КАКВО СВЪРЗВА ЦАРЯ НА ПИРИНА САНДАНСКИ С ЦАРЯ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ ФЕРДИНАНД?

Напоследък имах възможност да прегледам отново спомените на водача на ВМРО Иван Михайлов. Припомняйки важни моменти от биографията на Тодор Паница, убиецът на Иван Гарванов и Борис Сарафов, наказан заслужено и по подобающ начин от съпругата на революционера Менча Кърничева във Виена, видният революционер, историк и хроникьор на борбите на македонските българи се спира и на недостатъчно проучения въпрос за връзките на злополучния монарх Фердинанд Сакскобургготски с Яне Сандански.

Ив. Михайлов, въз основа на негови проучвания и на разказаното от индустриалеца Иван Балабанов прави публично достояние тесните връзки между царят на всички българи и царят на Пирина. Вредите, които тези двама титулувани монарси нанесоха на народа ни са известни до болка за всеки българин. Въпреки, че за да се направят сериозни изводи от тази престъпна дружба са необходими и други безспорни документи все пак имаме възможност да направим и тук някои предварителни заключения.

 

Ив. Михайлов се спира на вредната дейност на Сандански и серчани, довела не само до убийството на едни от най-достойните българи Иван Гарванов и Борис Сарафов, по това време задгранични представители на ВМОРО в София, но и на редица още зулуми и жестокости в тогавашния Серски революционен окръг. От други странични сведения беше известно, че Сандански по време на екзекуцията на Гарванов и Сарафов се е намирал в София, ръководейки и наблюдавайки отблизо акцията на Паница. Слуховете водеха Сандански в дома на д-р Васил Радославов, заедно с Фердинанд, също един от безспорните виновници за втората национална катастрофа. За пребиваването на Сандански в София по време на убийството дава сведения и един от най-близките негови съратници мелнишкия революционен деец Георги Коцев. Ив. Михайлов, чрез свидетелствата на Ив. Балабанов по доста категоричен начин го доказва, свързвайки неговото укриване  в София с Двореца и Фердинанд, както и вината на коронясания злосторник и с разцепленията в Македоно-одринското движение.

На тези отношения, но вече станали враждебни, се спира в своя кратък спомен и видният македоно-одрински революционер анархиста Михаил Герджиков. Мишел е свидетел, как след първата национална катастрофа Сандански търси съмишленици и поддръжници на планираното от него убийство на довелия до невиждана до онзи момент трагедия българския народ – цар Фердинанд. Вероятно по това време или в Сандански е проговорило българското му чувство и самосъзнание, или пък му се е искало по най-категоричен начин да затвори устата на доскорошния си душеприказчик, който чрез послушковците си в българския Парламент наскоро на него и на виновните му съратници-серчани му беше издействал официална амнистия.

Прилагам и един важен в случая документ, излязъл изпод ръката на друг виден македоно-одрински деец и създател на Македоно-Одринското опълчение полковник Стефан Николов. Това свидетелство на бележития наш революционер и военен деец предхожда времето на първата национална катастрофа, но показва чрез прозорливия полк. Ст. Николов опасния път към катастрофите, по който вървеше монарха, както и неговото вредителство по отношение на Македоно-одринското дело.

Тук за първи път ще имате възможност да видите три непубликувана до сега снимки от убийството и аутопсията на заслужено наказания Пирински цар.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ИВАН МИХАЙЛОВ
САНДАНИСТИТЕ И ПРОЯВИТЕ ИМ

 

Против македонското движение правителството си послужи с Тодор Паница и една група около него измежду средата, която през турския режим бе известна под името, санданисти

За да се получи пълна яснота за положението, полезно е да дадем някои разяснения върху миналото. Толкоз повече, че в случая се целеше възкресяването на дрязги в ВМРО, които бяха заглъхнали от дълги години.

Какво представляваше санданизмът и кой бе Тодор Паница?

Санданизмът е един разкол в средата на ВМРО след Илинденското въстание. Тоя разкол на времето бе афиширан като левичарски, понеже такава фирма искаха да му поставят явилите се около Яне Сандански четири-пет души доброволци от България с левичарски схващания; между тях имаше и някои от Маке¬дония, като Д. Х[аджи]димов. Нито личните подбуди на Яне, нито цялата инспирация на разкола, имат нещо общо с каквото и да е леви¬чарство, ако под това название разбираме марксизъм или даже демократизъм.

Санданизмът не е носител на нова политическа идея, макар някои да твърдят, че въпросът се отнасял до автономията. В устава на ВМРО тя бе вписана още на 1893 г. В нейно име бе повдигнато и Илинденското въстание. Сандански и другарите му се оформиха като фракция след това въстание. Автономията бе, значи, проповядвана 10 години преди да бе станало известно името на Сандански. Вярно е, че той фанатично бе поддържал тази идея като член на ВМРО и непоколебимо отблъсвал ударите на върховизма. И именно, отблъсвайки тези удари, той се почувствувал, както се разправя от съвременници, много пораснал в собствените си очи. Вестниците разпространиха славата му. Разчул се бе много из Турция като прогонвач на четите, водени от български офи-цери. Другаде войводите нямаха възможност да се борят с върховизма, тъй като в районите им той не съществуваше.

Във всеки случай отпорът срещу върховизма е дело на ВМРО, а не лично на Яне. Ако той не бе войвода в Серски окръг, друг щеше да бъде и пак щеше да се противопоставя на върховистките чети.

Антуражът на Яне наричаше българската държавна политика империалистическа, служейки си изобщо с речника на тогавашните социалисти. ВМРО не одобряваше също политиката на официална България, но я отхвърляше като погрешна, без да я смята империалистическа.

На борците от Илинденското въстание санданистите започват да прикачват епитета „върховисти”, защото не били съгласни с тях и защото обявиха въстанието. Естествено, дейците от останалите окръзи започнали да гледат на Сандански като на човек, който се престарала и увлича. Явили са се и гласове, че ако той не се подчинява на мнозинството, ще трябва да бъде заместен с другиго в окръга му. С изключение – за известно време – на Чернопеев и негови близки хора от съседния нему Струмишки окръг, може да се каже, че всички други деятели са прекъснали връзките си със Сандански, колкото той и да се е стараел да ги създава и заякчава, използувайки и неуспеха на Илин-денското въстание, за да напада Груева и другите видни лица на ВМРО.

Под влиянието все на неговия левичарски антураж, Сандан¬ски е осъждал ръководството на организацията като диктаторско, целейки да вземе на своя страна онези, що са смятали за полезно да се сложи ВМРО на по-демократични начала, след като тя вече бе вкарала в редовете си широките народни маси. Приема се по-късно и демократичен устав, но Сандански пак си останал с настроение против всички, които не мислят като него, или по-право, които нямаха неговите настроения.

Той почти съвсем се откъснал от целостта на организа¬цията и тя получила едно накърнение на своето единство чрез открит разкол в Серския окръг. От тогава в цяла останала Македония думата „санданизъм” започва да буди еднакво пори¬цание както думата „върховизъм”. Но и в самия Серски окръг мнозинството от населението е останало вярно на ВМРО, т.е. про¬тив Сандански. Срещу това население той е повел борба.

В атмосферата на всички тия разпри Сандански и другарите му изпратиха от своята среда Тодор Паница в София да извърши убийството на задграничните представители на ВМРО Иван Гарванов и Борис Сарафов, през 1907 година. Те убиха и драмския войвода Михайл Даев. Така за първи път се турна начало на взаимни избивания и в самата среда на ВМРО, след като преди това бе водена борба с оръжие против върховистите. От този момент Яне беше скъсал с 90 на сто от районите на Маке¬дония. Очерта се напълно като разколник, желаещ да командува над ВМРО, без да държи сметка за мнозинството, макар сам по-рано да искаше тя да се управлява на демократични начала.

Яне е бил със слабо образование, но природно буден. Преди да дойде в редовете на ВМРО, бил е надзирател или директор на затвора в град Дупница. Попаднал е под влияние на окръжаващите го по-образовани от него. Имал е голям кураж и енергия. Но от мнозина съм слушал, че се отличавал с крайна жестокост. Върховистите, в тяхно число и Протогеров, уверя¬ваха, че в своя район Яне е избил над четиристотин и седем¬десет души. Родното му село Влахи, в Мелнишко, се обявило про¬тив него и взело страната на върховистите. Сандански се заканил на една фамилия в селото, че ще я избие заедно с котките. Таско Стоилков от Кочариново, който дълго време е бил в услуга като граничен пунктов началник на санданистите, и познаваше доста техни помисли и деяния, твърдеше, че Яне устоял на зака¬ната си; нападнал на сам ден Великден и избил цялото въ¬просно семейство, като до човешките тела действително се оказала и една убита котка.

От онова време датират и някои твърдения, които тепърва трябва да бъдат по-добре осветлени от живите съвременници. Така, например, поддържа се, че той е влязъл тайно от ЦК на ВМРО във връзка с младотурците. Приписва му се и голямата грешка, че при обявяването на „Хуриета” от страна на турските военни, през 1908 година, той пръв с четите си е напуснал нелегалния живот, слезнал в градовете и се побратимил с турската власт, преди да й са поставени каквито и да е условия относно свободите и правата на македонското население. А Хр. Матов, Тод. Александров и мнозина други деятели са смятали, че побратимяването с шумно обявения от турците конституционен режим не може да стане, и революционните чети не трябва да сложат оръжие, без да са искани и получени правдини за народа. Такава грешка била извършена и от Петко Пенчев в Битолския окръг. Касае се до един от най-важните моменти в живота на Македония. Съпоставена със становището на Матова и Тодора, постъпката на Сандански се явява като посегателство върху шансо¬вете на Македония да направи стъпка към своята свобода. Ако Младотурският комитет, наистина, откажеше да даде съответни гаранции за свободите и правата на народностите, естествено е, че по-трудно би могло да бъде заблудено общественото мнение в полза на новото управление. Станало би ясно веднага, че за да се осуетят реформите в Турция, е обявен „хуриетът”. И понеже новата власт имаше нужда от морален кредит в чужбина, не е изключено да се получеха съществени резултати от едно по-обмислено поведение на македонските революционери в 1908 год.

Лошо впечатление е направила и агитацията на Яне да бъдат подчинени на турското Министерство на просветата българските черковно-училищни дела в Македония. Знае се, че целият българ¬ски народ бе под ведомството на Екзархията, която биде създа¬дена с общите негови усилия, за да бъде духовен център на българщината. Тези отстъпки са правени от Яне, без да е дадено срещу това нещо конкретно и ценно от турското управление.

От тая епоха датират не особено ласкавите тълкувания за проявеното от младотурците внимание към някои от видните санданисти, които се бяха съгласили да вземат стипендии за следва¬не в чужбина, или гори за използуване – какъвто е случая с Ал. Буйнов. От мнозина селяни съм слушал в Мелнишко неодобрение за дето и сам Яне Сандански е взел за експлоатация Марикостенските бани. Благосклонно внимание към него бе показано и чрез подарената му от султана арабска кобила.

Санданизмът повлече народни сили в няколко околии, като отвори в тях междуособна война. Много хора от народа, не знаейки друго освен туй що им казваше Яне, не можейки да чуят думата на останала Македония, сляпо го следваха. И те вярваха, че само той е бил за автономията.

В с. Жабокрът, Кюстендилско, се събра конгрес на ВМРО, където голямото мнозинство на организацията осъди на смърт Яне и по-видните му другари за убийството на Гарванов и Сарафов и предизвиканото разцепление.(1)

Таско Стоилков(2) два-три пъти ми е казвал, че Сандански и негови приближени са положили клетва за приятелство с младотурски офицери в Цариград през 1908 година. Тогава Яне бе стигнал с четници от най-близкия по посока на Цариград маке¬донски окръг – Серския – и взе участие при осуетяване на опита за възвръщане режима на Абдул Хамид. Множеството доброволци от цяла Македония бяха на път, когато всичко бе вече бързо ликвидирано. За въпросната клетва Таско узнал от най-близките до Сандански другари. Но не можеше точно да изясни в името на кои идеи е осветено побратимството; във всеки случай този факт внесъл в Таско разколебаване, макар и след смъртта на Яне да не се е отричал изцяло от него – според както сам зая¬вяваше.

Лично установих, че сред турското общество Сандански бе гледан с голяма симпатия. През четирите години, които прекарах в Турция като политически пленник (1934-1938 г.) нямах възможност да влизам във връзки с много турци. Но все пак било полицаи, било други, срещнах неколцина; и като попадахме на разговор за Македония, повечето от тях споменаваха името на Сандански, като да не познаваха друг наш борец. Интересното бе, че го наричаха „ бизим Яне” (наш Яне). От чувството на тези хора ми ставаше ясно, че го ценят като ратник на никаква тяхна кауза, или обща тяхна и негова политика. Когато бях преместен от Анкара на остров Принкипо при обещание, че мога вече да замина в чужбина, влезнах няколко пъти в едно кафене до пристанището. Придружаваха ме винаги полицаи. Там веднаж се приближи до мене симпатичен възрастен човек, атлетично сложен, със засмян израз. След кратък увод той ми каза, че е бил непосредствения военен началник, под чиято команда е действувал известния нам Тефиков, съученика на Гоце Делчев от Софийското военно училище. Тефиков е командувал потерята, която заобиколи село Баница; той позна убития Гоце, някогашния си съученик. От дума на дума моят събеседник също заговори за „бизим Яне” и ме запита как в същност се гледа сред македонското движение на Сандански. Дочувайки на каква тема раз¬говаряме, към нас се бяха приближили полицаите, кафеджията и неговият роднина, запасен офицер от авиацията. Пред всички обясних, че за грамадното мнозинство на македонското дело Яне е един разколник; че това мнозинство му приписва като минус интимното му приятелство с младотурците, които сбъркаха като не дадоха очакваните правдини в Македония; и че те сами могат да преценят колко би им било приятно, ако ние наричаме „бизим” (наш) някой техен общественик или борец. Не смятам, че моите обяснения им бяха твърде приятни, но лицето, което бе из¬пратило потерята срещу Делчев, ми поблагодари за обясненията.

Това малко отклонение направих, за да допълня и с моето впечатление онова, което от много други бях чул и прочел, а именно – че Яне доста бе прекалил в приятелството си с Младотурския комитет, без да доглежда неговата политика, неблаго¬приятна не само за нашата народност в Македония, но и за всички нетурски националности в Империята.

Смятам, че е уместно да направя още едно отклонение, което в известен смисъл допълня картината за санданизма. Привърже¬ниците на Яне още на времето, а по-късно и всички други, които за някакви цели са пожелавали да си послужват с неговото име, настойчиво са поддържали, че той и близките му другари фанатично са били за независимо македонско движение, и че били всякога ре¬шителни врагове на цар Фердинанд. Във връзка с това привеждам тук каквото узнах от г-н Иван Балабанов, много известен в България индустриалец. Дълги години той имаше фабрика до село Кочериново, Дупнишко, може да се каже на няколко крачки до някогашната турска граница, където свършваше и района на войводата Сандански. От тогава, т.е. още от преди „Хуриета”, Балабанов се е сближил с Яне. В своята история върху маке¬донската освободителна борба Хр. Силянов споменава за тази близост, както и за приятелството на друга една заможна и позната българска фамилия със санданистите, – фамилията Чапрашикови.

Балабанов е правил много услуги на четите от Серски окръг, които са били с Яне. Но по убеждение той – Балабанов – е монархист, добре познат на цар Фердинанд, а още по-добър приятел на цар Борис. Който е имал случай да разговаря с него, веднага е схващал, че г. Балабанов е твърде сериозен човек. С оглед на това неговото свидетелство за Сандански смятам повече от достоверно. На 28 март 1957 г. моят приятел Асен Аврамов ми писа:

„Драги Радко (3), при престоя ми в Милано видях г-н Иван Бала-банов. В разговора ни той попадна на една тема, която ми се видя много интересна и смятам специално ще интересува и тебе. Във връзка с македонско¬то дело и връзките си с македонски дейци той ми обясняваше, че бил много близък с Яне Сандански. Той даже прибави, че без да знае, лично, със собствения си автомобил извел тайно вън от София Тодор Паница след убийството на Гарванов и Сарафов. В разговора ни той категорич¬но каза, че Сандански подържал връзки със софийския дворец и с цар Фердинанд.

Г-н Балабанов каза следното: „Сандански имаше винаги прием в двореца при Фердинанд. Той отиваше там през задната врата, когато искаше. Дворцови хора се срещаха с Яне също така.

Един ден Яне дойде в София при мене и поръча веднага да стана и да го закарам с автомобила си за към Самоков. Станах, защото трябваше да стана, и да го откарам. Така мислех, че трябва да бъде. Като дойдохме в гаража и шофьора ми изкара автомобила, Яне грубо го избута и му каза, че той няма да кара и че аз лично ще трябва да шофирам. Шофьора протестира, не искаше да остави колата аз да шофирам, защото имаше голям сняг. Но Яне наново го избута. В това време влязоха двама непознати на мене, които Яне водел със себе си. Така тряб¬ваше аз да карам колата.

Това беше два месеци след убийството на Гарванов и Сарафов в София. Сетне разбрах, че единият от непознатите, които Яне доведе, бил самият Тодор Паница.

По това време имаше доста голямо търсене из София на Паница. Крили са го из София. Но от двореца е бил предупреден Яне, или самият Паница, на всяка цена да бъде изкаран от София. Така и стана, като аз съм го изкарал без да го познавам.“

Балабанов твърди с положителност, че предупреждението за изкар¬ването от София на Паница е било направено от двореца...“

Когато се срещнах с Аврамова подир това му писмо, стана дума, че би било интересно ако може да се узнаят повече подроб¬ности. Ето защо Аврамов, използувайки свое пътуване до Белгия, наново се бе срещнал с Балабанова и по тоя повод ми писа на 5 ноемврий същата година:

„На връщане от Белгия се отбих в Милано. Използувах престоя си да видя и г. Иван Балабанов. Той се зарадва, че му се обадих и вечеряхме заедно по негова покана. Сам повдигнах въпроса за Яне Сан-дански и отношенията му с Фердинанда. От разговора изваждам заклю-чение, че Балабанов не само трябва да е бил близък, но и интимен със Сандански. Той е поверявал своята сигурност в ръцете на Балабанов в момента след убийството на Гарванов и Сарафов.“

Аврамов пояснил, че убийството на Гарванов и Сарафов не е било точно през зимата. А Балабанов е казал:

„Убийството не бе през зимата; в същност то бе вече в зима(4), но бягството стана доста време след това, имаше дълбок сняг. Властта отначало не взе сериозни мерки за издирване на Сандански и Паница. Допускам, че не взе мерки под влиянието на двореца. Но сетне бе принудена да вземе по-сериозни мерки. Това двойно убийство бе потресло не само София, но и цяла България. С взимане на тия мерки аз смятам, че Сандански е бил предупреден от Фердинанд заедно с Паница да напусне София. Допускам че Митович лично е предупредил Сандански от името на Фердинанд. Митович, който бе началник на полицейския участък около двореца, бе доверено лице лично на Фердинанд. Затова имам основание.

Ще знаете, че Сандански бе под влиянието на двореца, на Фердинан¬да. Всичко, което той е извършил от значение, е извършено под влия¬нието на Фердинанд. Ако той е напакостил на Македонската организация, това е направил само под личното влияние на Фердинанда. Сандански бе много често при Фердинанд. А за какво би разговарял така често с него?

Сандански беше много често при мене, било в София, било в Бараково. Аз имах много писма от него, отнасящи се главно до пренасяне на оръжие и разни материали. Но всички писма изгориха при бомбардировките на София през последната война. Къщата ми бе разрушена от бомба и от запалителни бомби. Така че и архивите ми, ведно с библио¬теката ми, изгоряха.

Наскоро след смъртта на Сандански аз получих едно конче ро-дено от чисто арабската кобила, подарена на Сандански от турския султан. Той говореше, че като роди кобилата, ще ми подари конче именно от нея. Същото говорил на приятелите си докато е бил жив. Наскоро след неговото убийство ми донесоха в София кончето. Донесе ми го Таско Стоилков. Кончето бе много умно; качваше се по стълбата всяка сутрин в кухнята, за да яде захар и хляб. Така, че, изпълнили волята на Сан¬дански след смъртта му.“

Тия съобщения на Аврамов ми изглеждаха повече от странни защото аз бях свикнал да вярвам, че Сандански през целия си живот, до смъртта си, е бил само такъв, какъвто се е представлявал винаги, т.е. заклет противник на цар Фердинанд. Затова рекох и лично да запитам наново г. Балабанова за доизяснение по въпроса. Неговият отговор предавам в приложението, фотографиран. Ето какво ми отговори той с писмо от 27 декемврий 1957 г.:

„Уважаеми и драги приятелю, благодаря за вашите любезни поздравле¬ния, които най-сърдечно отвръщам и Ви моля да предадете на г-жа Ми¬хайлова заедно с моите почитания и искрени благопожелания за щастлива Нова година.

Що се касае за зададения ми от Вас въпрос за Сандански, трябва да Ви кажа, че минаха много години от тогава и може би известни впечатления и спомени да са вече заличени у мен. Мисля, обаче, че ако с две думи Ви кажа това, що е още прясно в паметта ми, и сравнено с Вашите спомени и бележки, ще додете до едно безспорно заключение.

Не беше за мен тайна, че Сандански влизаше, много често, в дво-реца през северната врата, и мен тогава ми правеше впечатление, че влизаше там с револвера в джоба си ...

От странични и по-късни сведения, които не си спомням от къде и как съм имал, остава у мен впечатление, че Сандански е бил предупреден, че ще бъде арестуван (мисля чрез Митович) (5) и възмутен и огорчен, че трябва да бяга, е дал израз на своето възмущение.

Дали той се е считал зле отплатен за това, което е вършил, и е станал неприятел на Фердинанда (след като е бил приятел), ще мо¬жете Вие по-правилно от мене да прецените.

Мъчно се решавам сега вече да пътувам. Ако, обаче, дода къде Вас, ще се радвам много да Ви видя и да Ви стисна ръката, пък от дума на дума може да си спомниме работи, които биха Ви интересували.

Сърдечно Ви поздравлявам,

Ваш, И. Балабанов.“

След това наново писах, за да ми бъде изяснено дали послед¬ните срещи на Сандански с цар Фердинанд – доколкото си спомня г. Балабанов – са ставали наскоро преди убийството на Сарафов и Гарванов, или пък са ставали години преди това. Добавях в писмото си: „Това уточняване, или поне приблизи¬телно определяне на епохата на срещите, ме особено интересува във връзка с голямото ми желание да си съставя едно мнение върху въпросната епоха на домашни разпри сред ВМРО

На 14 януарий 1958 г. Балабанов ми отговори по следния начин:

„Уважаеми и драги приятелю, съм в притежание на любезното Ви писмо от 9 т.м. на което, ако отговоря категорично се страхувам, че мога да Ви подведа да направите едно неправилно заключение по въпроса, който Ви интересува; защото не мога да си дам сметка кога са почнали споро¬вете; обаче, не може да става дума за години преди убийството на Сарафов и Гарванов. Посещенията, за които говорим, и които не са били редки, могат да бъдат само месеци преди произшествието прекъснати, ако са били прекъснати въобще. Факта, че се е наложило, в определено време, да се напуска столицата, чини ми се, указва, че някаква връзка е останала. Тая връзка аз подозирам – без да знам положително – че е бил Митович ...“

Снимка и от това писмо е приложена.

Не може, значи, да има съмнение, че Сандански е влизал в двореца при цар Фердинанд тайно, през времето когато той – Сандански – бе създал разкол в средата на ВМРО и чрез перата на приближени около него водеше спорове, отправяше на¬падки срещу ръководството на освободителното дело. Връзката с двореца в София е останала и до времето когато Сарафов и Гар¬ванов паднаха убити от лице, изпратено от Сандански.

Христо Силянов в своята книга „Освободителните борби на Македония” (6) споменава, че по-късно – след убийството на Гар¬ванов и Сарафов – се установило как Паница напуснал София; а именно – че вечерта след покушението бил спал в Борисовата градина, а на другия ден напуснал столицата с влака. Не е казано от къде са тези сведения. Невероятно изглежда Па¬ница да е бил така лишен от приятели и познати, при които да се укрие още същата вечер, та да е принуден да отива в шуб¬раците на Борисовата градина. Сигурно е обратното – че той е имал приятели, които биха му дали прием, така както и дотогава. В случая имаме на лице меродавно признание на самия Балабанов относно излизането на Паница от София.

Ако версията, изнесена от Силянов, е изхождала от самия Паница и неговите другари, основателно може да се допуска, че те са се старали да прикрият истината.

Казаното от Иван Балабанов съпоставям с туй, което бях чул от Гьошо Гочев, мой съгражданин и учител. Той бе винаги близък на най-видните хора в македонското движение. Някога в Солун е водил шифрованата кореспонденция на Централ¬ния комитет с разни околии; организирвал е пренасяне на гръц¬ки пушки по море, за да се въоръжават районите, които по-късно участвуваха в Илинденското въстание; бивал е помощник при задграничните представители Сарафов и Гарванов; беше близък на Матов и Александров. Гочев и до смъртта си бе доверено лице на Централния комитет на ВМРО. Той ми е казвал няколко пъти, че Иван Гарванов е бил много подозрителен към политиката на цар Фердинанд и заявявал, че „злото е у Фердинанда”. Запитвайки Гочева да ми обясни какво подразбира в тия думи, отговарял ми е че, според Гарванова, отговорните фактори на България не гледат искрено на ВМРО, не желаят да я виждат много силна, нито самостоятелна.

Чудни са – за да употребим най-мек израз – тия срещи на Сандански с царя – тоя Сандански, който се самопосочваше като заклет враг на върховизма.

Голямо недоумение и подозрителни запитвания е предизвикал у мнозина съвременници фактът, че цар Фердинанд е изпратил венец, за да бъде положен върху гроба на Сандански, наскоро след като той бе убит. Венецът е занесен от Иван Вапцаров, родом от Банско. Самият Вапцаров повтаряше, че тази работа никак не може да я разбере – цар Фердинанд изпраща венец за Сандански ...

След казаното от г. Балабанов всеки ще се запита: какво изобщо означават тия посещения на Сандански в Двореца в Со¬фия? При това знае се, че Яне не бе нито член в Централния комитет на ВМРО, нито нейн задграничен представител, тоест нямаше никаква отговорна роля за цялото македонско движение. И особено знаменателни се явяват тези негови посещения в едно време, когато се бе заел стремглаво да създава разцепление в редовете на ВМРО, макар и ограничено само в Серския революционен окръг.

* * *

Ако некогашните санданисти желаеха да бъдат полезни на Македония; ако държаха за самостоятелно македонско движение – по отношение на българското правителство; но също така за самостоятелност и спрямо всички останали фактори в света – за тях имаше само един път подир 1918 година: да станат чле¬нове на възродилото се македонско дело, да продължат борбата за освобождението на Македония. Същото, впрочем, важеше и за не-когашните върховисти, както и за всички течения и групи от ми¬налото, върху които следвоенното положение на Македония хвър¬ляше една дебела обезличителна сянка и решително им диктуваше сливане в една всенародна самостоятелна борба, под старото знаме на обособена Македония. Ето защо членовете на ВМРО след войната също не се нарекоха централисти, както се наричаха едно време за различие от върховистите.

Имаше вече една ВМРО обща за всички, в чийто редове влез¬наха и много некогашни санданисти от районите на Струмишкия и Серския революционни окръзи.

Около Тодор Паница подир 1918 г. се групираха известен брой лица, които не се интересуваха от борбата за освобождението на Македония; не се интересуваха и от никаква лична или групова независимост по отношение на българската власт и други външни фактори. Ако чрез делата на тези хора поискаме да узнаем какво съдържание влагаха в термина санданизъм, открили бихме нещо жалко. Те мислеха само за партизанство, за обогатяване, дос¬тигане до високи постове в държавната машина на България. Може би смятаха, че въпросът за освобождението на Македония е приключен, след като към България се присъединиха пет македонски околии, в които те ще могат да се разпореждат като в свой дом: толкоз повече, че Стамболийски обещаваше четиридесетго¬дишно властвуване на земеделската партия. След 1908 г. те бяха престанали да действуват срещу турската власт. А и подир ид¬ването на гръцкото робство в някои от околиите на окръга – за чиито представители те винаги искаха, съвсем неоснователно, да минават – никой от тях не се мерна за борба. По-интересно и изгодно им се видя да се занимават с депутатски избори в освободените пет околии около Пирина.

Още едно обстоятелство се прибавяше, за да направи по-неузнаваема обществената им физиономия; това бе комунистическата, а и анархистическа принадлежност на мнозина измежду тях.

Без съмнение, санданизмът беше сега една закръглена отживялост. Тая дума се употребяваше като безцветно наметало върху партизанството на Паница и антуража му, за да бъде упот¬ребена малко по-късно, пак тъй несполучливо, за прикритие на не¬говите лудории, а на края, на неговото открито предателство.

На младини Паница бе дошъл от България в редовете на македонските чети, прояви се като смел борец и по-късно бе назначен от Сандански за войвода на Драмската околия. Спо¬менахме другаде, че при обявения от Сандански разкол, извърши убийството на Сарафов и Гарванов.

-------------

БЕЛЕЖКИ:

( ) Конгресът в с. Жабокрът бе свикан през март 1908 г.

(2) Стоилков години под ред е доверен човек на Сандански. От пунктът в с. Кочериново, съвсем близо до тогавашната турска граница, е изпращал материали и книги към Серския револ[юционен] окръг. За кратко време е бивал и четник.

(3) Радко е псевдоним на Иван Михайлов.

(4) Сарафов и Гарванов бяха убити на 10 декемврий 1907 г.

(5) Полицейският участък на Митович се намираше на около двесте метра от царския дворец в София. При всички смени на правителст¬вата, когато обикновено ставаха и много промени в полицията, Митович оставаше неизменно на своята служба, в същия участък, бидейки основно запознат с условията в тоя централен квартал. В очите на всички той минаваше като дворцов пристав.

(6) Т. II. стр. 505, под линия.

Публ. в Ив. Михайлов, Спомени. Т. II – Освободителна борба (1919-1924 г.). Лувен, 1965, с. 247-256.

 

* * *

МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ (1)
EДИН МАЛЪК СПОМЕН

 

Това бе в дните между двете катастрофи на България. Фердинанд бе свил знамената на бъл¬гарските полкове „за по благо¬приятни времена". Наедно с по¬крусата, по друмища и урви шествуваха върволица нещастници, прокудени от огнищата си из Ма¬кедония и Тракия. Те навлизаха в селата и градовете на България и разхождаха своята мизерия и от¬чаяние. Филантропията на фарисеи¬те и филистерите не лекуваше, а чоплеше раните. Разочарованието бе голямо и възмущението — общо. Защото, след тридесет и пет го¬дишни усилия за освобождението на братята — роби и консолидира¬нето на българската държава, “ца¬ря на всички българи" употреби всички усилия и намери сгодния момент да изпълни мисията, за която бе изпратен на Балканите. Той влезе в ролята на провокатор и успя.

Всеки очакваше да се потърсят виновните и се наложат наказания. Защото престъплението бе на лице и то бе ужасно.

И всеки отправяше погледи към ония, които десятки години притезаваха да бъдат водачи на българския народ.

Те бяха се скрили обаче в миши дупки и чакаха времето да за-глади всичко, защото разчитаха на максимата, че народите имат къса памет.

А в това време „първият гражданин в страната", агента на тев-тонския империализъм и смешния подражател на „краля слънце"(2) обмисляше, начина по който би мо¬гъл да потърси своя реванш за сметка на нови стотици хиляди жертви, на нови разорения и нови погроми. Зер той се увери, че живее в село без кучета.

Малко по инак мислеха други едни водачи — ония, коиго в продължение на дълги години възпи¬таваха народа в Македония и Тра-кия да се организира и готви за борба срещу своите политически и икономически гнетители.

За тях една нова авантюра на Фердинанда означаваше нови ра-зорения на Македония и Тракия, нови страдания, ново обезлюдяване на тия страни. Това не можеше и не биваше да се допусне. Налагаше се да бъде обуздан и обезвреден един път за винаги оня, който заедно със своята персона донесе в България политическата корупция и моралната поквара, разедини народа и застана като абсолютен монарх сред „сбирщина от каналии". Неговите похвати бяха познати вече и ми-налото му сведочеше за онова, което можеше да се очаква от него.

Защото той бе рецидивист.

И защото не бяха още разчистени старите сметки от 1895 и 1902 години.

О, ако тия сметки бяха ликви¬дирани на време нямаше да се стигне до погромите и разоренията. Най-много щеше да се тьркули една коронована глава и щеше да се разори едно царско семейство...

Затова ония, които смятаха себе си за морално задължени да пре-дотвратят нови страдания на македонския и тракийски народи, намериха за необходимо да дей¬стват тоя път о време.

* * *

В ония тъжни дни мнозина от македонските и тракийски революционери се намираха в София. Тук беше Яне Сандански(3), тук бяха и много негови другари. Бяха тук и някои революционни дейци из Тракия. Всички тия люде при¬надлежаха към тъй наречената ле¬вица в македоно-одринското движение. Всички те се срещаха често, разменяха мисли върху положението създадено след Между¬съюзническата война и търсиха пътища, по които да се избегнат нови катастрофи и разорения.

В тия срещи взимаха участие понякога и Кръстю Станчев(4) и д-р Владов(5), първият като виден журналист и общественик левичар, взел дейно участие в Македоно-одринското опълчение, а вторият, като разкаял се върховист - и два¬мата враждебно настроени спрямо Фердинанда и неговата политика.

След много срещи и обстойни разисквания стигна се до заклю-чението, че докато Кобургите управляват България всякакви из¬ненади са вьзможни, нова империалистична война на Балканите е неизбежна и нови погроми и ка¬тастрофи са неминуеми. Следователно? — Фердинанд трябва да бъде ликвидиран, института, който той представлява — унищожен, а новият режим в България да бъде прокламиран в името на народовластието и против империалистичната война и реванша.

Приятелите от македоно-одрин¬ските среди се нагърбваха с пър-вата задача, обаче, що се отнася за останалите две трябваше да се потърсят съдействието на ония, които можеха да имат широките обществени маси със себе си. Това бяха водачите на политическите партии в България. И се взе решение да бъдат сондирани тия водачи.

Избра се делегация от трима души; Яне Сандански - представител на макед[онските] революционери, Михаил Герджиков — представи¬тел на тракийските такива и Кръстьо Станчев — представител на бълг[арските] общественици и журналисти левичари. Набелязаха се имената на няколко видни и влиятелни водачи: Малинов, Ляпчев, Гешев, Генадиев, Начевич и др. Някой предложи да бъде посетен и Ра-дославов, но Яне Сандански се противопостави категорично.

Повдигна се също и въпросът да бъдат сондирани и водачите на двете социалистически фракции у нас — тесни и широки. Обаче тия два враждуващи помежду си ла¬гера бяха тогава твърде слаби и дезорганизирани. Освен това знае¬ше се, че тесняците се държаха настрана от всякакво „общоделство", а „общоделците" бяха несговорни дори по своите върхове. Допирът с тях се отложи за по-после след като се види резултата от срещите с водачите на буржоазните партии.

*  * *

Когато делегацията посети Малинов там бе и Ляпчев. Послед¬ният добре познаваше всички членове на делегацията, към която се бе присъединил и д-р Владов. Разговорът се водеше доста оживено и не липсваха моменти на живи пререкания. И Ляпчев и Малинов болезнено реагираха срещу обвинението в липса на кураж и решителност в борбата им с лудориите на Фердинанд. Очевидно те се чувствуваха гузни, но кога¬то Яне прямо и троснато им каза, че има кой да се справи с Фер¬динанд и ангуража му стига те — водачите на демокрацията в България — да застанат след това на чело на своите партийни по-следователи и поемат по-нататъш¬ното ръководство на акцията, Ляпчев скочи от стола и извика со¬чейки към мен:

— Нима и ти Яне, уйдиса на акъла на тоя анархист? Вие сте полудяли!

— Ние не сме полудили, отвърна Сандански, а вие сте малодушни и фалирали политикани.

После, обръщайки се към нас, добави:

— Да си вървим. С тия пипонари нищо не може да се направи.

Той бе силно възбуден и с право. Кръстьо Станчев го увещава¬ше да не излиза и Малинов го канеше да остане, но ний двама с Яне тръгнахме като той си за¬брави бастуня, който от после Кр. Станчев се върна да вземе.

* * *

Н. Генадиев не намерихме — бил из провинцията. Яне не съжа-ляваше много за това. Долавяше се, че между двамата имаше нещо не гладко, затова и той не собено охотно се бе съгласил на тая среща.

* * *

У Гешева успяхме да влезем след дълги митарства. Дори по едно време Яне и аз бяхме се отказали от по-нататашни постъпки, но Кръстьо Станчев настоя на тая среща. Д-р Владов не дойде. Изглежда, че визитата у Мали¬нов бе го отчаяла. Ив. Евс. Ге¬шев ни прие в партера на къща¬та си, гдето ни застави да чака¬ме 15 минути преди да се яви. Ог начало изказа удоволствие, че му се отлава случай да се срещ¬не с Яне Сандански, за когото бил много чувал и чел. Удоволствие изпитвал и от запознаването си с Кр. Станчев, когото ценял като публицист и смел общественик. Ние се познавахме покрай моите родители. Кр. Станчев изложи по¬вода на нашето посещение, а Яне корегираше някои мисли и засил¬ваше аргументите. Аз мълчах. Ко¬гато се стигна до формулиране на предложенията ни нашият до¬макин ни изгледа смутено през очилата си, стана, озърна се в ляво и в дясно, протегна ни ръка и каза:

— Разбрах, господа. Не спо¬делям вашите мисли, а още по-малко намеренията ви. Смятайте, че не сме се срещали. Извинете ме. Зает съм по това време дру¬гаде. Сбогом.

И той напусна стаята преди нас. Влезе господинът който ни бе въ-вел и остави вратата зад себе си отворена. Нае разбрахме, че аудиенцията е свършила.

Когато бяхме на улицата Яне каза:

— Изглежда, че ако въобще правим нещо, ще трябва да почнем от тоя пипонар. Сандански охотно прикачваше тоя епитет на всички, които преставаше да ува¬жава.

* * *

Макар и не особено насърчени от първите ни срещи, решихме да продължим анкетата, колкото това и да бе досадно на Яне.

Идваше по ред Григор Начевич. Подир няколко дена се запътихме към неговия дом. Кр. Станчев ни придружи само до пътната врата на домът, който се намираше някъде към манежа. Не пожела да влезе с нас поради някои свои съображения, които не иска да ни каже. Старият Начевич ни прие доста въздържано. Яне пристъпи веднага към въпро¬са, който ни беше довел. Начевич, изтегнат на креслото, с об¬вити в одеало крака, изслуша внимателно Яне, без да го пре¬късне. Това даде възможност на Сандански да бъде по-обстоен, но то не помогна да бъде убеден старият „Велзевул". Защото, след като другаря ми свърши да говори настьпи едно доста мъчително мълчание, което Начевич наруши като каза:

— Не се съмнявам, че вие сте в състояние да се справите с Фердинанда и антуража му, обаче страх ме е, много ме е страх, че ще прекарам последните години от своя живот под чуждо робство.

Намекът бе ясен. Нашият домакин смяташе, че една такава акция би предизвикала чужда окупация на България.

Напуснахме домът на стария политически грешник; убедени още по-силно, че България няма нито организирани обществени сили, нито политически водачи, които биха могли да поемат отговорноста за една такава акция. И разбрахме още по-добре защо тевтонският агент си разиграва тъй нахално коня сред тълпата „каналии"...

* * *

— Знаеш ли що, каза ми по пътя Яне, нека направим още едно посещение и да свършим с тия сондажи.

— Къде пак ще се влачим?

— Абе ще ти кажа, но обе¬щай, че ще се съгласиш, колкото и да ти се вижда странно това.

— Обещавам. Казвай!

— Да отидем при Екзарха. А?

— При Екзарх Йосиф ли? Де го пък измисли? Преди всичко надали ще ни приеме и после той нито е шеф на някаква партия, нито има общетвени ма¬си зад гърба си, нито пък ще иска да говори с нас по един въ¬прос, който съвсем не е от ду¬ховен характер. И после, право да ти кажа, никак не ми се слушат християнски проповеди за обич към ближния за прощаване, за покорство и пр.

— Чувай, каза натъртено Яне, ти не познаваш Екзарх Йосиф. И аз не го познавам лично, но съм слушал много пъти да ми говорят за него като за умен и мъдър чо¬век. Знаеш ли, че ние, хората на Организацията, имахме едно превратно мнение за Екзарха и знаеш ли, че нашите враждебни към него отношения се насаждат изку¬ствено от Матовци и компания(6), които взимаха страна в разприте между двамата издатели на учебници в Солун, Ив. Хаджиниколов(6) и Самарджиев(7), пър¬вият от които бе член на Цен¬тралния комитет на Революционна¬та организация?

И дълго Сандански ми приказ¬ва странни работи за Екзарха, към когото аз бях зле настроен още от Битоля, под влиянието на Да¬мян Груев(8).

След три-четири деня обаче сам аз подканих Яне и, наедно с Кръстьо Станчев, отидохме при Йо¬сиф I.

Дълго време стояхме ние при тоя човек, чиято външност привли-чаше, внушаваше уважение, но и предразполагаше към едно по-непринудено държане. Той разгъна страниците на миналото, заго¬вори за отношенията между Ек¬зархията и Организацията, за големите неприятности които е имал с турските власти по повод рево¬люционната дейност на учители¬те и свещениците из Македония и Тракия, спомни си за Мерджанов(9) и неговия ултиматум по назнача¬ване на учителския персонал, за минирането на Отоманската банка в Цариград, за разправиите които е имал с турците по повод моето учителствуване под чуждо име, за неприязънта на серчани към екзархийските висши чиновници, както и за навлизането на Сандански и другарите му в Цари¬град при свалянето от престола на султан Хамид(10), и пр.

Когато заговорихме по въпроса, който ни бе довел при него, Ек-зарх Йосиф стана загрижено се¬риозен и с една неочаквана от нас откровеност зареди злините, които Фердинанд е нанесъл на България, най-голямата от които, според него било, обстоятелство¬то, че немският емисар на Балка¬ните е успял да ни отдели от семейството на славяните да ни от¬чужди от Русия. Той не избира¬ше думи и епитети да порицае „царя на всички българи" за политическата корупция, която тоя „зъл човек" успя да въведе в България. С нескрито възмущение той посочи малодушието и безхарактерността на сегашните наши държавни мъже и политически водачи. Той подчерта сервилността на гражданските и военни първен¬ци у нас, за които каза, че наистина са заслужили епитета „ка¬налии". Според него провалянето на България се дължало на любоугодничеството на българските политически водачи, на тяхната сервилност и на тяхната сравнително ниска култура...

— И, каза той, докато Ферди¬нанд е у нас, докато е жив, той не ще позволи на българските военни и граждански водачи да се еманципират от неговото опекунство, от неговото влияние, от моралният гнет в който ги дър¬жи. При избора на средствата в това свое усилие той е цинична безскруполен. Помнете, че такъв ще бъде и синът му, защото ба¬щата е който ръководи възпитанието на своя син — бъдещият про¬водник на неговата мисия на Бал¬каните и в България. Ето защо аз казвам: благословена да е ръката която ще повали Фердинанда. Който стори това ще бъде най-големият благодетел на България.

Слушахме с наведени глави. Настъпи мълчание. Ние чакахме още да ни говори. Тоя човек бе разкрил душата си. Когато го погледнах лицето му бе прибледняло, погледа му втренчен в нас и ръцете му скръстени. Аз видях един голям българин…

Публ. във в. Яне Сандански. Възпоменателен лист. София, 23 април 1946 г., с. 5–6.

----------------

(1) Михаил Герджиков (1877, Пловдив – 1947, София), анархист, учител, публицист, създател и ръководител на Македонския таен революционен комитет в Женева, деец на ВМОРО, Временното представителство на обединената бивша ВМРО и на ВМРО (обединена), участник в Илинденско-Преображенското въстание (1903).

(2) Става дума за френския крал Людвик ХІV.

(3) Яне Сандански (1872, с. Влахи, Мелнишко – 1915, Пирин пл.), деец на ВМОРО, мелнишки войвода, участник в Илинденско-Преображенското въстание (1903), един от създателите и ръководителите на Народната федеративна партия (българска секция).

(4) Кръстьо Станчев (1879, Котел – 1944, София), широк социалист, журналист и публицист, редактор на в. «Камбана», «Работническа борба», «Заря», «Независимост». Тясно свързан с македоно-одринското революционно движение, като в. «Камбана» винаги е бил трибуна за македонския въпрос.

(5) Д-р Димитър Владов (1873, Ресен – 1917, София), лекар, деец на ВМОК и на ВМОРО, председател на Битолския революционен комитет.

(5) По името на Христо Матов (1869, Струга – 1922, София), учител, поет, публицист, член на ЦК на ВМОРО, задграничен представител на ВМОРО в София.

(6) Иван Хаджиниколов (1861, Кукуш - 1934, София), един от основателите на ВМОРО и секретар на ЦК, книжар.

(7) Коне Г. Самарджиев (1854, Прилеп – 1912, Солун), книжар в Солун, деец на Българското тайно революционно братство в София.

(8) Дамян Груев (1871, с. Смилево, Битолско – 1906, с. Русиново, Малешевско), учител, един от основателите на ВМОРО и член на ЦК, председател на Битолския революционен окръжен комитет, член на Главния щаб на Илинденско-Преображенското въстание в Битолско (1903).

(9) Слави Мерджанов (1876, Карнобат – 1901, Одрин), участник в цариградската група на "гемиджиите“, анархист, член на Македонския таен революционен кръжок в Женева и на групата на “гемиджиите”, деец на ВМОК, одрински войвода. Заловен е от турците, заедно с Христо Хаджиилиев, Бедрос Сиремджиян и Оник Торосиян и обесени в Одрин през 1901 г.

(10) Става дума за младотурския контрапреврат от 1909 г. срещу Абдул Хамид ІІ (1842-1918), турски султан (1876-1909).

 

* * *

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

ПОЛКОВНИК СТЕФАН НИКОЛОВ
МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС И ЦАР ФЕРДИНАНД

Един важен документ.

 

Запасният подполковник Стефан Николов(1), член на  бившия Върховен  Македоно-Одрински комитет и близък другар на генерал Цончев(2) ни изпраща следното пълно с интерес писмо:

Статията във в. “Мир" “Македонският въпрос и цар Фердинанд” упоритите циркулиращи слухове напоследък за раздялата на Ма-кедония и зададените ми въпроси от български деятели за въз¬гледа на македонските дейци по раздялата на Македония ме заставиха да изляза със следующите редове:

В редовете на върховистите лансираната от в. "Мир" мисъл, че царят на българите не желае автономията на Македония, по причини добре схванати от писателя на статията, е отдавна утвърдено убеждение.

След дългогодишна кървава борба, която се води за придобиването на сносен живот на българите отвъд Рила и Странджа, ние бяхме принудени да се съберем в едно от Джумайските села и разрешим въпроса: да продължаваме ли борбата или да спрем.

Този съдбовен въпрос не без тъга на сърцето бе подложен от генерал Цончев на 18 март 1906 година на разисквания и обсъждания от събранието.(3) Една от многото точки, които се подложиха на разглеждане за разрешение на горния въпрос, беше и точката: "Към какво е насочена политическата деятелност на властниците в София - автономията на Македония или раздялата й?" За да отговори събранието на това питане, от чието пра¬вилно разрешение зависеше и решението на кардиналния въпрос трябваше да прегледа и прецени отношенията на тогавашните управници към организацията.

Събранието взе предвид, че източникът за съществуване на Върховния Македоно-Одрински комитет и дружествата му стана един - българското правителство; ежбите между македонствующите се продължават най-ожесточено, както тук в Македония, така и в България, българското правителство като източник, от който се ползуват всички враждуващи организации, ако би имало желанието да се върши ползотворна работа, щеше да тури край на тия ежби; българското правителство въпреки интересите на нацията подържа македонствующи, които способствуват за пре¬минаването на сръбски чети(4); българското правителство отпуска суми на подведомствените му органи за агитация, за да се из¬бере за член на правителството в София пособникът на сръбското четничество в Македония, при всичко че  престъпните действия на този тип са известни на някои от министрите, което те не скриват.

При тия съображения се прибавиха и следните: Нишката среща  на царя с крал Петър(5) през 1904 г., в която среща върховистите дълбоко вярват, че са разменени мисли между владе¬телите за делба на Македония и появяването на сръбската чета в Малешевско в главния учител в Скопие, която агитираше до¬словно така: "При Нишката среща на нашия крал с българския княз Фердинанд е уговорено границата между България и Сърбия в Македония да бъде  Струма".

След най-внимателно разглеждане съвокупността на горните обстоятелства, събранието дойде до заключението:

1. Че българското правителство, държейки златния ключ, е фактически представител на организацията;

2. Че българското правителство, като истински фактор в организацията, вместо да прекрати ежбите помежду им, то ги насърчава; и

3. Че българското правителство с всичката си мощ по¬ддържа дейци шантажисти и се старае да ги издигне в организа¬цията до най-горното стъпало с единствената цел да ги има под ръка и да ги употреби като инструмент при изпълнение на замис¬ления план.

От мотивировката на изброените пунктове, събраните единодушно се съгласиха: 1) че българското правителство, направля¬вано от княза, играе с македоно-одринското дело само на раз¬мирици, вредни за българското население в Турско; и 2)  инспираторът на тая нещастна политика за сметка на македоно-одринци преследва цели династически - раздялата на Македония,

Поставя се въпросът: що застава българския княз да пре¬следва тая ужасна политика? Събранието се спре на мисълта, че българският княз  се бои от една автономна Македония, понеже тя е опасна за неговата династия, той се бои от един конкурент-принц на някоя от европейските държави, под чието мъдро управ¬ление новата автономна българска провинция може да процъфти. Някои от присъствуващите отидоха по-далече в съжденията си. Убедени, че при Нишката среща на двамата владетели е третиран въпросът за раздялата на Македония, силеха се да докажат раздялата на Македония, приемлива и за двете династии, изхождайки не от национални интереси, а от чисто династически изгоди. Те подкрепваха своето мнение така: "Ябълката на раздора между Сърбия и България е Македония. Оформена тя в автономна област -недоразуменията изчезват; мисълта за една федерация на тия три славянски господарства може да се третира от мислящите среди в държавниците като осъществима и разглеждането въпроса за управление на династии, като лишни - за належащ. След всички тия съждения събранието, като взе предвид: 1) Че Централната организация тук в Македония и там в България, както и техните последова¬тели ни смятат за агенти-провокатори на княз Фердинанд, като не се стесняват на път и кръстопът да ни чернят с това име; 2) че българското правителство, заедно с неговия вожд вървят в посока осъществяването раздялата на Македония; и 3) че ако тая междуособица се продължава, възможно е изпълнението на тия замисли, то за да се усили Централната организация, която да може да насочи всичките морални и материални сили по избрана посока и освободена от организационни ежби да парализира замис¬лите на българското правителство и неговия вожд - реши, Върховната организация да се оттегли от македоно-одринското дело.

За нещастие обаче, нашето оттеглюване не спаси организа¬цията от ежби; тя се раздели веднага на. два враждебни лагера. На българските деятели, които ме запитаха по делбата на Македония, дължа да отговоря: в македонските кръгове, макар и да са няколко, няма две мнения, всички поддържат - Македония на македонците при автономно управление. Всяко българско пра¬вителство, което би се осмелило да третира раздялата на Македония без да се гледа от где се инспирира, ще го държат от¬говорно.

Ст. Николов

Публ. във в. "Ден", София, 25 март 1910 г., с. 1.

-----------------

БЕЛЕЖКИ:

(1) Полк. Стефан Николов (1959, Прилеп – 1915, София), полковник от българската армия, член на ВМОК, войвода, участник в Горноджумайското (1902) и в Илинденско–Преображенското (1903) въстание и в Балканските войни (1912–1913), един от организаторите на Македоно-Одринското опълчение.

(2) Генерал Иван Цончев(1858, Дряново – 1910, София), генерал от българската армия, участник в Руско–Турската (1877–1878) и в Сръбско–Българската война (1885), подпредседател на ВМОК (1901–1903), организатор и участник на Горноджумайското въстание (1902) и участник в Илинденско–Преображенското въстание (1903), войвода.

(3) Това събрание на дейците на Върховния македоно-одрински комитет е свикано след като е получено писмото от І Рилски общ конгрес на ВМОРО (1905), с което се предлага те да прекратят дейността си, за да не се разцепва македоно-одринското революционно движение, което разцепление го отслабва. Вж. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (1893-1919 г.). Документи на централните ръководни органи (устави, правилници, мемоари, декларации, окръжни, протоколи, наредби, резолюции, писма). Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. Т. І, ч. 1. София, 2007, с. 556-557.

(4) Полк. Ст. Николов има предвид Борис Сарафов, със съгласието и съдействието на когото навлизат сръбски чети в Македония. Възможно е авторът да е имал предвид и д-р Никола Генадиев, който е министър в правителството на ген. Рачо Петров и е разполагал с безотчетните фондове на правителството, с които е подпомагал и македоно-одринското революционно движение.

(5) Петър І Карагеоргиевич (1846, Белград – 1921, Белград), сръбски крал (1903-1921), възкачил се на сръбски престол след убийството на крал Александър Обренович, син на княз Александър и баща на крал Александър І Карагеоргиевич.