150 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ГЕОРГИ С. РАКОВСКИ

Тия дни, на 9 октомври ще отбележим 150 годишнината от смъртта на патриарха на българската национална революция Георги С. Раковски (1821, Котел – 9 октомври 1967, Букурещ). Досега в сайта „Сите българи заедно“ нашите читатели имаха възможност да се запознаят с няколко материала за него – за началото на революционната му дейност като участник в „Македонската дружина“ и за отношението му към преселението на българите от Видинско в Русия през 1861 г. Българската историография има сериозни постижения в проучването на живота, дейността и творчеството на Г. С. Раковски, но сред изследователите на неговото дело трябва да откроим преди всичко направеното от Захарий Стоянов, акад. Михаил Арнаудов, Никола Трайков и проф. Веселин Трайков. С голяма стойност са четирите тома от неговия архив, в който е публикувана по-голяма част от неговото документално наследство. Сред изданията на неговото творчество заслужава да се отбележат тия подготвени от акад. Михаил Арнаудов (в един том) и четиритомното издание, подготвено от проф. Веселин Трайков и колектив. С голяма стойност е и отпечатана документирана хроника на неговия живот, дейност и творчество. Независимо от направеното до този момент, трябва да отбележим, че в нашите архиви, музеи и библиотеки се съхраняват още непознати и непубликувани документи от него, а доколокото се отнася до чуждестранните архиви и библиотеки (сръбски, гръцки, румънски, руски, италиански и френски) направеното там е незначително и предстоят нови издирвания. Съвременната наука би се обогатила до голяма степен, както при едно фототипно издание на неговите вестници и списания, така и на първите издания на неговите съчинения, които днес са библиографска рядкост.

През времето на Втората световна война Симеон Радев се захваща да довърши книгата си „Македония и Българското възраждане“. Той основно преработва том първи на книгата, от която през 1943 г. излиза третото й издание. Във втория том, който остава в ръкопис, видният наш историк и публицист изследва възникването и развитието на революционното движение на българите и свързаността му с Македония, както и участието на македонските българи в общото революционно движение. Отделни глави С. Радев заделя за Г. С. Раковски, за Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев. Разгледани са също и възникането и дейността както на Добродетелната дружина, Комитетът на младите, на двете Български легии, на четническото движение и на БРЦК. В подготвения втори том на книгата, когото озаглавява „Борба за народно единство и свобода“ първата глава С. Радев посвещава на Г. С. Раковски – „Раковски и революционната емиграция“.

Тук С. Радев вкарва в научен оборот редица неизползвани до онзи момент документи, като прави и нов прочит на известни и публикувани до тогава.

Заедно с текста от първата глава на „Македония и Българското възраждане“ ще имате възможност да прочетете и една непозната днес статия на С. Радев, която той пише и публикува във в. „Зора“ през 1939 г. – „Един французин – сътрудник на Раковски“. В нея С. Радев прави разкритие на неизвестния до онзи момент чужденец - Утърбон, който не само сътрудничи на Раковски по време на издаването на в. „Дунавски лебед“ в Белград, но и пише на френски език статии във вестника. Макар, че тези текстове на С. Радев са вече на разположение на нашите читатели, тъй като бяха публикувани в неговите книги „Македония и Българското възраждане“ и „По пътеките на историята“ сега ги отпечатваме, за да достигнат до повече читатели и да отбележим годишнината на патриарха на нашата национална революция.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

СИМЕОН РАДЕВ
ИЗ „МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ“

РАКОВСКИ, БУДИТЕЛ И ВОЖД. - ВРЪЗКИТЕ МУ В МАКЕДОНИЯ

 

В предшествуващите глави ние на няколко пъти споменахме името на Раковски. Легендата е завладяла това име преди историята. Но легендата, що се отнася до Раковски, това е само мнение на съвременниците за него. През целия си живот той поразяваше от далече тяхното въображение. Чудесни разкази се носеха за неговия романтичен живот и придаваха, към представата за неговото истинско величие, обаянието на една тайнственост, без спир подновявана и разнообразена. Вазов, близък до неговото време, го вижда, в ”Епопея на забравените”, заобиколен със светкавици и бури. Това видение се изпречва и пред идващите поколения. Нови издирвания се мъчат да извадят тоя необикновен човек из областта на преданията и на епоса. Но историческият Ра¬ковски, доколкото може да се долови, не е различен от легендарния: той е неделим от него. Както го знаеше неговото време, тъй го знаем и днес, с това, което бе громко у него и с това, което остава неразгадано. ”Образ невъзможен“ се провиква Вазов. Действително той се откроява пред нас в блъсканица от най-противоположни черти. Враг на олигархиите, а сам аристократ, във всичките си влечения; алчущ за всички удоволствия, разсипник, но при нужда аскет и способен за всякакъв стоицизъм; властолюбив, пълен с големство и показ, всецяло завладян от мисълта, че е предопределен за големите роли, не търпящ ни съперничество, ни противоречие, но – когато не закачат чувствителните му струни – бърз на великодушие и братство. Какво още? Необуздан, с припадъци на ярост, но способен да се разчувствува и тогава сълзите му текат. Дързък, увличан от фантазията си в странни положения, но сръчен да се изтегля от тях без провала. Над това множество от контрасти царят обаче, със своя безсмъртен блясък, пълнотата и един¬ството на една героична личност, родена да движи своето време. В един и същ устрем, поня¬кога пречупван, никога не спрян, в едно съчетание неделимо се сливаха всичките негови вдъ-хновения и сили: Мисълта му, във вечен кипеж; въображението му, в постоянна треска; една воля, която никакво изпитание не сломява; една вяра, която никакво разочарование не засяга; и свръх всичко, едно огнено чувство за България, което от него се носи като с електрически вълни по българските страни – това негово ”неистово ро¬долюбие“, за което говори П. Р. Славейков. Съзаклятник в Браила, адвокат в Цариград, войвода в Стара планина, откупвач на данъци в Тракия, учител за миг, поет, историк, публицист, народовед, няма в българската история като него личност тъй многолика. Със своите мисии по балканските столици и със своите пла¬нове за съюзи той е, след Парчевича в XVII в., и първият български дипломат. При всичкия сбор на своите дарования, при всичкия обсег на своята дейност, Раковски можеше обаче да не бъде, в очите на българския народ това, което той беше. В действителност имаше в него някакво чародейство.

Раковски е роден в Котел в 1821 год. от един род на борци. Чичо му Дачу бе вой¬вода на една дружина против кърджалиите(1); баща му Стойко бранеше сиромашта против изедничеството на котленските чорбаджии. От страна на майка си той намери също в своята люлка една традиция на героизъм: Мамарчев му бе вуйчо. При неговия опит за въстание Раковски бe вече петнадесет годишен, т. е. в най-впечатлителната възраст. От тоя спомен ще остане у него един извор на мечти и жажда за подвиг. По-късно той ще пише:

„От сродников примери аз разпален

От мое отечество скитамся отдален

Душа моя пламенна дише отмъщение.”

Скитничеството му почва още от ранните му младини. Във Великата народна школа на Куру Чешме, край Босфора, той се дълбае в елинската мисъл и книжнина, но въображението му е дру¬гаде. Той мечтае за възкресението на България и в това дело на грядущето чертае роли за себе си. В 1841 г., напуснал Цариград при обстоя¬телства и до днес неизвестни, той се явява в Браила. Той е едва двайсетгодишен и мисли вече да руши Турция. Чини му се, че нейният час е ударил. Във всичките й предели народите се раздвижват. На запад въстава Ниш, на юг Крит. Чети нахлуват и в Тесалия. Един общ напън и – ето грамадната империя рухнала с нейното вековно господство. Тая вяра държи разпаления внук на Мамарчев в унес. В 1842 г., в заговор с някой си Георги Ставри, представител на епиротесалийския комитет, той възнамерява да мине с една дружина Дунава и да повдигне Северна България.(2) Но заговорът биде открит и всичко се свърши в кратко сблъскване с един влашки патрул, в което Раковски успешно изпита своя кураж. Осъден на смърт, той е спасен от гръцкия консул в Браила, който го натоварил на един параход заедно с някои гърци, съдени по същата случка.(3) От сега се отваря за Раковски един живот на прик¬лючения, някои познати и шумни, други оставили зад себе си загадъчност и легенда. ”В него несчястно время, пише той по-късно, аз подир едно петмесечно страдание във Влашко, отправих ся за Гръция, а от тамо във Франция, где живях години и половина.“ Живял, но как? Неизвестно. От мъглата, която обвива неговото съществуване там, прозира само едно: тъгата по родината:

„В’мило отечество да са върна

Мислях аз всегда непрестанно

В’българско място сладко д’издъхна.”

В 1843 г. Раковски е пак в Цариград. Тук той намери Неофит Бозвелията, току-що освободен от своето заточение в Св[ета] Гора. Ра-ковски се запознал с него от по-рано, още като ученик, и бе слушал с трепет неговото огнено слово. С какво възхищение ще говори за него години по-късно! ”Отец Неофит, пише той, разпален родолюбец, имеещ дарба природна слова, дързосърд и решен да пренесе и живот си отечества ради“. Един взаимен порив свърза тогава още тия две природи, тъй сродни по буйна чувствителност и пламък. Времето сега още по-тясно ги сближи. Гонението бе ожесточило до бяс старата омраза на Неофита към фанариотите. Още от Св[ета] Гора неговите викове на ярост и неговите страстни позиви не бяха престанали да се носят с писма до България и да канят равнодушните на борба. Тоя същи глас, още по-смел, ехтеше сега в турската столица. Раковски сам мразеше фанариотите още от юношество. От Куру Чешме, до като още учеше речите на Демостена и историята на Тукидита, той пишеше на своя учител в Карлово Райно Попович срещу гръцките владици, тия ”свещогасители“, които доели бедните българи ”като овце“. Но мечтата за политическо освобождение много повече привличаше тогава въображението му нежели жалбата за народна църква. Той, както видяхме, влезе в революционното поприще заедно с гръцки съзаклятници. С тях той готви Браилския бунт. Тогава очевидно той се носеше с виденията на Заверата: пред него Мамарчев и Колокотронис си подаваха ръка. Срещите му с Неофита предизвикаха сега у него пълен завой. Старият борец му откри значението на църков¬ния въпрос, нуждата за българския народ да се справи най-напред с фанариотите и необходимостта да добие той, за постигане на своя успех, доверието на турските управници. От сега нататък, за дълго време Раковски ще бъде отклонен от идеите за бунтовничество.

Животът му обаче пак няма да е безбурен. Тъкмо сега, напротив, го очаква най-голямо изпитание. След мимолетно учителствуване в Търново, прекратено от една буйна сцена с гръцкия владика, Раковски се завръща в родния си град. В това време баща му Стойко беше в люта разправа с котленските чорбаджии, които грабели общинския имот и църковните приходи. Разярени от неговата дързост, те го набедяват, че бунтува народа и в своя донос замесват и сина му. ”Сега, ефендим, пишеха те, Стойко има едно момче, на име Сава. Ходил по Европа, а сега дошел, ефендим, тук, ат езди, калъч върти и псува на турците рода и вярата им“. Изедниците искаха бързи мерки срещу бащата и сина. ”Отървете ни от тях“, викаха те на турците. Така и двамата бидоха оковани в железа и откарани в Цариград. Раковски описва сетне в ”Неповиний Българин ”техните дълги страдания.” Три цели години и половина стояхми запрени в тъмница под най-строгия мъки“. От там излязоха в пълна неволя: бащата разорен, синът на улицата.

Но Раковски беше човек със силна пружина. При всяко ново положение той винаги се явява в нов образ. Владеющ отлично турски, изучил в затвора законите, той се залавя сега с адвокатство в Цариград, става откупвач на беглика и други данъци, върши търговия. Във всички пред¬приятия на своя живот той влагаше повече въоб¬ражение нежели предвидливост. И тук не направи изключение. Сметките му все повече се разбъркваха и затрудненията му растяха. Но вроденият му оптимизъм беше като броня между него и черните грижи. Тия години бяха за него време за охолство. Ако се съди по укорите, който получаваше от баща си на един котленски език, енергичен и без приправки, нравът му е бил тогава доста разпуснат. Но в човека, предан на наслажденията, тъгуваше родолюбецът. На душата му лежеше тежка мъка. ”Понеже, пише той, упознах вся страдания нашего беднаго народа и гледах че от ден(4) на ден пропадва в по-голяма угнетения“. Гърците го държаха в духовно робство и гледаха, с безчестия и лукавство, да го претопят. ”Това беше, провиква се той, в мое сърдце станала язва неизцелима“.

Между туй Неофит Бозвелията бе склопил очи, и Иларион стоеше още на заточение в Св[ета] Гора, но движението, започнато от тях, растеше по въодушевление и сила. Раковски го следи с жар, но не смее да излезе на лице, защото пред турците е очернен от времето на своя затвор, а патриаршията, която знае миналото му в Браила, може да го погуби. ”Того ради, пише той, ся реших да действувам посредствено за наш народ.“(5) Първият успех го хвърля в неопи¬суема радост: на българите се даваше ферман да построят своя църква в Цариград, и за пръв път в един турски държавен акт се говореше за българска народност.

До 1853 г. Раковски живее в Цариград и участвува, макар и не на първа линия, в борбата за народна църква. Но тая година се случва едно голямо историческо събитие, което наново го изтръгва из турските предели и го тласва, сега вече безвъзвратно, по пътя на приключенията и на революцията. В 1853 г. се разрази остър конфликт между Русия и Турция; Николай I из¬прати в Цариград един извънреден посланик с мисия, от която трябваше да произлезе мир или война. ”В него же время, пише Раковски, кога дойде княз Менчиков, общий възторг се запали в наш български народ“. Всички били уверени, че денят на освобождението е близък; всеки мечтал, как да помогне. Би било немис-лимо, щото при такива обстоятелства Раковски да стои със скръстени ръце. Той се раздвижва наистина и образува тайно дружество, членовете на което се задължаваха да постъпят на турска служба с цел да пазят българското население от угнетения и при сгода да помагат на напредва-нето на русите. В това време точно, Раковски водел в турската столица един живот, за който по-късно се носеха повествования, пълни с чудесии. Така Драган Цанков разправяше, че еднъж го срещнал по улиците на Галата, облечен като дервиш, с кюлаф на главата; той уж живял тогава в едно теке на бекташии в Юскюдар. Какъв е тук делът на истината и как се намесва баснословието? Ето една тайна, която остава заровена във времето. Положителното е, че Раковски е бил преднамерено в особена близост с някои турски среди. На тия връзки се дължеше, че той можа при избухването на вой¬ната с Русия да получи назначение в турската войска като пръв драгоманин в главния щаб в Шумен. Раковски беше така на добър пост, за да изпълни намеренията си, но при първите му стъпки, заговорът е открит и той избягва бесил¬ката, само защото е назначен с царски указ и не може да бъде съден другаде освен в столицата. Окован и изпратен под строга стража за Цариград, той обаче по пътя през Стара планина успява да избяга. Сега легендата пак върви по петите му. Самото му спасяване става предмет на удивителни разкази. Пристигането му в Цариград извиква също предания, в които е невъзможно да се различи романа от историята.(6) Съвременници разправят, че една млада туркиня – според някои дъщеря на един достойник от султанския сарай – се влюбила в Раковски, че той се годил за нея, че живял в дома на баща й – и че в деня на сватбата изчезнал. Обаче положителното и тук е само изчезването му от турската столица. ”Къту чюх, пише той, че руски войски минали Дунава, събрах абие 12, избрани момци Българи, и кату ги заклех в святое причастие чрез свещени български лица, тръгнахме от Воспора (Босфора) за Стара планина, добре убуръжени“. Това бе през юни 1854 г. Той скита по Балкана, чакайки да се приближат русите; скоро се научава обаче, че те се отеглят назад. Ударът е голям и проваля всичките му планове. Есента настъпва. Гората става неприветлива. Тогава той разпръсва четата си, крие се в Котел, в началото на 1855 г. се прехвърля във Влашко и отива в Букурещ.(7)

Крайното поражение на Русия го докарва до отчаяние. ”Рать са прикрати, пише той, и Паришкии мир се приключи и наши български надежди изчезнаха като сновидения“. Влизането на Турция в европейския концерт по силата на споменатия договор му вдъхва най-мрачни предчувствия.

Наистина докато други очакват от западното влияние едно смекчаване на турския режим и една политика благоприятна за напредъка на народностите, Раковски вижда в това само едно затвърдяване на деспотизма, маскирано от псевдолибералните маневри на силите. Русия бита. Европа даваща доказателства за егоизма си. Раковски не намира за България никакво друго спасително сред¬ство освен революцията. В един план за автобиография, който е намерен в неиздадените му книжа, той е отбелязал този момент от живота си със следните няколко думи:

„Началното и конечното ми решение за открита борба с турското правителство през пресата и сабите“.

За сабята обаче времето не бе дошло. Той мисли да се залови за перото, но това му е в Букурещ невъзможно. Самото му стоене там бе една опасност, защото известно време след Парижкия договор Влашко и Молдова оставаха още окупирани.(8) В 1856 г. Раковски напуска Буку-рещ - изгонен, според една твърда вероподобна версия – и отива в Белград, в Нови Сад – в Банат. В онова време Нови Сад беше за сръбския народ огнище на литературата и на политическите борби срещу австрийския абсолютизъм. Раковски се сближи с водителя на сръбското политическо движение Медакович и получи от него горещо съдействие за своята собствена мисия. По тоя начин той можа да пред-приеме печатането на ”Българска дневница”, към която по-късно прибави литературната притурка ”Дунавски лебед”.

Главата му беше пълна тогава с намерения за писателство и наука. Но едно оплакване на Портата тури край на неговия престой в ав-стрийските предели. ”Черна съдба, пише той, види ся не търпя наши успехи. Един ден ме при¬зоваха от полиция и ми обявиха, че по висока заповед трябва да ме отпратят зад граница. Аз попитах: за коя причина? Тий ми отговориха: защото съм мислил зло против Турция и съм се стараил за българская независимост“.

Прогонен от пределите на Австрия, Раков¬ски, след едно опасно премеждие (в Землин насмалко остана да го предадат на Белградския паша), се озова в Галац. На престола на Мол¬дова седеше тогава като временен княз по-старият син на Стефан Богороди, Никола. Раковски, гледайки на това благоприятно обстоя¬телство, подбуди българите в Галац да образуват едно народно общество, което да отвори печатница, да основе училище и да издава едно списание. Той и един първенец от града се явиха при Никола Богороди, за да искат нужното разрешение. ”Негово сиятелство, като българин, пише Раковски, прие ни благоволно и показа голямо съчювствие за българское добро. Но иска время за да размисли тая работа“.

У Раковски имаше и друг един народен проект, за чието осъществяване той намери гореща подкрепа у големия български деец от Македония отец Натанаил. Ний видяхме, че през време на Кримската война търновецът Павел Грамадов намери Натанаил в Света Гора с пред¬ложение да се образува заговор за подпомагане на руските войски, когато минат Дунава. Грамадов беше му изпратен от Раковски. Сега пре¬вратностите на времето събраха и тримата наедно.

„В 1857 година, на 23-и декемврий, разказва Натанаил в своята ”Автобиография”, Савва Георги Раковски, с Павел Грамадов, родом от търновското село Арбанаси, дойдоха в мънастирът Добровец(9) да земат и моето мнение за както как би могло да се издава един весник в Белгия, по француски и български, с който да се осветляват европейските народи по нашето църковно и политическо състояние. Понеже това не можеше да се осъществи другояче, освен със събиране суми, то найде се нужно да се съ¬бере това количество чрез подписка. Това и стана. Раковски и Грамадов взеха един тефтер, прошнурахме го с моя печат и подпис скрепихме го и аз пръв подписах сто австрийски минца, които дадох веднага, после подписката се под¬несе на каймакамина и други. Раковски между това обшета в Молдова няколко мънастири и събра доста български стари ръкописни документи и тръгна към Галац и Болград с намерение, ако се може, в тия мeста да издава весникът, за което аз му направих печат, с лъв бъл¬гарски“.

Раковски не можа да пусне корен и в Молдова. Турското правителство продължаваше да го преследва; не го забравяше и Австрия. ”Едва можах да отбeгна, пише той на един свой познат, и да са спася в Руссия“. Няколко седмици той прекара до границата, в карантината на Кубей, където теши скуката си със стихотворство. От там той успя някак да се домъкне в Кишенев, но по-далече не можеше да отиде, бидейки без нужните книжа. И тук му иде в помощ На¬танаил, който беше дошел по някаква работа от Одеса. ”Там, разказва той, ми се яви ненадейно Раковски без паспорт, пропустен от Болград през границата Кубей. Причината на неговото дохаждане в Кишенев беше тая, че турското правителство предписало на Вугороди (Богориди) да го залови и препрати в Цариград. Като изслушах и се уверих в това, отидох в дома на губернатора, наедно с Раковски, като му разказах всичко подробно, помолих го да го снабди с руски паспорт и той замина за Одеса“.

Раковски стъпи в руската земя в един момент много забележителен. Във външната си политика Русия се намираше повидимому още в тоя период на размишление и самовглъбление, който Горчаков бе прогласил с една прочута фраза. Но вътре в нея се извършваше важна промяна. Започвайки тъй наречената ”ера на ве¬ликите реформи“, Александър II пристъпваше към освобождението на крепостните, благородния негов подвиг, за който Херцен му отправи от своето самоизгнание в Лондон, тоя вик на Юлиян Вероотстъпника към Христа: „Ти по¬беди, Галилеанино!“ Голямо раздвижване ставаше и в идейните настроения. Славянофилското тече¬ние, на което Кримската война бе дала нов потик, обземаше все по-широки кръгове на руското общество. То отвръщаше лицето си от ненавист¬ния Запад и търсеше опора в своите традиции. В интелигенцията напротив вееше един дух на отрицание и на разрушение. Тогава именно се яви типът на нихилист, описан от Тургенева в ”Бащи и деца”. Чернишевски, Добролюбов, Писарев бяха пророците на младежта. Две дати илюстрират това време на Русия: в 1857 г. се основа Славянското дружество в Москва; в 1851 – Тайният революционен комитет ”Земля и воля”. Раковски остана незасегнат и от едното течение и от другото. Неговият ведър и политически ум и неговото класическо образование го пра¬веха недостъпен за руските влияния. Далечните проблеми на света и, впрочем, идеологиите изобщо не го интересуваха. Чуждото му обръщаше вни¬мание само, ако засяга пряко или косвено Бълга¬рия. Българското минало, българската слава, българският бит, българската съдба, ето какво го занимаваше. То бе и вдъхновението му за него¬вото книжовничество.

Защото той е сега книжовник – писател, учен, историк, поет – поет най-вече или така той мисли. Още като се криеше в Котел, след разпускането на четата си, той бе започнал своята епическа поема ”Горски пътник”, която пре¬правя основно в Нови Сад и издава в 1857 г. Особено плодовита беше неговата литературна дейност в Одеса. Там той пише върху историята на България върху българския език, обнародва един план за етнографско изучаване, събира фолклорен материал, замисля речник. Тия му задачи не го отвличат обаче от поезията: той про¬дължава да работи върху втората част на ”Гор¬ски пътник”. Той не напуща и политиката. В една любопитна измислица представя един дервиш, който, беседвайки с двама французи, им разправя, как, опиянен от хашиш, се пренесъл в оня свят и разговарял там, върху положението на Турция, със султан Махмуда и неговия везир Решид паша.

В 1860 г. Раковски напусна Одеса. Две го¬дини на едно място бе много за неговия неспокоен дух. Имало е и други причини. Както и да е, през март той се установява в Белград и тук основава седмичния вестник ”Дунавски Лебед”. Първият брой излиза на 1-и септември.

Името на Раковски бе още тогава прочуто. Бунтовническото му минало оставаше наистина известно само за малък кръг, но книжовната му слава бе всенародна. ”Горски пътник”(10) обайваше съвременниците; те го четяха като от¬кровение и го декламираха в унес. Възпявайки хайдутството, тая поема ги пренасяше от зрели¬щето на робската мъка в един свят на юначество и волност, показваше им българи в героичен образ, отмъстители на народната чест, и лееше в техните сърца възторг и вяра. От историята на Паисия насам никоя книга не бе имала такова магическо действие върху българ¬ските умове. С Паисия той има това общо, че въздигаше народната гордост. Подобно на него той възвеличаваше българското минало при старите ни царе, когато ”България са извишила в най-голям стъпен слави и силности“. Но неговият поглед отиваше още по-назад във вековете. Той търсеше за българския народ титли на благородство в най-древните времена. Гърците се хвалеха със своята старинност? Раковски заявя¬ваше, че българите са по-старинни от тях. С помощта на една филология, в която въображението му смело препускаше върху науката, той доказваше, че преките потомци на арийците били именно българите, че под името пелазги те съставлявали най-старото население в Европа, че българският език бил най-близкият до санскритския, че от него произлизали непосредствено всички други езици, включително гръцкия език. Не напразно Вазов се провиква към него:

„Твоя орлов поглед виждаше навред,

От българска слава останки без чет,

И в тъмна ни древност, бездънна провала,

Ти вкарваше смело вселената цяла.”

Раковски не признава никаква предшественост на гръцкия народ. Той отричаше, че гърците покръстили българите. Напротив, в хри-стиянството българският народ бил, който ги предшествувал. Македонските българи основали първата Христова църква в Европа. Те пратили помощ на християнското братство в Ерусалим. Това той черпи из деянията апостолски. Защото за Раковски няма съмнение, че старите македонци бяха българи. Цялата тяхна слава принадлежеше в неговите очи на българския народ.(11)

Когато Раковски умножаваше така достоянията на българското минало и разпалваше самочувствието на българите, църковният въпрос беше в своя разгар. На него бе посветена на първо време най-голямата част от ”Дунавски ле¬бед”.

Едновременно с ”Дунавски лебед”, излизаха в Цариград два български политически вестници, ”Цариградски вестник” на Александър Екзарха и ”България” на Драган Цан¬кова. ”Но, пишеше един съвременник, за голямо съжаление и двамата са оръдия на чужди интереси и в голяма вреда на народът ни“.(12) Действително, Александър Екзарх се подозираше, че е подкупен от гръцката патриаршия, а на Цанкова се гледаше като на вероотстъпник. Единият насърчаваше българското просвещение, но щадеше гръцката църква; другият сипеше жупел и лава срещу фанариотите, но сочеше като един-ствено разрешение на българския въпрос – уни¬ята с Рим.(13)

Раковски, той, беше за пълната независимост на българската църква и ненакърнимостта на българското единство. Срещу унията, която цепеше българския народ, той въставаше с не по-малко ярост нежели срещу фанариотите.(14) С последните той полемизира почти във всеки брой. Срещу техните доводи той издига историята, богословието, защото и в него е посветен от време; срещу лукавствата им, своя свещен гняв. За него основанията на българския народ да иска една своя църква, съвършено отделна от гръцката, са очевидни, неоспорими, повелителни. На тези, между които и Гаврил Кръстевич, които виждат пречка в каноническото право, апостолските пра¬вила, той отговаря: каноническото право, това е било всякога и е сабята ”царей и императоров”; апостолските правила – това е ”народни избор“. Ще видим, че тук той е в едномислие с д-р Чомакова.

„Дунавски лебед” не трая дълго. Започнал на 1-и септември 1860 г., той спря на 24-и декември идущата година. От него излезли точно 24 броя. Но в това време той даде грамаден подтик на народната борба и тегли светли бразди в българския дух. ”Неговият глас, прехласнат от висше въодушевление и изпъстрен със старобългарски езикови форми, ех¬теше като гласът на древният глашатай, та разкъртваше сърцата... Той разбуждаше обаяние от народното българско име – и сляпа геройска смелост“. Така говори за него един отзивчив писател, близък до оная епоха.(15)

Народната борба беше обща за всички бъл¬гарски земи, но никъде фанариотските гонения и безчинства не бяха тъй жестоки както в Маке-дония. Никъде и омразата към тях не бе толкова дълбока. Затова гласът на Раковски будеше там такъв силен отзвук. Когато се изучи напълно живота и делото на тоя необикновен човек, ще може да се види, колко голяма е била неговата роля в пробуждането и подема на българщината в Македония. В огромната му архива – за жал и чудо още необнародвана – има писма до него от най-важните градове отсам и оттатък Вардара. Едва ли има виден деец от там, който да не е бил пряко или косвено във връзка с него. Джинот му пише от Ско¬пие; Георги Динков му е настоятел в Солун; Хаджи Гого е негов абонат във Воден; Димитър Робев, в Битоля; в Прилеп Тоде Кусев знае наизуст всичките му писания; от Охрид му изпраща дописки Шапкарев. Писмата на Шапкарева до него трептят от възторжена почит. На 10 декември 1860 г. той му пише:

„Слухът Вашего искренаго любородия и непрестанните ваши народнаго ни успеха ради старания, летаещем по воздуха низ гори високи, долища глубоки и полина зелени свея Болгария, долетал и в нашето некога славнаго града Охрида най-после и во нашите уши, за кое воздаваещем вишнему благодарения, со недоизказано Болгарско чувство се радваме“.

Раковски му отговаря с писмо от Белград, пратено чрез един от учениците на Миладинова, и сърцето на Шапкарева блика от вълнение. Той му пише на 2-и януари 1851 г. ”Возблагодариф Вишнаго Бога що ме достои да се опознаем писмено, ако не лично, со почтенно лице, просветителя и добродетеля Болгарскаго нашего народа.“(16)

Шапкарев беше зет на Д. Миладинова. Самият Миладинов влезе ли в сношения с Раковски? Това е неизвестно. Но неговият брат Константин бе му сътрудник в ”Дунавски лебед”, дето излезе стихотворението му ”Тъга за юг”, и водеше преписка с него. В отговор на едно писмо, което Раковски бе му изпратил от Одеса с българчета от Македония, учащи се в Москва, той му пише (8-и януари 1859): „Низ (чрез) македончината недавна дойдени, неожидано получих Вашето писмо, полно от искрена и гореща любов кун (към) отечеството ни. Познаконството со Вас я слагам (считам) голяма за мене радост и счастие“. Името на Раковски, славата му се носеха вече като позив и знаме между младежта. ”Я много сум слушал за Вашето безстрашно стремление кун (към) общата полза“. За българчетата от Македония, минали на път през Одеса, Раковски бе положил грижи. ”Сите македончина, му пише Миладинов, на име ви се кланат и Ве благодарят в любовта Ви и попечението, което имате за них. Сите шест заедно седиме на едно место и над ним имам всевъзможно попечение, за да успеем в науката по-скоро.“(17)

Един от тия млади македонци бе и Райко Жинзифов, който му изказа възхищението си в един от своите първи стихотворни опити.(18)

„Мудрий юнак Българский

Радуй ся ми душа мудра

Весели се душа благо

Чест и слава си добила

Вечно име си оставила...”

Тая Македония, в която неговото име извикваше такива пориви на възторг, Раковски я обичаше от своя страна с една дълбока, изключи-телна любов, в която влизаше и едно романтично чувство. На младини, когато стъпваше в революционното си поприще, той бе взел нейното име за свое: бунтовникът в Браила се наричаше Сава Македон. Той обичаше Македония заради виденията на старинна слава, които тя събуждаше в него; обичаше я като люлка на българската писменост и извор на светлина за българския народ. Душата му кипеше от гняв, когато помислеше, че в Охрид, дето Климент бе пръскал своите зари, че в тия места скъпи за ”всяка благочувствена българска душа“, фанариотите тър¬сеха да угасят българското съзнание и да затрият всеки български спомен. Той знаеше, с каква смелост и посред какви опасности българите се вдигаха тук срещу гърцизма и преценяваше всичката важност на тая борба за българските съдбини. За него, както и за всичките големи дейци във Възраждането, Македония беше не само неразделна, но и свещена част от българската цялост.

Българската цялост бе за него не само в ненакърнимостта на земята, но и в съхранението на народа. Един вик на болка и на ярост надава той, когато в 1860 г. се започва изселва¬нето в Русия.

Раковски бе споделял вярата на всички българи, че спасението ни ще дойде от Русия. Дете, той видя влизането на русите в Котел: за него, както и за другите, тоя спомен бе незаличим. Знаем възторга му при Кримската война; руското поражение угаси неговите надежди, но не промени неговите чувства. Когато, бягайки от Румъния, мина руската граница, той наричаше Русия ”благословенная земя Русий, покровителка българом“. Но не мина много и той почна да гледа на нея с други очи.

Тоя обрат се вижда първен в частните му писма, където той може да се изказва свободно. Преди всичко той вижда в руската политика една пречка за щастливото разрешение на църковния въпрос. На един свой млад почитател в Цариград(19) той пише: „Не зная сега Руский посланник в Цариград, в какво отношение е с нашим, но как и да е, той всекоги ще ся труди българи да останат под зависимост гръцкаго патрика“. Неговите прозрения отиват по-нататък; той открива, че съкровената мисъл на русите е да турят ръка на България; „Руссия всекоги е искала и ищи тя да бъде или съвършенна господарка или под нейно неограничено влияние да бъде това наше старо притяжание“. Между туй стана едно събитие, което му показа Русия сега в още по-опасен облик. ”Руская подла политика, казваше той пак в писмо до същия приятел, излези веки на яве. Тя е издействувала ферман от глуп(авата) Порта, да се присели всичка Видинска област в Крим, а то място да се засели с человекоумразни татари!“ Такъв ферман за преселение се чел и в Битоля, но там българите го отбили с поругание. “Във Видинско обаче народът се подал на гибелното изкушение. При подмамата на агенти и от ”безчювственни Българи“, станали ”гнусни руски оръдия“, започнал се един поток на изселване, който се разширявал като зараза. Това хвърли Раковски в крайно отчаяние. В ”Дунавски лебед” и с една отделна брошура той нададе своя тревожен вик: „Къде отивате вие, мили братия, видински! – питаше той своите съоте¬чественици. – Знайте ли вие Русия, каква е? Знайте ли, какво робство и какви вечни мъки ви чакат там? Защо ся не посъветвахте с ония българи, които са били тамо, да ви разкажят, къде и в каква яма искате да ся хвърлите?“ Той рисуваше Русия в най-мрачни бои: „Всичко е тамо пустиня, гола и безплодна! Място умразно, диво и грозно.“ Никаква свобода: една грозна тирания, едно ”мъчително монголско правителство“. Дали, за да умрат като отчаени роби под едно тъжно небе, българите ще напуснат своята хубава земя и ще я оставят обезлюдена? На тия, които бяха съблазнявани от руските обещания, той казваше: „Приселението за вас е смърт, за чядата Ви убийство, а за отчеството ни разорение!“ С трогателни думи той призова¬ваше младежта да се бори с тая напаст. ”Ваша же награда ще бъде вечно имя и слава от потомството!“ Тоя повик на Раковски не остана без последствия. Той е един от многото светли спомени, които той остави в българската история.

Така възбуден срещу Русия, Раковски ня¬маше доверие и в западните сили. He бяха ли те обявените защитници на Турция в Кримската война, гарантите на нейната цялост по Парижкия договор? Не те ли подкрепяха религиозните пропаганди, които се опитваха да раздерат българското духовно единство? Когато се касаеше за политика, Раковски не се обаче никога влияеше от чувства или предзети мисли. Две неща бяха важни за него: нуждата и благовремието. Запад-ните сили, след победата си върху Русия, вла¬дееха над европейското положение; техният глас беше господствуващ в Цариград. Трябваше следователно да се спечели тяхното благо¬разположение. Още когато беше в Нови Сад, той беше намислил да издава в Белгия един вестник на български и френски. Видяхме, че същата идея го занимаваше и в Молдова две години по-рано. Това си намерение той можа да изпълни отчасти едвам сега, но не в Брюксел, а в Белград; „Дунавски лебед” съдържаше наистина статии и на френски език.

От няколко столетия загубени в историята, така както полето се губи в мъгла, забелязвани сегиз-тогиз от пътешествениците, но само като етническа маса, открити едвам в ново време като народ със свой облик и с граници, българите почваха все повече да привличат вниманието на чуждия свят.(20) При всяка нова криза на Източния въпрос политическият интерес към тях ра¬стеше. Поставени със своята гъста маса по пътя на Русия към Цариград и Протоците, те ще й по¬магат ли или ще я спъват? Тоя въпрос не мо¬жеше да остави безразлични силите, нейни съпер¬ници. Кримската война не бе изменила съществено положението. Тя спря Русия в нейния уст¬рем, но не я отклони от нейната цел. Проблемът оставаше същия. Той продължаваше да определя важността на българския народ за европейската политика. След Кримската война излязоха куп книги върху Турция. Българският народ изпъкваше в тях със своята многочисленост както и със своите качества. Но за неговото духовно пробуждане малко се знаеше. Дей¬ствително известно бе, че той се разправя с гърците, но всичко това оставаше тъмно. Първата грижа на Раковски във френските статии на ”Дунавски лебед” беше да изнесе пред чуждия свят смисълта на борбата, която българският народ беше започнал, както и неговите исто¬рически права.

За пръв път един българин говореше на Европа от една свободна трибуна на един международен език.(21) Интересът, който той възбуди, е несъмнен. Сам Раковски съобщаваше в писмата си, че е имал между своите чита¬тели руския канцлер Горчаков и принц Наполеон, братовчед на френския император.(22) Във всеки случай и единият и другият са били абонати – и това е вече знаменателно.

Отначало борбата на Раковски в ”Дунавски лебед” беше насочена единствено срещу фанариотите. Той се въздържаше от всякакви нападки към Турция и показваше доверие в добрите намерения на султана. Неговото старание бе да убеди турските управници, че, ако направят желаните преобразования и възвърнат на българския народ неговата похитена църква, българите няма да се поддават на никакви чужди влияния, ще заживеят в мир и тишина като верни пода¬ници, и със своето трудолюбие ще бъдат много по-полезни на империята, нежели ”един кривач фанариоти“, годни само за интригантство. Това е точно езикът, който д-р Чомаков държеше в Цариград. Но Раковски не запази за дълго тоя тон. Към средата на 1861 г. той почва да на¬дава вик срещу турското управление. ”Подданити християни, в обще в Турска Европа, са достигли до едно такова положение, щом им е невъзможно веки да търпят… ”По-добре смърт, нежели такъв един живот”, пише той.(23)

Действително отвред му идеха мрачни вести за положението на българскитe земи. Видинско в опасност да стане обезлюдено от българи; българските владици заточени и на вратата на българската църква във Фенер черни платна; Димитър Миладинов арестуван. ”Може ли, се провикваше той в едно писмо до своя млад непознат приятел Дайнелов, може ли да бъде по-горко и по-жалостно положение, от нашето днес? Священни ни въпрос потъпкан, народна ни чъркова затворена, учители от Македония ся гонят и в тъмници затварят, народ ни ся на сила приселва в пуста Руссия, що остава веки за нам бедни Българи? Не е ли по-сладка (пред) всички тия (удари) юнашка смърт?“ Съзаклятникът, войводата кипи у него, вика ”Ах! Де са сега родогодолюбивни българи, да са решат да мрат и да освободят беднаго си народа от монголскаго тиранство! Едно юначко в Стара Планина движение всичко може да унищожи. Там; Там! наша свобода ще се основе.“ Това не бе разчувствуване за миг, едно избухване на героична мечта, а истински зов. ”Смислете хубаво, брат, пише той, и решете вие сами. Аз съм готов да ви предвода“. Той мислеше, че е ударил решителният час и че трябва да се бърза: „Времена са твърде важни и ако ги и сега попустим, трудно щем ги постигна“.

Това му писмо е от 1861 г., 21 май. Кои бяха перспективите, които той виждаше да се откриват и които така го вълнуваха? За разлика от другите български революционери, от Каравелова, от Ботева, от Левски, които гледаха само Балканския полуостров, Раковски имаше за хоризонт Европа. А в Европа беше станала една важна промяна. С обявяване на войната за обединението на Италия Наполеон III бе прогласил принципа на народностите като основа на международния ред. Той не само бе отворил една нова ера в европейската политика, но упражня¬ваше над Европа едно неоспорвано надмощие. Към него бяха обърнати погледите на много народи с недовършена съдба. Към него гле¬даше и Раковски. Че Наполеон III бе удушил френската република, че бе унищожил френските свободи, че той бе смятан за престъпник от европейската демокрация, че Виктор Юго със звучни строфи го ковеше всеки ден на позорния стълб, това не го смущаваше. Какво важеше, че тоя император вътре във Франция бе потисник, когато вън от нея идеше в помощ на потиснатите? Раковски му намира всячески оправдания и пише в ”Дунавски лебед”: „В заклю¬чение Наполеон III днес е народен человек и много са от него ожидава“.(24)

Така както Раковски мислеха за него и водителите на сломените национални революции в Полша, в Унгария, във Влашко и Молдова. Ако обаче помощта се очакваше от страна на Фран¬ция, тласъкът се предвиждаше от страна на Италия. Гарибалди бе тоя, който трябваше да го даде.

Образът на легендарния италиянски герой упражняваше силно обаяние върху Раковски. Всичко у него го прелъстяваше: смелостта на замислите, драматизмът на действията, магнетическото му влияние върху тълпите. В ”Дунавски лебед” той следеше неговите движения и вадеше от тях громки предвестия. Сбогувайки се с друга¬рите, с които извърши прочутата експедиция на ”Хилядата“ – слизането в острова Сицилия. – Гарибалди им бе казал да бъдат готови, че той пак ще дойде, да ги предвожда и да осво¬боди и други поробени народи. Тия думи дока¬раха у Раковски радостни очаквания. ”На пролет, пишеше той, се учакват големи и твърде големи нови предприятия.“

Едно потвърждение той намираше в раздвижването на някои от именитите водители на маджарското повдигане в 1848 г., живущи в изгнание: Кошут бе приет от Наполеона ІІІ, генерал Клапка замина шумно за Италия; разшавали се бяха и полските ветерани, откломки от толкова революции, участници най-подир и в италиянските борби. Раковски бележеше всичко това. ”Щом виде, провиква се той пак в заключение, щом виде, че тая пролет ще узрее съвсем други свят, кои ще зазари многи до сега в тъмнота живеящи!

Действително Гарибалди кроеше големи планове. Неговото намерение бе да се постави начело на едно общо възбунтуване на народите, потиснати от Австрия или спъвани от нея в своя устрем за свобода и обединение. От Австрия пожарът трябваше да мине и в Турция. Раковски на туй разчиташе; от там му бе въодушевлението, Гарибалди обаче в 1861 г. не мръдна и когато през лятото на 1862 г. излезе от своя о. Капрера, то бе не за да превзима Венеция, както се очакваше, а за да нададе своя вик: „Рим или смърт‘. Вместо Австрия той тръгна да напада папата. Спрян от самата италиянска войска, ранен, той бе закаран в една крепост.

Раковски се видя зле излъган в надеждите си. На италиянеца Марко Антонио той казал, оплаквайки се: „Какво стори за нас Гарибалди? Ние го очаквахме и бяхме готови да тръгнем след него, а той се изгуби в едно невъзможно предприятие.“ От Наполеон ІІІ Раковски също така бе разочарован. “Франция не иска да знае за нас, казал той на италянеца, като че ли ключовете на Балканите не са в наши ръце.“ Какво собствено очакваше той от френския император? Това, което очакваха революционерите от всички на¬роди, изцяло или отчасти под чуждо иго: пре¬насяне и в други земи на делото за освобожде¬ние, почнато от него в Италия. В тия надежди Раковски е бил поддържан, както се вижда, от французи, замесени в съзаклятията. Английският генерален консул в Белград, който следеше Раковски, пише за сношенията му с двама от тях. Единият, който си давал името Рение, поддържал връзка с революционерите в Маджарско; австрийският представител го прогонил от Белград; другият Утрбон, изпъден по същата причина от Гюргево, успял да се задържи, по-дълго в сръбската столица. Той минавал за кореспондент на парижкия вестник ”Le Constitutionnel”, но това му качество било една маска. Лонгуърт го представлява като агент на едно лице от френ¬ското царско семейство, т. е. принц Наполеон. Утрбон бил много често виждан заедно с Раковски; Лонгуърт мислеше даже, че той пишел френските статии в ”Дунавски лебед”.(25)

Твърдението на Раковски, че принц Наполеон бил един от неговите читатели, така се обяснява лесно. Принц Наполеон бе се научил за съществуването на българите в Кримската война, когато той командуваше една дивизия пред Севастопол. Тогава френската армия имаше база във Варна и всички военачалници се спираха в тоя град. Принцът се заинтересува за тоя неизвестен нему до тогава български народ, тъй многочислен, на такъво важно място, с толкова славно минало, и предвидя, че един ден той пак ще възкръсне. Той се интересуваше за всички народи, които търсеха своята свобода или своето обединение – италиянците, поляците, маджарите, власите – и навсякъде гледаше да завързва връ¬зки с революционните елементи. Защото, носител на едно голямо име, племенник на чутовния император, син на един крал, той търсеше една корона за себе си вред в Европа, дето някой поробен народ можеше да стане държава.(26) Ще видим после неговото име пак да се намесва в новините от Букурещ по българските работи.(27)

Разочарован в Гарибалди, в Наполеона III, Раковски не смяташе, че всички възможности се отдръпват пред него. Той опря сега надеждите си върху княз Михаила.

Княз Михаил беше един владетел мечтателен и амбициозен. Дошел на сръбския престол, тъкмо когато се осъществяваше обедине¬нието на Италия, у него се роди идеята да играе ролята, която Виктор Емануил току-що бе играл и да обедини под своя скиптър цялото сръбство. Това е, което сръбските историци наричат ”Михаjлова мисао“, т. е. мисълта на Михаила. Такъва една политика предполагаше обаче война с турците, а Сърбия не беше в положение да воюва. Войска тя нямаше почти никаква; оръжието й бе неупотребяемо. Освен това, в онуй време турците дър¬жаха гарнизони в шест сръбски крепости. Сърбия бе в действителност един вид окупирана територия. Самата й столица се намираше под турските оръдия на Кале Мегдан. Безсилен да води война само със силите на Сърбия, княз Ми¬хаил мислеше, че победата му ще бъде възможна, ако се повдигнат едновременно срещу Турция и другите християнски народности на Балканите. Точно така, през време на Заверата, гърците си правеха сметка, че едно общо християнско въстание срещу Турция няма да й остави възможност да изпрати войски срещу тях в Пелопонес.

Една от първите стъпки на княз Михаил по изпълнението на неговата програма бе да уста¬нови връзка с Босна, която не бе престанала от време да се вълнува, и да привлече българите. Присъствието на Раковски в Белград бе за него добре дошло в това отношение. Раковски от своя страна разбра, че при един владетел с такива планове за него се отваря поле за големите предприятия, които постоянно занима¬ваха въображението му. Така между двамата се постигна – как? кога точно? не знаем – един съюз, на който съдържанието бе: княз Михаил да обяви война на Турция, Раковски да вдигне на въстание българите.

Раковски поемаше едно много смело задължение. Българският народ не мислеше още да въстава, нито бе готов за въстание. Той бе погълнат всецяло в борбата си срещу фанариотите и това, към което той се стремеше, бе възстановяването на народната му църква. Не до съюз със Сърбия се домогваше той, а до благо¬волението на султана. Подобно на всички емигранти, вред и кога и да е било, Раковски обаче виждаше състоянието на умовете в своето отечество така, както той го желаеше в своите мечтания. Към края на 1851 г. той състава един ”План“ за въстаническите действия в България във връзка със сръбското главно командуване. Тоя ”План” почва със следното категорично твърдение: „народний дух навсякъде е приготвен за възстание.“(28)

За такава една оптимистична представа спомагаха и писмата, които той получаваше от своите млади почитатели, запалени от неговите статии. Раковски бе взел наистина явно бунтовнически тон. В ”Дунавски лебед” се срещаха все по-често фрази като тия: „Турското царство в Европа е на близо да попадне в общо безвластие... Едно всеобщо възстание е неизбежно и тогава веки Европа ще решава всичко... Бедната рая от ден на ден по-зле угнятена дохожда и наближава веки до една крайност нестърпения в коя несъмнено скоро ще се впусне, та чи тогава веки Въсточний въпрос ще ся реши веднаж за всякога... Европейската преса говори, чи Турция е наблизо да падни и изчезни веки от Европа.“ Той сам виждаше Царството на султана с единия крак в гроба. ”Турция веки само имянем (по име) ся чите (смята) за една сила, а делом не е друго освен една сянка!“

Тия прокоби за близкия край на турското господство бяха радостни за всички българи, но те възбуждаха умовете само на някои младежки кръгове. От тях идеха до Раковски възторжени отзвуци. От самата турска столица Хр. Буйнов му пише: „Всеки българин живеещ в Цариград с въздишка дума всеки ден... Ах!!! Раковски, де си! Де си!“ Целият народ на него гледал, бил разярен, готов да жертвува ”и най-милая си българска кръв“... Особено младите. ”Най-паче младежите не ще можат да търпят до пролет“ му казваше неговият дописник. Жените били не по-малко възпламенени от мъжете. Пак от Цариград му съобщаваха: „Тука имаме на ръце 20 българки момичета разумейте, кои са полудели да дойдат при вази“.

Съюзът с княз Михаил сключен, Раков¬ски се зае със събирането на доброволци за предстоящето действие. Когато вестта се разнесе, стекоха се хора от разни посоки. Явиха се хора от интелигенцията и младежи, напуснали тогава учението си: Такъв бе Васил Друмев, който дойде от Одеса; такъв бе д-р Рашко, който дойде от Виена.(29) Явиха се хора от народа с гореща кръв, родени за борба. В тяхното число беше Стефан Караджата, беше и Левски.

В своя оперативен план за въстанието Раковски даваше като главна задача завземането на Балкана и на едно пристанище на Дунав, отдето щели да дойдат ”няколко легиона бъл¬гари.“ Македония по географски причини оставаше настрана от похода. Нейната роль обаче беше да задържи турските сили. ”Защото, бележеше той, и тамошните места са разбудени и нещат остана мирни.“ Македония – както и другите български земи – не бе в положение да вземе участието, което Раковски й предначертаваше. Но от нея му дойде най-важният помощник дядо Ильо.

Дядо Ильо бе роден в Берово в Малешевския балкан. Жаждата да отмъсти за брата си, убит от турците, го накара още млад да хване гората. От тогава той не се отдели от пушката си. Неговата неумолима десница упраж¬няваше върху потисниците на отечеството му един спасителен терор, а българското население благославяше името му, защото той бе великодушен и обичаше сиромашта. Българското пробу-ждане в Македония изпълни сърцето му, отво¬рено, за всички народни чувства, с голямо въоду¬шевление. Той създаде в четата си един вид училище: караше млади момчета да учат българ¬ско писмо и ги пращаше за свещеници по селата.

Дядо Ильо дълго ходи по планините. Него¬вото царство бе от Малешевския балкан та до Странджа на изток. В целия тоя простор неговото име бе прочуто. Потъпканият народ виждаше в него свой закрилник и пееше:

„Илю е юнак над юнак,

Не дава обир да стане,

Не дава золум да бъде

По тая Рила планина

От рязаните читаци.”

Неговите подвизи на храброст се разнасяха от уста на уста и будеха спомени от епиче¬ските времена

„Че си е Илю войвода

На Крали Марко детето.”(30)

Българският Легион – това е името, което взе отрядът, образуван от Раковски – се събра вече през пролетта на 1862 г. Това бе вече начало на изпълнение на задълженията, поети по съюза с княз Михаил. Казваме съюз, защото като се знае характера на Раковски, представата, която той имаше за себе си, за българския народ, друга дума няма за отношенията, в които той влезе със сръбския владетел. Той се поставяше спрямо него наистина както сила към сила.

В едно от писмата си Буйнов му пишеше с тая възторженост, която младите имаха за него: „Българският народ е многоброен, храбър и постоянен, но кой ще стане български Гарибалди? Всеки казва: „Надеждата е на дядо Раковски“. Раковски не ще и дума – сам се смяташе за Гарибалди и се готвеше за неговия подвиг. Но то не бе всичко. Той се смяташе и за Кавур, защото водеше и дипломацията на българското дело. Неговата мисъл отиваше още по-далече: той се виждаше и в мантията на Виктор Емануила и мечтаеше за българския престол. Тая му мечта бе тъй твърдо установена у него, че не търпеше, даже в една далечна перспектива, някакво съперничество. Покойният Савва Паница ни разправи един епизод много характеристичен в това отношение: „В 1862 г., каза ни той, във Виена пристигна Николаки Богориди, който, след напускането на Яш, скиташе по Европа. Той бе един хубав човек, образован и с внушителен вид. Голямото му по¬текло, впечатлението, което правеше, покровителството, което бе показал към българите в Бе¬сарабия в битността му на временен княз на Молдова, всичко това ни даде идеята, че той е най-подходящето лице да стане един ден княз на България. Николаки Богориди беше голям разточител: научихме, че бе останал без сред¬ства и че дължи даже в хотела ”Голденес Лам”, дето бе слязъл. Събрахме пари за него(31) и му препоръчахме да отиде в Белград и да се срещне с Раковски, когото тогава смятахме за най-важния българин. Той действително тръгна, но Раковски го пресрещнал в Землин и, раз¬бирайки мисията му, посочил му револвера си и му заповядал да си върви, отдето е дошел. ”Княз на България може да бъде само един, му извикал той, това съм аз!“(32) Тая амбиция у Раковски в същност няма нищо чудно. Наи¬стина, ако един селски син, потомък на свиняри, Михаил Обренович, седеше на сръбския престол, и един обикновен офицер, Куза, на румънския, защо да няма право да мечтае за коро¬ната на Асеновците един Раковски, който, към своето произхождение, прибавяше гения и храбростта? В това Раковски нямаше ни най-малко съмнение. Външният му живот в Белград бе поставен наистина още от сега като на владе¬телска нога. Той имаше коне и екипаж, бе заобиколен от един вид гвардия, носеше почти княжеска униформа. Алекси Филипов, тогава ученик в Белград, разправяше на автора на тази книга: „Когато, отивайки с файтона си за Топчидере, Раковски срещаше княз Михаила да се връща от там, той го поздравляваше като някой равен“. Той още през време на въстанието мислеше да отдели България като особена дър¬жава и предвиждаше за себе си водителството й.(33) Ще видим по-доле, че като издаде своя позив за въстание, той ще се подпише ”народний вой¬вода“.

Раковски смяташе въстанието за нещо решено и предстояще. Той пишеше на Панайот Хитова, който се намираше тогава в България, да бъде готов с четата си, защото отечеството скоро ще има да се освобождава.(34) Княз Михаил обаче далеч не виждаше работата тъй спешна. Той искаше да играе ролята на Виктор Емануил, но нямаше нито неговия войнствен дух, нито неговата любов към рисковете. Той беше мечтателен и в същото време пресметлив. Смелостта му беше само във въображението.

Портата обаче, макар и обикновено зле осведомена, не можеше при все това да не се обезпокои от намеренията на своя васал, които личеха в мерките му да увеличи и въоръжи войската си. От своя страна тя прибягна до някои заплашителни демонстрации, като почна да съсредоточава части на сръбската граница. Появиха се признаци на възбуждения и у турските гарнизони в княжеството. Зачестиха между тях и населе¬нието малки инциденти. Атмосферата бе много натегната и образуването на Българската легия, явно насочена против Турция, не бе от естество да я смекчи. Най-сетне дойде една случка, която се разрази в истинско стълкновение.

На 3-и юни (1862 г.), при една бъркотия пред една чешма в Белград, турските войници убиха едно сръбско дете. Драгоманът на сръб¬ската полиция, който се затече към местопроизшествието; биде също убит. Стекоха се тогава хора от разни страни, спуснаха се турци от крепостта и се завърза престрелка, която се про¬дължи цялата нощ. Следният ден, 4-и, мина тихо. Но на 5-и преди пладне турските оръдия отвориха неочаквано огън върху града. Бомбар¬дировката трая четири часа и половина и спря само след намесата на консулите. Тогава се води най-ожесточения бой. Сръбските историци, тъй словоохотливи, са много скъпи с подробности досежно тия борби по белградските улици. Причината е, че нямат основания да се похвалят в тоя случай със сръбската храброст. Слободан Йованович в своята прекрасна книга върху царуването на княз Михаила бележи изрично, че, когато за-почнала бомбардировката, в Белград настъпила паника. Българите от Легията пишат, че то било лудо бягство и че те били пратени да заловят изходите на града и да спрат беглеците. ”Чудно беше, пише Кършовски - един очевидец и участник, чудно беше, а и смешно, да погледнете някои, когато почнаха да гърмят топовете от крепостта и да свирят гюллетата из града, как братята сърби, прехвалените юнаци! въоръжени от глава до пети, оставили къщята си, бягат на врат на нос, кой накъдето види. Бъл¬гарите пък, които бяха обградили околовръст града, според заповедта, която им бе дадена, бяха длъжни всекиго без разлика да връщат назад. Който пък нещеше да се върне, да му вземат оръжието и тогава да върви где ще. Всеки, който бе сторил намерение да излезне извън определената линия, т. е. да избяга, за срам и унижение като жена, си полагаше долу оръжието и си отиваше с голи ръце. В града не остана никой, който трябваше да остане, освен българите и жандарите.“(35)

Легията посрещна от своя страна топовните гърмежи с голяма радост: в нейните очи това значеше, че тъй отдавна мечтаната раз¬права с Турция вече почва. ”Всеки един, разказва пак Кършовски, си мислеше, че е дошел вече часът, който всеки един българин чака от 4 ½ века.“ Това чувство даваше на Легията необикновено въодушевление. Фактически тя из¬несе борбата. ”Сега, пише споменатият съвременник(36), всички българи, събрани под предводителството на Раковски, напълниха всички бел¬градски улици, заловиха всички тесни места и даваха страшен отпор на неприятеля, който обсипваше града от белградската крепост с гюллета и картечи“. За личната роля на Раковски имаме и друго едно свидетелство. Христо Иванов, участник в Легията, сетне съратник на Левски, разказва, как той и негови някои другари се разтичали на първия ден, като се чула тревогата. ”Из улицата срещнахме нашата българска чета въоръжена, на чело с Раковски и дядо Ильо войвода, които отиваха към калето (Стамбол капия). Дадоха и на нас оръжие, за да ги придружим. Нощта се приближи вече, и, според съветите на войводите, трябваше да отидем откъм другата страна, защото железните врата, каменната стена и многобройните мазгали на ка¬лето, пред които бяха насочени турските пушки, правеха невъзможно всяко наше по-нататъшно опитване невъзможно. Тогава Раковски потегли към Варош капия, която беше много по-слаба и лесно можеше да се развали дървената й пост¬ройка. Четата се раздели на три отделения: едно поведе дядо Ильо, друго – байрактарът му Стоян македонецът, а трето – сам Раковски. Никъде не се виждаха сръбските пандури.“(37) Раковски се би като лъв. За дядо Ильо, у ко¬гото се бяха разпалили старите хайдушки ярости, се разказваха чудеса. Ето как го възпява в ”Кървава песен” Пенчо Славейков чрез устата на един от участниците:

„И ей, вмиг с пръсти той изсвири,

Замахна с ятаган – и цял го рой сподири

През рова: пляс, плюс, бух! Аллах! И вик и вой...

Юруш – на крепостта – това се вика бой!

Докле да мигне миг – ний бяхме горе вече...”

Когато се водеха тия боеве в столицата му, княз Михаил се намираше в провинцията. След завръщането си той отиде да посети ранените; там го чакаше едно голямо огорчение. Но нека оставим пак думата на Кършовски, който ле¬жеше също ранен. ”Като доде във военната бол¬ница, почна да разпитва, кой от где е родом. И когато чу от толкова уста, че са българи и от България родом, той се намери в голямо чудо... В това си поражение (?) той като смаян се спря на сред една от одаите и, като сключи ръце си, каза: „Што чете речи! Бугари у барикадима, Бугари у патроли, Бугари раньени... Зер немам я овде ни jедног Србина, ко да jе бранio своjу милу отачбину? Тешко теби, Србиjо!“(38)

Княз Михаил, макар с намерение да воюва, бе смятал войната като една неопреде¬лена възможност; обаче сега, след станалите събития, се побоя, че тя е може би на прага. Щом се завърна, той обяви военно положение, събра в Белград около 15 000 д. Турция също взе подготвителни мерки. От Босна и от Видинския пашалък тръгнаха войски за сръбската граница. Едно въоръжено стълкновение изглеж¬даше за миг твърде възможно. Княз Михаил държеше вече готов своя манифест за война към сръбския народ. Приготвил бе и Раковски един позив за въстание, който трябваше да се разпръсне, когато Легията навлезе в българ¬ските предели. ”Турското царство веки пропадва, се провикваше той. Що стоиме, Българи? За коги чекаме? ... Турци сами проповядат явно па¬дение си и готвят ся от първи удар да бягат в Азия. Нашите единородни и единоверни братя и съседи храбри Чърногорци и Сърби, сички на оръжие храборно и победоносно, бият секат и требят общия неприятел.“

Тоя позив носеше датата 1-и август 1862, за когато, види се, бе назначено минаването в България. Между туй позивът стана излишен. Великите сили се намесиха, в Цариград посла¬ниците се събраха на конференция и на 23 август подписаха един протокол за уреждане на сръбско-турския конфликт. Сърбия, покровителствувана от Русия и Франция, получи известни отстъпки: турците се изселваха ог нейните градове, и в Ужица и Соко крепостите се събаряха; турската войска обаче оставаше в Белград и в други още три града. Това бе един трън в нея.

Макар, ненапълно удовлетворена – защото тя искаше вдигането на всички турски гарнизони от нейната територия – Сърбия стихна и княз Михаил отложи за в бъдеще своите големи планове. Неговата войнственост търпеше охотно тия срокове. Тежко беше обаче положението на Раковски, който видя да рухват всичките му на¬дежди. Той трябваше най-напред да предотврати едно нещастно повдигане в България. На Панайот Хитова, тогава на Балкана, побърза да пише: „Ако не сте се повдигнале, то пазете да ся не побуни някой град или село, защото из Сърбия няма нищо да бъде. Сърбите се помириха с турците.” Тежка грижа за него беше и Легията, която трябваше да се разтури. Той бе събрал тия хора със своето име и излизаше сега отговорен за тяхната участ. Общото разочарование докара роптания, раздори. Държането на сърбите още повече влоши това положение. ”Докато във вре¬ме на бомбардировката, разказва един свидетел, се говореше ”Живели бракя бугари!“ и други таквизи, напротив сега братята бугари почнаха да се укоряват и хулят с всякакви неприлични думи“. Васил Левски никога не забрави тази черна неблагодарност. В 1871 г., когато пак се заговори в революционните кръгове за споразумение със сърбите, той напомнюваше в едно писмо до Данаил Хр. Попова техните ”мъки и преда¬телства“. ”Имаме, пишеше той, близни примери доста, дето са ставали с нази йоще от 62-ро (лето) до сега; мнозина са биле от нас бити и затваряни“. Сам Раковски се видя принуден да напусне Сърбия.

Раковски беше не само измамен в своите надежди върху Сърбия, но и дълбоко огорчен от поведението на сърбите. Беше ли това за него една пълна изненада? Не. По природа той беше самоуверен, но не и доверчив. Чуждите разположения и сметки му бяха напротив добре познати. На 24-и февруари 1861 г. той пишеше на Дайнелова, от самия Белград, тия пророчески думи: „Ние българи сме окръжени от всички стръни от неприятели, никой не ще наше напредванье, но всеки в обще ищи (иска) да ся ползува от наша слабость. Тук спадат и всички славянски народи.“ За сърбите той не пра¬веше изключение. Няколко месеца по-късно, през лятото, той се срещна с Натанаила в Букурещ по народните работи и сподели с него своите съмнения, възбудени в Белград. ”Като разсъждавахме с Раковски по нашите планове, разправя Натанаил, он ми каза: „Във висшите правителствени кръгове се шепти за нас, българите, да направиме общо възстание с помощта на Сър¬бия, Гърция и Румъния и после они да ни поделят между себе си. Сега как да узнаеме дали това е истина? ... Аз се, нагърбих да изпитам това.“(39) Натанаил употребил за своето издирване една хитрост. Той отишъл най-напред при сръбския дипломатически представител в Бел¬град, Живанович и му се представил като старосърбиянец от Скопие. ”Между другите разговори – разказва той, попитах го, как ли би могло българи и македонци да се избавят от турското робство. Господството му ми отговори: „Нека българите да възстанат, па ние ще им помогнем да се избавят; па защо им е друг княз, ние имаме свой княз; па сме брача, ще бъдем (всичките) под нашия княз.“ От там Натанаил отишел при гръцкия представител Зографос, с когото се познавал от по-рано. Продължавайки своята игра, пред него се представил като македонски елин вулгарофонос (българогласен). И него питал: как да се освободят християните от Македония и България? ”И негова милост, разказва той, ми запя песента на Живановича: „Нека съвокупно българи и македонци възстанат, каза той; нашето прави¬телството ще им помогне, и понеже Македония е елинска земя, то (тя) може да се присъедини към елинската държава“.

Оставаше да се изпитат тайните румънски намерения. Натанаил отишел при княз Куза. Той не за пръв път щеше да се срещне с него. Малко преди това румънският владетел бе го приел на аудиенция по един въпрос на българските колонии в Бесарабия.(40) Като му се представил сега отново, Натанаил му държал следната малка реч: „Не съм някой красноречив ритор, за да мога да изкажа искреното ми сърдечно чувство, което имам към Вас и към доброто на Румъния, в лицето на Ваше Височество, но като божи служител, моля Бога да ме удостои в едната ръка с кръст, а в другата с меч, да те срещна в балканските гори и планини и с радостен глас там да извикам: Урра! Да живее Румъно-България“.

Възхитен от тия думи, Куза му казал: „Такъв калугер на мене ми трябва, па¬ринте“.(41)

„И така, разказва Натанаил, аз вече открих, че всеки тегли чергата към себе си и всеки иска да работи на счет (на сметка) на българското нещастие.“ След това, продължава той се върнах при Раковски, комуто разказах подробно за случившето се и добавих: „Слушай Раковски! Нашите хъшове да си мируват до настъпване на благоприятен случай; да се не предават нито на сръбска, нито на гръцка, нито на влашка страна, макар да ни обещават всевъз¬можни помощи; но да се заемеме всички за църковния въпрос – той ще ни избави и ще ни даде и духовна и политическа свобода.“

Тия предупреждения не можеха освен да затвърдят още повече собствените подозрения на Раковски. Той проникваше добре в замислите на сръбската политика. Той не си затваряше очите и пред растящето лошо чувство у сръбския народ към българите. Напротив той много добре за¬белязваше у сръбската интелигенция спрямо бъл¬гарския народ ”явни укорения и презреньия“, които минавали у простолюдието и сеели у него омраза. ”Българското народно имя, пише той, почна да ся зема с една отврат’ност и някаква си от¬мъстителна помисъл“.(42) Следователно, ако при все това Раковски влезе в съюз с княз Михаила и сложи картите си върху Сърбия, това не бе от излишък на илюзии, а от жажда за действие. Постоянното действие беше, наи¬стина, закон на природата му така, както оптимизъмът беше основата на неговия характер. Оптимист, той бе вярвал, че каквито пречки и опасности да срещне в егоизъма на сръбската политика и в зложелателството на сърбите, все ще може да ги преодолее. Какво собствено очак¬ваше той от Сърбия? Да освободи българския народ? Не, но да обяви война на турците, т.е. да отвори отново източния въпрос. Това бе за него достатъчно. Останалото трябваше да бъде дело на самите българи, на тяхната борба – и на неговото лично водителство.

Без съмнение, Раковски е разчитал, за сбъдването на своите очаквания на влиянието, което можеше да упражни върху княз Михаила. Действително със своя стремителен дух, със своята сила на внушение, с дарбата си да извиква перспективи в бъдещето, той можеше да увлича. Обаче княз Михаил бе податлив на увлечения, само когато се касаеше да крои смели планове, а не когато трябваше да мине към дело. Там бе заблуждението на Раковски.

На това заблуждение той продължи да плаща дан и след всичко, което бе изпитал от страна на Сърбия. Наистина, през пролетта на 1863 г. виждаме го пак да се явява в Белград и да подеме с княз Михаила разговорите си за задружно действие. Но сега не бе дума само за сърбско-българско споразумение, а за балкански съюз. Тая идея бе тогава, тъй да се рече, във въздуха. Големите апостоли на националните ре¬волюции, Гарибалди, Мацини, я проповядваха. Тя намираше насърчение и в някои европейски столици. Тя особено блазнеше княз Михаила, тъй като той виждаше в нея един инструмент за своята политика и едно стъпало за своята особа. В съгласие с него Раковски замина за Гърция и Черна Гора, с мисия да изпита там почвата. На Великден той бе в Атина.

Раковски завари Гърция в една вътрешна криза, от която тъкмо тогава тя се силеше да излезе. На 10-и октомври 1862 г. крал Отон бе свален от престола и избраният на негово място датски принц нито бе пристигнал, нито бе още признат от силите. Крал Отон, дошел още непълнолетен от Бавария, да царува на един народ, нов в свободата си и тъй мъчен за управление, не можа да угоди на гър¬ците във вътрешните работи; но син на един прочут коронован елинофил(43) той усвои всич-ките техни патриотически мечтания. В негово време ставаха непрекъснато заговори срещу Турция, бунтове в Крит, нахлувания в Епир и Тесалия. През Кримската война, след един позив от върха на Олимп, който се провикваше: „Ой паликари, турете си фустанелите със седъмдесет и шест дипли“, 6000 гърци минаха турската граница – повече овцекрадци нежели въстаници, както се писа на времето – така че стана нужда Англия и Франция да окупират Пирея. Обедине¬нието на Италия и тук има сетне същия възбудителен отзвук както и в другите потиснати и разпокъсани народи. Образуваха се съзаклятия и в 1861 г. гърците чакаха да дойде да ги поведе самият Гарибалди. Един английски историк бе¬лежи, че военният преврат, който свали Отона, изглеждал да е във връзка със славянски съзаклятия на Дунава и с движения в Сърбия, Черна Гора, Босна и Херцеговина.(44) Това, ако е вярно, би обяснило, защо Раковски идеше в Гърция тъкмо сега. Във всеки случай положението не бе сега такъво, каквото той го е очаквал. Английската политика, противна на всякакви смущения в Изток, бе взела пълното господство в Атина, и, след като вторият син на английската кралица, Алфред, бе отказал да приеме гръцката корона, гърците избраха пак един човек, приятен на Англия, баджанака на английския престолонаследник. За да затвърди своето влияние в Гърция, английското правителство обеща й тогава, че ще й подари Йоническите острови, но при няколко условия, едното от които беше, че няма да пред¬приеме нищо срещу спокойствието в Турция. Понятни стават така думите на Раковски, казани в Атина пред споменатия вече италиянец Марко Антонио: „Гърците не мислят за нищо друго, освен да намерат някое европейско князче, което да благоволи да ги управлява. Англия ги излъга и ги кара да й плащат скъпо услугите, които им прави...”

В действителност, когато Раковски при¬стигна в Атина, там съществуваше едно патрио¬тическо възбуждение, но не за нападения върху Турция, а за борба с българите. Църковният въпрос влизаше тъкмо тогава в една фаза опасна за елинизма. В Цариград заседаваше една гръцко-българска комисия, пред която Али паша току-що бе направил изявления, близки до българските искания. Патриаршията биде обзета от една тревога, която бе минала и в гръцката столица. Скоро трябваше да станат там съве¬щания от професори за обмислюване, как да се брани великото елинско наследие от варвар¬ския пристъп на българите. Тъй, докато Раковски временно губеше из предвид борбата за народна църква, преследвайки идеята за политическо освобождение, гърците и те временно се отвръ¬щаха от бунтовническите си традиции, за да могат, в една Турция успокоена вече спрямо техните намерения, да се борят по-успешно срещу българското застрашително движение. Моментът бе следователно зле избран, за да се предлага в Атина гръцко-българско съзаклятие. Раковски сам не закъсня да види суетността на своята мисия.

Той има наистина успех, но не със своите предложения, а със своята личност. След разтурянето на Легията Раковски се бе намерил в много злололучно положение. Тълпа кредитори се нахвърлиха върху него и той трябваше да напусне Сърбия без слава. Сега блясъкът му се бе възвърнал. Той живееше в Атина на широка нога. С него вървеше като адютант, издигайки достойнството му пред света, един черногорски капитан, някой си Перо Пейович когото той представляваше като роднина на черногорския княз. Една фотография от онова време го показва елегантно облечен, в аристократична стойка. Той имаше вкусове на светски човек и в разговорите бе голям очаровател. Всичко това, заедно с превъзходното му владение на гръцкия език и мълвата, която се носеше за не¬говото минало, му подготвиха отличен прием. Особено горещо той биде посрещнат от някои още живи ветерани на гръцката революция, които, всецяло в плен на спомените от друга една епоха, бяха останали чужди на омразата, възбу¬дена от църковните борби в Цариград. Старият Канарис – възпетият от Виктор Юго герой – на когото Раковски разправял своите хайдушки скитания по Стара планина и своите прелъстителни планове против турското влади¬чество, го слушал захласнато. ”Той се радваше като дете“, пише Марко Балабанов, който, тогава студент в Атинския университет, бе се причислил към свитата на своя знаменит сънародник. И сам Раковски трябва да е бил щастлив да се срещне с един човек, името на когото бе гърмяло по света и който олицетворяваше, с всичките свои спомени и чувства, времето на Заверата. Заверата беше била първоизворът на бунтовническото вдъхновение на Раковски, тя беше за него това, което след него бе руското революционно движение за Каравелова и Ботева. В нейната бразда той стъпи, когато през 1842 г. дига бунта заедно с гърци в Браила: тя бе, която, въпреки буйната му ненавист към фанариотите, го доведе в Атина. Едва сега, напу¬скайки разочарован Гърция, това дълго обаяние, се вече изпаряваше у него.

Атина бе първият дял от мисията на Ра¬ковски. През юни той се озова в Цетина. И тук моментът не беше щастливо избран. Черна Гора едва-що бе излязла от една злочеста война с тежки последствия. Тръгнали на помощ на въстаналите през 1858 г. херцеговинци, одържали заедно с тях победата при Грахово, чер¬ногорците най-сетне от дългата борба изнемогнаха и Омер паша влезе в Цетина. На 19 август 1862 г. се сключи една конвенция в Шкодра, според която на Черна Гора се забраняваше да строи укрепления на турската граница и да внася оръжие. Но младият Никита, току-що възкачен на престола, бе пълен с борчески дух и с намерения за бъдещето. Той не е можал да не отвори обятията си за Раковски. У Никита имаше една реалистична страна, която забележително се проявяваше в неговата дипломация, но имаше и романтизъм. Освен дипломат, той бе войник и поет. У него можеше да има недостиг на средства, но никога на надежди и планове. Ра¬ковски бе човек, с когото той можеше да се разбере. Не по-малко очарован е бил Раковски и от черногорския народ. У тия планинци, - единствени от южните славяни, които, между своите скали, бяха запазили, в постоянна борба с турци и арнаути, един къс земя, дето да забодат своето знаме, - епосът бе още част от ежедневния живот. Но тоя героизъм тряб¬ваше да остане временно без употребление. Това, което Раковски можеше да изнесе със себе, си от Цетина, то бе, че е видял един владетел смел и един народ, жаден да се бие.

Това не можеше да се каже нито за княз Михаила нито за неговите поданици. След връ¬щането му от Черна Гора тая разлика трябваше още повече да порази Раковски. Чувствата на сърбите към българския народ той, както казахме вече, бе можал да узнае от по-преди. Но сега му се отвориха очите и за техния владетел. Какви срещи има той с княз Михаила? Какво се случи между тях? И тук, както върху тол¬кова други епизоди от живота на Раковски, остават ни само догадки. Знаем само, че като напуска сега Сърбия, той си отърси праха от обущата и вече не обърна лицето си към нея. Тогава той започна една много ценна и за жалост недовършена статия върху сръбската по¬литика спрямо българите.(45) В нея той изнасяше ненавистта, растяща у сърбите спрямо българския народ, тяхното заграбване на български земи, хищническите им погледи към нови части от българското наследство. Всичко това дишаше дълбоко огорчение. Защо той толкова дълго бе мълчал? Защото той се надявал, че сърбите ”щът се поправи и щът предузе други един ход в политиката си”. Но сега вече трябваше да издигне своя глас. ”Излъгани в нашата надежда, пи¬шеше той, унуждавами ся днес, кату верни чяда народа си, да извадим на бял свят тая неприятелска постъпка и да обърним вниманието на сичките верни синове отечества си върху тойзи най-важен за нас предмет“. Българският народ получаваше така първото си предупреж¬дение да се пази от смъртната опасност, която бе за него вярата в сръбското приятелство.

Раковски напусна Сърбия негодующ, но не с разкаяние за тоя опит за сътрудничество, който беше направил с нея. Напротив той смяташе, че боят, който Легията води в улиците на Белград, беше едно дело не само славно като подвиг, но и с големи политически последствия. ”Годината 1862 тряба да остани за Българите забележителна и да ся брои кату първи постъп за политически им независим живот”, пишеше той. Българите показали, че не са загубили своя военен дух и че са готови за неустрашима борба, стига да им се даде благовремие и удобно място. Проявената от Легията храброст произвела силно впечатление и в чуждия свят. Големи европей¬ски вестници я отбелязали и така събудили съчув¬ствие към българския народ, познат до тогава само със своето трудолюбие и със своите жалби.

Раковски беше убеден повече от всякога, че избраният от него път бе прав, но той реши да си промени съпътника. Егоистичната, завислива и неблагодарна Сърбия той замени, в своите планове, с Румъния. За едно сътрудничество с румъните съществуваха големи предпо¬ставки. От всички балкански народи – като изключим албанците, които тогава не бяха още народ – румъните бяха единствените, с които българите не бяха се били. Съжителството през няколко векове в една и съща държава, под скиптъра на българските царе, след това едно дълго съседство, от нищо не смущавано, бяха създали между двата народа трайни връзки на приятелство. Усвояването на славянската азбука, приемането на българския език като официален в преписката на влашките господари, присъствието на грамаден процент български думи в румънския словар, всичко това показва голямото влияние, упражнено от българите в земята отвъд Дунава. Голямо беше било и влиянието, което, като се почне от края на седемнайстия век, бяха упражнявали тук и гърците, но то дойде тук за зло и беше ненавиждано. Българите, със своето трудолюбие, със своята честност, със своите добри нрави, бяха напротив много ценени. Те бяха в голямо количество. Превратностите на българската съдба след турското завладяване, руските войни бяха докарали в двете заддунавски княжества, главно във Влашко, порой от български изсел¬ници, които съставляваха многобройни колонии. Между тях и румъните съществуваше сърдечно разбирателство. При отварянето на новата ера в Румъния, която, започна с изпъждането на фанариотските князе, българите се явиха като горещи сътрудници на румънските родолюбци. Така в стана на Тудор Владимиреско, личаха българ¬ски доброволци, оставили громко име в спомена от това време. Самия той имаше като свой главен вдъхновител букурещкия владика Иларион, българин, по произход от Силистра. Българ¬ското революционно движение трябваше да намери съчувствие в Румъния и по други причини. Принципът на народностите, от името на който те бяха искали обединението на Влашко и Молдова и на който те се позоваваха и за по-нататъшното осъществление на своето единство, влиянието от тоя кипеж на идеи, който докара в Европа револю¬циите от 1848 г. – последвани от смутове в Яш и една настояща революция в Букурещ – всичко това правеше румъните отзивчиви към българските копнежи за свобода. Тогава нямаше между двата народа нито сянка от съперничество. Румъните не мислеха за едно разширение на Румъния отсам Дунава. Те смятаха голямата река за своя окончателна граница.

При такава съчувствена атмосфера в Румъ¬ния Раковски започна през март 1864 г., в Букурещ своя вестник ”Бъдущност” (“Viitorul”), който той издаваше на румънски и на български. Направлението на вестника се определяше в лозунга, поставен под неговото име: „Любов и съюз. Право народности“. Раковски канеше двата народа към задружно действие за един решителен удар и посочваше им важността на ролята, която им се пада. ”Българи и Ромъни от всякъде!, се провикваше той. Ключ Въстока е в наши ръце“. Трябвало да се действува без забава, защото времената носели големи събития. ”Никоги, пишеше той, не са е подвижил по-силно Въсточний Въпрос колкото в наши дни“. Кое даваше на Раковски това впечатление? От бурите, за които едно наблюдателно око можеше да забележи предвестни знаци в европейското по¬ложение, нито една не изглеждаше насочена към Изток. От четирите велики сили, които бяха имали решающе влияние в източния въпрос, Русия, Австрия, Франция, Англия, нито една же¬лаеше в оня момент неговото повдигане: пър¬вите три имаха други грижи, последната продъл¬жаваше, както и в миналото, да бди и върху целостта на Турция. Единствена Италия бе, чиято политика можеше да иска разбъркване на работите в Изток. Постоянно в треска за своето пълно обединение, все още в традицията на революциите и съзаклятията, тя търсеше да повдига срещу Австрия, още владеюща тогава Венеция, национални движения, които трябваше да намерят продължението си в Турция. Такова обяснение можем да видим у един италиянски историк, Е. Мази. Описвайки политиката и намере-нията на Виктор Елануила през 1864 г., той казва: „Планът на краля беше да предизвика едно въстание в Австрийската империя, което да намери подкрепа в Дунавските княжества (т.е. във Влашко и Молдова), първият център на това въстание трябваше да бъде в Трансилва¬ния. Гарибалди трябваше да образува една армия от маджари, румъни, сърби и др. южни славяни (т. е. и българи) и да я командува срещу Австрия. Италия трябваше да й обяви война.(46) Утопическият характер на тоя план се хвърля веднага в очи, но тогава продължаваше още романтичното вре¬ме – на което Бисмарк ще тури край в 1870 г. – и политическите утопии лесно завладяваха умо¬вете. Собствената утопия на балканските мечтатели и съзаклятници беше, че ако Австрия, покрови¬телка на Турция, враг на всичките въстания срещу султана в ново време, бъде сразена и обезсилена, народите в Югоизточна Европа ще могат сами, без чужда помощ, със своите общи сили – в онова време – да се справят с турците и да турят край на тяхното владичество. Това си въображаваше княз Михаил. Така про¬повядваше и Раковски.

„Бъдущност” има кратковременния живот на ”Дунавски лебед”. От него излязоха само десет броя. Раковски обвиняваше българските първенци в Румъния, които прекратили помощта си. ”Те са, пишеше той, человеци, в главите коим е влязъл един олигархически дух и изискват да всяко народно българско дело става само по тяхна воля и по тяхно убеждение“. Укорите можеха да бъдат, с пълно основание, взаимни. Първенците имаха своя чорбаджийски нрав, несъмнено; но и Раковски, със своето без¬пределно самочувствие и с диктаторската си при¬рода, беше мъчен за сговор. Самото направление на ”Бъдущност” създаваше от друга страна недоволство. Първенците искаха един вестник, списван с умерен език и посветен изключително на българските работи. Раковски се на¬месваше с оживен тон в румънската политика. Един повторен опит за разбирателство с тях бърже пропадна: от в. ”Бранител”, започнат с тяхна помощ, излезе само един брой.

Това бе окончателният разрив на Раковски с българските първенци в Румъния. Те вече ще го смятат за човек опасен, макар и голям родолюбец; той ще ги изобличава с лют език като егоисти, а някои от тях и грабители на народни пари. Раковски остава пак едно голямо име между българите в турско легендата му растеше; но в Румъния се почва едно от¬дръпване от него. Само войводите и бунтовническата интелигенция стоят непоклатимо до него със своето възхищение и със своята вярност. Texните надежди са у него. На 20-и април 1864 г. В. Д. Стоянов, негов познат от времето на Легията, му пишеше от Прага: „Мнозина искат да предрекат, че може да се очаква от Вас онова на Балканскийт полостров, както cя до¬чака в Италия от Гарибалди“.

За ролята на един Гарибалди, тая неизменна мечта на Раковски, не помагаха ни времето, ни обстоятелствата - каквито илюзии и да го завладяваха периодично – но той не преставаше да опитва бунтовническите средства. През 1864 г. той изпрати отвъд Дунава две чети: едната с Хаджи Димитър, другата с Христо Македонски.

Христо Македонски разказва в своите спо¬мени, че се запознал с Раковски в 1861 г., при една романтична обстановка, в Рилския мана-стир.(47) Той бе хайдутувал с четата на Стоимен войвода, в Малешевията, и с настъпването на зимата, заедно с един свой другар Манол Наков, и той от Кукушко, бе потърсил убе¬жище в прочутата обител, дето един постник, на име Данаил, народен човек, вероятно и той с бурно минало, ги крил, като ги облякъл и тях в расо, за да ги заварди от любопит¬ни очи. Един ден през пролетта дядо Данаил им обадил, че в манастира дошел един българин ”харен търговец“ и бележит човек. ”Той иска, казал той, да ви разпита за четите на Илю и Стоимем войвода. Разправете му от начало и до край всичко какво знаете.“(48)

Неизвестният човек, след като изслушал тех¬ните приключения, записал имената им, похвалил ги и ги насърчил да се борят за своя народ. Той им разправил за това, което се приготовлявало в Сърбия: планът бил готов, безброй момчета щели да се запишат из всички краища на отечеството. ”Скоро ний ще строшим робската верига, казал той, и не като хайдути, а като бунтовници ще възкресим България“. Сло-вото му било властно и обайвало. ”Ние с Манола се бяхме обърнали само на слух“, разказва Ма¬кедонски. И така, заключил непознатият, ще ви чакам в Белград, мен ме казват Раковски, запомнете добре. Като стъпите в Сърбия, още на първата погранична или полицейска власт обадете, че при мен дохаждате – тя ще ви улесни да ме намeрите.” След това Раковски им дал пет жълтици и се изгубил в манастира. През лятото двамата млади македонци бяха вече в сръбската столица.

Те взеха участие в боевете на Легията, споделиха сетне нейната участ. ”Ние, разказва Македонски, като да бяхме изиграни и измамени (от сърбите), но не се отчайвахме. Раковски ни свика един ден и ни каза да заминем за в Румъния, като даде всекиму от нас по два минца“. През пролетта на 1864 г. Раковски повика Хри¬сто Македонски и един негов другар, Петър Стоянов, и той македонец, от Горна Джумая, и ги натовари да съберат момчета за една чета. Четата бе малка; част от нея, шестима души, мина в Македония. ”Раковски ни поръча, бележи Македонски, щото всички момчета да бъдат откъм нашите страни.“ С изключение на един от тях Ангел Митов, софиянец, останалите бяха действително македонци.(49) Раковски, който по духовното възраждане и църковния въпрос беше в толкова многобройни връзки с Македония предприема сега и един революционен допир с нея. Това бе преждевременно. Нито Македо¬ния, нито другите български земи бяха подготвени да посрещнат бунтовници. Раковски обаче – там бе непресекаемият извор на неговото вдъхновение, опората на неговото постоянство – не виж¬даше действителността иначе, освен обагрена от неговите мечти. Той пишеше: „И най-простий българин веки ся събуди и почювствува дълбоко в сърцето си чи тряба да убори турское губителско иго. Появившите са чети тая година в България го показват явно.“

При все това тоя му опит не биде подновен може би по липса на средства. С поотслаб¬нало въодушевление той се върна сега към своите езиковни и исторически издирвания. В 1865 г. той започна издаването на едно списание ”Българска Старина“, за което беше дал известие още в ”Дунавски лебед”, От него излезе само един брой, но богат със съдържание. В него той обширно развиваше своите идеи, отчасти известни и от по-рано, върху древността на бъл¬гарския език и славата на българското минало. Редом с възвеличението на всичко българско Раковски излагаше на срам и укор името и спомена на старите гърци, тая Елада, с която техните самозвани потомци тъй много се гордееха. За българските съвременници, тъй много предизвиквани от гръцката надменност, това идеше като балсам.(50) Раковски продължаваше така на друга почва и с други средства отца Паисия.

Между туй в Букурещ стана едно събитие, което пак отвлече Раковски от неговите умо¬зрителни занятия. През нощта на 10-и срещу 11-и февруари 1866 г. една шепа съзаклятници давайки първообразец на всички бъдещи преврати в балканските столици – нахлуха в па¬лата, похлопаха на спалнята на княз Куза и, заплашвайки, че ще счупят вратата, накараха го да отвори. Тогава се разви една опереточна сцена. В леглото на Куза се намираше Мария Обреновичка, майката на бъдещия крал Милана. Тя трябваше, срам не срам да стане и докато се обличаше зад един чаршаф, който един от офицерите разтвори като перде, Куза подписа своето отречение от престола върху гърба на едного от съзаклятниците.(51)

Свалянето на княз Куза мина в самата страна без никакво сътресение, защото, въпреки успехите си по националната политика, той бе станал крайно непопулярен със своите своеволия, с разпуснатия си живот и с навика си да се огражда със съмнителни и недостойни лица: главният му съветник бил един бивши келнер от Останд.(52) То предизвика обаче една външна криза. Още на другия ден след преврата двете камари се събраха и избраха единодушно за княз Фландърския граф, брат на краля на белгийците. Така се направи опит за известното отдавна желание на румъните да получат владетел - чужденец. Турция видя обаче в това едно нарушение на своите права като сюзеренна държава, и почна да съсредоточава части в Русе... Румъния беше речи-кажи, без войска. В революционното правителство настъпи смущение. Тогава то помисли за българите и потърси Раковски. Срещу застрашителното държане на турците едно българско движение зад гърба им щеше да бъде наистина, като диверсия, от голяма помощ за Румъния. Панайот Хитов разказва, наистина, че Йон Братияно се обърнал за тая цел към Раковски, който му отговорил: „Дайте ми нуждните средства и аз съм готов да събера за десет дена 5000 българи, с които ще направя чудеса“. Братияно обаче се размислил сетне, че с такава една сила Раковски може да се впусне на своя глава в някое предприятие, способно да хвърли Румъния в още по-голяма опасност.(53) В тая, смисъл му повлиял и един българин, някой от тия, които искаха да изместят българския, признат вожд пред румънското правителство. Какво се случи след това? ”Захванаха, разказва пак Панайот Хитов, да дохождат при Раковски множество българчета и да го питат – ще ли захване да събира самоволци; а полицията пусна всякакви шпиони да преследуват тоя български патриотин.“ Между туй все по-настойчиво се носеха слуховете, че той ще бъде арестуван – някои добавяха: и предаден на турците. Раковски беше храбър и смел – целият му живот свидетелствува затова – но както всички съзаклятници по света (когато това им призвание е истин¬ско) той умееше да се пази; той следователно намери за благоразумно да изчезне от Букурещ и замина за Браила. Тук безпокойствата не го напуснаха. Може би сам Раковски бе засилил подозренето срещу себе си, тъй като той водеше със себе си Панайот Хитова, войвода минал толкова пъти в Турция. Едва-що пристигнаха те в Браила, приятели измежду българите дойдоха да им обадят, че трябва да се скрият, защото полицията ги дири. Почвата станала парлива сега за него и в Браила, Раковски потърси, за втор път, убежище в Русия.

Въпреки силния вик, който, преди няколко години, бе надал срещу политиката й поради изселванията на българите, Раковски не бе скъсал с Русия. Английският представител в Белград съобщаваше, че той бил често виждан да отива в Руското генерално консулство. В Атина руския пълномощен министър граф Блудов го покани на обед. В Галац руският консул го прие също много добре. Раковски, който по-рано пътуваше с гръцки паспорт, бе станал както видяхме, руски поданик. В това си качество той, види се, бе поискал защита. Но отговорът който получи от консула, беше: „Бягайте в Русия“. За там бе и тръгнал.

Като мина руската граница, Раковски са разболя в Кубан и легна. Отдавна вече той стра¬даше от гръдна болест, която сега се бе вло¬шила. Щом се посъвзе малко, той се пренесе в богатия Киприяновски манастир. Тук той биде посрещнат, без съмнение благодарение на Натанаила, като владеющ княз. Всички възможни удобства му се дадоха. Раковски обаче не беше роден за почивка, нито народното дело оставаше духа му на мир. Той се вдигна що-годе оздравял и отиде в Одеса с надежда да получи там, от един български родолюбец, Тошков, средства за своите планове. ”Раковски, пише Панайот Хитов, мислеше да състави чети и да ги изпроводи в България“. Тошков беше щедър, но тая година бе претърпял грамадни загуби в търговията си. Осемстотин рубли, това е всичко, което Раковски можа да получи от него. Още веднаж неговите очаквания останаха измамени. Панайот Хитов го попита: „Какво ще да правим сега?“ Но една надежда умряла, друга се раждаше веднага у неуморния вожд. ”Аз мисля, отговори той, че трябва да идем в Букурещ. Румъните са довели из Германия нов княз, а тоя княз, както ми се чини, ще бъде по-добър от Куза. Да потропаме и на неговите врата... Българите трябва да изпитат всичките средства“.

Действително, понеже фландърският граф отказа да приеме румънския престол, на негово място биде избран Карол, от един клон на Хохенцолерните. На 12 май – пак друга анало¬гия – той пристигна в Румъния против догово¬рите, така както 21 година по-късно стъпи княз Фердинанд в България. За Карола, пруски офицер от гвардията, много се писа, неговото, идване в Румъния показваше решителност; това бе, което даваше на Раковски да мисли, че с него ще може да се стигне до някакво сътрудничество. Но международното положение дойде в помощ на Румъния. Под натиска на Прусия, Англия и Франция – Наполеон III бе отявленият покровител на румъните – Турция призна немеца като наследствен княз на Румъния(54) и, през октомври, той отиде в Цариград да приеме от ръцете на султана обичай¬ния в тоя случай ферман.

Когато Карол пое пътя за турската столица, Раковски се намираше в село Циганка близу до Букурещ, в мушията на братовчеда си Никола Балкански. Тук той прекара част от зимата. ”В това време, пише Панайот Хитов, влашкото правителство разпущаше самоволниците, които беше събрало във време на революцията“.

Панайот Хитов разправя по-нататък, че той и Н. Балкански се заели тогава да приготвят изпращането на чети в България без знанието на Раковски, криейки от него. Други по-достоверни известия оборват обаче това твърдение. Наистина, Раковски не излизаше на лице, но то бе, защото трябваше да се искат средства от първенците, а с първенците той се нами¬раше в открита вражда. В първите числа на май се събраха в Букурещ, в хотел ”Фиески”, за да разискват по народните работи; те се събрали начело с владиката Панарет. Разменили се мисли и по въоръжението на четите. Николай Миронович Тошков, дошел нарочно от Одеса, казал: „Добре, но къде е Раковски? Защо го няма тука?“ Тогава Христо Георгиев станал да заяви: „Ако Раковски доде, аз си отивам“.

Така, Раковски трябваше да стои в кулисите. Това не бе в неговия характер; но жертвата се налагаше. Макар и прикрито революционното водителство пак оставаше у неговите ръце. През зимата на 1866–1867 година в мушията на Балкански в с. Циганка се разви трескава работа. Ставаха съвещания на войводи, лееха се куршуми. Раковски бе душата на всичко това раздвижване.(55)

През лятото той се разболя съвсем тежко. За да избегне праха и задуха на Букурещ, той се пренесе в околността, във вилата на братя Мустакови. Той се мъчеше много, но духът му оставаше по-силен от неговите мъки. В 1860 г. той бе писал на един свой млад приятел в Цариград: „Додето ми държат крака и ръце и додето осещам и най-малкая умна сила в себе си, не ще престана да работя в полза народу си, когато съм от младости толкози силно възлюбил и от кого нямам друго по драго¬ценно нещо на свет“. Сега, когато сянката на смъртта бавно се надвесваше над него, обетът, който той си бе дал, съживяваше неговите гаснеющи сили. В леглото, дето скоро ще лежи студен, той започва, със своята трескава ръка, последната своя книга, пак едно възвеличение на българското минало – ”Българските хайдути.” Хайдутите! Последно ехо от българската волност, останалия жив символ на старото юначество... Те бяха възпявани в песни; Раковски искаше, преди да издъхне, да остави за потомството тяхната история. На тая история, последната глава – заключението – беше самия той. Той е наистина, който преобрази с пример и слово българското хайдутство. На хайдутите той даде новия завет и от тия скитающи рицари на народното отмъщение направи войнството на един народ без държава. Христо Н. Македонски разказва за чудото, което станало у него след срещата му с Раковски: „Думата бунтовник се запечати в главата ми. Аз не исках вече да съм прост хайдутин, да отмъщавам, а исках да помогна на народа да се избави от ярема що го притискаше“.

Плодовете от това свое дело, умирающият апостол ги виждаше вече, как зреят. Българ¬ското знаме почваше да се вее тук-таме по род-ните върхове. Панайот Хитов и Филип Тотю бяха минали в България със своите чети. Раковски разпитваше постоянно за тях и следеше в сво¬ето въображение техния опасен път. Той че¬теше във вестниците за тежкото тегло в България, разпитваше тия, които отвъд Дунава идеха на поклонение у него, и често повтяраше: „Ах защо не съм здрав“. Трагичен вик от постелята, на един човек, който бе мечтал да умре със сабя в ръка на Балкана. През септември състоянието на Раковски стана отчаяно. ”Надежда за излечение, пише един очевидец, нямаше, и той го знаеше. Един ден беше дошел да го споходи един русенски първенец. Раковски за¬почна да го разпитва за България и за Митхад паша, той го попита още, дали знае, какво говори Митхад за него. Русенецът му каза, че пашата го кълне на смърт. Раковски се позасмя и отго¬вори, че скоро ще се изпълнят клетвите му. Тоя отговор препълни със сълзи очите на всички, които бяха в стаята. Няколко дена по-после Раковски предаде на Бога великата си душа“.(56) Това бе на 20 октомври 1867 год.

Смъртта на Раковски предизвика всеобща жал. Даже тия които бяха сквернословни срещу му се преклониха сега пред него. Всички раз-браха, че с него си отива нещо голямо и неповторимо. България се чувствуваше внезапно осиротяла. Безброй народ го изпроводи до вечното му жилище. Вече погребението му беше една прослава.

---------------

БЕЛЕЖКИ:

(1) Според М. Арнаудов, другият му чичо Минко избягал в Румъния и участвувал във въстанието на Ипсиланти. Г. С. Раковски, стр. 19.

(2) Раковски беше вече надъхан с познатата си ненавист към фанариотското духовенство, но тая ненавист той не пренасяше върху гърците изобщо: към тях той имаше тогава чувствата на българите от времето на Заверата. Същото бе тогава и с един негов приятел, един млад момък от Елена, прочут сетне в борбите срещу гръцката патриаршия под името Иларион Макариополски. Не е чудно следователно, че в 1840 г. виждаме ги двамата членове на едно Македонско об¬щество, основано по примера на една революционна организация на Критяни и Тесалийци, от млади българи в Атина, с намерение да възбунтуват България едновременно с едно въстание в гръцките области.

(3) Раковски, подобно на други българи от онова време, бе се снабдил с гръцки паспорт, за да има чуждо покровителство. Гръцкото правителство го поиска, въз основа на капитулациите, за да го съди, както му бе реда, от гръцки съд при консулството в Цариград. Но, вместо да го изправи пред тоя съд, гръцкият министър в Турция Маврокордато го изпратил в Гърция, дето му се даде възможност да замине за Франция. Боян Пенев пише, че Раковски прекарал цялото време в Марсилия. Той се основава на казаното от Раковски в неговите кратки автобиографични бележки, където се чете: „Прибитието ми в Марсилия и проч.“ Обаче прибитие не значи престой, а пристигане. Освен това Раковски добавя: „Сношенията ми с Колети и пр.“ А Колети, прочут вожд в гръцката революция и сетне голям гръцки държавник, беше – не консул в Марсилия, както пишат биографите на Раковски – а пълномощен министър в Париж. Очевидно, Раковски не е можал да има сношения с него освен във френската столица.

(4) В оригинала „дьн“.

(5) Първото му съдействие било за получаване разре¬шение от турското правителство за съграждането на бъл¬гарска църква в Цариград. Раковски изтъква силно тая своя заслуга, но не дава обяснения. „Новая българска история, бележи той, неще умълчи истина".

(6) М. Арнаудов, Няколко тъмни епизода от живота на Раковски.

(7) Според едно известие той минал Дунава с помощта на един арменец, приятел на българите, Оханес Аладжаджиян. Д. Хр. Попов пишеше до Ц. Р. Комитет за него: „Той е избавил, покрил (укрил) в къщата си един път покойният Раковски, това в Шумен, гдето без малко щели да го уловят – после го преоблякъл, че го проводил за във Влашко.“ Същият арменец горещо се застъпил със своето влияние пред турските власти за един от членовете на комитета в Плевен, запрян след обира на пощата при Орхание от Д. Общи. Д. Страшимиров, Извори, стр. 579–584.

(8) Във време на войната Австрия окупира двете дунавски княжества като заплаха към Русия.

(9) Мсб, кн. XXV. Тоя манастир е в Молдова.

( 0) Като художествено дело „Горски пътник” няма ценност, но неговото влияние не зависеше от художествеността му. Това, което днес намираме каго голям недостатък у него, публицистическия дух и патриотическата риторика, беше за онова поколение най-висо¬кото качество. Същото може да се каже за песните на Добри Чинтулов и на Стамболова.

(11) Не е никак чудно, че Раковски е имал такъва теория. Друг един българин от неговото време Пиколо, родом от Търново, учен с европейско име, автор на ценни трудове от областта на елинската филология, мислел, че Мирмидоните, чийто крал бе възпетия в „Илиядата” Ахил, били българи.

(12) Писмо на Хр. Д. Караминков до Неофит Рилски, Д-р Б. М. Андреев, Българският печат през Възраждането, стр. 59.

( 3) Това мнение, споделяно от много от съвременниците, се нуждае от нова преценка, що се отнася до Александър Екзарх. Една от най-любопитните фигури на Възраждането, той не е никак изучен, макар в Н[ародната] б[иблиотека] да стои неговата обширна архива. Отношенията му с патриаршията са наистина съмнителни, но ний видяхме, че той все пак обнародваше дописките на Д. Миладинова против Мелетия. Трябва да отбележим също, че на 20 август 1859 г. Раковски му пишеше едно много при¬ятелско писмо, в което наричаше „Цариградски вестник” „Народно уръдие“. Фактът остава обаче, че той не се ползуваше с общо доверие.

(14) Боян Пенев в своята кратка, но пълна със съ¬държание студия за Раковски бележи: „Най-невъздържано са написани в „Дунавски лебед” статиите против унията и против техните органи, български и чужди; особено е безпощаден Раковски към Др. Цанков „недостойнаго подкупника и придателя отечества, заблуденаго Лъже Българина“, и към неговия вестник „България”.

(15) Светослав Миларов в неговата „История на българския народ”, тъй бляскава и тъй незаслу¬жено забравена.

(16) Никола Трайков, Писма от Охрид до Раковски. „Зора”, 21 декември 1941.

(17) Тая преписка между двамата от тогава не е спирала. От Загреб, дето Константин бе отишъл за напечатване на песните, той изказваше пак на Раковски, в отговор на едно негово писмо, своите горещи чувства: „Радите, колку повике радите, толку повике честите народ-ността ни, толку по-високи услуги правите на жертвеник от отечеството ни, и толико повике привлеквите народната любов“.

(18) С. Каракостов, Македонски възрожденци, с. 115.

(19) Йосиф Дайнелов – виж М. Арнаудов, Съчинения на Г. С. Раковски, стр. 732, 734–745.

(20) Още в началото на XIX в, френският пътешественик граф Шоазьол-Гуфие говореше за разпростра¬нението на българите. Ами Буе в 1840 г., Сиприен Робер в 1844 г., едновременно с тях и Шафарик опре¬делиха точно етническите граници на българския народ.

(21) Александър Екзарх още в четиридесетях години пращаше до правителствата на Франция, Англия и Русия мемоара върху положението на българския народ, но неговите постъпки бяха доверителни и се губеха в архивите.

(22) В английските архиви ние намерихме броеве от „Дунавски лебед”, приложени към рапортите на ан¬глийския генерален консул в Белград Лонгуърт.

(23) М. Арнаудов, Г. С. Раковски, с. 179.

(24) 15 ноември 1860.

(25) Изглежда, че това е погрешно. Френският сътрудник на Раковски бе Шарл Арен. Но може би Урбон да е бил негов псевдоним.

(26) Принц Наполеон бе братов син на Наполеон I, и син на крал Жером Вюртембергски.

(27) При едно ново посещение в Букурещ (1863) българите му подадоха молба.

(28) Тоя план напомнюва по странен начин всички планове за унищожението на Турция, правени в Европа през седемнадесетия век от тайни пратеници на християните до разни дворове. Както те, така и Раковски вярваше, че Турската империя е гнила, и, че, като се раз¬клати, ще рухне. Такава идея е давал между други и Охридският патриарх Атанасий, когато е тропал на вратите на разни държави в Запад, за да ги подканя за война срещу Турция.

(29) Д-р Вълкович му предложи от Париж своите услуги като лекар.

(30) Стефан Каракостов, ц. с. 103.

(31) Тоя разказ опровергава легендата, че Богориди дал на Раковски 4000 минца за легията.

(32) Тук е забъркана и една друга история, но няма да се спираме на нея.

(33 В споменатия вече „План” се казва, че полкът, който ще тръгне от Сърбия, т. е. легията, ще има главното командуване на всичките въстаници. „То ще си състави и временно правление“. В черновката стояло ... „от най-достойни и опитни людие.“ Но Раковски зачертнал сетне тия думи. Той смяташе, че достойният и опитен човек е намерен в неговото лице.

(34) М. Арнаудов, Г. С. Раковски, с. 71.

(35) Д. Т. Страшимиров, Васил Левски (т. I. Извори) с. 620. Кършовски разправя за излавянето на сръб¬ските бегълци от Белград една много любопитна ис¬тория. Между сръбските жандари имало и българи. Един от тях, някой си Вълко от Клисура (Пловдивско) и трима негови другари извадили сърби из под малакофите на жените им. Малакофи се казваха дългите и много широки рокли на онова време.

(36) Колкото невероятно и да е, намериха се в наше време българи, които да пишат, че Раковски избягал в Топчидер. Вж. в. „Мир”, 4 февруари 1922 г.

(37) Захарий Стоянов, Васил Левски, 1943 г.

(38) В „Кървава песен” Пенчо Славейков описва и тая сцена:

„Ядовно Михаил назад изви глава

И с огнени очи наоколо обшари

„И тук ли липсуват пак моите кокошкари?

От нейде-си едвам обади се един,

Едчичък сърбин сал, едничък майчин син.

Отново Михаил: „А твое име? – Гавра? –

Избухна като топ отвсъде смях и гавра –

И князът, със свитата не се видя биля

Нога одра навън и де се запиля.”

(39) Жизнеописание митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила, Мсб, кн. XXV.

(40) Бесарабските българи бяха поискали да се създаде едно отделно епископство за тях, като посочили Натанаила за тоя сан. Румънското правителство се съгласило на това, но под едно условие: Натанаил да се откаже от Зографския манастир и от българската си народност „Se fie curatu Román“, да станеш чист румънин, му казал министърът по църковните работи. „На това, пише македонският духовник, казах на Обудеску: „Там ме няма мене.”

(41) Отче.

(42) М. Арнаудов, Съчинения на Раковски, с. 679.

(43) Баварският крал Лудвиг I.

(44) Cambridge Modern History, т. XI, с. 533.

(45) Политическите отношения сръбскаго княжества с България в днешните времена.

(46) Cambridgé Modern History, с. 537.

(47) За ходенето на Раковски в Рилския манастир не се знае от други източници.

(48) Христо Н. Македонски, Записки, с. 27.

(49) Те бяха, освен Христо Македонски и Петър Стоянов, Манол Наков от с. Долни Тодорик, Пано Стоянов от Берово и Илия Минчев от Неврокопско.

(50) Раковски виждаше извратените нрави на старите гърци, отразени в тяхната митология: „Боговете и Бoгините им ся представляват пияници, блудници и содомци! Завистливи и гонители един против другиго, лукави и лъскатели, низки и нищожни... Афродитиното блудство, дъштеря Зевсова, с Марса и уловлението й от мъжа й Ифеста, после тържественото й обличение пред сичките богове и богини, хватена и склещена гола, на блудната постеля с любовника си Марса, от невидимите примки, кои мъжа й бе подложил тамо, и после изгонението й от Олимба, тия сички, както и множeство подобни тям, никакво нравствено или отвлечено и приносно добро тълкувание не могат има освен скотски развратности, чърти стараго живота на гръците!“

(51) Felix Bamberg, Geschichte der Orientalischen Angelegenheiten, c. 345.

(52) Куза не беше подготвен за своята мисия. Неговото издигане се дължеше на щастливи случайности. Първият тласък му даде българинът Николаки Богориди, който в битността си княз–намесник на Молдова го взе при себе си като адютант и в разстояние на 48 дни, с три последователни указа, го направи от прапорщик майор.

(53) Раковски никъде не оставаше незабелязан, както в Белград, както в Атина, тъй и в Букурещ той за¬върза сношения с политическия свят. Двама ог най-видните участници в свалянето на Куза, К. Росети и Братияно го посещавали преди това събитие.

(54) Ние употребявахме думата Румъния за по-голяма леснина в изложението. Но това име Влашко и Молдава взеха едва сега, при княз Карола.

(55) М. Арнаудов, Раковски, с. 88.

(56) Г. Д. Начович – вж. Б. Пенев, ц. с., с. 124.

 

* * *

 

СИМЕОН РАДЕВ
ИЗ „ПО ПЪТЕКИТЕ НА ИСТОРИЯТА“

ЕДИН ФРАНЦУЗИН – СЪТРУДНИК НА РАКОВСКИ

Френските статии в „Дунавски лебед“, писани на такъв безупречен език, от самия Раковски ли бяxa или от някой чужденец? Една находка в английските архиви ни дава възможност да отговорим на тоя въпрос: Раковски имаше един сътрудник - французин. Това сътрудничество не беше току-тъй случайно. То се поставяше много обяснимо в рамките на епохата и в насоката на Раковски - насоката му тогава, защото в своята бурна дейност Раковски има посоки не една. Но нека изобразим обстановката и го покажем в нея.

В 1860 г., когато Раковски почна да издава в Белград „Дунавски лебед“ българското движение за самостойна църква влизаше вече в своя решителен ход. Борбата се водеше, както през цялото време на Възраждането, с висок пламен на на¬родния дух, но и с голяма мъдрост. Българските искания се сблъс¬каха наистина с мудността на Пор¬тата, у нея обичай вековен, и с нейната мнителност, хитро подклаж¬дана от гърците. Налагаше се умение срещу едното и другото. Не беше зле, щото турското правителство да се бои, че, ако на българите се откаже всяко удовлетворение, те ще се поддадат на изкушения от вън и ще да се размирят както съседите им. Но още по-необходимо беше то да се убеди, че българският народ, от всички подвластни народи на Турция най-многобройния, поставен в сърцето на европейските й владения, по всички пътища за Цариград, можеше да стане, ако се признаят законните му права, опора на султановия престол. Към под¬държането на такова убеждение у турцитe бяха насочени усилията на големия български водител в Цариград д-р Чомаков.

В различие от другите апостоли на революцията, които дойдоха след него, Раковски схващаше всичката историческа важност на Църковния въпрос.

Той разбираше и тактиката на Чомакова. И ето, в първите броеве на „Дунавски лебед“ виждаме го него, Раковски - човекът, който в 1842 г. прави заговора в Браила за мина¬ване на Дунава с шепа бунтовници, който през Кримската война води чета в Балкана, чакайки да пристигнат русите - виждаме го да прогласява, че, както било добре явно „отоманскому правительство и всем европейским силам българите не били извършвали срещу турската царщина никакво безчинно движение“. На 12 октомври 1860 г., като се позовава¬ше на правдините обещани от Пор¬тата с един тържествен акт, той пишеше, че българският народ „съобразиящ сия с днешная политика чака с нестърпением изпълнение Хати Хумаюна, отдаваящ молитви за благоденствие Н. В. Султана ради человелюбивото му решение, кое е твърдо намерение издал да улекчи и положи веки сички си подани в равноправность“. Това умонастроение не продължи обаче много у Раковски. Нови небосклони се отваряха пред него и почнаха да завладяват въо-бражението му.

Докато българите водеха своята мирна борба за народна църква, не твърде далеч от тях ставаха събития, които изменяваха картата на Европа и нейния политически климат. През пролетта на 1859 г. Напо-леон III мина Алпите, и заедно с войските на Виктор Емануила нанесе на Австрия ред бързи и громки по¬ражения, след които владяната от нея Ломбардия с Милано биде при¬съединена към Пиемонт, носителя на италианската национална мисъл.

Пламваха и останалите италиански земи. През април 1860 г. Гарибалди, със своя легендарен легион на Хилядата (в който имаше и един българин) се яви като гръм в Сицилия и от там мина в Неапол.

Стана така едно историческо чудо.

Италия, раздробена от незапомнени времена и за която се казваше, че е само едно географическо понятие, се обедини с един неудържим порив под скиптъра на Виктор Емануила, като изключим Венеция, до 1866 г. под австрийско владичество, и Рим, до 1870 г. в ръцете на Папата. Една светла надежда се роди тогава в душата на потиснатите народи. С италианското обединение се извършваше толко въжделения пробив в Свещения съюз на Метерниха, който беше прогласил за ненарушими границите, чертани от минали насилия, и искаше да направи от игото на поробените, вечност. Европа минаваше под знака на народностите.

Какъв ек имаха тия събития в българските земи не е известно добре: това ще покажат бъдещи издирвания. Но впечатлението от тях върху Раковски беше грамадно и стана скоро решаваще. То го повърна безвъзвратно към революционния му път. Друго едно обстоятелство силно спомогна за тоя обрат у него: на сръбския престол се възкачи Михаил Обренович. Една нова ера се отваряше сега за Сърбия. До княз Михаила сръбските владе¬тели гледаха главно как да затвърдят положението си, бъдещето на своя дом, и търсеха сянката на сул¬тана. Те мислеха, разбира се, да разширят Сърбия, но както селянина мисли да разшири нивата си. В действителност погледите им не оти¬ваха много по-далече от някогашния Белградски пашалък. Понятие за на¬ционално обединение им липсваше. Националната мисъл в Сърбия се явява едва сега с княз Михаила. Възпитан в чужбина и с европей¬ски кръгозор, обладан от този дух на времето, който беше раздвижил народностите, насърчен от примера на Италия, той мечтаеше да обедини сърбите и, по възможност, цялото южно славянство на Балкана. Не знаем как Раковски влезе в сношения с него, но между двамата едно разбирателство не беше мъчно. Княз Михаил искаше да играе, начело на Сърбия, ролята на Виктор Емануила; Раковски, между българите, ролята на Гарибалди. Обаче, срещата на намеренията между тях не е могла да отива по-нататък.

Каквото да се тълкува, Раковски никога не е мислил за една Югославия под княз Михаила, която да включва и българите. Преди всичко той, подобно на всич¬ките големи хора на Възраждането, имаше такова високо представление за духовните сили, вътрешната мощ и историческото призвание на българ¬ския народ, че нито за миг не би приел за него едно положение на неравенство пред който и да е съсед. Личната амбиция на Раковски беше друго едно препятствие. Българ-ският престол, той готвеше не за другиго, а за себе си: разказите на не-гови съвременници не остават съм¬нение в това. Самата истина е, че в съюза между Раковски и княз Ми¬хаила всеки от тях имаше своя план: Михаил - да употреби българите, Раковски - да си послужи със Сърбия.

Не ще съмнение, Раковски знаеше добре, че княз Михаил е твърде малък, за да повдигне сам Източния въпрос. Но достатъчно беше той да създава повод за неговото повдига¬не. Останалото беше работа на Вели-ките сили. А две от тях, Русия и Франция, даваха на вид добри на¬дежди.

След Кримската война Горчаков изрече прочутата фраза: „Русия не се сърди; тя мълчи и размишлява.“ Плодът на тия нейни размишления беше решението й да преследва своята по¬литика към Цариград не вече с воюване срещу Турция, а чрез насърчение и подкрепа на християнски¬те народи. Една промяна се беше извършила и във френската политика в Изток. Наполеон III се явяваше се¬га и тука застъпник на принципа на народностите, обявен от него в Италия. Между Франция и Русия в действителност почна едно сближение едва-що се бяха минали две години от края на Кримската война. Източният въпрос, който беше ги изпречил една срещу друга, ставаше сега, по един от тия обрати, не редки в историята, тая именно почва, където се съчетаваха най-добре техните настроения.

Раковски кроеше своите планове с княз Михаила, но с очи обърна¬ти към европейското положение. В Русия, въпреки всички разочарования, той продължаваше да храни вяра. Ан¬глийските известия от Белград го показват в тесни връзки с русите, проводник на тяхната политика и под тяхно покровителство. Отноше¬нията му с французите са били също отлични, ако се съди по високо¬то мнение, което изказвал за него френският представител, Дозон, бъдещия преводач на българските на¬родни песни. Желанието на Раковски да намери за своите планове опора във Франция личи и от езика, който той държи в „Дунавски лебед“ спря¬мо нейния император. Наполеон III, избран за председател на Френската република, стъпил сетне на френ¬ския престол чрез клетвонарушение и измяна, беше за хората на демо¬крацията, между французите както и в чуждия свят, един престъпник. Достатъчно е да си спомним за сти¬ховете на Виктор Юго в „Les Chatiments“, тъй пълни с гръмотевици и презрителен смях. Но Раковски не беше Ботев, нито Левски. Той нямаше абсолютни понятия, освен ко¬гато бе дума за славата на българския народ и неговото бъдеще. Какво му важеше нему, че Наполеон III е угнетител във Франция, щом като вън от нея той идеше в помощ на угнетените? Той виждаше в него единствено възвестителя на принципа на народностите, „народное право, за извършвания което даде първый постъп“. Поради тази за¬слуга Раковски му прощаваше, че изневерил на демокрацията; намираше даже, че добре сторил, като съборил републиката. „Тойзи Наполеонов сегашен постъп, пише той в „Дунавски лебед“ (т.е. войната за обединението на Италия), не е друго освен оправдание неговия политики, що от демократ постана монарх. И действително, кога са размисли зряло, вижда са, чи тойзи начин правления е много по-добър и по-полезен нежели демократическое съ-брание кое никоги не може да бъди без вълнения и немирности, и най-малко между французкому народу.“ Не са тия мисли в истинския дух на Раковски, борец за свободата, нито са в духа на Възраждането, тъй дълбоко проникнат от свободолюбие. Но той ги изказваше в поли¬тика. В заключение той пишеше: „Наполеон III днес е народен човек и много са още от него ожидава.“

От френския император Раковски очакваше нови застъпничества за народностите: там беше ключа на неговите възхваления. Но имаше ли той някоя по-определена причина да се надява, за своите големи планове, на помощта на Франция? Получил ли беше от някои френски среди насърчение?

Както е известно, дипломацията на Наполеон III беше пълна с тайн¬ствености. Покрай офицалните си агенти, той имаше и други, прикрити. Последните много често най-добре знаеха неговата истинска политика. Освен агентите на Наполеона III, шареха по някой страни и агенти на неговия братовчед, принц Наполеон. Бащата на тоя принц, Жером, бе¬ше във времето на брат си, големия Наполеон, крал на Вестфалия, и синът търсеше сега един престол за себе си. Той го търсеше вред, дето някой народ имаше да се освобождава. Мечтата, която той храни за малко време да царува във Флоренция като велик херцог Тоскански, биде осуетена от италианското обедине¬ние. Сега погледите му отиваха към Полша, където умовете кипяха вече за революцията, която избухна в 1863 г.; към Унгария, която Кошут зовеше от изгнанието си за бунт; към румъните, които след обеди¬нението на Влашко и Молдова искаха чужденец за княз. Заинтересува ли се той също за българите и от кога? Имаме за това една сигурна дата. През есента на 1868 г. големия приятел на българите в Англия лорд Странгфорд пишеше в лон¬донския в. „Pall Mall Gazette“, че няколко, седмици по-рано през едно пребиваване на принц Наполеон в Букурещ, един български революционен коми¬тет, вероятно тъй наречения Комитет на младите, му поднесъл един таен мемоар. Но в английските архиви има известия, от които би могло да се предполага, че един от хората, които водеха пропагандата за него, беше във връзка с Раковски още при основаването на „Дунавски лебед“.

През март 1861 г. английският генерален консул в Белград, Лонгуорт, донасяше, че „сътрудникът на Раковски в списването на българ¬ският вестник и авторът на френ¬ската част в него бил френския политически агент Утърбон“.

Кой беше тоя Утърбон? Лонгуорт говори за него в няколко свои рапорти. Утърбон дошъл в Белград от Гюргево, отдето бил екстерниран по искането на австрийския консул заради бунтовнически проповеди между населението. В него време маджарите крояха въстание и в съгласие с правителство¬то на княз Куза гледаха да прекарат оръжие през Румъния. По-вероподобно е да се предполага, че Утърбон е бил подозиран в на¬меса в тоя заговор. Утърбон се явил в Белград като кореспондент на парижкия в. „La Constitutionnel“, но види се това беше само маска за не¬го, тъй като при проверка, ний не на¬мерихме никакви негови дописки в тоя вестник. В Белград пристигнал и някой си Рение, който според австрийския генерален консул, се установил тук като посредник за сношения с водителите на рево¬люционното движение в Маджарско и други страни. Рение бил накрай изгонен от сръбската полиция, по искането на Австрия, но можал да се задържи за известно време благодарение на покровителството на Утърбон. Трябва да се предполага следователно, че Утърбон е бил влиятелен със своите връзки. Лонгуорт бележи наистина, че той посещавал често Френското генерално консулство и Руското, особено последното. „Г-н Утърбон, донасяше той на 19 март 1861 г., се отличава с неуморна дейност. Преди няколко месеца авантюрист в оскъдица, той е сега снабден от някой източник с добри средства не само за неговите нужди, но и за преследването на политическите му интриги. Той принадлежи на ултралибералното течение в политиката и няма съмнение, че първоначалната му цел в тия страни е тая на революционен пратеник.“ Нека отбележим, че към либералното течение принадлежеше и принц Наполеон, който правеше опозиция на своя августейши братовчед. Намекът за принца ставаше съвсем ясен по-нататък. „На служба у кого е Утърбон, пишеше Лонгуорт, не мога да кажа положително, но слушам, че Париж е сега център на революционна пропаганда за чужбина и че един виден член от императорското семейство не е чужд на нейните действия.“ Изглежда, че г. Утърбон, който работи под вдъхновението на тия групи е подкрепял и поощрявал с всичките си сили въстаническото движение в Маджарско.

Тук свършват известията за Утърбон. Те не хвърлят достатъчна светлина нито върху неговата личност, нито във връзките му с Раковски. Но те помагат да се повдигне малко завесата върху съприкосновението на родоначалника на българското революционно движение с революционната вълна в Европа през тая романтична епоха.

Публ. във в. „Зора“, бр. 5925, 19 март 1939 г., с. 7.