КАК БЪЛГАРИЯ ДО БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ ПРОПУСНА ВСИЧКИ СЛУЧАИ ДА ОСВОБОДИ И ОБЕДИНИ НАРОДА И ЗЕМИТЕ НИ

СПОРЕД ХРИСТО МАТОВ

С този материал за сега привършвам запознаването на нашите читатели с едни от най-добрите брошури на Христо Матов, в които той най-аргументирано отстоява своето критично отношение към правителството, царя и българските политически партии по вижданията им за разрешаването на Македонския въпрос. Във всичките тях той се изявява не само като идеолог на българската революционна организация в Македония и Одринско, но и като бележит български мислител и прозорлив политолог и анализатор.

 

Благодарение на Христо Матов и Тодор Александров ВМОРО не изчезва от политическата сцена на Турция през Хуриета, въпреки че те сътрудничат и на Съюза на българските конституционни клубове. Двамата са против прибързаното слизане на четите в градовете и за това успяват да се разпоредят да се прибере организационното оръжие на сигурни места и ВМОРО да бъде в изчаквателна позиция. И през този период Матов е преследван и арестуван от турските власти. Той става подозрителен за тях при обиколките си из Скопско и Битолско, тъй като покрай задълженията си към Българската екзархия се стреми да поддържа и ВМОРО в постоянна готовност.

В края на 1909 и началото на 1910 г. Матов заминава за чужбина и прекарва около три месеца в Ница. Въпреки, че е в чужбина той поддържа непрекъсната връзка с д-р Христо Татарчев, Тодор Лазаров, Тома Карайовов, Ангел Узунов и др., които го държат в течение на ставащите събития в Македония и Царството.

След завръщането му в България в началото на 1910 г. започва възстановяването на структурите и революционната дейност на ВМОРО. Той участвува в преговорите по обединението на ВМОРО с Българската народна македоно-одринска революционна организация, възглавявана от Христо Чернопеев и бившите върховисти, начело на които стоят полковниците Александър Протогеров и Стефан Николов. Преговорите се провеждат през април-май 1910 г. Матов отстоява позицията, че между преговарящите организации "не съществуват принципиални различия върху целта, средствата, задачите и др. на революционната дейност в Македония и Одринско в днешния момент" и "декларира и поддържа какво той и другарите му са заварени представители на Вътрешната МОР организация, че той неотстъпвайки от това становище, съгласен е да заработи с горните лица, да им даде материали, за да заминат във вътрешността на Македония и Одринско - там където им посочи представителството, без да иска от тях декларация за припознаването им като представители и че е съгласен да изработи заедно с тях една временна директива от 10-15 точки."

През това време Хр. Матов сътрудничи на вестник "Вардар" и успява да напише и отпечати брошурите "Писма за Македония. Отговор на г. Я. Сакъзов" и "Впечатленията от Македония на д-р Кр. Раковски", които са аргументирани критики срещу техните виждания по Македонския въпрос.

Хр. Матов се оказва и особено прозорлив за бъдещите отношения между България и Турция още през 1910 г. В проведената анкета по македонския и балканския въпроси на сп. "Съвременна мисъл" Хр. Матов заявява категорично: "Че войната между Турция и България е неизбежна, в това нямам съмнение; но дали ще се мине с една война, в това се съмнявам."

През 1911-1912 г. Хр. Матов пише една от най-хубавите си книжки "Пропуснати случаи",  която е отпечатана през лятото на 1912 г. и в която той се спира на пропуснатите от България случаи, когато е можела да постигне обединението на българските земи и народ. Той изрежда следните случаи: 1. Гръцко-турската война от 1897 г., 2. Илинденското въстание от 1903 г., 3. Добрата военна подготовка на България през 1906 г., 4. Времето преди и след Хуриета - 1908 г., 5. Цариградският преврат от 31 март 1909 г., 6. Итало-турската война 1911 г. В брошурата Хр. Матов сочи като главни виновници за пропуснатите моменти българските правителства, политическите партии и цар Фердинанд, когото нарича "неизменният пропускан на моменти". Матов завършва книгата с призива: „Управници, какво искате повече? Опомнете се, дорде не е станало късно. Подире ще се каете, както се каят за пропуснатите момент стамболисти и демократи и както се кае цяла мислеща България, освен може би държавния глава, неизменния пропускам на моменти, вероятно по чисто свои лични и династически съображения. Свободни българи, не пропускайте днешния момент! Спасете своите поробени братя и своята национална чест! Защото не схващате ли, че и европейци и турци, макар и изхождайки от интересите си да ни хвалят за нашето ''благоразумие'', в същност в душата си вече ни презират и се подиграват с българското име?"

През март 1912 г. по инициатива на младотурците са водени преговори с Хр. Матов в София за постигане на споразумение с ВМОРО. От запазените писма на Хр. Матов до Иван Йосифчев и спомените му и от оповестената декларация от ЦК на ВМОРО се вижда че ВМОРО следва неотклонно възприетата след възстановяването й през 1910 г. линия за водене на политика без компромиси спрямо младотурците. Последвалите събития показват, че ръководителите на ВМОРО се оказват не особено далновидни в очакваните резултати от войната на България с Турция и разрешаването на Македонския въпрос.

След като се изчерпват всички възможни легални, дипломатически и революционни средства за решаването на Македоно-Одринския въпрос България поема пътя на войната, към което Хр. Матов многократно я призовава. Той възторжено посреща мобилизацията в България и обявяването на Балканската война. Записва се доброволец в Македоно-одринското опълчение. Докато чака тръгването за фронта той написва своите спомени, които скромно озаглавява като "Бележки". Те са едно от най-ярките свидетелства за неговия живот и дейност, но тръгването за фронта попречва да ги довърши, като остава недописано дори последното изречение в тях. Към своите "бележки" той повече никога не намира време да се върне и да ги довърши.

На 27 септември 1912 г. Хр. Матов получава назначение в Главната квартира на Македоно-одринското опълчение "като съединително звено с четите и милицията и като политически и административен граждански съветник". Целта, която се преследва с неговото назначение е формулирана в едно негово писмо до П. К. Яворов като "завземане фактически административно гражданската власт и възсъздаване веднага милиция: основа на организационната селска милиция към опълченските дружини."

По-долу ще имате възможност да се запознаете с пълния текст на брошурата му „Пропуснати случаи“ (1912), която и днес може да бъде пример не само за изследователите, но и за българските политици при отстояването на истината за Македония, която е само една – Македония е била винаги българска, в нея живеят българи и ВМОРО е българска революционна организация от създаването си през 1893 г. до прекратяването на дейността й с Деветнадесетомайския преврат през 1934 г., а скопският изтърсак ВМРО-ДПМНЕ е орган на сръбската пропаганда в Македония, в борбата срещу която Хр. Матов посвети живота си.

Прилагам и една снимка на Христо Матов, заедно с Тодор Александров и войводи на ВМОРО на брега на Мраморно море през Балканската война.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ХРИСТО МАТОВ 
ПРОПУСНАТИ СЛУЧАИ

СОФИЯ, 1912

 

Изтеклата зима публикувах във в. „Вардар“ редица статии под заглавие „Пропуснати случаи“. Сега ги издавам В отделна брошура, заедно с една прибавка за повелителните и неотложни нужди на днешния съдбоносен момент.

Авторът.

 

Sont-ils betes shez vous? Les bulgares braves в 1886 - les bulgares laches в 1912.

Sont - ils betes shez vous? - Думи на виден западноевропейски държавен мъж по адрес на нашите държавници, задето не отварят война при удобни моменти. - По-важни пропуснати случаи: 1897, 1903, 1906, 1908, 1909. Днешният момент. Състоянието на Турция и на България във всеки отделен случай. Вътрешната революционна организация. Разположението на Великите сили. Международното положение на Македонския въпрос. - Заинтересувани от Балканите Велики сили карат те тебе да пазиш statuo-quo, за да го нарушат те един ден с по-големи изгоди за себе си. - Д-р Данев икономисва истината всред Народното събрание. Какво ни учи примерът с Крит. - Как царят, неизменният пропускат на моменти, осуети войната в 1906 г. — Българските избиратели изиграни от народно-либералните министри. - Страхът у турците от България в 1908: изявления на Махмуд Шефкет паша, Хилми паша, д-р Риза Нури. - След Хуриета европейските дипломати подучват българското правителство да се възползува от благоприятния момент, за да наложи автономията на Македония и Одринско. - България, подведена от Австрия, не стори нищо, за да задържи поне реформената акция. – В 1909 г. по време на Цариградския контрапреврат европейски военни аташета изказват своето учудване, че България пасува. Учудени са от тоя факт и самите турци. Тъкмо тогава дори и шефът на широките социалисти Янко Сакъзов с подписа си кани България към военна намеса. - Днес в интимен кръг и самите демократически министри (както и народнолибералните) се каят, че са пропуснали момента. - „Грешка“ станало, но ако това е „грешка“ (че не са освободи Македония), кое ще наречем престъпление? — Черна Гора по време на Малесорското въстание предлага на България задружно да отворят война; кабинетът на Гешова отказа, за да прави опити с турците на гърба на българското изстрадало население. - От 35 години насам най-големите пакости на българщината в Македония и Одринско се нанесоха 1) от февруари до юли 1910 г., когато демократическото правителство възприе миролюбива политика и 2) откакто е дошло на власт днешното туркофилско правителство. Редица потресни факти. — Психиката на турчина. Темпераментите на Гешов и Тод. Тодоров. - Гешовият план — планът на Куропаткина. — Пропуснатите моменти не са само изгубено време на халос: то влече подире си съдбоносни лоши последици за Македония и за България. — По-нататък България рискува да изгуби своето военно предимство. Македония полека-лека става се по-малко българска страна. Македонският въпрос от българско гледище става се по-труден. От нерешения на време и правилно Македонски въпрос заплашено е и бъдещето на свободна България. Страшните думи на Victor Berard. — Настъпило е последно време, hochste Zeit, когато още е възможно да се помогне на българска Македония и да се огради и България от грозящата я опасност. Сега моментът е станал най-удобен. Управници, опомнете се, докато не е станало късно. Свободни българи, спасете своите поробени братя и своята национална чест: преди 25 години във времето на княз Александра Батемберга Ви наричаха les bulgares braves, днес във времето на цар Фердинанда негласно и гласно зеха да Ви наричат les bulgares laches.

 

I.

Sont - ils betes shez vous? - Това се думи на едного от най-видните европейски държавни мъже искрено съчувствуващ на македонската кауза. Тия думи са казани по адрес на българските държавници, задето пропускат удобни случаи за разрешаване на Македонския въпрос с ефикасното държавно средство — войната. Betes! Хубав епитет, нали? Толкоз е хубав, че срам ни е да го преведем на български. Ето какво са заслужили нашите държавници.

Ако е вярно - а вярно е -, че днес вече и у нас до голяма степен се е сложило почти общо убеждение(1), че действително са пропуснати удобни моменти, тогаз и на българска почва трябва да счетем уместен оня епитет за нашите държавни мъже.

Нека изредим по-важните пропуснати случаи - в последните петнадесет години.

Като пръв удобен случай в миналото с право се посочва от сички годината 1897 по време на Гръцко-турската война, когато в Македония не бе останала никаква, решително никаква войска, когато и македонските резервисти бяха отишли в Тесалия. За българската армия в онова време не може да се каже, че не бе подготвена и стегната. Освен това, македонското население бе вече организирано на революционни начала. Наистина, тогава революционното движение не беше заякнало, както стана по-сетне, нямаше калени и обучени сили, нямаше сформирована милиция, но се пак революционния дух бе доста силен, та българската войска можеше да разчита на значителна помощ от страна на населението, като му доставеше оръжие чрез толкова готови войводи и чрез летящи войскови отряди. А това никак не бе трудно за изпълнение, толкоз повече, че революционната мрежа, революционните канали бяха добре наредени и това не бе тайна за българските управляващи кръгове. От друга страна вътрешното положение на България беше вече достатъчно консолидирано: князът бе утвърден и престолонаследникът покръстен, та и от тая страна пречка нямаше.

Питаме: защо България остана да пасува и такъв един благоприятен момент? И сигурно, защото други външни фактори са казали да пасува. Но те не са длъжни да се грижат за теглилата на българския народ, освен ако бъдат принудени. И щом официална България още в първите удобни дни не се възползува да ги застави да се занимаят с теглилата на македонското население, те се възрадваха и я обсипаха с похвали че била фактор на мира на Балканите, а сами потриваха ръце и сключиха съглашение за сметка на тия Балкани. Целта им бе: да вържат попа, да е мирно село за в други подобни случаи, докато намерят и за да намерят време да влезнат и в неговата - в поповата - къща. Думата е за съглашението от 1897 г. между Австрия и Русия. По тоя начин официална България, като не използува момента за общобългарските интереси, други се възползуваха от него в нейна вреда. Чуждите дипломати не са наивни българи: карат те тебе да пазиш statu-quo, за да го нарушат те един ден с по-големи изгоди за себе си.

 

II.

Друг удобен случай за действуване от страна на България бе годината 1903 по време на Илинденското въстание. Тогава населението бе станало до голяма степен господар на положението в ловенето места на Битолския и Одринския край. В негови ръце бяха дори и градове като Крушово, Клисура и др. Тогава турска власт и войската, особено през първите дни, бяха се така слисали, че не знаеха, отде и как да почнат усмиряването. Тогава първата пушка от страна на България би била достатъчен сигнал да се дигне на крак населението на цяла Македония и Одринско и да го накара отчаяно да се бие за своите права. Ще ни се каже, че тогава България не бе подготвена във военно отношение. Това ако е истина, защо един скорошен за онова време военен министър считаше, че и с тая подготовка България би могла успешно да действува? Или пък защо България да бъде оставена неподготвена, когато Македонският въпрос открай време й виси над главата като Дамоклев меч, когато революционното движение в Македония, зародено в 1893-1894 г. бе добре известно на всички, когато в 1895 година македонската емиграция беше вече направила едно формено въстанишко движение, на което не бе чуждо дори и самото тогавашно българско правителство? При това, още в началото на м. януари 1903 г. официална България биде предизвестена, че е решено да стане въстание през лятото; на разположение имаше, значи, 7-8 месеца, за да не бъде заварена съвсем неподготвена. Когато миналата година, г. д-р Данев си позволи да заяви всред Народното събрание че бидейки министър-президент в онова време, не подозирал, какво се крои в Македония за през лятото, той чисто и просто - казано на френски маниер - икономиса истината; защото той знаеше: съобщено му бе по един формален начин. Като забрави дългът си или дългът на кабинета, над който председателствуваше, спрямо подготовката на армията и оттам спрямо неосвободени българи, той не трябваше поне да забравя, че в зала на Народното събрание пред избраниците на българския народ, ако се каже нещо, казва се само чиста истина.

Най-сетне, и ако България действително не бе надлежно подготвена във военно отношение, пак тя не трябаше да стои проста зрителка по време на въстанието. Турция не бе по-добре във военно отношение. От друга страна, по онова време Македонският въпрос не беше зле поставен. Съглашението от 1897 г. между Австрия и Русия бе поизгубило значение. Австрия и Румъния не смееха още тъй открито да изявяват претенции - едната над Македония, другата над четириъгълника. Русия не бе воювала с Япония и следователно не бе изгубила престиж, та Австрия по не смееше да си пуща пояса. Англия, Франция, па и Италия, явно съчувствуваха и помагаха на македонската кауза и на тях главно се дължи факта, че впоследствие реформената акция доби международен характер. Като е тъй, България можеше да навлезе в Македония и едновременно с това да заяви, че тя няма за цел да остане там, а само - да способствува да се даде на борещото се население исканата от него автономия под гаранцията на Великите сили, аслъ чл. 23 от Берлинския договор, подписан от сички сили, предвижда някаква административна автономия, а пък още стои мъртва буква. Ако солунските динамитни атентати извикаха в Солун чужди военни параходи, ако въстанието стори да има среща между императори и международна размяна на мисли, която се завърши с международна реформена акция; - защо да не мислим, че навлизането на българските войски щеше да има за резултат международна напълно ефикасна намеса. Тогаз Портата щеше да види, че е изгубила в Македония, без да има надежда да спечели в България и войната можеше скоро да се прекрати. Не е абсурд и пътуващото убеждение, че даже във война да би излязла Турция победителка, пак Македония щеше да получи своето. Примерът с Крит властно се въвира в очи.

 

III.

Трети удобен случай за действуване, който България също тъй изпусна, е годината 1906. Тогава България имаше добра военна подготовка: три години наред това й бе работа - да се подготви във военно отношение. Сами министрите даваха да се разбере това. Турция пък, наопаку: тя бе обезкуражена и изтощена. Войниците нямаха мира от постоянно разкарване нагоре-надолу; страх от чети не даваше възможност на турците в Македония да си гледат стоката, движима и недвижима. Аман бяха викнали от тая планинска война с чети. „Да става, каквото става, казваха те, да се рахатисаме еднаж и ние“. А силата на Вътрешната организация по онова време не се състоеше в нелегалните чети, а в организираните селски легални чети - в милицията. Оръжие доста много и доста хубаво; боеви сили калени и обучени. Ония чести сражения с турски потери и с въоръжените пропаганди бяха дело повече на селската милиция, отколкото на нелегалните чети.

От друга страна, Македонският въпрос бе узрял и презрял. Финансовият контрол, най-съществената реформа, беше въведен. Заговори се да се въведат и други реформи, като съдебната напр., - предвидени в Мюрцщегската програма. Портата естествено се показваше упорито неотстъпчива. Навярно тя е намирала подкрепа в държането на Австрия, която имаше интерес да се способствува охотно на реформеното дело, да се тегави, за да не се разшири и затвърди международният контрол в една провинция, която тя предопределяше в своя сфера на влияние. Англия, Франция и Италия охотно тикаха реформеното дело напред, но се пак работата вървеше полека и несигурно: трябаше България да рискне, рицарски да рискне, за да се доведе реформеното дело до своя логически край. Тогава от Лондон неофициално подговаряха в смисъл: що би сторила България, ако Англия със своята флота обещае, че ще препречи в Архипелага пътя на анадолските войски. Тогава един от най-видните държавни мъже, искрено съчувствуващ на македонската кауза (толкоз повече че интересите на неговата нация изискват това), като гледал как България престъпно пасува в едно време, когато със сигурност би могла да реши Македонския въпрос - произнесъл се по адрес на българските държавници буквално така: Sont - ils betes chez vous? Събеседникът, комуто са казани тези думи, своевременно е доложил за това на тогавашния министър Петков и днес е готов да изповяда пред лица, пред които заслужва да бъде изповядано, като не скрие и името на европейския държавен мъж.

Доколкото моментът е бил действително удобен за война, показва и фактът, че в м. август същата 1906 г. войната по принцип е била възприета от тогавашните министри. В първите дни, след известно колебание, войната е била възприета и от държавния глава, но очевидно само за очи, както често прави в случаи от подобен характер, за да може сетне по-сигурно да я осуети както и направи. А що сториха от своя срана отговорните български министри, когато видяха, че неотговорния фактор прави сичко, за да осуети войната? Мислите, че си подадоха оставките, та да стоварят цялата отговорност за пропускане момента върху неотговорния фактор? Мислите, че я подадоха демонстративно, за да разберат поне лидерите на българските управляващи партии, та да поставят държавния глава по-натясно и да има шанс да не постъпи тъй и в други подобни случаи? - Съвсем не. Никаква оставка не подадоха министрите. Защо? Навярно, защото са български министри. Затуй винаги, когато видни стамболовисти ми се хвалят, че, в противовес на други партии, те били войнствени, винаги съм им казвал: „Воювахте ли? Знам, че се показвахте войнствени, знам, че с такъв зов търсехте това на българските избиратели, но воювахте ли?“ А те срещу това не могат да дадат отговор от естество на най-елементарна гражданска доблест: оставка подадохме.

 

IV.

Четвъртия удобен случай за действуване от страна на България настъпи в 1908 година около Хуриета - преди и подир. През зимата, в началото на същата година, тогавашния английски министър на външните работи лорд Лансдаун бе лансирал идеята за губернатор на Македония. Скоро преди Хуриета бе срещата в Ревел между покойния веч английски крал Едуард VII и руския император Николай II, в която среща, както се знае, бе поставен въпроса за разширение на македонската реформена акция до една програма, която означаваше автономия.(2) Тогава турците се бяха разделили на два лагери и Ниази бей бе хванал гората. Щом се прогласи конституцията, знаеше се и се говореше, че целта на турците, млади и стари, е да се спре проектираното разширение на реформената акция и да се дигне тя съвсем. Конституцията се прогласи, но споровете не бяха още доуредени между централната турска власт и Младотурският комитет, силата на които бе в Солун и Битоля. Преговорите се водеха секидневно и султан Хамид, бе принуден, неохотно разбира се, да прави нови отстъпки на „младите“.

Не е ли това удобен момент, било преди, било подир Хуриета?

Да речеш, че България не бе готова във военно отношение, няма да е истина. Каквото казахме за военната й подготовка в 1906 година, същото трябва да повторим и сега. И не само същото, ами трябва да кажем, че България бе още по-добре приготвена; знае се, че от 1903 до 1906 г. тя не бе престанала да дотъкмява, каквото й липсваше. Вътрешната революционна организация бе се тъй добре поставена откъм боеви сили и боеви материали, както бе и в 1906 г. Оръжието й бе непокътнато. Ако имаше взаимни ежби, те бяха в един-два революционни окръга, па и за там нямаше никаква опасност да се предположи, че у селската милиция щеше да се роди колебание - да тръгне ли с българската войска или не.

Турция пък наопаки: тя бе още по-изтощена във военно отношение. Когато на 22 септември се прогласи Независимостта на България, на едно събрание от видни турци и младотурци, в което се разисквало, какви мерки да земат в защита на държавните интереси, едни накърнени, други заплашени, Хилми паша, тогавашния генерал-инспектор на Македония, със сълзи на очи е бил принуден да констатира жалкото състояние на складовете и войските, резултат кое от нехайството на централната власт, кое от постоянна залисия поради лошото вътрешно и външно положение на държавата. Миналата година, когато - поради изстъпленията около обезоръжаването и поради надошлите тук бежанци - бяха се влошили отношенията между България и Турция, Махмуд Шевкет паша се изказа публично в смисъл, че вече нямало, защо да се боят, както се боели в 1908 г., когато се прогласи турската конституция и Българската независимост. Нещо преди четири месеца меродавният руски орган „Новое Время“, оплаквайки се от поведението на младотурците, напомнюваше им между друго да не забравят услугата, която Русия им направила през септември 1908 г., като сторила сичко, за да не ядат бой от страна на България. В турския вестник „Машрик“ е публикувана статия, в която авторът й д-р Риза Нури, депутат с голяма известност, пише между друго следното: „По онова време (дума е за 22 септември 1908 г.), като се има предвид тогавашната ни военна сила, България можеше да стигне до стените на Цариград“. Сигурно, на времето си и българските консули в Македония трябва да са доложили на софийското правителство за уплахата, която произведе на турските кръгове жеста с Тунджанската дивизия. Няколко дена наред турците почти не обелваха зъб против България ни по вестници, ни инак. Знаейки си добре силата, турците са имали основание да предполагат, че актът от 22 септември е провокаторски акт да бъдат нападнати, та да се реши кардиналния въпрос - Македонския. Де да знаят те, че и България не ще война толкова, колкото и те? Де да са сигурни, че на България й е съдено да се редуват държавници се betes, както бе ги нарекъл западноевропейският държавен мъж, за когото бе дума по-напред? Наистина комичното положение, достойно за Гоголевия гений: в първата среща и Хлестаков се плаши от околийския началник, началникът се плаши от Хлестакова, от набедения ревизор.(3) И колкото приятно ще да са били изненадани турците, когато са видели, че жестът с Тунджансата дивизия е само един блъф?

Изобщо казано, около 11 юли и около 22 септември 1908 г. имаше маса признаци, които показваха, че турците се боят от война: тя щеше да им разстрои сички сметки, които ги подтикнаха да прогласят конституцията, сметки, които се правеха главно и преди всичко на наш гръб. Значи, един вид и самия неприятел ни е посочвал пътя. Питаме ония, които държаха браздите на управлението: Не е ли така? Защо не воюваха? Трябваше ли България да остави да се захвърли настрана проектираната в Ревел реформена програма? Трябваше ли да остави да се изгуби готово дадената реформена акция, извоювана с толкова труд и жертви? Не беше ли им известен опита с турски реформи на целия XIX век? Не беше ли им известен опита с конституцията от 1876 г? За други държави може да не е нищо, но за България нищо ли не е, че се правят още опити на гърба на българското население в Турция? Другите (Англия, Франция и пр.) може да имат - и имат - да решават и други свои по-важни въпроси; България имаше и по-важен въпрос от въпроса за свободата на неосвободените българи?

Ще ни се каже навярно (вж. в. „Пряпорец“, бр. 222), че Европа след датата 11 юли 1908 г., отвори кредит на младотурците, за който кредит България не можеше да не води сметка, ако искаше да не си изпати. Ние мислим, че тоя аргумент може да се изтъква като сериозен аргумент само, защото официална България на дело показа своята простотия и некадърност в оня момент. Ако правителството бе решило по сякакъв начин да защити интересите на българския народ и беше поставило Европа пред свършения факт на българската военна намеса, тогаз никакъв мегдан нямаше да остане за подобен аргумент; тогаз Европа какъвто кредит да бе отпуснала на младотурците, неминуемо щеше да бъде заставена да даде едно задоволително решение на Македонския въпрос. Българското правителство нямаше да вика против обявената конституция и дори можеше да се яви за нея, но тя да бъде за империята изобщо, без да се накърнява онова, което Македония частно бе вече спечелила нещо на дело, нещо в проект, именно в Берлин, в Мюрцщег и в Ревел, и което трябваше изцяло да се приложи и санкционира от Силите, благодарение или под натиска на българската военна намеса. А пък то, за жал и срам, не стори нищо даже, за да се не разруши приложената вече реформена акция, която в своята финансова част правеше от Македония до известна степен автономна област. Обикновената практика от миналото е била такава: спечеленото и приложеното да се не отхвърля (сравни Ливан), стига да има кой да се застъпи. Зад Ливан стоеше Франция; зад Македония кой трябваше да стои, ако не България? Да се не изпуска из предвид, че ако България бе намислила да действува решително против евентуално изтъквания европейски кредит на младотурците, на помощ щеше да й дойде примера от 1876 г., когато също тъй се прогласи конституция, но нищо не излезна.

И какъв е тоя пусти европейски кредит на младотурците, който ни се въвира в очи? Ако е дума за общественото мнение в Европа и в България, голяма част от него, водейки се от искрени и хуманни чувства и не влизайки в подробност, действително се увлече подир хуриетчиите. Но, колкото за дипломатите колкото за ония, които носят отговорности, съвсем не е така работата. Гледайте в същност, какво вършат и какво мислят, а не какво говорят, стоейки на официална нога и изхождайки само от своите близки и далечни интереси. Англия, Франция, Русия се показаха добри спрямо младотурците, за да отбият от Цариград влиянието на Германия. Това кредит ли е на младотурците? Когато бе везир англофила Кямил паша, Германия помогна на своята съюзница Австрия да присъедини Босна и Херцеговина. Това кредит ли е на младотурците? Когато Хилми паша наследи Кямиля и ветропоказателя се обърна към Берлин, тогава Англия и нейните приятелки надигнаха нос. Това кредит ли е? Русия, заслабнала след войната с Япония, принудена бе да се залавя за каквото и да е събитие, което й дава възможност да поспечели време, за да се съвземе и за туй се показваше разположена спрямо маладотурците. Това кредит ли е? Българското правителство трябваше да дознае, ако не бе дознало, че европейските дипломати в Цариград, стари върколаци, каквито и да се показаха навидом (кое за да използуват младотурците, кое за да не ги фърлят в ръцете на противниците), отнесоха се скептично спрямо прогласения хуриет и скоро-скоро почнаха да предричат поврат, реакция. Какъв ти кредит? Между друго, това известие за мнението на дипломатите в Цариград ни го донесе в Солун проф. Милюков, лидер на Руската конституционно-демократическа партия, именно през м. август 1908 г., т.е. месец време - един месец, не повече - след 11 юли. Проф. Милюков сигурно е казал това и в Солунското българско консулство, па мина и през София, та българските управници трябваше да го чуят, ако не са го чули. От София той замина за Париж и там се изказа в същата смисъл - публично пред видни френски мъже (Rene Pinon и др.) Сам Зиновиев, тогава руски посланик в Цариград, не скри своето убеждение, че от младотурците не ще излезе нищо. Подир акта от 22 септември бяха надошли в София сума граждански и военни кореспонденти; те не искаха ни да знаят за кредит или не кредит; идваха да видят война. Преди месец(4) тук бе проф. Haumant, от парижката Сорбона. Той се изказал пред наши професори, че по онова време той и сички в Париж очаквали български войски да минат турската граница. Какъв ти кредит?

Вън от това, по онова време в самата София, в столицата на България, седалището на българския държавен глава и на българското правителство, е имало симптоми, по които могло да се схване, че не кредит някакъв тряба да се гледа, кредит отпуснат божем на младотурците от Европа, а тряба да се гледа да не се изпусне удобния момент. Скоро след 11 юли на един жур-фикс на г-жа Султана Рачо Петрова един от дипломатическите агенти на една велика сила, искрено съчувствуваща на македонската кауза, запитал г. Рачо Петрова: „Ако Вие бяхте министър-президент, що бихте сторили в тоя момент?“ Както виждате, за никакъв кредит не се отнася запитването. Господин Рачо Петров отговорил: „Аз да бях, щях да заповядам в 24 часа да се намерят войските на границата и да навлязат в турска територия“. — „А ние европейците, добавил чуждестранния дипломат, щом стигнете в Одрин, ще Ви речем: arretez vous! Не бива и няма нужда да отивате по-нататък“. Дали тоя, който в 1903 и 1906 г. не заповяда на българските войски да навлезнат в Турция, дали действително сега щеше да заповяда, това не знаем, но виждате и вие, както и аз, че европейският дипломат не отваря дума за никакъв кредит на младотурците, а дума отваря за използуване или пропускане момента. Друг един дипломатически агент на не велика сила, политически незаинтересувана в Балканите, на два пъти (запомнете: на два пъти) е отишъл нарочно и специално при тогавашния министър(5) на външните работи г. Паприкова и му е говорил в смисъл: „Що правите Вие? Не мислите ли да се възползувате от момента? Познавате ме като приятел на българите и на каузата на вашите неосвободени братя. Аз се движа постоянно между дипломатическото тяло и слушам, какво говорят по развиващите се събития. Пред мене са по-свободни, по-непринудени в разговорите си, защото нашата държава, няма никакви политически интереси на Балканите. Сички дипломати признават важността на момента. Сички мислят, че не ще пропуснете да се възползувате от него. На ония, чиито интереси се схождат с вашите, драго им е, че ви се удава такъв удобен случай и се надеят, че не ще го пропуснете. Други пък, чиито интереси се разиждат от Вашите, не скриват страхът си, че може да последва една ваша смела акция. И аз, както и сички, съм мислел, че тия военни разходи не са без определена цел. Възможно е да се мине и без истинска война: като навлезнете в турска територия, ще заявите веднага, че Вие не искате ни педя земя, искате само да се турне ред и сигурност чрез автономно управление в една страна, населена предимно с ваши сънародници. За Великите сили, ще кажете вие, ако е се едно, ще страдат ли още нашите братя или не, за нас не е се едно“. Тия съвети във въпросителна форма, казани на г-н Паприкова, са предадени по-сетне от самият дипломатически агент на други лица и, разбира се, с тъга на сърце и с дълбоко възмущение. Както виждате, тука не става дума за никакъв кредит на младотурците, а само за удобен момент. Ние не казваме, че думи, лансирани от дипломат, кой и да бил той, тряба да се зимат за чиста монета, без надлежна преценка, но се пак в случая, се вижда, че действително моментът се считал съдбоносен и благоприятен за действуване от страна на България.

Че това е тъй, т.е., че действително моментът е бил съдбоносен и благоприятен, показва факта, че нещо около две седмици след 11 юли и самите тогавашни български министри започват да мислят, как да го използуват. В едно заседание на Министерския съвет мислили, мислили, и що измислили? Да прогласят независимостта на България, нещо—нищо за важността на момента и при това нещо сигурно намислено в двореца и във Виена.

Питаме демократическите министри: защо прогласиха Независимостта? Това не е ли подвиване кредита на младотурците? И ако и тъй бяха решили да подбиват кредита им с някакъв акт, защо предпочетоха един формален въпрос пред един съществен въпрос, като Македонския? Години наред Англия, Франция, Италия и накрай и Русия, съчувствуваха и помагаха на македонската кауза, а Германия и Австрия бяха против. Англичани и френци след датата 11 юли 1908 г. може би, наистина нямаха интерес да спомагат за какъвто и да било акт, който компрометира младотурския режим, защото чрез тоя режим те са се надявали, както казахме, да отбият германското влияние от Цариград и да наложат своето. Но веднъж извършеното подобно нещо, въпреки тяхната воля, те биха погледнали по-снизходително на един акт, който би си поставил за цел свободата на Македония, едно, защото толкова време в реда на нещата бе да се ратува за Македония, друго, защото Англия, Франция, Италия и Русия бяха вече заангажирани с македонското реформено дело и трето, защото тъкмо техните интереси диктуват, чрез една автономна област, да се препречи пътя за слизането на Австрия към Солун, а следов. и пътя на Германия към Мала Азия през Бяло море. Актът с независимостта на България не само няма това предимство, ами отгоре на това има отрицателната заслуга, че приближава Австрия до Солун: първо, защото чрез последвалото присъединение на Босна и Херцеговина Австрия свърши с един въпрос и по тоя начин доби по-голяма свобода на действие в международния концерт за други свои по-далечни цели, и второ, защото поради прогласената независимост България се омота и не можа да си отвори устата да настои да се задържи македонската реформена акция, а в интереса на Австрия бе да очисти международната намеса от една област, която тя счита в своя сфера на влияние.

Ако България с един рицарски замах бе поставила на зелената маса Македонския въпрос, а не независимостта, сигурно младотурците нямаше да отстъпят лесно. Но, заставени от положението, те щяха да бъдат принудени най-сетне да търсят някоя формула за оправдание пред турската маса за понесената загуба. На помощ в тоя случай щяха да им дойдат заинтересуваните сили, главно от групата на Тройното съглашение. Какво оправдание? Същото с което младотурците си послужиха по време на независимостта и анексията. Те казваха тогава: „Тия загуби очевидно са били естествен и неизбежен резултат от миналото, ликвидиране на висещи въпроси, останали в наследство. И без 11 юли Македония щеше да бъде откъсната от пряката цариградска власт, както е станало с толкова други области на империята. Фактически бе въведен вече европейски контрол, а Ревелската среща бе начало на края. С прогласената конституция барем ще има шанс да запазим цялата останала османска територия, включително, може би и новата автономна област - Македония, за която инак би имало в последствие опасност съвсем да се откъсне от нашата империя. Фактът, че България реши да не губи време, а да побърза да използува момента, показва, че действително тя има сериозни основания да се опасява от една възродена Турция“. Всичко това повтарям, не означава, че турците изобщо нямаше да дадат отпор на България, но отпорът не можеше да бъде силен. Ако бяха се надявали на силите си и на международното разположение, те биха простили тъй лесно и за независимостта.

Остава ми на край да отговоря с няколко думи на ония демократи, които обичат да се фалят, че като прогласи независимостта на България, сторили много нещо (в. „Пряпорец“, от 28 септември). Аз твърдях по-горе и твърдя, че независимостта е нещо-нищо в сравнение с важността на момента. Че това е тъй, показва между другото и факта (който старателно се крие от българите, от домашните, макар да е известен на чуждите държави и на самия неприятел), че официална България изпърво е мислила и правила постъпки да уреди въпроса по мирен начин. С тая мисия е бил натоварен солунския български агент г. А. Шопов. Тоя старец, както се знае, е добър приятел и на Фердинанда и на турците. Поръчано му било да сондира почвата или по-право да влезе в преговори с Централния младотурски комитет. Младотурците, като сички турци, не бързали да дадат един определен отговор, за да печелят време. Подире дали му един отговор, който пак означава протакане на въпроса. „Отнесете се в Цариград, казали му те, тая работа там ще се реши“. Нашите управници послушали съвета им: отправили в Цариград г. Кочо Х[аджи]калчов, пак личен приятел на Фердинанда. Г. К. Х[аджи]калчов влязал в ролята си: срещал се с цариградските големци и когато му се сторило, че вече емен-емен работата върви на добре (и той сигурно като Кр. Раковски и като мнозина други за пръв път ще да е имал работа с турци), софийските нетърпеливи управници дигнали знамето на независимостта и сиромаха милионер останал на сухо, - без да може да си припише една велика заслуга в българската история, за което, разбира се, не малко го е било яд. Де си, Алеко, да запееш за твоите царски демократи: „Да ще султана да освободи Македония!“ то наистина не е Македония, ами какво да е, изтръгва ли се от турци без натиск? Турция и отстъпки без натиск - две противоположни неща, също тъй както са две противоположни неща, според едно гръцко изречение, Турция и ред. (Τουρκία και εκπτώσεις δύο ᾶκρα εναντια.).

Как и да е, българското правителство, с държавния глава на чело, тряба да чувствували, от една страна, че момента за Турция е критически и от друга, че въпроса за независимостта е въпрос формален и от третостепенна важност, та що са се надявали да го решат даже по добър начин, без натиск. Защо тогаз не са се заловили със съдбоносния Македонски въпрос? Защо Македония биде забравена? Обстоятелството, че г. А. Шопов и К. Х[аджи]калчов са лични приятели на короната и династията и че Независимостта се прогласи едновременно с анексията на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария, не ще ли ни посочи пътя, като къде да дирим обяснение на тоя факт?

 

V.

Петият удобен случай за действуване от страна на България настъпи по време на цариградския преврат от 31 март 1909 г. Знаем, как се извиняват демократите, за дето пасуваха по време на Хуриета: защото, според тях, тогава Европа била отпуснала кредит на младотурците. Ние се постарахме по разни пътища да докажем, че тоя техен аргумент е съвсем несъстоятелен. Но да положим, че те са прави, че за онова време действително Европа бе отпуснала кредит на мадотурците и че България не е могла безнаказано да се противи на волята й. Ами защо пропуснаха момента, настанал на 31 март 1909 г.? Тогава на демократите не пречеше никакъв кредит; тоя кредит на Турция, доколкото го е имало, биде отвлечен е един реакционен замах от червения султан, т.е. от известния в Европа кръволок. При това, както знаем, тоя преврат се последва не само от една бъркотия в Цариград, ами и от едно клане над десетки хиляди християни - от арменското клане в Адана. Или за България бе нужно, щото клането непременно да бъде извършено над българи в Македония? Ако е вярно - а вярно е -, че в аданското клане са зели участие и младотурски македонски войски, тогаз още повече даваше право или налагаше длъжност на България да се намеси в полза на българите, останали под турско робство. И тая намеса (тъй разбираме ние) трябваше да дойде веднага или в първите дни подир 31 март, за да не се даде време на турците да си понаредят работите и да се похвалят пред Европа с нов султан и с подновен Хуриет.

Излишно е, чини ми се, да преповтаряме и тук, че по онова време Турция бе много слаба във военно отношение (турците ако направиха някакъв военен прогрес, направиха го по-сетне), че България бе добре подготвена и че сражението и боевите сили (милицията) на Вътрешната организация стояха непокътнати. Освен това, Македония значително биде изпразнена от турските войски, - изпратиха ги към Цариград, та стана нещо подобно на онова, което се случи в 1897 г. по време на Гръцко-турската война. Подире турските войски, разделени на два враждебни лагера, стоеха едни срещу други и дори започнаха помежду им военни операции. Какъв по-удобен момент искате? От приведените по-горе признания на най-видни турци (Хилми паша, Мехмуд Шефкет паша, депутата д-р Риза Нури) се вижда, че България със сигурност щеше да бъде победителка и то като нямаше и изправени един срещу друг два турски воюващи помежду си лагери, колко повече сега. Ако счетем като сигурно, че двата лагера веднага щяха да се помирят и сдушат, за да отпочнат защитата против общия им външен враг, и тогава България бе пак в изгодно положение, защото, докато турците сконцентират силите си и ги отправят на границата, българските войски щяха да бъдат господари на голяма част турска територия и на важни турски стратегически пунктове. Не тряба да се забравя, че големите турски сили - азиатските войски - съвсем не бяха мобилизирани, и че те мъчно се мобилизират, особено пък когато е разклатен авторитета на властта, както бе в случая. А защо пък да считаме като сигурно, че веднага щяха да се сдушат двата турски воюващи лагера? Не ще ли бъде също тъй естествено, ако предположим, че те щяха да губят време, кой кому да отстъпи предимството в главната команда, кой да разпорежда с мобилизационния план в Анадола, кой как да запази своето положение, ако не и да изиграе противния лагер (изхождайки от своите интереси и от убеждението, че подире той още по-добре ще отстоява отечествените интереси), че дори скоро-скоро взаимно щяха да се обвиняват като виновници на постигналото ги нещастие и пр., и пр.?

Да кажете, че по онова време официална България е срещала някакви големи мъчнотии в международното политическо положение, и това няма да е вярно. Румъния не е излязла открито да държи страната на турците, нещо което стори година време подир това (1910 г., лятото). Гърция значително бе се разочаровала в надеждите си, които възлагаше върху младотурците, срещу кротуването й след 22 и 23 септември. Австрия, най-опасния враг на македонската кауза, по онова време още не беше се справила с трудностите около анексията на Босна и Херцеговина: и не само това, ами изглеждаше, че тия трудности се увеличават поради поведението на Сърбия и донякъде на Черна гора, а оттам на Русия. Англия вече съвсем не беше приятелски разположена спрямо Турция между друго, защото на везирския пост зеха да идват германофили като Хилми паша и защото взе да се изправя на краката си старият изпитан поклонник на кайзер Вилхелма - султан Хамид. А Англия, както се знае, измежду Великите сили най-вече помогна и най-вече имаше интерес да помогне на македонската кауза. Франция по нашия въпрос следва политиката на Англия. Русия наистина, не бидейки готова да посрещне събитията с повече изгоди за себе си, нямаше интерес да иска да се решава Македонския въпрос чрез една война; но нали бе против и за Независимостта, и при все това принудена бе да се заеме да урежда въпроса, изхождайки пак от свои интереси. Така и в случая: щеше да бъде принудена да гледа да не се разшири пожара, - нещо което е в наш интерес; защото действително в наш интерес е да се решава Македонския въпрос, преди да се реши изобщо Турския или Балканско-турския въпрос. Иначе Македония може да послужи като разменна монета в ръцете на Великите сили, заинтересувани на Балканите, или с други думи, рискуваме Македония да бъде предоставена на Австрия.

Видяхме по-горе, как гледаха европейските дипломати в София на момента, настанал след 11 юли: намираха го като много благоприятен за действуване от страна на България. Можете следователно да си представите, как ще да са гледали те на новия момент настанал след 31 март, когато турците сами си подбиха кредита, на който, както знаем, демократите базират своето оправдание за бездействието си по време на Хуриета. В Union Club някои военни аташета гласно са изказвали своето учудване, че България пасува в такъв удобен случай. На тая тема разпалено е говорил напр. тогавашния италиански военен аташе (и това днес няма защо да се прикрива, щом Италия е в открит военен конфликт с Турция). Самите турци бяха и са много учудени, че България остана да пасува в подобен момент. Преди да почне сериозна работа, първа грижа на солунския Централен младотурски комитет бе да долови какво ще бъде поведението на България. От непресторените изповеди и от държането на българския консул в Солун г. Шопов, когото турците считат толкова добър техен приятел, колкото и на цар Фердинанда, младотурците схванаха, че България просто на просто ще гледа сеир, и тогава се решиха да изпращат македонските войски към Цариград. При все това, съзнавайки всичката сериозност на положението и сами бидейки азиатци - вероломни, те не можеха да проумеят славянската широта и наивност у българина, те не преставаха да треперят към Одрин и Джумая. Солунският щаб телеграфически препоръчваше на щипския гарнизон да си отваря очите на четири, да бъде на щрек да не би да решат нещо българските войски да осъмнат в турска територия.

Разбира се, моментът се считаше съдбоносен и от мнозина по-далновидни българи и, що е чудно, даже от хора измежду социалистическия лагер. Така на 11 април 1909 г., значи няколко дена след датата 31 март, шефа на широките социалисти г. Я. Сакъзов, с подписа си препоръчва буквално следното: „Сега е моментът за излизане с една политика, която... да наложи на тях (на младотурците) съгласието за самоуправлението на някои европейски турски области ... Сега е моментът и на Княжество България с всички негови управители, дипломати и войски“. (Вж. тогавашната „Камбана“, бр. 527).

Както виждате, и чужденци, и самите турци схващаха по онова време, че тъкмо бе моментът България да действува с всички свои дипломати и войски, за да наложи самоуправлението за Македония. Това са схванали дори и наши социалисти. За жалост, не схванаха това само тия, що трябваше да схванат най-вече от всички, тия, които бе нужно да схванат, които бяха натоварени с отговорности, тия, от които зависеше съдбата на изстрадалото българско население отвъд Рила и Родопите.

С какво друго искате да ви докажем, че действително оня момент бе един от най-благоприятните? Днес вече и самите демократически министри, каквото и да говорят и пишат, в интимен кръг признават, че станало „грешка“, като не действували по време на цариградския преврат от 31 март. Македония не се освободи, - грешка станало! Но ако, изхождайки от национално и държавно гледище, ако това е грешка, тогаз кое ще наричаме престъпление?

 

VI.

Дохождаме до днешния момент. Турция е във война с Италия. Наистина войната се води нейде далеч - на африканските брегове - и не ангажира големи турски войскови маси, но нали толкова време италианската флота сновеше край албанските брегове и заплашваше Авлона? и нали Дарданелите бидоха заплашени с блокада?(6) България днес се е така добре подготвена във военно отношение, както и преди три години. В Турция през това време забелязва се наистина някакъв военен прогрес, но тоя прогрес е незначителен, а България трябва ли да чака, щото тоя прогрес да стане значителен, та да заплаши сериозно и самата нея. Сетне, днешното вътрешно положение на Турция не може да се квалифицира инак, освен като същинска анархия: секи турчин е недоволен от секиго, дори и от себе си, защото сичко, каквото предприе, не излезна на добър край. Така е в Цариград, така е в провинцията. Визирам ония кръгове, които се месят в управлението. От друга страна, (без да говорим за положението на работите в малоазиатските области като Кюрдестан и др.) в Дяково, Ипек - чети, които нападат органите на властта. Юначните албански малесорци, излъгани в дадените им обещания, чакат само случай, за да се нахвърлят на турците с още по-голямо остървение. Вътрешната организация, макар и с по-малко оръжие, от колкото по-преди, влезна в своята роля и поднови революционната мрежа почти по цяла Македония.

Външното положение на Турция не е никак по-добро. Днес тя няма ни една държава, на която да може да се опре. Финансово съвсем изтощена, и кредит на вън не намира. Околните й балкански държави са явно или тайно против нея. Крит и Гърция постоянно са на щрек и само чакат някаква подкрепа, не надявайки се на силите си. Същото е и за Черна гора. Сичко друго може да се кажа за черногорците и за техния крал, но не и колебание, не и нежелание да се бият, за да разширят територията си, стига да им се удаде случай: с такова мляко са задоени и откърмени. В това отношение Черна гора най-малкото прилича на България и на нейния цар. Пролетта по време на Малесорското въстание черногорците бяха предложили официална България да се възползуват от момента и да се втурнат задружно против Турция, но тогава българското коалиционно правителство още не беше направило своите благи опити с турците (у нас всеки прави опити - на гърба на измъченото македонско население, - не ще да се ползува от опита на другите). Последните телеграми гласят, че черногорците са пратили свои емисари измежду малесорците. Като помисли човек, как слаби държави, като Черна гора и Гърция, според силите си, винаги са готови за риск и как България с такава армия се държи кекаво и прави впечатление на страхливец, иде му да наведе глава у — земи и да не смее да гледа хората в очите.

Опасност има наистина откъм Австрия и откъм Румъния, но кога ще се избегне тая опасност и не ще ли се увеличи — както и се увеличи — тя с течение на времето. Даже сега именно опасността от Австрия е, може би, по-малка, защото тъкмо сега Тройното съглашение удържа победа над Тройния съюз по Марокския въпрос, а Англия, както знаем е държавата, която повече от всички има интерес да не допусне немците да слезнат към Солун, т.е. на Средиземно море. Уверена ли е България с положителност, че това щастливо за нашите интереси разположение на двете европейски групировки, ще се запази за дълго време, та да не счита за нужно, да побърза? Не сме ли свидетели на чести промени в това отношение? Не беше ли преди две години по спора между Австрия и Сърбия за Босна и Херцеговина, когато се чу решителната дума на Германия против Русия и против нейните приятели, макар да не бе се минало кой знае колко време от Апжезирас, дето бе бита същата тази Германия?

Както виждате, много благоприятни условия, за да се счете момента удобен. А ако правителството реши, има начини да се направи още по-удобен и вече да се гледа да не се пропусне. Защото действително момента още не е пропуснат: войната с Италия не е свършена. Често пъти даже една война повлича подире си нови военни конфликти тогава, когато се продължи и колкото повече се продължи. Та и сега от мнозина се мисли, че момента ще става все по-сгоден, колкото повече се продължи войната.

 

VII.

Нека се опитаме сега да погледнем в близкото бъдеще и да видим: има ли перспектива да не бъде пропуснат и тоя момент? Като основа на нашите догадки, естествено, ще ни служи досегашната политика и тактика на днешното коалиционно правителство.

Както знаем, днешният кабинет дойде на власт с маслинено клонче в ръка. Не че по-преди кой знае какво друго беше, ами понеже отношенията между България и Турция обикновено са били обтегнати, наместо да счита затова виновен виновника - турците, властвуващите днес считаха виновни (кое искрено поради непознаване работите, кое престорено поради партии и лични интереси) предишните български правителства. Вярно на възприетата своя политика, коалиционното правителство стори сичко от своя страна, да не даде повод на турците да го обвиняват в неискреност. В своята ревност да бъде угодливо на турците то даже се опита да приложи спрямо македонски четници (случая в Кюстендил) българския закон за разбойнишките шайки и с това наруши у дома си конституционните наредби. Ала при се това турците пак си останаха турци, у тях пак никакъв ред и никаква сигурност за живот, имот и чест, пак нежелание за по-справедливо третиране на българите. Но не само това. Психиката на турчина е: ако му се покажеш мек, той смята, че това произлиза от слабост и ще гледа да те посрами и да ти се качи на главата. Така и стана. Никогаш от 30 години насам на българския народ и на България не са нанесени в тъй малко време толкова пакости и толкова позор, колкото от февруари до юли 1910 г., когато демократическото правителство освети миролюбива политика, и колкото днес в тие няколко месеца, от като е днешния кабинет с неговата миролюбива политика. В демократическо време след отиването на българския цар в Цариград (без да говорим за унизителното предварително обещание да не става дума за Македония и без да говорим за нещастната русенска прелюдия, която сигурно щеше да се избегне, ако не бе бързането около предстоящото посещение), турците дадоха на сърбите нов владика в Македония - Дебърския Варнава; погазиха екзархийските привилегии и се постараха да поставят българските училища под прекия надзор на турския муариф, затвориха българското училище в Дойран и назначиха маса муарифски учители; отнеха от българите трите главни прилепски монастири и ги дадоха на сърбоманите; отпочнаха най-широко приложение на муаджирската си политика; през март подеха грозни изтезания в Енидженско, а по-късно към лятото предприеха обезоръжаването и грозната инквизиция, резултат на която се явиха бежанците. Сега от пролетта насам, т.е. откакто пак се усвои миролюбива политика, по границата турски войници убиха български офицер, нещо що не е ставало по-преди (и това убийство във Военното министерство се знае, че е преднамерено); чрез съдебно решение пуснаха на свобода убийците, макар на първо време да обещаха, че ще ги избесят; в една само околия - Леринската - в разстояние на месец и половина изтребиха 43-ма души българи, накараха да емигрират десетки фамилии от Одринско и други хиляди млади българи от разни места, които бягат от турски войниклък, т.е. не от трудности, а от унижение, от скотско третиране (според официалната статистика на столичното градоначалство само в България се прехвърлили 900 души младежи, т.е. почти толкова, колкото бежанци през август 1910 г.); накараха турците в България да предявят искания, каквито никога не са предявявали; не свързаха търговски договор, макар провизориума да е от година и повече, при това спрямо българските делегати за преговори са се държали най-арогантно, както никога (според изповедта на самите делегати); заплашиха България с мобилизация и я унижиха, като я накараха да се обърне към Силите за предотвратяване опасните последици; и от горе на това извършиха масово клане - Щипското - и се отнесоха тъй грубо спрямо чисто хуманната мисия на д-р Сарафова и спрямо лицата в тая мисия.(7) И трябва да се не забравя, че някои от горните предизвикателства дойдоха в едно време, когато Турция е във военен конфликт с Италия.

Какво поведение държа правителството по тия предизвикателства? По леринските десетки убийства министъра на външните работи г. Гешов красноречиво мълча. Когато турците убиха български пограничен офицер, г. Гешов не можеше да мълчи, раздвижи се и заиска най-строго наказание на виновните, парично възнаграждение за домашните на убития и да се не повтарят предизвикателствата. Турците сигурно на сичко са давали обещания, без разбира се, да са мислили да устоят на дума, както и не устояха. И г. Гешов навярно е заклатил глава и си казал на ума: „Чакайте, турци, ще Ви кажа аз вам“. Те почакаха наистина, почакаха да видят, доде ще отиде г. Гешов и, като видяха, че не отиде по-далеч от молби и увещания, предприеха и друго, и трето, и четвърто предизвикателства, без да помислят за бляновете му: за кумановската линия, за добро третиране на българите, камо ли пък за правдини и пр., и пр. И сигурно при сяко ново предизвикателство г. Гешов се се е заканвал на ума си: „Чакайте, турци, ще ви кажа аз Вам!“ А турците пак си карат своето. Не е чудно, г. Гешов да има план в главата си, та изведнъж да даде на турците добре да разберат, но ако неговия план в края на краищата се окаже планът на Куропаткина? При това Куропаткин в своето постоянно отстъпление назад излизаше се пак от правдоподобни основни положения, диктувани от временни и местни условия, и едновременно с отстъпването не забравяше да безпокои неприятеля, за да забави ходът му и да не обезкуражи войските си. Какво прави г. Гешов в тия няколко месеца? Само отстъпва и отстъпва и с това очевидно окуражава турците да вършат нови пакости. Дори и след Щипското клане коя бе най-голямата му открита закана? Ето коя: миролюбивата му политика била поставена на изпитание! Това е всичко. Та нали турците само в негово време толкова пъти поставиха на изпитание миролюбивата му политика, без да говорим за подобните изпитания, правени от други български кабинети?

Но ще кажете: какво искате Вие, - война ли веднага? Току тъй лесно ли се обявява война? Не е лесно, казвам и аз, заедно с Вас, но г. Гешов не стори и най-малкото нещо, което му се налагаше, особено след Щипското клане; той трябваше да престане да се разбира с турците и да се обърне формално към Европа, т.е. да стори това което се е практикувало, като изпитано средство в миналото преди 1908 год., което направи и демократическото правителство в 1910 г. по време на изтезанията и бежанците. И недейте очаква непременно веднага резултат. Самият факт, че е заявено формално, има своето значение - като намеса в турските работи, като тактика за поддържане македонския въпрос отворен, па ако щете, и като диверсия: така турците по-лесно биха се наклонили на някои отстъпки. Па можеше и да не остане съвсем без резултат: след обръщането към Европа, което направи лани-лято бившето правителство, последваха известните изявления против турците на английския държавен секретар лорд Крю и на английския министър на външните работи Едуард Грей. Днес българското правителство би могло да се обърне към Европа с перспектива за по-голям шанс: защото днес вече, особено след навлизането на Италия в Триполи, никой не говори за кредит на младотурците; Вътрешната организация е излязла с мемоар и с някои акции; емиграцията излезе с резолюция и апел за европейска намеса; лондонският Балкански комитет излиза с комюнике против делата на младотурците, а в писмо оттам до проф. Милетича изрично се казва: нека излезне българското правителство с искания за Македония, ние ще ги подкрепим. Може би г. Гешов си предполага, че щом България се обърне към Европа по македонските работи турците ще го счетат това за голямо предизвикателство и ще обявят война. Не се бойте, г. Гешов, ако военното, финансовото, вътрешното и външното положение на Турция бе по-добро, турците и без никакво предизвикателство ще нападнат България, за да я отслабят във военно и финансово отношение и за да се рахатисат за известен период от българския кошмар. Ами в това положение, в което са, няма що да правят, та ще преглътнат много по-горчиви хапове от тоя, за който говорим.

Изобщо от поведението, което държа досега, както и от дейността му в миналото, може да се заключи, че ръководителя на външната политика г. Гешов е човек не само крайно предпазлив, ами и боязлив и пипкав, а тия характерни черти никак не вдъхват доверие, че настоящият кризис, който прекарва Турция, ще бъде използуван за българските народни идеали. Оставен временно на неговото място г. Тод. Тодоров се държа достолепно по време на турската мобилизация. Онова, което според моето разбиране, вдъхва доверие в личността на г. Гешова, е факта, че той е от старите хора, които искрено са се въодушевявали и се въодушевяват от общобългарския народен идеал, докато пък г. Тод. Тодоров е преди всичко добър избораджия, каквито са повечето политически мъже у нас.

И тъй, моментът е сгоден и може да се направи по-сгоден; той още не е пропуснат, но като се има предвид досегашната политика и тактика на днешното коалиционно правителство, вероятността да не бъде пропуснат е съвсем слаба, за да не кажа никаква.

 

VIII.

Дотук ние изредихме по отделно пропуснатите моменти в последните 15-на години и за секи отделен момент постарахме се да дадем достатъчно основания, за да убедим читателите, че момента е действително пропуснат. Естествено, ние не си правим илюзии да мислим, че непременно сме сполучили да убедим сички читатели в правотата на защищаваната от нас теза. Обективно съдено, възможно е и вероятно е, щото въпреки нашите твърдения, някой от моментите, който ние сме посочили като удобен за действуване от страна на България, в действителност да не е бил достатъчно удобен, но за това пък сигурно имало е други удобни моменти, които ние не сме предвидили или не сме споменали. Така напр., ние не споменуваме годината 1907, а само 1906. Защо тъй? Защо фиксираме именно 1906 г. (и то август месец)? Затуй, защото тъкмо тогава, както казахме, самото правителство бе решило, че момента е удобен за действуване. В същност пък, на същите основания, на които правителството по принцип възприе войната в 1906, на същите основания можеше да я възприеме и в 1907. Военната подготовка на България спрямо Турция, състоянието на Вътрешната организация, назрелия Македонски въпрос, международното положение на България, сичко това бе тъй добре както и предната година. Също тъй не споменуваме нито пролетта през 1910 г., когато бе Североалбанското (Косовското) въстание, нито пролетта през 1911 г., когато бе Малесорското въстание и когато сяка минута се очакваше война между Турция и Черна гора. Та аслъ, изобщо казано, последните няколко години представят от себе си редица моменти, кой от кой по-удобен.

Ще ни се каже навярно, че само правителството е в положение да знае дали и до колко даден момент е удобен или не; сички други, които стоят отвън и които не са посветени в тайните на домашните и международни работи, не са в положение да знаят. Действително, в самия момент правителството е, което може да знае най-добре и напълно, дали е той удобен, а не и неотговорни лица и фактори. Но щом се мине известно време и щом се повторят и други подобни моменти, може да познае и секи колко-годе разбран човек: работите излизат налице и те говорят сами за себе си. Общественото мнение у нас вече никак не се лъже в преценката на събитията като мисли, че са пропуснати моменти за разправа с Турция.

 

IX.

Едно нещо, очевидно, още не е сфанало общественото мнение, а то е, че тия пропуснати моменти не са само изгубено време на халос, т.е. не е само такова нещо, което може и трябва да се навакса в бъдеще, ами то влече подире си съдбоносни лоши последици за Македония и за България. И за да разбулим и тая мъгла у българското общество, нека направим сравнение между перспективата, която се очертаваше за България и за българска Македония в миналото, и перспективата, която им се очертава в бъдещето.

Пет са в случая въпросите, на които трябва да се отговори:

1. България във военно отношение тепърва ли ще стои по-добре спрямо Турция, или досега (разбирай в последните няколко години) бе по-добре?

Отговорът е: досега бе по-добре, защото тепърва вече турците зимат мерки да се засилят. Както е известно, по-голямата част от държавния им бюджет отива за военни цели; флота се стремят да си набавят, на обучението са обърнали внимание, а за да улеснят мобилизацията, строят стратегически железници. Следов. България, със своето чакане, е на път да изгуби предимството си във военно отношение.

2. От Освобождението на България насам, Македония се по-българска страна ли е ставала или се по-малко българска (оставаме значи на страна теглилата, на които са изложени българите там поради политико-икономическите условия) и като стои още под турско, не ще ли бъде се същия процес?

Отговорът е: благодарение на турската политика, Македония днес е по-малко българска страна, отколкото преди 35 години.

В Скопие има цял един квартал от мухаджири, настанени наскоро след Освобождението на България. В Битоля също такъв и толкав квартал. Мухаджири са настанени в Струмица, в Сяр, в Солун и къде не. Има и отделни мухаджирски села, като Безгащево в Малашевско. В това число не влизат новите хуриетски мухаджири; те са ново зло. Сетне, до преди известно време сърбомани в Македония нямаше; сега ги има. И всичко това се дължи на турските власти: те доведоха мухаджирите, те отваряха път на сърбите. Заслужава да споменем тук, че до преди 1877 г. Македония бе най-чистата българска страна, по-българска отколкото освободените области Мизия и Тракия. Защото Източна Мизия бе турска (по-турска отколкото днес), Югоизточна Тракия, особено по градовете бе гръцка. В Македония, наистина, Драма, Сяр, Солун, Костур бяха гръцки градове, но те са почти на линията, граничеща с гръцкото племе; едничък гръцки град навътре в страната бе Мелник. В Цариградската европейска конференция от 1876 г. английският делегат обръща вниманието на другите делегати да не онеправдават Македония, като страна населена с компактна българска маса; колкото за Източна Мизия, бидейки населена с турци, могло и да се настоява, - тя могла да се остави под пряката цариградска власт.

Процесът на обезбългаряване няма да спре, така ще върви и за напред, независимо от това, дали има или няма в Македония революционно движение. И това не е чудно, щом турците разполагат с държавната власт. В разстояние на 40-50 години маджарите, разполагайки с властта, можаха да дадат на културния сръбски център Нови Сад съвсем друг облик.

Очевидно е следов., че тоя въпрос България със своето чакане, със своето пасуване е жертвувала българските общонационални интереси, и колкото повече чака, толкоз повече се уголемява загубата за нея и за българския народ. Друго нещо щеше да бъде, ако с течение на времето Македония добиваше се по-български облик или поне ако запазваше, ако не се застрашаваше българския й облик. В такъв случай (ако не ни е жал за натеглилото се братско население) чакането може да бъде оправдано.

3. Македонският въпрос от българско гледище днес по-добре ли е поставен или по-зле?

По-зле е поставен и много по-зле. Днес Австрия стои по-близко до Македония, защото се освободи от Босно-Херцеговинския въпрос, защото сполучи да дигне македонската международна реформена акция. Днес тя отрито вече се домогва до Солун и тоя факт не шокира никого: Великите сили свикнаха с него, а пък Русия охотно прави пазарлъци с цената на Македония. Известният познавач на източните работи V. Berard в „Revue de Paris“ от 1 май 1911 г. (в статията „Les raisons de Peterbourg“) полага, че в конференцията между Изволски и Ерентал в Бухлау (септември 1908), Македония е била предопределена като зона за окупация на Австрия; срещу това на Русия се предоставят Дарданелите. Па и в самата България започва да си пробива път идеята за дележ на Македония с Австрия, докато преди време и сяка помисъл за подобно нещо се считаше за светотатство.

Очевидно е следователно, че и по тоя пункт чакането се оказва фатално за българските интереси.

4. Изхождайки от общобългарските народни идеали, външното политическо положение на България, като държава, днес по-добро ли е, отколкото в миналото, или по-лошо? С други думи, днес, ако България реши да се разправи с Турция, външните пречки за нея какви са - по-големи или по-малки, отколкото по-преди?

По-големи са, отколкото по-преди. Защото тепърва(8) австрийският орел е и може да бъде много повече на щрек, повече дързък, отколкото в миналото; защото по-преди Румъния не се обаждаше никаква, - гледаше само да си осигури Добруджа и да се брани от Русия. Днес Румъния открито, съвсем открито заявява за териториална компенсация за сметка на свободна България. Ксенопол, професор от Букурещкия университет и същевременно сенатор, в една статия от миналия м. декември, под заглавие „Ние и балканските съседи“, поместена във в. „Universul“, иска от България - ни повече, ни по-малко триъгълника до Русе - Варна.

5. Ако си паща Македония, поне свободна Българи не върви ли към по-светло, по-осигурено политическо бъдеще?

Не, не върви. И не само не върви към по-добро, ами със сигурност върви към по-лошо. Поради нерешения на време и правилно Македонски въпрос заплашено е и бъдещето на свободна България. Днес опасността за балканските държавици, а следов. и за България, е по-голяма, отколкото вчера. Слезне ли Австрия в Солун, България не ще може да живее стегната като в менгеме между два силни и хищни съседа (Австрия и Русия), а пък по-вероятно е, че едновременно със слизането на Австрия в Солун, ще бъде отнета и самостоятелността на България в полза на Русия, като компенсация. Berard в същата оная статия пише следното: „Някои предвещават вече, че целият Балкански полуостров, бидейки предопределен на трима съседи, всеки от тях ще получи по една зона за окупиране и по една сфера на влияние. Турция ще даде трите зони, балканските държавици - трите сфери на влияние. На Русия ще се дадат Дарданелите, като зона, и България, уголемена до Бяло море, като сфера; на Италия - адриатическа Албания, като зона, и Гърция, уголемена с Крит и с Епир, като сфера; на Австрия - Македония като зона, а като сфера, Сърбия уголемена може - би с Новопазарския санджак, но лишена от ивицата Белград - Ниш, която е нужна за съобщенията между Будапеща и Солун.“ Друг да е, Англия напр., от съвсем чужда страна, каквато е за нея Македония, ще гледа да създаде преграда някаква, за да си запази далечните интереси, а България своята родна страна изоставя на произвола и допуща, чрез своето пасуване, да си текат и да се развиват събитията така, че и тя да бъде задушена.

И тъй, както виждате, отговорите и на петте въпроса са се отрицателни от българско гледище, се в смисъл, че чакането или пасуването е било и е пагубно за нашите интереси. Казал би човек, че България прилича на болник, който се отдава на резигнация, наместо да земе о време мерки, да похарчи пари или да се подложи на операция, та да предотврати опасността, която го заплашва. И тая опасност се увеличава със всеки изминал ден. Настъпило е може би последно време, hochste Zeit, както казват немците, когато още е възможно да се помогне на българска Македония и да се огради и сама България от грозящата я опасност.

P.S. Изминаха се веч няколко месеца, откак написах ония редове (вж. стр. 25)(9) за днешния момент. Тогава казах, че моментът не е пропуснат, но че като се има предвид политиката водена до тогава от българското коалиционно правителство, както и психиката на хората, от които е съставено, шансът да не бъде пропуснат е съвсем малък, ако не и никакъв. За нещастие, моите предричания за правителството се оправдаха досега, но, за щастие от друга страна, моментът и днес не е пропуснат и дори тъкмо сега е станал тъй удобен, както може би никога. И настина:

Войната с Италия още продължава и в своите перипетии виждаме я пренесена и в Бяло море, като засегна дори пряко интересите на България чрез затварянето на Дарданелите.

В Йемен въстание, в Албания въстание. В Македония - динамитни атентати и едно революционно-организирано население, достатъчно калено и обучено, готово сяка минута на главоломна борба с тиранина, стига да чуе да загърмят топове.

Освен Критския въпрос на сцената изпъкват още два нови въпроса: за Беломорските острови и Албанския.

Турция съвсем разнебитена: финансово изтощена до немай-къде, властта без никакъв авторитет, войската деморализира, офицерски бунтове, взаимни гонения.

„Млада Турция“ окончателно и по сички линии компрометирана. Една велика сила формално заговорва за намеса в турските работи.

Великите сили от двата лагера треперят над европейския мир, очевидно, защото не са се разбрали, не са се спогодили за плячката, а това е един силен мотив в наша полза: както казах (стр.18)(12) ние имаме интерес да се реши по-напред Македонския въпрос, а не турския изобщо, в който случай Македония - а може би и България - ще бъде разменна монета.

Заплашванията идещи откъм Австрия (било от Румъния, било пряко), както и предложението на Бертхолда, очевидно издават факта, че тя не е в положение да използува момента и затуй гледа да спечели време чрез заплашвания и залъгалки.

Гърция с нетърпение очаква сигнал за война; Черна гора пък започнала е предварителни военни опити, за да види, дали ще я последва България, та да отвори и формално война.

България военно добре подготвена. Есен настъпва вече, т.е. време когато една земледелска страна като България е попривършила полските работи и е прибрала житото в хамбарите. Имаме международни актове за правдини в Македония, има и близки потресни поводи - масови кланета над българи. Българското обществено мнение вика за война дотам, че се чуват и гласове за неминуема вътрешна реакция.

Управници, какво искате повече? Опомнете се, дорде не е станало късно. Подире ще се каете, както се каят за пропуснатите моменти стамболисти и демократи и както се кае цяла мислеща България, освен може би държавния глава, неизменния пропускан на моменти, вероятно по чисто свои лични и династически съображения.

Свободни българи, не пропускайте днешния момент! Спасете своите поробени братя и своята национална чест! Защото не схващате ли, че и европейци и турци, макар изхождайки от интересите си да ни хвалят за нашето „благоразумие“, всъщност в душата си вече ни презират и се подиграват с българското име? Преди 25 години във времето на княз Александра Батемберга ни наричаха les bulgares braves, а днес във времето на цар Фердинанда не само негласно, ами и гласно зеха да ни наричат les bulgares laches. (Вж. Парижкото списание на Шериф паша „Метрутиет“ за м. февруари т.г., стр.12. Вж. цитат във в. „Вардар“ от 22 февруари, бр. 22 и във в. „Ден“ от 17 февруари, бр. 2745).

---------------

БЕЛЕЖКИ

(1) Писано в м. октомври м.г. Сега - след десет месеца - тоя израз, за да отговаря на действителността, трябва да се поправи и в по-категорична форма, а именно: „днес вече и у нас се е сложило общо убеждение, че действително са пропуснати удобни моменти “. - Бел. Хр. Матов.

(2) Вж. Victor Berard, La revolution Turque; Andre Tardieu, La France et les alliances. - Бел. Хр. Матов.

(3) Хлестаков, герой от пиесата „Ревизор“ на Н.В.Гогол. В домашния архив на Хр. Матов е запазена черновата на негов литературен анализ на пиесата на Гогол.

(4) В м. септември м.г. - Бел. Хр. Матов.

(5) В м. септември м.г. - Бел. Хр. Матов.

(6) Писано на 10 януари т.г. - Бел. Хр. Матов.

(7) Прибавете сега и Кочанското клане, извършено от аскера. - Бел. Хр. Матов.

(8) Говоря изобщо, като правя сравнение между миналото и бъдещето, а не тъкмо за днешния момент: тъкмо днес Австрия не е в изгодно международно положение. Вж. по-долу. - Бел. Хр. Матов.

(9) Вж. последния абзац на раздел VII.

(10) Вж. раздел V.