ЗА Д-Р Н. П. НИКОЛАЕВ И БИОГРАФИЯТА НА ГЕНЕРАЛ ИВАН КОЛЕВ

През тази година се навършиха 100 години от смъртта на един от най-прославените български военноначалници генерал-лейтенант Иван Колев. Макар, че в Добрич бе открит негов паметник, отбелязването на тази годишнина мина между другото.

За ген. Ив. Колев литературата е огромна, а преди 9 септември 1944 г. се създава и дарителски фонд за построяването на негов паметник. Идеята е била той да бъде поставен в столицата, но сега в София има само паметна плоча на къщата в която е живял. Подобна плоча е поставена и в родната му къща в с. Бановка.

 

През 2008 години в поредицата „Сите българи заедно“ издадохме двутомника „Генерал-лейтенант Иван Колев – Добруджанския герой (сборник). Най-възторжените страници за генерала дължим преди всичко на перото на военния и известния политически деец подполковник д-р Николай Петров Николаев. Първият биограф на ген. Ив. Колев д-р Н. П. Николаев (1887, Шумен – 1960, Стокхолм), който през време на Първата световна война е следовател и военен съдия в Конната дивизия, служил под негова команда и в 6 конен полк. По-късно подполковник д-р Н. П. Николаев е председател на 2 жандармерийски военнополеви съд, депутат е в Народното събрание и главен секретар на МВРИ. По време на управлението на Георги Кьосеиванов е министър на народното просвещение (1936–1938), а през 1944 г. е изпратен за пълномощен министър в Швеция. Д-р Николаев е сред създателите и на Ротари клуб в България. Народният съд след 9 септември 1944 г. го осъжда на смърт, поради което той остава в емиграция в Швеция, където и почива. Освен биографията на ген. Ив. Колев и книгите си за войната д-р Николаев е автор и на книгите „Фрагменти от мемоари“ (1994, 279 с.) и „Четири ескиза от едно царуване“ (1993, 126 с.)

С гордост Н. П. Николаев в своите „Фрагменти от мемоари“ ще отбележи, че „когато начело на дивизията застана генерал Ив. Колев, аз имах щастието да бъда един от близките му и непосредствени помощници във всички бойни действия, с изключение на един къс период, през който поех, по мое желание, командването на „Белия ескадрон“ от 6 конен полк, чийто командир беше ранен в боя при Кара Пелит“. За дълга си като офицер, когато написва книжката си „Конници“, представляваща неговите дописки до военните издания пише: „България беше във война, аз бях офицер и моят дълг беше да съдействам с всички сили за победата на нашата войска.“ Н. П. Николаев в края на войната е изпратен от Главната квартира в редакциите на в. „Военни известия“, сп. „Отечество“ и „Походна войнишка библиотека“, като сътрудничи и на сп. „Нашата конница“. През това време той написва останалата и до днес най-хубава биография на любимия командир на Конната дивизия, която е отпечатана в отделна книжка на списанието. По този повод той ще отбележи: „През лятото на 1919 година бях окончателно преведен във Военно-съдебното ведомство и се разделих с конницата, дето бях прекарал най-добрите години от службата си. Към това време излезе от печат в отделна книжка, издадена от фонда „Нашата конница“, написаната от мене биография на покойния генерал Иван Колев, с което изпълних дълга си към паметта на многообичания началник и бележит наш пълководец.“

Като въпрос на дълг и чест приемат направеното от тях за ген. Ив. Колев и военният историк полковник Иван Стойчев, военният деец и публицист майор Петко Пеев, полковник Рачо Славейков и политикът Григор Василев, благодарение на които всичко направено от славния Добруджански герой не само е събрано и записано, но и популяризирано до 1944 г. Съпругата му запазва и предава във Военния архив и музей запазената документация и всички отличия. Съхраняването на неговата памет дължим и на учредителите на Фонд „Ген. Иван Колев“, както и на българските писатели и поети Иван Вазов, Йордан Йовков, Любомир Бобевски и Никола Агънски и художниците Никола Кожухаров и Константин Щъркелов, пресътворили и запазили за поколенията неговия образ и дело.

Тия дни на книжния пазар се появи нашата нова книга за ген. Ив. Колев. В нея освен биографията на ген. Ив. Колев от Н. П. Николаев прилагам и части от неговите спомени, както и откъси от книгата му „Конници“, стиховете на Иван Вазов, по повод на руската агресия в земите ни през Първата световна война и най-хубавите военни разкази на Йордан Йовков, посветени на ген. Ив Колев и на командваната от него Конна дивизия.

Всичките тези материали са извлечение от двутомника „Генерал-лейтенант Иван Колев – Добруджанския герой (сборник), който беше отпечатан през 2008 г. в Библиотека „Сите българи заедно“.

Сега ви предлагам само два откъса от книгата на д-р Н. П. Николаев за големия военноначалник, както и фотокопие от нейната корица, на което е изобразен детайл от паметника му в Софийските военни гробища.

Цочо В. Билярски

* * *

О.З. ПОДПОЛКОВНИК Д-Р НИКОЛАЙ П. НИКОЛАЕВ 
СПОМЕН ЗА ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ.

До вчера само той беше между нас, тъй скромен и тъй съсредоточен в работата си, а ето че днес вече името му е оплетено с красива легенда и като дивна поема за приказен герой звучи повестта на неговия бурен и преждевременно прекъснат живот. Но ще минат години и легендата за чутовния водач на нашата конница в нейния стихиен устрем из добруджанските простори, ще стане още по-красива. Ще минат години и името на безсмъртния герой ще се свърже още по-здраво с идеята за величието на българския дух. То ще стане едно от ония заветни имена, с които неразделно се свързва представата за най-големите добродетели на един народ.

Защото генерал Колев и като човек и като войник наистина въплъщаваше най-добрите страни на българската натура. Защото тоя корав българин с цената на пълно забравяне себе си пред величието на идеята, която го вдъхновяваше, успя да се издигне до висотата на малцина избраници. От тая висота той освети със светкавиците на гения и на славата българското име. И в огъня на тия светкавици той сам изгоря.

Името на генерал Колев трябва вечно да живее в скрижалите на българското племе, наред с имената на най-великите народни герои. В дни на гордост и на триумфи, в дни на скърби и разочарования това име ще сгрява сърцата, ще буди надежди и ще посочва пътища към велики и светли идеали.

* * *

По произход син на преселенци от Южна България, генерал Иван Колев се роди и израсна на север в широката и равна Бесарабия. Роден и заякнал всред суровата и здрава среда на българското село, по-късно той работи като командир на царската гвардия и умря като началник на българската конница. Голям и вдъхновен идеалист, той трябваше да живее и работи всред грубата и жестока наша действителност. Високо честен, благороден и прям, нему се падна да се сблъска с много низости, с много хитрувания и интриги.

Може би под влиянието на тия големи противоположности в живота, у него се развиха най-разнообразни черти на характера. Генерал Колев беше една натура, в която се съчетаваха най-големите контрасти. Извънредно силна личност, той съединяваше едновременно в себе си един гъвкав и подвижен ум с непреклонно силна воля и с чувствително отзивчива душа. Богат с теоретически знания по военното изкуство, той беше неуморим практически деятел по обучението, възпитанието и командуването на войските. Винаги сдържан и внимателен, с такт и обноски на най-изтънчен аристократ, той умееше в същото време да бъде тъй сърдечен, прост и откровен, както това е свойствено само на българина. Амбициозен и честолюбив до крайност, той не беше от ония кариеристи, които срещу изгоди по службата са готови да направят компромиси със съвестта си. Имало е моменти, когато нему са причинявани големи неприятности, когато в сериозни минути той е бивал оставен на заден план - в такива случаи той умееше да страда мълчаливо. И през цял живот той си остана такъв - голям идеалист, честен и благороден деятел, надържащ се само на своите собствени сили.

На пръв поглед генерал Колев правеше впечатление на горд и недостъпен човек, с властен и упорит характер, на човек, който не признава никакви пречки в живота. Крайно внимателен към себе си, той винаги се обличаше с изисканост и военните дрехи стояха особено напето върху стройната му снага. Винаги енергичен, с твърда и бодра походка и със смел и дързък поглед, той до последните дни на живота си запази това изобилие на сила, енергия и здраве, които тъй разточително пръскаше в своята отдаденост на службата. Но неговата стихия беше върху коня - великолепен и смел до дързост ездач, за него нямаше ни умора в ездата, ни препятствия в полето. Прехвърлил петдесетях години, той яздеше с по-голямо увлечение и смелост, отколкото двайсет годишните юноши - подпоручици.

Страстен ловец и отличен ездач, генерал Колев обичаше широките простори на полето и там, под буйните слънчеви лъчи и всред трептящия въздух той живееше, работеше, научаваше и насочваше. Към канцеларията той не чувствуваше никаква склонност и през дългата си служба като генерал-щабен офицер никога не се затвори между душните й стени. Нещо повече - канцеларията и свързания с нея сух формализъм го отвращаваха: той беше преди всичко войник, работеше с живи хора и си служеше с авторитета на своето слово и на своята личност. Но въпреки предпочитането, което винаги отдаваше на живата реч пред писаната книга, генералът беше намерил време да прочете много нещо и беше един наистина високообразован човек. Надарен с жив, пъргав и схватлив природен ум, той обладаваше и един голям запас от знания, особено из областта на военната история. С голяма любов и увлечение беше учил той действията на конницата в миналите войни и с възхищение говореше за знаменитите водачи на конницата.

Едно от качествата, които поразяваха у генерала, беше способността му вярно да цени и бързо да познава хората. Твърде наблюдателен и схватлив, надарен с една забележителна памет, той умееше да даде удивително вярна характеристика на личността, с която биваше в съприкосновение за най-късо време.

Между своите подчинени генерал Колев се ползуваше с името на суров и строг началник. И наистина, сам до крайност добросъвестен и изпълнителен, проникнат от идеите за голямото значение на съвременния офицер във войската и за нуждата от високи умствени и нравствени качества у началниците, той беше безпощаден към ония свои подчинени, които според него не бяха на мястото си. В такива случаи той не се стесняваше да каже право в лицето на виновния всичката жестока истина, колкото бодлива и да биваше тя. В своето възмущение и в прямотата си той отиваше до край. И за това го смятаха за суров и дори за безсърдечен. Но тия, които бързаха да го обвинят в безсърдечие, не знаяха как дълбоко и горчиво страда той след всяка подобна сцена. Всяка проява на безхарактерност, всяка постъпка, която не хармонираше с неговия висок идеал за офицера, от когото искаше да се доближава до нравственото съвършенство, силно го измъчваше. И биваха дни, когато с жестока мъка сам се запитваше той: „Защо някои хора са такива? Как могат да се отнасят те тъй през пръсти към задълженията, които им са възложени? Как може един интелигентен човек да си позволи такава и такава неморална постъпка!“ Не един път неговите околни са го чували да се пита: „Кога най-после у нас ще се създадат повече честни, смели и открити характери? Докога ще могат да виреят между нас тия дребнавости, хитрувания и интригантства? Кога ще почнем да срещаме на всяка крачка доблест и благородство?“

Неговият идеал беше рицарят без страх и упрек. Към него се стремеше и за себе си той беше го достигнал. Но не всички, с които трябваше да работи, винаги го разбираха. Мнозина оставаха далеч от заветния образ на съвършенството. И това често тровеше живота му.

Колкото беше строг и взискателен към началниците, специално към офицерите, толкова генерал Колев беше внимателен и снизходителен към войниците. Винаги строг, той не прощаваше и грешките на войниците, но една наистина бащинска загриженост и любов имаше той към тия български синове, в чиято храброст и преданост на дълга напълно вярваше и чиято простота и чистосърдечие го трогваха. Нещо повече: неговата любов към войника се превръщаше във фанатична и пламенна вяра: за него българинът беше най-доблестния и най-достойния войник на света.

Най-строг генералът беше към себе си. През най-тежките и мъчителни походи, през най-трудните и неприятни минути, той не си позволяваше никаква охолност, не допущаше никакво изключение за себе си. И войниците от цялата дивизия го виждаха през студените есенни нощи да нощува заедно с тях на открито, върху малко слама; виждаха го да гълта заедно с тях задушливия прах през маршовете; виждаха го да стои по наблюдателните пунктове под дъжд и всред студ.


През време на военните действия генерал Колев забравяше всичко, увлечен от идеята, която трябваше да го доведе до победа, забравяше себе си дори. И тук именно той няма равен на себе си. Бърз в схващанията и в оценката на най-заплетената обстановка, твърд и разумен в решенията си, непоколебимо уверен и методичен в изпълнението им - това беше генерал Колев на бойното поле. За него там нямаше двоумение и колебание; нямаше неизвестност и страх; имаше само смело търсене на врага и решимост, грозна решимост да се победи. Тогава той не жалеше никого - и най-напред не жалеше себе си. Винаги пръв на най-опасното място, явявайки се ту при разездите, които са най-близо до противника, ту при батареята, която сее огън и смърт, ту при конните маси, които ей сега ще полетят в атака, той беше навсякъде пример на себеотрицание и храброст. Вдъхновен от творчески огън, той работеше на бойното поле със замаха на един велик пълководец. И той винаги побеждаваше. В минути, когато положението биваше тежко и дори безнадеждно, той с решителност и увереност умееше да намери изход и с малкото войски, които му биваха подчинени да изтръгне победата от ръцете на противника. Той беше при Добрич, той беше при Мустафа Ачи, той беше и при кота 90 - Первелия.

И тоя човек, тъй жесток в битките, който вихрено хвърляше ескадроните си на кървава сеч, имаше такова милозливо сърце! Само тоя, който е чувал с каква нежност е говорил той за ранените си и убити офицери и войници, който е виждал да избликват сълзи от очите му за дадените жертви, само той знае какво златно сърце имаше тоя безстрашен войн и каква велика душа се криеше под неговата сурова външност.

Лично генерал Колев се отнасяше към смъртта с оня равнодушен фатализъм, който обикновено обхваща силните натури пред големите опасности. „От судьбы не уйдеш“ - казваше той и се завираше на най-опасните места. През дните на Добруджанската епопея не един куршум прилетя край неговите уши, не една граната се заби с трясък до него, не един шрапнел се тресна над главата му. И все пак той остана непокътнат, остана за да угасне на чужбина, в един санаториум. Той, наистина, не можа да се отдели от съдбата си. Но тая съдба, която не можа да го прибере докато той бе на бойното поле, в последния час му изпрати едно утешение: храбрият кавалерийски генерал се помина всред един страшен кошмар, в който той беше пак начело на ескадроните си, водейки ги на жестока разправа с врага. Той умря със съзнанието на пълководец и последните му думи бяха ожесточените и смели команди, с които той хвърляше за сетен път в атака своите крилати конници.

Публ. в Генерал-лейтенант Колев. Сборник от статии. София, 1917, с. 10-16.

 

О.З. ПОДПОЛКОВНИК Д-Р НИКОЛАЙ П. НИКОЛАЕВ

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ КОЛЕВ.

Тъкмо преди двадесет години българският народ беше достигнал върха на военното си могъщество. След трудни, но победоносни маршове през Сърбия, Македония и Албания, нашите армии, в своя величествен размах към обединение на разпокъсания български народ, през зимата на 1916 год. бяха господари на цяла Добруджа и на значителна част от румънската земя, а на юг - родното войнство с успех бранеше позициите си, надвиснали над Егейско море. И тъкмо през тези декемврийски дни, когато по улиците на Букурещ дефилираха български войници, една красива легенда се разнесе по целия свят - легенда за непобедимата и безумно храбра българска конница. И в най-затънтената планинска хижа, старците, жените и децата, събрани около огъня, приказваха за чудесата от храброст и самопожертвуване, извършени от родната конница из просторните полета на Добруджа. Вестниците и списанията на съюзниците ни пишеха с възторг за безподобните подвизи на „желязната българска конница“. Нашите врагове, потресени от пораженията, които претърпяха по бойните полета, разправяха чудеса за бързите и смели български кавалеристи. И дори техният печат, въпреки военната цензура, не скри удивлението си от изкуството и храбростта на нашата конница.

Едновременно с това, по света се разнесе едно име, непознато дотогава - името на гениалния водач на българската конница. Името на генерал Колев се зашепна по полетата и балканите на родната земя с благоговение и обич, наред с имената на легендарните герои от тъмното и далечно минало. Старите, изпитани кавалеристи от европейските армии, заговориха с уважение за нашия легендар[ен] генерал. Един близък роднина на германския император счете за висока чест - да служи под началството на генерал Колев. А фелдмаршал Макензен, този стар и изпитан войн, му отправи следните думи: „Понеже съм стар кавалерист, с особен интерес следях действията на българската конна дивизия и винаги бях във възторг от нейните смели и чисто кавалерийски действия. Много висши кавалерийски началници, мои другари, Ви завиждат. И не мога с писма да ги уверя, че това, което Вие сте направили, е свършен факт.“

Това беше преди двадесет години. Двадесет години не са голям период в живота на един народ. Но през изтеклите десетилетия превратностите на съдбата бяха тъй многобройни, тъй жестоки и неочаквани за нас, че днес, когато спомняме всичко това, нам се струва, че тази епоха е отлетяла някъде безкрайно далеч; нам се струва, като че ли всичко това е било само един сън!

И както най-силните и ярки сънища губят очертанията си всред грижите и тревогите на деня, тъй гаснат и бледнеят и нашите спомени за онова славно време, когато генерал Колев водеше нашите конни полкове към най-бляскави победи. И ето, сбъдват се думите на поета:

„Нарасна други род, за други съдбини...

Забрава спуска се над миналите дни...“

А името на генерал Колев трябва вечно да живее в скрижалите на българското племе, наред с имената на най-великите народни герои. В дни на гордост и триумф, в дни на скръб и разочарования, това име ще сгрява сърцата, ще буди надежди и ще посочва пътищата към велики и светли идеали.

Защо генерал Колев, и като човек, и като войник, наистина въплъщаваше най-добрите страни на българската натура? - Защото този корав българин, с цената на упорит, настойчив и безшумен труд, с цената на пълно забравяне себе си пред величието на идеята, която го вдъхновяваше, успя да се издигне до висотата на малцина избраници. От тази висота той освети, със светкавиците на гения и на славата, българското име. И в огъня на тези светкавици той сам изгоря.

Безсмъртният водач на българската конница е роден на 25-и август 1863 год. в Бесарабия, в с. Бановка, наоколо 25 км. източно от гр. Болград. Неговите родители водят произхода си от Южна България. Детинството си, бъдещият генерал прекарва в родното си село, а след това постъпва в отлично уредената Българска гимназия в Болград, която завършва в 1882 год.

През 1884 год. той напуща родното си село и се озовава в София, гдето постъпва като чиновник. На следната година, обаче, избухна Сръбско-българската война и тя решава окончателно бъдещата му кариера. На 9-и ноември 1885 год. той постъпва като доброволец в Ученическия легион и след няколко дни се намира под Пирот. Но войната свършва скоро и Ученическия легион се разформира, ала Колев не иска да се раздели с военната служба и постъпва във Военното училище, което завършва на 27-и април 1887 год. с отличен успех и бива зачислен като подпоручик в 3-и Конен полк. От тази дата, до смъртта си, Колев, почти непрекъснато, служи в конницата, достигна най-високата длъжност в този род оръжие и го покри с небивала слава.

През 1894 год. Колев свършва курса на Италианската военна академия и по този начин разширява значително теоретичната си военна подготовка.

Като офицер от Генералния щаб, той не изгубва връзката си с конницата, а, напротив, изпълнява редица отговорни длъжности в Кавалерийската инспекция и в строя, като съдействува най-енергично за издигането на конницата в отношение на техническата и тактическата подготовка. През 1905 год., в чин подполковник, той е вече началник щаба на Кавалерийската инспекция, гдето, заедно с покойния инспектор на конницата - генерал Винаров, развива още по-голяма дейност за всестранната подготовка на конницата. По негово настояване се въвеждат конните състезания, той сам съставя „Инструкцията за полската служба в конницата“ и води лично занятията с офицерите от Кавалерийската школа по тактика и история на конницата.

През 1907 год. подполковник Колев бива командирован в австрийската армия, гдето прекарва едногодишен стаж в 7-и Улански полк. На следната година, при завръщането си, той поема командуването на Лейбгвардейския на Н.Ц.В. конен полк. Начело на този полк полковник Колев остава четири години и успява да го превърне в образцова кавалерийска част, разсадник на тактическо и техническо съвършенство.

През Балканската война този умен, амбициозен, честолюбив и горд конник не можа да се сражава в редовете на любимия си род оръжие. Вестта за мобилизацията през м. септември 1912 год. завари полковник Колева начело на Лейбгвардейския на Н.В. конен полк, в с. Бисер - на турската граница. С трескава енергия той обикаля всеки ден границата, изучава околната местност, събира сведения за противника, мобилизира и подтяга полка си, очаквайки всеки час заповед - да се понесе през границата с храбрите си конници срещу хиляди опасности.

Вместо това, обаче, той получава заповед - да напусне полка и да замине за Ямбол, гдето го назначават за началник щаба на Укрепения пункт. По-тежък и по-неочакван удар от този не можеше да му бъде нанесен. До крайност дисциплиниран и изпълнителен, Колев, с разбито от скръб сърце, се подчинява на тази заповед. „Това беше най-тежката минута през цялата ми служба!“ - казваше отпосле сам той.

Обаче тъй стана, че скоро го потърсиха. Още през м. октомври той получи заповед - да се яви в щаба на ІІІ-а армия, гдето му се възлага сериозна работа по разработката на военните операции. Наскоро той бива назначен за вр[еменен] началник щаба на същата армия. По-късно през, май 1913 год. ние го виждаме началник щаба на V-а армия, която, под началството на генерал Тошев, се съсредоточаваше около Кюстендил. И през тези именно действия, на полковник Колев се отдава да прояви напълно редките си качества като висш генерал-щабен офицер. Бляскавата атестация, която му дава командуващият армията, и високите награди, които получава, свидетелствуват за това.

След Балканската война полковник Колев беше назначен за командир на 1-а Конна бригада. Наскоро, обаче, той получава високо повишение, като бива назначен за началник на 10-а пех[отна] Беломорска дивизия. На тази длъжност, всред разгара на трескава дейност по подготовката на поверените му части, него го заварват повишението в генералски чин и нашата намеса в Световната война. През късото време, с което разполагаше, генерал Колев подготви дивизията си отлично и, когато военните действия започнаха, беломорци здраво застанаха на поста си и достойно изпълниха дълга си към Родината.

През пролетта на 1916 год. стана известно, че Главното командуване е решило, да повери началството на българската конница генерал Колеву. Това назначение, по думите на покойния и незабравим генерал Тошев, „най-сполучливо и съдбоносно, което Главнокомандуващият е направил“, се посреща с възторг и доверие от кавалеристите. През м. май генерал Колев пое командуването на 1-а конна дивизия и встъпи в длъжността „Инспектор на конницата“.

И от този момент започва най-бляскавата страница от историята на българската конница. Наистина, дотогава последната беше записала вече славни дати, но все още чакаше гениалния пълководец, който да я доведе до съвършенство.

По-голямата част от конните полкове по това време бяха събрани във вътрешността на страната, гдето се привеждаха в ред след изморителните походи през 1915 г.

Генерал Колев веднага пристъпи с енергия и вещина към избор на командния персонал и към организиране на конницата, с оглед към техническите и тактически особености, които се очертаваха към това време.

Изхождайки от принципите, до които беше дошъл през дългата си строева служба, генерал Колев предявяваше твърде строги изисквания към началническия персонал във войската и по-специално - към офицерите. Вещ във военното изкуство, давайки си сметка за условията на съвременната война и за възможността да се сблъсква с по-многочислената конница на вероятните си противници, той поиска да увеличи съпротивителната сила на нашата конница, като, без да намали основните й качества - бързина и маневрена способност, й даде възможност да развие унищожителен огън. И в няколко месеца само, той създаде един внушителен брой картечни ескадрони в дивизията си, турна нож на кавалерийските карабини, стегна войниците и конете, тренира ги за бързи маршове. И когато през м. август дивизията се намери на румънската граница, тя беше във всяко отношение годна за високи бойни подвизи.

За тези велики, и блестящи във всяко отношение, подвизи на нашата конница през войната в Добруджа, има ли нужда да се говори тук? Кой българин не знае за триумфа на българските конници при Кочмар и Кара Пелит и за победата при Мустафа Ачи, тъй живо описани от нашия талантлив писател Йордан Йовков? Кой бивш или служещ сега военен е забравил образцовия марш -маньовър на генерал Колев към Добрич, предприет по собствена инициатива на нашия генерал, под носа на превъзхождащата го числено неприятелска конна дивизия, за да подкрепи изнемогващите в тридневни боеве защитници на Добрич? - Аз не зная за какво да говоря по-напред: дали за маньовъра на генерал Колев около Геренджек - Первели срещу неприятелската конница, за който маньовър той сам пише в едно от писмата до жена си така: „Това е един маньовър, който ще се цитира в историята“; или за безподобната отбрана, организирана, с нищожните средства на конницата, на линията Кота 90 - морския бряг, срещу отчаяните атаки на няколко неприятелски дивизии; или за светкавичното преместване на цялата дивизия, в една нощ, от Силистра, на Дунава, чак до околностите на Мангалия - на Черното море, и хвърлянето й на следния ден срещу левия фланг на зашеметения неприятел, който само преди един ден се е сражавал с нея на десния си фланг?

Да продължавам ли? Да кажа ли, че, при атаката на укрепената линия Черна вода – Меджидие - Кюстенджа, от цялата ІІІ-а армия, Усилената конна дивизия на генерал Колев първа извърши пробива на неприятелската линия при Мулчова? Да говоря ли за преследването, което нашият генерал води с такава енергия при Топра Хисар - Кюстенджа, което се увенча с атаката при Кара Мурад? Да говоря ли за онези дни, когато, изнесен с дивизията си на стотина километри пред фронта на армията, генерал Колев разви една сложна система от сполучливи операции, които позволиха на армията да се установи здраво на новите си позиции, докато се развият действията оттатък Дунава? Ами знаменитите Мачински боеве?

Не! Всичко това не може да бъде разгледано тук. За това ще са потребни много часове и дни, защото във всяка от тези операции има подробности, които заслужават вдълбочаване и най-внимателно отнасяне, защото в тях са отразени изкуството, храбростта и самопожертвуването на хиляди български синове, а над всичко отгоре витае безсмъртният дух на гениалния пълководец, който се ражда един път през вековете, за слава и гордост на Родината си.

Но генерал Колев не беше само един велик пълководец. Той беше една от най-възвишените честни и идеални натури, които са се раждали под българското небе. Съединение на силна и непреклонна воля, с възвишен и широк ум, и с чувствителна и отзивчива душа; безкористно прекланяне пред високите нравствени принципи; самоотвержено служене на дълга и безпощадно преследване на всяка проява на слабост или низост от когото и да било, - ето характерните черти на генерал Колев.

Страстен ловец и отличен ездач, Колев обичаше широките простори на полето. И там, под буйните слънчеви лъчи и всред трептящия въздух, той живееше, работеше, поучаваше и насочваше. Той беше, преди всичко, войник, работеше с живи хора и си служеше с авторитета на своето слово и на своята личност.

През време на военните действия генерал Колев забравяше всичко, забравяше даже себе си, увлечен от идеята, която трябваше да го доведе до победа. И тук именно той няма равен на себе си. Бръз в схващането и в оценката на най-заплетената обстановка, твърд, разумен в решенията си и непоколебимо уверен и методичен в изпълнението им, - това беше генерал Колев на бойното поле. За него нямаше двоумение и колебание, нямаше неизвестност и страх; имаше само решимост, грозна решимост да се победи, и смело търсене на врага. Тогава той не жалеше никого - и най-напред не жалеше себе си. Винаги пръв на най-опасното място, явявайки се ту при разездите, които са най-близо до противника, ту при батареята, която сее огън и смърт, ту при конните маси, които ей сега ще полетят в атака, - той беше навсякъде пример на себеотричане и храброст. Вдъхновен от творчески огън, той работеше на бойното поле с велик замах. И винаги побеждаваше. Дори в минути, когато положението биваше тежко и безнадеждно, той, с решителност и увереност, умееше да намери изход и сам, с малкото войски, които му биваха подчинени, да изтръгне победата от ръцете на противника.

И този човек, тъй жесток в битките, който вихрено хвърляше ескадроните си в кървава сеч, имаше толкова милозливо сърце! Само онзи, който го е чувал с каква нежност е говорил за ранените си и убити офицери и войници, който е виждал да избликват сълзи от очите му за дадените жертви, само той знае какво златно сърце имаше този безстрашен воин и каква велика душа се криеше под неговата сурова външност!

Генерал Колев умря всред разцвета на своя живот, сломен от вихъра на войната, на която се беше отдал със страст и с безподобно увлечение. Пред идеята за величието на България, той беше забравил себе си. Той се самопожертвува. Но тази тъй ранна смърт, която го грабна преди да е настъпил краят на войната, не беше ли тя една велика милост на съдбата? Как би преживял нашият генерал онова, което стана с Родината след 1918 год.? - Може би, ако генерал Колев беше жив, много събития щяха да се развият по-иначе. Но все пак неговото сърце би се пръснало от горчива мъка при вестта за поражението. И той бе щастлив, че умря със съзнанието на победител и с видението на една велика, могъща и щастлива България!

Паметникът, който нашата конница иска да издигне на генерал Колев всред столицата, ще бъде същевременно паметник на нашите най-бляскави победи и на величието на България. В очите на нашето поколение, което изпита толкова страдания, толкова унижения и разочарования, образът на генерал Колев се слива с образа на непобедимия български войник и с образа на великото и щастливо Отечество.

Публ. в Генерал Иван Колев. Статии, спомени, характеристики, стихове, бележки, автографи, портрети, снимки. Под редакцията на о.з. полковник Ив. Кр. Стойчев, София, 1938, с. 100-106.