ТУРЦИЯ ОТ ВЕКОВЕН ПОРОБИТЕЛ ДО СЪДРУЖНИК В БОРБИТЕ НА БЪЛГАРИТЕ В МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ

Турското робство за българите продължи повече от пет века. И ако за тези от Северна и Южна България то завърши с Руско-турската война от 1877-1878 г., то за българите от Македония и Тракия робството продължи до 1912-1913 г. и отново след 1919 г., когато мястото на турския поробител бе заето от Сърбия и Гърция, а Източна Тракия отново остана в рамките на Турция, а Западна Тракия бе отнета от България и предадена на Гърция. Официалните българо-турски отношения през ХХ век вървяха успоредно както с преки контакти така и със споразумения на турското правителство и младотурците с революционната организация на българите от Македония и Тракия. По-долу ще имаме възможност да проследим накратко историята на тези отношения до първите следвоенни години.

Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) неколкократно влиза в преки контакти с турското правителство и с Младотурския комитет. Целите на тези контакти са извоюването на права за българите в Македония и Одринско.

Ген. Ал. Протогеров и Т. Александров

Д-р Хр. Татарчев

Хр. Матов

За първи път ВМОРО води преговори с турското правителство, наскоро след прекратяването на Илинденско-Преображенското въстание. Инициативата за водените преговори идва от страна на турското правителство, което отчитало че ВМОРО е фактор, от който зависи умиротворението на Македония и Одринско, и че единственият ръководен орган на революционното движение във въстаналите провинции е Задграничното представителство на ВМОРО в София, което се ръководело от д-р Христо Татарчев и Христо Матов. Турското правителство възложило на министъра на вътрешните работи Мемдух паша и драгоманина в министерството Осман Нури бей да влязат във връзка с българския търговец и комисионер в Цариград А. Давидов. Същият поддържал тесни връзки със ЗП на ВМОРО в София и по-точно с д-р Хр. Татарчев и Борис Сарафов, един от водачите на въстанието в Битолско. Преговорите продължили от декември 1903 до август 1904 г., но никакви осезаеми резултати не били постигнати, тъй като се водели паралелно с официалните българо-турски преговори, в резултат на които се подписало споразумение на 26 март 1904 г. По време на преговорите д-р Татарчев представил програма с исканията на Вътрешната организация. В нея се искало пълна амнистия за участниците в революционното движение в цяла Турция, назначаването на българин за помощник на Хилми паша, назначаването на български владици в Солунската, Серската, Дойранската, Костурската и Воденската митрополия, изучаването на български език като предмет в държавните училища, назначаването на двама българи за членове в Държавния съвет, равноправно участие на всички народности в управлението на държавата и пълно самоуправление на общините и др. Въпреки няколкомесечните консултации до споразумение между турското правителство и ВМОРО не се стигнало. Турската власт продължавала да преследва дейците на Вътрешната организация и да тормози българското население във вилаетите, а ВМОРО от своя страна активизирало дейността си срещу поробителите.

На Кюстендилския общ конгрес на ВМОРО от март 1908 г. е обсъден въпросът какво да бъде отношението на ВМОРО към младотурците, тъй като те се очертават като важен фактор в политическия живот на Турция, а в края на 1907 г. в Париж по тяхна инициатива е проведен конгрес и на Арменската организация „Дрошак“ и др. реформистки и революционни национални организации в Турция. Покана за участие в конгреса получава и Вътрешната организация. Първоначално е определен да участвува в конгреса Б. Сарафов, но поради убийството му е отправена нова покана до Хр. Матов, който отказва, тъй като както пише той Вътрешната организация е не за реформиране на Турция, което искат останалите организации в Парижкия конгрес, а за разрушаването, подкопаването на „авторитета на турската власт“. Кюстендилският конгрес приема вижданията на Хр. Матов за отношенията с младотурците. За неговата позиция по този въпрос Христо Силянов пише: „Хр. Матов, най-настойчивият отрицател на идеята за цялостна конституционна Турция - антитеза на идеята за автономна Македония - бе и най-изчерпателен в обясненията си, без да предизвика нито едно възражение.

Наскоро след 11 юли 1908 г., когато е началото на Младотурската революция, контактите на ВМОРО с младотурците са възобновени. След провъзгласяването на Хуриета Хр. Матов заминава за Солун. Той е посрещнат на 25 юли като най-авторитетния водач на поробеното население в Солун и от младотурците и от българското население. Той се среща с водачите на Младотурския комитет и държи речи пред многобройна публика. Още в първите дни след 11 юли членовете на ЦК на ВМОРО Петко Пенчев, Павел Христов и д-р Георги Николов започват преговори с крилото на Яне Сандански с цел „постигането на едно пълно споразумение между двете организации“, за да излязат пред младотурците с искания от името на „целокупната Вътрешна организация“. По време на водените преговори ЦК на ВМОРО излиза с обръщение към ЦК на Младотурския комитет в Солун, в което излага своите принципи и условия към младотурците. Обръщението е съставено от Хр. Матов, П. Пенчев и Симеон Радев, а било връчено от П. Пенчев на Младотурския комитет. От отговора на младотурците зависело дали ще продължат преговорите с тях, а прилагането на исканията на ВМОРО било „належаще и трябвало да се извърши веднага“. Известно е че споразумението било постигнато, в резултат на което ВМОРО се легализирала и разоръжила своите чети, и се включила в обществено-политическия живот на Турция, като нейните дейци според политическите си убеждения навлезли в Съюза на българските конституционни клубове, Народната федеративна партия (българска секция) и редица други политически, професионални и културни организации на българите в европейските вилаети.

След последвалата обезоръжителна акция в Турция отношенията между младотурците и ВМОРО се влошават, като организацията започва отново революционната си дейност, а българо-турските официални отношения поемат посоката на война. През март 1912 г. отново по инициатива на младотурците са водени преговори с Хр. Матов в София за постигане на споразумение с ВМОРО. От запазените писма на Хр. Матов до дееца на легалното македонско движение Иван Йосифчев и спомените му се вижда, че ВМОРО следва неотклонно възприетата след възстановяването й през 1910 г. линия за водене на политика без компромиси спрямо младотурците, в резултат от разочароването настъпило от четиригодишното им управление. Последвалите събития показват, че ръководителите на Вътрешната организация се оказват не особено далновидни в очакваните резултати от войната на България и Турция и разрешаването на македонския въпрос.

След несполучливия завършек на Междусъюзническата война и последвалия я Букурещки мирен договор от 28 юли 1913 г., който довел до първата национална катастрофа, ЦК на ВМОРО изпраща делегация в Европа, за да изложи пред съответните правителства искането на организацията и населението за автономия на Македония и да се защитят правата на поробените българи във Вардарска и Егейска Македония, заграбени от Сърбия и Гърция. Друга делегация в състав Александър Протогеров, Андон Димитров, Борис Мончев и Д. Кандиларов била изпратена в Цариград за преговори с Турския македонски комитет. Те били подготвени от делегация на ВМОРО, в състав Димитър Мирчев и Ал. Димитров, която посетила Цариград през август 1913 г. и предложила на Младотурския революционен комитет да се започнат преговори. ВМОРО се активизирала за спечелване на турското и албанското население във Вардарска Македония, тъй като сръбските власти започнали да ги използуват срещу българите. Това наложило ВМОРО да потърси контакти с турската страна, която приела да се започнат преговори. По такъв начин се достигнало до подписването на 17 октомври 1913 г. на протокол между ВМОРО и Турския македонски комитет в Цариград. От турската страна протоколът бил подписан от участвалите делегати Бекир Фикри бей и Мехмед Али бей, а от българска от делегатите на ВМОРО Ал. Протогеров, Ан. Димитров, Б. Мончев и Д. Кандиларов. Целта, която си поставяли Турският и Българският комитети била добиването на „автономно управление за Македония“ в определените от тях граници, като действуват с „всички законни и незаконни средства“. Двата комитета определяли насоките на общите си действия за в бъдеще, като създали и свое общо представителство в Цариград, което нарекли „Вънкашно представителство на Комитетите за автономия на Македония“. Решението, което било прието се отнасяло и до Албанския и Влашкия комитети в Македония, с които се предвиждало да се действува заедно. Всеки комитет си имал определен и свой външен център - за Българския това била София, за Турския - Гюмюрджина, за Арнаутския - Елбасан и Мат и за Влашкия - Корча. Определяли се и районите за действия на четите на различните комитети и връзките помежду им, а така също и средствата. Формата на автономия била определена в отделен раздел на протокола. В него се казва, че „автономията на Македония има за основа принципа на националностите. Принципът на пропорционалността ще бъде запазен във всички видове избори. Правата на националностите ще бъдат гарантирани във всички административни и обществени организации. Религиозната свобода изцяло е гарантирана. Автономията ще бъде под протекцията на европейските велики сили“.

По-късно на 4 ноември е проведена среща между турската и българската делегация, на която се разменят утвърдените от двете страни протоколи от 17 октомври с анексираните към тях две карти и се конституира представителството. На срещата присъствуват д-р Назим и Атиф от турска страна, а от българска Александър Протогеров. От срещата и последвалите още разговори за турския правилник, за определянето на кореспонденти и техните задачи, и решението за създаване на политическо бюро са запазени водените протокол и бележки от Александър Протогеров, които са включени също в настоящата публикация.

Подписаният протокол започнал да се изпълнява веднага. През есента на 1913 г. във Вардарска Македония е изпратен члена на съвместния комитет Есад Паша, за да проучи положението и да убеди тамошните турци да не служат повече на сръбските власти, а да се съюзяват с българите за обща борба. А в началото на 1914 г. по канал на Вътрешната организация в Македония били препратени пет малки турски чети. Техни войводи били подписалият протокола Мехмед Али бей и Черкез Али бей, Хюсеин капитан и др., а началник на турските чети бил членът на Цариградския младотурски комитет Ибраим бей, който имал седалище в Струмица. Съвместните българо-турски действия в Македония имали важно политическо значение, въпреки че помощта, която оказвали турските чети на ВМОРО, не била значителна.

През Първата световна война България и Турция били съюзници и отношенията между дейците на ВМОРО и турския комитет се запазили добри. За това свидетелствуват по-нататъшните отношения между тях. В края на войната ген. Александър Протогеров и д-р Страшимир Дочков се срещат с турски представители, за да обсъдят въпроса за бъдещите си съвместни действия в Тракия и Македония, а цариградският представител на ВМОРО д-р Георги Николов съдействува за изпращането на българо-турска македонска делегация за Парижката мирна конференция, в състава на която влизали Димитър Наумов от българска страна и Адил бей от турска страна.

След войната ЦК на ВМОРО и Турският македонски комитет продължават съвместните си действия в поробената от гърци и сърби Македония.

През април 1921 г. се водят преговори от делегати на двете организации в Градище, Македония. В приетия протокол турските представители са обозначени като „представители на Мустафа Кемал паша, председател на Турското народно правителство в Ангора“, а техни равностойни партньори са представителите на възглавяваната от Тодор Александров, ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев ВМРО. Бележките и корекциите върху протокола са направени от ръката на Т. Александров. Целта на борбата, която ще водят двете организации, е „да се образува от Македония свободна държава, независима от другите балкански държави“. Решението „мохамедани и българи да водят задружна борба за освобождаването на Македония“ е взето след констатацията, „че мохамеданите и българите в Македония еднакво страдат от политическия гнет на Сърбия и Гърция и са застрашени с постепенно унищожение, ако останат дълго време под владичеството на поменатите две държави“ и че те съставляват 80% от населението на Македония, което означава, че „от тях главно зависи бъдещата съдба на Македония“. В протокола са определени не само бъдещите граници на освободена Македония, но и принципите, по които ще се съставя правителството, избора на административните чиновници, правосъдието, образованието, владеенето на земята, конституция, знаме и пр. От турска страна преговорите са водени от Джевад бей от Скопие, представляващ македонските турци. За преговорите представителят на ВМРО, който по всяка вероятност е Тома Карайовов, информира Тодор Александров и Александър Протогеров, които му дават своите указания. Турският представител настоява по време на преговорите протоколът да бъде подписан от Тодор Александров преди да бъде представен на Мустафа Кемал паша, „за да не би Мустафа да не повярва толкова на сериозността на свършената работа“. Подписаният протокол създава възможност за по-нататъшни съвместни действия на българи и турци срещу поробителите в Македония.

Прилагам няколко документа, свидетелстващи за отношенията между Турция и ВМОРО и кратка библиография за тези, които проявяват интерес към тази тема.

Цочо В. Билярски

 

ДОКУМЕНТИ:

№ 1

ПРОЕКТ ЗА РЕФОРМИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО, СЪСТАВЕН ВЪЗ ОСНОВА НА ИНСТРУКЦИИ НА ЗАДГРАНИЧНОТО ПРЕДСТАВИТЕЛСТВО НА ВМОРО В СОФИЯ И ПРЕДСТАВЕН НА ТУРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО

Б.М., Б.Д.

 

I

Генерална амнистия на всички политически и криминални политически престъпници в Турция и вън от нея и на всички оръженици, избягали от Турция; да се пуснат всички заточеници и затворници, а така също да се настанят бежанци от смесени комисии на държавни разноски.

II

На главния инспектор Хилми Паша(1) да се назначи един българин за помощник.

III

Инспекторатът при Хилми Паша да има 4 секции, от които едната по правосъдието, другата по финансите, търговията, земеделието и съобщенията, третата по просвещението и изповеданията и четвъртата по администрацията и жандармерията.

IV

Началниците на тези секции да бъдат специалисти от малките незаинтересувани държавици, а другите органи да са пропорционално от всички народности, избрани по честност и подготовка за тая цел.

V

Всяка секция да ръководи и контролира правилното приложение на законите от изпълнителната власт.

VI

Равноправност пред законите, участие в управлението и пълно самоуправление на общините.

VII

Всяка година окръжните съвети дават писмен рапорт за състоянието на окръзите до валиите и по един член от окр[ъжния] съвет се пращат във валийските съвети един път през годината на сесия от 15 дена, дето се разискват и приемат решения за благосъстоянието на окръзите.

VIII

Длъжностите и правата на окр[ъжните] управители да бъдат по-широки и да се турят в по-близко от Централното управление, за да не злоупотребявали с властта валиите, както това е ставало досега от някои.

Валиите и окр[ъжните] управители да имат помощници по един християнин от болшинството на населението.

Х

Религията и образованието да принадлежат на респективните народности, като се изпълни и ферманът за останалите 5 българ[ски] владици: солунски, серски, дойрански, костурски и воденски. В четирите вилаета да има 4 държавни училища, в които предметите да бъдат на французки език, от които 2 средни учебни заведения и 2 по търговията, земеделието и пр. Във всички училища от I кл[ас] да е задължително турския език; също и българския език да се учи като предмет в държавните училища.

ХI

Назначението на чиновниците да става по особени постановления с ценз и по честност от всичките народности.

ХII

За запазването на мира, тишината и функциите на респективните власти, жандармерията и полицията да се състоят от самите народности; началниците на която от тях да се взимат, а инструкторите от малките незаинтересувани държави.

ХIII

Двама българи да се назначат за членове в Държавния съвет.

ХIV

Тези преобразования в управлението да се простират и в Одринския вилает.

ХV

Десятъкът да не се продава, а да се взима в натура от самата държава.

ЦДА, ф. 3 к, оп. 8, а.е. 677, л. 28–29. Оригинал. Ръкопис. Публ. в Д-р Хр. Татарчев, Спомени, документи, материали, с. 297-299; В. Китанов, Принос към дипломатическата история …, с. 174–175; Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.). Документи на централните ръководни органи (устави, правилници, мемоари, декларации, окръжни, протоколи, наредби, резолюции, писма). Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. Т. І, ч. 1. София, 2007, с. 361-363.

----------------

(1) Хюсеин Хилми Паша (1859–1921), турски военен и държавен деец, дипломат, главен инспектор на вилаетите в Македония и Одринско, велик везир (14 февруари–13 април 1908, 5 май–28 декември 1909).

 

№ 2

ОБРЪЩЕНИЕ ОТ ЦК НА ВМОРО КЪМ МЛАДОТУРСКИЯ КОМИТЕТ “ЕДИНСТВО И ПРОГРЕС” В СОЛУН ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА ОРГАНИЗАЦИЯТА КЪМ МЛАДОТУРСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ИЗЛОЖЕНИЕ НА ОСНОВНИТЕ ТОЧКИ ОТ ПРОГРАМАТА НА ВМОРО

СОЛУН, 23 ЮЛИ 1908 Г.

 

ДО ОТОМАНСКИЯ КОМИТЕТ “ЕДИНСТВО И ПРОГРЕС” В СОЛУН

Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация поздравлява най-сърдечно Отоманския комитет “Единство и прогрес” за неговата бляскава победа. Ония идеали, за които ратуваха храбрите отоманци, винаги са били скъпи за Организацията и тя именно за тяхното реализуване се е борила от 15 години насам. Организацията не е искала друго освен човешки и политически свободи за македоно-одринския роб и на автономията тя е гледала като на най-лесно постижима реална гаранция за запазването на тия свободи. Сега обаче, когато на автономията се противопоставя принципа на единството и неразделността на Турция, Организацията е готова да направи ревизия на своята крайна цел. Тя възприема идеалите на Отоманския комитет и ще укаже всичкото си съдействие за тяхното реализуване. Фактът, че тя веднага разпусна своите чети и преустанови своята деятелност, е най-голямото доказателство за нейната добра воля да се възстанови нормален правов ред в империята.

Като указва обаче своето съдействие и като възприема основното положение на младотурската програма, Организацията си запазва правото да иска ония свободи за мак[едоно]-одр[инското] население, без които умиротворението на страната е невъзможно.

I. Радикална ревизия на възстановената от 1876 г. конституция в духа на съвършения демократически конституционализъм:

1) Унищожение или поне модернизиране на сената.

2) Изрично предвиждане свободата на политическите сдружения, наред с тая на словото и печата.

3) Пълна децентрализация в управлението. Административно самоуправление за Македония, конкретно изразено в областно събрание с право на гласуване областния бюджет и на контрол върху местното управление. Официалният език в областните учреждения ще бъде говоримия от населението. Само с централните власти сношенията ще бъдат на турски.

II. Ново административно разпределение в зависимост от етническите граници на отделните народности.

III. Пълно равенство между всичките нации и религии. Допускане християните до всички длъжности, включително и военните. Официална религия не се предвижда.

IV. Реформиране и намаление на армията и флотата съобразно податните сили на населението и съобразно международното положение на империята. Намалена военна повинност, обща за всички народности.

V. Предвиждане мерки за повдигане търговията, индустрията, земледелието, просвещението в страната. Училищата са държавни, в тях се преподава на говоримия език на областта. Основното изучаване на турски език е задължително.

VI. Пълна амнистия на всички политически затворници, заточеници и емигранти.

VII. Детрониране на настоящия султан.

Тия са точките, които Вътрешната организация намира за необходимо да предложи на вниманието на Отоманския комитет. Като се въздържа за сега да даде обширна програма на своите искания и като си запазва правото да подложи програмата си на санкция от един общ конгрес в случай, че това би се оказало, Организацията намира че е необходимо изработването на една обща платформа програма за всички нации чрез тяхното колективно сътрудничество. За тая цел би бил желателен един общ конгрес на всички революционни и само революционни организации в империята, както и учредяването на един постоянен федеративен комитет, който да ръководи движението до момента когато революционната борба ще отстъпи своето място на политическото.

Като предявява своите общи искания и като преустановява досегашната си дейност, Организацията заявява, че ще продължи своето съществувание било на легална почва, било на полулегална, до момента когато исканите свободи и права бъдат фактически приложени. Организацията не ще предаде своето оръжие и други материали, и не ще позволи да се преследват нейните работници или да се принуждават да стават членове на Отоманския комитет. Напълно убедена в искреността на Отоманския комитет, тя ще му окаже нужното съдействие за реализуванието на неговите благородни задачи, но само като свободна и независима организация. В случай, обаче, че ръката на черната реакция би посегнала на тая независимост, или пък ако за нещастие мечтаните от всички конституционни свободи не бъдат приложени или бъдат похитени, тогава Организацията отново ще изтегли своя меч. Тя ще запали огъня на революцията по всички краища на Македония и Одринско и ще се бори на живот или смърт, защото тая борба ще бъде съдбоносна. И в своята борба тя ще има право да поиска подкрепата на своите братя отоманци, които ратуват тъкмо за същите идеали.

В. “Илинден”, бр. 60, 5 август 1908 г., с. 3. Публ. в Ц. В. Билярски, Вътрешната македоно–одринска революционна организация, Съюзът на Българските конституционни клубове и Народната федеративна партия (българска секция) след Младотурската революция, с. 130–131; Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.). Документи на …, с. 902-903.

 

№ 3

КОМЮНИКЕ НА ВМОРО ЗА ВОДЕНИТЕ ПРЕГОВОРИ МЕЖДУ ВМОРО И ТУРСКИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ

СОФИЯ, 9 МАРТ 1912 Г.

 

ТУРСКИТЕ ЕМИСАРИ И ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

ПРЕГОВОРИТЕ И РЕЗУЛТАТИТЕ

Задграничното представителство на ВМОРО ни дава следните сведения относно преговорите с пребиваващите преди няколко дена турски емисари в София:

Ето в главни черти исканията, предявени от страна на турската мисия, състояща се от главния секретар на Вътрешното министерство Шукри Бей и инспектора на Народното просвещение Абдул Керим Бей, и отговорите, които им се дадоха от името на Задграничното представителство на Вътрешната организация.

Турската мисия (ТМ). Дошли сме по изричното желание на министър Талят Бей(1) за споразумение: да узнаем какви условия би поставила Вътрешната организация, за да престанат динамитните атентати и да се разтурят революционните чети; разходите, направени досега, можем да ги изплатим.

Отговор. Тоя въпрос за Организацията е предрешен и за туй няма нужда предварително да се пита Тайния Централен комитет на организацията, който, както винаги, се намира вътре в Македония, за да ви се даде един бърз и положителен отговор. А тоя отговор е категоричен отказ: Организацията ще си следва своя революционен път и не желае да влиза с вас, турците в никакви преговори.

ТМ. Но все пак би било по-добре, ако можехме да се разберем. Ето на, из Македония и Албания е тръгнала реформена комисия начело с министър Х. Адил бей.

Отговор. От опита на миналото ни е известно, че вие говорите за разбирателство само когато сте на тясно, а не за да устоите на дума. В 1904 г. тогавашния ваш министър на вътрешните работи Мемдух Паша, бидейки държавата ви на тясно, също бе пратил мисия до тогавашните задгранични представители на Вътрешната организация д-р Хр. Татарчев и Хр. Матов за преговори. И тогава, както и днес, отговори ви се отрицателно: не влизаме в преговори с вас, защото не стоите на обещания и защото и да искате не сте способни да въведете ред и сигурност, а пък не желаете да въведете децентрализация съобразно с областните и племенните нужди. Затуй стремим се да постигнем нашата позната цел – автономията – чрез ефикасна международна европейска намеса и тая намеса, както и по-преди, неминуемо ще дойде, рано или късно. И сега, като сте дошли за преговори сигурно сте натясно и това ни радва. В тия две години, откак е подновена преустановената революционна дейност, трябва да сте се достатъчно разочаровали във вашите младотурски надежди, че като вземете своего рода енергични мерки (устройване ловджийски команди, свързване с телефони селските жандармерийски и военни постове, разни репресии) ще успеете да се справите с четите и организацията изобщо, че усилията ви не ще бъдат безрезултатни, защото войската и жандармерията ви не били като в султан Хамидово време. Но ето че сте излъгани в надеждите си, а организацията в тия две години е окуражена, защото вижда, от една страна готовността у населението да се бори и от друга страна вижда вашето безсилие и вашите бързи материални и морални загуби. Колкото за вашите “реформени” комисии нищо добро не очакваме от тях, па и не обръщаме внимание на тях.

ТМ. Ние, младотурците, досега не сме взели изцяло управлението на ръцете си (сега напр. имаме само двама чисто наши министри, другите са оглашени), та не е чудно, че не сме могли да сторим много нещо да въведем програмираните конституционни реформи. Ето сега с новите избори ще вземем изцяло управлението и тогава ще можем да реализираме нужните преобразования. Освен това трябва да признаете, че в 3–4 години е невъзможно да се реформира една държава. Така бе и с Франция по време на Великата революция.

Отговор. Да, вярно е, че в кратко време не може да се реформира държава, но стига и една година, за да се видят пътищата, по които се е тръгвало. А вашите пътища бяха от лоши по-лоши: изпъждание безимотните селяни от чифлиците, настанявание мухаджири, избивание войводи и четници, устройвание турски шайки за тероризирание християнското население, скотско третиране на християнските войници, налагание извънредни налози за флота, за телефони, чудовищни изтезания, формени кланета, отоманизиране на нетурските училища и нации, разтурвания политическите национални организации и пр., и пр. И при това в ония места в Македония, гдето вие младотурците бяхте пълни господари на положението, там се правят най-големи пакости. Колкото за вашите избори и за вашия парламент пет пари не даваме за тях; от тях организацията нищо не очаква и съвсем не я интересуват.

ТМ. Поради вашата революционна дейност властите са принудени да вземат мерки против населението, което я поддържа. Ако ние бихме изпратили чети в България в местности населени с турци, нали и българското правителство щеше да вземе мерки против турското население, ако то ги укрива.

Отговор. Вярно и българското правителство в подобни случаи би взело крути мерки, но само против провинилите, а не безразборно, както правите вие в Македония, изхождайки от убеждението, че чрез репресии ще сломите борческия дух на населението. Такова нещо не си позволява една правова държава. И вие с това не само не постигате очакваните резултати, ами наопаки, докарвате вода във воденицата на организацията; защото населението, виждайки, че се гонят и ония, които не взимат участие в революционната борба, казва си: и така и така можем да си патим, ами барем както можем и с каквото можем нека помогнем и ние в борбата. Колкото за изпращание турски чети в българска територия, опитайте си късмета, ако щете; от това няма да изгуби македонската кауза. Аслъ миналата година, според нашите най-положителни сведения, вашият Младотурски комитет в Разлога, действително бе замислил подобно нещо.

ТМ. Макар да казвате, че организацията не приема да прави преговори, разберете се пак помежду си и пишете, ако има нещо, направо на министъра Талят Бей.

Отговор. Друг отговор не чакайте; в това отношение всички в организацията са на един ум: никакви преговори с вас турците, – организацията ще си върви неуклонно по своя предначертан път.

В. “Ден”, София, бр. 2763, 9 март 1912 г., с. 3.(2) Публ. във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.). Документи на …, с. 1020-1022.

---------------

(1) Мехмед Талаат Бей (Таляат Бей) (1874–1921), циганин по произход, един от ръководителите на Младотурската революция, министър на вътрешните работи, велик везир (министър–председател) на Турция (4 февруари 1917–8 октомври 1918), масон, велик майстор.

(2) Комюникето е отпечатано и във в. “Нова Балканска трибуна”, бр. 986, 9 март 1912 г., с. 2. В същия брой на в. “Ден” на с. 1 е отпечатана уводна статия под заглавие “Мисия ли бе това?”. В нея се коментира идването на турската мисия за преговори с ВМОРО по-скоро като опит не да се сключи реално споразумение, а да се “узнае сегашното настроение на революционните македонски кръгове и да се вникне, доколкото е възможно, в техните бъдещи намерения. От приема, който ще се направи на техните аванси за ново побратимяване, турците са искали да разберат дали македонските революционери са мирно или войнствено разположени, дали те са изгубили надежда за каква и да е революционна дейност в родината си, или тая дейност е в навечерието си пак да се прояви. Тия сведения са от голям интерес за младотурското управление, което не е да не знае, че едно революционно движение, избухнало в държавата сега когато тя се бори с толкова много мъчнотии, когато на сцената се явява пак критския въпрос, може да има гибелни последствия за нея”…”Същите размишления се отнасят и до предположението, че със своите сегашни аванси, с обещаните си отстъпки, младотурците се стремят да парализират мисията на македонските делегати, изпратени тия дни пред чуждите правителства да ходатайствуват за подобрение участта на християнското население в Турско.”

 

№ 4

ПРОТОКОЛ, ПОДПИСАН МЕЖДУ ВЪТРЕШНАТА МАКЕДОНО РЕВОЛЮЦИОННА ОРГАНИЗАЦИЯ И ТУРСКИЯ МАКЕДОНСКИ КОМИТЕТ ЗА СЪВМЕСТНИ ДЕЙСТВИЯ НА ДВЕТЕ ОРГАНИЗАЦИИ ЗА ДОБИВАНЕ АВТОНОМИЯ НА МАКЕДОНИЯ

ЦАРИГРАД, 17 ОКТОМВРИ 1913 Г.

 

ПРОТОКОЛ

Турският и българският Македонски комитети, които желаят да се добие автономно управление за Македония, в границите означени по-доле, са се решили да прибегнат до всички законни и незаконни средства и да работят задружно за постигането на тая свещенна цел. За обмислюване начините за придобиване автономно управление на Македония, турският комитет е избрал за делегати г. г. Бекир Бей(1) и Мехмед Али Бей(2), а българският – г. г. Алекс. Протогеров, Ан. Димитров, Б. Мончев и Д. Кандиларов.

Гореспоменатите делегати, в разни заседания, са зели следующите решения:

1. Турските и българските комитети, образувани във вътрешността на Македония, ще имат едно смесено представителство в Цариград под името “Вънкашно представителство на Комитетите за автономия на Македония”. Това представителство за сега се състои от пет души, от които тримата ще бъдат избрани от турска страна, а двамата от българска. Специалният делегат от Албанския комитет за автономията на Македония, който понастоящем заседава в събранията, ще бъде единия от гореспоменатите трима турски делегати.

“Вънкашното представителство на Комит[ета] за автон[омия] на Македония” ще работи, за да привлече към същата цел и съучастието на Албанския и Влашки комитети в Македония. След като се постигне горното Албанския комитет ще избере и ще изпрати във вънкашното представителство още един делегат; същото ще стори и Влашкия комитет, по този начин представителството ще се състои от седем (7) души.

2. Делегатите на Смесеното представителство ще се избират от комитетите, те са пълноправни и ще получават по 30 л.т. месечно възнаграждение.

Смесеното представителство ще има един секретар, владеющ турски и френски език и ще получава 12 л.т. месечно възнаграждение, също ще бъде назначен един писар с 8 л.т. месечно възнаграждение. Представителство ще разполага с двама слуги, които ще получават по 4 т.л. месечно възнаграждение. Освен това представителството ще разполага с допълнителни средства за издръжка на помещение, отопление, осветление и пр., които ще бъдат 8 л. месечно – изобщо, бюджета за всеки месец на представителството за сега ще възлиза на 190 л.т. Тая сума ще се внася на представителството по равно от Турския и Бълг[арския] комитети.

Ако се явят непредвидени нужди, за тяхното посрещане гореказаните комитети ще отпуснат съответните суми.

Вънкашно и вътрешно устройство на разните макед[онски] комитети.

3. Различните макед[онски] комитети ще имат по един вънкашен център и по няколко клонове подчинени на тоя център.

а. Вънкашният център на Турския комитет ще бъде Гюмурджина, той ще има клонове в Скеча, Неврокоп, Петрич и Струмица. В четирите последни места клоновете ще бъдат смесени от бълг[ари] и турци.

б. Вънкашният център на Бълг[арския] комитет ще бъде София; той ще има клонове в Струмица, Горна Джумая и Кюстендил. Струмишкият клон ще бъде смесен.

в. Арнаутският комитет ще има два вънкашни центъра: единия в Елбасан, а другия в Мат. Елбасанският ще бъде смесен от албанци, турци и българи, а Матският ще бъде съставен само от албанци.

г. Влашкият комитет ще има за център Корча. Този комитет ще се състои от власи, албанци и българи.

4. Всеки комитет ще има собствено специално устройство в зоната, която му е определена да действува. Всеки комитет ще има отделни правилници за вътрешно устройство. Във всеки казалийски център трябва да се организира по един комитет и във всяка каза трябва да има най-малко по една чета. В смесените кази от турци, българи, албанци и власи ще има по една чета от всяка националност. Всичките чети ще бъдат подчинени на казалийския комитет. Четата ще се състои от 6 до 15 души.

Ако се породят недоразумения между четите в една каза, те ще бъдат разглеждани в казалийския комитет. Когато една чета не е доволна от решението на вътрешни комитети, ще се обърне към външния център, който ще отнесе въпроса за окончателно решение на представителството в Ц[ари]град.

Всеки казалийски комитет е задължен да сформирува милиция във всички села от неговия район. Оръжието на милицията се доставя по отделно от вътрешните комитети на всяка националност. А пък оръжието на албанците и власите ще се набави по равно от страна на българския и турския комитети чрез външното смесено представителство в Ц[ари]град.

Всички македонци без разлика на вяра и народност, които ще бъдат в услуга на гръцкото и сръбското правителства и така биха пречили на високо патриотичното начинание на вътрешните организации, след като бъдат съдени от комитетските съдилища на нацията, към която принадлежат, решението, което ще се вземе, веднага ще се изпълни от комитета, където пребивава осъденото лице. Ако делото е от такъв характер, щото да не търпи отлагане, местния комитет може веднага да реши и изпълни решението, като се задължава да изпрати убедителни аргументи до комитета на националността, към която наказаното лице принадлежи. Обаче, тая процедура се употребява само за случаи от смъртно наказание. Обикновените дела ще се разглеждат от местните казалийски комитети, в чийто район са извършени.

ГРАНИЦИТЕ НА МАКЕДОНИЯ И ЗОНАТА НА ДЕЙСТВИЕ НА ВСЯКА НАЦИОНАЛНОСТ В МАКЕДОНИЯ.

5. Границите на Македония, за автономията на която се работи, са посочени в приложения тук под нумер първи кроки(3), след като бъдат представени на одобрение и утвърждение от страна на Турския и Българския комитети.

Зоната на действие на разните Македонски комитети е посочена в приложения към настоящия протокол под нумер втори кроки. Макар зоната на дейност, предоставена на Албан[ския] комитет, организиран в Мат и да не влиза в пределите на Македония, но понеже целта на Албан[ския] комитет е да присъедини казаната зона, която понастоящем се намира под сръбско владение, към територията на независима Албания и понеже тая цел се схожда с общата дейност на Турския и Бълг[арския] комитети, за това в настоящия протокол стана дума за тях (албанците) и тяхната зона е посочена в поменатите вече кроки.

6. Старите казалийски комитети, които са съществували преди съставянето на новата организация, ще минат под управлението на вътрешния национ[ален] комитет, който е натоварен да организува тоя район. Старият състав на управ[ителното] тяло или ще остане както е заварен, или ще се избере на ново. Четите на казаните комитети ще минат под управлението на казалийските центрове, например, според тоя принцип шефовете на турските чети, както и лицата, които са организирали или ще организират турски казалийски центрове, например, според тоя принцип шефовете на турските чети, както и лицата, които са организирали или ще организират турски казалийски комитети в българската зона, ще бъдат обадени (съобщени) на Българския комитет. Освен това Турския комитет ще даде заповед щото горните лица да се подчиняват за напред на разпоредбите на Бълг[арския] комитет и да действуват съгласно тези разпоредби. Също нещо ще направят и бълг[арските] комитети. Разните комитети се задължават взаимно да си помагат било във време на организирането, било след това.

СРЕДСТВА ЗА ПОСТИГАНЕ ЦЕЛТА

7. Средствата, които Вънкашното смесено представ[ителство] ще употреби за извоюване автономията на Македония, са два вида: легални и нелегални.

ЛЕГАЛНИ СРЕДСТВА

а) Доставяне на бързи и верни сведения относително жестокостите, извършени от гръцката и сръбската власти в Македония, които ще се публикуват чрез разни вестници и брошури, за да се спечели общественото мнение. За тази цел външното представителство ще нареди специално разузнавателно бюро. Всички сведения, доставени чрез рапорти от вътрешните организации, получени от специални кореспонденти, назначени от представителството по разни места в Македония, а също така, новини, черпени от консулски източници, ще бъдат класирани и в случай на нужда публикувани.

Представителството няма да скъпи средствата си и всичко ще жертвува за спечелване на общественото европейско мнение в полза на автономията на Македония. То ще си служи с всички средства, за да спечели най-важните европейски вестници, да добие симпатиите на важните европейски организации, като Лондонския балкански комитет(4), прочутите оратори по своите хуманитарни идеи и да ги спечели да действуват в полза на каузата, като дават конферанси, писват статии и указват морално влияние на обществото. Сумите за тази цел ще се изразходват по равно от Турския и Бълг[арския] комитети.

б) Да се пропагандира чрез легални средства между турското, бълг[арското], арнаутското и влашкото населения в Македония за добиване на пълна религиозна и училищна автономия и общинско национално самоуправление.

НЕЛЕГАЛНИ СРЕДСТВА

а) Противопоставяне с всички разрушителни средства срещу жестокостите, извършени от тях върху макед[онското] население от страна на гръцките и сръб[ски] власти.

б) Унищожаване слабите гръцки и сърб[ски] войскови отделения.

в) Извършване на атентати по мостове, железници, тунели и пр.

г) Разрушаване на банки, правителствени домове, казарми и др. обществени и държавни заведения.

д) Повдигане на частични или общо повсеместно въстание.

Времето за прилагане на тези незаконни средства ще се определи от Смесеното представителство в Ц[ари]град, след като консултира вътрешните революционни организации на разните националности. Щом се вземе решение за действуване, веднага ще се съобщи на надлежните комитети.

ФОРМА НА АВТОНОМИЯТА

Автономията на Македония има за основа принципа на националностите. Принципът на пропорционалността ще бъде запазен във всички видове избори. Правата на националностите ще бъдат гарантирани във всички административни и обществени организации. Религиозната свобода изцяло е гарантирана. Автономията ще бъде под протекцията на европейските Велики сили.

8. Турският и Бълг[арският] комитети се задължават да подпечатат настоящия протокол с официалния печат на комитетите и да го повърнат като го поверят на лицата, които ще бъдат изпратени за делегати в Смесеното представителство в Ц[ари]град най-късно 15 дена от датата на подписването и разменяването на тоя протокол между делегатите.

Всеки комитет ще запази по един екземпляр от оригинала на настоящия протокол, след като се подпечата и потвърди от двете страни.

9. Комитетите, които са приели указаните условия в настоящия протокол, задължават се да довършат организирането в Македония всеки съобразно своя правилник най-късно след 5 месеца от деня на образуването на Смесеното представителство в Ц[ари]град.

В края на поменатия срок ще се съобщи и писмено ще се докладва на представителството от страна на комитетите, че вътрешното организиране е довършено и във всяка каза какъв е броя на четите и от по колко души са съставени, и с каква милиция по разните села в казата се разполага, и колко оръжие е било доставено.

Потвърждава се и подписва се настоящия протокол, който се състои от 5 страници и 9 члена.

Представители на Тур[ския] комитет:

Бекир Фикри, Мехмед Али

Представители на Бълг[арския] комитет:

[…], […]

ЦДА, ф. 1932 к, оп. 3, а.е. 11, л. 1–6. Чернова. Ръкопис. Публ. в Ц. Билярски, Преговорите между Вътрешната македонска революционна организация и Турция за съвместни действия в Македония през 1913 и 1921 г. ИДА, кн. 67. София, 1994, с. 318-321 и във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.). Документи на …, с. 1066-1069.

------------

(1) Мехмед Али бей, командир на турските войски в боевете срещу гърците в Ениджевардарско, представител на Турския комитет в преговорите с ВМРО.

(2) Майор Бекир Фикри, бинбашия, убиецът на военния министър Назим Паша, представител на Турския комитет в преговорите с ВМРО.

(3) Посочените кроки не се съхраняват в а.е.

(4) Балканският комитет е създаден в Лондон през лятото на 1903 г. под влияние на разигралите се събития на Балканите, когато избухва Илинденско–Преображенското въстание. Комитетът оказва натиск над английските правителства при формирането на външната им политика към Балканите и се стреми да се постигне общобалканско разбирателство чрез едно трайно споразумение, при което да се разрешат справедливите претенции на всички балкански страни. В него участват известни английски политици, общественици, журналисти, учени, пътешественици и религиозни дейци като братята Бъкстон, Х. Гладстон, лорд Дж. Брайс, Ед. Фицморис, проф. Уестлейк, Р. Б. Халдейн, М. Е. Дърам, Ч. Ф. Дж. Мастърман, Х. Невинсън, Ф. У. Хърст, лорд Дикинсън, Б. Райли, Р. Дейвис, А. Еванс и др. Вж. Балканският комитет в Лондон (1903–1946), София, 2003, 591 с.

 

№ 5

ПРОТОКОЛ ОТ ЗАСЕДАНИЕ НА ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА МАКЕДОНСКИТЕ ТУРЦИ И ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ ЗА ПОСТИГАНЕ НА СПОРАЗУМЕНИЕ МЕЖДУ ВМРО И ТУРСКИЯ МАКЕДОНСКИ КОМИТЕТ ЗА СЪВМЕСТНИ ДЕЙСТВИЯ НА ДВЕТЕ ОРГАНИЗАЦИИ В МАКЕДОНИЯ И ЗА СЪЗДАВАНЕ НА АВТОНОМНА ДЪРЖАВА ОТ МАКЕДОНИЯ

Б. М., Б. Д.

 

Подписаните Джевад Бей от Скопие, от страна на македонските турци, и [...], от страна на македонските българи, като взехме предвид

1) Че турците и българите в Македония еднакво страдат от политическия гнет на Сърбия и Гърция и са застрашени с постепенно унищожение, ако Македония остане дълго време под владичеството на поменатите две държави;

2) Че българите и турците съставляват 80% от населението в Македония и че следователно от тях главно зависи бъдещата съдба на Македония,

Решиха българи и турци да водят задружно борба за освобождението на Македония при следната, приета и от двете страни база.

I. ЦЕЛ

Да се образува от Македония автономна държава, независима от другите балкански държави.(1)

Конституцията на освободена Македония се изработва от Учредително събрание, съставено от представители на народа по 1 на 10 000 души, като изборите се произвеждат с общо, равно, тайно и пряко гласоподаване и като всяка народност бъде представена съразмерно със своята численост.

Правителството на Македония - нейните министри - да изхожда от Народното събрание, състояще се от представители по 1 на всеки 20 000 души, избирани по същата избирателна система, по която и тези в Учредителното събрание.

Административните чиновници – окр[ъжни] управители, окол[ийски] началници и полицейски чиновници - да бъдат назначавани от македонското правителство и да изхождат из средите на населението, като се спазва пропорцията на народностите.

Кметовете, окръжните и общинските съветници да са местни хора, избирани чрез общо, равно, тайно и пряко гласоподаване, като всяка народност е представена съразмерно своята численост.

Правораздаването да се устрои така, щото да бъдат съблюдавани обичаите и традициите на отделните религии.

Образованието всяка народност ще получава на своя език, като средствата за училищата се разпределят съразмерно числеността на всяка народност.

II. СРЕДСТВА

За постигане горната цел българите и турците, респективно мюсюлманите, се организират за революционна борба, която ще водят съвместно и солидарно.

Отделните местни комитети се сношават чрез един или двама свои членове, а общите директиви, както за подготовката на борбата, така и за ръководене на последната, се дават от Централния комитет, съставен от лица от двете народности.

Революционните действия се проявяват в атентати или въоръжено народно въстание според подготовката на населението в Македония, международното положение и вътрешното състояние на Гърция и Сърбия. За това е нужно единодушното решение на Централния комитет.

Революционната организация се представлява в странство от Задгранично представителство, в което участвуват по едно лице и от двете народности.

III. ПРЕДВАРИТЕЛНИ МЕРКИ

Централният комитет отправя тайни позиви до българите и турците в Македония, с които се подканят да живеят като братя и да си помагат в революционната и легална борба против гръцкото и сръбско владичество.

Изпращат се агитатори турци за турското население и българи за българското, които да го организират за борбата. За извършеното те докладват на Централния комитет.

Подборът на лицата агитатори става - за турците от техните членове в Централния комитет, а за българите - от българите членове в същия, като най-компетентни върху честността и способността на своите хора.

ПРИЛОЖЕНИЕ ПЪРВО

Успоредно с подготовката на революционната борба българите и турците в Македония ще използуват и всички законни средства за подобрение на своето положение в Гърция и Сърбия. За тая цел те действуват заедно с изборите за народни представители, за окръжни и общински съветници, като всяка народност бъде представена приблизително според своята численост в общите избирателни листи. За тая цел своевременно се дават инструкции на едната и другата народности.

Турците се задължават да въздействуват на сегашните свои представители във Великата скупщина, както и на босненските депутати мюсюлмани, да подкрепят онези югославянски партии, които са за федеративно устройство на Югославия и за даване автономия на отделните области, каквито са Словения, Хърватско, Далмация, Босна, Черна Гора, Новопазарския санджак (Стара Сърбия), Македония. Изобщо да бъдат опозиция на шовинистичните Радикална и Демократическа парии, които преследват постепенното затриване на турския (респ. мюсюлманския) и българския елементи в Македония и Санджака, както и за икономическото и културно сломяване на мюсюлманите в Босна.

ПРИЛОЖЕНИЕ ВТОРО

ГРАНИЦИ НА МАКЕДОНИЯ

Шар планина, Скопската Черна Гора, вододелната височина на Вардар и Морава в Прешовско, Осоговската и Рулската планини (до върха Мусала), Родопите до р. Места над с. Бук, р. Места до устието й, Бяло море до устието на р. Бистрица, р. Бистрица до изворите й, право на запад до изворите на р. Девол, албанските планини западно от Охридското езеро и от Дебър до Шарската верига.(2)

ЦДА, ф. 1932 к, оп. 3, а. е. 56, л. 16-17. Копие. Машинопис. Публ. в Ц. Билярски, Преговорите между Вътрешната македонска революционна организация и Турция за съвместни действия в Македония през 1913 и 1921 г., с. 327-329.

------------------

(1) Допълнително е добавено на ръка и след това е задраскано: “Границите на Македония да се определят от долината на р. Места на изток.”

(2) На гърба на л. 16 са направени допълнителни бележки на ръка, вероятно по време на заседанието:

“1) Нищо не се казва за границите на Македония.

2) Нищо не се казва […]

3) Да се спомене, че Революц[ионната] организ[ация] освен революц[ионна] нелегална борба води и легална борба чрез свои органи легални като се организира населението за тая цел.”

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

Официалната и тайната българо-турска дипломация (1903-1925 г.). Документален сборник. Съст. Ц. Билярски и В. Китанов. С., 2009, 784 с.; Д-р Христо Татарчев. Спомени, документи, материали, С., 1989, с. 13, 293-299, 301-303, 368-370; Т. Влахов, Криза и българо-турските отношения (1895-1908), С., 1977; Христо Матов за своята революционна дейност. Лични бележки, Б.м., 1928; Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония, т. I и II, С., 1933-1943; Ц. Билярски, ВМОРО, СБКК и НФП (българска секция) след Младотурската революция, ИДА, С., 1988, кн. 56; Ц. Билярски, Н. Недкова, Документи за националноосвободителннте борби на българите в Македония и Одринско от архива на Иван Йосифчсв (1898-1912 г.), ВИС, кн. 5,1987; Д. Гоцев, Националноосвободителната борба в Македония (1912-1915). С., 1981; Ц. Билярски, Донесения до Задграничното представителство на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в София от 1919 г., ИДА, кн. 61, С., 1991; М. Матеева, Хр. Тепавичаров, Дипломатически отношения на България (1878-1988). София, 1989, 419 с.; М. Матеева, Консулските отношения на България (1879-1986). София, 1988, 178 с.; М. Матеева, История на дипломатическите отношения на България. София, 2005, с. 451-462; М. Куманов, Възстановяване на дипломатическите отношения между България и Турция (1923–1926), сп. Исторически преглед, кн. 2. София, 1972; Т. Бакалов, Документи за българо-турските отношения (1923-1928 г.). сп. Международни отношения, бр. 3. София, 1973, с. 153-160; Документи за българската история. Т. І–ІІ. Документи из турските държавни архиви. (1564–1908 и 1863–1909). Състав. П. Дорев. София, 1936-1942; Костурско в Македонската революция. Официални документи из тайните турски архиви на Великото везирство на Хилми Паша. Събрани и преведени от П. Дорев с предговор на Хр. Силянов. София, 1937; П. Дорев, Народните борби в Македония. Българщината в Битолско (според документи от турските държавни архиви), сп. Македонски преглед, год. Х, № 3–4. София, 1936, с. 1–18; Архив на Възраждането. Т. І-ІІ. Под редакцията на д-р Д. Т. Страшимиров. София, 1908; Л. Милетич, Разорението на тракийските българи през 1913 година, София, 1918; Църковен архив. Стъкмил Д. Мишев. Кн. 1-2, 3. София, 1925, 1931; Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. София, 1972 и др. Вж. и Българоизтребната политика във вилаетите на султан Хамид. Хилми Паша, цивилните агенти, Мюрцщегските реформи и разочарованието на българите от тях. (Писма на Българския екзарх  Йосиф от 1903–1904 г.), Църковен архив, кн. ІІІ, Стъкмил Д. Мишев. София, 1931, с. 309–350; Д-р Б. Д. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България. Т. І-ІV. София, 1925-1935; Г. П. Генов, Международни актове и договорите засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни. София, 1940, 464 с.; Сборник на международни актове и договори (във връзка с изучаването на Международното право). Под редакцията на проф. Вл. Кутиков. София, 1948, 649 с.; Международни актове и договори (1864–1918). Съст. Сл. Стефанова. София, 1958, 484 с.; Източният въпрос в дипломатически документи, спомени на политически дейци и материали от периодичния печат на епохата. Съст. Ив. Илчев и Б. Гаврилов. София, 1995, 272 с. и др. Вж. и Преписка върху събитията, които доведоха до скъсване на сношенията с Турция. Разни № 13 (1914). Извадки от “Синята книга”, представена на двете камари на Парламента по заповед на Негово Величество Краля. Ноември 1914, 67 с.; Виновниците за Европейската война. (1. Германската бяла книга. 2. Австро-Унгарската червена книга. 3. Английската синя книга. 5. Руската оранжева книга. 6. Белгийската сива книга. 7. Сръбската синя книга). С предговор от д-р В. Радославов. София, 1916,  320 с.; В. Шацило, Первая мировая война (1914-1918). Факты, документы. Москва, 2003, 479 с.; ВИК, Войната между България и Турция. Т. І-V. София, 1927-1930. Вж. и Българска военна история. Подрани извори и документи. Т. І-ІІІ. София, 1977-1986; Дипломатически документи по намесата на България в Европейската война, Т. І (1913–1915), Т. ІІ (1915–1918). София, 1920; Външната политика на България. Документи. Т. 1 (1879-1886), т. 2 (1886-1887), т. 3, ч. 1 (1887-1890), ч. 2 (1890-1894). София, 1978-1998; Българо–турски военни отношения през Първата световна война (1914–1918). Сборник от документи. София, 2004, 686 с.; Мустафа Кемал Ататюрк и турско–българските отношения в документи (1913–1938). Анкара, 2002, 957 с.; В. Китанов, Принос към дипломатическата история на България. Григор Начович и Българо–турското споразумение от 1904 г. София, 2004, 543 с.; Другите балкански войни. Изследване на Фондация “Карнеги” от 1913 година в историческа перспектива с нов увод и размисъл върху съвременния конфликт на Джордж Ф. Кенан. София, 1995, 408 с.; Отоманският парламент за положението в Македония. Издание на Българските конституционни клубове в Европейска Турция, Солун, 1909; Дневници на Учредителния и Втория конгрес на Българските конституционни клубове в Отоманската държава, Солун, 1910; Документи за обявяване на независимостта на България 1908 година. Из тайния кабинет на княз Фердинанд, София, 1968; М. Тодорова, Подбрани извори за историята на балканските народи (ХV-ХІХ век). София, 1977, 459 с.; Освободителната борба на българите в Македония и Одринско (1902-1904). Дипломатически документи. София, 1978, 590 с.; Ал. Стамболийски, Външната политика на правителството на БЗНС (ноември 1919 - юни 1923). Документално наследство. Съст. П. Панайотов, Т. Добриянов. София, 1989, 400 с.; Д-р Хр. Татарчев, Спомени, документи, материали. Съст. Ц. Билярски. София, 1989, 373 с.; Цв. Тодорова, Документи по обявяване на независимостта на България 1908 г., в Обявяване на независимостта на България през 1908 г., С., 1989, с. 133 – 453; Миграционни движения на българите (1878–1941). Т. І (1878–1912). София, 1993; Д-р Вл. Бурилков, В Македония и Одринско (1908-1912). Младотурската революция видяна от специалния кореспондент на “Дневник”. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. София, 1998, 346 с.; Ст. Кендерова, М. Добрева, Документи за историята на Илинденско–Преображенското въстание, съхранявани в Истанбулския османски архив на Генералната дирекция на държавните архиви на република Турция. ИДА. София, 2003, кн. 85–86, с. 276–385; Архив Христо Матов (Към историята на културно–просветните борби на македонските и тракийските българи в края на ХІХ и началото на ХХ век). Документален сборник. Съст. Ц. Билярски. София, 2004, 479 с.; Ц. Билярски, Преговорите между Вътрешната македонска революционна организация и Турция за съвместни действия в Македония през 1913 и 1921 г., ИДА, София, 1994, кн. 67, с. 313–336; В. Георгиев, Ст. Трифонов, Екзарх български Йосиф І. Писма и доклади, С., 1994; 36 години във ВМРО. Спомени на Кирил Пърличев, С., 1999, 640 с.; Из тайния архив на българския цар Фердинанд І. Документи за военната и политическата история на България. Съст. Д. Минчев, Ц. Билярски. София, 2001, 177 с.; България в Първата световна война. Германски дипломатически документи. Т. І (1913-1915), т. ІІ (1916-1918). София, 2002, 2005; Балканският комитет в Лондон (1903-1946). Съст. Ив. Илчев. София, 2003, 591 с.; Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.) Документи на централните ръководни органи (устави, правилници, мемоари, декларации, окръжни, протоколи, наредби, резолюции, писма). Т. І-ІІ. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. София, 2007; Проф. Н. Милев, Дневници, спомени, пътеписи, писма. Съст. Ц. Билярски, В. Билярска. София, 2008, 332 с. и др.  Ц. Билярски, За пребиваването на Иван Михайлов в Турция (1934-1938 г.). ИДА. София, 1995, кн. 70, с. 109-180; Ц. Билярски, Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса. София, 2006, 508 с.; П. Богданов (Павел Делирадев), Опозиционното движение в Турция, в. “Одрински глас”. София, бр. 2, 20 януари 1908 г., с. 1–2, бр. 3, 27 януари 1908 г., с. 2, бр. 4, 3 февруари 1908 г., с. 1–2; Цв. Тодорова, Обявяване на независимостта на България през 1908 г. и политиката на империалистическите сили, С., 1960; А. Томов, Г. Баждаров, Революционната борба в Македония, Скопие, 1917; А. Томов, Мястото и значението на “Одрински глас” в македонското революционно движение, сп. “Македонска мисъл”. София, 1946, кн. 4; А. Томов, Македонските партии след Младотурския преврат, сп. “Македонска мисъл”. София, 1947, кн. 5–6, с. 188–195; Г. Боршуков, История на българската журналистика (1844-1885). София, 1965, 578 с.; Вл. Топенчаров,  Българска журналистика (1885–1903). София, 1963, 631 с.; Вл. Топенчаров,  Българска журналистика (1903–1917). София, 1981, 747 с.; Вл. Топенчаров,  Българска журналистика (1917-1923). София, 1986, 558 с.; Турция, Балканите, Европа. История и култура. Изследвания в чест на професор Дженгис Хаков. София, 2003; В. Божинов, Българската просвета в Македония и Одринска Тракия (1878–1913). София, 1982; Р. Попов, Австро-Унгария и реформите в Европейска Турция (1903-1908). София, 1974, 223 с.; Е. Стателова, Р. Попов, В. Танкова, История на българската дипломация (1879–1913). София, 1994; А. Тошев, Балканските войни. Т. І–ІІ. София, 1929–1931; Г. П. Генов, Източният въпрос (Политическа и дипломатическа история). Т. І–ІІ. София, 1924–1926; Г. П. Генов, България и Европа (Сан-Стефано и Берлин – 1878). София, 1940; Г. П. Генов, Политическа и дипломатическа история на България. Т. І-ХХІІІ. София, 2001-2007; Български екзарх Йосиф І, Дневник. София, 1992; А. Шопов, Дневник, дипломатически рапорти и писма. София, 1995; Дж. Бейкър, Европейска Турция. София, 1994, 333 с.; Д. Еремеев, М. Мейер, История на Турция в средните векове и ново време. София, 1998, 263 с.; Б. Люис, Възникване на съвременна Турция. Пловдив, 2003, 552 с.; Турция. Под ред. На Семих Ванер. София, 2008, 670 с.; И. Карахасан-Чанър, Турция. София, 2000, 340 с.; История на Османската империя. Под редакцията на Робер Мантран. София, 1999, 821 с.; Ив. Алтънов, Междусъюзнишка Тракия. София, 1921, 188 с.; Ив. Алтънов, Източният въпрос и нова Турция с особен оглед към интересите на България. София, 1926, 519 с.; Н. и Ч. Бъкстон, Мисия на Балканите. София, 1987, 150 с.; Ф. Аданър, Македонският въпрос. София, 2002, 270 с.; А. Пантев, Р. Попов, Кр. Шарова, Ел. Стателова, Цв. Тодорова, Външната политика на България и опозиционните партии (1900–1914), ИИИ, т. 23, София, 1974, с. 105–148; ВМОРО през погледа на нейните основатели. Спомени на Д. Груев, д-р Хр. Татарчев, Ив. Хаджиниколов, А. Димитров, П. Попарсов. София, 2002, 209 с.; Д. Гоцев, Национално-освободителната борба в Македония (1912–1915). София, 1981, 207 с.; Ст. Трифонов, Българското национално-освободително движение в Тракия (1919-1934). София, 1988, 210 с.; История на дипломацията. Т. 2. Дипломацията в ново време (1871–1914), София, 1965; История на дипломацията. Т. 3. Дипломацията в първия етап на общата криза на капиталистическата система, София, 1967; Хр. Христов, България, Балканите и мирът. София, 1984, 372 с.; Ст. Грънчаров, Балканският свят. Идеи за държавност, национализми и развития от началото на ХІХ век до края на Първата световна война. Съпоставителен разказ. София, 2001, 646 с.; Р. Караганев, България и нейната insufficientia pulmonum или националната кауза за излаз на Бяло море (1919-1941). София, 2005, 390 с.; М. Сарафов, Дипломатически дневник (1909-1912). България и Турция в навечерието на Балканските войни. София, 2008, 330 с. и др.

АРХИВИ:

Централен държавен архив (ЦДА): ф. 176 к – Министерство на външните работи и изповеданията; ф. 3 к – Канцелария на Негово Височество Княза (Монархически институт); ф. 1909 к – Генерал Александър Протогеров; ф. 1932 к – Колекция документи за национално–освободителните борби на българите в Македония и Одринско; ф. 135 к – Григор Василев; Ф. 1933 к – Тодор Александров; ф. 52 к – ген. Рачо Петров и др.

Български исторически архив в Народна библиотека “Св. св. Кирил и Методий” (БИА НБКМ): ф. 14 – Григор Начович; ф. 189 – Генерал Александър Протогеров; ф. 339 – Андон Димитров и др.

Научен архив при Българска академия на науките (НА БАН): ф. 175 к – Андрей Тошев; ф. 41 к - Атанас Шопов; ф. 44 к – Михаил Маджаров; ф. 73 к – Полк. Петър Дървингов и др.

Централен военен архив – Велико Търново