90 ГОДИНИ ОТ САМОЖЕРТВАТА НА ИПОКРАТ РАЗВИГОРОВ И ИЛИЯ ЛИЛИНКОВ И УБИЙСТВОТО НА ГЕНЕРАЛ КОВАЧЕВИЧ

Тия дни, на 6 октомври, се навършиха 90 години от атентата срещу сръбския генерал Ковачевич. С неговото убийство бе премахнат един от най-големите сръбски сатрапи във Вардарска Македония. Той беше поредната наказателна акция на ВМРО, ръководена лично от водачът на Организацията Иван Михайлов. Имената на терористите на ВМРО, наказали ген. Ковачевич се нареждат в българския пантеон на безсмъртните, редом до имената на Кирил Григоров, Иван Момчилов, Менча Кърничева, Димитър Стефанов, Йордан Цицонков, Мара Бунева, Мирчо Кикиритков и Владо Черноземски. 

Изпълнителите на атентата срещу ген. Ковачевич бяха Ипократ Развигоров (1900, Ново село, Щипско - 9 октомври 1927, Плачковица планина) и Илия Лилинков (1902, Ново село, Щипско - 9 октомври 1927, Плачковица планина) от Щипско Ново Село и Благой Кралев от Куманово. Първите двама след успешната акция се самоубиха, за да не попаднат в ръцете на сръбската войска и полиция, а третият Благой Кралев попада в ръцете на сръбската полиция, където е пречупен след продължителни мъчения, но скоро след това е разстрелян на 12 януари 1929 г.

През 1967 г. водачът на ВМРО Иван Михайлов посвещава цяла глава в том трети от своите „Спомени“, която ще имате възможност да прочетете сега. В нея той не само разказва за саможертвата на младите българи изпълнили поставената им задача от ВМРО да отърват населението в Щипско от един от най-изявените сръбски сатрапи, провеждащ политиката на денационализация на македонските българи. Ив. Михайлов най-стриктно е събрал отзивите от световната преса за героизма на младите българи, както и информация събрана от чужди кореспонденти за убийствения режим при който са поставени нашите сънародници. Приложени са и портретите на Ипократ Развигоров и Илия Лилинков.

С голяма стойност са и публикуваните материали за атентата и за ген. Ковачевич от организационния вестник на ВМРО „Свобода или смърт“.

Разказът на ръководителят на ВМРО дава една пълна картина както на борбите на Организацията, така и на теглилата на нашите сънародници отвъд границата, познати ви вече и от книгата на френския журналист и публицист Анри Пози „Войната се връща“.

Цочо В. Билярски

Гр. Щип

 

* * *

 

ИВАН МИХАЙЛОВ
УБИЙСТВОТО НА ГЕНЕРАЛ КОВАЧЕВИЧ

 

На 6 октомври 1927 г. надвечер падна в Щип генерал Ковачевич. Убийството е извършено в квартала около черквата „Свети Никола“. В нападението са участвували трима – Ипократ Развигоров и Илия Лилинков от Щипско Ново Село и Благой Кралев от Куманово.

Новината бързо се разнесе по целия свят.

От Белград наредиха да се струпат войски по посока на България, а в Македония обявиха военно положение. Град Щип бе в пълната смисъл на думата обсаден. В течение на петнадесет дни той прекара напрежение и тревоги, каквито никога при турското управление не бе видял. Всека къща е била обискирана; никой не е могъл да излезне от дома си. По-видните граждани са повикани и предупредени, че ще бъдат избити ако се случи някое друго убийство; като-чели гражданите имаха участие в станалото с Ковачевич ...

До каква степен е настъпила суматоха всред сърбите показват следните кратки думи на белградския вестник „Правда“ от 12 октомври: „Случката в Щип силно е развълнувала белградската полиция. Щом узнал за атентата, шефът на политическия отдел заповядал на прислугата и на стражаря да не позволяват на никого от публиката да чака в коридора пред неговия кабинет. Помощник-шефа, който издал също такава заповед на стражаря, поставил и кука на вратата на своя кабинет. Така че, публиката трябваше да чака с часове, за да се доближи до барикадираните шефове на политическата полиция.“

* * *

Развигоров и Лилинков успешно са напуснали града и се упътили към планината Плачковица. На третият ден, обаче, 9 октомври, случайно са били открити. Забелязал ги един турчин и ги предал, когато са отивали към една планинска пещера, за да си починат и почакат отминаването на потери от войски и стражари, плъзнали по всички посоки. Въоръжени са били само с револвери и бомби срещу една маса, която е наброявала към две хиляди души. Пред пещерата сърбите са стреляли и хвърляли бомби, не смеейки да се доближат или да влезнат вътре.

Изстреляли всички патрони, двамата с презрение са отговаряли на подканите отвън да се предадат. Развигоров легнал върху възпламенена бомба, а Лилинков се застрелял. Чули трясъка на бомбата в пещерата, сърбите внимателно се приближили и намерили единия герой страшно разкъсан, а от дясната слепочица на другия още течала кръв. Съпротивата им в скалите над „Стара река“ продължила двадесет часа.

И двамата произхождат от бедни семейства. Ипократ живееше във високата махала на Ново село, наричана „Ридарската“, а Лилинков в долната махала „Под бахчи“. Бащата на Лилинков, Пане, помагаше на един прекупчик на общинска такса върху внасяните от селата товари с храни, плодове, вълна и пр. Бай Пане – както го помня аз – обикновено носеше здравата тояга и кантаря за измерване на товарите. Прекупчикът му плащаше по нещо – и това бе главния доход в къщата. Майката Анастасия (наричахме я Сия) бе висока, кокалеста и безкрайно енергична жена. Тя оставяше впечатление, че може да командува на хиляда души като нейния съпруг, нисичкия и кротък Пане. Никой мъж в махалата не би посмял да се закачи за каквото и да е със стрина Сия; езика й, погледа й, всеки жест у нея внушаваше респект. Доколкото помня, и тя изкарваше по нещо чрез домашни работи. Илия като-чели беше единствено дете в къщата. Беше с 5-6 години по-млад от мене; помня, че в нашите детски игри той още не участвуваше. Най-често го виждах около баща му, когато идваше в двора ни, с шумния Моне Мангов – шефа му – да претеглят закупените от селяните товари. А пред къщи ни бе постоянно, защото там бе и главния площад на Ново село, където поспираха селяните за пазарлъци с матрапазите. Илия бе винаги усмихнат; и той тих като баща си. Но доказа, че е носил упорития дух на майка си.

А Ипократ беше сериозен, също мълчалив. Приказваше ясно, отмерено. Думите от него излизаха някак тежки, внушаваха доверие и издаваха твърдост на характера, някаква нежна широта и сърдечност лъхаше от срещата с тия младежи, влюбени в нашата борба и в Македония повече отколкото в майките си.

Ипократ е роден в 1900 г. Баща му, Томе Развигоров, е бил дълги години учител в с. Неманици и Св. Николе, Щипско. Рано останал сирак и е свършил четвърто отделение. Става фурнаджия. В 1922 г. е вече нелегален. В края на същата година премахва един отметник. До 1925 г. обикаля с четите на Хаджи Григор и Панчо Михайлов в Кочанско. Като четник удивлява другарите си със своето хладнокръвие и юначество. Участвувал е в няколко сражения. Попадал е в затвор и в България, покрай дейността му в Македонската организация; но избягал от затвора.

Лилинков е роден в 1902 година. Свършил трети клас, подир което става шивач. Напуснал легалния живот, не можейки да търпи сръбското господство и тирания.

Трябва да кажа, че и сега четите, но особено малките ударни двойки и тройки, се движеха често и денем в гористи и планински местности; а преоблечени – и в по-открити места. Не беше вярно, че само нощта е техен закрилник. За по-дързостните и предприемчиви борци всички пътеки из Македония бяха достъпни и през деня. Случаите на такива движения са безбройни.

Понякога такива пътувания са донасяли и неочаквани изненади. Слушал съм образни разкази на мнозина нелегални. В паметта ми е останало съвсем живо описанието, което сбито и естествено ми направи еднаж Владо Черноземски за едно негово пътуване по пътя между Щип и Кочани заедно с негов другар щипянин. И двамата са били в носия, която не прави впечатление никому по тези места. Срещнали на шосето сръбски стражари и продължили с тях пътя си дълго, като се шегували и черпели с цигари. Връщали са се откъм Щип, където близо до града имали среща с бащата на щипянина. Старият човек е бил доста изненадан като дочул гласа на сина си, който се обадил от шубраците до лозето му.

Другаде съм споменал за кочанската чета, която е била на по-чивка, заслонена в Дамянско поле, в Радовишко, до самото шосе за Щип. Там случайно минавал с кон баща ми. Четницитe му се обадили, той слезнал от коня, изкарал един разговор и сетне продължил пътя си. Поздравите, които тогава бе ми изпратил, останаха за мене сякаш по-скъпи от всяко друго известие за домашните ми. Тая чета се е връщала в момента от един по-дълъг поход, след като бе съпроводила далече на запад от Щип нелегалните групи на Илия Кушев и Любомир Весов.

Не еднаж съм си спомнял духовития разказ на Ипократ Развиговор за явяването му, в селски дрехи, при един щипски фурнаджия, в чиято фурна преди това е работил като чирак. Бил пазарен ден и селяни – българи и турци – пълнели фурната, за да си купуват самуни. Ипократ поискал два самуна.

– Като чу гласа ми, моя доскорошен чорбаджия трепна, казваше Ипократ, като да се докосна до електрическа жица, и впи поглед в мене. Но не продума нито една дума. Никой от купувачите не схвана какво става между нас. Аз прибрах хлябовете в торбата, платих и насмеяно го погледнах за сбогом; а неговият поглед остана стъклено студен; изненадата му не бе отминала.

Ипократ, когото другарите му наричаха Ипчо, без колебание можем да вредим между онези борци, чиито дух и сърце бяха стоплени от беззаветност. Той нямаше голямо образование, но бе интелигентен. Изпитвах възхищение от плавния му говор, кратките фрази, които изговаряше и които издаваха някаква привлекателна широта и смелост. Слаб, с по-висок от средния ръст; походката му някак тромава, но прикриваща голяма енергия и физическа издръжливост. Не беше хубавец. Но излъчваше сърдечност, искреност и веднага ви става симпатичен. Малкото му думи имаха оттенък на здържана шеговитост, която го правеше още по-приятен. Този млад човек сякаш не живееше на тоя свят; като да бе погълнат от някаква мечта, изписана в очите му, които ви гледат искрено и решително.

Еднаж се случи да не го видя повече от една година. Минавайки нощно време през улиците на един град, когато всичко спеше, Ипчо и негови двама другари срещнах на един ъгъл. Той веднага се спусна към мене, здрависахме се и ме прегърна. Но и тук не каза много думи, а само това: ,,Бате Ванчо, за мене тази нощ е Великден. Не ме забравяй, ако трябва някъде да се мре.“ В същия момент му дадох обещание: „Бъди спокоен, никога не съм те забравил.“

Не след много време бе получил важна задача. Казаха ми, че е бил във възторг и че само благата му усмивка е била неговия отговор. Никога вече не се видяхме.

Бедните му родители живееха в Ридарската махала на Ново село. Докато забегне от Щип занятията му са били скромни – ту при някой бакалин като слуга, ту фурнаджийски калфа. Нямаше в Щип след Първата световна война младеж от неговото поколение, който да не презираше безмерно сръбския узурпатор. По-големият процент от тези младежи изцяло бяха закърмени в духа на ВМРО; знаеха всичко за турския режим, а с очите си видяха новото робство. Всички бяха годни за четнически живот, но и всички предпочитаха да се хвърлят в акции, където не става дума за отбрана, а само за пълен риск. При такива индивидуални прояви мнозина от тях загинаха, но за всекиго от тях тираните скъпо плащаха. В нашия град, особено всред еснафа и бедния народ, изобилствуваха такива героични духове, но не всички имаха случай да се проявят.

Ипократ и Илия, както преди тях Кирил Григоров, оставиха име на всеотдайни борци за свободата на Македония. Техният подвиг и жертва раздвижи Щип и окръга му тъй, както никога подвизите и жертвата на Сандо Малинков и Мише Развигоров, или Винишката афера. Всичко бе свързано с терзания за народа ни. Но чрез тях повече се кали народния дух, а повече се обогати и историята на българската ни народност. До каквито и достижения да дойде македонската младеж, тя не требва да забрави, че за нейното бъдеще, за спасението на Македония, са се жертвували в героичен блясък идеалистите като Ипократ Развигоров и Илия Лилинков. С такива герои може да се гордее всеки народ; и да се самоунижи всеки, който не ги зачита.

Третият участник в акцията Благой Кралев има нещастието да попадне в лапите на сръбската полиция. След дълга „подготовка“ с мъчения и с подмамки, тя си послужи с него, за да обвинява невинни селяни и граждани, които си беше наумила да унищожава или да подлага на тегла. Тая колкото жестока, толкова и наивна полиция, постави в устата на Кралева разни признания по въпроси, за които той и понятие не е могъл да има – за голяма политика, за ,,планове“ на ВМРО, за нейни връзки с чужди държави и пр. весели истории. Каква стойност можеха да имат тия „показания“ особено от страна на един човек, който не намирайки смелост да се самоубие, е приподписвал всичко, което полицията му внушава, все с надежда да се спаси? И въпреки всичко, той биде застрелян на 12 януари 1929 година.

* * *

На управляващите в Белград им се стори, че е много полезно за сръбската кауза ако се създаде възможно по-голям шум около убийството на генерала. Държавният апарат и обществени организации бидоха поставени в услуга на тая задача.

Преди всичко устроиха си митинг в Щип, където населението ,,проливало сълзи от скръб“ заради ,,добрия и родолюбив“ генерал – според писанията на белградската преса. Сълзите са били проливани – значи докато Щип бе държан в обсада и всяко семейство е треперело пред неизвестността на мерките, които полицията ще вземе против гражданите.

След това идва пренасянето на тленните останки на генерала до Белград. На всека гара се явяват части от местните гарнизони да му отдават чест, с музики и знамена. Изложен е в белградския военен клуб. Там пък идват военни делегации от цяла Югославия, за да се поклонят пред ковчега му. На погребението присъствуват множество военни, държавни и партийни личности. Крал Александър е поздравил процесията от прозореца на своя дворец. За всички тия церемонии телеграфната агенция уведомява широкия свет.

Националистическата организация ,,Народна Одбрана“ устроила в Белград митинг, където пет хиляди души протестирали срещу акциите на македонските революционери, но и срещу Обществото на Народите, задето не взело мерки за спасяването на Сърбия от комитаджиите. Най-сетне, намериха се някои сърби да си спомнят, че има Общество на Народите; но не се сетиха и в този случай, че Обществото на Народите бе гарант за защита на националните малцинства по един договор, който Югославия бе подписала и поставила под миндеря.

Грамадна книга не би стигнала да побере всичко каквото сръбските пестници писаха.

В чест на покойния генерал г. Ст. Рока, професор в Сплит, е издал илюстрована книга ,,за Македония“. В-к „Политика“ от 7 август 1928 г. горещо я препоръчваше на всички сръбски родолюбци. От тая препоръка и от факта, че тя се пише в чест на такъв угнетител на Македония, ясно е колко общо има тя с нашата родина. Самият вестник „Политика“ – дава тоя цитат от книгата: ,,Извърши се държавното обединение. Сега трябва да слеем душите си и да извършим духовното обединение.“ Всъщност, където няма духовно обединение, държавното обединение не е нищо друго освен окупация, поробване. Душата на Македония е далече от Сърбия и от Югославия.

На края властта подигна и голям паметник в Щип за генерал Ковачевич. Нека прибавим, че той бе командант на Вардарската бригада, по-късно станала Брегалнишка пехотна бригада.

* * *

През това време полицията просто беснее. Тя арестува брата на Ипократ Развигоров, Коце, който е бил далече от Щип, писар в Богданци, Гевгелийско. Нямайки никакво основание даже да го разпитват, полицаите го убиват. А на неговата жена, Мария Дим. Пеева по баща, не й дадоха никога развод, защото криеха, че са убили мъжа й.

Бащата на Лилинков умря в затвора от побой. Майката също е изтезавана и сетне я пуснаха, тъй като нито тя, нито мъжа й, не са знаели нищо за намеренията на сина им.

Стоян Керенчето от Щип биде убит без присъда и без никаква вина. Не се узна и гроба му. Майка му, възрастна и бедна жена, докараха до просия.

Арестуваха и тормозиха в затвора Павле Гичев и Димитър Ковачев. Последният е бит до полуда от прочутия тогава „тепач“ в Щипския затвор Марко Църногореца.

Арестуваха стареца Спиро Развигоров, баща на легендарния Мише Развиговор. Разпитвали го, напсували го хамалски и го пуснали. Правило бе за сръбската власт да тормози и избива невинни хора. Това посочват и страхотните свидетелства поместени в моята книга „Спомени – II“. Но и наказанието на ген. Ковачевич те пожелаха да използуват като параван за злочинствата си срещу редица съвсем невинни българи. Убиха посред бял ден на първо място Мише и Христо Гаврилови в Щип, баща и брат на Иван Михайлов. Убиха познатия в Скопие аптекар М. Генов; и мнозина други из македонските градове. За тези официални престъпления по-подробно разказваме на друго място.

* * *

Пред съда на 22 януари 1928 г. изведоха двадесет и един „об-виняеми“. Всички са посочвани като ятаци на атентаторите. Формули-рани са пет дела. Първото се отнася до Благой Кралев, който от 1924 до 1927 г. бил български четник и кръстосвал Брегалнишката и Скопската области, като работил за отцепването им от държавната цялост.

Според второто дело, материално и морално подпомагали атента-торите следните лица: Георги Златков, Илия Велков, Вангел Стаменков, Стаменко Данев, Васил Бъчваров, Васил Гранков, Киро х. Андонов, Михайл Барутчиев, Коце Нушков, Иван Томев, Йордан Кертъков, Йордан Воденичаров, Симо Георгиев, Мане Василев. Тия лица знаели за присъствието на атентаторите в Щип, но не обадили на властта.

На Дончо Живадинов (х. Санков) бивш помощник-кмет в Щип, се приписвало, че бил въокуражавал двамата нападатели с думите: „Гледайте добре да се свърши.“ За такова обвинение трябвало да отговаря и Колйо Делипетрев.

Панчо Бърдаров е обвинен, че бил в „тесни връзки с Иван Михайлов и получавал от него по таен път пари за атентаторите, и че в надвечерието дал убежище на Лилинков“.

Трайчо Гюнов е обвинен в туй, че имал задача да наблюдава Лилинкова и да му настоява по-скоро да извърши деянието.

Славко Недков, стажант в гимназията, трябвало да отговаря за това, че знаел за идването на двамата атентатори и че недалеч от къщата на генерал Ковачевич им обърнал вниманието да свършат работата още същата вечер.

Арестуваната Ката Коцева и вдовицата Яна Донева били закопали пардесюто на единия от атентаторите, което им бил предал Панчо Бърдаров.

По третото дело се подвежда само Кралев за повреда на окото на Йордан Ефтимов, който се намирал до генерала в момента на атентата.

По четвъртото дело са подведени за някакви други обвинения, пак измислени – разбира се – лицата Златков, Велев, Стаменков, Данев и Атанас Рашков. Между другото се казва за тях, че ,,били членове на революционната организация“.

По петото дело отговарял само Гунев, защото бил член на ВМРО.

Определено било процесът да почне на 28 февруари 1928 г. В същност почна на 5 март. Много народ се събрал на улицата пред съда, но малцина били допуснати в залата.

Защитник на Кралев е сърбина Летич, а на останалите пак сърби – Жарко Калич, адвокат в Скопие; Иван Илич, Павле Миличевич, д-р Нешич, Михайл Михайлович – адвокати в Щип.

Кралев се обвинява, както посочихме, като активен член на ВМРО. А останалите са обвинени – между другото – и от показанията на самия него, изтръгнати му и уговорени с полицията. Дончо Живадинов е обвинен още и за това, че у дома му били намерили 5 пушки и 50 патрони.

В първите пет дни на процеса обвиняемите са разпитвани и всички са отхвърлили приписваните им деяния. Кралева са изобличили в лъжа при очните ставки. Живадинов направо му казал: „Ти лъжеш и с това искаш да намалиш вината си.“ А Панчо Бърдаров го запитал: „Кой те е научил така да говориш?“

Мнозина от обвинените са заявили, че са разпитвани нощно време, без поемни лица, и че писаното в протоколите не отговаря на онова, което те са говорили. Живадинов по-обстойно изнесъл как е изтезаван. Ката Коцева, позната в Щип под името ,,Мъжка Ката”, целунала Евангелието и се заклела, че никаква дреха не е заравяла; и проклела Кралева, който искал да опропасти семейството й. Разпитаните разни сърби, някои руси и местни граждани не са дали нищо положително във вреда на задържаните.

Според данните, които изнесе белградския вестник „Политика“ от 17 март осъдени са:

На смърт – Благой Кралев, Дончо Живадинов, Колйо Делипетрев и Панчо Бърдаров.

Илия Велков по три дела е осъден общо на 60 години затвор, но поради липса на подобно наказание по законите на държавата, осъжда се на 20 години строг тъмничен затвор.

Георги Златков и Стаменко Дончев – по 15 години строг тъмничен затвор.

Антон Стаменков, Атанас Рашков и Михайл Барутчиев – по на 12 години строг тъмничен затвор.

Трайко Гунев – на 20 години строг тъмничен затвор.

Ката Коцева на 5 години строг тъмничен затвор.

Яна Донева – на 4 месеци затвор. На нея й се признава предвари-телния затвор, който е бил повече от четири месеци.

Освобождават се: Славко Недков, Йордан Кертъков, Йордан Воденичаров и другите след като лежаха в затвора по няколко месеци.

На 31 май се съобщи, че апелативният съд потвърдил присъдата. Живадинов заявил, че е осъден невинно и ще се оплаче на касационния съд; а Бърдаров и Делипетрев казали, че и третият съд ще ги осъди – щом като същото са сторили двата по-раншни.

Както извести „Крисчан Сайънс Монитор“, Касационният съд върнал преписката в Щип с мотивировка, че смъртното наказание не могло да се предвижда само въз основа на „обстоятелствени доказателства“. Така за тримата – Живадинов, Делипетрев и Бърдаров вместо смърт – определен бил затвор от 20 години. А Благой Кралев, както вече споменахме, биде застрелян.

В затвора починаха Георги Златев и Вангел Стаменков.

По тринадесет години излежаха Живадинов, Бърдаров и Дели-петрев.

Барутчиев излежа 9 години. Ката Коцева – 5 години.

Илия Велков, Стаменко Данев и Георги Янчулев от село Полаки, Кочанско излежаха по дванадесет години.

Атанас Рашков от с. Чиперник – дванадесет години.

Много се е старала полицията да намери доказателства против учителя Недков. Но не успяла. Опитали се да му търсят вина във факта, че през време на Първата световна война е бил секретар-бирник в с. Зърновци, Кочанско, или че разговарял с някой журналист Фишер. Докато се отчаят от търсенето на обвинителен материал, държаха го в затвора още няколко месеци.

А в полза на обвиняемия Васил Гранков от Ново село един селянин, докаран за свидетел, направо заявил: „Господа съдии, не ме туряйте в грях; недейте ме кара да ставам причина за погубването на един млад човек. Аз Гранкова не познавам и никога през живота си не съм го виждал.“

Сред сръбското общество, и особено между неговата военна каста, имаше голяма изненада – защото именно върху един генерал се е посегнало, който „не се занимава с политика“. Но това общество, заслепено от шовинизъм, за да не може да види далата на властта в Македония, и глухо за стенанията на тая страна, не си даваше сметка, че също „с политика не се занимаваха“ и войниците, които крепяха цялото робство в Македония; и офицерите, които командуваха тези войници. А над всички тях в Брегалнишката област стоеше генерал Ковачевич.

При това той не гледаше само военните си работи. Занимаваха го редица мероприятия със задача по-сигурното и по-бързо посърбяване на нашия народ. Той се бе погрижил за създаване на дружеството „ Сокол“ в Щип, като клон на всесръбската спортна организация, кър-мачка на сляп национализъм и агресивен дух. Покровителствувал е и други сдружения от тоя сорт, полагайки старания за привличане на българската местна младеж в тях. Той е настоявал за съграждането на офицерски дом в Щип; също за издигането на гробница за падналите „освободители“. Той е насърчавал властите да накарват учителки, студентки, ученички и други македонски жени да членуват в дружествата „Коло сръбских сестара“ и „Южних жена“. Членките са използувани за даване вечеринки и забави, за услуги при паради и празненства, за самопрепоръчване пред чужденци като сръбкини; танцуване със сръбските офицери и чиновници. Той е насочвал офицерите да се сприятеляват повече с местни девойки и да се оженват за тях; а дошлите там сръбкини да си намират за съпрузи местни хора. В такива случаи сърбите подхвърлят пред нашите моми: „Отнехме ви още един.“ По този начин нашето общество да се свързва със сръбството и на роднински начала. Той е уредил в Щип и театър, в който – между другото – е трябвало да взимат участие местни стипендианти и учителки. Ония, които биха упорствували, обикновено са премествани на работа към Черна Гора или Косово. Тоя театър е обикалял и по други градове. Когато бе посетил Струмица, случил се бе там огромен пожар, от който гражданството се ужасява. Макар да са заставяни тъкмо тогава да играят и пеят, „артистите“ от Македония са отказали да участвуват в представлението при такова нещастие.

Какво струваха за нашия народ тези факти, сръбското общество не преценяваше; за него те бяха нещо най-нормално и уместно.

Но генерал Ковачевич е не само ловък и дързък проводник на сръбската национална пропаганда в Македония. Той е и морален отговорник за терористическите злодеяния на властта, опряна на военната сила. На неговата съвест лежат, повече отколкото на някои цивилни чиновници, безмерните патила на македонския селянин, особе-но в Брегалнишката област и съседните на нея околии около реките Пчиня и Струмешница.

Ако е логично и даже морален дълг на бореца в Македония да се брани от нападащите го войници и офицери, не е ли еднакво логично и даже по-морално да се брани от техните началници, които всичко обмислят, заповядват и поемат отговорност?

Ако някой сърбин иска още по-добре да схване защо сиромашките синове като Ипократ Развигоров и Лилинков са стреляли на генерал Ковачевич – нека се запита:

– Защо през Първата световна война в Сърбия дигнаха бунт против присъствието там на чуждата власт? Защо сърбите се впуснаха в още по-широко въстание срещу окупаторите на страната им през Втората световна война? И защо във Франция през тая Втора война се появи известното „маки“? При това във Франция никой не се е опитвал да денационализирва французите, да им налага чужди училища, да им отнима черквите, да променя имената им. При всички тези въстания – било в Сърбия, във Франция или другаде – въстаниците стрелят преди всичко срещу военни лица.

Така че, нищо чудно, че на 6 октомври вместо един сръбски войник, подофицер или подпоручик, е паднал един генерал. Това е даже по-разбираемо от всяко друго нападение. И ясно е защо народът в Щип още в първите часове, когато изчезва сръбската власт през м. април 1941 г., спонтанно и неудържимо се насочва срещу паметника на генерал Ковачевич и го разрушава до основи при общ смях и подигравки.

Във връзка с убийството на генерал Ковачевич в световния печат се писа дори повече отколкото по студентския процес в течение на около две седмици. Много съобщения се явиха и при гледането на процеса. Изнасяме тук само няколко извадки.

Вестник „Франкфуртер Цайтунг“ от 7 октомври 1927 г. пише:

„Несправедливостта на договорите за мир крещи за справедливото определение на границите. Убийството на генерал Ковачевич ни напомня атентата в Сараево през юни 1914 г., който предизвика Световната война. Насилствената смърт на генерала се дължи на същите причини, както и на австрийския престолонаследник, на агитацията срещу притискане на националните искания.

Договорите за мир не поставиха граници за Македония, които биха приключили древния спор за националностите.“

„Пестер Лойд“ от 7 октомври 1927 г., като разглежда на уводно място македонските събития, пише:

„Трагедията на Македония произлиза от една грешка и от една неправда. Отговорността не е на комитите – колкото и балканските ме-тоди да са сами по себе си страшни, – а на договорите за мир, които разделиха народите произволно, служейки на империалистични програми, създавайки кървави неправди. Трагедията на Македония не ще свърши с щипският атентат и не ще се изцери с репресалиите срещу разоръжена България. След грешките на уилсонизма демокрацията поема нови отговорности в Женева, където тези, които говорят за мир, не познават страданията на потиснатите.“

В броя от 11 октомври 1927 г. излизащият в Загреб вестник „Хърватски Лист“ пише статия под заглавие „Щип и Белград“, в която се казва:

„Няма нито да ругаем за случките в Македония, нито да нападаме някого, а ще трябва да потърсим най-добрия начин за подобряване на положението в Македония. Най-напред трябва да подчертаем, че лекът не трябва да се търси в София, а преди всичко в Белград. По случай убийството на генерал Ковачевич, Нинчичевото „Време“ писа, че покойният бил вожд и душа на националната пропаганда в Македония. Нима е нужно, на сърбите там – в Македония – да водят национална пропаганда? Нима има още в Белград тъй глупави хора, които да не разбират че именно борбата за освобождението на македонския народ извинява, ако не оправдава атентаторите? Просто е странно, как някои хора в Белград са далеч не само от Европа, а далеч и от Загреб и Осйек.

Обръщението към Великите сили може да внуши на тия последните желанието да анкетират положението в Македония; а това би било още по-неудобно за белградската политика, отколкото досегашните атентати. Както се научаваме въпросът с македонските студенти в Скопие е по-сериозен, отколкото се мисли. Тайнствеността, която в Белград се пази по тоя въпрос, за който се разправят страшни работи, е вече разкрита в Западна Европа. Там са успели, въпреки волята на белградското правителство, да изнесат много проверени подробности, а и сам Херман Вендел във в. „Франкфуртер Цайтунг“, изнесе страшни данни.“ (Херман Вендел е германски журналист, който непрестанно е взимал сръбска страна по македонския въпрос. Но даже той не е могъл да прикрие истината върху режима, въведен от Белград в Македония.)

Под заглавие ,,Възмездието на Македония“ вестник „Дж. Економист“ от Лондон, от 15 октомври 1927 г. пише следното:

„Още веднъж мирът в Европа е застрашен с едно политическо убийство. Убийството на генерал Ковачевич в Щип, Македония, на 5 този месец, прибави още едно име към имената на архидук Франц Фердинанд, генерал Телини и сър Ли Стек. Както във всеки подобен случай по-рано, убийството е възмездие за дълбоко вкорененото и дълго занемарено политическо неспокойствие. В нашето възмущение от насилствения акт ние не бива да забравяме, че отговорността за него не се ограничава при убийците, нито при двете засегнати от него държави, а пада в известен размер върху цяла Европа и цялото общежитие на народите“...

Каквото Ирландия претърпя само през течение на няколко го-дини, Македония търпи вече от едно поколение насам. И това по-ложение на Македония е причина за Първата и Втората балканска война, както и за участието на България в Общата война ...

След това в статията се разглежда голямото възбуждение в Сърбия и се изтъкват двете възможности за бъдещето поведение на Югославия: 1) или да се опита да нахлуе в България, което обаче без друго ще доведе до унищожение, тъй като Обществото на народите притежава достатъчно средства, за да предотврати военни заплитания, както направи през 1925 г. спрямо Гърция и през 1921 г. спрямо същата Югославия по повод на нахълтването й в Албания, или 2) да поиска интервенцията на Обществото на народите, която обаче ще доведе до една анкета, която не се знае докъде може да отиде. От тази анкета ще се установи може би по безспорен начин, че Македония се държи в Югославия само със сила ...

Общественото мнение в България не може да забрави, че Маке-донската организация съществува само за това, защото Македония остава още една поробена българска земя.“

В-к „Райниш Вестфалише Цайтунг“ пише:

„Градът Щип, гдето бе убит генерал Ковачевич, се намира близо до българската граница и беше през време на турското владичество в Македония главната квартира на революционния комитет. Понеже гра-дът се населяваше от население с чисто български национален дух, сръбското правителство се видя принудено от 1919 г. да го превърне в сръбски военен лагер .... Сърбите със своя терор, който се подиграва на всеки човешки морал потискат тамошното население и се надяват да го умирят с постоянни насилия, опожаряване на села и др.

Един от тия палачи, когото сръбското правителство прати в цен-търа на революционното движение, беше и генерал Ковачевич. Той пое командуването в Щип с твърдото намерение да изкорени македонското движение. Под неговата върховна заповед тая година по българската граница бяха изгорени повече от 200 къщи, защото техните обитатели били подозрени, че принадлежат на ВМРО. Отчасти чрез военен съд, отчасти и по по-кратък път на убиване от жандарми и военни патрули, от началото на 1926 г. са убити 53 мъже и жени от тая област, без да бъдат законно съдени. Сред тия нещастници се намираха и старци на 70 години и деца. Отговорността за всичко това носи генерал Ковачевич, като военен представител на белградското правителство. От тая гледна точка трябва да се разглежда и убиването на генерала. Докога ще търпи още Европа това ужасно кръвопролитие, за което носи вина не ВМРО, но ония държавни сили, към които бе присъединена Македония против правото за самоопределение на народите и против единната воля на ме-стното македонско население.“

(Из в. „Македонска Трибуна“, Индианаполис, 1.XI.1927 г.)

Загребският в. „Хърват“ помества една кореспонденция от Щип, в която се рисува страшния и нечовечен режим на който са подложени българите в македонските затвори.

„Всеки знае, казва кореспонденцията, че в цяла Югославия над по-литическите затворници се упражнява системата на Главняча. Но тая Главняча в различните краища е различна. А може да се каже, че в Македония тя е стигнала своя връх.

Докато от белградската Главняча изчезват хората поединично, у нас изчезването е многобройно. Само зимъс от Щипския затвор за един месец изчезнаха сума хора, между които Бутоклиев, Паликрушев, К. Развигоров и други. А ония, които с изчезнали вън от затвора, наброяват десетки, а може би и стотици.

Докато политическите затворници в Белград ядат плесенясала храна, в Македония се дава една бъркотия полята с газ.

Докато политическите затворници в Белград понякога могат да обявят гладна стачка и с това поне донякъде да протестират против ужаса, който съществува в затворите, тука това не само е забранено, а може да се каже, че оня, който се осмели на подобно нещо, произнася сам своята смъртна присъда. Резултата от такава гладна стачка е хвърляне в килиите на смъртта, гдето не може да се преживее повече от един месец. А за такива може да има и убийство. За десетина политически затворници, между които Васил Гранков, Трайко Гюнов, Дончо Хаджисанков, Михаил Барутчиев, Нанчо Глигоров, Лилинков и други, макар всички осъдени по на 12-20 години затвор, пък и самата власт знае, че няма да излязат живи от затвора, настоява да се очистят по-скоро.

Но понеже няма начин да ги прати на оня свят, полицията е изми-слила терора, посредством който да ги очисти. Тоя терор се състои в даване отвратителна храна.

Всички тия затворници получават храна от къщите си, но тя не им се дава веднага. Освен това, храната на всички, – тия 15 яденета от различен вид - се размесва. Така получената помия се полива със сто грама газ, след което се поделя между арестантите. Резултатът от това е повръщане и отслабване.“

(Из „Македонска Трибуна“, Индианаполис – 22.XI.1928 г.)

В-к „Хърватски Лист“ (Загреб, 28 април 1928 г.) помества уводна статия под заглавие „На вулканската почва в Македония“.

Авторът на статията взима повод от пътуването на д-р Корошец из Македония и казва:

„Въпросът за Македония е палеща проблема на югоизтока на Европа, проблема зряла за своето решение още преди 1912 г., когато Цариград владееше Македония. Нито подновената Балканска война, нито страшното кръвопролитие при Струмица не можаха да помогнат за разрешението на тоя въпрос.

Ние грижливо следим всичко, което е във връзка и което се докарва във връзка с положението там. Ние държим сметка за фактите, че нашият държавен бюджет се товари със 100 милиони динари, че трябва непрекъснато, освен другите въоръжени сили, да държим 18 000 жандарми; че пак из цяла Македония всеки ден падат човешки жертви; че непрекъснато се водят разни процеси за държавна измяна; че погиват наши генерали разхождайки се всред града; че в Гевгели, Струмица, Кочани и т.н. пръщят страхотни атентати; че човек не смее да си подаде носа извън града, а в градовете още в 4 часа след обед хората се крият по домовете си.

Това положение не може да се подобри докато напълно и разумно не се изследват и отстранят неговите причини. Г-н д-р Антон Корошец като наш министър на вътрешните работи твърди, че всичко това е вследствие акции от вън; че уж софийското правителство по твърдението на някои наши политици, било виновно за всички събития в Македония, че това хаотично положение в Македония трябвало да услужва на империалистическите интереси на софийското правителство.

Процесът, който се гледа в Щип против убийците на покойния генерал Ковачевич очевидно ни казва, че днешното положение в Маке-дония много зависи и от нейното население, което не е доволно от свое-то политическо положение.

Дълбокото проучване на Македонския въпрос, без каквато и да е национална или политическа преднамереност, е единственият път, който ще ни открие ясни изгледи в мрачния проблем на Македония; той не ще се реши нито с най-страшните полицейски мерки, нито с полковници за велики жупани, нито със затварянето на журналисти (сътрудникът на в. „Обзор“), нито с разселяване на тамошното население, нито с „вътрешното колонизиране“, нито със създаването на Попович от Попов, на Тодорович от Тодоров, Кралевич от Кралев.“

* * *

Във в-к „Свобода или смърт“ от 1 октомври се появи съобщение от Задграничното представителство на ВМРО, в което се казва, че бойните сили на ВМРО също прибягнали към терор; атентатите по ж.п. линия Скопие-Солун, по-рано атентата при Пчиня; а напоследък атентата при Удово; атентатите в Кочани и Гевгели; въоръжените стълкновения със сръбската жандармерия в Кумановско, Малешевско, Радовишко и Гевгелийско са нейно дело.

Понеже полицията, жандармерията и войсковите отделения не могат да се справят с хвъркатите малочислени отряди, озлобените властници са се нахвърлили пак върху мирното население, защото това е най-лесното.

* * *

На 11 октомври е избухнала адска машина по железопътната линия Скопие-Куманово. Влакът е бил товарен.

* * *

На 19 ноември избухнала адска машина близо до Скопие, към станцията Айватово. Никаква следа от атентаторите не е била намерена. Но властта арестува двадесет и трима селяни, подлага ги на дивашки изтезания. Въпреки неуморните твърдения на Белград, че народът в Македония нямал нищо общо с комитите и техните акции, полицията на всяка цена и в този случай е искала да изкара виновни селяните.

Подробни сведения за безчинствата на полицията читателят ще намери по-нататък, когато ще се говори за процеса на задържаните, насрочен няколко месеци по-късно, на 14 май 1928 година.

* * *

На 23 ноември в един часът след полунощ пазачът на линията при с. Соколарци, Кочанско, открил две жици до релсите и две адски машини. Влакът бил спрян на време и така спасен. На сутринта пристигнали там Жика Лазич и генерал Томич. Не се намерили следи от атентаторите. В-к „Време“ казва, че влакът е имал закъснение от 25 минути и затова атентатът излезнал несполучлив.

* * *

На 4 декември към осем часа вечерта става в Струмица атентат близо до полицейския участък. Убити са двама или трима полицаи, но има ранени и случайно минаващи цивилни лица.

Убит е бил и поручик Йефтич, както и двама стражари, които се опитали да преследват нападателите. Последните успешно са се прикрили, без да оставят диря от себе си. Сърбите са дигнали в тревога цялата войска и полиция. Хвърляли ракети, за да осветляват околностите на града; пратили войници по всички пътища и претърсвали напразно ниви, градини и лозя.

Без никакви основания властта е арестувала следните лица: Пандо Семков, Крум Пакетов, Панде Магенов, Илия Гваранлиев, Димитър Янев, Илия Ришлиев, Костадин х. Керлев, Панде Паймаков, Димитър Пасков.

Делото е гледано на 2 юни 1928 г. и всички са били освободени.

По това време в Струмица е гледан процеса и на следните аресту-вани от разни околии, пак невинни лица: Владо Йорданов от Щип, Елисия Кикимов от Скопие; и от с. Дворище, Малешевско, Тома Лазаров, Илия Златанов, Яким Кертъков, Ангел Стойков, Атанас Златанов, Вангел Коцев, Борис Захариев. И те са били освободени, но пак подир няколкомесечен затвор.

* * *

След няколко сблъсквания между чети и сръбски войски, и след един динамитен атентат в Струмишко, Белград е подал нота до България, с която твърди, че от нейна територия минавали четници в областите под югославска власт. Тоя път нотата е с по-мек тон.

На сръбските твърдения, обаче, и на постоянната им тенденция да прикриват денационализаторските насилия в Македония, не вярваха и чужденците. Те схващаха, че недоволството в нашата родина идва поради въведения там режим и че той именно е извора на борбата, водена от ВМРО. Уместно ни се вижда тук да дадем някои извадки от чуждия печат, от края на 1927 г., в които по-точно се изясняват разбиранията на много чужди среди.

Френският официоз „Тан“ от 1 октомври, разглеждайки създаденото положение след атентатите в Македония, между другото признава, че: „политиката на българското правителство е едно нещо, а акцията на македонските революционери е друго нещо“.

По това време лондонското списание „Ниър Ист“ пише:

„Понеже Македонския въпрос по същество е един международен въпрос, най-добре би било да се обсъди на една обща конференция с представители на Сърбия, България, Гърция и на самите македонци, под представителството на един неутрален член.“

На уводно място в броя от 2 ноември 1927 г. на големия френски вестник „Ла Франс“, г. Анри Герню, главен секретар на френската Лига за правата на човека и гражданина, публикува статия за Македония и освободителната борба. От тази ценна статия правим следните извадки:

„Преди всичко не е вярно, че всички комити идват от България. Те се появяват в самата Сърбия – в македонските околии – и нито армия, нито сръбската жандармерия са в състояние да ги разпръснат. Що се касае до ВМРО, тя има свои тайни организации в сръбската територия, където правителството от София няма нито право на надзор нито власт за действие ...

България има може би 500 000 македонски синове, здраво свързани помежду си, и ВМРО разтурена, вечно живият дух на същата ВМРО ще вдъхновява отделни лица за същите инициативи за атентати.

Истината – истината, която Франция трябва да знае – е тази, че тези терористични действия, в своята общност, са дело не на вулгарни разбойници, а на един въстанал народ ...

Македония бе разделена от договорите между България, Югославия и Гърция. В България македонците са третирани като племенни братя. Там те се радват на граждански свободи и на политическо равноправие; там те заемат високи длъжности в свободните кариери, в войската, университета. Напротив, в Югославия и в Гърция македонците притежават теоретически права на малцинство, но нито едно от тези права не им е гарантирано в действителност ...

Правителствата от Белград и Атина днес търсят чрез всички средства да денационализират Македония. Те отнемат земите на селяните и последните заместват със сръбски или гръцки колонисти; те забраняват на местните жители да си служат със своя език, затварят техните училища и храмове ...

През време на турското владичество в Македония под гръцко господство е имало 340 първоначални и средни училища, 750 учители и учителки, 19 000 ученици и ученички, 378 черкви и 300 свещеници. Имало е в сръбска Македония 641 училища, 1013 учители и учителки, 37 000 ученици и ученички, 761 черкви и 839 свещеници. Нищо от всичко това не съществува днес.

Свобода за печат на български, свобода за събрания и сдружения между македонци, свобода за избори с национални листи: всичко това е унищожено! Всякакъв опит за протест е премахнат! Седем хиляди и петстотин македонци са затворени в югославянските затвори, в които са подложени на мъчения.

Понеже ни поставят вън от законите, заключават хората на ВМРО, е добре, и ние също се смятаме вън от тях. Общественият договор не важи повече за нас, защото го насилват против нас. Като противодействие и ние се смятаме в правото си да го насилим. Не са французите, откърмени в революционен дух, които биха могли да искат противното от нас. Когато правата са отказани на народа, четем в декларацията от 1793 г., въстанието не е ли първото право и най-свещената от всички обязаности на народа?

Ние искаме да покажем, чрез настоящето късо изложение, че проблемът на инцидентите в „Южна Сърбия“, далеч надхвърля границите на България и че той не ще бъде уреден в преговори между българското и югославянското правителства.“

Чешкият вестник „ Аусигер Тагблат“ пише:

„Македонците са – и тук лежи основата на проблемата – една могъщо развита индивидуализирана единица. Ето защо и македонското освободително движение се изнася от самия народ; и така само можа ВМРО да се издигне до едно тайно правителство, което открито се величае от народа и се одобрява от болшинството на страната, когато води борба срещу чужда власт.“

(Из „Свобода или Смърт“, орган на ВМРО – 15 ноем. 1927 г.).

Чешкият в. „Моравски Народни Новини“, пише:

„Последните известия от Македония свидетелствуват, че и при но-вия режим в тая страна не е настъпила ера на мирно развитие. Стана-лото там ни припомня времето, когато македонското население с терор се бранеше срещу терора на владетеля турчин ...“

(„Свобода или Смърт“, орган на ВМРО – 15 ноемв. 1927).

Но друг чешки вестник – „Вечерник“ още на 26 август с.г. беше писал:

„Великите сили очевидно се стремяха да помогнат на Югославия. Македонският въпрос създава големи мъчнотии на югославското пра-вителство. Там няма училища на български език, не е възможно черква-та да употребява езика на местното население. Дори ако се премахне Ре-волюционната организация и се ограничи нейното влияние, – с това не се отстранява причината на постоянни спорове ...

Автономия, каквато е дадена на отделни области на Чехословашката република (Чехия, Моравия и Силезия, б.н.) и следователно и на Словашко, би могла много да допринесе за успокоението и разрешението на вътрешно-политическите трудности в С.X.С. С това би се смекчил и много трудния Македонски въпрос, който постоянно спъва югославската политика, и македонските революционни организации фактически биха изчезнали, защото населението на Македония би имало тогава възможност да се организира по легален път ...“

Списанието ,,Ниър Ист“ в броя си от 17 ноември 1927 г., коментирайки резолюцията на Лондонския Балкански комитет казва:

„Резолюцията гласувана неотдавна от Балканския комитет по въпроса за вълнението в Македония, търси разрешението на въпроса в сътрудничеството между белградското и софийско правителства; за тази цел тя предлага английското правителство да използува своето приятел-ско право като отнесе целия въпрос за разрешение от Съвета на Обще-ството на народите в следното му заседание, въз основа на чл. 11 параграф 2 от устава.

Всестранната анкета, която предложеното отнасяне на въпроса в Женева има предвид, би била крайно ценна за оная конференция от представители на заинтересованите страни, която ние препоръчваме. Но безразлично дали анкета или конференция – главното е, че по-скоро трябва да се направят определени стъпки към ликвидирането на положението, отколкото да се остави да бъде подхвърлено на силни избухвания от време на време.“

Румънския в. „Лупта“ пише:

„... Сърбите, народ свързан със земята, без аристокрация, без култура, въведоха в Македония един нетърпим политически деспотизъм, една ужасна система на предизвикателства, един непоколебим шовинизъм, пред които метода на управление на турците беше розова вода. Прибавете към това: Македония не е сръбска. Македония за македонците. Днес всичко е забранено на македонците и българите. Сърбите не зачитат съюзниците си, както и неприятелите. Прави се, обаче, голяма грешка у нас, както и другаде, когато България се държи отговорна за всичко, което става в Македония. Това е голяма грешка. Най-елементарното кавалерство изисква да бъдеш справедлив към най-злия си враг. Така че, не само българите са виновни. Българските македонци са поданици на Югославия. Ще се каже: заговорите се устройват в България. Твърде е възможно. Но знае се, че в България са емигрирали всички борци, всички малтретирани в Македония ... Но ние, румъните, които нямаме училища и църкви в Македония, нямаме ли право да се защищаваме? Ще се отговори: по законен и миролюбив път. Ами кой дава лошия пример? Почват силните и го свършват слабите. Само тогава ще се изясни положението на Балкана, когато се създаде един по-човешки режим спрямо малцинствата.“

(Из „Свобода или Смърт“, орган на ВМРО – 5 дек. 1927 г.)

* * *

Все във връзка със случилите се през 1927 г. събития в Маке-дония, т.е. сръбския терор и показания срещу него отпор, международният печат помести безброй статии, бележки и телеграми. Съвсем малка част от тези отзиви привеждаме и по-надолу.

Големият в. ,,Тагеспост“, който излиза в Грац, Австрия, и минава за много добре настроен към сърбите, казва:

„Бомбените атентати в Кочани и адската машина по линията за Солун доказаха твърдата истина, че има една незадоволена и затова неумирена Македония, чийто изпълнителен орган ВМРО все още представлява несломена сила на Балканите.

Създателя на тази организация е македонският герой Груев, който изработи в турския затвор плана, а след освобождението си заедно с Делчев, през 1893 г. пристъпи към изпълнението му. Мисълта назря до такава степен, че през 1903 г., значи след 10 годишна подготовка, можа да се вдигне голямо въстание, което създаде много работа на турците. Организацията се простира без съмнение и днес по цяла Македония и то не само по селата, но също така и по градовете, и че имат добре възпи-тани и добре водени привърженици, личи от белградските вестници, които обнародват в своето възмущение от атентатите дълги списъци на арестувани, между които много чиновници и дори един водител на демократическата листа през последните избори. Много разпространено е убеждението – и пишущият тези редове го среща между добри сръбски среди –, че д-р Фрицлер имаше право, Когато миналата есен писа:

„ВМРО е същинско правителство на страната, която съществува тайно от официалното правителство. Тя има свои особени закони, свое собствено правосъдие, свои данъци, своя поща. Тя не е дело на няколко немирни хора, напротив крепи се на целия македонски народ.“

Лозунга на организацията е: Свобода или смърт! Нейните привърженици не се предават живи на неприятеля. Те знаят само едно: борба срещу чуждото насилническо господство.

„Рядко решителната роля на ВМРО е била така ярко изразена както днес. ВМРО е дамоклевия меч на Балкана – тя не може да се хване, и където се слага въоръжената й ръка, там остават кървави следи. Тя е навсякъде и никъде. И рядко са случаите, когато някой чужденец успява да надникне в тая тайна организация, която неизменно съществува от 35 години насам.

И все пак, аз стоях един ден пред Иван Михайлов и чух от устата му бъдещата програма на революционната организация. Най-голямото учудване за новака са комитите, които сами се наричат „четници“, т.е. принадлежат на една чета (група). Ни следа от дивачество и балканска разбойническа романтика. Това са чисти спретнати хора, младежи и по-стари мъже, с безупречни униформи, с богато въоръжение – карабини, револвери и странични оръжия, ръчни гранати.“

(Балкански сътрудник на германския в. „Кьолнише Фолксцайтунг“ – 8 октомври 1928 г.).

Мюнхенският в. ,,Фьолкише Беобахтер“, орган на Националсоциалистическата партия, пише:

„Комитаджиите не са никакви бандити и убийци, както обичат да ги зоват сърбите и гърците, а храбри, турили живота си в опасност за потиснатата родина мъже, които дават най-тежки жертви за свободата на своя народ и не се плашат от нищо и никого. Това са борци, които знаят добре, че с надути речи и писмени протести не се извоюва свободата на един народ, а само с оръжие. Македонците опитаха и легалния метод, но бяха отблъснати от него по най-брутален начин от сърби и гърци. Затова не им остана друго средство, освен да грабнат оръжието. От тогава четниците се борят с бомби срещу тиранията на гърци и сърби. Тяхната политика е: свобода или смърт ...

„Свобода или смърт“ – тоя лозунг е ясен и разбран.

Македонците вкусиха в 1912 г. какво значи сръбско господство и не искат да понасят това робство под никаква форма. Докато половин милион македонски емигранти не се върне в независима Македония, на Балкана не ще има никакво спокойствие, дотогава ще гърмят бомби, а колкото по-голямо бъде преследването, толкова по-решително ще се борят четниците за свободата на Македония.

Великите сили трябва най-сетне да си изяснят дали в Европа трябва да владее мир или анархия. Договорите за мир трябва да се ревизират. Всички! Четири милиона сърби нямат никакво право да управляват 8 милиона други народи. Докато Версайлския, Сен-Жерменския, Трианонския и Ньойския договори съществуват, няма да има никакъв мир. За един нов европейски пожар е достатъчно да експлодира барутната бъчва в Македония.“

(Справка ,,Свобода или Смърт“, орган на ВМРО – 1 ноември 1927 г.).

Ha „Кориере д’Италия“ съобщават от Солун:

„В продължение на десетки години под ред населението на Македония, организирано в една мощна Вътрешна революционна организация, е водило упорита борба срещу турския режим. Под натиска на тая борба европейските кабинети бяха принудени да наложат на турците редица административни, финансови и съдебни реформи. След срещата в Ревал, между Едуар Седми и Николай Втори, пълното автономизиране на Македония щеше да бъде постигнато бързо, ако не бе станал младотурския преврат.

Балканската война през 1912 г. срещу Турция не измени по-ложението, защото балканските държави не държаха никаква сметка за македонските въжделения за автономия и страната биде подложена на ново робство.

И не е прекалено твърдението, че днешното иго е много по-тежко от турското, защото през неговото време бяха гарантирани поне културните и училищни свободи, които днес са един прост исторически спомен. Сърбите разрушиха всичко, вярвайки да могат по тоя начин да задушат въпроса и да унищожат борбата на населенията. Но фактите доказват, че усилията им са били напразни.

След войната ВМРО преустрои кадрите си и започна борба срещу сръбския и гръцкия режим със същите методи, с които се бореше по-рано срещу турците. Калено във вековните изпитания, населението се противопостави с оръжие на сръбските опити за денационализиране. Македонската революционна организация се обвинява в предизвикване на смутове, а не се взема под внимание, че сръбският изключителен режим е поставил македонците вън от законите и че е заприщил пътя за водене на легална борба.“

(„Свобода или Смърт“, орган на ВМРО, 1 ноември 1927 год.)

Белгийският вестник ,,Брюгер Тагеспост“ пише:

„Историята на македонското движение за свобода датира от столетия и винаги, навсякъде е била написана с кръв. Десетки хиляди дадоха живота си за една идея. И ако това геройство да може да съществува, може би, само в романтичните усои на Плачковица и Шар планина, всякак то показва явно незачитане на смъртта за величието на тая идея. Никъде в Европа волята за свобода не е така всемогъща както в това кътче на Балкана; но никъде и силата на по-силния, който отрича тая воля, не е била по-брутална отколкото тук. Въпреки това, обаче, тя не може да се сломи. Има вече цяла дузина имена на герои за свобода, около които е обвит днес легендарен венец, макар и тяхната смърт да не е отдавна. И когато говори човек с някой македонски бежанец за тия хора, погребани в незнайни гробове, когато споменеш техните имена на най-бедните и необразовани от тия прогонени от родината си хора, техните очи светват при спомена. Македонецът не забравя кървавите спомени на това най-страстно от всички движения за свобода, и той ги обича със сърце на дете и с честността на своя непосредствен темперамент. Не е ли всичко това по-голямо доказателство за македонската идея, отколкото най-научната обосновка на стопанското и етнографско единство на тая страна? Балканът няма да се успокои, преди Македония да се освободи.“

(„Свобода или Смърт“, орган на ВМРО, 15 ноември 1927 г.)

Последнитe пет дни от месец декември 1927 г. бяха определени за съвместните конгреси на 16 американски научни дружества, представляващи умът и духът на Америка. Повече от 2500 делегати – общественици и професори взеха участие.

Между тях бяха и делегатите на Американ Хисторикал Асосиейшън, Американ Политикал Сайанс. Между другото на тая сесия бе сложен и реферата на проф. Артур И. Андрюс, професор по близко-източна и славянска история в държавния университет на щата Вермонт, „Възможности за един балкански пакт“.

След кратък преглед на многото балкански смутове, проф. Андрюс каза:

„...Има още няколко болни въпроси от по-ново време, а именно: Междусъюзническата война от 1913 г., откъсването на Добруджа от България, завладяването на Македония от Сърбия, заедно с няколко планински върхове, принадлежащи на България преди Ньойския мир, преотстъпването на Западна Тракия на Гърция и пр. Едно проучване картата на Балканския полуостров ще посочи, че Македония, Източна и Западна Тракия, пък дори Банат и Добруджа, принадлежат към друга нация, а не към тази, под чието управление те днес се намират. Към тези болни места нужно е да се прибавят още Цариброд и Струмица, чието отнемане се чувствува най-силно от тези, които ги заграбиха. Въпроса за Солун също е един от сериозните ...

Най-лошия от всичките, като се изключат тези, които се причиняват от външни влияния и съюзи, е въпроса за Македония и той ще трябва непременно да се разреши ...

Докато не се дадат правата на малцинствата, гарантирани им от мирните договори, невъзможно е и безполезно ще е да се говори за някакъв балкански пакт. Балканските народи днес за днес чувствуват належаща нужда от мир и спокойствие, но това никога няма да се по-стигне чрез едно нечовешко третиране на малцинствата от някои бал-кански правителства...

Аз напълно съм съгласен с г. Сугарев. Действително е, че, докато не само се дадат, но и не се гарантират тези права на малцинствата, положението на Балканите винаги ще е обтегнато. Говорейки за един балкански съюз, аз разбирам, че преди всичко ще трябва да се дадат не само права на малцинствата, но още и Македонския въпрос ще трябва да се разреши задоволително не за правителствата на България и Югославия, но за доброто на самите техни народи и за това на самите македонци. Какъвто и да е балканския пакт, сключен преди Македонския въпрос да се разреши справедливо и задоволително, няма да има цената на книгата, върху която той е бил написан.“ (Г-н Сугарев е брат на известния битолски войвода Георги Сугарев, загинал през турския режим. Той е бил професор в американско училище и е взел участие при разискванията, за които става дума; тук и винаги е бил член на Македонската патриотическа организация в Америка и работил за освобождението на Македония и за правата на българското население в старата родина.)

(„Македонска Трибуна“, Индианаполис – 12 януари 1928 г.).

В броя си от 23 октомври 1927 г. в. „Дитроит Фри Прес“ пише между другото:

„Терористическите акции станали напоследък в Македония, са в отплата на усилията, които полага Югославия да сърбизира населението в тая област. По-голямата част от македонското население говори наречие по-близко до българския, отколкото до сръбския език. Понеже в македонските училища и черкви се употрябяваше по-рано български език и понеже те са били средище на революционна дейност, сърбите затвориха българските училища и в черквите в Македония изпратиха да служат сръбски свещеници. Сърбите искаха да сърбизират населението в Македония, обаче, то се възпротиви и ожесточи от суровостта, с която сръбските власти прилагат сърбизаторските мерки. И в резултат македонците възстановиха терористическите акции срещу методите на Югославия ...“

Д-р Е. Аменде, главният секретар на Конгреса на малцинствата, помества в германския в. „Тагеспост“ от 15 декември 1927 г. статия, в която говорейки и за Македония, между другото пише:

„Погрешно е да се смята, че революционни акции в Македония са извършени от Македонския революционен комитет без непосредствената или косвена подкрепа на местното македонско население. На Конгреса на народностните малцинства се реши, че неразрешаването на въпроса за народностите представлява най-голяма опасност за войни. На македонското население не се дава възможност да се развива културно на национална основа. С това трябва да се обяснят нападенията на македонските комити. Не бива по-нататък да продължава такава една насилническа политика – трябва в най-скоро време да се разреши въпроса за народностите в О.Н.“

Публ. в Ив. Михайлов, Спомени. III. Освободителна борба (1924-1934). 1967, с. 341-362.