Очаквайте книгата
Очаквайте съвсем наскоро новата ни книга „Тайните на ВМРО – легенди и сензационни разкрития от нейните водачи”.
За първи път интервютата на водачите на ВМРО, събрани на едно място. Нови документи, факти и сензационни разкрития за отношенията между ВМРО и официалната държавна власт, нови разкрития за антибългарската дейност на някои български държавници.
Следват три писма на едни от най-известните дейци на организацията, включени в книгата.
Съставител: Цочо Билярски
№ 1
Писмо от Йордан Чкатров и Кирил Дрангов до д-р Георги Кьосеиванов, министър-председател на България за продължаващите гонения на дейците на ВМРО от българските власти, за интернирането на двамата в Севлиево и за разпространявани обвинения срещу Ив. Михайлов
Севлиево, август 1937 г.
До Г-н Д-р Г. Кьосеиванов,
министър-председател – София
Копие за г. г. министрите.
Господин Министър-председателю,
Не без колебание ние се решихме да Ви отправим настоящето писмо. От уважение към поста, който заемате и за да не намирате оправдание в извинението, че всичко се вършело с македонците без Ваше знание ние смятахме за свой дълг да Ви посочим и Вашата морална отговорност във връзка с насилията, които се упражняват безпричинно над македонските българи в Царството, над нас и домашните ни.
Но повод за нашето интерниране е наличността на една провокация, с която Вашата власт иска да оправдае престъпното си посегателство върху нас и да хвърли сянка върху македонската освободителна борба. Наш граждански и патриотически дълг е, следователно, да изнесем истината за това Ваше посегателство, както и да не премълчим някои и други деяния на подведомствените Ви органи, които засягат не само собствените ни интереси.
Господин Министър-председателю,
Преди да кажем няколко думи по съществото на самата провокация ние се спираме да изясним следния въпрос. На 20 н. м. в 4 и 5 часа последователно бяхме извикани в Дирекцията на полицията, където един от г. г. инспекторите поиска да дадем сведения за лицето Славе Наумов2, от кога и как го познаваме и прочее. Заявихме, че не желаем да отговаряме на въпроси, поставяни ни от органи на Дирекцията на полицията и въобще не желаем да бъдем разпитвани в нея. Подчертахме, че с готовност ще отговорим на всички въпроси, които биха ни били зададени от прокурорската власт, пред която ще изясним и защо не даваме отговори в Дирекцията на полицията.
Понеже полицията, убедена в пълната ни невинност, няма куража да ни предаде на г. прокурора, а ни интернира. Ние използуваме настоящия случай да обясним пред Вас и пред останалите г. г. министри причините, които ни накараха да дадем подобен отговор на г. инспектора.
1. След 19 май 1934 год. в Дирекцията на полицията, както и на много други места в България, се извършиха редица жестокости и убийства над македонски патриоти. От национална и морална гледна точка това е позорно. Но не по-малко позорно е и обстоятелството, че властта, така придирчива в много други отношения, до днес не е направила абсолютно нищо, за да издири авторите на тези престъпления и да приложи към тях санкциите на закона. Не желаем да бъдем разпитвани в едно учреждение където и в този момент се чува ехото от понесени страдания от македонски българи.
2. Ние още не можем да се освободим от спомена за един невиждано скандален случай, който на времето е предизвикал най-енергични протести на бившия министър на външните работи г. К. Баталов3. Познат е станалия позорен факт след 19 май 1934 год. когато тогавашния директор на полицията – Владимир Начев, е отишъл лично в Сръбската легация, за да дава сведения и да прави доклад пред сръбските легационни органи във връзка с някакъв въпрос, който е интересувал сръбското правителство. Откровенността ни налага да Ви заявим, че ние изпитахме особени чувства при опита да бъдем разпитани в едно учреждение, недавнашния шеф на което е манифестирал толкова голямо национално падение в чужда легация, представителка на държавата – поробителка на нашето отечество.
3. По много данни личи, че Славе Наумов, под една или друга форма, е бил в услуга на полицията и тя го познава отлично.
4. Извикванието ни бе една подигравка, след като властта предварително бе решила да ни интернира, както постъпи с други македонски родолюбци, държани 10 дена в полицията и разпитвани по същия случай и във връзка със същото лице.
5. Отказа ни да дадем отговор на поставените въпроси бе същевременно и най-енергичния протест срещу клеветничеството, с което си послужи сегашния шеф на полицията, г. министра на вътрешните работи по отношение на г. Иван Михайлов. Господин Красновски4 публично е твърдял (сигурно по сведения получени от Вас), че Иван Михайлов, в съгласие с една съседна държава, конспирира срещу България. Самото предположение, че първия човек на македонското освободително движение може да конспирира срещу свободното българско царство в сътрудничество с чужда държава е под достойнството на всеки добросъвестен български гражданин, а камо ли на един министър, който така лекомислено хвърли най-тежките обвинения срещу един невинен човек, поставен в невъзможност да се защити, чието родолюбие и преданост към българската му национална принадлежност, не са били даже оспорвани даже от заклетите му врагове. В случая ние смятаме г. Красновски като волен или неволен проводник на една неистина и злокачествена измислица. Елементарен дълг е от негова страна, с оглед на отговорния пост, който заема, да намери начин и опровергае публично така необмислено хвърлената клевета.
Но в какво се състои видимия повод, който даде право на полицията да обискира домовете ни, да хвърли в тревога домашните ни и да ни интернира? Ние споменахме по-горе, че повода е една отвратителна провокация с някаква “адска машина”, която, както се говори е била поставена във вагон, който ще мине през Сърбия.
Господин Министре-председателю,
Сигурно Вие знаете подробности по тая афера и доколкото ни е известно сами сте убедени в нейната провокаторска замисъл. Сами сте убедени, също така, че нито ние, нито някой от останалите интернирани в Карлово, Царево, Нова Загора и Карнобат, може да има нещо общо с въпросната “адска машина”. В ръцете на властта се намира и самия Славе Наумов, обвинен във връзка с тази провокация, върху когото падат силни подозрения, че доскоро бе в услуга на полицията.
Ние имаме достатъчно основание да вярваме, че аферата с “адската машина” е една провокация, авторите на която са преследвали главно следните цели:
1. Да предизвикат нови гонения срещу македонските българи в Царството – нещо което те в голяма степен постигнаха.
2. Да посочат македонските българи като пречка за сръбско–българското “сближение”, като се хвърлят отговорностите за неуспеха на последното върху тях. Това е особено важно поради дълбокото разочарование, което постепенно, но сигурно, настъпва в българския народ от пактовете за “вечно” приятелство, от приказките [за] сближение и от суетното поддържаните надежди, че сърбите ще отстъпят Западните покрайнини и Струмица, или “най-малко” ще признаят съществуването на български елемент в Македония.
При това положение не остава нищо друго, освен българската власт да положи всички усилия, за да издири истината и я изнесе пред българския народ. Чиято акция или провокация да е аферата с “адската машина”, авторите й трябва да понесат законните санкции и да се посочат на българското общество, но вместо това, властта, негодна да разкрие истинските виновници, или нямаща куража да посочи техните имена, пристъпи към интернирания на македонски българи.
Щом тя е решила с необмислени действия да тормози български граждани, да предизвиква и създава чувствата на протест в тях трябва да се признае, че с последните интернирния тя постигна напълно целта си. Ако правителството има интерес чрез диверсии да отправя погледа на обществото към нас и го отклони от истинските автори на тази афера, то върши престъпление и не ще постигне очакваните резултати. Престъплението се състои в хвърляне на чужда отговорност върху невинни хора и избягването да се посочват истинските виновници, независимо от тяхното положение и национална принадлежност. Не ще се радва на очакваните резултати, защото независимо от съществуващата цензура в България, която е заключила устата на българския гражданин за всяка критика и свободолюбива проява, истината не може да стои вечно погребана. Тя намира своя път и рано или късно става достояние на всички. В своята самозабрава само Вие не може да прецените обидата, която нанасяте на македонските българи и страданията, на които излагате много от техните семейства. Ако Вие, или някои от Вашите колеги желаете да използувате този случай, за да задушите всякакъв глас на македонските българи в царството, който би напомнял за съществуването на Македония и на поробени българи в нея, длъжни сме да изтъкнем, че желанията Ви са противобългарски, очакванията Ви са суетни и че Македония още не е забравена от своите синове и дъщери и от всички родолюбиви българи. Ние наблюдаваме с чувство на национален срам всички падения във връзка с Македония, които се извършиха и вършат от българските правителства след 19 май 1934 год. Четохме и Вашите изявления пред сръбските вестници преди подписването на пакта, че “всички въпроси между двата братски народа (т. е. между българи и сърби) са разрешени”, чували сме и за конфузните Ви обяснения на “четири очи”, че с пакта “аз не съм жертвувал Македония, не съм жертвувал българските национални идеали”. Дълбоко вярваме във Вашите думи, господин министър-председател, защото Вие и ние, и който и да е смъртен, сме много малки, за да жертваме Македония или общобългарските национални идеали. Стотици хиляди синове на българската нация загинаха по бойните полета за осъществяване на тия свещени идеали. Те са притежание на всички българи, които не могат да се откажат от тях, защото не могат да се обрекат на самоубийство. А що се касае частно за Македония, с Вас или без Вас тя ще продължи да търси начин за отхвърляне на робството на новите й завоеватели. Чрез устата на всички нейни синове и дъщери, които се борят за освобождението й, говори гласа на безчислените жертви, паднали в славните й революционни и легални борби, водени изкючително за народност и политическа свобода. Кой ще заглуши този свещен глас и ще премахне копнежа в живите македонски поколения за по-добри дни на тяхното отечество? Вие можете, прочее само да затрудните македонската освободителна борба, да увеличите страданията на македонските българи, да употребите силата на българската държава във вършения на произволи и насилия, подобни на онези, които ставаха преди три години и на тези, които станаха с нас. Вие и някои от Вашите колеги, можете да извършите още по-големи жестокости спрямо невинни хора, единствения грях на които е, че обичат своето отечество и дават скромно своите сили, способности и бъдеще за неговото спасяване. Фактите за това изобилствуват и ние не сме в състояние да Ви отклоним от пътя, по който сте решили да вървите. Нито пък имаме някакво намерение в името на справедливостта да търсим корекция на извършеното върху нас насилие и да искаме незабавното ни връщане по домовете ни. Знаем колко справедливи постъпки са останили без последствия и каква жестокост е била проявявана към не едно човешко страдание. С настоящето искаме само да изкажем своя най-енергичен протест срещу последното наше и това на много наши другари интерниране и да подчертаем дълбоко отвращение от цялата система, която преследва македонските българи в Царството, спъва нормалното развитие на македонското освободително движение и поставя на изпитание вековни и скъпи национални достояние в поробена Македония.
С надлежно уважание: Йордан Чкатров, Кирил Дрангов
Публ. в Ц. Билярски, Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса. С., 2006, с. 289-293.
-------------
1 Георги Иванов Кьосеиванов (1884, Пещера – 1960), политически и държавен деец, юрист, пълномощен министър в Атина (1926-1931), Букурещ (1931-1933) и Белград (1933-1934), началник на канцеларията на цар Борис ІІІ (1934-1935), министър-председател и министър на външните работи и изповеданията (1935–1940), пълномощен министър в Берн (1940-1944); след 9 септември 1944 г. остава в емиграция, където и умира.
2 Славе Наумов, от Ресен, ресенски войвода, с прякор Чавчето.
3 Константин Батолов (1877, Сопот – 1938), адвокат, член на Демократическата партия и на Централното й бюро, народен представител, министър на външните работи и изповеданията в правителството на К. Георгиев (1934–1935), пълномощен министър във Франция, Испания и Белгия, масон.
4 Иван Петров Красновски (1882, Пазарджик – 1941, София), съдия, член на Върховния касационен съд, председател на Върховната сметна палата, министър на вътрешните работи и народното здраве (1936-1938), член на Народното социално движение.
№ 2
Отворено писмо от К. Дрангов до К. Георгиев за убийството на генерал Йордан Пеев, началник-щаб на войската и за преследванията срещу дейците на ВМРО след преврата на 19 май 1934 г.
София, [след 10 октомври 1938 г.]
До Господин Кимон Георгиев
Тук.
Копие до господа: Министрите; Председателя и Подпредседателите на Народното събрание и народните представители; Негово Високопреосвещенство Наместник-председателя на Св. Синод - св. Видински Митрополит г. г. Неофит1; останалите членове на Св. Синод и другите преосвещени митрополити; Председателя на Съюза на запасните офицери; Председателя на Съюза на запасните подофицери; Председателя на Съюза на бойците от фронта; Председателя на Съюза на пострадалите от войните; Председателя на организацията на кавалерите на ордена за храброст; Председателите и прокурорите на Върховния Касационен Съд; Върховния Административен Съд, Апелативните и Областните съдилища в страната; Председателя на Академията на науките; Ректора на Държавния Университет "Св. Климент" и деканите на факултетите при Университета; Директора на Свободния университет в София; Председателя на Съюза на съдиите; Председателя на Съюза на адвокатите; Председателя на Висшия адвокатски съвет и председателите на адвокатските съвети в страната; Председателя на Всебългарския съюз "Отец Паисий"; Управителното тяло на Дружество "Юнак"; Председателя на Просветния съюз; Председателя на Съюза на професионалните журналисти; Председателя на Дружеството на столичните журналисти; Редакторите на ежедневните вестници; Председателя на Лекарския съюз; Председателя на Дружеството на инженерите и архитектите; Председателя на Върховния читалищен съюз; Председателя на Съюза на артистите в България; Председателя на Съюза на художниците в България; Председателя на Общия съюз на българските земеделски кооперации.
Може би никога не бих Ви писал, ако не бе ми попаднало, съвсем случайно, едно писмо, подписано от Вас и от двадесетина Ваши лични и идейни приятели и близки сътрудници, отправено до ред висши държавни чиновници, председатели на разни съюзи и видни научни институти. - Едно писмо, което зачетох от любопитство, прочетох с омерзение и захвърлих със срам - срам за Вас, както и за мнозина, които, знаейки изнесените в него неистини, не говоря за личните Ви неприятности, са го подписали.
С горното както Вие, така и другарите Ви, желаейки да се оплачете на Министър-председателя за честите обиски, арести и интернирвания, които полицията правила над Вас и Ваши близки, фактически изнасяте ред неистини, изопачавате фактите и клеветите по един недостоен начин други български граждани.
И ако има нещо повече от удивително във въпросното Ви писмо, то е фактът, че Вие, именно Вие и приятелите Ви, се оплаквате от незакономерните прояви и своеволия на полицията - една система, която бе насадена в нашия обществен живот в ранното утро на 19 май 1934 година.
Би трябвало да има човек много къса памет, да смята другите за по-наивни от себе си, за да мисли, че българските граждани са забравили срамното време, когато животът, имотът и честта им бяха в ръцете на неколцина заговорници, които разполагаха с тях свободно, безотговорно и неограничено. Бе време, наистина, когато властта арестуваше не единици, а стотици хора и, без всякакво обвинение и разпит, ги пращаше по разни лагери, мазета, дирекции и затънтени градчета, където ги държеше с месеци, години. Бе време, когато Дирекцията на полицията и мнозина около нея имаха една задача: да разкарват гражданите, да ги тормозят, интернирват; бе време, когато в същата Дирекция се прилагаха методи, които биха правили чест на светата инквизиция; бе време, когато един български гражданин бе арестуван и подложен на "разпит" - за да издаде един обявен вече за разбойник политически противник. Два дена след това този гражданин бе предаден, вече като труп, в закован ковчег, на домашните му за погребение, извършено в присъствието на агенти на същата дирекция. И когато един тогавашен и сегашен Ваш приятел, възмутен от страхотното престъпление, открива ковчега, с ужас констатира, че жертвата е убита по един небивало жесток начин: черепът е бил смазан, ребрата счупени, ставите извити и цялото тяло покрито със страшни петна и мехури съсирена кръв. По това време, господин Кимон Георгиев, Вие бяхте министър-председател, г. Владимир Начев бе директор на полицията, а на едно кресло във Вътрешното министерство седеше г. Петър Мидилев, генерал о. з.2 и …
Тогава домашните на арестуваните, битите, избиваните, отправяха телеграма след телеграма до вас, до помощниците Ви, до чиновниците Ви, но никой не ги чу, никой не даде ухо на справедливите оплаквания на хиляди нещастни майки и съпруги, чиято единствена вина бе, че мъжете им, синовете им, не мислят като Вас. Тогава в Дирекцията на полицията се насади, цъфна и се разви онзи дух, от слабото подухване на който сега се оплакват тия, които го създадоха. Тогава още мнозина разбраха, по-право поискано им бе, че за да угодят на властта, да запазят службите си и за да авансират, трябва да се създават провокации, ползуващи "обновителите", които се бяха заели да "огъват икономиката" и охлузения врат на българския гражданин.
"Близо четири години", пишете Вие, "полицията като че ли си е поставила за главна задача да следи и създава тревоги на известни граждани, които тя свързва с делото (пак това прочуто "дело") на 19 май". Забравяте, обаче, да кажете, че не само тези известни граждани, под които разбирате собствената си и тези на неколцина Ваши приятели персони, както и факта, че и "преди тези близо четири години" имаше други, неизвестни според Вас граждани, които тоже бяха следени и които също така имаха семейства, и интернирванията, поголовните и безогледни разкарвания, на които тоже имаха "крайно пакостно (понякога погребално - Б. н.) отражение върху живота и занятията на засегнатите граждани".
"Като е казано на полицаите, че наблюдаваните хора са опасни за реда в държавата или за известни институти, служителите на Дирекцията на полицията стават предразположени към увлечение".
Готов съм да се обзаложа, без да имам някакъв вкус към това, че тази фраза е четена от някой от приятелите Ви и буквално преписана от изложение, отправено до Вас, Дирекцията на полицията или някой друг институт по време на Вашето управление и във връзка с нуждата от освобождаване на някой от хилядите невинно задържани. Къде бяхте тогава Вие, г. Кимон Георгиев, къде бяха приятелите Ви, които сега така срамно хленчат за нарушеното им лично и семейно спокойствие, за да се вслушате в справедливите и законни искания на близките на жертвите на един срамен и така енергично отречен режим? Пред Вас се явиха тогава, за да пледират справедливата и българска кауза на лишените, често пъти по един абсолютен и окончателен начин, от възможност да се бранят жертви на полицейския Ви режим, представителите на българската наука и видни български общественици. Не бихте ли желали сега да си спомните, за какво Ви молиха тези стълбове на българската култура и заслужили, само заслужили българи? Не, разбира се, - защото не Ви изнася. С болка в душата и безкрайна мъка напуснаха молителите кабинета на министър-председателя - Вашия кабинет. Там те бяха научили, че властта, тогавашната власт, е решила да бъде безмилостна с жертвите си. Така приключи един най-решителен опит да Ви се изтъкне, лично Вам, опасния и хлъзгав път, по който управлението вървеше. Застъпничеството на скъпите покойници г. г. проф. Л. Милетич, тогава председателят на Българската академия на науките, и блестящият представител на все още младата ни наука проф. Ив. Георгов, както и на други не по-малко видни родолюбци, се разбиха о една стена на мъст и партизанско заслепление. Тогава както Вие, така и приятелите Ви, бяхте оставени да правите каквото си искате: - безпокойството за съдбата на хиляди българи излезна - пред страха за тази на България и пред любопитството, ако искате, да се види, до къде ще се отиде с новите приьоми.
Вашата "полиция, обаче, почувствува, че нейната дейност не би се оправдала" - и създаде провокацията: потърсиха се мъртви души, на които се плати скъпо, за да пишат, пост фактум, дневници,3 в които да излагат големи и заслужили българи: създаде се една преса, единствена по род и задачи, за която се потърсиха, срещу прилично възнаграждение, продажните пера на не една прелетна птица; даде се възможност на доказани и всевъзможни агенти на разни сили да пишат и препечатват разни измислени и изопачени истории с единствената цел - да бъдат изложени и морално унищожени дадени лица, дадена среда; стига се дотам, че не щадеше нито личната, нито семейната чест на примерни граждани; нещо повече: направиха се стотици опити да бъдат лишени от личното им достойнство хора, които предварително бяха арестувани и поставени в невъзможност да кажат две думи в своя защита; пуснаха се в ход най-долни интриги, клюки и обвинения и всичко това при една страхотна цензура, която внимателно дирижираше обвинителната кампания на една преса, списвана от Ваши добри, лични, и сега приятели. Създадоха се "концентрационни лагери", нещо непредвидено до тогава в никой от законите, в които лагери бяха затворени стотици хора: адвокати, журналисти, депутати, лекари, търговци, уволнени от режима Ви офицери, бивши министри, професори, инвалиди с 90 % загубена работоспособност, граждани и селяни, мъже и жени, учени и прости. 75-годишни старци и 17-годишни деца бяха влачени по концентрационни лагери, тормозени в участъци и етапни комендантства. Глави на семейства, които нямаха нито богати жени, нито други чисти, а още по-малко нечисти източници за препитание, бяха държани не дни и месеци, а повече от година по разните "лагери", където режимът бе по-лош от този в затворите, защото бе пристрастен. Имаше случаи, които не са малко, когато властта пращаше в един град бащата, в друг - сина, откъснат от университетските си занятия, докато майката и дъщерята биваха разкарвани без спир до Дирекцията на полицията. Стигна се до там, че полицията предлагаше на хиляди арестувани, болшинството от които жени и невръстни девойки, за подпис някакви написани на циклостил декларации, за това, че се отказват от дейност, с каквато те въобще никога не са се занимавали.
"Така се стигна до тази административна процедура, която не е нищо друго освен деградация на видни общественици и публицисти, при пълна безотговорност за органите на полицията".
Всяка работа, казват, се бои от майстора си, и Вие с няколко думи сте нахвърляли една блестяща картина на времето, когато кормилото на българския държавен кораб бе - за щастие много за малко - във Ваши ръце.
Считам за свой неотменим дълг да се спра с няколко думи и върху една измислена и широко разпространявана легенда - тази, че Вашите "имена са тясно свързани с турянето край на тази варварска практика" - политическите убийства. Въпросното Ви голословно твърдение не е нито вярно, а още по-малко - добре измислено. От 19 май до днес не е минало Бог знае колко време, за да смятате, че хората са толкова тъпи, та са забравили, покрай многото други работи, и това: кога ставаха политическите убийства, както и кой ги подбуждаше, за да ги използува за разни цели. Политическите убийства, с които никой не се гордее, спряха една година, точно една година, преди 19 май. Като последна тяхна жертва падна един чуден българин, запасен офицер, щурмовак от фронта, който носеше само от едно нападение няколко десетки рани. Този българин бе Щерю Божинов, убит от така наречените "протогеровисти", за които, щом това представлява интерес, поради пълната Ви неосведоменост по въпроса, тоже ще кажем няколко думи. По това време, пак една година преди 19 май, спряха и атентатите. Качеството Ви на министър-председател, качен на това място с един заговор, не може да не Ви е дало възможност да се запознаете с някои книжа, депозирани при един от предшествениците Ви от виден чужденец, голям приятел на България, от които личи по един абсолютен начин, че Революционната организация поема ангажимента да не предприема никакви акции, само за да се даде възможност на изпитани приятели на България да упражнят влиянието си пред някои правителства, за даване елементарни свободи на милиони поробени българи. Една година, значи, преди "великата дата" нямаше нито едно каквото и да е политическо убийство и радостта на всички добри българи от това бе голяма, неописуема. Само прибрани в мрачините на един заговор тъмни сили бяха в ужас от това. Веднъж убийствата, които тези сили подбуждаха, предизвикваха и изкористяваха, престанали, същите не виждаха място за проява, за дейност. Властта ставаше по-бдителна и можеше всеки момент да разкрие много и опасни за страната планове. Така се избърза с някои "акции", за да дойде денят, когато политическите убийства, този път вече под ново форма - "при съпротива на властта" станаха отново система.
И тази система бе въведена тъкмо от онези среди, които искаха да въдворят мир, ред и законност, а узакониха произвола и насилието. Тогава се почнаха едни "разпити", след които хората умираха от контунзивна пневмония, както казваха лекарите и което ние, простосмъртните, наричаме - от бой. Не желая, г. Кимон Георгиев, от уважение към скъпата памет на загиналите, както и от такова към мъките и страданията на мъчените по онова време, мнозина от които носят по телата си следите от вършените над тях насилия, да изнасям имената им. Ако обичате обаче, да се информирате по-точно, то поговорете по въпроса с мнозина от тогавашните Ви сътрудници - те ще Ви разправят доста много и любопитни неща. Ако ли пък смятате твърдението ми, че по времето, когато Вие бяхте министър-председател не са убивани от органите на тогавашната власт български граждани, че не е имало побоища, насилия, издевателства, че не е имало концентрационни лагери, където мнозина останаха повече, отколкото всеки е могъл да предполага, то дайте ме в съд. България има съдилища, които могат да решат един подобен спор и които, искам да вярвам, ще се произнесат по много въпроси, които една от най-големите предвидени в наказателния кодекс закон давности не е покрила и няма скоро да покрие.
Във веригата от измислици, които някои среди разпространяват, е и тази, далеко не най-малката, че между Вас и една група "борци", която служеше и ревностно служи на поробителите на собственото им отечество, нямало нищо общо. Години под ред информирани вестници и лица изнасяха тесния контакт, който съществува между така наречените "протогеровисти" и някои от средите, които сега били преследвани - сякаш други са галени. Изнасяха се данни, сочеха се лица, места и редица доказателства за установяване на една наистина красива симбиоза между "звенарите" и "протогеровистите". Никога, абсолютно никога, до 19 май никоя от въпросните среди не призна казаното сътрудничество. Трябваше да дойде 19 май, за да даде самата власт, чрез управлението си, едно блестящо доказателство за всичко, което преди се отричаше.
Една от първите работи, веднъж властта заграбена, бе да се оповести тържествено, че "Звено", като идеен кръжок се "саморазтуряло", преставало да съществува. Малко след това обществото бе изненадано от тържествената декларация (колко заразително действува понякога добрият пример на още по-добрите приятели), че и "организацията на протогеровистите" се "саморазтуря". Тогава бившите звенари и бившите протогеровисти, "саморазтурени" и едните и другите, си подадоха ръка и отпочнаха явно съвместна работа. Дадоха се служби, автомобили, пари, оръжие на въпросната група чужди оръдия. Откриха се колоните на официалните и официозни вестници, за безотговорните писания на същите, като в редакцията на в. "Нови дни" влязоха хора от в. "Революционен лист", орган на въпросните "протогеровисти". Извикан бе, пак там, един от най-големите им привърженици, комуто се предостави пълна власт, вече като редактор,4 да пише колкото, когато и каквото иска против тези, на които не много преди това бе служил. Задигнат бе от една редакция трети, чиито симпатии и лични връзки към същата среда бяха всеизвестни, като и нему се даде редакторско място. На една пенсионирана от държавата протогеровистка недоразвитост бе дадена скъпо платена синекура в някакъв приют, и т. н., и т. н. Членовете на Македонския национален комитет бяха обявени за престъпници и арестувани в погребите. На мястото на арестуваните бе назначен нов "Национален комитет", без конгрес и без избор, членовете на който бяха активни протогеровисти. Бяха дадени служби на почти всички техни съмишленици, докато по същото това време органи на властта, ръководени от протогеровисти, обикаляха разните учреждения, фабрики, кантори, за да заповядват уволнението на честни и предани служители на държавата и примерни граждани.
Колите на Дирекцията на полицията возеха "водачите" на въпросната банда, на които бяха дадени държавни пистолети. Значките на дирекцията бяха раздавани на оръдията им и Вам е известен случаят, когото един от терористите им, убиец на един прекрасен българин, уби приятелката си и се самозастреля, след което на трупа му бе намерена една полицейска значка. Следствието, произведено по случая, установи, че "значката била загубена и после (пак чудно съвпадение) намерена от въпросното лице, което я носило самовластно". А как ще си обясним факта, че един от същите "водачи", потърсен по някаква работа от столичен журналист, е бил отправен към вилата на тогавашния Ви директор на полицията във Витоша?
Създадоха се стотици дела на другарите на Иван Михайлов и бидоха издадени около 50 смъртни присъди само, без да говорим за стотиците други. Търсеха се и се пращаха в затворите всички, които попадаха в ръцете на властта, като не се подбираха средства и начини за отегчаване положението на стотици хора и на хиляди техни близки. Никой, обаче, абсолютно никой не потърси, въпреки всички протести, правени от близките на загиналите, убийците на редица самоотвержени и заслужили българи. В мрака на тогавашното срамно време се скриха убийците на Симеон Евтимова, на Йордан Гюркова, на Щерю Божинова, на двамата Михайлови, единият от които бивш учител, прекрасен човек и общественик, а другият блестящ педагог и председател на Македонския национален комитет5. Не се направи от властта, така ревностно заела се да търси престъпници, за да въдворява ред, нито за залавянето и на убийците на г. Накашев, аптекар, на Нанчо Витларова, Мито Джузданова, на Панче … Калята и още тридесетина жертви на онези, за които Вие заявявате, че не ги познавате.
Казаха за убийците, че изчезнали, укрили се - не, нищо подобно: те бяха на лице - с и около тогавашната власт: в Дирекцията на полицията, в редакцията на "Нови дни", в Дирекцията Хранизнос, в редица други места. Те сочеха жертвите на властта, събираха "данни" и търпеливо чакаха да им се заповяда да пристъпят към "работата", за която бяха определени и за която не веднъж обикаляха, из далеко, разните концентрационни лагери.
Един, далеко не последен аргумент за едно тъмно сътрудничество ни дават пак Ваши приятели, с които, по неизвестни нам причини, Вие се скарахте. Една сутрин България осъмна с новината, че правителството, възглавявано от Вас и управлявано от друг, е свалено и че са извършени арести. Бе настъпила, значи, някаква разправия между довчерашните ортаци, които най-добре си знаят сметките. Тогава никой не се учуди, като узна, че покрай другите арести, новата власт е прибрала и всевластните до този ден протогеровисти. От един Ваш колега във Вашия Министерски съвет и Ваш заместник впоследствие - г. генерал о. з. Пенчо Златев6, обществото узна доста и пикантни подробности за ролята, която са играли въпросните жалки оръдия по онова време. От тогава до днес никой не може да убеди когото и да било в обратното.
Ето защо думите за убиеца на г. генерал Пеева7, ако действително са казани такива, за някаква "организация", "македонец" са разбрани от обществото и разни среди в смисъл на: звенар - протогеровист.
Изтъкнах в началото на настоящето, че повод за написването му ми даде, преди всичко, възмутителната Ви декларация - не: най-долен донос и жалка клевета - че убийството на двамата доблестни български офицери, единият от които бе ученик на покойния ми баща, негов възторжен почитател и, колкото и да е нескромно това, мой бивш началник и добър познат, би "могло да е дело на "организация", на "македонец". Веднъж пуснали горната недостойна интрига, за улавяне на която търсите наивници, Вие я засилвате и с други данни: "властта не направила достояние на обществото някои работи около това небивало по своята подлост и антибългарски замисъл престъпление, а търсила едва ли не да създава шантаж, за да се отърве от лица, които й са неудобни". Законно, и напълно основателно е, наистина, веднъж обвинени, да твърдите, доколко това Ви е известно, че било Вие лично, било повечето или всички от приятелите Ви са непричастни в това неизмеримо по подлостта си престъпление. Никой, обаче, не Ви дава правото да хвърляте обвинения, да си служите с доноси и да злепоставяте една среда, която според Вас може да е извършила много престъпления, но която никога и от никого не е била обвинена, че е била против българската войска, против законно установени в страната институти, а още по-малко, че е замисляла и прокарвала, доколкото малкото време, през което други са били на власт им е позволявало да направят това, дезорганизация и морално разложение в устоите на родната, скъпа на всяко българско сърце, войска и намаляване авторитета, евентуално премахване, на традиционни за българския народ - от идването му на Балкана до днес - институти.
За да не останат, обаче, някои лица и организации, които са получили срамното Ви по замисъл и недостойно по съдържание писмо, с убеждението, че "македонците", организацията, са виновни, считам за необходимо да Ви дам един малък отговор, колкото и това да е неудобно - след официалното по въпроса комюнике на властта.
Убийството на всеобщоуважавания началник-щаба на армията и на майор Стоянова, което потресе из дъно душата на всеки българин, господин Кимон Георгиев, не би могло да бъде разглеждано, щом почнем да теоретизираме, като един факт, стоящ съвсем изолиран в тъй тежката днес българска действителност. За да си го обясним, боравейки с предположения, ние трябва да се върнем доста назад и да направим един малък преглед на ред събития, които поставиха държавата и престижа й не веднъж на изпитание. Вярвам, известно Ви е, че превратът на 19 май 1934 година, "извършен в една тиха, звездна майска нощ от хора с надземен идеализъм", както писа един Ваш слово - и речоохотлив приятел и мой колега навремето от университета не доде току-така, изведнъж. След успешното прокарване на "героичната акция" мнозина от дейците около тази дата побързаха да изнесат трудностите и "упоритата работа", които е трябвало да преодоляват и извършат, за да се доде до "великото дело" - 19 май. Сам Вие, струва ми се, бихте могли да ни разкажете, ако желаете, доста неща във връзка с подготовката му, а ако това, по едни или други съображения, Ви е неудобно, то нека да бъде направено от други.
Нека направим тук само един кратък преглед на това, което е всеизвестно. Заемането на властта, при тогавашното положение, от една малко известна, обществено отречена и идейно неустановена звенаро-протогеровистка група бе не само невъзможно, но и немислимо без подкрепата от страна на един фактор, който, по силата на своето естествено предназначение, тук и в цял свят, би трябвало да стои далеко от подобни прояви. Необходимо бе, значи, този фактор да бъде спечелен за "каузата" - с всички средства. Дълги месеци, години даже, се работи в мрака на нощта за изплитане на въжето, което трябваше да се омотае един ден около свободите, националните идеали и джоба на българския народ, за да даде възможност на група съмнителни политици и себезабравили се кариеристи да хазяйничат в една държава, чиято единствена вина бе, че е родила синове, които не се срамуват да се поставят в услуга на разни, отречени дотогава, каузи. Трябваше да мине много време, да се похарчат много средства, чийто източник не винаги бе чист и известен, да се пуснат в ход много интриги и заблуди, за да се разчита на някакъв минимален шанс на успех в предприетото срамно дело. В последния момент, обаче, се видя, че все има нещо, което куца, което не е в ред: стари и изпитани началници, чиито дела бяха легенди, а имената им символи на честност и преданост, дадоха да се разбере, че не са съгласни с проектираната "акция" и че ще се противопоставят. Намериха се тогава хора, които монтираха апарата така, че "неудобните" бидоха отстранени и родната отбрана се лиши от своя елит, който бе пожертвуван за тъмни и опасни цели. Останаха, все пак, други, а те не бяха малцина, които продължаваха да държат на своята клетва и вярно пазеха заветите на по-старите си началници. Подобни бяха преместени, поставени на незначителни служби, елиминирани.
Не един достоен и заслужил офицер напусна, за всеобщо учудване, армията малко преди 19 май, и обществото с изненада се запитваше, какво налага така ранното излизане от родната войска на предани, подготвени и самоотвержени служители. Трябваше да дойде 19 май, за да се разбере, кои са мотивите, дълбоките и скрити пружини, на тези уволнения, които лишиха войската от блестящи офицери. Но горното бе една малка, нищожна прелюдия на онова, което стана след "светлата дата". Още на сутринта, както и в първите след това дни, бидоха уволнени, само защото "не са наши", - на заговорниците - , други достойни служители на родната войска. Така, смятаха някои, тя щеше да стане от войска един годен "за работа" инструмент на една неизвестна среда и на един тъмен по физиономия и душа човек, който никога няма куража да излезе на яве и да каже, честно и открито: защо обезглавява, в името на кои идеали и по какви демонски подбуди, българската армия, единствения страж на тази страна? И когато прекрасни българи, смутени от извършеното злодеяние и от размерите, които то взема, отидоха да го молят да не бъде лишавана войската от един от големите специалисти, същият господин има куража да отвърне: "Няма значение, и без петли съмва. Ще се бием без картечници". - Само случайността и настъпилите в собствената Ви среда разногласия, недоразумения и крамоли спасиха армията от пълно и окончателно обезглавяване. Това бе вторият етап за "ликвидиране" с част от командния и нисш персонал във войската.
После, нека бъдем кратки, почнаха нови опити за преврати, които, поради факта, че не успяха, не са причислени към тези от рода на "звездните нощи". Така се доде до онзи прекрасен ден, в който един аероплан отнесе тъмния представител на "светлите идеи" към, казваха, една от световните столици. Пътешествието, въпреки пророкуванията на заинтересовани приятели на въпросната личност, не бе дълго и тя кацна като приказна птица и желана гостенка в предградията на една съседна столица. От тук почва една от онези чудни приказки, които, ако Ви бъдат разправени от трети лица, биха били измислица, но щом ги разказват Ваши приятели - трябва да им се вярва.
"Домъчняло", казват, "на господина за домашните му" - и той решава да се върне, по нелегален път. Случайно, той е приятел с колеги по професия - генерал-щабни офицери от чужда армия; случайно, тези господа разполагат с държавни автомобили и, още по-случайно, го водят лично на една граница, през която не може и пиле да прехвръкне. И тук - странно съвпадение на съдбата -, пак случайно, той е чакан от свои приятели, които дни под ред това "ловуват" по тези места. Копнеющият да види децата си и да прегърне съпругата си изгнаник се отправя към държавни учреждения, чието предназначение не е да приютяват нелегално преминали границата лица, а още по-малко, да им дават съдействие за заемането, пак по насилствен начин, на властта. Така се създаде красивата и чудна легенда за копнеющият изгнаник. Фабулата - напълно приемлива - е готова, на далеко не се оказа убедителна.8
Не бе ли това лебедовата песен, след 19 май, на опитите за завземане властта с всички средства? По-горе имахме възможност, макар и накратко да кажем, кои бяха главните мотиви за извършването на много криминални деяния от една себезабравила се власт, която се роди в престъпление, управлява с беззакония и си отиде със съжалението, че не е могла да продължи опитите си върху гърба на изстрадалия български народ.
Имаше, значи, и има и една среда, подкрепяна от други такива, която се е бъркала (това е доказано) в живота на войската, хазяйничела е там и може-би иска пак да хазяйничи. Същата тази среда лиши българската войска от десетки способни офицери, като ги изхвърли като непотребни никому в живота вещи. Чудно ли е тогава, при така съпоставените факти, че някои са могли да си помислят да се "отърват" - вече по друг начин - от един офицер от ранга на генерал Пеева…
Ще мине време, и дано то не е много дълго, когато истината по извършеното пред Министерството на правосъдието злодеяние ще блесне и властта ще каже окончателно думата си. И никой няма да се радва тогава повече от мен, ако се разбере, че това убийство не е дело на българи, па били те и чужди оръдия. Дотогава както Вие, така и никой друг няма моралното право, извинявайки се, да обвинява други, които и без това са пострадали много, твърде много - за да става нужда да бъдат сочени и на сегашната власт като готови жертви.
Желанието ми бе да бъда обективен ме кара да призная, съвсем откровено, че отлично разбирам страданията, които властта причинява, с всичките си действия на домашните Ви. Не малки са, може би, и личните неудобства, които изпитвате по време на някои от принудителните Ви пътувания. Нека мисълта, че Вие пратихте хиляди други преди себе си по този път, някои от които никога не се върнаха, Ви вдъхва кураж, та с твърдост и достойнство, а не с хленч, да посрещате превратностите на човешката съдба, която често устройва на избраниците си игри, за които те ни най-малко не са мислили в добрите и щастливи за себе си дни.
Същата обективност ме заставя да отправя към Вас, колкото и да ми е неудобно това, и една молба: съберете другарите си, особено онези от тях, измежду запасните войни, които все още вървят с Вас, и им разяснете някои и други неща - защото мнозина от тях са жертва на увлечения и, най-важното, на непознаване същината на много неща и истинския образ на много хора. Така, може-би, Вие ще извършите едно добро дело и косвено, макар, ще помогнете да се ориентират правилно в живота хора, мнозина от които - на друго място и при други условия - имаха не малко качества.
България, господин Кимон Георгиев, е сита на преврати, опити за преврати, заговори, насилия, а българският народ е преситен - от насилници. Затова, може-би, Вас Ви следят и, в известна смисъл, преследват; това може-би не се прави много ловко, и сигурно не е с ръкавици, но в никой случай с Вас не стават неща, които ставаха с гражданите на тази страна - по Ваше време. Може-би - това не зная - ръцете на мнозина от наследниците Ви да не са съвсем чисти, може-би съвестите им по много въпроси, особено по националните, да не са съвсем спокойни, - по тях, обаче, аз не виждам петна от братска българска кръв. А бе ли така по времето, за което говорим? - На този въпрос други ще отговорят.
С почит: Кирил Дрангов
Публ. в Ц. Билярски, Т. Андонов, Документи за дейността на Кирил Дрангов след преврата на 19 май 1934 г., сп. “Македонски преглед”, г. ХХІІІ, 2000, кн. 1, с. 112–122.
-------------
1 Неофит (1868, с. Кум-Дуванджий, Старозагорско – 1971, Видин), Видински митрополит, протосингел на Св. Синод, ректор на Софийската духовна семинария, духовен инспектор на Българската екзархия в Цариград, управляващ Велешката епархия, редактор на в. “Църковен вестник”, наместник-председател на Св. Синод.
2 Петър Мидилев (1875, Сливен – 1939, София), генерал, министър на вътрешните работи и управляващ Министерството на правосъдието в правителството на К. Георгиев (1934–1935), масон, велик майстор.
3 Става дума за публикуваните части от дневника на Т. Карайовов във в. “Нови дни”, по който въпрос и самият Карайовов ще изрази своето мнение. Вж. Ц. Билярски, Записки на Тома Карайовов (1936-1939 г.). ИДА, бр. 71, С., 1996, с. 106-134.
4 К. Дрангов има предвид назначаването на Георги Кулишев за главен редактор на органа на правителството и издание на Дирекцията на обществената обнова в. “Нови дни”, излизал от 24 август 1934 до 31 декември 1935 и отпечатал огромен брой материали срещу Ив. Михайлов и ВМРО. Георги Кулишев (1885, Дойран – 1974, София), член на Солунския окръжен революционен комитет, директор на в. “Слово” (1925–1926), “Македония” (1926–1928), редактор на в. “Вардар” (1929–1930), министър на външните работи (1946), председател на Дружеството на столичните журналисти.
5 Димитър Михайлов (1873, Битоля – 1932, София), секретар на Българската екзархия в Цариград, известно време сътрудничи между ЦК на ВМРО и турските власти за съвместни действия в Македония, един от основателите на Македонската дружба през 1920 г., участник в двете помирителни комисии за преодоляване на разцеплението във ВМРО през 1928 и 1931 г., председател на НК на Съюза на македонските братства, убит от ВМРО (протогеровисти).
6 Ген. Пенчо Златев (1881, Елена – 1948, София), генерал-майор, инспектор на конницата, един от ръководителите на Военния съюз, военен министър в правителството на К. Георгиев (1934–1935), министър-председател (1935).
7 Ген. Йордан Тодоров Пеев (1884, Тулча – 1938, София), генерал-майор (от 1936 г.), началник на Военната академия, флигел адютант на царя, командир на 5 пехотна дивизия, началник щаб на армията (1937–1938).
8 Става дума за Дамян Велчев.
№ 3
Писмо от Ив. Михайлов до Васил Митаков, министър на правосъдието за представения от него законопроект за амнистията в Народното събрание, за отношението му към дейците на ВМРО и за политиката на българските правителства по македонския въпрос
Май 1941 г.
До господин Васил Митаков, министър на правосъдието1
В София2.
Господин Министре,
Настоящето писмо се отнася не само лично до вас, а и до множество управници в София, които са мислили и действували като Вас.
Прочетох речта Ви, произнесена пред Народното събрание във връзка с представения от Вас законопроект за амнистия. С благонравните наставления към македонските борци тая реч ми напомня за някогашните аази-българи в турските съдилища, които съдеха борците за българската свобода. Вие искате македонските борци да станат подлеци.
Законопроектът е продиктуван не само от нечии лични чувства. Той е и проява на пораженството, което започна на 1918 г. Политическото ви верую от тогава насам относно Македония бе: никакво освободително движение, никакъв македонски въпрос! Борческото дело поникна мимо желанието на българската държавна власт и въпреки противодействията й.
Специално против нелегалния метод, наложен на македонските българи за самозащита, от ваша страна идеха най-долните нападки и отричания. Ако довчерашните победители биха позволили едно разглеждане на македонския въпрос, то, като най-добър свидетел в полза на поробителя биха се явили писанията, внушени от български власти и обществени фактори, или търпени от тях. Страшен бе воят срещу този метод, чрез който, впрочем, на два пъти възкръсна българското царство – в ХІІ век при братята Асеновци и в ХІХ век по повод на Априлското въстание.
Ние работихме еднакво и по двата метода – легално и революционно. А вие – само по метода на примирението. През изтеклите двадесет и три години за вас не съществуваха и предатели на българския народ; България стана някакво Елдорадо за изменниците; предателството започна да не прави никакво впечатление, като да бе безобидна мода. Почти всички разколници биваха взимани под закрилата на българската власт. Тя създаде и прочутото ренегатство, върху което тепърва ще има да узнава ужасяющи работи нашето общество. А относно Македония се проповядваше – даже от професори, на които държавата продължаваше да плаща – изселването на българите, които се чувствуват такива, от македонските “чукари”. За добиране до власт в София общественици и “държавници” бързаха да си спечелят благоволението на Белград, като предварително изсипваха куп ругатни срещу македонското движение. Туй бе на път да стане нещо като неизбежен протокол преди заминаването им за сръбската столица.
Българската власт обезбългари Южна Македония и Беломорието. Тя агитираше чрез свои пратеници за тая цел и на два пъти продължи с години срока за изселването – нещо за което не я задължаваше договора. Това бе в пълния смисъл на думата ликвидация с македонския въпрос и Македония. И за да се изкорени всяка възможност за български претенции, бидоха продадени черквите и училищата, черковните и училищни имоти, както и гробищата на дедите ни. Даже при днешното неочаквано стечение на обстоятелствата подобна ликвидация е една лоша спънка за националния ни въпрос. Представлявате ли си колко голяма пречка би била тя при малко по-други обстоятелства?
Тогава не е вече чудно, че в архивите на Обществото на народите не може да се намери нито един документ, чрез който да са поискани не правата на поробените българи от страна на българското правителство, за което България имаше формално право, но с който поне еднаж да е протестирано от нейна страна срещу терора на завоевателя. Българщината в Македония можеше да бъде унищожена; историята щеше да отбележи само гробното мълчание на свободна България.
Но има нещо повече. Години под ред вашите побратимски излияния убеждаваха и външния свят, че в Македония под сръбска власт всичко отива по мед и масло. Вашето държание бе най-полезния сътрудник за въдворяване на политическо и обществено мъртвило около името на нещастна Македония. Затова разтурихте легалните македонски сдружения, а се направиха опити за разстройство и на организациите на емигриралите в Америка македонски българи. Обърнали се бяхте на задоволена от договорите държава. В свободна България сръбското влияние се ширеше така както в старите български царства византийското.
Да споменем ли и за 19 май 1934 г. – дело, за жалост, на български офицери, който ще остане най-срамна дата в българската история? Неговата политика относно Македония изцяло възприехте всички, които наследихте властта. Един месец преди смъртта си Тодор Александров завеща, в едно паметно свое окръжно, трагично признание, че е срещнал от български среди повече спънки в освободителната борба, отколкото от страна на гърци и сърби. Той бе щастлив, че не доживя да види пълните размери на пораженството в България.
Ние знаем, че ни мразите. Преди всичко мразите ни заради нашата неизменна позиция, заради нашата безкомпромисна борба срещу робството. Не можете да ни простите, че ви навираме в носа целувките и лигавенията с поробителите ни; ренегатството; ренегатството; ликвидацията; псуването на македонска майка; късането на портретите на Александрова; премахването на гроба на Симеон Евтимов; заличаването името Македония в некролозите; изявленията, че нямало висящи въпроси между Сърбия и България; унищожението на легалните македонски сдружения; държането на легалните македонски сдружения; държането на легалните водачи с месеци в казармените подземия; диренето и пленяването на македонски архиви както турци не са правили това; избиването на най-предани македонски българи и пр.
И сте ни съдили за дела, които биха били извършени и от Тодора, и от Даме, и от Левски, Александров не се ли бори, пак в същата пораженска епоха, срещу поробителските домогвания, поваляйки мнозина рушители и всред софийските улици, посягайки и върху българските министри, превзимайки и български градове с чети? Вие тогава възхвалявахте тези действия и при техните автори търсехте закрила и упование за по-добри дни на българщината. Така бе и в значителна степен, защото мнозина от вас съзираха съвпадение на лични и партийни свои интереси с високите цели, които ръководиха македонското движение в борбата му срещу политиката на Стамболийски. Но така бе и защото отровата на разложението не бе проникнала и между тъй наричаната патриотична част на свободното българско общество, специално сред интелигенцията.
Отиде си режима на Стамболийски и за тая категория “патриоти” македонското дело стана непотребно. Настъпи после сръбската отрова между вас и почнаха клеветите, измислиците, ровенията против това дело, в размер несравнено по-голям и по начин по-подъл, отколкото при режима на Стамболийски, който все пак отбеляза и една хубава защита на Македония пред една международна конференция, за разлика от вас. Тоя режим имаше разпра с ВМРО, но вие се обявихте изцяло и против легалните организации, той сключи спогодба за гонене на македонските дейци от двете страни на границата с общи усилия на българските и сръбските власти – спогодба, която остана, общо взето, само на книга – а отровената интелигенция, довчерашния враг на Стамболийски, отиде до там щото видни военни да бъдат съпровождани от сръбски офицери и нелегално прекарвани през границата, за да погребат България. Режимът на Стамболийски се бе обявил против македонския нелегален метод, но режимите на интелигенцията се обявиха против съществуването на македонския въпрос.
Прочее, в духа на Вашите мотиви за законопроекта, трябвало би заради деянията си да се покаят в гробовете и покойните македонски дейци во главе с Александрова, чиито имена напоследък плахо–плахо започвате да споменавате и по радиото за пример на подрастващите поколения.
Жалка е Вашата проповед. Ако и македонските дейци биха се отрекли от своето верую и дела, с коя друга среда българският народ би могъл да се похвали през изминалите двадесет и три години, от Великата война насам, като защитница на българското име и достойнство, която да е била готова да поеме всички рискове и отговорности за тази защита, излагайки се на опасностите идващи преди всичко откъм гърба й – от свободна България? Останало би пред съвременността и пред историята само пораженството.
В живота на съдените от вас македонски борци няма нищо, за което да се разкайват. Те до край изпълниха своя дълг, режейки и ръцете, чрез които поробителя искаше да посърбява и вас там, свободните българи, и в което намерение той има доста успехи. В тази страшна борба ние бяхме сами, но не остъпихме. Това е, което сме вършили и в поробеното Отечество и в България.
Ние с право очаквахме вашето покаяние за ударите, които ни нанасяте от дълги години, за да ни спъвате. И смисъла на една амнистия би бил главно в това морално наше реабилитиране, а не във възвръщането правата на македонските дейци, които особено от национално гледище нямахте никакво основание да отнимате. Толкоз по-належаще е вашето покаяние след като сближенските заблуди, с които тровехте българския народ, тъй жалко се провалиха.
Този законопроект не допринася нищо за примирението всред българите, както Вие говорите. Той е една награда само за предателите, които единствено се стреми да вземе под закрила.
Много хитрини се приложиха, за да бъдат осъдените македонци оставени на заден план. Дълго време се скривахте зад Дамян Велчев, разправяйки, че всяко намаление на техните страдания изисквало облегчение и за него. Ваша работа бе да третирате Велчева както си желаехте: но в случая е важен опита ви да сравнявате македонските дейци с него. Имаше моменти, когато македонските затворници бяха поставени по-долу и от разбойниците.
Усилията ви бяха насочени и към моралното наше унищожение. Без стеснение посочвам за пример лично себе си, който четири години под ред бях политически пленник в Турция, пазен денонощно от полиция и войници, за да не избягам и не продължа борбата против робството. През цялото това време български министри не преставаха да разпространяват клевети по мой адрес. Вашия колега Иван Красновски, като министър на вътрешните работи, публично разправяше из България, през същото време, че начело на турска чета съм навлязъл в българска територия, за да руша България. До преди няколко седмици от своя страна хората на Слободан Йованович3 от Белград ме нападнаха в позиви като рушител на тяхната държава. Какви са тези съвпадения? Има ли нужда от много доказателства, че по отношение на македонската освободителна кауза вие бяхте се изравнили с Белград и с Балканското споразумение?
Заключавам. Не само не се разкайвам за това що сме вършили, но в името на македонската свобода и сто пъти бихме го извършили, ако би се наложило. С тези дела ние се гордеем, както с цялото македонско освободително движение ще се гордее историята на българската нация. Пред това върховно усилие за правда и свобода, каквото е усилието на ВМРО, ще се преклони всеки честен човек.
Член на Централния комитет на ВМРО
Иван Михайлов.
ЦДА, ф. 771 к, оп. 2, а. е. 123, л. 1. Печатно.
------------
1 Васил Митаков (1891, с. Долно Камарци, Софийско – 1945, София), прокурор по атентата в Софийското казино, Деклозиеровата афера и по др. нашумели процеси, министър на правосъдието в правителствата на д-р Г. Кьосеиванов (1939–1940) и на проф. Б. Филов (1940–1942), осъден на смърт от Народния съд.
2 В горния ляв ъгъл на писмото е отпечатан следният текст: “По технически причини настоящето не е стигнало на време до предназначението си.” В поверително писмо № 803 от Битолската областна дирекция от 10 октомври 1942 г. до МВРНЗ пише следното за разпространяването в Битоля на отвореното писмо на Ив. Михайлов до министъра на правосъдието В. Митаков за амнистирането на осъдените дейци на ВМРО след 1934 г.: “До Министерството на вътр[ешните] работи и народното здраве. Централно управление – София.
Приложено Ви изпращам господин министре, 2 екземпляра от отпечатаните писма на Ив. Михайлов до министра на просветата, които напоследък се изпращат в пликове до всички учреждения и граждани от град Битоля. Същите се изпращат от лица от гр. Битоля.
Горното Ви съобщавам за сведение.
Областен директор: Ан. Козарев.
(Печат: “Царство България. Битолска областна дирекция”)
ЦДА, ф. 370 к, 1 л. Оригинал. Машинопис. Козарев е допуснал грешка. Приложеното писмо е до министъра на правосъдието В. Митаков, а не до министъра на просветата. Писмото е подпечатано и е с вх. № 18875 – 13.Х.1942 г. в Централно управление – МВРНЗ. Резолирано: “Докл.” Н.Д. С молив е подчертан само текста от писмото на Ив. Михайлов “законопроект за амнистията”.
3 Слободан Йованович (1869-1958), сръбски политически и държавен деец, професор по история, министър-председател и министър на правосъдието на Югославия (1941-1942), министър-председател на емигрантското правителство в Лондон (1942-1943).