КРИТИКИТЕ НА ХРИСТО МАТОВ ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ СОЦИАЛИСТИ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

1. Янко Съкъзов

Темата за отношението на българските социалисти по националния въпрос е обсъждана и по нея има написани десетки книги, дисертации и огромен брой статии и доклади. Значително е и количеството на публикуваните документи. Но повечето приноси в тази област се отнасят предимно за отношението на тесните социалисти, по късно комунисти, по националния въпрос. Същевременно не бива да забравяме, че значителен брой от средите на социалистите участват в македоно-одринското и добруджанското движение. Дори в ранните години от съществуването на Върховния македоно-одрински комитет пред Димитър Благоев, като председател на Пловдивското дружество се открива възможността да застане начело на Върховния комитет. Огромен брой са и организационните войводи, като едни от най-видните сред тях са Никола Карев и Петко Напетов.

 

След разделянето на българските социалисти на тесни и широки през 1903 г. в различни посоки поемат и техните пътища не само в политическите им програми, но и по националния въпрос. Въпросът за отношението на широките социалисти по македонския въпрос все още не е сериозно изследван, макар че преди двадесетина години излезе от печат едно изследване, но там авторът като че ли не беше наясно, че пътищата на тесните и широките по националния въпрос са в различни посоки и едва ли трябва да се разглеждат като единно политическо движение. Досега бяха публикувани статиите и сказките на широкия по онова време социалист Григор Василев. Преди 16 години имах възможност да отпечатам критиките на идеолога на ВМОРО и виден ръководител на организацията Христо Матов към написаното от двама видни български социалисти – Янко Сакъзов и Кръстю Раковски. (Вж. Хр. Матов, Македонска революционна система. Съчинения. София, 2001, 368 с.)


Янко Сакъзов

Сега ще имате възможност да се запознаете с текста на първата негова брошура, която той озаглавява „Писма за Македония. Отговор на г. Я. Сакъзов“, отпечатана през 1910 г. по времето когато Матов отново минава в нелегалност след като младотурските власти предприемат жестоката обезоръжителна акция спрямо българското население в Македония и Одринско. Хр. Матов изобщо не се притеснява, че отправя критиките си към един от корифеите на широкосоциалистическото и на международното социалстическо движение. Поводът на Матовите критики са поредицата от статии на Янко Сакъзов (24 септември 1860, Шумен – 2 февруари 1941, София), отпечатани в левеещия по онова време вестник „Камбана“, издаван от Кръстю Станчев. Своите виждания, като че ли видяни през криво огледало Я. Сакъзов споделя с читателите и своите съмишленици след пътуването му в Македония. Матов вижда в тях не само обвинения и обиди към дейците на ВМОРО и към нейната дейност, но и слепота към обезоръжителната акция, провеждана от младотурците, довеждаща до обезбългаряване на големи територии, населени с наши сънародници. Сакъзов дори в много отношения оправдава политиката на младотурските власти и отправя обвинения към македонските българи и към тяхната революционна организация.

Първоначално Матов започва да пише своите писма-отговори още по времето, когато учителствува след обявяването на Младотурската революция в Скопие. Те първоначално са подготвени да бъдат отпечатани в тогавашната преса като анонимни и са изпратени в ръкописи да бъдат четени от Тодор Александров и Григор Василев. Но след като започват гоненията срещу бившите дейци на ВМОРО и конкретно срещу него, Матов напуска нелегално Македония и известно време живее в Италия и Франция, откъдето ги подготвя за печат и на 16 август 1910 г. ги предава за печат в София.

По същото време излиза от печат и анкетата, която подготвя сп. „Съвременна мисъл“ по македонския и балканския въпрос, в която участват едни от най-видните български политически и революционни дейци. Преди да прочетете Матовите писма по отношение на Янко-Сакъзовите наблюдения в Македония ще имате възможност да прочетете отговорите на анкетата, която дава най-видния идеолог на ВМОРО. Сравнявайки текстовете на двата документа читателите ще се убедят от далновидността на този виден българин, посветил живота си на борбата за освобождението на народа ни и на обединението на всички българи в една държава. Освен, че ще имате възможност да срещнете с богатата и всестранна култура на Матов, така и с покритието на думите на Огюст Конт, които той слага като мото на брошурата си: „Да знаеш работите, значи – да предвидиш!“.

В следващ материал ще имате възможност да се запознаете и с Матовата критика и по отношение на неверните съждения и изводи, които прави след своето посещение в Македония и другия виден български социалист – Кръстю Раковски.

Цочо В. Билярски

* * *

АНКЕТА ПО МАКЕДОНСКИЯ И БАЛКАНСКИЯ ВЪПРОС

ОТГОВОРИ НА ХРИСТО МАТОВ

 

КАК ОЦЕНЯВАНЕ ЮЛСКИЯ ПРЕВРАТ?(1)

Юлският преврат е дело на наречените младотурци, толкова и на старотурците със султан Хамида на чело. И едните, както и другите, са се движили не от любов към свободата, а от любов към държавата. Превратът е опит за спасяване държавата от външна намеса и опека. В основата си тоя опит по нищо не се различава от многото опити правени със същата цел през целия XIX в. Затуй и тоя опит носи в себе си същата основна грешка, каквато и другите опити: не се гледа преди всичко как и как да се въведат коренни и трайни вътрешни реформи чрез способи, почиващи върху модерни начала за свобода и равенство, правда и просвета, ами се гледа преди всичко, как да се спаси държавата днес за днес – чрез военна подготовка и чрез хитри дипломатически маневрирания.

КАК ЦЕНИТЕ МЛАДОТУРСКИЯ РЕЖИМ? КЪДЕ ВОДИ ПОЛИТИКАТА НА МЛАДОТУРЦИТЕ?

В турската маса владее дълбоко невежество и развала. Тя не разбира от конституция; една конституция в Турция може да се крепи само ако властта е с нея. Властниците, изхождайки от психиката на тая маса, принудени са да държат сметка покрай друго за шериата и за теократичния принцип на държавата – за халифството на султана, а това води подире си други несгоди.

Младотурците, както и старотурците не допускат равенство с немусюлманите, па даже и с муслюманските нетурски елементи. Затуй три четвърти от енергията им се хаби и ща се хаби не за пропагандиране и затвърдяване конституционни идеи и просвета между турската маса и за туряне ред и сигурност в държавата, а за как да се наложат над нетурските елементи. За да склонят на равенство с християните и нетурските елементи изобщо, ще тряба да стане втора революция в главите на младотурците.

А то ако бъде

а) ще бъде някогаш

б) не като убеждение, а като наложено на тях чрез усилна борба, кое отвътре, кое отвън или от външен страх.

Нетърпението или недоволството на нетурските елементи върви с по-силен темп и следователно по-скоро добива съответствена революционна форма на борба, отколкото допусканата втора революция в главите на младотурците – за гражданско и национално равенство в държавата. Причини много. Събитията, значи, ще изпреварват свестяването, толкоз повече че на това ще спомагат външни егоистични влияния, влияния над нетурските и над турските умове.

Днес вече, в две години отгоре, въпреки всички привидности, режимът на младотурците стои на търне. Едни му са останали в наследство от миналото, други - сам си посла. Като турци, като млади и донякъде като превратаджии (по възпитание) младотурците в своята самонадеяност и надутост направиха крупна грешка, за дето си показаха косъма скоро-скоро и наведнъж (намеренията за отоманизиране нетурските елементи, варварските способи за усмиряване, дразнене чужди държави и под.) Така те много скоро жегнаха вътре нетурските елементи и много скоро се компрометираха навън. Дълбоко заблуждение е да се мисли, че е усмирена по възприятия начин Албания или Македония, както е дълбоко заблуждение да се мисли, че има европейска държава, която искрено да желае да закрепи целостта на „млада“ Турция. Опакото – да! В лицето на албанците „новият“ режим си създаде нов вътрешен враг и то в европейски владения, а в лицето на някои европейски държави - желание да се ускори разкапването на Турция. Взаимното влияние между вътрешните и външните бели ще бъде пак във вреда на държавата. Вътрешните бели ще усилват външните, и наопаки.

Че такова лошо е истинското положение на работите в Турция, в това нямам съмнение; че политиката на младотурците допринесе и допринася нещо за влошаване на положението, и в това нямам съмнение. Но дали изобщо е възможна някаква политика, която да оправи, да спаси Турция, в това се съмнявам, като имам предвид, от една страна, наличните и скрити тъмни и центробежни сили в държавата, и от друга страна интересите на европейските държави. Там е и трагизмът на положението за младотурците или по-право за турците.

Каква задачи тряба да преследва в близко бъдеще България спрямо Турция?

Войната между Турция и България е неизбежна. Нея могат да я не виждат само слепци или пък книжни политикани, които сега правят опити, и политически баби, които на всяка цена искат да я избегнат. Такива люде наспорил ги Бог в християнска България. Но войната не зависи само от България - да я отваря или не - тя зависи и от Турция, а Мохамедовия Бог е създал психика: или ще те ям, или ще ме ядеш. Да се избегне войната, даже не зависи и само от България и Турция: по един или друг начин тя ще им бъде наложена от същите външни фактори, които в друго време са ги спирали.

Една война, естествено, тряба да се подготви и дипломатически. Но ако се чака напълно завършена и на блюдо поднесена подготовка, не ще настъпи никога. Когато и да е, войната ще бъде риск, но „риск благородное дело“.

Че войната между Турция и България е неизбежна, в това нямам съмнение; но дали ще се мине с една война, в това се съмнявам.

КАКВО Е ВЕРОЯТНОТО И КАКВО Е ЖЕЛАТЕЛНОТО БЪДЕЩЕ НА БАЛКАНИТЕ?

Желателно би било Балканите да принадлежат на народите, които ги населяват, и то във форма на Балканска конфедерация, защото инак тия народи, малки бидейки, не биха могли да защитят, да осигурят интересите си. Всяка идея, обаче, за да се реализира, иска си своето време. У нас много благопожелания се изказаха за конфедерацията, много мастило се изхаби да се пропагандира тя, но всичко това бе в едно време, когато утопия бе да се допуща нейното реализиране на практика. Наместо това, би трябвало да се решават назрели, палещи въпроси, които неразрешени, пречат на желаната конфедерация. Да гледаш да решиш балканския въпрос, без да решаваш назрели балкански въпроси, (като македонския) е се едно като нищо да не решаваш, а да даваш време и възможност да те доближи външната опасност. И действително, днес опасността за балканските народи е по-голяма отколкото вчера и, ако се върви по българския нереалистичен път, утре ще бъде по-голяма и от днес.

Публ. в Анкета по македонския и балканския въпрос (Мнения на всички познати представители на българските партии, деятелите по македонското движение и на стоящите в близост до него). Из 9 книга на сп. „Съвременна мисъл“, С., 1910, с. 25-26.

------------------

(1) Става дума за Младотурската революция от 11 юли 1908 г., която бе завършек на младотурското конституционно движение, зародило се през 60-те и 70-те години на XIX в. Тя е дело преди всичко на патриотически настроената част от турската армия и интелигенцията, стремящи се да запазят целостта на Турската империя, изправена пред опасността или насилствено да се реформира след Ревалската среща на руския и английския монарси през 1908 г. или да се разпадне под ударите на националните революционни организации на българи, арменци, албанци, араби и др.

 

* * *

 

ПИСМА ЗА МАКЕДОНИЯ. ОТГОВОР НА Г. Я. САКЪЗОВ

СОФИЯ, 1910

Savoir c’est prevoir (Да знаеш работите, значи - да предвидиш.)

Огюст Конт

 

ПРЕДГОВОР

Миналата година по време на реакцията в Цариград, бидейки в Скопие, прочетох във в. „Камбана“ статия от г. Я. Сакъзов, в която се подканяше България да се възползува от момента и да действува със сички свои дипломати и войски, та да наложи на турците самоуправление на Македония. Израдвах се, разбира се, като видях така да се произнася шефът на широките социалисти, та веднага писах на един приятел да го поздрави за правилното схващане на работите, а на други пък препоръчах да обърнат внимание на тоя социалистически зов и да сторят сичко възможно, за да добие реален израз.

Подире, като се наложиха младотурците в Цариград, последваха в „Камбана“ други статии, в които г. Янко Сакъзов, без да се сърди за изгубения момент, препоръчва на България не политика на очакване или дебнене друг благоприятен момент, ами политика на доверие и благосклонност поне за известно време. И в подкрепа на препоръчваната политика статиите са прошарени с възгледи, които нерядко си противоречат и не се схождат с действителността. Това ме накара изново да пиша на същия приятел, да му каже в смисъл, че много греши като дава вяра на хуриетчиите, че в Турция се ще стават изненади и ако така се увлича от отделни моменти, ще има често да си смени политиката.

След туй г. Сакъзов излезна с нова статия („Камбана“ от 25 май), озаглавена „Две думи за македонските дейци“, в която между друго не без право ни натяква, че не сме излизали в печата да ни чуят, що мислим, и в която поддържа като по-правилно последното си становище на доверие и благосклонност към Турция. Намислих тогаз писмено да му изкажа мнението си върху сички по-характерни места из неговите статии: приготвих тия писма и му ги изпратих с молба да остане в тайна името ми, за да не пострадам от турските власти. Сега пък, имайки предвид сгъстените политически събития и намирайки се вън от Турско, счетох за нужно да дам на тия писма гласност чрез печата.

София, 16 август 1910 г. X. Матов

ПИСМО I

На 11 април (в. „Камбана“, бр. 526) г. Я. Сакъзов препоръчва: „Сега е моментът с излизане на една политика, която ... да наложи на тях (младотурците) съгласието за самоуправлението на някои европейско-турски области... Сега е моментът и на Княжество България с всички негови управители, дипломати, войски.(1)

На 13 април (в. „Камбана“, бр. 527) говори: „За да подкрепят своята вяра в спасителната сила на свободата и конституционните учреждения, младотурците можеха да обрекат на Македония самоуправление...)“ По-горе се налага съгласие за самоуправление, а сега се иска само обричане.

На 30 април: „Повече от това турската революция не може да даде“. Като не може да даде младотурците няма и да ти обещаят самоуправление (макар че „от обещаване къща не се разваля“) или пък ще ти обещаят, за да те излъжат; даже искрено да ти обещаят, в края на краищата ще излезне, че са те излъгали, защото и сами са се лъгали, не са познавали и действителността. Но младотурцизма - военна класа - „иска да прокара в живота само това, което може да се закрепи занапред“, („Камб[ана]“, 10 апр.) и за туй няма да ти обещае самоуправление и няма да ти го даде (доброволно, разбира се, освен ако му го наложиш, както искаше авторът преди 20-на дни - на 11 април).

На 3 май вече не се иска ни да се обещае, ни да се наложи самоуправление; иска се само земя за селското население, селска милиция (стража, национ[ална] гвардия), участие най-голямо в комуналния и околийския живот и обсъждане политически въпроси. Тия искания не са малки - големи са, но не са „самоуправление на Македония“. Но да положим, че те водят към самоуправление, та няма противоречие или няма голямо противоречие. А каква тактика се препоръчва за извоюването им? - „Главните линии на тази нова политика ще се градят върху признаването новото положение на нещата в Турция, върху спомагането на неговото закрепване“ (същата статия от 3-и май). Значи, ще почнем въз основа на законите да се молим и да се борим легално. Изпърво се налагахме, а сега ще искаме. Не ни е казано, за жал, дали изведнъж да предявим и 4-те горни искания, или пък едно по едно в ред години, и дали тоя ред години не предполага десетки години и - векове.

За момента ще стане дума по-нататък.

ПИСМО II

„Камбана“, 30 април: Докато трае този велик възобновителен процес, ние сме длъжни да имаме само едно отношение към него, само една политика, която се диктува не от любов или от омраза към него, а от най-жизнения интерес на българската нация“.

Тук очевидно предлаганата политика изхожда „от най-жизнения интерес на българската нация“. Отлично. За нас тоя възглед е стар; мнозинството от християните в Македония са българи(2), а те са угнетени и те са борците. За едно българско правителство (вън от неотговорния фактор) не може да не бъде така, разбира се a priori съдено, без оглед към даден състав (който може да бъде и неискрен и неспособен, но затова пък и за социалисти качествата искреност и способност може да бъдат оспорвани).

Но ако няма нужда да се препоръчва и да се доказва, че трябва да се излиза „от най-жизнения интерес на българската нация“, това още не означава, че тоя интерес се съвпада или се гарантира, се осигурява най-добре от „великия възобновителен процес“ на Турция. Винаги ли интереса на сяка националност печели от напредъка на една държава? Така ли е с поляците в Германия? И само там ли? На поляка като човек може да му става се по-добре и по-добре в Германия и с това на поляка като поляк (със своя история, традиции, култура) да му става се по-зле и по-зле.

Останалото се знае: щом дойдем у дома, ще видим, че „този велик възобновителен процес“ на Турция не само не допринася нещо повече в полза на българската нация отколкото стария разрушителен процес, ами наопаку дори: в културно-национално отношение той, възобновителния процес, се стреми да докара и докарва по-голяма вреда. Спомнете си: въпроса за училищата, въпроса за муарифски учители, въпроса за черквите, въпроса за дигане Екзархията, въпроса за унищожаване привилегиите на патриаршиите (resp. Екзархията) и др.

А „в интереса на българската нация“ ли са едни обществени мерки и закони на „възобновителния процес“ като следните:

1) Да ти дадат за цяла Македония и Одринско само четирима българи депутати; да ти дадат в Битолския санджак само един депутат българин, когато преди 32 години в 1876 год . (Хамидово време) си имал оттам двама депутати българи (Дим. Робев от Битоля и Г. Чакъров от Струга);

2) Да се дава преднина и насърчение на гърци и сърби (покрай друго, младотурския комитет избра сърби депутати от Скопие и от Битоля и то еднакво число с българските депутати);

3) Да се всява и поддържа разцепление между българския елемент и да се дава насърчение и материална помощ на слабата страна;

4) Да се довеждат в Македония мухаджири от Босна, а да се не допускат българи - бежанци от Одринско; на ония да им се купува земя и къщи, а на тези да им се отнима стоката, и маса свят местни българи-чифлигари да се оставят да гладуват;

5) Да се издаде закон за бой (закона за безделниците) и тоя бой да е главно за българи и арменци (според думите дори на един арменски депутат в самия парламент).(3)

Следователно не сме непременно „длъжни да имаме ... една политика“ (разбирай благосклонна) към турския „възобновителен процес“ и дори допустима е тъкмо противна политика, ако изхождаме, както ни се препоръчва, „не от любов или омраза към него, а от най-жизнения интерес на българската нация“.

ПИСМО III

„Камбана“ 30 април: „Тук имаме работа с едно прямо и откровено стремление да се замести старият ред на работите с нов, търпим и носен от всички“.

„Камбана“, 3 май: „Нека обаче не се мисли и не тълкува, че ние можем да искаме жертвуването на настоящето и бъдещото на едни по-напреднали области за запазването на едно изгубило резона си старо, феодалистично, държавно цяло... Няма защо да се мисли, че ще се решим да дадем една националност в жертва на едни полуварварски племена, населяващи едно архаично държавно устройство“.

„Камбана“, 7 май: „Турция върви, с мъки и усилия наистина, но върви към нов надежден политически живот“.

Вярно е, да речем че „имаме работа с прямо и откровено стремление да се замести стария ред на работите с нов“, но то очевидно е само колкото се отнася до младотурския комитет, а не и до султан Хамида с привържениците на абсолютизма и с турската маса: както знаем тези в началото (11 юли) отстъпиха по външни съображения, а по реакционния опит (31 март) се бориха нерешително (или по-право не се бориха) — пак по същите външни съображения. Следователно, доколкото „новият ред на работите“ е резултат на поведението, което държа абсолютизма и народа, дотолкова тряба да се счете, че „стремлението“ за новия ред, нито е прямо, нито е откровено. Самият опит с реакционен преврат ни уверява в това по-добре от сичко.

По-нататък. Кой не знае, че младотурците се съживиха и решиха да действуват благодарение на Македонската революционна организация и особено на Ревалската среща, т.е. благодарение на страхът, че ще изгубят още една провинция? А тоя факт до очевидност показва, че младотурците са се движили не от любов към свободата, а от любов към държавата. Щом е тъй, тяхното стремление към нов ред, доколкото произлиза от интереса на държавата, се схожда със стремлението на абсолютизма и следователно не е напълно „прямо и откровено“. Спомнете си и за статиите на Ахмед Риза по македонския въпрос, писани преди три и две години в неговия парижки орган. От друга страна спомнете си за възгледа на консервативни историци на режима на големи държави, които искат да запазят целостта си и да водят експанзивна политика. Следователно, ако е пресилено да се предположи, че един ден и младотурците биха възприели идеята да се върнат към абсолютния режим, стига да се уверят, че пак там е церът за спасение на държавата, не може ли да се допусне, че не рядко ще им идва нещо подобно в главата и то именно тогава, когато ще се натъкват на големи трудности по много вътрешни политико-социални въпроси, които конституцията ще им натрапва на разрешение? И на ти кърпеж: наместо конституция в приетия смисъл на думата конституция a la турска: абсолютистичен режим с конституционен етикет. Не ще остане ни помен от стремление „прямо и откровено“.

Още по-нататък. Да допуснем заедно с г. Я. Сакьзов, че стремлението за нов ред е „прямо и откровено“ и че „Турция върви към нов... политически живот“. Това стремление може да е „прямо и откровено“, за да се постигне „нов ред“ в държавата, но който пак да осигурява, да гарантира надмощието, господаруването на турския елемент. Тогаз Турция може действително да върви към „нов политически живот“, но да не бъде „надежден“. Даже според г. Я. Сакьзов, защото не ще бъде „носен от всички“. На тая тема има ли нужда да си служа с факти? Програмата за отоманизиране сички етнически елементи в държавата излезе не от стария режим, а от водителите на Младотурския комитет „Обединение (внимавай обединение) и Напредък“. И тая програма не бе скрита-покрита и не излезе след реакционния преврат от 31 март, ами бе явна и излезе наскоро след 11 юли, та не можеше да не бъде с време известна на секиго, който иска основно да изучва добрите и лошите страни на младотурските освободителни тенденции.(4) Очевидно, че младотурците не водят сметка за възгледа на г. Я. Сакьзов, че не бивало да се даде „една напреднала националност (като българската) в жертва на едни полуварварски племена. Отгоре на това, той им иска да не се жертвува настоящето и бъдещето на едни по-напреднали области за запазването на едно изгубило резона си старо феодалистично държавно цяло.“ Нерде Шам, нерде Багдат? Къде е той, къде са те? И на тая ли тема има нужда да си служим с факти? Ферид паша, везирът на Хамида, след като редове години праща експедиции в Йемен да го усмири - и се безуспешно, най-сетне дошъл до убеждение, че турците трябвало да се помирят с положението - да признаят на тая област някакво самоуправление. Талят бей, сегашният министър на вътрешните работи, един от най-видните и най-влиятелните младотурци, в унисон с програмата на комитета и с другарите си „комитаджии“, се явява против сякаква идея за самоуправление на Йемен и за усмиряването му посредством нови войски, наново организирани експедиции. Как ви изглежда тоя факт? Държавници от стария режим за даване самоуправление, а нови държавници от чист префинен младотурски калибър - против. Види се, на пук на нашите искания, на пук на нашите очаквания. Да си принуден благи думи да кажеш за тия, които ринеш с лопата, и горчиви думи - за тия, които каниш на гости.

Да се върнем сега там, отдето тръгнахме. Да изоставим настрана областното самоуправление, да изоставим напредналите националности, да изоставим дори един нов ред, един политически живот, „носен от сички“, само и само поне муслюманите и държавата да добият, да заживеят „надежден политически живот“ чрез нареченото „прямо и откровено“ стремление на своеобразните конституционалисти - младотурци. (Целта е: да сторим сичко, от една страна, за да осигурим прямотата и откровеността на конституционалното стремление и от друга страна, - за да не подивяват муслюманските маси при мисълта, че се дава гражданско равенство на немуслюманите). И така няма да го бъде. В прехвалена свободолюбива Македония 90 % от муслюманите са реакционери, в Анадола пак 99 %; да не говорим специално за Арабия, Кюрдистан, Албания. Една конституция има шанс да се крепи, само ако властта е с нея. И при това, ако води сметка за шериата и ако конституцията се запази; султанът пак тряба да е халиф. Да приемем, че е възтържествувала и че се е стабилизирала вече една подобна теократично-монархична конституция и то такава, която се базира само върху граждански права на муслюманите. Мислите ли, че вече е постигнат „надежден политически живот“ за муслюманите и за държавата? Не и пак не. Не, защото в муслюманското и особено турското общество владее невежество и развала; защото тая развала е дълбока: тя не е вчерашна, не е от Хамидово време, ами е унаследена от векове; защото тъкмо тая развала съсипа държавата повече отколкото отделни лоши неограничени султани; защото през последните 200 г. нерядко е имало способни държавници и султани, които са гледали по-далеч, та са се грижили да реформират държавата, но пак тя си е вървяла по своят опак път главно благодарение на вкоренилата се обществена развала. А що мислите, че тегнеше най-вече над немуслюманите (па и над муслюмани): абсолютизмът в управлението или пък повсеместната неоправия? Цариградския ли султан или безбройните повсеместни мали султан-деребеи? Тоя въпрос го задавам за теоретици, а то за тук, за по сички краища на отоманската държава, няма си мястото да се задава: секи ще ти отговори, че местната неоправия му тежи, а не някакъв абсолютизъм, що го и не разбира и следов. що не го интересува или почти що не го интересува. А повсеместната неоправия е резултат много повече на обществения морал, отколкото на абсолютизма; деребеи са местни турци преди всичко, та после властимащи турци.

Друг въпрос е, какви политико-социални причини (сили) са подействували повече, за да се получи в резултат такава развала: дали абсолютизма на лошите султани или абсолютизма изобщо, дали расовия фанатизъм и мироглед, дали теократичния принцип или военния принцип на държавата, дали източния мързел (агалъка) или икономическия застой, и под. Но както и да е, щом еднъж развалата е налице, тя не може току-тъй лесно да се премахне; и в това най-малко трябва да се убеждава един запознат със социологията и един адепт на социализма, за когото психофизиологическите промени в обществата искат много време.

Като е тъй, на теоретика и практическия обществен деец - християнин предстои дилемата: или да чака да не действува, докато една конституция приложена на дело (помнете приложена, а не само прокламирана) и едно икономическо подобрение, целесъобразно законодателство и възпитание да оправят психиката и развалата у муслюманското общество, а то ще бъде след поколение и поколения; или пък да не чака и да е принуден да влезне в конфликт с наричания „нов ред на работите“. Да приеме първото, ще рече да приеме още дължи години незнайно число години да бъдат немуслюманите рая и то „рая покорна“, както едно време. Ами ако турците не е вярват? Ами ако раята е отвикнала вече да бъде „рая покорна? Ако дори и малките неправди й се виждат вече големи, особено, когато е прокламирано равенство? А знаем, че вече раята в Македония и Одринско е отвикнала от покорство. Тогава македонския теоретик - общественик ще има пак да се чуди и мае със зяпнали уста като действуващите лица в развръзката на Гоголевия „Ревизор“, а практическият македонски деец ще тряба да стегне цървули да проповядва...опакото на онова, що до вчера е проповядвал. И ще ли го чуят? Напред го слушаха, защото излизаше от условията, от конкретните условия, в които бе поставена раята, и години се минаха, докато напълно го разбраха и заживяха съобразно с тия проповеди. А сега? Ако сега практическия деец не бъде чут и разбран, ще ли му препоръчаме да стане предател, шпионин и потераджия?(5)

А що да прави българина спрямо гърци и сърби, ако не престават да го предизвикват? И спрямо тях ли да се обърне на „рая покорна“, както ще искат турците, които са и ще бъдат техни помощници и нерядко инспиратори? И де ще остане тогаз „интереса на българската нация“?

Я араби, я арнаути ако не мируват ако се борят с други средства за местни права, за самоуправление, пак ли Македония да чака и се да чака благоволението на младотурците? Пак ли от довчерашните немирници ще искаме квиетизъм?

Най-сетне, не можем да не предположим външни егоистични влияние на близки и далечни държави (било в Цариград, било в Арабия, Триполис, Албания, Епир, Македония и другаде).

И тъй:

1)Няма у младотурците стремление „прямо и откровено“ за „нов ред носен от всички“, камо ли пък да си допускат мисъл за самоуправление на напреднали области като Македония;

2)Да би имало такова стремление и да би постигнало зададената си цел, ще я постигне много късно, - защото не лесно ще се справи с психиката, невежеството и развалата на турската маса;

3)Християните пък, и изобщо нетурските елементи, особено в някои области, не ще чакат тъй дълго време и дори очакват ранни резултати, — ето конфликтът, толкоз повече, че са неизбежни външни влияния.

 

ПИСМО IV

„Камбана“, 30 април: „Друго важно нещо в турската революция е това, че тя не се носи от една революционна класа, а от една военна сила, която иска да прокара в живота само това, което може да се закрепи за напред“.

„Камб[ана]“, същата статия: „Повтаряме, това с право може да не харесва на едни националности, с право може да не задоволява други области, но повече от това турската революция не може да даде, ако иска да запази целостта на империята и ако иска да не допусне възвръщането на реакцията“.

Ето един много прав възглед за турската революция. Под него обаче трябваше да бъде подписан един младотурчин, или пък един европеец, приятел на турците и на господството им в държавата, но в никой случай не един българин, па бил той социалист, който другаде в същия вестник е писал:

1)че трябва да се изхожда от жизнения интерес на българската нация;

2)че имаме работа със стремление за нов ред, търпим и носен от всички;

3)че не тряба да се даде напреднала националност в жертва на едни полуварварски племена, и едни напреднали области да се дадат в жертва на запазването на едно изгубило резона си старо феодалистично държавно цяло;

4)че на Македония тряба да се даде самоуправление.

 

ПИСМО V

„Камбана“, 3 май: „По-рано ... македонците ... не можеха да имат по-друг идеал от автономията на Македония или пък присъединяването й към Княжество България“.

„Кое караше едни да бъда само привърженици на автономията без да допускат присъединение към България, а други да искат направо завоюване на Македония, или поне временното й автономно съществуване, е излишно тук да разгледаме. Достатъчно е да се каже, че демократичните македонски труженици бяха за отделния политически живот на своята страна, докато за насилственото й присъединение към България действуваха хора с неопределени и несамостоятелни политически убеждения“.

Ето един въпрос, по който омръзнало ми да говоря, но за който има право, може би, г. Я. Сакъзов да ме обвинява, че не съм излязъл в печата.(6) Ето един „принцип“ като много принципи у нас, който е изпъкнал на видело, след като са се скарали и защото са се скарали две страни по съвсем други причини. Който иска в главни черти да вникне в различията между Вътрешната организация и върховистите, нека прочете:

а) основните принципи на организацията, главно следните три: принципа на вътрешността, принципа на революционната борба и принципа на самостойността;(7) б) отдела „Масово и партизанско въстание“.(8)

Тук е нужно да изтъкна само, че е далеч от истината възгледа, какво двете течения били се различавали по това (или главно по това), че едното било за автономия на Македония - за отделния политически живот на страната, а другото - за присъединяването й към България.

1)Принцип на организацията бе автономия - нищо повече; тук не се разбира нито независима Македония, нито Македония присъединена към България. Тоя принцип бе възприел и Върховния комитет; дори именно тоя комитет във времето на Станишев(9)1899 г., бе определил във вестник „Реформи“ в каква ширина е желателна автономията. Вътре в Македония никой нямаше против това.

2)Автономията на една област значи в по-голяма или в по-малка степен отделяне на тая област от централната власт, а не и отцепване съвсем. Ако е отцепена съвсем, то не е вече автономия, а независимост. Автономията може да бъде в разни форми - по-широка или по-ограничена - според степента на привилегиите (Хърватско, Ливан, Самос, Източна Румелия, Крит), а независимостта е една. Гърция и Сърбия ред десетки години ставаха се по-автономни, докато най-сетне еднаж добиха независимост.

3)От опит през целия XIX век бе доказано, че в Турция е невъзможен ред и гражданско равенство на турци с християни инак, освен с отделяне дадена област от централната власт - отделяне до известна степен. Именно затова трябваше да се иска и за Македония автономия.

4)Никогаш организацията не си е мислила, че ще се наложи сама над турските власти и войски; винаги си е мислила, че ще предизвика външна намеса. Ако понякогаш се е говорило противното, говорило се от гламави умове. Намесата ще дойде не защото ние искаме автономия, а защото се накърняват интересите на близки и далечни държави. Следов. намесата ще реши въпроса както й уйдисва; ние предполагаме само въз основа на много аргументи, че тя ще го уреди, както е желателно нам, като даде автономия. Постепенно или наведнъж - друг въпрос. Щом намесата на държавите не идва пряко зарад нашата цел, а защото се накърняват техни интереси, тогаз държавите преди всичко водят сметка за силата, която накърнява интереси, т.е. за разрушителната дейност на организацията и свързаните с това последици. Като е тъй, и вътрешни да действуват с цел „независима Македония“, и външни да действуват с цел „присъединена Македония към България“, резултатът може да е съвсем друг - автономия (автономни права), т.е. привилегирована област пак под Турция. Сички до един македонски революционери да викат „независима Македония“, а да не накърняват интереси (както не могат да се наложат сами), напусто ще е; сички до един да викнат „присъединение“, а да не накърняват интереси, пак напусто ще е. Както и да викат в един глас, ако слабо накърняват интереси, пак може да не излезне нищо. А както и да викат, накърняват ли чувствително интересите на държавите, намесата е неминуема. Следователно, почти(10) безразлично е, дали „независими“ накърняват интереси, или „съединисти“, или най-правите - „автономистите“; гледа се, кои най-вече ще накърнят интересите на държавите. Бих казал (и казал бях), арапи, хотентоти ако се бият в Македония и ако повече накърнят чуждите интереси, пак ще се реши македонския въпрос.

5)Безсмислено е да си поставят македонските революционери цел по-далечна от автономията (било присъединение, било независимост). И ето защо:

а) Най-невинна форма на искане е автономията. Глупост е да се мисли, както някои мислеха, че като се вика за независима Македония, Гърция и Сърбия нямало да бъдат против. Те са против, защото Македония е населена повече с българи. Да беше населена повече с гърци, resp. сърби, тогаз Гърция, resp. Сърбия, щяха да искат автономията на Македония (сравни Крит, resp. Босна и Херцеговина). Тогава пък България вероятно не щеше да бъде за автономия, а за дележ.

б) Щом се добие автономията, Революционната организация пада; не може да се говори вече за революционност, за революционен принцип в нея. Тогава автономията — автономна Македония ще решава съдбините си. Водителите на Вътрешната организация, па били те 200-300 души, не могат да се налагат на свободните граждани - да им казват: „ние Ви освободихме, ама за независимост, или за присъединение, ако не...“ Това много добре го знаят гръцките и сръбските дипломати, та се смеят на акъла на ония водители на организацията, които би им дали честна дума, че ще я задържат Македония се автономна, или че ще я направят независима, че по никой начин не ще я оставят да се съедини с България. Тия дипломати си викат: „почва, истинска почва да си създадем, докато е мътна водата, а не голи думи само. В Лерин, Воден, в Гевгелия и др. нека се чувствуват и нека говорят гръцки; в Куманово, Тетово, Порече и др. нека се чувствуват и нека говорят сръбски“.

6) Целта на Вътрешната организация не може да бъде по-далечна от автономия, защото тя бе Македоно-Одринска. Македония още може да живее като независима държава, а Одринско — не може. По финансови причини - да не говорим за други причини - Одринско е предвидено да върви с Цариград, или с България, или с Русия. Ако бе се постигнала целта на организацията - автономията — Македония и Одринско щяха да образуват две отделни автономни провинции.

7) За да викат, някои, че цел на Вътрешната организация била независима Македония, една от главните причини е тая, че те смесиха понятията „независима организация“ с „независима Македония“. И аслъ първите спорове и борби между вътрешни и външни имаха за основа независимостта на организацията и тъкменото от върховистите въстание през 1902 г.; с други думи: да няма или да има външни влияния. Тогава никакъв спор не се водеше около целта.(11)

8) В „Камбана“ от 3 май г. Я. Сакъзов препоръчва на македонските дейци „да изменят всецяло своят предишен политически идеал“. Както видяхме и той иска областно самоуправление за Македония. Да искаш еднаж автономия и сетне да искаш областно самоуправление, значи ли да измениш „всецяло своят предишен политически идеал“? Що е автономия, що е областно самоуправление? Автономията не е независимост. Казахме, че автономните области могат да бъда с по-широки и с по-ограничени права, че една област може да става се по-автономна и по-автономна. Македония дори във финансово отношение беше станала до известна степен автономна; казано с други думи, областта Македония бе добила известни права на финансово самоуправление.

И знаете, кой измъдри това „областно самоуправление“ като политическо искане? Пак ние - в едно заседание в Солун през последните дни на м. юли 1908 г., след Хуриета и после в общо градско събрание го наложихме като политическо искане в устава на клубовете.(12) Гледахме да избегнем Думата автономия, която бе плашило за турците, та възприехме областно самоуправление (английски self-governement). Сетне вече и Сандански с Чернопеев, па и сички наречени по-после „федератисти“, трябваше да тръгнат подир нас и да възприемат в „програмите“ си областното самоуправление.

Па най-после, и ако се приеме някакво различие в съдържанието на понятията „автономия“ и „областно самоуправление“, това различие в никой случай не е от характер да даде право на г. Янко Сакъзов да мисли, че като е препоръчал на македонските дейци областно самоуправление, препоръчал е всецяло изменен политически идеал. По-друго нещо е, ако се отказва от самоуправлението и заговори само за ония четири искания в статията си от същия брой на „Камбана“ (вж. по-горе стр. 225).

 

ПИСМО VI

„Камбана“, 11 април: „Сега е моментът с излизане на една политика, която ... да наложи на тях (младотурците) съгласието за самоуправление на някои европейско-турски области ... Сега е моментът и на Княжество България с всички негови управители, дипломати, войски.“

„Камбана“, 3 май: „Главните линии на тази нова политика ще се градят върху признаването новото положение на нещата в Турция, върху спомагането за неговото закрепване ... Ако пък утре надеждите на турското реформиране окончателно угаснат ние ще имаме време да обмислим и да изменим следваната от нас политика.“

„Камб[ана]“, 7 май: „Турция върви, с мъки и усилия наистина, но върви към нов надежден политически живот.“

,,Камб[ана]“, пак 7 май: „Политиката на едно българско правителство към Македония може да се движи днес, с всичката свобода на едно навременно отдръпване, само в една посока: към закрепване, разширение и засилване на конституцията.“

Тук г. Я. Сакъзов хем вярва, че Турция върви към нов, надежден политически живот, хем не вярва; хем кани българското правителство да действува дори с войски, „главния аргумент в международните спорове“ („Камб[ана]“, 13 апр.), хем вика против подобна политика. В резултат от това вярване - невярване се спира(13) на условната политика: ако надеждите за реформиране угаснат(14), ще изменим политиката. Като заоставим оня кръстопът на вярване и невярвяне, на вързани и развързани ръце, и се спрем на условната му политика да видим на кой път тая политика ще ни изведе.

Какъв обем и какво съдържание даваме на понятието „турско реформиране“? Турция може действително да се реформира, но да се реформира така както младотурците разбират: конституционно управление, което да тури ред в държавата, да я заздрави като осигури господството пак на турския елемент и на турския език. Ако и представим, че това е постигнато или е до очевидност на път да се постигне, що правим ние? Ще се помирим ли с такова реформиране, или няма да се помирим? И ако ние решим да искаме други реформи (напр. четирите искания на г. Я. Сак[ъзов] в „Камбана“ от 3 май + другите негови искания за областно самоуправление на Македония - в „Камбана“ от 11 апр. и 13 апр.), а турците = младотурците не се съгласят? Що правим? Ще склоним ли, или ще чакаме да се вразумят, или ще заговорим с развързани ръце? Или пък ще почнем пазарлъци за взаимни отстъпки по реформирането и след едно колебание от вярване - невярване, от вързани и развързани ръце, ще приемем пак условна политика? И тая условна политика ще бъде ли последна или пък ще се повтаря до безконечност, - в зависимост от едни малки отстъпки, които младотурците биха благоволили да ни подхвърлят сегиз-тогиз? Да се не изпуска изпредвид, че турците, колкото повече биха се засилили вътрешно и особено във военно отношение, толкоз по-малко ще мислят за отстъпки. С други думи, турците кога са по-слаби ако се показват неотстъпчиви, та кога са по-силни ли ще очакваме да бъдат отстъпчиви?

Нека сега проследим хронологически тоя кръстопът на вярване-невярване, на вързани и развързани ръце.

11 юли 1908 г. създаде надежда за реформиране на Турция, - препоръчва се на България коректно държане. След 9 месеца на 31 март настъпи реакция и това стигаше за г. Я. Сакъзов да препоръча, че е тъкмо настъпил момент България да действува даже с войска. Когато след месец се видя, че реакцията е победена и младотурците тържествуват, наново се препоръчва на България да държи коректно поведение. Но вярата в конституцията е пълна и не сички вярват в нея. Нищо: „ако утре надеждите на турското реформиране окончателно угаснат, ние ще имаме време да обмислим и да изменим следваната от нас политика.“

В разстояние на цели 9 месеца (колкото стои дете у майка) в Турция станаха, речи, три изненади и за сяка изненада се препоръчваше на България съответно различна политика - на вързани и развързани ръце. След 11 юли се иска официална България да възприеме възторгът на социалистическите и демократични елементи в страната и да се поздрави новият режим в Турция. След 31 март иска се тъкмо обратното: никакво резервиране ами решително държане с войски и то веднага да се не изпусне моментът: „сега или кой знае кога друг път!“(15)

След един месец, когато младотурците се наложиха в Цариград, препоръчва се на България признаване новото положение на нещата в Турция и - мируване. Сега нищо друго от мируване не тряба да се мисли. Турция сама и само Турция тряба да ни подсказва, кога що да правим. Забранено е сякакво предвиждане, па макар то да е обосновано върху необорими факти. Нека си пее песен Огюст Конт: „Savoirc’est prevoir“. За във Франция, за в Германия, за сегде другаде (дори и за социални реформи в свободна България) можем да приложим неговия урок, за в Турция - не. И само нам, на българите от България и Македония, е забранено да предвиждаме; на други не е забранено, защото аслъ и не можем да им забраним - зависи от тях. И следователно, ние само да не взимаме овреме съответни мерки, та други нека зимат, що ще им правим. Те с време ще бъдат готови за дванадесетия час, а ние тепърва ще се готвим и, докато се приготвим, току гледаш - залудо сичко; събитията изминали, изпреварили ни; и ние сме принудени се да клинкаме (да вървим) подир тях. „Ще имаме време да обмислим и да изменим следваната от нас политика“. Се „ще има време“ и се сме нямали, и за туй се сме губили моменти. В 1897 г. (по Гръцко-турската война) - неготови, ама „ще имаме време да обмислим и да изменим политиката“. В 1903 г. пак неготови, - „ще имаме време!“ През 1905 до 1908 г., когато Турция съвсем бе дискредитирана и омаломощена, когато Англия подтикваше към война и сама излизаше с доста широки реформени проекти за Македония, пак „ще имаме време!“. Дойде 11 юли, отиде си Ревал: на ти тебе „ще имаме време!“ Подсмърчай сега на господарския обяд и задоволи се с трохите от трапезата.

Ако има свободна България престъпления - а много ги има - по отношение към братска поробена Македония, най-голямо престъпление е политиката на скръстени ръце, когато моментите са били удобни, т.е. политиката „ще имаме време“. По приетите морални принципи един брат ще се орезили, ако не рискува живота си, когато види неговите да са наложени на изтребление, пожар и обезчестяване (1903 и 1905-1908 г. ), а не пък да води тънка сметка да не изгуби нещо от богатството си, за да му помогне, и то когато му се удаде колко-годе удобен случай. И не се ли орезили България? Питайте англичани и френци. А за тоя позор на България, за онова най-голямо престъпление спрямо Македония, виновни са и официална България и българските политически партии. По кардиналния въпрос - да има ли война или да няма, винаги трогателно единение е съществувало между държавния глава и социалистите. И не е необяснимо: държавния глава - чужденец, социалистите - чужденци по идеи; излизаме от македонската им политика. Държавният глава безспорно е желал да се дадат свободи на Македония, ама без рискът на една война, която можеше да бъде и злочеста, та да си изпати и той лично. Социалистите безспорно желаели са да се извоюват свободи за Македония, ама без риска - от тяхно становище - на една война и на едно увеличение на разходи за армия. В резултат - оня позор и онова престъпление за изгубени моменти. Защото колко пари чини, че, благодарение на посредничеството на българските социалисти, „международните социалистически конгреси са се изказали в миналото за автономията на Македония и парламентарните социалистически фракции са взели отношение по нея“ (думи на г. Я. Сакъзов, „Камбана“, 25 май); когато същите тия български социалисти тъкмо в наложителни моменти се явяват по принцип против война и против военно засилване на България.(16) Днес вече - види се, опита ги принаучил - широките социалисти, в лицето на своя шеф заговорват и за война и за военна мощ на държавата като „главен аргумент в международните спорове“, но след като изминаха ония благоприятни моменти.

Па и днес(17) широките социалисти допускат война, ама като да не бъде: при пръв случай бързат да завикат „има време!“ Те не отиват далеч в своята опортюнистична политика: боят се може би, да не бъдат обвинени от тесните в милитаризъм. Като зимат отговорност, не я зимат до нейния логически край. Те нямат смелостта на френските социалисти(18), които, благодарение на своя опортюнизъм, от министерски кресла прокарват социални реформи във Франция, и в също време до зъби я обръжват. Така те заоставиха своите по-стари братя - германци, родоначалниците на социализма, да тъпчат още на едно и също място.

Тук е нужно да посоча една разлика в схващане на положението в Турция между български млади социалистически и демократични политикани и европейки политикани. Щом се прогласи Хуриета младите демократични елементи на България, както казахме, бяха, изобщо земано, във възторг и почти против сяка резерва. Европейски пък политикани, стари върколаци, каквито и да се показваха навидом (кое за да използуват младотурците, кое за да не ги фърлят в ръцете на противниците), отнесоха се с резерва към прогласения Хуриет, а след месец време започнаха, интимно разбира се, да предричат опасност от поврат, реакция. Между друго това известие от мнението на дипломатите в Цариград ни го донесе в Солун проф. Милюков - през август 1908 г., т.е. един месец след 11 юли. И действително, реакция настъпи. Когато, три-четири седмици след това, младотурците изново възтържествуваха в Цариград, младите социалистически и демократични политикани на България, като г. Я. Сакъзов, пак са във възторг от новия Хуриет. А старите върколаци в Цариград пак не отхвърлиха своя скептицизъм, каквито и да се показваха навидом. Изхождайки от условията, от почвата, те дори почнаха да предвиждат, че младотурците ще станат старотурци, конституционен етикет.

Млад бидейки и аз, ако не вярвам на себе си, че познавам условията, да не вярвам ли на секидневните факти от Хуриета насам, факти, които са пред мене, на секидневните рани, в които мога да турна пръста си като неверния Тома.(19) Да не вярвам ли на стари паталци, та да тръгна по ония които сега правят опити, които се оставят да бъдат завличани от вятъра на всеки отделен момент? Трябва да се води реална политика, „политика, която се диктува от най-жизнения интерес на българската нация“, а „не от любов или омраза“ към турския „възобновителен процес“ („Камб[ана]“, 30 април).

И тъй:

Позивът на 11 апр. : Сега е моментът да се действува дори с войски, - бе тъкмо на място.

След 3 седмици (3 май) бе вече поизгубен моментът, но трябаше да се предположи, че не са изключени други моменти (па макар и по-малко удобни), в които би било наложително България да се намеси със сички държавни сили и средства, и затуй трябаше да се препоръча не една политика „ще имаме време да обмислим“, ами политика на своевременна всестранна подготвеност за всеки момент и дори политика на дебнене момент. - Да се не предположат други удобни моменти, значи - да се не познава турската маса изобщо и особено в Анадола, да се не познава положението в Арабия, Кюрдистан, Албания па и Македония и къде не. И непременно ли една намеса е резонна само при реакция? Въстанията и вълненията в Йемен, Кюрдистан, Албания, Македония и една всеобща несигурност на имот и живот, в това число и на българите - при наречен конституционен режим, не създават ли поводи и моменти за намеса? Конституция без конституционно съдържание не е конституция. Ако на 11 април, когато тъкмо бе момент за намеса, съгласието за самоуправление на Македония, според г. Я. Сакъзов, трябваше да се наложи на младотурците (виж „Камбана“, 11 апр.), а нямаше да бъде доброволно, тогаз и в други подобни моменти това съгласие ще трябва да се наложи на тях, и като е тъй, близо до ума е по необходност да допуснем и политика на дебнене момент. Знайно е, че Турция спрямо България не е някоя „незначителна вещ“, та да не е нужна своевременна всестранна подготвеност и дебнене момент.

 

ПИСМО VII

НЯКОИ ОБЩИ МИСЛИ

Турската държава е била и е предимно военна държава. Турците разсъждават по военному: спечелят ли сражение, гледат колкото е възможно повече да се възползуват от него. Те отстъпват само пред сила.

Турците са азиатци - вероломни. Наследници са на Византийската империя и заедно с това на византийската лукавщина. Който се види и се разговори с тях, изпърво ще извлече много добро впечатление. За да ги познае трябва да бъде по-дълго време между тях.(20)

Младотурците, както и старотурците, не мислят да дадат равенство на немюсюлманите, па даже и на мюсюлманските нетурски елементи. Затуй три четвърти от енергията им ще се хаби не за пропагандиране и затвърдяване конституционни идеи и просвета между турската маса и за туряне ред и сигурност в държавата, а за как да се наложат над нетурските елементи.

За да склонят на равенство с християните и с нетурските елементи изобщо, ще трябва да стане втора революция в главите на младотурците. А то ако бъде

а) ще бъде някогаш и

б) не като убеждение, а като наложено на тях чрез усилна борба, кое борба, кое отвътре, кое от вън или от външен страх.

Нетърпението или недоволството на нетурските елементи върви с по-силен темп и следов. по-скоро добива съответна революционна форма на борба, отколкото допусканата втора революция в главите на младотурците — за гражданско и национално равенство в държавата. Причини много. Събитията значи ще изпреварват свестяването, толкоз повече че на това ще спомагат външни егоистични влияния, влияния над нетурските и над турските умове.

Младотурците: а) турци бидейки и б) млади бидейки направиха крупна грешка като си изказаха скоро-скоро и изведнъж намеренията за господаруване на турската нация и за отоманизиране нетурските елементи(21), - преди да са въдворили колко-годе ред и сигурност в държавата и преди да са станали силни във военно отношение. По тоя начин те жегнаха вътре нетурските елементи и им отвориха очите, замъглени от прокламирания Хуриет, и, от друга страна пък, значително натвориха вън устата на много социалистически и демократически елементи, които са готови да подкрепят секи свободолюбив жест като турския от 11 юли.

Щом когато и да е ще трябва да се наложи на младотурците равенство между граждани и нации в държавата и самоуправление на напреднали области като Македония (нас ни интересува преди сичко Македония и Одринското, изхождайки „от интереса на българската нация“), предпочтително е това налагане да стане по възможност по-скоро:

а) защото сега Турция вътрешно е слаба и сега създава и ще създава удобни моменти;

б) защото сега тя военно не е силна, а по-нататък има шанс да се засили(22), докато България сега е силна военно, а по-нататък почти няма шанс или почти няма къде повече да се засилва във военно отношение.

Скопие, Октомври 1909 г.(23)

 

ПИСМО VIII(24)

ТЪРГОВИЯ С МАКЕДОНСКОТО ДЕЛО

(ПАРТИЙНА ТЪРГОВИЯ)

Позната истина е, че се търгува с македонското дело или, иначе казано, с теглилата на българите в Македония. Има търговци и търговци. Едни търгуват на дребно, други — на едро. Не може и не бива да се отрече, че е имало в миналото отделни лица, които са се провинили в парични злоупотребления. Не бива също да с отрича, че е имало покварени четници, които са си позволявали изнудвания за лична полза, както е имало и безделници, които са злоупотребявали с имена на войводи пак със същата цел - да изтръгват пари за своя джоб. Очевидно, това е търговия с македонското дело. Но може ли в една такава широка масова организация и в един тъй дълъг период на съществуване (15-18 години), - можели никак да няма подобни неща? Във сяка по-широка организация са възможни и са ставали парични злоупотребления, както стават злоупотребления и във сяка организация - държава. При се това, никоя държава, никоя организация не прекратява своето съществувание, макар да има риск да стават подобни престъпления. В това положение и една организация по македонския въпрос. За да се ограничат престъпленията, както насякъде, така и тук са предвидени наказания; що повече?

Страдало е разбира се, македонското дело от тая търговия - на дребно, но несравнено много повече страдало е то и страда от търговията на едро, що са вършили и вършат с него българските политически партии и българския държавен глава.

Един от най-старите и от най-едрите търговци с македонското дело безспорно е Фердинанд. Неговата търговия - без фирма - датира още от началото на македонската революционна дейност: през 1895 г. едно въстанишко движение в Македония дари му признание за княз на България. Подир него по търговия се редуват без изючение сички български партии, коя повече, коя по-малко. Макар и сички партии да търгуват с македонското дело, сички, разбира се, викат против тая търговия. Даже няма да е грешка ако се каже, че която партия най-вече си дере гърлото да вика против тая търговия, тя най-вече търгува. Чисто по чифутски: бие и вика - „що ме биеш?“... Нали гешефтарството е преди сичко присъщо на чифутите!

Без съмнение българските политически партии милеят за Македония, но това не им пречи, нито те да милеят преди сичко за себе си, та с македонския въпрос си правят вътрешна политика: гледат коя как да се докопа до властта и до свързаните с нея гешефти. Затуй според времето едни се показват войнствени, но като дойдат на власт и като дойде ред за война, не воюват: такава е волята на властораздавача, а бива ли да се скарат с него! Други пък се за мир говорят и тогава дори когато огън гори в Македония и то не толкоз затова че са политически баби, колкото затова, че такава е волята на Русия - а тя е в положение да им изходатайствува властта, - и защото знаят, че такава е интимната мисъл на властораздавача, та ще ги потърси, щом му потрябва да се спаси от беля.

Сички опозиционни партии (в това число и ония, които за сега не аспирират към властта - радикали и социалисти) викат против сяка властвуваща партия, и, ако македонското дело представя добър коз за викане против, защо да не си послужат с него. Те малко искат да знаят, дали от тоя повик ще има полза за Македония или вреда; доста е, че повикът е от полза лично за тях и за тяхната вътрешна политика, а това очевидно е търговия с теглилата на македонските българи. Затуй ако положението в Македония е от лошо по-лошо и правителството, което и да било то (цанковистко, стамболовско или демократическо), гледа само сеир, опозиционните партии ще викат против него, за дето не зима мерки. Ако ли пък правителството е наклонно или пък се показва наклонно да земе мерки спрямо Портата пак викат против: не бивало да се дразнят турците, - щяло да бъде по-зле. По тоя начин, и ако действително едно правителство е склонно да отиде по-далеч, опозицията му пресича крилете. В същност пък сяко правителство върви по волята на Фердинанда, та естествено е да не отиде, аслъ не отива по-далеч; - опозицията му дава само възможност да се извинява един ден когато падне, че то мислело чудо да прави, ами другите не го оставяли. Хич да не Ви е чудно, ако и днешното правителство като повика, повика против Турция и не се реши да отиде до край, ако и то един ден почне да се извинява с поведението на опозицията или с друго нещо: що по-лесно от това - да намериш някакво извинение. За царска титла на Фердинанда моменти се намират, за Македония не се намират моменти. Иди та не се съмнявай че царската титла е уговорена още при поемане на властта! Откакто са дошли на власт демократите: Англия бе излязла с предложение за губернатор, през лятото Англия и Русия излезнаха с Ревалска програма, сетне Ниази бей фана гората, дойде и конституция, дойде и реакция, дойде и въстание в Албания, дойде и чудовищна инквизиция, инквизиция небивала в Хамидово време, при набъбнал критски въпрос, и се няма момент за Македония!

Щом българските политически партии си правят така безразборно вътрешна политика с македонското дело, щом така търгуват с него, чудно ли е, че македонският въпрос остава нерешен и че правилното му разрешение от българско гледище се повече и повече се затруднява?

 

ПИСМО IX

ТЪРГОВИЯ С МАКЕДОНСКОТО ДЕЛО

(ВЕСТНИКАРСКА ТЪРГОВИЯ)

Кой не знае, че секидневната преса у нас е обикновена търговия? Кой не знае, че у нас тя си служи с безразборна сензация? Кой не знае че вестникарският контингент у нас, с някои изключения, не е никак за похвала? Как може тогаз вестникарите даже [да] си служат с безразборна сензация и по вечно злободневния македонски въпрос, както си служат и по сички други въпроси от вътрешен характер? Така падат повече рупчета, така се угажда на ония партии и партизани, които им са инструктори и кредитори, а може би така по-лесно се бърка и в нечисти джобове. И понеже вестниците не са отговорни както са партиите, чудно ли е, че те са по-разюздани в търгуването с македонското дело?

Обикновено нещо е у нас обществото да се отнася с недоверие към писаното във вестниците; обикновено нещо е да се говори: „вестниците лъжат“. Разбира се, не е еднакво това недоверие. Читателите според боята си вярват на едни вестници и не вярват на други. Нерядко се случва, щото един читател за себе си да се отнесе със съмнение към новина, лансирана от неговия любим вестник, но на други да я предава новината като съвършено вярна. Защо? Защото, мисли си: тоя вестник, за да пише така, по сяка вероятност изискват интересите на партията в дадено време, а неговите лични интереси зависят от тия на партията. По тоя начин за лъжите из вестниците не малко са виновни и читателите партизани: те подхранват разюздаността на вестниците. Така е изобщо, така е и по македонския въпрос в частност.(25)

Аз - както мнозина други - нямал съм и нямам добро мнение за българския секидневен печат, а пък от вестници като „Балканска трибуна“ просто - на просто съм се отвращавал и съм ги смятал между най-гнъсните вестници на света, та затуй изобщо не съм отговарял на разни техни брътвежи и клюки. В споменатия брой 332 на ,,Балк[анска] трибуна“ писаното излиза от името на войвода („интервю“); ето защо поканих редакцията с антрефиле до вестниците (9 август) да посочи името на войводата, та за негова чест да осветля българското общество, тъй безбожно заблуждавано и експлоатирано както винаги. Но ,,Балк[анска] трибуна“, след като бе се посрамила, че ще посочи името „като се яви нужда“, същият брой 332, стр. 2, колона първа, в брой 337, стр. 2, колона 2 заявява: „ние няма да изнесем името на войводата“. И аз нямаше, кому да отговарям. За да видят обаче читателите, че действително това „интервю“ е скроено в редакцията, ще посоча из него мисли, които очевидно не може да каже никой македонски революционер, от каквато боя и да е той.

Ето някои мисли:

1. „Народния представител Минчев е представител на Вътрешната организация.“

Депутат от Народното събрание - представител на организацията, и когато е с тях, и когато е против тях. Един македонски войвода не може да има никакъв, решително никакъв интерес да посочва български депутат за представител на организацията. Очевидно е, че тая мисъл е скроена в редакцията - от лице, което цели да компрометира официална България или само властвуващата партия по партийни съображения. Че чрез това се компрометира и македонската кауза, малко му важи. Търговия! Не предполагам, че целта му е била нарочно да компрометира и македонската кауза, защото тогаз ще тряба да допуснем връзки с турската легация: турците имат сичкият интерес да представят пред света, че не лошото положение в Македония кара населението да се бори по революционен път, а свободна България.

Запитах неколцина да узная, кой е тоя депутат Минчев, излезна, че депутат с такова име не е съществувал!

2. Една революционна присъда, приведена в изпълнение, „даде повод на турците да извършат насилията, които знаете“ (думата е за насилията в Скопския окръг).

Лъжа. Събирането на оръжие и изтезанията започнаха от Скопската околия, без да е имало предварително нито издадена, нито приведена в изпълнение революционна смъртна присъда. Впрочем олелията в Македония около събирането на оръжие почна не от Скопския окръг, а от Солунския, именно от Енидженско, и то още през м. март. Това не може да не знае един войвода. Ако в България се почувствува олелията, когато тя бе в Скопския край, то е затуй, защото тоя край е пограничен, не е далеч като Енидженско.

3. „Оръжията тряба да се предават, защото е безумие да се погубват хора за работи, които за 20-30 лева винаги могат да се доставят.“

Оръжията трябвало да се предават! Такива думи се турят в устата на един войвода! Така е възможно да говори някой Начович войвода, а не един македонски войвода, от каквато боя и да е той. Според самия вестник ,,Балк[анска] Трибуна“ интервюираният „войвода“ бил от една група с Чернопеев, а Чернопеев издаде окръжно до Струмишкия окръг, с което изрично се забранява на населението да си предава оръжието. Това окръжно стана достояние и на българското общество; вж. в „Дневник“, бр. [...], от [...]. Подпре секидневните вестници от [...] включително и ,,Балк[анска] Трибуна“ (брой [...]) съобщиха, че турските власти в Струмица заловила революционни смъртни присъди на ония селяни, които са увещавали населението да си предава оръжието. А на 15-и октомври вестниците, в това число и ,,Балк[анска] Трибуна“ (брой [...]) добавят и имената на осъдените лица: Каратанев, търговец, архимандрит Паисий, Мирчо Икономов, съдия в Струмица и др. както виждате, Чернопеев, и заедно с него секи истински войвода, негов другар, смърт предвижда за ония, които учат селяните да си предават оръжието, а не пък сам да ги учи на такъв ум. Колко далече е значи оня книжен „войвода“ на в. ,,Балк[анска] Трибуна“ от един действителен македонски войвода! Можете да си представите, какъв би му бил хала на тоя вестникарски войвода ако би тръгнал със своята проповед из Струмишко.

4. „Муслюманите се обезоръжават с по-голяма жестокост“. Лъжа опашата. Нашето дълбоко възмущение и презрение към вулгарния лъжец. Протестираме и против това, че подобни лъжи се турят в устата на македонски революционер. Каквито ежби да има между македонските ратници, никой от тях не е способен на лъжи от такъв характер. Така може да говори един Асъм бей войвода, или някой негов човек, а не един македонски войвода. Не само че мюсюлманите не се обезоръжават с по-голяма жестокост, ами изобщо в Македония мюсюлманите = турци не се и обезоръжават, та не може и да се говори за жестокост. Наопаку даже, раздаде им се хубаво оръжие - манлихерките, които с такава жестокост, небивала в Хамидово време, бидоха прибрани от наши люде. Това е правилото. Само колкото за лице и то тук-таме прибраха се и от турци някои негодни пушки, но затова пък сетне ги възнаградиха с други годни.

И тъй: български депутати представляват - разбирай, раздухват и създават - революцията в Македония; наши люде са предизвикали насилията от страна на турците; в Македония се обезоръжават и турците, та българите там са виновни, като искат да си запазят оръжието; българите в Македония дигат врява против някакви си жестокости, когато жестокостите над турците са по-големи!

Ето до какви граници е достигнала у нас вестникарската разюзданост по македонските работи! И това не произлиза от безаларбеност, ами от търговски сметки!

Като приключвам тия редове за търговията с македонското дело, която прави изобщо секидневната преса у нас и особено вестници като „Балканска Трибуна“, аз държа да отправя към тях още няколко думи.

Г-да редактори и сътрудници, и рапортйори,

Ако не Ви е жал за човешкото и българското име, което носите, та го позорите по тоя начин, като търгуване вулгарно с едно свято освободително дело, дело тъй близко до сърцето на българския народ (не е дума за официална България); ако не Ви е жал за толкова жертви, та търгувате с идеала им, за който те са сложили юнашки кости; ако не Ви е жал за злочестите Ви поробени братя отвъд Рила и Родопите, та търгувате с техните извънмерно тежки теглила; не Ви ли е жал за самите Вас, че, като се мине известно време и стане явно за сички това Ви търгуване, не Ви ли е жал, че се компрометирате, че позорите и домашните си - бащи, майки, братя, сестри, от които сигурно не сте зели позволение - да търгувате тъй и да ги позорите?

Или забравяте народната мъдрост: на лъжата краката са къси? Или сте се помирили с положението на тепегйози, като сте си казали: нека върви търговията, та макар подире й да върви позора? И не затова ли повтаряте и потретяте търговските лъжи и клевети по македонското дело, и след като сте бивали не веднъж и не дваж изобличавани? Ще ли оставите и тоя зов към Вас да мине „тихо като през пустиня“?

- Съмняваш ли се? - сякаш чувам въпрос, който заместя отговор. Право да Ви кажа, г-да вестникари, по-друг отговор от тоя: „Съмнявам ли се?“ не съм очаквал и не очаквам.

Тъкмо поради това, когато апелирам към Вас да прекратите да търгувате с македонското дело, апелирам без охота, апелирам да изпълня дълг, а не от убеждение, че ще последва благоприятен резултат.

Хектор бил дълбоко убеден, че Троя ще падне, загине, и при се това я защищавал мъжки, просто за да изпълни дълга си.

Вие, г-да вестникари, ще си вървите неуклонно по своя търговски път, защото се движите от близки интереси, партийни и лични, и то тъй както сами си ги разбирате. Да не предвидя това, значи да не знам работите, да не бъда реалист.

А колко би ми се искало да ме опровергае бъднината с едно Ваше коректно държане!

---------------

 

(1) Почерненият текст е на Хр. Матов.

(2) Според статистиката на проф. Йордан Иванов в Македония през 1912 г. живеят 1 095 355 българи. Вж. Й. Иванов, Българите в Македония, С„ 1917, с. 102-105.

(3) Не споменавам: а) закона за недопущане националните политически организации и б) закона за четите, прилаган само в Македония, макар и неприет още от камарата, защото излязоха на видело след месец април и май, т.е. след като г. Я. Сакъзов бе вече публикувал статиите си. (Когато се пишеха тези писма, турците не бяха почнали да прилагат неузаконения закон за четите и закона за разтурване нетурските национални политически организации; тогава в Македония нямаше военен съд, нямаше въстанието В Северна Албания, нямаше обезоръжаването и небивалата в Хамидово време инквизиция в Енидженско и в Скопския край). - Бел. Хр. Матов.

(4) Спомнете си и за клането в Адана (в него зеха участие и македонски войски) и за дебелоочието на младотурците по издирване и съденето на виновниците. - Бел. Хр. Матов.

(5) Впрочем, голям грях правим против историческата теория на социализма като даваме такова голямо значение на личността, т.е. на ролята, която играят в историята водителите. - Бел. Хр. Матов.

(6) Само в печата, защото от м. декември 1902 г. та до преди 2 години на няколко пъти съм писал дълги специални писма на ръководни тела на организацията. Тая тема - автономията като цел - бях развил в една от сказките (серията сказки), държани през 1906 г. пролетта и есента пред ръководни сили на организацията. В друга сказка, пак тогава, бях развил и темата: "Различия между Вътрешната организация и върховистите“. - Бел. Хр. Матов.

(7) Виж. Македонската революционна система, книжка I: Основи на Вътрешната организация. 1904 г. - Бел. Хр. Матов.

(8) Виж Мак. Рев. Система, книжка IV: Въстанишки действия. 1906 г. - Бел. Хр. Матов.

(9) Хр. Матов има предвид председателя на ВМОК инж. Христо Станишев.

(10) Неправо е да се каже „съвсем безразлично“, но тук не е нужда да влизаме в тия подробности - Бел. Хр. Матов.

(11) Опитът показа, че макар целта да не е била пречка, Вътрешната организация е била права, като се е стремяла да запази своята независимост и да се пази изобщо от външни влияния. Именно тия външни влияния се оказаха фатални. Те са главно две и двете - от България: едното - от горе, от държавен глава и правителството, другото - от доле, от крайната левица, от група македонствуващи социалисти, повечето тесняци. Историята ще има да реши въпроса, кое от двете тия фатални външни влияния се оказа по-фатално. - Бел. Хр. Матов.

(12) Уставът на Съюза на българските конституционни клубове вж. в Ц. Билярски, Вътрешната македоно-одринска революционна организация, Съюзът на българските конституционни клубове и Народната федеративна партия (българска секция) след Младотурската революция, ИДА, кн. 56, 1988, с. 145-148.

(13) А дали и там спира окончателно? - Бел. Хр. Матов.

(14) Що ли е пък изразът: „ако надеждите на турското реформиране окончателно угаснат“? Окончателно ако угаснат! Султаните от последния XIX в. почнаха обикновено с надежди за реформиране и за даване права на християните; и действително издаваха височайши манифести (хатихумаюни). Хамид II, най-лошия от тия султани, почна дори с конституция (1876 г.) и следва нерядко с манифести за исляатлък (подобрение, реформиране) и за права на християните (муавини, съдебни инспектори и др.) Митхад паша и новите младотурци като емигранти в странство поддържаха надежди за реформиране и равенство. Липсвали ли са някогаш отделни приятели на Турската империя, които да са желали и да са се надявали, че тя ще се реформира и възроди? По тоя начин на мислене ще излезне, че надежди за реформирането и възраждането на Турция, никогаш не са угасвали окончателно, та тепърва ли след 11 юли да очакваме окончателно да угаснат, па после да мислим и да правим? Очевидно е, че тук се дава простор на субективно сфащане и на спорове, - да се сее брашно, а да не се меси хляб. - Бел. Хр. Матов.

(15) „Камбана“, статията от 11 април. - Бел. Хр. Матов.

(16) Най-сетне излезе един социалист - Гр. Василев - да вика за война, ала нарекоха го еретик. - Бел. Хр. Матов. През 1908 г. Григор Василев отпечатва книгата си „Македония и турската революция“, в която включва свои статии от периодичния печат, речи и др., сред които и статията „Националният въпрос и социалдемокрацията“, в която настоява за „Пълна възможност за национално самоопределяне и за културна автономия“ на македонските българи. В Анкетата по македонския и балканския въпрос пред сп. „Съвременна мисъл“ Гр. Василев заявява: „Понеже Турция е не само некултурна, но и антикултурна страна и понеже Турция държи в робство десетина народности и между тях македонските българи, България е повикана да действува за вдигане бариерата на турското варварство и откриване днешните турски граници за европейската цивилизация, за свободата и културата на Македония.“ Вж. Анкета по македонския и балканския въпрос, Из книга 9 на сп. „Съвременна мисъл“, С., 1910, с. 37. За позициите му по националния въпрос Гр. Василев е изключен през 1914 г. от БРСДП (ш.с.).

(17) Помнете, че е писано в м. октомври м. г. Поведението, което напоследък държат българските социалисти - широки и тесни - със заетите резолюции - протести против варварствата на турците в Македония, не може да не възрадва сички македонски дейци. За да добие обаче истински, практичен смисъл това тяхно поведение би трябвало то да се доведе до логическия му край, а именно - открито и категорично да завикат за освободителна война. Защото, както е било до днес, те са изказвали само едни голи благопожелания и протести, а на практика са били най-добрите съюзници на двореца, най-добрите пропагандатори на дворцовата политика, която, както се знае от сякого тук и в странство, се върти се около това: каквото и да става, война да няма.

В това отношение след социалистите най-добри пропагандатори на тая дворцова политика очевидно са народняците. А там би се намерил на тясно държавния глава, ако социалисти и народняци се явят рязко настроени против него и по кардиналния въпрос на външната политика, а не само по вътрешната му политика! - Бел. Хр. Матов.

(18) Френските социалисти да бяха били у нас - отдавна щяха да говорят за война. - Бел. Хр. Матов.

(19) Срав. думите на г. Я. Сакъзов, „Камбана“, 30 април. - Бел. Хр. Матов.

(20) Новаците от България, като дойдат тук, зафащат с вяра и упование и свършват с безверие и разочарование. - Бел. Хр. Матов.

(21) Тук влизат: училищния въпрос, отнемане привилегиите на патриаршиите, мухаджирския въпрос, похода в Албания (Джавид пашовия) и под. - Бел. Хр. Матов.

(22) Изтеклата година повече от половината бюджет на държавата отиде за военни цели; настъпващата година същото ще бъде. - Бел. Хр. Матов.

(23) До тук свършва печатаният в брошурата текст. Писма VIII и IX са взети от личния архив на Хр. Матов.

(24) Писмо VIII е публикувано за първи път след смъртта на Хр. Матов в „Из неиздадените писма на Хр. Матов. Писмо VIII. Търговия с македонското дело (Партийна търговия), София, октомври 1910 г.“, „Независима Македония“, г. III, бр. 96, С., 6 февруари 1925, с. 1.

(25) От тук текстът се прехвърля от 1 на 3 л. на черновата на статията.