РАЙНА КНЯГИНЯ – ЕДНА БЪЛГАРСКА СВЕТИЦА

МАКГАХАН И СКАЙЛЕР СА ПЪРВИТЕ ОЧЕВИДЦИ НА НЕЙНОТО ОПОЗОРЯВАНЕ ОТ РАЗБЕСНЕЛИТЕ СЕ АГАРЯНИ

На 29 юли тази година се навършиха 100 години от смъртта на една истинска българска светица - Райна Попгеоргиева (18 януари 1856, Панагюрище – 29 юли 1917, София), името на която е записано със златни букви в нашата история.

Както годишнината от смъртта на патриарха на националната ни революция Георги Раковски, така и годишнината на Райна Княгиня минаха незабелязани в лишеното от памет наше Отечество.

Тя не само е една от нашите възрожденски будители, но и участница в Априлското въстание (1876). Райна Попгеоргиева не само ушива знамето на Четвърти революционен окръг, но е и първият знаменосец, редом рамо до рамо с великия Георги Бенковски.

Когато турският аскер и башибозукът превземат Панагюрище нейния баща и тя са едни от първите жертви на озверелите поробители. Нейните съвременници, съгражданите й и въстаналия народ я зоват българска княгиня. Тя става символ на българската свобода още в първите часове на въстанието. Ако ние днес забравяме нея и националните си герои, то турския аскер и башибозука много добре са знаяли през 1876 г., че опозорявайки нея, още опозоряват и народа ни. Същото стори и деветосептемврийския башибозук преследвайки синовете й, единият е осъден на смърт, а другите са прехвърляни по концлагери и затвори.

Отпечатаната нейна автобиография е една от първите български книги за Априлското въстание. Образът на Райна Княгиня е и сред безсмъртните портрети на априлци в Захари-Стояновите „Записки по българските въстания“.

Нарочно не се спирам на нейната величава и същевременно трагична биография, тъй като тя е достатъчно известна и може да бъде прочетена. Сега ви предлагам описанията на благородните американци Дженерариъс Алойзиус Макгахан и Юджийн Скайлер, съобщили първи на потресения от турските жестокости свят за издевателствата, на които е подложена тази българска героиня и светица. Макар, че нашата църква обяви за светици само новоселските монахини, подложени на същите ужаси от поробителите, то и нейното име още приживе нашият народ е наредил до тези мъченици за българската свобода, макар че тя успява да оцелее след мъченията и издевателствата. Ако тя преживя нечовешките ужаси и остана жива, то тя и ние българите го дължим именно на Макгахан и Скайлер.

За нейния подвиг и трагедия светът първи научава от репортажите на американския журналист и кореспондент на английския вестник „Дейли Нюз“ Дж. Макгахан (1844-1878), който отразил в кореспонденциите си турските жестокости над въстаналото българско население през Априлското въстание. А американският президент, Държавният департамент и Сената са информирани за турските жестокости и варварщини от двата доклада на дипломата Юджийн Скайлер (1840-1890), който по това време е американски легационен секретар и генерал консул в Цариград. Скайлер преминал първи, заедно с Макгахан през опожарената земя, за да анкетира турските зверства в България след Априлското въстание.

Сега ви предлагам писмо четвърто от репортажите на Макгахан, както и само тази част от доклада на Скайлер, която се отнася до разореното Панагюрище, където и двамата американци се срещат за първи път с Райна Княгиня. В техните описания те са използвали името й Райка.

Може би нашите сънародници ще съумеят да прочетат и между редовете на тези изпълнени с ужас и трагизъм текстове, за да оценят по достойнство величавата фигура на Райна Княгиня, жената съпровождала в първите часове и дни безсмъртните водачи на Априлското въстание и Хвърковатата чета на Бенковски.

Цочо В. Билярски

* * *

ИЗ КОРЕСПОНДЕНЦИИТЕ НА ДЖЕНЕРАРИЪС А. МАКГАХАН

ПАНАГЮРИЩЕ: СЪС ЗНАМЕ ВСИЧКО Е ВЪЗМОЖНО

Пловдив, 10 август 1876 г.

Още на първия ден след моето пристигане тук чух да се говори за едно лице, което турците насмешливо наричаха „Княгиня на българите“. Впоследствие научих, че тази княгиня била в затвора, и доколкото под-разбрах, турците наистина я крайно ненавиждали. Казаха ми, че тя въз-главявала въстанието, че била коронясана княгиня, че възседнала вели-чествен кон, тя се разхождала по улиците на родния си град и развявала знамето като нова Жана д’Арк, наред с много други лудории, които бяха предмет на най-разнообразни шеги между тукашните турци. Естествено, в мене се породи голямо желание да се запозная с тази свалена княгиня, да видя що за човек е тя и да узная причините за нейното вдъхновение да стане водач на една нова славянска империя. За мене нямаше никакви трудности да постигна това запознаване, тъй като г. Скайлер, току-що дочул за нея, беше вече поискал разрешение да я посети и любезно ми позволи да го придружа. Тя беше затворена в къщата на един имамин, или турски свещеник, заедно с друга българка от същото градче. Двете бяха единствените затворени жени при нашето пристигане тук. До къщата на имамина ни заведе д-р Владос, гръцки лекар, натоварен да се грижи за здравето на затворниците. След дълго ходене из кривите и тесни каменни улички на града ние стигнахме до ниска и паянтова къща, отчасти дървена, отчасти построена от недялани камъни. Изправихме се пред двойни дървени врати, отварящи се навън към улицата. Докторът почука и след дълги обяснения с някакъв глас отвътре вратата се полуотвори половин педя и ние видяхме сурово гледащо, полузабулено женско лице, което се взираше в нас с подозрение. Предварителният преглед изглеждаше удовлетворителен и вратата се отвори по-широко. Лека фигура на момиче пристъпи и застана на вратата, последвана от възрастна жена, висока и здрава като мъж, която с насълзени очи гледаше към нас през главата на момичето.

Отначало бях склонен да мисля, че именно високата жена е княгинята, тъй като тя отговаряше повече на моите представи каква трябва да бъде една амазонка, и бях изненадан да науча, че не тя, а младото момиче си е играло на „князе и княгини“ с такива ужасяващи последствия за нея. Нежни и грациозни форми се прозираха през нейните оскъдни и мизерни дрехи. Тя имаше широки лешникови очи, овално лице, леко почерняло от слънцето, с прав нос и истинска розова пъпка – нейната уста. Тънка и слаба, тя едва се държеше на крака, а младото девичо лице носеше отчаян и разбит поглед, покъртителен за гледане. Забрадена с носна кърпичка, тя носеше кафяв жакет от груб вълненоленен плат. Късата пола, направена от същия плат, едва достигаше до коленете й и откриваше бял и нежен крак. Нямаше обувки и чорапи, а този костюм, по-късно ми обясни тя, не бил неин, а й го дали, след като смъкнали нейните собствени дрехи. Разказа ни своята история с няколко думи, от които се вижда известно непряко участие във въстанието, но донесението, според което тя била коронясана „Княгиня на българите“, било чиста измислица. Името „Княгиня на българите“ й било дадено от турците като подигравка заедно с най-долните епитети и псувни, каквито един подъл и брутален военен би могъл да измисли. Тя прекарала два месеца в затвора и през цялото време не получавала нищо за ядене освен хляб и вода. Не беше чудно защо сега тя изглеждаше слаба и болна. Прекалено изтощена, тя едва издържаше на дългия разговор с нас и г. Скайлер й каза, че ще се опита да я освободи в най-скоро време, след което се сбогувахме.

Посещението на г. Скайлер и интересът, който той прояви към нея, доведоха до нейното условно пускане от затвора на следващия ден, а няколко дни по-късно тя бе окончателно освободена. На втория ден след нейното освобождаване аз я посетих в хана, или кервансарая, където тя и нейната другарка бяха намерили временен подслон, и научих всички подробности за нея. Тъй като тези подробности са интимно свързани с кланетата в България и в същото време дават представа за положението на българския народ, аз бих ги съобщил изцяло, така както ми ги предаде тя. Нейното име е Райка; дъщеря е на свещеник в градчето Панагюрище, разположено на около двадесет мили разстояние от Пазарджик. Още на дванайсетгодишна възраст тя се отличавала с интелигентност и красота и съществуващото в градчето читалище решило да я изпрати да се учи и образова. За целта била открита под-писка за събиране на пари и необходимият фонд бил скоро събран. Решили да я изпратят в Стара Загора, където американски мисионери основали училище за девойки, по-късно отстъпено на българите, които го ръководят понастоящем.

Може би не е погрешно да се отбележи тук, че американски и английски мисионери са извършили голямо добро в България, като са основали из цялата страна училища, в които обучават учители и показват на българите как сами да организират учебното дело. В това отношение те са постигнали толкова много, че едва ли има в България село без училище. Райка е учила четири години и получила повидимому много добро възпитание. Може би по-добро от това на много английски девойки, обучавани в богати училища. Тя имала особена любов към ръкоделието и добила такова голямо умение в най- разнообразни видове изящна бродерия, че нейната слава се носела из цялата страна. Когато след четиригодишно следване в училището-пансион тя се завърнала в родното си място, всички хора от градчето гледали на нея като на истинско чудо. Нейните приказни дела, изработени с иглата, спечелвали учудването и възхищението на всички. Сръчността й в ръкоделието, ней-ното възпитание и сладък характер са карали хората да гледат на нея като на превъзхождащо ги същество. Тогава тя е била шестнадесетгодишна. Пред нея се очертавала вече учителската кариера и тя тръгнала по нея щастлива. Училищата в Панагюрище по това време имали прекрасни условия. След срещата ми с Райка аз посетих градчето и се постарах да проуча този въпрос. В Панагюрище съществуват три училища – едно девическо и две мъжки. Ако се съди по развалините, които видях, те са били широки сгради, с които никое градче от същата големина в цивилизована Европа не би се срамувало. Общо е имало шест учители – трима мъже и три жени. Броят на децата, посещаващи училищата, достигал 680, от които 500 са били момчета и 180 момичета. Учителите били добре платени. По-добре, мисля аз, като се вземе всичко предвид, отколкото учителите в Англия, Франция или Германия. Тримата мъже учители и Райка получавали годишно заплата от шестдесет лири. В тоя край, в това планинско градче, отдалечено от железницата и телеграфните съобщения, където животът е евтин и разноските, необходими за облеклото, малки, тази сума е била действително много укрепващ доход. За едно младо момиче като Райка, която е имала собствен дом, това е представлявало много пари. Все пак тя използувала половината от тях, за да изплати на читалището разносните по нейното образование. Скоро тя била назначена за главна учителка на девическото училище и тъй като между учителите тя е била единствената, произхождаща от самото градче, народът я считал за своя любимка.

Би следвало да се напомни, че училищата в България са издържани чрез такса, с която българите доброволно се самооблагат. Завидното положение на училищата в такова малко селище като Панагюрище и начинът, по който те се издържат, ще ни дадат възможност да разберем какво представляват те в цялата страна и усилията, които тези бедни хора полагат, за да се избавят от бедственото положение, в което са изпаднали от толкова дълго време. Положението на Райка като учителка в такова селище като Панагюрище може да се счита за завидно. Тук учителката е видна личност, обкръжена с уважение за разлика от положението на учителките в Лондон. С изключителен ум и възпитание, с красива външност, спечелила уважението и почитта на всички свои съграждани, получила много благоприятно обществено положение, Райка е била своего рода народна княгиня. Попитах някои от нейните съграждани дали тя е имала годеник по това време и какво е станало с него. Те отговориха, че никой, изглежда, не се е надявал да получи нейната ръка. Тя превъзхождала по всичко младежите от селището и никой от тях не смеел да храни надежди за такава награда като нея. Горкото момиче. Никой млад мъж, който до неотдавна е мислел за нея като за нещо по-високо от всички, не ще се ожени за нея сега. Работите са вървели доста благоприятно до избухването на въстанието в Босна и Херцеговина. Райка била вече осемнадесетгодишна, учителствувала две години и почти изплатила своя дълг. Тогава се появили признаци за идващото вълнение. Скоро след новините за войната в Херцеговина дошъл бирникът да събира данъците за текущата и прежната година, отложени поради лошата реколта. Мнозина били хората, които не могли да посрещнат непредвидените искания. Тяхната собственост била незабавно заграбвана и продавана на каквато и да е цена. Добитъкът, земеделските сечива на селяните били откарвани, без ни най-малко да се помисли за бъдещите последствия. Хорицата даже били хвърляни в затвора, когато никой не искал да купи бедните вещи, предложени за продажба. Естествено тези действия; довели до голяма нищета и недоволство.

Данъците върху земеделското население били прекалено тежки и често достигали до двадесет и тридесет процента съобразно с платежните способности и възможности за изнудване на земеделците, като не се смята внезапното им удвояване в момента на събирането. Непосредствено тежко се отразила наредбата за предварително събиране на данъците през 1876 г., което довело до още повече насилствени продажби, до грабителства, до свади с бирниците, до мизерия и недоволство. Младежите от селището започнали да се събират на тайни събрания и да говорят за отхвърляне на турското иго, да предявяват независимост подобно на своите братя в Босна, Херцеговина, Черна гора и Сърбия. Аз мога да заявя, че тук, в Панагюрище, е избухнало въстанието, ако развилите се събития могат да се назоват с такова име. Изглежда, че в Букурещ е съществувал Революционен комитет, съставен от млади българи, отишли там по работа или на учение. Те произхождали от селата в тази част на страната и те организирали въстанието, а не руснаците, както заявяват турците, също така и нашите дипломати, които виждат зад всеки шубрак – руснак. „Въстанието е било подготвено отвън“ само в смисъл, че тези млади бъл-гари са имали своето главно седалище в Букурещ, а това не дава ни най-малкото основание да се твърди, че руснаци или сърби са се намирали в тази част на страната, както твърдят турците, и в което повярва сър Хенри Елиот.

По нищо не се вижда, че Райка е работила по подготовката на въстанието. Тя казва, че за първи път през пролетта, по Великден, научила положително, че се замисля нещо. Повикали я един ден в дома, където обикновено се събирал учителският комитет. Тя отишла там, като предполагала, че става дума за нещо относно училището, и останала дълбоко изненадана, когато намерила не училищния комитет, а група младежи от селището да слушат пламенната реч на един мъж на име Бенковски, който призовавал присъствуващите на въстание. Ние не успяхме да установим кой е този Бенковски, нито какво е станало с него. Предполага се, че той е бил убит близко до София, но това не е съвсем сигурно. Ние можахме само да се уверим, че неговото истинско име не е Бенковски и че той е българин. Аз смятам, че много от хората знаят кой е бил той и откъде идва, но се преструват, че не знаят нищо за него с цел да не бъдат принудени да кажат това, което действително знаят, и да изложат на опасност неговите другари. Райка го описва висок, хубав мъж, с руси мустачки и сини очи, много красноречив, с пламенен дар слово. Неговите думи така възпламенили присъствуващите, че те единодушно решили, незабавно след като Сърбия отвори война, чиято евентуалност се е считала за сигурна, да се вдигнат на въстание. Веднага те започнали да вземат мерки за осъществяването на това решение и едно от първите необходими неща им бил байракът.

Със знаме всичко е възможно. Поради тази причина младата учителка била призована в настоятелството. Нейната сръчност с иглата била всеизвестна надлъж и нашир по страната и те се спрели на нея да избродира знамето на революцията. Тя разбирала опасността и първо отказала, като се опитала да ги разубеди от техния проект, но те били твърдо решени в линията на действие и настоявали тя да им ушие знамето. Принудена отчасти чрез заплахи, отчасти чрез убеждения, а също може би и с благородната надежда, че все пак въстанието може да успее, тя се съгласила накрая. Тъжно е да се мисли, че нейното умение в бродерията – най-женствената от всички прояви – е причинило ужасното нещастие, връхлетяло на нея. Все пак с цел да не злепостави своите родители тя решила да извърши възложената й работа в къщата на един от въстаниците. Напразна предпазливост. Това не предотвра-тило баща й да загине заедно със стотици други свои съграждани. Ние видяхме знамето, паднало в ръцете на турците. Сега то служи за доказателство при смъртните осъждания, които се провеждат в Панагюрище. Героичното парче плат, опръскано и разкъсано, беше красиво избродирано с простодушен знак, изобразяващ голям и златен лъв, сложил лапата си върху полумесеца и с ярост гледащ към него, и надпис на български „Свобода или смърт“.

Знамето е било готово за първи май, деня, определен за вдигане на въстанието. Но Сърбия не отворила война, а въстаниците получили почти сигурни сведения, че предател е уведомил турските власти за подготвяното дело. И тъй като въстаниците считали, че вече било късно да се изостави опитът за въстание или то да се отложи, решили да се вдигнат. Те грабнали оръжие в ръце и като един се стекли в черквата, изпратили хора да потърсят двамата свещеници, от които единият е бил бащата на Райка, обявили въстанието и поискали свещениците да благословят тяхното дело. Свещениците извършили освещаването. Ако няколко от тях са били убити по време на кланетата, а други избесени по-късно, от нищо не се вижда те да са участвували активно освен с това, че са благословили въстаниците. След тържественото освещаване на знамето в черквата въстаниците повикали Райка и й съобщили, че тъй като тя е ушила знамето, ще трябва да го носи през града начело на шествието. Тя отказала. Тогава те я грабнали, качили я на един кон, сложили знамето в ръцете й и тръгнали по улиците с викове и песни, по най-типичен френски маниер. Войната, обявена по такъв начин, те пристъпили към дело. По това време в градчето не е имало мюдюрин или турски управител, така че всичко зависело от тях и никой не им се опълчил. Незабавно те пристъпили към укрепяване на градчето. Може би те не са имали друг план, освен да чакат спокойно и да се отбраняват срещу всеки нападател.

Подобен план, изглежда, е бил приет в трите или четирите селища, където избухнало въстанието. Трудно би могло да се измисли нещо по-нецелесъобразно. Наместо младежите от всяко село да сформират хвърковати чети, да прекосяват страната по всяко направление, да вдигнат във въздуха железопътните линии, да прекъснат телеграфните съобщения, да нападат в изненада, малките постове от турски войници и да избягват срещата с големи групи войска, всяко от тези села, след като отхвърлило турската власт по гореописания начин, приело безумния план да се отбранява отделно и само срещу редовните войски. Като се прибави към това фактът, че въстанието е било вдигнато в три или четири селища, и то не едновременно, би могло да се каже, че членовете на Букурещкия комитет са показали твърде неопитна ръка в организирането на въстанието, че тяхната организация не е била изградена изцяло, ако изобщо е съществувала в действителност някаква организация. Изглежда, че те успели да убедят три или четири селища да въстанат, като са се надявали останалата част на страната да последва техния пример и впоследствие да пламне общо въстание. Обаче без ръководители и без организация, останалата част на населението се оказала пасивна и се оставила спокойно да бъде изклана. Не се съмнявам, че ако въстанието беше общо, подсигурено с водачи и организирано, както трябва, турците щяха да бъдат принудени да напуснат цялата страна северно от Балкана и да се отдръпнат до Одрин. Те никога не биха могли да воюват с Черна гора и Сърбия и в същото време да поддържат съобщения в една враждебна за тях страна, вдигнала се на оръжие. Според мене това е най-доброто доказателство, че не е имало организирано въстание в цялата страна. Ако съществуваше такова, то щеше безусловно да успее.

Народът в Панагюрище се включил изцяло и окончателно във въстанието. Райка ме уведоми, че дори жените излезли навън и работили по землените укрепления. Ентусиазмът бил толкова голям, че те работили девет или десет дни по изкопаването на укрепленията. По-късно, когато бяхме там с г. Скайлер, имах случая да посетя тези любителски укрепления. Те представляваха обикновени леки насипи, издигнати напреки двата пътя, които водеха към градчето, върху хълмовете на една и две мили разстояние от него. Изкопаната пръст не достигаше повече от три или четири фута височина. Самите изкопи бяха около един фут или осемнадесет инча дълбоки и около пет или шест фута широки горе, а на дъното – не повече от четири или пет фута широки, а не биха устояли на трифунтови снаряди. Те можеха да послужат за удобно прикритие на караули по време на пост или линия за малка престрелка, но биха били напълно безполезни за каквото и да е друго. Дори да бяха добре построена крепост, те щяха да бъдат еднакво безполезни. Градчето е толкова лесно достъпно от всички страни, че турската пехота би могла спокойно да се придвижи напред, като излезе от пътя и заобиколи тези укрепления.

Десетте дни, през които панагюрци изкопавали гореописаните укрепления, не минали без инциденти. Пред първото укрепление се появили двама бегликчии на път за селището. Те получили заповед да предадат оръжието си и след като отказали да сторят това, били обстрелвани и убити. Тези бирници не били в тесния смисъл на думата служители на правителството, а по-скоро агенти на селския откупвач, който възбудил омразата на народа чрез своите грабежи. Скоро след това други седем турци идвали в градчето. Те получили заповед да се предадат и веднага се подчинили. Двама от тях били заптиета, двама – бирници, един чиновник и двама помаци, или българомохамедани. Всички те били настанени в българска къща и добре третирани с изключение на едно от заптиетата. Това заптие било известно с голям брой деяния на жестокости и варварство и въстаниците решили, че заслужава смърт, осъдили го и го разстреляли. Ден или два по-късно други хора в затворен файтон се приближавали по пътя към укрепленията. На поканата да се предадат те отговорили с опит за бягство. Последвало обстрелване. Файтонът бил пленен и се установило, че в него имало двама мъже и три жени. Мъжете и една от жените били убити при обстрелването. Една от останалите жени грабнала сабя и промушила един от въстаниците, за което била убита. Третата жена била пленена, отведена в градчето и третирана добре до идването на турците и нейното освобождение. Доколкото ни беше възможно да установим досега, това са единствените две жени, убити от въстаниците, и едната от тях, както току-що разказах, е била застреляна по случайност. Турските власти в Пловдив твърдят, че общо били убити дванадесет жени, но те не можаха да дадат на г. Скайлер нито имената на жените, нито имената на селата, където са станали убийствата, и следователно той няма да приеме заявлението, докато не получи нови доказателства.

Киани паша, изпратен да разследва кланетата, извършени от башибозуците, заяви с най-безсрамно нахалство пред г. Скайлер, че жената и дъщерята на мюдюрина в Копривщица били убити. Господин Скайлер установи по време на анкетата, че жената на мюдюрина не е убита и че мюдюринът никога не е имал дъщеря. Говореше се също така, че жената на мюдюрина в Панагюрище била убита. Както вече казах, в това градче не е имало мюдюрин по време на въстанието и следователно неговата съпруга не е била убита. От дванайсетте случая на убити турски жени ние обследвахме пет и установихме, че три от обжалванията са без ни най-малкото основание. Без имената на селата, където другите седем жени били убити, ние не можем да проведем обследване, затова ще си позволим да се усъмним в тяхната истинност. Историята, разказана от Едип ефенди, за едно турско момиче, убито и обезобразено по най-отвратителен начин, е чиста измислица. Никой турчин или християнин от Пазарджик в близост до мястото, където се говори, че станала случката, не е дори чул за нея. Не са чули за нея и различните консули в Пловдив, а те са получавали ежедневни доклади за всичко, което е ставало в цялата област, до момента, в който са прочели доклада на Едип ефенди. Истината е, че тази история, измислена от Едип ефенди, представлява най-безсрамна лъжа, лишена от приличие и достоверност. Изключителното положение в Панагюрище продължило в течение на девет или десет дни, през което време били убити девет турци и две туркини. Всички те с изключение на двете жени и едно заптие били убити с оръжие в ръце. За същото време паднали двадесет пленници, към които въстаниците показали добри обноски и грижи, докато турската войска дошла да ги освободи. Трябва да се напомни, че като правя тези изявления, аз не предавам разказаното само от едно лице. След моя разговор с учителката аз посетих Панагюрище, сравних нейните думи с разказите на други хора и установих тяхното потвърждение във всяка подробност, тъй като самите турци нито тук, нито в Пловдив не предявяват претенции за повече убити от броя, посочен по-горе.

Въстанието избухнало на 2 май. На 12 май Хафъз паша пристигнал на мястото с цял полк редовна войска, с две или три артилерийски части и голям брой башибозуци. Изглежда, че въстаналият град разполагал само с 250 мъже, въоръжени с къси гладкоцевни пушки и карабини. Останалата част от въстаниците носели ножове или пищови, така както всеки един от тях носел обикновено преди вълнението. Сто и петдесет от най-добре въоръжените въстаници излезли да бранят пътя по посока към Пазарджик, а останалите сто отишли по другия път, тъй като разузнавачите не могли да установят по кой път идва войската. Когато Хафъз паша пристигнал, той намерил срещу себе си само 100 души и те, уплашени, от голямото превъзходство на силите, изпратени срещу тях, избягали след първата престрелка. Не се вижда дали въстаниците са изпразнили своето оръжие, тъй като нито един турчин не е бил убит или ранен. Поразени от тревога, жителите на селището се опитали междувременно да се изтеглят, но градът бил вече обграден и те били върнати назад или избити по къра. Пропуснах да допълня, че при появата на башибозуците жителите на осем или девет съседни села, на брой от пет до шест хиляди души, напуснали ужасени своите домове и избягали в Панагюрище. Те изпълвали улиците на града сред плач и писъци от ужас. След като съпротивата престанала или по-скоро, след като никаква реална съпротива не била оказана, за Хафъз паша не оставало нищо друго, освен да влезе в града, да арестува ръководителите на въстанието и да въдвори ред. Наместо това той приготвил артилерията и без да предупреждава селището да се предаде, започнал да го обстрелва, като безмилостно хвърлял избухващите снаряди сред тълпите от крещящи жени и деца. До полунощ гърмежите от оръдията тътнели сред улиците. Едва тогава гръмогласните кучета на войната замлъкнали. Те свършили своята работа. Сега идвал ред на сабята.

През нощта и на другата сутрин войските и башибозуците нахълтали в селището. Започнала сцена на грабежи, насилие и кланета, които могат да се сравнят единствено с тези в Батак. Нито възраст, нито пол били пожалени. Градът бил ограбен, а след това опожарен. Една четвърт от къщите били изгорени, хората изклани по улиците, по техните собствени прагове, върху родните им огнища. Стари мъже и жени, молещи за милост, деца и пеленачета, пищящи от ужас, загивали под бързата и сигурна сеч на сабята. Смята се, че само в това селище са убити над 3000 души, от които около 400 са били жители на града, а останалите – от съседните села, потърсили убежище в. Панагюрище. Но тук ние не видяхме ужасните сцени, които ни очакваха в Батак. За разлика от Ахмед ага Хафъз паша е имал достатъчно здрав смисъл, за да погребе телата през следващите три дни и по такъв начин да прикрие следите си.

Не един път бе повтаряно, че тези деяния били извършени само от башибозуците, а не от редовната войска. Голям шум се вдигна по заявлението, в което се твърди, че кланетата били извършени без съгласието на властите. Ако подобно заявление притежава някаква стойност, обратното на него би следвало да бъде вярно – т.е. ако кланетата са извършени от редовни войски, тогава властите са отговорни. Истината е, че там, където има кланета, дело на редовни войски, те съперничат по зверство на башибозуците. В това отношение – и г. Скайлер ще го изтъкне в своя доклад – редовни и нередовни войски са били еднакво жестоки, безмилостни и свирепи. Хафъз паша е не по-малко виновен от Ахмед ага. Причината е ясна. Всички те са турци и между тях няма подбор. Кланетата са извършени по заповед на властите. Ето защо палачите са били повишени и наградени с ордени.

В Панагюрище ни показаха развалините на черквата и на мястото, където е стоял олтарът, видяхме черна и нечиста купчина от калцинирани кости, с букет цветя върху тях. Това бяха останките на свещеника Тодор Пеев, 85-годишен, заловен и измъчван с надежда да се изтръгнат от него пари, обезобразен и насечен по начин, който само дивашкото въображение на турчин може да измисли, след това убит и изгорен пред олтара. На друго място ни показаха друга черна купчина с останките на стар сляп човек, Дончо Стрегльов, пребит до полусмърт, след това, в несвяст, хвърлен върху клада дърва и жив изгорен.

Тук имало един стар човек на име Цвятко Бояджиев, обществен добродетел, щедър вносител в училищния фонд, известен за своите милосърдия еднаква към християни и турци, който издържал през зимата половината от вдовиците и сираците на селището. Той бил също така заловен, изтезаван и разсечен. Неговите очи били избодени и след провеждане на най-ужасни мъчения той бил хвърлен върху клада дърва и припаднал или мъртъв, хората не знаят в какво състояние, изгорен. Те заловили поп Нестор, изрязали пръстите му един по един, за да изтръгнат пари, и тъй като горкият човек нямал никакви средства да им даде, те продължили изстъплението, като му отсекли ръцете, а накрая – главата му. Показаха ни в двора на малка, скрита между дървета селска къща пресен гроб, над който, когато минавахме, беше коленичила жена. Това беше гробът на осемнадесетгодишен младеж, току-що завърнал се от училище у дома след две години отсъствие, в момента на започването на вълненията, и който не взел участие във въстанието. Турците го заловили и – все едно спортно упражнение – в присъствието на майка му отсекли ръцете му една по една и накрая го убили.

Това, което прави престъпленията още по-ужасни, е фактът, че много от тях са били извършени в присъствието на плачещи роднини – съпруга, майка, братя, сестри на жертвата. И това се е повтаряло стократно. Томове са необходими, за да се опишат всички истории, които чухме. Не само стари и млади мъже пострадали: жени, млади момичета, деца и пеленачета били безмилостно изклани. Турците нямали нито милост, нито състрадание, нито съжаление. Те нямали дори жалостта на дивите зверове. Дори тигърът няма да убие малкото от своя собствен род. Но турците, тези силни брадати мъже, набождали върху щиковете си пеленачета от люлките, подмятали ги във въздуха, набождали ги отново и ги захвърляли върху главите на пищящите майки. Те разнасяли по улиците малки бебета, набучени на щикове, с жалки главички и ръчички, увиснали върху цевите на пушките, а кръвта се стичала на струи по ръцете на убийците. Те режели главите на деца и принуждавали други деца да носят върху турското оръжие все още кървящите главички.

Бих желал да напомня на читателя, че фактите, които изнасям, бяха спокойно и прецизно записани в мое присъствие от г. Скайлер и ще бъдат изложени в неговия доклад. Това са факти, разказани от хора, които плачеха, оплакваха, кършеха ръце и скубеха косите си само при простото спомняне на сцените, които са изживели.

Стотици жени дойдоха да ни разкажат какво са видели и изстрадали. Изглежда, че нито една жена от селището не успяла да избегне насилието. Всички те го изповядваха открито. На други места, където същите жестокости бяха станали, жените се колебаеха да говорят. В някои случаи те отричаха да са били изнасилени, а по-късно научавахме, че те признали пред други за своето злочестие. В Копривщица делегация от жени се яви пред г. Скайлер, за да изрази своите оплаквания, и той бе до известна степен учуден, че те му говореха твърде малко. Но като си отиваха, те му оставиха писмо, подписано от всички, в което се казваше, че почти никоя жена от селището не е избяг-нала насилието. Те не можеха да доведат всички жени, за да му го кажат с vivo voce, но като сметнали, че той разследва тук в качеството на официално упълномощено лице и че трябва всичко да знае, решили да му напишат писмото. В Панагюрище жените не се колебаеха да говорят открито. Изнасилването било толкова публично и общо, че те чувствуваха безполезен всеки опит да прикрият своя позор и открито го изповядваха. Тези актове на изстъпление били засвидетелствувани не само в къщите, но и по улиците, в градините, в дворовете, тъй като турците са лишени дори от елементарно приличие, което би съпроводило порока. Те нямат нито стеснението на низостта, нито пък знаят какво значи поне капка природен срам. Майки били изнасилени пред дъщерите си; млади момичета – в присъствието на майките си, на сестрите си, на братята си. Една жена ни разказа, като кършеше ръце и плачеше в отчаяние, че тя и дъщеря й, петнадесетгодишно момиче, били изнасилени в една и съща стая; друга – че била изнасилена в присъствието на нейните деца. Осемнадесетгодишно момиче ни призна с потреперващо и скрито в ръцете лице, че била изнасилена от десет войници. Жена, която дойде при нас с патерици и с куршум все още в глезена, заяви, че била изнасилена от трима войници, когато лежала ранена на земята в стон и агония. Млади, нежни и крехки малки създания, десет- и дванадесетгодишни, били третирани по същия брутален начин. Друга жена ни разказа как дъщеря й, нежно и слабичко дванадесетгодишно момиче, било грабнато и изнасилено от башибозук, въпреки че тя му предложила всички свои пари, които имала на тоя свят – тя предложила и самата себе си – само да би могла да запази детето. Друга ни разказа за малко деветгодишно момиче, изнасилено в нейно присъствие заедно с други момичета. Друга свидетелка ни разказа как група млади момичета, дванадесет до петнадесетгодишни, се приютили в нейната къща с надежда да се укрият, как те били открити, как две от тях били изнасилени и убити, защото се съпротивявали, и как другите се подчинили на своята съдба, пребледнели, целите в треска и с тракащи от страх зъби.

И при всичко това сър Хенри Елиот и г. Дизраели продължават да ни бръщолевят за преувеличения. Несъмнено. Извършените тук престъпления преминават границата на всяко преувеличение. Зверските истории, които чухме, подлудяват. Те карат сърцето да се пръска в изблик на безпомощен гняв, който може да намери отдушник само в състрадание и безполезни сълзи. Разказаха ни случката с младо шестнадесетгодишно момиче, изнасилено от трима или четирима башибозуци в присъствието на нейния стар и сляп баща. Изведнъж тя видяла, че един от башибозуците се готви да убие бедния стар човечец. Тя се хвърлила напред с писък, обгърнала баща си с ръце през шията, в плач, опитвайки да го прикрие със своето нежно тяло. Всичко било напразно. Куршумът пролетял по своя път и бащата и дъщерята – сладкото младо момиче и старият сляп човек, – прегърнати, паднали мъртви на земята. Аз може би трябва да моля за извинение моите читатели, че представям такива измъчващи подробности. Но аз не пиша за деца или млади момичета, а за мъже и жени. Навсякъде тук аз виждам турците да гледат на англичаните като на свои съюзници и приятели, да очакват помощ от нас срещу техните неприятели и да вярват – а това е най-обезкуражаващото, – че те имат нашата подкрепа във всички техни деяния.

Аз говоря това, което съм видял и чул, защото искам английският народ да разбере какво представляват турците и сам да реши дали ще поддържаме този клатещ се деспотизъм. Ако ще поемем тази ненавистна и пропита с пороци проказа върху нашите плещи, нека го направим с отворени очи и знание на фактите. Нека видим страшното чудовище, което носим, Господин Скайлер получи обилни доказателства за други престъпления, прекалено безумни, за да бъдат названи. Предполагам, че г. Беринг не е получил информация и не вярва в тях. Аз съвсем не се учудвам на това. Съществуват престъпления, които отхвърлят всяка анкета и помрачават всяка светлина. Теса подобни на долните и отблъскващи факти, прикрити под разваленото месо, в дълбоките канали, останали в тъмните дупки и ъгли. Те избягват всяка инспекция. С хладнокръвието на хирург, изпробващ нечистотата на гноясалата язва, г. Скайлер проучи до дъно тези тъмни дълбочини. Но аз не смятам, че той ще може да изложи фактите в своя доклад. Те излизат извън изразните възможности на английския език и аз на свой ред няма повече да ги споменавам.

А какво станало с младата учителка, „Княгинята на българите“? Уви. Нейната съдба е тази на стотици други. Не бих могъл да я моля да ни разкаже цялата история на нейните нещастия. Всичко беше напълно изписано върху нейното бледо, убито, но все още нежно и симпатично лице. Ние разговаряхме с една жена в Панагюрище, която присъствувала в момента, когато учителката паднала в ръцете на трима или четирима башибозуци. Да, тази образована, интелигентна и чувствителна млада девойка била грабната и в присъствието на шест нейни другарки и съседи изнасилена от трима или четирима брутални типове, които все още мърсят земята с долното си съществуване. Сър Хенри, наистина преувеличено, нали. Ако вашата собствена дъщеря беше третирана по същия начин, вие бихте ли продължили да бръщо-левите за преувеличения? Но това не било достатъчно. Нейният баща бил застрелян в собствената му къща и тя, и майка й сами копали гроб в градината, за да го погребат. И все още горкото момиче не изстрадало достатъчно. Две седмици след като въстанието било напълно разбито, турските власти научили, че тя е ушила знамето и дали заповед за нейния арест. Междувременно в града бил изпратен мюдюрин. В десет часа вечерта той я закарал в своята къща заедно с жената, в чиято къща било работено знамето – високата и едра жена, за която говорих в началото на настоящото писмо. Тя ни разказа какво се е случило през нощта в къщата на мюдюрина. Горкото момиче, въпреки сълзите и молбите, които биха омилостивили тигър, била съблечена гола, пребита, оплювана и отново изнасилена. Тогава тя получила прякора „Княгиня на българите“, а на следващия ден тя и другата жена, която била също така малтретирана, дори по още по-ужасен начин, били изпратени в Пазарджик. Тук, обградена от турското население, тя била освиркана, подигравана, замеряна с кал, оплювана и обиждана с най-мръсните епитети, които една турска сган може да намери. Нямало значение, че тя била едно бедно плачещо момиче, само сред тълпа от врагове – по-скоро зли духове, отколкото хора. Няма съжаление в гърдите на тези диваци. Паднала в несвяст и загубила чувства, тя била захвърлена в една талига и откарана в Пловдив, заключена в местния затвор и държана на хляб и вода до идването на г. Скайлер. Тогава болна, с разклатено здраве и разбито сърце тя бе пусната на свобода.

По време на нашето посещение в Панагюрище ние видяхме същия мюдюрин. Господин Беринг говори за него като за най-долния брутален тип, какъвто е виждал досега. През същата нощ, когато г. Беринг е бил там, като неуважение към неговото присъствие в селището мюдюринът изпратил заптиета да доведат в неговата къща две млади жени, чиито съпрузи били убити през боевете. Жените отказали. На следващата нощ, когато г. Скайлер беше там, той отново изпратил заптиетата и жените отново отказали. На сутринта отчаяните жени дойдоха при г. Скайлер и изразиха своя страх, че веднага след като ние напуснем селището, заптиетата ще ги арестуват. Господин Скайлер разказа на губернатора в Пловдив за този мюдюрин, а губернаторът просто отговори, че знаел за него да е лош човек, но нямал по-добър подбор, за да го замести. Този местен управител няма да бъде наказан. Няма да, бъдат наказани нито Ахмед ага, главорезът на Батак, нито другият Ахмед ага, еднакво известен, който разори Перущица, нито Тосун бей, който изгори Клисура, нито Шефкет паша, разбит като генерал в Босна и Херцеговина, а успял да излее своето отмъщение върху мирния народ на Пазарджик, където неговото генералство добило пълен размах. Напротив, тези турски герои бяха повишени, възнаградени и обкичени с ордени. А ние стоим със скръстени ръце. Аз съм сигурен, че нищо няма да бъде направено. Дипломацията е безпомощна. Ако сър Хенри Елиот остане в Константинопол, той ще отправи няколко кротки ноти до Високата порта, последната ще ги приеме с възможно най-голяма грация и – това е всичко. Как би могло да бъде другояче? Сър Хенри не вярва абсолютно в никакви зверства. Как би могло тогава да се очаква от него да изяви силен протест по този въпрос? Впрочем на мястото на сър Хенри може да бъде изпратен човек със силен характер, който веднага да представи спешни ноти до Високата порта и дори да разбере до какво биха довели силните протести. Турското правителство ще обещае всичко. То ще даде уверения за най-добри намерения, ще произнесе най-филантропичните протести, ще издаде нови фермани, дипломатите ще останат удовлетворени и това ще бъде всичко.

Не може да бъде другояче. В империята няма дори шепа турци, които да разбират необходимостта от реформи. Не съществува сила, която да проведе реформите. Мютесерифът в Пловдив казваше самата истина, когато заяви, че няма друг, по-добър мюдюрин, когото да изпрати в Панагюрище на мястото на пияното животно, което е сега там. Ако се остави на турците, те не ще изпълнят никакви реформи. Същият губернатор се славеше, че бил твърде благосклонен към българите, и турците шумно искаха неговото уволнение. Той изглеждаше честен и съзнателен човек, с добра воля, готов да върши това, което е справедливо. Заедно с г. Скайлер и г. Беринг той разгледа по най-сериозен начин въпроса за бедственото положение на хората, чиито къщи бяха опожарени, което ни убеди, че той наистина работеше за облекчаване на техните страдания. Той заяви, че следва пари да им се дадат, добитъкът да им се възвърне, къщите им да бъдат възстановени и всичко възможно да бъде направено за тях. Той беше толкова усърден, толкова сериозен, толкова дълбоко убеден в необходимостта от тези мерки, че човек не би се усъмнил в неговите добри намерения. И какво, не само че добитъкът не е върнат, не само че къщите не са поправени, но г. Скайлер установи, че същият този сериозен и съзнателен губернатор в самия момент, в който ни заявяваше обещанията, издаваше строги заповеди за принудително събиране на редовните данъци от населението в Батак и другите изгорени селища. И това е един от добрите мъже, толкова приятелски настроен към българите, че турците искаха неговото отзоваване.

Ето ви един пример, който илюстрира турските схващания за реформа. До миналата година цялото мъжко християнско население, от пеленачета на един ден до възраст от сто години, беше задължено да плаща военен данък. С голям шум на тромпети същата година била въведена голяма реформа. В бъдеще само способните за военна служба трябвало да плащат освободителен данък и сред народа настъпило голямо задоволство. Но какво било учудването на всички, когато започнало събирането на данъка и се разбрало, че всяко село е получило заповед да плати съвършено същата сума, както и преди. Да-нъкът бил само преразпределен. Общата сума, плащана преди от цялото население на селото, сега падала върху плещите само на тези, които били годни за военна служба. Цялостната сума трябвало да се запази. Такава е турската идея за провеждане на реформи и турският начин за хвърляне на прах в очите на Европа. Какви реформи можем да очакваме от такива хора. Няма да има реформи там. Хилядите безпомощни жени и деца, пеленачета и бозайничета, заклани безмилостно, покрили с костите и плътта си земята на България, крещят срещу тази куха подигравка и разкриват нейната лъжовност. И вие казвате, о държавници на Европа, че status quo-то трябва да се запази, че това положение трябва да продължи. Аз ви казвам. То няма да се запази. Вие трябва да намерите друго решение на Източния въпрос или друго реше-ние ще ви намери вас. Това положение няма да продължи дори цивилизацията да е измама, справедливостта – подигравка, а християнството – комедия и провал.

*  * *

ИЗ ДОКЛАДА НА ЮДЖИЙН СКАЙЛЕР

Цариград, 20 ноември 1876 г.

… Пристигнали в Пловдив с 8 дружини редовна войска и 6 планински оръдия от нов модел, Адил паша и Хафъз паша поели командуването на тукашните сили и Хафъз паша с няколко дружини и многобройна чета от башибозуци се отправил против Панагюрище (Отлуккьой), което било считано за главна квартира на въстанието.

Друга голяма част под заповедите на Хасан паша, която била дошла от Ниш, заминала в същата посока. Бенковски, ръководителят на въстаналите, поел командуването в Панагюрище на 1 май, един ден след събранието на Мечка, и под негово ръководство линия от землени укрепления била изградена по склоновете на хълмовете, преграждайки главния път, идващ от Пазарджик, на около две мили от града. Друга малка стена била издигната близо до края на града. Преди това Бенковски свикал жителите заедно и им отправил енергична реч — изглежда, той е бил красноречив млад мъж, — която възбудила у тях най-голям ентусиазъм. Те отишли в църквата и накарали един от свещениците да благослови тяхното предприятие, а после накарали една млада девойка на 19 години на име Райка, дъщеря на свещеник и учителка в селището, да яхне един кон и да язди в едно шествие, носейки копринено знаме, което тя била предварително уговорена да бродира с образа на един старобългарски лъв и думите „Свобода или смърт“. Впоследствие, след като бе взета пленница, девойката бе наричана от турците „царица на българите“ заради ролята, която тя е играла през тези дни.

След шествието, когато, изглежда, много от въстаниците са били пияни, те атакували конака, или правителственото здание, и убили двама турци, събирачи на десятъка, които се опитали да избягат от конака, а после убили слугата на един турски инженер от Пловдив, който отказал да предаде оръжието си. Две заптиета, друг събирач на десятъка, един събирач на беглика, или такса върху овцете, както и двама помаци били пленени в хана и били затворени; казва се, че те били по-късно убити. Няколко дни след това въстаниците убили и друго заптие, което било крайно жесток и суров човек и бил много мразен.

През първата вечер на въстанието един човек, идващ от Пазарджик, който бил взет за събирач на десятък, бил убит заедно с кочияша на файтона си, тъй като отказали да се предадат. Следващия ден въстаниците срещнали край селището двама турци с три жени. На поканата да се предадат те стреляли и въстаниците в отговор също стреляли, убивайки двамата турци и една от жените. Една от останалите жени размахала сабя и се опитала да се отбранява сама, като ранила един въстаник. Тогава другите стреляли и я убили и нея. Третата жена била откарана в селището и била добре гледана. След завладяването на селището тя била предадена на пашата и по време на моето издирване живееше в Златица. Друг събирач на десятък, който бил срещнат на полето и отказал да се предаде, също бил убит. 10 турски работници, които идвали от Пловдив, срещнали въстаниците край селището и им било заповядано да се предадат. Те отказали и един бил убит, а друг — ранен. Раненият бил прегледан от лекар, а другите, които били хванати пленници, били гледани добре и впоследствие се върнали в Пловдив след завладяването на града. Убити били всичко 12 (а може би 17) турци, двама от които били жени. Повечето от тях били убити с оръжие в ръцете им, когато се съпротивлявали на въстаниците. Убийството на събирачите на десятък, които били възбудили народа с техните несправедливости и насилия, е лесно разбираемо.

На 12 май Хафъз паша със своите части пристигнал откъм: Стрелча, слизайки до голямата църква, дето също били издигнати окопи. Там се намирали около 70 мъже, от които едва 30 били добре въоръжени. На другото укрепление е имало 150 мъже, като Бенковски с 80 добре въоръжени българи се намирал в една местност в планините, наричана Сивата грамада, откъдето очаквал да минат нападащите части. Българите твърдят, че никакви покани за предаване не са им били изпращани, въпреки че се казва, че едно писмо в този смисъл е било получено от един от водителите, който го бил укрил от останалите. Те заявяват, че когато дошли редовни войски до върха на хълма да оглеждат града, започнали да стрелят, а като се приближили, захванали да го бомбардират. Бомбардирането започнало в 9 часа сутринта на 12 май и било спряно приблизително към полунощ. Някои от жителите успели да избягат, но други били възпрепятствувани от кавалерията и били или хванати пленници, или били убити. Ограбването на града и избиването на жителите започнало в петък през нощта и продължило до вторник през нощта. В събота Хафъз паша се опитал да спре грабежа, но поради недоволството на башибозуците на Али бей и Тосун бей допуснато било грабежът да продължи до вторник. Всяка къща била ограбена и близо 400 от всичко 3000-те къщи на града били изгорени. Панагюрище бил значителен търговски център и изгорените къщи обхващали пазара, църквите и всичките училища, с изключение на едно девическо училище, което поради местоположението си не било забелязано. Съгласно най-добрите сведения, които можах да получа чрез внимателно сравняване на сведенията, над 2000 души са били убити във и около града. От тях 769 (264 мъже, 288 жени и 217 деца) били жители на самия Панагюрище, както се вижда от един списък с имена, който притежавам. Другите били от деветте села Динката, Щърково, Елшица, Джумая, Калакларе, Попинци, Ерели, Кепелн, Бяга и Чехлари, които отчасти поради увещания и заплахи от страна на въстаниците и отчасти поради страха от мюсюлманите намерили убежище в града преди приближаването на войската.

Превземането и разграбването на това място, където редовната войска взела главно участие, било придружено от най-диви жестокости и варварство. Изглежда, надали има жена или мома там, които да са останали неизнасилени. Общо извънредно трудно беше да се получат сведения за действия от този род, тъй като поради естествената им скромност жените не желаеха да съобщават за действия, които вярваха, че ще се отразят върху личната им чест, а и мъжете не обичаха да разправят такива работи за своите жени, сестри и дъщери. Нека да добавя и това, че целомъдрието и чувството за чест сред българите е толкова голямо, че нито една жена, за която се знае, че е била изнасилена или прелъстена, не може вече да се омъжи. Обезчестявания и насилия, изглежда, са били толкова чести в Панагюрище, че както се вижда, трудно е да се укрие истината, и аз за нещастие получих най-добрите доказателства за всякакъв вид изнасилвания по отношение на жени и момичета от всяка възраст. Налице бяха актове на зверско отношение, извършено не само върху женския пол. Между другите жертви на похотта на войниците беше и Райка, учителката, за която вече говорих, която била на няколко пъти изнасилвана. Впоследствие била издадена заповед за арестуването й и тя била запряна в къщата на мюдюра в Панагюрище, който също я изнасилил и малтретирал. Този факт бе оспорен на място, тъй като момичето само го отрича. Вярно е, че тя отричаше това пред мен, когато бе разпитвана в присъствието на лекаря на затвора и някои други лица и минаващите по улицата. Когато тя бе запряна в харема на имама в Пловдив, аз можах да я видя на улицата, където тя беше докарана за тази цел. При много частни разговори с нея по-късно тя признаваше, че е била изнасилвана, и нейното свидетелствуване бе потвърдено, що се касае до войниците, от една жена, която е присъствувала и е била очевидец. Че тя е отричала това в съда и че й било предложено да бъде подложена на медицинско изследване, аз не мога да го повярвам. Направени бяха пред мен изявления в този смисъл, но всякога от лица, които не са присъствували при нейния разпит. Селим ефенди, председателят на съда, когото попитах за това, ми заяви, че подобно нещо не е станало пред неговия съд и че за първи път въобще чува за това, добавяйки, че подобен въпрос не й е бил даже поставян.

Между другите актове на варварство Теодор Хаджипеев, стар мъж на 75 години, бил измъчван в олтара на църквата, след което бил убит и изгорен. Един стар сляп мъж, Дончо Стригалов, бил завързан в къщата си и изгорен жив. На друг старец, Цвятко Бояджиев, обществен благодетел, чието милосърдие се разпространявало и над мюсюлманите, както и над християните, били извадени очите, след което бил убит и изгорен. На свещеника Нестор били отрязани пръстите един по един, за да му вземат насила пари. Четирима от осемте свещеници били убити. Всички църкви били разрушени и усилията те да бъдат осквернени сочат религиозната омраза на мюсюлманите. Под олтара и под пода на църквата „Света Дева Мария“ се виждаха големи дупки, изкопани с надежда да се намери скрито имане. Труповете на няколко деца, които са били закопани зад църквата, бяха също изкопани с надежда да се намери имане — те бяха изядени от кучетата.

Ако и загубите на града да бяха малки в сравнение с някои други селища, при все това поради обирите отчаянието бе и е твърде голямо. Местната индустрия понастоящем е изцяло разорена и жителите въпреки загубите си са принудени да заплатят редовните си данъци независимо от щетите, причинени от нападащите части. В един от хамбарите житото, принадлежащо на турските събирачи на десятък, било изгорено от войската, но местните жители бяха задължени да възстановят неговата стойност — 75 лири.

Юсуф ага и Рашид бей от София напреднали към Петрич (339 къщи), който изгориха. Петрич се защищавал срещу башибозука в продължение на 10 дни, през което време турците според техните изчисления загубили 15 души; според българските изчисления 85 българи били убити; много от децата били умъртвени посредством страшни мъчения. Хафъз паша с неговата редовна войска ограбил и изгорил също селата Мечка, Мухово, Баня, Попинци, Бъта, Раковина и някои други. Почти целият добитък и жива стока на града били откарани.

Хасан паша, който дошъл от Ниш, пристигнал в неделя — 14 май, в дефилето на Капуджик. Турските власти казват, че имал там схватка с въстаниците и напълно ги разбил, убивайки много от тях. Официалната равносметка в „Ла Тюрки“ твърди, че броят на останалите на полето бил 200 души. На 15 май Хасан паша пристигнал в град Ветрен, 18 мили западно от Пазарджик (според официалното съобщение), „без да срещне ни най-малка съпротива; селяните се предали и дори целунали топовете и оръжието на войниците, за да покажат своето подчинение“. Въпреки това той бомбардирал селото, изгорил църквата и 156 от 350-те български къщи, а изцяло ограбил останалите. След два дни оплячкосвания и разрушения Хасан паша изпратил вест на жителите, които избягали в Сестримо, че могат да се върнат. Около 140 души — главно мъже — били убити. Хасан паша след ограбване и опожаряване на Чехларе, Дере харман, Церово и Славовица стигнал Пазарджик на 16 май. В споменатите четири села били убити от войските 86 души.

Има някои много интересни подробности за действията на Хасан паша от един източник, който едва ли може да бъде заподозрян в преувеличаване в ущърб на турците. Имам предвид едно писмо на турски офицер с дата 26 май от Ихтиман, включено в телеграма на г-н Блънт, английски консул в Солун, добре известен заради симпатиите си спрямо Турция, публикувано в английската синя книга „Турция, № 3 (1876); с. 324“. „Ние едва бяхме дали няколко изстрела, когато отбранителната линия се разстрои и повече от 2000 българи побягнаха. Ние започнахме да ги преследваме, стреляйки с пушки и с по-малки оръжия. Тези, които избягаха, бяха посрещнати на хълма от друг батальон. Само една малка част от тях се спасиха чрез бягство. Останалите, включително трима попове, бяха убити. В 11 часа, без да бяхме загубили нито един човек, ние победоносно стигнахме друго планинско възвишение. На другия ден продължихме движението си, изгаряйки без състрадание няколко села, покрай които минахме, и вземайки със себе си добитъка. Изпратихме 10 000 глави в София, още толкова в Пазарджик, без да броим тези, които всеки батальон остави за собствено ползуване. След преход от 8 дни достигнахме Белово с два топа и там въстаниците се предадоха без бой и бяха взети пленници.

В Белово Хасан паша поиска 45 000 пиастра за 2 часа със заплахата, че иначе ще бомбардира. Жените дадоха герданите си с пендари, за да се събере сумата. Петдесет и един пленника бяха закарани в Пловдив, пет от които умряха по пътя от малтретирането. Много пленници бяха изпратени в София, включително два попа, които бяха нечовешки измъчвани, докато умряха.

От Пазарджик войските на Хасан паша заминаха на юг от Брацигово, което беше защитавано шест дни срещу башибозуците на Али бей и Мехмед Али бей от Пазарджик, който преди това беше разрушил Радилово, Аликочово, Бяга, Козарско и Здребичта. Веднага щом жителите видяха редовните войски, те предложиха да се предадат, но Хасан паша бомбардира селото, което не беше сериозно разрушено. Четиридесет и пет от жителите бяха убити. След като Хасан паша отиде в Пловдив, селото бе изцяло опустошено от башибозуците.“