. Непосредствено преди Априлското въстание (1876) е назначен за протосингел на Пловдивската митрополия, където митрополит е видният български възрожденец Панарет Пловдивски. Въпреки мястото, което заема в църковната иерархия Дядо Методий участва и във въстанията на българите през 1875 и 1876 г., а по-късно ще го видим, сред тези които подпомогнаха Илинденско-Преображенското въстание (1903).  По време на Цариградската конференция (1876–1877) той е от главните организатори на публичното разкриване на гръцките фалшификации на статистическите сведения за населенията в Европейска Турция. Кървавите събития през тези години го срещат с големия революционер и по-късно виден български държавник и политик Стефан Стамболов. Голяма е и заслугата на Дядо Методий при информирането на цивилизования свят в Европа и Америка за турските жестокости срещу мирното българско население по време на Априлското въстание, без да се страхува дори да отстоява позицията си и пред турските власти. Отново го намираме пак на едно от най-важните места и по време на Руско-турската война (1877–1878), когато благодарение на неговото застъпничество, както пред княз Черкаски така и пред Цар Освободителя – император Александър II, когато лично настоява пред Руското главно командване да се продължи похода на руските войски и от другата страна на Балкана и да се довърши освобождението на българите. Неговите съвременници и съратници Константин Величков, Марин Пелов (по-късно Скопски и Пловдивски митрополит Максим), Божил Райнов, Атанас Илиев, Никола Ганчев Еничерев, Константин Хаджикалчов и Благой Димитров точно и същевременно много образно са предали в спомените си тази му дейност. След освобождението намираме Дядо Методий да замества Българския екзарх Йосиф I на неговия пост в Цариград, поради невозможността на екзарха да се завърне в турската столица. От 1880 до 1886 г. архимандрит Методий е протосингел на Българската екзархия. Тук неговата енергия е впрегната не само в управлението на църковното дело, но и в грижата за Солунската българска гимназия „Св. Св. Кирил и Методий” и Одринската българска гимназия „Д-р Петър Берон”. За това свидетелства неговата кореспонденция с Одрин и Солун, като особено важна информация се съдържа в писмата до него на Кузман Шапкарев и спомените на Божил Райнов. От писмата на Шапкарев става ясно, че общобългарския патриот Дядо Методий не забравя и родния Прилеп, където иска по примера на Солунската и Одринската гимназия да устрои гимназия и пансион, като по този начин го въздигне още повече. Но покрай църковното и учебното дело Дядо Методий има да решава и друг един много важен въпрос. Това е въпроса за управлението на българската православна църква в състояние на схизма, за каквато я обявява и отлъчва от православието Цариградската партиаршия. Методий Кусевич умело лавира, като използва дори и религиозния, политическия и дипломатическия шантаж, в отношенията с Цариградската патриаршия и Руската православна църква и дипломация, за да запази каноничността на нашата църква, като използва дори и униятската заплаха в случая. Благодарение на личните си връзки с гръцки и руски висши доховници успява да достави така необходимото свето миро за църковните треби. Покрай тази му дейност не бива да пропускаме и голямата активност, която проявява по време на организирането на протестите срещу решенията на Берлинския конгрес, създаването на Комитетите „Единство” и подготовката на Кресненско-Разложкото въстание и Охридското съзаклятие.
Макар и в доста напреднала възраст Българската екзархия изпраща архимандрит Методий да учи в Киевската духовна семинария (1886–1888), а след завършването £ е изпратен като стипендиант на Троянския манастир в Петербургската духовна академия (1888–1892). Тук той отново твърдо отстоява истината за българския характер на Македония и населяващите я наши сънародници, противопоставяйки се с безспорни аргументи и много емоции срещу сръбските фалшификации и натиска, който упражнява сръбския посланик Джордже Симич в Санкт Петербург при подготовката и представянето на руска карта на Балканския полуостров от панславистите. Страхът от Цариградската патриаршия преследва водачите на руската православна църква, което дава отражение и върху служенето на Дядо Методий по време на студентските му години и в Киев и в Петербург, но отново неговата твърдост и такт водят до поредния му успех. След като се завръща в Цариград е назначен за пръв ректор на Цариградската българска духовна семинария (1892–1894). На 24 април 1894 г. е хиротонисан в епископски сан с титлата Велички и е назначен за управляващ Старозагорската епархия.  На 14 юли 1896 г. е избран за пръв Старозагорски митрополит. Като такъв до края на живота си той се грижи за напредъка и преуспяването на Старозагорската епархия и организира облагородяването и залесяването на пустеещия старозагорски скалист хълм „Ахмак баир” и го превръща в прекрасния парк „Аязмото”. Грижите около управлението на епархията и създаването на Аязмото му навличат куп неприятности и съдебни дела, но направеното от Дядо Методий и до днес краси Стара Загора. Един от случаите, когато Митрополит Методий има възможност да покаже своя непреклонен характер е при освещаването на Храм-паметника „Рождество Христово” в с. Шипка на 15 септември 1902 г. Той не остъпва от правото си да освети храма и да се противопостави на обидното държане на руското духовенство към него и към нашата църква като схизматическа. Неговата постъпка му навлича гнева на руското духовенство и на блюдолизнеческото русофилско правителство, но получава похвали от паството и от българския княз Фердинанд. Дядо Методий макар и боледуващ участва и в работата на Църковно-народния събор в София по време на управлението на БЗНС.
Предусещайки, че наближава края му той се сбогува с най-близките си и със служителите в Старазагорската митрополия и умира на 1 ноември 1922 г. в любимия си параклис на Аязмото. Погребан е там до храма „Свети Теодор Тирон”. 
* * *
Участието си в културния живот на българите Дядо Методий започва още в родния си Прилеп като училищен и читалищен деец и като кореспондент на цариградските български вестници. Половин век по-късно след като родината е сполетяна от първата национална катастрофа, Дядо Методий отново грабва перото, за да търси и заклейми виновниците за погрома на свидната му България. „Старият македонец” и „искрен русофил” най-безцеремонно ще разкрие и публично ще заклейми „заслугите” на руската имперска политика и късогледството на управляващите български русофили, заложили съдбата на Отечеството в ръцете на неговите гробокопачи. Макар, че тези които пишат за Дядо Методий се позовават на неговото книжовно творчество, но дотолкова, доколкото се отнася до неговите проповеди, беседи и сладкодумно разказани притчи. Творчеството му в защита на българските национални интереси срамежливо е премълчавано и отминавано от изследователите и от Българската православна църква като не основно в дейността му. Но ако читателят разгърне българската преса от ония години ще забележи, че перото и думите на Дядо Методий предизвикват небивала дискусия сред българската общественост за виновниците на първия погром от лятото на 1913 г. Днес можем само да съжаляваме, че няма личности като Дядо Методий, които да остояват по такъв начин българските интереси.  Макар, че през целия си живот Митрополит Методой е бил на непрекъснат страж при защитата на българското, то ние взехме като заглавие на този сборник именно неговите слова, които стоят на кориците на книгите му и смятаме, че не сме сбъркали и в което ще се уверят нашите читатели. Освен направеното от него за поколенията по църковно-народния въпрос и за просветното и културното дело остава и ценното му документално и книжовно наследство, което, убедени сме че и в бъдеще ще бъде обект на нови издирвания и проучвания. В книжовното си наследство Дядо Методий брани българската истина, както по националния въпрос, така и като защитава народа и земите му от грабителските попълзновения, пишейки изложения, писма, мемоари, статии и книги.  Главният виновник за катастрофата на България през 1913 г. според дядо Методий е Русия, с нейната имперска политика. След това сред виновниците са заслепените русофили, които управляваха България – народняци и цанковисти, както и доверчивостта им към коварните Сърбия и Гърция. Като четем написаното от дядо Методий трудно можем да си представим, че тези разсъждения и анализи на политическия живот и външната политика са излезли изпод перото на един духовник, а не от това на някой бележит дъжавник или  политик. Информираността на дядо Методий е най-серизното му оръжие в неговата полемика с виновниците за катастрофата. Неговите статии и книги довеждат до сериозна дискусия, която цели не само да бъдат разкрити и приковани на позорния стълб виновниците, но и да се търсят нови пътища за излизане от ужасното положение, в което е вкарано, както общобългарското отечество, така и попадналите в ново робство, този път православно, македонските, тракийските и добруджанските българи. Престарелият вече духовник, както събратята си, които вървят в първите редици по фронтовете, воюва най-безцеремонно с виновниците, ощетили народа и държавата ни. Българската истина при дядо Методий е издигната на пиедистал и той въпреки, че е с расо съвсем не прощава по християнски. Дори често се срещат неговите еретически слова, че може би схизмата или униятството, щяха по-добре да запазят народа и земите ни. Ако се замислим над думите и аргументите му, не може да не му отдадем правото.  Пророческите му думи, че злосторниците Русия, Сърбия, Гърция и Румъния не може да не бъдат наказани от Всевишния и от Провидението за престъпленията си спрямо любимия му народ се сбъдват и то доста скоро. Октомврийската революция ще разсипе само след три години голямата Руска империя, както предрича войнстващия митрополит. Макар и късно, но същата съдба постигна и главния враг на българите, както го охарактеризира дядо Методий – западната ни съседка Сърбия, макар че тя успя да нанесе непоправими злини на народа ни. „Потурнаците”, около Вардара още не могат да се отърсят от сръбската зараза. Методий Кусевич прави преглед в исторически план, а не изобщо към аспирациите на външната политика на Руската империя, като ги свързва със симпатиите £ към Сърбия. Неговите виждания още тогава обединяват срещу му русофилски настроената публицистика и журналистика, тъй като дядо Методи оценява руската политика и като подстрекателска. Ровейки внимателно във фактите, той намира аргументите, с които обосновава позицията си. И за съвременния историк е впечатляваща неговата информираност. Той познава и съпоставя фактите от руската оранжева и от румънската зелена книги. Изборът на заинтересуваният арбитър в лицето на Русия в сръбско-българския спор относно Македония се оказва катастрофален за България. Кокошата слепота на управляващите русофили Ив. Ев. Гешов и Ст. Данев, довежда до там, че дори Гешов позорно ще си подаде оставката и ще замине по най-скоростния начин за чужбина, а самия Данев публично ще признае катастрофата на собствената си и на руската политика. От днешна гледна точка също е необяснимо как управляващите и народа са разчитали на руската обективност и безпристрастност и то след като са били наясно, че такава изобщо не съществува. Въпреки размразяването на руско-българските отношения след падането на Стамболовия режим (1894) Русия на Балканите има своя фаворит в лицето на Сърбия. Такива са и инструкциите както към руските дипломати на Балканите, така и към руските цивилни агенти, прилагащи Мюрцщегската програма от края на 1903 г. в Македония.  Официалната руска историческа и езиковедска наука не отрича българския характер на населението в Македония, но руската дипломация и политика нямат нищо общо нито с истината, нито с морала. Прозренията и предчувствията на Дядо Методий го родеят с възрожденците от ранга на Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски и Хр. Ботев, а титаничния сблъсък на Ст. Стамболов с руската политика отново ще бъде продължен от старозагорския митрополит. Улегналият вече Димитър Ризов, бившият подстрекател за разправата със Стамболов по време на управлението на д-р К. Стоилов отново ще излезе на политическата сцена и ще се окаже, че и в Сръбско-българския съюз (1912) той има важната роля на инициатор. Това, което той стори за съюзяване със Сърбия и за подялбата на Македония успя чак на третия път. Да си припомним, че той има заслуги за това договаряне като отбележим споразуменията от 1897 и 1904 г. и достигнем до успешното му реализиране с подписване на Сръбско-българския договор преди Балканската война. Като имаме пред себе си примерите от личния живот на Ризов можем да се замислим дали няма нещо вярно в това, че също е много важно да се знае и това, кой с кого спи!? Известно, че съпругата на Димитър Ризов е сръбкиня. (Без да се впускам в много размишления искам да подчертая, че съвременната френска историческа наука отбелязва този важен момент в историческия процес, а именно влиянието на бита върху историческите събития, или както казваше един наш сатирик „Каквото обядва, това изповядва!”, или както казва народа „От където е жената, оттам е и родата.”) Дядо Методий боледува за всяко заграбено и откъснато парче земя от отечеството и за всяка загубена българска душа. Това личи от всеки негов ред, като че ли писан с кърваво перо. И както правилно е усетил нещата Добри Ганчев, като че ли няма цена, която дядо Методий не би платил, за да отстоява българската правда. Може би това се дължи и на здравия му български прилепски корен, който е познат на читатели и от романите на неговия земляк Димитър Талев, който разказва за няколко поколения от Глаушевия род. Съвсем не е толкова трудно да търсим и да намерим приликата с младия Тодор Кусев, който плаши синодалните старци по време на Първия църковнонароден събор, че не му остава нищо друго, щом не го приемат като македонски българин да заседава с тях, освен да вземе да се удави при Златния рог. Когато преди години прочетох тези думи на младия Кусев бях потресен и си казах, че това е измислица и не може да бъде, но днес когато пред очите ми е минала голяма част от словесното наследство на Дядо Методи пред мен израстна образа на един неповторим българин, който воюва еднакво умело както с кръста, така и с перото.  Особено впечатление прави неговата позиция, когато говори за българския монарх. И тук можем да намерим прилика между Дядо Методий и ранния Ст. Стамболов, който воюва с всички средства за отстояването и запазването на българската династия. За тях, водачите на този народ, династията е била стабилност и независимост.
Дядо Методий брани най-самоотвержено Фердинанд, когото Гешов и русофилите народняци и цанковисти ще заклеймят като „престъпния безумец” и виновник за 16 юни 1913 г. Позицията на русофилите е ясна – те целят да излязат сухи и невинни, във времето когато се търсят виновниците за първата национална катастрофа.   Когато всички виновници се правят на ни лук яли, ни лук мирисали Дядо Методий ще подхвърли на убийствена дисекция не само Сръбско-българския договор с неговите недомислия относно спорната и безспорната зони, но и допускането на императорския арбитраж и румънската лакомия (датираща още от 1867 г.). Дядо Методий се спира не само на заповедта от 16 юни, но и на последвалите след него два дни, когато не е ясно кой управлява България и защо руският посланик в София получава най-високото сръбско отличие след българската катастрофа, а руският император Николай II ще връчи в Кюстенджа своя почетен знак на румънския полк, който пръв е пресякъл българската граница и ударил България в гръб по време на „кокошкарския £ поход” в Северна България, а румънския престолонаследник ще бъде отличен с императорски отличия и почести. Дипломатическите документи, открехват завесата, за да се види по-ясно и подстрекателските роли на Русия и Сърбия за нарушаването на Лондонския договор от Турция, когато нейните войски пресякоха линията Мидия–Енос и навлязоха в старата българска територия, след като беше осигурена и румънската подкрепа за тази акция. Прозренията на Дядо Методий се потвърдиха, някои след месеци, а други след десетилетия когато станаха известни и сръбските дипломатически документи.  Интересно защо управляващите русофили, с научни и академични титли (Ив. Ев. Гешов е академик и председател на Българското Книжовно Дружество, а д-р Стоян Данев е професор), стоят начело на България и насочват държавното кормило в грешната посока и разчитат на руския императорски арбитраж след като познават руските заплахи към България още от 1890 г. от управлението на Стамболов от книгата на дипломата и историка Сергей Спиридонович Татищев „Из прошлаго русской дипломатии”. На с. 503 дословно пише, че „след като се убедим в предателството и измяната на българите, ние трябва да се отнасяме с тях като с врагове, без да се утешаваме с мнимите различия между настроението на народа и неговите водачи, тъй като в политиката всеки народ отговаря за своето правителство. Всичко, което Русия направи за България, трябва да бъде развалено. Целта на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна” България, а подялбата даже на сегашното княжество между съседите му: румъни, сърби и гърци, с изключение на широката полоса по дължината на Черно море, която Русия може да поиска да остави за себе си.” По-нататък Татищев подчертава, че с България трябва да се постъпи така, както е било постъпено с Полша, т.е. да бъде „изтрита от лицето на земята за назидание на всички други племена, населяващи Изтока”, за да се знае „какъв позорен и бедствен край очаква всеки славянски народ, ако дръзне да вдигне ръка на великата Русия.” Тук искам да вметна, че само 4 години по-късно именно Татищев ще договори с княз Фердинанд свалянето на Стамболов. В подкрепа на думите на Дядо Методий в книгата са приведени и редица важни документи от неговото архивно наследство и значителен брой документи, статии от българската преса от повдигната дискусия за търсене на отговорност на виновниците за националната катастрофа. С голяма извороведска стойност са и приложените брошури и материали за дейността на руските дипломати по отношение на България и Македония.  От детските си години помним стиховете на народния поет – „Кат Русия няма втора, тъй могъща на света, тя е нашата опора, тя е нашта висота…” и т.н. След повече от едно столетие възпитаване на нашия народ в славянофилство и в любов към двойния освободител - Русия би било добре да се погледне и зад завесата, спусната от държавници, политици и дипломати, за да се види как наистина стоят нещата. Но за това са необходими очи, разум и търпение, и ако не вярвате на Дядо Методий, за да се убедите в неговите думи прочетете приложените изказвания на руските дипломати Николай Демерик, Николай Харвиг и Анатолий Нехлюдов.  * * * В книгата са включени известните биографии и спомени за Митрополит Методий, както и неговите спомени, които близки и съратници са записали и публикували след смъртта му. Трябва да се знае, че вероятно някъде има още запазени писани спомени на Дядо Методий, но за момента те са в неизвестност. Сведения за това може да се почерпят от книгата на Симеон Радев „Строители на съвременна България”, който още през 1909 г., когато отпечатва първото издание на книгата си цитира притежавани от него ръкописни спомени на митрополита. Същото се отнася и до Георги Кулишев и до племенника на Дядо Методий д-р Владимир Кусев, които също печатат откъси от негови спомени с неизпълнените обещания да продължат публикуването им. Тук са включени и редица писма на Дядо Методий, част от богатия му архив, съхраняван в Централния държавен архив. С голяма стойност за биографията на Дядо Методий и за историческата наука са неговите писма с Битолската българска община, с граф. Н. П. Игнатиев, с Българския екзарх Йосиф, с Кузман Шапкарев, с д-р Никола Генадиев, със Симеон Радев, с генерал Никола Жеков,с Архимандрит Инокентий Софийски и с американския президент Т. У. Уилсън. В архива му остават непубликувани и още хиляди документи, сред които с голяма стойност е кореспонденцията му с Българския екзарх Йосиф I, писма, изложения, мемоари и др. Извън този сборник са останали и спомените и книгите на Никола Ганчев Еничерев, на Константин Хаджикалчов, на Скопския и Пловдивски митрополит Максим, на Охридския и Пловдивски митрополит Натанаил, на Атанас Илиев, на д-р Никола Генадиев, на Георги Трайчев, на Христо Шалдев, на Димитър Талев, на Иван Снегаров, на Българския патриарх Кирил, на Джордж Уошбърн и мн. др., тъй като ако бихме включили и тях, то книгата би набъбнала с поне още 1000 страници. Пък и оставяме и на читателите тази възможност да изпитат сладостта от издирването и сами да обогатят познанията си за този бележит българин и за битките, в които той участва, отстоявайки истината за народа си. Към отделните материали, включени в книгата са изработени кратки бележки, даващи допълнителни сведения за лица и събития, които сметнахме че биха били от полза на читателите. Материалите в книгата се публикуват така, както са в оригиналите в архива или както са срещнати в случаите когато са преди публикувани в различни издания. След всеки материал е посочвано, мястото му на съхранение или на предишната му публикация, в случай че е имало такава. Там където са изпуснати текстове, които са извън темата на сборника, от по-големи по обем материали е отбелязано с квадратни скоби. Квадратните скоби са използвани и в случаите, когато са доразкривани съкращения в текстовете. Езикът на Дядо Методий и на другите автори са запазени непроменени, като само правописът и буквописът частично са осъвременени.

Цочо Билярски

ПОГРОМА НА БЪЛГАРИЯ.

Предсказан преди 115 дни от 16 юни 1913 год.  Съдържанието на тази брошурка е извлечено от едно писмо до Високопоставено Държавно лице, написано на 19 февруарий 1913 год. За пръв път тая брошурка е напечатана на 5 март същата година. В тази брошурка е предсказано, че ще стане погрома на България. Враговете на независимостта на България казваха и продължават да твърдят, че 16 юни 1913 год. била фаталната дата, причината за погрома на България. Преди 115 дни от 16 юни е предсказано в тази брошурка, че ще стане тоя погром на България. Това сбъднато предсказание унищожава и обръща в прах и пух всичките доводи на противниците, които твърдят, че 16 юний бил причината за погрома на България. Тоя погром на България е бил извършен по един план. Тоя план, скроен и замишляван от преди 25 години (1889), е бил известен на автора на тая анонимна брошурка. Препечатва се, във второ издание брошурката да остане като „паметник” за причинителите на погрома и за начина, по който се извърши: сляпото русофилство ни изяде главата. Факт е, че това предсказание се изпълни буквално. Който е любопитен да узнае подробностите, върху които авторът на въпросната брошурка е базирал своето предсказание, нека прочете книгата: „Погрома на България. Виновникът”.