На Великден 1941 г. Македония се завърна към общото българско Отечество след почти три десетилетия робия на сърби и гърци. Много македонски българи, напуснали родния край и дом след втората национална катастрофа се завърнаха по родните си места, за да усетят топлината на родното слънце и огнище. Сред тях беше и големият наш писател и публицист Димитър Талев. В поредица от статии, разкази и спомени той не крие радостта си от освобождението на Македония. Той живее със детските си спомени за дома, за семейството, за другарите и за училището, а на страниците на книгата му за Прилеп оживяват образите на скъпите за нас книжовници, революционери и духовници.

Несъществуващата Бяла черква от Вазовото „Под иго“ Талев ще пресътвори по примера на великия си учител, като ще прекръсти Прилеп на също несъществуващата Преспа, която ще бъде един от главните центрове на събитията, където ще разгърне в четирилогията-епопея борбите на македонските българи, съхранили вековната несломимост на българския дух.

За макар и кратко време Д. Талев се завръща в родния Прилеп. Писателят, създател на поредицата от исторически романи, в които действието се развиваше в скъпата му Македония едва сдържа сълзите си прекрачвайки прага на родната къща, където все още витае духът на скъпите му покойници.

Днес Талев и неговото огромно творчество, във впечатляващо многотомно издание също предстои да се завърне сред нас българите във връзка с неговия юбилей.

Своя разказ-спомен Д. Талев пише веднага след завръщането си от Прилеп и го отпечатва в един от най-популярните по онова време български ежедневник – вестник „Зора“, издаван от неговият бележит съгражданин и блестящ български публицист и вестникар Данаил Крапчев. За един продължителен период, до края на Втората световна война Д. Талев също работи във в. „Зора“ като завежда културната страница на вестника.

Макар и публикуван и преди в Талевите съчинения този емоционален разказ-спомен сигурен съм, че той днес отново ще намери нови читатели, на които предстои да се срещнат с големия талант и блестящото перо, на един от най-бележитите наши творци, оставил незаличима диря в класическата българска литература.

Цочо В. Билярски

* * *

ДИМИТЪР ТАЛЕВ
ЗАВРЪЩАНЕ

Навлизаме в малката уличка, дето някога протекоха безгрижните дни на моето детство. Води ме по-старият ми брат, който през тия двадесет и три усилни, кървави години не напусна родния край. На устата му трепти усмивка на доволство и тиха гордост:

- Ето, всичко е тук и такова си е, каквото го остави. И ние всички сме тук, стари и млади, и децата, които се родиха по-късно - неизменно верни чеда на родната земя, на бащино огнище.

Отсреща, сред мъничкия площад, играят купчина деца. Негли себе си виждам и своите връстници там, сред малкия площад, дето всяко камъче ми е познато и всяка тревичка край стените, всеки праг по дървените порти наоколо. Чувам познати гласове в припряния детски говор - това не е ли гласа на Ицето, който надуваше гуша като патарок в детския си гняв? Бих искал да приседна там, при тях, с боси нозе, с изподраскани колена и с догоре пълни джобове зелени сливи. Ще дойде и Къндакот с опитомена чавка на рамо.

- Къндак, жи`ти майка, дай да я подържа малко!

Къндакот не дава чавката. Избухва свада. Тогава на прага на портата се показва тетка Манда, с чорап в ръце и дълги, лъскави игли между пръстите й.

- Що се карате бре колобани? Ха играйте!

Спираме се пред родната ни къща. Прозорците на горния кат са затулени негли със същите бели завеси. За миг, в унес, дигам поглед към високите прозорци и търся, чакам да се помръдне бялата завеса, да се покаже там скъп образ. Никой не ме очаква и все пак тук се връщам аз след двадесет години, след дълги години в мъка, в борба и копнеж неутолим. Не се помръдват белите завеси - през тия двадесет години смъртта прекоси пътя на мнозина мои близки люде, стопани в тоя дом сега са други, чужди люде.

Прекрачвам стария протъркан праг - о, колко висок бе някога и колко пъти съм си очуквал голите палци на нозете в лудешки бяг за по-голям комат сладък пшеничен хляб след игрите! В двора е тихо, само чешмата шурти в мраморното корито. Мама е вече покойница, но аз очаквам да се покаже тя на каменните стъпала пред входа, както някога - с шарена престилка и е запретнати ръкави да ме посрещне и да ме попита:

- Върна ли се, сине?

Плочите са измити тая сутрин, дворът е грижливо пометен, чиста зелена тревичка расте между камъните, старата лоза е подкарала нови листа. Пристъпвам към чешмата - коритото и стълбите са наоколо изтъркани със ситен пясък и там, на белия мрамор все още стои издълбан надписът: „Тале П. Палисламов, 1889“. Това е името на баща ми, благородните нови стопани на родната и къща не са заличили тоя скъп за мене спомен, не са изтрили тоя опасен през черните робски години български надпис. Ето и градината с каменна ограда и там под навеса, хамбара и същия тайнствен полумрак, там се крихме в дъждовни дни и, сгушени един до друг в сгъстилия се мрак, тихо си разказвахме чудни приказки за надземни и подземни люде и царства. Там бе колибката на моето куче, там негде криех гълъбите си и ето чувам в тишината гласа на старата ни кираджийка баба Безцена:

- Иди учи, Димче, иди учи! Стига с тия гълъби от сутрин до мрак.

В двора се показва възрастна жена - сегашната стопанка на къщата. Тя е превързана с черна кърпа, както мама някога, и приветливо ни кани:

- Повелете, влезте!

Нашата някогашна дневна стая е същата: с долапите, с мусандрите и с двата прозореца към двора. През тия прозорци виждах за пръв път света и помня, когато трябваше да се подигна на пръсти, за да погледна вън, после когато рамката стигаше до брадичката ми, до гърдите ми и как всяка година ставах по-висок. Пролетно време току пред самите прозорци цъфтяха едри, алени рози. Тук обичаше да седи татко в празнични дни, с разтворено Софроние на коленете си. Тук седеше той когато заболя и веднъж каза на мама развълнуван:

- Видях там на клончето чудно птиче. Не съм виждал до сега такова шарено птиче! Чакам го да дойде пак, но не идва.

Около един месец по-късно, татко умря. Ала и сега го виждам аз, все тъй седнал до прозореца, виждам го ясно в тоя блажен час на завръщане в родната къща.

Но нека идем при мъртвите. Ние няма да ги видим тук, дето всяка вещ и тишината дори в празните стаи ни свързва със спомен за тях, за отминали дни. Напразно се ослушвам да чуя познати гласове, познати стъпки горе по чардака, да чуя познато хлопване на врата. Шумове и звуци заглъхнали завинаги в бащиния дом и все пак завинаги ще звучат в душата и в спомени най-скъпи.

Светлият юнски ден бавно гасне. Белите кръстове греят неподвижни в привечерния зрак, негли сега по-ярко блестят буйно разцъфналите се треви край гробовете, аленеят див мак и нежните розови цветчета на шипките отсреща, низко над главите ни тъмнеят разлистените гранки на благоуханни акации. Ето гробовете на татко, на мама, на сестра ни любима и непрежалена, и други още гробове на скъпи близки, стопили се вече в тая света земя. Присядаме смирено на дървената пейка - без сълзи, без думи. По белия мрамор потрепва сяй от запалени свещи - светла, неуловима сянка, бързо пробягващи лъчи от незнайни далечини. Това е, може би, споменът незаличим за най-хубавата усмивка и топлия блясък на мили очи, които са бдели над люлката ми и винаги са ме гледали с еднакво силна, всеотдайна любов.

- За вас - чувам гласа на брата си - те скърбяха най-много, и мама и Мария. За вас двамата: най-големия и най-малкия. Не можаха да ви видят в последния си час, в часа на последните желания.

А ние и двамата бяхме тъй близо - разделяше ни само непреодолимата ненавист на потисника.

В гърдите ми напират синовни думи, сърдечни братски думи, и с трепет слагам ръка върху хладния мрамор. Искам да им кажа, че съм вече тук, че се върнах при тях. Зная - те няма да ме чуят, но нали са ме очаквали до последния си час, нали са копнели за мене с обич и скръб, в тия дни мъчителни, в часа черен на вечна раздяла?

Покой цари над гробовете, свят и дълбок като ведрото родно небе над нас. Покой обладава душата и сърцето ми, разтуптяно, в спомени светли, мисъл след мисъл се раждат мъдри и чисти, молитва смирена, благодарност стопля гърдите ми в тая тиха среща с милите покойници. Скърбях за тях, както и те са скърбяха за мене приживе, ала ето и болката стихна в утехата, че най-сетне запалих свещица на техните гробове.

Брат ми стана от ниската дървена пейка.

- Живяха честно, трудиха се, отгледаха деца... Нека ние живеем и умрем като тях.

- Нека и ние... - повтарям в ума си и аз. И гробовете са опора и подтик в живота: да бъдем като тия, които са живели честно и са умрели храбро, като тия, чиито гробове ни викат и ни привличат с неотразима сила.

Високата трева шуми в стъпките ни. Изкачваме на височинката над гробищата и оттук се разкрива необозрим простор: широка Пелагония и сините планини наоколо. Далеч нататък, между зелените гънки на полето е селото на дядо ми, а тук, съвсем близо пред мене е Прилеп и родната ми къща. Небето все още светлее над главите ни и ето за този светъл привечерен час копнях двадесет години - цели двадесет години, цял един живот.

Публ. във в. „Зора“, 6 юли 1941 г.