ВЯРАТА НА СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ ВЪВ ВЕЛИЧИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

(98 ГОДИНИ ОТ НЬОЙСКИЯ ДОГОВОР)

Тия дни ще се навършат 98 години от грабителския мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой. Едва ли някой в Родината ще се сети за тази тъжна годишнина. Причините за това са много, като една от тях е късата памет на сънародниците ни. Тук няма да се спирам, нито на договора, нито на последствията за страната и народа ни, както и за съдбата на останалите извън границата на България наши сънародници.

Сега ще ви припомня някои от най-блестящите примери от родната публицистика. Автор на по-долу поместените статии е един от водителите на народа ни – Стоян Михайловски (1856-1927), който по хрумването на един от нашите литератори и културолози беше назован като „Божественият размирник“, към което определение едва ли можем да добавим и дума, тъй като в тези две думи се крие неговата истинска същност.

Стоян Михайловски, като всички останали покрусени българи от предстоящата втора национална катастрофа започва да издава един от най-добрите български вестници – вестник „Напред“. В този вестник той отпечатва една от най-хубавите си статии, в която излага мислите си как би защитил българските национални интереси, ако беше избран за делегат на Парижката мирна конференция. Тази статия, макар че вече ви е позната от преди оповестени тук документи, тук отново ви я предлагам, заедно с няколко други негови блестящи статии. В тях прозира вярата на бележития будител в любимия му народ. Болката му е още по-голяма и поради това, че извън границите на България остават македонските българи, на които той е един от най-достойните водачи, като бивш председател на Върховния македоно-одрински комитет.

За пореден път племенникът на Иларион Макариополски и син на книжовника Никола Михайловски се изявява като велик продължител на бележитите си предци.

Тези статии бяха включени през 2005 г. в книгата „Страници из дневника на един мислител“, която издадохме заедно с моите колежки Ива Бурилкова и Лиляна Ванова.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

GLORIA VICTIS!  СЛАВА НА ПОБЕДЕНИТЕ!

Мирът, който се предлага нам – мирът, който ни се налага – е мир чрез, който българската именитост бива затъмнена и българската народност погазена.

Българският мир е мир противобългарски!

Българският мир съдържа нещо ново в историята: язвително, отровно миротворство!

Ний очаквахме други мир – очаквахме мира на правдата, на честта, на братската солидарност, на живоносната просвета, на светлата обнова. Предлагат ни, налагат ни мира на неволята, на съсипията, на обезличението; предлагат ни, налагат ни мира на чернилото и на жалейката!

Ний очаквахме да видим изпълнени обещанията, давани толкова пъти преди няколко години; ний си напомняхме повсеминутно, приговаряхме онези тържествени манифести и програми които гласяха:

“ Всякой ще получи своето!

Ограбени, сломени, онеправдани, обезнаследени няма да има вече!

Пълната самостоятелност на всяко племе ще бъде зачитана като принцип свещен!

Всеки народ ще има правото да формулира своето верую, да даде волен израз на своите социално – политически аспирации, да се самоопредели по един суверенен начин и да подкачи своята самоуредба!

Всякакъв гнет, прикрит зад принципите на равновесието и хегемонията, ще бъде премахнат.“

Ний очаквахме договор основан на тези начала.

Предлагат ни, налагат ни договор – който е акт на унижение, на презрение, на посрамление, на изтощение, на разнебитване; предлагат ни да обявиме че нашето историческо битие се привършва за винаги с народно крушение; - предлагат ни, налагат ни спогодба, чиито по-главни постановления гласят:

България ще бъде лишена от войска.

България ще плати повече от два милиарда обезпагубване.

Предлагат ни и ни налагат договорен акт според, който нашата страна ще бъде:

Окастрена териториално; обезоръжена завинаги; подложена на икономическо порабощение; постоянно контролирана от чужда власт, съставляюща държава в държавата…

И в тоя чудовищен международен акт ний виждаме нещо по-тъжно, по-трагично от обикновена проява на ярост и настървеност, - ний виждаме необуздано българоедство, тържество на българомразие.

И действително, в договора сключен с Австрия се взе в съображение етническият характер на пограничните местности  и се очертаха граници въз основа на принципа на народностите…

Наопаки, от нас, българи, отнемат земи чисто български, земи населени с българи; ведно с хилядите крави, бикове и овце – които ще трябва да предадеме – да подариме – на съседите си, задължаваме се да им предадеме и хиляди българи, наши братя, - сиреч, задължаваме се да отрежеме част от плътта си и да я поднесеме на ожесточенши българоеди!

Такъв е спогодителния документ под който ще се постави български подпис.

Да, ний сме заставени да подпишем такъв акт. Но ке го подпишат ръцете ини. Сърцето ни няма да го подпише.

Нашият подпис под тоя документ ще трябва да се тълкува тъй: “Протестираме пред Божията правда против насилието и произвола на земните правдораздавачи!“

Пред страшната трагедия на българщината – пред това безпримерно проваляние от най-сияйните висини на прославата до най-тъмната яма на злополуката – нас обзема навремени, горестно възмущение; и тогава думи ядовите, и тогава люти оибвинителни слова бликат из устните ни…

Ние си думаме, тогава: “Както сме си послали така ще си легнем! Всякой народ е автор на своята съдба!“

Ние си думаме още:

“ Подир читиридесет години разврат и разстройство, какво друго можахме да чакаме, освен срам и погазване?“

И това като си думаме ние грябваме перото,  и почваме да пишем филипики.

Филипики почваме да пишем ний – под гнета на тая мисъл че при големите национални сътресения, няма по-облекчителен жест от разгласяването на истината – чистата, светлата, безстрастната и безстрашна историческа истина…

И хилядите вопли и стенания – и гордите истини, необомиро – логичните разсъждения и доводи – и лютите апострофи – и всичко що разклаща сега духа ни и сърцето ни – всичко това ний искаме, ний решаваме да го изложиме изцяло във филипиките си – и да се провикнем:

“Българското зло е едно: то се казва липсандрия, липса на човеци бузлюдица!

Сполуките на един народ биват съразмерни с качествата и достойнствата на неговите велики водачи!

За великите дела са потребни велики хора – защото велико дело не е друго нещо освен велика идея, велик разум и велик характер конкретизирани!

А велики хора ний нямахме никога – и ги нямаме и днес.”

Четиридесет години наред нашите властници и първенци бяха хора, които не обладаваха никаква дарба, никакво знание и опитност: тяхната психическа немощ роди нашето държавно изнемогване!

“Да, най-лютият обвинителен акт против нашите държавници – това е историята на нашата провала – история която показва че те не са притежавали това велико достойнство на държавния водач – умението да предвижда!

Когато България достигне да разбере тая велика социална истина, че в зародиша на всяка катастрофа има грешка и заблуда тя ще подири грешниците и заблудените и ще ги намери между водачите на старите наши партии или, по-вярно, псевдопартии!

Българските войници са юнаци чудодейци, те извършиха последния кръстоносен поход на изток те премахнаха от Македония тежко христоненавистническо владичество; да, те са великани, те са титани; но до тях стои едно низко и мерзко човеченце което обизплодява подвизите им. Това низко и мерзко човеченце е българският политикан!“

О, не!

Тези думи не са думите които трябва да проечат днес в ушите на плачащите шест милиона българи!

Спри се, мило мое перо, борческо мое перо, честно и мъжествено мое перо, - спри се, перо жаднеяще за световна оправия и за научна истина – спри се – и избърши, и премахни думите които начерта по-горе…

Тези думи са прави, истинни, но синовната милост и почит трябва да дойдат преди истината!

Майка България лежи тежко ранена! Не е време сега – за нас, нейни бранители, за нас, нейни чада – не е време сега да си казваме горчивите истини в очите, не е време сега, пред тъжовното зрелище на нейните кървави рани да стреляме един против други с ядовити предумки и укори. Да, любовта е първата истина  и трябва да дохожда преди всяка друга истина. Майка България лежи тежко ранена; тя има нужда сега – не от шумни разправии и словопрения – а от вселечебния балсам на любовта и милосердието…

Когато дойде време да се окопити и съвземе,  когато дойде време да се изправи крепко на нозете си – тя ще ни поиска сметка – ний ще й дадеме сметка…

За сега почит и смирение пред нейните болки!

Майка България лежи тежко ранена. На колене, българи, на колене, деца нейни!

Нека отрийме сълзите й!

Нека я ободриме, нека я насърчиме, нека я утешиме, нека я съживиме.

Нека й кажиме думи мили, думи синовни, думи светли и лъчезарни, думи живоносни и чудодейни. Нека й кажим думи що възкресяват думите на човешката мощ и слава, думите на божествената благост и щедрота!

Нека й напомним че тя е бивала – и наново ще бъде – галената отроковица на съдбата – нека я увериме че ней е орисано да бъде носителка на просвета между всички славяни и носителка на правдини посред всички балканци…

… Изправи гордо измъченото си чело, родино света, и с доверие издигни погледа си към сините простори.

Даки, йонийци и сервиянци искат да ти дадат да разбереш, Българио всепресвещенна, че в политиката няма милост.

Те правят заговор против тебе. Но тоя заговор ще се преобърне на приговор против тях.

Бидейки опиянени от своите сполуки, те вярват в дълговековността на неправдата, те вярват във вечността на злото.

Тая дълговечност, тая вечност, са сенчици на преходен дим.

“ Минах, дума божественият псалмист и видях тържеството на злотвореца, и отминах. И повторно минах – и не бе останала никаква следа от това тържество!“

И ти, превъзлюбена родино, един ден ще речеш:

“ Дойдоха черни дни, настъпиха черни патила, погазиха ме черни зложелатели, налегнаха ме черни мисли и ядове, заживях черни години; и не се отчаях, и въоръжих се с крепка воля и търпение, и всичките тези черни образи и черни видения минаха  и изчезнаха безследно и развидели се най-сетне пред моите очи, алчущи за чист блясък и за трайна яснина!“

О, да, няма поражение за който вярва крепко в своето светло бъдеще – няма провала за който не отпада духом.

Не се отчайвай, прочее, родино мила.

Народ победен на бойното поле не е никога окончателно разбит.

Разбит завинаги е онзи, който завинаги е изгубил доверие в себе си, който дума:  моята песен е изпята!

Историята ни дава имена на погинали народи; но това не са народи убити, а народи самоубити народи, които не са обладавали великото това изкуство да преобръщат, чрез желязна воля и гранитен характер,  лошата участ на жизнерадостна орисия!

Мъжествувай, Българио! Кажи: искам да живея, искам да вирея, и ще видиш, ще се убедиш, че който иска може, ще видиш че ще живееш и ще вирееш.

Отчаянието е един вид самоизмама.

Отчаяният човек е плувец който се намира всред морето – и си казва: над мен простор безконечен, бездна; под мен стихия безконечна, бездна; между две бездни, моето плаване е лудост… И като си казва това – потъва…

Не разсъждавай като тоя безволен плувец, мила татковино! Хвърли се в морето на живота,  не обръщай внимание на бури и на хали, не се плаши от ями и бездни,  и плавай, плавай дързновено, плавай неуморно, плавай стремително, и бъди уверена че най-напокон ще достигнеш многожелания отдих и покой, ще преправаш разстоянието което те разделя от спасителното пристанище!

В твоето духовно съкровище, в словесната мъдрост, която си наследила от праотеческа България има такава реч: що са дни занапред са! Тая реч, о бащиниьо, о победена победителко, тая реч ти обяснява тайните на живота… Що са дни занапред са, - сиреч: що е добруване, що е благодат, що е сполука, що е радост, що е величие, що е тържество – занапред са!

Що са дни занапред са, - думай си, повтаряй си от сутрин до вечер тези магически слова, родино скъпа! Напиши ги с огнени букви в душата си!

И ний, твоите чада, уверени че с труд, вяра и постоянство, ти ще пресъздадеш себе си и ще се възвеличиш изново, ний ще се гордейме с тебе, ний ще се считаме за щастливи че сме тълковници на твоя мощен дух и знаменосци на твоя чист идеал; и когато заслепените и окапали в развала йонийди, даки и сервиянци заговорят за своите борчески успехи ний ще им отговаряме: “ Слава на победените!“

В. “Напред”, г. І, бр. 86, С., 25 септември 1919 г., с. 1.

КАК ЩЕ СТАНЕ БЪЛГАРИЯ МОГЪЩА

“ Това не са човеци, това е прах човешки, това е смет човешка, това е някаква си жива стока за нищо негодна и непотребна, това са человекообразни гадини!“ Така мислели в Западна Европа, така говорели велможи, витези и властници за евреите, в средните векове.

Еврейщината, в онуй време, била предмет на общо порицание и презрение между християнските общества. Във всички социални сфери – висши и низши – по-похвално дело нямало от това: да се преследват и погазват евреите. Във всички големи градища, те били задължени да обитават в особни квартали, наречени Гето (Ghetto); на тези квартали се гледало като на един вид свърталища за чумави и прокажени.

Дълго време евреите, потънали в жал и неволя, си задавали това питане: какво да правиме, как да излезиме от грозното положение що ни създават жидоедите, как да ги умилостивим?…

И най-после те дошли до заключение, че тяхната избава е в тяхната работоусърдност и работоспособност.

“Библията, рекли си те, ни заповядва да работиме неуморно, да гледаме в труда главната цел на живота. Ще се трудиме. Трудът е благодат. Трудът е самостоятелност. Трудът е опътване към всяко величие. Трудът е по-добър завоевател от ножа. Това, което силата отнема нам, трудът ще ни го възвърне. Чрез труд ще надвийме страданието, защото ще подчиниме съдбата на волята си. Трудът  ще ни даде на гърдите ни въздух, на очите ни простор, на душата ни гордост – и на любовта ни обновено отечество!“

И заработили тогава евреите, предали се на занаят и на търговия, подкачили да произвеждат, да творят, да пестят. И станали имотни, охолни, заможни.

А от друга страна, техните угнетители – тогавашните големци – предадени на всякакви безредици и вилнения – оплули в пороци и мързел – осиромашавали от ден на ден – и дори изпадали в голотия и гладосия.

И тръгнали тогава тези големци да дирят парична подкрепа – или, просто казано, да просят помощ от забогатели евреи.

Евреите им думали: “ Добре, ясновелможни Господине! Ний имаме сребро. Ний имаме злато. Ний работиме, потиме се, за да бъдете полезни на обществото, на държавата, на първенците и водачите. Ще ви помогнем, и ще ви помагаме винаги – когато имате нужда от нас!…”

И заробениците евреи, по такъв начин, станали елемент потребен за добрия вървеж на всяко общо и частно дело.

Това което в нови времена бе назовано банка, банкови операции, това което стои в основите на всяко богатство, кредит и размяна, - измислили го евреите. Те са първите европейски – можем да речеме всесветовни – сарафи, съкровищници и банкократи. Способни да оползотворят парите си, обладаващи гениална сръчност и умелост в земане – даването, те са първопричината за развоя и усилянето на всяка търговия и индустрия.

…. И минавали времената, и менявали се времената, и юдейщината, разумната, предвидливата, чевръстата, неуморната, несъкрушимата юдейщина, се напредвала, се преуспявала, се светлеяла, се превъзмогвала.

… И потомците на Аврама,  царе на производителния труд и на ползотворната банка, владетели на всяка приходоносна мощ и стихия, станаха най-после и са днес представители на най-изтънчената образованост и култура.

… И това племе – дълго време предмет на гавра в Европа и вън от Европа даде най-бляскав материал за историята на цивилизацията: от него излязоха най-великият философ, най-великият лирически поет, най-великият държавен мъж в новите времена Спиноза, Хайне и Дизраели.

И като корона на своята слава и на своето доброчестие – еврейщината доживя да види днес това последне свое тържество, пресъздаването на своята бащиния, възкресението на Палестина.

И чудо на чудесата Палестина не се пресъздава от самите евреи, а от техните поклонници, от техните признателни клиенти, от велможите и първенците на двете земни полушария!

И невиждано превъзвеличение в историята евреите, облагодетелствувани от небесни и земни сили думат си днес: “Палестина, старата наша родина е много малка за нас; ний сме господари и главатари на цялата вселена, чрез нашите знания и дарби,  трябва ли да съкратиме своето властителство?”

… Ето пример за нас, българи!

Елате, братия, да направиме тържествен обет че ще се обновиме и пресътвориме, по примера на евреите!

Докле сме слаби, да не чакаме преустройство от никъде; едно преустройство не лъже никога “самопреустройството”.

Нека се предадеме на труд, на труд повсечасен, на труд всеобемен, на труд всепоглъщаващ, на труд гигантски. Трудът да бъде култ за нас.

Светът е преизпълнен с неща мерзки, безчестни, тъговити. Нека се предадеме на труд благ, добросъвестен и жизнерадостен.

Човешкият живот е една мисия; нашето съзнание че изпълняваме вярно мисията си ще даде на душата ни доволство и радост! Нека заработиме крепко и стремително.

Нам не позволяват вече да бъдем велемощни чрез силата на оръжието; нека станем могъщи чрез силата на труда!

Не избирайте занаят! Всеки занаят е добър когато го упражняваме честно и почтенно!

Вакса и кибрит продава евреинът (искам прошка за това приповтаряне) вакса и кибрит продава той, и най-сетне става един Ротшилд, един Хирш, един Камондо, става върховен уредник на всички обществени и частни достояния, става властелин равен на всички властелини, които го галят и му се кланят, защото те жаднеят за благосъстояние, а той държи всички пътища, които го отвеждат към благосъстояние!

Нека заработими мъжествено, братия българи!

Благотворна работа не е липсвала никога, липсвала е работоспособност!

Нека заработиме трескаво. От хилядите, от милионите кошове сливи що ражда земята ни, нека произвеждаме сливовица; нека развъждаме пчели и произвеждаме мед; нека садиме черници и храниме буби; нека усъвършенствуваме произвеждането на розово масло; нека усъвършенствуваме обработването на земята и скотовъдството.

Нека заработиме смело и буйнствено; - нека се научиме да туряме юзда на природата; дойдат ли дъждове, нека си казваме: какво хубаво време за бостаните; дойде ли продължителна суша, нека си казваме: какво хубаво време за кирмидчийниците!

Вярвайте ме, драги съграждани – против велемощната войска на един Наполен Бонапарт съпротивата е възможна; против всемогъществото на труда съпротивата е невъзможна! Трудът е всепобедителен.

Силата е мощ освободителна, подателка на волност и самостоятелност. Но има по-велик освободител от силата, това е трудът.

От нас, скромни хорица от нас огорчени, унижени, онеправдани българи трудът ще направи сияещи великани, благодушествуващи избраници на провидението.

От нас, погазен, поруган народец – трудът ще направи нещо повече от народ,  трудът ще ни направи свръхнарод.

И като заработиме – да замълчиме, драги съотечественици… Труд и безмълвие, енергия без ропот,  ням подвиг,  ето какъв трябва да бъде нашият лозунг.

Нека земем пример от …

Ах, Боже, как да кажиме…

Това не са вече евреите… Това са други хора… Те се намират ей-тамо, ей-тамо на север…

Свестете се, братия… Те ви познават добре… Вий ги познавате добре… Те не са по-щастливи от нас…

Е добре, знайте ли те що правят сега? Работят геройски – и мълчат; показват труда си – и го оставят той да говори! Поставят всичкото си сладкодумство в десетте пръсти на ръцете си!… Всекидневно дават доказателства че най-велик мъдрец е онзи който туря мъдростта си в това що произвежда – а не в това що хортува!…

* * *

… Често ний сме възмечтавали да изложиме писмено всичките истини, които сме черпили в науката и в житейската опитност да ги изложиме във вид на политическо завещание, за да имат те по-голяма тежест… Ний се отказахме от подобен проект… “Политическото завещание” това е нещо високоречиво, високомерно… Но да бихме се решили да напишем подобен завет  ето с какви съвети ний бихме го приключили: “ Българи, отървете се от досегашното си словоборство!

Бягайте от блянове като от сеч, мор и огън!

Бягайте от идеология.

Идеологическите състезания са отрова. Те събарят всяка духовна пъргавост. Те убиват всяка физическа живост.

Те насърчават бездействието. Те са пища на мързела.

Който се предава на умозрение от проста любов към умозрение, не само е недееспособен, но е нежизненоспособен: когато мисълта не усиля труда – тя докарва безумие и провала.

Идеологът игродумец е най-великият враг на модерното човечество. И за жалост, той най-често се среща на Балканския полуостров… В азиатския изток върлува чумата: чумата на европейския изток е думата!

Българи, почнете възраждането си с премахване владичеството на звучната и куха реч; вий ще можете поне тоя гнет да сломите, без да ви попречи някой!

О, да, обърнете гръб към словоохотливите политикани, към лихите рицари на пустодумството – които сега пълнят столичните и провинциалните кръчми.

Вземете във внимание следнето обстоятелство:

Статистиката на политиканствуващите тунеядци, бахтотражи и работоненавистници в повечето средноевропейски страни е такава: на десет хиляди граждани седем или осем души. А пък у нас в България ето каква е тая пропорция: на хиляда граждани седемдесет или осемдесет души!

Вземете във внимание и следното обстоятелство: България е единствената европейска страна където студентите не само намират достъп в политическите клубове, но биват канени там, за да взимат участие в партизански словоизвержения!…

“… Братия българи, разорението на България се дължи на грамадното число политиканствующи скодоумници, насърчавани от хищни политически водачи.

Тая политиканствуваща паплач трябва да изчезне от политическата арена в нашата родина.

Избягвайте ги!

Бягайте от тях като от смъртоносна зараза!

А когато сте заставени да ги изслушвате, възражавайте им така:

“ Вий говорите за публично дело, а сте безделници! Безделник не разбира от дело! Вий говорите за чувства, а седите със скръстени ръце! ленивец няма чувства! Махнете се, сеячи на псевдоидеи!“

… Какво родиха, какво раждат псевдоидеите, вий го знаете вече, българи, многострадални…

Години наред вашите площадски трибуни викаха: “В Европа не трябва да има вече държави и граници, а едно сдружено, съчленено и побратимено човечество!“

А какви думи чухте от това побратимено човечество? Ето ги: “Победените са винаги виновни!… Над всички правдини стоят правата на победителя!“

Вашите площадски трибуни възпяват балканската конфедерация.

А що говорят за нея нашите съседи?

Тяхното мнение отдавна бе формулирано така от Спалайковича, техен дипломат: “В Букурещ избихме зъбите на българите. До-ще време когато ще им изтръгнем сърцето!“

Вашите площадски трибуни ви говорят за славянщина, за славянска взаимност… Славяни не може да угнетяват други славяни, - думат те… А историята на славяните състои само от взаимно потисничество;  и в Париж, където бяха се стекли стотини представители на славянството, никой от тях не издигна глас да защити България от хищността на Спалайковичовци.

… Най-сетне, вий видяхте, драги съграждани, вий видяхте в що състои и прословутата европейска цивилизация.

Вий имате сега тройна опитност.

Вий знаете вече че международната правда е право на силния да заробва слабия. Вий знайте че междудържавните договори са пачаври. Вий знайте, че дипломацията е измама позволена и коварство узаконено.

Сега с тая тройна опитност заживейте без вяра в утопии и химери, заживейте живот позитивен, живот трезвен и ползоносен.

Занапред чуйте ли да се говори за общосветовно разцалуване, кажете си: “Ний нямаме нищо общо с общосветовните работи, ний сме само българи, изключително българи, навеки съсредоточени в нашата “Българщина”, която е вяра наша, идеал наш, любов наша, цел наша!…”

Ето, драги сънародници, как ще направиме България могъща!…

България ще победи чрез превъзходство на своите морални сили, онези които я победиха чрез превъзходство на своите материални средства!…

В. “Напред”, г. І, бр. 90, С., 1 октомври 1919 г., с. 1.

 

КАКВО ЩЯХМЕ ДА ГОВОРИМ В ПАРИЖ, АКО БЯХА НИ ПРАТИЛИ ТАМ КАТО БЪЛГАРСКИ ДЕЛЕГАТ.

 

І.

Уважаеми Господа,

Мнозина са на мнение че Източна Европа е страна на притворната любезност. В нас подобно нещо няма да намерите. Ние не идем тука да смиренномъдърствуваме. Ние представляваме едно шестмилионно племе, което е дълбоко убедено че винаги е изпълнявало своя дълг с най-голяма самоотверженост, и което – за да извади наяве правотата на своите подвизи и домогвания – не чувствува потреба да прибягва към никакви хитроумства.

Също, ний не идем тука, за да изкажем молба, за да поднесем дипломатическо прошение. Нашите съседи от дълги години насам ни дават да разбереме, че в политиката няма пощада, няма милост, че самолюбието в политиката е нещо благородно и свещенно. И ако ний заговорим сега от името на християнските начала, ако ний подириме умилостивение и състрадание, те ще рекат: “Ето българите се молят! Те признават своите грехове! Но тези грехове са тежки и ние не можем да ги простиме!”

Ний знаеме ощ, че в политическите сфери на коленопреклонника се дава не само това, което е негово, не това което му се стои, а дребно някакво поданияние, просешки комат.

Да, ний знаеме, че за политическия Божек се мисли така: “Той хленчи и простира ръка значи ще се задоволи с малко! “А нашата цел не е да просиме ни много, ни малко, а да изкажиме без дързост и надменност, ала и без самоунижение, в що се състои нашето историческо и етническо право! Ний имаме една само гордост, но я имаме: свещенната гордост на правдината!

Да, ний идем тука, за да говорим за правота. Ний идем да говорим от името на онези велики начала справедливост и солидарност, които стоят в основите на общоевропейската култура и без които напредъкът би бил едно безсмислено вълнение и една суха формула!

Ний идем тука да заявиме, че в най-близкото минало, стана едно събитие, което изпълни сърцата ни с радост: то е тържествената декларация на г. Уилсона, че всичките европейски народи ще могат волно и безпрепятствено да проявят своите расови вожделения и обединителни стремежи, за да очертаят своята духовна физиономия, да се самоопределят политически и етнически. С неописуема горест в душата ний узнахме, че тези обещания преминават в областта на историческите блянове и химери. Уилсоновата програма се заменява с една тежка присъда против слабите. Ний идем тука да протестираме против провалата на Уилсоновата провала и против нейните последици, съсипията и заробването на нашето отечество.

Думата мир не може и не трябва да изказва нещо диаметрално противоположно на всяко омиротворение. А всъщност такъв е добитият резултат. Мирът, който ни предлагате е мир на ожесточение; - това е мир на размирие.

Нашето отечество възложи нам мисията да браниме тука неговите свещени права да живее и занапред, както досега, самостоятелно, да се развива извън всякакъв натиск и всякакво насилие.

Ний ще предложим, прочее, всяко антибългарско домогвание на подробна, на всепридирчива критика. Необходимо нужно е щото сключването на мирен договор да бъде предшествувано от волни и всестранни разисквания; ибо, задачата на подобен договор е не само да създаде един modus vivendi между довчерашните противници – а още и да даде на цивилизования свят пълна гаранция, че в уговорените наредби не е погазено никакво начало на прогрес и хуманност.

Ний сме на мнение, че сградата на бъдещето бива съграждана на подвижен пясък, когато не се дължи сметка от уроците на миналото – сиреч, когато се игнорират влеченията и аспирациите на народите, когато се забравят историческо-националните и социално-расови причини, които са ги карали да действуват в една или друга посока.

Ний ще ви обадим, прочее, кои причини ни накараха да вземем участие в общосветовната война.

Вий ни считате за ваши врагове. Наш дълг е да заявиме тука, че ний не враждуваме никуму, че ний сме противници само на едно нещо погазването на едно племе от друго. Ний се хвърлихме в общата борба само, за да се запазиме от хищността на българоненавистниците. Ний искахме да си вземем своето, да получим обратно това, което ни бе отнето насила. Сърби, гърци и румъни бяха заграбили преди няколко време чисто български земи. Ний си рекохме: “Не трябва да чакаме да бъде обезбългарено това, което е българско по кръв и плът; то трябва из час по-скоро изново българско“.

Франция не предизвика общоевропейското въоръжено стълкновение, но тя пожела да се възползва от него – за да си получи назад Елзас и Лотарингия. Исто тъй постъпихме и ний; ний не сме автори на войната, но ний пожелахме да се възползваме от нея, за да си вземем назад Добруджа и Македония, които са нашия Елзас и нашата Лотарингия.

Да, ний не дадохме пръв пример за разправия и това що извършихме не бе никак дело по своя род. Във всемирната схватка всеки народ написа на своето знаме старата девиза – suum quique – и всяко обезнаследено племе пожела да овладее своя исторически patrimenium!

Френските държавници ще рекат, че Франция не се хвърли да напада, а бе нападната, - и че България не бе нападната, а се хвърли да напада…

Отговаряме: За България не е вярно, че тя се хвърли да напада.

Не в прибягването към оръжие се състои зачалото на нападението, когато е въпрос за въоръжено междудържавно стълкновение. Зачални нападатели са онези, които извършват тежко посегателство и престъпление против една нация и я принуждават по тоя начин да подири избава и спасение с меч в ръка. А именно подобно престъпление извършиха против България през год. 1913, сърбите и гърците нейните псевдосъратници в борбата против исляма.

Като използваха героизма на българските борци, елини със сърби, окупираха по онуй време цяла отоманска провинция населена с българи. И като казваме “използваха” ний ни най-малко не изказваме една прекаленост. Преди няколко десетки години сърбите воюваха сами против османлиите и претърпяха грозно поражение… Също и гърците се опитваха сами да се разправят с войските на цариградския халиф и бидоха сломени.

Елини и сърби през год. 1912-1913, играха роля на деца, които дирят убежище и подкрепа зад щита на един великан. Великанът беше българският войн. Ний разбихме мохамеданската мощ.

Елини и сърби изиграха и друга една роля. Те ограбиха великана – храбрец, чийто подвиг употребиха като стълба за своето превъздигане. Да, през месец май 1913 те сключиха тайна спогодба по между си, с която си поделиха българска Македония като се задължаваха задружно да отблъснат с оръжие в ръка всякакъв опит от страна на българите да си вземат силом това, което е тяхно.

Помните какво стана тогава … Последва Втората балканска война, междусъюзнишкото стълкновение.

Да имаха да се разправят само със сърби и гърци, българите щяха скоро да им дойдат дохаки, но работите се усложниха. Щом българските борци се опълчиха против своите лъже-съюзници, румънската армия, която дебнеше момента да нахлуе безпрепятствено в нашата старана откъм север – изпълни своя план.

Румъните заявиха, че имат да изпълняват на Балканския полуостров една велика мисия, един дълг на върховмни съдници и уредници. В същност те искаха да се възползват от трудното положеине на България, да улеснят задачата на южните български врагове, да осуетят българския устрем към расово обединение – и, едновременно, да заграбят нови територии от българска Добруджа.

Румъните достигнаха своята цел.

Гърци и сърби подпомогнати от румъните смогнаха да дадат щастлив край на своето антибългарско предприятие. Българщината бе погазена.

Но историята ще отбележи, че това погазване е съпрегнато с най-противочовешки и противонравствени действия.

Тя ще отбележи: първо, че сърбите имаха писмен договор с България по въпроса за бъдните съдбини на Македония и че те изневериха на тоя договор, за да ограбят своята съдоговорителка.

Второ, че когато българите се биеха с турците, разчитайки на пълна солидарност от страна на своите съратници сърби и гърци – тези последните крояха планове за военни действия против българската армия!

Трето, че Румъния се опълчи против обединението на българското племе от името на някакъв си принцип на балканско или източно равновесие, - и че този мотив беше грозна игра с думи, понеже сама Румъния е проявявала желание да играе първенствуваща роля в югоизточните страни на Европа и се е силила да устоява за себе си хегемония, каквато не може да се оправдае ни от точка гледна етническа, ни от точка гледна културна!

Поведението на Румъния бе охарактеризирано така, навред в Европа: “ Българинът се притича къмто брата си, македонеца, който се дави в едно блато, негде на юг; българинът си съблича дрехите и се хвърля във водата да спасява погинващия; дохажда тогава влахът, вижда дрехите на българина, заграбва ги – и си отива!”

Така трагично измамена и онеправдана България не можеше да стои със скръстени ръце при избухването на Общоевропейската война.

Под гнета на новите българоненавистници, сърби, гърци и власи, под грозния режим на обезбългаряване въведен от тях в Добруджа и Македония, нашите заробени братя в тези области бяха подложени на тежки мъчила. Тям се не дозволяваше вече да имат ни свои черкви, ни свои училища, ни свой език, ни своя книга, ни каква да е своя племенна физиономия; тям се не дозволяваше дори да носят чисто български кръщелни имена.

Годината 1914 бе година ужасна за българщината, година на върло българосъдство, година която ни даде да разбереме, че има два вида иго, дивашко иго, каквото беше турското, и лъжекултурно иго, каквото е сръбско – гръцко – румънското, и че първото е много по-леко от второто. Турският ярем прилича на градушка; гдето падни градушката опустошава, но обща гладосия не докарва. Турчинът влиза в дома на християнина, иска ракия, баница, печена кокошка; той е лют изедник, ала той не знае да погазва цяло племе, не умее да обезличава цяла нация. Гръцки, влашки и сръбски ярем, наопаки, прилича на общоосмъртителна епидемия, на мор. Гърци, власи и сърби владеят до съвършенство изкуството да изтребват неприятна тям народност да я премахват от лицето на земята.

Да, България не можеше да стои със скръстени ръце пред общосветовната размирица.

България беше длъжна да се вслуша в позива на заробените добруджанци и македонци, да се отзове на тоя позив – който думаше: “Сега е време да прострете нам братска десница!” България се опълчи против своите зложелателни съседи, против творителите на едно онеправдание, което бе наранило всяко българско сърце.

Знаеме какво ще ни отговорите: “България, ще речете, се опълчи против заподноевропейските сили!“

Никак! Нашата цел не беше да воюваме против вас. Нямаше защо да делим мегдан с вас! Български войник не се яви на вашите граници! Български войник не отиде във Франция, Англия или в Италия да се сражава с борци, които никога не е считал за неприятели.

Да, не отидохме ний на ваша територия – да се биеме против вас, а вий се явихте в една чистобългарска провинция, за да ни пречите да я овладееме, вий се изпречихте пред нас, за да ни пъдите от места, които са неотемливи части от нашата бащиния.

Ний не ви обявихме война – нямахме намерение и желание да се сражаваме против вас: ний бяхме принудени да се противиме на вашите вредни за нас домогвания ний бяхме заставени да ви приемем за такива, за каквито се давахте, за съюзници на нашите врагове.

На македонските бойни полета – минути на бездействие нашите войници често отправяха писма с такова съдържание: “ Какво зло видяхте от нас, та сте дошли тук, в българска земя, да помагате на нашите най- заклети гонители и насилници?“

Тези войнишки думици ви рисуват психиката на българина. Той не може да разбере как така, без да изучите и разузнайте кой е крив и кой е прав, вий взимате страната на гърцизма и сърбизма против българизма – и ратувате за поробването на цяло едно племе?

Ще ни речете: “Ний не се опълчихме против името, против племето на българите, ний се опълчихме против техните грехове, против тяхната вина!“

Вина? Защо вина? Затуй ли, защото ний не избрахме за наши врагове, не нарекохме наши врагове, онези които вий зовете ваши врагове?

Затуй ли, защото нашите военни дела и домогвания, израз на нашите реални интереси – не хармонизират с вашите симпатии и антипатии, израз на вашите традиционни влечения?

Затуй ли, защото уроците, които бяхме получили от скорошното минало бяха ни заставили да изхвърлим всякаква сантименталност от политиката?

Затуй ли, защото прилъстени и изиграни от славянски дейци, северни и южни – ний бяхме дошли до заключение, че наш върховен дълг е да бъдем преди всичко българи и после славяни?

Да, това е тя, вината, която намерихте у нас.

Заслужва, обаче да бъде отбелязано това обстоятелство, че за еднакви политически явления вий правите разни оценки – според времето, според сферата, където сте заставени да държите сметка за подобни явления.

Да вземем за пример Италия.

Тридесет години наред тя плава във водите на Германия, тридесет години наред тя образуваше третата съставна част на централоноевропейската троица.

Настъпи всесветовната война – volte – face: Италия извърши преврат в своята вънкашна политика и се обяви за противница на довчерашните си сподвижници и за нсподвижница на довчерашните си противници.

Никой обаче ни в дипломатически, ни в публицистически среди не се осмели да нарече Италия изменница. Едничките компетентни хора да изкажат вярно съждение за поведението на Италия бяха самите италианци – и те ето що казаха:

“Никакви минали дела, никакви стари традиции, никакви довчерашни връзки не могат да ни задължат да вървиме по един път – когато сме дошли до убеждение, че тоя път ни отвежда към гибел и че трябва да подириме нова ориентация!“

България постъпи като Италия. Тя обърна гръб на отживели системи – и влезе в нови политически комбинации.

Хитроумниците ще рекат: “Това което е позволено на една велика сила, на една Италия, не е позволено на една дребна държавица, на една България!“

Добре. Но Румъния също не е велика сила и постъпи също като Италия; и тя, начело със своя крал Карло, плаваше във водите на Тройния съюз, и тя в дванадесетия час се прехвърли от един лагер в други… Обаче и нея никой не укори; и заради нея казаха каквото казаха и за Италия: Тя е най-добрата познавачка на своите интереси. Защо да не се каже същото и за България?…

Отговорът е много лесен… Защото превратът във вънкашната политика на Италия и Румъния и превратът във вънкашната политика на България – нямаха една и съща насока… Дипломатите разсъждават точно като политиканите: преврат, който докарва другиму полза, а не нам е преврат осъдителен! Още преди пет години на много места из Европа честните общественици заявиха, че е време вече да се премахне старата дипломатическа школа – с нейните вредни обичаи и традиции, сиреч с нейните хитрости, лукавщини и коварства и да се институират нови дипломатически наредби, хармонирващи с твърденията на общочовешката съвест … Уви, това пожелание както стотини подобни – не можа да премине из областта на бляновете в областта на действителността… И днес, както във времето на Талейрана – дипломатът разсъждава така: “Народите се делят на добри и лоши; добри са онези, които са наши приятели; лоши са онези, които са наши противници; ние сме оценители на техните дела и домогвания: лошите народи наказваме, а добрите възнаграждаваме!“

Въз основа на тези принципи, българският народ ще бъде наказан. Българският народ е лош народ.

Но понеже качеството лош народ е твърде тъмно твърде неопределително намериха се именити писатели и високи сановници например академикът Барес в книгата си Sur le chemin de l’Asie, и сенаторът Хериб в списанието “Annales de l’universite” – които заявиха че българите са изменници.

Изменници? Кому? Как? Защо? Кога?

Ей – така, изменници! Изменници, без никакви разяснения и доказателства.

Ний, българите, обаче, сме на мнение, че празна дума не е довод и че оскърбление не е мотив. И с всичките сили на душата си, ний протестираме против твърденията на Бареса и на Херио и заявяваме, че не сме изменили никому.

С Франция и Англия ний не сме имали никакъв договор за съюз та да ни бъде възможно да им измениме!

Колкото за нашите съседи, ний имахме писмена спогодба с тях – и то само със сърбите  спогодба сключена в началото на год. 1912, ала не ний погазихме тоя договор  погазиха го сърбите. Не ний изменихме тям  те измениха нам. Да, по един най-настойчив начин, ний искахме, в 1913 год. да се изпълнят постановленията на тоя трактат, а сърбите ни отговаряха: “ Във въпросния спогодителен акт ний признахме, че по-голямата част от Македония е ваша, и че трябва да се даде вам. Но сега сме на друго мнение. Сега ний искаме да вземем по-голяма делба от оная, която се предвижда за нас. Прочее, договорът сключен между нас трябва да падне!“

Кои са изменници? Българите или сърбите?

До каквото съвършенство да са достигнали, в модерни времена, политическото словоборство и дипломатическото словоигране, ний не вярваме че ще се намерят хора да поддържат че изменник е онзи който иска иска изпълнението на един договор – а добросъвестен онзи който се отказва от своите писмени задължения!

В желанието си да унищожат договора си с нас, сърбите отидоха дотам, че много техни дейци изказаха – в първата половина на год. 1913 следнето мнение: “Нашият държавен глава, крал Петър, който подписа спогодбата с България, трябва да се откаже от сръбския престол; по тоя начин ще можем да речем на българските властници че подписът на един бивш монарх няма вече за нас никакво значение!“

Вий ще ни речете: “Ако сърбите и гърците имат права над Македония защо да не прибягнат към всички средства, за да гарантират правата си?“

Македония е българска земя, господа. Това е било сто пъти до сега удостоверявано и доказвано от всевъзможни етнографи, историци, публицисти, общественици, консулски агенти и от людие, принадлежащи на разни нации, чехи, поляци, руси, италианци, англичани, германци и прочее.

Македонските долини и планини са населени от жители, които говорят чисто български език, които са българи по чувство, по традиции, по нрави, по своите дела и подвизи в най-далечно и в най-близко минало.

По тоя въпрос българското правителство е изработило и представило където трябва мемоари, в които са изложени факти и доказателства не търпящи никакво оспорване.

Ако вий не вярвате на документи, които изхождат от български извор – вярвайте на вашите публицисти и писатели, на вашите чиновници, на вашите пътешественици, които потвърдяват единодушно нашите твърдения.

Ето, например, какво говори Jean Saison , френски офицер, в книгата си “D’Alsace a la Cerna”: “Македонците заявяват че са българи, че искат да си останат българи!“ И още: “Неоспорим факт е че всички македонци в местностите които сме окупирали са чисто българи.“

Ще бъде много странно, ако вий ни отговорите, господа, че нямате вяра нито на български, нито на небългарски статистики, нито на наши, нито на ваши автори и етнографи.

На що вярвате тогава?

На гръцки и сръбски уверения?

Ако е така, ний ще ви попитаме: Какво правите с правилото: Et altera pars audiatur?

Най-после, ний ви предлагаме да извършите в Македония етническа анкета и плебисцит; какво по-голямо доказателство бихме могли да ви дадем за нашата добросъвестност?

Очакваме от вас и следнето възражение: “Българският въпрос не е само етнически въпрос; вината на българите не е само политическа; българите извършиха обикновени, общоправови злосторства, жестокости за които трябва да бъдат наказани!“

Господа, българите не са ни по-лоши, ни по-добри от другите народи. Във всеки случай, българите не са способни да извършат посегателства – каквито извършиха техните съседи.

Ний ви предлагаме да направите анкета – но обща анкета – на Балканския полуостров; ний ви предлагаме да изучите грижливо и разузнайте какво са вършили гърците с нашите заложници, с изпратените в гръцките острови наши пленници; ний ви предлагаме да разузнайте какво са вършили румъните с нашите сънародници добруджанци – отвлечени от тях и откарани в далечни страни, държани голи, боси и гладни, подлагани на побой и на всякакви мъчила – безмилостно сломявани и осмъртявани.

Ще видим тогава в чия душа има повече человеконенавистнически инстинкти – в душата на българина – или в душата на неговите съседи…

Но от сега още ний можем да си послужим с изявления и съобщения направени от ваши хора, за да ви покажем че българинът не е деец на мъчила, а е наопаки жертва на мъчила устроени от българоненавистници.

Ето що дума Saison, стр. 284: “Гърците опустошиха и опожариха безбройни български села; те избиха българското население и го замениха с гръцки пришелци, забягнали от разни османски области!“

Обвиненията за жестокости, когато се касае за Балканския полуостров са безсмислени. Всичките балканци – всички народи в източните и югоизточни страни на Европа от Карпатските планини до долините на Тесалия и до пристанищата на Морея са довчерашна османска рая и обладават едно и също духосложение.

Но защо да говориме само за балканските народи, защо да гледаме на военщината от толкова тясно гледище? Истината, оная истина която ни разкриват общечовешката история ето я: воюване и братуване не вървят заедно. Един от вашите велики историци отдавна е казал: il n’y a pas de guerre humaine – хуманна война няма (Henri Martin). Друг ваш мислител дума: On ne tue pas Philantropiquement, - осмъртяване филантропическо няма.

Да, там е истината. Войната озлобява всички човешки същества – били те културни, слабокултурни или безкултурни. Злото ражда зло. Насилственото осмъртяване, систематическото изтребление на бойните полета – от каквито принципи да изхождат те –съставляват едно зло – и посаждат морална отрова в душите. Първият плод на войната е злопамятливостта. Враждата ражда война, казват моралистите, но и войната ражда вражда.

 

ІІ.

До преди две години вий наричахте Общесветовната война guerre du droit – война на правото, война за правото.

Вий думахте: Nous ne  donnerons pas a la guerre du droit une conclusion de violence et d’iniquite, - войната за право няма да се приключи с насилие и кривдина.

Вий думахте: Les divers traites de paix auront a consacres la liberte et l’emancipation des peuples, - мирните договори ще установят свободата и независимостта на народите.

Вашият лозунг беше, тогава, афоризмът на Вовенарга: on ne peut etre juste si en n’est humain – не можем да бъдем справедливи ако не сме човеколюбиви.

Това което вий обещавахте тържествено, тогава, то беше закрила повсечасна, защита неизменна, на малките народи. За тях се хвърлихте във война, за тях се подвизавахте, тяхното благо, тяхната бъднина бяха предмет на катадневните ви грижи и устреми.

Вий уверявахте че, занапред всякакви международни спогодби ще трябва да зачитат това първо начало на обновената Европа – le droit des peuples a disposer d’eux memes, правото на народите да се самоопределят, да се саморъководят.

Но…

Това бяха сладки и мили празнословия. Verba et vices, proetereaque nihil.

Ненадейно, вий заговорихте други език.

Ненадейно не – но под влиянието на вашите сполуки, пред омайните осмивки на победата.

Да, вий заговорихте за правото на победата – le droit de la victore.

Това право на победата – ето как го тълкува Robert de Flers, главен редактор на в. “Figaro”, в една статия озаглавена “La petite table”:

“Nous prenons plaisir a traiter en vassaux les petits pays, en decidant de leur sort sans eux, en ne les consultant qu’a peine sur la destinee que nous leur reservons! “ (Ний се разполагаме както щеме със съдбата на малките държавици, без да взимаме във внимание тяхното мнение; ний ги считаме за подвластни нам.)

А друг ваш публицист, Cachin, прибавя:

“Ce que nos traites consacrent c’est l’esprit de conguete.” (Духът който вее в нашите договори е духът та завоеванието.)

Ний питаме:

- Защо изневерихте, не нам, а сами на себе си?

Защо имате две лица, две начала, две мнения, едното за време на трудности и мъчнотии, другото за време на тържества и ликувания?

Защо имате два бога, богът на смиреномъдрието когато се намирате в бедствие и богът на самообаянието когато преживявате минути на доброчестие?

Защо…

Но вий ще се усмихнете като слушате тези въпроси…

- Това е реторика, ще си речете вий…

Добре. Нека се върнем на студения политически разговор – нека заговорим пак позитивния политически език.

Според вас, ний сме искали да играйме велика роля на Балканския полуостров – били сме балкански прусаци – и като прусаците сами сломихме себе си…

Това е лутаница и въртение около истината, но това не е истината. Чуйте каква е истината.

Преди няколко години нашите съседи вдигнаха голяма врява по един въпрос който те означаваха така: “опасност от усилването на българщината”.

Те думаха: “Не щеме Велика България защото тя ще пречи на нашето развитие; по пътя на нашето oнапредване Велика България ще бъде велика яма.“

Ний отговаряхме: “Изразът Велика България не се намира в нашата национална програма. ний работиме за обединението на нашето племе – и ако в тая замисъл има нещо велико, никакво дело не е тъй чисто, тъй законно, тъй благородно като това величие!“

От Букурещ, Белград и Атина възражаваха: “Вашето обединение е закана, ний не го зовеме българско обединение, а българска хегемония. За нас, един въпрос само е важен на Балканите: Никой народ тамо да не бъде по-силен от съседите си, - иначе казано, да бъде опазен равновесът между балканските държави!“

Но едновременно като говореха това нашите съседи работеха неуморно за подкопаването на българизма в българските провинции на  Oсманската империя.

Да, подпомогнати от подкупните турски службаши и от онези своеобразни цариградски държавници, които си въображаваха, че спасението на Исляма стои в подклаждането на омрази между християнските поданици на падишаха – сърби и елини организирваха силна антибългарска пропаганда в Тракия и Македония, две страни където българщината е, тъй да речеме, размесена с хляба, който се яде и с въздуха, който се диша от населението.

Гърците хитроумни и изобретателни потомци на старовизантийците – като не можаха да прикрият факта, че раята в Тракия и Македония говори български, бяха скроили следнята, преизпълнена с Молиеровски комизъм етническа теория: “Тези хора говорят по български но чувствуват по гръцки; в дъното на душата им цари елинизъм, макар да са българогласни.-“

Сърбите пък прибягваха към следнето тълкуване на македонския българизъм: “Македонците са нови българи изкалъпени от Българската екзархия. Сръбщината в Македония е жертва на българското Отче наш, на българското Евангелие!“

Но между сърбите се намират и друг вид българомразци нетърпеливите и непредпазливи българомразци. Те не се двоумяха да правят такива изявления:

“Две мощни славянски държави са невъзможни на Балканския полуостров. Или Сърбия или България трябва да бъде обезсилена.“

И тъй, когато нашите съседи викаха: Не щеме българско надмощие! Tова всъщност, значеше: Искаме надмощие за себе си!

Да, днешните събития доказват че крясъците на нашите съседи против това, което те наричаха разваляне на равновеса чрез българска хегемония – прикриваха следния план:

Да се попречи на българското расово обединение;

Сърби, власи и гърци да заграбят български земи, за да се усилят на българска сметка;

Българщината да стане навеки нищожен елемент на Балканския полуостров.

По тая българоедска програма ето какво говореше напоследък “Messager d’Athenes”: “Безсилието на България трябва да бъде пълно, и нейното пропадане окончателно. Това ний го искаме настойчиво искаме го не от жестокост, не от жажда за отмъщение, а защото такъв е нашият върховен интерес. “ (“Messager d’Athenes”. 21. ІХ. 1919.)

Ето психиката на гърците.

Тая политика, вашите публицисти я превъзнасят и възпяват; те я охарактеризирват така: “L’egoisme sacre d’Apollon”, свещеното Аполоновско самолюбие. (“Illustrasion”, 20 septembre 1919.)

За да оправдаят тая политика, те казват: “- Il n’y a pas de haute politique; la politique est basse.-“ Сиреч: възвишена политика не може да има; политиката, по съществото си, е нещо низко! (“Illustration”, 20 septembre 1919.)

Тези публицисти забравят, че подобна политическа система не е нищо друго освен системата на Бисмарка, от която те се възмущаваха довчера, против която те протестираха петдесет години наред.

Ето какво говори бившият френски министър Emile Ollivier (Philosophier d’une guerre, издание Ernest Flamarion, стр. 344) за политическото учение на знаменития германски канцлер: “Il n’y a jamais eu de politique honnete dans le sens usite du mot , et il ne saurait y en avoir. L’homme d’ Etat doit accomplir son oeuvre, sans s’inquieter de savoir si les adversaires la trouvent malhonnete, si elle est desagreable ou nuisible pour eux.“ (Политика честна, в истинския смисъл на тая дума, не е имало никога и не ще има никога. Държавникът трябва да изпълни своето послание, без да обръща внимание че неговите противници щели да наричат работата му непочтенна и вредоносна.)

Значи, Европа се повръща назад!

Когато Елзас и Лотарингия бяха заробени, френските писатели пишеха: “Il est impossible aux Francais de renoncer a l’affirmation du droit des populations a disposer librement d’elles – memes.“(Френците не се отказват от твърдението, че всякой народ има право да урежда своите работи с пълна свобода. “La paix par le droit”, 1913, брой 9, стр. 287).

Сега когато българският Алзас, българската Лотарингия: Mакедония и Добруджа, чезнат под лютия гнет на българоненавистниците, най-съвестните измежду френските писатели се задоволяват да kонстатират хладнокръвно. че принципът на националността е претърпял крушение и че бил осмиван на Балканския полуостров, le principe des nationalites a ete bafone dans les Balkans (Maxime Leroy, Les nationalites, p. 218).

Да, Европа се повръща назад!

Петдесетгодишни проклинания и анатеми против грубата сила днес се привършват с химни и песнопения в чест на потисничеството!

Европа бленуваше едно време за мир чрез право; сега тя възприема формулата на балканските българоеди; осмиряване чрез гнет!

О, да! Гърци, сърби и румъни нямаше да бъдат спрямо нас тъй безмилостно върли, тъй безчеловечно хищни – ако би имали да разчитат само на своите собствени сили…

Но те разчитат на новите политически веяния в Западна Европа.

Те разчитат на новата ориентация в западноевропейската дипломация – ориентация която вече получи това название: “ницшеизъм в политиката”.

Те разчитат на вас.

Те си думат: “ С поддържката която ни се обещава в Лондон и Париж, ний сме - и до край ще бъдем – господари на положението!“

Тая поддържка - те я имат.

Доказателствата бодат в очи.

Нам се даде заповед да изпразним Беломорска Тракия и Струмишко – въпреки постановлeнията на договора за примирието, и преди да бъде изработен в окончателна форма и подписан мирният договор сиреч преди да се узнае кому ще се предадат, завинаги  и безвъзвратно, споменататите земи!

А това не значи нищо друго освен желание отдавна проявено, освен решение неизменно, да бъде сломена българщината, да бъде тя сгазена и обезличена на всяка цена, в полза на елинизма, сърбизма и романизма.

Икономически вий ни съсипвате. Вий засвоявате народното ни имание, вий ни налагате хилядомилионни дългове – които ще преобърнат всеки българин на заробеник – ще го поставят в невъзможност да се развива и да живува. Вий ни хвърляте в морето да се удавим – па ни думате: работете за да изпълните задълженията си!…

Нам се заповядва да се откажем от всякакъв военен институт, от всякакви военни уредби почиващи върху принципа на задължителното военно служене. Нам се налага системата на наемните войскари. България ще плаща надница на една шепа мечоносители – които ще я бранят. Че наемната войска не е годна за нищо друго освен да сее раздор и размирица в обществото, че незадължителността на служенето поражда пазарлъци, че пазарлъците пораждат стачки, че стачките пораждат безчиния, вий забравяте всичко това; вий забравяте че историята отдавна е нарекла военното наемничество “извор на междуособици”; за вас едно нещо е важно: исканията на нашите съседи да бъдат уважени!

Господа, вий играйте опасна игра!

Един ваш мислител, Faguet, дава такъв съвет в “Anales politiques”: “Недейте сломява, недейте сгазва, недейте тероризирва хората; тероризирането чрез насилие и натиск е опасно средство за господаруване, понеже който прибягва към това средство не е сигурен че ще може винаги да си служи с него, и да одържа връх чрез него!“ (“Anales politiques”, № 1655).

Това са мъдри приказки, но мъдрите приказки най-скоро се забравят!…

За да ви покажем къде водят заблужденията ний ще ви напомниме каква беше балканската политика на Русия и Франция, през последните двадесет и пет години  и какво роди тая политика.

Руската дипломация беше враждебно настроена към династията основана от Фердинанда Кобурга в България. Тая дипломация вярваше, че Кобургският принц ще си постави за главна задача да обедини българското племе, да разшири пределите на България, да създаде едно мощно българско царовище; тя вярваше че една могъща България ще бъде сериозна пречка за балканската политика – или по-вярно за плановете на руския царизъм в югоизточните страни на Европа.

“Българската Фердинандовщина  и фердинандовска България няма никога да работят за тържеството на русизма! Трябва да вземем строги мерки против тях!“ Така говореха всеки ден в Петербург.

И заповед се даваше на всички руски консулски и дипломатически агенти на Балканския полуостров да подкрепят сърбизма в ущърб на българизма…

Така действуваха – в продължение на тридесет години – казаните агенти, като почнем от Ястребова в Македония и свършиме с Хартвига в Белград.

“Македонска земя и македонци не съществуват, думаха Ястребовци и Хартвиговци, а съществуват Сръбска Македония и македонски сърби!“

По едно време, тук-таме се изказа такова мнение: “руските агенти в Македония и Сърбия действуват против българщината не по наставления от Петербург, а по свое частно усмотрение и увлечение!“

Ние се разпоредихме тогава да се разпитат с всичката предпазливост и ловкост потребни в такива работи казаните руски сановници дали те работят против нас на своя глава, или по инстркции от своето върховно началство. И ето какъв отговор ни даде един от тях: “Не би имало по-плиткоумен човек от оня който би вярвал че руските консули могат да действуват, изхождайки от свои частни симпатии и антипатии, сиреч без да се допитат до своите йерархически главатари, без да вземат мнението на централната руска власт. руски агент, доста смел за да работи така, скоро би се намерил в някоя Сибирска тюрма.“

И тъй, дълги десетилетия наред, руската дипломация беше образувала гонитба против българизма…

Руските дипломати вярваха че ще ускорят крушението на българската династия – като ще заставят българите да се разпоредят сами със своя владетел Фердинанда.

Но, всъщност, те ускориха крушението на всякаква славянска идея на Балканския полуостров!

И един руски вестник, “Звено” (год. І, бр. 33), с яд отбелязва това, като дума: “Болгари, к сожалению, предпочли Фердинанда исполнению своего долга!“

… А историята, (с изражението история ний разбираме върховната и непреиначима истина за делата и приключенията на народите и на техните водачи), а историята ще рече един ден:

“Като копаяха яма между южните славяни, руските държавници не виждаха че правят играта на Австрия, която се радваше на постоянно усилваната ненавист между сърби и българи!“

Историята ще рече още: “Да би били мъдри хора, руските държавни мъже би думали на белградските политикани: “Не се лакомете за Македония, тя е българска земя. Вашето племенно достояние, вашата стара бащиния не е край Вардара – а е в Босна, в Херцеговина, и в други земи на север от Земун. Чакайте сгодно време да си получите това което е ваше, и не грабете български имот, защото иначе ще повлечете себе си и цялото славянство в пропаст. Във всеки случай, ако влезете в стълкновение с българите и въобще, ако предизвикате каквито и да било размирици на Балканския полуостров – не чакайте помощ от руска сила!“

Но не е доста да констатираме лошите последици от гонитбата която руските дипломати бяха организирали против българщината. Русия имаше съюзница, Франция. Трябва да си зададеме и такова питане: “Какво беше в онуй време, поведението на Франция?“

Господа, нашето най-горещо желание е да ни изслушате докрай. Ако ви речеме, че Франция тоже извърши грешки вий ще ни обърнете гръб ще ни принудите да занемейме…

Да, вий няма да търпите от нас горчиви изрази – по ваш адрес…

Как да речеме…

Да речеме ли че Франция не направи това, което можеше да направи?…

И това няма да търпите…

Как тогава? Ах, ето думата: ще речеме, че Франция извърши едно опущение… Опущение – това е руска дума; вий, френците казвате опущение emission.

Ето в какво състои вашето опущение.

Вий знаяхте, че балканската земя е вулканическа земя. Terre balkanique, terre volkanique, думаха постоянно вашите публицисти. Но това беше у вас само едно мъгляво понятие за балканските политически въпроси. Вий не си бяхте дали труда да проучите издъно националните стремежи на балканските народи, вий не бяхте всестранно посветени в етническите задачи на Югоизточна Европа. Вий знаяхте че има в онези места българи – живущи между гърци, сърби и власи – но вий не бяхте запознати с миналото и с аспирациите на тези българи, с техните права, с техния живот, с техните борби за расово обединение, с техните традиции и нрави, с техния стремеж към самостоятелен културен развой. Да, вий не знаяхте нищо за тях. Вий не знаяхте, че от дълги десетилетия насам те водят геройска борба за да си извоюват под синьото небе място което да отговаря на тяхната численост, да съберат в единствена българска държава – всичко що мисли и чувствува по български…

И ето ви едно доказателство, че вий игнорирахте що е българщина. В едно от вашите най-сериозни списания – “L’Europe Nouvelle” (втора година, бр. 38) – се казва от един ваш дипломат, че никога, ни в деветнадесетия век, ни по по-рано, ни в двадесетия век, българите не са въставали  против турското потисничество, че те наопаки, винаги са проявявали най-голямо отвращение от всякакъв двубой с Исляма, и са възпявали и превъзнасяли всякак османското владичество!

Излишно е да възражаваме на подобни недомислици и нелепици, и да напомняме че българите са онова балканско племе което най-често е въставало против османското иго – с най-голяма самоотверженост е ратувало от името на християнската култура против мрачното цариградско насилничество – с най-валика храброст е проливало кръвта си в борба против сподвижниците на Падишаха…

И тъй, повтарям, ето петното на вашата едновремешна балканска политика: непознаването на балканските етнически задачи.

Ако познавахте тези задачи – вий щяхте да видите грешките, които руската дипломация прави на Балканския полуостров – вий щяхте да речете овреме на петербургските властници: “Франция е съюзница на Русия; Франция се интересува, следователно, за всичко що върши Русия, Франция иска най-настойчиво щото Министерството на външните дела в Петербург да не предприема никакви работи които би могли да докарат международни заплитания и всеевропейски сътресения. А именно такава опасна работа върши казаното министерство като дава заповед на своите дипломатически агенти и консули м Турция и вред на Балканския полуостров, да помагат на сръбщината и да пакостят на българщината, сиреч да копаят яма между Сърбия и България!“

… Ето грешките на миналото!

Ето черните страници на руската дипломация!

Ето тъжните блуждения на руските приятели и съюзници!

И затова ний ви задаваме днес следното питание:

Не е ли достатъчна тридесетгодишна неразумност, не са ли достатъчни тридесетгодишни прегрешения – защо се вършат наново неразумни и погрешни действия?

Като се знае, че злото ражда зло,  защо се сее семето на враждата, семето на хищните инстинкти, семето на кръвнината?

Гръм като не желайте – защо предизвиквате гръмотевица?

 

ІІІ.

Вий обещавахте, преди няколко време, да образувате Общество на народите. Вий ни давете всеки ден доказателства, че сте изменили плана. Вий образувахте просто и чисто общество на няколко правителства, съюз едностранен на еднородни политически интереси.

Обществото на народите е възможно само при следните четири условия:

1) Да бъдат зачитани етническите права на всички народи, да бъде гарантирано, за всяко племе, право на обединение;

2) Признаването на такива права от всички европейски държави да почива на международен общоевропейски договор. Подобен договор да бъде сключен подир справедливото уреждане на всички междудържавни спорове; а това уреждане да стане подир най-добросъвестна анкета и плебисцит във всички страни, където се окаже нежда от изследаване;

3) по отношение на военната си организация, европейските държави, големи или малки, да не се класират и подразделят на самостоятелни и несамостоятелни; сиреч, принципите върху които почива устрояването на военната сила да бъдат еднакви у всички народи, - и да нсе се преследва на едно място милитаризмът, а на друго място да се насърчава и закриля;

4) Да не се налагат на малките държави никакви финансови и търговски наредби или спогодби, които могат да докарат тяхното икономическо заробване.

Тези четири условия за побратимяване на народите – тези четири принципа за възстановление на справедлив ред и дълготраен мир – вий ги забравяте в проектодоговора който предлагате на България.

Общество на народите – това значи възход и възсияние на любовта.

Вий ни предлагате проектодоговор, който е отрицание на всяко милосердие, който е израз на неблагожелателство, който е акт на низвержение против българщината.

Цяла година ний четяхме във вашите вестници и списания, в творенията на вашите академици и професори, такива изрази: Le premier des droits, c’est le droit de libre disposition des peuples. – Варховното право – то е правото на народите да разполагат със себе си. И още:  “L’Europe rend hommage aux grandes idees d’emancipation et de liberte que personnifie notre drapeau tricolore. – Европа се покланя пред идеите за волност и свобода, олицетворени от нашето трицветно знаме.

И още: - Nous continuerons dans le monde notre oeuvre de progres et de lumiere. – Ние ще продължаваме да разнасяме по цял свят унапредване и виделина.

Това говорехте и пишехте вий, когато искахте да тълкувате новия дух на новото време – и вечната мисия на вечната Франция…

И казахме си: “Хора способни така да мислят не са кадърни да извършат неправда!“

Внезапно вий ни рекохте: На България е забранено да се развива, да крепне, да вирее, на българския народ се забранява да си създаде, под синето небе, място достойно за неговите жизнени сили, за неговите племенни права, за неговото историческо послание. Вий ни рекохте това – в актаq който сме призовани да подпишем.

И спомняме си ний знаменитата дефиниция на политиката, дадена от един ваш писател: “Le politique est ce qui on ne dit pas,  политиката – то са онези неща, които таиме, които забуляме”.

Това що се проектираше да се извърши в България – държа се тайно цяла година!

Хуманитарните изявленияq които цитираме по-горе бяха фразеологически цветя, думани за успокоение на кабинетните мечтатели, за обрадване на онези, които вярват в скорошното настаняване на златния век…

Зад тая цветиста риторическа политика – имало и втора една политика – политика на грубата материя.

Един наш публицист нарича първата politique du sentiment, политика на чувството, а втората, politique du rendement, приходоносна политика… (Auguste Avril, Figaro, 3. VІІ. 1919.) Той ни дава да разбереме, че двата вида политика – охарактеризирани от него – могат да се развиват успоредно, едновременно, в Западна Европа…

Прав ли е Auguste Avril?…

Принудени сме да признайме че да!…

Да, като жадняхме за правота – ний вярвахме, че ще я получим, че ще я намерим… И тая ни вяра ни караше да затваряме очи пред всякакви антибългарски домогвания…

А тези домогвания бяха злокобни.

България беше, така да речеме опасана и стегната в един железен обръч. Вий означавате тая операция с един нов глагол – скоро въведен във френския език – enoeroler, охалкосвам. България беше охалкосана.

България беше и продължава да бъде охалкосана – сиреч отлъчена от живия свят, отцепена от цялата вселена, осамотена. Български глас не можеше и не може да се чуе извън българската земя. Българско изявление, българска мисъл, български позив, българско самооправдание, българска самозащита – не можаха и не могат да си пробиват път в европейски културни сфери.

Защо се постъпва така с нас?

Какво значи тая запушалка на нашите уста?

За да ви покажем несправедливостта на подобно изнасилване – ний ще ви напомниме следния исторически факт:

През година 1871 – когато Франция бе разгромена и провалена – френското правителство пожела да изпрати  по всички европейски столици, специален пратенк, който да запознае публичното мнение с правотата на френското национално дело, и да подири закрила за това дело. Е добре, в онуй време никой не се възпротиви на подобно искане, и френският пратенк – знаменитият историк Адолф Тиер – обходи цяла Европа, и смогна да спечели за своята родина съчувствията на сума общественици и държавни мъже.

Нам вий не дозволявахте цяла година – и не дозволявате и сега – подобно опитване да браниме правотата на своето дело чрез устни и писмени проповеди.

Вий ни думате: “Вам се налага мълчание, бездействие!“

Но в туй време – когато ний сме заставени да безглаголстваме – противобългарската пропаганда върлува и беснее навсякъде, във Франция, в Италия, в Швейцария, в Белгия, в Англия, па дори и в Америка. Да, от дълги месеци насам, повседневно се сипят върху българщината хули и клевети; нас наричат варвари, хуни, влъхви, главорези, нас сочат като отговорни за общосветската неволя и кръвнина.

Главните агенти и изразители на българомразието са няколко десетки площадски витии и аргати на перото – в Атина, Белград и Букурещ – подобни на този Андреадес който се провикваше напоследък в “L’Europe Nouvelle”, че българското племе винаги е било сляпо оръдие на Исляма, че то винаги е било сечиво за устрояване на ярем и насилие!

Ний бихме могли, с безбройни доводи, с неоспорими исторически факти, да обориме тези обвинения; ний бихме могли да покажем, че българският народ от 70 – 80 години насам неуморно е ратоборствувал от името на светите културно – християнски начала, че българизъм и османщина са винаги стояли на двата полюса на човешкия разум, че нашето национално дело е винаги било дело на человеколюбие и свобода, на наука и просвета…

Да, ний бихме могли твърде лесно да докажем, че българомразците са, преди всичко, истиномразци!

Но …, но запушалката не се сваля от нашата уста! Ние сме обезгласени!

От нас искат да играйме само една роля – ролята на скръстени ръце!

И ето как, ето защо, милиони хора – в двете земни полушария – са си съставили за нас понятие че сме гюбрето на човешкия род, и че нашето погазване би било премахване на една пречка за общосветовния прогрес!

Защо се всява в духовете това отвращение от всичко българско?

За да не се чуят отникъде протести против смазването на България!

У Victor Cherbuliez намираме следнето размишление: “Съвременните европейски общества знаят добре, че всеки натиск и всяка неправда докарват, кога да е, общи сътресения и кървави разплащания; поради това правителствата – когато имат намерение да извършват някакво грозно политическо посегателство, и не искат да слушат протести, погрижват се, предварително, да очернят своите жертви!“

Ето смисълът и значението на антибългарската пропаганда!

Благодарение на “кръстоносния поход против българизма”, както елегантно се изражава българоедът редактор на “Journal de Debats”, Gauvain, културният свят гледаше и гледа равнодушно на всеки замах и удар против нашата народност, на всяка закана против нашето съществуване като независима страна.

Взеха ни Добруджа въпреки постановленията на предварителния Солунски договор – под предлог, че спогодбата с Румъния била паднала. Забравиха, че нашата спогодба с румъните може да бъде премахната само чрез ново спогаждане между тях и нас; забравиха, че никакви нови уредби между румъните и други държави не могат да бъдат задължителни за нас – ако ний не сме съпричастни в тези уредби! Постановленията на казания Солунски предварителен договор бидоха сто пъти нарушавани – в нашето право да се самоуреждаме като пълни властници в отечеството си, в нашето право да разполагаме по волята си с всичко наше, с всичко, което е съставна част от нашия политически и икономически живот.

И най-напокон, побързаха да ни вземат Струмица и Беломорска Тракия – побързаха да ни лишат от най-хубавите ни новобългарски владения – побързаха, преди да бъде подписан мирният договор с България, да изпълнят неговите постановления.

На тая минута хиляди бежанци – българи из казаните южнобългарски страни – дирят голи и боси, убежище при нас, техни братя – и ни разказват как новите покорители на тяхната бащиния, потомците на Темистокла и на Аристида, насаждат тамо юрушка култура, и християнствуват с шибало в ръка!

Всичко туй не смущава никого в Западна Европа; и всичко туй става със съгласието на велики сили – чиято крайна цел е да угодят на нашите съседи, да задоволят българогонците.

В един официален френски документ – който бе публикуван in-extenso във в. “Figaro” (17 юни 1919) – се казва че имало в Европа държави където висшата власт насаждала между тълпите вяра в грубата сила и култ към кървавите международни стълкновения, това било, според казания документ, най-ядовитото от всички човеконенавистни учения!

Ний бихме искали да ни кажете какви са интимните връзки между учението за любов, братска солидарност и милосердие от една страна – и от друга страна систематическото изтребление на българщината!

Ний бихме искали да ни кажете и това – защо, от една страна измамването на обществената съвест се осъжда от вас, когато се върши в неприятелска нам държава (“Figaro”, 17 юни 1919, официални ноти) и защо, от друга страна, измамването на обществената съвест се счита от вас за дело законно, когато се върши от хора, които се дават за ваши приятели, като Г. Андреадес и други.

Вий ще ни отговорите с думите на Говена: “Станало що станало, но вий сте наши врази, и ние не можем да се отнасяме дружелюбно към вас!“

Добре. Но във всички ваши официални изявления и дипломатически ноти вий говорите за сближение между народи, за умиротворение, за нова ера, за нов век, за нов дух, за правдина, за право.

В какво да вярваме – в думите ви или в постъпките ви?

Един ваш генерал – Fayolle – един от вашите най-обични герои – се провикваше напоследък: “ Le France donne partout ou elle passe, l’exemple d’une nation ausai respectueuse du droit et de la justice qu’elle est passionnee pour la defense de la liberte!“ (Вред където се вестяват, френците се показват като народ който зачита правото и правдата, като народ който е встрастен в защищаването на свободата. Journal des Debats, 15 octobre 1919, страница втора.)

Питаме: Ако правото и свободата са атрибуции общочовешки, ако те са немислими без солидарност между народите, защо българското право и българската свобода се погазват и унищожават тъй жестоко и безпощадно? -

Един от вашите първи мислители, About, дума: “On n’a jamais le droit de son cote, quand on s’efforce de redure en servitude son prochain!” (Правото не може да бъде откъмто нас, когато въвличаме в робство ближния си!).

Има ли по-бляскаво оправдание за нас – а за нашите гонители по-силно изобличение – от тези няколко думи на About?

Ний казахме – и ще продължаваме да казваме – че не сме ваши врази – че не враждуваме никому.

Но дори ако допуснем – за една минута – че сме проявили враждебност против вас – нима трябва да дойдете до заключение че едничката гаранция против нас стои в нашето изтребление?

И възможно ли е подобно изтребление?

Всички ваши историци от H. Martin до Taine, и от Michelet до E. Renan ще ви рекат че “цяло племе не може да бъде изтребено”; всички те ще ви кажат, че рано или късно един погазен и онеправдан род се повдига от своята немощ, възкръсва из своите мрачнини – и подирва сметка от онези, които са го унижили и почернили.

Вий ще ни речете: “Не сме никога възмечтавали вашата изтреба!“

Добре. Вий, може би, не сте възмечтавали подобно дело; но възмечтават го вашите клиенти и сподвижници, сърби, гърци и власи… Идете в Добруджа и в Македония, - и вслушайте се що се говори тамо от представителите на букурещките, атинските и белградските управници.

“За българите няма място на Балканския полуостров, думат тези чиноначалници; всичко българско трябва да се провали в дън земя!-“

И действуват според тая програма. Сломяват, потъпкват, премахват.

Днес, подвигът на гърци и сърби в Македония може да се охарактеризира с една реч: Обезбългаряване!

Ний ви казахме в що състоят едновремешните грешки на Съглашението – тук на Балканите.

Грешите и днес.

Грешите като искате да сключите с нас – не мир на человеколюбие – а мир на человекомразие.

Грешите, - защото преди две години думахте le droit prime la force – а днес се придържате о старовремската ядовита максима: voe victis!

Грешите, защото в 1914 година нарекохте общоевропейската война guerre du droit, а сега думате че au dessus de tous les droits il y a les droits de la victoire!

Грешите, защото забравяте тези думи на вашия най-велик историк, Тен: “l’iniquite est toujors malhabile; ce qui sort  de ses mains n’est jamais viable.

В 1870 год., подир провалата на Франция, френският епископ Фрепел отправи едно писмо до Бисмарка, което се свършваше със следните размишления: “Soyez justes pour etre forts, soyez humains pour etre grands. Une paix n’est durable que si elle est acceptable, et n’est acceptable que si elle est equitable”. (Бъдете справедливи за да бъдете силни, бъдете человеколюбиви за да бъдете велики. Мирът бива траен когато е приемлив, и бива примлив когато е справедлив).

Днес шест милиона българи разсъждават като покойния Фрепел!…

Като помагате да се обезбългаряват югоизточните области на Европа – вий разчитате, многоуважаеми господа, на признателността на гърците, власите и сърбите, разчитате на тяхната съюзена подкрепа.

Вий се мамите. Съюзът на тези хора ще трае ден до пладне. Те скоро ще се скарат. Порокът, развалата, неправдата, омразата, престъплението не обладават творческата мощ и не са кадърни да се подвизават от името на една идея. Да, тези хора ще се скарат помежду си, и ще се скарат с вас!… Тяхната тройна спогодба – и вашето приятелство към тях – са сграда построена на подвижен пясък!…

Вий имахте случай, уважаеми господа, да извършите едно славно дело, един светъл подвиг, - но вий пропуснахте тоя случай! Да, вий имахте случай да създадете една дълга верига от свободни и самостоятелни народи между бреговете на Северното море и бреговете на Средиземно море, една верига от държави и държавици – финландци, летони, естинци, поляци, чехи, словаци, рутени, власи, маджари, българи, сърби, словинци, хървати, черногорци, арнаути, арменци, гърци. Тези държави и държавици щяха да ви бъдат предани и привързани, щяха да бъдат най-ревностни бранители на реда и мира в Европа, ако бяха получили това което им се стои, ако бяха гарантирани от всякакви хегемонии и надмощия, ако бяха станали – подир най-сериозен плебисцит – пълни владетели на своя исторически patrimonium.

Вий не направихте това! Вий предпочетохте да създадете – по чисто механически модус – неестествени някакви групировки от държави – устроявани и натъкмявани по сантиментални съображения – по изява на франкофилство… Вий сте дипломати – а дипломатите са добри психолози: вярвате ли във франкофилство което не е съчленено с человеколюбие?

Ний ще бъдем, впрочем, ний сме вече подчинени някак – подвластни до известна степен – на гръко – влахо – сръбска опека.

По това чудновато уреждане на Балканския полуостров ето какво имаме да кажем. Ний ще се предадеме на честен и упорен труд – като ще чакаме да заживейме по-благ и по-радостен живот в деня когато западноевропейските сили съзнаят своята погрешка и решат да я поправят. Но ако се убедиме, че за българоедството няма да настъпи край – ако се убедиме че нашите съседи няма никога да се откажат от натиска, който упражняват върху нас, ний ще си спомниме нашата национална пословица “- по-добре ботуш да ни ритне нежели цървул” – и ще подириме и поканиме на Балканския полуостров “други чорбаджии”, които ще ни наложат, може би, строг ред и строго владичество – но едновременно ще ни отърват от срамното заповедничество на людие които ни мразят защото ни онеправдаха, и ни онеправдаха защото ни завиждат!

Преди да свършиме – позволете ни, уважаемий господине Клемансо, да се обърнем с няколко думици лично към вас.

Ний ви посетихме през годината 1902 в Париж – където бяхме изпратени с мисия от няколко патриотически български дружества. Вий бяхте, тогава, се пак именита личност като сега, но не играяхте първенствуваща роля; вий бяхте редактор на “Justice”. Ний дойдохме при вас – с едно препоръчително писмо в ръка. Вий и тогава обитавахте – както сега – недалеко от Трокадеро, улица “Франклин” № 8; вашата квартира е едно твърде скромничко живелище, каквато подобава на стар демократ. Ний ви говорихме за българското отечество, за българските народни борби, за българските културни задачи за обединението на българското племе, за турския ярем. Вий ни казахте тези думи, - помниме дословно що ни казахте: “ Франция е винаги съчувствувала и вечно ще съчувствува на слабите, на беззащитните, на угнетените, на измъчените!“

Е добре, почитаемий господине Клемансо, именно това сме ний днес – слаби, беззащитни, угнетени, измъчени! И като ви напомняме думите ви,  ний правиме следния позив към вас:

“ Рицарю на страдалното човечество, един шестмилионен народ гине, издигнете глас в негова защита, изпълнете дълга си!“

Ще направите ли това?…Виде – щеме!…

Геранският писател Johannes Scherr ни обажда че Бисмарк, подир своите велики политически сполуки – основани на хитрост, грубост и насилие – обичал да оправдава себе си така:

“Живоносната, плодоносната, приходоносната политика е политика на юмрука, на ножа, на силата; само който знае да смазва и да съкрушава – знае да твори велики дела; искате ли да укрепите правата на рода си, умъртвете всички чужди права, които му пречат! – “ (Четете във “Philosophie d’une guerre” от E. Ollivier, посветените на Бисмарка страници.)

Е добре, но къде отиде Бисмарк с тая теория? На това питане ще ни отговори Cherbuliez, в “Profils Etrangers”, страница 42:

“Няколко седмици преди да умре, Бисмарк говореше на своите прислужници: “Не можах никого да ощастливя, почерних завинаги стотини хиляди семейства, никой не ме обича, никой не ме благославя, и умирам с отчаяние в душата си и с анатема на устните си!-“

Като ви напомняме тая история на последните Бисмаркови дни – позволете ни, уважаемий Г. Клемансо, да ви речеме: “Пригответе си благо възпоминания и утешни мисли за последните часове на земното си поприще!”

В. “Напред”, София, г. І, бр. 105, 18 октомври, с. 1 – 2,  бр. 109, 23 октомври, с. 1, бр. 116, 31 октомври 1919 г., с. 1.

 

ЛЮБОВТА КЪМ БЪЛГАРЩИНАТА

 

Мнозина са наклонни да вярват че културността – по-голяма или по-малка – не влияе никак върху проявата на мъжествените чувства у човешката твар, и че юнащината често бива еднаква и у хора с изтънчена образованост и у хора интелектуално безоки.

Историята не еднъж и не дваж е давала доказателства за неоснователността на подобен възглед. Тя много пъти поставя пред очите ни знаменателния контраст на цивилизованите и нецивилизованите борци. Първите – когато съзнават, че се борят за възтържествуванието на една свята идея – прекарват под знамената осем, десет, а понякога и петнадесет години, като например френските войници подир Великата революция и при Наполеона Бонапарта. Вторите, некадърни да се въздигнат до принципа въплощаван от техния стяг, гледат на военното дело като на една трагична необходимост, или като на една люта съдбовна повеля; те се хвърлят яростно в борбата – бият се мъжки – но техният борчески устрем, гръмотевичността на техния замах и на техния тласък, са кратковременни, бързопреходни.

Първите достигат да гледат на военното поприще, като на нещо нормално, естествено, ползоносно и живоносно, - достигат да мислят, че функцията която изпълняват и задачата, която решават са работи неразделни, - и че следователно “догдето трае задачата трябва да трае и функцията”.

Вторите се насищат на ратоборства и подвизи. Тям омръзват блясък, чест, венци, прослава. Те почнуват да жадуват за дребничките и нечутни работи на живота – за оране, копане, сеяне, градене; тях олавя за гушата и ги души една тежка носталгия – носталгия за жените им, за децата им, за домовете им, за говедата, градините и нивите им…

Тая разлика между борци културни и борци безкултурни получи потвърждение и в доскорошните войни – както на Балканския полуостров, тъй и другаде в Европа. Тези войни доказаха за стотни път, че простак човек и одялан човек могат да бъдат еднакво пъргави и храбри, - но че храброст съпрагната с мощно идейно и културно верую бива дълготрайна, докато храброст чисто физическа, чисто мускулна и кръвна, чисто пехливанска, чисто животинска, бива явление ефемерно, трае, тъй да речеме ден до пладне!

А всичко това значи, че върховният закон, че първото условие, че първият принцип – за усилянето, унапредването и опазването на едно племе, е моралното величие, могъществото на духа.

Не бива сгазен, само онзи народ който в мъки и беди, па и във всяко положение – знае да дума: “Моят Бог е моето право, и моето право е дело на моя Бог, и аз не трябва да загина, не мога да загина, няма да загина, защото аз и моето право сме безсмъртни, защото моята вечнина отражава вечнината на Бога!“

Преди два месеца се появи на бял свят едно съчинение на най-великия сегашен френски пълководец под следното заглавие: “Preceptes et jugements du marechal Foch” (издание на книжарницата Berger – Levrault). Ето какво говори именитият френец по въпроса, който ни занимава: Victoire egale volonte… Сиреч: Победата е пропорционална с волята. Мисълта на Фоша е тая: Способен бива да извърши подвиг онзи борец, който може да почувствува най-твърдо желание, повсеминутно влечение към подобен подвиг. Сила не значи нищо друго освен силна наклонност.

Фош се повръща няколко пъти – в книгата си – на тая тема: Ce n’est pas le bras, c’est l’ame qui est victorieuse, La victoire va par la plus grande force morale - победата е достояние на онези които я заслужават поради своята нравствена крепкост.

Впрочем тоя начин на мисленето не е нов. У Наполеона Бонапорта (Oeuvres de Napoleon І-r, t. І, p. 111) намираме следнето размишление: “Върховното военно изкуство е укрепяването на духовете, поддържането на моралния устрем. Без душа велика, няма великани! Хора психически убоги са всегдашни кандидати за поражение и сгазване!“

Па и всички мислители които са запознати отблизо с военното дело държат същия език; Толстой дума: Народ можно только тогда победит, когда уже побиты его нравственные идеалы. (Толстой, Мысли, стр. 109).

Във вишеозначеното свое творение, Фош отива по-далеч; той казва: “Une bataille gagnee, c’est une bataille ou l’on ne veut pas s’avouer vaincu, - спечелена битка е оная подир която не искаме по никакъв начин да се признайме за сломени.“

Какво иска да рече Фош с тези чудновати при пръв поглед думи? Ето мисълта му: Макар нашите усилия да бъдат последвани от несполуки, ний можем да речеме, че не сме изгубили нищо, щом продължаваме да имаме доверие в себе си, щом вярваме в своята мощ и в своя похват, щом чувствуваме че в нашата душа гори огън неогасим, щом съзнаваме, че докле сме живи нашият идеал е жив, и живо нашето желание да достигнем тоя идеал, щом сме готови да повториме хиляди пъти нашия опит за възтържествованието на нашето право и за прослава на нашето племе.

Великият френски философ Хело изказва еднакво мнение: “Борецът, дума той, не трябва никога да счита себе си за съкрушен. Възторженият ламтеж за тържество е, тъй да речеме, част от самото тържество. Който вярва в своята непобедимост – има стойка, държане, изглед, гордост на победител, а това са отличителните знаци на победата”.

Le sentiment de la victoire, donne l’attitude de la victoire, c’est la victoire meme. – Ernest Hello, Le Sicle, p. 316 – и прочее; (съкращаваме френския текст).

Можем ли да кажем, че всичките тези военно-етически истини бяха съзнавани от онези, които от четиридесет години насам са ръководили българството, създавали са новата българска история и новите български съдбини?

Уви, не!  Никак!

Довчерашният безволник българинът, излезе от османския хомот, не само лишен от всякакво понятие за човешка солидарност, но даже вражделно настроен към всякаква социална и морална дисциплина. Да, у него нямаше онова морално единство – което се изразява, у високопросветените народи, чрез безмерна преданост към бащиния и общо благо. Той се отличаваше с тоя грозен робски порок – крайният индивидуализъм, - индивидуализъм, който е отрицание на крепките народностни връзки, индивидуализъм, който граничи с человеконенавистничество и автолатрия, индивидуализъм чийто единствен и всегдашен лозунг е тоя: Всякой трябва да слугува на своя корем и да дири подпора в любовта към себе си!…

Като получи в подарък волно живуване, довчерашният безгласен заробеник, българинът, взе да се вслушва какво се хоратува за обществени и държавни работи. Говореше се за общо благо, за общо добруване – той ги разбираше, според своите инстинкти, според своето покварено духосложение, така: - Не частното доброчестие трябва да бъде отражение на общото доброчестие, - а общото доброчестие трябва да бъде отражение на частното доброчестие!

“Частно доброденствие, лично благосъстояние”, ето четири думи, които съкращават новата българска история.

Какво трябваше да проповядват водачи, учители, наставници и ментори – на народ обладаващ подобна психика?

Те трябваше да се придържат о следнята формула на Ренана – за модуса, по който трябва да се работи посред скороеманципирано общество: Il faut creer une ame nouvelle au peuрle – трябва да се пресътвори народната душа.

На българина отпущеник, сиреч довчерашен безволник, на българина считан довчера за човешка стока, за прах човешки, тъпкан и унижаван всякак, и поради това огрубял, станал самолюбец, самоугодник, самоидол и самопоклонник, - на тоя българин трябваше да се заговори нов език, трябваше да му се заговори за любов, за симпатия, за братска взаимнопомощ, за задружен труд, за съдейно житейско подвизаване, за непрекъснато морално съратничество, за сподвижничество по пътя на културата и цивилизацията.

На българина трябваше да се даде да разбере, че дългът предшествува правото – че само изпълнението на дълга прави човешкото същество достойно за упражнение на право – понеже животът е една мисия, състояща в служение на ближния – и понеже подобна мисия е неосъществима без самоотверженост.

Не такъв език държаха българските ментори в новосъздадената България.

Те заговориха само за ползи и блага, само за добивки и наслади, те заговориха само за права и прерогативи – а не и за служене на ближния, не и за задължения.

Българските наставници и просветители забравиха, че целта на човешкия живот тук наземи е нравственото усъвършенствувание; - те заговориха за право на разкошно ядене и пиене, за право на изобилие и самоугаждане, за право на благуване, - или, както се изражават те, като заемат своя израз от западноевропейските материалисти за право на щастие, droit au bonheur.

Да, четиридесет години наред българските учители думаха на българския простолюдин – тези Прудонови думи: “Твоята цел, това е твоето гърло, това е твоя гръб! Ако ти не си доволен – нищо не бива добро на тоя свят!“

Докъде ни доведе тая наставническа програма, тоя учителски мироглед?

Резултатите – грозно-трагичните резултати са известни.

Себелюбивите, автолаторските и робски инстинкти у българския простолюдин се усилиха.

Това запази оная психика, която обладаваше в турско време,  с малка промяна.

В турско време той не вярваше в ред. Уредници и управители нямаше за него – а зли заповедници. Той мразеше всяка общиния, всяка власт. Всяко общо дело беше за него дело скверно, омразно. Той нямаше отечество – като си думаше, че е безприютен тук наземи, че ад не може да бъде отечество.

Горе-долу, българският простолюдин и днес е такъв, какъвто бе преди четиридесет години.

Днес, той има отечество “свое”, власт “своя” и знае че ги има, съзнава и признава реалността на една българска организация. Обаче той си мисли, че не е длъжен да се грижи за тая организация, че наопаки, тя е длъжна да се грижи за него. Той си мисли, че истинското милосердие почнува от милост към себе си. Той си мисли, че отечестволюбие същинско, добротворно и плодоносно, не може да бъде освен любов към личното наследство, което всеки човек получава от своя отец… И днес както преди няколко десетилетия, българинът е краен индивидуалист… Иначе казано, той не е способен да разбере че там гдето липсва общо щастие не е освен груба игра и безсмислено видение, - той се показа враждебен на това социално-християнско учение, че нашата истинска радост е оная която черпиме в обрадването на ближния си, че същинският възход на човешката личност е онзи, който произлиза от всеобщото възвеличение!…

… Наситени на ратоборство преди да привършат своята борческа мисия, и за да оправдаят своето слабодушие, - българските мечоносци думаха: “ Защо ли ще продължаваме да се подвизаваме, защо ли ще пренасяме мъчила и тегло, когато зад гърба ни сума хищници и заграбвачи се ползуват от нашите подвизи, печелят имане, тлъстеят, светлеят и бладушествуват?“

Уви! Няма кой да отговори на това тъмно умуване!

Няма кой да рече на нашите храбреци:

“Да вярно е че има грабливци които се гоят за сметка на вашата гладосия! Но вашата мисия е да служите безпрекословно на рода си – а не да съдите рода си! Оставете злотворците да отговарят пред божествена и човешка правда. Злотворци ще има венаги тук наземи – но това не трябва да пречи на доблестните ратоборци да се жертвуват и да мрат за спасението на своята бащиния!“

Да, тези приказки няма кой да ги каже у нас,  защото това са приказки които съвсем не хармонирват с крайно материалистичната българска психика!

Е добре, спасението на българщината стои в постепенната промяна на тая психика.

Трябва да се заловими за работа и, легка-полегка, да пресътвориме българина…

Легка-полегка… Уви, прогресът е муден. Дълги десетилетия са потребни за да реализираме Ренановата програма – creer une ame nouvelle au peuple.

Душата на народа е писан пергамент. Трябва по-напред да избършиме щото има писано по него – и после да напишем нещо ново.

Върху българския душевен пергамент са написани тези грозни слова: “Аз възлюбих страстно себе си!“

Ще трябва да избършиме това лихословие – и да напишем тази лъчезарна формула: “Моята неизменна и вечна любов е за моя род!“

… Преди шест месеца в София беше се събрал даскалски конгрес… (Казваме даскалски – а не учителски; - учители просветени не могат да вършат такива нелепици каквито извърши тоя конгрес, - вършат ги само даскали!)

Тези господиновци гласуваха резолюция според, която първата и най-важна потреба за българина била да се излекуват те от всякакъв шовинизъм.

Френската академия дава такова тълкувание на думата шовинизъм, прекалено отечестволюбие – patriotisme exagere…

Думата шовинизъм иде от името на френския писател Шовен – който умре в год. 1749. Той беше известен по своите пламенни проповеди за превъзвеличението на френската мощ, на френската култура, на френската именитост, на френското доброчестие…

Хора като Шовена създадоха френското могъщество, приготвиха за Франция първенствуваща роля между европейските народи.

Това, разбира се, нашите даскали не го знаят.

Нашите даскали не знаят и следните две твъдения на историята: шовинизмът може да бъде излишен, или безпредметен и безсмислен, у народи велемощни – които са смогнали вече да си създадат най-бляскави съдбини и да господствуват над всяко господство.

Но шовинизмът в онзи смисъл, който му се дава от Френската академия (patriotisme exagere) е една абсолютно нужна духовна пища у народ онеправдан, похулен, сломен, измъчен, погазен, ограбен, обезнаследен,  какъвто е българският народ!…

Историкът Henri Martin бележи: “ За онези които премного обичат казва се че обичат до полуда… Именно така трябва да обичаме рода си – когато той е разбит, осмиван и угнетен!“

Такова беше отечестволюбието на всички просветени поляци – подир провалата на Полша в осемнадесетия век. поляшките писатели – начело с гиганта Мицкевич – бяха си поставили задача да екзалтират у своите сънародници чувството на преданост, на синовна нежност и милност към родната земя!… “Бог и Полша”, - ето какво беше, в продължение на сто и петдесет години, веруюто на всеки поляк – патриот… И днес сме свидетели на едно велико историческо чудо – възкресението на Полша!

Възкресението на Полша е урок и за нас, българите; то ни казва: “Никаква гибел не е възможна, там гдето светлее велика любов!“

На работа, прочее, да създадеме нов култ, у нас, култ към българизма!

Най-голям враг на българското отечество е космополитът българин!

Заблудени просветители бяха интернационализирали своята българска душа; от днес нататък всяка българска душа трябва да бъде национализирана!…

В. “Напред”, г. І, бр. 128, С., 9 ноември 1919 г., с. 1.

 

ПОДИР УЖАСИТЕ НА ВОЙНАТА – УЖАСИТЕ НА МИРА.

(27 ноември 1919)

Днес, 27 ноември е празничен ден за българския народ; днес е денят на победите.

Този ден на победите – този ден на възторжени ликувания и светли тържества – дразнеше чувствата на българоненавистниците ; те решиха да превърнат в ден на чернилото, в ден на жалейка.

“Българинът няма право да възпява своите подвизи, да се самовъзвеличава, да славослови своите герои; българинът не трябва да черпи в своето юнашко минало надежди за бляскава бъднина, за обновена българщина!”

Така си рекоха българоедите, и избраха днешния ден, за да ни наложат ново унижение – най-тежкото и най-грозно унижение – върховното унижение подписването на българския мир.

Да, днес, 27 ноември, ден на великата българска радост, ще бъде и ден на великата българска скръб: българогонците са на мнение че най-добрият способ да ни погазят е да всеят в духа ни унилост, да всадят в българското сърце обезсърчение.

Е, добре, от името на българската народна съвест, от името на свещенните български идеали и исторически традиции, от името на правото,което българското многомилионно племе има да работи за своето унапредване, и да си създаде почетно място между просветените и волноживеящите общества – ний издигаме гласа си да протестираме против насилническия български мир – като заявяваме,че тоя мир донася мъка и възмущение не само в българските души,но и в душите на всички алчущи за правда европейски народи,  като заявяваме че тоя мир е размирен мир, като заявяваме че ужасите на войната ще бъдат надминати от ужасите на мира!

Мирът, който се налага на България не е никак мир за вселяване на братско доверие и културно сподвижничество между съседни нации, а е  мир между покорители и покорени, сиреч мир между угнетители и угнетени.

Този мир няма нищо общо с изявленията на Уйлсона – че всяко племе ще бъде господар на своите съдбини – че на всеки народ ще се гарантира пълно право на самоустройство и самоуредба.

Този мир е отрицание на Уйлсоновите велеречиви обещания и твърдения.

Този мир не е мир предложен на българската държава – а е мир насочен против българската държава.

Този мир ни осъжда на икономическо заробване, на гладосия и голотия, на социално изтощение, на провала.

Този мир ни отнема правото да се браним от нападатели – правото да поддържаме добър ред и законност в отечеството си.

Този мир предава български земи на чужда власт – подлага българска чест, български труд, български имот, български дух, български живот – под чужд гнет.

Този мир се стреми да лиши българите от достолепно подвизаване и от нормален развой.

Този мир пропъжда хиляди български семейства от родните им места, от бащините им огнища – осъжда ги на най-жалостно скитничество…

Трябва да си признайме че лютостта на “мирната гонитба” против българизма не съставлява ни най-малка изненада за нас.

Още преди осем месеца ний разбрахме че заседаващите край брега на Сена миротворци ще бъдат безпощадни в присъдите си – още тогава ний разбрахме че новият европейски ред, рожба на войната, не ще бъде друго освен възпроизвеждане на старовековното Voe victis – горко на победените.

Да, на 5 априлий, т. г. към господина Пишона, френски министър на външните дела, бе отправен, от един депутат социалист, следния въпрос: “ Обещахме на цивилизована Европа, че първото право върху което ще почива занапред устройството на народите е правото на самоопределяне… Решени ли сте да зачитате и поддържате това право?“

Горд, студено – велеречив, с олимпийска невъзмутимост, господин Пишон възрази: “Да, народите имат права, права политически, права етнически, права исторически, права културни. Ала над всички тия техни права стои едно, върховно право, правото на правата: - то е правото на победата, le droit de la victoire, правото което изхожда от тържеството на саблята!“

Това се казва от един човек, който властува в отечеството на Паскаля, на Ламартина, на Юго, на Арагона, на Пастьора и на Гамбета…

Гърците дадоха на една солунска улица това име: “Кесар българоубиец”. Сега те ще могат да дадат на друга солунска улица, това прозвище: “Ареопаг българомразец”.

В продължение на петдесет години – от 1870 год. до 1919 – френските книжовници и публицисти говореха за абсолютната нужда да се тури край на анархията в международния живот – “L’anarchie dans la vie internationale” (b. L’anarchie dans le monde moderne, от Lamarzelle).

Зародишът на тая анархия в международния живот – френците го поставяха в “бисмаркизма” – сиреч в Бисмарковото твърдение, че la force prima le droit – силата има предимство над правото.

Като прогласява правото на победителя – като го зове право първоначално и първо върховно право надмощно и всемогъщно – държавникът, за когото говорим не прави друго освен да подражава на Бисмарка, да върви  с школническа послушност по стъпките ми.

Според железния берлински канцлер силата заповядва на правото и го води.

Според съотечественика на Талейрана, силата стои над всяко право, твори правото.

Това е едно и също понятие, едно и също твърдение, едно и също начало – ако можем да наречеме начало отрицанието на всички начала.

Бисмарк има наследник – но не между своите сънародници – а между онези, които минаваха за негови антагонисти – и които, петдесет години наред проповядваха мир чрез реда, мир в реда, la paix par l’ordre, paix dans l’ordre.

И днес, ний, българите, онеправдани, унижени, огорчени, погазени – констатираме че пресловутият мир чрез ред не е друго освен мир чрез безредица!

Нам казват: Ще робувате наново!

Нам дават мир на заробени – това което глубокомъдрият Тацит наричаше  pax servientibus.

Нашите съседи, зашемедени от своите сполуки, поискаха от потомците на великия Колбер да наложи на България казания pax servientibus. И наложи се.

Потомците на Колбера забравиха че – през година 1871, подир Седан – френският епископат, начело с Monseigneur Freppel, отправи до Бисмарка едно послание със следното съдържание: “Пазете се от преходни уредби. Създайте нещо крепко, трайно, дълговековно. Помнете, че човешката правда е лудина, когато не се поставя в хармония с божествената правда. Помнете че всичко що се гради на омраза – гради се на пясък. Създайте мир съвместим с човешкия разум, с човешката съвест. Бъдете уверени че – низ пътя, по който върви човешкият род – мир несправедлив е шепа слама, тласкана и разпилявана от всички земни бури.“

Потомците на Колбера забравиха тези думи, но ний, българите, ще ги помниме.

Ний ще помниме и думите на руския писател Данилевски:

“ Мир на хора осъдени да робуват е нещо хиляди пъти по-грозно и по-зло от размирие на хора, които жадуват волно и свободно!… Златният век, за който бленуват утопистите и кабинетните мечтатели няма да настъпи догдето има народи мъчители и народи мъченици!… Там гдето цари всегдашен гнет – безумно и престъпно е да се говори за мир всегдашен!“

Тези истини – ний ги знайме – и няма да ги забравим!

Ний имаме вяра в себе си и вяра в Бога; и в дъното на душата си ний ще таиме и ще пазиме убеждението че Божията правда и българската правда са една и съща правда.

Днешният ден – денят на великата българска радост, денят на българските победи – стана ден на великата българска тъга, ден на българския мир.

Но както винаги сме се държали, достойно и достолепно, на висотата на своя военен и национален триумф – тъй и сега, достойно и достолепно, ний ще посрещнем отечествената си жалейка!

Ний сме обезнаследени от своето могъщество, ала не сме вдовствуващи от своята военна слава!

Нас въвличат в черна яма. Нашето чело светлее и осветлява черната яма! Ний се чувствуваме по-живи от всякога!

Пленниците, заложниците българи, ще се завърнат наскоро в своята родина.

От името на всички наши сътрудници и колеги, от името на безчислените честни и интелигентни младежи, които се групираха около нас, във вестник “Напред”, от името на многохилядните наши читатели в Северна и Южна България ний целуваме тези пленници по техните горди геройски чела, по техните бледи бузи на мъченичествуващи борци и с просълзени очи ний изказваме братолюбивия старобългарски привет добре дошли, другари!

С тях заедно ний ще празнуваме днешния ден, идущата година!

Да, ний ще продължаваме да празнуваме тоя ден и занапред!

Но нашето тържествуване не ще се състои в незнам каква гръмогласна всеомая и всепрослава…

Не… Ние ще поставяме нашето тържество в нашето милосердие, в нашата любов към почернената майка България, в умилението с което ний ще коленичиме пред безпримерния трагизъм на българската участ. Непрестанно, повседневно, ний ще мълвиме: “Господи Боже, ако си Бог да правдата, дръж сметка за всичко станало, и дай ни да видим възсиянието на новата пасха, пасхата на възкръсналата българска сила!“

В. “Напред”, г. І, бр. 138, С., 28 ноември 1919 г., с. 1.

 

БЪЛГАРИЗМЪТ В ИЗВЪНБЪЛГАРСКИТЕ СФЕРИ

 

Военната стратегия – la strategie de la guerre – изигра вече своята роля, и цяла Европа се готви да я замени с друга една стратегия, еднакво важна, еднакво плодоносна, мирната стратегия – la strategie de la paix.

Мирната стратегия е изкуство, което ни учи да се ползуваме от всеевропейските заплетни, от всесветовните случки и събития в служенето на своята родина и на своето племе.

Действието или бездействието на една държава придобиват голямо значение – когато се появява свада между съседите на тая държава. Мирната стратегия е изкуство да повишаваме цената на действието си или бездействието си, да получаваме за тях колкото е възможно по-голямо възмездие.

Мирната стратегия е науката – многосложната, всеобемната, великата наука, чието име бе компрометирано от неспособни или хищни човеци, но която и занапред ще си остане първо и най-важно сечиво за укрепяване на държавите – дипломатическата наука.

Никакви военни сполуки, никакви славни подвизи, никаква гръмоносна юнащина нямат смисъл и стойност – ако не бъдат подкрепени от ловък ум, от бистър разсъдък, от обширно знание, от дълголетна опитност, от мощен талант – сиреч от качествата, които трябва да обладава един способен дипломат.

Имахме ли ний, при великите събития що преживяхме, държавници и дипломати които да бъдат на висотата на своята мисия – които да превъзвеличат българщината, да приравнят блясъка на българската държава и правата на българското племе с храброст и самоотвержеността на българските борци?

Не! Намерихме ги! Нямахме ги, и за туй се провалихме.

Сполуките на един народ биват точно – пропорционални с достойнствата на неговите властници и водачи!

Народите плащат за некадърността на своите първенци!

Бездарни държавници и дипломати – погазено и обезнаследено племе. Безумна глава – осакатени крака.

Нарисувайте един драс – храбрец, два метра висок, един гигант – мечоносец. Това е българският войник. До него, нарисувайте едно нищожно джудже, един завързак, две педи чиляк. Това е българският държавник и дипломат…И ето ви най-новата българска история… Да, нашата държавна дипломация обезплоди дървото – плодоносното и живоносно дърво на българското всенародно поборничество…

Как да ги изброиме – неизброимите лиходействия на българските псевдодържавници, на онези безталантни главатари, чиито злостно орисани пръсти преобръщат на калай златото, което похващат?

Нека хвърлиме един бегъл поглед към миналото.

Българският погром дойде през месец септемврий 1918.

Веднага нашите противници скроиха следния план: Българкя да бъде охалкосана – encerclee, - сиреч българите да бъдат уединени като чумави и прокажени, да се издигна китайска стена между тях и другите народи, та никакъв български глас и зов да не се дочуе в културни среди. Това като се направи – да се подкачи похулването и очернянето на българското племе насякъде в стария и новия свят, като се представи това племе за дива ордия, за сляпа сбирщина от безчинници и главорези, за вечно неукротима и непросветима варварска паплач. А и тая част от програмата като се извърши сполучливо, - сиреч, като се разнесе по двете земни полушария кръвнишката именитост на българина, тоя “изтребител на деца и жени, - тогава да се предложи на софийските управници безжалостен и безпощаден мирен проектодоговор чрез който навеки да се разнебити и сломи омразното българско племе…”

Да, такъв беше планът скроен против нас!

Е добре, тоя план – знаменосците на българската държавна политика би могли, до известна степен, да го обезвредят – ако не да го осуетят – да биха знаяли цената на времепечелянето в междудържавните прения и свади – да биха си спомнели винаги тая максима на Талейрана:  “Dans le domaine des affaires internationales le succes appartient aux plus agiles”.

Още през месец октомврий 1918, историко – етническите, географическо – статистическите и политико – дипломатическите мемоари и етюди на българското правителство – в защита на българските национални домогвания – трябваше да бъдат готови – отпечатани на стотини хиляди екземпляра – и разпратени по целия свят.

Даже българското правителство беше длъжно да приготви тези пропагандически трудове дълго време преди нашия погром – тъй като българщината имаше големи врагове дори в лагера на нашите съюзници, - например Вендел, в Германия.

Българските властници трябваше, преди нашата провала да образуват две главни комисии, - едната в София, а другата в странство, в някоя неутрална държава, - като възложат на тези комисии грижата да осветляват повседневно общественото мнение, в Европа и Америка, върху всички военни, държавно – политически, икономически и дипломатически въпроси, които се намират в тясна връзка с жизнените интереси на нашето племе – или с балканската проблема въобще.

Всичко това – хората които стояха начело на нашата държава не го извършиха!…

Когато те решиха да изработят – когато изработиха – писменни изложения за оправдание на българските национални влечения – ний бяхме вече прекарали дълги месеци под режима на “несъобщението”, - затворени в родното си място като в едно грамадно тъмнично подземие: - българоеди и българоненавистници бяха смогнали вече да убедят цяла вселена, че ний сме едно петно върху цивилизацията – ядна язва за Европа – и че денят на нашето сгромолясване ще бъде, за честните и просветени хора, ден на радост и ликуване.

Нашите държавни мъже и дипломати не би могли да думат – в свое оправдание – че не са очаквали такъв грозен и безмилостен заговор против българщината.

Подобно оправдание ще бъде безсмислено – ако се дадеше от хора, които се занимават с изучаването на международните въпроси – от хора, които са длъжни да знаят историята на Балканския полуостров – сиреч историята на старовизантийското и на нововизантийското българомразие.

Не от вчера, не от лани, атинските мегалоидейни ратоборци формулират националните идеали на своето племе така: “- Сияйна елинска култура и мрачно българско бездушие не могат да съседствуват; българи и гърци не могат да съжителствуват на Балканския полуостров!-“ За да се уверите до къде отива враждата против нашия род – и какви повсечасни усилия правят гърците, за да ни потъпчат – четете етюдите публикувани от неколцина гръцки професори в “Revue de Paris”, в  “Opinion” и в “Europe Nouvelle”.

Като затваряха очи пред всичко това – като не вземаха овреме никакви мерки, за да запазят отечеството ни от потомците на Василия Българоизтребителя, - нашите общественици и дипломати оподобяваха себе си на човек, който, - уведомен че против него и близките му се устрояват навред засади, - дума си: - не трябва да вярваме в злото; вярата в злото обезсиля човешкия дух!-“

Друго. Мемоарите, рапортите и брошурите – изработени от българското правителство – освен че не излязоха овреме на бял свят – но са редактирани въз основа на принципи и теории които не са упражнявали никога – и не упражняват и сега – никакво влияние върху решенията и дипломатическите конгреси. В казаните документи се говори за историческото минало, за етническите разпри, за националните аспирации на българите и на другите балкански народи. А това е – пред очите на заподноевропейските държавници – логомахия, и нищо повече. Етническият принцип не се зачита, строго и лоялно, никъде в Европа… Бисмарк бележи в своите записки: “Няма в Европа педя място където, в продължение на изминалите векове, да не са господарували десетки разни държави и племена. А това като е тъй, аз не мога да считам принципа на народността за сериозен държавен принцип. И когато стане нужда да изгоня поляците от Познания аз ще ги изгоня. Реша ли да не ги изгонвам това ще извърша по чисто политически съображения, а не по историческо – етнически.”

Също тъй мислят съвременните френски историци, публицисти, мислители, общественици. В десетки и десетки френски списания ний срещнахме размишления подобни на следнето: “- Правото да се господарува над една територия не се определя по някакво си кръвно и расово произхождение – а по политическо умение и могъщество!-“ Френската академия, - съборище от най-мъдроумните хора на света, - даде монтионова премия на едно съчинение озаглавено “L’homme qui vient”, чийто автор, G. Valois, поддържа правото на по-силното и по-културно племе да обезличава и обезнародва всички покорени от него градове или завоювани от него области!…

Да, там беше грешката на нашите политически недоумници – да се облягат на някакви си български исторически права! Заслепени от своето повърхностно книжовно знание – те не виждаха че етнизмът е предмет на гавра и порицание навсякъде в Европа – от Ирландия до Египет, от италианска но разиталианчена Ница до порумънчена но нерумънска Басарабия…

Няколкото мирни договори, които се подписаха напоследък в столицата на Франция дойдоха да докажат за стотий път безвъзвратното решение на властвуващите в Западна Европа хора – да не държат никаква сметка за расовите влечения на народите.

Нашите читатели ще ни попитат:  А върху какви начала трябваше да се постави защитата на България пред парижкия дипломатически ареопаг?

Отговаряме: Върху чисто  утилитарни начала.

В своята самозащита, ний трябваше да дадеме на френците да разберат:

1. Че българинът е човек трудолюбив, пъргав, производителен, спестелив, годен за всяко ползотворно предприятие – и че френските търговци и промишленици могат да разчитат на него.

2. Че българската земя таи големи съкровища, чието оплодотворяване се нуждае от чужда помощ, и че френските капитали ще намерят у нас почва за всевъзможни търговско промишлени и банкови операции.

3. Че България произвежда всевъзможни сурови материали – кожи, вълна, лой, тютюн, маслодайни растения, розово масло, плодове – които могат да бъдат изпращани във Франция и оползотворени от френските индустриалци.

4. Че френските изделия – изпращани по море от Марсилия за Деде Агач – могат да направят от България най-сигурно пазарище за френската индустрия.

5. Че френската спестена имотност и българската работлива десница, съюзени, ще създадат, за двата народа, нови извори за доброчестие и доброденствие

6. Че голата, каменистата и безплодна Гърция не може да замести България – че никаква балканска народност не обладава преимуществата каквито се намират у българите – и че Франция има, следователно, върховен интерес да подкрепи българското народно дело.

В настоящата статия нашата цел съвсем не е да изложим – по един строго – методически начин – как трябваше да се борим против българогонците.

Ний искаме само да отбележим няколко от грубите грешки на нашите властници и дипломати.

Минаваме към други пункт.

Вестник “Temps” обнародва – преди няколко месеца – статия за политическата слабохарактерност ня френските противници;  в тая статия се намираше следнята фраза: “Ний не обичаме самоунижението, нископоклонството, громко изказаното разкаяние, подлзурството, у своите противници; - нам е приятно да намираме у врага си человек надарен с благородна гордост и самопочит!-“

Ето съждение, ето възглед, ето истина, ето чувство – каквито българските псевдодипломати игнорираха.

Те си начертаха такава програма:

“ Ще се кланяме до земята – понеже сме разбити!“

И кланяха се.

И “Daily News” окачестви и оцени така това покланяне:

“Неужели личното достойнство и личното достолепие са качества неизвестни на бреговете на Долния Дунав?“

Другите английски вестници писаха: “Най-умното, най-мъдрото, за българските дипломати, щеше да бъде да си признаят, откровенно и лоялно, че българският народ е действувал и ратоборствувал така както е разбирал своя дълг и своя национален интерес!“

Нашите дипломати предпочетоха да уверяват западноевропейския свят, че българският народ бил въвлечен в Общеевропейската война против волята си – против чувствата си – против симпатиите си.

Кого мамим - с подобни твърдения?

Нима цяла Европа не знае с какъв възторг изпращахме войниците си на бойното поле – през година 1915? Нима цял свят не знае как ги насърчавахме и ободрявахме, как кичехме пушките им с цветя – как си провиквахме: “Напред, към чест и прослава, към блясък и величие?-“

Честно и откровенно, българските дипломати трябваше да направят следните изявления:

“България извърши това, което извърши Италия, това което извърши Румъния; България скъса довчерашните си връзки – свърза нови сдружения – като вярваше че по тоя начин ще осъществи своето национално обеднение. България няма завоевателни планове – тя се бори за да придобие земи, които са нейно предвековно достояние и праотеческо владение. България поиска да си вземе своето – а не да заграби чуждото. Нейните съседи бяха и изневерили, бяха я измамили, бяха я онеправдали, бяха я ограбили. Вий не бяхте в състояние да й възвърнете това, което й беше отнето. Тогава тя счете за нужно да подири други средства и модуси – да подири други пътища. Тя направи това що много други народи са правили – и правят!“

Такава трябва да бъде българската самозащита – по мнението на самите наши противници.

И ако българската самозащита беше такава – сиреч достолепна, изходяща от чувство на самоуважение и любов към истината – нашите противници, без да бъдат прекалено снисходителни (в международната политика няма милост, бележи Тен) щяха, може би, да разберат че зачитането и щаденето на българизма не е несъвместимо с техните държавни интереси!

Нека привършим тези кратки бележки. Нашата цел беше да покажем, че довчерашния път на българската дипломация беше път на недомислица, на заблуда, на държавно недостолепие, на всенародно унижение… Тоя път трябва да се напусне. Промяната на българската “мирна стратегия” трябва да съставлява първия параграф на българската държавна обнова!

В. “Напред”, г. І, бр. 146, С., 8 декември 1919 г., с. 1.