Досега нашите читатели имаха възможност да прочетат редица материали, свързани с преселението на българи от Северна България в Южна Русия и заменянето им с кримски татари и черкези.

Един от най-активните българи срещу тази вредна за българите руска и турска политика е патриархът на българската национална революция Г. С. Раковски. Въпреки това тази тема беше избягвана в българската историография, а в биографиите на Раковски на нея е заделяно незначително място. В съчиненията на Раковски, издавани след 1944 г., статиите му от „Дунавски Лебед“, както и брошурата му „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ никога не намериха място. Същото се отнася и до протеста на Раковски пред държавния канцлер и външен министър на Русия княз Александър Горчаков (1798-1883).

Документите винаги са били базата върху която се пишат историческите изследвания. Но същевременно те са и сериозно оръжие в ръцете на политиците, на вестникари и на политикани.

Такъв смисъл има и издадения през 1892 г. документален сборник „Оккупационный фонд основанный для устройства Русско-Дунайской области“. Сто години по-късно той беше преиздаден, но този път в превод на български език.

Тогава, преди близо 13 десетилетия този документален сборник беше натоварен със задачата да послужи във външната и вътрешната политика на правителството на Стефан Стамболов. Този му характер беше една от пречките той да влезе трайно в историческата наука, тъй като той не беше дело на професионални историци, а на професионален политик и вестникар, като преди да бъде отпечатан като книга той се печати на руски език на страниците на печатния орган на Стамболовата партия вестник „Свобода“.

Досега за Сръбско-българската война са изписани хиляди страници. Публикувани са и основните документи за нея. Същото се отнася и до сключения в Букурещ Българо-сръбски договор. Въпреки че резултатите от българската победа над сръбските агресори имат повече морален характер, те не довеждат до връщането на народа ни заграбените от Сърбия български територии в Нишко, Пиротско, Вранско, Лесковацко и Княжевацко. Проточилите се във времето преговори по настояване на българската страна са приключени с Мирния договор, подписан на 19 февруари / 3 март 1886 г., датата на Освобождението на България и сключването на Санстефанския договор. Целта на българската страна е постигната – победената Сърбия е трябвало и да бъде унижена и порицана като агресор пред тогавашния цивилизован свят.

Темата за Съединението на Княжество България с Източна Румелия вече повече от 13 десетилетия вълнува българите. Съединението беше един самостоятелен акт на двете български държави и нарушение на Берлинския договор. Съединената българска държава успя да защити акта от 6 септември 1885 г. и да победи сръбския агресор.

Върху Съединението и Сръбско-българската война са изписани хиляди страници. Публикувани са и най-важните документи, свързани с тези събития от българската история, като и до днес може би най-впечатляващи са публикациите от Захарий Стоянов, ген. Йордан Венедиков и Димитър Страшимиров.