ЗЛОСТОРНИЧЕСТВАТА НА ТОДОР ПАНИЦА В ДРАМСКО ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1908 Г. ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА СИМЕОН РАДЕВ И Д-Р ВЛАДИМИР БУРИЛКОВ

Двама водещи български журналисти Симеон Радев и д-р Владимир Бурилков са едни от първите, които заминават за Македония след обявяването на Младотурската революция (1908 г.). И двамата, зедно с третия виден тогава български журпналист П. Н. Даскалов присъстват на тайната среща с един от водачите на Младотурската революция Джавид бей в София още преди обявяването на революцията на 10 юли 1908 г., от когото научават че Турция е в навечерието на сериозни промени. По това време Симеон Радев е главен редактор на в. „Вечерна поща“ и специален пратеник на вестника в Македония, а д-р Владимир Бурилков е редактор на в. „Дневник“ и също специален пратеник на вестника в Македония.

На следния ден - 11 юли 1908 г. - революцията е обявена от офицерите-младотурци в Ресен и Битоля, последвани от обявения за Централен Младотурския комитет в Солун. Четите на ВМОРО слизат от планината и се легализират, посрещната радушно от турците и с неописуема радост от българите в Македония и Одринско. Българските революционери от двете крила на Вътрешната организация създават за един кратък период български политически партии – Съюз на Българските конституционни клубове и Българската народна федеративна партия.

Д-р Владимир Бурилков

С покровителството на Младотурския комитет „Иттихад ве тераки“ серските революционери, начело с Яне Сандански установяват небивал терор над българското население в Серско, Драмско и Солунско. Преди всичко те преследват дейците на ВМОРО, които се оказват техни противници след убийствата на задграничните представители Иван Гарванов, Борис Сарафов и драмския войвода Михаил Даиев. Убийствата на Гарванов и Сарафов са извършени от Тодор Паница след произнесена смъртна присъда от Серския окръжен революционен комитет, а Даиев е убит по-късно при все още неизяснени обстоятелства. Целият Серски революционен комитет, начело с Яне Сандански, както и прекият извършител Тодор Паница са обявени извън законите на ВМОРО и са осъдени на смърт от Кюстендилския общ конгрес на Организацията през март 1908 г. Отново под ръководството на Яне Сандански, който заедно със своите привърженици се е обявил, че е извън ВМОРО и започва да създава структури на нова, успоредна с ВМОРО организация, която кръщават Македоно-Одринска революционна организация и подготвят нейния учредителен конгрес, който е трябвало да се проведе във втората половина на септември 1908 г. в Солун. Серските революционери правят сериозен опит да завладеят селищата, намиращи се под ръководството на ВМОРО и да пречупят техните ръководители, като при неуспех пристъпват към тяхното физическо ликвидиране. Най-сериозен изпълнител на този пъклен план на серчани е назначеният за драмски войвода, на местото на убития М. Даиев, вече проявилият се с двойното убийство на Гарванов и Сарафов в София Тодор Паница. Той, под покровителството на младия тогава турски офицер и деец на Младотурския комитет Енвер бей, по-късния военен министър на Турция, установява небивал терор над населението. Обществеността е потресена от новите убийства извършени от Тодор Паница и неговите съратници в Драмско и по-специално в селата Просечен и Скрижево. Дори Централният Младотурски комитет в Солун нарежда да бъде извършена на място анкета за убийствата на българи в Драмско. С тази мисия е натоварен именно Енвер бей, който е известен и с близостта си със Сандански и Паница.

Телеграфът донася известията за извършените убийства и в София и за мястото на събитията заминават двамата приятели - македонският българин Симеон Радев и тракийският българин д-р Владимир Бурилков и двамата бивши дейци на ВМОРО, като С. Радев същевременно е и най-блзкия приятел и другар на убития Борис Сарафов.

Първи пристига в Македония д-р Бурилков, а дни по-късно и С. Радев. От Солун те заминават за Сяр и за Драма, да анкетират злосторничествата на Паница. Доколкото е известно, макар че не разполагаме с анкетата, извършена от Енвер бей, тя оправдава Паница и другарите му. Точно обратното разкриват пред обществеността С. Радев и д-р Вл. Бурилков, като и двамата са единодушни, че Паница и серчани са извършили убийствата както на организационни дейци, така и на мирни българи, заради неподчинението си на отцепниците. Резултатите от техните анкети са обявени в софийските вестници „Дневник“ и „Вечерна поща“. И от двата материала, които са приложени по-долу става ясно пред каква опасност е бил изправен и самият С. Радев. Само след настояванията на д-р Бурилков пред Енвер бей убийството на С. Радев е предотвратено. За това разказват в своите кореспонденции и двамата приятели-вестникари, останали приятели до края на живота си.

Между другото искам да отбележа и факта, че и двамата журналисти са тясно свързани със създаването и дейността на Съюза на Българските конституционни клубове, а по-късно водачът на ВМОРО и нейн главен идеолог Христо Матов ще планира създаването на политически вестници, начело на които да застанат именно С. Радев, д-р Вл. Бурилков и Григор Василев. И този план е изпълнен – Симеон Радев създава и застава начело на вестник „Воля“ в София, д-р Владимир Бурилков е сред отговарящите за печата и пропагандата на клубовете и става главен редактор на екзархийския вестник „Вести“ в Цариград (по-късно прекръстен на „Новини“), а негов заместник-редактор е Христо Силянов. А третият, посочен от Матов – Гр. Василев създава и застава начело на списание „Народ и армия“ в София. Това означава, че пропагандата по българския национален въпрос и на истината за българите в Македония и Одринско преминава в здрави ръце и в достойни български журналисти и публицисти.

Кореспонденциите на С. Радев сме поместили в подготвения с Ива Бурилкова пореден трети том от поредицата „Неиздаван ръкопис“ с непечатани или малко известни негови исторически изследвания, който предстои да излезе от печат от издателство „Скайпринт“ под заглавието „По пътеките на историята.“ А репортажите на д-р Владимир Бурилков вземам от нашата книга „Д-р Вл. Бурилков, В Македония и Одринско (1908-1912). Младотурската революция, видяна от специалния кореспондент на „Дневник“. С., 1998.

И двата материала ще дадат възможност на читателите да се запознаят с тази злосторническа и враждебна дейност на Тодор Паница и серските революционери, нанесла сериозни удари както върху ВМОРО, така и върху българското население в тези вековни български краища.

За повече подробности читателите могат да си припомнят важни моменти от биографията на Тодор Паница от материала „Тодор Паница - лъв или лешояд?“ поместен също в сайта „Сите българи заедно“

Цочо В. Билярски

 

Яне Сандански и Тодор Паница

 

 

* * *

СИМЕОН РАДЕВ
КОНСТИТУЦИЯ И РАЗБОЙНИЧЕСТВО.
СЕРСКИЯТ ОКРЪГ ПОД ВЛИЯНИЕТО НА САНДАНСКИ. – ДЕЛЕГАТИТЕ НА ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ ВЪЗВЪРНАТИ ОТ МЛАДОТУРСКИЯ КОМИТЕТ. - АНКЕТА НА „ВЕЧЕРНА ПОЩА“

I.

Солун, 15 август.

Без съмнение, тая ми анкета няма да се понрави на Младотурския комитет. Смаяни още от един бърз и ненадеен за самите тях успех, упоени от виковете „осана!“ на една плеба, тъй шумно ласкателна днес спрямо победоносната революция, както бе вчера мълчаливо раболепна спрямо тържествуващия деспотизъм, младотурските водители – инак надарени с толкова други качества – са станали твърде малко наклонни да слушат критики по техен адрес. Критиката, обаче, трябва да придружава винаги упраждението на власт, била тя и революционна – особено когато най-много затова тя е изложена по своето естество да изпада в крайности и да злоупотреблява със своето могъщество. Аз се боя да не би неусетно, без да предвиди последствията от своето увлечение, и Младотурския комитет, който има поне за сега една сила, каквато Абдул Хамид не бе имал никога, да изпадне в изкушението да прибягва до някои от ония своеволия, против които се бореше. Такова едно опасение възбуждат у нас последните му похвати по отношение на Вътрешната организация, които са предизвикали голямо възбуждение у тукашната интелигенция.

Аз се реших да им дам гласност, защото мисля, че спрямо младотурците ние трябва да се държим винаги откровено и да действуваме на бял ден. Бидейки напълно лоялни спрямо новия режим, за създаването на който българския народ е дал най-много жертви, ние имаме правото да говорим високо, без да има някой дързостта да ни обвини в лоши намерения спрямо Турция. И ето защо, без да укрия никави подробности, аз ще опиша, както тя ми бе разказана, печалната и недостолепна постъпка извършена спрямо делегатите на Вътрешната организация.

Тия делегати бяха изпратени да извършат една обиколка в Серско, за да узнаят в какво положение се намира този окръг.

Разказа на войводата Занков.

Преди да тръгнем от Солун, разправя Занков, ние предизвестихме Младотурския комитет за нашия маршрут. Ние го помолихме даже да ни даде до местните власти и до провинциалните комитети една препоръка, която той не ни отказа. Запитани мимоходом за нашите намерения, ние не ги скрихме ни най-малко. И когато заминахме, ние отнесохме със себе си впечатлението, че младотурците бяха погледнали твърде благоприятно на нашата идея. Пристигнахме в Демир Хисар и от там се разделихме на две. Другарите ми останаха в града за малко време, а аз заминах за селата сам. Щом обаче доближих до Сенгелево, ето че се задава един мюлязимин заедно с четирима суварии. Той ми каза, че има заповед да ме придружава, за да бъде на услугите ми и ме взе веднага вече под свой надзор. Аз му благодарих и му казах, че познавам добре тия места, тъй щото е излишно щото той да се уморява като пътува с мене, но той не рачи да се отдели. Какво можех да направя? Съгласих се да направя обиколката си при тия странни условия. Впрочем, макар тоя полицейски контрол да ме дразнеше предвид на това, че живеем божем в свободна държава, аз нямаше за какво да се стеснявам, тъй като моята агитация бе съвсем лоялна. Пък и самото българско население не вижда вече в присъствието на турските власти някакво препятствие за своите чувства. Щом се научиха, че съм дошел, селяните, които ме знаят от времето, когато бях войвода, дотърчаха, кои от къщите си, кои от полето, и се набраха около мене. Те ме разпитваха с голяма жадност за новото положение, за последствията, които то ще донесе за българите, и се радваха, когато слушаха, че аз не нападам националната църква и училищата, както това правят хората на Сандански. Защото, аз забравих да ви кажа, Демир-Хисарско се намира в района на Сандански и населението, което е ужасно тероризирано от него, е било досега много уплашено. Но сега то си развързваше езика, щастливо че може да приказва съгласно със своите чувства.

Как агитира Сандански между българите.

Докато приказвахме тъй радушно, един селянин, който от няколко минути имаше вид на човек, измъчван от някакво любопитство, се реши най-сетне да ме запита:

- Добре, бе даскале, ама верно ли е, че си станал „връховист“?

Тази дума, в устата на един демир-хисарски селянин, ми се видя много странна. Аз питах Занкова:

- Какво разбира под думата „върховист“ тамошното население?

- И аз сам не зная точно, обясни Занков. Хората на Сандански наричат „върховисти“, нас членовете на Вътрешната организация. Те казват на селяните: „Видите ли ги тия върховисти? Те са пратени от България, за да пречат на нашата свобода. Всеки от тях получава по десет наполеона на месец от българското правителство. България иска да земе нашата земя, за да има кой да й плаща борчовете. А България има 200 милиона лири борч. Знаете ли колко е това, двесте милиона лири? Да ги туриш на куп ще образуват една планина колкото Пирин. Тоя борч, ако се присъединим към България, вие ще го плащате. Тогава ще ви продадат на мезат къщите, ще ви земат овцете и добитъка, а жените ви и децата ви ще заробят. В България е много по-лошо отколкото в Турско. Там хората умират гладни по улиците; само княза и министрите му живеят в разкош; Турция е рай пред България. Ето защо България се старае да заграби нашата страна. Ето защо тя не иска, щото ние да добием свобода, а плаща на „върховистите“ да ни държат в робство. – Тъй агитират хората на Сандански. Разбира се, те не са могли да настроят населението враждебно спрямо България, но все от тия проповеди, които траят ето вече от години, е останало известно недоумение. Толкоз повече, че никакъв вестник не е попадал тук, освен органите на Сандански. Дори и сега, когато печата е свободен, никакъв вестник от София не прониква по тия места. Със своето влияние пред младотурските комитети Сандански ги спира на пощата, тъй щото за днешното положение тамошното население знае само онова, което агентите на Сандански му казват. Ние бяхме първите, които, въпреки заплашванията, отправяни многократно към нас, тръгнахме да осветляваме духът на тамошните българи. А достатъчно е една агитация от една неделя, за да бъдат изпъдени от всичките села хората на Сандански, до толкова населението е писнало от неговата тирания.

- Но тази тирания продължава ли и сега?

- Както по-рано. Сега даже повече нежели пред режима на Абдул Хамида. В Серско не съществува правителство. Мястото на администрацията са взели младотурските комитети, а те са се слели с организацията на Сандански и действуват заедно. Хората на Сандански пътуват по селата заедно с турските офицери и казват на населението: „Сега ние сме власт!“ Селяните виждат наистина , че те са власт и се подчиняват. Какво биха могли да правят? В Крушево българите отказали да платят данъка на Сандански. Тогава началникът на Демир-Хисарския район Стою Хаджиев дава заповед да извадят 50-мина на сред село, да ги вържат, и да ги бият. Побоят е бил зверски и писъците са се чували надалече.

- Селяните не са ли се оплакали на властта?

- На коя власт, пита Занков? – В момента, когато е ставал побоя, каймакаминът е бил в селото и се е съвещавал със Стою Хаджиева. После двамата са излезли да се разхождат и са вървели под ръка. Виждайки, че Сандански управлява, селяните са се подчинили и са платили данъка. В Сенгелово, селяните също са се опитали подир прогласяването на конституцията, да не плащат данък на Сандански. Но няколко души терористи са били изпратени в селото, за да събират данък с револвер, и никой не е посмял да противостои. Защото сега положението на тамошното население е още по-безнадеждно отколкото по-рано. То няма вече кому да се оплаква: ни на европейски офицери, ни на власти. Офицерите се държат на страна, а властите са под заповедта на Сандански. Терора върлува тук безпрепятствено и безнаказано. Но и населението е достигнало до края на търпението и е готово да се противопостави на тази тирания, щом почувствува малко, че има кой да се застъпи на чело срещу разбойника.

Сандански знае, че най-малкия отпор ще съкруши неговата тирания и с това се обяснява защо той се е хвърлил в обятията на младотурците. На тях той предлага услугите си, срещу българското национално дело, като се надява да се крепи през тяхната помощ.

Засади и интернирания. – Как Сандански възтуржествува.

Слухът за нашето заминаване, продължи Занков, смути много Сандански, защото той чувствуваше, че нашия пример ще бъде последван; че като мине страхът, много интелигентни лица ще навлязат в неговия район, ще основат конституционни клубове, ще организират нацията и ще я избавят от кошмара на върлующето разбойничество. По всякакъв начин той бе решен да осуети нашите намерения. Най-напред той се опита с убийство. По пътя от Сенгелево за Крушево, при върха Кале неговите хора ни устроиха засада, но аз минах един ден по-късно и това ме спаси. Тогава Сандански прибягна до съдействието на младотурците. От Демир Хисар дойде заповед от властите да се върна в града и там ми съобщиха, че по решение на Младотурския комитет трябва да замина незабавно за Солун. „С какво право, питах аз, ме спирате от моя път? Нали сега всеки е свободен да отива дето желае?“ Офицерите, които ми предадоха заповедта, не отговориха на тоя въпрос. Те се задоволиха да повторят, че такива са техните инструкции. „Добре, казах аз, оставете ме да замина за Сяр.“ „И това не може, отсякоха те. Нам е заповядано да ви изпратим в Солун и се надяваме, че няма да ни принудите да прибягваме до крайни мерки.“ Аз бях сам, нямах намерение да създавам инциденти; преклоних се пред грубата сила и се завърнах.

- А населението?

- Населението видя с тъга, как ме изпъдиха и разбра, че силата на Сандански е по-голяма от всякога.

Тъй се извърши първото интерниране при новия режим. Докато Занков се връщаше по тоя полицейски начин, в Солун военната музика свиреше „Марсилезата“ и по кея тълпата викаше: „Да живее свободата!“

P.S. Случката с Караджова и Анчева е, обаче, още по-характеристична за „новата ера“. За нея, - утре.

 

II.

Солун, 16 август.

И днес трябва пак да продължа, за мое голямо неудоволствие, печалните данни на тази своя анкета. Дошел тука възрадван от смелия подвиг, който повали тираническия режим, наклонен да виждам само хубавите страни на новото положение, за мене е един много мъчителен дълг да изнасям пред българското общество разобличения, впечатлението от които не може да не бъде грозно. Аз считам, обаче, какво истината е по-малко опасна, когато тя бъде извадена на яве, нежели когато се предава от уста в уста като скрита, неопределена, неуловима мълва. Защото тя тогава може да вземе фантастични размери, да тласне духовете към крайности и да предизвика, от едната и от другата страна, дела безвъзвратни, такива, след които вече думите са излишни.

* * *

Как Младотурският комитет в Драма разбира свободата.

„Аз пристигнах в Драма, разказа ми Анчев, с няколко свои другари. Щом нашето присъствие стана известно, раздвижи се населението и почна, на групи, да идва при нас. То изглеждаше особено ободрено и бе нетърпеливо да си изкаже чувствата. Паница, убиецът на Гарванова и Сарафова, е районен началник на Драма. Като забележи, какво радостно въодушевление се появи у масата, очарована да види най-сетне интелигентни българи, които да не хулят народното име, той побесня. Злобата му се появи, обаче, веднага. Отначало той ни прати известие да отидем при него, защото искал да говори с нас. Ние отказахме да имаме кавото и да било съприкосновение с него. Вероятно, Паница се оплака тогава на Младотурския комитет, защото подир малко се затече при нас Ахмед Тефиков, бивш офицер от българската войска, същият, който уби Делчева. Тефиков ни обсипа с любезности, изказа безкрайната си радост, че сме удостоили Драма с присъствието си и в заключение ни моли да не заминаваме веднага по селата, защото щели сме да се уморим. Какво да възразим на такива ласкави увещания? Останахме. На другия ден почнахме да се готвим за път. Тефиков, винаги любезен, дойде да ни каже, че имал заповед от комитета да ни даде двама турци, знаещи добре български, за да ни услужват през време на нашата обиколка. „Но понеже такива лица няма тук, добави той, телеграфирах в Солун да пратят от там. За това, благоволете да останете до обед.“ Волею-неволею благоволихме и останахме. Когато дойде време да тръгнем, Тефиков, по-любезен от всякога, се явява пак при нас и ни казва: „Тази вечер пристига новия мютесарифин. Той е много учен човек и ще бъде много жалко, ако не го видите! Останете тази вечер заради него. Това ще бъде голямо щастие за него.“ Тия учтивости бяха тъй повелителни, че ние останахме, макар да бяхме, в същност, убедени, че за да бъде щастлив, мютесарифина няма нужда от нашето присъствие. Видяхме мютесарифина, който бе спрямо нас много предупредителен и му казахме, че сме решени безвъзвратно да заминем. Той изглеждаше, че се колебае, но тъкмо през това време дойдоха да му съобщят, че Паница иска да го види. Като чу това, той стана сопнато и се затече веднага в една стая, дето бе влязъл Паница. Там били и някои представители на Младотурския комитет в Драма и всички заедно имаха едно кратко съвещание. След това, мютесарифина ни посъветва да останем още малко в града, а когато му казахме, че ще заминем немедлено, той ни заяви отсечено, че това е невъзможно и че, той в краен случай, ще вземе наложителни мерки.

Такъв прозаичен край взеха поетическите любезности на Тефикова и ние разбрахме вече, какво нашата обиколка ще бъде невъзможна. Понеже никой от нас не бе предвидял тия препятствия на властите и нямахме никави наставления за подобни случаи, ние решихме да не предизвикаме никакво стълкновение, толкоз повече, че нямахме със себе си никакъв документ, освен една препоръка на Солунския младотурски комитет, която бяхме показали веднага и която не ни биде повърнат. Караджов, който бе постъпил по-благоразумно като бе взел със себе си своето „Нуфузтезкереси“ се реши да тръгне за Просечен без да пита никого.

Приключението на Караджова в Просечен.

Тук Караджов се намеси в разговора и разправи своята любопитна история.

„За да избегна безполезни разправии с Младотурския комитет, аз тръгнах за Просечен, осланяйки се само на силата на моето официално тескере, издадено от администрацията. Щом вървяхме малко вън от града, ето че ме настигнат, запъхтели, трима сувари, начело с един юзбашия. – Къде отивате? – За Просечен. – Защо не се обаждате? – Че кому да се обаждам, възразих аз малко сопнато. Книжата ми са в ред, пътувам явно, който иска да ме види, нека ме търси сам.“ Юзбашията се смути малко. „Значи, не искате да се върнете назад? – По никакъв начин“, отговорих аз. Той се позамисли малко, обърна се насам и се усмири: „Тогава, аз ще ви придружавам“, добави той.

- Хай, хай, заповядайте, казах аз и тръгнахме заедно.

Дойдохме в Пресечен. Тук всички ме познават, заобиколиха ме в една кръчма, почерпихме се, захванаха да ме разпитват с жадност. След половина час, ето че иде един офицер от Младотурския комитет в Просечен. „Имате ли писмо от комитета от Драма? – Не, отговорих аз. Пътувам със своето си нуфузтезкере. – Елате тогава в комитета.“

Аз разбрах каква е работата. Преди мене Паница бил пристигнал в Просечен, срещнал се младотурците и им казал да ме изпъдят. Както и да е, отидох в комитета. Там заварих няколко офицери и трима българи, пратени от Паница. Още не седнал, офицерите ми заявиха, че по решение на комитета трябвало да напусна веднага Просечен. И като посочиха хората на Паница, те добавиха:

- Ето и българската организация е на същото мнение. Върнете се в Солун, земете едно писмо от Сандански и тогава можете свободно да пътувате където искате по тия места.

- Не признавам, отговорих аз, никаква организация. Колкото за съвета ви да зема писмо от Сандански, аз ви питам: в Османската империя, при конституционния режим, Сандански ли е определен да издава паспорти на турските поданици?

Те не отговориха на моя въпрос, но пак повториха:

- Комитетът ви заповядва да си заминете немедлено. Каква работа имате вие тук?

- Аз съм родом от Просечен, дошел съм в родното си място, дето искам да се кандидатирам за депутат. А Паница, който е от България, какво търси тук?

Те млъкнаха. После пак настояха:

- Заминете веднага, за да не ви изпратим назад със сила.

Аз излязох от комитета, след като протестирах енергически, и тръгнах да си вървя. Цялото село бе излязло по улиците. Тълпата вървеше мълчаливо подир мене, малко отдалечено, защото забранено ми бе да се сношавам с когото и да било. Едно заптие дойде да ми каже, че мюлязимина Джемал ефенди, джандармерийския началник, ме вика. Отидох в конака и още не бях седнал, ето че и хората на Паница пристигат. Без да питат някого, те влизат като у дома си, сядат и чакат да видят какво ще стане. Джемал ефенди ми заяви също, че трябва да замина веднага.

- Наистина, сега е малко късно, почна той …

Без да го дочакат да свърши, агентите на Паница се провикнаха:

- Ако се бои, можем да му дадем войници.

Аз се обърнах тогава към Джемал ефенди:

- Тия ли хора сега разполагат с турската войска?

Мюлязиминът почервеня малко, виждаше се че му е неловко, защото той се отправи малко сурово към тях и им каза:

- Сусунуз сиз! Вие мълчете!

Видях, че всяко противостоене е излишно; тръгнах да си вървя за Драма. Селяните излязоха да ме изпратят вън от селото, но аз не можах даже сбогом да взема от тях. Качих се на един файтон и заминах за Драма.

- Там какво ви казаха?

- Същото. Че трябва да се върна в Солун. Пожелах да отида поне в Серес, не ми разрешиха. Ето ме в Солун, осведомен вече напълно върху конституцията, прогласена в Турция. Яшасън хуриет! („Да живее свободата!“ Любимия вик на турските манифестанти.) Сега, ако искам да видя майка си в родното си село, ще трябва да искам писмо от Сандански. Щом като върху мене, учител, биде упражнено такова насилие, можете да си представите каква е участта на безимената селска маса, на това незнайно население, за изпитанията на което нито анкети се правят, нито нещо се слуша даже.

Тъй песимистично свърши Караджов своето повествование. Аз разправих снощи тази скандалиозна история на някои младотурски офицери, които срещнах в клуба. На нашия разговор присъствуваха някои високопоставени чужденци, на които всичко това се виждаше невероятно. Трябва да призная, че самите младотурски офицери изразиха пред тоя акт на своеволие, едно силно чувство на недоумение. Те бяха даже възмутени.

- Ако действително такива работи се вършат, заявиха те, това е много печално.

Но понеже турската природа е оптимистическа, те веднага прибавиха:

- Малко търпение, всичко ще влезе в своя ред. Стига да имате добри намерения.

Аз счетох за неуместно да им напомня френската пословица, която казва: „Пъкълът е послан с добри намерения.“

Публ. във в. „Вечерна поща“, бр. 2502, 20 август 1908 г., с. 1, бр. 2503, 21 август 1908 г., с. 1.

 

ТЕРОРЪТ В ДРАМСКО

УБИЙСТАВАТА В СКРИЖЕВО. – ЗАПЛАШВАНИ СЕЛЯНИ ИЗБЯГАЛИ В СОЛУН. – АНКЕТА НА „ВЕЧЕРНА ПОЩА“.

 

Солун, четвъртък

Новините, които пристигат от Драмско, говорят за голям терор, упражняван върху българското население. Паница безчинствува и заплашва със смърт всички, които подозира в желание да се освободят от неговия гнет. Днес бяха при мене роднините на убитите в Скрижево. Те са избягали от страх пред заплашванията на Паница. Един от тях по чудо е избягал от смъртта. Те не смееха да се върнат в селото си, тъй като убийците още не са арестувани и могат да извършат нови престъпления. Аз заминавам утре сутринта за Скрижево, за да произведа анкета. Предложих им да дойдат с мене. Насърчени, те се съгласиха. Утре тръгвам с тях. Те се боят да не би Паница да ни устрои засади. Аз предупредих Младотурския комитет за моето заминаване.

 

I.

НА ПЪТ ЗА СКРИЖЕВО

Вестта за убийството в Скрижево произведе тук такова потресающе впечатление, като да бе се касаело за някаква национална катастрофа. В тая изпатила земя, която до вчера бе тъй свикнала със своята съдба, че никакво злодеяние не можеше вече да я учуди, днес посегателството върху човешкия живот се посреща вече като нещо чудовищно. Узряло добре за политическа свобода, обладающе забележителна нравствена култура, българското гражданство – най-първо от всички, най-съзнателно – приспособи своя дух към условията на новия обществен ред, и не е странно, дето насилието, в каквато и да е форма, буди у него непобедимо отвращение.

Но не е само това. От няколко недели вече в Драмско идеха новини, които терзаеха българската душа. Приказваше се за селяни, бити по мегданите и влачени в прахът, защото не искали да дават данък на Сандански. Достигнаха мълви за хора, изчезнали безследно след някоя дума, изказана по-смело. Учители отидоха да посетят Драмските крайове: върнати бяха те със сила. И след това никой не знаеше вече какво се върши в тия злочести места. Чуваше се само, че терора се усилва и че селяни бягат от там, бягайки от смъртта. Едно мъчително настроение бе ни обладало всички, едно напрежение състояще се от неизвестност, протест против една власт, недостойна за своето призвание, - и от срам, че един ненормален човек като Паница може безнаказано да държи цяла страна под господството на своите инстинкти на разбойник-психопат…

И ето защо скрижевската трагедия изтръгна от всички ни един общ вик на възмущение и на национална тревога: тя докосна една крайно опната, една болна струна на българската душа.

В четвъртък сутринта, щом се пръсна ужасната вест; цялата интелигенция се раздвижи като в надвечерието на нещо решително и безвъзвратно. Тук-таме някои умерени хора, заради които кошмара на миналия режим не се е пръснал още добре, клюмаха глава религиозно, убедени, че няма какво да се прави. „За да наказва с тая смелост, Паница трябва да има голяма поддръжка“, казваха те тихо. С това искаха да кажат, че Младотурския комитет насърчава Паница по тоя път на престъпления, и че при тия условия ние сме безсилни да го спрем. Огромното мнозинство бе обаче енергически настроено, и заявяваше громко, че българския народ, който се е зъбил срещу много по-големи врагове, няма да допусне тиранията на една шепа разбойници. Аз забелязах, че в подобни случаи, първата необходима стъпка е да се открие истината и да се установят отговорностите. За борба и протести ще дойде сетне време. И заявих на приятелите си, че на другия ден заминавам за Скрижево, за да произведа една анкета.

Ротмистър Атанасов, един отличен офицер, родом от близкото село Сухо, Солунско, и дошъл да се настани вече тук на работа, ми напомни с какви хора имам работа и на какъв риск се излагам.

- Тия разбойници ще те убият. Те не спират пред нищо: имай това предвид.

Като ме видя да тръгна въпреки това, Атанасов заяви:

- Ще дойда и аз с тебе. Сам няма да те пусна.

Моят приятел Анчев, учител, родом от Щип, един флегматичен момък, който обича опасностите, каза, че и той иска да ни придружи. И тъй се съгласихме да тръгнем на другия ден, цялата компания.

Между туй, няколко селяни минаха покрай кафенето и като ги забеляза, младият войвода Занков се затече и ги доведе при нас.

- Поданици на Паница, каза той смеешком и сетне ни разказа тяхната история.

Единият от тях, бай Георги, един снажен млад човек, лицето на когото дишаше ум и енергия, въпреки опечаления му вид, бе брат на убитите. Другите бяха пак от Драмско.

- Паница е издал присъда срещу тях, търсил е да ги убие, и те сега не смеят да се върнат. Стоят тук и се чудят какво да правят, допълни Занков.

- Добре, питах ги аз, там няма ли власт, която да ви защищава?

Те отговориха с един глас:

- Тя властта слуша каквото и каже Паница.

- Ами на Младотурския комитет в Просечен не се ли оплакахте?

Пак със същото единодушие категорически, сякаш че казват една истина известна дори на децата, те възразиха:

- Младотурците са с Паница. Те заедно заседават в комитета и всичко заедно решават.

Аз наблягах пред тях, че това ни се вижда невероятно, немислимо дори – как може да бъде възможно, щото Младотурския комитет, който има най-големия интерес, щото страната да бъде мирна, да покровителствува злодеянията на Паница?

- Аз ще отида в Скрижево, да видя лично какво е положението.

Те се зарадваха много. Сетне един от тях, Георги Атанасов, називаем Демира, пъргав човек и голям майстор в революционните работи, забеляза:

- Ако отидете сами, никой нищо няма да ви каже. Хората са сплашени. Виждат, че Паница е силен, че ще отмъщава. Всеки гледа поне своя живот да спаси.

- Тогава елате вие с мене, предложих аз.

- Ще ни претрепе, отвърнаха те.

- Е добре, заедно ще ни претрепе. С нас няма да се свърши българския народ я!

- Е, няма, то е вярно.

- Тогава?

Те се спогледаха. Сетне, Демир взе думата:

- Вие ще се върнете, а ние ще останем там, в ноктите на звяра.

- Върнете се и вие.

- Не можем да харчим. Сиромаси хора сме.

Аргументът наистина бе съкрушителен. Пътуванията във вътрешността коствуват скъпо. Но да оставя работата на половина път, и това пък бе невъзможно.

- Е добре, казах им, аз ще тегля разноските, за сметка на „Вечерна поща“. Ще ви заведа там и заедно ще се върнем.

- Харно.

- Утре ще се срещнем на гарата.

Те обещаха. Обаче виждах, че мисълта да отидат по-близо до Паница не ги радва. Те си отидоха с голям уплах в очите. А аз се упътих за седалището на Централния Младотурски комитет. Бе още рано и там намерих, от по-видните хора, само Джевид бея. С него се познавах още от София, дето той бе идвал преди обявяването на конституцията, минавайки за Букурещ, за дето бе изпратен с една много деликатна политическа мисия. Джевид бей обладава извънредно жив ум, когото дължи на своето еврейско произхождение, и по умствения си склад е настоящи европеец. Мене ми е било винаги извънредно драго да беседвам с него. Сега му разправих тревогата, която бе обладала българското гражданство при известието за убийства, извършени от Паница, и твърде откровено му разправих за лошите последствия, които беснуването на тоя разбойник може да повлече за отношенията на двата народа.

Джевид бей ми се видя много смутен. За мене бе ясно, че той също предвиждаше как зле ще се отразят тия грозни и подли убийства върху българското обществено мнение, пък и върху чуждия свят. Без съмнение, независимо от всякакви политически съображения, неговата душа на просветен човек въставаше против това варварско насилие.

- Енвер бей ще замине да направи една лична анкета, каза ми той.

- И аз реших да замина.

- Кога?

- Утре.

Джевид бей замълча и взе съсредоточен и малко нещо унил вид. После ме попита:

- Необходимо ли е да заминете веднага?

- Абсолютно необходимо.

- Тогава елате на часът 6 подир обед, ще се съветвам с другарите си от комитета и ще ви дам отговор.

На връщане, на площада „Хуриет“, срещнах генерал Хасан Риза паша, началник на артилерията на Третия корпус, и един от водителите на младотурското движение. Повторих и нему кавото бях казал на Джевид бея. Но тоя път прибавих:

- Паша Хазретлери, аз съобщавам за моето заминаване от почит към вашия комитет и за да покажа колко високо ценя вашите добри намерения. Но, никакво разрешение не искам, защото то не е нужно.

- Ние ще ви дадем отговор.

- Да, подех аз, но преди това считам за свой дълг да Ви заявя, че аз съм решен да направя своята анкета, и че какъвто и да е вашия отговор, аз утре ще тръгна. Вие можете да ме върнете от тоя път само със сила.

- Вярвам, че от такива крайности не ще да имаме никога нужда спрямо един човек като Вас, забележи пашата и се разделихме твърде любезно.

Привечер се върнах в комитета и стоях там дълго. С Хасан Риза паша приказвахме един час по въпроса за училищата и сетне с подполковника от Генералния щаб Джемал бей, високо интелигентен офицер, който владее отлично френски, продължихме разговора върху бъдещите административни реформи.

- Преди да се говори за преобразувания и въобще за програма, забележих аз, нужно е да се въдвори спокойствие в царството. Трябва да престанат насилията. Европа иска от нас гаранция за реда в страната. Гаранцията може да бъде, на първо място, една добра и силна администрация, способна да всели у населението доверие към нея. А произшествия като убийствата в Скрижево показват, че тая цел още не е постигната. Това ме безспокои много. И това ме подбуди да предприема моята анкета.

Те се съгласиха, че тия ми подбуждения са патриотически. Сетне ме питаха:

- Препоръка от нас искате ли?

- Ако считате, че тя може да улесни мисията ми…

След кратко съвещание по между си, те решиха да ми дадат едно открито писмо и след две минути, аз напуснах комитета с тази препоръка до властите.

Тренът за Драма тръгва на часът 5 ½ сутринта. На определения час намерихме се всички на гарата. Слънцето не бе съвсем изгряло и ние не бяхме съвсем пробудени. Аз успях да намеря бай Георгя.

- Къде са другарите ти?

- Те казаха, че няма нужда от тяхното идване. Само аз ще Ви придружа.

Това не ме изненада. Терорът в Драмско е тъй голям, че техния страх бе нещо твърде естествено. В едно село, дето са станали убийства и дето убийците са още господари, никой не отива с удоволствие.

Колкото бяхме, качихме се на трена, без никаво лошо предчувствие, защото всички бяхме млади хора, и никой не бе наклонен да мисли за нещастни приключения.

Пътят за Драма е едно непрекъснато очарование и аз скърбя, че не му е сега редът да предам своите впечатления. Видяхме Дойран с неговите бели къщи, накацали по рида, над едно гладко езеро с нежно-сини тихи води; минахме една живописна котловина, заградена от високи голи планини, червени под слънчевия пек; пуснахме се в едно широко поле с росни ливади, поникнали за втори път, с цъфнал бял памук и с капризни пътеки, прошарени със синчец. Ето и Сяр, изгубен почти между обширни градини, и – подир един час сме в Драма.

По-напред ние мислехме да слезнем в Борна и от там да тръгнем за Скрижево. Но просеченския учител Караманов, - тоже осъден на смърт от Паница – ни забеляза, че на тая станция не се намират всякога коне и може да останем там сами, през нощта, без да намерим де да спим. Тогава ние се решихме да отидем в Драма.

Едва-що пристигнахме, аз потърсих г. Тефикова, известния бимбашия, чиято любезност съм описал по повод връщането на агитаторите на Вътрешната организация от Драма. Г-н Тефиков получава „Вечерна поща“ и тъкмо, когато аз пристигнах в Драма, той бе получил и броя, дето бях писал за неговото безценно изкуство да бави хората по техния път. (Г-н Тефиков, както е известно, е бивши български офицер, сега жандармерийски бинбашия.) Г-н Тефиков не употреби, обаче, спрямо мене същата такитака. Той прати веднага в хотела ми жандармерийския поручик Фехми ефенди да ме приветствува. Фехми ефенди ми обясни, че гръцкият владика давал тоя ден банкет на Младотурския комитет и добави, че и мене ме чакат там.

Банкета бе свършен, трапезите вдигнати, гостите пиеха кафе под сянката на високи дървета с широко прострени и ниски клонье. Наблизо има един извор, който образува мънинко езерце с бистра вода, с островчета от тръстика и с естествени масиви от сини цветя. Нещо съвсем пленително, от което човек не може да отдели погледите си. Там бяха освен г. Тефикова, мютесарафина, гръцкия владика, прокурора и много гръцки и турски първенци. След обикновените любезности (по две теменета на всеки човек) аз показах писмото от Централния комитет и обясних целта на пътуването си.

Присъствующите турци одобриха. Гръцкият владика счете за нужно да изкаже особено мнение:

- Тия убийства, каза той, са лични разправии. Работи на отмъщение, с една реч. Не заслужаваше да си разваляте спокойствието.

Подир това, той изказа на много хубав турски език много ласкави думи за Паница, като турски патриот. Аз не му възразих нищо. Взех си сбогом, макар да ме задържаха, защото смятах да не пристигнем много късно в селото. А пък, преди да тръгна от Драма, исках да направя една визита на началника на английските офицери в тоя район полковник Бонам. Чак на часът 4 успях да потегля. Маса народ се бе събрал пред хотела ни. Пристигането на хора с шапки е тук цяло събитие и понеже бяхме мнозина, любопитството на всички бе изострено. Качихме се на коне и заедно с Фехми ефенди и двама суварии тръгнахме за Скрижево. Коне бе ни намерил Младотурския комитет, но за бай Георги нямаше кон. А да тръгнем без него, щеше да рече да се намалят значително шансовете ни да извършим успешно анкетата си.

- Ти, Оглум, можеш да останеш тук, каза Фехми ефенди, като се обърна към бай Георгя.

Не - селянинът не се съгласи.

- Аз ще вървя пеша, каза той решително.

- Добре, настоя офицерът, но конете ще вървят бърже...

- Ще тичам!

По целият път, цели четири часа, бедният човек тича, ту пред нас, ту подир нас, без почивка, облян в пoт. Пътят бе отначало прашен, горещината бе голяма, и конете ни убиваха. Сетне почнахме да се изкачваме нагоре и карахме вече бавно. С нас вървеше един селянин от Скрижево, дядо Tace Попвангелов, добродушен старец, чиято житейска мъдрост, безкрайно забавна, ни развесели по пътя. Яхнал здраво едно добро добиче, метнал абата през рамо, накривил феса на беловласата си глава, той караше до мене и ни разправяше за работите в селото.

И той щял да бъде убит от хората на Паница, но взел манлихерката и се защищавал, затворен в къщата си.

- Щеше да ни затрие всички проклетникът, Бог да го порази, казваше той, като шибаше енергически коня си. Харно, оти се намери пушка в ръцете ни, а то бяхме отишли.

Питах го:

- Защо бе, дядо Tace, тия хора ви гонят? Да не сте сторили нещо лошо на селото?

- Лошо ли? Лошо от Бога да найдат те ...

После с една живописна реч, прекъсвана с проклятия, турски пословици и тук-таме мъжки попържни, той ни разправи цялата история.

На Св. Богородица станало в училището на Скрижево събрание. Там било ръководителното тяло на комитета, селската милиция, цялата тамошна организация. Хората на Паница обяснили, че борбата не била свършена, че трябвало да се „разшири конституцията“, следователно, комитетската работа не била свършена. В заключение поискали пари от селото във вид на данък и, освен това, по-богатите селяни да платят по един абонамент за вестника на Сандански в Солун. Тогава Щерю Тодоров, секретар на селския комитет, станал и казал, че селото не може да дава вече пари, че то е изтощено от постоянни жертви и сега иска да си отдъхне. Щерю бил свършил трети клас и минавал в селото за много умен човек. Затова гласът му бил подкрепен от мнозина. Станало спречкване, чули се викове: „Долу Паница!“ и събранието се разтурило. Два дни след това Щерю биде убит, заедно с него и неговия брат, тоже член на комитета, и още Христо Вергов, който току-що бе излязал от затвора след амнистията. Осъдени били на смърт 15 души, всичките, които не искали да плащат данък на Паница.

- Дядо, питах аз, как тъй се оставате на един полулуд човек като Паница, да дава команда на селото ви и да убива най-добрите ви хора?

- Какво да правим, бе чоджум? С него са около 30 капасъзи, хора негодни за никаква работа, крадци. За една лула тютюн баща си закалят. Станали са, ефендим, ортаци гиби с Паница и го удариха майчините синове, на акантия, вер селям! Хюкюмата и той бир такъм с ниние… Пък и на младите турци ефкяра им е едно с Паница. Няма заре ки! Нейсе, мене ще убие, барем синовете ми да останат живи, кой му гледа друго?

- Къде са синовете ти?

- Пратих ги ... Они отидоха...

- Къде отидоха?

- Къде ще бъде, бе чоджум? В България. Бягаха към Дедеагач и оттам хайде за София.

- Ами ти не се ли боиш?

- Аз вече съм дал-взел. И да ме убие, няма голям зарар.

След това фаталистическо изявление той шибна коня. Шибнах и аз моя кон и го настигнах.

- Дядо Tace!

- Кажи!

- Ти от кога си народен човек?

- Как му рече?

- От кога си българин?

- От кога? Хеее... тридесет и пет години гиби трябва да има, откак тераме тази работа. Тогава, ефендъм, учехме на гръцки. Сетне излезе българското, фанахме се тогава и дори досега, както видиш.

И той почна да ми разправя целия Църковен въпрос, както бе го схванал неговия ум. Слънцето бе залязло. Нощта бавно падаше над полето. Наоколо се издигаха от всяка страна високи планини, които изглеждаха още по-високи в настъпилия здрач. Ние се възкачвахме по стръмен, тесен път, обсеян с камъни, той вървеше покрай дълбоки пропасти. На върха на планината, Скрижево едва се забелязва. А тъмнината става все по-голяма.

Анчев доближи коня си до мене и ме пита:

- Искаш ли да чуеш едно умозаключение?

- Мислиш ли, че тъкмо тук е мястото сега за логически упражнения?, забелязах аз.

- Не са само логически. Слушай: Ние идваме тук да открием убийците. Ако ги открием, те рискуват да бъдат обесени. Следователно, те ще бъдат принудени да земат гората. Преди да земат гората, какво им костува да ни претрепят тук?

Доволен от това безупречно разсъждение, Анчев удари коня си и тръгна напред.

А нощта падаше се по-гъста и пълнеше пропастите с тъма. Пътят продължаваше нагоре все по-стръмен.

 

II.

ВЪВ ВЛАСТТА НА УБИЙЦИТЕ

Скрижево е кацнало върху един планински връх, на една камениста скала. Към него се изкачва по една стръмна пътека, препречена тук-таме с едри камъни, между които конете едвам успяват да се промъкват. А от страните дълбоки ровове, по-страшни сега от като е изгряла луната. Ние вървим вече бавно, стъпка по стъпка, мълчейки. Не се чува от нигде звук и дори конете ни сякаш се стараят да стъпват безшумно. Доле, поляната, обляна в синята дрезгавина на нощта, се е затаила и вече дреме; пред нас голите върхове на планината стърчат страховито, едва озарени от една боязлива луна. А ние вървим умислено, носейки в себе си загадката на предстоящата нощ.

Вече часът бе наближил девет, когато пристигнахме до Колибите. Тук скримовани имат своите хармани. Колибите бяха сега пълни, но не единствено поради полската работа. Подир убийството, мнозина селяни бяха избягали от селото и не смеха вече да се върнат. Те спят по къра, където завърнат, живеейки от ден за ден, в постоянен трепет. Селяни дошли по работа и бежанци, ние ги заварихме тук всички. Като чуха, че идат чужденци с един забитин, те се наредиха по пътя, без да продумат. Ние спряхме. Те се доближиха с фенери, и аз можах да наблюдавам лицата им. Никога през живота си не бях виждал – нито през време на арменските кланета в Цариград, нито през революционните дни в Москва – такова безпомощно, плахо, паническо изражение. Въображавам си, че в страните, дето върлува някоя грозна епидемия, холерата например, трябва хората да имат такова лице. Това не е ужаса на люде, които виждат смъртта пред себе си, но мълчаливата безнадеждност на ония, които я очакват като нещо фатално.

Ние поискахме да знаем какво става в селото.

- Лошо е.

Друг отговор не можехме да получим. При нашите въпроси, селяните упорито гледаха в земята, а жените им ги дърпаха да си вървят, сякаш, че ние носехме някаква опасност.

- Кои са в селото?, попитах аз бай Георги, когато продължихме пътя.

- Турци дошли с Паница. Имало около 40 души. Тая вечер заминали за Просечен.

- Ами кое е това момче, което тръгна с нас от колибите?

- Братовото ми момче. Детето на Кочо. Откато убиха баща му, спи по полето, не смее да се прибере дома. Сега се връща заедно с нас.

От тук вече пътя става извънредно лош. Той не трае повече от половин час, но ни се видя безконечен. Фехми ефенди шибна коня, затича напред и скоро неговия силует се изгуби зад камънаците, сподирен от един сувария. Мълчалива дружина, ние продължаваме да крачим бавно и меланхолически. Ротм. Атанасов почна да тананика една весела песен, но не я продължи. Сетне се обърна към мене.

- Знаеш ли каква пусия може да се устрои тука?

- Не знам, изповядах аз. Отде ще зная?

- Ей на: светва ти човек куршума за един кеф, и иди го гони сетне…

- Вероятно е, забележих аз, че никой няма да го гони.

- И да иска, де ще го намери? Тия баири, хей на около, все са пусти, няма жива душа. Само камъни и тъмнина. Като хукне човек, цяла армия не може да го открие.

После той разправи:

- Скрижево е хайдушко гнездо. Разположено е тъй, че от всякъде да може да се бяга. Видиш ли там дето се мярка светлина, на горе? Там е селото. Като се изкачиш над него, откъдето и да иде войска ще я забележиш: от Драма ли, от Зъхненско, от всякъде. Тук чета не може да се улови. Пък и селяните са чудесни хора. Все смели, снажни мъже, харамийски народ, убиват човека за един сеир.

- Това доказаха, забележих аз.

- Това не гледай. Сега са в ръцете на един разбойник като Паница, и то е жално, но инък нрави ми се тоя народ, дявол да го вземе … молодци!

И той изрази своя възторг като мушна коня си; а аз почнах да мисля върху трудността да отсъдиш справедливо, в каква мярка един човек е лош и до колко той е добър.

Един човек изскочи пред нас между туй, пеша и бързишком отмина, като си скри лицето с едно наметало, което бе хвърлил на рамената си. Дядо Тасе го поздрави с добра вечер, но той не му отговори и се изгуби в нощта.

- Кой е тоя човек?, питах аз.

- Не го познах.

Никой не го позна. Това ни даде малко съмнение, но след няколко минути ние бяхме вече в селото. Каква пустота! По улиците нито жива душа. Прозорците на къщите тъмни. Всичко глухо, мъртво. Сякаш влязохме в някой гроб. Даже и кучешки лай не чухме.

- Къде ще вървим, бай Георги?

- У нас.

Къщата на убитите братя е горе на края на селото. Тя е на два етажа, висока, с широк двор. Разшаваха се домашните, съвсем изненадани от това нощно посещение, запалиха лампи, качихме се горе, в една малка стая, която на две-на три послаха с едно килимче. Но едва бяхме почнали разговора и ето че иде Фехми ефенди, придружен от двама турци, цивилни и едно момче. Запознахме се. Единият от тях млад момък, облечен в оригинален костюм от кестеняво кадифе, дребен, изтънчен, с големи живи очи, нервозен, бе зъхненския каймакамин; другият, възрастен човек, с големи ботуши, с дълга брада, флегматичен и със заспал вид, бе съдебния следовател. Момчето, което ги придружаваше бе един кятибин.

Трябваше четвърт час, дордето да си изкажем един на друг комплиментите необходими в подобни случаи. Те ми казаха, че тоя ден ще остане паметен за тях, защото се прославил с честта да се запознаят с един човек, чието име било известно на целия културен свят и на Европа (Аврупада ве агеми медениентде). Аз им заявих, че Божието провидение ме доведе тук, за да се срещна с такива мъдри и ревностни сановници, с които всяка империя би се величаела, и в добавък поздравих малкия кятибин, че има честа да се учи на държавничество при такива достойни мъже.

След това каймакаминът ми каза, че Енвер бей бил целия ден в селото заедно с Паница ефенди, и че заминал преди един час за Просечен, дето му давали банкет.

- Вие ще си отпочините тук малко и ще заминем при Енвер бея, който ще се възрадва от вашето високо присъствие.

- Съжалявам много, но не мога да тръгна, възразих аз. Пет часа съм стоял на кон, без почивка, пък и Просечен е далече от тук цели 3 часа.

Той се усмихна с всичкото очарование на своите бели зъби и каза с най-сладкия език на света:

- Ще си отпочините. Сетне ще тръгнем. Нощта е хубава, вижте как красиво грее луната, а пътят е тъй лек … Ще вървим бавно, и няма да забележим как сме стигнали.

- Главата ме боли, настоях аз.

- О, тъй скоро ще ви мине тя.

И той почна пак да ми изброява прелестите на една нощна разходка. Видях, че на тая почва противостоенето е невъзможно: ще ме удуши с любезности тоя човек! Аз обърнах другия край:

- Каймакам бей, заявих му най-сетне, аз съм дошел тук с определана мисия, известна на комитета.

- Да, пресече ме той, ние бяхме предупредени и ви чакахме. Утре ще се върнете с Енвер бея и заедно …

- Позволете, пресякох го аз от своя страна, но с известна нервозност. Мусааде буйрунуз! Аз имам чест да Ви заявя, каймакам бей, че съм дошъл тук, като османлия и като български публицист, да открия истината на едно грозно престъпление, и дордето не изпълня своя дълг, няма да мръдна от туй място, па дори ираде да излезе за моето заминаване. Ако искате да ни извадите от тук със сила, мене и другарите ми, заповядайте, но само тъй ще се подчиним.

Настана мълчание. Каймакаминът се позамисли малко. Сетне стана прав и отсече:

- Като е тъй и аз ще спя тук, с вас, в тази стая.

Сетне извика:

- Ахмед! Иди, олум, да ни донесеш тук вечерята. Сега пак се възобновиха любезностите. Каймакаминът ме поздрави, че съм свършил Галата-Сарайския лицей; аз му признах, че Мюлкието, където той бе свършил, е най-високото училище в света и че европейските университети са нищо в сравнение с него. Той биде тъй добър да не протестира.

Минаха няколко минути на тая тема. Сложиха ястията и ние се готвехме да седнем на трапезата, когато бай Герги влезе:

- Милицията е заобиколила къщата, каза той, около 20-30 въоръжени хора са хванали вратите. Момчетата не смеят да отидат да земат сено за конете.

Като чу това, каймакаминът стана, посъветва се със съдебния следовател и слезе доле. Минаха се 5-10 минути, един селянин влезе при нас, застана посред стаята, направи на всички ни по едно темане, и ни каза на турски:

- Ефендилер, селото е чуло, че вие сте били лоши хора, и не иска да останете тук. То ми каза да ви заповядам да си отидете от тука, или каквото ще стане, не отговарям. Най-доброто за самите вас е да тръгнете още сега, ако ви е мил живота.

- Кой си ти?, попитах аз.

- Коджабашията.

- Добре. Видяхме, бидохме тъй добри да те изслушаме, сега хайде да си вървиш, казах аз. Кой е добър човек, кой е лош, кой къде отива, кой къде ще стои, това не е твоя работа. За това има царски хора. Ти гледай да събираш харача и вергията.

- Мене така ми е заповядано, повтори той. Да си отидете от тука, инак лошо ще стане.

- Коджабаши, знаеш ли, че е голяма дързост (джесорет) от твоя страна тъй да говориш, когато тук има един забитин, един каймакамин? Когато тук има царски чиновник, кой друг смее да ни дава заповеди? Какво е това население, което ни заплашва? Кой му е дал това право! От къде ни знае то?

Каймакаминът, който току-що се бе върнал в стаята, се намеси.

- Коджабаши, това което вършиш, заяви той, е едно голямо безобразие (едепсъзлък). Хайде иди си!

Тогава стана една сцена безподобна по своя комизъм. Коджабашията се обърна към каймакамина и му каза:

- Каймакам бей, ти не ми ли каза доле, тъй да говоря на тия хора, за да си отидат!

Аз не посмеях да погледна каймакамина, защото се боях да не би да не мога да удържа своя смях. Не знам каква фигура правеше той през това време, но не продума нищо. Настъпи тягостно мълчание. Сетне, аз казах на коджабашията:

- На тебе сега да ти видим гърба, хайде!

Но той не искаше да излезе.

- Няма да си ида, заяви той, дордето не ми кажете имената ви, за да ги знае селото.

Аз извадих писмото от Младотурския комитет, дадох го на каймакамина, и му казах:

- На вас давам това писмо, но, ако го покажете на тия хора, доле, на които никой не е дал власт, аз ще протестирам в Солун. То ще бъде един позор за уважаемия печат на дружеството „Единство и напредък“.

При това още, каймакаминът се стресна и ми даде назад писмото.

- Хайде, ела с мене, каза той на коджабашията.

Двамата слезнаха. Тръгнах и аз подир тях, но съдебния следовател ме хвана за ръката и ме върна назад.

- Недейте си разваля спокойствието, каза той флегматически и запали вечната си цигара.

Почнахме да разговаряме за маловажни неща. Ето че влиза бай Георти уплашен.

- Хванаха каймакамина, извика той.

Същевременно чухме бързи стъпки по стълбите, хора се качваха шумно.

- Радев, ми викна Анчев, идат!

Извадихме револверите. Моят револвер бе голям, тежък, и за никога не съм стрелял с него. Атанасов ми го даде почти насила на тръгване. Инстинктивно сега го взех в ръката си. Всичко това стана в един миг.

Вместо хора от милицията, влезе каймакаминът, блед и уплашен, с ужасени очи. Той ми грабна револвера, насочи го към себе си, право в гърдите, и почна да вика:

- Убий ме! Тегли право в сърцето!

Аз му забелязах, че нямам такова страшно желание.

- Не, настоя той, тегли куршума! Щом като нямаш доверие в мене!

Уверих го, че никакви подозрения нямам към него. А той, по-спокоен вече, каза:

- Ако е писано да умрем, ще умрем всички тук.

Фехми ефенди заяви още, че, за да посегнат на нас, трябва да минат през неговия труп. А съдебния следовател, флегматичен повече от всякога, настави:

- Това са малки работи, ами хайде да ядем.

Но, преди това, каймакаминът настоя да се пише писмо до Енвер бей. Съвещаваха се двамата, писаха, пак се съвещаваха, добавиха нови неща, писмото стана много дълго.

- Мога ли и аз да пратя няколко думи до Енвер бей?, попитах аз.

- Хай, хай, защо да не може?

Взех една визитна картичка и писах, че съм в Скрижево и че моля да ми се осигури свободата на моите движения, за да произведа анкетата си. Всичко това се тури в един плик и куриера тръгна веднага за Просечен. Компанията седна да се храни. Аз казах, че не ми се яде и отидох в друга една стая, дето бяха бай Георги, жените, няколко селяни. Там бе и коджабашията. Като видя, че сме сами, той се доближи до мен, и с един умолителен, почти печален тон, ми каза:

- Прощавай, г-н Радев, за моите прости думи. Кълна се в Бога, че аз нямам нищо против тебе, не те познавам, ето чувам, че си бил добър, народен човек. Ама какво да правя, накараха ме със сила да дойда при вас. Насочиха си пушките … Ще ме убият… Прощавай, г-н Радев. Не знаеш какъв огън ми гори на главата!

- Ами ти не си ли човек на Паница?

- На Паница ли? Ами когато убиха другите, и мене ме търсиха. И аз бях осъден. И мене искаха да убият.

- Всички ще ни избият, синко, Бог ги убил!, каза старата майка на покойните, седнала на оджака, свита с глава опряна на коленете.

- Всички, продълвиха другите насядали жени, насядали също, наред като около някой невидим мъртвец.

Като забеляза моето отсъствие, каймакамина влезе в стаята да слуша, какво говорим.

- Какво станаха тия доле?, пита той коджабашията.

- Стоят, ефендим. Сардисали са къщата, не мръдват. Писаха писмо до Паница. Чакат отговор.

- Мосю Радев, каза след това каймакаминът, време е да се спи.

Налягахме в стаята, облечени, върху малкото килимче. Каймакаминът, учен човек, почна да ми разправя за Френската революция.

- Жан Жак Русо буюк адам! (Велик човек!), отсече той.

- Буюк!, потвърдих аз.

- Ама Волтер да буюк, добави той.

- Буюк!

След това той поиска моето мнение за Робеспиера, но аз бях почти заспал, убит от целия път, и неговото любопитство остана неудовлетворено.

А доле, заобиколила двора, милицията бдеше в нощта чакайки заповедта на … „г-н Паница“…

 

III.

„ДА УБИЕМ ЛИ РАДЕВА?“ РАЗКАЗА НА БУРИЛКОВ

В нощта, през която се решаваше въпроса за нашето убийство, ние спахме – тук би било случая да се каже – като заклани. Легнали на коравото дюшеме, тъй както си бяхме облечени, спящи петима в една малка стая със заковани прозорци, нашият сън бе при все това тъй сладък и дълбок, че да бяха счупили вратата с брадви, едва ли щяхме да се пробудим. И тъй беше голяма нашата умора, че ние заспахме, без да се питаме един друг каква участ ни чака.

Трябва да прибавя, че за нас, хора расли на свобода, мисълта, че могат да ни убият бе съвършено невероятна и до край ние гледахме на заплашванията в същност като на една празна тупурдия, насочена да ни сплаши, един блъф. Чак когато се върнахме в Драма, и когато моя добър другар, господин Вл. Бурилков, пратеник на „Дневник“ ни разправи някои сцени, на които той бил свидетел, ние разбрахме, че сме преминали една голяма опасност. От него ние се научихме, че, докато ние сме спяли безгрижно, куриери тичали по планините, съвещания ставали в нощта, живота ни бил в ръцете на „г-н Паница“.

За да имат читателите ни едно ясно понятие за условията, при които се извърши тази наша анкета и да могат да следят нейните перипетии, аз прекъсвам днес своите лични впечатления, за да дам разказа, който ни направи г. Бурилков.

Бурилков пристигна в Скрижево същия ден, но преди нас. Той бил в Сяр, когато получил известие за станалите убийства. И без да му мисли много, възбуден от тоя дух на инициатива, който отличава целия български печат и който удивлява тук турците – той също тръгнал да прави анкета. Вместо да иде направо за Скрижево той счита за по-удобно да се срещне първо с Паница. И ето го в Просечен, дето е квартирата на разбойника.

Паница се разхождал в Просечен, както ни разправи Бурилков, като някой господар. Облечен бил оперетъчно, с тая слабост към необикновените униформи, която характеризира негърските князе, които искат да подражават на европейските офицери в колониите: кръгла тиролска шапка, гимнастически костюм, английски гетри, револвер обесен през рамо и нагайка в ръцете. Подир него вървели един вид прислужници, за да го пазят, и те въоръжени с револвери и с камшик в ръката.

Бурилков му разправил веднага своето намерение.

- Дойдох да направя една анкета върху убийствата, които си извършил, казал му той.

Паница изругал първо българските вестници, че нападали неговата слава, и сетне казал:

- Добре. Но да обнародваш истината.

- Самата истина.

- Но, ако пишеш нещо против мене, ще те заколя.

- Когато ще излезе моята анкета, аз ще бъда много далече, за да можете да ме заколите, забележил Бурилков.

Но добрият мой колега и до сега стои учуден от охотата, с която „г-н Паница“ употреблявал това заплашване: „Ще коля!“ Сякаш някоя престъпническа мономания обитавала неговия болен мозък.

- Аз зная, че края ми е близък, казвал той. Но, дорде съм тук, не ще позволя никому да дигне глас против мене. Ще изколя всички.

- Но сега има „хуриет“, забелязал Бурилков. („Свобода“, много популярна сега турска дума.)

- В мойто „царство“ хуриет няма.

Тая дума „царство“, наред с разбойническия leit-motiv „ке колям!“ постоянно се повръщал в речта на Паница. Тя ритмувала един вид неговото душевно настроение.

Когато Бурилков бил с Паница в едно кафене в Просечен, дошел при тях един селянин от Скрижево, Аврамов, който току-що се върнал от София.

- Какво си дошел тук?, го пита ядосано Паница. Научиха ли те в София как да бунтуваш тук населението?

Горкият човек се извинява, че той не се бърка в тия работи, че той си гледа поминъка.

- Добре, добре, прекъснал го Паница. Зная те аз теб, но слушай: събери си ума в главата, тури си ключ на езика, че, ако продумаш една думица само, ще търсиш главата си дали е на раменете ти. Ще те заколя!

Селянинът навежда глава, излиза плахо и си отива, огледвайки се наоколо, дали някой го следи.

- Слушай бе, Паница, казва му Бурилков. От тази околия има интелигентни хора, някои от тях са с висше образование. Ако те се върнат в родните си места и откажат да ти се подчиняват, какво ще правиш с тях?

- Ще ги заколя!, отговаря Паница с най-голяма простота.

С тоя благ човек, Бурилков тръгна за Скрижево. Какво е направил там, той сам ще пише. Селяните не му казали нищо. Страхът от Паница бил тъй голяма, след станалите убийства и след безнаказаността на убийците, че населението не смеяло да си отвори устата в негово присъствие.

Дошел при Паница свещеника на селото. Бурилков го пита:

- Получаваш ли вестници?

- Не, не ни дават.

- Те нямат нужда от вестници, прекъснал Паница. Вестниците лъжат. Те са всички подкупени от България, за да бунтуват населението. Аз не ги допускам тук.

Тогава свещеникът се наклонил към Бурилкова, без да го забележи Паница, и тихичко шепнейки почти, промълва:

- То е хубаво да чете човек вестници, просвещава се… ама не смеем…

Между туй идат да известят на Паница, че Енвер бей щял да пристигне в селото. Това не го смутило ни най-малко.

- Ще видим, казал той на Бурилкова. Ако Енвер иска да ме гледа от високо, ще заколя и него и ще хвана гората.

Паница не закла Енвер бея, напротив прекарал целия ден с него, в най-голяма привидна дружба. Но и Енвер бей не направил никаква анкета. Той даже не разпитал жените в къщата на Тодорова, дали са видели убийците. Вечерта всички се върнали в Просечен, малко нещо преди нашето пристигане.

Бурилков останал да спи в къщата на Паница. „Подир полунощ, разправя Бурилков, събуждам се и виждам, че Паница се разхожда от стая в стая. Жестикулира като луд човек, очите му сякаш ще изхвръкнат. Рекох си: „Тоя брат ще ме коли.“ Той крачи трескаво назад, напред, спира се, мисли, пак крачи, а аз го следя с погледите си. Най-сетне той се спира: „Радев дошел в Скрижево. Дошел да разстройва моя район. Аз зная … зная всичко, но няма да дам. Ще ги избия всички. Ще коля! Как смеят те? … В моя район, тук!... Те са сега в моите ръце. Една моя дума стига … една…“ И той ми показва едно писмо със следното съдържание: „Пристигна в селото Симеон Радев Реснели с няколко другари. Обиколихме къщата. Да ги вържем само или да ги убием? Ако не отговориш веднага, ще ги убием.“ Подпис: Каран. Прочетох това писмо, и питах Паница:

- Какво ще отговориш?

- Ще ги заколя.

Добрият Бурилков увещавал Паница да не върши подобно злодеяние, но той не го слушал и излязъл да се съветва с другарите си. Какво е говорил с тях, не зная. При него е бил някой си Ив. Харизанов, който за себе си сам казва, че бил дошел при Паница „като интелектуална сила“. Неговото мнение е било, щото Паница да ни убие. На другия ден той се изразявал пред г. Семенова:

- Разбирате ли? Това е един случай необикновен. Паница е гений … Той схваща всичко … Той знае, че да убие Симеон Радева е по-велико дело, отколкото да убие Сарафова!

После, тичайки ту при Бурилкова, ту при г. Семенова той се е провиквал на един велеречив семковски език:

- Какво главоломно съвпадение!... Какъв катастрофален фатализъм! Ще ги убие! Трагизъм! Грандиозна неизбежност! Желязна логика на събитията!

Бурилков го запитва:

- Ти какво търсиш при тия хора? Не виждаш ли какви са те?

- Виждам… Те са велики борци. Сандански е гений. И Паница е гений.

- Те са разбойници, отсича Бурилков.

Но Харизанов продължава да дига ръце към небето и да вика:

- Фатализъм! Катастрофалност… (Описвам тази сцена по разказите на г. Бурилкова и на г. Семенова.)

Кой повлия на Паница да не ни убие? Сам той се е побоял от последствията или пък някои от другарите му е попречил? Това не зная. Зная, че тоя се е съвещавал с Енвер бея. Без всяко съмнение, Енвер бей му е дал съвети на благоразумие. Както и да е, Паница връща куриера със следния отговор: „Можете да ги убиете.“

А Енвер бей ми изпрати същевременно следното писъмце, написано с молив върху една визитна картичка: „Mon cher frere! За да се избегнат нови безредици и за да оставите чиновниците да продължат своята анкета, моля Ви да напуснете селото. Енвер.“

Малко след това, Енвер бей тръгваше вече за Драма, и куриера, носящ отговора на Паница, летеше към Скрижево. А, обградени от милицията, ние правехме през това време последно усилие, за да изтръгнем из устата на уплашеното население нечутите още имена на убийците.

 

IV.

УБИЙЦИТЕ

Вечерта, когато стана дума за злодеянието извършено в Скрижево, каймакаминът въздъхна дълбоко, удари се в гърдите и заяви печално:

- Нищо не може да се открие. Селяните не щат да кажат. Ние ще трябва да си вървим, както сме дошли: без да узнаем истината.

Тази истина, имах ли аз шансове да я узная? Твърде малко. По пътя дядо Тасе бе ме предупредил:

- Женорята не щат да кажат. Сплашени са, треперят. Думат: тия проклетници и нас ще убият, ако си развържим езика. Пък, знаеш, тя жена се вика, от приказка не хваща… Ти викаш, тя мълчи, и това си е.

Тъкмо това и стана. Щом бай Георги остана сам, събра жените и им заръча:

- Сега ще кажете всичко, как би, що би, едно по едно.

Веднага, без даже да помислят, те отказаха. Нали той знае какъв огън гори в селото? Мълчат, не може да им се изтръгне нито звук. Дойдох и аз в стаята. Моето присъствие още повече раздразни бай Георги. С един глух, раздразнен, болезнен глас, в който имаше някакъв задавен хленч, той мълвеше:

- Защо доведох тук тоя човек? За да го убият ли тия псета? А? Или за да чуе? Срамота, бе, разберете, не ще мога да го погледна сетне в лицето… А тия разбойници и без това ще ни изтрепят, нас, сетне вас, децата … кажете!

- Не можем.

Те седяха наред, коленете събрани до главата и гледаха ни със сухи очи, изпълнени с тъп ужас. Те не плачеха. Какво стенание не вълнуваше гърдите им. Те говореха тихо, бавно, сякаш приказваха със сенки. Едно безгранично състрадание обливаше сърцето ми. Идеше ми да си изляза, да ги оставя на страшния покой на тяхната измъчена душа. При все това, аз също настоях.

- Кажете. Нищо няма да ви стане. Нали ние сме тук?

Тогава буля Кочовица възрази, без да ме погледне:

- Сега си тука, ама утре ще си идеш, а моя Ангел ще убият.

- Аз ще взема Ангела със себе си, успокоих я аз. Ще го заведа в Солун.

- Кажи, бе майко… Тие, ако да остана тука, затъ ще ме убият.

Тя замълча, мисли малко, сетне извика:

- Ще кажа.

Но куража й пак падна. Тя клюмна глава, въздъхна.

- Не може… не може!... Как да кажа? Ще ни убият.

После тя ни разправи. Когато Енвер бей и Паница обядвали през деня, Петруш Аврамов и Вангел Андонов дошли тук в къщи и казали: „Да не смеете да кажете нещо, зере ще ви заколим като пилета. То и да кажете, толкова ни струва, турският комитет е с нас, ама за вас зиян ще стане.“

Аз я спрях:

- Ти булка, на тия думи да не вярваш. Турският комитет няма нищо с убийците. Те само се хвалят, за да се плашите.

Тя, обаче, опре главата си на коленете и вече нищо не продума, нито дигна очи към нас.

Аз отидох да си легна.

Бай Георги, задавен от гняв, продължаваше да ги увещава… А дядо Тасе, който остана също тук да спи, пушеше фаталистически своята цигара, казвайки от време на време:

- Ту бре, жена, глупав род…

Сутринта, щом се събудех, първата ми мисъл бе, че за моята анкета нищо не съм направил, и това ме удари като камшик. Станах веднага. Другите спяха още. Аз излязох на чардака. Беше часът 6. Слънцето огряваше вече голите червени ридове над селото и им даваше някакъв трагичен изглед. От колко отдавна не бях се събуждал в българско село! Далечните ми спомени от детството свързваха изгряването на зората в село с виковете на воловарите, със звукове на звънци, с някаква жизнерадостна мълва, в която имаше нещо симфоническо. А тук, селото глухо, улиците пусти, стрехите някак неприязнени, и върху каменистите хълмове – някакво проклятие сякаш тегнеше от небето. И за пръв път сърцето ми се сви в една остра и мъчителна тръпка.

Жените бяха станали и вече работеха тютюня, чиито листа бяха наредени по пода. Бай Георги, отчаян съвсем, посрамен, избягваше погледите ми. Аз поднових своите увещания да кажат истината, но същия неуспех както вечерта. Видях, че по тоя начин нищо няма да узная. Тогава прибягнах до друго средство.

- Вечерта, когато стана убийството, питах аз, вратата бе затворена? Кой я отвори?

- Аз я отворих, каза невестата на бай Георги.

- Как тъй си отворила ти вратата нощно време, без да знаеш, какви хора идат!, казах аз като издигнах гласа по-високо.

Тя се смути.

- Знаех ги… как да не съм ги знаяла. Братовчед ми вика да отворя.

И тя без да я питам почна да си разказва всичко. Щом отворила, селяните се впуснали в двора, блъснали я на страна и неколцина от тях се изкачили на чардака.

Тук се намеси Кочовица, жена на един от убитите братя:

- Аз бях горе, каза тя. Щом чухме шум, мъж ми, Бог да го прости, се скри доле в избата, а аз останах тук. Те ме питаха: „Къде е яхудията?“ (Прякора на убития Кочо.) Няма го тука, казвам аз. „Не, тука е, ще го кажеш!“ Децата хванаха да пищят, аз се разплаках, и те повтаряха: „Ще го кажеш, или ще запалим цялата къща и ще ви изгорим живи!“ Ех, казах го, що да правя? Намериха го в избата.

- Къде е избата?, питах аз.

- Доле е. Да ти я покажа.

Аз не забелязах кога Георги бе се присъединил към нас, но и той слезе заедно с всички. Видяхме избата, пълна със земледелски сечива.

- Ене тук се бе скрил Кочо, продължи тя. Аз го хванах за ръка, излязохме на двора, и тук го убиха, добави тя като ни посочи мястото, дето още кръвта не бе умита.

- Как го убиха?

- Удариха го с пушка, сетне другите го промушиха със сюнгия. На парчета го направиха.

- Ти не позна ли убийците?, казах аз умишлено.

- Как да не съм ги познала? Не са чужденци? Наши хора, селяни.

И тя ги изброи: Ванчо Ножичков, Ив. Пасхов Къката, Михаил Димитров, Кръсто Стоянов Писов, Георги Транбуров, петима души.

- Други нямаше ли?

- Имаше, но не ги видях; духнаха лампата и избягаха.

Аз записах имената, и сетне се обърнах към каймакама, който добре разбира български:

- Чухте ли, каймакам бей?

Той не ми отговори, но се разсърди на жените:

- Защо на мене не ми казахте тия работи?

- Страх ни беше… И сега ни е страх. Как да кажем?

Каймакаминът нищо не възрази. Но не пожела да запише имената.

Аз казах тогава на каймакамина:

- Каймакам бей, тука имало една ранена жена.

- Има.

- Бъдете тъй добър да идем да я видим.

Той видя, че истината е открита вече. Съгласи се: Пеки, да идем.

Съдебния следовател, обаче, развълнуван тоя път, го вика на страна, разправяха си живо, и сетне се обърнаха към мене:

- Да оставим тази жена и да си идем по-скоро от тука.

- Много е рано, опитах се аз да възразя.

Но тоя път те победиха моята воля:

- Ефенди, каза съдебния следовател сурово, конете са готови и ще тръгнем.

Видях, че всяко противостоене би било немислимо. Пък и моята анкета бе вече свършена в съществения си пункт.

В това време дойде ротмистър Атанасов. Той бил излязъл из селото и влязъл в един дукян да пише илюстровани карти. Там го заобиколили селяните и му казали че, ако не се махне веднага, ще го убият. Атанасов възразил, станало спречване, насмалко щели да се изколят. Може би добрия Атанасов щеше да си изпати, ако забитина Фехми ефенди не бе пристигнал на време. Фехми изругал селяните, посочил им револвера и казал на Атанасова: - Останете тук още малко, за да не помислят тия разбойници, че се подчинявате на тяхната заповед.

Постояли малко и си излезли. Излязохме и ние в двора. Тук дойдоха да ни посетят някои първенци от селото, стари хора, които се здрависаха с нас любезно, но не ни казаха нищо. На тръгване само един селянин, приятел на Георгя ни обясни загадката на нашето бързо тръгване: получено било писмото на Паница, в което той заповядваше да ни вържат и, ако противопостоим, да ни убият.

Защо не се опитаха да ни вържат? Аз мисля, че това се дължи на енергията, която показа Фехми ефенди. Той сплаши със своя кураж разбойниците. Иначе работата ни беше лоша.

Вместо да ни вържат, милицията тръгна подир нас, но вървеше на известно разстояние, въоръжена с револвери.

Слънцето бе вече доста високо. Долу полето, обиколено с венец от планини, се разстилаше усмихнато в своето весело пробуждане. По пътя между камънаците съзирахме тук-таме цветя. Аз се спрях да откъсна, за спомен, няколко цветенца синчец. Съдебния следовател забеляза, че съм останал назад, спря се да ме чака, и когато се доближих до него, хвърли ми един странен поглед, който значеше:

- Тоя човек е луд.

 

V.

ПОСЛЕДНИТЕ КОНВУЛСИИ НА ЕДИН РАЗБОЙНИК

„Г-н Паница“ при представителя на България.

Когато ние пристигнахме в Просечен, в малката тази паланка владееше голямо оживление. Улиците бяха пълни със селяни, дошли от околността. Миналия ден, по всички села на околията, народа се канеше с тъпан да отиде в Просечен, дето Паница устройвал митинг. Тая покана, по официален начин, бе собствено една заповед, на която всеки бе длъжен да се подчини. Още по пътя ние срещнахме групи от селяни, водени от въоръжени хора, като стадо. Конвоирани от „милицията“, те вървяха покорно, както бяха вървели някога под кундаците на турските заптиета. По тоя трогателен способ „свободната революционна мисъл“ се разпространява по целия окръг на Сандански. И на слушатели, събрани с тия средства, щеше да говори него ден г-н Ив. Харизанов, човека на „катастрофалния фатализъм“…

Целият наш керван мина през града без никакъв инцидент. Публиката ни гледаше с любопитство, питаше се, кои сме, но никакъв знак на вражда не забелязахме. По-скоро онова смътно и инстинктивно съчувствие, що буди неминуемо чужденеца, който донася разнообразие в един малък град. Слезнахме в къщата на местния виден гражданин Хюсни бей, председател на Младотурския комитет в Просечен. Там бяха много турски първенци, мюдюрина, един ходжа. Те ни приеха по най-очарователен начин. Източни благопожелания, кафе, цигари, банални въпроси за пътя и времето, зададени с тоя тон на естествена любезност, който характеризира истинските турци.

Подир това, мюдюрина ни каза:

- Тук е Паница ефенди. Ще пратим сега стражар да го вика, за да се видите. Той е много занят със своя митинг, но ще намери време да дойде.

Това предложение ме изненада много. Не знаеше ли той какво ни бе устроил Паница през нощта или пък се преструваше само, мислейки, че ще ни постави в затруднение? Във всеки случай, аз го молих да не си дава тоя труд, защото ние нямаме никакво желание да срещаме Паница. Той нищо не възрази. Забелязах, обаче, какво една внезапна студенина настъпи в техните отношения. Разговорът малко по малко угасна. Някои от турците си излязоха. Излязох и аз на един малък чардак. Тук един селянин, стар човек, се затече запъхтян, сграби ме и ме прегърна. Прегърнах го и аз; не знаех кой е, но видях, че е българин. Развълнуван, той ми каза, че се радвал много, дето ни виждал тук, защото ние сме били добри българи.

- От кое сте село, чичо?, попитах го аз.

- От Плевена. Хей онова село, на планината, видиш ли? От там. Аз съм коджабашия на Плевна.

Разпитах го за селото му. Той ми се похвали, че от Плевна излезли големи хора.

- Познаваш ли Живко Добрев?, ме пита той.

- Познавам го; приятели сме. Той е сега секретар в Лондон, в агентството.

- Ха така, каза той възрадван, в Лондон. Ама че ербап момче? Що е на свят език знае. От него по-учен няма в Македония, а?

- Няма, потвърдих аз.

- И Ченгелев е от наше село. Учено момче, ашколсун, ама Живковото го няма други. Ех, такива хора ни трябват тук. (Г-н Ченгелев е свършил по химия в странство и бе учител в Солунската гимназия.)

Той искаше сигурно да добави: „а не като нашите разбойници“, но мюдюрина се бе върнал да слуша какво приказваме и това го спря. Аз се опитах все пак да доведа разговора до положението в Драмско.

- Лоши работи стават тук, чичо, казах аз.

- Лоши. Ама у наше село всичко е рахат. То станало в Скрижево. Убили трима хора.

- Познаваш ли ги?

- Как да не ги зная? Много добри хора. Най-добрите в селото.

- Не бива да стават такива лоши работи, наставих аз.

- Не бива. Не е християнско, потвърди той. И сетне добави: не е по закона.

Докато траеше този разговор, дойде един момък с фес, вика мюдюрина на страна и му каза нещо, което изглеждаше да бъде важно. Мюдюринът се смути, прибледня, после излязоха двамата. Стояха малко нещо вън и мюдюрина се върна пак. А аз продължавах разговора. Казвах на селянина:

- Стига се е леяло кръв, сега заживейте мирно. Ползувайте се от свободата, за да станете заможни. Силата на един народ е в богатството. Тук плащате много лихва, нека учителите ви научат как да си устроите дружества за даване евтино пари на вяра. Търговците от Драма и Кавала ви купуват тютюна за нищо, а го продават в Европа много скъпо, ограбват ви: направете си едно дружество за износ. С такива работи трябва сега да се занимавате. Не ви трябват вече комитети, милиции. Нека народа си почине. Стига сте давали пари, сега, ако някой ви иска, отказвайте. Ако ви заплашват, оплачете се на властта. Тя ще ви защищава.

Докато аз давах на селянина съвети в тоя дух, чардака се напълни. Всички турци се бяха върнали. Те мълчаха и по навик клатеха глава одобрително, само мюдюрина даваше знаци на нетърпение. Най-сетне той се обърна към мене и с един треперящ глас, побледнял, той почна:

- Г-не, досега тук се приказваше частно. Сега аз ще говоря официално в качеството си на мюдюрин. Аз не зная целта на Вашето идване тук, но узна се, че сте дошли, за да подстрекавате народа, и понеже духовете са възбудени срещу вас и може да стане нещастие, искам от вас да побегнете от тука.

Той каза всичко това набързо, като урок. Когато свърши, челюстите му се клатеха. Аз му отговорих твърде спокойно:

- Мюдюр ефенди, истина е, че дължа почитание на вашите заповеди, дадени тъй официално. Преди, обаче, да видим дали те са законни, аз протестирам против езика, с който си послужихте, и особено против думата „бягство“. Обръщам ви вниманието, че насрещу си имате хора, които никога няма да бягат, защото не се плашат от властта, а са дошли тук под нейна защита.

И аз посочих на Фехми ефенди и на каймакама.

- Думата „бягство“ не е оскърбителна на турски, забележи мюдюрина, тя значи да се „отдели“ човек от едно място. Аз не съм искал да ви оскърбя.

- Второ, продължих аз, в моите пътувания в Европа и в Турция съм срещал лица много по-високостоящи от вас, мюдюр ефенди, и никой не ми е говорил с такъв тон, следователно най-малко ще го търпя от ваша страна.

Всичко това бе казано от моя страна по един спокоен начин и на литературен турски език, какъвто никога може би не съм говорил. Мюдюринът още повече се смути.

- Какво да правя?, каза той. Известяват ми, че живота ви е в опасност, мой дълг е да искам вашето отстранение. А и сам аз имам причини да се съмнявам във вашите добри намерения. Още щом отказахте да се срещнете с Паница ефенди, аз видях, че един добър османлия и най-вече един представител на властта не може да има доверие във вас. Освен това, аз сам чух тук вашите подстрекателски агитации, аз разбирам български, аз сам съм българин.

- Българин ли?, питах аз очуден. Как се казвате?

- Мина Зограф.

- Кога станахте мюдюрин? От обявяването на конституцията ли?

- Не, по-рано. При стария режим.

Аз разбрах какъв българин трябва да е тоя Мина Зограф, който е бил мюдюрин през Хамидовата тирания.

- Е та, питах аз отново, кое не харесахте в моята агитация?

- Вие казвате, че няма нужда от комитети.

- Е та, това против закона ли е?

- Аз като мюдюрин имам дълг да запрещавам подобни агитации, защото комитетите са нужни за запазването на конституцията.

- Аз говорех за комитета на Паница, забелязах аз.

- И аз за него говоря, рече мюдюрина.

И тъй: в тоя идилически край под лъчите на „хуриета“, забранява се от властите да се каже, че комитета на Паница е излишен.

Това ни стигаше.

- Заключението ви?, питах аз мюдюра.

- Да си отидете от тук, иначе не отговарям за вашия живот.

- Но аз имам писмо от Младотурския комитет в Солун.

- Оплачете се в Солун, каза той.

- Аз и без вашия съвет ще се оплача. Аз знаех, че във вашата нахия положението е такова, но в Солун отричаха, че има терор. Сега аз сам видях, сами вие казвате, че съм заплашван от убийство; всичко това ще кажа в Солун.

Тия думи подействуваха потресающе за мюдюрина. Той почерня. Очите му угаснаха. Настана мълчание. Една, две, пет минути. Сетне той стана, приближи се до мене и полека ми каза:

- Аз си отивам. Правете каквото искате. Предупреждавам ви, че ако останете тук, живота ви е в опасност. Помислете сам. Ако съм казал някои остри думи, извинявайте.

И си отиде. Останалите турци продължиха след малко разговора с мене, като че ли нищо не е станало. Изказаха желание да се срещнат с мене в Солун, питаха ме дали искам още едно кафе и пр.

Между туй от улицата викна Караманов, учител в Просечен и ми направи знак, че иска да ме види. Повиках го да се качи горе. Той ми разправи защо мюдюрина искаше нашето заминаване. Младият момък, който бе дошъл да говори с мюдюрина, бил пратен от Паница и му казал, че, ако не ни изпъди от Просечен, ще бъдем убити. Аз все не можех да повярвам.

- Как може тоя разбойник да заплашва тъй хората с убийство на бял ден, в присъствието на властите?

- Как ли? Знаете ли какво стана ей сега с г. Семенова?

И той ми разказа следната удивителна история:

„Аз бях при агента в Българската община. Там дойдоха архиерейския наместник и гл[авния] учител. Скоро пристигна и мюдюрина заедно с Хюсни бей и с няколко видни турци. Семенов приказваше спокойно с гостите, когато Паница тръшна вратата, влезе без да похлопа, въоръжен, застана срещу агента и го пита:

- Вие какво искате тук? Скоро да си вървите! Аз зная вашите престъпни цели.

Паница бе вън от себе си. Той имаше вид на съвършено луд човек. Аз помислих, че ще убие агента, толкоз повече, че той се бе заканвал сутринта да го застреля. Мюдюринът, разтреперан, се скри зад г. Семенова. А г. Семенов, твърде хладнокръвно го пита:

- Кой сте вие?

- Аз съм Паница.

И той седна.

Тогава г. Семенов му каза иронически:

- Успокойте се, успокойте се … „Г-н Паница“…

Паница най-сетне се успокои, но преди това наруга г. Семенова, наруга България, изказа сума нелепости и си излезе, като заяви пак на г. Семенова:

- Вие трябва да си излезете от тука.“

Всичко това ставало в Българската община.

- Това е екзархийско здание, нели?, питах аз.

- Разбира се, отговори Караманов.

- И Паница разполага с него!

- Като със свой дом.

В Драма аз научих нещо още по-интересно: имало екзархийски учители, които се подвизават с „г-н Паница“. На митинга, който ставаше тоя ден в Просечен, за да се славослови Паница, председател бил един екзархийски стипендиант, студент по медицината в Бейрут. Коментарии са излишни, нели?

Аз видях, че нашето стоене тук бе излишно. Право да си кажа, почнах да мисля, че то може да ни навлече някоя опасност. Казах, че искам да си вървя и да намерят една кола.

- Кола няма, отговориха турците.

Един чиновник, изпратен от мюдюрина, се затече да ми съобщи, че г. Семенов тръгвал, и че съм можел да се кача в неговата кола. Аз отказах. За мене бе ясно, че тяхната цел бе да тръгна заедно с г. Семенова, за да се види, че и аз съм човек на България, както бе им казал за мене и за другарите ми – Паница.

- На тая кола аз се не качвам, казах аз, ами нека стегнат конете…

Подир 10 минути ми доведоха кола. Кога се намери тя? Това съвсем наяве извади интригата. Най-сетне тръгнахме.

Часът бе 2. Ние не бяхме обядвали. Бяхме уморени, гладни, прашни. Бяхме възбудени от всевъзможни вълнения. В Драма стигнахме съвсем изтощени.

Вечерта аз бях поканен на гости у английските офицери. Никога обществото на светски и мили хора не бе ми дало такова наслаждение както сега, у тия благородни европейци, чийто дом се отвори за мене, като святия оазис за човек, който иде от пустинята.

Публ. във в. „Вечерна поща“, бр. 2507, 25 август 1908 г., с. 3, бр. 2516, 3 септември 1908 г., с. 1-2, бр. 2517, 4 септември 1908 г., с. 1, бр. 2518, 5 септември 1908 г., с. 1-2, бр. 2519, 6 септември 1908 г., с. 1, бр. 2520, 7 септември 1908 г., с. 1-2; С. Радев, По пътеките на историята. Неиздаван ръкопис. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 2017, с. 289-327.

 

* * *

Д-Р ВЛАДИМИР БУРИЛКОВ

В ЦАРСТВОТО НА САНДАНСКИ

(От специалния ни пратеник)

 

ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ И САНДАНСКИ

Солун, 19 август 1908 г.

 

Трябва да бъде човек тук, за да види на каква опасност са изложени интересите на българското население от разделението, което съществува между Вътрешната организация и групата на Сандански.

Едно обединение на всички революционни окръзи в едно е наложително. На това обединение засега пречат само лични омрази между тузовете в организациите, между революционните бейове.

Изходът от това положение трябва да се търси само в един общ конгрес, в който да вземат участие всички революционни окръзи. Само един такъв общ конгрес може би ще може да наложи на всички едно общо ръководно тяло.

Между програмите на двете организации няма различия, особено след като Сандански заяви, че няма нищо общо с възгледите на Делирадева и като тези дни ще излезе с едно ново допълнение към своята програма, в която ще иска и висшето образование да става на български.

Ясно е при това положение, че за спор принципен между двете страни не може и дума да става. Трябва да се преодолеят само лични амбиции.

Как Сандански прилага конституцията. Свободата на печата, на словото, на движението, на събранията суспендирана

Вчера ви изпратих проектопрограмата на санданистите. Там ще видите най-либералните искания. А ето ви сега как хората на Сандански прилагат конституцията. В Демир Хисар всички български вестници се конфискуват от санданистите, защото българската преса можела да забърка акъла на населението.

Вестниците нямали право да подриват авторитета на Яни. (Няма ли нужда от закон за Особата на Яни? б. р.)

Още по-малко право имат да отиват какви и да са хора в района на Сандански, без препоръчителни писма от последния, а особено се запрещава това на хората на вътрешната организация. Върнати са от Демир Хисар, въпреки протестите им г.г. Караджов и Занков, които искали да агитират между населението. Според младотурците в Демир Хисар агитацията е свободна само за ония, които са препоръчани от Сандански.

Протест на Вътрешната организация

По този случай Вътрешната организация протестира вчера пред Централния младотурски комитет и настоява за своето право за свободна политическа агитация.

Решението на Младотурския комитет е още неизвестно.

„Хора на Сандански”. „Делирадев в Дойран”. Как се посрещат в Дойран санданистите

В града пристигнахме с лодка през езерото. Аз имах за другар д-р Магнуса (Петър Нейков). Един лодкар съобразил, че ние трябва да сме „хора на Сандански”, че аз съм Делирадев и отиваме в Дойран да агитираме в полза на Сандански. Лодкарят усилва хода на лодката си, изпреваря нашата и отива да съобщи на дойранци, че отиват „сандинисти”. Тази вест се разпространила като светкавица между дойранци и веднага било взето мълчаливо решение: никой да се не сношава със санданистите. Подир няколко минути само ние бяхме в града. Ханджията, добрият българин г. Шопов, пред хотела на когото спря нашата варка, ни погледна накриво, но той вече решил да не ни даде храна. Ние седнахме на една маса. Кафенето бе пълно с българи, но никой не се доближи до нас. Всички искаха да си придадат вид, че се дезинтересират от нашето присъствие, обаче в техните приказки и тяхното държание имаше нещо предизвикателно към нас.

Колкото и неловкото положение, в което се чувствахме и да бе странно за нас, ние не можехме нищо да проумеем.

Едва след един час с нас пожела да се запознае един учител. Чак след като си казахме имената, той ни съобщи, че днес в Дойран се основава конституционен клуб, и ни покани да отидем на събранието, което тука се нарича народно събрание. Запътихме се към училището, без нашият събеседник да ни каже нещо за настроението, съществуващо против нас. Тук ни посрещнаха неприятелските погледи на цялото народно събрание. Едвам подир няколко минути цялото събрание знаеше, че ние не сме никакви санданисти. При все това от време на време към нас се отправяха изпитателни погледи, в които съмнението лесно можеше да се прочете. Чак когато настъпи успокоение, дойранци ни съобщиха за всичко, което е ставало между тях. Враждебните чувства се замениха с жива симпатия, която можеше да се прочете във всеки поглед, отправен към нас.

 

В ЦАРСТВОТО НА САНДАНСКИ

(От специалния ни пратеник)

Серес, 21 август 1908 г.

Да направя една добросъвестна анкета на моралните и материалните сили на Серския революционен окръг, да проверя известни обвинения, да направя непосредствени наблюдения над самото организирано население, за да си съставя вярно мнение за истинския характер на серската организация, ето моята цел. Но още от самото начало трябва да заявя, че обстоятелствата не благоприятстват за една спокойна анкета. Аз имах твърдостта да забравя за миналото, за да преценявам само настоящето. Не, за мое нещастие, тъкмо в момента на моето идване в района на Серско, първата вест бе вестта за нови убийства вече извършени и за такива, които са замислени. Безспорно, такъв изключителен момент не е благоприятен за спокойно наблюдение. При все това, аз ще се постарая да не вложа никаква сантименталност в моето изложение, а да предам фактите в тяхната голота.

Още на път за Сер ми бе съобщено, че учителят в с. Клепушня, Драмско, Кост. Андонов, като се връщал от пазаря в с. Просечен, изчезнал безследно. Неговото муле, натоварено с покупките, се върнало само в селото. Вън от всяко съмнение е, че К. Андонов е убит по наредбите на Паница. Убитият е бил виден работник в организацията. Напоследък е изразил недоверие към Паница и затова е убит.

Когато стигнах в Сер, съдбата на К. Андонов бе главният предмет на коментарии.

Но тъкмо в това време пристигнаха изплашени селяни от с. Скрижево и заявиха, че в събота вечер в с. Скрижево са извършени по заповед на Паница още три убийства. Убити са Христо Вергов и двамата братя Щерю Тодоров и Костадин Тодоров. Първият от убитите бе човек на организацията, за нея бе осъден на няколкогодишен затвор, който си излежавал в Солунския зандан. Излязъл е от затвора едва сега, при обявяване на конституцията, пазарил си един дюкян в Серес, за да остане тук, и отишъл в Скрижево само за да вземе жена си и децата си. Само за това, че си е позволил да говори против Паница, последният го е унищожил.

Другите убити двама братя също тъй са вземали видно участие в организацията са унищожени по същите причини. Те са изразявали явно негодуванието си срещу Паница. За да не могат да правят това, Паница ги убива.

Скоро пред мене се яви вдовицата на убития Христо Вергов, Мария Вергова, която била заплашена също така със смърт от хората на Паница, ако не напусне Скрижево. Аз не съм в положение да изразя тук ония чувства, които ме обладаха при вида на тази бедна вдовица, водеща под ръка едно от сирачетата си.

- Ах, Паница уби мъжа ми... уби го... Няма ли да си отмъстя?...

Бедната жена не плачеше. Нейното отчаяние бе задушило сълзите й. Защото нейният враг не само че затрил мъжа й, но заплашваше и нея. Тя продължи:

- Тоя звяр не се задоволи само с моя мъж и с другите двама убити. Той иска още да убие учителя ни Божик Атанасов и Георги Тодоров, едничкия още брат на двамата убити Тодорови. Тези хора са в Солун, там е поставена пусия и, моля ви, пишете им, телеграфирайте им, да не се връщат. Щом тръгнат за Скрижево, ще бъдат убити из засада, пусията е поставена.

* * *

Преди малко пристигнаха от Солун и самите двама преследвани - учителят Божик Атанасов и Георги Тодоров, третият брат на двамата убити братя. Те не смеят, въпреки турската конституция, да отидат в Скрижево и ще се върнат в Солун.

Аз се срещнах с тези двама нещастни синове на Македония, които и днес, когато цяла Турция си отдъхва, са принудени да бягат от родното си място. Тези хора, които са вложили цял живот, сили, енергия и положение в освободителното движение, които са били революционери още преди Паница да пристъпи в Македония, хора сподвижници на Даева, днес са роби на Паница, който си служи с младотурците, за да поддържа своето положение. И въпреки всичко това, мене ме порази каленият характер на тези двама българи. Георги Тодоров не плачи за загубата на своите двама братя, той съжалява, че революционното дело е изпаднало в лоши ръце, в хора без всяко морално чувство. И той е готов и по-нататък да се бори, въпреки засадите, които го очакват. А засадите, убийствата из за угла и с подла измама - това са средствата, чрез които Паница поддържа своята грозна власт.

Убийствата, които е предприел Паница, са убийства над видни организационни дейци от Серската организация. Всеки опит да се критикува щабът се наказва със смърт. Ние няма да влезем сега още в преценка на този похват. Трябва да подчертаем обаче, че Паница иска да се крепи само с груба сила, само с убийства. И понеже неговата сила му е недостатъчна, той си служи с поддръжката на младотурците. Последните явно го закрилят. Направено следствие по убийството в Скрижево властите донасят, че убийците са върховисти. А между тям и децата знаят, че убийството е организирано от Паница.

Днес отивам в Драма и Скрижево, за да проверя на мястото същността на работата, да чуя обясненията на Паница.

P.S. За избягване на всяко недоразумение трябва да отбележа, че убийствата, за които говоря по-горе, е отговорен само Паница. Тука беседвах надълго със серския околийски войвода Таската. От този разговор се убедих, че когато се отправят обвинения към серската група, тези обвинения не бива да бъдат топтанджийски.

 

В ЦАРСТВОТО НА САНДАНСКИ

(Анкета от специалния пратеник на в. „Дневник”)

С. Просечен, Драмско, 23 август 1908 г.

 

ГЛАВНАТА КВАРТИРА НА ПАНИЦА

Убийството на Костадин Тодоров, Щерю Тодоров и Христо Вергов от с. Скрижево, произведе потресающе впечатление на всички български слоеве. Аз веднага реших да променя предначертания си маршрут, като оставих Серско и заминах за Драмско. Преди всичко аз трябваше да посетя театъра на кървавите събития - с. Скрижево. Най-късият път от Серес за това село е през гара Порна, която отстои на няколко часа от Драма. Аз бях решил да замина през Порна, отдето с кон да замина за Скрижево. На серската гара обаче бе серският околийски войвода Таската, който ми заяви, че заминаването направо за Скрижево е опасно за всекиго, който няма препоръка от Сандански или Паница, и че е необходимо да мина през лагера на Паница, за да разреши той отиването ми в Скрижево. След като се убедих, че въпреки прокламирания „хуриет” (свобода), движението през лагера на Паница е невъзможно, аз реших да променя пътя си, като се отбия предварително в главната квартира на Паница. Тя е в с. Просечен, находяще се на два часа от Драма. Без да се спирам в последния мютесарифски град, аз веднага се запътих за Просечен, за където бе тръгнал от Сер и Иван Харизанов. Колата се носеше бързо из Драмското поле, посято с отлични тютюни, славата на които се носи из цял свят. От двете страни на полето се издигаха величествените Боз Даг и Кушница планина, в подножието и из недрата на които се белееха къщите на българските села. Още отдалеч се виждаше, че в тези села живее едно богато население.

Тези села образуваха района на Паница - неговото неограничено владение. Техният център е кацналото всред полето с. Просечен, което брои близо 800 къщи. В този център Паница бе избрал своето постоянно седалище. След два часа път файтонът се спря пред широка дворна порта, която водеше във висока селска двуетажна къща. Това бе резиденцията на Паница.

Аз познавах последния твърде малко от Солун. Той ме прие много учтиво, заведе ме в гостната си стая и след като ме запозна с жена си, аз му явих целта на моето посещение.

- Вестта за тройното убийство, започнах аз, предизвиква живи коментарии навсякъде. Аз се срещнах вече с брата на Кочо и Щерю Тодорови, срещнах се и с жената на Христо Вергов, имам техните показания, но при все това искам да направя една анкета на самото място в Скрижево.

- Свободен си да направиш каквото искаш и да пишеш каквото желаеш. Българските вестници постоянно пишат клевети и измислици против нас, затова и бях забранил и внасянето им. Може би и вие да пишете подобни измислици... Аз искам да пишете истината...

- Именно, за да проуча точната истина, дойдох тук и искам да отида в Скрижево. Аз смятах да отида направо от Порна, но ми казаха, че не е възможно да отиде човек там без ваше съгласие. За това съгласие ида при Вас...

- Не сте сбъркали. Ако бяхте отишли сам в Скрижево, най-малкото щели да ви вържат, докато получат заповеди от мене, а ако би си позволил нещо да говориш против нашата група, можеха и да те заколят.

Произнасянето на този глагол с едно чудно спокойствие ми се струваше като нещо невъзможно, невероятно за епохата на „пълна свобода”, настъпила в Турция, но пред мене бяха пресните гробове на трима души и трябваше да се убедя, че Паница казва една истина. Моята мисъл премина веднага върху убитите и аз продължих:

- Вашата мярка с убиването на тримата скрижевени изненада дори и вашите другари. Според Таската, той имал много по-големи основания да действува в Серско против своите противници, отколкото вие тук...

- Аз не мога да търпя хора, които подкопават организацията и моето положение. На убитите бяха завъртели главите агитатори от Вътрешната организация. Те започнали да говорят, че Паница е полудял, че Паница станал турчин, че Паница не мислел за българите и не знам още какви. Аз не можех да търпя това и ги заколих. Сега всичко е мирно, ония, които мърдаха, си седнаха на местата. Разколът в организацията не сполучи. Ако не бях действувал така, щяха да станат по-големи нещастия. Ако някои пак се увлекат от агитатори и поискат да мърдат, и с тях ще постъпя по същия начин. За убийствата на скрижевени са виновни агитаторите на Матова. Ако някой от тях пак се опита да влезе в района ми, ке го закола.

Тук се намеси г-жа Паница:

- Какво дирят тези хора в нашия район? Нека проповядват каквото щат, само да са далеч от района ни.

- Но нали сега има „хуриет” - забелязах аз.

- Тука хуриет няма - отвърна отсечено Паница.

Решено бе да заминем другия ден сутринта за Скрижево. Понеже вече се знаеше, че от страна на Централния младотурски комитет е изпратен да анкетира случая Енвер бей, заедно с мене решиха да пътуват Паница, Ив. Харизанов, няколко четници и представителите на местния младотурски комитет: Хюсню бей (големия), Хюсню бей (малкия) и още няколко турци.

Рано сутринта една верига от около петнадесет коня и мулета потегли за Скрижево. Подир три часа ние ще бъдем в театъра на първите кървави произшествия след прогласяването на конституцията.

 

В ЦАРСТВОТО НА САНДАНСКИ

(Анкета на специалния ни пратеник на „Дневник”)

В ТЕАТЪРА НА УБИЙСТВАТА

С. Скрижево, 24 август 1908 г.

 

Пътят от Просечен за Скрижево върви през най-живописната част на Драмското поле. След едночасово пътуване пътят извива нагоре из планината Бог Даг, из тесните пътеки на която конете бавно и внимателно се движат. От всички конници най-леко и пъргаво се движи Паница. Облечен в своята четнишка носия, с револвер през кръста, Паница върви гордо и смело напред. По лицето му се чете увереност в силите и чувство на пълновластие. Само от време на време мускулите се нервно раздвижват, като че ли се заканва на някакви невидими сили. Той приглаша при все това на маането на турските беюве и запазва спокойствие и веселост.

Първото село, което ни се препречи на пътя, в планината, е селото Егри дере (Крив дол), населено наполовина с българи и наполовина с турци. Между българите има гъркомани.

Уведомени за идването на Паница, и турци, и българи наизлезват да изявят своите верноподанически чувства към него. Всички се надпреварват да му стискат ръката и да го питат за здравето. След минута почивка ние продължаваме пътя си нагоре из планината. Скоро Скрижево се показа. Пред селото бяха излезли да ни посрещнат свещениците и няколко селяни. Всички ни отправят поздрави и усмивки, в които мъчно може да се открие някакво скрито чувство. Жените, които на групи нижеха тютюневи листа пред къщите си, ставаха на крака и отговаряха громко на нашето добър ден.

Слязохме в една от най-хубавите къщи (изобщо всички селски къщи в Драмско са хубави, двуетажни, високи и широки) на селото. Там надойдоха значителна част от селяните, за да ни поздравят. Беювете го удариха на ракъ кефи. На един широк одър постлаха килими и цялата компания насяда. Аз седнах до свещениците. Единият от тях току-що се беше завърнал от заточението си в Паяс Кале, дето е преседял пет години. Вторият бе поп Цирков, против когото е стреляно несполучливо през нощта, в която стана убийството. След като се наприказвахме с бившия заточеник за живота в Паяс Кале и след като го разпитах за някои познати мен заточеници, аз се обърнах в присъствието на всички към поп Циркова:

- Дядо попе, можете ли ми каза какви хора бяха убитите? Свещеникът наведе глава, па след малко проговори:

- Понеже съм свещеник, за мене всички селяни са равни и добри. И за убитите мога само да ви кажа, че бяха добри селяни.

- Знаете ли вие вината им, за която са убити?

- Не знам нищо по това. Но обвиняват се, че са искали да образуват партия против Паница и Сандански. За тази цел те свикаха едно събрание.

- Ами можете ли ми каза защо са искали да убият вас?

- Мене не са искали да убият, само по погрешка куршуми минаха през моята стая. Това бе само шега - добави дядо поп и пак погледна надолу в земята.

- Не ви разбирам каква шега може да бъде това. Вие къде бяхте?

- Аз бях в стаята, в която се стреля, и ако не се бях навел след първия куршум, щях да бъда застрелян от втория.

- Колко куршума тогава, „по погрешка” бяха стреляни във вашата стая?

- Само два.

- Къде е вашата къща?

Свещеникът ми посочи жилището всред селото, напълно отдалечено от трите други къщи, в които са извършени убийствата. Ясно бе, че за никаква „погрешка” не можеше и дума да става.

- Ами, можете ли, отче, да ми отговорите на още един въпрос? Как гледате вие на тези убийства, добра или лоша работа са те и как гледа на тях населението?

- Кой смее да отговори на тоя въпрос? - отвърна свещеникът, изгледа плахо наоколо и пак наведе глава.

Аз сметнах за излишно да го разпитвам повече, защото ми ставаше ясно неговото положение, но при все това му зададох едно последно питане:

- Такива убийства ставали ли са, дядо попе, често в селото ви?

Свещеникът, като че се бе съвзел от своята уплаха и високо отговори:

- Не, подобни убийства отдавна не са се случвали. Такива е имало само в старите харамийски времена.

Свещениците си взеха сбогом и си отидоха дома.

Ония, които се връщат от България

Тъкмо аз свършвах разговора си с поп Циркова, срещу мене беше седнал на едно столче Паница и подлагаше на строго изследване току-що завърналия се от България скрижевски жител Георги Аврамов, бивш четник.

- Защо си се върнал от България?

- Е, сега като има хуриет, дойдох да обиколя роднините си и да видя аз какво ще правя.

- Ти върховист ли си?

- Аз от тези работи нищо не разбирам, съм един прост човек, който си гледа само работата.

Аз не можах да изтърпя тази сцена на самоунижение поради страха от Паница у един човек, с който бях приказвал по железницата и който не бе тъй прост, както искаше да се представи, и се намесих!

- Не се прави толкова прост, бай Георге. Няма защо да се плашиш толкова от Паница. Ти си бил дълго време четник и все знаеш много работи. Не бива от страх да се правиш на ахмак.

- Не, наистина, в тези работи не се бъркам - продължаваше да твърди Аврамов, който знаеше, че всеки слух само за някаква агитация от негова страна може да го погуби. И тъй продължаваше. - Аз не разбирам от нищо и не дойдох тука с цел за някакви агитации.

- Е, добре, като не знаеш нищо - отвърна Паница, - да си опичаш акъла и да си знаеш устата, защото, ако се опиташ и най-малко да мръднеш... ке те закола.

Събрание в училището - Речта на Паница

По заповед на Паница в училището трябваше да се състои селско събрание. В началото на събранието бяха само свещениците и двама-трима селяни. Паница заяви, че това число на посетители е недостатъчно и че е нужно присъствието на повече селяни. След половин час бяха доведени още около 20-30 души. Взе думата Ив. Харизанов. Аз бях взел в ръце и разлиствах с удоволствие намерения в училището първи том от цариградското „Читалище”. И докато съзерцавах миналото преди 40 години, онова минало, в което огнище на българската книжнина бе Цариград и в което чувството за общността на българската нация, находяща се изцяло в пределите на империята, бе много по-силно, отколкото днес, аз слушах в същото време и речта на говорителя. Свободите, които дава турската конституция, не са достатъчни. Е, организацията трябва да съществува и работи за разширението им. Законите на организацията продължават да си съществуват, данъците, които тя налага, трябва да се плащат. Организацията трябва да бъде силна. За да бъде това, трябва селяните да изгонват всички ония „агенти и оръдия на България, които идват тук да забъркват положението”.

Харизанов свърши. Думата взе Паница. Лицето му нервно заигра. Той започна бавно и не твърде гладко:

„По онази случка, завчерашната, по убийството, ще дойдат тука хора да ви разпитват. Ще дойде, може би Енвер бей, а може да дойдат и други. Ще кажете на всички истината... т.е. всеки ще каже онова, което е чул от убитите. Ще кажете дето те са псували хуриета, конституцията, комитета и т.н. С една реч, ще кажете истината. Но непременно ще кажете всичко каквото знаете за тях, цялата истина. Има някои, които знаят какво са говорили учените, но твърдят, че нищо не са чули. Такива укривания да няма, защото, който не каже истината, ще бъде убит. Това поне сега можем да направим. Затова всеки да каже цялата истина.

Тук се намеси Харизанов.

- Разбира се, ще казвате само какво са казвали убитите, а няма да казвате имената на убийците.

Паница продължи:

- Да, вие ще разправите само онова, което са казвали убитите, т.е., дето са псували конституцията, дето са проповядвали върховизъм и т.н. Но имената на убийците няма да казвате. За убийството аз отговарям и само мене ще посочвате. А аз ще правя, каквото ще правя. Може да отида пак в гората, може да се самоубия, може да претрепя някого, каквото ще правя, то е моя работа. Вие само трябва да кажете истината и никой да не смее да казва, че нищо не е чул от убитите. Такива замълчавания не минават. Аз зная кои са били на събранието, устроено от тях, и кои са чули техните агитации. Който поиска да се преструва на ахмак и не иска да казва какво е чул от тях, го очаква куршум... Цялата истина трябва да излезе наяве; само убийците няма да казвате.

Пристигането на Енвер бей

Събранието бе свършено. Току-що излязохме от училището, дойде куриер, който съобщи, че Енвер бей иде от Зиляхово. Всички излязохме на зиляховския път, за да посрещнем анкетьора.

За неговата анкета следния път.

 

В ЦАРСТВОТО НА САНДАНСКИ

 

Енвер бей също анкетира убийството в Скрижево. Съмненията на Паница. Симеон Радев в опасност. Българският серски търговски агент Семенов пред угрозата на Паница

С. Скрижево, Драмско, 25 август 1908 г.

 

Убийството на българи, извършено по заповед на Паница в с. Скрижево, беше възбудило твърде сериозно българите в Македония, които вече бяха свикнали да вярват, че прокламираната от Младотурската революция свобода, установена в цялата империя и зачитана най-строго от всички турски власти, не може да бъде нарушавана или потъпквана от никого. Това съзнание именно позволи и връщането в родното село на скрижевени, които станаха жертва на четническото братоубийство.

Но кръвта на убитите предизвика негодувание и протест из цялата македоно-одринска емиграция в Княжеството. Това именно положение наложи моята анкета в Скрижево, а след нея тая на водача на Младотурската революция Енвер бей, а след нашето напускане на Скрижево, на Симеон Радев, гл[авен] редактор на „Вечерна Поща” и на българския консул в Сер - Семенов.

Още през време на пребиваването ми в Просечен бях уведомен, че предстои посещение в Скрижево и от страна на Енвер бей. Днес следобед вече се получи тука известие, че Енвер бей е заминал и че скоро ще пристигне. Една група от двадесетина души, българи от Скрижево и турци, се запътихме към оная част от селото, откъдето се очакваше да дойде младотурският водач. Като се научи за мисията на Енвер бей и че идването му е специално във връзка с убийствата, Паница проявяваше едно видимо безпокойство, което не можеше да избегне от моето наблюдение. Той не можеше да скрие своето раздразнение и като станеше дума, че Енвер ще прави анкета, ми заявяваше:

- Нека Енвер бей да си направи своята анкета. Нека да дойде сам да види истината - от нея не ме е страх. - А след това прибавяше. - Ако Енвер бей прави само анкета, нека си я прави. Но ако иска да се държи твърде отвисоко и да ми се бърка в работите, тогава аз мога пак да хвана гората.

В тези изказвания се чувствуваше, че все пак макар групата на Сандански да се ползваше с голяма автономия пред властите, шеф на тези власти в момента бе Енвер бей и неговото становище можеше да бъде решаващо.

Излезли бяхме вън от селото. След малко откъм Зиляхово се показаха десетина конници. Най-напред вървеше Енвер бей. След него зиляховският каймакамин (окол[ийски] управител), зиляховският съдия-следовател, серският жандармерийски офицер Сюлейман Лютфи и още няколко офицери и заптии.

Когато веригата стигна до нас, членовете на Просеченския младотурски комитет се спуснаха да целуват ботушите на високия гост, въпреки неговите протести. Енвер бей слезе от коня си и се разцелува с Паница. Като ме видя, остана малко изненадан, че българският журналист е изпреварил официалната анкета, приближи се и след като се ръкувахме, се обърна към мене:

- Vous etes aussi ici? (Вие също сте тука?)

- Oui, М-r le commandant, nous nou retrouvons toujours. (Да, господин майор, ние се срещаме постоянно в нашите пътувания) - отвърнах аз на моя вече добър познат и приятел Енвер бей.

Всички се оттеглихме в една от селските къщи - всички посрещачи и гости. След като прие поздравите на селяните, Енвер бей запита мимоходом високо Паница за станалото:

- Ще се убедите сам, че не можеше да постъпя другояче, защото иначе щеше да стане много по-лошо - отвърна Паница. - Ако не се бяха убили тези тримата, щеше да се забърка много по-голяма каша, щяха да паднат много повече жертви.

- Във всеки случай аз ще произведа анкета! - отвърна Енвер бей.

- Тогава ще видите, че съм бил прав! - отговори Паница.

Енвер бей даде заповед на зиляховския съдия-следовател да произведе анкетата, като се призоват за разпит селяни.

Целият този диалог ставаше публично пред всички присъствуващи.

И след като съдията-следовател повика за разпит известен брой селяни, Енвер бей и Паница, седнали един до друг, започнаха тих разговор. Явно беят обясняваше на Паница колко много новият режим е затруднен от тези убийства и колко необходимо е да не се допушат такива престъпления. По едно време сред тихите запитвания на Енвер бей Паница му отговори громко:

- Нека анкетира, нека пише каквото иска! От истината не се плаша!

Разбрах, че Енвер бей проявяваше интерес към моята анкета, и сега Паница отговаряше гласно на въпроса му. След два часа съдията-следовател обяви, че е приключил своята анкета. Всички викани от него свидетели, изпратени от Паница, заявиха, че не знаят кои са авторите на убийството, а знаят само това, че убитите са агитирали против Паница и против конституцията.

Разбира се, при отсъствие на виновни, никой не бе арестуван. Доволен бе Паница, доволни бяха и физическите убийци.

Енвер бей и свитата му, Паница и всички дошли от Просечен се качихме на конете и се запътихме обратно за Просечен. Изпратиха ни онези, които бяха физическите оръдия на убийството. По лицата им се четеше доволство, че кожата им е вече гарантирана и че занапред те остават господари на положението в Скрижево.

През всичкото време при пътуването с групата на Паница Енвер бей и придружаващите го беседата ни не се докосваше до сюжета на анкетата. Само Сюлейман Лютфи ефенди, жандармерийският офицер от Сер, при разговора ми с него забеляза:

- Ефендим, да са приказвали какво и да е, работа ли е хора да се убиват за това?

- Няма свобода на словото в района на Паница - отвърнах аз.

- Чудна работа! - каза офицерът.

Аз не исках повече да говоря на тази тема и разговорът ни мина в сферата на идеалите. Заприказвахме със Сюлейман ефенди за бъдещата солидарност на народите, за братството, за свободата, изчезване на престъпленията и т.н. Само от време на време сред тези съзерцания в бъдещето аз виждах сянката на тримата българи, убити от Паница, грозното, твърде грозно настояще.

Веднага след пристигането ни в Просечен в дома на Хюсни бей, председател на местния комитет на младотурската организация, бе дадена вечеря в чест на Енвер бей, на която бях поканен и аз. На вечерята бяха и придружаващите Енвер бей лица, а също така и Паница. След вечерята можах да разменя в присъствието на Паница няколко мисли с Енвер бей върху създаденото положение от скрижевските убийства и отражението им не само върху българите в Македония и Одринско, но и в България. Забелязах, че това събитие е направило навсякъде лошо впечатление. Тогава Енвер бей, който не само съзнаваше това, но и го изживяваше болезнено като въпрос, накърняващ престижа на новата власт, която проявява безсилие в този район, се обърна към мене:

- От вас, журналистите, зависи много да допринесете за омиротворяването на духовете, за да не се повтарят подобни скръбни инциденти.

Тази забележка не бе упрек, а молба и обещание за въздействие върху авторите на инцидента.

- Ние се стараем да излагаме само истината, голата истина - отвърнах аз. След вечерята при Хюсню бей аз бях отново, за втора вечер, гост в къщата на Паница. Стаята ми бе светла, широка и уютна. След голямата физическа и душевна умора веднага съм заспал дълбоко. Към четири часа обаче бях събуден от силното отваряне с трясък на вратата на стаята ми, в която влизаше Паница и чувам вика му:

- Ке го заколя!

Силуетът на Паница се очертаваше ясно от светлината на месечината и брадата му се движеше нервно. Веднага станах и му казвам:

- Какво има, кого ще колиш?

- Ке го заколя! Симона юдата!

Бях изненадан. Разбрах, че става дума за колегата Симеон Радев. Набързо се чудех как да успокоя възбудения Паница.

- Какво е станало, та си толкова ядосан, какво ти е направил Симеон? - Паница ми подаде едно писмо-бележка, в която прочетох:

„Господин Паница,

Тук пристигнаха Георги Тодоров, брат на убитите, Симеон Радев Реснели и други непознати лица. Понеже нямат писмо от Сандански, ние блокирахме къщата. Явете ни по-скоро какво да правим и дали да ги убием?

Каран”

Ясно ми стана, че животът на Симеон Радев е в ръцете на Паница. Помъчих се да го успокоя, че не бива да се продължават убийствата, че Симеон Радев е журналист като мене и сега при новия режим не е забранено да се ходи свободно навсякъде, че всеки инцидент със Симеон Радев ще има много лоши последствия, че Енвер бей едва се справя с тези затруднения и, главно, казах му, че не бива да взема никакви решения без съгласието на Енвер бей, който е шеф на правителството и в момента е тука. Паница напусна стаята ми. Аз станах набързо и понеже къщата на Хюсни бей, в която гостуваше Енвер бей, бе съседна на тая на Паница, в която бях аз, слязох на двора, измъкнах се, влязох в двора на Хюсни бей и го помолих да събудят бея по бърза работа. Енвер бей стана веднага. Казах му какво става с Паница:

- Този човек в момента е ненормален и може всичко да направи. От него зависи животът на Симеон Радев. А вие знаете какво ще значи това. Моля ви за бързи мерки.

Енвер бей призна, че трябва да действува бързо. Седна, взе една своя визитна картичка и на нея написа на български:

„Брате Паница,

Недей да чиниш нещо лошо на Симеон, оти много лошо ке велят другите

Твой брат Енвер”

Картичката бе веднага пратена по едного от адютантите на Паница. Аз си отидох.

След време разбрах, че Паница влезе в салона, и отидох там, Паница ме посрещна с думите:

- Знаеш ли, че всички оръдия на България са дошли тук? Не само Симеон Радев, но след него тук е дошъл и серският български консул Семенов.

Симеон дошел в Скрижево подир нас.

- Е, че какво от това?

- Аз съжалявам, че Симеон Радев избра именно този момент да дойде тук. Аз бих отървал българския народ от него, само да беше дошъл в малко по-друго време. Впрочем и сега можеше да го претрепа, но нейсе, той ще оцелее.

Сега Паница ми съобщи, че е дал вече нареждане Симеон Радев да напусне Скрижево, но да не го убиват.

Но не бе само Радев. Раздразнението на Паница сега се пренесе върху серския български консул, който пристигна в Просечен, за да провери реколтата на тютюните. Той отседнал в българската община, но там никой не смеел да го поздрави, поради страх от Паница. При Паница дошли главният учител и няколко селяни да искат разрешение от него да отидат да видят Семенов. Паница не им разрешил.

Аз отидох пак при Енвер. Там бе Паница, придружаван от Иван Харизанов. Понеже Енвер говори български като битолчанин, разговорът се поведе на български език:

- Тези хора няма да се оставят от своите агитации - забеляза Паница. - Аз бих вързал тенекето на българския търговски агент, но не искам да окепазявам българщината.

Докато Енвер бей даваше съвети за умереност на Паница, Харизанов започна:

- Но това е нетърпимо. Българската държава и нейните агенти - Екзархията и организацията на Матов, действуват заедно и в хармония. Касите на българската държава са разтворени за нейни оръдия. Знаете ли, че Григор Василев е секретар на Българското търговско консулство в Солун?

- Това не само не зная, но не може да бъде вярно. Защо такова отношение към България и към Екзархията?

Аз се обърнах към Енвер бей:

- Българската държава не може да не следва политика, съобразна с интересите на българския народ. А тази политика е политика на приятелство с турския народ. Ето защо ние можем само да се радваме, ако всички институти на българската нация действуват в хармония. Според мен дори тази хармония е наложителна. И българската държава, и Екзархията, и Вътрешната организация, и всички други организации трябва да действуват заедно за закрепване на добрите отношения между двете страни и двата народа. Това е задължение и на серската организация. Аз ратувам за това в моя вестник, но винаги съм смятал, че до това сближение не може да се дойде по пътя, по който върви групата на Сандански и Паница ефенди. Напротив, по тоя път може по-скоро да се дойде до конфликт с България. А това не е желателно и за двете страни.

Енвер бей заяви, че всички недоразумения ще бъдат изгладени и че скоро ще имаме турско-българската конфедерация.

Малко след това Енвер повика Паница в една стая и му даде устни инструкции. Разбрах, че му препоръчва спокойствие и му заповяда да не допуща нищо повече по адрес на консула Семенов или против С. Радева. Решихме да пътуваме за Драма заедно с Енвер бей. Преди заминаването Енвер бей, по моя молба, даде още една писмена бележка до Паница да не безпокои българския консул Семенов. Аз напуснах Просечен обаче без да съм сигурен какво точно ще стане със Семенова, който остана в Просечен, нито с колегата С. Радев в Скрижево.

Резюмирам заключенията си, без да се спирам на аргументите, които са ме докарали до тях.

Тодор Паница - това е фигура, в която се преплитат най-разнообразни черти и която твърде мъчно може да се нарисува пълно и правдиво. Смел, упорит, самонадеян и властолюбив се показва той още от първи поглед. И само измамата, която употреби при убийството на Сарафова и подлото убийство в Скрижево на стари и уважавани дейци, сподвижници на Даева, пречат да му се признае известна доза кавалерство в характера. Привързаност към масата, за служител на която смята себе си, той едва ли е имал някога. И днес той третира тази маса като презрени роби с честта, гордостта и живота на която може да се подиграва. Никой селянин не може да възразява какво и да е. Сигурно Паница смята, че неговите убийства са необходими и полезни за неговите поданици. Той е уверен, че дори когато прилага смъртното наказание, пак действува в тяхна полза - те, убийствата му, са много и само на българи... Паница никога не се е бил с турски аскер.

Има ли Паница авторитет сред селяните в района си?

Той е бил подвойвода на Даева. А Даев е бил високо уважаван и обичан от населението. И когато Даев бе принуден да се самоубие, Паница бе прогласен за драмски войвода и окончателно утвърден от Сандански за такъв след убийството на Сарафов и Гарванов. Силно дисциплинираните драмски комитети са признали новия войвода и са работили с него. А проявяващата се тук-там опозиция е била отстранена с убийства. При новото положение опозицията бе станала твърде голяма. Въпреки помощта на Младотурския комитет за Паница, опозицията срещу него се бе засилила твърде много и то в главния организационен център - Скрижево. Пред перспективата да загуби положението, Паница убива, макар сам да признава, че убитите от него са най-добрите дейци на организацията... Тодоров е бил секретар на организацията, а Христо Вергов - дясната ръка на Гоце Делчев. Но Паница знаеше, че ако не ги убие, той ще загуби положението си, и затова заповяда да ги убият. Това положение не се отрича от самия Паница. Макар да знаят това, младотурците не дават да се посяга върху него. Мотивите за това? Факт е, че младотурците не са доволни от убийствата и терора на Паница. Тям е неприятно, че тяхната конституция е сюспендирана в неговия район, но не знаят как да излязат от това положение.

Сам, след анкетата на Енвер, той се чувствува отново господар на района си.

Терорът на Паница е един болезнен протест към изобщо ненормалното още положение в неговия район, който съдържа сам в себе си елементите на своето разложение. Докато това обаче настъпи, всяка агитация отвън може да носи само нови кървави инциденти. Паница трябва да бъде оставен в своята неограничена монархия дотогава, докогато турският либерализъм отгоре унищожи най-ужасната българска тирания отдолу, каквато е тиранията на Паница. Дотогава Паница ще си е господар на положението и за грозното убийство в Скрижево няма никой да му държи сметка.

 

В ЦАРСТВОТО НА САНДАНСКИ

(Анкета на специалния пратеник на „Дневник”)

ПАНИЦА ПРОТИВ БЪЛГАРСКИЯ ТЪРГОВСКИ АГЕНТ

Драма, 26 август 1908 г.

 

След съветите за умереност, които Енвер бей даде на Паница, аз смятах, че спокойствието на г. Семенов, нашия търговски агент в Сер, е осигурено. Току-що пристигнали, обаче, доверени лица от Просечен ми разправят следното:

Паница заповядал на мюдюрина да отиде в българската община, дето бе спрял г. Семенов, и да го покани да се премести другаде, понеже пред общината щял да се състои митинг. Мюдюринът изпълнил заповедта на Паница, но останал доволен от отговора на агента, който му заявил, че е на гости на общинския председател и че неговото гостуване не пречи на митинга, който ще става вън. Понеже мюдюринът останал при агента, по едно време Паница с Харизанова и една група от трима-четирима хора, без да хлопат на вратата, влезли внезапно в стаята на агента. Според присъствующите Паница бил ужасно разядосан - „просто побеснял”. Гавазинът на агента, като видял каяфета на гостите на господаря си, веднага влязъл в стаята. Агентът, обаче, който не загубил ни най-малко спокойствието на духа си, заповядал на гавазина да си излезе. Мюдюринът пък се скрил зад агента.

С позеленяло от яд лице Паница започнал:

- Какво търсите вие тук? И защо тъкмо сега, в разгара на партийните борби идвате заедно с хора от противното течение?

Съвсем спокойно, нищещ броениците си, агентът отговорил:

- Успокойте се, г. Паница... успокойте се... Аз идвам само с гавазина си... И дойдох не да посетя вас, а само мюдюрина и председателя на Българската община.

- Но вие сте казвали на карлуковския кмет, че аз съм добра боева сила и че сте могли да ме опростите за убийството на Сарафова... Вие с това сте искали да ме предразположите.

- Не съм аз, който мога да опрощавам и, следователно, не съм могъл да обещавам подобно нещо. Колкото за хвалба, може да съм ви похвалил като боева сила.

- Но вие тука не трябва да идвате...

- Не е ваша работа.

Подир няколко минути Паница, заедно с другарите си напуснал демонстративно квартирата на агента.

Протест пред мютесарифа

Следобед г. Семенов пристигна в Драма. Както се уча от положителен източник, той е протестирал за действията на Паница към него пред мютесарифа. Мютесарифът е изказал пред нашия търговски агент своите най-големи съжаления за случката и обещал наказването на мюдюрина.

 

АНКЕТА ОТ ШЕФА НА АНГЛИЙСКИТЕ ОФИЦЕРИ Г. БОНАМ

Драма, 27 август 1908 г.

Днес замина за Просечен английският жандармерийски офицер г. Бонам, за да анкетира убийството в Скрижево.

Драмските младотурци и убийството

Почти всички тукашни младотурски кръгове негодуват против терора на Паница. Те смятат, че неговите убийства компрометират положението и могат да имат лоши последствия и решително влияние при въпроса за вдигането на чуждата намеса. Те се възмущават още повече от обстоятелството, косвено е отговорен Младотурският комитет, който поддържа Паница. Днес посетих прокурора при тукашния съд, който е председател на Младотурския комитет. Той ми заяви следното:

„Нас ни твърде много занимава въпросът за начина, по който действува Паница. Ние унищожихме тиранията отгоре, а сега виждаме да започва друга тирания отдолу. Ще се помъчим да го вразумим по мирен начин, но ако не отбира от дума, ще вземем други мерки.”

Бежанци

Поради терора и заплашванията с убийство вече са избягали от Скрижево: Божии Атанасов, учител; Георги Тодоров, брат на убитите; Ангел Костадинов, син на убития К. Тодоров; Г. Аврамов, току-що завърнал се от България, и още някои селяни, които бягат едни в Драма, други по гръцките села, а други в Солун.

Събиране на данъци

По разпоредба на Паница събирането на данъците за организацията върви твърде усилено, не се правят никому никакви снизхождения.

 

В ЦАРСТВОТО НА САНДАНСКИ

(Анкета на специалния пратеник на ,,Дневник”)

 

БЪЛГАРИТЕ В СЕРСКО И ДРАМСКО

Драма, 29 август 1908 г.

 

Градът Сер е изгубил почти изцяло всяка българска физиономия. Едничката още оцеляла махала, в която се говори на български език, е попаднала почти изцяло под влиянието на гърцизма и само твърде големи усилия и твърде умела училищна политика биха могли да спасят малкото още българи в Сер от окончателно погърчване. Но ако делничният вид на Сер е гръцки, то в пазарен ден той се превръща в истински български център, който събира едно чисто българско население от цялата околия. Серската околия е българска и селата са твърде ближни едно до друго. Населението се отличава със своето здраво национално чувство и със своята издръжливост. Организацията винаги тук се е чувствувала твърде силна, силна е и сега. Серският околийски войвода Таската с гордост ми посочваше своя район, в организацията на който той е вложил всичките свои сили. Без да искам да отрека работоспособността и любовта към селяните у Таската, които са направили неговата работа по-продуктивна, смело може да се каже, че с този материал, какъвто са селяните в Серско, всеки добросъвестен и предан на работата си организатор може да прави чудеса.

Но ако изобщо цялото българско население в Серско е твърде будно, то онова, което населява полето, стои много по-високо от планинското. За нещастие, тъкмо полето е изцяло в ръцете на чифликчии и всички полски българи са чифлигари - роби на земята. Аз не знам какво би било това население днес, ако да не му бе отнета земята. Но за удивление е, че и при своето робско положение, то има живото съзнание, че трябва да се бори за по-добър живот, и е било винаги най-голямата подпора на Организацията. Аз слушах Таската с ентусиазъм да разправя за полето, което той обича много повече от горите. Но аз сам излизах в Сер в пазарен ден, когато улиците са пълни със селяни и селянки, завързвах разговор с тях и оставах удивен от развитостта както на горци, така и на полянци. В един хан сварих кмета на едно село, ако се не лъжа Ени Кьой, живо да третира със своите първенци някакъв важен въпрос. Намесих се в компанията им. Щом като се увериха, че съм българин, радушно ме приеха в своята среда и ми разправиха болката си. Селото им е под Патриаршията, но е цялото чисто българско. Грък от островите е само натрапеният им поп. Училище нямат и никой от селяните не е грамотен. Попът им казвал да изпратят нафузния тефтер в митрополията, защото трябвало да се извадят нови нафузи. Те пратили тефтера, но не удовлетворили искането на попа да подпечатат със селския печат, че са съгласни за нова нафузна книга. Скоро обаче те разбрали, че митрополията ще иска в новите нафузи да ги впише като гърци, и веднага решили да дойдат в Сер, за да се справят със същинските намерения на Гръцката митрополия.

- Добре, че не ударихме селския мюхюр - забеляза един от селяните. - То пак ние нямаше да оставим владиката да си играе както ще, но щеше да става нужда да дохожда тука цялото село.

- Я виж какво има в тая книга - обърна се кметът към мене.

Той ми подаде един запечатан плик с щемпела на гръцката митрополия. Отворих писмото. С моите твърде слаби познания на гръцки език аз можах да разбера, че това е покана от гръцката митрополия до първенците в селото да дойдат в митрополията, за да стане промяната на нафузите.

- Охо, да имат да вземат - провикна се един.

- Мина то онова блажено за гръцките владици време - отвърна други.

- Ако не знаем книга (т.е., ако сме неграмотни), то не сме пък съвсем прости...

И наистина това неграмотно българско население обладава такъв природен ум, че липсата на училищно образование почти не се забелязва. Аз се разделих с тези смелчаци селяни с убеждението, че подобни гъркомани никога не ще се загубят за българщината.

Таската

На широкото общество в България това име не е известно. Таската в България не е живял. За нея той само е слушал. Веднъж само, миналата година, е поискал да се отбие за малко на българската земя. Силните преследвания на властите обаче, според както той разправя, са го принудили да се върне твърде скоро в своя район. Таската е от дълго серски околийски войвода.

Аз го намерих и се запознах с него в Сер и още в първия момент на нашия разговор видях, че имам работа с човек, който не може да бъде засегнат от обвиненията, които са се отправяли и се отправят изобщо към серската група. Първото нещо, което ме порази при моята среща с Таската, бе неговата голяма привързаност към селяните и в същото време привързаността на селяните към него.

„Нека ми посочат други по-прав път за работа в полза на този народ, и аз съм готов да го следвам. Мене ми е драго, когато се срещна с хора, макар и от България, с които мога да разменя мисли върху положението. Нас само ни обвиняват. Уверявам ви, че в деня, в който се уверя, че съм вреден за този народ, аз сам ще се оттегля. Да заповядат да работят ония, които днес само обвиняват... Но ако те дезертират пред нуждата от тежка черна работа, тогава аз пак ще бъда на своя пост, за да работя за този народ.”

Таската готви с възторг за своите чифлегари, но и самото население му е привързано. Неговата квартира в „Гранд хотел” е почти постоянно препълнена със селяни, които идват тук, за да добият разрешение на най-разнообразни въпроси. На едного се запалила къщата, идва тук да моли разпоредбата на Таската, за да му се построи от съселяни. Дори семейните разпри са подчинени на решенията на организацията. Ясно е при това положение колко много работа има да върши един войвода. На всяка крачка се търси неговата намеса.

Разхождайки се из улицата, пред мене се изпречи един висок и едър селянин и без да зная аз отде той знае, че аз съм българин, с умилен поглед ме запита:

- Къде е Таската?

- Не зная, но тука трябва да е.

- От няколко часа го търся...

- Какво има по вашето село?

- Всичко хубаво, само сега църквата ни стои затворена от гръцкия владика, та рекохме да дойдем до Таската!

Черковният въпрос, както в цяла Македония, така и в Серско, е един от най-болните въпроси. Цял ред български села стоят със затворени черкви само по желанието на гръцките владици. Младотурският комитет, по чисто тактически съображения, не иска да се дразнят сега с този въпрос гърците. Но при новия режим, който прокламира принципа на вероизповедната свобода, селяните не искат да чакат твърде и действуват за по-скорошното отваряне на черквите. Таската стои на гледището на Младотурския комитет и смята, че селяните трябва да почакат с отварянето на черквите до парламента. По тази причина, когато в с. Горно Броди, дето при 1000 къщи население няма ни една гръцка, селяните си отворили сами черквата, сам Таската им отнел ключовете. Това внася разочарование не само у горнобродчани, но и у всички други села, които чакат час по-скоро да се отворят черквите им.

Преди да свърша характеристиката си за Таската, не мога да не отбележа накрая, че в него се забелязва вече едно отчаяние, като че ли... Аз не знам дали това е плод само на критиките против серската група, или пък тука има някаква роля и съзнанието, нейната стара форма, при новото положение. Аз само искам да констатирам, че отчаянието съществува: „Идва ми да си взема шапката и да се махна от организацията. Нека дойдат да работят други, които по-добре от нас знаят. Аз сериозно мисля, всички ние серчани да се оттеглим.”

Разбира се, това настроение у него, дори кога вземе връх, се леко поправя чрез влиянието на неговите другари.

Понякога Таската, който е твърде много нервен и почти не може да приказва спокойно, се обзема от твърде голямо негодувание против ония, които агитират против него. При все това той съумява да обуздава гнева си. Когато му заговорих за тройното убийство в Скрижево, той нервно заговори:

- Аз имам много по-големи основания от Паница да действувам, но все още се въздържам. Не искам ние, българите, да ставаме за смях на хората, но има личности, които твърде много ме предизвикват...

Въпреки сериозността, с която говори Таската, аз не искам да вярвам, че той ще последва примера на Паница.

Из Драмско

В Драма българи също почти няма. Само един българин, търговец на тютюни, Илия Х[аджи]георгов, и стотина други еснафи са останали от цялата българска маса тук. В града няма нито българска черква, нито българско училище. И околията откъм морето е гръцка. Но на север от железопътната линия повечето села са български.

Тук са най-богатите български села, главният поминък на които са тютюнът и оризът. Този край е във владението на Паница. Когато се разходих из с. Просечен, аз бях удивен от интелигентността на селяните. В селото има двукласно училище.

Разхождахме се из селото на една голяма група. Аз вървях напред с председателя на общината и главния учител. Паница вървеше зад нас с друга група. Аз запитах свещеника и учителя как се чувствуват при новото положение.

- Много добре, твърде добре - отговориха те. - Само като можем да получаваме българските вестници, нам ни стига.

Свещеникът се обърна плахо назад, за да види къде е Паница, и прибави:

- Само че, допреди няколко дена Паница не ни позволяваше да ги четем...

- В началото много книжнина би ви подействувала като силна доза хонон - забелязах смеховито аз, - та Паница се е боял за душевното ви здраве.

- Много са полезни те, вестниците, много се развива човек от тях - прибави тихо дядо поп с една наивност, която съдържаше в себе си нещо трогателно.

 

РАЗЦЕПЛЕНИЕ В ЛАГЕРА НА САНДАНИСТИТЕ

(От нашия пратеник)

Солун, 5 септември 1908 г.

 

Още преди започването на органа „Конституционна Заря”, под влиянието на „идеолозите” около групата Сандански, хората на последната се разделиха на два лагера. Чудомир Кантарджиев и Хр. Чернопеев от една страна попаднаха под влиянието на пролетарците Делирадев - Харлаков и настояваха „coute que coute” последните да влязат в редакцията на вестника. Сандански, обаче, според негови близки хора, сметнал за вредни за своето реноме тези пролетарци и им обърнал гръб, след като си послужил с тях за съставянето на програмата. Запитах днес Харлакова и Делирадева, какви са собствено техните отношения към групата на Сандански и отделно към Чернопеева и Кантарджиева. Отговориха:

- Сандански излиза да се отрича публично от нас и да ни ругае. Заявяваме, че проектопрограмата на серската група е от началото до края наше дело, от нас е написана. Когато изработвахме програмата, Сандански смяташе заедно с нас да издава вестника. Само принципиални въпроси, по които ние видяхме, че групата на Сандански е също такава, каквато е и вътрешната организация, ни принудиха сами да се откажем от влизане във вестника. Не са верни, следователно, твърденията, че Сандански ни изгонил и че ние никога не сме имале нещо общо с него, защото програмата е наше дело.

- Какви са вашите отношения към групата Чернопеев-Кантарджиев?

- С тях повече се разбираме. Чернопеев се показва пригоден да се приспособи към новите условия и да трансформира постепенно нелегалната организация в легална. В Чернопеева ние виждаме шефа на една бъдеща демократическа партия, която ще се опира в града на работничеството, а в село - на чифлигарското население.

* * *

В два-три дни ще се състои сбирка от ръководителите на районите в Серско и Струмишко. Ако в тази сбирка не се дойде до разбиране по съществуващите вече недоразумения, тогава ще сме пред едно ново раздробяване на санданистите, раздробяване, в което навярно Чернопеев ще вземе връх.

Турските атаки против санданистите

Още в първите дни на младотурския преврат за никого не беше тайна едва прикриваното недоверчиво отношение на турците към Вътрешната организация.

Не се мина много време и това недоверие се превърна в явна враждебност, която се изрази в арести на войводи и обезоръжаване на бивши четници.

Не такова бе, обаче, отношението на турците, или както доскоро се приказваше, на младотурците към серската група. Тя се радваше не само на пълното доверие на младотурският комитет, но и на неговата активна поддръжка. И никого не шокираше обстоятелството, дето Младотурският комитет възприемаше без всякакво възражение твърде радикалната програма на серчани.

Но от 11 юли са се изминали вече цели четири месеца и няколко дена. Този малък период от време бе достатъчен, за да ни даде факти, които хвърлят една светлина върху положението, светлина, пред която никой не може повече да си закрива очите.

Турците поддържаха Сандански и не скриваха своето желание да видят неговото влияние разпространено и върху районите на Вътрешната организация. Тяхната поддръжка не бе платоническа. Първия аргумент в тази поддръжка те намираха в заклетата неприязън на серчани към България. Второто и не по-малко тяхно съображение бе, чрез поддръжката на по-слабата серска група да съсипят застрашаващата ги Вътрешна организация.

Но още в началото на Хуриета, когато боготворяха Сандански, турците не се разделяха от своята интимна мисъл, че това ще трае само временно, докато се дебарасират от външните мъчнотии, за да се разправят след това с всички.

И въпреки декларацията на Младотурския комитет за автономността на всички революционни организации, за тяхната неприкосновеност до свикването на парламента, преследванията против организацията скоро започнаха. Те бяха по-силни срещу Вътрешната организация, но се появиха и към серчани. Обучението на милицията бе преустановено чрез давлението на властта, която почти бе арестувала Сандански в Мелник. Стою Хаджиев7 бе също тъй арестуван в едно село в Д[емир]-Хисарско.

Днес има признаци, които сочат, че турците се готвят за една нова и решителна атака срещу серчани, под предлог че те готвят ново въстание.

Но характерното е, че и днес старата тактика продължава. Неприязънта към серчани се съпровожда с голямо менажиране към Чернопеева, който, според сведенията от Струмишко, ходел под закрилата на властта да агитира срещу Екзархията.

Нас ни най-малко не ни учудва това поведение на Чернопеева. Нищо необикновено е това, че неговият ограничен ум може да дири главния източник на нещастията над българите в Турция в съществуването на екзархийския институт. Нас ни учудва само действително голямата ловкост на турците, които съумяха да използват конфликта между Вътрешната организация и серчани, за да предприемат ред мерки срещу първата, а днес се готвят да се нахвърлят срещу санданистите. Те не могат да търпят радикалните искания на серската група, макар тя да е напълно привързана към целостта на империята.

Нищо ново под слънцето. И готвящите се турски атаки срещу санданистите са само ново приложение на стария принцип: „разделяй и владей!”.

Но тъжното е, че българите в Турско още не могат да се надигнат до едно по-високо съзнание за общността на интересите на всички българи в Турско. Още по-жално е, че за да удовлетворим ината си, ние отиваме дотам, че ставаме оръдие на собственото си разрушение.

Младотурците проявиха пълна нетолерантност в изборите към националистите. Те се опитаха да извършат насилия над гърците. Отговори им се със задружен и енергичен отпор.

Насилията над българите продължават и ще продължават, защото няма сила, която да се противопостави. Днес ще бъдат съсипани санданистите, утре Вътрешната организация, а в други ден Чернопеев, ако остане читав, ще се почувствува в една съвсем незавидна поза.

Тази грозна перспектива няма ли да вразуми днешните ръководители от всички лагери на македонския народ, за да схванат твърде ясно положението, че докато те са разкъсани, докато всички усилия не се координират в едно, за да образуват една внушителна сила, дотогава правата на българи и на български групи ще бъдат само права на благоволение? Няма ли да настъпи отрезвление?

Публ. в „Дневник”, бр. 2180, 2181, 2183, 2189, 2191, 2192, 2193, 2198, 2271. С., 22, 23, 25, 31 август, 2, 3, 4, 9 септември, 23 ноември 1908 г.; Д-р Вл. Бурилков, В Македония и Одринско (1908-1912). Младотурската революция, видяна от специалния кореспондент на „Дневник“. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 1998, с. 164-188, 201, 256-257.