ПРОФ. НИКОЛА МИЛЕВ И СИМЕОН РАДЕВ ЗА БЪЛГАРО-ПОЛСКИТЕ ВРЪЗКИ И ОТНОШЕНИЯ

Полша и поляците винаги са били близки до сърцето на всички българи. Отношенията между двата народа датират от столетия. Освен военни, отношенията между двата народа са културно-просветни, икономически и революционни. Един от символите на тези отношения е мавзолеят на полския крал Владислав III Ягело – Варнечик, загинал през 1444 г. в Паметната битка на народите срещу Турската империя край Варна. През времето на Българското възраждане най-свързани с нас българите са Адам Чарториски и Михал Чайковски, а българите, на които животът е тясно свързан с поляците са Петър Богдан, Петър Парчевич, д-р Стоян Чомаков, Георги С. Раковски и Христо Ботев. Кланетата на българите от Батак при потушаването на Априлското въстание (1876 г.) намират широк отзвук и във все още поробената Полша. А след години полякът Антони Пиотровски ще е художникът нарисувал картината за Баташкото клане. 

Обичта на българите към Полша и поляците може би най-ясно личи в едно от най-хубавите стихотворения на патриарха на българската литература Иван Вазов „Камо грядеши“, посветен на великият полски писател Хенрих Сенкевич и на неговия безсмъртен роман. В продължение на дълги години в България излизаха периодичните издания „Полска библиотека“ и „Българо-полски преглед“, а днес Полския културен център все още е неугасващия светилник в културните отношения на двата братски народа.

За българо-полските връзки и отношения е писано досега много, а ще се пише и в бъдеще. Направеното е с висока стойност и качества и е изградено на богата документална база, а и написаните и публикувани мемоари са важен извор за българо-полските отношения. Един от най-важните извори са тези на Михаил Чайковски, издадени в България преди повече от век, а през последните десетилетия (1989 г.) полският историк проф. Иежи Томашевски ни изненада със своето откритие за спасяването и пребиваването на водача на ВМРО Иван Михайлов и съпругата му Менча Кърничева в Полша.

Едни от най-хубавите страници за българо-полските връзки са излезли изпод перото на проф. Боян Пенев и неговата съпруга Дора Габе, от проф. Никола Милев, Симеон Радев, Христо Въргов и проф. Петър Динеков. Днес много от техните книги и статии са почти непознати.

Сега на нашите читатели предлагам два малко известни произведения на големите български историци и приятели проф. Никола Милев и Симеон Радев и двамата родом от Македония. Текстът на проф. Н. Милев „Исторически връзки между българи и поляци“ представлява негова сказка, държана пред „Полско-Българското Дружество“ в „Славянската Беседа“ в София на 28 май 1920 г., а Симеон-Радевата статията „Българите и Полско-славянския комитет в Париж от 1848 г.“, която е запазена в чернова в неговия архив е явно била замислена като много по-голямо изследване. Тя вече е отпечана в третата книга от поредицата „Неиздаван ръкопис“ „По пътеките на историята“, издание на Скайпринт.

От тях нашите читатели ще имат възможност да прочетат два изключително интересни и увлекателни текста по въпроси малко познати на нашата общественост. И двамата автори в своето творчество не един път се спират на българо-полските отношения и се надяваме, че нашите читатели ще разгърнат отново техните книги, за да прочетат повече неща за близостта и отношеинята между българския и полския народи.

Цочо В. Билярски

* * *

ПРОФ. НИКОЛА МИЛЕВ

ИСТОРИЧЕСКИ ВРЪЗКИ МЕЖДУ БЪЛГАРИ И ПОЛЯЦИ

Сказка, държана от страна на „Полско-Българското Дружество“ в „Славянската Беседа“ в София на 28 май 1920 г.

Поляци и българи принадлежим към едно общо голямо семейство и, следователно, чувствуваме се свързани с кръвните връзки на племенно родство. Поляци и българи имаме дълговековна история като самостоятелни държави или като поробени народи, и през тия векове на слава или на борби и страдания между нас е имало и други, освен племенните връзки.

От историята на полско-българските отношения у нас е известен само походът на крал Владислава III против турците и смъртта му в решителната битка при Варна; за по-новото време се знае - малко по-смътно - за ролята на полските емигранти в Турция и сношенията им с водителите на народното движение. През последните години, обаче, у нас почнаха да се проучват по добре връзките между поляци и българи и тези проучвания установиха много нови и интересни неща. Целта на тия бележки е да се допринесе още нещо в тая посока. Всички изнесени данни почиват на грижливо проучени документи и читателят може да бъде уверен, че нито едно твърдение не е произволно.

Ако речем да правим исторически паралели между Полша и България, ще се натъкнем на доста интересни неща. Ще констатираме преди всичко, че, поради географическото положение на България и културната почва, на която се развиха съдбините на нашето племе, българската история е малко по-стара от полската. Докато у българите държавната идея създава едно единно и организирано тяло още през седмия век сл. Хр., а съприкосновението с Източната империя и борбата с нея направи християнството държавна религия още в средата на деветия век, поляците са живели до късно по своя стар, славянски племенен строй и са приели християнството от запад сто години по-късно от нас, през 966 година, при Мешко или Мечислав I. Полската държава е създадена малко по-късно; нейн истински строител е Болеслав I Храбри (992-1025 г., който се коронясал за крал през1024 г.

Когато Полша, в упорити боеве със своите съседи - на север, на запад и на югозапад - се е издигала тъй на историческата сцена на Европа, Първото българско царство залязва в кървавото сияние на Самуиловите войни. Българската политическа независимост пропадна, но българската народност не загина и, след повече от 160 години тя се отърси от чуждото владичество.

Към средата на XIII столетие - след 1241 година - и Полша и България бяха застрашени от еднаква външна опасност: татарското нахлуване от изток. Татарите опленили страната чак до Краков и разбили полския крал Хенриха Благочестиви, който загинал в боя, а в Търново ханът е разпореждал като у дома си. И за България и за Полша настъпи период на вътрешно разстройство, на разпадане и на междуособици.

От тия междуособици и двете държави излезли благополучно и когато у нас, при цар Иван Александа, българската корона хвърляше последен блясък и българската писменност отбелязваше нов подем, в Полша Казимир Велики (1333-1370 год.) основаваше Краковският университет (1364 г.)

Но отсега нататък политическите съдбини на двете славянски страни се разделят. Под силата на външните удари, българският народ изгубва своята независимост, в края на XIV век: в 1396 година, с падането на Видинското царство, изчезва и последният остатък от мощното някога българско царство. А Полша тепърва се издига като политически фактор в Североизточна Европа. През 1410 година, в историческата битка при Таненберг (Грюнвалд), поляци и литовци разбиха прочутия Тевтонски орден, който изгуби завинаги своята сила.

Скоро, обаче, Полша почувствува, че една далечна опасност се приближава към нейните граници от юг; това бе турската опасност, която Владислав III, приел през 1440 година маджарската корона, поиска да отблъсне. С походите на тоя юначен крал в България, описани от всички историци, се занима напоследък у нас г-н професор Иширков, който изнесе нови данни. Знае се, че половин столетие след падането на Търново, полските рицари, подпомогнати от други християни, се опитаха да прогонят от Европа мюсюлманските нашественици и да освободят България; знае се, че българското население е подкрепило с войници и припаси християнските освободители; и ние можем да говорим, още в това далечно време, за полско-българска взаимност, за връзки между българи и поляци, запечатани с благородна юнашка кръв.

Владислав III заплати с живота си своя смел подвиг. Но той и съвременниците му са виждали далеко: защото в края на XV век, при Баязида II, Полша се сблъскала непосредствено с турската сила, представлявана от султанските войски и от татарите. 1497 година крал Олбрахт, на връщане от един поход против турците, бил предателски нападнат от молдованския войвода Стефан, заедно с турци и маджари, и претърпял страшно поражение, а през 1498 година са отбелязани две опустошителни турски нападения до Сандомир и до Краков. Отсега нататък тия нападения зачестили, докато, в първите десетилетия на XVII век, при крал Сигизмунда III (1587-1682 г.) и неговия син Владислава IV (1632-1648 г.) довели до открита война между Полша и Турция. Защото чрез Молдова и татарите Турция се настанявала почти на границите на Полша. Както по-рано борбата на императора и на дунавските васали против Турция (1593-1606 год.) бе подигнала надеждите на българския народ, и българските пратеници са отивали чак в Прага да водят преговори за задружно действие против „общия враг на християнството“, така и сега войната на Полша им внушила мисълта да влязат във връзки с далечната северна държава и с нейна помощ да отхвърлят тежкото иго на западаща Турция. Последната, наистина, се намирала в голямо разстройство, и подчинените народи са били изложени на такива страдания, щото и един съвременен турски писател, Кочу бей Гюмурджински, като изрежда произволните данъци и другите тегла на населението, се провиква в своето „Рисале“ - доклад до султан Мурада IV: „Как раята да търпи таково притеснение, как народа да понася такава несправедливост?“ А Софийският католически архиепископ, българинът чипровчанин Петър Богдан, пише през 1639 година: „Откак съм се родил, нито съм видял, нито пък съм чул от други такива тежки времена, каквито са настанали сега в тия страни.“ Малко по-рано (1635 год.) неговият предшественик и учител Илия Мартинов докладвал в Рим: „Турците са станали нетърпими; ако не им се дадат пари и подаръци - разбиват вратите на църквите;... такова нещо не е ставало откато турчинжт е завзел тия страни.“ Имаме също свидетелства, че българите в Дунавска България, особено католиците, са страдали и като родственици на поляците. В това време (1634 год.) в Цариград пристигнал специален полски посланик, Александър Тржебински, който пред Мурад IV държал един необикновено горд език, който внушил уважение на суровият османски владетел. „- Защо си дошел?“ запитал султанжт. Тржебински отговорил, че е дошел да иска подновяване на старото приятелство, както е било при Сюлеймана. „Не за мир и съюз, а за война и борба трябва да говорите вие, провикнал се Мурад; между мене и полския крал може да има приятелство само, ако той плаща дан, ако разруши крепостите на Днестър и премахне казаците.“ Посланикът отвърнал смело, че е по-добре война, отколкото изпълнението на такива позорни условия. Тогава султанът се хванал за сабята и казал: „Ти не виждаш ли, че аз съм царят, от сабята на когото треперят народите?“ - „Аз зная, че ти си великия монарх, отговорил Тржебински, но аз съм пратен при тебе от моя владетел като монарх равен на тебе.“ Мурад го прекъснал: „Тогава аз ще прегазя Полша с без-бройната си войска и ще я онищожа с огън и меч.“ – „Това е в твойте ръце, казал полския пратеник, но в божиите ръце е ръководството на победата. И крал Владислав ще изтегли своя меч и ще положи своята вяра в щастието при Хотин.“(1)

Държането на Тржебински направило силно впечатление на този последен представител на старите османски завоеватели и той, като се обърнал към сановниците си, казал : „Ето, такива служители трябва да бъдете и вие.“

Тогава не е имало вестници, за да разнасят смелите думи, отбелязани от летописците, но за това пък легендите са се раждали по-лесно и бързо се ширили, поразявайки въображението на масите. Но тук не е дума за легенди: българите са чувствували, че освен императорът на запад и Венеция, която, въпреки своята политика на търговска държава, често е бивала по неволя противник на Турция, освен далечна Русия, която едва стъпвала на краката си, на север от Дунава се е издигала нова една сила, решена да се бори, за да разнебити османските завоеватели. А сигурно споменът за Владиславовите войни не е бил изчезнал от София до Варна. И българите почнали да обръщат погледите си към Варшава.

Тук му е мястото да посочим, че сношенията между България и външния свят били сега по-чести, отколкото по-напред. Колкото повече ослабвала Турската империя, толкова по-лесно прониквало влиянието на засилващите се християнски държави; в Европа настъпва периодът на образуването на големите монархии.

Вследствие на тия благоприятни промени, към 1630 година в България била подкачена наново политическата агитация, тъй жива към 1595-1598 година.

Начело на народното движение за свобода стояло сега българското католическо духовенство, което с помощта на папата и на христианския запад бе успяло да възроди българския католицизъм и да създаде от Кипровец (Чипровец, Чипровци) един забележителен културен център. Две имена, две личности изпъкват в тая мрачна епоха като две звезди на българското небе, покрито с облаци: Петър Богдан и Петър Парчевич, и двамата българи от Чипровец - първият е син на бедни родители, а вторият е потомък на знатен род.

Петър Богдан, роден през 1601 год., възпитан в Рим, скоро се издигнал в средата на българската католишка йерархия, благодарение на своите дарби, своя благороден характер и преданост към църквата, които му създали голем нравствен престиж. През 1637 година той е епископ и помощник на титулярния софийски (седалище в Чипровец) владика Илия Маринов, а след 1640 г. титуляр и сетне възведен в чин архиепископ. Петър Богдан е бил през целия си живот (+ септември 1674 г.) душата на българския католицизъм и морален представител на целия български народ пред християнските владетели, които лично е посе-щавал или пред които е изпращал пълномощници. Горещ патриот, той не изпускал нито един благоприятен момент, за да заинтересува християнския свят за съдбата на България. Но Петър Богдан, по своя характер и по положението, което е заемал, си остава все пак един предимно църковен деятел; на пръв план на политическата сцена стои изправена внушителната фигура на Петър Парчевича, пламенен аги-татор за освобождението на България и далечен предтеча на народните борци от новото време.

Петър Парчевич или Парчев, тъй е подписан баща му, Михаил Парчевич, на един документ от 1653 год. се родил в Чипровец през 1612 година. На единадесет годишна възраст той бил изпратен на учение в Италия, дето получил висше образование с титлата доктор по богословие и каноническо право. Притежавал голяма култура, говорил много езици (български, сръбско-хърватски, латински, влашки, италиански, сигурно и немски) и се отличавал със силно красноречие, което поразявало тия, що са го слушали. През 1644 година ние го нами-раме в Чипровец, отдето заминал за Молдова с архиепископа Марко Бандулович, като негов секретар; но още на 1646 година той бил вече във Варшава с политическа мисия.

Тази политическа мисия е била втората, изпратена от България в Полша. Първата се пада към 1630 година. Тогава в полската столица се явили при крал Сигизмунда двама български духовници да молят за помощ. Кралят ги приел добре, обещал им помощ и им подарил 15 (според друг източник 16) сини бойни знамена, които сетне в България се пазили като светиня. От Варшава двамата делегати заминали за Виена, дето също били благосклонно приети от императора Фердинанд II, който обещал своята подкрепа; обаче походът на шведския крал Густав Адолф в Германия турил край на преговорите. През 1644 година избухнала голямата война между Турция и Венеция заради владението на остров Крит, на който турците отдавна хвърлили око. Това ново заплитане окрилило надеждите на поробените. Български първенци, православни и католици, начело с Петър Богдан, влезли в споразумение с влашкия войвода Матей Басараб, комуто обещали да го изберат за български цар, като поставили някои условия. Матей приел, но казал, че ще бъде по-добре, ако в делото се посветят полския крал Владислав IV и венецианското правителство. Решено било вследствие на това, да се изпратят във Варшава и във Венеция делегати с редовни пълномощия. Моментът бил благоприятен не само поради войната в Крит, но и поради разположението на Владислава, който продължил външната политика на баща си и замислял голяма война против Турция и татарите, в съюз с папата и Венеция. Избрани били двама български пратенници, единият от които бил младият духовник Петър Парчевич, тогава 34 годишен. Преоблечени като турци, след дълги приключения, те стигнали във Варшава в началото на 1647 година. Парчевич, възпламенен от патриотизъм, изложил пред краля с много красноречие и голяма ясност състоянието на Турция, също и „сълзите, жалбите, волята и желанието на българския народ“ - както сам той пише в един свой мемоар до Венециянския сенат.

Крал Владислав се отзовал с възторг на тоя позив. След като посветил в тайната своите приближени, той писал на хетмана на полските войски да тури войската в изправност, определил влашкия княз за главнокомандуващ на целия Изток и му съобщил, че сам той с друга армия ще следва. Той отклонил българските пратеници от намерението да отидат в Венеция и ги пратил обратно в България, като им подарил портрета си с думите: „Имайте ме изписан, докато дойда жив и истински.“ Освен това, той им дал едно червенокадифено знаме, с кръст от едната и от другата страна и с надпис: „vindica gloriam tuam“ („съхрани славата твоя“), едни одежди и един пръстен, като символ, че е обручен за България. Преди да си отпътуват, Парчевич и другаря му били приети на последня ауденция; на тая ауденция присътствувала и кралицата, която се показала по-възхитена от краля; тя заявила, че ще си продаде и обеците и гривните, ако трябват пари, за да върви делото напред.

Насърчени по тоя начин, българските пратеници се върнали в Чипровец, дето докладвали подробно на Петър Богдан. Радостта на тоя добър пастир и истински родолюбец била голяма; той изпратил веднага хора да съобщат хубавите известия на водителите на движението, - тъй като заговорът изглежда да е бил обширен. Духовете били силно подигнати: „Нашите всички са твърде разпалени, пише Парчевич, като са смъкнали някогашния страх, а турците са угнетени, напускайки някогашната смелост и надменност“.

Жарът на Владислава бил, обаче, поизстуден от решението на Сейма, който го накарал да се откаже от мисълта за голяма война; а смъртта, която го грабнала на 1 март 1648 год., осуетила българските надежди, толкова повече, че Венеция, макар да се намирала във война с Турция, дирила средство да се спогоди с нея и не желаела да се впуска в политически комбинации.

Народът в България не знаял всичко това вълнувал се, предизвиквал турците и настоявал час по-скоро да се почне въстанието. Петър Богдан, като не можал да укроти духовете и като виждал, че дви-жението могло да се изплъзне из ръцете на водителите, заминал в края на есента 1649 год., заедно с чипровския княз Франко Марканин и други първенци за Търговище, столица на Влашко, дето имал съвещание с Матей Басараб. Като резултат от тия съвещания се явила нова мисия до Полша, до императора и до Венеция. Определени били първоначално споменатият Марканин и Парчевич; но понеже отсъствието на първия от България могло да възбуди подозрение у турците, тая деликатна мисия била възложена на Парчевича. Влашкият войвода, архиепископ Петър Богдан, княз Франко Марканин и българските първенци подписали на 18 декември 1649 г. по отделно пълномощни писма, в които напомняли за първото посланичество на Парчевича, излагали нетърпимото положение на народа и решението му да вастане и молили силните на света да се смилят за неговата съдба, „та дано сполучи неговото честито дело и се раздразни заспалия български лъв“. Снабден с тия писма, Парчевич заминал за Варшава, дето сега царувал братът на Владислава, Ян II Казимир (1648-1668 година). Той бил в това време вън от столицата си и българският пратеник се представил на великия канцлер Осолински, който докладвал на краля цялата работа. Като се върнал от Варшава, Ян Казимир приел Парчевича на ауденция, в присъствие на десет души дворяни, предварително посветени в преговорите; по-влиятелните от тях били: хетманът Микола Потоцки („quasi alter гех“, казва Парчевич), холмският епископ и вицеканцлерът, сам Осолински, княз Вишневьецки и други. На тая ауденция Парчевич говорил в духа на писмата, като прибавил, че българите са решени да въстанат.

Ян Казимир не искал да остане по-назад от брата си и изявил готовност да прегърне плана за война против Турция, с която собствено не съществувал истински мир, и да освободи България. Но той поставил като условие, щото императорът да отвлече по някакъв начин силите на Будимския паша, а Венеция да постоянствува във войната. В тая смисъл са били съставени, без друго, и писмата, които той дал на Парчевича за императора и за венецианския посланик във Виена. С тия писма Парче-вич се представил през май - юни 1650 година във Виена, дето бил приет от императора Фердинанд III и имал разговори и срещи с висши сановници, както и с полският и венециански посланници. Императорът изказал своето голямо състрадание към българския народ и пожелание за освобождението му, но същевременно заявил, че не нему се пада пръв да води води борбата, тъй като живеел в мир с Турция. Той се готвел за война, но трябвало и другите да участвуват в нея, за да се изкара на добър край. За това, в съгласие с венецианския и испанския посланик, той решил, щото Парчевич да замине за Венеция. В България, както се вижда, са били в течение за пътуването на Парчевича, защото, когато последнят действувал пред венецианското правителство, друг един българин чакал в Рим да чуе резултатите от преговорите и през Дубровник да занесе известия за България.

Венецианското правителство приело добре българския пратеник, изслушало го внимателно и обещало да подкрепи делото; Парчевич от своя страна казал, че ще докладва на полския крал отговора. От тоя отговор, обаче, се вижда, че републиката не се ангажирала с нищо определено, така щото цялото предприятие оставало в тяжест на Полша и целият риск - на българските патриоти. Полша не се решавала да се впусне сама в такава една опасна война, толкова повече, че положението по нейните югоизточни граници съвсем не било сигурно.

Но събитията, развили се тук, скоро дали случай на именития българин, който не видял и тоя път осъществена своята мечта, да влезе, покрит с успех и почести, в политическата история на цяла Източна Европа.

Тия събития са извънредно заплетени; но разглеждането им не влиза в рамките на тая работа. За осветление епохата, достатъчно е да споменем, че Ян Казимир, който трябвало да отблъсква нападенията на запорожките казаци, със Зборовския договор от 19 август 1649 година признал особеното положение на казаците в Полша; хетман Богдан Хмелницки образувал по тоя начин, в рамките на Полша, нещо като украинска държава със столица Киев. Но неговата несопокойка амбиция не го оставяла на мира, докато през лятото 1651 год. не бил разбит от поляците и принуден да сключи неизгоден мир, - което пък го накарало да се съюзи с татарите и Молдова и да признае върховната власт на султана. Скоро, обаче, казаците узнали цената на турското васалство и се обърнали към руския цар Алексей Михайлович; на 3 март 1654 година те сключили един много изгоден договор с него. На следната година те подновили нападенията си против Полша, силно притеснена от враговете си - русите, шведите, които нанесли победа над Ян Казимира при Варшава, великия курфюрст и амбициозния седмиградски княз Ракоци; заедно с русите, те превзели през 1655 година Смоленск и Вилно и навлезли до Лвов. Полша се намирала на половина във властта на русите и на шведите. Само противоречивите интереси на многобройните врагове и енергията на полското дворянство спасили държавата от гибел. Император Фердинанд III, който с голямо неудоволствие виждал засилването на Швеция в сърцето на Европа, се помъчил и успял да помири русите с поляците (3 ноември 1656 год. до-говор в Вилно). След това той сключил сам съюз с Казимира (1 декември 1656 год.); оставало сега да въстанови мира между Полша и казаците.

За тая трудна мисия той не намерил по-достойно лице от способния българин, когото лично познавал и дарованията на когото е имал случай да оцени; той назначил Петър Парчевич за свой особен пратеник при хетмана Богдан Хмелницки.

След завършването на последното си дипломатическо пътуване в Италия, Парчевич се върнал във Варшава да докладва на краля и оттам заминал за Молдова, при своя началник Бандулович, Маруканополски (преславски) архиепископ, администратор и апостолически викар в Молдова. По единодушното искане на влашкия и молдовския князе и на българските католици, той бил повикан в Рим през 1654 год. и назначен от Конгрегацията за разпространение на вярата, подир смъртта на Бандуловича, за администратор и апостолически викар; по разни причини, обаче, той се бавил дълго време в Рим и на 3 февруари 1656 година бил възведен от папа Александър VII в архиепископски сан. На път за местоназначението си, новият архиепископ минал през Виена, дето се представил на императора. Той се тъкмил да отпътува, когато княз Ауерсперг го повикал и му предал желанието на императора да го прати да преговаря за мир с казаците; на другия ден императорът лично му съобщил това негово желание. Парчевич отклонил поканата, като ка-зал, че има заповед от папата да замине за провинцията си; но Фердинанд II му отговорил, че той ще пише на Светия Престол, уверен, че той ще одобри това назначение, „понеже се касае за общо добро на цялото християнство“. За да се убеди Парчевич, повече не било нужно: той влизал в истинското свое призвание на човек роден за обществена деятелност; „като чух това - пише той от Виена, на 11 януари 1659 год. на папа Александър VII, - не се осмелих да възразя повече, а пристъпих към изпълнение на тази тъй благочестива и полезна заповед“.

Заедно с пълномощията и инструкциите, Парчевич получил титлата съветник и баронство за себе си и за семейството си. На 17 януари 1657 година, след като бил приет още един път от императора, Парчевич потеглил за Украйна, при сурова зима и при необикновено лоши условия за пътуване, поради върлуващите пълчища войаици от всички народности, които правили пътищата несигурни и опасни. Често посолството е оставало без водачи, в една опустошена страна, всред изплашено и разпръснато население или минавало между разхвърлени, непогребани трупове; често Парчевич и другарите му спали в обори, и студ сковавал устата им; а една февруарска нощ, на път за Брусилова, те прекарали на открито, около един огън. Едва на 1 март, след четиридесет и четири дни път, те стигнали в Чехрин, седалище на Хмелницки. Последният се намирал тогава в близкия град Собота и там приел Парчевича на тържественна ауденция, легнал, понеже бил болен. Тук били още няколко посолства: шведско, седмиградско, турско, татарско, влашко, богданско, накрай и полско. Това показва колко трудна е била задачата на императорския пратеник. Със своето умение, със своето усърдие и с доверието, който внушил на хитрия и суров воин, - „дива мечка, настървена от победи“, казва той в един свой доклад из Лвов, 30 юни 1657 година, - той я завършил успешно: Хмелницки писал на императора, че занапред ще слуша неговите съвети, стига оттова да няма вреда за неговия дом, и ще бъде довелен само от посредничеството му; наистина, императорът бил избран за посредник и арбитър между Полша и казаците; едновременно с това били изпратени заповеди за от-зоваването на четиридесетте хиляди казаци, изпратени на помощ на Ракоци против поляците.

След двумесечно пребиване в Чехрин, императорското посолство потеглило обратно, при същите трудности и приключения, особено тежки за Парчевича, който се поболял още на отиване. Болестта попречила на последния да отиде да докладва лично на крал Казимира за своята мисия; това сторил от негово име секретарят му Христофор Марканович; но той се врящал със съзнанието, че в един опасен за Полша момент неговото дипломатическо изкуство е принесло полза на тази славянска дяржава - и на цялото християнство. В историята на полско-българските отношение това е една интересна и благородна страница.

* * *

Във Варшава Парчевич бил на следната, 1658 година. Понеже и тогава той бил натоварен с мисия като български пратеник във Виена, трябва да предполагаме, че не е пропуснал и тоя път да заинтересува Полша за съдбата на поробеното си отечество. Но той не е бил единственият българин, който в онова далечно време е отивал от брего-вете на Дунава, при невъобразимо трудни обстоятелства, до бреговете на Висла. Ние имаме известия, че и други видни българи ся се явявали в разни времена във Варшава. Така, кипровчанинът Франческо Соимирович, по-сетнешен охридски архиепископ, е ходил между 1644 и 1647; никополския владика Филип Станиславов, родом от с. Ореше, най-българин от висшия католишки клир в България, автор на първата българска печатна книга, „Абагар“, която той, сто и четиринадесет години преди Паисия, „хариза своему народу българскому,“ е бил във Варшава през 1660 г.; а стария Петър Богдан предприел през 1668 г. едно дълго пътуване за Рим, като минал през полската столица, която може би не за пръв път е посещавал. А колко още други сношения стоят за нас скрити под развалините, натрупани от вековете.

От тия развалини са изровени и скътани в богатата съкровищница, каквато са венецианските архиви, свидетелствата за последна една политическа мисия на Парчевича във Варшава, през 1673 г.

Известно е от историята, че след разтлението, в което изпадна при султан Ибрахим (1640-1648 г.) и през първите години от царуването на малолетния Мохамед IV, Турция се съвзе при енергичното управление на везира Мохамед Кйопрюлю, безграмотен седемдесетгодишен старец, но честен и енергичен управник, и при неговия син и приемник Ахмед Кйопрюлю, които въстановиха старите традиции на империята, най-характерната от които е била: война с околните държави. Тая политика доведе до настаняването на турците в Каменец, в Подолия, и до нови войни с Полша. От тия обстоятелства рекли да се възползуват васалните дунавски княжества, Влашко и Молдова, които се чувствували застрашени от настаняването на турците в гърба им; българите, теглото на които станало още по-голямо вследствие на честитите войни, също решили да подновят постъпките си пред християнските държави. През 1673 г., когато станало явно, че ново стълкновение между Полша и Турция е неминуемо, молдованският войвода Петър Стефан (Петричейко) и влашкият Григор Гика влезли в тайни сношения с Варшава и решили, освен това, да изпратят народен посланик до полския крал, до императора и Венеция. Изборът им паднал и тоя път върху Парчевича. Тоя знаменит българин видял в това предложение още един случай да помогне на своята родина, с която, от своето седалище в Баков, Молдова поддържал постоянни сношения. Между българите и двамата князе било постигнато споразумение, и старият Петър Богдан изпратил на Парчевича потребните пълномощия и препоръчителни писма, писани в Чипровец на 15 март 1673 г. Когато българския пратеник пристигнал във Варшава - април 1673 г. - там вече било решено да се отхвърли мирът от 1672 г. и да се подкачи отново борбата с турците. Условията за успеха на неговата дипломатическа мисия били, следователно, най-благоприятни; за деятелността му обаче липсуват всякакви данни; известно ни е само, във Виена пристигнал едва през втората половина на август. От Виена, дето императрица Елеонора и император Леополд го приели на ауденция, въпреки неприязнената опозиция на папския нунций кардинал Алберичи, той заминал за Венеция, дето изпълнил своето поръчение пред колегията, в ауденцията от 5 декември 1673 г. Когато чакал тук, болен на легло, разрешение да отиде в Рим, получила се вестта за победата на Собйески над турците при Хотин. - Възторгът на родолюбивия архипастир бил голям. В тая победа той съглеждал божия пръст. Моментът му се виждал най-сгоден за осъществяване на християнските замисли, - „за да се закрепят отвъд Дунава, в обширните земи на България и Черно море, знамената на Спасителя.“ С тая възторжена вяра той работил в Рим, дето имал всичкото съдействие на полския посланик. Заслужава да се отбележи, че Парчевич наблягал също на голямата полза да се спечели за общохристиянското дело и Русия, без да се смущава папата и импараторът от царската титла на руския владетел. Но неговият възторг не можал да победи хладната пресметливост на кардиналите, толкова повече, че варшавският нунций Бонвизи, недоволен от това, дето Собйески му попречил да стане кардинал, докладвал, че Полша ще сключи мир. Това оказало решително влияние за неуспеха на Парчевича, който скоро се разболял и, като почувствувал близкия си край, предал книжата около своята мисия на новия полски пратеник Мизини. На 23 юли 1674 г. смъртта турила край на бурния му живот: „Маруканополският владика, пише венецианският посланик Петър Мочениго можа по-лесно да свърши живота си в Рим, отколкото работите си, като премина в по-добър живот, след няколкодневно неразположение.“

Но делото, на което Парчевич служи с такава преданост, не слезна в гроба заедно с него. Турската опастност сплоти най-после, макар за малко, християнския свят: християнската солидарност спечели бляскава победа под стените на столицата на Свещената римска империя, Виена, която, мъжки защищавана от нейните жители, биде спасена от храбростта на поляците и от военния талант на техния крал Ян Собйески, - безсмъртна слава не само на полския народ, но и на цялото християнство.

Подвига на поляците под Виена, победите им по бойните полета на Унгария бяха решителни удари, нанесени на османската мощ в Европа, и създаваха на Полша неотемлими права за свободно съществуване и развитие, без да говорим за признателността, що й дължат ония страни, които се възползуваха от нейните жертви. Но Полша имаше нещастието да заема едно географическо положение, неизгодно между засилващи се монархии, и да живее при едно държавно устройство, което отваряло път на интригите на съседите, и да бъде слаба в една епоха - уви! непогребана още, - когато държавният интерес бе правилото, а увели-чението на държавите - цел на тяхната политика. „Който не печели нищо - губи“, пише Екатерина II на Грим, и гледа да печели: „Тя все плачеше и все взимаше,“ казва Фридрих II за императрица Мария Терезия, а той от своя страна взимал без да плаче. Те тримата се споразумяха и поделиха част от полските земи, „в името на пресветата и неразделна Троица“; техните приемници довършиха дележа в името на грубия държавен интерес, на консервативното начало и против „бунтовническия дух“, и помислиха, че Полша е загинала.

Но Полша не загина. Масата на нейния народ остава в огнищата на прадедите, а най-даровитите, най-видните й синове се пръснаха по четирите краища на света, носейки в душата си свещения образ на поробеното отечество и култа за неговата свобода. Съдбата тури някои от тях в съприкосновение с българи и ги доведе в България, тогава турска провинция. За ония поляци, които дошли в България по време на Френската революция - тогава, когато Цариград бе станал най-оживено място за дипломатическо състезание между двата враждебни лагера, революцията и стария режим - не ни са известни връзките им с българи. Но полската емиграция се засели в Турция след нещастния край на въстанието от 1831 г., което прогони в чужбина нови групи полски патриоти, и за нея знаем достатъчно. Тия поляци са имали една прог-рама: да съдействуват за възраждането на Турция и с нейната сила - прибавени към други съюзи - да възстановят целостта и независимостта на своята родина. Пристъпвайки към изпълнението на тая програма, полските емигранти се натъкват на един елемент, който привлякъл най-много вниманието им: българите, които по своята численост, по географическото положение на тяхната земя и поради пробуждащата се тяхна национална енергия, се явявали безусловно необходими за успеха на тая политика.

Както двесте години по-рано, и сега в ново време, две имена изпъкват особено ярко в историята на полско-българските отношения, те са: княз Адам Чарториски и Михал Чайковски. И както двесте години по-рано, единият бе авторитетен водител, а другият пряк деятел - Петър Богдан и Петър Парчевич, - така и сега полската външна политика има за признат ръководител Адам Чарториски, и за свой изпълнител в България Михал Чайковски.

Михал Чайковски, роден през 1804 г. в с. Халчинец, в Житомирския окръг на бившата Волинска губерния взел участие в революцията от 1831 г. и при потушаването й избягнал във Франция, дето се посветил на журналистика. Тук той се запознал с българите, които се учили във френските учебни заведения, и ги турил във връзка с видни политически личности; благодарение на това, един Александър Екзарх, например, е можал да придружава в България прочутия Бланки, дошъл да осветли Гизо върху положението на страната след Нишкото въстание; благодарение на това, същият Александър Екзарх е могъл да отправя мемоари до френски и други държавници, и един Cyprien Robert, в своите лекции в Сорбоната, да не забравя че има, и българи в семейството на славянски народи.

Тук, в Париж, Чарториски и Чайковски замислили, между другото, да се обърнат към Турция и нейните славянски и християнски населения, „които имат общ произход с нас и се застрашават от същата участ като нас“, пише в мемоарите си Чайковски. Дошъл в Цариград, дето се намирали вече няколко поляци, - тук остави костите си, както се знае, великият певец на Полша, Мицкевич, - Чайковски се е стремил, ни повече ни по-малко, към тая голяма цел: да възроди Турция, като извика на политически живот „южните славяни и другите народности“, „та с време, като се образува една по-значителна военна сила, да се нахлуе в един сгоден момент в Полша.“ Турските държавници одобрили тая програма; Луи Филип и Наполеон III се отнасяли благосклонно към нея. През 1841 г., установен вече като пълномощен агент на Чарториски в Цариград, Чайковски пропътувал България и се запознал с качествата на нейния народ и с положението, в което той се намирал и което не било блестяще: „българите бяха яздени по улиците като добитък от побуяли властници, а българите домакини плащаха „дишпараси“ на неканените си гости“.

Чайковски заварил българското просвещение още в пелени и се заел да помогне най-напред в тая посока. С негово съдействие, парижкият му познайник, търновчанинът Пиколо Савович, представил на Гизо един мемоар за организацията на просветното дело в България, като се направи то по-хомогенно и се нагоди така, че да не буди не-доверието на турското правителство и да съдействува за сближението на поданиците. Изпълнението трябвало да бъде възложено на поляци, посочени от френското правителство. Средствата били отпуснати, но поради несполучливият избор на ръководителя проектът пропаднал.(2) По-осезателни и благотворни за българщината били резултатите от ра-ботата извидния полски родолюбец в друга посока.

Заел се да прокарва своя политически план, Чайковски не закъснял да влезе в сношения с двама от най-бележитите водители на българското дело: Неофит Бозвели и Иларион. Той ги представил на султановия зет Мехмед Али паша, началник на артилерията, комуто те предали едно изложение върху Охридската патриаршия и върху злоупотребленията на гръцкото духовенство (1845 г.).(3) И когато Гръцката патриаршия подушила работата и почнали да търси авторите на изложението, Чай-ковски ги скрил в монастиря на лазаристите. От тук те били привлечени с хитрост и измама от Патриаршията, която, при първата смяна на правителството и отеглянето на Риза паша и Реуф паша, покровители на Неофита и Илариона, дигнала двамата апостоли и ги заточила в Св[ета] Гора, оковани във вериги.

Чайковски се познавал и говорил по българския народен въпрос и с Палаузова, когото видял в Цариград „Според мене, пише Чайковски, българите трябваше да се сближат с турското правителство, да гледат да събудят и развият своята националност под негова защита и негова егида.“ Палаузов одобрил тоя възглед: „Тая отстъпка, ако може да се нарече такава, от страна на един член на Одеския български комитет, който комитет се сматряше в Цариград за революционен, беше нещо твърде важно; тя даде по-голяма тежина на моята политика и ми спечели доверието на Високата Порта и на Френското посолство.“ Не по-малко заслужава да се отбележи, че с полските емигранти в Цариград са имали сношения и Раковски, и Чалъков, и Стояновичеви, и Огнянович, професор в Гръцкото богословско училище в Халки, и много други дейци по Църковния въпрос.

Върху всички тях те са упражнили силно и, можем да кажем, благотворно за народното дело влияние. Полските патриоти предадоха на нашите своята фанатична любов към народността: „Те, където сядаха и ставаха, все за народност приказваха,“ пише съвременикът Карапетров. Те „бяха завладяли сърцата на мнозина интелигентни бъл-гари в Цариград, както и на народния представител д-р Ст. Чомаков“, разправя същият Карапетров. Страхът от завоевателните стремежи на Русия, който е общ за много бележити народни водители от онова време - на Чомакова, на Раковски, на дядо Цанкова, на дядо Славейкова - е бил не само тактически похват, за да се спечели благоволението на Портата, той е бил и едно искрено чувство, живо поддържано от примера с Полша. На българите поляците давали съвети да работят за придоби-ване на граждански и политически правдини от Турция; а на турците се мъчили да втълпят идеята, че за империята е от жизнен интерес да привлече българите. Но те не се ограничавали да дават съвети, те са действували и в средата на едните и в средата на другите. В „Заметки и воспоминанiя“ на Михала Чайковски („Русская Старина“) срещаме интересния факт, че генерал Лудвиг Бистроновски, който през време на Кримската война бил на турска служба, съставил по свой собствен почин един мемоар, в който съветвал Турция да направи България васално княжество, да й даде автономия и да назначи Чайковски за български княз; ако припомним тук, че българския Букурещки комитет, със своя прочут мемоар от 1867 г., отправен до турското правителство, искаше горе-долу същото, не може да не забележим приликата в основната идея и влиянието на поляците.

Чайковски от своя страна, с чудна енергия преследвал своят идеал и на всяка крачка проявявал любов към българското движение. Особените отношения, в които той се поставил спрямо турците, му давали възможност на дело да прояви тия свои чувства.

През 1850 г. Наполеон III, за да угоди на Русия, го лишил от френско покровителство; Турция не е смеяла да предизвиква Николая I, за това предложила на Чайковски да приеме исляма. Той виждал в това възможност да продължи своята работа за Полша и постъпил на турска служба под името Мехмед Садък ефенди. Избухналата три години след това Кримска война била за него сгоден случай да приложи на дело политиката си за изравняване на християните с мюсюлманите чрез обща военна повинност: през 1853 г. той получи разрешение да образува един християнски полк от поляци и други доброволци славяни, със славянска команда - на украински език. Както сам Чайковски пише в своите мемоари, българите образували основата на неговата християнска организация. Те били най-дисциплинираните му войници и едни от най- храбрите.

В началото на 1854 г. Михал Чайковски - вече Садък паша - напуснал Цариград със своите казаци и заминал за Одрин; тук той намерил един ескадрон, съставен почти изключително от българи доброволци. Новите войници положили тържествено клетва на 23 януари, в двора на конака, пред православния владика, който държал евангелието. На церемонията присъствувал и валията, прочутият Мехмед Къбръзлъ. Някой си г-н Рапо изтълкувал клетвата на български език.

На 8 февруари Чайковски бил вече в Шумен, също много добре приет. Мнозина българи изявили желание да се запишат веднага. Третата, четвъртата и шестата „сотни“ били съставени изключително от българи.

Казаците взели участие във войната и се отличили. Когато военните действия се пренесли в Крим, казаците били изтеглени от Дунава и пратени в Айтос, Карнобат, Сливен, Ямбол. „Казаците бяха станали много популярни между българите, които ги наричаха „нашата войска“. Доброволци се стичаха от вси страни“, казва Чайковски. На българския „Цариградски Вестник“ (бр. 260 от 21 януари) пишат: „От Сливен жителите тичаха да гледат тая християнска султанова войска. Мнозина от българите имаха в нея кой брат, кой друг роднина“. Сливенските чорбаджии подарили 500 аршина шаяк (аба) (бр. 263 от 11.II.1856).

... „В селата ни обичаха и ни смятаха като национална войска, - казва пак Чайковски, - хората се гордееха като гледаха, че българи, равноправни под униформата на мюсюлманите угнетители, не се страхуваха ни от агите, ни от заптиите, ни от бейовете, и защищаваха народа от неправдите, лошите обноски и униженията. Дето се покажехме, разположенията на турците се изменяваха тутакси; не не биеха и не псуваха вече гяурите; местните власти даже се поддаваха на нашето вдияние и не смееха да безчинствуват.“

Трябва да прибавя, че още през войната, като награда за големите му услуги, султанът заповядал на Чайковски да образува още един полк казаци, а подир войната - един полк драгуни от християнското население. С тия войски, изпълнявайки различни служби, Чайковски, може да се каже, е пребродил всички европейски провинции на Турция - Тесалия, Македония (Битоля, Скопие), Косово поле; но най-много е стоял на гарнизон в Сливен. Тук, в Сливен, в новата войска служил известно време и Ботев, който умря като революцинер, в планината. От същата юначна смърт загинаха и други български казаци, дори и от ония, които достигнали до офицерски чин, или влизали в състава на султанова военна свита. Защото, ако няколко турски държавници бяха в състояние да схванат големите политически концепции на полските емиг-ранти, турското управление не можеше да ги въплоти в дело; вместо сближение на народностите, Мидхат паша е преследвал тяхната отоманизация; пък освен това, зависимостта, в която Турция бе изпад-нала спрямо западните сили, не спомагаше за едно възраждане в духа на полската програма. Тъй произлязоха големи страдания за българския народ, но и ред катастрофи за Турската империя. „Една от главните причини на всички бедствия, които са постигнали Турция като държава, пише Чайковски в своите спомени, се заключава в това, че българите, вместо да служат в редовете на нейните войски, нещо, което бе напълно възможно, подир Източната война, бяха принудени да преминат в редовете на опозицията и взеха участие във въстания, които подкопаха могуществото на Турската империя и на султана.“

Чайковски преживя лично горчиво разочарование от своето любимо политическо чедо - казашката организация. През 1870 г. няколко офицери от корпуса, повлияни от външни интриги и подмамени от обещания, подали просба да се въведе туски език в казашките и драгунски дружини. Сега вече нямало Риза паша, който на 1866 г., при един парад, казал на един офицер, командир на дивизион, който от прекалена ревност почнал да командува на турски: „Аз не желая щото в турската армия да има два кавалерийски полка повече, ако ще да бъдат те най-добрите в света; това няма значение за войската, но правителството иска тия два полка да запазят своя славянски характер, който прави тяхната сила и оправдава съществуването им.“ Молбата на споменатите офицери била приета. Огорчен и отчаян, Садък паша Чайковски си дал оставката, след като бе имал време да види в Одрин, Сливен, Котел, Шумен и другаде великата радост на българите от придобиването на народна автономна църква, за което не малка заслуга има и той. Казашките полкове, изгубили своето първоначално назначение, се обърнали в два обикновени ескадрона от турската конница. А техният създател, викан от гласа на родната земя, се помири с руското правителството, завърна се в своите имения, дето живя осамотен и умря през 1886 г. от трагична смърт - самоубийство или убийство.

До края на живота си, Чайковски остана верен на своите български симпатии. В спомените му тия симпатии са изразени с една искреност която трогва:

„Аз ще пазя винага най-драг спомен за Балкана и неговото население; аз мога да кажа, че Бог ми е позволил да направя там много добрини на правителството си и на българския народ. С нежност ще си спомням всички доказателства за любов и признателност, които съм получавал там. Навред, дето минавах, аз виждах лица весели и благосконни и приемах благословения; през жестоките изпитания в 1867 г., аз защищавах българите и ги запазих от доста нещастия; те ме почитаха за това като баща и благодетел.“

Тая почит е, може би, малко позабравена в наши дни: защото много преживя българския народ от времето, кога Чайковски, заедно с други бележити синове на Полша, му е помагал в неговия устрем напред към народно обособение и културно освобождение; но историята на полско-българските отноношения ще му запази едно голямо място.

Ние желаем щото най-хубавите страници на тая история да се пишат занапред. След вековно мъченичество, Полша си възвърна своята национална независимост; синовете й, прокудени по четирите краища на света, се прибраха в нейните обятия; тя ще се развива и ще цъфти.

Но нейната зла съдба е отредена сега на друг славянски народ, който има нещастието да заема един опасен исторически кръстопът и да бърка, със законните си стремежи кжм единство и независимост, на близки и далечни съседи. За неговото разпокъсване не е призована божията помощ: най-напред повикаха на помощ равновесието, което довърши заробването на Полша и което разпокъса България. На какво се дължи новото разпокъсване на българския народ, противно на всички изповядани начала, това никой не каза открито; ние не сме в осемнадесетия век, когото, по думите на прочутия френски историк Алберт Сорел, деляха, за да унищожават и публично признаваха това; политическото лицемерие днес иска да облече насилието в снежно-бели одежди. Насилието обаче си остава насилие. И в тежкото изпитание, що се наложи на тоя народ, примерът на Полша, която пееше химна на безсмъртния живот - тогава, когато враговете й я мислеха погребана навеки - трябва да бъде и ще бъде пред неговите очи, и Полша най-добре ще го разбере. Той няма да наведе глава и да отпусне ръце. Самите поляци, които го познаха като роб, видяха неговата сила и му предрекоха добро бъдаще: „Не знам какви ще бъдат съдбините на тоя народ, надарен с най-солидни качества, казва Чайковски, но това, което ми се вижда вън от всяко съмнение, то е че той е повикан да играе, рано или късно, важна роля на Балканския полуостров.“

С тая вяра България приема изпитанията на съдбата. И когато славянската взаимност стане една истина, а общочовешката солидарност - една сила, тогава българи и поляци ще си спомнят с гордост своето минало, нанизано от страдания, борби, слава и любов към свободата.

Публ. в Полша, България и славянството. Полска библиотека, кн. 8. Пет сказки от Т. Ст. Грабовски, А. Иширков, Н. Милев, Боян Пенев. С., 1923, с. 5-82. Откъс от тази сказка е публикуван в сп. „Полско-български преглед“, год. VI, 1924, бр. 20, с. 162 под заглавие „Парчевич и Владислав IV, полски крал”.

БЕЛЕЖКИ:

(1) Намек за една полска победа.

(2) Мемоарите на Чайковски по българските работи са издадени в Сборника на нар. умотворения и пр., кн. Х и в списание „Руская старина“, окт.-дек. 1904 г.

(3)  Раковски разправи също (Дунавски лебед, бр. 8 от 1.XI.1860 година) за постъпката на двамата родолюбци „имеющи защита от разни знаменити лица“, но Раковски разправя и друго (бр. 4 и 5 от 12 окт. 1860 год. И „Прибавка“ на бр. 7 от 27 окт.), което Чайковски не е отбелязал, може би, за да не хвърли една малка сянка върху българите: Чайковски, „той българолюбец“, пише Раковски, „който показваше голямо съжаление към Българскы дела“ и „имал пристъп“ при Риза паша, завел българските посланици при пашата; но докато говорил говорил горе с влиятелния турски държавник, за да го подготви да ги изслуша, двамата представители, хора плахи, като не могли сигурно да си представят по-голяма дързост от тая – рая да обвинява турското управление пред такъв един голям човек, измъкнали се от конака на пашата и избягали…

 

* * *

 

СИМЕОН РАДЕВ
БЪЛГАРИТЕ И ПОЛСКО-СЛАВЯНСКИЯ КОМИТЕТ В ПАРИЖ ОТ 1848 Г.

 

Известно участие на полската емиграция в борбите по Църковния въпрос е било неведнъж отбелязано в историята на Българското възраждане. В паметни случаи виждаме поляци с влияние в Цариград да се явяват като покровители на българските дейци, техни съветници или техни ходатаи пред Портата. Всичко туй е било писано, но един вид пътьом. По наше знание особен опит за изучаване на полско-българските отношения от тая епоха не е бил направен до сега. Ний вярваме, че такъв един опит би донесъл ценни открития. Историческите съчинения и мемоарите върху политическата дейност на полската емиграция, полските вестници и списания, издавани в чужбина, и - главно - архивите на княз Адам Чарторийски и на син му княз Владислав, под чието ведомство бяха полските дипломатически мисии в Изток, съдържат несъмнено данни от голямо значение за новата българска история. Една богата жътва очаква следователно, тогава който ще се заеме с издирването на тия източници. Тази благодарна задача не влиза в кръга на нашите настоящи занятия. Един благоприятен случай, обаче ни даде възможност, през последното ни пребиваване във Франция да узнаем за един любопитен епизод от полско-българските отношения в миналия век, а именно: участието на осем души българи в един славянски комитет основан от полските емигранти в Париж веднага след революцията от 1848 г. Тоя комитет бе създаден под името Comite Slave от Сиприен Робер, някои поляци и французи. В него фигурираха освен Чомакова, Михаил Колони, бъдещ член на Добродетелната дружина и още шестима непознати българи, между които един шивач. Върху вестника „La Pologne“ ми обърна вниманието големият български библиограф д-р Н. Михов.

Д-р Стоян Чомаков несъмнено се чувствуваше православен, но в православието виждаше преди всичко една от основите на българската единност. Българското духовно единство, целостта на българските земи, ето идеята, която цареше в неговия ум над всичко друго. Поставен да избира между пожертвуването на една педя българска земя, на едно българско село и схизмата, той избираше без колебание последното. В този фанатизъм не малко бе му повлиял примерът на някои чужди народи. Той учи медицина във Флоренция и Пиза през една епоха, когато борбата за обединението на Италия, тъй много страдала от своето разединение през вековете, беше в своя разгар. Тя произведе върху него дълбоко впечатление. В Париж, дето продължи учението си, той влезе във връзка с полската емиграция и от нея научи още по-добре трагедията на разпокъсаните народи. От своя допир в Париж с кръговете на полската емиграция, която наранена от подялбата на своето отечество, гледаше да разнася вред своята омраза към Русия като една епидемия, той бе добил спрямо руската политика едно чувство на недоверие и боязън, затвърдено по-късно у него от сношенията му с англичаните. Така той стана хронологически първият русофоб между българите. Неговото русофобство не беше заключение от една дадена обстановка, последица от някое дадено събитие, то бе една доктрина. Надеждата си за освобождението на България той не възлагаше, както това бе правил българският народ от няколко века, върху руския, а върху Западните сили, които бяха победили Русия в Кримската война.

Жив интерес събужда тоя комитет по много причини поради самата дата на основанието му, оная бурна 1848 г., в която вземат своя устрем трите големи стихии на новото време: демокрацията, народностите и пролетариата; поради самата му програма с нейните начертания за желаемия строй и бъдащността на славянството; най-сетне, поради възможното му влияние върху участвующите в него българи. Но преди да пристъпим към всичко туй, уместно е да хвърлим бърз поглед върху развитието на националната мисъл у поляците след погинването на Полша и да проследим тяхното становище по славянския въпрос.

* * *

В 1688 г., Ян Собиески, прочутият полски крал, победителят на турците, който ги отблъсна от обсадата на Виена (1863) и ги гони по пътя на отстъплението им, се провикна пред полския Сенат с тия горчиви думи: „Потомството ще бъде изумено когато се научи, че едничкия плод от толкова победи и триумфи, които покриха с вечна слава полското име в света, бе - Господ да ни е на помощ - непоправима съсипня и проклятие. Още четиридесет дни и Ниневия ще бъде разрушена.“ Но никакво предупреждение не можеше да изцери полското болярство от неговите вековни пороци: липса на политическо чувство, съсловния егоизъм и анархическия дух. Едва ще да се измине един век и библейското пророчество на Собиески ще почне да се сбъдва. Безспир в безредие отвътре, вечно без пари в съкровището и без войска на границите, Полша стана най-сетне плячка на съседите си. След три победи (в 1772, 1793 и 1796) между Русия, Австрия и Прусия, тя в 1796 г., престана да съществува. Тази катастрофа не доде без някои пориви на славянофилството.

Славянофилството правеше тогава първите си стъпки в политиката, но тия стъпки вървяха вече в различни посоки. Руските панслависти мечтаеха за „вливането на славянските реки в руското море“ и чакаха разрушението на Австрия (която през 1849 г. Николай I от своя страна спаси от погибел). На 2 май 1848 г. Киреевски радостно пишеше на Погодина: „Докато съмне, Австрия ще се е вече разпаднала на части).“ Съвсем други бяха възгледите на самите австрийски славяни. Не някой друг, а знаменития чешки водител Палацки бе, който в отговора си на поканата на Франкфуртския събор, лансира доста споменаваната историческа фраза: „Ако Австрия да не съществуваше, трябва някой да я измисли.“ В същите тия води ще видим да плува и Славянския събор в Прага. Каквито и да са разногласията, които се появила в него, австро-славизма бе същинската му девиза, т.е. една славянска Австрия под Хабсбургския дом. Съвсем образно бяха въжделенията на полското славянофилство. За поляците, видяхме, друга програма освен възстановлението на историческите граници на Полша нямаше. Но тая програма с чия помощ ще се осъществи? С помощта на Наполеона? Така мислеха полските патриоти-войници, следваха го по бойните полета от Москва до ... и дипломати, хвърлиха в постелята му графиня Валевска. С помощта на Александра I? Такава бе полската надежда в 1815 г. Но при Николай I всяка илюзия изчезва. Скоро, Полското въстание от 1830 ще отвори бездна между двата народа. Поляците сега отвръщат погледи от Русия, но не от славянството. Едно особено славянофилство ще се появи у тях, една смес от историко-философски учения и от религиозно-мистическо мечтателство, тъй наречения „месиянизъм“. Човечеството ще бъде спасено от славяните, но под водителството на полския народ. Тая школа главно цъфти в руска Полша. Но славяните под полско водителство, това е лозунга и на полската емиграция в Париж, само че тоя лозунг е тук чисто политически, без примес на никаква метафизика. Славянството навсякъде робува: русите под своите собствени царе, другите славяни под чуждо иго. На туй робство как може да се тури край? Не иначе освен чрез една задружна революция на славянските народи. Но за да разчита на успех общославянската революция трябва да стане под знамето и със солидарността на европейската демокрация; да се радва на доверието и помощта на Западните сили. С една дума: да бъде ръководена от поляците. Тъй мислела [и действала] полската мисия среди славянството, както радикалните среди на емиграцията, които се вдъхновявали от идеите на революционера „Лелевен“, тъй и аристократическите, на които признатия шеф бе княз Адам Чарторийски. И двете списания издавани от полските изгнаници, „La Revue Slave“ (1839) и „Slowianin“ проповядват освобождението на славяните под водителството на предопределената от Бога или от историята Полша. За туй водителство поляците считаха, че единствени имат нужните качества: прозренията за бъдещето, пламъка, опита, традициите, обаянието, връзките.

Връзките на полската емиграция, когато някой един ден ще ги опише, ще съставляват най-любопитния исторически роман. Но и днес те са достатъчно известни, за да будят удивление. Те са повсеместни. В сарая на Абдул Меджид както в скривалищата на Мацини и Бланки, във франмасонските ложи, както и при кардиналите на Пий IX, при Тиер днес, при Палмерстон утре, в салоните, в работническите клубове, в редакциите, навсякъде, дето може да се намери място за дипломация, за агитация, за съзаклятия, полският изгнаник се вестяваше, вдъхновен, изобретателен, ловък, неуморим. Всичките оръжия му служат: пред демократите той е вечният бунтовник, пред Папата: враг на православието, пред Франция и Англия: враг на Русия. Враг на Русия (това ще разкажа един ден) Богориди игра бележита роль като посредник между Портата и Френското посолство в Цариград - поляците се явявали като естествени съюзници на Франция. Върху френско-полските попълзновения срещу Русия тук не е мястото да се простираме. Нека напомним само един епизод, който засяга и нашата история: когато в 1841 Чайковски, впоследствие Садък паша отиде за България с цел да изучи тук условията за изпращането на учители-поляци, които да просветят българския народ в дух вражески спрямо Русия, той не тръгна за тая мисия само като пратеник на полския водител Адам Чарторийски, но и като агент на френския министър Гизо.

* * *

През един период от историята на Европа Франция е играла водителска роль между западните народи: във време на кръстоносните походи, чрез своето рицарство; в седемнайстия век чрез своите писатели; в осемнайстия век, чрез философите си. Никога обаче нейното влияние върху събитията и нейното владичество върху умовете не са били тъй могъщи както през многобройните й революции. От 1789 до 1848, в продължение на повече от полвек, благовестите на новите ери идеха за цяла Европа от Париж. Най-силно владичество върху умовете тя е добивала обаче чрез своите революции. Чрез тях тя събуди и разюзда двете най-големи стихии на деветнайстия век: национализмът и демокрацията.

Революцията от 1848 г., последната френска революция в голям стил (Комуната от 1871 г. бе  сравнително малък епизод) е без съмнение тая, която намери в чужбина най-непосредствен и най-бърз отзвук. На 24 февруари Париж, чрез улицата низвергва Луй Филипа. Като ураган революцията ще мине от тук по Европа. На 13-и март Метерних бяга от размирена Виена. На 18-и Берлин издига барикади. Същият ден Милано е в бунт. На 22-и Манини повдига Венеция. Мацини ще прогласи републиката в Рим по-късно, но вечният град е вече в трепет. Въстанието на маджарите, и то ще доде по-късно, но вече на 3-и март Кошут го сочи на хоризонта. Австрия по всичките й владения, Германия с всичките й престоли, Италия във всичките й господарства се залюляха изцяло при първите вести от Париж. Славяните в Централна Европа не можеха да останат равнодушни при туй общо стресение на народите. Нададоха вик и те, едни за своите исторически права като държава, други за своите естествени права като народност. Тия техни устреми имаха и като предпоставка и като последствие едно силно въодушевление на племенното чувство. Славянофилството се появяваше за първи път на голямата историческа сцена на Европа. По-рано ограничено в издирвания по езикознание, в позиви за културна взаимност и в утопиите за мисията на славянската раса (по калъпа на Хердеровата философия на историята) славянофилството излизаше сега из областта на умствените спекулации, за да се очертае в състезанието на народите като политическа сила. Тоя подем на славянството нямаше да бъде възможен, разбира се, ако да не го бе подготвили през дълги години неговите апостоли; но той нямаше да дойде тъкмо сега и с такива пориви, ако да не бяха го открили неговите врагове. Както Наполеон със своите нашествия пробуди преди няколко десетилетия националното чувство в Германия, тъй и сега, в 1848 г., при общото раздвижване на расите, немци и маджари, със своите велегласни намерения да заковат с нови гвоздеи игото на подвластните тям славянски народи, разпалиха още повече у тях племенния възторг.

На 10 априли, по-малко от два месеца след Френската революция, Маджарско успя да изтръгне от Австрия признание на своята фактическа независимост под чисто формално владичество на Хабсбургския дом. Хърватите и сърбите поискаха от Будапеща своите права, които маджарите бяха получили от Виена. Техните искания обаче срещнаха неуклонно съпротивление от страна на маджарите. На заплашителните настоявания на хърватите Кошут отговори: „Между вас и нас мечът ще има да решава.“ На заканите на една сръбска депутация той даде същия отговор: „В такъв случай между вас и нас мечът ще бъде съдникът.“

На 8 априли и чехите издействуваха от Хабсбургския дом признание на техните национални искания. Тая победа рискуваше обаче да остане ялова предвид на една нова опасност, идеща тоя път не от Австрия, а от Германия. Още на 30 март един подготвителен събор (Vorparlament) се бе събрал във Франкфурт на Майн, за да даде ново устройство на германския народ. Починът, който роди тоя събор, бе демократически. Духът на времето силно вееше в него. Но демокрацията тук (както у всички народи) вървеше ръка под ръка с национализма. Демократическата Германия, която Франкфуртския събор бе се запретнал да строи, трябваше да обема, според германските патриоти, не само собствено германските господарства, но и всичките наследствени владения на австрийския император с изключение на Унгария. В такъв случай, чехите изцяло и поляците в голям част трябваше да минат под властта на проектираната всегерманска държава. Тоя план, както трябваше да се предвижда, среща най-решителна съпротива и у чехи, и у поляци.

Чешкият протест се издигна най-напред. На една покана на Франкфуртския събор да участвува в заседанията му, Палацки отговори с горд отказ, основан на правата на чешкия народ за самостойност и равноправие с немската раса. Чешкият отказ бе за очакване, немските демократи се опитаха да спечелят поне поляците. Франкфуртският събор прибягна за тая цел до една внушителна манифестация. Още в първите си заседания, той заклейми подялбата на Полша като едно от срамните престъпления в империята и заяви, че възстановлението на полската независимост е „свещен дълг на немския народ“. От тоя жест се очакваше като последствие едно засилване на връзките между полската демокрация и германската, едно възможно сътрудничество между тях в името на прогласените от новата ера принципи. Но и тук сполуката бе, по силата на нещата, невъзможна. Същият въпрос, който днес е изкопал една яма между Полша и Германия, въпросът за „коридора“, т.е. за тая полска област, която се вмъква като клин до Данциг и разделя Източна Прусия от останалата германска територия, правеше и в 1848 г. неосъществимо едно споразумение между двата народа. За поляците, тогава както днес, нямаше освен едно приемливо разрешение на Полския въпрос: възкресението на Полша в старите й граници. Но да се възстанови Полша в историческата й цялост значеше да се разпокъса Германия в географическото й единство. За такава една жертва германската демокрация не бе подготвена. Не бе за чудене следователно, че Франкфуртският събор, след като се изказа в името на принципите за възстановлението на Полша, реши същевременно, в името на държавните интереси, да задържи в пределите на кроената от него федерална Германия източно от Западна Прусия с областите откъснати от Полша при първата й подялба в 1772 г. Ефектът от туй решение между поляците не можеше да подлежи на съмнение. Не само илюзиите върху германската демокрация, ако такава е имало в някои полски кръгове, се изпариха в миг, но последва едно още по-голямо раздразнение на историческата ненавист, хранена от Полша спрямо немската раса от времето на епическите й борби срещу Тевтонския орден.

Опасността за сърби и хървати от страна на маджарите, за чехи и поляци от страна на немците породи у всичките тия застрашени славянски народи мисълта за една обща племенна отбрана на славянството срещу неговите врагове. Полякът Моралевски в Позен [немското название на Познан – бел. наша], Щур в Прага, Куклевич в Загреб почти едновременно се изказаха за свикване на един славянски събор, който да даде отпор на посегателствата от Франкфурт и Будапеща. Върху града, където тоя събор трябваше да заседава, не можеше да има две мнения - Прага, по онуй време Мекка на славянофилството, биде единодушно посочена.

Съборът, свикан от един специален комитет, на първи май, събра се точно след един месец, в първото число на юни. Откриването му се извърши с една тържествена литургия в историческата от времето на Ян Хус Тинска съборна църква, където олтара на Св. св. Кирил и Методий бе окичен с особено велелепие. Делегатите бяха дошли всеки в своята национална носия. Тая пъстра картина предизвикваше иронията на немците. „Прага е в карнавал“, казваха те. Но не с присмех, а с тежки грижи за бъдещето си щяха те да гледат на това зрелище, ако да знаеха че с него една голяма раса показваше за първи път своето единство и заявяваше вкупом своите права върху дължимото си място в преустройството на Европа. Туй значение на събора биде впрочем живо почувствувано от епохата. От славянските страни и от приятели на славянството се получиха в Прага горещи и изпълнени с възторжена надежда послания. Едно от тия приветствия идеше от Славянското дружество в Париж. Градът на революциите приветствуваше зората на славянството.

* * *

Разправят, че когато получил известие за революцията в Париж, Николай I се обърнал към офицерите от свитата си и им казал: „Господа, оседлайте конете си!“ Тая команда издаваше и гняв, и смущение. Руският самодържец виждаше вече революцията от 1848 г. да се разпространява в Европа като епидемия (коя френска революция не бе епидемия?), троновете шумно да се клатят и републиката прогласена в Париж да води народите на война срещу Свещения съюз на царете. Трябва да се забележи, че същата картина се рисуваше във въображението на политическите изгнаници, надошли в Париж, „като пеперуди около пламък“. Отломки и мъченици на минали революции, чающи и вещатели на бъдещи революции, фабриканти на утопии, прекроячи на картата на Европа - и какво още? - романтици на национализма, скитающи рицари на демокрацията, специалисти на съзаклятията, техници на бунта: поляци, италианци, ирландци и пр., те се числяха петнайсет хиляди на брой. За тия славни февруарски дни, в които Париж, фар на народите, доде да засияе пак със своя легендарен блясък, те бяха мечтали с трескаво очакване. Тяхната вяра бе сега (на тия своего рода мистици), че републиканска Франция, произлязла от революцията, принадлежи вече на революционните принципи, че като свали своя монарх, тя хвърля ръкавицата на всички монархии, че естественото продължение на боевете по парижките барикади бе война срещу всички тирани. Не другояче мислеха, верни на традицията, и някои възторжени среди на френската демокрация, магьосани от спомените на миналото, и те виждаха вече как легионите на революцията, с двуцветното знаме напред тръгват под звуковете на Марсилезата, за кръстоносния поход на свободата, както в 1792. Както в 1792! Но от тогава много вода бе текла под мостовете на Сена. Френските имотни слоеве, които бяха участвували в борбите срещу Луи Филипа намираха сега, че революцията е приключена, щом като чрез нейното възшествие те взеха политическата власт в ръцете си. Историческият съвет на Гизо: „Обогатявайте се!“ оставаше си техния лозунг и, както всяка нова размирица вътре във Франция тъй и всяка военна намеса навън срещаше тяхното съпротивление. Любопитно е да се отбележи, че противни на всякакви войнствени планове в стила на Конвента бяха и първоапостолите на френския социализъм. Леру, Кабе, Консидерани проповядваха едновременно икономически реформи и мир, мирът бидейки съществена предпоставка за успеха на работническите искания. Не по-малко отдалечение от идеята за едно въоръжено мисионерство на Франция за освобождението на Европа показваше и Ламартин, министър на външните работи в привременното правителство. Манифестът, който поетът и държавник издаде върху външната политика, взима наистина горд акцент спрямо монархическа Европа, громко предупреждение дава, че срещу насилието Франция ще противопостави сила, но истинската смисъл на тоя изпълнен с риторика документ се крие в туй малко изречение: „Мир и народ са една и съща дума.“ Само от разума и от времето (както бележи един историк) Ламартин очаква „създаването на международно братство по земното кълбо“.

Всичко туй не ще рече, че традицията на Конвента бе съвсем угаснала. Традиции, които дълбоко са раздвижили народния инстинкт, мъчно гаснат. В действителност част от френската демокрация бе все още под вълшебното действие на спомените от Великата революция, истинският епос на френския народ. Възторжени среди измежду победителите на 24-и февруари - интелигенция, работничество - ламтяха да видят пак легионите на републиканска Франция тръгнали, под звуковете на Марсилезата, на кръстоносен поход за свободата на света. Това войнствено течение бе застъпено дори и в самите управляющи кръгове. Членове на временното правителство бяха във връзка с политическите изгнаници, насърчаваха техните заговори, обещаваха им помощ. С тяхно съучастие или с тяхно знание от Париж се устроиха няколко революционни експедиции, между които злочестата авантюра на „Германския демократически легион“, чието водителство напразно се бе опитал да получи Карл Маркс. Но Февруарската революция ще свърши скоро (на 15-и юни е вече последната й конвулсия), реакцията, изгонена през вратата се връща през прозорците и големите планове за освобождението и обединението на народите ще увяхнат в Париж като от слана попарени.

Такива планове се крояха и за славянските народи.

Още в първите дни след революцията разшаваха се в Париж славянски изгнаници и французи, приятели на славянството. На 10-и март те се съвещават, написват една декларация. На 28-и март едно голямо събрание от шестдесет души, в което са представени всичките „вейки на славянската челяд“ разисква тая декларация, одобрява я и в нейния дух основава едно Дружество за освобождение на славянските народи. На първи юни се явява и един орган на това дружество. Той се казва „La Pologne“ (Полша). Защо тоя надслов и по кои причини славянското движение се поставя под знака на Полша, а не под общия знак на племето? По много причини Полша е едно призивателно име за Франция. В далечното минало тя е във връзка с френското рицарство, с френския двор. Под Наполеона полски легиони се покриват със слава. В по-нови времена поляци се сражават на всички фронтове на демокрацията, на всички барикади. Докато друг един голям славянски народ, руския, напомнува на французите само ненавистни представления: казаците на два пъти в Париж (казаците, които ядели свещи!), деспотизма на царете, Сибир, образът на Полша, орден с двойния ореол на мъченичество и героизъм, блещи на иконостаса на всесветската демокрация с безподобни сияния. Но Полша не е само знаме: тя е и програма. Нейното име направи особени пътища и перспективи.

Публ. в С. Радев, По пътеките на историята. Неиздаван ръкопис. Предговор, съставителство и редакция И. Бурилкова и Ц. Билярски. SKYPRINT, София, 2017, с. 68-77.