ДВЕ ПИСМА НА ИВАН МИХАЙЛОВ ДО ЦАР БОРИС III И ДО МИНИСТЪРА НА ПРАВОСЪДИЕТО ВАСИЛ МИТАКОВ

Всеки документ излязъл изпод ръката на водача на ВМРО Иван Михайлов представлява изключителна ценност, тъй като той е принос както към биографията на революционера, така и към историята на борбите на македонските българи.

В Централния държавен архив в София се съхраняват два изключително важни документи, свидетелстващи за отношенията на Ив. Михайлов както с българския владетел цар Борис III, така и правосъдния министър Васил Митаков. Писмата Ив. Михайлов пише в Загреб, където пребивава през цялата Втора световна война по покана на ръководителя на независимата хърватска държава и поглавник на усташите д-р Анте Павелич. 

В писмото си до правосъдния министър Ив. Михайлов изказва своето неудовлетворение от представения от него законопроект за амнистиране дейците на ВМРО, осъдени от правителството на Кимон Георгиев след Деветнадесетомайския преврат (1934), когато организацията е разтурена. Известно е, че Ив. Михайлов остава недоволен от приетия закон за амнистията, тъй като амнистирането не е било персонално, а групово, което създава възможност за злоупотреби. По тази причина Ив. Михайлов не се завръща в България, а заминава за Хърватско като гост на А. Павелич.

Във второто писмо, изпратено до българския монарх Ив. Михайлов настоява да бъде доставено българско оръжие и муниции на хърватската държава за борба с югославските партизани. Не ми е известно доколко българския цар се е вслушал в думите на водача на ВМРО, но от историята е известна яростната борба между усташите и югославските партизани и за жестокостите спрямо хърватския народ след идването на власт на Й. Б. Тито.

Тези два документа бяха включени в моята книга „Иван Михайлов в обектива на полиция, дипломация, разузнаване и преса“, откъдето ги вземам, като в писмото до Митаков съм изправил допуснат от мене пропуск.

Цочо В. Билярски

ДОКУМЕНТИ:

№ 1

ПИСМО ОТ ИВ. МИХАЙЛОВ ДО ВАСИЛ МИТАКОВ, МИНИСТЪР НА ПРАВОСЪДИЕТО ЗА ПРЕДСТАВЕНИЯ ОТ НЕГО ЗАКОНОПРОЕКТ ЗА АМНИСТИЯТА В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ, ЗА ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ ДЕЙЦИТЕ НА ВМРО И ЗА ПОЛИТИКАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПРАВИТЕЛСТВА ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС.

МАЙ 1941 Г.

 

До господин Васил Митаков, министър на правосъдието(1)

В София(2).

Господин Министре,

Настоящето писмо се отнася не само лично до вас, а и до множество управници в София, които са мислили и действували като Вас.

Прочетох речта Ви, произнесена пред Народното събрание във връзка с представения от Вас законопроект за амнистия. С благонравните наставления към македонските борци тая реч ми напомня за някогашните аази-българи в турските съдилища, които съдеха борците за българската свобода. Вие искате македонските борци да станат подлеци.

Законопроектът е продиктуван не само от нечии лични чувства. Той е и проява на пораженството, което започна на 1918 г. Политическото ви верую от тогава насам относно Македония бе: никакво освободително движение, никакъв македонски въпрос! Борческото дело поникна мимо желанието на българската държавна власт и въпреки противодействията й.

Специално против нелегалния метод, наложен на македонските българи за самозащита, от ваша страна идеха най-долните нападки и отричания. Ако довчерашните победители биха позволили едно разглеждане на македонски въпрос, то, като най-добър свидетел в полза на поробителя биха се явили писанията, внушени от български власти и обществени фактори, или търпени от тях. Страшен бе воят срещу този метод, чрез който, впрочем, на два пъти възкръсна българското царство – в ХІІ век при братята Асеновци и в ХІХ век по повод на Априлското въстание.

Ние работихме еднакво и по двата метода – легално и революционно. А вие – само по метода на примирението. През изтеклите двадесет и три години за вас не съществуваха и предатели на българския народ; България стана някакво Елдорадо за изменниците; предателството започна да не прави никакво впечатление, като да бе безобидна мода. Почти всички разколници биваха взимани под закрилата на българската власт. Тя създаде и прочутото ренегатство, върху което тепърва ще има да изнава ужасяющи работи нашето общество. А относно Македония се проповядваше – даже от професори, на които държавата продължаваше да плаща – изселването на българите, които се чувствуват такива, от македонските “чукари”. За добиране до власт в София общественици и “държавници” бързаха да си спечелят благоволението на Белград, като предварително изсипваха куп ругатни срещу македонското движение. Туй бе на път да стане нещо като неизбежен протокол преди заминаването им за сръбската столица.

Българската власт обезбългари Южна Македония и Беломорието. Тя агитираше чрез свои пратеници за тая цел и на два пъти продължи с години срока за изселването – нещо за което не я задължаваше договора. Това бе в пълния смисъл на думата ликвидация с македонския въпрос и Македония. И за да ке изкорени всяка възможност за български претенции, бидоха продадени черквите и училищата, черковните и училищни имоти, както и гробищата на дедите ни. Да же при днешното неочаквано стечение на обстоятелствата подобна ликвидация е една лоша спънка за националния ни въпрос. Прадставлявате ли си колко голяма пречка би била тя при малко по-други обстоятелства?

Тогава не е вече чедно, че в архивите на Обществото на народите не може да се намери нито един документ, чрез който да са поискани не правата на поробените българи от страна на българското правителство, за което България имаше формално право, но с който поне еднаж да е протестирано от нейна страна срещу терора на завоевателя. Българщината в Македония можеше да бъде унищожена; историята щеше да отбележи само гробното мълчание на свободна България.

Но има нещо повече. Години под ред вашите побратимски излияния убеждаваха и външния свят, че в Македония под сръбска власт всичко отива по мед и масло. Вашето държание бе най-полезния сътрудник за въдворяване на политическо и обществено мрътвило около името на нещастна Македония. Затова разтурихте легалните македонски сдружения, а се направиха опити за разстройство и на организациите на емигриралите в Америка македонски българи. Обърнали се бяхте на задоволена от договорите държава. В свободна България сръбското влияние се ширеше така както в старите български царства византийското.

Да споменем ли и за 19 май 1934 г. – дело, за жалост, на български офицери, който ще остане най-срамна дата в българската история? Неговата политика относно Македония изцяло възприехте всички, които наследихте властта. Един месец преди смъртта си Тодор Александров завеща, в едно паметно свое окръжно, трагично признание, че е срещнал от български среди повече спънки в освободителната борба, отколкото от страна на гърци и сърби. Той бе щастлив, че не доживя да види пълните размери на пораженството в България.

Ние знаем, че ни мразите. Преди всичко мразите ни заради нашата неизменна позиция, заради нашата безкомпромисна борба срещу робството. Не можете да ни простите, че ви навираме в носа целувките и лигавенията с поробителите ни; ренегатството; ликвидацията; псуването на македонска майка; късането на портретите на Александрова; премахването на гроба на Симеон Евтимов; заличаването името Македония в некролозите; изявленията, че нямало висящи въпроси между Сърбия и България; унищожението на легалните македонски сдружения; държането на легалните македонски сдружения; държането на легалните водачи с месеци в казармените подземия; диренето и пленяването на македонски архиви както турци не са правили това; избиването на най-предани македонски българи и пр.

И сте ни съдили за дела, които биха били извършени и от Тодора, и от Даме, и от Левски, Александров не се ли бори, пак в същата пораженска епоха, срещу поробителските домогвания, поваляйки мнозина рушители и всред софийските улици, посягайки и върху българските министри, превзимайки и български градове с чети? Вие тогава възхвалявахте тези действия и при техните автори търсехте закрила и упование за по-добри дни на българщитага. Така бе и в значителна степен, защото мнозина от вас съзираха съвпадение на лични и партийни свои интереси с високите цели, които ръководиха македонското движение в борбата му срещу политиката на Стамболийски. Но така бе и защото отровата на разложението не бе проникнала и между тъй наричаната патриотична част на свободното българско общество, специално сред интелигенцията.

Отиде си режима на Стамболийски и за тая категория “патриоти”   македонското дело стана непотребно. Настъпи после сръбската отрова между вас и почнаха клеветите, измислиците, ровенията против това дело, в размер несравнено по-голям и но начин по-подъл, отколкото при режима на Стамболийски, който все пак отбеляза и една хубава защита на Македония пред една международна конференция, за разлика от вас. Тоя режим имаше разпра с ВМРО, но вие се обявихте изцяло и против легалните организации, той сключи спогодба за гонене на македонските дейци от двете страни на границата с общи усилия на българските и сръбските власти – спогодба, която остана, общо взето, само на книга – а отровената интелигенция, довчерашния враг на Стамболийски, отиде до там щото видни военни да бъдат съпровождани от сръбски офицери и нелегално прекарвани през границата, за да погребат България. Режимът на Стамболийски се бе обявил против македонския нелегален метод, но режимите на интелигенцията се обявиха против съществуването на македонския въпрос.

Прочее, в духа на Вашите мотиви за законопроекта, трябвало би заради деянията си да се покаят в гробовете и покойните македонски дейци во главе с Александрова, чиито имена напоследък плахо – плахо започвате да споменавате и по радиото за пример на подрастващите поколения.

Жалка е Вашата проповед. Ако и македонските дейци биха се отрекли от своето верую и дела, с коя друга среда българският народ би могъл да се похвали през изминалите двадесет и три години, от Великата война тасам, като защитница на българското име и достойнство, която да е била готова да поеме всички рискове и отговорности за тази защита, излагайки се на опасностите идващи преди всичко откъм гърба й – от свободна България? Останало би пред съвременността и пред историята само пораженството.

В живота на съдените от вас македонски борци няма нищо, за което да се разкайват. Те до край изпълниха своя дълг, режейки и ръцете, чрез които поробителя искаше да посърбява и вас там, свободните българи, и в което намерение той има доста успехи. В тази страшна борба ние бяхме сами, но не остъпихме. Това е, което сме вършили и в поробеното Отечество и в България.

Ние с право очаквахме вашето покаяние за ударите, които ни нанасяте от дълги години, за да ни спъвате. И смисъла на една ямнистия би бил главно в това морално наше реабилитиране, а не във възвръщането правата на македонските дейци, които особено от нацианално гледище нямахте никакво основание да отнимате. Толкоз по-належаще е вашето покаяние след като сближенските заблуди, с които тровехте българския народ, тъй жалко се провалиха.

Този законопроект не допринася нищо за примирението всред българите, както Вие говорите. Той е една награда само за предателите, които единствено се стреми да вземе под закрила.

Много хитрини се приложиха, за да бъдат осъдените македонци оставени на заден план. Дълго време се скривахте зад Дамян Велчев, разправяйки, че всяко намаление на техните страдания изисквало облегчение и за него. Ваша работа бе да третирате Велчева както си желаехте: но в случая е важен опита ви да сравнявате македонските дейци с него. Имаше моменти, когато македонските затворници бяха поставени по-долу и от разбойниците.

Усилията ви бяха насочени и към моралното наше унищожение. Без стеснение посочвам за пример лично себе си, който четири години под ред бях политически пленник в Турция, пазен денонощно от полиция и войници, за да не избягам и не продължа борбата против робството. През цялото това време български министри не преставаха да разпространяват клевети по мой адрес. Вашия колега Иван Красновски, като министър на вътрешните работи, публично разправяше из България, през същото време, че начело на турска чета съм навлязъл в българска територия, за да руша България. До преди няколко седмици от своя страна хората на Слободан Йованович от Белград ме нападнаха в позиви като рушител на тяхната държава. Какви са тези съвпадения? Има ли нужда от много доказателства, че по отношение на македонската освободителна кауза вие бяхте се изравнили с Белград и с Балканското споразумение?

Заключавам. Не само не се разкайвам за това що сме вършили, но в името на македонската свобода и сто пъти бихме го извършили, ако би се наложило. С тези дела ние се гордеем, както с цялото македонско освободително движение ще се гордее историята на българската нация. Пред това върховно усилие за правда и свобода, каквото е усилието на ВМРО, ще се преклони всеки честен човек.

Член на Централния комитет на ВМРО

Иван Михайлов.(3)

ЦДА, ф. 771 к, оп. 2, а. е. 123, л. 1. Печатно.

------------

(1) Васил Митаков, прокурор по атентата в Софийското казино, Деклозиеровата афера и по др. нашумели процеси, министър на правосъдието в правителствата на д-р Г. Кьосеиванов ((1939 – 1940) и на проф. Б. Филов (1940–1942), осъден на смърт от Народния съд.

(2) В горния ляв ъгъл на писмото е отпечатан следният текст: “По технически причини настоящето не е стигнало на време до предназначението си.”

(3) В архива на Дирекция на полицията е запазен следния документ, който хвърля допълнителна светлина върху писмото на Ив. Михайлов. Това е поверително писмо № 803 от Битолската областна дирекция до МВРНЗ от 10 октомври 1942 г. за разпространяването в Битоля на отвореното писмо на Ив. Михайлов до министъра на правосъдието В. Митаков за амнистирането на осъдените дейци на ВМРО след 1934 г. То има следното съдържание:

„До Министерството на вътр[ешните] работи и народното здраве. Централно управление – София.

Приложено Ви изпращам господин министре, 2 екземпляра от отпечатаните писма на Ив. Михайлов до министра на просветата, които напоследък се изпращат в пликове до всички учреждения и граждани от град Битоля. Същите се изпращат от лица от гр. Битоля.

Горното Ви съобщавам за сведение.

Областен директор: Ан. Козарев.

(Печат: “Царство България. Битолска областна дирекция”)

[Печат от вх. № 18875 – 13. Х. 1942 г. в Централно управление – МВРНЗ. Резолирано: “докл.” Н. Д. С молив е подчертан само текста от писмото на Ив. Михайлов “законопроект за амнистията”.]

ЦДА, ф. 370 к, 1 л. Оригинал. Машинопис.

Областния директор А. Козарев е допуснал грешка. Приложеното писмо е до министъра на правосъдието В. Митаков, а не до министъра на просветата.

 

 

№ 2

ИЗ ПИСМО ОТ ИВ. МИХАЙЛОВ ДО БЪЛГАРСКИЯ ЦАР БОРИС ІІІ ЗА ПОДПОМАГАНЕТО НА ХЪРВАТСКО С ОРЪЖИЕ И МУНИЦИИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА ЗА БОРБА С ЮГОСЛАВСКИТЕ ПАРТИЗАНИ.

14 АВГУСТ 1942 Г.

 

ИЗ ПИСМО НА ИВАН МИХАЙЛОВ ДО НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАР БОРИС ІІІ.(1)

1. Излишно е да се спирам на доводи за ползата, която нашия народ има от съществуването на хърватската държава, особено пък когато тя владее и Босна.

2. Приятелството се познава в нужда. Само с думи никога не ще убедим, че сме приятели, пък нито сами ще повярваме в това.

3. Няма по-подходящ момент от настоящия за изпращането от България в Хърватско на поне петдесет хиляди пушки с по сто патрона; 50 – 60 автоматични пушки; 6 – 10000 ръчни бомби. Ако не може петдесет хиляди пушки, в краен случай да се изпратят най-малко 25 хиляди.

Народът има нужда от оръжие, за да брани селата си от нелегалните, които са врагове и на нашия народ, за да пази посевите от подпалване и пр.

4. Ако се възприеме идеята, желателно е да се действува много бързо като работата за изпращането се възложи само на един или двама енергични офицери.

5. Никой не ми е говорил по този въпрос. Аз сам давам идеята понеже знам доста за положението тук и за вопиющата нужда от оръжие. Знам и как тукашния народ гледа на България, на българщината. Чувствувам стеснение, че от българска страна с нищо още не сме помогнали в това тежко време на хърватския народ.

Давам идеята като имам на ум колко високо самият наш народ цени всяка най-малка помощ и съчувствие, които е получил в трудни за него моменти; знам как е бил той обезсърчаван, когато е надавал викове до небесата за помощ, а никой от никъде не се е обаждал с думи за насърчение. Всеки що ни е помогнал с нещо в дни на борба, записан е в историята ни. Зная още и това, че по отношение на сръбщината, нашия народ и хърватския имат един и същ интерес. Смятам, че заслужава името на България да бъде споменавано тук като име на действително братска страна, а не постепенно да се шири и задълбочава в нея някакво ново хладно чувство.

6. От ВМРО на времето бе конфискувано доста оръжие. В Петричкия окръг бяха иззети около 12 хиляди пушки, десетина картечници, общо към 40 хиляди бомби. Това оръжие би представлявало приблизително половината от оръжие, което в случая би било пратено в Хърватско. Ако това оръжие бе сега в наши ръце, ние бихме го дали веднага даром на хърватите.

7. Давайки тази идея, моля най-горещо да бъде възприета и реализирана незабавно. Считам, че изпълнявам своя български дълг. Ако оръжието се изпрати, ще смятам и ще се радвам, че е сторено нещо важно и голямо за българщината.

Моля да приемете Ваше Величество, израза на моето към Вас дълбоко уважение и предан

Ив. Михайлов.

Вярно с оригинала. Б. К.

АМВР, 1 л. Препис. Машинопис.

---------------

(1) В архива е запазено само това извлечение от писмото.