НЯКОЛКО МАЛКОИЗВЕСТНИ ЩРИХИ КЪМ ОБРАЗА НА ЦАР ФЕРДИНАНД И ОТНОШЕНИЯТА МУ С РУСИЯ

(СПОРЕД СИМЕОН РАДЕВ)

Една от характерните особености на личния режим на Фердинанд е правото, което получава с изменението на Търновската конституция да сключва и подписва тайни договори с чужди страни без да се допитва или да информира правителството и Народното събрание. Своята тайна дипломация той води и преди това, а истината за нея все още не е излязла на бял свят. За своята дейност монархът не се отчита пред никого, което му е гарантирано от конституцията, а и плодовете от тази му безотговорна дейност няма да закъснеят.

 

Симеонрадевия шедьовър „Строителите на съвременна България“ така и остава недовършен. Неговият трети последен том завършва с избора на Фердинанд Сакскобургготски за български княз. Фердинанд следи с интерес и страх статиите на младия вестникар, публикувани във в. „Вечерна поща“, където често пъти и той е обект на жилещото му перо, а след излизането от печат на „Строителите“ и бързото разграбване и на двете им издания, Фердинандовите опасения се увеличават. Страхът на монарха от перото на С. Радев се потвърждава от царица Елеонора, която му предава по време на един прием желанието на Фердинанд да не продължава „Строителите“, а чрез един от министрите му се предават думите на царя: „Този човек ще ми бърка в душата.“

В излезлите 7 тома със спомени „Лица и събития от моето време“ Симеон Радев не веднъж се спира на своите впечатления от срещите и разговорите си с българския монарх Фердинанд Сакскобургготски. Там където е необходимо да допълни спомените си с още информация той се позовава на документи от Министерство на външните работи и изповеданията, както и на публикуваните документи в тъй наречените цветни книги на министерствата на външните работи на други страни. Често пъти в своите писания той цитира достъпните му по онова време спомени и дневниците както на наши, така и на чужди политици, държавници и дипломати.

Оказва се, че някои от най-важните за нашата история документи са му били недостъпни, както на него когато пише спомените си и „Строителите на съвременна България“, така и на нас днес. Макар, че значителна част от замъкнатите от Фердинанд документи от Тайната канцелария на двореца и от МВнРИ по време на бягството му в началото на октомври 1918 г. вече са в България, все още има документи, които са в неизвестност или са унищожени, за да се прикрият следите от престъпните действия на този височайши интригант и себелюбив монарх. Не бива да се забравя и факта, че след 9 септември 1944 г. съветски емисари също грабят едни от най-важните документи от МВР и МВнР и днес те се съхраняват в т.нар. „Особый архив“ в Русия. Липсват и най-важните документи от българските легации в Петербург, Москва и Цариград.

В спомените си С. Радев бележи, че до някои важни външнополитически документи се докопва благодарение да добрите си отношения с ген. Рачо Петров, който ги е замъкнал в дома си след оставката на кабинета. Същото може да се установи и след преглеждането на личните архиви и на други министър-председатели или министри, на които архивите са предадени на държавно съхранение, като например архивите на д-р Константин Стоилов, д-р Васил Радославов, Андрей Ляпчев, сем. Гешови, ген. Рачо Петров и мн. др. Вероятно поради недоглеждане от членовете на династията някои важни външнополитически документи са запазени в замъкнатия в Кобург архив от Фердинанд, след това прехвърлени и обработени по най-безобразен начин в Хувъровия институт в САЩ и вече на съхранение в Централния държавен архив. От тези случайно запазени от проведената чистка писма на Фердинанд със сина му Борис може да се види, какви важни документи за нашата история са безвъзвратно загубени.

Благодарение на публикуваните вече спомени на С. Радев днес може да възстановим доста пълнокръвен образ на този злополучен за народа ни монарх. С особена стойност са тези откъси от тях отнасящи се до сключените с Фердинандово участие тайни договори с Русия през 1902 и 1907 г. В случая с тези договори може да се каже, че „Лисицата“ Фердинанд беше надхитрена от руска страна, но негативите останаха за целокупния български народ, който беше сполетян от сътворените от Фердинанд и неговите послушни царедворци, министри и военни две национални катастрофи. За да избегне народното възмездие той скоропостижно се измете от страната, псувайки я на маджарски и проклинайки народа й, но награбил цяла влакова композиция с ценности, произведения на изкуството, документи и какво ли още не. Явно позабравил за срамното си бягство по време на управлението на Андрей Ляпчев той настоява да се върне в озлочестената България, за да присъства на сватбата на сина си. Ляпчев категорично му отказва. Тук трябва да припомня и един друг важен факт, свързан отново с Ляпчев и С. Радев. Те, двамата, заедно с ген. Иван Луков подписват в края на септември 1918 г. Солунското споразумение за излизане на страната ни от Първата световна война и Ляпчев е човекът, донесъл му мнението на Антантата, изразено чрез маршал Франше де Епре, че той не може повече да стои на българския престол. За чест на българските управляващи до 9 септември 1944 г. трябва да отбележим, че те не допуснаха този злосторник да се върне жив в озлочестената от него земя, докато днес някои се опитват да го върнат поне мъртъв в Родината ни. За съжаление трябва да отбележим и друг важен момент от величаенето на този монарх, довел народа ни до две национални катастрофи, по време на отбелязването на годишнината от Независимостта на България. Къде вярно, къде невярно от екрана и от пресата ни заливаха с лъжи и преиначавания на историческите факти около Независимостта и пресилване на неговите заслуги, а е известно че дори манифеста, който прочита в Търново на 22 септември 1908 г. е написан от министър-председателя Александър Малинов.

Сега са отдадени на забвение и неговите „заслуги“ за свалянето на Стефан Стамболов именно с помощта на онзи Таташчев, който предлагаше България бъде постигната от съдбата на непослушната Полша и да бъде раздадена на комшиите ни сърби, гърци и румънци като се остави само една полоса по черноморското крайбрежие за пряк път за руските стремления към Цариград. По онова време на всички е било известна неговата роля в покушението срещу Стамболов, че дори вдовицата му публично връща изпратения от Фердинанд венец, а вдовицата на д-р Константин Стоилов отказва да предаде на дворцовите пратеници кореспонденцията на Фердинанд с покойния й съпруг. Днес все още тази ценна кореспонденция е в личния архив на д-р Стоилов и стои непреведена и непубликувана.

По някакво недоглеждане тайната българо-руска конвенция от 1902 г. беше запазена сред заграбените от Фердинанд архиви, както и в Стоян Даневия архив, но за съжаление тайния договор от края на 1907 или началото на 1908 г. не беше открит сред завърналите се документи. Днес ние разполагаме с него след публикацията му във в. „Работнически вестник“ препечатан там от направените разкрия от немската и австрийската преса. Явно, че С. Радев не е успял да се добере до този документ, подготвен с прякото участие на Фердинанд и на руският велик княз Владимир и верните Фердинандови царедворци по време на кабинета на д-р Петър Гудев Димитър Станчов, ген. Данаил Николаев и ген. Стефан Паприков. Договорът е подписан в Евксиноград през септември 1907 г., когато великият княз Владимир идва в България, за да участва в празненствата по случай годишнината от Руско-турската война. Тъй като в публикувания текст на договора не е отбелязана датата тя бе установена от спомените на С. Радев, който преразказва разговора на френския пълномощен министър в България Морис Палеолог с Фердинанд. От самия договор, се вижда че Д. Станчов е министър на външните работи, а ген. Д. Николаев е военен министър. По това време дипломатически агент на България в Петербург е ген. Ст. Паприков и всичко това става по времето, когато министър-председател е д-р Петър Гудев, а правителството се води, че е излъчено от партията на стамболовистите, възглавявана от д-р Никола Генадиев, който е само министър на търговията и земеделието. На него Фердинанд му няма никакво доверие и не му възлага формирането на кабинета след убийството на Димитър Петков, тъй като го е обявил за свой личен враг № 1 и ще видим, че няколко години по-късно чрез ген. Сава Савов ще поръча на Тодор Александров неговото убийство. Изпълнението на поръчката ще позакъснее и ще бъде изпълнена чак през октомври 1923 г. по време на управлението на наследника му цар Борис III, но това е вече друга тема. Тук трябва да се отбележи и факта, че участниците в този заговор по подписването на тайния българо-руски договор не са оставили свои спомени  и дневници, а и архивите им са в неизвестност, а това което е на държавно съхранение е непълно, което означава че следите са напълно заличени.

Колкото и да се доверява на М. Палеолог Фердинанд засяга въпроса за българската независимост, но без да влиза в подробности.

От спомените на С. Радев става за известно още, че чрез него Палеолог прави предложение до д-р Н. Генадиев, че ще осигури подкрепата за едно по-ранно обявяване на независимостта на България, като дори чертае и условията за осъществяването му. Но за това ще прочетете по-долу от текста на самия С. Радев.

Но с най-голямо значение са спомените на С. Радев, който дава подробности около връзките на Фердинанд с Русия и неговите приятелства в императорския двор. Тук ще срещнете и важни моменти за времето когато е подписана и Тайната руско-българска военна конвенция от 1902 г. от правителството на д-р Стоян Данев, отново в присъствието на Фердинанд.

В седемте тома от спомените на С. Радев значителна част са посветени на царуването на Фердинанд и мемоаристът не един път се връща на срещите и разговорите си с него, както и на събрана информация от негови съвременници.

Ако член 10 от договорът от септември 1907 г. гласи, че „на България се признава правото, да издействува незавимостта си от Турция и превръщането си в независимо царство. Русия се задължава в такъв случай да издействува одобрението на подписавшите Берлинския договор Велики сили“ то и в разговорите си Фердинанд набляга на този важен момент, че без Русия не може да бъде обявена независимостта на България. Но на каква цена, това е друг въпрос и за машинациите и заиграванията на Фердинанд с Русия както се вижда от развитието на събитията щеше да плаща българския народ.

По-долу ви предлагам само извлечения от спомените на С. Радев и то в частта им за неговата тайна дипломация с Русия. Пълните текстове на спомените може да прочетете в излезлите досега седем тома от тях.

Цочо В. Билярски

 

ИЗ „ЛИЦА И СЪБИТИЯ ОТ МОЕТО ВРЕМЕ“

 

От Палеолога чух за пръв път и това, че в решителната фаза, в която влизаше въпроса за неговото признаване от Русия, Фердинанд имал като свой застъпник в Петербург великия княз Владимир Александрович, чичо на императора, и жена му Мария Павловна. Те и двамата посещаваха често Париж и Ница и взимаха участие в шумния живот на света, който се забавлява. Там бе ги срещнал Фердинанд и бе завързал с тях лични връзки. Особено приятелство се установило между него и великата княгиня, която той направи всичко, за да очарова. Той наистина, и после, когато толкова много държал да й покаже чувствата, които тя му вдъхновявала, че когато му се родиха синове, кръстил ги на нейните.

Ще видим по-късно, че тя го ожени за царица Елеонора. Великият княз Владимир и Мария Павловна нямаха впоследствие никакво влияние в руския двор - императорът ги ненавиждаше - но в началото на царуването на Николай II те можеха още да играят една роля. В каква мярка те можеха да въздействат за признаването на Фердинанда е мъчно да се знае, но поддръжката, на която той разчиташе, те му я дадоха.

Греков беше приготвил своята листа и щеше да се представи на княза, когато получи следното писмо:

„Бае Греков

Папанчев беше писал във в. „Сливен“, че по месец май великият княз Владимир щял да пътува из България. Аз помислих тогава, че това известие [e] една русофилска измислица, пусната с цел на пропаганда. Сега обаче видях, че тая новина се потвърди от Петербург. Аз гледам на пътуването на този княз в България като на една опасна агитация, опасна за княза и за отечеството и по тия причина не желая да бъда член на един кабинет, който ще фаворизира тая агитация. За това те моля да не ме туряш в числото на колегите си в случай, че се споразумееш с Радославова за съставянето на кабинета. Не мисли, че това е един претекст от моя страна, за да се откаже от министерството, аз и без такъв претекст мога да не влизам в него; това е един истински страх, един протест в душата ми против тая агитация, против това усилно подкопаване на България.

Твой предан Г. Д. Начович.“

Личността на Фердинанда беше много сложна. Трябваше да направя неговия портрет, когато имах силите, с които писах „Строителите на съвременна България“, така лесно, като че ли си играех с перото. Сега е късно. Сега повече зная, но по-малко мога. Политиката му, обаче, е много ясна. Две главни черти господствуваха над нея: желание да бъде добре с Русия, страх от нея. Имаше голяма разлика между чувствата спрямо Русия на княз Александра и тия на Фердинанда. Племенник на императрицата Мария Александрова, Батенберг обожаваше Александра II, който го тури на българския престол и беше, докле живя, негов покровител. Но той гледаше на русите с една антипатия, която беше почнала, може би, преди да дойде в България, през пребиванието му в Петербург, но която се засили още повече в София от дръзкото отнасяне спрямо него на руските представители. Не мога да кажа, че Фердинанд обичаше русите - той не обичаше никого. Но нямаше и омраза към тях като народ. Единствените верни приятели, които той е имал - верните към него, той към тях - бяха в Петербург великият княз Владимир и великата княгиня Мария Павловна. Така трайно бе у тоя променчив човек чувството му към тях, че след Октомврийската революция, когато семейството им се разпръсна в изгнание, той пожела да ожени цар Бориса за унуката им великата княгиня Кира. Посещенията в Петербург бяха едни от най-големите задоволства на неговото царуване. Еднъж цар Борис ми каза в Лондон: „Тук се чувствувам най-добре.“ Същото можеше да каже и Фердинанд, когато се намираше в руския двор. Никъде той не е бил посрещан с толкова почести; никъде предмет на такива ласкания. Каква разлика между атмосферата, която той намираше в Петербург и тая във Виена. Разказвал съм как Франц Йосиф му е говорил строго и колко понякога Голуховски е бил груб спрямо него. В Петербург той се чувствуваше отвред обкръжен от внимания. Русите гледаха на всяка цена да го спечелят и, знаейки го тщеславен, се стараеха по всякакъв начин да задоволят тщеславието му. От руските дипломатически представители в София аз съм познавал лично двама: първият, който дойде след помирението, Чариков, и предпоследният, Неклюдов. И двамата са ми казвали, че при ауденцията си при императора преди да заминат за София той им е поръчвал да се стараят да бъдат в добри отношения с Фердинанда и да добият доверието му. Във времето на Фердинанда не виждаме представителите на Русия да се бъркат, както някога, във вътрешните работи на България. Отбелязах, че в 1899 година Бахметиев се произнесе против едно правителство, възглавявано от Радославова. Но това бе тъкмо по угодата на Фердинанда и по всяка вероятност уговорено чрез Грекова. Каквито и почести да се трупаха върху него, когато посещаваше Петербург, те можеха за момент да удовлетворят неговото взискателно честолюбие, но не да разсеят у него подозренията му от Русия. Това чувство, с което той стъпи в България против волята й, тоя страх, че от там го грози опасност за неговия живот и за престола му, оставаше неизцерим. Уверенията, които получаваше от императора за добрите му чувства към него, от руския министър на външните работи за задоволството му от неговата политика, макар да ги приемаше за искрени в момента, когато ги слушаше, бяха безсилни да уталожат неговия безпокоен дух. Неговата мнителност си въобразяваше навсякъде руските агенти в подземна агитация против него и династията му. Помирен с официална Русия, признат от нея, той вярваше, че славянофилите, които едно време го наричаха узурпатор на българския престол, продължават да виждат в него един враг. Когато някои от тях идеха в България, той си ги представляваше в таен заговор с българските русофили, еднакви с тях по чувствата им спрямо него. Фердинанд обичаше да се оплаква. Той се оплакваше пред чужденците от българските министри, пред министрите - от българския народ, пред една държава - от друга. От русите обичаят му беше да се оплаква пред французките представители в София. Палеолог ми казваше: „Той държи с Франция, за да го пази тя от русите.“ Към нея той действително отправяше своите тревоги.

Има във френските дипломатически документи един рапорт на Де Ла Булиниер от София върху разговор с Фердинанда, много характерен в това отношение. Това било през ноември 1901 година, при д-р Данева като министър на външните работи. Фердинанд имаше причини да бъде недоволен от руската политика. Руският посланик в Цариград, Зиновиев, бе правил за ръкополагането на Фирмилияна в Скопие постъпки, против които Фердинанд се бе борил лично и до тогава с успех; той, Зиновиев, бе дал също на султана известните съвети за безогледно потушаване на революционното движение в Македония. Фердинанд, както съм отбелязвал и друг път, беше крайно чувствителен към всичко, което се отнася до Македония. Но това, което го вълнуваше главно не бе, че Русия пакостяла на българската политика, но че русите преследват неговата личност. Той излага пред френския дипломат всичките мотиви за това си недоволство: „Аз съм ненавиждан от русите, провиквал се той пред него, защото винаги съм работил, защото още работя, защото докле съм жив ще продължавам да работя за развитието у българите на чувството на тяхната националност и тяхната независимост. Всякакъв напредък направен (в това отношение) ожесточава ги против мен. Зиновиев в Цариград ме мрази; той не ще ми прости, че го разобличих и че съм провалял до сега неговите планове.“ Той се оплаквал, че руските консули в Македония казвали на населението там, че докато той стои на българския престол, не трябвало да разчитат на Русия. Това значеше в неговия настръхнал ум, че македонците ще искат да го премахват. „Това е една премия за убийство“, викал той. После продължил: „Руският дипломатически агент изглежда да споделя тази ненавист спрямо мене; защото, даже тук, аз не съм пощаден: руски пратеници, генерали, които „минават през София като туристи на връщане от Виши или от някой друг курорт“ в действителност заговорничат против мене и не се смущават да се свържат с най-отвратителната сволоч на града; те също прекарват дълги часове с политически мъже, членове на Моето правителство, и сигурно това не е само за любовни приказки.“ С особено възмущение той говорил и за някой руски генерал Боголюбов. Аз съм писал някъде защо Фердинанд беше възбуден срещу него. Когато посетил Военното училище в София, той, забелязвайки на стената гравюри, представляващи епизоди от Сръбско-българската война, бил казал с висок глас пред офицерите и юнкерите: „Трябва да се махнат тия тъжни спомени от една братоубийствена война.“ Че един русин е можал да мисли така, това е, не ще съмнение, нещо естествено, грешката му била, че изказал това си чувство публично, като един вид укор. Но Фердинанд виждаше в неговия начин на действие една обида за България и една недопустима намеса. „Коя е, питал той френския дипломат, страната ревнива за своята независимост, която би търпяла такъва постъпка?“ Той казал на Бахметиева: „Всички лица, изпратени от императора или от неговото правителство в България са сигурни да намерят пред мен най-учтив прием, най-големите внимания и най-пълни улеснения. Но разхождането по България на руски генерали, ненатоварени от никаква мисия, си присвояват права каквито нямат, са ми крайно противни.“ Френският дипломат гледал да го успокои, като казал, че руското правителство и особено руският император не могли да бъдат съучастници в такива прояви против него и че това е работа на някои екзалтирани хора. „Да, отговорил Фердинанд, аз вярвам също, че императорът и граф Ламсдорф не са подбудителите на машинациите, които ме заплашват; но те им оставят простор; и целта е, аз го зная, моето изчезване по някакъв начин и затварянето на моя син Борис в някой манастир.“ Това видение от средните векове показва до колко е било настръхнало в оня момент въображението на княз Фердинанда.

По-нататък той изказвал своето желание - по моята преценка, повтарям, съвсем искрено, - да бъде в приятелство с Русия. Приписваното му влечение към Австрия и Германия се опровергава напълно от неговите думи: „Австрия, казал той, не ще се поколебае да се присъедини към моите неприятели, нищо не ме привлича към нея, политическите ми тежнения ме отдалечават също от Германия. Защо русите не искат да разберат, че моите лични наклонности, в съгласие с националното чувство, ме обръщат към Русия и че, ако го желае, тя е сигурна да намери в мен един приятел, който не иска от нея освен да зачита неговите права? Защо трябва аз всякога да чувствувам да се показва тяхната антипатия и тяхната омраза спрямо мене?“31

След тоя разговор между княз Фердинанда и френския дипломат стана едно важно събитие в руско-българските отношения. Ръкополагането на един сръбски владика в Скопие, Фирмилиян, станало при обстоятелствата, които разказах - натиск от Русия върху султана, за да се издаде нужния берат, натиск върху правителството на д-р Данева, за да не се противи - дълбоко нарани българските национални чувства. Даже и тия, които споделяха традиционната вяра в Русия, изпитваха в душата си една скрита болка. Що се отнася до княз Фердинанда, у него трябва да различаваме. Настаняването на един владика сърбин беше голямо поражение за българската политика, поражение и лично за него като нейния висш ръководител. Той не можеше да не чувствува в това едно намаление на своя престиж. Разочарованието от него в Македония му беше също много чувствително. Имаше тук и един мъчителен удар за неговото лично честолюбие. След като се бе борил успешно с лична намеса пред султана против действията на Зиновиева, той се виждаше победен от него. В замяна на всичко това, обаче, той получаваше задоволства, които удовлетворяваха съкровените му чувства, от тоя нов образ, в който се бе показала руската политика, той очакваше едно охлаждане у българския народ във вековната му вяра в Русия, тая постоянна опасност в неговите очи. Той беше доволен също, че ударът, нанесен върху българската политика от страна на Русия, стана при управлението на една русофилска партия, която беше повикал на власт с намерение да я компрометира и да я изхаби. Когато общественото мнение в България бе тъй дълбоко развълнувано от предстоящето ръкополагане на Фирмилияна и от правителството на д-р Данев се искаше, c митинги по цялата страна и речи в Народното събрание, да се възпротиви с всичката си енергия пpед султана срещу това посегателство на българската народност в Македония, княз Фердинанд мълча. С това той смяташе, че е дал един личен залог на Русия за решението му да не се дели от нея. Така той си приготовляваше най-добрата атмосфера за неговото посрещане в Петеpбуpг. Когато той тръгна за Русия (втората десетдневка на май 1902 година) Фирмилиян не беше още ръкоположен. Но Народното събрание след бурни прения, паметни в новата българска история, беше вече гласувало дневния ред, който одобряваше д-р Даневата политика на несъпротивление. Негодуванието против политиката на Русия беше на своя връх. Моментът за едно посещение в руската столица не можеше следователно да бъде по-зле избран. Но датата беше от по-рано определена с оглед на удобствата на руското царско семейство. Освен това до шипченските тържества оставаше малко време, а трябваше да се уговори в  Петербург, при личното присъствие на Фердинанда, тяхната програма. Фердинанд презираше родните маси, но общественото мнение не го оставяше равнодушен. Залите и коридорите на Двореца, ако да можеха да говорят, биха разказали странни сцени за неговите вбесявания след прочитането на някои български вестници със скрити или явни нападки против него. Развълнуваното състояние на духовете в България не можеше да не му създава загриженост. Но зад всичко отгоре се възвисяваше у него тщеславната му радост за посрещането, което го очакваше. Имаше в тая радост и едно чувство на злобен триумф, съгласно на това, което беше демонично в неговата природа. От близки до него зная, че той никога не е тръгвал за Русия, от където бе получавал дълги години само обиди и омраза, без един вик в душата му, че в борбата с нея, той бе победил.

Фердинанд тръгна на 20-и май. Той отиде най-напред в Ебентал, от гдето трябваше да се отправи за Петербург. Ден по-рано бе заминала една делегация от Комитета за постройката на паметника „Цар Освободител“, за да поднесе на руския цар макета на тоя паметник и един албум със снимки от всички паметници, издигнати в България в спомен на Освобождението. В тая делегация влизаха руският дипломатически агент П. Бахметиев, италиянският скулптор Цоки, автор на паметника, инженер Стоимен Сарафов и Стоян Заимов, който почваше вече да прави от признателните чувства на българския народ към Русия една дълготрайна кариера на национална известност и лично благополучие. На 22 се качи на трена Драган Цанков. По едно предложение на д-р Данев, одобрено от Народното събрание, той отиваше да се присъедини към делегацията като негов председател. На заседанието в същия ден, взимайки думата пред народните представители, той заяви: „Дано решението на Народното събрание да отида в Петербург да послужи за печат на дара ни от сърдечната любов между двете династии - руска и българска, защото само тая сърдечна любов на двете династии може да служи за залог на една крепка България и на щастието на българския народ.“ Старият водач на емиграцията, който бе чакал осем години Русия да изгони княз Фердинанда от България, отиваше сега да гарантира пред нея неговото русофилствo. Остарял, той не играеше вече рoля в българската политика, но все оставаше за русите едно име. Фердинанд го водеше в Петербург, както се носят хоругви пред литейните шествия на църквата. На 23-и заминаха военният министър генерал Паприков, генерал Николаев и Радко Димитриев, тогава полковник. Радко Димитриев, един от детронаторите на княз Александра, дълго време емигрант в Русия, отиваше също като свидетел за искрената привързаност на княз Фердинанда към руската политика. Говореше се тогава, че неговото заминаване за Петербург станало по желанието на русите. Това не е за вярване. Никога, русите нямаше да кажат на Фердинанда да води със себе си един човек, който бе детронирал предшественика му. Фердинанд сам бе го избрал. В играта му с русите ние често ще го видим в неговите ръце като коз. На 25-и най-после тръгна и самият д-р Данев. Тия заминавания едно подир друго са отговаряли несъмнено на някакви съображения на княз Фердинанда, но аз не се наемам да проникне в тях. В неговия начин на мислене имаше чудноватости, понятни само за самия него. На 28-и Фердинанд пристигнал в Петерхоф, където царското семейство имаше обичай да прекарва пролетта. Българската телеграфна агенция описваше посрещането му и после всеки ден даваше подробности за неговото пребивание в Русия. На гарата той бил посрещнат от една голяма група от най-високи официални лица, начело с най-старшия от великите князе Владимир Александрович, син на Царя Освободител и Фердинандов личен приятел от лошите времена, който толкова много бе действувал за неговото признаване. Те се прегърнали. После Фердинанд в българска униформа с лента на ордена „Св. Андрей Първозвани“ минал пред фронта на почетната рота и музиката свирела българския химн. След това Фердинанд, придружен от великия княз, се отправил към двореца „Александрия“, дето е бил приет от императорската двойка, с която обядвал. От там великият княз го отвел в Големия дворец, където бил посрещнат от министъра на императорския дом барон Фредерикс и дворцовите сановници и отведен в определените за него апартаменти. Всичко бе наредено както за гостуването на един независим владетел. Едвам-що бе настанен в Големият дворец, императорът отишъл да му върне визитата. Същият ден Фердинанд заминал за Гатчино, за да посети вдовствуващата императрица Мария Феодоровна. Трябвало би един романист, за да види с въображението си това посещение и да го опише. Гатчино бе резиденцията на Александър III. Тук бе гърмял неговият гняв против „узурпатора“ и „авантюриста“, който бе дръзнал да заеме българския престол против неговото запрещение. Чувствата на Мария Феодоровна спрямо него не бяха били други. Датчанка, с отечество, от което Прусия бе отнела с война част от земята му, тя гледаше на него с омразата към всичко немско. Сестра на Валдемара, тя го виждаше сега на един престол, който българите бяха предложили на нейния брат. Какво можеше да бъде той за нея освен човекът, който след смъртта на мъжа й, бе победил неговата воля и сломил неговия завет? Каква сцена! Гордата жена принудително учтива и скрито унизена, че е трябвало да го приеме. Той дълбоко почтителен и скрито тържествуващ в своя злопаметен дух. От Гатчино Фердинанд заминал за Стрелна, дето посетил една велика княгиня и няколко велики князе, имената на които се изброяваха от Телеграфната агенция. Фердинанд обичаше тия церемониални посещения; те бяха част от удоволствието му да царува. Тук имаше за него и една актьорска роль, която той изпълняваше с наслада. От Стрелна той продължи за Сергиевка да посети херцозите Георги и Александър Лейхтенбергски. За тоя любител на историческите призивания и тук имаше какво да буди неговите спомени и да вълнува въображението му. През време на Регентството Стамболов бе предложил на Русия като приемлив кандидат за българския престол един херцог Лейхтенбергски, не помня сега кого от двамата. Той отказа, заявявайки на Александра III, че ако седне на българския престол като честен човек ще стане българин и може да влезе в конфликт с руската политика. На 20-и Фердинанд беше тържествено посрещнат в Петербург. Телеграфната агенция държеше в течение българския народ за всичко: пристигането му от Петерхоф с императорската яхта при издигнат императорски флаг над нея; с официалните власти, излезли на кея на Нева да го приветствуват; поднасянето му хляб и сол от петербургския кмет; военните почести, топовните гърмежи, поздравленията му на руски език на почетните сухопътни и морски части; минаването му, акламиран, през петербургските улици, окичени с български и руски знамена; полагането венци на гробовете на Александър II и Александър III. Пак посещения при членове на императорското семейство в столицата. Ето го и при Петербургския митрополит: един хор пее „Достойно есть“ на старобългарски разпев и митрополитът го благославя с иконата на Александър Невски. Нищо не беше пренебрегнато от русите, за да го ласкаят, и от него, за да спечели симпатиите им. На обеда в Българското дипломатическо агентство граф Игнатиев пие за здравето му. Фердинанд имаше и една пъклена наклонност, когато се намира в чужбина да обижда със своите капризи и да създава неприятели за себе си и за България. Но имаше, когато иска, и един дар да очарова. Тоя си дар той го упражни много през своя престой в Русия; някъде успешно, другаде напусто. Имаше у някои хора закоравели чувства против него, които нищо не можеше да разсее. Така бе с императора, който никога, в никой момент не почувствува доверие към него. При все това той му показваше външно всички внимания.

Кoгато Фердинанд правеше официални посещения в някоя столица той отдаваше голяма важност на това каква резиденция ще му се даде. Преди да отиде в Цариград в 1896 година д-р Стоилов трябваше да води дълги преговори кой дворец ще му определи султана. В Петерхоф бе настанен в Големия дворец и сядаше на трапеза с царското семейство. Официалната вечеря за него се даде от императора на 29-и след завръщането му в Петерхоф. Преди посещението на Фердинанда в чуждия печат се правеха разни догадки във връзка с него. Говореше се, че той щял да иска подкрепата на Русия, за да провъзгласи независимостта на Българското княжество. Тези слухове стесняваха руската политика. Граф Ламсдорф беше загрижен те да бъдат разсети, за да не се възбуждат безпокойствия в Цариград и подозрения във Виена. За това тостът на императора беше много грижливо съставен. Тук нямаше нищо, което да отвори поле за приписваните на Фердинанда амбиции. Императорът каза: „Посещението на Ваше Царско Височество начело на Комитета за построяването паметник за императора Александър II Ме зарадва особено, като доказателство за признателната памят на българския народ към моя незабравим дядо, който повика Българското княжество на независим живот. Пия за здравето на Негово Царско Височество Българския Княз, за здравето на Моя многообичан кръщелник Престолонаследника Княз Борис и за преуспяването на България, която е драга за сърцето Ми и за сърцата на всички руси.“ Изтъквайки така качеството, в което Фердинанд бе дошел, императорът гледаше нарочно да отнеме пред света от неговото посещение всяка политическа важност. Тъкмо на тая важност наблягаше Фердинанд в своя отговор. Ние, българите, рядко сме имали мярка в своята външна политика. В каквато посока и да тръгнем, ние мъкнем, като вързана за пешовете ни, своята прекаленост. Тостът на Фердинанда, като че ли беше преписан от уводните статии на в. „България“; същото многословие, същия патос. Несъмнено той е бил съставен от д-р Данева. Може би Фердинанд да бе желал да угаси малко багрите с оглед към впечатлението у другите Велики сили; но не намираше това удобно за себе си. Сам д-р Данев ми е казвал: „Когато ние сме били на власт и сме водили русофилска политика, Фердинанд никога не се е намесвал.“ Явно, че той се е боял от тях да не го злепоставят пред Русия. А може би и сам той, при обстановката, в която се намираше, упоен от почестите, които му се показваха, да се е поддал на едно увлечение, което често го водеше към велеречия. Тостът, който той произнесе, беше като химн за руско-българските отношения. „Връзките, които съединяват българския народ с руския - се провикваше той - са неразрушими, защото са кръвни и святи; те свързват България неразривно и навеки с нейната Велика Освободителка. Българският народ винаги е вярвал това; той е убеден, че и занапред в своето мирно развитие ще намира защита и покровителство под мощните крила на руския орел.“ При споменатите вече догадки в европейския печат досежно намерението на Фердинанда да обяви независимостта на България, позоваването му на мощните криле на руския орел - думи като че ли взети от Хомякова - граф Ламсдорф, тъй предпазлив в своята политика, не можеше да не почувствува затруднение. Тостовете, преди да се произнесат, са по обичая съобщавани предварително от едната страна на другата, можем да бъдем сигурни, че думите, отнасящи се до „мирното развитие на България“ са били вмъкнати по негово желание. След вечерята, на която се произнесоха тостовете, станала в парадния салон на двореца - церемонията за поднасянето на императора донесения макет от паметника, церемония необикновено тържествена, тъй като на нея са присъствували от руска страна, освен царската двойка, вдовствуващата царица, великите князе, великите княгини, руските министри, много генерали и пр. Фердинанд имаше пред себе си Русия в най-високото й, в неговите очи, олицетворение. За неговата суета не можеше да има по-голяма наслада. Той като че ли бе създаден от природата за такива обстановки; притежаваше всичко нужно за това: осанка, държание, дикция. С няколко думи за увековечаването на българската признателност чрез издигането паметника на Царя-Освободител, той поднесъл макета на императора и го нарекъл „покровител на българския народ“. След това дядо Цанков поканил руския цар да присъствува на тържественото освещаване на паметника.

Така се свърши официалната част от посещението на Фердинанда при руския двор. На 2-и юни той е в Москва. И тук пак посрещания: великия княз Сергей Александрович заедно с висшите военни власти на гарата, московският кмет с хляб и сол и пр. Катков бе починал в 1887 година. Провидението бе го пожалило да не види Фердинанда настанен в Кремъл. Кобургският принц, тъй много обвиняван, че искал да покатоличи България, не пропускаше случай да покаже почит към руското православие. В Петербург посети митрополита; тук в Москва, присъствува на богослужението в Успенския събор и параклиса на Тверската Богородица. След Москва, Киев. Тук още повече се умножават преклоненията на Фердинанда пред православието, той посетил църквите и прочутата Киевско-Печорска лавра. Сетне, подобна на Москва, и в самия Киев. Пак посрещания и военни почести. Киевски генерал-губернатор бе генерал Драгомиров. Фердинанд поддържаше лични връзки с него, търсеше приятелството му. Когато имаше да се решава въпросът за приемането отново в българската войска на емигриралите в Русия офицери участници в 9-и август, тoй най-напред до него се бе отнесъл за съвет. Приемът от страна на Драгомирова бил много блестящ. Toй го поканил на обед във военния лагер, след което две пехотни дивизии произвели в негово присъствие учение и после минали в параден марш пред него. Ненаситността на Фердинанда за почести не се изчерпала. Той спрял и във Варшава. Така неговото посещение при руския двор се обръщаше в едно шествие по Русия. През всичкото време той е имал на разположение императорския особен трен, в който е бил придружаван от прикомандированите към него военни лица начело с генерал Оболенски.

По този начин Фердинанд можеше да напусне Русия, задоволен от всичко станало, до крайните предели на своето тщеславие. Какво впечатление оставил сам той на русите? Тия, които го познаваха, не би могли да повярват, че то е било много добро. Тоя странен човек умееше да ласкае, можеше за миг да очарова, поразяваше с внушителността си, но едно не беше му дадено от природата: да печели симпатии и да вдъхва доверие. От дипломати на Царска Русия зная за впечатлението, което той при посещенията си в Петербург оставал след себе си. Мъчнотията, щото при всичките внимания към него да се задоволи той напълно - от туй неудовлетворен в неговите прищевки, от онуй засегнат в неговата щекотливост - създавало е тягост. „Неговото заминаване, казвали са ми те, беше едно облекчение за всички и особено за императора, който не го понасяше.“ Руският печат, който не беше свободен - нямаше цензура, но имаше предупреждения от властта по ред: първо, второ и пр., и на край даже забрана на вестника - не можеше да даде отражението на руското обществено мнение към Фердинанда, но то прозираше. Официалният орган на руското правителство „Journal de St. Peterburg“ писа няколко ласкателни думи за него: „И тоя път Българският Княз ще бъде в положение да констатира постоянството на чувствата, които Неговата Особа възбужда в Русия.“ Но това се налагаше един вид по протокола. От другите вестници се виждаше как сянката на миналото се простира върху настоящето. „Новое Время“ напомняше дългата и скръбна руско-българска свада и за усилията да се откъснат българите от любовта им към Русия. „Не малко, пишеше той, в средата на тоя народ се ся враждата към Русия, не малко грешиха против своята освободителка, ако не самият български народ, то управляващите неговите съдбини; но всичко туй остана назад, всичко туй се прости от любвеобилното сърце на руския цар.“ „Московския Ведомости“ предаваше думите, казани от Фердинанда при посещението му на старопрестолния руски град: „Аз бях дълбоко трогнат от оная радушност, с която ме посрещна Петербург, но мене ме влечеше при все туй пътя за Москва, в това сърце на Руското царство, а също и за Киев, майката, на руските градове, люлката на великата майка на Славянските народи - Русия.“ Тоя орган на руската реакция се простираше, и той, главно върху миналото, в което естествено се очертаваше, макар не изрично посочена, фигурата на княз Фердинанда като някогашен враг на Русия. Една заслуга се признавала на Фердинанда: че върнал в българската армия офицерите-емигранти. Останалото бе хвалебствия за стария вожд на българските русофили: „С особена утеха ще се откликне в Русия появяването начело на депутацията ... г. Цанков.“ Говореше и за ролята на емигрантите, които наставлявали българския народ „до оня път на истината“, който трябвало да го доближи до благоразположението на руския цар. Както е известно „пътят на истината“ беше за емигрантите, между друго, убийството на Фердинанда. Много по-тактично се държа „Новости“. Неговият директор Нотович, беше евреин и вестникът му минаваше за либерален, макар и не с безукоризнена репутация. Той беше враждебен на политиката на Александра III спрямо България, зле гледаше на емигрантите и остро се произнасяше за Цанкова, напомняйки неговото минало на русофоб и отиването му в Рим, за да направи българите унияти. Вестникът намираше неуместно да се напомнят сега миналите недоразумения и посочваше върху каква основа трябва да се поставят връзките между България и Русия. „Правилните отношения между Русия и България, пишеше той, зависят главно от взаимното доверие между тях. От своя страна това доверие зависи строго от определените граници, в които можe да се проявява участието на Русия в българските работи.“ По общо правило Русия не се бъркала във вътрешните работи на България. Но строгото изпълнение на това правило не пречело на Русия да взима участие в известни случаи в съдбините на княжеството със своите съвети или с непосредствени мероприятия. Така българското правителство, по съветите на Русия, ограничило македонското движение. От своя страна руското правителство дало съдействия на България за сключването на заема в Париж. „Новости“ засягаше и въпроса за българската независимост. Това зависело преди всичко от Великите сили. Но по начало не можело да имa възражения против такъвo едно желание на Княжеството. Сърбия и Румъния станали независими. Защо не и България? Само че трябвало да се чака за това сгодния момент. Тоя момент можел да бъде двадесет и петгодишния юбилей от основаването на новата българска държава.

В руския печат един вестник само се отдаде на похвали за самия Фердинанд; вестник „Свят“, издаван от генерал В. В. Комаров. „Свят“ наричаше Фердинанд „един от най-просветените съвременни господари“, който съединявал в себе си „дълбокопроникващата политическа мъдрост с пленителните качества на човешката личност“. Той бил схванал важността на единението с Русия и се придържал твърдо о чисто русофилската политика. Своите симпатии и своето направление, той проявил при посещението в предидущата година на великия княз Александър Михайловича начело на руската ескадра във Варна. Като член на един немски княжески род, Фердинанд, още когато се появи неговата кандидатура за българския престол, възбуждаше подозренията на русите. „Свят“ напомняше, че в неговите жили течала, освен немската и друга кръв, която можеше да вдъхва повече доверие. „По произхождение Сакс-кобургски принц, пишеше вестникът, княз Фердинанд няма никакво тяготение към Германия и в него по-скоро говори френската кръв на неговата майка, княгиня Клементина, дъщерята на француския крал Людовик Филипа.“ Австро-германският печат пишел, че с посещението си в Петербург княз Фердинанд „отишъл в Каноса“. „Това не е вярно, отговаряше „Свят“. Княз Фердинанд не прави унизително поклонение и не измолва прощаване, както направил някога германският император (Хенрих IV при папа Григорий VII, б.м.), а дохожда като гост на Държавния глава на руската земя.“ Този хвалебствен тон за Фердинанда, в контраст с хладнината на другите руски вестници, прави толкоз повече впечатление, че генерал Комаров беше един от видните членове на славянофилското общество, където нямаше към българския владетел ни симпатии, ни доверие. Чувал съм по тоя повод едни догадки за личните отношения между княз Фердинанда и генерал Комарова и как той го е спечелил за себе си. Но те не са ясни в паметта ми. Ще отбележа само, че своите добри чувства към България Комаров бе показал при много случаи. Аз вече говорих за неговата етнографическа карта, в която бе поставил в пределите на българската народност не само Македония, но и Пирот и Враня, карта, която подигна толкова силни протести от страна на Сърбия.“

Българското общество четеше известията за обилните почести, отдавани на Фердинанда в Русия. Но не изпитваше никаква радост от тях. Тук трябва да изтъкна една разлика в туй отношение между нас българите и съседните нам народи в отношенията ни спрямо нашите владетели. В Румъния Карол беше дълго време непопулярен. Опозицията, когато в миналото искаше да свали едно правителство, се нахвърляше върху него и правеше митинги с тълпи, които, минавайки покрай двореца, викали са му „Долу!“ Имало е и заговор за неговото сваляне с опит за прогласяването на република. Непопулярността на крал Георги между гърците трая от възшествието му почти до края на неговия живот. Гръцките вестници често го хулеха, сипеха обвинения върху му. Но когато Карол беше посрещнат във Виена и в Берлин, или крал Георги беше приеман в някоя столица, и румъните и гърците чувствуваха задоволство за почетта, отдавана на техните владетели, като почит към тяхната страна. Когато княз Фердинанд правеше своето посещение в Петербург, крал Александър, оженен вече за Драга Машин, беше предмет на една омраза, която скоро докара неговия трагичен край. Но сърбите се пукаха от мъка и завист, че не техният крал, а княз Фердинанд бе обсипван с почести от руския двор. Фердинанд дълго царува над България, но отделен от българския народ. Никога тоя народ не се почувствува олицетворен в него. Той го виждаше далечен от себе си. Даже тези, които бяха привързани към династията му, го гледаха като чужд. Едва след заминаването му от България, от сравнения при разни случаи с цар Бориса, в някои среди започнаха да се чуват гласове на възхищение от неговата властна природа, от дисциплината, поддържана от него във войската и от твърдата му ръка над управлението. Почестите на Фердинанд в Русия не само не дадоха задоволство на българското общество, като изключим правителствените сфери, които виждаха в това един свой успех и предвещание за дълга власт, но и будеха раздразнение. Те се явяваха като една награда за честолюбието на Фердинанда, за наложената на България несъпротива по ръкополагането на Фирмилияна за митрополит в Скопие.

Така посещението на Фердинанда в Петербург се свърши с един добавък към неговата непопулярност. От друга страна това посещение при обстоятелствата, в които стана, не можеше да се отрази благотворно върху лошото разположение съществуваще в оня момент в българското обществено мнение спрямо руската политика. Естествено органът на властвуващата партия, в. „България“ взимаше, за да изрази своята радост, най-лиричните тонове. В статиите му високопарните фрази се редяха една след друга повтаряйки все същото. „Денят 28 май ще остане незабравим за нас българите и нека Бог благослови, щото той да открие нова ера за непоколебимото приятелство на България и Русия.“4... „И ако всеки българин днес се провикне: „Да живее руския император“, „Да живее братския руски народ“, викът ще екне от хълм на хълм и ще се чуе на бреговете на Нева“... „Приятелството на Великия Цар с Княза на България - това е знамение на времето...“ Говорейки за наздравицата на императора, вестникът пишеше, че неговите думи възвестявали бъдещето на България. „Тия високо тържествени думи, продължаваше той, са една програма и България като се развива в нейния дух ще се готви да вземе живо участие в общото дело на славянския свят, олицетворителя на което е венценосния Самодържец на великата славянска империя.“ Съвсем друг беше отзвукът в останалите български среди. Не говоря за левичарските, враждебни по начало на царска Русия; но и у управляващите партии, тогава в опозиция, настроението бе на студена въздържаност или на явно раздразнение. Няма да бъде безполезно да направя сега един преглед на тяхното отношение изобщо спрямо Русия. Либералите на д-р Радославова постоянствуваха в своята враждебност спрямо руската политика. За д-р Радославов нищо не беше се променило. След помирението той продължаваше да гледа на Русия както бе гледал на нея в 1886 година, когато той бе министър-председател на Регентството и Каулбарс обикаляше България. Като отивах в редакцията на „Народни права“ и заварвах при него Д. Тончев, д-р Вачев, П. Пешев, щабът на партията, щом станеше дума за Русия, недоверието към нея и нуждата от борба срещу нейната политика съставляваха общия тон. У стамболовистите нямаше същата пълна хармония в това отношение; имаше вече нюанси между тях. Димитър Петков, който заемаше, след Грековата смърт, положението на официален шеф на партията и се готвеше да получи властта, искаше едно смекчение на политиката спрямо Русия както тя бе наследена от Стамболова. Д-р Генадиев, който добиваше все повече значение пред него, силно го поддържаше в тая насока. И двамата гледаха да направят партията си приемлива за Русия. Личните им връзки с Де Ла Булиниер бяха близки и чрез Франция, руска съюзница, те се надяваха да намерят един път към това. Имаше, обаче, между водителите на партията и непримирими, които пазеха политиката на Стамболова като завет над времето и обстоятелствата. Това бе, тъй да кажа, старата гвардия: д-р П. Гудев, Мартин Тодоров и Добри Петков. И тримата бяха редактори на партийния вестник „Нов век“. Чpeз тях продължаваше в него много от традицията на старите полемики срещу Русия.

ЕДНО ТАЙНО ВНУШЕНИЕ НА МОРИС ПАЛЕОЛОГ КЪМ БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ДА ОБЯВИ НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ. МОЕТО СЪВЕЩАНИЕ С Д-Р ГЕНАДИЕВА ЗА ОТБЛЪСВАНЕТО МУ

 

В началото на 1907 година пристигна в София един нов френски дипломатически агент, Морис Палеолог. Син на един грък, преселен от Влашко във Франция към средата на деветнадесетия век, Морис Палеолог, възпитан в Париж, бе по своята култура настоящ французин. Но някои черти от физиономията му ясно издаваха неговото потекло. Клемансо, който не го обичал, казвал за него:

- Като го гледам, питам се, тоя човек от нас ли е кредитиран в някоя чужда държава или от някоя чужда държава у нас?

Самото му име, вместо да бъде пречка за него напомняйки чуждестранния му произход, отваряше напротив пътя към успех на неговите амбиции. Палеолог не е име рядко у гърците; така се казваше моя хазаин в с. Хераклица, на брега на Мраморното море, през време на Балканската война. Но за тия французи, които що-годе познаваха византийската история, лесно бе да помислят, че Морис Палеолог е потомък на династията, при която Цариград биде превзет от турците. Такъв произход му се приписва в Голямата френска енциклопедия, по данни произходящи сигурно от него. Сам той се е пазил лично да афишира подобна протекция, но е правил прозрачни намеци за нея. Така посланик в Русия, като пише как при едно посещение в Кремъл видял портрета на София Палеолог, женена в петнадесетия век за великия руски княз Иван III Василиевич, бележи: „Всеки ще разбере моето вълнение.“

Аз бях познат на Френското дипломатическо агентство като жарък приятел на Франция. Любовта ми към нея - любов на човек възпитан в юношеските си години от учители французи - бе често трептяла в моите статии във „Вечерна поща“, придружена с ненавист към Германия. Френското културно надмощие в България нямаше по-ревностен ратник от мен. Когато се основа „Алианс Франсез“ аз държах две сказки, едната за влиянието на френския дух в България, другата за българския селянин в „Драски и шарки“ на Иван Вазов и в първите разкази на Елин Пелин. Освен главен редактор на „Вечерна поща“, аз бях в 1907 година и кореспондент на големия парижки вестник „Le Matin“. Това също ми създаваше връзка с Френското дипломатическо агентство. Аз познавах добре предшественика на Палеолог, Ализе, бабалъка на когото, бивш член на френския Държавен съд, съчувственик на всички потиснати народи, бе изказвал своите симпатии към Македония, когато издавах в Париж „Le Mouvement Macedonien“. Имах една неприятност с него, защото поисках чрез „Вечерна поща“ да престане да държи гавазин в агентството, тъй като това можело да става в Турция и Египет, но било несъвместимо с достойнството на България. Той обаче разбра, че съм прав в своята национална гордост и личните ни отношения останаха ненакърнени. Палеолог е бил осведомен за моето положение и за привързаността ми към Франция, тъй като не бяха се минали две седмици от пристигането му, когато той ми изпрати драгоманина на агентството Барух, за да ми изкаже желанието си да се запознае с мене.

Посланик в Петербург през време на Първата световна война, Палеолог писа в следващите години спомени от своята мисия, които преведени на чужди езици, дадоха на името му широка известност. Те заслужаваха този успех. Палеолог не бе бележит писател, - езикът му без личен отпечатък - показва обичайната френска елегантност на стила, но той умееше да разказва. Кога предавайки истината, кога прибавяйки към нея от своето въображение, за да туря себе си на показ, или за да прави нещата по-драматични, той е описал увлекателно руския двор и руското висше общество в надвечерието на голямата катастрофа, която ги очакваше. Палеолог се ползуваше и по-рано на една малка литературна репутация. Той бе публикувал няколко книги, някои от които бях чел. Едната се отнасяше до Алфред де Виньи. Аз страстно обичах гордия поет, тъй пълен с горчевина и песимизъм, и знаех наизуст много стихове от неговите поеми. Направих комплимент на Палеолог, че той добре го е разбрал и представил и това даде на нашия разговор някаква сърдечност още от самото начало. Казах, че съм чел дневника на поета.

– Той не е пълен - забеляза ми Палеолог. Луи Ратисбон, изпълнител на завещанието на де Виньи, не помести някои страници с твърде интимен характер.

Той ми даде обаче да чета целия ръкопис и аз видях, че това, което бе пропуснато, представляваше голям психологически интерес за скрития живот на поета. Тук са отразени мъките му от неговата любов с Мари Дорвал. Някои бележки хвърлят светлина върху връзките между прочутата актриса и Жорж Санд. Палеолог ми ги цитира както ги запомнил, поставяйки само произволно датите. На 5 април Алфред де Виньи пишел: „Срещнах Мадам Санд у Мадам Дорвал. Странно.“ На 4 май: „Пак Мадам Санд у Мадам Дорвал. Все повече странно.“ На 10 юни една дума: „Сафо.“ Всичката тази малка драма Палеолог я разказа като артист, с изкуство и градацията на ефектите, до лаконическия край, издаващ скръбното откритие на поета. Аз му разказах от своя страна, че когато бях студент в Женева в моя пансион живееше една стара жена, Мадмоазел Шасван, която познавала Жорж Санд.

- Мадам Санд - каза ми тя - имаше мъжка природа.

Това даде на Палеолог да забележи, че в противовес, исторически известните лица като любовници на Жорж Санд била женствени. От Алфред де Виньи минахме към Виктор Юго. Палеолог ме пита дали се възхищавам от него.

- Не обичам - казах аз - неговата интимна лирика, защото е гръмогласна. Той предава своите душевни вълнения като с тръба.

- А какво обичате?

- Обичам - отговорих аз - някои негови епически поеми. „Сънят на Бооз“ стига до най-високия връх на поезията. Обичам „Възмездията“, с техните проклятия и викове на ярост.

Палеолог бсше видимо доволен, че е намерил в София един млад човек, с когото да може да приказва за френска литература. Но нашия разговор не се спря там. Минавайки на политическа почва Палеолог ми говори за своята мисия в България.

- Знаете ли - пита ме той - какво значи думата colmater?

- Не, не зная.

- Не е чудно - отговора той - защото тя е един термин от речника на инженерите; тя значи закрепване на подвижни плоскости. Такава е моята задача тук. Политиката, която води понастоящем княз Фердинанд е видимо насочена към Франция и към Русия. Но неговия характер не ни дава гаранция, че той е искрен в това си направление и че трайно ще го поддържа. И без това ние сме в постоянно съмнение досежно неговите връзка с Австрия. Утре той може тайно да ни измени, или да ни постави пред някоя изненада. Ние искаме да стабилизираме днешната политика като го обвържем, разбира се, доколкото това е възможно с един човек като него. Русия е правила опити, но той непоправимо я подозира във враждебни намерения спрямо личността му. Франция е единствената, която може да играе тая роля пред него. Тя винаги му е помагала. На нея той разчита да го пази от намеренията, които приписва на Русия, както не веднъж е казвал.

Палеолог не си правеше илюзии върху мъчнотията да се накара Фердинанд да се установи в една политическа линия, без опасност да се отметне. Но думите му ясно подсказваха, че той има доверие в себе си, че може да успее. Преди да си отида той изказа надежда, че аз ще подкрепя неговите усилия със своите статии във „Вечерна поща“.

Палеолог беше много увлекателен събеседник и аз много се наслаждавах от разговорите си с него. Той ги пъстреше с анекдоти за някои свои съвременници, които мене живо интересуваха, понеже ги знаех по име, а някои даже познавах лично. През месец юли имах с него за пръв път един разговор, който се отнасяше вече не до работи от миналото, а до политиката на момента. Това беше малко преди тържествата, които имаше да стават за отпразнуване двадесетгодишния юбилей от възшествието на Фердинанда. По тоя случай в чуждия печат се появиха слухове, че България ще обяви на тая историческа дата своята независимост. Виенските вестници особено ги поддържаха със своите коментарии, като даваха впечатлението, че Австрия би подкрепила такава една стъпка от страна на българския княз. Подобни слухове се появили и пет години по-рано, в надвечерието на Шипченските тържества. Българското обществено мнение не им отдаде голямо внимание тогава; също и сега то оставаше равнодушно към тях. Умовете бяха погълнати от Македонския въпрос и никой сериозно мислящ българин не можеше да търси, докато трае това положение, друго удовлетворение за България, освен успеха на реформите. В добавък самата международна обстановка, обременена с изострени противоречия между Великите сили, не изглеждаше да създава шансове за една смела инициатива на България за други постижения. Толкоз повече бях изненадан, когато Палеолог ме повика и ми каза:

- Кажете на г-н Генадиев, че ако княз Фердинанд обяви независимостта на България при предстоящите юбилейни тържества, Силите от Тройното съглашение ще я признаят веднага. Времето е благоприятно като никога. Недейте го пропуска.

Генадиев беше тогава само министър на търговията и земеделието в един кабинет председателствуван от д-р П. Гудев. Но шеф на партията, неговото влияние в правителството се смяташе за преобладаващо. Палеолог знаеше моите близки отношения с него и ме избра за най-подходящия посредник за внушението, което имаше да му се предаде. Генадиев се намираше тогава в Чамкория; на другия ден аз отидох при него. Думите на Палеолог бяха казана с един тон, който не ми даваше да се съмнявам, че тук се касае за нещо сериозно. Но те не ме убедиха. Колкото повече мислех, толкоз повече идех до заключението, че обявяването на независимостта, при съществующите условия, щеше да бъде един прибързан акт, пакостен за българските национални интереса. Предадох на Генадиева посланието, което му носех от Палеолог и още при първите думи видях, че той и аз сме по тоя въпрос в пълно единомислие: обявяването на независимостта ще хвърли на заден план Македонския въпрос; нарушавайки Берлинския договор, ние загубвахме правото да се позоваваме на него за Македония; ако едни от Великите сили признаят нашата независимост, другите съпернически сили може да откажат признаването й, тогава ще попаднем в техния антагонизъм и за България може да се отвори дълга криза. Едно от главните ни съображения беше и това, че като скъсаме с Турция можем да поставим в риск самото съществуване на Екзархията, и да хвърлим така на сътресения и опасност цялото ни национално дело в Македония. В това време, както често през горещите месеци Фердинанд се намираше в Унгария, уединен в семейното си имение Пусто поле. Дали е имало от негова страна тайни ходове и намерения? Правителството не можеше да знае това, тъй като по обичая си той, когато отсъствуваше от България, не влизаше в съобщение с него, освен за да изрази чрез Добровича негодуванието си против някои от министрите.

- Във всеки случай - каза Генадиев - ако той е обладан от някои изкушения, трябва да побързаме да ги пресечем с едно официално опровержение на слуховете досежно предстоящето обявяване на българската независимост.

– Не рискува ли това да доведе до едно сблъскване с Фердинанда? - попитах аз.

Генадиев отговори:

- Остави тази работа на мен. Седни и напиши на френски една телеграма, която да предадем чрез Българската телеграфна агенция.

Написах я. Генадиев, разбира се, трябваше да вземе за нея одобрението на Министерския съвет. Но той не можеше да срещне възражения от своите колеги от партията, тъй като и те, както него, следваха реалистичната политика на Стамболова. В каква форма се потърси съгласието на Фердинанда и как той го даде, не ми е известно. Съставения от мене проект за опровержение биде оповестен от Българската телеграфна агенция, макар че, доколкото мога сега да си спомня, една или две думи да бяха изменени. Той гласеше: „Слуховете, според които по случай двадесетгодишнината от Възшествието Му, Негово Царско Височество Княза щял да обяви независимостта на България и да вземе титлата цар са лишени от всяко основание. - Тази новина, пусната от една част от европейския печат, е злонамерена измислица, произходяща от тенденциозни източници. - Българският княз, който преследва тъй неуморно своята висока мисия, си е наложил, при настоящите условия, други длъжности към българския народ и не може да се занимава с празни въпроси на формалности, на титли и на лични удовлетворения. - България и нейният Княз застъпват в Изтока делото на прогреса и на хуманността и нямат предвид освен този благороден идеал.“

По поръката на Генадиев аз съставих проекта за опровержението така щото да дава впечатление, че то изразява мисълта на самия княз. По тоя начин се отстраняваше подозрението, че му е била наложена волята на неговото правителство. Трябваше напротив, за да се получи по-лесно съгласието му, да се даде вид, че инициативата е негова и да има той пред българското обществено мнение моралната печалба от нея. Генадиев ми каза:

- За да го ангажираме по-яко в тоя път, признай му заслугата и в статията, която ще пишеш във „Вечерна поща“.

В тази си статия аз излагах съображенията, които бяхме разменили с Генадиева. Отбелязвах, че българския народ има право на своята независимост, и „поради нашето военно могъщество и поради несъмнената културна сила, която ний представляваме на Изток“. Но изтъквах с енергични думи ненавременността на нейното обявяване при събитията, които се развиваха в Европа и при преките задачи, които се поставяха на България. „Мотивите - пишех аз, - за да не се съблазним от перспективата на една преждевременна независимост, която няма да увеличи с нищо нито нашия държавен престиж, нито нашата национална мощ, са многобройни и те не са били оспорвани от никой политически ум в България. Но това, което е още по-важно, и което дава на всичките тия съображения характер на повелителен дълг, то е, че цялата българска обществена съвест, тук и в поробените наши земи, по някакъв инстинкт на ясно видение съзнава, че жеста към който ни подканя чуждия свят, би бил едно дело на безразсъдство, на лекомислие, и на грях...“ Аз подчертавах факта, че съветите и насърченията за обявяването на независимостта идеха от австрийския печат и питах на какво се дължеше тази ненадейна проява на симпатии от там именно, от където бяха идвали непрекъснато най-големите удари върху българската политика и борбата на Македония за нейното освобождение. „България е силна пред Европа - пишех аз - и със своето безкористие по Македонския въпрос, със своите искрени заявления, че тя основава своето действие върху международните договори и със своя нравствен престиж на страна, която представлява в борбите на Изток великите начала на свободата и културата.“ С обявяването на своята независимост България щяла да покаже, че преследва егоистични цели в политиката си и щяла да загуби едновременно положението, което бе добила пред Европа застъпвайки се за македонските реформи, както и всяко юридическо основание да подкрепя постъпките си с Берлинския договор, безцеремонно нарушен от нея. С особена страст аз наблягах върху отзвука сред българското население в Македония от един акт на България и нейния княз, който би показал липса на поглед към общобългарските интереси. „Вече от сега - пишех аз - от въстанието насам - австрийските агенти в Македония шепнат на българското население, че то не може да очаква помощ от България. Въобразявате ли си какво би било след като княз Фердинанд би станал крал на независима България? Чуждите пропаганди биха взели нов полет. Ще се пръскат мълви, че княза предизвикал движението в Македония само, за да му изневери, че той търгувал с интересите на целокупното отечество, че своята царска корона той я е извадил из кланетата на робите, и че нейния блясък е кървав...“ Аз хвалех официалното опровержение, което се даде от българското правителство на пръсканите в чужбина слухове: „Със своето ясно, категорично и енергично съобщение, което Телеграфната агенция изпрати в странство, то пръсна всичките недоразумения, пресече пътя на всичките интриги и очерта открито стремленията на България и мотивите на нашето действие в Европа.“ Следваха подир думи на похвала за самия Фердинанд, както Генадиев ми бе препоръчал като тактическа необходимост: Произходящ от прочут род, нему естествено е тежало да бъде васален владетел; той би могъл да попадне в изкушението да тури на главата си короната на българските царе, но предпочел своя дълг към общобългарските стремления и пр.

Така се тури край на появилата се в европейския печат мълва около мнимото намерение на България да обяви своята независимост. От цялата тази история обаче остава една загадка: поведението на Палеолог. Че той не е имал инструкции да подканя българското правителство към решение от естество да подигне на Изток една криза с непредвидени последствия, това личи ясно от френските дипломатически документи. Най-малко от всички Велики сили Франция желаеше усложнения в международното положение. Палеолог следователно е действувал на своя глава. Как е можел той, не случаен човек в дипломацията, а правил цялата си кариера в нея, да провежда самоволно и скрито в София една политика тъкмо противоположна на тая на неговото правителство, рискувайки да постави себе си в отговорност и самата Франция на изпитание? Не мога да намеря отговор на тоя въпрос, освен като взема предвид особения характер на човека. У Палеолог - какъвто го виждах сега, след всичко, което зная за него - въображението летеше често над критическия ум и му даваше импулси. Ще напомня, че при първата ми среща с него той ми каза, че мисията му в София била да прикрепи Фердинанда към Франция и към Тройното съглашение въобще. Той се надяваше да успее в тази си задача, когато в края на месец юли случи се нещо, което го хвърли в голямо смущение. Виенските вестници даваха тъкмо тогава впечатлението, че насърчават България да обяви нейната независимост. Впечатлителността на Палеолог и неговата наклонност към бързи заключения го накараха да си въобрази, че между Фердинанда, за когото знаеше, че нетърпеливо носи своята васалност, и Австрия са станали разговори при които последната му е обещала да му даде своята подкрепа ако, по случай на юбилейните тържества, тури на главата си тъй дълго мечтаната корона. Това не можеше да значи, вероятно е помислил Палеолог, освен че България се упътва към Централните сили. Тази идея можеше толкова по-лесно да му дойде, че той - както мнозина други в Париж, в Петербург, в Лондон - подозираше Фердинанда в никога не скъсани връзки с тая Австрия, от която бе тръгнал преди двадесет години, за да се качи на българския престол. Трябваше о време една контраманевра. По-нататък ще видим как след обявяването в 1908 година на българската независимост, когато дойде момента за нейното признаване от Великите сили, Палеолог се запретна с всичките си сила щото Тройното съглашение за ефект пред българския народ да я признае преди Австрия и Германия. Така и сега Палеолог бързаше да преиграе Австрия. Като даде уверение на българското правителство, че Франция, Русия и Англия ще признаят независимостта веднага щом тя е обявена, той смяташе, че ще консолидира още по-здраво съществуващата българска политика насочена към Тройното съглашение. Тук изпъква един нов въпрос пак в свръзка с психологията на Палеолог. Какви основания можеше да има той да вярва, че съвета, който предаде чрез мене на Генадиева, ще бъде последван от българското правителство? Каквато и да са били, те не можеха да бъдат освен плод на лекомислие. Сам той в своите рапорти по това време, като представя княз Фердинанда обладан от желанието да стане независим владетел, бележи същевременно за него, че не бил способен да мине от мечти към действие. За един натиск от страна на правителството, за да му наложи своето решение не можеше, разбира се, да става дума; трябваше за това един втор Стамболов. Но оставаше място за нещо уж ненадейно. Д-р Станчов говорил на Палеолог за възможността щото през време на юбилейните тържества някой генерал (разбирал сигурно военния министър) да вдигне чашата и да поздрави българския княз като цар, поставяйки го така пред един свършен факт. Може би Палеолог е виждал в такава инициатива изпълнението на направеното от него внушение. Не мога да кажа, че това обяснение напълно ме задоволява, но не виждам друго, освен ако допуснем, че той е искал да предизвика една криза, за да играе лична роля в нея. Това беше една опасна игра, но той бе твърде хитър, за да изложи себе си на отговорност. Затова не говори лично на Генадиева, нему добре познат, а избра мене като посредник. Известен вече като публицист, но твърде млад човек, Палеолог можеше да каже, че криво съм разбрал думите му, или даже, че съвсем съм ги измислил. В такъв случай колко можеше да тежи моята дума?

Трябва да призная, че ако Палеолог извърши едно произволно действие като обеща на българското правителство, че Франция, Русия и Англия ще признаят независимостта, той, от друга страна, направи всичко за да убеди своите колеги от Тройното съглашение да поискат от своите правителства инструкции в тази смисъл. Сър Джорд Бюканън пише наистина, че Палеолог му представил една програма на действие за тоя случай, която той да препоръча в Лондон. Първите две точки от тая програма гласели: 1. Не е желателно да се посрещне обявяването (на българската независимост) с формален протест. 2. Да се вземе акт от него под изричната резерва досежно нашето окончателно решение. Всичко това можеше да се вземе като фактическо признание. По-нататък той излагаше последователните стъпки, в съгласие с другите Сили, за да стане то и формално. Сам сър Джордж бележи, че на 17/30 юли, т.е. когато се явиха първите слухове за намеренията на княз Фердинанда, неговия министър го натоварил да се съветва частно с френския и руския си колега за внушения до правителствата им досежно една обща линия на поведение, в случай че българската независимост бъде неочаквано обявена. Обаче руския представител, Сементовски-Курило, не бил получил още никакви инструкции от Петербург в такъв смисъл. За неговото лично мнение ние узнаваме от един рапорт на англичанина, който пише: „Като ми говори частно по въпроса за независимостта, г-н Сементовски ми даде да разбера, че той не е благосклонен нито към идеята за конференция, нито за свикването на Велико Народно събрание; и както г-н Палеолог, така и аз сме под впечатлението, че неговото желание би било въпросът за независимостта да се уреди така, щото когато тя дойде, да се представи като дар на Русия към България.“ Руската дипломация обаче не смяташе, че моментът е дошъл за това. Всичкото, което Русия може да направи за удовлетворение на Фердинанда беше да прати на юбилейните тържества великия княз Владимир, неговия личен приятел. Аз си спомням зарята на лагера край София, на която той присъствува заедно със съпругата си Мария Павловна. Той бе висок и говореше с гръмлив глас. Син на Царя-Освободител, народът се блъскаше да го види отблизо. След тържествата в София, той замина за Виена, на гости при Франц Йосифа в Шьонбрюн, както след тържествата в Шипка великият княз Николай Николаевич бе отишъл в Цариград да види султана. И в двата случая касаеше се да се даде на заинтересованите държави успокоение досежно ходовете на руската политика спрямо България. Що се отнася до подозренията спрямо Австрия, който тъй живо занимаваха умът на Палеолога, те се показаха скоро безосновни. Самото опровержение от страна на българското правителство за приписваните на княз Фердинанда намерения излезе тъкмо един ден след като той бе посетил Франц Йосифа в Ишъл. Австрийски подбуждания към княз Фердинанда да обяви независимостта не е имало, но имало желание от страна на Австрия да го привлече. В Ишъл Франц Йосиф го назначи шеф на Единадесетия хусарска полк, отличие за което княз Фердинанд бе ламтял, отличие високо за един васален княз и каквото той бе получил по-рано само от руския император при назначаването му шеф на Минският полк. В Ишъл Фердинанд се придружаваше от флигел-адютанта генерал Марков и от майор Алекси Стоянов. Последният, по-късно и той генерал, ми е разправял за голямото благоволение тогава показвано от австрийския император към българския княз.

– Едвам князът се беше върнал от аудиенцията си при него - разказва той - и Франц Йосиф дойде да му върне визитата в хотела. На другия ден, когато заминавахме, той дойде да го изпрати на гарата. Преди да се качим на трена кучето на княз Фердинанда беше се загубило. Императорът даде лични заповеди то да се намери и му се изпрати. Действително то му биде донесено във Виена. От тук отидохме в Унгария, в Покред Фелка, едно имение на сестрата на княз Фердинанда. Той бе много щастлив за даденото му шефство. Облече униформата на дадения му хусарски полк, радваше й се и се разхождаше с нея.

Княз Фердинанд, обсипван с почести при всяко посещение в Петербург, не бе бил никога по-рано предмет на особени внимания от страна на Австрия. Франц Йосиф, който бе го познавал поручик от своята армия, мъчно свикваше да го вижда в новото му положение на владетел. Граф Голуховски не веднъж му бе чел нотации. Аз другаде съм разказвал как, връщайки се един път от Виена, княз Фердинанд, вбесен против него, се спря в Ниш, където се намираше крал Александър и понеже това бе в надвечерието на новата година, накара го да пратят заедно една телеграма с поздравления до руския император написана на руски. Тая манифестация беше неговото отмъщение. През октомври 1906 година граф Голуховски падна. С неговия наследник, барон Ерентал настъпи промяна. Граф Голуховски водеше на Балканския полуостров консервативна политика. Неговия главен обект беше, по отношение на България, да се пречи на разрешението на Македонския въпрос и да не се допусне щото Македония да получи автономното управление, за което работеха Западните сили. Ерентал зае своя пост с други амбиции и в тяхната схема той даваше важно място на княз Фердинанда. Но това ще видим година по-късно.

* * *

Княз Фердинанд имаше в руския двор само две лица с приятелски чувства към него: великият княз Владимир Александрович, син на Цар-Освободителя, и жена му Мария Павлович.

Австрийската концесия за Новопазарската линия, пропадането на проекта за съдебен контрол и настъпилото затишие по Македонския въпрос събудиха песимизъм в българската общественост. В един свой рапорт френският дипломатически агент описва угнетеното състояние, в което намерил княз Фердинанда при един разговор с него. Трябва да отбележа, че Морис Палеолог имаше перо на романист и че княз Фердинанд е обичал, говорейки пред чуждите дипломати, да дава преувеличен израз на своята загриженост, за да покаже, че задачата му е тежка и че трябва да му се помогне. Все пак тоя документ остава от значение за начина, по който Фердинанд гледаше в оня момент на положението на България и на своето собствено положение. Князът поканил Палеолог на интимен обед и после го отвел в кабинета си на доверителен разговор, като го помолил да не предава думите му в официален рапорт. Френския дипломат излага причините за тревогата, от която Фердинанд бил обладан. Те били пет: „1-о. Австрия прави, в тоя момент, една решителна стъпка към Солун. Преди даже да бъде построена железопътната линия в Новопазарския санджак, тя ще бъде виртуално във владение на Македония... 2-о. Русия, заета със своите вътрешни затруднения и нейното превъоръжаване, и свързана с Австрия чрез споразумението от 1897 г. оставя на последната свобода на действие. Балканските славяни не трябва да очакват никаква помощ от Петербург понастоящем. 3-о. Българите почват да разбират, че Македония е загубена за тях. Те няма да простят на своя владетел това разочарование. 4-о. България не може да поддържа за повече от една или две години своите военни разходи, без да стигне до фалиране. 5-о. Всяко тяхно намаление ще предизвика такова негодувание в страната и особено във войската, че една революция ще бъде неминуема.“ - „Всичките тия съображения - пишеше Палеолог - дават на княза да счита, че, ако той днес не прибегне до война, то ще бъде в скоро време детрониран ако ли не и убит. Той свърши (разговора) с тези думи:

- Знаете колко много ми е противна войната. Кълна ви се, че съм решен, твърдо решен, да я избягна. Но не намирам вече какво да кажа на тия около мене, които ме тласкат към нея. И аз се питам, дали, чрез своето бездействие, не съм на път да погубя своята страна и себе си. Какво мислите вие? Отговорете ми така откровено, както аз току-що ви говорих.“

Палеолог му отговорил, че България нито военно, нито дипломатически е в състояние да воюва срещу Турция, ако не й помага някоя от Великите сили. Тогава Фердинанд попитал:

- Не мислите ли, че, ако ние се намерим във война, Русия ще бъде морално принудена да ни се притече на помощ? Знаете, че това е като догма за русофилската партия и стамболовистката.

– Тъкмо това - отговорил Палеолог - ми каза наистина преди няколко дни самия шеф на стамболовистите г. Генадиев. Но аз му забелязах, че ако в 1877 г. цар Александър II обяви войната под натиска на славянофилското обществено мнение (sous la poussee du slavisme), би било погрешно да се заключи, че и цар Николай II ще се остави да бъде увлечен... Самата Русия сега била изтощена и за известно време изцерена от наклонността към авантюри. При това в 1877 г. тя била способна да взима своите решения. Сега - забелязал Палеолог - тя е свързана с Франция и Англия, а нито едната, нито другата са разположени да се отвори Източния въпрос.

– Вие имате, уви! напълно право - въздъхнал Фердинанд. Убеден съм, че, ако водим война, Русия няма да ни окаже никаква помощ, гледайки да присъедини, под една или друга форма, смазаната България. Аз много добре разбрах това миналия септември, когато моя стар приятел великия княз Владимир дойде да присъствува на възпоменателните тържества за войната от 1877 година. Тогава във Виена и Берлин повярваха, че ми носи благовестта на царя, че ние обмисляхме заедно една нова освободителна война. Е добре, единствения намек от негова страна върху политиката беше да ми каже, че никога отношенията между Австрия и Русия не са били тъй интимни, че имал голяма обич към император Франц Йосифа и че щяло да бъде празник за него да отиде да прекара няколко дни в Шьонбрун след като се раздели с мен!... Не - заключи Фердинанд - не можем да очакваме нищо от Русия. Ето защо аз мисля както вие, че войната не може да ни доведе освен до катастрофа. Представлявате ли си моето връщане в София след едно поражение? Няма да вляза жив в тоя дворец. Но тогава какво да правя? Да оставя Австрия спокойно да продължи своето проникване към Солун, т.е. да затвори завинаги Македония за българите?

- Немското проникване в Македония - забелязал Палеолог - не ни изглежда така окончателно сигурно както го вярва Ваше Царско Височество. Великите сили, които са взели в ръцете си делото на реформите, не са казали последната си дума.

Надеждите на българите за автономия на Македония можели още да се осъществят, но не дотолкова доколкото те са разумни. Фердинанд обаче възразил:

- Ще трябва да минат доста години, поне пет или шест, за да може Русия да действува с военна сила срещу Турция, за да й наложи реформите, защото без военна принуда, турското правителство никога няма да ги приеме. В тоя промеждутък Австрия ще бъде безвъзвратно настанена в Македония. Малко важи, че тя още не държи там гарнизони, ако има стопанско и политическо надмощие в страната. Впрочем България не може да чака толкова дълго; тя е на края на своето финансово напрежение.

Палеолог му казал, че трябвало чрез някои вътрешни реформи или чрез някаква програма за стопански предприятия да се отклони вниманието на българския народ от тази Македония, която го хипнотизирва. Фердинанд обаче го прекъснал. Палеолог го попитал: няма ли между бездействието и войната някое средно разрешение? Фердинанд отговорил:

- Току-що опитах дипломатическото действие. Вие знаете, че напоследък направих на руското правителство едно предложение, за което мислех, че ще му бъде угодно както и на английското правителство, тъй като съгласуваше становищата на двата кабинета. Те не ми направиха честта да го разискват... Видите ли, има само едно средство да се принуди Европа да вземе под внимание нашите искания, това би било да се подкрепят те чрез една военна демонстрация. Както знаете, тласкат ме енергично към това. Но аз няма да отстъпя. Аз познавам моите българи. Денят, в който бих ги мобилизирал, те няма да бъдат вече в моите ръце. Ще ги изтърва. И тогава би настъпила войната, голямата национална война, с всичките зловещи последствия, които предвиждам.

Разговорът трая вече близо два часа. Фердинанд на края му казал:

- Все не виждам никакъв изход пред себе си. А трябва да намеря някакъв... Смятам други ден да замина на лов в Родопите, имам нужда да бъда сам и да размишлявам.

Той казал, че след завръщането си, около 19 май, щял да вика Палеолога пак. Но не изглежда това да е станало. Сам Палеолог е предвиждал, че Фердинанд мoжe би ще се разкае, че така се е разкрил пред него. (Documents Diplomatiques Francais, 2 Serie XI, № 354, р. 604-608, от 11 май 1908 г.)