СИМЕОН РАДЕВ МЕЖДУ РУСОФИЛСТВОТО И РУСОФОБСТВОТО

Предлагам да не приемате в буквалния смисъл това заглавие, тъй като този наш виден публицист в статиите си отразява една действителност от времето на надеждите за назрялото и очаквано разрешение на българския национален въпрос в годините преди Балканските войни. Още повече, че Симеон Радев е известен преди всичко с това, че за него на първо място винаги са стояли националните интереси на България, после партийните интереси като член на Стамболовата партия, а на последно място са качествата му на блестящ публицист, умеещ да формира мнението на читателите със статиите си във вестниците „Вечерна поща“ и „Воля“ и внушенията които прави в неповторимите си и неподражаеми „Строители на съвременна България“.

В разгара на Първата Руска революция той е специален кореспондент на вестник „Вечерна поща“ в Санкт Петербург и Москва, където влиза в допир с елита на руското общество, както с прогресивните му представители, така и с ретроградните защитници на руското мракобесие. Неговите репортажи, печатани във „Вечерна поща“ и „Художник“ вече са познати и до голяма степен те ни предлагат една реалистична картина на опита на прогресивните несоциалистически политици да изведат Русия от блатото на азиатския деспотизъм, познати на широката общественост главно от емоционалния разказ в Максим-Горкевата „Майка“. Едва ли има смисъл да ви изреждам осъществените от С. Радев срещи и интервюта, които дават представа за състоянието на руската държава и общество, включително и няколкоминутната му среща с граф Вите и продължителния разговор с представителя на Азиатския департамент, довел до любопитна вестникарска престрелка и до разменени ноти на външните министерства на Русия и България. Едва ли има българин на който да не му направят впечатления дочутите в Русия думи от този наш водещ по онова време вестникар, че в онзи момент прогресивните руснаци ще се сетят за нашия Стамболов, че и на тях в онзи момент им е необходим един Стефан Стамболов. За това му пътуване в Русия и за впечатленията му може да прочетете повече подробности, както от кореспонденциите му, така и от спомените му „Лица и събития от моето време“.

С. Радев заминава за Петербург на 26 декември 1905 г не само да отразява на място хода на революцията, но и за да продължи агитацията си по Македонския въпрос. Среща се със Степан Скиталец, Александър Куприн, Евгений Чириков, Олденбургски, Вера Засулич и Павел Милюков. Милюков му посредничи и за други срещи с членове от Кадетска партия – Радичев и Панталеев. Пътува и до Москва, където се среща с водача на Октябристката партия Александър Гучков, с княз Евгений Трубецкой, с Александър А. Башмаков. Присъства на събрание на „Славянското общество“. Среща се с директора на Руската телеграфна агенция Гирс. А след публикуването на интервюто му с дипломата Анатолий Нератов започва дипломатически скандал, повдигнат от Австрия, а Руското външно министерство е принудено да дава опровержение.

След срещата си с директора на „Новое время“ Алексей С. Суворин с негово посредничество е приет и от министър-председателя граф Сергей Вите. Срещата си с такава историческа личност С. Радев определя като свой професионален успех. Любопитно е и изненадващото интервю, което прави с един петербургски файтонджия, приближаващо читателя до познатата атмосфера от Гоголевите творби.

Сега искам да спра вниманието на една важна тема в неговото творчество – това е въпросът за русофилите и русофобите в българското общество и в политическите спекулации от времето преди първата национална катастрофа. Тема, която и днес вълнува нашите сънародници и не рядко ги дели и противопоставя, пречещо им да обърнат внимание на българските национални интереси, отстоявайки с много чувства и емоции чуждите интереси.

В статиите, които ще прочетете по-долу има повече политика, отколкото емоции и може би това ги прави още по-значителни както за историците, така и за любителите на историческото четиво и на брилянтната публицистика на С. Радев. Тук ако ми е разрешено да изплагиатствам думите на един от най-видните политици и държавници от миналото би трябвало да се каже, че публицистичното творчество на С. Радев е огледало на действителността на събитията от времето, на което той е съвременник.

Нямам намерение да анализирам със скромните си възможности словото на този водещ и до днес български публицист и историк, за да може да изпитате сладостта от неговия разказ, още повече че те и днес има с какво да се поучим от тях когато говорим за Русия и за българо-руските отношения.

Цочо В. Билярски

* * *



СИМЕОН РАДЕВ
РУСОФИЛСТВОТО НА „РУСОФОБИТЕ“

Аз ми се чини - както би се изразил тъй грациозно г. Данев - че е време вече да заглъхне печалния спомен  за нашата дълга свада с Русия. Пред тоя изблик на горещи симпатии, който обхваща сега цялото руско общество, пред многобройните признаци, които предвестяват една нова руска политика, надъхана с широки и умно схванати славянски идеи, би било от наша страна едно престъпно лекомислие да ровим миналото, за да изхвръкват из неговата пепел изкри на раздразнение и на ненавист. Но русофилскитe вестници, които през една серия от тъмни години, са тровили обществения дух в България със суеверия и с уроци на народно унижение, продължават да фалшифицират историята, за да я обърнат в партизанско оръжие: поради това ний не можем да мълчим. Ние няма да мълчим толкоз по-лесно, че истината, която е възпитателка за нашия народ, не възбужда вече у русите едновремешното чувство на гняв и на досада.

Повод за тия бележки ни дава в. „Ден“ със своята статия върху мисията на г. Генадиева в Петербург. „Ден“ признава това, което не би могъл да отрече: Д-р Генадиев намери радушен прием в руското общество и в политическите кръгове в Петербург. Но русофилския вестник възклицава, че шефа на стамболистите, като бил отишъл на поклонение в Петербург, се отказал от миналото на своята партия и от идеите на своите предшественици. И редактора на „Ден“ е опечален пред това самотречение.

Нека той възвърне усмивката си, защото тази му тъга е прибързана. Д-р Генадиев не е отишъл на поклонение: на поклонение отиват в Петербург само тия, за които русофилството е една религия. За нас то може да бъде, в даден момент, една държавна идея; но, макар чувствата ни на признателност към Русия да са толкова живи и дълбоки както у целия български народ, ние няма никога да ги оставим да вземат връх над интересите на българската народност и над правата на българската държава. Ние не казваме като г. Данева: „С Русия аз политика не правя!“ Ние искаме, напротив, най-голяма политика да правим с Русия, която е призвана да върши една важна историческа мисия в Изток и чието дипломатическо действие тъй близко засяга нашата национална бъдащност. Родствените връзки с Русия, нашата признателност към нея, влиянието на нейната култура върху нашето духовно развитие, всичко това създава чудесно благоприятни условия за установяването на тесни, интимни връзки между великата славянска империя и нас: но тия връзки не трябва да съществуват в ущърб на държавната ни независимост и на народните ни стремления.

На това гледище, ние, тъй наречените „русофоби“, т.е. фракциите на старата либерална партия, сме стояли всякога, неизменно. След срамното дело на 9 август, Регентството изяви пълна готовност да приеме всички руски условия, които бяха били съвместими с независимостта на България. По-късно Стамболов бе готов да търси помирение с Русия върху тази основа: самостоятелността на България да не бъде накърнена, и новата ни династия, свободно избрана от народния глас, да бъде призната.

Това бяха исканията на Стамболова, които минаваха в Русия за дръзки. Сега и самите руси, без никакво изключение, ги намират естествени. За самите нас, няма нужда да говоря. Едва ли има някой българин, който да не счита сега тази програма на Стамболова за национална догма.

Стана помирението. Тъй названите „русофоби“ пак останаха хладни спрямо Русия. Да, без съмнение, хладни е твърде слаб израз: недоверчиви, боящи се от нея. Това е понятно. След помирението, Русия сключи съглашението си с Австрия. Това съглашение е осъдено сега от цяла Русия, която го счита за един грях против славянството. Можехме ли ний да бъдем по-нежни спрямо него, когато неговите последствия се проявяваха във вид на тежки удари върху нашите национални интереси? Русофилските вестници, които благоговеят пред всеки руски фелдфебел, се сърдеха на нас, които твърдяхме постоянно, че руската източна политика, бидейки вдъхновявана от Виена, няма нищо славянско в себе си, и е насочена срещу нашето бъдаще в Балканския полуостров. Сега, когато самото руско общество признава единодушно голямата пакост, която руската дипломация причини на южното славянство, като възприе възгледите на Виена, сега, когато многошумното съглашение е порицано от всички мислящи руси, като едно фатално заблуждение, биха посмеяли ли нашите русофилски вестници да възпроизведат старите си хвалебни статии за руската политика?

От осем години насам ние пишем непрестанно в тоя вестник, че руско-австрийското съглашение е насочено против развитието на България, и че от Русия можем да очакваме помощ, само ако тя строши връзките, които я съединяват с Виена, и се приближи до Западните сили, специално до Англия. Русофилските вестници ни хулеха за тия ни мисли. Питаме ги сега: какво е тяхното мнение за намерението на Русия да върви заедно с Англия? Би ли извадили пак старите си клишета срещу английската дипломация?

Не сме ние, значи, които се отказваме от някоя своя мисъл. Всички възгледи, изказвани от тъй названите „русофоби“, те могат да ги повтарят без да се стесняват. Могат ли русофилите да възпроизведат, без да се червят, своите стари планове за руско-българските отношения и своите оценки за руската политика в Изток?

Нашите възгледи за отнонията ни с Русия са същите: тясна, интимна дружба с Русия, съюз даже ако е нужно, с условие, че независимостта на България ще бъде високо уважавана, че лоялизмът ни спрямо нашата национална династия ще бъде почитан, и че стремленията ни да извоюваме сносен живот за българското население в Македония ще бъдат покровителствувани. При тия условия българската армия може да бъде един могъщ фактор за общото славянско действие в целия Изгок ...

Много признаци събуждат у нас вярата, че руската дипломация, която се отказва от досегашните си похвати и от дружбата си с Австрия, ще погледне по-благосклонно спрямо българските желания. От там и нашето „русофилство“, което е в действителност българската национална идея, приспособена към новите обстоятелства.

„Ден“ тъгува за това наше „русофилство“. Да не би той да мисли, че ние сме длъжни да бъдем „русофоби“ от фанатизъм и тогава дори, когато Русия е проникната с добри намерения спрямо България, тъкмо тъй както той славословеше руската политика, когато тя ни нанасяше най-жестоките удари в Македония?

Публ. във в. „Вечерна поща“, бр. 2336, 28 февруари 1908 г., с. 1.

 

* * *

 

РУСИЯ И БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ

Ако за Хитрово бе тежко поражението, което претърпя в старанието си да създаде една македонска област, още по-тягостно бe за него поведението, което трябваше да държи той спрямо Екзархията.

Но тук са необходими някои предварителни обяснения. Докато Европейската комисия заседаваше, македонците не се показаха от своя страна бездеятелни. По стар навик от Възраждането, те хлопаха на разни врати - най-вече на вратата на английския делегат, защото такъв съвет бяха им дали русите.

Още в първите дни на юни една депутация, предвождана от г. Ив. Каранджулов, посетила лорд Фицморис, за да му изложи македонските искания. След туй куп прошения почнали да пристигат до благородния англичанин. От Дебър до Драма и от Воден до Скопие всички градове на Македония се отнесли до него с една и съща молба: комисията да узакони отново правото на Екзарха да праща български владици в македонските епархии. Докато европейските делегати водеха помежду си явна и задкулисна борба по политическите основи на проекта, който трябваше да изработят, македонските българи оставаха хипнотизирани само от една грижа: бъдещето на Екзархията, символ и стожер на българската народност.

Сам Екзарх Йосиф не е бил на друго мнение. Пред един чужд дипломат той се бе изразил, че най-либералните реформи ще бъдат без значение за българите в Турско, ако те на обезпечат съществуванието и свободата на народната си църква. Толкова по-вопиюща се вижда на Йосифа нуждата от подобна гаранция. Но Портата, която през войната, точно август 1877, бe вдигнала българските владици от Beлес, Скопие и Охрид, заявяваше сега, че не признава Екзархийския ферман, а от друга страна разни дипломатически влияния се упражняваха, за да бъде самия Екзарх изпратен в Пловдив.

Мястото не ни позволява да се спрем по-обстоятелствено върху разните постъпки, предприети от Екзарха пред европейските делегати и пред посолствата. Както неговото паство, така и той се отправил най-напред до Англия. В своите рапорти, лорд Фицморис съобщава, че му обещал своята поддържка. Но поддръжката на Англия не бе достатъчна. Екзархът познаваше твърде добре дипломатическия шахмат в Цариград, за да не чувствува, че без благоволението на Виена не ще може нищо да постигне. Виждаме го поради този особено загрижен да спечели за своето дело австрийския делегат.

В едно писмо до Калай, Козьек предава много подробно своя разговор с Екзарха. Негово Блаженство го посетил на 12 юли, придружен от многобройни духовници, които останали в чакалнята. Йосиф му изложил положението на българската църква, своите желания. Всичко това бе известно на австрийския дипломат. Изненада за него били само неочакваните думи на Екзарха за Русия: „Русия, казал Йосиф, използува българите за политически цели, но принципа на православието стои в очите на руското правителство много по-горе, нежели националното развитие на българите. Русия желаела откъсването на Македония (като особена област), фаворизирала обаче в същото време запазването на властта на Патриарха (върху нея) и работела сериозно за вдигането на схизмата.“ Желанието на Русия било да види всички православни под скиптъра на гръцкия патриарх. Руският посланик работел усърдно в тая посока. Той отказал да направи каквато и да е стъпка в полза на Екзархията. Личното мнение на Хитрово било друго. Но мимо волята си той бил длъжен да следва политиката на своето правителство.

Козьек отговорил на екзарховата молба уклончиво. Той имаше категорична заповед да се бори до край против всеки опит от когото и да било да се вземе в комисията някакво постановление в полза на Екзарха. На 24 август Калай повтаряше тая заповед. „И без туй, пишеше той, не можем да загубим симпатиите на българите повече отколкото сме ги загубили; ние трябва да спомогнем на гръцкия елемент да се засили в Македония.“ Колкото за оплакванията на Екзарха от Русия, те възбуждаха подозрение и изглеждаха като маневра.

Развитието на събитията обаче показало колко Екзарха бе прав. На 28 юли европейските делегати имали частно заседание по въпроса за екзарховите искания. Преди заседанието дa ce открие двама архимандрити (единият от които бе Методий Кусевич) предали на всеки делегат поотделно членовете, които Екзарха искал да бъдат поставени от комисията в нейния проект. Целта на тия членове бе: 1) да се признае поименно българската народност в Македония; 2) Екзархът да може безпрепятствено да изпраща владици в българските епархии в Турция.

Лорд Фицморис, съгласно обещанието си, внесъл предложение в духа на екзарховите искания. Италианският делегат Вернони, се застъпил в най-остра форма (in scharfer Weise) за българската църква. Настроението на комисията обаче не било благоприятно. Представителите на Франция и Германия мълчали. Козьек чакал психологическия момент за намeca. Тогава Хитрово поискал да се изкаже. Погледите на всички трябва да са били насочени към него със силно любопитство. На всички бяxa известни оплакванията на Екзарха, но общото подозрение бе, че Русия играе някаква игра, в съгласие с българите. Oщe с първите си думи Хитрово опровергал тия предположения Козьек предава точно неговата реч: „Аз се намирам, заявил Хитрово, в едно много деликатно положение и за мене е по-мъчно от колкото за всекиго от вас да се застъпя за припознаването на законното съществуване на българскитe църковни общини. Аз не съм само член на Европейската комисия за реформи, аз съм на първо място представител на Русия. За моето правителство най-високия принцип в религиозните въпроси е православието. Петербургския Синод никога не е дал своето съгласие за схизмата. Това становище е меродавно и за моето правителство. Следователно, въпреки всички симпатии, които Русия храни към българския елемент като към нация, не ми е възможно да призная особена българска църква. Готов съм обаче да гласувам за всичко, което би се решило в косвена полза на тая (българската) църква, без тя да бъде изрично наименована.“

С много тежко чувство трябва Хитрово да е направил тия изявления. Тоя руски дипломат ще видим по-късно в друга светлина. В София той ще иска да пъди княз Александра; от Букурещ той ще води заговори с тия, която го изпъдиха. Но в 1880 г. неговите чувства към българите са без примес. Той е славянофил, иска велика България, тъгува за Сан-Стефанския договор. Привърженик на Аксакова, ученик на Игнатиева, той трябваше сега да дигне глас против българското единство, олицетворено в народната църква и да разруши сам надеждите на Екзарха.

Наистина, изявленията на Хитрово предрешавали въпроса. В официалното заседание Фицморис пак ще брани правата на Екзархията; Вернони ще поднови своя позив за пълна свобода на националните църкви в Турция, но това ще бъде само за удовлетворение на съвестта им. Сражението бе предварително загубено. Съпротивата на турския делегат Абро ефенди, арменец с прочути дарби за казуистика, и енергията на австрийския делегат удавиха исканията на Екзарха в няколко члена с неопределена фразеология.

Към края на август комисията приключи своите заседания. С едва сдържан вик на триумф Козьек пише във Виена, че провалил всички начинания противни на австрийските интереси.

Македония оставаше под турците разделена между три вилаети. Австрия виждаше пак открити пред себе си Вардарската долина и Солунското пристанище. Вървейки от победа на победа, тя бавно готвеше своята гибел.

Публ. във в. „Слово“, г. V, бр. 1338, 24 ноември 1926 г.

 

* * *

 

РУСИЯ И БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО

Едно твърде тягостно впечатление е възбудил, сигурно, в цялата страна, известния вече инцидент станал на Св. Никола в руския параклис. Българският народ е, наистина, твърде чувствителен спрямо разположението на Русия и всеки признак на враждебно настроение у нея го вълнува без мярка. Тревогата е тоя път толкова по-голяма, че нашето общество живее, ето вече от няколко месеци, в едно постоянно напрежение, което всеки ден става по-мъчително, защото всеки ден е по-обширна неизвестността, зинала пред нас. България е днес съвсем уединена, изгубила е дори своето нормално съприкосновение с Великите сили и стои слисана посред една Европа, която се надпредваря с ласкателства спрямо турците. При тия условия инцидента на Св. Никола е толкова по-безпокоителен, че не знаем още какво е неговото значение: дали той е едно просто проявление на недоволство към България, или е предвестие за една открита враждебна политика в бъдаще?

Ако г. Сементовски-Курило е инсценирал тоя инцидент само за да покаже, че Русия е в тоя момент зле настроена спрямо царството, той е надминал своята цел: и без това бе известно, че политиката на нашето правителство в последно време бе предизвикала това неодобрение в Петербург, и една обида, нанесена на България в символа на нейното ново достойнство, бе съвсем излишна. Без съмнение, никой не е очаквал щото Русия да признае нашата независимост по повод на един молебен. От друга страна, г. Сементовски-Курило знае добре, че една ектения не можеше да мине в очите на Европа като санкция на българското царство. Тъй щото, пропускането на името на цар Фердинанда не се налагаше от никаква необходимост в протокола.

На какво да отдадем тогава този инцидент? На една gaffe на руския представител? Това ни се вижда невероподобно, макар истерията на руската дипломация да ни внушава настойчиво такова едно предположение. Още когато г. Сементовски-Курило представяше своите акредитивни писма, той вмъкна в своята реч една фраза за руското попечителство, която издаваше у него известна несръчност. Но тоя въпрос беше твърде много деликатен, за да действува той по едно недомислено свое вдъхновение. Той трябва да е получил изрични наставления от Петербург.

Тогава ние се намираме срещу една политическа манифестация, за която трябва да си направим своите заключения. Това значи, че недоволството на Русия не е било „мимолетно“, както са си въобразявали меродавните кръгове, но че тя е решена да следва по отношение на България една политика на вражда, а може би, и на отмъщение. При международната обстановка, в която се намираме, в надвечерието на една конференция, в която нашите интереси няма да имат защитник, тия симптоми, които ни идат от Петербург, са едно явление, върху важностa на което не трябва да си правим илюзия. То е твърде опасно.

Ние не сме имали никога суеверие спрямо Русия, и, както по-рано не сме мислили че тя е предопределена от Провидението да ни спасява периодически, тъй и сега няма да я обвиняваме, че изневерява на своята мисия. Както сме искали за България безусловното право да преследва своите национални задачи, без да я контролира някой в името на някаква славянска идея, тъй също естествено ни се вижда решението на Русия да води политиката на своите собствени интереси, без да държи сметка за славянофилския мистицизъм. „Здравия национален егоизъм“, на който Изволски се яви пророк в Русия, е един съвсем модерен принцип, който е дал в съвременната епоха блестящи резултати. Но дали този вид егоизъм, който се състои в това: да се унизява България, да се огорчава нейния държавен глава, да се готвят за нея изпитания, да се подвергва нейното бъдеще на рискове - дали този „егоизъм“ е здрав, и дали той е въобще национален? Не крие ли той в същност известно лично раздразнение на г. Изволски, lе depit на един дипломат, изпреварен от събитията и желающ да вземе своя реванш?

Ако такива са неговите интимни побуждения, те не са достойни за министъра на една велика империя. От такива чувства на суета се водеше княз Горчаков в Берлинския конгрес, и знайно е, че от там не донесе той нито слава за себе си, нито печалби на Русия. И до днес иронията на Бисмарковите мемоари го преследва със своя посмъртен смях. Ний не желаем такава съдба за г. Изволски.

Всичко това не значи, че нашите министри са безупречни. Напротив, най-грубите грешки са извършени от тях. Но за тяхната политика, други път. А сега ще ги питаме: какво търсеха те in corpore в руския параклис, без да са питали предварително дали името на царя ще бъде споменато?

Публ. във в. „Вечерна поща“, бр. 2611, 9 декември 1908 г., с. 1.

 

* * *

 

РУСКИТЕ СИМПАТИИ КЪМ БЪЛГАРИЯ

Правителствените вестници отбелязаха с радост – споделяна от цялото обществено мнение в тази страна – горещите симпатии на руския печат към България. Частните сведения, които имаме от Петербург, представляват това българофилско течение в Русия още по-широко отколкото се мислеше. Възкръсна в руската душа нещо от оная възторжена любов към българския народ, която предизвика Освободителната война. В трудните и пълни с неизвестност времена, в които сега влизаме, не можеше да има за нас нещо по-ободряюще от това могъщо руско съчувствие, пламнало при слуховете за война.

Ние не знаем, разбира се, доколко руското правителство се ръководи от настроението на руското общество в полза на войнствена България. Каквито и да са обаче съветите, които руската дипломация дава в София (предполагаме, че те са миролюбиви) чувствата на руския народ няма да останат без влияние. Първата победа на българското оръжие ще предизвика в Русия такъв ентусиазъм, че никой руски министър не ще пожелае да му се противопостави. Тук намираме ние и гаранция за принудената неутралност на Румъния: руското обществено мнение, у което победоносният поход на българската войска ще събуди всички славни спомени от 1878 год. и ще екзалтира всички великодушни добродетели, няма да позволи никога даже един румънски войник да мине изпразнената наша граница на север.

Без съмнение, руското обществено мнение дава днес изблик на своите чувства, без да прави с тях политика: то иска да даде морална подкрепа на един малък и юначен славянски народ, който се готви да воюва за тържеството на свободата и на християнската култура в Изток. В тоя случай руското общество върши обаче, без да преследва това, най-добрата политика и се показва много по-добър дипломат от Ламсдорфа и Чарикова.

Русия може, в днешните времена, с поведението, което препоръчва руското обществено мнение, да си повърне в България старото обаяние, нащърбено от толкова грешки в миналото. И това обаяние, затвърдено днес, може да стане вече една историческа сила на Русия в Балканския полуостров.

Може някой да ни попита: това сте вие, стамболовистите, които държите подобен език? Да ние, а говорейки така, ние считаме, че сме верни последователи на доктрината на великия наш учител.

Да се говори днес, че Стамболов не е бил никога русофоб по дух, че той се е борил срещу Русия по жестока и неумолима необходимост, че той, по спомени от героическите си младини, по естествено влечение, по силата на културните влияния, претърпени от него в периода на умственото му формиране, е бил русофил - е напълно излишно: това знаят вече и самите руси. Но не за чувствата на Стамболова е дума, а за неговата доктрина. А тя е следната:

Стамболов мислеше, че България може да намери точка на опора в австрийското правителство докато стои в днешните си граници. Но, щом тя поиска да влезе в Македония, на среща й ще се изпречи австрийската дипломация и ще употреби последни усилия, за да я спре, защото Австрия смята за своя плячка, това което ние считаме за свое наследство. Ние никога, прочее не трябва да разчитаме на помощта на Австрия, за да разрешим националния въпрос. За разрешението на националния въпрос България трябва да се старае да добие помощта на руския цар.

Такава е политиката, която Стамболов щеше да следва, ако той да бе направил помирението. И можехме да бъдем сигурни тогава, че фаталното Руско-австрийско съглашение от 1897 г., за което голяма вина има д-р Стоилов със своето неопределено поведение след 1894 г., нямаше да стане.

Полезно ли е за Русия сполучливото разрешение на българския национален въпрос? Дипломатите от Азиатския департамент, които се формираха след 1885 г., подир разрива с България, отговаряха отрицателно. Тям се дължи най-вече, дето след въстанието на 1903 г. не се въведе в Македония автономно управление, за което действуваше лорд Лансдаун. Но тоя погрешен възглед на руските дипломати от типа на Ламсдорфа биде победен от събитията. На Ревал руската дипломация съзна грешката си, но беше късно.

Нашето убеждение е, че русите, които имат ясно представление за интересите на Русия и за нейната историческа мисия среди славянството все повече и повече ще се убеждават в полезността на едно разрешение на българския национален въпрос, постигнато с руска помощ или със собствените сили на България. Сметката е наистина проста. Ако ние вземем Македония, срещу кого ще трябва да браним там нашето господство? Очевидно срещу Австрия. В тази борба къде ще търсим точка на опора? Естествено, в Русия. Русофилството на България ще бъде тогава не расов сантиментализъм, не чувство на признателност, не политическо суеверие, както са го схващали някои партии у нас, а израз на една политическа идея, наложена от основните интереси на нацията, следователно постоянна.

Една България, освободена от кошмара на Македонския въпрос, една България, извоювала границите на своето племе, една България, изпълнила мечтата на своето Възраждане и завета на Царя Освободителя, ще може тогава, без страх за себе си, с радостно сърце и с горд подем на духа, да отплати своята признателност към Русия на бойното поле, където ще се разрешават великите задачи на нейната империя.

За целокупна България ще бъде тогава един радостен дълг да извади меча си като авангард на Русия…

Публ. във в. „Воля“, бр. 203, 6 септември 1912 г., с. 1 и ЦДА, ф. 77 к, 3 л. Оригинал. Ръкопис. Върху запазения екземпляр в архива С. Радев е отбелязал „Уводна статия във „Воля“, 6 септември 1912, извадки“.