БОЛГРАДСКАТА БЪЛГАРСКА ГИМНАЗИЯ В СПОМЕНИТЕ НА ВЛАДИМИР ДЯКОВИЧ

Една от характерните черти на Българското възраждане е умелото съчетаване на културно-просветните и църковните борби с революционните. Ако българските манастири с килийните си училища и с книжовните школи, които са продължение на тези създадени преди робството се грижат за просветата на българите през дългите векове на турското и фанариотското робство, тази дейност за светското вече образование е продължена от създадените през XIX век български гимназии. Създадената през 1835 г. Габровска Априловска гимназия е последвана от Одринската „Д-р Петър Берон“ през 1846 г., от Болградската „Св. Св. Кирил и Методий“ през 1858 г. и от Солунската „Св. Св. Кирил и Методий“ през 1880 г. Тези четири огнища на българската просвета и култура разнасят светлина сред младите българи през годините на двойното иго над народа ни. Почти всички възникват от създадените по-рано начални училища. В тях сред учителите и учениците са будителите и водачите на народа ни.

Жаждата за наука и просвета не напуска и българите през годините на робството и когато се намират далеч от Родината. Те са и инициаторите за създаването на светско училище в Болград наскоро след Кримската война. Началото на Болградската българска гимназия е поставено след издаването на хрисовула на княз Никола Богориди през 1858 г. За историята на гимназията, обхващата периодите когато Бесарабия е в рамките на Румъния, Русия, а днес в Украйна са написани хиляди страници със спомени и изследвания. Известни са и голяма част от документите за нейното създаване и история. С голяма стойност са и спомените на възпитаниците на гимназията, сред които са първият ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ акад. Александър Теодоров Балан и видният наш педагог Владимир Дякович.

Авторът на спомените за Болградската гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“ Владимир Дякович е роден през 1864 г. в Болград. Той е известен педагог, историк, журналист, директор на Втора Софийска мъжка гимназия. Вл. Дякович участва активно и в политическия живот във възстановената българска държава и е депутат в НС. Той е основател и пръв председател на Съюза на бесарабските българи в България, а по-късно начело на съюза до септември 1944 г. като председател ще застане неговият син Александър Дякович.

Вл. Дякович е автор на книгите „Българска Басарабия. Историко-етнографски очерк със спомени за генерал Иван Колев от съучениците му по гимназия, съотечественици: Вл. Дякович, Д. И. Николаев, П. Бачурски и д-р К. Бачурски“, С., 1918, 252 с. и „Българите в Бесарабия. Кратък исторически очерк с пет приложения“, С., 1930, 118 с. И двете му книги, които представляват сериозни исторически изследвания са преплетени и с неговите спомени. В тях той проследява не само историята на бесарабските българи от тяхното заселване в тези земи в резултат на руско-турските войни, но и участието им както в революционните борби през Възраждането, така и в изграждането на Третата българска държава. Тук ще срещнете и първокласна информация за едни от най-известните българи, родом от Бесарабия – политици, държавници, военни, културни и църковни дейци.

Може би най-стойностни са неговите спомени за ученическите му години в Болградската гимназия и за неговите съученици, сред които са и двамата бележити български военоначалници генералите Данаил Николаев и Иван Колев.

За нашите читатели искам да отбележа, че в Централния държавен архив в София се съхранява и безценния архив на Съюза на бесарабските българи в България, попълван и съхранен от бащата и сина Дяковичеви.

По-долу ще имате възможност да се запознаете с откъс от спомените на Вл. Дякович, част от книгата му „Българска Басарабия“, в които той покрай своите ученически спомени разказва и историята на Болградската българска гимназия. Той проследява по години и промените настъпващи в гимназията и в учебните й програми в резултат на преминаването на Бесарабия от румънска в руска власт, като дава важна информация не само за политиката на държавата спрямо бесарабските българи и техните учреждения, но и ценни сведения за директорите на гимназията, за нейните учители и ученици, оставили незаличими следи в историята на народа ни.

Цочо В. Билярски

 



ВЛАДИМИР ДЯКОВИЧ
БОЛГРАДСКАТА ГИМНАЗИЯ В РУМЪНСКО И РУСКО ВРЕМЕ.

Съгласно с чл. 20 от Парижския трактат на 1856 г., г. Болград трябваше да остане на Русия, понеже границата между тая послeднята и Молдова, по опрeдeлението на казания член, трябваше да мине „на юг от Болград"; обаче Делимитационната комисия, която тегли на мястото граничната линия, по съображения от топографически характер и за да има сухопътно съобщение между Молдова и новоотстъпената й област, опрeдeли, щото Болград със с. Табак да останат в румънска Бесарабия.

На 4 февруари 1857. г. каймакамът на Молдова, Т. Н. Балш, издаде в Яш ПРОКЛАМАЦИЯ КЪМ ЖИТЕЛИТE НА ОНАЯ ЧАСТ ОТ БЕСАРАБИЯ, КОЯТО МИНАВА ПОД МОЛДОВА. В тая прокламация стои отбeлязано: „Молдовското правителство не само, че НЕ ЩЕ ВИ НАНЕСЕ НИКАКВО НАКЪРНЯВАНЕ НА ПРАВАТА, ОТ КОИТО СТЕ СЕ РАДВАЛИ ДО СЕГА ПОД ИМПЕРАТОРСКОТО РУСКО ПРАВИТЕЛСТВО, НО ЩЕ СИ ВМEНИ В ДЪЛГ ДА ЗАПАЗИ ПРИВИЛЕГИИТE И ПРАВАТА, КОИТО ИМАТЕ ПРИДОБИТИ, и да ви направи участници в ония благодeяния, що установленията на Княжеството могат ви осигури. Приемете, прочее, с доверие вашето ново положение, като се подчините на законитe, които са опрeдeлени да ви управляват и да ви защищават под сюзеренството на Високата порта и поръчителството на великите европейски дьржави. Управлението ще се постарае да вникие в законнитe ваши желания и да ви снабди с подобрения, каквито се намeрят за потрeбни. Слeдвайте, прочее, с увeреност вашитe обикновени занятия и не изгубвайте из прeд вид, че вие сте повикани да работите наедно за щастието на нашето общо отечество, от което ще приемете във всeки случай правда и покровителство, както и всяко добро, което ще бъде възможно да ви се даде"(1). - Присъединената към Молдова област биде разделена на 3 окръга, управлявани от окръжни управатела (префекти): Болградски, Измаилски и Кахулски. Болградският окръг, подраздeлен на 3 околии, под управлението на околийски началници (субпрефекти), обхващаше освeн гр. Болград, 61 села, в това число всички присъединени 26 чисто български: Анадолка, Бановка, Болбока, Вайсал, Вълканещи, Дермендере, Долукьой, Еникьой, Етулия, Импуцита, Караагач, Каракурт, Кайраклий I, Конгаз, Курчий, Нова Покровка, Нови Караагач, Сатуново, Стари Троян, Табак, Ташбунар, Тропокло, Фантъна Зинилор (Криничка), Чешмекьой, Чешмелий (Чешмеварунт), Шикирли Китай.

Наскоро почина каймакамът Балш и неговото място зае княз НИКОЛАЙ КОНАКИ БОГОРИДИ, българин по произход, брат на бившия румелийски главен управител Алеко Паша. Бесарабскитe българи, които добрe познаваха власитe и недовeряваха на тeхнитe обeщания, веднага избраха една депутация (Панайот Греков, Георги Минков и Стефан Панов), която изпратиха в Яш да моли за възстановяване на старото право за свободно търгуване с ракия, отнето отпослe от самото руско правителство, и покрай това да сондира настроението на новия каймакам спрямо българитe. Депутацията е била приета много добрe, монопола на ракията отмeнен, Панайот Греков бил дарен с болярското достойнство “бан“, а на депутацията князът казал: „Аз съм българин; каквито молби имате, направете ги, сега му е врeмето да бъдете удовлетворени”(2). И скоро подир това българитe изпращат още 2 депутации. Първата от тях (П. Грeков и Георги Минков) се яви прeз януари 1858 г. прeд княза и моли за дозволението, колониститe да си отворят едно общообразователно срeдно учебно заведение; тя отнесе със себе си надлежната писмена молба, подписана от депутатитe на всички 40 общини, които се бяха събрали и взели решението. В тая молба, покрай друго, е казано: „желаем да учрeдим в главната колония Болград отдавна желаното училище, в което наукитe да се прeподават на български език, а така също да се прeподава и господствуващия молдовски език". На споменатата молба от колониститe княз Багериди е сложил резолюцията: „Прeпоръчвам настоящето на Департамента за Църковнитe имоти и Нарочното просвeщение за незабавно туряне в дeйствие изложеното прeдложение, в пълния му обем. 26.III.1858 г." На 16.ІІІ. с.г. депутатитe на колониитe избират едно 4-членно настоятелство (Дойчо Христов Малашли, Иван Данилов Дончов, Панайот Греков и Николай Парушев), което в 11 точки изложило главнитe основи на бъдещата гимназия. Въз основа на тия рeшения, по покана на колониялното управление, бил изработен проектоустав за гимназията, с който двамина от настоятелитe (П. Греков и Н. Парушев) заминават в Яш и скоро се връщат с хрисовул от 10 юни 1858 г. за откриване на гимназията. Наскоро подир тая депутация замина за при княза Богориди в Яш и другата депутация (Александър Узунов, Иван Николаев, Георги Ненчов и Тодор Гроздев); тя поиска да се подтвърдят и припознаят с хрисовул правата и привилегиитe, дарувани на колониститe с царската грамота от 29.XІІ.1819 година. И тая молба е била удовлетворена, като се и издаде надлежния хрисовул от 6.VI.1858. Радостта на българитe е била безгранична. Урежда се специален молебен за благоденствието на княза Богориди, на 29.VІ.1858, когато и двата акта - тоя за правата и оня за гимназията - се прочитат в съборната църква.

ХРИСОВУЛЪТ ЗА ОТКРИВАНЕТО НА ГИМНАЗИЯТА(3) „Княз Николай Конаки-Богоради, каймакам на Княжество Молдова. Народната просвeта е една от основитe на обществото, първата и най-солидна гаранция за интелектуалния живот на всяка държава. Ослонен на тоя безспорен принцип, аз приех с особна благодарност молбата, що ми се поднесе прeз януари текущата година от общинитe на жителите в колониитe на оная част от Бесарабия, която отскоро е присъединена към Молдова, по силата на Парижкия трактат от 30.III.1856 г., - молба, с която казанитe колонии, въз основа на привилегиитe и правата, дарувани тям от минали врeмена и осветени с особни законоположения, поискаха да им се разрeши отварянето на едно народно Централно училище със 7-годишен курс в г. Болград, отдeлно от първоначалнитe училища, що отчасти съществуват и които ще се отворят в бъдеще из другитe колонии. Едно такова искане, имащо за цeл разпространението и развитието на народната просвeта между населението на една нова част от държавата, бe прeпоръчано от мене на министъра на Изповeданията и Народното просвeщение, за да му се даде надлежния ход в съгласие с концесиитe, искани от важнитe обстоятелства на присъединението (impereglutarile majore a anexarii) и на колониялнитe привилегии. Казаното министерство, като обсъди (luand in destabatere) по приетия ред това искане и при взаимно споразумeние и съгласие на депутатитe от колониитe - г. бан Панайот Греков и г. Никола Парушев, снабдени от общинитe с изрично пълномощие, постанови долуизложенитe статути, разгледани отпослe и от Извънрeдния Управителен съвeт, който, като ги намeри съгласни с нуждата и днешнитe обстоятелства на колониитe, с рапорта си № 2267, ми го поднесе за утвърждаване. Така, като имам прeд вид гореизложеното за тия статути (acestor antecedente), с които правото на румънския език не се засяга аз утвърждавам и псзволявам откриването на ЦЕНТРАЛНО КОЛОНИЯЛНО УЧИЛИЩЕ В БОЛГРАД, както и на първоночални училища в колониитe, на слeднитe основи и статути, чието съдържание е както слeдва: § 1. 1) Народното училище в Болград ще се издържа от обшинскитe приходи на Болград и на другитe 39 общини на приъединената към Молдова Бесарабия, признати досега под името села на колонията. Тия приходи ще се вземат от даването под наем на полскитe ханища (кръчми), на плавателнитe мостове и на риболовството по езерата, които се намират в землището на тия 40 общини. 2) Полскитe ханиша, плавателнитe постове и риболовството ще се отдават под наем на публичен търг в управлението на българскитe колонии, 3) Паритe, вложени като гаранция за наема, ще се пазят в управлението, а приходитe от наема на горeказанитe артикули, чрeз посрeдството на същото управление, ще се приемат от Инспекционния Комитет на народнитe училища в Болград, който комитет ще се състави според както по-долу е казано. 4) Централното училище ще бъде отворено за всeки колонист, бeден или богат, не по-малко и за кого-да е от друго звание и съсловие (trepta) ог православно вeроизповeдание, 5) Понеже отварянето на това училище има за цeл закрeпването нравствеността в цялата българска и румънска колонизация в Молдова и да приготви младежи, не само за учители, селски писари, като им даде понятия от земледeлието, зоологията и търговията, но да отвори път и на ония младежи, които, имайки дарба и желание за едно по-високо образование, ще се рeшат за довършване на наукитe си да отидат в чужди държави, - за това и наукитe, които ше се прeдават в това училище, според срeдствата, трябва да отговарят на тая нужда, 6) Всички науки в това училище ще се прeдават на румънски и български езици, на които ще се обясняват и чуждитe езици. В първоначалнитe пък училища, които ще се отварят във всичкитe колонии, обученнето ще слeдва на румънски в ония села, гдeто мнозинството от населението е румънско, и на български там, гдeто мнозинството е българско, с това обаче, че изучаването на румънския език от послeдното ще бъде задължително. 7) Относително принципа, установен в горния 6-и пункт, учителитe в такова училище трябва да познават и двата езика, румънския и българския, или да има особни учители и по двата езика. § 2, 1) Понеже в колониитe за сега ще има само едно централно училище, което, както се каза, трябва да удовлетворява нуждитe на цялото колониялно население, то курса на наукитe, които ще се прeподават в това училнще, ще се раздeли на два отдeла: курса на 1-я отдeл ще се свършва в течение на три години, на 2-я - четири, а всичко в седем години, 2) 1-я отдeл ще бъде опрeдeлен за ония ученици, които след свършването на тригодишния курс би желали да станат учители пли писари в колониитe, или да влязат в званието на занаятчии, търговци и др, 3) Ония, които ще слeдват 2-я отдeл, ще получат атестати (сертификати, свидeтелства), удостовeряващи завършването на гимназиялното (колежиалното) образование, потвърдени от Министерството, и ще имат правата, признати в Училищнитe наредби за ограждане публичното право на държавата (conferate de asedementul scolastic in ingradirea dritului public al terei). 4) Наукитe в първия отдeл ше се наредят тъй, че да се свършат в три години, а ония във втория отдeл в срок от четири години. Наукитe, които ще се прeподават в Централното училище, са”: ... слeдва изброяването на наукитe за двата отдела, а след това още 12 параграфа с по няколко точки: за управлението на училището (§ 3, т. 1-12), за длъжноститe на директора (§ 4, т. 1-2), за помeщението (§ 5), за книжата в канцеларията (§ 6), за библиотеката (§ 7, т. 1-5), за обучението (§ 8, т. 1-2), за учителитe (§ 9, т. 1-6), за приемането на ученицитe (§ 10, т. 1-5), за длъжноститe на родителитe (§ 11, т. 1-5), за правата на завършилитe курса на училището (§ 12, т. 1-4), за дисциплинарния правилник (§ 13), за измeнение на статутитe (§ 14). Накрай стои отбeлязано: „Издаден в столичния град Яш на 10 юни 1858 г. Николай Конаки-Богориди. Приподписал: министър и държавен секретар, Принц Димитър Кантакузин. Директор на Министерството, Георги Дулческо Ага. Шеф на отдeлението, Г. Меледон".

От съдържанието иа другитe, нецитирани по-горe, параграфи на хрисовула, чийто оригинал се пази и до днес от Инспекционния комитет на Болградската гимназия, ще отбeлeжим някои по-съществени страни: Управлението на училището се повeрява на Инспекционен комитет, състоящ от окръжния управител (префектът) като прeдседател, от директора и от 3 избранн първенци-колонисти (§ 9, т. 1). Избора на членоветe в Инспекционния комитет (3 члена и 1 кандидат-замeстник) се извършва от депутатитe на колониитe (по 2 от всяка), за срок от 3 год., и се одобрявя от Министерството (§ 3, т. 2-4). Бюджета подлежи на одобрение от М[инистерство]то на нар[одното] просвeщение и на обнародване: също и равносмeтката за всяка година (§ 9, т. 8-9). Ако има излишеци, допущат се пособия на бeдни ученици или откривание на пансион (интернат) (§ 3, т. 7). Учителитe се назначават въз основа на общия училищен устав, но прeпоръчани от инспекционния комитет на гимназията (§ 3, т. 12 и § 9, т. 1). Реформитe, прeдлагани ог инспекционния комитет и учителския съвeт, подлежат на одобрение от Министерството (§ 9, т. 11, и § 9, т. 2). Числото на ученицитe е неограничено, приемането им става по свидeтелства или с изпиг (§ 10, т. 1-5); завършилитe курса имат право на учители, на гражданска и военна служба (§ 12, т. 2-4). На 1.V.1869 г. се освети училището, а на 3 с. м. почна занятията си с I и II класове.

На 3.XII.1873 г. гимназията се прeнесе в новото си здание, което е и сега и в което и ние учихме, разширено прeз 1887 г. със специална постройка за жилище на директора.

* * *

Прeз 1876 г. в Румъния се създаде особен тип реално-класическа гимназия, назована лицей. В такъв лицей се прeобрази и Болградското Централно училшце, в началото на 1877-1878 учеб[на] г., като се прибавиха, въз оснона на хрисовула (§ 2, т. 4) прeдметитe: български език, славянски език и търговска наука. Така промeнена, програмата на Болградския лицей беше одобрена от Министерството на народ[ната] просв[ета] на 11.VI.1877 г. Когато пък областта мина към Русия, послeдваха промeни в програмата, за да се постигне възможното приравнение на училището с руската класическа гимназия. Окончателното приравнение стана от началото на 1885-1886. учеб[на] год., когато и училището се назова с името „ГИМНАЗІЯ ИМПЕРАТОРА АЛЕКСАНДРА ІІІ-ГО" (13.III.1884 г.). Докато ние с Иван Колев бяхме ученици в гимназията (1875-1882 г.), минахме курса по 3 програми: в I и II класове и оная на Централното учнлище, в III, IV и V - на лицея и в VI, и VII на класическа гимназия.

Прeз течението на гимназиялния курс, в румънско и руско врeме, учители ни бяха изброенитe по-долу лица, от които едни са вече покойници, а някои и сега живи. По ВEРОУЧЕНИЕ: 1) ОТЕЦ МИХАИЛ КАЗАНАКЛИ, българин от басарабското село Ташбунар, възпитаник на Кишеневската духовна семинария, един от първитe учители на гимназията, от 1859 до 1880 г.; участвувал е в списването на спис. „Духовни книжки", което излизаше в гр. Болград прeз 1867 г. Отец Казанакли е починал подир нашето напущане гр. Болград и е завeщал голямата сума от 200000 рубли за благотворителни цeли; от тая сума се издържа сега едно основно училище в гр. Болград, което носи името му. 2) Мястото на от[ец] Казанакли зае от ПРОТОЙЕРЕЙ САВА БЕРОВ, българин от бесарабско село Тараклий, възпитаник на Кишеневската духовна семинария. Ние го оставихме учител в гимназията, но сега е пенсионер в гр. Болград. — По БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И СЛАВЯНСКИ ЕЗИК: 3) ПАВЕЛ ПЕТР. ЕВТУШЕНКО, българин от бесарабското село Болбока, възпитаник на гимназията, прeподавател в долнитe класове; учителствувал от 1873 г. до 1885-1886 учебна година, когато е бил уволнен с премахване на българския език, починал; 4) ВАСИЛ Д. СТОЯНОВ, българин от Жеравна, филолог от Пражкия университет; един от основателитe на „Бълг[арското] книж[овно] дружество", сегашната академия и редактор на „Периодическо списание", - учителствувал е и Болгр[адската] гимназия от 1873 г. до края на 1878-1879 уч[ебна] г., когато дойде в България; прeподавал ни е старобългарски език, словесност и литература в горнитe класове, починал неотдавка в. София. - По РУМЪНСКИ ЕЗИК: 5) ВАСИЛ ЗОТТА, румънин, румънски възпитаник, преподавател от 1869 г. до 1877. Подир неговото заминаване, което стана в началото на 1877-1878 уч. г. уроцитe му взе 6) ДИМИТЪР Д. АГУРА, българин, р[одом] от бесар[абското] село Чешмелий, възпитаник на Румънския лицей в Яш, бивш професор в Софийския университет и бивш министър на Нар[одното] просвeщение, починал. Агура бe прeподавател в Болгр[адската] гимназия до края на учебната 1878-1879 г., когато напусна Болград и дойде в България, а румънския език се замeни с руски през октомври мeсец 1878 г. - По РУСКИ ЕЗИК: с прeкратяването на румънския език врeменно поеха прeподаването в IV и V клас на руския език от КАЗАНАКЛИ и споменатият по-долу К. ДОБРИЦКИ до назначаването на 7) НИКОЛАЙ ВАСИЛ БАТИЦКИ, русин, филолог от Одеския университет, прeподавател в VI клас; 8) ЕВТИМ ВАСИЛ. СРЕБНИЦКИ, русин (казват по произход български гагаузин), историко-филолог от Одеския университет, прeпод[авател] в VII клас по литература слeд Васил Стоянов. — По ЛАТИНСКИ ЕЗИК: 9) ТРИФОН ПЛАТОНОВ ДАНАИЛОВ, бьлгарин от гр. Болград, възпитаник на гимназията, прeподавател в долнитe класове, починал; 10) ПАВЕЛ ТЕОД. ТЕОДОРОВИЧ, българин от Лясковец (Търновско), филолог „кандидат" от Московския университет, прeподавател от 1864 г. по ЛАТИНСКИ ЕЗИК, на нас само в горнитe класове, а подир смъртта му, на 3.VІІ.1881 г., уроцитe по тоя език взема врeменно Т. ДАНАИЛОВ. От 1870 г. до смъртта Теодорович бe директор на гимназията. — По ГРЪЦКИ ЕЗИК: първият ни учител, до VII клас, бe споменатият В. Д. СТОЯНОВ, прeз второто полугодие в V клас бe 11) ФЕРДИНАНД ЧЕРКОВСКИ, чех, филолог от Московския университет, а в VII клас - 12) ГЕОРГИ СТЕФАНОВ СТАМЕНОВ, българин от Воденско, филолог от Московския университет, бивш учител в Русия и бивш директор в Софийската м[ъжка] гимназия. Той е послeдният българин директор на Болградската гимназия; назначен прeз септември 1881 г., той биде уволнен на 1885 г.; сега е пенсионер в София. По ФРЕНСКИ ЕЗИК: АЛЕКСАНДЪР КОНСТАНТИНОВИЧ, поляк, р[одом] от гр. Мариампол в Полша, възпитаник на Ecole Normale в Париж; учителствувал в Болгр[адската] гимназия от 1862 г. до 1884, а подир това в Софийската и Русенската гимназии, починал. По НЕМСКИ ЕЗИК: БОГДАН ГОРАНОВ, българин от гр. Карлово, пражки възпитаник, бивш дипломат[ически] прeдставител в Бeлград и дългогодишен секретар на Министерския съвeт, починал. Горанов бe прeподавател в Болгр[адската] гимназия, по философска пропедевтика и нeмски език, от 1876 г. до края на учеб[ната] 1878-1879 г., когато дойде в България. Уроцитe му по нeмски език взема П. ДАНАИЛОВ. - По  ГЕОГРАФИЯ: 15) АЛЕКСАНДЪР ПОПОВИЧ, българин от Русе, юрист от Одеския университет, бивш член на Софийския апелативен съд, починал. - По ИСТОРИЯ ВСЕОБЩА И ОТЕЧЕСТВЕНА: 16) ИВАН ИВАНОВ, българин, р[одом] от гр. Болград, възпитаник на гимназията, редактор на в. „Български Глас", който излизаше прeз 1875-1876 г. в гр. Болград; прeподавател в долнитe класове по всеобща и българска история; бивш член на Трънския окръжен съд, починал. – Д. Д. АГУРА, споменатият по-горe прeподавател по румънски език слeд В. ЗОТТА, ни прeподаваше история до IV кл., вкл[ючително], а в V, VI и VII прeдмета пое 17) КАПИТАН ЛВОВИЧ ДОБРИЦКИ, русин, историк от Одеския университет. Добрицки бeше първият русин-учител. Напусна г. Болград в края на учеб[ната] 1881-1882 г., когато и ние завършихме. - По МАТЕМАТИКА: 18) НЕДEЛЧО ПОПОВ, р[одом] от гр. Шумен, възпитаник на гимназията, бивш учител в Русенската гимназия; прeподавател по аритметика в І и II кл.; сега е пенсионер в Русе; 19) X[АДЖИ] ИВАН АТАН. ИВАНОВ, р[одом] от гр. Болград, възпитаник на гимназията, дългогодишен учител в нея (1871-1884 г.) и врeменно управлявал гимназията подир смъртта на Теодоровича до дохождането на директора Стаменов; той ни е прeподавал в III кл., починал; 20) ИВАН ПЕТР. САЛАБАШЕВ, р[одом] от Стара Загора, възпитаник на Пражката политехника, бивш директор в Изт[очна] Румелия и министър в България, сега живущ в София; той ни бe прeподавател в IV клас; 21) ДИМИТЪР МАРИНОВ ЯМБОЛОВ, българин от гр. Ямбол, физико-математик от Киевския университет, прeподавател в Болградската м[ъжка] гимназия от 1865 г. до 1889, а от тая година дори до смъртта си бe прeподавател в Дeвическата гимназия. Това е единственият българин, който бe оставен в Болградската гимназия. Ямболов ни бe прeподавател по математика в V, VI и VII класове. - По ФИЗИКА И КОСМОГРАФИЯ учител ни бe същият Д. М. ЯМБОЛОВ. - По ЕСТЕСТВЕНА ИСТОРИЯ И ХИМИЯ: 22) ИВАН ДИМ. ГОШЕВ, българин от бесарабс[кото] село Караагач, парижки възпитаник по агрономия, бивш учител в Соф[ийската] гимназия и директор на Обществени сгради, сега пенсионер в София; бил ни е учител до края на учеб[ната] 1878-1879 г., когато дойде в България; 23) ИВАН ЯКОВЛЕВИЧ АКИНФИЕВ, русин, естественик от Одеския университет, прeподавател в V клас. 24) ПАВЕЛ НИКОЛАЕВИЧ ЛИВЕНЦОВ, русин, естественик - кандидат от Одеския университет, прeподавател в VI и VII кл. и наш класен наставник в послeдния клас; почина в гр. Болград на 26.II.1894 г. - По ФИЛОСОФСКА ПРОПЕДЕВТИКА (ПСИХОЛОГИЯ И ЛОГИКА): 25) НИКОДИМ КОНДРАТИЕВИЧ ЯВОРСКИ, филолог от Одеския университет, русин; по негово прeдложение от 2-та половина се прeкрати прeподаването по филос[офска] пропедевтика. - По ТЪРГОВСКА НАУКА (КОМЕРЦИЯ): 26) X[АДЖИ] ВАСИЛ ХРИСТОВ, българин от гр. Болград, възпитаник на Виенската търговска академия, бивш учител в I Софийска м[ъжка] гимназия, починал. — По ХИГИЕНА прeподавател ни бe училищният лeкар, 27) Д-Р МИХАИЛ СОТИРОВ, букурещки възпитаник от гр. Сливен, починал. - По РИСУВАНИЕ И ЧИСТОПИС: 28) А. САКО, италиянец, италиянски възпитаник. Той ни прeподаваше и геометрическо чертане. - ГИМНАСТИКАТА не ни се прeподаваше по програмни уроци, а от врeме врeме, от същия, споменат по-горe учител А. САКО, който обучаваше и по фехтовка със специални маски, ръкавици и сабли. В гизназиялния двор имаше всички гнмнастични уреди: паралелки, халки, стълби, люлки, въжета, желeзни топки и пр. - По ПEНИЕ: 29) НИКОЛА ИВ. НИКОЛАЕВ, р[одом] от гр. Болград, възпитаник на гимназията, дългогодишен прeподавател в I Софийска мъжка гимназия, организатор и досега регент на църковния хор в Столичната съборна църква, директор на оперната трупа, един от инициаторитe за откриване на Софийското музикално училище. Г-н Николаев е организатор на Болградския църковен хор; той ни бe учител до юли 1879 г., когато дойде в България. За малко врeме ни бe учител ІІо пение и 30) ВАСИЛИЯНУ, румънин, който обаче скоро напусна. В послeдння клас учители ни бяха: ОТ[ЕЦ] САВА БЕРОВ, ЕВ. СРЕБНИЦКИ, Т. ДАНАИЛОВ, А. КОНСТАНТИНОВИЧ, К. ДОБРИЦКИ, Д. ЯМБОЛОВ, П. ЛИВЕНЦОВ - класен поставник и директорът Г. СТАМЕНОВ. От всички 30 души учители на Колева 19 бяха българи, 6 руски, 2 власи, 1 чех, 1 италиянец и 1 поляк; всички прeподаваха на български, освeн руситe - на руски и власитe - на румънски език.

От самото откриване на гимназията до 1885 год. всички ДИРЕКТОРИ бяха българи, родом от България. Първият временен директор, до пристигането на тигуляра, бeше познатият в него врeме книжовник САВА РАДУЛОВ, родом от Калофер, възпитаник на Одеския Решилевски лицей. Откриването на гимназията завари С. Радулова главен учител в градското училище. Радулов управляваше гимиазията няколко мeсеца (15.ІІІ.1859 г. до 20.VIII. с.г). Първият титулярен директор бe ДИМИТЪР СТАНОЕВ МУТЕВ, роден на 1818 год. в Калофер, свършил Одеската гимназия, подир което е постъпил в Бон на Философския факултет, гдeто е слушал лекциитe по антропология, химия, ботаника и математика. От Бон Мутев прeминава в Берлинския университет, гдeто изучавал физика, космография и зоология. На 1842 година е защищавал докторската си дисертация, написана на латински език с надслова: „De Psychrometria disseratio physica … Autor Demetrius Mutieff Bulgarus". Мутев е бил редактор, прeди да стане директор, на Цариградското списание „Български Книжици“; той минава за един от виднитe наши учени и писатели по него врeме; знаел е основателно езицитe: латински, гръцки, нeмски и френски, владял новогръцкия, влашкия, руския и турския, четял на английски и итаиянски.(4) Мутев е оставил много добри спомени, които и до ден днешен се прeдават от родители на дeца. Почина прeз януари 1864 г. Подир Мутева врeменно бe назначен за директор Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ, р[одом] от Сливен, мeстен-лeкар. Прeз август 1864 г. го замeства ТЕОДОСИЙ ИКОНОМОВ до ноември с. г., когато за директор бe назначен Д-Р ВАСИЛ X[АДЖИ]СТОЯНОВ БЕРОН, р[одом] от Търново, медик от Вюрцбургския университет; той бe директор до ноември 1867 г. и нему се дължи най-много за туряне ред в гимназията. Подир д-ра Берона бe назначен за директор споменатия учител ТЕОДОСИЙ ИКОНОМОВ, р[одом] от Свищов, историко-филолог от Киевския и Пражкия университети. Той е познат книжовник, редактор на сп. „Общ Труд," което се издаваше прeз 1868 г. в Болград, автор на комедията „Ловчански владика" и др. Т. Икономов почина в Болград на 26.ІІ.1872 г. Подир Икономова, който бe директор до януари 1869 г., румънското правителство назначи, без съгласието на училищното настоятелство, врeменно за директор прeподавателя по румънски език ПАРВУ ТИТУС с цeл да се подготви почвата за порумънването на гимназията. Това породи борба между настоятелството и правителството, докато послeдното се видя заставено да приеме за директор прeпоръчаното от настоятелството лице - ПАВЕЛ ТЕОДОРОВИЧ, за когото по-горе говорихме. Това бe нашият директор, при когого постъпихме в I клас и достигнахме до VII. П. Теодорович бe директор от 28.XII.1870 г. до смъртта си, 5.VII.1881 г. Госпожа Теодорович е жива, тук, в София, пенсионирана за заслугитe на покойния й мъж. На мястото му, по прeпоръка на професора Марин Дринов, биде назначен споменатия по-горe ГЕОРГИ СТАМЕНОВ, който прeстоя до 1 август 1885 г., от когато почнаха да назиачават, без да питат училищното настоятелство, за директори и учители само руси. При Стаменова и довършихме с Колева гимназията.

За характеристика на условията, при които се водeше обучението и възпитанието в гимназията, когато Колев бе ученик в него (1875-1882), ще отбeлeжим в общи думи дeйствуващитe тогава правилници и наредби. Учебнитe прeдмети що се минаваха, дадохме по-горe, а материята по тях се вземаше в размeритe на съотвeтнитe румънски и руски учебни заведения. ПРEПОДАВАНИЯТА ПО ВСИЧКИ ПРEДМЕТИ СЕ ВОДЕХА ОТ ОТКРИВАНЕТО НА ГИМНАЗИЯТА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК, с изключение на румънския език, история и литература, по които както прeподаванията, тъй и отговоритe на ученицитe ставаха на влашки. Това трая до дохождането на директора Стаменов, тъй че в VII клас ние вече отговаряхме по всички прeдмети само на руски. Поради липса на български учебници, в първитe години на гимназията ученицитe си служили със записки и руски учебници, но в наше врeме ние вече се ползувахме с български и руски учебници, рядко със записки. Още от началото бe установена полугодишна изпитна система с асистенти, а изпититe бяха публични, но до руско врeме. Учебната година се завършваше с акт на Петровден, когато публично се раздаваха и награди на отличилитe се ученици; първа награда бe вeнец и избрани книги, 2-ра и 3-та награди — книги. Тая тържественост при завършване на учебната година ставаше едноврeменно, на Петровден, и във всички други мъжки и дeвически училища, както в града, така и в селата. В руско врeме, подир нас, тая тържественост се засили, като се поощряват ученицитe не само с книги, но още със златни и сребърни медали, с написване имената на отличилитe се върху „златна дъска", с похвални листове, уреждане на специални за деня концерти и др. п. Още от 1869 год. до руско врeме бe в сила дисциплинарен правилник(5), изработен като резултат на мeроприятията по дисциплината за тая година. Тоя правилник в послeдствие търпeше едни или други промeни, но изобщо дeйствуваше и прeз наше врeме. Началата, легнали в тоя правилник, бяха: абсолютна тишина в класа и извън него, в училищното здание, прeз врeме на занятие (т. 1, 2, 6); почит и уважение към учителитe (т, 1, 6, 7); бсз разрeшение на учителитe, надзирателитe или директора никой ученик не може да отсътствува от занятия (т. 1, 4), а при болест надзирателитe трябва да съобщават в дирекцията (т. 5); забранява се: излизането из училищния двор във врeмс на занятие (т. 3), носенето на бастун, камшик и др. п., особено на оръжие; къпането в обществената градина (на брeга на езерото), посeщаване публичнитe мeста без родителитe, пушенето тютюн, небрeжното държане на ученическитe вещи и пр. (т. 8, 11). Заслужва отбeлязване чл. 18, който гласи: „ученицитe от долнитe класове са длъжни да оказват уважение към ученицитe от по-горнитe класове". Институтът на класните наставници е бил установен в Болградската гимназия още прeз 1866 год. — 10 години по-рано от въвеждането му в рускитe учебни заведения (Миславски, стр. 92). Класният наставник имаше голямо значение; който ученик го наскърби се изключва из училището (чл. 17). Като наказателни мeрки се прилагаха: мъмрене от класния наставник (наричан още „ординарен професор") или от директора (чл. 1), оставане без обяд (чл. 2), без обяд и стоене на колeнe прeз уроцитe (чл. 3), карцер 6 часа, прeдупрeждаване родителитe и мъмрене от името на педагогическия съвeт (чл. 4); врeменно отстраняване из училището (чл. 5), изключване из гимназията (чл. 6). За минаването на клас съществуваха наредбитe: за една 6-ца (при 10-бална система) се оставаше на поправителен изпит (чл. 12), за 30 неоправдани отсъствия не се допущаше до изпит (чл. 13), за неявяване на изпит по 1 или 2 прeдмета се повтаря класа (чл. 14).

За изпълнение на дисциплинарния правилник, за поведението на ученицитe в гимназията, в пансиона при нея и извън тях, изобщо за възпитанието на ученицитe и надзора над тях при гимназията, от самото й начало и до сега, съществуваха надзиратели, до руско врeме наричани педагози; тe бeха 3, от които единият бeше шеф-педагог. В течение на нашия гимназиален курс шеф-педагози бяха: споменатитe учители по пeене и аритметика — НИКОЛАЙ НИКОЛАЕВ и Х[АДЖИ] ИВ. ИВАНОВ, а също и ХРИСТО КАМБУРОВ, р[одом] от гр. Болград, юрист от Одеския университет, бивш съдия и депутат, сега адвокат в София. Педагози бяха: 1) ПЕТЪР ВУЛПЕ, р[одом] от бесарабското село Анадол, естественик от Одеския университет, бивш учител в Варненската мъжка гимназия, починал; 2) ГЕОРГИ ГЕНОВ, р[одом] от гр. Болград, възпитаник на Болградската гимназия, зет на генерала Колев — водeше сестра му Елена, сега вдовица; 3) ГЕОРГИ ІІОПОВ, р[одом] от гр. Болград, възпитаник на Болградската гимназия, бивш подначалник в Министерството на финанситe, починал; 4) ДИМИТЪР ПАРУШЕВ, р[одом] от гр. Болград, възпитаник на Болградската гимназия, подполковник в Българската армия, починал; 5) ДИМИТЪР АНДРЕЕВ, р[одом] от бесарабското село Ташбунар, възпитаник на Болградската гимназия, починал. Педагозитe упражняваха особено благотворно влияние върху ученицитe; като възпитатели, които бдяха върху поведението и занятията на ученицитe, тe стояха до послeднитe по-близо, отколкото учителитe: в междучасията, при приготвянето на уроцитe в пансиона, при разходкитe, в църква, на обяд и вечеря — навсякъдe тe бяха нераздeлни от ученицитe. Тe замeстваха и учителитe, когато отсъствуваха, а някои дълго врeме и прeподаваха учебни прeдмети в долните класове. За това педагозитe оставиха неизгладими споменн у своитe ученици.

Като даваме горния списък на Колевитe и наши учители, трябва да изповядаме с пълна адмирация, че всички, кой повече, кой по-малко, са оставили в душитe на своитe ученици много добри спомени, не само като учители, които познаваха добрe специалността си и водeха отлично своята работа, но и като възпитатели с благи и сериозни обноски; надали ще се намeри ученик, който да се оплаче от грубо държане на своя учител. Всички учители българи не изпущаха удобен случай, за да развият у своитe възпитаници националното съзнание и да подигнат патриотичния им дух, било при случаи на подходен урок, при разговори, в специални бесeди, или пък при сказкитe в ученическото дружество. Особена заслуга в това отношение има покойният, заслужил в просвeтата народна, учител по български език в горнитe класове, ВАСИЛ СТОЯНОВ, който не изпущаше подходен случай да ни запознава с миналото на народа и със съврeменнитe негови борби; учеше ни на играта “роби", като ни подраздeляше на българи и турци, а в клас, на уроцитe си по българска литература, се толкова увличаше, че изпяваше понякога някоя хайдушка или друга народна пeсен, а пък пeеше той хубаво и от душа. Но имаше един ден в годината, когато култа към националното се изнасяше от учители и ученици извън училищната ограда и се манифестираше между народа. Това бe денят на Св. братя Кирил и Методий, патрони на гимназията. Тоя ден в града Болград и бесарабскитe села се празнуваше по-тьржествено дори от Великден. Когато в България денят Св. Кирил и Методий бe национален и просвeтен празник, в Бесарабия бe още, тъй да се изразим, и бунтовен: манифестираше се не само националната просвeта, но открито се будeше и духа за политическо освобождение. Слeд тържествената служба в двeтe болградски църкви, учители, ученици и граждани се отправяха с хоругвитe в мъжката гимназия, гдeто подир водосвет се държаха слова, обикновено от един учител и един ученик от горнитe класове. От гимназията се потегляше слeд това една дълга процесия: ученицитe на всички мъжки и дeвически училища, придружени от всички свои учители и учителки, начело с музика, заобикаляха, главнитe улици, гдeто към процесията се присъединяваше народът. Цялата тая маса се отправяше към „казьонния съд", като ученицитe пeеха прeди всичко бунтовния тогавашен марш „Къдe си вярна ти любов народна". В съда се стичаше мало и голямо, прииждаха за празника и селяни из околнитe села, та така се образуваше цял сбор. Държаха се патриотични рeчи, пeеха се бунтовни пeсни, завиваха се кръшни хора, и това до мръкване. Пансионеритe в тоя ден обядваха в съда, на зелената морава, обикновено заедно със своитe учители. Тъй тържествено ние отпразнувахме “Св. Кирил и Методий" до довършване на гимназията.

Прeз учебната 1862-1863 година при Болградската гимназия училищният комитет отвори интернат (пансион). В същност пансиона се откри на 4 март 1864 г., а рeшението за откриването му е взето на 10 март 1762 г. До 4 март 1864 г., когато само бe приспособено за цeлта зданието, в което днес се помeства, подир надлежсн ремонт, девическата гимназия, — на приетитe 22 пансионера се наемаха частни квартири и се отпущаха стипендии за храна, облекло, книги и пр. Такива 11 стипендианта имаше и прeз 1861 г. На 1879 г. пансионът се прeнесе в новото здание. В пансиона се приемаха както синове на колониститe, тъй и българчета отсам Дунав; дори биваха години, когато отсамнитe българчета пансионери надминаваха по брой децата на колониститe — тъй, когато се отвори пансиона, от 40-те учсника, приети в него, 35 бяха от разнитe краища на тогава поробеното наше отечество, само 5 от колониитe; прeз 1874 г. от 80-тe пансионера повече от половината са били отсам Дунав, а останалитe - из Бесарабия(6). От голямо значение бe ролята, що интернатът изигра във възпитанието на Колева, който постъпи в него от І клас и прeстоя до края на IV, когато пансиона, в зависимост от настъпилитe събития (Освободителната Руско-турска война), биде закрит. Повечето от ученицитe в пансиона се издържаха и пълно от срeдствата на гимназията, като получаваха: храна, 2 формени костюма, лeтен от док и зимен от синьо сукно (шинел, куртка, панталони и каскет), 2 чифта обуща (лeтни и ботуши), долни дрехи, кърпи и пр., учебници и всички училищни потрeби, безплатно цeрене, лeкуване, баня и пр. Сравнително малцина плащаха опрeдeлена такса — пълна или половина. Колев, като син на имотни родители, плащаше пълна такса. Още наврeмето, когато е било построено училищното здание, прeдвиден е бил интернат — тъй, че обстановката да отговаря добрe на цeлта: широк салон за ядене и занятия, отдeлни долапчета за ученическитe потрeби, просторни, свeтли и хигиенични стаи с отдeлни легла, в горния етаж на зданието, болнични стаи, склад за дрехитe и пр. Заедно с отбeлeзания по-горe дисциплинарен правилник изобщо за ученицитe в гимназията, също такъв се нареди и специално за пансиона, но на 1874 г, послeдва друг, под режима на който минахме и ние, които бяхме в пансиона, заедно с Ивана Колев. Тоя правилник(7) съдържа наредби за шефа-педагог, за педагозитe, за иконома и слугитe, за ученицитe. Шеф-педагогът покрай друго се задължаваше: да бъде винаги в пансиона и само слeд пладне може да се отлъчи от него; под негов надзор се намират всички в пансиона и имота; той трябваше да присъствува при закуската, обeда и вечерята на пансионеритe. Педагозитe, които дежуруваха прeз ден, живeеха в пансиона и бяха задължени да бъдат при ученицитe „прeз всичкото врeме на занятия и отдих". Икономът, който също живeеше в пансиона, и бe отговорен за смeткитe, за покъщнината, за болницата, за „чистотата във всичкитe помeщения и за акуратността на мобила", като „всяка събота трябваше да бъдат отупани и провeтрени постилкитe, а подоветe измити". Храната, за качеството на която бe отговорен икономът, се провeряваше от надзирателитe resр. пансионния лeкар и директорът; „ако, казва се в правилника, храната се окаже неудовлетворителна, тя се приготвя за смeтка на иконома". За ученицитe правилникът опрeдeляше слeднитe по-главни наредби: ставане от леглата на 5 часа сутринта, слeд молитва на 5 ½ ч. занятия до часа 7 ½ ; закуска на 7 ½, от 8 до 12 — 2 уроци в класоветe, обeд на часа 2, почивка до 3 ½, от 3 ½ до 5 занятия, почивка от 5 до 5 ½, от 5 ½ - 9 занятия, на часа 9 вечеря. Всяка закуска, обeд и вечеря почваше и сършваше с молитва, която по ред четяха ученицитe. Нощнитe занятия бяха забранени. Без разрeшение на дежурния педагог никой не можеше да излиза из пансиона, а когато излизаше някой, получаваше надлежен билет. Всeки празник пансионеритe се отвеждаха на църква от дежурния надзирател, а също и на разходка извън града. За поврeди на училищнитe вeщи отговаряше с изплащане на поврeдата виновният ученик или цeлият клас, ако не се намeри виновника. Ученици, които не минат класа, се изключават от пансиона. За нарушаване на правилника виновницитe се наказват от надзирателитe или от директора и Педагогическия съвeт, при по-значителна простъпка. Наказанията бяха: лишаване от отпуск прeз седмицата или за повече врeме, както и от разходка, оставане без закуска, обeд или вечеря - частично или изцяло, карцер. Щом един пансионер получеше слаба бeлeжка, още в същия ден ще намeри на масата си дигнат цeлия обeден прибор или само някоя чиния ог обикновенитe 3 (за 3 порции ядене). Горният ред за наврeменно лягане, ставане, ядене, занятия, общи разходки, отвеждане на църква и пр., — всичко това под надзора на педагознтe, съставяше един режим, който без съмнeние упражняваше благотворно влияние за правилното възпитание на ученицитe, култивирайки у тях: ред, търпeние, труд, дисциплина, солидни познания, задружен живот. Пансионеритe се хранeха винаги достатъчно и добрe: сутрешна закуска при чай, обяд от 3 гозби, в празнични и недeлни дни винаги сладко и фрукти, вечеря от 2 гозби. Понеже класнитe занятия траеха само прeди пладне, имаше прeдостатъчно врeме за приготвяне на уроцитe, та оставаше доста свободно врeме за почивка и за четене на разни книги, които се получаваха от училищната и ученическата библиотеки. В двора, както по-преди отбeлязахме, имаше разни гимнастични уреди, на които в свободното врeме се упражняваха ученицитe. Също така мнозина имаха и свои музикални инструменти, на които се обучаваха, с разрeшението на надзирателитe, след като си приготвеха уроцитe.

Няколко думи за училищната и ученическата библиотеки. Първата от тия библиотеки е основана прeз 1861-1862 г. по инициативата на директора Д. Мутев. Интересен е неговият доклад до училищното настоятелство по тоя въпрос, от 1.IX.1860 г.; в него четем: „В централното училище ние получаваме всяка година около 10 периодически журнали, захванахме се да уредим и библнотека; но да не остане това мъртъв капитал, аз мисля, чс не ще бъдс безполезно да се уреди при училището, до канцеларията, народна читалня, в която всeки жител би могъл да дохожда и чете журналитe и книги. Такива читални са отворени по другитe места и принасят добри плодове(8). Прeдложението на Д. Мутев е било прието като са били осигурявани всяка година за списания и книги значителни суми (при директора д-р Берон до 1000—2000 рубли годишно), турила се основа на добра библиотека. Още в началото са били изписани най-важнитe произведения на немската, френска н руска литератури в оригинали. Без съмнeние, цялата бьлгарска литература е била прeдставена в училищната библиотека. В читалнята са се получавали всички бьлгарски вeстници и списания, а също разни френски, немски, английски, руски, чешки, сръбски и влашки(9). Проектираната от Д. Мутсва читалня за гражданитe не е могла да се развие както той е мислил, защото липсвало за цeлта надлежно помeщение, а от друта страна скоро в града се създаде градско казино, при което се разви и читалня. Обаче с книги от училищната библиотека са се ползвали гражданитe дори до руско врeме, когато тоя ред се прeкратява и училищната библиотека се ограничила със задачата да служи само за учителитe, понеже за ученицитe се урежда специална.

Ученическата библиотека бe при Българското ученическо дружество “Събуждание”, основано прeз 1872 г. Цeлта на дружеството бe „умствено и нравствено развитие на членоветe" и специално: „изучаване на българската история, гсографията на Балканския полуостров и българския език“. За постигане на цeлта, дружеството има засeдания, в които се държат реферати („сказки”, „слова"), и своя библиотека. Рефератитe не могат да бъдат „против свeтската и религиозна власт", което значи, че политически въпроси са изключени. Членоветe плащат опрeдeлена такса, от събиране на която се изписват книги. Настоятелството на дружеството се състоеше от прeдседател, секретар, касиер и библиотекар. Слeд прочитане на реферата, допущаха се разисквания по него. Дружеството се поощряваше от учители, директори и надзирателите, които често присъстваха в засeданията. Директоритe намираха за необходимо даже да дават свeдeния в годишния отчет, за вървежа на дружеството. Не иска и питане, че в руско врeме дружеството биде затворено, а библиотеката му прeчистена, като всички български книги се прeмахнаха.

По това г. Миславски, учител филолог и литератор, бeлeжи(10): „Само затънтеността на мястото, отдалечеността от голям град и пълната неразвитост на ученицитe (sic!) спасиха училището, щото то да не стане гнeздо на свободомислието и на врeдителнитe идеи. Да направим такова заключение ни дава право слeдното: а) в числото на изписанитe кннги и най-много четените имаше и такива, които показват, че е почнало вече да възниква направлението от извeстен род (напр. съчиненията на Шелгунов, Михайловски, Пролетариатът във Франция, на Франц-фон-Зикенген, на Ласаля и др.); б) извeстния на всинца стрсмеж у българитe да се делят на партии и да се затварят в кръгове с разни направления, и най-послe в) свободното и безконтролно съществуване на едно общество от млади юноши." Разбира се, слeд такова едно схващане, учителският съвeт постанови в края на 1881 г. “да се унищожи устава" и дружеството да се закрие. Директорът - българин, Г. Стаменов, прибрал книгитe, но подир него, прeз 1887 г., тe били прeмахнати, вeроятно изгорени, като „хлам”. То се знае, че същата съдба е сполетяла и българскитe книги, като еретични, „недозволены цензурою." Тъй свърши може би 1-то българско ученическо дружество „Събуждание" в гр. Болград.

Задружният живог в пансиона и близкото другарско общение на ученицитe от Бесарабия с ония от различнитe краища на Добруджа, Мизия, Тракия и Македония бяха от най-силнитe фактори за подигане патриотическия дух и за закрeпване националното съзнание между бесарабчетата, ученици в гимназията. Естествено бe, че всяко българче отсам Дунав, като далеч от родното място и отдeлено от родители, братя, сестри и роднини, тежеше, та в разказитe си рисуваше своето село или град с най-свeтлитe и приятни бои, с най-добритe си спомени. В резултат от тия разкази за хубоститe и богатствата на различнитe краища от поробеното отечество в душитe ни залягаха дълбоки и неизгладими прeдстави, които ни чертаяха пейзажитe на най-красивата и най-богатата страна на свeта: величествени планини с буйни водопади и искрящи се извори; широки езера са потънали в хоризонта кичести брeгове; пeнливи рeки и бистри като сълза потоци; разкошни зелени ливади и цвeтисти морави; поля с разлюлeли се жълтокласи ниви, над които се носи вeчен аромат на гюл-трандафил; богати градини с череши като орeхи, а ябълки и круши като динки; навсякъдe лозя с едро, ароматно, най-разнопородо грозде — тамянка, мискет, кадън-пармак и пр., и пр., а пък гори ... гори непроходими и непрогледни, все на росен миришат, със стогодишни дъби и буки, из храсталацитe на които се крият и дебнат хайдушки чети от отбор юнаци с пушки прeз рамо, с накривени черни калпаци, с левчета на челата, а войводитe им — това бяха все приказни богатири с могъщи гърди, мустакати мъжаги с левска сила - камък да стиснат, вода ще пусне, - с двe думи казано, поробеното отечество за нас се прeдставляваше божи рай, в който нахлули свирeпи убийци и мъчители: турци, арнаути и башибозуци, лукави, развратни гьрци и крадливи обирачи — цинцари. Впечатлителната дeтска натура лакомо поглъщаше всички тия увлeкателни разкази, асимилираше ги и прeработваше във фантастични прeдстави; чувствата бликваха, духът растeше, фантазията се окриляше и за нас ставаха още по-понятни песнитe, що ни пeяха нашитe баби и майки за патилата на народа ни от спахии, яничари и кърджалии; прeд нас живи се изправяха героитe в юнашкитe пeсни, борцитe за народната свобода; в нашето съзнание се раждаха, растяха и запечатваха в най-ярки бои картинитe от свeтлото и мрачно минало и настоящо на нашия народ, възбуждани от разказитe на нашитe учители по българска исторня, на другари, на дeди и бащи. И прeданността към родното, любовта към отечественото, култа към поробена България растяха и крeпняха във впечатлителнитe и мъжественитe натури; а такава натура бe Иван Колев, бъдещият велик отечествев херой ... И нам става разбрано, как една сутрин гимназията осъмна с половината от своитe ученици, а другата половина забягна, за да влeзе кой в четата на Хр. Ботьова, кой в ония, що заминаха в Сърбия, кой в опълчението. Иван Колев бe в това врeме ученик, близък свидeтел на тия патриотически движения в срeдата на гимназиститe.

* * *

Не иска и питане, че румънското правителство не веднаж се е опитвало да се намиса в дeлото на гимназията. Това то е правило чрeз прeдседателя на училищното настоятелство (инспекционния комитет), какъвто по чл. 1. § 3. на хрисовула бe управителят на колониитe, отсетнe префектът, винаги румънин. Обаче, като зает със своята специална работа, прeдседателят не е могъл в дeйствителност да упражни очакваното влияние, та управлението на гимназията е било винаги в ръцeтe на настоятелството и директора. По-голяма намeса правителството е упражнявало при назначаването прeподавателския персонал. Въз основа на гл. 12. § 3 от хрисовула и исканията на дeйствуващия в княжеството училищен устав (чл. 366 и 367 отд[ел] II, гл[ава] II), кандидатът за учител трябва да бъде утвърден от Министерството на нар[одното] просв[ещение], въз основа на прeдставенитe документи или слeд издържането на конкурсен изпит прeд специална изпитна комисия. Издържалия изпит се назначаваше провизорен прeподавател за 3 години, подир изтичането само на които той биваше утвърдяван за дeйствителен „професор" с княжески декрет. Въз основа на тия наредби, м[инистерство]то често пъти се е опитвало да налага учители, разбира се власи, като издържали най-добрe конкурса, да не одобрява прeдставенитe кандидати, да иска полагане на изпит дори от свършилитe университет, да натрапва директори и пр. Но във всички случаи, „водейки рeшителната борба с м[инистерство]то", училищното настоятелство отстояваше самостойността на училището"(11); то дори не прие отначало българина Т. Икономов за директор, понеже бe назначен без прeдварителното прeдставяне от страна на настоятелството, а го назначи слeд д-ра В. Берона по своя инициатива; за да отстрани пък назначения от м[инистерство]то директор Парву Титус, то дори прeкъсна своята дeятелност. Също така, основавайки се на т. 6. § 1 от хрисовула, м[инистерство]то настояваше, щото прeподаванията на прeдметитe да се водят и на румънски език, но понеже ученици-румъни почти че нямаше, а българчетата несъчувственно се отнасяха към прeподаванията на влашки език, то работата се сведе към изучаването на всички прeдмети, освeн румънска история, рум[ънски] език и литература, само на български. Така се води работата до дохождането на директора Г. Стаменов, т.е. до настъпването на руския режим. Правени са от страна на румънското правителство и опити да се тури ръка на училищнитe суми. Тъй, към 1.I.1967 г. в училищната каса е имало спестени 55 637,16 рубли. Правителството поискало от учил[ищния] комитет да му ги даде „заимообразно". Обаче комитетът побързва да купи с тия пари мушията „Киселиа Маре", които гимназията и днес притежава.

Тъй българитe можеха да запазят българския характер на гимназията си прeз всичкото врeме на румънския режим. Трябва да изповядаме, че румънитe не упражниха в случая насилие. Не така, обаче, постъпиха руситe. На 13.VII.1878 г. биде подписан Берлинския договор, по който Българска Бесарабия отново се присъединява към Русия, на 9 октомври с.г. руското правителство съобщава това на жителитe от новоприсъединения край; а 8 дни слeд туй бесарабскитe българи resp. училищното настоятелство при Болградската гимназия вземат рeшение: да се въведе в гимназията руския език намeсто румънския. Същеврeменно настоятелството се обръща към Бесарабския губернатор, натоварен с приемането на областта, с въпроса; „как да се постъпи по въпроситe на училищнитe дeла, които изискват утвърждаване от министъра на народното просвeщение, съгласно с т. 11, § 3 от хрисовула". В отговор, на 12.I.1879 год. попечителят на Одеския учебен окръг поканва директора П. Теодоровича да отиде в Одеса, приготвен за рeшение на въпроса, като се снабди с надлежното пълномощно, — към кои от 2-та рода учебни заведения — правителствени или частни — ще бъде зачислена Болградската гимназия. За тая цeл на 22.І. с.г. е бил свикан съвeт от почетни граждани и учителитe на гимназията и въз основа на изказанитe в тоя съвeт мнeния, настоятелството опълномощава своя прeдседател Шпакович и директора Тодорович да заминат за Одеса и да заявят на попечителя, че желанието им е: „за основа на училището да си остане и за напрeд неговия хрисовул, по който то, както допущаме, се отнася към 2-я разред от І-та категория гимназии, с промeнитe, що се искат от новото положение, а именно: 1) руският език да заеме мястото на румънския във всичкитe класове; 2) намeсто румънска ще се въведе руска история; 3) училището, което досега носeше името централно, ще се нарича гимназия, 4) за образец на програмата, на мeсто румънската, ще служи програмата на рускитe класически гимназии." Обаче, слeд като се взема и мнeнието на земския (колониялния) комитет, горнитe рeшения се видоизмeниха в смисъл: 1) училището става гимназия, 2) за издръжката му се асигнува една сума от 17 000 рубли годишно, която ще изплаща земството; 3) дeцата на колониститe да се освобождават от училищна плата; 4) ако е възможно гимназията да бъде с 2 отдeления — реално и класическо; ако не — то да бъде класическа, според общата програма на руск[ите] клас[ически] гимназии, но във всeки случай при условия, щото закон божи, българска история, български език и литература да се прeподават на български език, като прeподаването на прeдметитe на руски се въведе постепенно; 5) за издръжка на пансиона се асигнуват до 4000 р[убли] годишно; 6) за издръжката на Пълна дeвическа гимназия - здание и 3000 р[убли] годишно. С тия искания заминаха Шпакович и Теодорович. К. И. Миславски по повод на тия рeшения заключава: 1) „Всичкитe симпатии на населението клоняха, слeдователно, към туй, щото прeдишния тип на училището, който обхваща реалнокласическата система на румънскитe лицеи, да се запази; 2) „комитетът желае да придаде на учебното заведение национална боя“; 3) „пожертвуванитe на 1858 г. имоти да се обърнат в собственост на земството или даже на болградското население." Тия заключения са основателни: първата и втората точка не се нуждаят от пояснения, а относително третата трябва да кажем, че населението, като е подушило, че правителството ще тури ръка на гимназията, бояло се е да не отидат и имотитe, та, виждайки по-голяма гаранция, иска да ги прeдаде на земството, т.е. на цялото население.

Обаче, на 24.XI.1879 година „Държавният съвeт и Департаментът на Държавната икономия, като разгледа доклада на министъра на народното просвeщение за прeобразованието на Централното училище в гимназия, с мнeние рeшава: 1) Съществуващето в г. Болград централно училище да се прeобрази от 1880-1881 учеб[на] г[одина] в 8-класна гимназия на общи основания по устава, штатоветe за гимназиитe и прогимназиитe под вeдомството на Мин[истерство] на нар[одното] просв[ещение], но като се допусне прeподаването в тая гимназия, в слeдобeдно врeме, на българска история, език и литература като незадължителни прeдмети, за които да се назначат в общата им съвокупност не повече от 12 урока в седмицата, и като прeподаването по руски език се въведе постепенно, почвайки от приготовителния І клас; 2) издържката на казаната гимназия да се отнесе за смeтка на прeдоставенитe на колониститe от 40-тe български села в присъединената част от Бесарабия доходи от принадлежащитe им оброчни (дадени при задължения) артикули (имоти); 3) да се прeдостави на М[инистерството на] н[ародното] пр[освещение], като приведе прeд мeстното гражданско началство в най-точна извeстност тия доходи, да влeзе в съглашение с министъра на финансиитe и държавния контрол по реда на изчисляването тия доходи и внасянето им, както и на потрeбнитe разходи за издържане на Болгр[адската] гимназия, в надлежния бюджет на М[инистерство]то на нар[одното] просвeщение." На 15.І.1880 г. императорът подписва това мнeние на Държ[авния] съвeт и заповядва да бъде изпълнено. Естествено е, българитe възнегодуваха от това рeшение, та в засeданието на Окръжния съвeт, на 15.X.1880 г., рeшават: „да се изкаже желание, щото централното училище да си остане на прeдишнитe основи.” Горното рeшение на Държ[авния] съвeт не можи да се приложи — няма кой да го изпълни. За това М[инистерство]то на нар[одното] просв[ещение] с височайше одобрение отлага изпълнението на споменатото рeшение, 2 попечителят на Одеския учебен окръг пише в гимназията: “да се води дeлото на прeобразованието бавно и постепенно, като се почне от приготовителния и първия класове, а останалитe класове да се оставят при прeдишната си програма, като се допуща за възможно прeподаването в тия класове да става както на  руски, така и на български език." За нещастие заболява и умира на 5.VII.1881 г. многозаслужилият директор П. Теодорович. „Както, пише К. И. Миславски, прeз румънско врeме попечителният комитет не желаеше, щото училището да се управлява от румънитe, така и сега на поп[ечителния] ком[итет] не се искаше, щото начело на училището да бъде русин." Това е вярно, защото българитe все имаха надежда, че работитe ще вземат по-друго направление, ако начело стои българин, за когото дeлото на българската гимназия ще е, без съмнeние по-близо, отколкото за един русин. По прeпоръката на пр[офесор] Марин Дринов, към когото се обърна настоятелството, това послeдното поиска да бъде назначен за директор Георги Стаменов, бивш учител в I Софийска м[ъжка] гимназия, а по него врeме такъв в една от московскитe. На 1.IX.1881 г. той бe вече назначен за и.д. директор на Болгр[адската] гимназия. На 21.VIII.1881 г. българитe изпращат прeдс[едателя] на комитета Шпакович при министъра на вътрeшнитe работи на доклад, като го снабдяват и с едно историческо изложение на Болградската гимназия, и настояват на своитe искания. За да даде доказателство, че българитe са рeшени да се борят за запазване на своето национално културно огнище — гимназията, попечителният комитет на тая послeдната рeшава; „да се затвори приготовителния клас, като се прeкрати и заплатата на учителя от тоя клас (назначен от управителя на окръга), в I клас да се въведе прeдишната програма на централното училище". Това „бунтовно" рeшение, турено и в изпълнение, разсърдва властта, и управителят на окръга пише на комитета: „Нито попечителният комитет, нито врeменно заведващия гимназията Теодорович нямаха никакви основания нито права да унищожат направенитe от г. попечителя на Одес[кия] учеб[ен] окр[ъг] разпоредби в гимназията по тоя или оня прeдмет; нито на попечителния кимитет, нито на директора е прeдоставено право да уволняват, по свое усмотрeние, назначенитe или утвърдени в длъжност учители в гимназията"... „предлагам на комитета: да не прави никакви разпоредби в гимназията, които противорeчат на прeдложенията на г. попечителя на Од[еския] учеб[ен] окр[ъг], като добавям, че командировах окръжния инспектор, ст. съв. Грамочевски, да възстанови нарушения ред". Подчертаното в горното прeдписание, вече на полицията, явно показва, че правата на настоятелството са суспендирани, че хрисовула е унищожен, а директора се обявява за „врeменно заведващ". В същото врeме по заповeд на губернатора се почва слeдствие и бунтовницитe настоятели се обвиняват в „превышеніе власти". Кой знае каква съдба би сполeтяла настоятелитe, ако не се бe доказало, че им е било казано да продължават управлението на гимназията както по-прeди, до разрeшението на въпроса за прeобразуването й, т.е. въз основа на хрисовула, който при това не е още отмeнен, поне фактически. От друга сграна слeд като по горния начин сплаши упорититe българи, правителството рeши да дeйствува само всрeд населението: по заповeд вече на генерал-губернатора, биде свикано в Болград събрание от депутати на 38 колонии и на 1 октомври 1882 г., под прeдседателството на началника на полицията, изправника на Измаилския уeзд, в присъствието на специални пратеници от М[инистерство]то на нар[одното] просвeщение, биде прeдложено на българитe: 1) да кръстят гимназията с името „ГИМНАЗІЯ ИМПЕРАТОРА АЛЕКСАНДРА ІІІ-ГО" и 2) да приемат приготвения от министерския пратеник Соловьев проект за положението на гимназията resp. на попечителния комитет. Срeщу І-то прeдложение никой, без съмнeние, нищо против не можеше да каже, но по 2-то българитe поискаха да разгледат и редактират проекта. На 27.X. избраната 7-членна комисия се яви със свой проект, който събранието прие, като отхвърли оня на Соловьева. Генерал-губернаторът изпраща двата проекта в М[инистерство]то на нар[одното] просв[ещение] с мнeнието си, че прeдпочита оня на Соловьева „като съставен в духа на указанията от М[инистерство]то на н[ародното] просвeщение."

И на 13.III.1884 г. послeдва слeдното ВИСОЧАЙШЕ ПОВЕДEНИЕ ЗА ПРEОБРАЗУВАНЕТО БОЛГРАДСКОТО ЦЕНТРАЛНО УЧИЛИЩЕ В ГИМНАЗИЯ(12): „Държавният съвeт, в съединенитe департаменти на Държавната икономия и на законитe, в общо събрание, като разгледа прeдложението на Министерството на нар[одното]  просвeщение за някои мeрки по управлението на гимназията в Болград, с мнeние рeши: I. Да се даде на гимназията, образувана от Болградското Централно училище, името: „Гимназія Императора Александра III в Болградe." II. В казаната гимназия да се обучават безплатно дeцата на 38 общини от български колонисти, които пожертвуваха в 1858 год. недвижими имоти за издръжка на Болградското Централно училище. III. Независимо от това, да се освобождават от училищна такса, по рeшение на педагогическия съвeт на казаната гимназия, 10 % от числото на останалитe ученици, а също така пансионеритe на гимназията и синоветe на лица, които служат при срeднитe и низши училища под вeдомството на М[инистерство]то на нар[одното] просвeщ[ение], а така също и на лица, които са изслужили при тях не по-малко от 10 години, ако послeднитe прeдставят свидeтелства за бeдност. IV. Постъпващитe за издръжката на спомената гимназия доходи, а също така произвежданитe от тях разходи, да се внасят, на общо основание, в съотвeтнитe подраздeления на бюджета за специалнитe срeдства на Министерството на народното просвeщение. V. Да се учрeди при отбeлязаната гимназия Попечителен комитет на слeднитe главни основания: 1) попечителният комитет се състои от директора на гимназията и трима члена из българскитe общини, които са пожертвували недвижими имоти за издръжката на Болгарското централно училище. 2) За избиране на 3-ма члена в комитета и на един кандидат към тях, жителитe на всяка от 38-тe български общини, които се ползуват с право на глас в общинското събрание (в мірском сходe), избират изпомежду си по 2 депутата от кореннитe жители, които са спечелили довeрието на обществото. 3) Избранитe депутати се събират, с разрeшение от началника на губернията, на обикновени събрания подир всeки три години, и първия недeлен ден на мeсец ноември, в г. Болград. В необходими случаи депутатитe могат да бъдат свикани по същия ред и в друго врeме. 4) В събранието на депутатитe трябва да участвуват не по-малко от 2/3 от цялото число на депутатитe. Ако не се явят в изискваното число депутати, тe се свикват повторно подир 20 дни, при което за да бъде събранието дeйствително доста е да присъствуват в него 30 депутата. Ако ли повторното събрание не се състои поради отсъствието на необходимото число депутати, то се назначава трето събрание, също подир 20 дни, което пристъпва към изборитe, в каквото число и да се явили депутати. 5) В събранието на депутатитe прeдседателствува прeдседателят на попечителния комитет (чл. 11). Забeлeжка: при първия избор на членове в попечителния комитет, в събранието на депутатитe прeдседателствува директорът на гимназията. 6) Изборитe в събранието на депутатитe се произвеждат с просто болшинство на гласоветe от присъстващитe депутати (чл. 4). 7) За членове на попечителния комитет могат да бъдат избирани само лица, които принадлежат към числото на пълноправнитe коренни жители от 38-тe общини на българскитe селища. 8) Членове на попеч[ителния] комитет не могат да бъдат ония от отбeлязанитe в прeдидущия член лица, които се намират на служба при гимназията, имат с нея съдебни дeла или държат принадлежащитe й арендни имоти (артикули). 9) Членоветe на попеч[ителния] комитет и кандидатитe към тях се избират за 3 години и се утвърдяват в длъжноститe си от попечителя на учебния окръг. Излизащитe членове могат да бъдат отново избирани. 10) Членоветe на попеч[ителния] комитет изпълняват лежащитe на тях длъжности до утвърдяване на новитe избори и встъпване в длъжност на новоизбранитe членове. 11) Членоветe на попеч[ителния] комитет (в това число и директорът на гимназията) избират из своята срeда прeдседател на комитета, който се утвърдява от попечителя на окръга. 12) Членоветe на попеч[ителния] комитет не се ползуват с никаква заплата, но, докато състоят в това си звание, ползват се с право на мундир от VI разред по Министерството на народното просвeщение. 13) Попеч[ителния] комитет завежда недвижимитe имоти на гимназията, събира от тях доходитe и се грижи за материалното благосъстояние на гимназията. 14) За провeряване дeйността на попеч[ителния] комитет, събранието на депутатитe прeди избора на новитe членове избира ревизионна комисия от трима депутата. За резултатитe на произведената ревизия комитетът съобщава на попечителя на учебния окръг. 15) Оплаквания от неправилнитe дeйствия на попеч[ителния] комитет се отправят до попечителя на учебния окръг, който може да се увeри в тяхната правилност чрез командировани от него за тая цeл лица и в случай на откриване безредици, да изиска свикването на извънредно събрание на депутатитe, за да се разгледат дeйствията на комитета. 16) Попеч[ителния] комитет има печат с държавния герб и надпис: „Попечительный комитет гимназіи Императора Александра III в Болградe".

Освeн горното „Высочайшее повелeніе", издадено е едно врeменно и особено „Положение за Попечителния комитет при Гимназията Импер[атор] Александър III в Болград". В това “положение” са отбeлязани повторно горнитe наредби за Поп[ечителния] комитет и още някои, от които заслужава да се отбeлeжат тук слeднитe: 1) изброяват се поименно 38 общини, които се считат за основатели на гимназията (чл. 2); изброяват се имотитe на гимназията както слeдва: а) езерата: Ялпухо Кугурлуй, Кахул с частитe: Кацела, Бeлеу, Картал, части на Катлабух и Китай с тeхнитe разливи и устия (гирлы); б) подвижен мост (паром) при тeснината (перешеек) на езерото Ялпухо Кугурлуй; в) мушията Киселия Маре; г) полскитe ханища: Малък Катлабух, Кишлакьой и Голям Катлабух; „Всички тези артикули съставляват неприкосновена собственост на гимназията” (чл. 15) „Поп[ечителния] ком[итет] има право в потрeбнитe случаи да прави съобщения на педагогическия съвeт, на стопанския комитет на гимназията, както и тия послeднитe правят съобщения на Поп[ечителния] ком[итет]"; разногласията се рeшават от попечителя на учебния окръг (чл. 18) „Сумитe, получавани от аренда на имотитe, се внасят от самитe длъжници в мeстното ковчежничество за специалнитe срeдства на гимназията" (чл. 19); Поп[ечителният] ком[итет] съставя всяка година бюджета на гимназията „съгласно с дeйстващитe в Империята щатове на гимназията" (чл. 20); Поп[ечителния] комитет слeди за правилното употрeбяване сумитe, отпущани на гимназията и провeрява разходитe й по смeткитe и в натура (чл. 21). Излишъцитe се внасят, като запасен капитал, в ковчежничеството и лихвитe от тоя капитал, с разрeшението на попечителя, се употрeбяват за подобрeние материалната част на заведението, за библиотекитe и кабинетитe и за пособия на служащитe и бeднитe ученици (чл. 22); всяка година се дава на попечителя отчет за приходитe и разходитe (чл. 23); Поп[ечителният] ком[итет] наблюдава стопанската страна на пансиона при гимназията за 40 безплатни възпитаници, дeца на бeдни родители от 38-тe колонии (чл. 27). Поп[ечителният] комитет си има секретар с опрeдeлена в бюджета заплата, който не може да бъде писар или книговодител на гимназията (чл. 13).

И тъй, ние виждаме, че горнитe наредби, които замeниха хрисовула на Княза Николай Конаки Богориди, запазват гимназията като собственост на бесарабскитe българи, както и неприкосновеността на имота й, но я лишават от българския й характер, като отнеха участието на българското училищно настоятелство в учебно-възпитателното й дeло и поставиха българския език, литература и история при условия да бъдат в скоро врeме прeмахнати, както наистина и стана. Българитe храниха още една надежда: да се възползват от наредбата за постепенното въвеждане на руския език при прeподаванията в класоветe, за да „обезпечат правилния вървеж на прeобразованието с преподаватели, които знаят руския и български езици", както изрично се отбeлязва с едно заявление на българитe учители, с което протестират срeщу приемането на учители, които не знаят български. Това те се надяваха да постигнат като подготвят за учители българи. Обаче и тая им надежда бе осуетена и то, с дълбоко прискърбие трябва да явим това, от българин, от директора Г. Стаменов: щом той пое управлението, първата негова грижа бe да прояви, както се изразява г. К. И. Миславски, „голямата смeлост, като на свой риск, без да чака разрeшението на въпроса, се залови за реформирането на гимназията" (стр. 192), а една от неговитe реформи бe: „да се въведе прeподаването на прeдметите на руски език задължително във всичкитe класове” (стр. 193). Без съмнeние тая измяна на българина Стаменов повлeче негодувания: послeдваха оплаквания от гражданитe и молби до попечителя, да заповяда „щото и.д. директорът Стаменов да се придържа в своитe дeйствия към устава на училището, който има Височайше дарувано право да съществува до прeобразованието" (стр. 196). За свое оправдание г. Стаменов отговори, че „Болградското училище изгуби своето първоначално назначение, че порядкитe се измeнили, та поради това, естествено, се явяват, от врeме на врeме, отдeлни незадоволства срeщу руското направление на училището от страна на родителитe на неуспeшнитe ученици” (стр. 196). Но и на руситe г. Стаменов не угоди. Той злe си направи смeтката, защото не съзна, че като българин той рано или късно ще бъде махнат; и махнаха го скоро, като го обвиниха, може би да прикрият същинскитe мотиви на отстранението му, като българин, в злоупотрeба на суми. Българската гимназия стана за българитe училище почти безполезно, недостъпно и чуждо. Безполезно стана, защото докато по-прeди гимназията, като реално-класическа, както и г. Миславски признава (стр. 80), „бeше в пълно съотвeтствие с потрeбноститe на мeстното население", сега като чисто класическа тя служи само на една част от българитe в гр. Болград, а „другитe колонии дават сравнително с гр. Болград най-незначително число ученици", „селското съсловие охладня към гимназиалното образование" (стр. 82). Гимназията стана недостъпна за българитe по причини, които са изтъкнати в „Историческия очерк" на К. И. Миславски, най-вече: а) поради наредбата от 1887 г., “да се приемат дeцата само на такива лица, които прeдставят свидeтелство за достатъчна имотност и задължение за безусловно изпълнени всички искания на началството" (стр, 78); б) поради голeмитe строгости на приемнитe изпити (стр 78); в) вслeдствие прeдписанието на министерството, щото „дeцата на еснафа (мeщане), на селянитe и на беднитe хора да не се приемат в гимназията" (стр. 78), което би повлякло съвсeм, да се закрие гимназията, ако директорът М. И. Аквилонов не обърна вниманието, че „ученицитe на Болградската гимназия са именно дeца на колонисти и селски земедeлци, та ако се приложат тия циркуляри на дeло тук, то със затварянето на приготовителния клас в недалечно бъдеще ще трябва да се затвори и самото учебно заведение, по липса на ученици; затова правителството няма нужда да бърза с тая работа: заведението се издържа на свои срeдства, върви си по естествения път и ще дойде до необходимостта да бъде затворено, или пък да бъде отново реформирано в някакво друго" (стр. 78) — в „либо земледeльческое, либо ремесоленое, т.е. вообще простое… сообразное с мeстностью" (стр. 87). Колко открито и краснорeчиво е изказана интимната мисъл на „учителския идеализъм и цивилизаторското пионерство" на рускитe учители всрeд бесарабскитe българи! Гимназията на бесарабскитe българи, основана и издържана от тях, всрeд тях и за тях, им стана чужда: родният им български език, българската история и литература много скоро, още прeз 1888 г., бидоха, както се очакваше, изхвърлени под прeдлога, че „недостатъчно било числото на ученицитe, които желаели да учат тия прeдмети", а в същност защото се видяло, че допущането да се изучават в гимназията от българчетата тия прeдмети, “от уважение към мeстнитe потрeби", е била „административна грeшка", защото „тук вече се проявива националната гледна точка"(13); в гимназията всички учители са чужденци; докато прeз българския период напълно завършиха гимназията 214 д[еца], от които само 11 не са българи, в руско врeме за 10 години (1888-1897 г.) от 137 д[еца] завършили гимназията само 44 са българи, а всички други — руси, власи, най-вече евреи (гл. Мисл., стр. 217-228, ч. I и стр. 119-136, ч. II), когато прeз 1884 г. попечителят П. Лавровски “изказал пълното си удоволствие, като узнал, че в новооткритата гимназия на неговия окръг няма нито един евреин” (стр. 81).

Споменатият руски историограф на Болградската гимназия, К. И. Миславски, в прeдговора на своя „Историческій очерк" така прeцeнява нейното значение в миналото й: „Основаното от бесарабскитe българи колонисти, веднага подир присъединяването южната част на Бесарабия към Молдова, училище, “с цeл за закрeпване на нравствеността в цялата българска и румънска колонизация" (хрисов[ул] § 1, т. 5; добавката „и румънска” напълно се разбира защо е), е имало на врeмето си доста голямо значение - и за това, че се яви като прeграда срeщу нахлулия напор за румънизиране на населението, и за това, че то бe едно от първитe български срeдни учебни заведения с прeподавателски български език. 1) В течение на 10 години (от 1858 до 1868 г.) на централното училище принадлежеше правото да наблюдава за първоначалното образование на всичкитe 39 колонии, които паднаха под властта на Молдова, и Попечителният комитет (инспекционният ком[итет], учил[ищното] настоятелство при гимназията), ползвайки се от упътванията на директора Д. С. Мутев, приложи не малко грижи, за да подкрепи открититe още в 1840 г. от руското правителство начални школи из колониитe и да ги осигури в материално отношение. Попечителният комитет, разбира се, не е имал възможност да дава ръководно направление в образованието на дeцата, но с назначаването и смeняването на учителитe, а тъй също с контрола на директора и учителитe на гимназията, успя се да бъде задържано румънското влияние. 2) На съществуването на Централно училище в Болград дължи своето развитие дeвичес[кото] училище, от което веднага слeд присъединението на областта към Русия израстна пълна дeвическа гимназия. 3) Ние не ще изпаднем в грeшка, ако кажем, че и самото развитие на Болград до състоянисто на град в значителна степен се дължи на съществуването в него на срeдно учебно заведение. 4) Но с това още не се изчерпва значението на училището. То изслужи не малка служба на цeлия български народ. „На него цeлият народ гледа като на свeтозарна звeзда на небето, която ще озарява с благотворни лъчи жаждущата за учение българска младеж". Така опрeдeляше значението на училището един мeстен ревнител на образованието (“Дунавска Зора”, 1868 год., брой 10). И в тия думи ние не виждаме особено прeувеличаване. Ние знаем, че в него врeме българският народ, намирайки се под властта на турцитe, не можеше да дава на свонтe дeца образование в национален дух; тая задача пое върху себе си централното училище в Болград и, доколкото силитe му позволяваха, изпълни я. Около 150 дeятели, които днес се подвизават по разни поприща в създаденото от Русия Княжество България, са получили първото свое образование в Болградското централно училище; между тях има инженери, лeкари, учители, професори, адвокати, съдии и даже министри. Потомцитe на училището в грамадното си мнозинство заедно със своитe бивши учители отидоха при своитe заддунавски събратя да работят в полза на цeлия български народ". Как дисхармонично звучат цитиранитe думи със слeдващитe подир тях, когото г. Миславски пояснява културното значение на българската гимназия, собственост на българското население в Бесарабия, учрeдена „с цeл да се закрeпи нравствеността на цялата българска колонизация" (§ 1, т. 5 от Хрисовула); той пише: „Възникналата за смeняване (sic!) на централното училище гимназия върши своето (курс. на Миславски) културно дeло. Задачитe на гимназията, разбира се, не съвпадат с прeдишнитe задачи на училището. Цeлитe за национално българско възпитание вече минаха на заден план: мeстното население вече няма нужда да се грижи за запазване своята националност (к.н.) така ревниво, както бeше това необходимо" в румънския период. Доколко учебното заведение, подир окончателното негово прeобразуване, измeни своята физиономия, може да се види от прeгледа за състоянието на гимназията от 1885 г. до 1897 год." Да, наистина, физиономията е съвсeм друга: до 1885 г. тя бeше българска, „вършеше своето културно дeло", служеше с това си дeло да крeпи и националното съзнание на българчетата, за които е създадена от дeдитe и бащитe им, а слeд 1885 год. тя стана руска, вършеше вече не „свое", а чуждо културно дeло, служеше с това си дeло да убива националното съзнание у българчетата, като насилствено биде отнета от ръцeтe на бащитe им. Това е голата дeйствителност.

Обаче, коравият бесарабски българин, който век и половина отстоява своитe национални съкровища под 4 пъти мeнената чужда власт, се въоръжи с пословичното българско търпeние и, наред с всички поробени руски народи, чакаше новото врeме. То дойде, като засегна и бесарабскитe българи: ние слушаме, че вече българският език е влязъл със своитe господстващи права в Болградската гимназия и във всички други български училища на Българска Бесарабия. НО БЕСАРАБСКИЯТ БЪЛГАРИН ЩЕ ИМА ОЩЕ ДА ВОДИ БОРБА С ВЛАСИТE, КОИТО ОБСЕБИХА ТОЯ КРАЙ. В ТАЯ СИ БОРБА ТОЙ ЧАКА ДА БЪДЕ ПОДКРEПЕН ОТ БЪЛГАРСКАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ, ОТ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД И НЕГОВАТА ДЪРЖАВА. ТАЯ ПОДКРEПА, ОСЛОНЕНА И ВЪРХУ ПРОКЛАМИРАНИТE ПРИНЦИПИ НА НАЦИОНАЛНА СВОБОДА, И ВЪРХУ ЦИТИРАНИТЕ ПО-ГОРE АКТОВЕ НА РУМЪНСКАТА И РУСКАТА ВЛАСТИ В МИНАЛОТО, СЕ НАЛАГА, ЗАЩОТО ЕТО ВЕЧЕ 60 ГОДИНИ ОТКАК БОЛГРАДСКАТА БЪЛГАРСКА ГИМНАЗИЯ, ОЦEЛЯЛА ВСРEД БУРИТE НА МИНАЛОТО КАТО ЕДИНСТВЕНА РАЗСАДНИЦА НА ПО-ВИСОКО ОБРАЗОВАНИЕ МЕЖДУ ОТВЪДДУНАВСКИТE БЪЛГАРИ, СЕ ГОТВИ, ОКРИЛЕНА ОТ ДУХА НА ВРЕМЕТО, ДА ЗАСТАНЕ БОДРА И ЗАСИЛЕНА В РОЛЯТА СИ НА НАЦИОНАЛНО ПРОСВEТНО ОГНИЩЕ, КАКВАТО ТЪЙ БЛЯСКАВО ИЗИГРА ПРЕЗ ГОДИНИТE НА НАШЕТѲ ВЪЗРАЖДАНЕ И БОРБИТE НИ ЗА ПОЛИТИЧЕСКО ОСВОБОЖДЕНИЕ.

* * *

С Ивана Колев ние бяхме съученици в Болградската гимназия, както по-горe казахме, от 1-я до послeдния клас, от 1875-1876 уч[ебна] година до края на 1881-1882, когато и завършихме. В 1 клас бяхме 22 души, но завършихме 12, а именно: 1) ИВАН КОЛЕВ; 2) АНГЕЛОВ, КРЪСТЮ, р[одом] от гр. Болград, физико-математик от Одеския (Новороссійскій) университет, бивш учител в I Софийска дeвическа гимназия, починал; 3) БАЙЧЕВ, АНТОН, р[одом] от гр. Лясковец (Търновско), слeдвал Медицинския факултет в Харковския университет, бивш учител, сега търговец във Варна; 4) БАЧУРСКИ, КИРИЛ, р[одом] от Бесарабското село Караагач, доктор на медицината от Парижкия университет, сега главен лeкар при българскитe държавни желeзници; 5) БАЧУРСКИ, ПЕТЪР, по голям брат на д-р К. Бачурски, юрист от Одеския университет, сега прeдседател на отделение във Върховния касационен съд; 6) БУРОВ, АТАНАС, р[одом] от гр. Лясковец, юрист от Одеския университет, бивш банкер в Русе, починал; 7) ГЕОРГИЕВ, ГЕОРГИ, р[одом] от бесарабското село Шикирли Китай, бивш помощник адвокат в Плевен, починал; 8) ДЯКОВИЧ, ВЛАДИМИР, р[одом] от гр. Болград, кандидат на естественитe науки от Одеския университет, бивш гимназиален директор и депутат, сега пенсионер; 9) КУЛЕВ, ВАСИЛ, р[одом] от гр. Болград; починал като студент-естественик в Одеския университет; 10) НИКОЛАЕВ, ДИМИТЪР, р[одом] от гр. Болград, сега помощник на началника на отдeление при Министерството на правосъдието; 11) ЧЕЛЕБИЕВ, ХРИСТО, р[одом] от с. Бановка, естественик от Одеския университет, бивш гимназиален учител във Варна, починал; 12) ШАРАНКОВ, ДИМИТЪР, р[одом] от гр. Лясковец, бивш учител и докладчик във Върховната смeтна палата, починал. Не би бил пълен списъка на Колевитe съученици, ако не споменем още едного, макар и да не довърши послeдния клас; това е добрият приятел и съселянин на Колева МАРИН ПУНДЕВ, дългогодишен учител, познат книжовник-педагог, сега пенсионер в София. Освeн между съученицитe си, Иван Колев, покрай Александра Каназирски, Ивана Славов и Симеона Бъров, се въртeше и в един друг кръг, за който по-прeди говорихме (стр. 176). От нашитe другари най-близки до Колева бяха съселянитe му Марин Пундев и Христо Челебиев; с послeдния той квартируваше заедно прeз послeдната учебна година; в това число нека причислим и едного от нас, Д. Николаев, останал близък приятел на Колева до послeднитe дни на живота му. С нас, неговитe съученици, Колев се отнасяше другарски, но не с всички до голяма интимност, шега до волности не допущаше, държеше се сериозно и благовъзпитано. Ние не си спомняме обиди на другари от страна на Колева. В обществото на своитe другари Колев бe общителен, весел, обичаше да пeе, ако и да не бe от „пeвцитe", дори свирeше и на цигулка, но с лявата ръка. Като гостоприемен, неговата квартира прeз послeднитe гимназиални години бe мястото, гдeто ние, неговитe съученици, се събирахме надвечер и прeз празнични дни, прекарвахме свободнитe си часове в пeсни, разговори и спорове, или пък прeдприемахме разходки из околността или в селата, на гости у някого от ученицитe в гимназията. Най-любимото ни място за разходки бe “Казьонния сад” — прeкрасния голям парк на брeга на езерото Ялпух. По цeли дни минавахме тук  в пeсни, шеги, като понякога си носeхме и обяда. Но и околнитe лозя, разположени също край езерото, често посeщавахме — било поканени от някой ученик, било без всяка покана, особено лозята без пъдар. Прeз дългитe зимни нощи, сегиз-тогиз заобикаляхме и седянкитe из „туканската махла”, не винаги дружелюбно посрeщани от “ергенитe”, които не малко основание имаха да се страхуват от гимназиститe. Не се отказвахме и от често урежданитe в квартирата на някой гимназист вечеринки, гдeто се въртяхме в хора и разни танци до капване от умора и облeни в пот, често пъти чак до сутринта. Най-посeщавани биваха вечеринкитe, на които свирeше с цигулка Иван Дочев Крафти (сега прокурор във Върховния административен съд), виртуоз в това изкуство, особено на хора. Не иска съмнeние, че всeки от нас имаше и своята симпатия, която ще прави, ще чини но ще доведе с някого от домашнитe й на вечеринката. И Колев имаше своята симпатия - една от славещитe се тогава хубавици. Пък би ли могло да мине без това прeз най-буйнитe и мили години на младостта... Но трябва да забeлeжим, че това не бяха оргии, а почтени весели сeмейни вечери, гдeто се спазваше всичкото благоприличие и почит към старитe, които придружаваха младитe. Често пъти тия вечеринки се посeщаваха от учители и педагози при гимназията. Колев заслужено се ползваше с реномето на хубавец и печелeше симпатиитe на момитe: правилна кръшна снага, мургаво лице, правилен орлов нос, черни гайтанлии вeжди, черноок, с черна лъскава коса и с бистър соколов поглед; тънък, сравнително висок и пъргав, той бe един от най-добрe развититe физически и от най-силнитe измежду своитe другари. Една от най-характернитe черти на Колева бe неговата спретнатост и чистота в носията; той бe винаги с чисти дрeхи, с чисто тяло, всякога добрe измит и вчесан, не търпeше прашинка по тялото си и калчица под ноктитe, които винаги чистeше до разкървяване - навик, останал до края на живота му. Тая чистоплътност и стегнатост в носията бe, наред с държането му и говора, външното проявление на една чиста, непокварена душа: Колев не измамваше, не обиждаше, не присвояваше чуждото, не злословeше, не безчинстваше; той бe скромен, в общество учтив и благопристоен, в говора си пряк и откровен, но въздържан и приличен; държеше се спрямо другитe сериозно, волности не си дозволяваше и не понасяше, а на нахалноститe отговаряше с достойнство, понякога и с юмрук по гьрба. Като един от първитe ученици в класа, той бe цeнен помощник на своитe другари, по-слаби в успeха. В работата си Колев бe твърдe акуратен. Когато учеше уроцитe, а то бe всeкидневно, веднага подир обяд и обикновено насамe, никой за никаква цeна не можеше да го откъсне от работа. Книгитe и тетрадкитe му бяха винаги чисти и облечени, перата изтрити, а моливитe тънко изострени. В отговорите по уроцитe бe къс, но точен и самостоен. Особена наклонност към някоя училищна дисциплина не проявяваше, а еднакво прилежно и с интерес се отнасяше към всяка наука, като често по голeмитe открития се отзоваваше, че хората всичко изнамeрили и нищо за нас не оставили. Колев обичаше ученическитe игри, особено на “роби” и “на топ", а също и гимнастиката, като редовно се упражняваше на гимнастичнитe уреди, каквито в най-голямо разнообразие имаше в училищния двор. При гимназията, както по-прeди говорихме, имаше ученическо дружество „Събуждание", гдeто се дьржаха „сказки" - оригинални, компилации и прeводни от най-разнообразен характер, придружени с разисквания и критики. Тe допринесоха много за развитието на ученицитe, като култивираха у тях любознателност и инициатива. Колев също е вземал живо участие в дeйността на дружеството.

* * *

Споменахме по-прeди (стр. 179), че заедно с хрисовула за откриване на Болградската гимназия, княз Николай Конаки-Богориди издаде и друг един такъв, с който се признават и утвърждават правата и привилегиитe на бесарабскитe българи, дарувани тям от руситe с указа от 29 декември 1919 г. Ето тоя хрисофул(14) „Княз Николай Конаки-Богориди, каймакам на Княжество Молдова". Общинитe на българскитe колонии чрeз депутатитe на областта, именно: Александър Узунов, Иван Николаев, Георги Ненчов и Тодор Гроздев, подадоха молба в Административния съвeт на 20 миналия мeсец май, с изяснение, че при заселването в Бесарабия на заддунавскитe бeжанци, на 1819 година Руският император ги дарува с права и привилегии, за което ги снабди с Височайша грамота, която всякога се е пазила в Болградската църква; когато, обаче, на 1857 г., съгласно с Парижкия трактат, сключен между Великитe европейски сили, част от колониитe, на брой 40 села, минаха под владeнието на Княжество Молдова, тогава руското правителство, като взело оригиналната грамота, оставило им от нея формален прeпис, що прeдставят сега при споменатата си просба, като молят от страна на тeхнитe събратя колонисти, да се подтвърдят от новото за тях Молдовско правителство правата и привилегиитe, които са осветени и с прокламацията от 4 февруари 1857 г., издадена от правителството по случай приемането под свое владeние тая част от Бесарабия, за което да им се издаде един хрисовул, с добавката, че правата им ще се почитат точно според постановленията, които се намират в XII том от сборника на руските закони. - Въз основа, прочее, на рапорта на Съвeта под № 2207, с който ми се поиска да одобря издаването на искания хрисовул, и прeдвид, че според споменатата прокламация, издадена от правителството във врeмето на присъединяването тая нова територия към Молдова, слeдва да се ползват българскитe колонисти от всичкитe права и привилегии, отстъпени тям от руското императорско правителство, — аз намeрих за уважително едно такова прeдложение и, както слeдва, заповядвам на всички, до които се отнася това, да знаят, че правата и привилегиитe на българскитe колонии от новата територия на Молдова, осветени с грамотата на руското правителство от 12 март 1820. г.(15), от която колониститe пазят завeрен препис, който да се прeдстави с горeспоменатия рапорт на Съвeта, — да бъдат съблюдавани и да дeйстват във всичкитe си сили, за която цeл Държавният секретар ще нареди да се напечата на румънски език както казаната грамота, точно по завeрения прeпис, що се пази от колониитe, тъй също и колониалнитe постановления, които се намират в XII том от сборника на рускитe закони, да служат на българскитe общини както и досега без каквото и да е отклонение. - Настоящият хрисовул, преподписан от Държавния секретар, се издаде днес, на 6 юни 1858 година. Николай Конаки-Богориди. Приподписал: Държавен секретар, Янко Н. Кантакузен. За директора на Секретарията: Янко Антониади Спатар. За шеф на отдeлението: Давидел.“

Обаче не бe още изсъхнало мастилото на цитирания хрисовул и румънитe вече се опитаха да посегнат върху правдинитe на бесарабскитe българи. Това става във врeмето на Куза, княз вече на съединенитe Влашко и Молдовия. Познатият българофоб, румънският министър Михаил Когълничану, който отпослe продължи своитe гонения на българитe и в Добруджа(16), посeтил бесарабскитe български села прeз лятото на 1860 г. Посeтил и селото Чешмекьой, гдeто видял на чушмитe български дeвойки и невeсти с бeли калайдисани менци (“бакъри"), добрe прeмeнени и накитени, със златни огърлици и нанизи. Българофобът завидял, та извикал: „българитe тук са чокои, пият вола от сребърни менци (за такива приел калайдисанитe бакъри), а дъщеритe им носят златни окрашения, когато нашитe молдовани и дървени кофи нямат, за да си донесат вода!“

„Вие ще давате новобранци заявил сърдито министърът на българитe. Освобождаването от войската бeше една от важнитe привилегии на колонистите. Поради това заявлението на министъра се посрeщна с трeвога от населението. Изпрати се веднага депутация при Куза, но молбата остана без отговор, а на 8 ноември с.г. били извикани в Болград по няколко колонисти от всичкитe колонии, за да им се съобщи рeшението за вземане новобранци. И българитe заплашиха с изселване, което и почна. Румънското правителство прибягна към насилия, за да спре изселването в Русия; послeдваха саморазправи по селата и на границата. Вълненията се засилиха. На субпрефекта Дропуло се нанася побой. Селянитe от всички околии се събират масово в Болград. От стълкновения с полицията дохожда до разправа с войската, която стрeля, та падат до 20 души ранени, от които някои умират. Пристига форсирано нова войска от Бърлад, Браила и Галац, за да се прeдупрeди всеобщия бунт, но селянитe се разпръснаха и веднага подир това почнаха масови изселвания. При тия схватки, които станаха на 8.XI.1860 г., биде ранен и бащата на генерал Колев, като му изкълчиха 2 пръста на дясната ръка. Изселиха се тогава в Русия, първен в Комрат, а подир туй в Крим, 4300 домочадия, около 21500 души(17), гдeто основаха колониитe: Бердянск, Болград и пр. Изселванията продължаваха безспирно и заплашваха да запустeе румънска Бесарабия. Румънското правителство се уплаши, та изпрати първен пак същия Когалничано, а слeд него и адютанта на княз Куза, полякът Песоцки, да увeщават с добро народа, да не се изселва, като обeщаха да зачитат правата му. Обаче тия обeщания не спряха изселванията. Обнадеждени, от една страна, и уплашени от запустяване на селата, от друга, първенцитe се събират и рeшават да дeйствуват по друг път: тe изпращат една депутация в Цариград, да се оплачат на Портата и прeд посланицитe на Великитe сили за незачитане на гарантиранитe им по Парижкия договор права. Тая ампутация се състоеше от българитe: Николй Хорозов от Болград, дядо Демир Паламаря (Димитър Агура) и дядо Марко Демиров (от с. Чешмелий); към тях се прeсъединил и интелигентният младеж Давид Б. Давидов. В Цариград депутацията се явила прeд посланицитe и, като се оплакала от насилията на румънското правителство, поискала, съгласно с дадената й инструкция: ,да се отдeли земята, на която живeят, и да стане особна област, с отдeлно управление, като плаща населението й дан на сюзерената държава - Турция.“(18) Двамината от пратеницитe се върнали, а дядо Демир Паламаря, поощрен от цариградскитe българи и придружен от някой поляк, заминал за Париж, гдeто се нe работи, изложил оплакванията на бесарабскитe българи и поискал съдeйствието на френското правителство за автономно управление на Бесарабия. Проектирало се даже нeщо като отдeлно княжество или република, та дори опрeдeлили за бъдещ управител споменатия Н. К. Богориди. Наистина бляноветe за нова държава умряха заедно с дядо Демира, но българитe побeдиха: на 2 август 1861 година послeдва декрет от Александър Куза със слeдното съдържание(19): „Върху рапорта на нашия министър - държавен секретар на Департамента на вътрeшнитe работи и прeдседател на Мннистерския съвeт, под № 15913. Като видяхме рeшението, издадено от Молдовското законодателно събрание на 7 април настоящата година, което гласи: „Прeдвид съобщението, направено от Министерството на вътрeшнитe дeла относително емигрирането в българскитe колонисти. Събранието упълномощава министерството да им обезпечи ненарушимо запазването на правата, с които са се ползували във врeмето на присъединението.“ По силата на чл. 14 от конвенцията 7/19 август 1858 г. постановихме и постановяваме: чл. 1. Горeказаното рeшение на събранието се утвърждава. Чл. II и послeден. Възлага се на нашия министър на вътр[ешните] дeла и прeдс[едател] на Министерския съвeт да тури в дeйствие настоящия декрет. Издаден в господарската наша резиденция Букурещ на 2 август 1861 г. на 3-та година на нашето господаруване над Съединенитe княжества. Александър Йон I. Министър на вътр[ешните] раб[оти], прeдс[едател] на Съвeта от Молдова: А. Пану.“ И макар не формално, но фактически румънска Бесарабия прeдставляваше прeз течение на румънския режим един вид република, чисто българска: всички училища в града Болград и в селата бяха чисто български, с учители българи, най-вече възпитаници на Болградската гимназия; черквитe също бяха български, свещенницитe българи, а църковната служба се извършваше на старобългарски език; в общественитe учрeждения - окръжния съвeт, постоянната комисия, кметствата, колониялната банка и в училищата официалният език, на който се водeше прeписката, бe българският. Това същото бe дори и в полицията, защото както членоветe в споменатитe учрeждения, тъй и субпрефектитe (окол[ийски] началници) бяха изборни, та във всички тия учрeждения влизаха само българи. На румънски език се водeше прeписката само с централното управление — първен в Яш, а по-послe в Букурещ. Обаче румънскитe управници, особено Либералната партия на ренегата българин Братияну, не можаха да се примирят с това положение на един вид държава в държава, та не спряха да посягат върху правдинитe на българитe, като сега вече не смeяха да задават по-важнитe от тях, а почнаха от по-дребнитe. Тъй на 1870 год., вече при Карола I, тe взеха да назначават околийскитe началници, макар пак българи от срeдата на колониститe. С това заедно прeкъснаха и кореспонденцията на български език между околийското и окръжно управления. В края на 1874 г. се прокара и „закон за уреждане на държавната собственост в Бесарабия“, който почна да се прилага от 1.I.1875 год. По силата на тоя закон земята се разпрeдeли между колониститe всeкиму по 50 десетини, и от общинска тя се обърна на частна. Колониститe се задължаваха в срок от 15 години да се изплатят на държавата, като се опрeдeли една висока цeна от 80 лева за десетина. Заедно с това се отнемаше правото на общинитe върху монопола на кръчмитe, по силата на което се държеше в село не повече от 1 кръчма, право, което донасяше на общината доход до 5000-10 000 лева годишно. Без съмнeние, цeлта на правителството бe, от една страна, да ограби населението, а от друга да се спъне издръжката на училищата изобщо и на гимназията частно. Подир прeселването на мнозина в Русия, останаха свободни земи, а слeд като на всяко домочадие се опрeдeляше 50 десетини, а на ония в държавнитe домени 30, излишъкът земя оставаше на държавата, която я продаваше отдeлно. За да се състави приблизително понятие какви суми искаше да прибере румънското правителство от българското население, доста е да се отбeлeжи, че само Кахуло-Прутската околия, състояща от 19 села, с население тогава 20 000 души, е трябвало да внася годишно на държавата една сума от 652 903,64 лева, т.е. по 32,34 лева на жива душа — мъж, жена и дeте, а за 15 години тая сума се възкача на внушителната цифра от 9 793 629,60 л.(20) В същия закон стоеше още, че, „за улеснение на жителитe", тe ще бъдат освободени от даване новобранци за постоянната войска в течение на 10 години". Населението се разтревожи и възнегодува. Отправиха се първен легални протести, в резултат на които послeдва по законодателен ред продължение на срока за доизплащане откупенитe земя за 25 години. Не се знае, как би завършила откритата борба, ако не послeдваха политическитe събития от 1875, 1876 и 1877 год., които за Румъния свършиха с отнемането и Българска Бесарабия. Тъй в борбитe на бесарабскитe българи с румънската власт, борби, в които бащата и родоветe на Колева вземаха живо участие, малкият Ваню растeше и, вслушвайки се в разказитe, отхранваше в душата си омраза към потисницитe — власи.

Положението на българитe се значително измeни с присъединението, по Берлинския договор от 1898 г., на Българска Бесарабия към Русия. Материялно българитe се почувствуваха по-добрe, но не и духовно. Както и трябваше да се очаква, ако останeше споменатата част от Бесарабия под Румъния, българитe без друго щeше да ги сполети участта на добруджанскитe тeхни братя, защото и независима Румъния, прогласена за такава в Берлин, се освобождаваше от задълженията по Парижкия трактат от 1856 г. А пък под автократична Русия тe също не можаха да очакват ония свободи, с каквито се ползуваха до тогава. И наистина, щом руситe поеха управлението, румънския закон за земитe се усвои от руското правителство и биде приложен, обаче със значителни облекчения, които намалиха стойността на земята до 20 рубли десетината, когато днес тя се дава от 300 до 500 рубли, та данъкът за занятие изобщо падна с 33,25% по-долу от оня в румънско врeме(21). На 1 декември 1900 г. се свърши изплащането на земята, тя вече не е общинска, а е лична собственост на бесарабския българин. Руското правителство възприе и положението за отбиване на военната тегоба, което се приложи още на 1885 г., тъй че правата на бесарабскитe българи, дадени на 1819 г. при заселването им в Онгъла, днес вече не съществуват формално.

Българитe можаха да се надяват само, че ще им се запази самоуправлението на общинитe и земството, както и националния характер на училишата им — едно, защото такова самоуправление е дадено навсякъдe в Русия и друго, защото в споменатия румънски закон, на който се ослони руската власт, тия въпроси не се засягаха. Обаче, не всички надежди се оправдаха. Какво стана с гимназията - изоложихме по-горe, макар имота й, както и стопанствуването й от изборен комитет да бяха запазени. Руското правителство наложи и в другитe, градски и селски, училища прeподаванията да стават на руски език, но резултатът от това, според показанията, каквито имахме случай да съберем прeз 1911 г. от учители руси, бe, че работата в селскитe училища почнала да се води на един невъзможен руско-български жаргон, поради простата причина, че освeн учителя, който обикновено бива пак българин, никой в село не говори руски, за да не бъдем обвинени в пристрастие, ще цитираме наблюденията в това отношение на познатия вече нам руски професор Державин. Ето с какви думи прeдава той отношенията на руската власт към училищното дeло и народнитe обичаи на българитe в Таврическата и Херсонска губернии(22): „Прeкрасната земска школа на нашитe южни губернии е твърдe чужда за българина, защото той не чува в нея своя роден език, а пък и туй, що дава на народа началната школа, е нищожно, разбира се в сравнение с онова, що е потрeбно за създаване на народна нравственост, разбирана в широката смисъл на тая дума, и от 4-годишното стоене в школата впослeдствие нищо не остава, освeн твърдe слабото умeние да се чете и пише по руски ... Ни в едно българско село аз не видях нито едно тъй наречено просвeтно учрeждение за народа; що се отнася пък до духовенството, то и досега, както и прeди 300-400 години, дeйствувайки съгласно с консисторскитe циркуляри и прeдписания, които често нямат нищо общо със задачитe на пастирското служене, е заето всецяло с изкореняването на езическитe обреди, сатанински пeснопeния и народни „бeсования”. Наистина, ние бяхме свидeтели, когато в първитe години на руското владичество ревностната полиция се бe опитала да спре коледуването в гр. Болград, но подир една кървава разправа на коледаритe с полицейскитe органи и на жив протест от гражданитe, властта се отказа от прeслeдванията, като се убeди, че традиционнитe обичаи на българитe не могат да подкопаят основитe на режима и православието. И досега тия обичаи — коледуване, седeнки, тлаки, сборове, хора и пр. - са запазени непокътнати. Общественитe учрeждения — земството (окр[ъжния] съвeт и пост[оянната] комисия), общинскитe съвeти, колониялната банка и др., като изборни, си останаха в ръцeтe на българитe, защото руси, както в града, така и в селата, няма, освeн полицейски и др., назначавани от правителството чиновници; пък, трябва да признаем, руското правителство с нищо не посегна върху тия учрeждения, като дори остави и наименованията им. Не пострадаха и училищата в смисъл на закриването им; тe, издържани от общинитe, се запазиха във всички села. Подир завършването на училището руския език изфирясва, та остава умeнието на населението да чете и пише на руски, а слeдователно и на български, защото справедливо бeлeжи проф. Державин: „школьные годы проходат быстро и, получив свидeтельство об окончаніи курса, наш Иван становится „ерген” и еще теснeе входит в круг своей парубоцкой компаніи, которой удeлается все его свободное от работы время.”(23)

Докато в румънска Бесарабия течеше живота на българитe, тъй, както по-горe го нахвърлихме с общи думи, в руска Бесарабия българскитe колонии, групирани около града Комрат, продължаваха на първо врeме да се управляват при пълно общинско и околийско самоуправление и да се ползуват от всички права и привилегии, дадени на 1819 г. Това привилегировано положение, обаче, трая до 1871 г., когато руското правителство нареди да се отстъпи земята в пълна собственост на колониститe, срeщу 8-10,5-13,5 рубли десетината, което правeше 23-38 лева, платими до 1931 година. По-послe, прeз 1874 г., почнаха да вземат и новобранци, тъй че българитe се туриха към това врeме под общия режим на всичка руски поданици, като вмeсто „колонисты" бидоха назовани „поселяне собственники.(24) Учебното дeло още в самото начало бe добрe поставено благодарение най-вече на дeйността и благотворителността на двамина българи: Ив. С. Иванов и Георги Ив. Цанко-Килчик. Първият, в качеството си на „попечитель“ на българскитe колонии, помогна за откриването не само на основни училища във всички села, но да се открие реална гимназия (р[еално] училище) и стопанско дeвическо училище в г. Комрат. И двeтe тия училища са осигурени със собствени здания, кабинети, библиотеки и пр., и с гарантирани основни капитали и собствени имоти. В реалната гимназия дeцата на колониститe българи плащат училищна такса 15 р. годишно, а всички други ученици 40 рубли. В училищния двор на гимназията има и хубава църква, при която споменатият Г. Цанко-Килчик въздигна великолeпна камбанарница „в ознаменованіи дня Священнаго миропомазанія Болгарскаго Принца Бориса.“ Прeз 1902 г. се отвори в специално здание и пансион при гимназията. Отначало в гимназията прeподаваха и българи: НИКОЛА КАРАМФИЛОВ, ХАДЖИ СТЕФАНАКИ, ВАСИЛ ДИАМАНДИЕВ от Охрид, ДИМИТЪР БЛАГОЕВ от Самоков, ПЕТЪР В. ОДЖАКОВ от Лясковец и др., но постепенно и тук, както в Болградската гимназия, всички учителски мeста се завзеха от руси. Трябва да признаем, че руското правителство и тук, както и в присъединената към Русия румънска Бесарабия, не е упражнявало, като система, потисничество над българитe, освeн лишаването им от национална просвeта, което, обаче, бe и по отношение на всички народи прeз бившия царски режим.

Публ. във Владимир Дякович, Историко-етнографски очерк със спомени за генерал Иван Колев от съучениците му по гимназия, съотечественици: Вл. Дякович, Д. И. Николаев, П. Бачурски и д-р К. Бачурски. София, 1918 г.

--------------

БЕЛЕЖКИ:

(1) Statutete colonilor bulgare din Basarabia, Bucuresci, 1869, с. 3-4; Й. Титоров, Българитe в Бесарабия, с. 114-115.

(2) Й. Титоров, Българите в Басарабия, с. 122-123.

(3) Statutele Colonilor bulgare, с. 67-76; ср. Й. Титоров, цит. съч., с. 132-133.

(4) К. Мыславскій, Историческій очерк гимназіи Императора Александра III в Болградe, ч. I, 1904 г., ч. ІІ, 1905, с. 208, ч. І.

(5) К. Мыславскій, цит. съч., с. 92—93, кн. I.

(6) Й. Титоров, Българитe в Бесарабия, с. 144-145.

(7) К. Мыславскій, цит. съч., с. 134-135, т. І.

(8) К. Мыславскій, цит. съч., с. 138.

(9) Іbidеm, с. 138—148.

(10) К. Мыславскій, цит. съч., ч. І, с. 145, ч. II, с. 74.

(11) К.И. Мыславскій, цит. истор. очерк, с. 40.

(12) К. И. Мыславскій, цит. истор. очерк.

(13) К. И. Мыславскій, цит. съч. с. 169, 171.

(14) Statutele colonilor bulgare din Bassarabia, Bucuresti, 1869, с. 5-6; Й. Титоров, Българите в Бесарабия, с. 124-125.

(15) Датата на грамотата, в която е съдържанието на указа от 29.XII.1819 г.

(16) С. Чилингиров, Добруджа, културно издирване, София, 1918 год., с. 41 и сл.

(17) Й. Титоров, Българите в Бесарабия, с. 163; С. И. Иванов, Сборник статей, Кишинев, 1900 г., с. 12-16.

(18) Й. Титоров, Ibidem, с. 167.

(19) Й. Титоров, Българите в Бесарабия, с. 169; Statulete col. bulg., с. 17-18.

(20) Гл. Й. Титоров, цит. съч., с. 203.

(21) Й. Титоров, Българите в Бесарабия, с. 204.

(22) Н. С. Державин, Болг. кол. в Россіи, с. 91-92.

(23) Ibidem, с. 123.