Митовете около Руско-турската война (1877-1878) и сключването на Санстефанския мирен договор и до ден днешен не слизат от медиите, научната и художествената литература. Русофили и русофоби продължават да изпробват остротата на езика и перото си, оперирайки с истини, полуистини и най-цинични лъжи и фалшификации.

И друг път сме сравнявали Санстефанския и Берлинския договори, както и на труднообяснимата руска отстъпчивост на конгреса в Берлин. Когато говорим за двата договора не трябва да забравяме, не нито при единия, нито при другия бяха допуснати български представители, въпреки че народът ни беше в състояние да излъчи такива. Същевременно и в Сан Стефано и в Берлин имаше такива пратеници, но на тях не им беше обърнато никакво внимание, както само няколко месеца по-късно и в Търново на Учредителното Народно събрание на българите представляващи народа ни в откъснатите краища им беше заявено, че няма да бъдат допуснати да заседават в Събранието въпреки техните протести. Друг важен момент, който не рядко се изпуска при сравненията и при бленуванията по Санстефанската мечта е че Берлинският конгрес потвърди дадените руски подаръци за Сърбия и Румъния – Нишко, Пиротско, Вранско, Лесковацко и Зайчарско за Сърбия и Северна Добруджа за Румъния. Любопитното в случая е по какви причини Сърбия придоби хилядолетни български земи, след като току-що бе бита от Турция, въпреки сериозната руска подкрепа в Сръбско-турската война (1876), докато в случая с Румъния там нещата са по-ясни. Бесарабският залък беше много по-сладък за Русия, отколкото правата на българите в Северна Добруджа, нищо че румънски крак никога не стъпвал отсам Дунава с изключение на влашките конекрадци и айдуци. А и люлката на българската държавност е точно там – в Северна Добруджа.

Записките на граф Н. П. Игнатиев и граф П. А. Шувалов и до днес са едни от най-използваните свидетелства на ставащото в Сан Стефано и в Берлин, докато протоколите от тях вече отдавна са публикувани в чужбина, но в България те не само че не са публикувани, но и остават непознати. Все още за Берлинския конгрес в нашата историография са в употреба публикуваните преди повече от 120 години протоколи в превод на Тодор Икономов. И сега най-добрите изследвания са тези на проф. Г. П. Генов и проф. Хр. Христов, но и те вече са недостатъчни, поради отварянето на архивите на Великите сили и включването в  научна употреба на нови документи и свидетелства.

От чуждестранните журналисти при подписването на Санстефанския договор присъства един от най-големите приятели на народа ни американския журналист Дж. Макгахан (12 юни 1844, Ню Лексингтън – 9 юни 1878, Цариград). Макар и кратки те дават доста ясна и реалистична картина на последния руски преход от Одрин до Сан Стефано и покрайнините на Цариград и на започналите трудни руско-турски преговори и подписването на договора.

Близостта на този благороден американец с генерал Михаил Д. Скобелев му отваря доста врати за места и събития, за които други кореспонденти дори и не могат да мечтаят.

Само болестта и смъртта ще попречи на Макгахан да присъства и на заседанията на Берлинския конгрес

Цочо В. Билярски

 

* * *

ДЖ. А. МАКГАХАН
ИЗ РЕПОРТАЖИ ЗА РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА (1877-1878)

 

ОДРИН, 26 ЯНУАРИ 1878 Г.

Аз пристигнах тук вчера и заварих Скобелев пълен госпо¬дар на града, набързо изоста¬вен от турците. Командир е бил Еюб паша с 15 000-20 000 войници. Одрин е здраво укрепен и русите щяха много да се затруднят, ако Сюлейман беше успял да изтегли армията си дотук и да се отбранява, както явно е възнамерявал. Укре¬пленията, които отговарят на всички изисквания, са построе¬ни от Блум паша. Те са много хубави и изглеждат далеч по-издръжливи и съвършени, отколкото грубите укрепления на Осман паша около Плевен, по¬строени набързо. Но русите, които внимателно ги разгледа¬ха, казват, че въпреки техния външен вид те всъщност са далеч по-несполучливи от тези при Плевен и са дело на кон¬структор, който е запознат с военното дело на теория, а не на практика.

Тук Скобелев поддържа же¬лязна дисциплина сред войски¬те си и турското население ня¬ма да бъде обезпокоявано, докато той е в Одрин.

Освен това градът е пълен с турски бежанци, които са бяга¬ли от всички краища на доли¬ната на Марица и бавно и мъчително се придвижват към Цариград. По пътя оттук до Хар¬манли срещнах влакове с хи¬ляди претъпкани вагони с тур¬ско население. Мъже, жени, деца и покъщнина се движат напред бавно и мъчително. Де¬цата плачат, стари мъже и же¬ни на 60–70 години край тях едва вдигат краката си, защото няма място за всички в претъпканите вагони. Всички са мокри, измръзнали, изгладнели, разбити, злощастни. Те са хи¬ляди. С пълно съзнание за ви¬ната си напускат домовете си, както те смятат, завинаги. Тъжна гледка, която къса сърцето. Някои от тях имат запаси да стигнат до Цариград, но други, боя се, нямат нищо и страда¬нията и смъртността между тях са страхотни.

Сега, когато фактически вой¬ната е свършена, помощта на англичаните би могла да под¬помогне бежанците, които при¬стигат с хиляди в Цариград. За това бягство на турското население и за съпътствуващите го страдания трябва да се държи отговорен Сюлейман паша, който им заповяда да бягат, иначе щели да бъдат изклани до един от русите.

На следния ден, след като Скобелев пристигна, той из¬прати един пленен от него влак за Харманли. Той запази и телеграфната служба на турците, за да може да я из¬ползува веднага, за разлика от самите тях, които ги бяха унищожавали навсякъде и на¬пълно.

 

След обед. Гурко току-що пристигна, далеч изпреварил своите войски, които не ще могат да достигнат тук по-рано от два-три дни. Тъй като има по-висок чин от Скобелев, веднага го заместя в командуването.

 

ОДРИН, 27 ЯНУАРИ 1878 Г.

Още нищо не е решено по отношение на преговорите за мир, тъй като турските делегати отказаха да приемат руските условия. Великият княз Николай и г. Нелидов нямат правото да обсъждат условията. Те просто предложиха техни¬те условия и оставиха на турците да ги приемат или от¬хвърлят. След двудневни пре¬говори турците решиха да не ги приемат.

Те ги осведомиха, че Одрин и Пловдив са превзети, че армията на Сюлейман е напъл¬но разбита и че русите ще продължат похода си към Цариград, ако не приемат пред¬ложените условия за прими¬рие.

Намик паша тогава възкликна: „Ако Османската империя трябва да загине, нека загине чрез сила. Ние никога няма да си подпишем смъртната присъда.“

Той обаче беше склонен да преосмисля това решение и двамата със Сервер паша помолиха за два часа време, за да разсъдят. След тези два часа те отговориха, че не могат да приемат условията.

Както русите, така и турците отказаха да ми съобщят условията, но аз успях да се добера до тях по друг начин. Тъй като те вероятно са вече добре известни на Европа (в момента на отпечатването на дописката), аз няма да ги изреждам подробно, но ще се спра само на тези от тях, които изискват по-специално внимание.

Макар че турците повече или по-малко се противопоставят на всички условия, това, което попречи на споразуме¬нието, беше условието за ав¬тономията на България. Те бяха готови да отстъпят по всички линии освен тази, която те считаха равнозначна на унищожението на Турция ка¬то сила в Европа. Те бяха склонни да дадат автономия, така както беше предвидено в програмата на конференцията. На това русите възразиха, че програмата на конферен¬цията е била сведена до ми¬нимум, за да се избегне войната. Тъй като това не е могло да се постигне, сега ще трябва да се установи авто¬номия като в Сърбия или Ру¬мъния. България трябва да се простира от едната страна близо до Цариград и от другата до Солун. Това, разбира се, унищожава турското вла-дичество в Европа с изключение на Цариград. Турците обаче не желаят да приемат това. Те са склонни да отстъпят Карс и Ерзерум, да дадат пълна независимост на Румъ¬ния и Сърбия, съгласни са руската флота свободно да преминава през Проливите, да платят репарации за войната, но не и България да бъде автономно княжество. Но по въпроса за българската автономия русите бяха непреклонни!

В целия си развой преговорите показват, че макар Русия да иска да сключи пряк мир с Турция, тя счита, че някои от условията ще бъдат обсъждани по-късно и от държавите на Европа. Тези условия са явно отстъпване на територия в Азия, въпросът за Проливите и военните репара¬ции. Макар че възнамерява да принуди Турция да се съгласи по принцип с тези неща, тя смята да ги отнесе до Европа за потвърждаване и осъществяване. По този начин руската дипломация не иска да даде основание на англий¬ското правителство да търси повод за война. Даже лорд Биконсфилд едва ли би тръгнал на война, за да предотврати автономията на България - повтарям, единственият въпрос, по който русите са не¬преклонни.

 

ОДРИН, 28 ЯНУАРИ 1878 Г.

От Портата още не се е получил отговор дали се приемат или отхвърлят условията на Русия. Това, разбира се, ще заложи руските войски да се придвижат към Цариград. Ако турците бяха приели българската автономия, русите щяха да спрат до Одрин. Но сега кавалерията им не е далеч от Цариград.

 

САН СТЕФАНО, 26 ФЕВРУАРИ 1878 Г.

От една седмица има голяма промяна във военната обстановка. По всичко личи, че руското командуване не мислеше да приеме провокацията на английската флота. Руските войски бяха все още на позициите, определени от примирието. Така ги видях миналия вторник, когато напуснах Чаталджа. Нямаше движение сред войските на Скобелевия корпус или където и да е другаде. Когато пристигнах в Одрин, не чух да се говори за скорошно преместване на Главната квартира, но в четвъртък вече имаше промяна. Внезапно генерал Гурко напусна Одрин с щаба си. В петък сутринта стана известно, че целият Генерален щаб с гене¬рал Игнатиев и дипломатическата канцелария трябва да тръгнат на следващия ден за Сан Стефано, а войските да се придвижват напред.

Тази внезапна промяна съвпадна с новината за падането на Сервер паша. Изглежда тя предизвика придвижването на руските войски. Пристигането на английската флота беше първата стъпка към нова война, идването на русите в Сан Стефано беше втората. Движенията и на двете страни бяха неблагоразумни. Сега остава флотата да пристигне в Босфора, а руската армия да завземе височините при Буюк дере, където силите на Англия и Русия ще отстоят една от друга на куршум разстояние. Ако флотата отново се приближи до Цариград, положе-нието ще стане много опасно и войната едва ли ще бъде избягната.

Истината е, че генерал Игнатиев би предпочел такъв претекст, за да влезе в Цариград. Преговорите вървят много бавно, макар че Сафет паша има всички пълномощия да преговаря. Но той непрекъснато отхвърля точка след точка и не приема нищо без запо¬вед от Цариград, а и теле¬графните съобщения на турците се прекъсват по много мистериозен начин. Той чака отговор по три-четири дни.

Освен това Сафет паша се разболя и генерал Игнатиев едва можа да го накара да продължат работата по преговорите. По-късно му хрумна да изчака пристигането на Садулах бей от Берлин. Последният беше забравил цялата програма на Конференцията от миналата зима и трябваше постоянно да му се припомня. Освен това той не знаеше до къде идват демаркационните линии според примирието, нямаше и военна карта. Един ден той най-наивно се оплака на генерал Игнатиев от грабителството на черкезите в ня¬какво село на юг от София и помоли русите да ги спрат. Генералът му отговори, че това село се намира в турска територия и следователно турците трябва да пазят реда, но му предложи да изпрати руски войски, ако желае да на¬каже черкезите. Така н стана.

При такива обстоятелства беше извънредно трудно да се напредва в преговорите. В края на краищата генерал Игнатиев смята, че ще трябва да връчи ултиматум, за да бъде подписан мирът.

Невъзможно е да се каже дали това бавене идва от естествената и обикновена за турците флегматичност или поради желание да се печели време. Руските дипломати пред¬полагат, че това се дължи на предварително познаване на решенията. Турците са уверени, че мирът, който ще подпишат, няма да бъде окончателен, и затова се колебаят да го подпишат. В същото време се получи съобщението, че е свален Сервер паша и Сафет паша каза, че преговорите се прекратяват и отлагат до ново разпореждане.

Това беше камъчето, което преобърна колата. Решено беше веднага да се отиде в Сан Стефано. Поисканото съгласие от турците беше получено. Те дори се съгласиха да се оттеглят от последната отбранителна линия – Кючюк чекмедже. Ако английската флота не се беше появила в Проливите, генерал Игнатиев щеше да потърси друго разрешение. Сега той имаше пре¬текста, който по-рано търсе¬ше, за да влезе в Цариград.

Тръгнах от Одрин заедно с Генералния щаб в събота сутринта. Беше чудесен ден. Бяхме в най-добро настроение. Предстоеше ни да сменим калните улици на Одрин с хубавото село Сан Стефано, близо до Цариград, на брега на Мраморно море. Нашето весело разположение беше твърде неуместно, като се има пред¬вид сериозността на след¬ващите събития. Пристигнахме в Чаталджа в 6 часа вечерта. Войските на генерал Скобелев бяха строени за посрещане на Великия княз. Той направи преглед и намери, че след почивката войските са в отлично състояние.

Малко преди да тръгнем за Сан Стефано, бяхме спрени от Тахир бей – офицер, опреде¬лен за регулирането на демаркационните линии, който беше в Главната квартира на Скобелев от няколко дни. Той каза, че Мухтар паша не е получил заповед за изтегляне на войските от Кючюк чекмедже и следователно руските войски не могат да окупират тези позиции, нито пък да отидат в Сан Стефано.

Това беше много сериозна новина. Турците спираха Великия княз, след като му бяха разрешили и той беше дошъл чак до Чаталджа. Ако те мислеха да задържат това положение, резултатът можеше да бъде само един – нападение върху турските позиции при изгрев слънце на следващия ден.

Моментът беше напрегнат и в продължение на два-три часа изглеждаше, че сме на ръба на нова война. Накрая Великият княз, ядосан и възмутен, извика Тахир бей и му изкре¬щя така, че последният се разтрепера: „Идете и кажете на Мухтар паша, че когато аз давам заповед, той трябва да се подчинява веднага или тежко му.“

За момент настъпи гробно мълчание. Всички чувствуваха сериозността на положението. Тахир бей бързо се оттегли, скочи в един локомотив и след миг вече летеше в тъмнината надолу към турските позиции с бързина, каквато парата позволяваше.

Сега всички присъствуващи офицери знаеха, че ако турците не напуснат позициите веднага, ще бъдат атакувани. Положението беше много критично. Мирът се люлееше на везните, но в Генералния щаб не личеше и най-слабо желание да се продължи войната при каквито и да е условия.

Сам Великият княз не желаеше да продължи войната. Това се видя от един малък епизод. Докато чакахме резултата от Тахир бей, оживено разисквахме какво ще стане по-нататък. Великият княз, който беше раздразнен и възмутен от положението, попита генерал Скобелев какво мисли по въпроса. Последният с безстрашното са хладнокръвие отговори: „Що се отнася до мен, смятам, че се налага да се бия с Англия.“ „О, ама вие сте луд!“ – възкликна Великият княз с полусърдит тон, обърна се и се изплю, както прави всеки руски селянин, когато нещо не му харесва (това е най-силният израз на неудоволствие и гняв).

Най-после, след два часа, получихме съобщение, че турците се изтеглят от позициите и че русите навлизат в тях. По среднощ влакът отново потегли и към два часа през нощта, т.е. в неделя сутринта, Вели-кият княз с щаба си беше в Сан Стафано. Линията Кючук чекмедже беше напълно изоставена от Мухтар паша, който сега е на отсрещния бряг на малкото заливче на Мраморно море, между Сан Стефано и Йеди Куле. Засега това е най-реалната последица от пристигането на английската флота.

Русите са очаровани от чудесното малко село – чисто и светло. Времето е велико¬лепно. Кеят и брегът представляват оживена гледка. Разхождат се офицери в блестяща униформа, дами и народ, заслушани в музиката, която свири от сутринта. Виждат се казаци на групи да къпят конете си. Генерал Игнатиев е настанен в красива вила, стените на която се мият от вълните и от чиито прозорци се виждат минаретата на църквата „Св. София“. В тази вила те бъде подписан мирът.

Що се отнася до работата по преговорите, мога да кажа само онова, което научих от генерал Игнатиев, преди да отпътуваме от Одрин: че не се засягат други въпроси тъй обстойно, както отнасящите се до България, и че много малко е направено в разпоредбите за границите. Искам да отбележа също, че сведенията за условията на мира, публикувани в различни вестници, са повече или по-малко преувеличени – освен дадените официално от руския генерал. Общите положения са добре известни, а подробностите още не са уточнени. Не е вярно, че има някакви тайни клаузи или таен договор. Условията за мир не могат да бъдат пазени в тайна, тъй като не могат да бъдат изпълнени, ако не се знаят. А що се отнася до тайния договор, то дипло¬матическа тайна не може да се пази дълго. Тя става из¬вестна за една седмица. Единственият въпрос, който би могъл да се уреди с таен договор, е въпросът за Проливи¬те. Генерал Игнатиев ме упълномощи да заявя отново, че Русия не желае да бъдат променени положенията по този въпрос, залегнали в Париж¬кия договор. Единственото, което биха искали, е да се разреши на корабите от всички нации да минават както през нощта, така и през деня; във време на война и в мир.

По мое мнение русите не възнамеряват да окупират Цариград и желаят колкото може по-скоро да оттеглят войските си. При това положение една конференция на държавите от Европа няма какво много да прави, освен да се на¬меси в разрешаването на въпроси във вреда на стореното досега.

 

САН СТЕФАНО, 1 МАРТ 1878 Г.

Някои вестници, за да възбудят общественото мнение, са решили да публикуват неверни сведения по обсъжда¬ния договор за мир. Разискват се най-вече въпросите за турската флота, за количеството на военните репарации и споразуменията за плащанията. Генерал Игнатиев отказва да е правил каквито и да е предложения по споменатите въпроси. Преговорите досега са изцяло насочени към въпроса за България, която е най-голямата пречка за постигане на споразумение. Ако този въпрос се уреди, останалото ще бъде лесно.

Вчера генерал Игнатиев показа условията за мир, отпечатани във в. „Левант Хералд“, и каза на Сафет паша: „Ва¬шите приятели са много любезни. Ние не знаехме каква сума да поискаме за обезщетение, но цифрите, които публикувате полуофициално, вероятно означават сумата, която смятате, че можете да платите. Аз не мислех да поискаме такава голяма сума, но щом вие я споменавате, благодарим ви за предложението.“ Турският посланик помоли генерал Игнатиев да не използува въпросните цифри като основа при обсъждането.

Положението на турците до сега е детинско. Те се вайкат постоянно за сполетялата ги тежка участ и правят глупави и нечувани предложения за всяко предложено условие. Когато генерал Игнатиев, за да принуди Сафет паша да побърза с преговорите, му каза, че разходите за руската ар¬мия дневно са два милиона рубли и че бавенето означава сумата за всеки ден да бъде прибавена към репарациите, той възкликна: „Но това е огромна сума! Защо харчите толкова пари за войската си. Ние не даваме една десета от споменатата сума за нашата. Вие плащате на вашите офицери твърде много. Вашата войска е много скъпа и не е правилно ние да плащаме за нея.“

* * *

Турците постоянно се връ¬щат към положението на не¬щата преди войната. Те имат дързостта да отричат, че изобщо е имало кланета в България; твърдят, че прочутият доклад на Едип ефенди, за който г-н Скайлер и г-н Беринг казваха, че е изтъкан от лъжи, бил съвършено точен и достоверен. Това показва колко непоправими са турците. Даже сега – след всички злополуки, които ги връх¬летяха – те все още приказват старите си приказки и не виждат, че при тях са необходими реформи.

Ако генерал Игнатиев се връщаше като тях и разискваше въпроси, отдавна уредени, мирните преговори биха траяли цяла година. Той непрекъснато им напомня да не се отклоняват от разискваните въпроси. След отпадането на Сервер паша преговорите видимо се бавят. Даже след пристигането от Берлин на Садулах бей положението остана същото. Той непрекъснато напомня какво бил направил миналата година в Пловдив по делото на Ахмед ага. Генерал Игнатиев не се стърпя и му каза, че би трябвало да се срамува, загдето изобщо е участвувал в оная комисия, че ако тогава бяха изпълнили дълга си и наказали убийците, войната можеше да бъде избягната и сега не биха преговаряли с руската армия пред стените на Цариград.

Генерал Игнатиев, запитан какво ще стане ако тактиката на турците продължава, отговори: „Е, ще се свърши с това, че ние ще загубим търпение...“ Предполага се, че вече е съобщил на турците окончателните условия за мир във формата на ултиматум, дал им два или три дена, в които да ги приемат пред заплахата руската армия да влезе в столицата им. Имам всички основания да смятам, че вече го е сторил.

Разговорите приключиха вчера в 6 часа и турците обещаха да отговорят днес. На пълно вероятно е, че отгово¬рът ще бъде в полза на мира.

 

ЦАРИГРАД, 5 МАРТ 1878 Г.

От няколко дни насам подписването на мира се очакваше всеки момент. Хората бяха станали много чувствителни и затова новините около сключването на мира се преплитаха със слуховете за обща европейска война, за тайни маневри на английската флота, за дебаркиране на британските войски на турска земя. Дни наред, като че ли стояхме върху кратера на вулкан. Големи групи патрулираха по улиците, за да пре¬дотвратят неприятни сцени, макар че спокойствието беше пълно и нямаше безредици. И най-малкият слух се разнасяше със светкавична бързина и положението се обсъждаше със загриженост и на ухо навсякъде. Всеки параход, идващ в Сан Стефано, беше претъпкан с любопитни хора.

До събота вечерта времето беше чудесно, пролетно, след което небето се заоблачи и се изви буря. „Ето признак, че ще осъмнем с нова война“ – казваха суеверните.

В една вила, разположена на брега на Мраморно море, в Сан Стефано секретарите на двете дипломатически тела бяха цяла нощ заети с препис¬ването и подреждането на документите за подписването на мирния договор. Княз Церетелев диктуваше договора на своя колега Шчебачов, който писа дълги часове, докато свърши всички клаузи от договора. Макар и уморени от непрекъснатия труд, те не пре¬ставаха да работят, докато зората ги свари на масата. След като нанесоха и последната дума на хартията, те заспаха върху картите и дебелите томове документи – както войник спи на поста си.

Едва се беше зазорило, когато в селото настъпи оживление. Предполагаше се, че мирът ще бъде подписан през този ден. Параходите пристигаха от Цариград по развълнуваното море, претъпкани с екскурзианти заради обявения парад по повод годишнината от възкачването на императора на престола. По улиците се виждаха гърци, българи, турци и румънци, които влизаха и излизаха от ресторантите и къщите. Те чакаха да стане два часът, за когато беше обявен парадът. Два часът мина и все още нямаше нищо. Хората започнаха да се тревожат. Не бяха сигурни дали е дошъл решителният час, дали мирът и войната не се клатушкат на везните. Всеки считаше себе си за действуващо лице – толкова значителен беше моментът.

Най-после търпението ни беше възнаградено. Към четири часа Великият княз яхна коня си и отиде до дипломатическата канцелария. След като разбра, че всичко е готово, той се отправи към хълма, където беше построена руската армия. Тук спряхме за няколко минути и тъкмо се чудехме какво ще става по-нататък, една каляска излезе от селото и се насочи към нас. От нея слезе генерал Игнатиев, приближи се и каза:

- Имам чест да поздравя Ваше височество с подписването на мира.

Последва високо и продължително „ура“. Тогава Великият княз, последван от стотина офицери, пришпори напред към строените към височината войски, разположени точно зад фара на Сан Стефано, н мина пред редиците. Всички радостно викаха и овациите ставаха все по-шумни и по-възторжени. Това бяха дивизиите на граф Шувалов и генерал Раух, стрелците от гвардията, кавалерията и артилерията в разгънат строй.

След като премина между редиците на войската, Вели¬кият княз се спря на едно възвишение, откъдето се виждаше целият строй, и обяви официално подписването на мира:

- Имам чест да съобщя на войската, че с Божия помощ ние сключихме договор за мир.

Отново избухна „ура“. Общият вик се понесе, разрасна и бавно замря. Тук бяха строени частите, които срещаха врага по усойните върхове на Балкана при Арабаконак, в продължение на цял студен и дълъг мразовит месец. Тук бяха войниците, които се мъчеха по хлъзгавите планински пътеки, недохранени, принудени да изтеглят тежките топове по върховете, и след студа и умората да срещнат едни обезумял враг, готов да насече на парчета и най-слабо ранения войник. Тук бяха същите храбри бойци, които летяха по дългия път от София до Пловдив и се надпреварваха с армията на Сюлейман паша, с много сила и безстрашие го надминаха, притиснаха го към склоновете на Родопите и разбиха армията му на части. Тези храбри войници с ненадмината издръжливост ще влязат в историята.

На съседния хълм бяха турците на групи и наблюдаваха с интерес тържеството. Двете армии стояха една срещу друга и се гледаха като истински войници, които срещат мира като достоен завършък на войната.

След прегледа, като събра офицерите около себе си. Beликият княз каза кратко и ясно: „За една армия, която може да извърши такива дела, каквито вие, мои приятели, извършихте, няма нищо невъз¬можно.“ Сетне всички слязоха от конете си, свалиха шапки, а войниците коленичиха. За¬почна отслужването на тър¬жествен молебен. На церемонията присъствуваха и няколко жени, между които забелязах г-жа Игнатиева, коленичила върху кожена постилка на земята до каляската си.

Присъствуваха всички генерали (с изключение на Скобелев, който се беше върнал в Чаталджа). Присъствуваха още: австрийските аташета барон Льонхаузен и капитан Бола, първият – награден с кръста „Св. Владимир“, а вторият – с орден „Св. Георги“ за дейността му като адютант на Скобелев при превземането на редута по пътя за Ловеч; полковник Тайар, френското аташе, който е бил непрекъснато от началото на войната досега с Великия княз, цели 12 месеца – награден с ордена „Св. Владимир“; майор Лайгниц, пруското ата¬ше – с орден „Св. Георги“ за заслуги при превземането на редута при Гривица; поручик Грин, американското аташе – със „Св. Владимир“ за участието му в последната балканска кампания при Шипка – Шейново; и най-после двамата швейцарски аташета, които бяха току-що пристигнали за молебена. Тези офицери и няколко кореспонденти, придружава¬ли армията, бяха чуждестранните свидетели на заключителния момент. В Плоещ към Главната квартира бяха прикрепени осемдесет кореспонденти на известни европейски вестници. Сега бяхме останали само петима.

Мирът се сключваше при живописна обстановка, драматични условия – загиваше една империя – н при тревожни отношения между държавите. Двете армии стояха една срещу друга при угасващата светли¬на на деня, чуваше се плискането на вълните и тържественото песнопение на свещениците. Пейзажът, винаги красив, сега беше чуден фон на картината. Стройните минарета на „Света София“ се издигаха високо към небето, слети с интересния силует на Цариград. Далеч на юг като висока планина се виждаше остров Принкипо, зад който знаехме, че се крие ан¬глийската флота, а далеч на¬долу Олимп разбулваше величествения си връх, за да бъде огрян от лъчите на червения залез.

Щом свърши религиозната церемония, Великият княз зае мястото си и войските започнаха да дефилират с широка и бодра походка. Техният марш беше в пъ¬лен контраст с изнурената стъпка, с която те бавно се мъкнеха към края на онова дълго и изтощително преследване на армията на Сюлейман паша. Падаше нощ и тъмнината бързо обгърна всички.

Когато си тръгнахме, Великият княз още стоеше неподви¬жен на коня си и войските продължаваха да дефилират. Докато слизахме надолу към селото, все още чувахме веселите викове и отмерените стъп-ки на войниците.

Така завърши войната от 1877–1878 г.