ДИМО КАЗАСОВ ОТВРЪЩА НА УДАРА

Българските държавни преврати винаги са били на вниманието на историци, на писатели, а и на широката общественост. Може би с най-голям интерес се ползва Деветоюнския преврат от 1923 г. Макар, че основната част от документацията, свързана с него отдавна вече да е известна, като основните му участници отдавна написаха и публикуваха своите спомени, а редица съвременници също изказаха своето писмено мнение, все още има любопитни моменти около него. Заедно със спомените на проф. Александър Цанков най-стойностни са спомените и книгите на друг от главните заговорници – Димо Казасов (1886 - 1980).

Неговата биография е достатъчно известна не само от различните варианти на неговите спомени и автобиографии и едва ли е необходимо да разказваме живота на този български политически мъж, още повече че в сайта „Сите българи заедно“ може да прочетете за него и друг, преди написан материал. От трите български преврата Димо Казасов участвува активно в двата - Деветоюнския и Деветосептемврийския, а пропуска Деветнадесетомайския, тъй като за момент загубва будната си заговорническа ориентация и преминава на губещата (непечелившата) страна — напуска ПК "Звено", на който е от основателите и идеолозите и преминава в Цанковото движение, което се очаква да направи втори успешен преврат, но уви - и Димо Казасов може да сгреши. Но само след няколко години той отново ще поеме "правилния" път, и ще се включи в конспиративното ОФ.

Григор Чешмеджиев

Успешното гастролиране на политическия превратаджия и заговорник, социалдемократа Димо Казасов започва с подготовката и осъществяването на преврата на 9 юни 1923 г., за което ще получи поста на министър на железниците, пощите и телеграфите (1923-1924). На своето участие в преврата той се спира пространно в книгите си "В тъмнините на заговора. Из дневника на един журналист" (1925) и "Без път и без идеи" (1926) и в спомените си "Бурни години 1918-1944" (1949) и “Видяно и преживяно 1891–1944” (1969).

Ако в спомените си Д. Казасов е принуден да се съобразява с отечественофронтовските си партньори, то в "В тъмнините на заговора" и "Без път и без идеи"  той е може би най-искрен, доколкото може да се каже, че Казасов изобщо е бил някога искрен в живота си. В тях той не само разкрива механизмите за подготовката и осъществяването на преврата от 1923 г., но и ролята и мястото както на него самия още от април 1923 г., така и на социалдемокрацията в него. Дневникът на Казасов, който той публикува през 1925 г. довежда до сериозна дискусия в средите на Социалдемократическата партия, която до преврата е известна парламентарна и реформистка партия, съблюдаваща действащата Търновска конституция. Основният въпрос, който е тогава на дневен ред е има ли място социалдемокрацията в едно неконституционно действие като Деветоюнския преврат и какво търси един социалдемократ като министър в превратаджийското правителство. Този въпрос няколкократно задават на БРСДП и лидерите на Втория Интернационал. Писмената си позиция излагат на момента социалистите Асен Цанков (брат на проф. Александър Цанков) и Георги Чернооков. Но най-сериозна критика на действията и позицията на Казасов, изразени в дневника му отправя друг виден социалист Григор Чешмеджиев, като го обвинява дори във фалшификации на фактите. Брошурата, която издава по този повод Гр. Чешмеджиев през декември 1925 г. озаглавява "Сноп лъчи в тъмнините на заговора". Само за няколко дена тя претърпява две издания. Още същия месец (декември 1925 г.), майсторът в манипулациите и извъртанията на фактите Д. Казасов подготвя своя отговор и обвинения както срещу Гр. Чешмеджиев, така и срещу Социалдемократическата партия и нейните лидери. Отговорът на Казасов на обвиненията на Гр. Чешмеджиев излиза под заглавие "Без път и без идеи" (1926). Тази дискусия и писмена престрелка, в която Казасов излага и защитава позицията си довежда до края на социалдемократическата му кариера и от тук той се впуска в търсенето на нови политически хоризонти и авантюри. Брошурите на Димо Казасов и на Григор Чешмеджиев са осъдени на политическа забрава и след 9.IX.1944 г. те тихомълком са иззети от публичните библиотеки с Казасово активно участие като министър на пропагандата (а може би и на Григор Чешмеджиев, който също е министър на строежите и пътищата в първото Кимон Георгиево правителство). Казасов в по-късните си спомени като че ли изпада в политическа амнезия, стремейки се по всякакъв начин да оправдае отново, но с други аргументи действията си в първия преврат.

Яростта, с която Казасов напада Чешмеджиевата брошура, като че ли има известно основание, тъй като, както след години ще се опита да обясни самия Чешмеджиев, той през 1925 г. не е посмял да напише цялата истина “по разни причини”, които след десетилетия ще се опита да допълни. Това са според него измислиците и лъжите на Казасов за участието на цар Борис ІІІ в Деветоюнския преврат, подробностите около заговора срещу правителството на Александър Стамболийски и участието на ВМРО в преврата и убийството на законния министър-председател. Гр. Чешмеджиев ще сподели и своята истина за кризата в Социалдемократическата партия в резултат на преврата и участието на Казасов в него и фракционната борба в партията по оценката на участието й в правителството на коалицията от заговорници. (Вж. Гр. Чешмеджиев. Политически спомени, 1988).

Сега нашите читатели ще могат да се запознаят с пълните текстове на тези писмени шедьоври, разкриващи техниката на българските преврати, поводът за което става Казасовия дневник, издаден през 1925 г., последван от разгорялата се дискусия с Григор Чешмеджиев.

Не съм сигурен, че нашите политици могат да се поучат от опита на политиците от поколението на Д. Казасов и Гр. Чешмеджиев, но поне ще доставят удоволствие на читателите, които ще разгърнат тези любопитни страници от нашата история.

Всичките текстове около превратите, в които участва Д. Казасов може да прочетете в книгата „Димо Казасов, В тъмнините на българските заговори“, която издадохме през 2007 г. заедно с Ива Бурилкова.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ГРИГОР ЧЕШМЕДЖИЕВ
СНОП ЛЪЧИ В ТЪМНИНИТЕ НА ЗАГОВОРА

 

ТРИТЕ БРОШУРИ, ЗАГОВОРЪТ, КАЗАСОВ НА РАБОТА, ФАЛШИФИКАЦИИТЕ НА ДНЕВНИКА, СРЕЩИТЕ НА ЦАНКОВ С ПАСТУХОВ, АУДИЕНЦИЯТА В ДВОРЕЦА, ВЪРХА НА ЗЛОБАТА, ОКО ЗА ОКО, ЗА БОЙКОТА НА КАМАРАТА, БЕЗТАКТНОСТ ИЛИ НЕЩО ДРУГО, ПОДГОТОВКА НА ПРЕВРАТИ, ПАРТИЯ И КОНСПИРАЦИЯ, В НОЩТА СРЕЩУ 9 ЮНИ, ЗАКЛЮЧЕНИЕ.

СОФИЯ, НОЕМВРИ - ДЕКЕМВРИ 1925 Г.

 

УВОД

Напоследък в Социалдемократическата партия се развиват събития, които може да се отразят зле на нейното бъдаще. Всички, които бдят над борбите на работния народ и трептят за тържеството и успеха на тия борби и са дълбоко заинтересовани в насоката им към социализма имат и ще имат голяма отговорност, ако не пресекат потока на клеветите и не отстранят своевременно разколническите попълзновения, от която страна и да идат те.

Политическата и социална атмосфера в страната е твърде много натегнала. Едно почистване и разведряване се налага с необходимост и от интересите на цялото общество, както и от интересите на работния народ, за чиято съдба в края на крайщата ще се разразят като внезапна буря всички нещастия. Последните две катастрофи, които преживя България, дадоха повече, отколкото трябва, материал да се почувствува, колко много съдбините на работните маси се определят от събития, които настъпват често пъти мимо тях. Прочее, тежката атмосфера, която лежи въз страната, трябва да се пречисти, ако не искаме да видим всички политически партии изнемогнали и отдали се на взаимно унищожение помежду си и вътре в себе.

Социалистическата партия след 9 юни, въпреки своето принудено участие във властта, успя сравнително с другите партии най-добре да се самозапази и фактически да остане неразделена. Но все пак общите тежки условия, които създаде управлението на Демократическия сговор, както повлияха на другите партии да се разцепят, тъй също влияят и на Социалистическата партия, макар и само по върховете, да се вътрешно колебае, терзае и измъчва с две разбирания, дори от две души. Не са много от нейните водачи, но все има някои, които имат обърнати своите очи към хората на Демократическия сговор и са повече настроени да се вслушват в тяхното мнение и да се съобразяват с него, отколкото да държат здраво за партийното единство и дисциплина, в които е залога за крепкото настояще и здравото бъдаще на българския социализъм.

* * *

Аз чувствувам всичката мъчнотия, в която съм поставен поради това, че ще има да засегна и въпроси от вътрешно партийно естество. Аз чувствувам всичкото неудобство, в което съм поставен поради чувството ми за партийна дисциплина, която в някои пунктове може би ще бъде засегната и наглед нарушена. Аз усещам още отсега, че ще се намерят някои лица, които да ме нарекат жесток в изложението, други да мислят, че съм пристрастен в оценката на събития, току що станали, трети да счетат, че поведението, което държа към личности и и дейци, участвували в деветоюнския преврат, е било и ще бъде пресилено и мотивирано с лични и други съображения.

Но въпреки всичко, аз ще се опитам, следвайки своята мисъл, своето разбиране, своите оценки, да бъда, ако не напълно обективен, поне достатъчно искрен, за да изнеса фактите, събитията и поведението на известни лица в оная светлина, която обществено ще даде правилно разбиране на събитията и исторически ще осветли и разкрие ония данни, които биха имали повече значение за правилното осветление на момента, който преживяваме днес.

Читателят от самото заглавие на брошурата „Сноп лъчи в тъмнината на заговора” е подразбрал, че аз ще се движа в рамките, които ми са определени от книгата, която току що излезе и носи заглавие „В тъмнините на заговора”. Където надскоча рамките й, това ще се наложи от нуждата да засегна нови въпроси и да посоча един по-друг начин на разбиране и на оценка на събитията, които са свързани с преврата на 9 юни. Мисля, че следвайки своята мисъл и своето вдъхновение, колкото и да са тежки задачите, които си поставям, ще успея да се справя, защото това ми се налага и от нуждите на политическия момент, и от положението, в което е поставена Социалдемократическата партия, и от ония обществени задачи, които има тепърва да разрешава социалистическото движение у нас. Ако това движение е заплашено от една разколническа акция, наложена и продиктувана от враговете на това движение, необходимо е да се бърза и реагира с всички подходящи средства, за да се предпази движението и обезвредят ударите, които идат и от чужди, и от свои.

 

Глава I.

ТРИТЕ БРОШУРИ.

От два месеца насам Социалдемократическата партия е разтревожена от появяването на три брошури. Едната бе написана от Георги Чернооков, втората — от Асен Цанков и третата — от Димо Казасов. Брошурата на Асен Цанков е разпространена (поверително) в строго определен кръг читатели, затова за нея няма да се спирам никак. Брошурата на Георги Чернооков биде осъдена от Парламентарната фракция на социалдемократите и върху нея направените коментарии в печата и в партийните кръгове угаснаха без особено последствие. При това, Висшият партиен съвет и конгресът на партията, станали в началото на октомври, ликвидираха с излезлите дотогава брошури и възложиха на респективните организации и ръководни учреждения да бдят по-нататък да не се нарушава дисциплината в партията и да не се тревожи тя в нейните катадневни работи.

Третата брошура „В тъмнините на заговора” от Димо Кэзасов се появи неочаквано, когато всички мислеха, че след Конгреса партията е ликвидирала спорните въпроси и е поела пътя на борбите спокойно, без да бъде смущавана от вън и от вътре, с каквито и да било раздорнически акции. И тъкмо когато тъй се мислеше, се узна, че Димо Казасов приготвил и вече печати своя брошура. Мълвата, която се носеше около тая брошура, достигна и до ушите на Централния комитет на партията, който в едно от своите заседания възприе мнението на др. К. Бозвелиев: да поиска един екземпляр от брошурата на Казасова, за да я прегледа и се опознае със съдържанието й, преди да бъде тя разпространена. Казасов се озова на писмото на ЦК на 9 ноември, като обеща в самото писмо да не разпространява брошурата. За обща изненада, на 10 ноември сутринта по всички будки на София брошурата бе в продажба.

Какво поведение ще държи ЦК по повод на тоя факт, както и по съществото на самата брошура, това засега считам безразлично. (Ц[ентралният] комитет до 15 того, когато пиша тия редове не се е още занимавал с въпроса.) Но заслужава да се отбележи това грубо незачитане желанието на ЦК от страна на Димо Казасов чрез прибързване да разпространи брошурата си, без да изчака Централния комитет в един или в друг смисъл да се произнесе.

И тъй, на 10 ноември сутринта ние имахме на ръка брошурата на Димо Казасов „В тъмнините на заговора.” Тя е написана във форма на дневник. И първото впечатление, което прави е, че тоя дневник не е воден своевременно, за да има цената и достойнствата, както и недостатъците на всеки дневник. Всичкото хитруване и старание на автора да изнесе излаганите в дневника събития, като своевременно отбелязвани в тоя дневник, не успяват да заблудят читателя, тъй като и самия автор на няколко места се е непредпазливо изложил и е дал да се проумее, че дневникът е воден или най-малко преправян по-късно, за да му се даде една форма наглед „по внушителна” и по-правдива, но която в същност го е направила да бъде неискрен и претрупан. Така напр, на стр. 16 авторът пише: „Бедно и унизено от интригата дело! Колцина знаят мъките на твоето зачатие и студенината на съмненията, всред които ти растеше! Едва ще стъпиш на нозе и над главата ти ще пролетят ята със сквернословия и, глума и ти ще грохнеш сломено от безверие и покруса.” Ясно е, че това е писано не своевременно, а много късно след събитията. Също тъй на стр. 8 Казасов говори тъй: „Мания за величие, почти за безотговорна власт, жажда за злато, слабост към срамни буйства — нима всичко това което държеше в плен целият щаб на Стамболийски не ни напомня психологическото състояние на римските вождове”? и пр.

Явно е, че тоя цитат не е писан на 23 април 1923 г. както пише авторът, а по късно, защото на тая дата — 23 април — Стамболийски още държеше властта и, ако беше писана своевременно, трябваше да бъде казано: „… който държи в плен целият щаб на Стамболийски:” Не само тия цитати, но и редица още, които може да се посочат издават, че дневника не е писан своевременно, а е изкалъпван отпосле, според обстоятелствата и нуждите на момента. Всичко това подбива стойността на дневника и му, отнема най-съществената негова черта — да бъде своевременен и искрен поне за момента.

Като имаме това впечатление за дневника на Казасова, остава да видим съдържанието на книгата му, доколко възпроизвежда фактите, тъй както са общо познати и доколко в своето изложение той се е водил от желание да бъде верен на събитията, за да ни даде една картина на оная действителност, в която се роди идеята за 9 юни и изпълни плана за свалянето на дружбашкия режим. И в това отношение брошурата на Димо Казасов е един футуристичен памфлет с претенция за литературност, та повече е едно отрицание на истината, за да не кажем по-тежката дума - фалшификат на преживените събития.

* * *

Ние ще се опитаме да разгледаме „В тъмнините на заговора” от няколко страни: първо, от гледище социалистическо, доколко един социалдемократ може да участвува в едно съзаклятие; второ ако социалдемократ е решил за себе си въпроса да участвува в едно съзаклятие, как е определил своите отношения към партията; трето, колко достойно и човешки той, като съзаклятник, е изпълнил своето задължение към партията си и към самото съзаклятническо дело.

След изчерпване на тия три въпроси в по-нататъшното си изложение ще изброим всички неверности в брошурата и ще дадем своите осветления за 9 юни.

Сега да разгледаме по отделно трите въпроси.

Социалдемократ по начало не може да участвува в едно съзаклятие. Неговата принадлежност към Социалистическата партия определя поведението му във всяка политическа акция твърде ясно и отсечено. Никакви лъкатушения, подхлъзвания не са позволени за отделния социалдемократ в политическите борби, особено, когато той държи едно по-високо място в своята политическа организация. Всякога трябва да се прави различие между участие на личност в едно конспиративно дело и участие на социалдемократ в същото конспиративно дело. Когато социалдемократът изгуби вяра в легалните средства на обществената борба: да престане да бъде социалдемократ. Това ще рече да се отпише от партията си, за да бъде свободен и да влезе в такава организация, която най-добре отговаря на неговите лични настроения и убеждения. Ясно е, какво поведение трябва да държи всеки, който иска да бъде верен на себе си и даде доказателство, че вчера, когато е бил социалдемократ, той съзнателно е поддържал дадена програма и дадено политическо действие, необходимо за постигане на тая програма. Това е едно общо положение, което никога не бива и не може да изпуска изпред очи убедения социалдемократ. Би могло да се допусне, и то като рядко изключение, в някои случаи социалдемократът, запазвайки своята партийна принадлежност да влезе във връзка с хора принадлежащи на нелегални организации. Но и в такъв рядък случай обязаността на социалдемократа налага в тия му отношения да запази необходимата дистанция между собствената му партия и нелегалната организация. Връзките в такъв случай могат да имат характер на рекогносцировка и да бъдат едно средство за ориентиране на собствената му партия към предстоящи събития от нелегално естество. Само по себе си се разумява, че не добре подготвения обществено социалистически деец може да излезе вън от рамките на тая задача и да престане да проумява и прави разлика докъде отива социаллемократът и отде започва нелегалния деец. И когато това различие престане да се прави, деецът престава да бъде добър социалдемократ и същевременно и много лош конспиратор.

Най-добро доказателство за неумението да се прави различие и лошите последици от това, ни дава сам Димо Казасов в своята брошура „В тъмнините на заговора”, дето действително не може да се разбере, кога той е социалдемократ, кога е конспиратор, кога е едното и другото и кога в същност той е нито социалдемократ, нито конспиратор, а само една заблудена сянка, която от момента, когато са я посветили в заговора, е загубила всякакъв реален смисъл за събитията и се е мъкнала подир тях, без да укаже каквото и да е влияние на техния ход. Тук ние навлизаме във втория въпрос за поведението, което е държал Димо Казасов към собствената си партия от 22 април 1923 г. до 9 юни и по-късно, когато е „действувал” като конспиратор и като „социалист” министър на конспиративния кабинет.

За да стане ясно забърканото състояние, в което е попаднал Димо Казасов, и за да се види до какви опасности е дошъл той, не лично за себе си като човек, а като социалдемократ в своите отношения към социалдемократи, ще трябва да се прегледат всички ония места в неговата брошура, дето той рисува своите колебания и своето отношение към собствените си партийни другари. Да се спирам на всички цитати ми е невъзможно, но ще искам да посоча само един-два, за да установя едно ясно положение за смута в душата на самия Димо Казасов и за опасността, в която е поставил собствената си партия и нейни видни членове в свръзка с преврата на 9 юни.

На стр. 84 в брошурата, Казасов пише: „Мълчал съм тъй дълго. Нима в последния момент ще трябва да проговоря, за да споделя отговорностите? Сам съм ги поел, сам ще трябва и да ги нося”. Тоя цитат сам по себе не е от най-лошите. Действително, който е конспиратор, няма право и би нарушил клетвата, ако съобщи тайната на заговора. И в такъв смисъл, ако действително Димо Казасов е бил съзаклятник, на 8 юни вечерта, не е трябвало да съобщи на близките си другари Асен Цанков, Асен Господинов, Алеков, Руневски и др., с които се е срещал, че през нощта предстои извършването на преврата. Но от запазването на тайната до опасностите, които има да преживеят неговите другари, има едно разстояние, което не може всеки безнаказано да мине. Когато Димо Казасов е член на Социалдемократическа партия, която е ангажирана в една решителна борба против дружбашкия режим; когато той е член в Централния комитет и редактор на партийния орган и когато, той е едно лице не от третостепенна важност, та е привлечен да участвува в заговор, както той твърди, тогава дистанцията може да се мине само чрез своевременното отстраняване от партията и от нейните висши ръководни места. Който не е направил своевременно това, той е престъпник спрямо партията си и лош участник в конспиративно дело.

Не е въпросът, че партията може да пострада, че отделни личности в нея могат да рискуват невинно живота си, заради авантюризма на едного, макар че и това не е малко. Но престъплението е в това, че остава на вечни времена да тежи подозрението и клеветата върху една легална партия, че е способна да участвува и в нелегална акция, чрез видни свои лица, които са била членове в централните й управления и редактори на централните й органи. И тъкмо тук аз диря и намирам най-тежкия пункт в обвинението, което е насочено против Димо Казасов и което обвинение с нищо не може да се отстрани.

Но независимо от това, Димо Казасов, като е изложил по този начин партията си, е бил същевременно и лош конспиратор, защото, както той твърди, не се е опитал нито на един от своите близки партийни другари да повери тайната си и да ги привлече да бъдат помагачи в тежкото дело на съзаклятието, за да го изкарат до един благополучен край. И затова виждаме, като е престъпник пред партията си, той е и лош конспиратор в действията си: на другия ден след преврата Димо Казасов отправя телеграма до местни видни партийни дейци в Ямбол, Павликени, Разград и другаде по цялата страна, натоварва тия партийни лица да влязат във връзка с военните власти, да се явят в качеството си на коменданти на гари и пр., без да е предупредил по какъвто и да е начин по-рано тия лица, за да бъдат предпазливи и да вземат мерки за постигане възложените им задачи: да ги постигнат без затруднения, без рискове и с оглед да се реализира целта, за която са получили телеграфическите нареждания. От цялата работа на Казасова, която е извършена на 9 и 10 юни с тия телеграфически нареждания, са могли да последват големи нещастия за непосветените в заговора съвсем невинни наши партийни хора в провинцията, благодарение на това, че те не са били предупредени с какъв годе знак да бъдат полезни за целта.

Знае се, че в такива важни случаи добрият конспиратор би си нагласил лицата предварително и би уговорил с тях кога да действуват, като ги предупреди телеграфически с парол, предварително уговорен, а не явно да им се телеграфира: “Вземете гарата” или „Станете коменданти”, както е бил случаят в Павликени, в Ямбол и другаде, дето, благодарение на щастлива случайност наши видни другари не са пострадали. Мъчно може да се извини тая нетактична и престъпна във всяко отношение постъпка на Димо Казасов и едва ли ще се намери някой, който да се задоволи с обяснението, което той дава на стр. 84 от брошурата си със следните думи: „Нека моите приятели бъдат пощадени от мъката да крият това, което са знаели. Нека им запазя самообладанието и спокойствието да твърдят високо и решително: нищо не знаехме”. Това нещастно „нищо не знаехме” не би задоволило нито дружбашката полиция, нито оранжевата армия, която със своите цепеничарски настроения не би се водила по умуванията на Димо Казасов, за да спаси главите на неговите изложени приятели!

Не само това. На 9 юни сутринта, ако през нощта войската не бе свършила така планомерно и бляскаво своята задача в София да свали правителството на Стамболийски, да арестува министрите, да превземе участъците, да разоръжи оранжевата гвардия и да каже на всеуслушание: „Аз съм новата власт”, тогава Димо Казасов и неговите цивилни съучастници в заговора, които са си пиели чая в гостната стая на генерал Русев, са щели много спокойно, знаейки, че превратът не е успял, да вземат всички мерки, за да се самозапазят ... Обаче всички ония, които не са били посветени в заговора и които спокойно са очаквали утрото на 9 юни, ако войската не бе успяла да свърши задачата си, щяха много повече да пострадат, отколкото действителните заговорници. Има ли някой да се съмнява, че на 9 юни, след неуспех на преврата, по-скоро щеше да бъде наказан един Кръстю Пастухов, отколкото един Димо Казасов? Има ли някой да се съмнява, че в списъка на лицата, които щяха да пострадат от отмъщението на раздразнените дружбаши, нямаше да бъдат на първо място нито Димо Казасов, нито Янаки Моллов, който преди три дни в служба на Омарчевски разгонваше учителите в Семинарията, нито проф. Цанков, за който се не подозираше, че води политическа борба, нито генерал Русев, който спокойно си служеше в дружество „Балкан”, нито г. Калфов, който се занимаваше с продаване на прежда, нито г. Цвятко Бобошевски и пр. имена на „великани”, на които величието се състоеше в това, че светът за първи път чу имената им на 9 юни като политици?

Прочее, не е необходимо да се впускаме на дълго и широко и да доказваме работи, които са очевидни. Не бихме могли, обаче, да се запазим от изкушението и да се запитаме, в какво собствено е чувствувал за себе си лична опасност Димо Казасов, както и всички ония цивилни лица, които минават за съзаклятници в преврата на 9 юни? По-рано, преди да бяхме чели брошурата на Димо Казасов от онова, което се мълвеше по кюшета и недовършено и недоизказано се говореше из вестниците, ние все мислехме, че цивилните участници в заговора са извършили нещо за успехите му. Обаче, след като прочетохме брошурата на Димо Казасов, ние се окончателно разочаровахме в обаянието, което се бе свързало с фигурите на заговорниците. И днес, сме повече наклонни да считаме, че 9 юни е изключително един преврат на българската армия, която не е искала да си направи свое правителство по тактически съображения и е взела от разните партии по един фигурант, за да създаде един патраулен кабинет. Впрочем такова беше и моето лично впечатление сутринта, когато прочетох телеграмата на Горнооряховската гара, където се намерих като арестант, воден от дружбашката полиция.

Сам Димо Казасов, след като си е дал сметка за станалото на 9 юни се е принудил да съзнае и признае това и затова на стр. 158 от брошурата си, пише: „Тайнственият и тъмният покров, който лежи над заговорническите часове, окръжаваше до вчера с едно незаслужено и преувеличено обаяние фигурите на заговорниците”. Към това негово твърдение ние няма какво особено да прибавим. И за това ние пак се питаме: в какво собствено се състои подвигът на цивилните заговорници, и следователно подвигът на Димо Казасов? Нито едно действие от сериозно естество за подготовката на заговора не се вижда от неговата брошура. Тя е изпълнена само от тревоги и уплаха, с колебание и страх пред собствената му мъничка сянка, тя е едно доказателство, че вън от войската не е имало нито ум, който да направлява, нито ръка, която да действува, нито воля, която да предвижда. И затова 9 юни като тайнствен жест направи могъщо впечатление, защото пресече дружбашката тирания и тури край на всички страхове за култура и демокрация в страната. Но ония, които трябваше да оживотворят в самия живот деветоюнския подвиг, след като бяха успели през нощта на 9 юни („В тъмнините на заговора”) да напишат само указ, за да се назначат за министри, се оказаха неспособни да насочат политическия живот в страната по един правилен път и направиха всичко да помрачат акта на 9 юни. И не можеше друго яче да бъде. Защо това така стана, ще видим по-нататък. Нека се спрем, обаче на поведението на нашия малък герой Димо Казасов и да видим неговата роля в подготовката на 9 юний: какъв заговорник е бил той и против кого, чия роля е изпълнявал и кой му е възлагал задачи и с каква цена е откупил своето министерско място в деветоюнския кабинет?

 

Глава ІІ.

ЗАГОВОРЪТ

Идеята за заговора не узря веднага; тя има своята предистория и история, която в други по-удобни времена трябва да се разкаже с всичките й подробности, които могат да интересуват твърде широк кръг читатели и да направят всяка брошура повече сензационна, отколкото трябва. Това сега ще изоставим. На всеки случай, налага се да възпроизведем в главни линии няколко пункта, в които са съсредоточени по-важните проекти за сваляне правителството на Стамболийски.

Още през месец септември, когато станаха търновските събития и се арестуваха бившите министри, принадлежащи към блока, в дворцовите кръгове бяха наклонни да предприемат една акция за сваляне правителството на Стамболийски. През това време Стамболийски беше в чужбина. Райко Даскалов управляваше вместо него и заедно със своите другари подготовляше всички събития, които се разиграха от Долни Дъбник до водите на Янтра. Тъкмо през това време от разни страни се проявяваха живи интереси към Широкосоциалистическата партия и специално към Кръстю Пастухов и искаха да узнаят какво мисли чрез него партията по предприемане една решителна акция за свалянето кабинета Стамболийски. Отначало се мъчиха да привлекат партията да участвува в блока и дори да вземе участие в търновските му демонстрации. Решителния отказ на социалдемократите е известен. Поведението, което в това време държеше в. „Епоха”, е също известно. Не еднократно в колоните на в. „Епоха” ние предупреждавахме, че блокът е безсилен да застане начело на едно народно движение и че всички опити, които той ще направи в тая насока, само ще възбудят ожесточение в дружбашките редове, ще сближат комунистите с дружбашите и ще очертаят един фронт на насилие отгоре чрез средствата на властта, за повалянето и разбиването на който фронт не ще има легални средства.

И тъкмо по тия съображения поведението на социалдемократите, изразено и в двата вестника — „Народ” и „Епоха” не се харесваше на блоковите водачи и на техните вестници, в които през август и септември се водеше ожесточена полемика с „Епоха”. Ние, обаче, със своите предупреждения не престанахме. Дори отидохме до там, че предсказахме търновските събития и обърнахме най-сериозно внимание на блоковите водачи да отложат събора в Търново, защото бе явно за нас, че чрез демонстрацията около Янтра ще усилят реакцията и тиранията в страната. Тогава в. „Ден” излезе с едно клеветническо комюнике, в което обвини „Епоха”, че била под инспирациите на Стамболийски и Недялко Атанасов и че плашела с „ужаси”, които не щели да станат в Търново, с намерение да осуети търновския събор и с това да се услужи на дружбашкото правителство. Клеветата на в. „Ден” бе много тежка Ние я претърпяхме, за да имаме по-голямо основание, седмица по-късно да кажем и на в. „Ден” и на блокарите, че сме ги основателно предупреждавали, без да прибегнем до злорадство за станалото в Търново.

Напротив, веднага след 17 септември —търновските събития — ние поехме в името на големи общественици и държавни интереси енергично защитата на реда в страната и с гърмоносни статии, които обществото още помни, осъдихме кърджалийския поход на Райко Даскаловци и всички ония гнусни насилия, които се извършиха от Долни Дъбник до Търново.

Тъкмо през тия ужасни дни нашата партия бе заставена да се занимае с отиването на Кръстю Пастухов на аудиенция при цар Бориса. По-нататък в изложението си ще обясним отде дойде поканата и защо не стана аудиенцията Сега ще продължим хронологията на заговорническите действия, без да се отклоняваме по посторонни събития.

През м. октомври в средите на действующите и запасни офицери започна да зрее идеята за сваляне чрез конспирация дружбашкото правителство. През двата месеци — ноември и декември са били набелязани лицата, които да участвуват в едно ново правителство и са правени доста усилия да се вземе съгласието и на цар Бориса.

Ония които са вършили всичко това, имат по-голямо основание да разкажат подробностите. Ние само следяхме къде какво става от интерес да не стоим в мрак по събитията, които биха настъпили, както и от желание да се насочат по-правилно силите на удара за сваляне на правителството, без да се дадат кървави жертви и без „да се предизвикат усложнения и междуособици в страната, които можеха евентуално да докарат чужда намеса в работите на България.

От това гледище, както в. „Епоха”, така и нашата парламентарна фракция, безспорно и нашия другар Кръстю Пастухов, винаги сме държали поведение на добро настроение към всички сили и групи, които са се вълнували от мисълта да се отстранят опасностите, които носи управлението на Стамболийски. Но никога нито сме считали за уместно и съвместимо с убеждението ни на социалдемократи да препоръчаме насилническото сваляне на кабинета Стамболийски. Всяка мисъл в това отношение е била чужда за нас и особено за нашия идеен водач Кръстю Пастухов. Неговата мисъл непрекъснато е била да влияе, когато са го дирили и срещали лица от тъй наречените „заговорнически” среди да въздействуват на конституционния фактор цар Борис да се яви в ролята на арбитър и да хвърли своето копие върху политическите везни, и то на страната на общественото мнение и българския народ.

В това отношение, ако би могло да се изнесе всичко за срещите, които е имал Кръстю Пастухов с Александър Цанков и други редица политически и обществени лица, ще се подчертае най-категорично, че Пастухов е имал твърде ясна позиция по предстоящия преврат и че тая позиция от социалистическо и от държавническо гледище е неатакуема. Когато се спрем по-нататък, за да посочим някои подробности около тия срещи, читателят сам ще се убеди в нашето твърдение. Интересно е тук да отбележа, че през м. декември, когато за първи път по-сериозно се е заговорило за една нова правителствена комбинация, която да замести кабинета на Стамболийски, мимоходом е станало дума да бъде привлечен като съучастник Димо Казасов, по предложение на националлиберали. Какви съображения са имали те, за да посочат Димо Казасов и каква цена са му давали те за евентуалното му участие в заговора, не е нужно да излагаме сега. Дали още тогава, през м. декември, е било съобщено на Димо Казасов, че го готвят за участник в подобна министерска комбинация, ние тоже не знаем; но онова, което той съобщава в своята брошура, „че през м. януари епохарите били отказали да участвуват в преврата”, ни прави впечатление като да е бил посветен още тогава в заговорническите действия. Нашето впечатление се обръща в убеждение, тъй като ние, тъй наречените епохари, нищо не знаем за някакви сериозни действия през януари 1923 г., нито сме били канени от когото и да било, за да става нужда да откажем участие тогава, както ни обвинява Димо Казасов.

На всеки случай изглежда, че и през м. януари е имало някакви проекти за сваляне на правителството и че и тия проекти са били само на книга, както са си останали на книга всички проекти до юни, само поради това, че цар Борис не е могъл да даде съгласието си за един преврат и за действие на неговата вярна армия, преди да види заплашено своето положение като държавен глава и като представител на династията на Кобургите.

За да не се повръщам по-нататък по тоя въпрос, в няколко реда нека го изчерпя сега. Ролята на цар Бориса в деветоюнския преврат не е изяснена и до днес. Има много догатки и налучквания, има много предположения и заблуждения, които нарочно се разнасят, но има само една истина, която трябва да се признае от всички: преврат държавен не можеше да стане без съгласието на цар Бориса, особено, когато тоя преврат трябваше да се извърши, както и се извърши, изключително от войската. Всички други съждения, обяснения и приказки, които могат да се кажат по тоя въпрос си остават само бабини деветини.

Безспорно е, че цар Борис, син на Фердинанда, не можеше да търпи надменността и простащината на Александър Стамболийски. Безспорно е, че той е дирил начини и средства да се освободи от дружбашите. Безспорно е, че той е считал, че това освобождение трябва да стане без какви годе рискове за короната и за династията. Безспорно е, че цар Борис можеше и трябваше да се съгласи на едно круто сваляне режима на Стамболийски, само при едно условие: когато бъде явно, очебийно, заплашено неговото съществуване като цар и представител на бащината си династия. От всичко това може да се направи логическо заключение и, надеем се, ще се докаже исторически, че цар Борис е решил да даде своето съгласие за сваляне кабинета на Стамболийски само след настъпването на два факта.

Първият факт е желанието на Александър Стамболийски да празнува своя юбилеен конгрес на 30 август стар стил — празника и освещението на „Александър Невски”. Тоя факт се узна в края на април 1923 г.

Вторият факт: изявленията на Александър Стамболийски в средата на май 1923 г., в които изявления той има неблагоразумието да съобщи, че е предстоящо свикването на Велико Народно събрание за изменение на конституцията.

Тия два факта препълниха чашата на търпението за цар Бориса. Той виждаше и не можеше да не вижда: къде върви бясната стихия на дружбашките първенци, която бе помела блоковите водачи с търновските събития, която бе задушила свободата на словото и печата, която бе спряла най-смелия изобличител на дружбащината, в. „Епоха”, и която стихия оставаше само да се справи с конституционния фактор, за да изчезнат всички законни препятствия за вилнеенето на земледелската диктатура, олицетворена в Ал. Стамболийски.

Дали е рано да се произнесем — добро ли щеше да стане за страната, ако земледелците бяха докарали всички събития до техния край? Дали не е мъчно да се разреши още днес тежкия въпрос: добро ли, зло ли щеше да бъде изобщо за страната от всички ония крайности, до които можеше да дойде дружбашкият режим? Въпросът ми е: настъпването на едно републиканско управление, каквото безспорно мислеше да въдвори дружбашката диктатура, дали щеше да бъде от полза за страната, или неминуемо щеше да докара една катастрофа за България и нейното здраво бъдаще.

На тоя въпрос, отдалечени от дима на настоящето, който още се вдига над огнищата на злобата, омразата и катадневните борби, ще може да отговори само историка. Ние сме живи участници в тия събития, пресни са раните, които носим от мъчителните борби против дружбашкия режим, грозни са спомените, които навяват преживяванията от септември до 9 юни, от Търново до държавния преврат, за да можем спокойно и обективно да се произнесем.

Но от гледище на цар Бориса, от гледище на закрепване един монархически курс в България, безспорно, тоя въпрос не можеше да представлява затруднение нито за цар Борис, нито за верните му хора, и те всички се решиха да действуват.

Тук от тоя момент нататък, влиза в своята решителна фаза идеята за съзаклятието за сваляне кабинета Стамболийски. И от тоя момент нататък всички, които са били в една или друга смисъл ангажирани за успеха на тоя преврат, са престанали да служат на големи обществени и национални интереси, които волно и неволно са хвърлени на заден план, за да изпъкне интересът за спасение на короната и да се успее с всички средства за целите на преврата.

 

КАЗАСОВ НА РАБОТА

Под тая светлина е много ясна и много обяснима непростителната роля, която е изиграл социалдемократът Димо Казасов. Ние го виждаме, както той ни убеждава със своя дневник „В тъмнините на заговора”, че от 23 април 1923 г., т. е. оня момент, когато вече всичките верни хора на цар Борис са били решени да свършат с режима на Стамболийски, той да се намесва в заговорническите действия и да си даде съгласието да участвува в един евентуален кабинет. Но да беше само тая и до тук ролята на Димо Казасов, тя можеше да бъде обяснена и извинена с увлечения и други подобни съображения, които биха могли да се наведат. Но неговата роля в същност е трижди по-осъдителна: съображенията ни, да я третираме като такава, ние ще изложим в следните редове.

Димо Казасов, при своите срещи с Александър Цанков, без да го съобщава това в дневника, чувствува се, че е поел един много лош и неприятен ангажимент: да дезавуира и изложи собствената си партия в лицето на нейните първи хора, да ги обществено покруси, да подбие техния авторитет, за да може да изпъкне „авторитетът” и „величието” на други личности, самозванци, които обществото дотогава не подозираше и не можеше да подозира

Откъде вадим това тежко заключение? Първо, Димо Казасов сам се е нарисувал твърде лошо в своята собствена брошура. Той сам на стр. 54 пише: „Бедно мое перо! Как е възможно на твоето малко острие да се побере толкова голямо и страшно лицемерие?” Второ, на стр. 13 той пише: „Грохнал от умора, връщам се от редакцията. Една малка загадка е разрешена; аз недоумявах, защо изборът на Цанков е паднал върху мене; в партията пред мене има толкова достойни! — А може би аз съм от евтината стока, скъпите кожи трябва да бъдат щадени, те са тъй редки!”.

Трето, Димо Казасов живее и диша с една непонятна и страшна омраза към в. „Епоха”. В дневника си на 25 април 1923 г. той разказва за своите колебания, и между другото пише: “Ще се въоръжим с безочие и ще се опитаме и ние като в. „Епоха” да си направим реклама с наивността на читателите; политическата борса в нищо не се отличава от търговската: който крещи, него слушат, който се бие в гърдите, нему вярват, който сам се сочи, към него погледите се извръщат”.

Четвърто, Димо Казасов на стр. 44 пише: „Съобщиха ми, че Кръстю Пастухов бил страшно ядосан от моята статия „Бонапартизъм”. Оказа се, че направената във в. “Епоха” пледоария на централната личност била негова, почувствувал се е визиран”.

Пето, статията „Бонапартизъм”, публикувана във в. „Народ” на 8 май 1923 г., е насочена явно и недвусмислено да подбие авторитета на Кръстю Пастухов, който по онова време от целия опозиционен печат и от всички политически кръгове, включително и военните, се третираше действително като силна и централна личност на цялото опозиционно движение и на него се възлагаха много упования и много надежди за свалянето на режима на Стамболийски.

Димо Казасов, влезнал в заговора, сближил се с Александър Цанков и, вероятно, по внушение на последния си създал за задача да покруси Пастухова, да очисти обществено и идейно полето от неговата голяма фигура, за да може да проличи една нова фигура: тая на Александър Цанков. Това желание на Димо Казасов не е едно просто наше предположение. Който прочете неговия дневник, ще добие това отвратително впечатления за ролята на Казасова: да игнорира, клевети и покрусва личности, видни и заслужили в собствената му партия, а да се умилква пред лица и групи, които са явно враждебни към истинските социалдемократи.

В такава долна и подла роля аз не съм желал да видя и най-върлите си врагове. С голяма болка на душата трябва да констатирам, че в тая роля е попаднал, Бог знае по какви съображения, един човек, който все пак е бил свързан с нашата партия, движил се е в нейните централни комитети, дори през известно време е бил вестител на партийни истини чрез партийния в. “Народ”.

Мъчно ще може психологически да се обясни това поведение на Казасова, още по-мъчно могат да се намерят какви годе човешки съображения за подобни действия. Едно обяснение само може да има — че след войната се обезцениха всички ценности, че паднаха много личности и че падането до такъв позор и на Димо Казасов ще трябва да бъде обяснено с психологията, която настъпи след войната в много кръгове. Падение по всички посоки, позор по всички линии! И в тая атмосфера не можеше да не падне всеки, който в собствената си душа няма нито един блян за светло бъдаще, нито една мисъл за здрави обществени борби!

 

Глава III.

ФАЛШИФИКАЦИИТЕ В ДНЕВНИКА

След всичко гореизложено, за мене е ясно, как е могъл Димо Казасов да прибегне до изопачаване на факти и случки, които за всеки непредубеден читател са ясни. И може би всичко това, което казах за него и за дневника му, да е достатъчно; но за да не се намерят читатели, които биха казали: някой от фактите Вие не опровергавате, може би те са верни, затуй мълчите — поради това, аз съм принуден да засегна още някои работи и факти, за да ги възстановя в тяхната истинска форма.

I. На стр. 31 в дневника си Казасов говори за заседанието на Централния комитет, станало на 5 май 1923 год. Казасов твърди, че Григор Чешмеджиев и Кръстю Пастухов поддържали, че режима на Стамболийски може да бъде свален само чрез държавен преврат. „Всичко друго е бабини деветини” — заключи Чешмеджиев с любимия си израз. Като съобщава това, авторът на дневника прави следната бележка: „Аз се противопоставих на това схващане, макар то да е и мое убеждение; исках възраженията на другарите ми да забият още по-дълбоко корените на зреещето в главата ми фатално решение”.

Тая бележка е характерна в две отношения: първо, или е истина, че Казасов е бил съгласен с мнението на Григор Чешмеджиев и Кръстю Пастухов (Кр. Пастухов не е присъствувал на това заседание.) и в такъв случай най-малкото, което можеше Казасов да направи, бе да мълчи или, ако той сериозно се е противопоставил на мнението на Пастухова и Чешмеджиева, то с това е издал една своя позиция, която не го характеризува в никой случай с добри черти. Или имаме в случая един лицемер, който не знае кога какво прави, или имаме един явен противник на собствената си партия, който се бори да не би тя да влезе в действие по един прав или крив път — това е безразлично — и с това да осуети един план на чужди на партията хора — плана на Цанковци, Русевци и други, в който план Димо Казасов е бил вече посветен. В тоя пункт си остава психологическа гатанка поведението на Казасова и ключът на тая гатанка пак ще намерим в неговата психика на лицемер, за какъвто той сам се обявява и обвинява. Но независимо от всичко това, ние сме длъжни за възстановяване на истината да процитираме пасажи из самия протокол на Централния комитет, за да се види, че в същност Димо Казасов не казва истината по обясними за него причини. Ето извадките:

ПРОТОКОЛ № 18

От заседанието отсъствува др. Кр. Пастухов, на дневен ред са въпросите: 1) финансовото състояние на списанието “Обществена мисъл” 2) Положението — борбата между правителството и македонците автономисти и 3) Разни.

I. Др. секретар-касиер докладва приходния и разходен бюджет на партийното списание „Обществена мисъл”.

ІІ. Др. Д. Нейков докладва: Между правителството и македонците се е завързала жестока борба. В тая борба, макар и слаби и ние вземаме страна против правителството. Това само засилва ожесточението на правителството срещу нас, което гледа да ни разстрои съвършенно. Налага ни се сериозно внимание и по въпроса да запазим неутралитет и спокойствие.

Др. Ас. Цанков: Ние трябва да вървим по пътя на сериозното и спокойно обмисляне на въпросите. Опозиционната ни борба далеч не бива да стихва. Въпроса е каква да ни е политиката; чрез машинации не можем да станем сила, нито чрез машинации и Чешмеджиевщина ще падне правителството. Нашия път: да се ликвидира с всички стари партии и да подемем образуването на левия блок.

Др. Гр. Чешмеджиев: Дружбашите са решили да ликвидират с всички групи, които им пречат: с нас, автономисти и отчасти комунистите. Общото внушение, че тия приятели ще управляват, е сподавило енергията и на ония, които до сега не се поддаваха. Правителството няма да падне по посочения от Асена Цанков ред. То ще падне с насилие.

Др. Д. Казасов: Партията е слаба и не бива да й даваме непосилна задача, иначе противникът ще я доунищожи. Трябва да й дадем организационни задачи и въпроси, колкото това и да е мъчно при днешното състояние на духовете в страната.

Др. Хар. Христов: Заканите на дружбашите винаги са се изпълнявали. Самите дружбаши са поуплашени от автономистите. Има настървение между тях и в скоро време, може би, ще станат безредици, които вероятно ще засегнат и нас. Ние в никой случай не бива да взимаме страна в тая борба.

Др. Я. Сакъзов: В борбата между правителство и македонци ние не бива да се месим, защото сме слаби. И „Епоха” ще трябва да се пази, защото я смесват с партията. Ние да разгледаме въпроса македонски във връзка с интернационалния конгрес в Хамбург, дето да го изнесем публично и полезно.

Заключение: в борбата между автономисти и правителство нашата партия трябва да държи едно поведение на неутралитет и в никой случай да не взима страна. Македонския въпрос да изнесем в Хамбург на конгреса.

Секретар (подп.) Д. Нейков

Ясно е от тоя протокол, че Григор Чешмеджиев и други членове не са искали партията да бъде ангажирана в един държавен преврат. Напротив настояло се е, партията по събитията, които евентуално ще станат да има един строго определен възглед и за да не би в една или друга насока да се изродят събитията, да не стоим като неми и безразлични свидетели, а за случая Централния комитет да има един свой пълномощник, който да следи събитията, да си създаде средства за рекогноцировка, да влияе тия събития да се не израждат, и ако в една или в друга смисъл партията може да бъде ангажирана в едно утрешно управление, това да стане със съгласие и знание на пълномощника на Централния комитет. (Това не се вижда от протокола, тъй като не е отбелязано по понятни причини. Но от думите на Ас. Цанков за „Машинации и Чешмеджиевщина” читателят трябва да разбере за характера на моето предложение.)

В такъв смисъл беше и моето предложение. Когато аз се изясних, спомням си, че като ужилени подскочиха, почти едновременно и Асен Цанков, братът на сегашния министър-председател, и Димо Казасов, участник в кабинета Цанков.

За мене тогава не стана ясно, защо направиха те това подскачане и защо тъй енергично се противопоставиха, но днес всичко ми е ясно: и двамата — Цанков и Казасов са видели в моето предложение едно желание да се тури преграда на безотговорни лица тайно и без знание Ц[ариград] комитет да ангажират партията в утрешни действия, които могат да рискуват нейното настояще и близко бъдаще. Те са видели в моето предложение спънка на техните аспирации и на тяхното желание да се услужи на Александър Цанков в неговата акция, такава, каквато ни е известна вече, и вместо да се съгласят Централния комитет да има свой пълномощник, който да разузнава, докладва и на своя глава да не решава нищо за сметна на партията, те се противопоставиха, за да си запазят свободата да действуват мимо партията, против нея и за нейна сметка на своя глава.

И което е по-позорно в това поведение и на Цанков, и на Казасова, то е, че нашето разискване в Централния комитет е било издадено на Александър Цанков. Това мъчно можеше по-рано да се допуска, но след дневника на Димо Казасов това е вече доказано.

Ето що пише на 6 май в своя дневник Казасов: „Време е да поставя точка над йотата; телефонирах на Александър Цанков довечера на 9 часа да ме чака дома си”. Ясно е от това признание на Казасов; че след разискванията в Централния комитет на 5 май, той на 6 май турил точка на йотата и отива у Александър Цанков да му разкаже, че партията чрез Централния комитет се вълнува и взема мерки по предстоящите събития, че има опасност “централните личности” да се противопоставят на “героите” от рода на Казасов и Цанков да вършат мимо партия и против нейните отговорни институти действия, които могат да я погубят. За да не настъпи това, Казасов отива при Александър Цанков и се ангажира по-нататък в работата на конспирацията.

 

СРЕЩИТЕ НА ЦАНКОВ С ПАСТУХОВ

Димо Казасов на стр. 44, за да подбие престижа и авторитета на Кръстю Пастухов, твърди че преди 14 януари 1923 г. за когато била фиксирана датата на преврата било направено предложение на Пастухова да застане начело на едно правителство и той отговорил: „Вие я свършете, нашата е лесна”.

Какви данни има Казасов, за да твърди подобни работи, ние не знаем. Но считаме за уместно в кръга възможното да направим следното изложение.

Истина е, че нееднократно към Кръстю Пастухов се обръщали упълномощени и неупълномощени лица да го канят да застане начело на едно ново правителство. Също тъй истина е че Кръстю Пастухов е отклонявал тия покани от разни страни и винаги с рязка и твърда аргументация на една позиция, която нищо не е в състояние да поколебае.

Кръстю Пастухов е мислил и мисли, доколкото мога да тълкувам неговата мисъл, че онзи който е призован да управлява — в преврат не може да участвува. Така също той е мислил и мисли, че онзи, който прави преврат, не може и не трябва в интереса на самата страна да бъде управник. Права ли е тази мисъл на Кръстю Пастухов?

Неговите врагове дирят зад това очевидно държавническо становище страхливостта и безволието на общественика. Враговете могат да говорят всичко, но ония, които са с твърдото убеждение на социалдемократи и с историческите познания за управление на една държава, ще бъдат на страната на Кръстю Пастухов: не може конспираторът да бъде държавник, не бива държавникът да бъде конспиратор. Когато имаме тоя гранитен възглед, който е в жилите и съвестта на Кръстю Пастухов, могат да станат всички клеветници в общ хор против него и той пак ще си остане чист и невредим. И ако в тоя хор от клеветници се присъединят големи и малки пигмеи, безразлично от каква партийна принадлежност са, то с това хорът на клеветниците не добива по-голяма цена, тоя хор става само по-отвратителен!

Има много подробности, които могат да се разкажат по тъй наречените „срещи” на „конспиратори” с Кръстю Пастухов. Но аз ще разправя само за една.

Сегашният министър-председател Александър Цанков е имал много пъти срещи с Кръстю Пастухов. Един път аз лично ги заварих в разговор, tete a tete, и когато спряха да говорят, в очите на Цанков казах: „Кръстю! Не го слушай него (и посочих Цанкова). Той твърде много умее да се увлича и сам себе да лъже и на колата му който тръгне не се знае къде ще отиде”. Аз ги оставих да си продължат разговора, и когато се свърши, отидох при Пастухов и той ми каза: „На Александър Цанков, в отговор на въпросите, които ми зададе около това, което се готвило, отговорих с приказката: „Повдигни ме, чичо, да видя царя”. „И тия приятели, каза Пастухов, дирят само гръб, за да се доберат до властта и искат да използуват моето име и обаяние, но аз не ще се поддам, както оня наивник, който повдигнал крадеца, за да види царя, и когато крадецът си отишъл, наивникът видял, че часовникът му е откраднат”.

По-късно узнах, че Александър Цанков след тая среща се оплакал на директора на Популярните банки д-р Палазов, че Пастухов го лошо подиграл с приказката: „Повдигни ме, чичо, да видя царя”.

Не е ли ясно от всичко това, какво е могло да бъде отношението на Пастухова и дали това отношение е продиктувано от безволие и страхливост, или е било наложено от негови дълбоки съображения за поведението и действието на един държавник, и то социалдемократ.

Кръстю Пастухов действително бе станал централна личност преди 9 юни и към него бяха обърнати всичките погледи на обществото. Борбата, която той водеше в парламента, и на публичните стъгди и в печата чрез в[естни]к „Епоха”, беше създала чар и обаяние за неговата личност. Дружбашките първенци най-добре чувствуваха силата на Пастухова и най-добре съзнаваха, какво представляваше Кръстю Пастухов тогава. И Стамболийски, и Райко Даскалов виждаха в лицето на Пастухова могъщия изобличител, решителния борец, опитния общественик и държавник и се мъчеха с всички средства да го покрусят, да го клеветят, да го заплашват дори с убийство.

Райко Даскалов в Народното събрание му бе отправил публична закана, на която Кръстю Пастухов реагира по един достоен начин. Писмото на Кръстю Пастухов до Райко Даскалов, публикувано в бр. 93 от 13 октомври 1922 г. на в. „Епоха”, бе отговор на публичната закана на министъра на вътрешните работи. В това писмо Пастухов изрично пише: „Стоя на разположението Ви. Обаче да Ви бъде известно, че никакви закани или страшни планове не ще ме поколебаят, или отклонят от избраният път, от когото и да излизат те. В служба на народа и убежденията си съм решен да изпълня дълга си до последно издихание, готов винаги да изпия поднесената чаша до дъно”. Човекът, който в кърджалийските дружбашки времена можеше да каже на всесилния Райко Даскалов тия думи, не е ни безволен, ни боязлив.

Лица от чуждите политически среди — изброявам и имена: Коста Списаревски, Христо Силянов, покойният проф. Милев, за да не говоря за по прононсирани партизани — са оспорвали лично пред мене правото ни да разполагаме с името, волята и интелекта на Кръстю Пастухов. „Той не принадлежи само вам, казваха ми те, а на България! Вие него не може да поставите в ограниченията на вашия устав, а трябва да му дадете свободата да застане начело на цялото опозиционно движение, за да се избави страната от днешния режим”.

И ако такова беше обаянието около личността на Кръстю Пастухова през дружбашко време и ако всички стрели на дружбашите бяха насочени против личността на Пастухова, както и против в. „Епоха”, то пита се: с какво може да се обясни поведението, което е държал г. Димо Казасов, както това се вижда от дневника му, и против в[естни]к „Епоха”, и против Пастухов? Имаме ли работа с един ексцентрик, завистник, или с едно оръдие на чужда кауза, носена от лица, които за своите цели са искали да се освободят от един могъщ и силен съперник и противник, какъвто беше в момента Кръстю Пастухов. Появяването на Александър Цанкова начело на акцията може до известна степен да обясни поведението на Димо Казасов. Димо Казасов е приел против собствената си партпя да бъде оръдие на Цанков.

Защо Кръстю Пастухов се отнасяше подозрително към Александър Цанков? Връзките на Александър Цанков с двореца бяха известни. Александър Цанков имал в двореца на Бориса един свой баджанак — Буреш, градинар или управител на Ботаническата градина в двореца, и чрез него са връзките на Цанков с цар Бориса. Естествено е, че на Александър Цанков мъчно можеше да се доверява, какво той действува открито и обществено, без каквито и да е ангажименти към двореца и монархизма.

Как можеше и трябваше ли Кръстю Пастухов да сложи своя капитал на хазартната карта на един честолюбец като Цанкова, за да засили само неговото влияние пред цар Бориса с маневрата, че може да вземе и владее дори личности като Кръстю Пастухова. И Кръстю Пастухов, добре схващайки това, обяснимо е когато на Цанкова, вместо сериозен отговор му е разказал само приказката за “Повдигни ме, чичо”.

 

АУДИЕНЦИЯТА В ДВОРЕЦА

Аудиенцията в двореца, която трябваше да стане между 17 септември и 22 същи 1922 г., е представена на стр. 51 и 53 в брошурата на Казасов като един комичен водевил, едва ли не измислен и съчинен лично от мене. Казасов се оплаква, че аз съм го бил омагьосал с разни фантасмагории и политически вдъхновения за събития, които щели да стават на 22 септември, т. е. че комунисти и дружбаши щели да нападнат София и да я разсипят. Същият твърди, че му съм говорил пред сладкарница „Охрид” за пристигането в София на Бонч Бруевич, близък сътрудник на Троцки, за да ръководи общата акция на правителството с комунистите. Пак същия Казасов твърди, че аз съм бил поддържал (?) че при тия условия на нашата партия се налагало да вземе участие в един общ блоков кабинет!!!

Чисто и просто може да се каже, че Димо Казасов, на стр. 50 и 51 и 53 е насъбрал много измислици и много неверности.

През онова време действително имаше слух за предстояще нападение на София, но дали за тоя слух Димо Казасов на мене е казал или аз на него, това сега мъчно може да се помни. Също тъй е вярно, че през това време Бруевич е бил тук, в София. Тогава дружбашите оспорваха тоя факт, но след време се доказа, че писаното в. “Епоха” за въпросния Бруевич бе вярно.

Любопитно е тълкуванието, което дава Димо Казасов на тия съобщения през онова време. Той ме обвинява, че аз съм ги бил измислил с цел да го подготвя да бъде съгласен в Централния комитет за отиването на Пастухова в двореца. Аз никога не съм се считал такъв фокусник, че да мога да влияя с магия дори на хора от породата на Казасова, който по дневника си се вижда, че е достатъчно хитър, за да не попада на такава мрежа. На Казасова, обаче, е било необходимо да ме наклевети и между другото да опорочи и самата мисъл за аудиенцията в двореца, която аудиенция не стана само благодарение на това, че Кръстю Пастухов е твърде много чувствителен, дисциплиниран и крепко предан на партията си, та не се съгласи по взето решение с едно обикновено болшинство да отиде в двореца, а напротив той лично поиска в Централния комитет на 22 септември тоя въпрос за аудиенцията да бъде решен единодушно, иначе никъде няма да отива. Лоши коментарии и престъпни извъртвания прави Казасов, като твърди, че аудиенцията е поискана от Кръстю Пастухов.

Кръстю Пастухов не е просил аудиенция в двореца. Той чрез разни лица е бил канен многократно да се срещне с цар Бориса, не само на 18 септември, не само на 22 септември, но и през ноември и през декември. Дори дружбашите, както това на мене лично го призна Недялко Атанасов, председател тогава на Народното събрание, бяха убедени, че Кръстю Пастухов е ходил на няколко пъти на аудиенция в двореца.

Разбира се, това не бе истина, и както Пастухов, така и аз уверявахме дружбашите — депутати, че подобно нещо няма. И ако дружбашите можаха да бъдат убедени, че цар Борис действително е канил и дори приел Пастухова на аудиенция. Удивително е, че Димо Казасов не вярва да има такава покана, и я счита измислена от хората на „Епоха”. Това остава за негова сметка, защото в тоя пункт Димо Казасов е само верен на себе си и на всички ония деяния, за които той дава доказателства тъй изобилно в дневника си.

 

ВЪРХА НА ЗЛОБА

Доколко е дребнава и безгранична злобата на Димо Казасов не само към Пастухова, към „Епоха”, но и към мене, за това последно доказателство той е дал на стр. 53 от своя дневник. Там той пише: “Надали друг повече от Чешмеджиева има заслуги за издигането на Стамболийски. Той отиваше дотам да му пише дори уводни статии в „Земледелско знаме”. За тия статии Чешмеджиев направи самопризнание в Народното събрание. И то след като ученикът му Александър Стамболийски възпя в Камарата (28 октомври 1922 г.) „светата цепеница” със следните думи: „Най-после 17 септември създаде истинската конституция. Изправи я, измъкна я из под пепелището, из под краката на тези, които са я газили, вдигна конституцията и каза: „Ето конституцията, нея ще гледате”.

Защо е написал Димо Казасов тия думи в дневника си на 10 март 1923 г.? Преди всичко няма спор върху това, че Григор Чешмеджиев е имал отношения с Александър Стамболийски преди войната и след нея до 5 октомври 1919 г., т.е. тия връзки са съществували дотогава, докогато и партията имаше връзки със Земледелския съюз и със Стамболийски. Вярно е, че Григор Чешмеджиев може да има известни заслуги в издигането на Стамболийски. Вярно е, че Григор Чешмеджиев написа манифеста на 30 август 1915 г., който се издаде от нашата партия и от земледелците. Вярно е, че Григор Чешмеджиев е написал една уводна статия във в. „Земледелско знаме” против волята на Стамболийски и в негово отсъствие, но тая статия е написана през юли месец 1915 г. с едничката цел да се публично ангажира Земледелският съюз с една решителна акция за осуетяване войната, която готвеше тогава правителството на д-р Радославов.

Но след като партията скъса със Земледелския съюз и със Стамболийски, Григор Чешмеджиев не е имал абсолютно никакви отношения със земледелците, със Съюза им и още по-малко е могъл да пише статии в „Земледелско знаме”! Като е така, удивително до омерзение е твърдението на Димо Казасов, че Григор Чешмеджиев е писал уводни статии в „Земледелско знаме”, и то след като ученикът му Александър Стамболийски възпял в Камарата светата цепеница. Чудя се и не мога да си обясня и в тоя момент за какво му е трябвала тая долна и плоска клевета на Димо Казасов?? За да ме ужили ли? И то по такъв недостоен ли начин?

Може би, Димо Казасов иска да внуши на света, че аз съм такъв долен подлец, че след като започна да излиза в. „Епоха” на 24 юни 1922 г., и след като поведохме в „Епоха” една жестока и енергична кампания против дружбашкия режим, аз мога да отида и да пиша статии в „Земледелско знаме”! И наистина, ако аз бих бил способен за един момент на такава низост и мерзост, аз действително нямам право на съществуване — ни обществено, ни физическо. Но — ако се намери долен клеветник, който да ми припише такава мерзост, то и тоя клеветник няма право на обществено съществувание.

Клеветата на Димо Казасов става толкова по-отвратителна, като се има предвид всичко онова, което аз до това време, 28 октомври 1922 г., бях написал против дружбашите. И особено след като бях отправил, предизвикан от вече покойния Александър Стамболийски, направилото някога силно впечатление мое писмо. Това писмо бе отговор на Александър Стамболийски, който като министър-председател написа един адрес до мене като стар негов приятел, в който адрес той се оплакваше за тежката и жестока борба, която сме подели в „Епоха”, и особено аз лично, против него. В своя адрес той апелираше към нашите стари връзки и познанство и искаше аз да го разбера в неговите действия, че той бил останал такъв, какъвто съм го познавал през 1915 г., когато заедно с него бяхме на една линия в борбата против Радославовия режим. На неговия адрес в „Епоха”, както Кръстю Пастухов, така и аз, отговорихме с няколко статии, които, ако бих имал място тук да процитирам, ще се види какъв страшен обвинителен акт против дружбашкото управление сме написали своевременно в разгара на най-тежките и сериозни борби, които се водеха тогава. Аз ще се огранича да цитирам само няколко извадки от моето публично писмо до Александър Стамболийски, печатано в бр. 52 и 53 на в. „Епоха” на 24 и 25 август 1922 г.:

“... Аз дълго се колебах да тровя ли душата си с мизериите на подлото настояще, което живеем и на което безсрамния творец сте Вие, заедно с една клика от изменници и предатели на земледелска България, от чието име нахълтахте във всички области на живота, за да внесете вред, в нови форми, по-просташки и по-цинични, същото разтление, поквара, грабеж и нечистота, които съществуваха и по-рано, до войната и след войната. Кълна се във всичките идеи, на които някога си служил и ти, че с отвращение следя цялата политика на земледелското правителство и че дори се въздържам да не роптая, да негодувам както заслужава.

… И ако и в мене пламти и гняв и съм готов дори да мисля и допусна всичко за тебе, което се носи от ляво и дясно, за политически убийства, за грабежи, за обогатяване. за разврат, то е, защото в твоето лице аз виждам човека, който заприщи пътя на развитието към демокрация, като обезглави Земледелческия съюз и постави голямото туловище на тая организация за пиедестал на разни пройдохи, пришълци от всички стари партии и най-корумпираните елементи на съюза, за да безчинствуват, грабят и плячкосват страната.

Нима си толкова сляп, та не виждаш какво става в страната? Нима си толкова глух, та не чуваш, какво се говори на хиляди езици? Нима си обезумял, та не схващаш, в каква гнила и гнусна атмосфера се движат и близки и далечни, и големи и малки величия, които те окръжават?

… Нито аз съм Брут, нито ти си Цезар. „Идите” на Марта не ще ги доживееш, за да направят от политическия мъртвец един светия и мъченик. Нашият живот, с напластените традиции на робството, създава атмосферата за падание и колкото повече някой бърза и нависоко се вдига, толкова по-жестоко пада. А у нас всички бързат да се вдигат, да станат велики и безсмъртни!

И тая малка България с нищожната си култура и бай Ганювска цивилизация е арена на великани без величие, на даровитости без таланти, на политици без политически разум, на водачи без народът да ги следва. Шум и шарлатания, мошеничество, и безсъвестност, обществено безчувствие и класическа безотговорност — ето характеристиката на българските политически условия.

И затова на нашата обществена повърхност изпъква мръсната пяна, а онова, което се е родило с честна кръв и чувство за скромност, то потъва, задушено в низините на живота, за да изпъкнат манияци, шарлатани и мошеници, и всички ония типове, които нашата най-нова хроника на живота е зарегистрирала като строители на гнилия дом. наречен България.

… Защо се оправдаваш? Аз не съм искал да те обвинявам. Слаб съм, за да те спася, а твоята защита е излишна. Цялата крепост на властта те пази и неизчислими легиони от верни и доверени лица те окръжават.

Нима са по-слаби от мене, та си поискал да се защищаваш? Явно е, че си озлобен, защото си засегнат на болни места. Там, където са потъмнелите пунктове в човешката съвест, която все си остава от време на време да припарва на човека, когато си спомня за миналото, за приятелите и вижда, че всичката прелест на живота е помрачена и е останало само едно позорно и жалко настояще, покрито с мантията на суетните и преходни величия.

Ти не си от вчера, нито от днес, ти си достатъчно хитър и своеобразно предвидлив, ти чувствуваш смъртната пустота на безидейността и инстинктивно, дори несъзнателно ти желаеш не ореола на властника, но на мъченика и бореца защото все пак вторият има дълбок жизнен и човешки смисъл. Великият кръст на неволята и страданието за идея, тъй чужди на всички наши великани, наредени по важните и централни места на българската мъничка трапеза, ти е била някога приятно удобен и носен с удоволствие и увлечение.

Тоя кръст, който осветява животното човек и го превръща в човек-борец, е паднал от раменете ти отдавна и ти бързо литна нагоре по старата стълба, по която са вървели всички слуги на Фердинанда. Ти стигна горе и видя купища от кости на повалените, засъхнала кръв и в главата си усвои две-три формули, които ние ти дадохме! Идеите и някои закони, дадохме ги ние, широките социалисти, без да сме власт, а като опозиция! Вие ги усвоихте, но ги приложихте тъй ужасно и варварски, тъй изнудвачески и користно, че ние сме потърсени от собствените си идеи.

Е добре, ние сме и сега за тия свети идеи и в тяхно име трябва да ги браним от всички, които им бяха противници, че дори от тебе и твоите сателити, които ги изкористиха и опозориха.

… И нека ти призная, че аз съм готов да се примиря с фактите на насилие през изборите, макар че твоите околийски началници и мене не пощадиха и ти се оплаках от Станимака с възгласа: „Фердинанд го няма, кого да виня за безобразията на властта?” И дори да ги извиня със суровите наши нрави, но алчността, незаконото обогатяване и грабежите — те никога няма да ти бъдат извинени и опростени. Ако онова, което се говори и пише и за тебе лично, е само в една стотна част истина, то ти си загубен и провален за вечни времена!

Ти имаш един излишен повод да скъсаш с властта: казваш, че си уморен. Оттегли се навреме, за да не се провалиш окончателно, особено ако има частица истина в твоите клетви, че си чист и напразно клеветен. За чистата човешка съвест властта е угризение, а в ужасните времена като днешните, властта е нажежен кръст за ония, които имат чувство на отговорност и желание да станат жертва за общото добро. Твоите приятели са против тебе, те се повече боят, отколкото да те уважават и обичат, а твоите политически противници са изгубили тон за отношение към тебе. Пита се, какъв министър-председател си ти?

… Българският работен народ рано или късно ще се пробуди и ще познае своите приятели и дейци. В деня на тая пробуда, вълната, която ще се вдигне из неговата среда, ще очисти всички нечистотии, които от 40 години се трупат, и тая вълна ще се спре на светлите позиции от 19 година, на които вие забихте фалшиво знаме, за да ги предадете. До тоя ден, щом имате кураж да управлявате, колкото по-мъчително иде денят на пробудата, толкова по-грозен ще удари часът на разплатата. Горко Ви, ако бъдете на най-високото място в деня на народното вълнение!...”

Да, така пишех аз през 1922 г. право в очите на всесилния Стамболийски, тъй продължих да пиша до 9 юни. Смело ли е то — нека читателите отговарят. Правдиво ли е то — нека читателите се произнесат. Тъй продължаваме да пишем и след 9 юни: насилието и днес продължава, корупцията не е пресъхнала в своите извори, същностите си остават, а имената са сменени! Та нима е важно дали бе вчера дружбащина или е днес цанковщина? Но аз се удивлявам, че на тая цанковщина един от верните й съратници, Димо Казасов, е посмял така ужасно да ме клевети, че съм писал уводни статии в „Земледелско знаме”, след като Александър Стамболийски възпял светата цепеница! Нима цитираното от мене писмо не е един вик на негодувание против тая долня клевета? Нима цялото течение на в. „Епоха”, което просветеният читател знае, не е един протест срещу това злобно обвинение? Нима моето интерниране и спирането на в. „Епоха” са малки доказателства за това, какво бях аз в дружбашко време, за да може един — как да го нарека—герой или пигмей, Бог знае по какви съображения, да хвърля подозрение и да ме клевети?!

 

Глава IV

ОКО ЗА ОКО

Ние имахме достатъчно основание да бъдем настроени отмъстително кьм дружбашите. На цял свят е известно, че те спряха в. „Епоха” по един много брутален начин, разгониха целия редакционен персонал и интернираха лично мене в Ески Джумая. Всичко това бе свързано с големи нравствени терзания, както и материални загуби. И при все това, след падането на дружбашите, ние не искахме да проявим чувството на злоба и на мъст, тъй естествено, особено в страни с малка култура като нашата. Опитахме се дори, доколкото силите ни позволяваха и колкото бе възможно при създадените тежки условия, след 9 юни да бъдем в защита на всички, които не по надлежния ред и не чрез съдебната власт бяха съдени и наказвани.

В общото убеждение на всички читатели, които са следили в. „Епоха”, е, че ние не сме дали ни най-малък повод да се мисли, че по отношение на падналите на 9 юни властници сме проявили чувството на мъст. Ако това е така, и ние по-надолу ще го докажем, то пита се с каква цел в своята брошура Димо Казасов на стр. 149 ни приписва, че ние във в. “Епоха” сме проповядвали око за око и зъб за зъб — мъст към политическите врагове? Кое е дало повод да отправя такова тежко обвинение против нас и “Епоха”?

Той цитира едно антрефиле в „Епоха” от 25 юни 1923 г. със заглавие: „Пускат ги!” И от това антрефиле заключава, че ние сме проповядвали око за око и зъб за зъб. Какво има в това антрефиле? Има това, че обществото гледало, чудело се и в желанието да не пречи, мълчало, затаявало в душата си голямо негодувание за това, на което е свидетел! Може ли от това антрефиле да се заключи, че ние проповядваме мъст? Преди всичко от самото заглавие „Пускат ги!” — поставено в кавички, читателят трябва да разбере смисъла на антрефилето. И Димо Казасов не е от ония, който не може да чете. Независимо от това, Димо Казасов, ако иска да бъде що годе добросъвестен, трябва да тълкува писанията на своя противник не изолирано, а в свръзка. Той трябваше да прочете в брой 266 на „Епоха” от 16 юни 1923 год. 10 дни по-рано, друго едно антрефиле със заглавие: „По-малко мъст и злоба”!

В него дословно читателя чете: „Ония, които най-много бяха изплашени от режима на Стамболийски и бяха скрили всичкото си човешко достойнство и чест зад маската на подлото смирение — днес с най-голяма злоба и злост викат против провалените дружбаши и опитват тъпия си кураж като над безвредни зверове. Те храчат по улиците беззащитни арестанти и ругаят в лицето вързаните бивши властници (Вестниците бяха изнесли, че когато падналия министър Дупаринов водили от гара София до V участък из публиката някои го ругали и храчели,... Вестниците бяха изнесли, че когато падналия министър Дупаринов водили от гара София до V участък из публиката някои го ругали и храчели,...). Това е долна черта и проявление на грубо животинство”.

Същият Димо Казасов трябваше да прочете броя от 26 юни 1923 год. № 274, гдето в отзива „Селската маса” изрично пишем: „Към искрените и коректно държащите се земледелци, органите на властта трябва да се държат добре и в кръга на закона. Не само това. трябва да не се позволяват на никого, особено на старите вълци от старите партии, да не се издевателстват над тях, да не ги оскърбяват и ожесточават.

По цялата страна трябва да се разнесе общия вик за закон и свобода, за право и ред, за да се закрепят веднаж за винаги ония традиции на конституционно и парламентарно управление, без които не може да се направи нито стъпка напред”.

А в брой 277 от 29 юни 1923 год. пишем: „Ако 9 юни се създаде, за да се даде възможност на хиени и чакали отново да се ширят из нашата страна, той ще бъде скоро помрачен”

Трябва ли повече да цитираме, за да докажем, колко не само безпредметно, но и явно клеветничество е твърдението на Димо Казасов, че във в. „Епоха” сме проповядвали „око за око и зъб за зъб”.

Не за да се похвалим, а за да изповядваме една истина, трябва да процитираме и още един пасаж из нашите писания във в[естни]к „Епоха” за тъй наречените „Безвестно изчезнали”. Когато хората не смееха дори на ухо да приказват, пак във в[естни]к „Епоха” се намери кураж първа да пише по тоя опасен въпрос. Ето що пишем в брой 297 от 24 юли 1923 год.

„Бягат ли, или се пущат да бягат разните арестувани лица — това говори в единия или другия случай за недостатъчно изпълнение на службата, за да не кажем лошо и престъпно игнориране правилата и реда в участъците и затвора.

Напоследък се изнасят в пресата няколко факта за „избягали” арестанти. Това на всеки случай говори крайно зле за създадения нов ред и обръщаме внимание на респективните органи да направят всичко, за да се спре това избягване от затворите и особено от V участък и другите затвори, създадени след 9 юни...

Една мисъл трябва да стане надвластна във всички среди: всичко да си отива по законния ред и от думата на правосъдието да останат всички доволни. Тежка или лека ще бъде тая дума, но на правосъдната власт да бъде тя...

Всичко друго, което се върши вън и мимо правосъдните органи било за облекчение, било за влошаване съдбата на арестуваните лица — е от лукавия, а неговите изкушения не се знае кога и къде ще спрат...”

Разбира ли се що казваме под думата „изкушение” и от „лукаваго”?

Щом всичко това е така, какво е било намерението на Димо Казасов — да ни обвинява и клевети? Може би той гони една по-далечна цел. Той се бои да не би тъй наречените омразни „епохари” утре да се сближат отново със земледелците и иска още от сега, види се, в името на самостоятелна класова борба. (О, лицемерение! Ти нямаш край!) на която той се явява разпален и сигурно „сърдечен” проповедник, да ги предупреди да не бързат да вървят в съюз с хора, които са „искали” тяхното изтребление. Тази цел ако гони Димо Казасов, той може да я постигне. И нека я постигне.

Дали партията ще изгуби от това, ако ние бъдем представени като убийци на селския народ, а Димо Казасов като чист и невинен гълъб във всички попълзновения и действия на сговора — това бъдащето ще покаже. Ние обаче сме със спокойна съвест и нямаме нужда нито да се оправдаваме с това, което сме вършили, нито да прибягваме до изопачавания и клевети, за да защитим една своя ясна позиция: ние нямаме пропаднала кауза, за да отстъпваме така, както действува Димо Казасов.

 

ЗА БОЙКОТА НА КАМАРАТА.

С какви намерения искахме ние през 1923 г. след 22 април да се бойкотира дружбашкото Народно събрание, не е сега важно да изнасяме. Интересно е обаче, че Димо Казасов в своята брошура прави голям капитал от тоя въпрос и той прави това не толкова от съображение да изясни въпроса: може ли да се бойкотира по начало Народно събрание и съгласно ли е това със социалистическата тактика. Него в момента, когато се противопостави на нашия лозунг за бойкот на дружбашката камара, интересуваше по-скоро желанието му да очертае в лицето на в. „Народ” един фронт против „Епоха” и особено против Кръстю Пастухов. Ние изяснихме по-горе защо му бе това нужно. Сега, ако се повръщаме отново на въпроса, то е за да подчертаем още веднаж мисълта си, че Димо Казасов, не по принципиални съображения е въстанал срещу лозунга ни за бойкот, а по съображения от лично естество, наложени му поради връзките му с Александър Цанков. Защото ако принципиални съображения бяха му продиктували това, той би трябвало още в края на февруари 1923 год. да вземеше строго и определено поведение против идеята за бойкота.

Ние още в брой 204 на „Епоха” от 28 февруари 1923 г. в уводна статия изрично пишем: „Устоите на разума са разрушени, Бесни глави в луда страна Юдинско хоро играят. Заради това се нанася удар върху пропорционалната система, която до сега даваше що годе удовлетворително представителство на опозицията в парламента, каквито и да са били насилията върху избирателя. И тази позиция днес е срината.

„И ние задаваме въпрос: в отсъствието на що-годе изборни гаранции, ще има ли някаква смисъл участието в изборната борба? Бойкот или участие в изборите — ето тежкия въпрос, който заслужава внимание. Идеята за бойкотиране на изборите, нова за нашия живот, заслужава да бъде обмислена от опозицията и решена в един или друг смисъл. Шаблонното участие в една изборна машинация не е най-доброто”. Прочие ясно е, че два месеци по-рано, ние подхвърляме идеята за бойкот на изборите и сме последователни като след 2 месеца повдигаме въпроса за бойкота и на камарата.

Защо Димо Казасов в края на февруари не повдигна във в. „Народ” въпрос против идеята за бойкот? Отговорът може да бъде само един — защото тогава не му бе нужно да покрусва „централни личности”, да въстава против „Епоха” и да подготвя една нова атмосфера, необходима му за да издигне нови „централни личности” в лицето на Цанковци и тям подобни! Така че не принципиални съображения са движили Димо Казасов по въпроса за бойкотиране на камарата, а съображения от чисто лично естество.

Заслужава да спомена, че нашия лозунг за бойкот на камарата не се посрещна добре и в правителствените тогава редове. Правителствените вестници „Земледелско знаме” и др. се нахвърлиха с ожесточение против „Епоха”. Дори един от тях, след статията на Казасов в. „Народ” започна да интригува и със злорадство да твърди, че в. „Народ” е против „Епоха”, че дори и Кръстю Пастухов е против Григор Чешмеджиев, тъй като идеята за бойкота била на последния. За мене тогава остана впечатление, че правителството на Стамболийски доби доста кураж и реши да спре в. „Епоха” както и да интернира редакцията му, тъкмо и поради тия писания на Казасова.

 

Глава V.

БЕЗТАКТНОСТ ИЛИ НЕЩО ДРУГО?

В своя дневник Димо Казасов се е спрял на два пъти да говори по тъй нареченото съдействие, което щели да дадат автономистите в готвения преврат.

Ето един парлив въпрос. Ние сме удивени от тая постъпка на Казасова и не можем да се начудим, дали той от желание да изнесе истината или от липса на всякакво чувство на тактичност е заговорил по тоя въпрос. Ако това, което той пише в своя дневник на стр. 60, 61 и 65 е истина, остава да се чудим на ума, предвидливостта, такта и държавническата способност на г. Ал. Цанков.

Никой общественик, който е свързал съдбата си със съдбата на нашата злочеста страна, няма право при тая международна натегнатост в нашите отношения към велики и малки държави, да рискува чрез революционната организация на Македонските мъченици да разрешава чисто наши вътрешни въпроси. Самата мисъл е едно престъпление против държавната сигурност при днешното положение на България създадено след Ньойския договор.

Ако е истина това, което твърди Казасов, че Ал. Цанков бил пращал запасния подполковник Рачев да се среща с тогова или оногова от македонските дейци, то това говори, че Ал. Цанков, и когато е подготовлявал заговора и днес когато управлява страната, е лишен от елементарните условия да бъде държавник и управник. Ако ли пък всичко това което разказва Димо Казасов са само рокамболни писания на един празен ум, който съчинителствува каквото му хрумне, то ние сме удивени, как не е могъл Ал. Цанков да прецени своевременно Димо Казасов, а го е привлякъл към своя антураж. И особено сме учудени, понеже г. Ал. Цанков в свои публични речи, за да уязви неприятни нему видни социалдемократи, се бе изразил не еднократно, че в нашата партия признава за държавник само Димо Казасов! Изглежда по всичко, че и държавническата способност, и тактичността на Димо Казасов е такава, каквато и тая на г. Цанкова. И нищо удивително няма в това, когато гърнето като се търкулнало, намерило си е захлупака.


Глава VI

ПОДГОТОВКА НА ПРЕВРАТА

От брошурата на Казасова не можахме да разберем в какво собствено се състоя тъй наречената подготовка на преврата. В брошурата никъде нищо не е посочено, как се е подготвила конспирацията и в що собствено се е изразила тя. И тъй като, сам автора се ограничава да не пише нищо по военната акция, би трябвало да се заключи, че в същност, освен една военна акция нищо не е имало на 8 срещу 9 юни и по-рано за подготовка и извършване на преврата.

Ако е въпрос за една психологическа подготовка на преврата, т. е. за създаването на едно състояние в гражданството да възприеме и посрещне акта на 9 юни като необходим, то тая подготовка е извършена твърде добре от цялата преса, която през дружбашкия режим водеше решителна и активна опозиционна борба и в такъв случай, ние епохарите, както ни нарича автора на брошурата, бихме могли и имаме право да си препишем значителни заслуги.

От това гледище и лично Димо Казасов би трябвало да бъде особено доволен и благодарен на „Епоха”. Тъй като общото съзнание на цялото общество, което следеше борбите през дружбашко време, бе, че „Епоха” е играла и игра една голяма роль за дискредитирането режима на дружбашите, естествено е да се чака и от Димо Казасов да бъде в хармония с това общо съзнание. Странно прочие звучат на много места из брошурата му тирадите, които са насочени против „Епоха” и които издават у него една необяснима неприязън, както към вестника, така и към неговите ръководители.

Не можем да не споменем, за да се види какво значение е имала „Епоха” през дружбашкия режим едни думи на бившия министър на войната Муравиев, който в интимен кръг като арестант в Централния затвор се изказал за „Епоха” така: “Аз съм бил властник и зная що значи да четеш в. „Епоха” като властник. Ако я четеш преди обед, не можеш да обядваш; ако я четеш след обед, храната не може да се смеле. Тя е един вестник, който не дава спокойствие и мир на властниците, чиито имена попадат в колоните й!”

Ако проследим от месец август 1922 г. до 8 май 1923 г. — денят, когато дружбашите спряха „Епоха” всичките статии които са писани в нея, ще се види какво значение са играли тия статии за психологическата подготовка, т. е. за създаване опозиционна атмосфера, пригодна за преврата. Останалият опозиционен печат канерваше — държеше исо — на „Епоха”. Всичко каквото е изнесено за дружбашите през самия режим, което после мина и през съдилищата в страната, след падането им, на първо място е изнесено от в. „Епоха”. Най-ожесточената полемика от правителственият печат се водеше против „Епоха”. По това време редактор на в. „Народ” беше Димо Казасов, а Петко Величков — втори редактор. Аз си спомням думите на втория редактор: „Много остро пишете във в. „Епоха”, ще донесете някоя пакост и на нас”.

За да се види какво е направила „Епоха” за обществената подготовка на 9 юни, ще си позволим само няколко цитати.

В брой 123 от 20 ноември 1922 год. в уводна статия е написано: „Днешното правителство в момента, когато се чувствува най-силно, може да се удави във вълната на анархията, която му подготовляват неговите коварни съюзници комунистите, а може и да осъмне и пред един преврат, който безумен по начало, да добие изглед на единствено необходим разумен модус за поставяне край на печалното положение и начало на новите тежнения и илюзии. В кой път? Къде? Мислили някой?”

След 2 дни на 22 ноември, в брой 125 е дадена уводна статия: „Нова организация за борба”. Тази статия биде препечатана на следния ден с моят подпис във в. „Мир” изцяло. Няма да я цитирам цялата, но ще направя от нея извадки. Ето ги:

„Блокът се опитва да се бори. Той се мъчи да не напусне базата на легалната борба и със средствата, които му дават законите, да създаде атмосфера за провалянето властвуващата дружбащина. Ще смогне ли блокът да остане здрава сила, продължавайки да стои на легална почва и няма ли самото правителство отново да намери повод и да го атакува до разнебитване? Къде ще са в такъв случай упорните пунктове на опозиционния блок и в името на кои и какви големи обществени задачи ще бъде в състояние да вдигне на крак всички тия стотици хиляди гласове, които при референдума е събрал в села и градове, за да облекчи съдбата на своите първи хора, които изнемогват в V участък? Борба на думи, борба с бюлетини, борба с печат, е борба изгодна и удобна, но за нормални времена, за други условия, с други лица и организации, но не и с правителство каквото е днешното, което на своето знаме е привързало цепеницата и в своята борба не се церемони да упражни насилието, терора и дори политическите убийства, ако се укажат необходими за целта!

Блокът е неудобен за новата борба. Той не е в състояние да дава жертви и по-важно, не е способен да изисква и налага жертви, които може да ги наложи или доброволно даде само една обществена организация, която има повече идейни стимули и повече нравствен престиж. Такава организация не са в състояние да създадат, ни днес, ни утре блокираните партии. Подобна организация надхвърля идейните рамки, в които живее и се бори сегашния блок. Тая нова организация се формира наглед бавно. Нейните баталиони са не многобройни, но стъпките, които ще направи към завоюването на обществените институции, ще имат ехо в сърдцето на голямото множество недоволен и страдащ народ”.

Ясно ли е, за какво става дума?

На 6 декември в брой 136, по повод на Кюстендилските събития, ние пишем: „Тревожни дни и тягостни събития, които за нещастие на страната настъпиха неочаквано скоро и в трясъка на едно безумие, което с еднаква сила се проявяваше и отгоре и отдолу в една ожесточена атмосфера на кипящи страсти, бушуващи злоби и проповеди за мъст. Ние своевременно и за Търновските събития бяхме вдигнали високо глас на предупреждение и към правителството и към блокираните партии. Нашето предупреждение не се чу. Сега и за Кюстендилските събития предупредихме и зовяхме към трезвост и предвидливост за запазвание реда в страната и нейния престиж в чужбина И в двата случая гласът ни остава без ехо. И сега, в този момент, още не е изгубено всичко, ако в двете страни има достатъчно съзнателно отнасяне към интересите на страната да се тури край на терора и насилието. Една преоформена власт с участието и на нови представители в нея, да се яви като фактор на доверие и туряне ред в настъпилите хаос и метежи.

Старото правителство в своя състав мъчно може да удържи положението, освен с бруталност, жестокост и кръв — но и ново правителство, резултат на конспиративни попълзновения ще бъде фатално за бъдащето на страната. Има ли разум който да намери златната и спасителна среда?”

Вижда се, че в тази статия, озаглавена „Пред хаос и кърви” ние споменаваме и за ужасите, които създаваше земледелското правителство и за готвещия се в мрака заговор, на който обаче също така не давахме голямо доверие. Дори сме пророкували, че ще бъде фатален за бъдащето на страната.

На 17 декември, брой 146 на „Епоха”, ние пишем: „Насилието и терора трябва да се заменят със силата на закона и върховенството на Парламента, излязъл като резултат на едни свободни избори. Но за да се постигне тази велика задача, бъдащето на България ни налага да се върви към нея постепенно и със сигурни стъпки. Идеята за насилни промени, рисковани преврати, правителство чрез насилия и диктатори — всичко това носи подкопаване основите на демокрацията, убиване авторитета на държавата и хвърляне страната в бездната на рисковете и неизвестността”.

Ясно е, че в “Епоха” ние следим всичко и държим пулса на събитията.

В брой 153 от 26 декември „Епоха” пише статия „Къде вървим из мрака”: „В заседанието на 24 того в неделя, при липса на кворум, Бог знае защо дружбашите гласуваха закони. Любопитно бе да се гледа колко смутен изглеждаще Райко Даскалов, когато комунистите го укоряваха за насилията, станали над комунистите в някои места. Още по-любопитно бе, когато при мълчанието на министрите, Тодор Луканов и д-р Сакаров се заканваха със самозащита, т. е. с нелегална борба. Но най-любопитно бе, когато Луканов заяви, че имало някаква тайна организация „Кубрат”, която съществувала някъде в България. Това сякаш не направи на Райко Даскалов впечатление. Възможно е той да има сведения за подобна организация. На всеки случай комунистите имат или трябва да имат нещо знайно за тази организация, щом са узнали името й. Може би сега след Врангела, комунистите ще извадят на сцената някой „Кубрат” или пък тоя „Кубрат” действително съществува, движи се из мрака и готви изненади? Бедна България! Слънчевия ден те гледа потънала в мизерия, насилия и срам! Нима тъмната нощ ще ти донесе желаното спасение?”

Ние бихме могли да продължим до безконечност цитатите из „Епоха”. Тя беше живото ехо на всичко що ставаше през дружбашкия режим в страната, и всякога нейния предупредителен глас кънтеше и на ляво и на дясно, и на горе и надолу, за да вразумява и да предотвратява насилията и нещастията. И тук-таме споменатите изрази за нелегално действие, за конспирации, за бунтове повече сочеха на страшното отчаяние, което обхващаше всички опозиционни кръгове и даваше едни далечни надежди на ония, които все още имаха жар в душата си да не се отчайват, да бдят, да трептят и да чакат изгряването на един нов ден!

Можеше ли това, което го съзнаваха всички, да го не съзнават Димо Казасов и неговите съучастници и обяснимо ли е следователно онова поведение, което в дневника си държи Димо Казасов спрямо „Епоха”? Само в един случай то е обяснимо, ако се приеме, че той е бил окончателно решил в душата си да скъса и с партия и с идейни борби и да се хвърли в неизвестността, повлечен от авантюристи, които на обществените борби гледат като на спорт, или са предварително застраховани, като оръдия на здрави места...


Глава VII

ПАРТИЯ И КОНСПИРАЦИЯ.

Във всички страни с конституционно и парламентарно управление, партии съществуват по силата на основни закони и черпят всичката си жизнена мощ в осветеното общо избирателно право. Проявлението на политическите партии е трояко: в печата и политическите събрания; в общини, окръжия държава — чрез избирателната бюлетина; и чрез поемане властта, когато добият болшинство при изборите.

Първия начин на проявление — чрез публични събрания и печата е осветено право и на най-маловажните групи. По-значителните групи се проявяват, макар и в опозиция, в общинските и окръжни съвети, както и в парламента, а на власт една партия се превръща в целия държавен апарат, на който дава живот за удовлетворение на идеите, които са вълнували партията, когато е била в опозиция.

В никоя партия в конституционна страна, с общо и равно избирателно право, не е позволено да има нелегални апарати. Изключения от това правило се опитаха да направят руските болшевики като пожелаха на свързаните с Третия интернационал групи да наложат тъй наречения нелегален апарат за евентуално бунтарско действие.

Социалната демокрация във всички страни отхвърля с всичката своя мощ идеята за нелегалния апарат. Следователно, като общо задължение на всяка социалистическа партия и на всички нейни членове е, нито да възприемат идеята за нелегално действие, нито да се обвързват в нелегални организации. Никаква висока цел, нито идея от най-висше естество не е в състояние за социалдемократа да отмени това основно негово задължение. За онзи, който е влязъл доброволно, по съвест и убеждение в социалистическа партия, нито на момент не може да има колебание да избира между социалистическата партия и нелегалната организация. Или е социалист и следователно легален, или става нелегален и не е социалист.

Трябва да се направи разлика, между съчувствието, което може да изразява от случай на случай социалист към една нелегална организация, ако нейните действия не са от естество да покрусят общото разбиране на партията, както и да засегнат понятието за елементарен морал, който трябва да има и човекът и социалистът. В никой случай не би могло да се насърчи или изрази съчувствие към действие на нелегална организация, което по своите последици носи опустошение и смърт. Може подвижникът на една акция да се движи от каквито ще високи идеи, щом средствата му са престъпни и резултатите от тях гибелни за обществения ред и морал, той, не може да очаква съчувствието на социалдемократа.

В света великото учение на социализма носи, ще донесе и трябва да донесе за съзнанието на масите идеята за един нов морал, който отрича съществующите престъпни средства: насилието, измамата, убийствата, атентатите и въобще всичко, което посяга на човешкия живот. Социалната демокрация във всички страни е считала и счита че масовите движения намират винаги един строго легален път за достигане на поставените цели. Отсрочванията към целта, които могат да настъпят поради бруталността и насилието на господствующите слоеве, не са тъй фатални за съдбата на движението, за да се прибегне до метежи и въстания. И дори ако тия метежи и въстания биха избухнали спонтанно и мимо волята на социалната демокрация, последната има един дълг да се намеси с цел да канализира движението, да го отклони от опропастителни пътища и да го насочи по-скоро с културни средства към целта. Тук в тия случаи рекогносцировката към организации, които се готвят за нелегално действие, е допустимо за социалдемократа. Разузнаванията, които би имал той, могат да му обслужат за неговата обществена борба, да я направи в известни моменти по-интензивна с цел да привлече стоящето вън от нелегалните организации общество към себе си. И в последния момент, когато нелегалната организация би се хвърлила в действие, да се яви партията като обществена организация, за да измести нелегалния апарат и в разбуненото време да задържи обществото от увлечения и анархия.

Ако партията е била готова за действие, и не е била изненадана от събитията и особено, ако не е била поставена чрез една измяна и предателство пред свършени факти, тя с по-голям такт ще разреши обществената задача на момента и ще успее да самозапази и себе си и обществото от лоши насоки и увлечения. Най-зле би се постъпило, ако би се намерил в средата на партията някой, който да е изменил на нейното основно верую, защото би й отнел морала да се яви със своите обществени средства, за да улови и завладее момента.

Изненаданата партия може да бъде вътрешно разколебана, моралът й принижен и да се окаже негодна да действува за своите цели и задачи и с това вместо да се постигне желаното успокояване на обществото, разколебано от нелегалното действие, ще се изпусне момента и всичко би потекло към анархия и хаос.

Обикновено явление е, след преврати и конспирации да се явяват анархистически проявления. В преврата на 9 юни безспорно нашата партия биде изненадана и, макар психологически подготвена да посрещне един преврат, който свали дружбашката тирания, фактът, че участваше социалист в новия кабинет внесе смут в душите на всички партийни хора. Тоя смут в по-малки или в по-големи размери на места съществува и до днес. Брошурата на Димо Казасов, та и тая която пиша, са доказателства за наличния смут в редовете на нашата партия.

* * *

Димо Казасов се опитва да се самозащити и прибягва да цитира нашия учител Карл Кауцки, какво е писал за “аналогични” случаи в своята книга „Пролетарската революция и нейната програма”. Тоя цитат е следния: „Безсмислено би било да се води борба за самата демокрация със средствата на демокрацията. С мирни средства демокрацията не може да бъде нито извоювана, нито защитявана против един насилнически режим. Това много пъти е бивало изпущано из предвид”. Мисълта на Кауцки е права. Действително е безсмислено да се води борба за самата демокрация със средствата на демокрацията. Но за да се схване добре мисълта на Кауцки трябва да се подчертае, че той говори за борба със средствата на демокрацията, която борба трябва да се води там, гдето има начало на демокрация, а там гдето няма никаква демокрация в смисъл на какви годе конституционни гаранции — там естествено е, че са неприложими средствата на демокрацията. Един насилнически режим не може всякога да бъде свален със средствата на демокрацията. Ако тази мисъл е вярна, може ли от това да се заключи, че всеки насилнически режим трябва да бъде свален с конспирация?

До такова заключение мъчно може да се доде, следвайки мисълта на Карл Кауцки. И най-после, ако ще трябва да се улови особения нюанс в мисълта на Кауцки, може ли да се счита, че тъкмо един царски или военен преврат е пригодно средство за насаждане на демокрация? А безспорно е, че 9 юни бе един военен преврат. В това ни убеждава самата брошура на Димо Казасов. В това ни убеждават и всички факти, които са изнесени до сега. В това ни убеждава и самия военен министър г. генерал Вълков със своите изявления пред чуждестранните кореспонденти, особено пред кореспондента на „Нойе Фрайе Пресе”.

Ние искаме по-скоро да намерим в мисълта на Кауцки друг нюанс, а не този който фалшиво намира Димо Казасов. Кауцки говори за масови движения, и тия масови движения са средствата, с които са си послужили да завоюват позиции за защита на свои интереси, безразлично, дали тия средства са точно в духът и буквата на средствата на демокрацията, все пак обаче са средства исторически признати като свършени факти, понеже са употребени от масови движения в техния ход за свобода и блага. За да стане по-ясно това което искаме да кажем, нека подчертаем, че каквото се завоюва от конспиратори, винаги се запазва за тях самите, а каквото се извоюва от масите, безогледно на средствата, стига организирано тия маси да са вървели към своята цел — то е завоювано за самите маси. След 9 юни всичко това, което стана, показва истинността на горния възглед и го доказва тъй ясно, че го виждат вече и слепите.

* * *

Димо Казасов, за да оправдае своето участие в кабинета на Цанков, заявява на стр. 153 от брошурата си, че министерския пост не го интересувал и че в такива важни исторически моменти той считал под достойнство на събитията — да прави сметки, дали от една партия ще се вземат един, два или три поста. Нам се вижда невероятна тази аргументация на Димо Казасов. Той сам лично на стр. 36 от брошурата си говори, че Ал. Цанков му открил, кои лица щели да бъдат привлечени за политическа подготовка на преврата и между тия лица споменава за Петър Тодоров — сегашния финансов министър. На стр. 58 от своята брошура —, той проявява особени грижи, щото Петър Тодоров, който бил в провинцията, непременно да се призове, за да бъде тук за деня на преврата. Ако Петър Тодоров е един конспиратор, дали е той в провинцията, или е в София, действието му е определено и където и да се намери, ще трябва да изпълни длъжността си, като удари камбаната за преврата. Но Петър Тодоров, както и Димо Казасов не са били конспиратори в оня смисъл на думата, какъвто обикновено подразбираме, а са били повече кандидати за министри и за това Димо Казасов прави въпрос на стр. 58 от брошурата си и настоява пред Цанкова непременно Петър Тодоров да бъде тук в нощта срещу 9 юни, когато ще се гласи листата на министрите. Било му вероятно неудобно, ако той социалист участвува в кабинета, а пък едничкия радикал в тоя кабинет случайно изостане някъде в провинцията и друг някой заеме министерския пост. Вижда се следователно, че не за пръв път, както твърди Казасов в брошурата си, на 8 срещу 9 юни е ставало дума за министерски постове, а въпроса за тези министерски постове е бил дебатиран и по-рано. За това е доказателство тревогата му на стр. 58 от брошурата му за радикалът Петър Тодоров.

Също тъй е парадоксално твърдението на Димо Казасов, че било безразлично един или няколко са постовете, които ще вземе дадена партия. Често характера на даден кабинет се определя от хората, които участвуват вътре. И не е все едно, какво е болшинството и с какви идеи са повечето министри в кабинета. Може би, ако след преврата на 9 юни в Министерския съвет имаше други политически лица, числящи се към политически партии с крепко верую в демокрацията, колкото и да бяха тежки условията след 9 юни, все по-други биха били резултатите от деветоюнското управление до днес. Ако би могло да се приеме противното, явява се почти безсмислена всяка политическа борба, която е насочена да завоюва повече резултати в смисъл на представители в общини, окръжия, Парламент и в Министерския съвет.

* * *

Истина ли е, че партията ни била единодушна и че само по върховете имала спор по въпроса за участието на Казасов в преврата и кабинета Цанков? Тоя въпрос се налага с необходимост и по него ще трябва да спрем вниманието на читателя. На стр. 163 Казасов твърди, че партията била единодушна и че по върховете имало само спор. За върховете, че са се отнесли отрицателно към действията на Казасова и той признава. Ние за разяснение и обяснение поведението на ЦК по въпроса печатаме следния протокол държан още на 10 юни, веднага след преврата. Ето извадки от тоя протокол:

 

ПРОТОКОЛ № 21.

От заседанието отсъствуват др., др. Чешмеджиев, Казасов и Джидров.

Дневен ред: преврата на 9 юни, нашата партия и положението.

Др. Д. Нейков съобщава, че от справката която е направил между членовете на Ц[ентралния] комитет — никой не е знаел за участието на др. Казасов в преврата и за ангажирането на партията в управлението. Изглежда, че само Ас. Цанков е знаял.

Вчера на 9 т. м. имаше едно осведомително заседание, на което др. Казасов даде кратки сведения за преврата, за неговото участие и за че той е министър на железниците, пощите и телеграфите.

Централният комитет трябва да вземе бързо становище по въпроса за нашето участие в управление, за да избави партията от смут и спор.

Др. П. Величков: превратът носи регрес. Той подхранва националистическите и шовинистически елементи. Д. Казасов е нарушил най-грубо партийната дисциплина. Но след като се счетем с фактическото положение, трябва да видим какво да правим. Да се събера представителите на професионалните организации и да им се дадат директиви за действие.

Др. Хар. Христов: Ние не можем да не одобрим преврата. Той събори един опасен тиранически режим. Д. Казасов извърши не само нарушение на дисциплината, но цяло предателство на партията. И за това му деяние, ако имаше смъртно наказание в нашия устав, аз не бих се поколебал да искам да му го наложат. Но с този въпрос не можем сега да се занимаваме. Да вземем мерки за засилване на партийното и синдикално движение.

Др. Ас. Цанков: Личното участие на Д. Казасов в преврата и правителството е формално нарушение на партийната дисциплина. Обаче при механизма на работата това беше необходимо. Превратът крие опасностите да стане регресивен, но той още не е такъв. Стоящите на чело хора не можем таксува като реакционери. Има на лице всички данни кабинетът да тръгне на ляво. Професионалните съюзи да се свикат само от секретаря, който да им даде директиви за действие.

Др. Кр. Пастухов: Убеден съм, че в кабинета ще надвие десницата. Нашата длъжност е обаче да си създаваме левица — като се сближим с ония елементи в обществото, напр. със земледелците за обща борба, за да не дадем възможност на отлива от земледелците да отиде при комунистите или при десницата. Най-главното: да издигнем лозунги за действие — обнова на живота, нова власт и нейните носители кои могат да бъдат.

Ние създадохме психологическата подготовка за преврата и промяната. Чрез нашата борба в печата, Парламента и събрания, ние най-много компрометирахме злодейската власт на Стамболийски.

Начина на участието на Казасов в преврата и в управлението е скандален. Той не е трябвало да свързва своето лично дело с партията. Въпросът е за бъдаще разискване.

ЦК не взе решение.

Секретаря. (подп.) Д. Нейков.

 

Казасов твърди, че в конгреса през февруари 1924 год. той няколко пъти си е давал оставката, но конгреса не му я приел. Това негово твърдение е далеч от истината. Конгреса не се въобще занимаваше с приемане и с даване оставки Той разреши принципиално въпроса и решението му бе недвусмислено и категорично: да се скъса с властта. Имаше действително една малка група в конгреса, която искаше още да се маневрира. Израз на тази група имаше и в ЦК. Някой от членовете искаха да тълкуват резолюцията на конгреса граматически какво се разбирало реконструкция на кабинета и дали резолюцията не могла да се тълкува, че била за реконструкция в кабинета. Обаче ЦК в своето болшинство не позволи да се прави „граматическо” тълкувание и остана верен на резолюцията на конгреса и веднага бе наложено на Димо Казасов да си поднесе оставката. Двамата партийни секретари Нейков и Лулчев се явиха пред министър-председателя Цанков и му заявиха, че Казасов е в оставка. След това заявление Казасов поднесе писмено своята оставка.

От 16 февруари 1924 г., когато напуснахме властта, и до ден днешен партията заживя с духа на борец против властта на Демократическия сговор и против всички проявления на новата диктатура. Не е тайна за никого, че някои от другарите, които бяха да не се напусне бързо властта, останаха с други усещания и настроения към Демократическия сговор и тия другари и до днес не са се достатъчно помирили със създаденото положение в партията.

Не е преувеличено ако се каже, че брошурите и на Черноокова, и на Асен Цанкова, особено тая на Димо Казасова са едно последно опитване да се заличат тежките спомени от участието във властта, като се насочи партията да мисли в друго направление и може би да се явят като „спасители” в партията ония, които със своето поведение внесоха дух на смущение в нейните редове.

Брошурата на Димо Казасов е едно ехо на добри спомени лично за него от участие във властта, но за партията тия спомени не са тъй приятни и за това и ехото не ще бъде приятно за нея. Който би останал доволен от това скверно ехо, е загубил свръзки с партията и е станал чужд на великите борби за освобождението на труда и за тържеството на социализма.

Твърде много лицемерие, в каквото и сам се обвинява, има в оплакването на Димо Казасов, че бил станал жертва на омраза без мярка и на обвинения без съвест. — (стр. 152 от брошурата) Той иска да бъде оправдан, да му се не дири абсолютно никаква сметка, защото цели 8 месеца като бил министър, той бил такъв като мандатьор на партията и следователно не той е отговорен, а партията. Така ли е в същност?

За ония, които знаят при какви условия на 9 юни ЦК и други видни партийни дейци бяха принудени да не осъдят публично веднага Димо Казасов, за тях е ясно че той съвсем не е бил някакъв партиен мандатьор, че партията не го е упълномощила да бъде министър в кабинета на Цанков, но само се е помирила с едно създадено положение, като пред свършен факт. Мъчно можеше и едва ли, спокойно гледано, трябваше още на 9 юни сутринта Партийния върховен съд да издаде един осъдителен вердикт и да каже: „Димо Казасов! Ти конспиратор, ти изменник, ти предател, ти нарушител и престъпник на партийната дисциплина — ти си вън от партията!” Подобно решение във времената, които тогава се преживяваха — съдбоносни и тежки, щеше да бъде едно неблагоразумие, каквото не би могло лесно да се оправдае.

Когато сега още по-подробно искаме да се изясним, защо трябваше да бъде благоразумен ЦК, а след 2 седмици и Висшия партиен съвет, трябва да забележим, че и ЦК, и Висшия партиен съвет бяха под ефекта на едно заблуждение, което изкуственно бе поддържано от целия кабинет, че той е временен или както някои го наричаха патраулен и като такъв скоро изцяло ще си върви и затова не трябва и много да се пресилва и бърза! Когато по-късно, през юли и август, започнаха настояванията от страна на членове на ЦК, по-скоро да се изясни въпроса за нашето участие в кабинета на Цанков, тогава и Димо Казасов и Асен Цанков, който тоже беше член на ЦК, заеха една опозиция, на заплашвания, които не е удобно да изнасяме във всичките им подробности по съображения, които читателя ще разбере. Ако би могло да се напечати подробната и обширна оставка на члена на ЦК Хараламби Христов, биха станали ясни и известни много подробности. Аз се твърде много колебаех да туря ли като приложение на настоящата брошура тази интересна оставка на Хараламби Христов.

Някъде Маркс бе казал, че държава, нация и жена често подлежат на изнасилване. Ние бихме прибавили към смисълта на Маркса, че това се отнася често и за една партия. Внезапността, с която стана акта на 9 юни мъчно можеше да създаде условия за партията веднага да се опомни. Времената бяха тревожни, бунтовете на селяните в Пазарджишко, в Провадийско, във Варненско, в Шуменско, Поповско, Гор[но]оряховско, Стражишко, къде по-силни, къде по-слаби, създаваха една психология на замълчаване и примирение. Опасно бе да се внесе разкол в новото управление на държавата, едва още започнало своя нов живот и толкова повече, опасно ако тоя разкол додеше от страна на социалдемократи. Ако при такова положение ДимоКазасов и не само той, но всеки друг намери възможност да парализира волята на партията, да изнасили нейните свети традиции, да наруши повеления на устава и на основни положения, той много мъчно може да се оправдае, ако има капка съвест в него, с обстоятелството, че партията е претърпяла при тия условия това изнасилване. В такъв случай всеки престъпник, който изнасили и убие би могъл да каже: „да си се пазил, защо си се изоставил на убийство и изнасилване”? Обаче, нито по човешки, нито по юридически, нито по каквито и да е закони, такова оправдание за престъпника не съществува и законите го съдят.

При това партията бе принудена и по свои чисто вътрешни съображения, спокойно и обмисляйки всяко свое действие да маневрира, за да не би да изпита участта на останалите политически партии: народняци, демократи и радикали, които претърпяха едно страшно крушение след деветоюнския преврат. И може да се каже, че вследствие на това опитно маневриране, партията успя да се освободи от властта, макар и късно, но запазила формално и фактически своето единство, когато всички други партийни групи се разстроиха.

Тоя резултат — партийното единство, не се дължи обаче, на никой друг, а на тъй наречените омразни епохари, които успяха да освободят партията от опеката на Сговора, но не са успели да освободят само Казасовци, които още духовно са в плен на Сговора. Впрочем и това ще стане скоро!

 

Глава VII

ЗАДАЧИТЕ НА „ЕПОХА”.

След кризата, която преживя Социалистическата партия през 1920 година с излизането на всички, които се бяха настроили към болшевизма, в социалистическото движение се бе създало настроение на парализия. Колкото усилия и да правихме, за да си пробием влияние в работническите среди в градовете и в земледелските среди в селата, нашите усилия не се увенчаха с успехи. Сякаш една огромна скала се бе препречила в пътя на нашето движение и спираше усилията ни да отиваме напред.

В селата агитацията на земледелските дружби, подпомогнати и от земледелската власт, увличаше всички селяни под знамето на Земледелския съюз. Каквито групи или групички в селата оставаха незасегнати от дружбашката агитация, те се увличаха подир комунистите на първо място, подир опозиционния блок на второ място и само твърде малко запазени, по-интелигентни и с културни настроения селяни, оставаха верни на социалистическата метода.

В градовете, демагогската и бунтарска агитация на комунистите, правеше силни завоевания в работническите среди, особено в ония от тях, които бяха изоставени без всякаква просвета, поради настъпилите събития през войната и след войната. Нашата проповед за постепенно подобрение положението на работниците с всекидневни придобития не се посрещаше с открито сърце от работничеството. Увлекателната и пропита доста с шарлатански приьоми агитация на комунистическите вождове за бързо и крайно разрешение на тежките въпроси на живота, се поглъщаше от непросветените работници и поради това и ония от работническите кадри, които бяха по-дълго школувани в социализма, се подхлъзнаха и отидоха в Комунистическата партия. Тия школувани бивши социалдемократи, предпочетоха да бъдат дейци в една партия на масово движение, отколкото да останат верни на изпитаните и сигурни социалистически методи.

Така създаденото положение, което се характеризираше с голямата сила на комунистите в градовете и на земледелците в селата, естествено не можеше да бъде благоприятно за социалистическата агитация и се отразяваше зле върху живота на самата Социалдемократическа партия. Един тежък и убийствен гнет непрекъснато измъчваше съзнанието на социалистическите дейци. Гръмливите успехи на комунисти и дружбаши по села и градове създаваха дълбоко разочарование в социалистическите кадри.

Пред нашата партия стоеше една тясна ивица: от едната страна дружбаши и комунисти, от другата страна буржоазния блок. В тая тясна ивица, в края на 1921 г. и в началото на 1922 г. стоеше нашата партия с нейния Централен комитет и Парламентарна фракция. Аз си спомням, каква мъка изпитвахме в Парламентарната фракция и в Централния комитет. Дори, да си направя едно признание. Аз често разсъждавах: защо да ни обвиняват, че сме „буржоазни оръдия” и „предатели” на работническото движение? Не следва ли ние да се разформируваме като политическа партия и да чакаме живота да разбие стремежите и попълзновенията на комунистическите и земледелски водачи, за да се открие един нов терен за плодотворна социалистическа агитация и пропаганда и да се насочат в прав път работническите маси по-крепко по-здраво ориентирани към социализма. Макар и измъчвани от вътрешни тревоги, ние не забравихме нашата длъжност и в Народното събрание и вън от него да посочваме безумията на земледелските и комунистически водачи и да им сочим утрешните дни, които ще им донесат изненади и разочарования.

И по това време, когато се измъчвахме от създаденото положение Кр. Пастухов и аз решихме да започнем в. „Епоха”. Ние чувствувахме мъката и тежестта на предприятието, но не виждахме друг начин, за да може да се създаде един идеен, културен, политически резерв, който, когато наближи момента да се ударят двете враждующи сили, комунисти и дружбаши от една страна и Блокът от друга — да се яви тоя политически резерв готов за действие и да каже на комунистическо-дружбашката стихия — стига разрушения, а на опозиционния буржоазен блок — стига стремежи към старите управления, стига реакция!

Още в брой 11 на „Епоха” от 7 юли 1922 г. писахме уводна статия със заглавие „Две идеи”, „Едната идея е, че в развитието на Европа към господството на широките народни маси под знака на една нова икономическа и политическа уредба, която да отстрани от управлението хищническия характер на империализма и неговите носители, мъчно постижими ще останат всички планове за облекчение съдбата на победените народи. Жреците на стария свят могат да говорят пищните фрази на демокрацията, но няма, да минат никога от думите към делата, освен, когато станат излишни и негодни за представители на великите нации и когато новите вождове на последните изпъкнат на историческата сцена с новите идеи и знамена на взаимно разбиране на народите и уреждане техните отношения без войни и без сътресения.

Тия вождове вече се очертават в живота на европейските народи. Другата идея е, че светът няма тъй бързо да мине от днешното състояние към желаното — по някакво чудо, защото историята не е отбелязала чудеса. Великата трагедия, която преживява Русия и страшните нейни страдания са красноречиво доказателство, че всеки скок в историята е фатален и смъртоносен. Животът, с всичките негови проявления върви по пътя на еволюцията и всеки, който се опита да игнорира нейните закони, ще бъде или реакционер ако задържа живота, или разрушител утопист, ако се мъчи да го изнасили”.

Нашата идея за политическия резерв изрично е изразена и подчертана в брой 13 от 9 юли 1922 г. В уводна статия под заглавие „Скверни времена”, „Епоха” пише: “Едно правителство на анархията и политическото безумие терзае страната с необяснимо нахалство и дръзновеност, която граничи с лудост. То не се церемони с никого в тая нещастна земя, където за разумния и трезвен ободрителен зов няма отзив, а за всички представители на реакцията и анархията еднакво се намира почва. Политиката на днешното правителство, което е скъсало с всеки разум и обявило война на ума, интелекта и здравия смисъл в страната, изостря обществените борби и ще ги доведе до крайности, които ще закопаят независимостта на България особено като се знае с какви чувства и апетити са изпълнени нашите съседи. Комунистическите водачи и техните последователи, които, за да не се изгубят и пръснат, се държат винаги под революционна пара. Тягостните и престъпни изявления на Стамболийски и неговите прислужници че властта с кръв са я взели и с кръв ще я отстъпят, идат само да помрачат и тъй тъмната атмосфера на борбите у нас и да допринесат за създаването на почва за съзаклятия, заговори и нелегални действия в утрешните дни къде ще отидем по тоя тъжен път? Какви сетнини може да очакват България, колко неволи и страдания ни носят утрешните дни!” (И по надолу): „И двата блока, единият на анархията, другият на реакцията, хвърлени в люта борба ще донесат пълното разнебитване на страната. Която сила и да надделее ще бъде за зло и за бедствие на страната. Време е да се подготви един могъщ резерв на обществени сили, който в решителните дни да спъне реакцията, нейните попълзновения да спре ходът на живота и да пресуши изворите на мътните анархистически води, които подриват основите на културата и цивилизацията в България. Без тоя резерв, ние сме изгубени като народ и държава. И ако за него, за тоя резерв няма условия да се създаде, да бъде усилен и поставен по-скоро в действие, времената, които преживяваме са действително скверни”.

Така пишехме ние ни 1922 г. и тъкмо за образуването на тоя политически резерв се създаде в. „Епоха”. За поясно конкретизиране състава на политическия резерв и за задачите на същия, ние пишем в бр. 23 на „Епоха” от 23 юли 1922 г. статия озаглавена „Нови етапи в борбата”, дето изрично и дословно се пише следното: „професори, основни и класни учители, вчера обявиха своя общ фронт в името на културата, служебния стабилитет и автономия на българското образователно дело. Не ще закъснеят — близките дни ще донесат това - да се явят на същия фронт може би изцяло, може би донякъде присъединени и останалите държавни служители: железничари, телеграфо-пощенци и други обществени служители, съдиите, санитарните, финансовите чиновници и пр. Целият този фронт ще трябва да понесе едно друго знаме, не знамето на Блока, ще трябва да вдигне други лозунги, не лозунгите на старите партии. И постепенно ще се образува и трябва да се образува новия фронт, който не може да бъде атакуван като кожодерски, черен и пр. В тоя фронт са отдавна новите обществени течения, които ще образуват масива на по-друга обществена борба: за реформи, коренни преобразования и насочване нашия живот към живота на западните демокрации”.

Когато в „Епоха” се развиваха гореспоменатите идеи и се пледираше каузата за създаване на нов политически резерв, който да бъде против буржоазния блок и против анархистически настроените дружбаши и комунисти, тогава ние бяхме атакувани със сила и ожесточение и от двете страни. Блоковият печат ни обвиняваше, че ние пречим на борбата, подхваната от блока и по тоя начин задържаме земледелското правителство на власт. Комунистите и дружбашите пък ни обвиняваха, че чрез атакуване на техните позиции, ние ставаме съдружници на „черния блок” и подпомагаме борбата на последния за тържеството на блокарите и кожодерите. Ние посрещахме спокойно атаката и от двете страни и се мъчехме, изпълнявайки своя дълг да изясняваме все повече и повече задачата си, поставена ясно и недвусмислено в пълен контакт с партията ни, за да се постигне заедно с всички ония обществени сили в професионалните съюзи, които по-близо или по-далече насочват своята борба, ведно с борбата на Социалната демокрация.

Мъчнотиите не ни напущаха, Напротив, с всеки ден те се усилваха. Но времената бяха не само тежки, но и достойни за личен подвиг, и за лични жертви. И може би, в борбата с дружбашкия режим, ние не бихме се толкова много увлекли, ако буржоазния блок не бе имал фаталната участ, която преживя през търновските събития, когато демонстрацията му бе осуетена, водачите му арестувани и някои от тях се спасиха като прехвърлиха Дунава и забягнаха в чужбина.

Блокът, след катастрофата в Търново се почувствува смъртно ранен. С арестуването на шефовете му — обезглавен. И по-нататък усилията, които правеха блокарите повече бяха механически и не се отличаваха нито с ефект, нито с въодушевление. Естествено бе, без да го искаме ние това, то си стана: “Епоха” пое общата задача на цялата опозиционна борба и от 17 септември нататък до 8 май, когато тя бе спряна, най-силният и най-остроопозиционният вестник по общо признание през дружбашкия режим беше „Епоха”.

 

ОМРАЗАТА КЪМ В. „ЕПОХА”.

До излизане брошурата „В тъмнините на заговора”, ние имахме впечатление, че Димо Казасов се отнася враждебно към в. „Епоха” от 9 юни насам. И ако някой бе ни казал, че неговата вражда и омраза към „Епоха” датират от по-рано, мъчно можехме да повярваме и приемем това. Но сега, когато е пред очите ни неговата брошура, когото прочетохме всички ония места, в които той споменава за “Епоха”, ние виждаме и се убеждаваме, че враждата му датира още преди 9 юни — удивително е и необяснимо това поведение към в. „Епоха”. Когато целият опозиционен печат през дружбашко време с удоволствие цитираше в. „Епоха”; когато във всички опозиционно настроени обществени среди тя, се четеше с наслада и с ентусиазъм; когато и във военните кръгове на действующи и запасни офицери в. „Епоха” се посрещаше с чувство на гордост за смелия, решителния и бойния тон, който тя държеше против дружбашкото правителство, тогава пита се с какво може да се обясни враждата на Д. Казасов против в. „Епоха”?

Ние си спомняме в един Висш партиен съвет когато Георги Чернооков с настървение говореше за поведението на “Епоха” след 9 юни, апострофиран от мене, същия Чернооков, каза дословно така: „И аз и всеки честен човек с удивление и със свалена шапка трябва да говорим за „Епоха” и за нейната борба през дружбашкия режим”. Питам се отново с какво да обясня тая чудна вражда на Д. Казасов против „Епоха” още от дружбашко време. Аз измъчвайки се да намеря обяснение за поведението и омразата на Казасов към „Епоха”, допущайки, че всичко човешко у него не е заличено, готов съм да приема че до 9 юни той не е мразил в. „Епоха” и че ония пасажи в неговия дневник, в които пише против „Епоха”, макар и по време отнесени преди 9 юни, в същност са писани след тая дата.

Не бих желал да допусна друго обяснение, защото всеки друг начин на изясняване враждата му към „Епоха” ще го отрече абсолютно и като общественик и като човек и като бивш социалдемократ.


Глава VІІІ.

В НОЩТА СРЕЩУ 9 ЮНИ

Аз съм изкушен и срещам в своя път да разкрия истината, която ме вълнува, вечният дух, който се нарича Сатана. И искам да го питам, какво знае той за нощта срещу 9 юни.

Сатаната: В мойте дневници, тая дата е отбелязана само с три въпросителни. Зад едната аз виждам волята на един цар. Зад втората виждам дисциплината на една армия Зад третата — девет безлични имена.

Ти нищо не ми каза, о вечен дух. Аз пак те питам: кажи ми, имаше ли подвиг и чий бе той? Имаше ли дълг и как се той изпълни? Имаше ли дело и с каква цел се то извърши?

Аз не искам на всичко да ти отговоря, защото съм изкушение. В малката земя, в която ти живееш по-добре е да се ласкаят пигмеите с подвиг, да се залъгват с идеята за дълг и да се кичат с мантията на делото до тогава, до когато има верующи и низши духом, за които всяко видание и сянка може да мине за величие. Вие имахте един поет — нима името му е толкова важно? Не е ли по-важна мисълта, която е изваял той в тия чиличени стихове:

„Изменници проклети —

Които всекидневно си вийте гърбовете!

Да би могъл сред вази, сред рабската ви сган

Чакал — за лъв да мине,

Пигмей — за великан.”

Дивни сатана, ти все повече правиш да се заключват моите вежди и да потъмнява погледа ми. Ти откриваш ли ми истината или ме заблуждаваш?

(Пауза).

Сатаната: Имаше един немирник с духа на Ахасфер. Той живееше в голямо немско царство, гонен и преследван от всички. За глума някои го бяха кръстили Хайне. И за да отговори на своите врагове, той бе измислил легендата за Тюрлютютю. Живял бил Тюрлютютю — мъничък, дребничък, едва аршин и два рупа. Изходил всички циркове по всички велики столици в света. Завързал бил, поради своите циркови фокуси и игри връзки с велики хора, пълководци, дипломати и царе и дори станал бил приятел и на великия Наполеон.

Но минало много време и малкия циркаджия в една задушлива и влажна стаичка при един голям цирк, свит и изоставен от всички, преживявал своите последни дни. И посетил го Ахасферът Хайне, за да види как минава горкия и прочутия някога Тюрлютютю. Оплакал се горчиво бедният Тюрлютютю, че е изоставен от всички и гине осамотен, тъй както гинат всички ... великани!

„И аз ще умра — ридаещ изрекъл бедният Тюрлютютю, тъй както загина в самотност моят велик приятел Наполеон”. Тогава Хайне, клатейки меланхолно глава отвърнал на ридаещия Тюрлютютю:

„Да, бедний Тюрлютютю, великият Наполеон, като великан умре между джуджета, а ти джудже ще умреш между великани”.

— Какво да мисля, какво да разбера и какво да кажа на тия, които ме питат, о Сатана?!

* * *

На ул. “Стефан Караджа”, към 10 часа се събрали съзаклятници. Най-важната им работа била да напишат указ за уволнение на стария кабинет и за назначение на нов кабинет. Те назначили себе си министри.

Втора най-важна работа им била да поведат спор, дали да освободят от затвора бившите министри, арестувани в Шумен и в Сливен. И водили дълго спор, докато най-после тоя въпрос изоставили за друго време.

Третата им важна работа била да обсъдят един въпрос, който им бил задал един от събраните: „Какво ще правим, ако царят се противопостави на нашето дело и откаже да подпише указите за промяната?” Въпросът бил поставен ребром и неговото обхождане било невъзможно. Тоя въпрос бил особено деликатен за военните, които го посрещнали с напрегнат интерес.. Но ... часът клонял към фаталния момент на действието — 3 часа след полунощ. Главният военен щаб с часовник в ръка следял едва забележимото движение на стрелките. Само 15 минути останали. Трепнали тогава всички. Нямало нито време, нито охота за разискване. Мислите на всички били отправени към казармите, дето в тоя момент офицерството трескаво се готвело да пристъпи към съдбоносното действие и на тежкия въпрос, дори фаталния въпрос: „какво да правят, ако царят се противопостави”, събралите се съзаклятници без много противоречия единодушно заключили и решили: „Жребият е хвърлен, пътят е избран! Връщане назад няма!” И всички казали: „През всички препятствия, смело към целта!”

Тогава всички станали, стиснали си ръцете с горещи пожелания, угасили лампите и в мълчание всички останали. И авторът „В тъмнините на заговора” се пита: „тежък кошмар ли или жива действителност е всичко това?” Лампите щели за миг да светнат и пак да изгаснат. И пак угаснали лампите и всички прилепнали сгорещени чела о хладните прозорци. Нищо се не виждало; вън мъртва тишина, ни шум, ни звук, дълги мъчителни минути. Стопили се от напрежение, чакали и мълчали. А вън хората на дълга, на дисциплината, ония, които знаят как се сигурно действува и как се безстрашно мре, вече завоювават участъците, арестуват бившите министри: спокойни, тихи мълчаливи, сурови, като самата съдба. Тях ги води чувството на дълга, схванало ги е тъй силно, тъй могъщо, че не им дава да мислят — те само действуват. За тях няма лампи, нито да угасват, нито да светват, за тях няма неизвестност, за тях няма дълги мъчителни минути. За тях има само една дълбока и една жива работа.

За тях генерал Лазаров казва; „Господа, България е спасена чрез самоотвержеността на своята армия. Дано занапред Бог пощади за винаги армията от тежката обязаност да сваля и качва правителства”. Когато тия тежки и парливи думи са прозвучали в „тъмнините на заговора”, тогава се е изрекъл най-тежкия укор срещу цивилните лица, участвували в тъй наречения заговор.

Трима от назначените министри се отправят за Враня, при цар Борис. В студената утринна тишина два автомобила застават на ул. “Стефан Караджа”. Един бодър и строен гвардейски ескадрон стои около тях.

Кого те чакат? Може би ще арестуват заговорниците? Не! Излизат Цанков, Смилов и авторът на „В тъмнините на заговора”. Те се качват на автомобилите, един взвод се хвърля галоп пред автомобилите. Друг взвод следва в галоп след автомобилите. Цариградското шосе е изпълнено с конски тропот, автомобили шумят и конница лети. Затваряш си очите, съзерцаваш величествената картина и облажаваш тия, които вършат съзаклятия в такава помпозност и с такава театралност!

Пристигат във Враня. Управител на двореца, адютанти, младата княгиня Надежда — всички са в движение и дирят изпогубилият се в парка млад цар. Приказка от 1001 нощ! Като амазонка се възкачва на пъргав кон младата княгиня и препуска из алеите. Тя ще догони младият цар и ще му внуши волята на българският народ! А може би царят отдавна е съгласен с тая воля. Тогава, защо е трябвало да плашат някого с прогласяване на република! А може би това е само, за да има някаква драматичност в действието, сюрпризи, повече жестове и повече ефект. Най-после младият цар е намерен. Той е обсъждал тъкмо 4 часа положението и след като е особено недоволен, че страшните конспиратори са опразнили съдържанието на неговата царска власт, той се съгласява да изслуша думите на новия министър-председател, който му заявява: „Жребият е хвърлен и ние ще си изпълним задачата и дългът си без Вас; последствията ще понесе династията”.

Младият цар е в трагично безпокойство и с поглед дири намесата на ... Димо Казасов! Но, последният е упорит и мълчи. Царят повторно отправя въпросителен поглед към ... Д. Казасов! И най-после за трети път царят се обръща към него и последният се смилява и му отговаря: „Ваше Величество, на мене едва ли остава нещо да кажа след казаното от г. Цанков. Аз социалистът заедно с неционал-либерала, с когото в миналото и в настоящето са ни делили и ни делят непреодолими препятствия, се явяваме един до друг пред Вас, за да Ви кажем, че друг изход от тоя, който е вече избран и намерен няма”.

В тоя момент Цанков изважда приготвените укази от джоба си, слага ги на масата и ... Царят все мълчи. Мълчат и тримата министри. Най-сетне Царят казал: „Бог да ни е на помощ”. Взел писалката и подписал.

Отново конски тропот и шум от автомобили, препускане по Цариградското шосе и спиране пред Министерството на войната.

Всичко е свършено благополучно в нощта срещу 9 юни.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

От нашето изложение, надеем се, читателят се е убедил:

1. Че превратът на 9 юни се извърши само със съгласието на цар Бориса и с решителното, дисциплинирано и енергично участие на войската.

2. Че тъй наречените цивилни съзаклятници не са успели нито да направят каква-годе обществена подготовка на преврата, нито да създадат едно правилно насочване на обществените тежнения към една нова от национално гледище задача. Напротив, че те са се явили като съучастници и помагачи в едно дело, което са възприели като оръдия, а не като самостоятелни дейци.

3. Че тъкмо защото тия цивилни съучастници не са имали своя собствена идея за реализиране чрез преврата, те въпреки всички декларации и декламации против тиранията на Александра Стамболийски и за въдворяване нов ред и демокрация в страната, похабиха всичко онова, което можеше да се очаква от преврата на 9 юни. Сам Д. Казасов на стр. 147 от своята брошура се опитва да оправдае лошите резултати от 9 юни като хвърли вината върху обществените сили, които се указали некадърни да отстранят наслоените с години недъзи и да изградят един истински парламентарен и демократически режим. И той се мъчи да снеме отговорността от авторите на 9 юни, тъй като те били акушери и не носили отговорност за пороците на отрочето, което се е родило при тяхното акушерство. В тия старания на Д. Казасов има и преиначаване и желание да се замъгли истината. В същност, акушер на 9 юни беше изключително войската, а отрочето „с всичките му пороци”, което се роди бе кабинетът Цанков. И действително мъчно можем да хвърлим вината на акушерът, който си изпълни добре своята задача, но акушерът ако няма никаква вина, не може същото да се каже за отрочето, новия кабинет, който се роди на 9 юни.

Ако искаха цивилните съучастници в преврата на 9 юни да не носят никаква отговорност, те трябваше да счетат своята задача свършена веднага след самия преврат. И тогава действително и те можеше да си преписват заслугата, че са били акушери и да търсят отговорностите в пороците на отрочето, родено на 9 юни. Но днес, две години след преврата, отрокът, който се роди тогава в лицето на кабинета Цанков, усили съществуващето зло в страната и създаде много излишни тревоги, вълнения и събития, които скъпо коствуват и на държава и на народ. Всичко се направи от 9 юни до днес от кабинета Цанков, за да се омаловажи жеста на 9 юни, да се помрачи той като светла дата и да се постави цял народ днес в ново изпитание и пак да се питат, както през юни 1913 г.: има ли кой сега да ни спаси?

4. От нашето изложение читателят също се е убедил, че Д. Казасов е в явно противоречие с дисциплината, тактиката и принципите на социалната демокрация и че сам той чрез своите деяния се е поставил вън от редовете на българската социална демокрация. И всички опити, които той и някои други бяха се опитали да направят, за да внасят и по-нататък смут в редовете на партията, ще бъдат напразни и само ще докажат едно: че Д. Казасов и приятелите му са съвършено скъсали с партията, че я третират като врагове, но че нямат кураж да излязат и да я атакуват от вън, а продължават по подражение на деветоюнското си дело да извършват едно съзаклятие в собствената си партия.

Ако е било възможно за един Д. Казасов с маската на лицемерието, в което той сам се изобличава, да се движи цели месеци поред, за да извърши една измяна и предателство към собствената си партия, днес след брошурата му. „В тъмнините на заговора”; тая маска е смъкната и в гънките на неговото лице всеки искрено убеден социалдемократ ще може да види ясно носителя на разкола в нашите редове, вдъхновен от чужди среди и насочен от чужди воли да компрометира първи наши партийни дейци и да тревожи със своите злоби и омрази съзнанието и съвестта на нашата партия.

5. Разколническото дело е в ход, но то е вече съзнато в партийните редове и за това успехи по-нататък не ще има. Цялата партия е с една душа. Големите въпроси на българския живот се разглеждат и разрешават от здраво социалистическо гледище.

Бойните традиции на партията си остават непокътнати, светлото знаме на социализма все тъй високо се вее.

Идеите за свободата, братството и равенството живеят в душата на работния народ. Методите на световната демокрация проникват в съзнанието на българските работни маси. Разочарованието от болшевизма и методите му е дълбоко. Довчера ония работни слоеве, които живееха и се бореха под опиума на болшевишката пропаганда се вече опомнюват.

Терена за социалистическото действие става все по-широк и по-широк. Българската социалдемокрация стои пред нови хоризонти. И ние ще отидем скоро при тях и няма да бъдем самотни, изолирани и изоставени водачи от работните маси. както това беше през 1920 г. В голямото социалистическо движение на Западна Европа, нашата партия е завоювала своята крепка позиция и нашите връзки с Втория интернационал са все поздрави и все по-интимни.

Пълно и крепко сплотяване на всички партийни кадри около знамето на социализма; разширяване нашата катадневна работа за изграждането на работническите синдикални организации; закрепване нашата организационна мрежа чрез трудовите селски групи, свързани с нашата партия; постоянни връзки с голямото професионално движение на държавните наемници — всичко това вършено с въодушевление и с вяра в социалистическия идеал и ние ще стигнем при новите хоризонти и от там ще видим други по-близки или по-далечни. Световната борба е от памтивека и движението към целта е победа. Борците са легиони. За искрените и убедените в методите на социалната демокрация и тържеството на нашия идеал движението е всякога открито. Но за всички ония, които ще държат едното си око отправено към партията, а другото усмихнато към чужди, враждебни среди, за тия политически разногледи и кривогледи, за тях не може и не бива да има място в едно велико движение, което чрез предаността и искреността на борците, чрез величието на идеите и идеала се стреми да облагороди душите и да подготви човешкия род да премине от ада на капиталистическото робство към рая на свободния човешки труд.

По-леко би било ако чуваме само от лагера на нашите противници звъна на мечовете, насочени срещу нас. Много е тежко да чувствуваме жилото на клеветата зад гърба си от хора, които са наредени в нашите редове. По-добре би било да видим прикритите противници огкрито против нас, но вън от нашите редове. Явният враг е полувраг. Силите с които разполага българската социална демокрация и тъй не са много, за да може да води война в тила си. Но ако тая война се налага, ако тя е необходима, ние не я искаме, но можем да бъдем принудени да я приемем.

Ние сме убедени, че ще победим. Може в тая борба да се дадат излишни жертви — нека се дадат. Които са живи ще доживеят победата. Ще доживеят, защото през цялата човешка история има един зов: то е зова на отрудените маси през всички векове. Съзнавали ли са те всичко напълно или не, но всички които са били недоволни и онеправдани са се стремили по чувство към една велика идея: идеята за равенството на хората пред благата. В тая велика идея се събира всичката историческа смисъл на борбите за социализма.

Борбата за тържеството на социализма не ще престане. И толкова по-скоро и по-здраво ще вървим към последната победа, колкото по-малко значение и влияние указват брошурите като „В тъмнините на заговора”. Работният народ и добрите социалдемократи трябва да я облекат със своето презрение и да я забравят. Тя е един паметник на измяната към социализма и към нашето партийно движение. Тоя паметник не ще привлече никого. Надгробната реч е изречена, мъртвите са погребани За живите, верни на движението, вдъхновени от социалистическия идеал и горди в смелите и решителни борби, отправили поглед към великото бъдаще, един път има — към социализма, един зов има: борба до победа!

 

ПОСТСКРИПТУМ

В правителственият печат с голямо задоволство се посрещна брошурата в „Тъмнините на заговора”. Тя излезе тъкмо в момент, когато в средите на Сговора ставаха спорове за реконструкция в кабинета на Цанков и когато някои от деветоюнците трябваше да се простят с министерските постове.

И наведнаж брошурата на Д. Казасов се появи, за да възхвали преврата и да заговори за „подвига на шепата смелчаци”, които с риск на живота си свалили Стамболийски!

Правителствените вестникари, които се чувствуват добре при днешния кабинет и които се боят да не би една реконструкция да бъде начало на разплитане чорапа за деветоюнският кабинет посрещнаха брошурата на Казасов, като ново откровение! Във всички вестници на Сговора настъпи празник: хвалби и словоизлияния потекоха от колоните на “Демокр[атически] сговор”, “Слово”, “Свобод[на] реч” и др.!!

Не ще цитираме всичко, което се писа. Но ще дадем една две по-долу извадки от “Дем[ократически] сговор” и “Слово”, за да се види, как правителствения печат взема страна и хвали и защищава Казасова.

Също тъй ще цитираме партийния орган „Народ” и в. „Епоха”, за да се види как се посреща в социалистич[еския] печат същата брошура.

Ето извадки от вестниците:

I. “Демократически сговор”

От „осанна” до “разпни го”!

Току що е излязла книгата на Димо Казасов “В тъмнините на заговора” (Из дневника на един журналист).

Д. Казасов е един от добрите и, главно, добросъвестните журналисти.

Центр[алното] бюро на Соц[иалистическата] партия се събрало още на 9 юни и единодушно е одобрило станалото. Кр. Пастухов, Гр. Чешмеджиев, Хар. Христов — всички епохари се изредили в “Епоха”, за да възвеличаят героите на 9 юни.

Дни на осанна.

Но минават месеци, години ...

Кр. Пастухов, който е писал статии в “Епоха” за „силната личност”, за да величае себе си; Кр. Пастухов, който е искал аудиенция от царя чрез Калфов, а е заблуждавал другарите си от ЦК, че царя го викал, — същият Кр. Пастухов, който одобряваше 9 юни, започва борба против Казасова за участието му в 9 юни! И се стига до: разпни го!

Твърде характерни за нашата действителност разкрития прави Казасов. Според него, Гр. Чешмеджиев е съдействувал най-много за издигането на Стамболийски.

„Демокр[атически] сговор”, бр. 622 от 11 ноември.

II. Банкерският в. “Слово”.

„Централният комитет на широките социалисти днес има заседание, в което се е разисквало по поведението на г. Димо Казасов след излизането на книгата му „В тъмнините на заговора”.

В известни среди на Широкосоциалистическата партия се смята, че с книгата си г. Казасов е нарушил партийната дисциплина и за това трябвало да понесе едно наказание. Даже се говори и за изключване от партията.

Както се научаваме в Централния комитет мненията не са единодушни. И едва ли комитетът ще може да вземе единодушно решение за изключването на г. Д. Казасов. Даже това да стане решението не ще бъде уставно”.

В. “Слово”, бр, 1041 от 20 ноември.

III. Ежедневникът „Епоха”.

Истината

Някои вестници са решили да правят голям капитал от моята „аудиенция” в двореца преди три години. На времето целия печат съобщи, че съм бил канен, а сега използувайки някои цитати от дневника на Казасов, искат да твърдят противното.

Публично съм предизвикан да декларирам, че аз никога не съм молил за каквато и да била аудиенция. Напротив от другата страна идеха постъпките за една среща, както преди, както през времето на септемврийските събития — и по късно. Не един път, не два пъти, а многократно се правиха опити в тази посока по разни поводи и случаи и то от лица, които имат равен и по-висок ранг от тоя на г. Калфов.

Не съм дирил да заблуждавам Центр[алния] комитет на партията по фамозната аудиенция. Напротив поисках единодушен вот, а не само болшинство, за да се отзова на поканата. Единодушие не се получи в ЦК, а болшинство, както това в онова време се разгласи в целия печат.

Всички противни твърдения сега от страна на г. Калфов и г. Казасов са неверни и партизански.

По тези въпроси Димо Казасов не знае и не е могъл да знае нищо В „дневника” си той е станал отзвук на една лъжа. Впрочем, целия този дневник що се касае поне до работи, които засягат моята дейност, моите разговори и поведение към разни лица е умишлено фалшив. Казасов непосредствено не е участвувал в срещи и разговори, нито е бил посветяван в тях. Той недобросъвестно е изпълнил журналистическия си дълг, като чисто и просто се е ползувал от заинтересувани и пристрастни среди, за да съобщава измислени факти, инсинуации и клевети.

Накрая нека също заявя, че през дружбашкия режим съм имал доста срещи с разни лица и са водени разговори за образуване кабинет под мое председателство. И г. Ал. Цанков е идвал при мене, но аз нито него, нито други някого съм дирил; нито пък за един момент съм давал някому съгласие да вляза в конспиративна организация.

Впрочем публичното разглеждане на всички въпроси около деветоюнския акт е още неуместно според мен от гледище на държавните интереси и заради това аз предпочитам да замълчавам и откъслечно да отговорям когато бъда предизвикан. Толкоз повече, че не съм любител на сензационни дневници.

Кр. Пастухов

 

За брошурата на...

Военната печатница в спретнато издание е отпечатала сензационните „тъмнини на заговора”. В същност Д. Казасов не ни поднася нито дневник, нито брошура, а един пасквил против Социалистическата партия и някои нейни представители.

Още преди да излезе от печат „дневника” в. „Мир” разгласи новината, която е почерпил от сигурен източник че той е нагласен „изключително против Кр. Пастухов”. А в. „Пряпорец” неудобри, гдето авторът се занимава с личности и със собствената си партия.

И за повърхностния четец не подлежи на съмнение, че съжденията и преценките на случките са изложени досущ субективно и пристрастно; а също тъй, че поне в поголямата си част дневника е писан, съчиняван и премайсторосван сега.

С други думи той е по-скоро един умишлен фалшификат на прясната за мнозина действителност, който има за цел да уязвява, а не да осветлява.

Д. Казасов е трогнат и възвеличава всичко, което е „друг фронт”. Той е прескочил всички моменти на безстрашни борби на Социалистическата партия и нейните водачи в парламента, в публични събрания и в печата. Докато почти цялото общество гледаше с възторг на тази опозиционна смелост, за Казасов тя не съществува понеже не е конспиративна и не е свързана с неговата личност.

Ние нямаме за цел да избърсваме чернилото, с което „дневникът” се е постарал да черни и зацапа, вървейки все из тъмнините от 1919 г. и до ден днешен, много неприятни личности за Казасовци.

Ал. Цанков, Калфов и други, с които Казасов е запазил и досега духовен афинитет, правика тоже опит на полето на инсинуацията и преиначаването фактите, но доста безуспешно.

Не е времето още, докле събитията са тъй пресни и неизживяни, да се забягва дълбоко „из тъмнините на заговора”.

Засега доста е да се подчертае, че преимуществено деветоюнците се взаимно хвалят и величаят и никой друг. И колкото повече поетически описват своето геройство толкова повече се рисуват, какви са били и какви са днес.

В. „Епоха”, бр. 985 от 18 ноември.

IV. Органът на соц[иалде]демократите, в. „Народ”

„Казасовата книга “

Под това заглавие правителствения в[естни]к „Демократически сговор” съобщава, че всички вестници се пълнят с извадки из Казасовата книга и с коментарии върху нея. Само “Народ” и “Епоха” мълчат, като че ли несъществува книгата.

Преди всичко дължим да внесем една поправка на съобщението на твърде много възрадвания правителствен вестник от книгата на Казасов, а тя е, че по тази книга се изказаха правителствената и жълта преса. Партийната преса, обаче, която за случая има по-голямо значение, не се е изказала.

Понеже сме предизвикани да кажем и нашето мнение по сензационната книга на Казасова, ние сега правим следните констатации:

1. Книгата на Казасова, „В тъмнините на заговора”, изглежда, че не е никакъв „дневник”, а отпосле изкуствено и в свръзка със стеклите се напоследък събития съчинена книга.

2. Книгата на Казасов разкрива, че той е бил посветен в заговора срещу дружбашкото правителство още на 23 април 1923 година, а не само няколко дни преди изпълнението на заговора, както това съобщи той и на Централен комитет и на Висш съвет и на конгреса на партията.

3. Книгата на Казасова е противопартийна, защото тя нарушава най-елементарните задължения на всеки партиен човек към своята партия. В нея има площадни хули към партийни дейци (стр. 44, 45 и др.) и към цялата партия (стр. 27).

4. Книгата на Казасов установява, че Ал. Цанков не е привлякал Казасова в заговора за неговата личност, а е искал чрез него да вмъкне партията в проектираното ново правителство (стр. 38).

5. Книгата на Казасова установява, че статията „Бонапартизъм”, писана от него, във в[естни]к „Народ”, е насочена срещу „Епоха” и срещу партийни дейци, — нещо което той до сега отричаше.

6. Книгата на Казасова говори за известни преговори при заговора, които граничат с предателство към интересите на страната (стр. 65).

7. Книгата на Казасова установява, че той не е бил искрен в своята работа, нито в партията, нито във вестника. Той участвува в заговор, а препоръчва на Централния комитет и на партията „организационна” работа. Той признава, че писаното от него е „лицемерие”.

8. Не е истина, че Централния комитет е санкционирал постъпката на Казасов на 9 юни. Напротив, в тоя ден, както сам Казасов описва това, той е посрещнат без поздравления и с мьлчание от членовете на Централния комитет. Протоколите на Централния комитет от 10 юни свидетелствуват, че още тогава постъпката на Казасова е характеризирана от едни членове на Центр[алния] комитет като противоуставна, а от други — като скандална, а от трети — като предателска.

9. Книгата на Казасоза е един насочен срещу партията и известни нейни дейци удар, а за Сговора тя е едно незаслужено славословие.

В. „Народ”, бр. 257 от 16 ноември.

Заслужава особено да се подчертае, че правителствения печат със злородство препечата и коментира всички страници от брошурата на Казасов, дето са наклеветени и засегнати видни партийни лица, най-вече Кр. Пастухов.

Безспорно е, че когато ще има избори и когато Соц[иал]демократическата партия ще бъде в решителна акция — противниците на социализма ще си служат с клеветническата брошура на деветоюнеца Казасов.

Това мнение е господствующе в цялата партия. То е и в ръководните й тела. Централният комитет на партията се занима с брошурата на 20 и 21 ноември. Единодушно всички са осъдили брошурата като противопартийна и съдържаща клевети и обиди. Също тъй Централният комитет е намерил, че брошурата криво и невярно осветлява събитията около 9 юни.

При това положение бъдните дни, които настъпват трябва да ги изживеем под ударите на противника въоръжен и с клеветническите стрели, дадени му от нашите среди. Разумява се, че борбата ще бъде по-усилена и в нея победата ще бъде наша.

Кървавото дело на Сговора е осъдено от целия работен народ и не ще го защитят и запазят никой дори и да се намерят изменници в нашите редове.

Бурята, която тътне в недрата на живота се вече чува. Светкавиците са на хоризонта. Кървавата и тягостна нощ отминава.

Новият ден иде. И той ще бъде, по думите на великия Ботев — Ден първи.

Публ. в Гр. Чешмеджиев, Сноп лъчи в тъмнините на заговора. Второ издание. София, декември 1925 г., 72 с.

 

* * *

 

ДИМО КАЗАСОВ
БЕЗ ПЪТ И БЕЗ ИДЕИ

СОФИЯ, 1926

 

Вместо предговор

ДО ДРУГАРИТЕ ЯНКО САКЪЗОВ И К. БОЗВЕЛИЕВ

Скъпи другари,

Когато прочетох Вашите подписи под моята присъда аз изпитах дълбоко огорчение, колкото и да знаех, че те са сложени с единственото желание да ме спасят от изключването, за което Кр. Пастухов, Гр. Чешмеджиев, Хар. Христов, К. Лулчев и Дим. Нейков са настоявали. На Вас, се задоволих да кажа, че макар и крайно несправедлива присъдата ми, аз ще да отмина както нея, тъй и брошурата на Чешмеджиев с мълчание, стига Централния комитет да вземе санкции и за брошурата на Гр. Чешмеджиев и за статиите в “Народ” и “Епоха”, където не вече само аз, а една внушителна група партийни членове се таксуват: „предатели”, „раздорници”, „сговористи’’, „кривогледи”, „разногледи”, „чужди оръдия” и пр., и пр.

Ето цял месец изтича, от както горните клевети и обиди стоят отпечатани, не само в брошурата на Гр. Ч[ешмеджиев], но и в страниците на партийния печат. Вашето искане да се наложат санкции за горните нарушения на партийната дисциплина е било брутално отблъснато от болшинството на Централния комитет. Пред тоя факт аз се считам не само свободен, но и длъжен да се опълча срещу политиката на бруталитет и мъст към един и фаворизация спрямо други, провеждана от ЦК. Тая политика не бива да бъде отмината с мълчание, защото ще остави впечатлението, че Социалдемократическата партия, която се бори срещу несправедливостите в обществото, търпи произволите в собствената си среда.

И все пак аз бих оставил на времето да излекува тая крещяща аномалия, ако завчера същото болшинство на Централния комитет не постигна да изключи от партията др. Асен Цанков, един от старите и от най-ценните дейци и теоретици на движението.

И защо го изключи?

Изключи го само заради това, защото др. Цанков има смелостта, наред с грамадната част от партията, да мисли: че истините не могат да бъдат погребвани със санкции, а простъпките заличавани с резолюции.

И как го изключи?

Изключи го, като стъпка партийната конституция – уставът.

Пред тая неправда и тая омраза, аз не мога да мълча и като социалист и като човек, тъй като имам убеждението, че тя е естествен резултат от една безпринципна школа, получила названието си от името на своя идеен изразител в. „Епоха”.

Вие вчера сте решили спиранието на тоя вестник. Вие сте извършили един акт на състрадание: убили сте го в момента на неговата тежка агония.

Уверен съм, това ще зарадва цялата партия. Тая радост, обаче, я изправя и пред един нов риск. Рискът щото цялата безпътица и безидейност на „епохарството” да се пренесе в централния орган на партията, където за тяхното проявление ще носят отговорност не вече личности, а цялото социалистическо движение.

За да се предпази от тоя риск партията трябва да види и да знае, каква е практиката и концепцията на епохарството. На тая практика и концепция аз ще се опитам да посоча в следващите страници, като паралелно с това ще искам да отблъсна и клеветите, които епохарството ми е хвърлило.

София, 26. XII. 1925 г.

С уваженне: Д. Казасов

 

МАЛКИ И ГОЛЕМИ

Григор Чешмеджиев следвайки, както той сам се изразява в брошурата си (“Сноп лъчи в тъмнините на заговора”) „своето вдъхновение и своето чувство за партийна дисциплина”, ме е отрупал с толкова злъч, клевети и „литературни” епитети, че аз съм удивен от плодородието на душевното изстъпление, в което са го хвърлили само три посочени в книгата ни факти. Знам, че истината понякога е жестока, сурова, дори безчеловечна. До толкова безчеловечна, че когато се хвърли в лицето на ония, които я ненавиждат, тя изкривява физиономиите им до неузнаваемост. И все пак, аз не допущах, че от физиономията на един общественик, на един журналист и поет, какъвто струва ми се е Гр. Чешмеджиев, тя ще прокуди и последнята сянка на срама, за да му позволи да ме нарича клеветник тъкмо за фактите, които той сам признава в брошурата си. Но в случая срамът е опустошен от огънят на яростта и ето защо жертвата на стърчащите грозотии на безочието заслужава не само снизхождение, но и състрадание. Състраданието, което заслужава всяка излязла извън себе си от ярост жена, която къса на улицата дрехите си и показва голотите си. Когато приливът на яростта се отлее от лицето на Григор Чешмеджиева, той чак тогава ще види, колко много се в разголил и колко много се е драскал през време на усилията си да ме уязви.

Но ще дойде ли деня на самоопомнянието? Аз се съмнявам.

За съжаление у Гр. Чешмеджиева яростта не е мимолетно състояние, а цяла природа и от нея той едва ли някога ще се освободи. Разгърнете писанията му и в всяко едно от тях вие ще срещнете: „Бури”, „Светкавици”, „Гърмове”, „Мълнии” „Злокобни духове”, „Сатани” и пр., и пр.

Наистина тоя свой литературен капитал напоследък той е обогатил и с уличното безвкусие на „Подигни ме чичо”, но все пак неговата литературна любов повече отдава предпочитанията си на сатанинските състояния, от колкото на професионалните склонности на българския Гаврюша.

Ето защо той почти всеки ден се пита:

– „Къде ме водиш, о Сатана?”

– „Не ме изкушавай, о Сатана?”

– „Кажи ми, о Сатана?” (Из в. “Епоха”).

– „Какво знаеш, о Сатана, за нощта срещу 9 юни (Из брошурата “Сноп лъчи и пр.”, стр 59).

– “Ти нищо не ми каза, о Сатана?” (стр 59).

– „Кажи ми о Сатана, имаше ли подвиг и чий беше той?” и пр., и пр. (стр. 50).

След като въпросителните вопли на Чешмеджиева към Сатаната стават многочислени и сьрдцераздирателни, „вечният дух” най-сетне се смилява над своята Пития и й прошепва:

„Чакалът – минава за лъв,

Пигмеят – за великан”.

– “Дивний Сатана, продължава Чешмеджиев, ти все повече правиш да се заключат моите вежди и да потъмнява погледа ми. Ти откриваш ли ми истината или ме заблуждаваш”? (Из брошурата му, стр. 59).

Пауза.

След паузата Сатаната открива пълната истина на своя оракул, а тоя последният я осветлява със сноп лъчи и я сочи на света.

„Великият Наполеон, като великан ще умре между джуджетата, а ти, Тюрлютюто, джудже ще умреш между великани” (стр. 60).

След като предава това внушение на Сатаната Чешмеджиев отново заема позата на недоумяваща Пития и си задава въпросът:

– “Какво да мисля, какво да разбера и какво да кажа на тия, които ме питат, о, Сатана?” (стр. 60 от брошурата му).

Сатаната замълчава; а Чешмеджиев отчаян махва с ръка и минава на друга тема.

– Какво да мислиш и какво да разбереш ли, недоумяващий Чешмеджиев? Много просто. Ти ще мислиш, каквото разбираш, а ще разбираш, каквото мислиш. Уравнение с две неизвестни, на което отговорът напусто дириш чак на стр: 60. Върни се 30 страници назад и на страница 34 ще прочетеш написано със собствената ти ръка: ”Казасов е пигмей. Как той смее да забравя, какво бях аз в дружбашко време”.

Прося извинение, драгий Чешмеджиев, за късата ми памят. Чак сега си спомням, че ти тогава беше Наполеон. Но не си ли и днес Наполеон? Струва ми се, да! Казвам струва ми се, защото не виждам. Ти си се изкачил тъй високо, че аз, „малкият, дребният пигмей” повален в праха на свещенният ти гняв не мога, въпреки всичките усилия на малките ми очи; да видя твоята плуваща в сиянието на величието царствена фигура. Аз чувам само желанието й да не умреш ти, великанът, между джуджетата като мене и виждам стремежът ти да ме изхвърлиш из средата, над която царуват великаните.

За тия ти усилия сърдечно съм ти признателен, защото, ако аз, „пигмеят и джуджето” съм предмет, тук в живота, на толкова изключително внимание от страна на вас, великаните, бих желал поне в царството на сенките да бъда пощаден от него.

Да бъда пощаден, защото на нас, джуджетата, е много скучно в средата на великаните. Те вечно се занимават с една и съща работа: да измерват ръста си и да се опияняват от величината му.

О, да би било само това!

Но те искат наред с тях и ние да пием от виното на ласканието и до втръсване да фъфлим за обаянието им и за големината им.

Мълчим ли – нас ни ругаят.

Заговорим ли по човешки – те пишат, че ние лицемерим и ни уподобяват на „евреи, които силом сл заставени да кажат на Великден „Христос Възкресе”. (В. “Народ”, 30. ІХ. 1925 г.).

Припомним ли общеизвестни факти – изведнъж ние ставаме предатели не само пред великаните, но и пред партията, защото за тях, партията – това са те, великаните.

Чудно ли е, че по тоя въпрос ние, джуджетата, сме на друго мнение и ако е чудно, престъпно ли е?

Престъпно ли е това за нас, социалдемократите, които знаем, че историята на работническото движение е верига от усилия на джуджетата в живота, на малките, на слабите, на унижените и потиснатите да смъкнат от врата си игото на „силните”, на „големите”, на „Наполеоновците”, на свърхчовеците в живота”. И прозвището, с което ти се опитваш да ме унижиш, показва колко вие, великаните, оставате чужди на социалистическия дух, който е враг на силните и големите и който от качествата потискат малките, не кове унизителни прозвища. Въоръжени с истината и справедливостта, малките, над които днес големите се гаврят, ще бъдат рано или късно победители на грубия цинизъм на великаните.

 

САМОИЗОБЛИЧЕНИЯ

При отвращението, което Гр. Ч[ешмеджиев] изпитва към фактите и истините, никак не е чудно, че той ги третира, като несъществующи, дори и когато ги признава.

* * *

Той пише:

„Казасов твърди, че съм му говорил пред млекарница „Охрид,” за пристигането в София на Бонч Бруевич, близък сътрудник на Троцки, за да ръководи общата акция на правителството с комунистите. Казасов е набъбрил много измислици” (стр. 27).

А по-долу на същата страница пише:

„Също тъй е вярно, че през това време Бруевич е бил тук, в София. Тогава дружбашите оспорваха тоя факт, но след време се доказа, че писаното в „Епоха” за въпросния Бруевич бе вярно.”

Остава, при тия два цитати, Гр. Ч[ешмеджиев] да обясни: кой е набъбрил много измислици, аз ли, който предавам казаното от редактора на „Епоха” или „Епоха”, която е написала тъкмо това, което редакторът й ми е казал?

* * *

„Удивително до омерзение е твърдението на Димо Казасов, че Гр. Чешмеджиев е писал уводни статии в “Земледелско знаме” и то след като ученикът му Ал. Стамболийски възпял в камарата светата цепеница. Чудя се и не мога да си обясня и в тоя момент, за какво му е трябвала тая долна и плоска клевета на Димо Казасов” (стр. 29).

Кое Гр. Чешмеджиев нарича клевета? Твърдението ми, че е писал статии в “Земледелско знаме” ли? Та това той сам го признава със следните собственоръчно написани от него на същата страница редове: „Вярно е, че Гр. Чешмеджиев е написал една уводна статия във в. „Земледелско знаме”.

Ето тъкмо тоя факт, аз наричам мерзост, защото да се числиш в Работническата социалдемократич[еска] партия, а да пишеш анонимно във вестника на Земледелския съюз уводни статии, струва ми се, нито е доблест, нито е подвиг.

Но, кое е за Гр. Чешмеджиев подвиг? Подвиг е: да изкълчиш ясно написаното и карикатурата на изкълченото да я сочиш като дело на противника ти. На стр. 53 от книгата ми фигурира следния текст:

„Надали друг повече от Чешмеджиева има заслуги за издиганието на Стамболийски. Той отиваше до там, да му пише уводни статии в „Земледелско знаме”. За тия си статии Чешмеджиев направи самопризнание в Народното събрание. И то след като ученика му Ал. Стамболийски възпя в камарата със следните думи „светата цепеница” (28. X. 1922 г.)”.

За всеки, който иска правилно да чете, е ясно, че последните думи определят не времето, когато са писани статиите, а времето, когато Чешмеджиев е направил самопризнание за тях. Но как иначе, без преиначаване на цитата, би могъл Гр. Ч[ешмеджиев] да говори за мерзости?

Гр. Чешмеджиев се възмущава и от моето твърдение, че надали някой повече от него е имал заслуги за издиганието на Стамболийски. Разбира се, нито възмущението му, нито квалификациите му на моето твърдение, са му попречили да напише следното: „Вярно е, че Гр. Чешмеджиев може да има известни заслуги в издиганието на Стамболийски”.

Но ако Казасов върши, според Гр. Чешмеджиев, мерзост, като подчертава тоя факт, интересно ще е да се знае, какво е извършил Кр. Пастухов, когато на 28 октомври 1922 г. в Камарата е казал, според стенографическите дневници, текстуално следното:

„Кр. Пастухов (към Стамболийски): На съветите на Чешмеджиева дължите много от Вашата слава, и на писмото и на разпространението. Какво говорите още? Тъй ли се отплащате на вашите бивши другари”.

* * *

За да отрече връзките си със Стамболийски Гр. Чешмеджиев идва да се похвали с един отправен му от Ал. Стамболийски адрес, на който адрес Чешмеджиев бил отговорил с едно публично писмо, поместено в брой 52 и 53 на в. „Епоха” от 24 и 25 август 1922 год.

Въпросното писмо на Гр. Чешмеджиев е и смело и достойно. Това аз не само не отричам, но и подчертавам. Заедно с това, обаче, историята на това писмо е интересна и тя хвърля светлина върху отношенията между Гр. Чеш[меджиев] и Стамболийски Тая история се състои на късо в следното:

През август 1922 год. Стамболийски се бе установил в двореца „Бистрица”. При него ходи на аудиенция министър Турлаков, когото той отказа да приеме. В същото това време г-н Ив. Харизанов, при една среща със Стамболийски, успя да го интервюира по много актуални въпроси. По повод на това интервю в. „Народ” помести една остра и изобличителна статия, както за политическата деятелност, тъй и за личния живот на Стамболийски.

Стамболийски, зле засегнат от нея, излезе с един отговор, в който, като визира съдържанието на статията намеси и името на Чешмеджиев, погрешно смятайки, че той е нейния автор. И благодарение на това недоразумение връзките между двамата горещи приятели се скъсаха. За тяхното скъсване заслугата принадлежи не на Чешмеджиева, които преди това писа в “Епоха” за блок между социалисти и земледелци, а на автора на поместената в „Народ” статия.

* * *

Григор Чешмеджиев твърди, че никога аз не съм бил мандатйор на партията в кабинета. И за да докаже това, предава разискванията, които на 10 юни (Протокол № 21 били станали в Централния комитет. Какви са били разискванията в ЦК, това няма абсолютно никакво значение нито за партията, нито за света. За последните е важно решението, което Централният комитет е взел след тия си разисквания. Това решение според самия отчет на Централния комитет (ст. 5 и 6, 1924 год.) гласи текстуално:

„В същия ден на 9 юни, след обед, др. Казасов се яви в Централния комитет и пред едно разширено и съвместно със софийските другари съвещание обясни събитията и своето участие в тях. Той предостави на централния комитет да разреши неговото оставане или излизане от кабинета, който той счете за временен.

Пред вид нестабилното положение в страната и пред вид да не се направят претълкувания в една или друга смисъл, че партията е против станалата промяна, която ние в същност одобрихме, Централният комитет санкционира станалото, като остави на по-върховните партийни институти да се произнесат на свой ред”.

За какво се отнася санкцията? За акта на 9 юни ли? Та кой здрав разум допуща, че Централния комитет може да взима и налага санкции на един исторически акт. Очевидно е, че санкцията се отнася до участието на члена от Централният комитет, Казасов, в тоя акт. Че Централният комитет е разсъждавал, както твърди Гр. Ч[ешмеджиев], по един начин, а е решил по друг начин – това говори само едно: или че Централният комитет не е знаел, какво прави или че протоколите не са точни. За мене последното е установено, тъй като аз не един път съм протестирал в комитета, за гдето се протоколите се пишат на презумица и тенденциозно месеци след заседанията, за които се отнасят.

Но след 9 юни Казасов като министър редовно участвува в заседанията на Централния комитет, последният му дава инструкции, натоварва го със задачи и пр., и пр. Централният комитет връчи писмен ултиматум на министър-председателя, че ще оттегли мандатьора си, Казасов от кабинета, ако Смилов не бъде отстранен от правителството. Влиза в преговори с Демократическия сговор за общи избирателни листи и постигна споразумение. Сам Григор Чешмеджиев тича от Карлово в Дупница, от Дупница в Станимака, за да си обезпечи мандат. И след като не успява да си го обезпечи, нито на едно от тия места отива при Сговора да го моли да заповяда в Станимака на Бюрото на Демократическия сговор да зарегистрира листа с неговото име. За същата цел и Хараламби Христов се запътва към Станимака. За същата цел и Кр. Пастухов телефонира в Станимака, че щял да денонсира изборната коалиция в цялата страна, ако кандидата на социалдемократическата организация Чернооков, не се замести с Гр. Чешмеджиева. И след всичко това пълзение на Григор Чешмеджиева към един депутатски мандат, нека всеки си направи заключение за безочието му да третира Казасова за натрапник, когато и сам той не отрича, че Казасов още на 9 е хвърлил в краката на партията си не депутатски мандат, а министерски пост.

Днес, разбира се, Казасов е „сговорист”, а Чешмеджиев, който иска намесата на Бюрото на Демократическия сговор, за да бъде унищожено решението и стъпкана волята на една социалдемократическа организация, само и само да му се обезпечи мандат, той е социалист.

Но ако аз не съм бил мандатьор на партията в кабинета, защо в такъв случай Гр. Чешмеджиев на стр. 50 от брошурата си пише: „Двамата партийни секретари Нейков и Лулчев се явиха пред министър-председателя Цанков и му заявиха, че Казасов е в оставка”. С тия свои редове Чешмеджиев не опровергава ли самия себе си и на признава ли, че Казасов е партиен мандатьор, щом партията разполага с оставката му?

* * *

„Казасов твърди, че в конгреса през февруари 1924 година, той няколко пъти си давал оставката, но конгресът не му я приел. Това негово твърдение е далеч от истината” (стр. 50. Гр. Чешмеджиев, Сноп лъчи и пр.).

Какво установява по тоя въпрос официалният партиен орган в. „Народ”?

В отчета си за конгреса той съобщава:

Бр. 26, 5. ІІ.: „Казасов: „Аз имам скромно участие в 9 юни (ръкопляскания) и нося всичката отговорност за това си участие.”

„Докладът на др. Казасов, който бе прекъсван и изпратен с продъджителни ръкопляскания се завърши с констатиранието, че социализмът се явява годен и в практическата политика на държавното стопанство”.

Бр. 27, 6. ІІ.,: „Веднага след гласуванието министъра на железниците, др. Казасов, взе думата и заяви следното: Вотът на конгреса задължава управителните тела на партията да теглят последиците от резолюцията, а така също и министъра. И за това в изпълнение на вашия вот аз заявявам, че още тази вечер ще депозирам оставката си.

От конгреса се чуха много гласове, че резолюцията погрешно е разбрана. Тя не предвижда немедлено напускане на властта. Др. Хараламби Христов и Янко Сакъзов обясняват, че резолюцията предвижда скъсване само при условие, че резолюцията предвижда скъсване само при условие, ако нашите желания в едно скоро време не намерят отзив. Др. Кръстю Пастухов се присъединява към това тълкувание.“

Бр. 29, 8. ІІ.: „Като подчерта още веднъж, че носи пълна отговорност за участието си в акцията на 9 юни, др. Казасов заяви, че като мандатьор в кабинета той, след гласуваната резолюция и станалите разисквания, ще подаде незабавно оставката си.

Конгресът не прие тълкуванието, което др. Казасов направи на неговия вот и му направи една бурна и продължителна овация, като подчерта, че решението по тоя вот е вече взето.

След като гласува прочетения и разяснен от др. Д. Бодуров бюджет, конгресът пристъпи към избор на Централния комитет. В състава на новия комитет влизат: Я. Сакъзов, Кр. Пастухов, д-р П. Джидров, Димо Казасов, Д. Нейков, П. Величков, Хар. Христов, Коста Лулчев и Ив. Руневски”.

Фактът, че конгресът и чрез тайния си вот ме облече с доверието си, говори ясно за отношението, което партията е взела към моето „престъпление”.

* * *

Ще ни трябват много страници, ако бих продължил да поставям пред „Снопът лъчи” фактите и доказателствата. И казаното до тук, струва ми се, е достатъчно, за да характеризира органическото отвръщение, което Гр. Чешмеджиев питае към всяка истина. Някои нарекоха неговата книга „Сноп лъжи”. Уви, тя не е „Сноп лъжи”, а е ”купище от снопове с лъжи”.

 

ФАКТИ И НАЗВАНИЯ

Аз визирах три документално установени в протоколите на Централния комитет и в дневниците на Народното събрание постъпки на двама партийни членове – Гр. Чешмеджиев и Кр. Пастухов.

На двама, само на двама партийни членове от тридесет хиляди такива. И в книгата си нито с една дума, нито дори със запетая съм засегнал партията, към която чувствата ми цели двадесет години са останали неизменни и лаская се да вярвам, ще останат завинаги такива.

Аз посочих само на три лични деяния на двамина, а те високо и в хор ми изкряскаха: Клеветиш партията?

Но нима вие, двамата, сте партията! Ако това е тъй, аз казах и вам и на партията една горчива истина. И все пак моята горчива истина е нектар в сравнение с факта, че двама партийни членове, които и каквито да са те, могат да скриват отговорностите си зад престижът на партията ни. Колкото и високо мнение да имате за личностите си, колкото и пренебрежително да е мнението Ви за партията, все пак партията е нещо неизмеримо по-голямо от вас, от всички нас, за да може да отмине с мълчание дързостта ви да се идентифицирате с нея.

Без да се съобразите с волята й, изразена в уставът й, вие, моите даваджии, ме съдихте. Тоя факт сочи на страхът ви да поставите моите отговорности на съд пред партията. Тоя страх говори, че вам е чуждо и чувството на отговорност пред партията и чувството на респект към правата и прерогативите й. Ако би било иначе, Вие щяхте да се преклоните пред повелята на членовете 7, 8, 9, 10, 11, 12 и 13 от партийния устав, и нямаше да изпаднете в деликатното положение да ме съдите за нарушение на партийния устав и съдейки ме, вие сами да го нарушавате.

И аз, редника в партията, и вие, членовете на Централния комитет, пред уставът сме равни – ние сме негови изпълнители. Ние сме негови изпълнители с една съществена разлика, че вие, върховните ръководители на партията, трябва да щадите престижът на тоя устав повече от всеки друг. Вие предпочетохте да го стъпчите, за да се помъчите да докажете, че аз съм го нарушил. Какво постигнахте? Постигнахте това, че Вие го нарушихте преди да се докоснете до доказателствата за моите провинения.

Въпросът на глед е дребен, но той в същината си е от кардинална за една социалистическа партия важност. Вън, в обществото, ние се борим срещу неправдите, срещу произволът, срещу нарушенията на установени правни и морални норми. Не се ли изпразва от към дух, от към съдържание и от към морал тая борба вън, когато ние не щадим правдата, не се отвращаваме от произволът, не пазим установените организационни норми в собствената си партия, която за нас е клетката на бъдещия по-съвършен обществен организъм? И ако тоя дух на справедливост ние го не щадим в собствения си дом, борбата ни за него вън, в обществото, не се ли превръща в един лицемерен церемониал?

Ето къде е за Социалистическата партия всичката тяжест на въпросите за извършени в редовете й несправедливости. Към тия несправедливости тя трябва да бъде извънредно много чувствителна. Притъпи ли това си чувство за собствените си работи, за чуждите тя съвсем ще го загуби.

Аз съм съден от един изключителен и непредвиден в устава съд. Осъден съм без да бъда изслушан. Присъдата ми е подписана от трима мои даваджии, които ако щадяха собствения си престиж, трябваше сами да се отведат, дори ако имаше уставна възможност да им се признае правото да ми бъдат съдии.

Присъдата ми е прочетена публично и задочно, но аз имам едно право, което никой устав и никоя съвест не могат да ми оспорват: правото на последната дума на осъдения. Нея аз вземам публично, защото и присъдата ни е прочетена публично.

* * *

Но аз сьм поставен в невъзможност и да се защитавам. Всяка моя защита ще считат за уставно нарушение, а мене самия – за рецидивист. За да не разгневя съдиите си, аз имам само една възможност – да мълча. Всяко публично обсъждане на вътрешно партийни въпроси за тях е уставно нарушение.

Тъкмо тоя техен възглед аз считам за партийно престъпление. Социалистическата партия не е котерия, а жив обществен организъм. Той функционира публично и се намира под непосредствения контрол на класата, чиито жизнени интереси защитава. Социалистическата партия не принадлежи само на своите членове, а на трудящите се маси, чиито тежнения тя изразява. За нея тайни не същестуват. За нея има само публични проявления, чиято чистотата тя никога не трябва да се бои да постави под контрола на обществеността.

Ако в името на големи обществени интереси тя се стреми да постави под публичен контрол и частната инициатива и частния живот, толкова повече й се налага под тоя публичен контрол тя да държи собствения им живот. Социалистическата партия няма и не може да има два морала; един вътрешен, интимен и друг външен, публичен. Тя има един единствен морал; което не търпи в обществото, не го търпи и в средата си; което не ги търпи в средата си, не го търпи и в обществото. Тя няма и два живота: един интимен и един публичен. Тя има един единствен обществен живот, изразен винаги в едно открито обществено проявление. На противни позиции стоят само котериите. В отличие от тях Социалистическата партия се стреми да постави на такава морална висота вътрешния си живот, щото той никога да не може да събере упреците на външния контрол. Ако тя преследява недъзите в обществения живот чрез публичното им изобличаване, нима собствените си недъзи ще изкорени чрез прикриването им. Тъй тя може само да ги съхрани, да ги насърчи и да подхрани една пакостна психология, която от страх да се не разкрият недъзите, ще почне да се бои да ги сочи и преследва, дори в интимни партийни среди. Социалистическата партия ще крепне не в задушливата атмосфера на опасните тайни, а при ведрината на откритите прозорци, през които лъхат на обществения дух и обществения контрол ще я прави и по-крепка, и по-бодра и по-самоуверна.

Ние сме против затворените врати на общините, на окръжните съвети, на парламентите, на правителствата. Ние сме за явната дипломация на държавите. Нима ние, които сме партизани на светлината за всичките области, ще искаме да отредим едно привилегировано място на тъмнината във вътрешния живот на Социалистическата партия? С какво право тогава искаме да чупим затворените врати във всяка област на обществения живот, когато в една негова област – в партийния ни живот – искаме да ги запазим здраво заключени?

Социалистическата партия е обществен организъм. Той няма нито тайни, нито частни работи. Целокупната деятелност и всичките проявления на Социалистическата партия са обществени и само обществени.

Тайни имат котериите и акционерните дружества. Социалистическата партия, като зародиш на ново общество, поставя целия си живот под стъклен калпак, защото надеждите си за бърз и здрав ръст възлага на светлината и само на светлината.

Аз изнесох три, не от частния живот, а от публичното проявление на двама партийни деятели факти:

1. Заминаването на Кр. Пастухов за Враца в надвечерието на 27 юли и решението взето на другия ден от Централния комитет: да поднесе оставката на Кр. Пастухов като министър и да го замести или с д-р П. Джидров или с Гр. Чешмеджиев. Решението бе взето в присъствието на последния и при отсъствието на първия. Неизпълнението от страна на Кр. Пастухов на това решение.

2. Сътрудничеството на социалиста Гр. Чешмеджиев в партийния орган на Земеделския съюз.

3. Поисканата на 22. ІХ. 1922 год. от щаба на в. “Епоха” аудиенция от двореца.

Много преди мене на свой ред визираните изнесоха и критикуваха пък, моето участие в преврата от 9 юни. Нито тогава смятах, нито сега смятам, че това да вършат им е забранено от устав или от дисциплина. Мисля, обаче, че съм в правото си да претендирам: да не ми забраняват да върша онова, което те за себе си считат, че им е позволено да го правят. Всяко друго отношение създава привилегировани и подчинени в партията. Такива ние не искаме да търпим в обществото, неуспели ще ги създаваме в собствената си организация?

* * *

Визираните партийни членове порицаха най-остро моето участие в преврата от 9 юни и го таксуваха като едно предателско спрямо партията дело. Нямам ли право аз, който съм на противно мнение, да се защитя и да се защитя с тяхните собствени писания от преди 3 години?

На свой ред аз посочих на три техни обществени проявления. Само ги посочих, без да ги квалифицирам и без да ги порицавам.

Какво излезе?

Излезе, че аз съм извършил престъпление, а те са сторили нещо, което е нищо. За какво съм аз виновен, а те невинни? За това ли, че аз не квалифицирах изнесените факти, а те квалифицираха моите деяния не само в пълен разрез с по-раншните си убеждения, но и с един уличен език? Това, което те изнесоха срещу мене нито ме дразни, нито ме оскърбява. За фактите имам отговорност, а за измислиците – само презрение. Защо те се оскърбяват от изнесените от мене общеизвестни и документално установени факти? Ако фактите са похвални, няма защо да ме съдят. Ако те са позорни, аз ли, който ги соча, съм виновен или ония, които са ги извършили?

Кой морал и коя съвест позволяват за позорните факти да се осъждат разобличителите им, а не извършителите им. Ако тия факти излагат партията, те не я излагат тогава, когато аз ги соча, като лично дело на двама партийни членове, което е и самата истина, а я излагат, когато болшинството на Централният комитет се опитва да ги покрие с престижа на партията.

* * *

Моят съдия, Гр. Чешмеджиев, е открил в книгата ми, заедно с болшинството на Централния комитет, неверности и обиди против партийните деятели.

Разбира се, както той, тъй и Централният комитет, не са счели за нужно да посочат на партията неверности и обиди, които моята книга съдържала. В защита на своята книга аз няма да кажа дума, защото тя е отдавна пред съда на българската общественост. В защита на истината, обаче, аз не мога да мълча. Тая истина ме задължава да искам от моите съдии да посочат обидите и с доказателства да установят неверностите. Присъда не се мотивира с голословия, а с доказателства и факти. Присъда не се подписва от заинтересовани и от даваджии, а от съдии. Гр. Чешмеджиев е лишен от всякакво морално право да ме съди за обида, когато и преди и след присъдата не е почувствувал никакво стеснение да сложи в изобилстващата с клевети и обиди своя брошура следните изрази по мой адрес: „мъничка сянка”, „джудже”, „Падението на Димо Казасов е такъв позор, че то ще бъде обяснено с психологията, която настъпи след войната в много кръгове” (стр. 26), „Ексцентрик”, „Завистник”, „Оръдие на чужда кауза” (стр. 26), „Лицемер” (стр. 21), „Празен ум” (стр. 39), „Пигмей” (стр. 34) и пр., и пр.

Аз бих желал не една от подобен характер обида, а въобще една каква и да е обида да бъде извлечена от моята книга. Да бъде извлечена, за да документира присъдата, под която стои подписа на Гр. Чешмеджиев.

Характеристиките на Гр. Чешмеджиев преди да засегнат моята безпретенциозна личност, очертават блестяща неговата нравствена физиономия. Чертите са сложени тъй дълбоко и незаличимо, че правят излишна всяка нова щриха.

Автопортретът, който Гр. Чешмеджиев си е направил ще бъде ценен документ за злобата, до която грандоманията слиза, когато се почувствува демаскирана.

Как епохарите пишат за всички ония, които са извън кръжока на „Епоха” – това е общоизвестно. Как те пишат за себе си и за своя главен щаб и това не е тайна. В колоните на „Епоха” самохвалството и самовъзвеличаването напущат границите и на най-безпределното безочие. „В сноп лъчи и пр.” самохвалството на епохарите е обаче с по-голяма мярка, макар и да не е с по-малка наглост. За себе си и за епохарите, Гр. Чешмеджиев употребява следните изрази:

„Ние предсказахме”, „Ние поехме защитата на страната с гръмоносни статии”, „Ние бяхме най-смелия изобличител на дружбашите”, „Останалият опозиционен печат държеше исо на „Епоха”, “Ние следим всичко и държим пулса на събитията” (43), „Най-смелият и най-острият опозиционен в[естни]к е „Епоха” (58), „Пресни са раните, които носим от мъчителните борби”, “Те искат да използват моето име и моето обаяние” (25) и пр., и пр.

В подобни цитати аз бих могъл да изпълня цели страници, ако мястото ми позволяваше да цитирам вестник „Епоха”. Тук има автохарактеристики, с които редакторите се възхищават от собствените си „младежки жар и поетическо вдъхновение” от „чистото си сърце и непокварена душа”. (“Епоха”, 21. ХІІ. 1923 г.). Има и цели самовъзхвалителни статии, на които авторът като си е самозаличил името над статията, пропуснал е да съобщи на коректора да го заличи в рубриката, под която се дава съдържанието на в[естни]ка. Има и един псевдоним, който се явява ту под фирмата на „стар общественик” ту с формата на „запасен генерал”. А понякога старият общественик и запасния генерал тъй се разбъркват помежду си, че не могат сами да разберат старият общественик ли е запасен генерал или запасният генерал е стар общественик. Указва се, обаче, че и единият и другият не са автори на статии, а герои в статии. (В. “Епоха” от 28. I. 1924 г.)

Тия въпроси са лични. Но лични са за тия, които се занимават само с личните си работи. За ония, обаче, които се занимават с обществените работи, въпросите са колкото лични, толкова и обществени, защото те влизат в сьприкосновение с въпросите на личния и обществен морал, който за социализма не е двойствен, а единен. Нима самохвалството е порок, когато се проявява например у Стамболийски, а е добродетел, когато е черта на социалиста?

Още в третият ред на своя увод към брошурата си, Григор Чешмеджиев бърза да се похвали, че бди над борбите на работния български народ и трепти за тържеството и успеха на тия борби. Неговият трепет, обаче, съвсем не му е попречил да постави тия борби извън сферата на обществените проявления, за да курдиса в центъра на тия проявления само двучленния щаб на в. „Епоха”. „Ние предсказахме”, „Ние поехме защитата на страната”, „Останалият печат държеше исо на „Епоха”, „Ние държим пулса на събитията”. Ние, ние, ние, до безконечност ние.

Къде са тук работническите борби? Къде е Социалистическата партия? Къде са социалистическите организации? Къде е партийния печат?

О, и на тях Гр. Чешмеджиев великодушно е отредил място в хорът на Епохарския концерт. Възложил им е да държат исо на първата цигулка, на чието име и обаяние е възложил всичките упования и надежди.

В тая политика и в тоя курс на Епохарството липсва не само социалистическият, но и обществения елемент. Тоя курс аз характеризирах в статията си „Бонапартизъм”. В нея аз не посочих нито на едно име, нито на един лагер. Визирах едно пакостно за социалистическото движение проявление. Че в моята статия са се огледали цели целенички епохарите – това показва само едно – че тя още преди три години е поставила огледалото пред лицето им. Че в огледалото се е очертал един далеч непривлекателен образ – за това вината не ще да е в огледалото, а в огледалите се.

Социализмът на пръв план в обществените борби поставя организираните обществени движения, а не отделните личности, защото той знае, кои са действителните и ценни двигатели на социалния прогрес. Това са съзналите своята обществена функция и своята историческа мисия народни сили.

 

ЦЕНЗУРАТА

На стр. 5 от брошурата си Гр. Чешмеджиев пише: „Централният комитет на партията, в едно от своите заседания възприе мнението на др. К. Бозвелиев: да поиска един екземпляр от брошурата на Казасов, за да я прегледа и се опознае със съдържанието й, преди да бъде тя разпространена, Казасов се отзова на писмото на ЦК, на 9 ноември, като обеща в самото писмо да не разпространява брошурата. За обща изненада, на 10 ноември по всички будки на София брошурата бе в продажба. Заслужава да се отбележи това грубо незачитане желанието на ЦК от страна на Димо Казасов чрез прибързване да разпространи брошурата си, без да изчака Централният комитет в един или друг смисъл да се произнесе” (стр. 6.).

Ето текстуално писмото, за което става дума в горните редове и на което краткото съдържание по понятни причини Гр. Чешмеджиев отбягва да предаде.

 

Др. Казасов,

Предвид пръсканите слухове около вашата брошура, Централният комитет иска да се занимае с нея, преди тя да бъде разпространена. Това Ви съобщаваме по решение на Централния комитет.

7 ноември 1925 г.

С др[угарски] поздрави

секретари: Лулчев, Нейков.

 

На това писмо аз отговорих:

 

До Централния комитет

на Работническата Социалдемократическа партия

Тук.

Другари,

В отговор на писмото Ви от 7 ноември, връчено ми срещу разписка на 8 (8 с. м. бе неприсъствен ден – Димитровден.) с. м. 12 часа по обяд, тук приложен изпращам Ви един екземпляр от книгата си „В тъмнините на заговора” със съдържанието, на която книга Централният комитет решил да се запознае преди тя да бъде разпространена.

София, 9 ноември.

С другарски поздрав: Д. Казасов.

 

Това са единствените писма разменени между мен и Централния комитет по тоя въпрос. Къде в тях има обещание от моя страна да не разпространявам книгата си! Къде и в писмото на Централния комитет има запрещение да я разпространявам. Ако Централният комитет е решил такова запрещение, какво му пречеше да ми пише: „Централният комитет реши да не разпространявате книгата, до като той се произнесе върху съдържаннето й”. Има ли подобно запрещение в горните писма? Защо Гр. Чешмеджиев отбягва да съобщи, че сам той е направил предложение да се запрети разпространението на книгата ми, и че това негово предложение е пропаднало в Централния комитет?

И щом като Гр. Чешмеджиев, като член на Централния комитет, е поддържал, че излезлите из под перото на партийни другари книги трябва да се подложат на предварителна цензура, нужно е да съобщи на партията: защо той, партизанина на цензурния режим, не е подложил собствената си книга на предварителна цензура в Централния комитет? Или цензура е предвидена само за Казасова, а за цензорите е обезпечена свободата на разпасаните пояси?

Гр. Чешмеджиев трябва да обясни на партията тъй също, защо той и Пастухов са поставили Централният комитет пред следната алтернатива: Или да вземе санкции срещу Казасова, или ако това не стори да им разреши да излязат с брошура против Казасова.

Тая алтернатива не съдържа ли признанието, че те стоят на гледището, че Централният комитет трябва да им разреши брошурата? И щом стоят на това гледище, като членове на Централния комитет, съобразиха ли се с него? Защо щом изтръгнаха санкцията срещу Казасова, забравиха и за цензурата, и за гледището си, и за алтернативата си и сториха това, което те самите таксуват като брутално нарушение на партийната дисциплина. И след всичко сторено, как трябва да бъде наречен куража им да говорят за партийна дисциплина и да се явяват нейни блюстители?

Това отношение не издава ли един странен манталитет, който третира собствени другари, като безправни поданици, които имат само едно право – да мълчат пред всички произволи и една длъжност – да търпят всички прищевки на „великаните”. И в какво тия отношения са по-добри от отношенията на чорбаджиите към ратаите? Почиват ли тия отношения на най-елементарното чувство на справедливост, без което чувство социалистът престава да бъде социалист?

Но аз бих искал да зная, какво название носи оная дързост, която си позволява да въдворява цензурен режим в Социалдемократическата партия? И какво име трябва да стои пред постъпката на Гр. Чешмеджива, Кр. Пастухов и Хар. Христов, които не другаде, а в партийния печат (“Народ”, “Епоха” и “Обществена мисъл”) ме обсипват с най-площадни ругатни и с най-ниски клевети, и то след като с устав в ръка ми заповядват да мълча. Дори при царския режим цензурата е била за всички. В нашата партия цензурата е за слабия, за силния е обезпечена свободата на развързаните ръце. Нима тая чудовищна епохарска практика може да бъде отмината с мълчание и покорство само защото политическите врагове можали да използват споровете ни около нея? Не е ли хиляди и хиляди пъти по-страшен факта, че произволите и безправието са се вгнездили в собствените ни редове и опустошават моралния ни кураж да се борим срещу тях, когато те се проявяват в обществения живот?

Тоя уникум в социалистическото движение факт прави противника ни силен, а не нашите спорове. Той ще може да ни казва:

Вие се борите за свободата на печата, словото и мисълта.

– Въведете я най-напред в партията си.

Вие ни учите да пазим конституцията?

– Преди всичко научете се вие сами да пазите собствената си конституция – партийния си устав.

Вие искате да спазваме вътрешния правилник на Парламента?

– Преди това, кажете ни, Вие пазите ли вашия в конгресите?

Вие искате изборите да се произвеждат правилно и редовно?

– Е добре, посочете ни, как вие сами ги произвеждате в партията си.

Вие искате от нас справедливост?

– Дайте да видим как вие самите я практикувате у дома си.

Нима пред всичките тия въпроси ние, социалдемократите, можем да поставим отговора: Не сме длъжни да ви даваме обяснения, защото всичкото това е наша домашна работа?

Домашна работа?

За Бога, загубили ли сме си умът?

Социалдемократическата партия е клетка на обществения организъм. Как може обществения организъм да се излекува, ако в отделната негова клетка се търпят язвите?

Домашна работа в обществените движения няма. Там всичко е публично достояние. Който тъгува за тихото огнище на домашните интимности, ще се затвори у дома си и ще им се наслаждава до насита. Той може да каже: „не се интересуваме от вас, няма защо да се интересувате от мене.”

За обществения деятел, както и за обществената организация, тоя отговор е недопустим. Тъкмо за това са те обществени, защото се интересуват от всичко обществено. Каквото право те имат да се интересуват от другите, същото право и другите имат да се интересуват от тях. Тук тайната е изключена. Тук всичките врати са широко отворени.

Стоейки на това гледище аз не можах дори за момент да допусна, че писмото на Централния комитет има пред вид, както сега узнавам от решението му и от брошурата на Чешмеджиев, едно предварително цензуриране на книгата ми. Ако това си намерение Централният комитет би изразил ясно в писмото си, т.е., ако той би се освободил от стеснението да напише това, което мисли, то в такъв случай аз щях да депозирам в Централния комитет не книгата си, а протеста си срещу произволът да се въдвори цензурен режим в живота на партията. От това гледище считам, че и Григор Чешмеджиев има право да излиза със статии, брошури и пр., и пр., без да иска за това предварително разрешение. Но заедно с това аз любопитствувам да знам, епохарите (Гледай статиите им във в. “Епоха” и “Обществена мисъл”, кн. 8.), които имат противното гледище, как го помиряват със собствените си постъпки?

И щом го помиряват, не е ли всеки в правото си да заключи, какво Епохарството е – политическа школа на котерийност и на безпринципност. Тая школа не заздравява, а прояжда моралните устои на социалистическото движение.

 

БЕЗТАКТНОСТ

Тъй нарича Гр. Чешмеджиев ония страници от моята книга, които осветляват отношението на Македонската революционна организация към заговорът. Тая квалификация той придружава със следното умозаключение:

„Никой общественик, който е свързал съдбата си със съдбата на нашата злочеста страна, няма право при тая международна натегнатост в нашите отношения към велики и малки държави, да рискува чрез революционната организация на македонските мъченици да разрешава наши вътрешни въпроси. Самата мисъл е едно престъпление против държавната сигурност при днешното положение на България създадено след Ньойския договор”.

Каквото съм аз писал за Македонската революционна организация, то е пред очите на света. Всеки ще го оцени по достойнство.

Но аз бих искал да знам: Гр. Чешмеджиев, който в тогата на ментор, отсъжда коя мисъл е престъпление и коя добродетел, кой е общественик и кой не е, той, Гр. Чешмеджиев, постъпва ли на спроти своята менторска съвест? И ако постъпва тъй, бих желал да ми отговори, защо той и Кр. Пастухов изпратиха специален делегат при Тодор Александров, за да молят, щото Македонската революционна организация да ги кандидатира за 22 април 1923 година в Горна Джумайската колегия? И след като тя им отказа, те не се отчаяха и пратиха нови сватове, понеже Кр. П[астухов] щял да остане без мандат и тогава, о ужас, България ще пропаднела.

Тая постъпка само мисъл ли е или е едно фактическо признание от страна на Гр. Чешмеджиев и Кр. Пастухов правото на Македонската организация да участвува във вътрешните политически борби?

Ще благоволи ли Гр. Чешмеджиев и по тоя случай да се „чуди на ума, такта, предвидливостта и държавническите способности на епохарския щаб?”

Или може би той ще предпочете най-напред да ни разкаже за срещите, които е имал и съветите, които е давал на македонските революционери за свалянето на Стамболийски? Аз искам да зная, неговият „държавнически” такт ще ми позволи ли да назова датите и лицата? Обичам да вярвам, че пред тоя въпрос куражът му не ще го напусне. Не ще го напусне, тъй както тоя кураж не го е бил напуснал на 24 юли 1923 година. За него на стр. 36 Григор Чешмеджиев пише:

„Не за да се похвалим, а за да изповядаме една истина, трябва да процитираме и още един пасаж из нашите писания във в. „Епоха” за тъй наречените безвестно изчезнали. Когато хората не смееха дори на ухо да приказват пак у „Епоха” се намери кураж първа да пише по тоя опасен въпрос. Ето що пишем в брой 297 от 24 юли 1923 година.

„Бягат ли или се пущат да бягат разните арестувани лица – това говори в единия или другия случай за недостатъчно изпълнение на службата, за да не кажем лошо и престъпно изгнориране правилника и реда в участъците и затвора.

Напоследък се изнасят факти в пресата за „избягали” арестанти. Това на всеки случай говори крайно зле за създадения нов ред и обръщаше внимание на респективните органи да направят всичко, за да се спре това избягване от затворите и особено от V участък и другите затвори създадени след 9 юни...

Една мисъл трябва да стане надвластна във всички среди: всичко да си отива по законния ред и от думата на правосъдието да останат всички доволни. Тежка или лека ще бъде тая дума, но на правосъдната власт да бъде тя...

Всичко друго, което се върши вън и мимо правосъдните органи било за облекчение, било за влошаване на арестуваните лица – е от лукаваго, а неговите изкушения не се знае, кога и къде ще спрат...”

Това е то целия героически пасаж, с които Гр. Чешмеджиев рекламира куражът си.

Разбра ли читателят, къде е героичното в него? Аз се съмнявам. Но заедно с мене се съмнява и Гр. Чешмеджиев и ето защо той придружава горния свой цитат със следната въпросителна:

„Разбира ли се, що казваме под думите изкушение и от лукаваго?”

Бога ми, Григоре, нищо не се разбира! Попитай всичките си приятели и те ще ти отговорят същото. И ако са искрени ще прибавят: „Разбира се само това, че и днес, три години след изчезванията от V-тия участък, ти, Григорий Храбрий, стоиш с преглътнат от страх език и не смееш да съобщиш на света, кои са извлекачите”.

Извини, че хвърлям подозрение върху твоята храброст. Бързам да го залича. Твоя кураж стои вън от всяко съмнение. Ръководен от него и въоръжен с моята книга „Тъмнините на заговора”, ти си се явил пред един от членовете на Централния комитет на Вътрешната Македонска Революционна Организация и сочейки страниците, в които аз осветлявам отношението на тая организация към заговорът, ти си му казал:

“Вижте Казасов как е изложил организацията Ви. Това е цяло предателство. Нима ще му простите.”

Ето тоя ненадминат кураж на подлостта заслужва всичкото удивление на твоя „вечен дух – Сатаната”. Той ще бъде горд да отбележи, че ученикът му е далеч надминал учителят си.

На 25 юни 1923 година ти пишеш в „Епоха” процитираното антрефиле „Пускат ги”, което, като визира освобождаването на земледелските водачи гласи текстуално следното:

„Да пускат ги” днес един, утре друг и т. н. Обществото гледа; чуди се и в желанието си да не пречи, мълчи и затаява в душата си голямото негодувание за това, на което е свидетел”.

Ако вестник „Епоха”, на чело на която стоят държавници, негодува, за гдето властта освобождава от затвора арестувани земледелски водачи, чудно ли е, че един месец след това, са се намерили безотговорни фактори да извлекат тия водачи от затвора, да ги екзекутират, за да отнемат на властта възможността „да ги пуска, днес един, утре друг и за да престане обществото да гледа, да се чуди и да негодува.”

За тия резултати, кой носи по-голяма отговорност „неизвестните” извлекачи ли или известните “държавници”, който с писанията си създават подобни настроения и насърчават подобни екцесии.

И ако най-сетне, Гр. Чешмеджиев е могъл да отиде пред ВМРО с книгата на своя партиен другар, за да внушава, че не бива да се прости на Казасова писаното за Македонската организация, къде е гаранцията, че той и при други подобни случаи не е действувал по същия начин, особено когато въпросът се е касаял не до съпартизани, а до политически противници?

Впрочем писания от подобен род не са за в. „Епоха” случайност, а са система. Нейн вдъхновител е озлоблението и ето защо тя често губи не само чувство на мярка, но и равновесие. Само преди няколко седмици в. „Епоха” помести сърдцераздирателното писмо на вдовицата на загиналия след 16 април журналист, Йосиф Хербст. И помествайки го, проля няколко горчиви сълзи над трагичната участ на своя колега. Но аз искам да знам, тия горчиви сълзи могат ли да заличат писаното само две седмици преди кончината на Хербст от в. „Епоха” (30 март 1925 г.):

„В. „Днес” (Редакторът му е Хербст.) откакто редакторът му се удостоя да не бъде интерниран, след застъпничество на високопоставени особи, е влязъл в ролята на правителствен вестник, особено по външната политика и пр.”

Да бъдеш пощаден от един произвол, какъвто безспорно е интернирванието, това за в. „Епоха” не е нищо повече от удостояване с изключително внимание, благодарение на влиятелни особи. И след като един публичен орган таксува по такъв начин отменените произволи на администрацията, нима е чудно, че след 15 дни са се намерили „самозвани отечествоспасители”, взели са си акт от тия насъсквания и са интернирали спасения от „влиятелни лица” Хербст там, от където никой не е в състояние да го върне нито чрез застъпничество, нито по друг ред?

Тия изстъпления на озлоблението, това, колкото грубо, толкова и лекомислено отнасяне с най-деликатните въпроси на българската общественост, раждат най-гибелни инициативи и най-пакостни проявления. Те изкарват от равновесие умовете и тикат към престъпления повърхностни и неустойчиви натури.

Изпразнено от социалистически дух, от устойчива политическа концепция, от конкретна икономическа програма „Епохарството” не е лишено само от изобилието на прилагателни. Във всяка колона и статия стоят подчертани думите: „нов дух, ново време, нови хора.” Оказва се, че новият дух се занимава с самовъзвеличаване, новото време – с цензурни режими, а новите хора – с доносничество.

Работническото движение, има върховен интерес да се освободи от това пакостно влияние на Епохарството, защото то е в пълен разрез както с доктрината, тъй и с практическите стремежи на социализма.

 

ОПЛАКВАТ ЖИВИТЕ

И днес, след три години от 9 юни, Гр. Чешмеджиев продължава да плаче за своята и тая на Кр. Пастухова глава. Какво щяло да стане с тях, ако превратът не бил успял! Възседнал тая неврастенична мисъл, той ме третира едва ли не за убиец на партийни членове.

Нима политическата прозорливост на епохарите е толкова дълбока, че върху перспективата на неуспелия преврат те виждат сложени само своите глави? И ако виждат само тях, неуже ли те, както и главите на десетки други, са толкова скъпи, че трябваше да бъдат изкупени с примирението пред една опустошаваща страната тирания? И ако такова е тяхното убеждение, как се нарича лицемерието, с което те на стр. 57 от брошурата намират “че времената бяха не само тежки, но и достойни за личен подвиг и за лични жертви”?

Но за кого не е ясно, че ако превратът не бе успял, въпросът щеше да се сведе не до личното съществувание на Ивана и Драгана, а до съществуванието на страната. Пред тоя голям въпрос, въпросът за главата на X. и У. чезне като сянката на летящият в небесните висини жерав. Тоя съдбоносен въпрос Гр. Ч[ешмеджиев] не си поставя, защото и той, и всички, които ме замерят днес с камъне намериха за възможно на другия ден след 9 юни да си припишат заслуги за извършването на превратът и да държат Казасова отговорен само за нарушената партийна дисциплина. На стр. 50 в брошурата си Гр. Чешмеджиев е дал извлечение от протоколите на Централния комитет, от които се вижда, че Кр. Пастухов, бил казал текстуално следното:

“Ние създадохме психологическата подготовка за преврата и промяната”.

Какво означава това признание? Да се създаде психологическа подготовка за преврат то значи, да се създаде обществено убеждение, че превратът е единствения целесъобразен изход от тогавашната политическа криза.

В „Епоха” от 11 юни Кр. Пастухов пише:

„Нашата борба против цепеничарството и нашите предричания за катастрофалния негов край точно се сбъднаха”. Значи по-друг изход Кр. Пастухов не е предричал от оня, който на 9 юни точно се сбъднал, както той го бил сочил.

Днес, разбира се, песента е друга. Друга е, защото моралът на „Епохарството” гласи: „Ако от станалото излезе добро – наше е, ако ли излезе лошо – чуждо е”.

Този морал може да принадлежи на макевиалистическата школа, но той е чужд на социалистическата. Социализмът никога не е бил чужд на нравствения кураж да носи отговорност за действията си независимо от резултатите им. Бягството от отговорности за социалиста е еднакъв позор, какъвто е и бягството от изпълнението на дълга.

* * *

Актът на 9 юни е едно, правителството на Демократическия сговор е съвсем друго. Защищавайки 9 юни, аз не защищавам, а по-скоро обвинявам и Демократическия сговор и неговото правителство.

Девети юни не е дело нито на партия, нито на щабове. Девети юни е дело на целокупната българска общественост от крайната левица до крайната десница. Неговото знаме не е било никога партийно, за да може днес Демократическият сговор да си го присвоява. Това знаме бе общонародно, такова ще си остане и кощунствуват с него ония, които искат да го боядисат с партийния си цвят. Срещу тоя опит на Сговора и на правителството аз протестирах с всичката си енергия.

Чрез 9 юни българската общественост срути преградите, които спъваха нейното легално проявление. Срути ги, за да обезпечи последното, като залог за спокойното и мирно развитие на страната.

На тая централна задача на 9 юни правителството на Демократическия сговор измени. То и днес държи както работническото движение, тъй и Земледелския съюз вън от възможностите на легалното обществено проявление. И чрез тая си политика, то влиза в пълен разрез с централната задача на 9 юнската акция.

На трето място, парламентарният режим, който 9 юни имаше за цел не само да го възстанови, но да го укрепи и възроди, продължава да се движи в пакостните пътища на дните от преди 9 юни. Ясно и рязко изразени желания на представени в Парламента обществени сили се укротяват от правителството със закани и с туряне в игра на своеобразно интерпретираните склонности на въоръжената сила на България. И се стигна до там, че и опозиционни партии за възшествието си към властта да възлагат упованията си на армията и то в момент, когато последната желае да стои далеч от политиката.

За тоя регрес на парламентарния режим отговорности имат както правителството, тъй и болшинството, на което то се крепи. И в туй отношение те измениха на въжделенията на светлите деветоюнски дни.

На последно и най-съществено място стопанската и финансовата политика на правителството далеч не е успяла да облекчи голямата мизерия, за премахването на която манифеста от 9 юни говори.

И в четиритях тия области дефектите на правителствената политика са значителни и срещу тях аз въставам и като социалдемократ и като деветоюнец. Като социалдемократ, защото те влизат в разрез с партийните ми схващания и програма. Като деветоюнец, защото те покрусват цъфналите в деветоюнската утрина обществени възторзи и надежди.

Между 9 юни и политиката на сговористкото правителство разстоянието е голямо и това разстояние за чисто партизански спекулации еднакво го унищожават и сговористите и епохарите. На това заслепление данък да плащам аз не желая, защото не считам за справедливо, заради Ивана, да мразим и Свети Ивана.

* * *

Режимът на Стамболийски бeше един злокачествен рак, всмукал се в снагата на България. Той я водеше към сигурна гибел. Да се чака изходът на болестта, то значеше да се чака смъртта. Спасението можеше да дойде само от хирургическата интервенция на 9 юни. Никоя хирургическа намеса не е застрахована от риск. Такъв риск носеше и 9 юни. В тоя риск Гр. Чешмеджиев 2 1/2 години държи изблещен погледът си и крещи неуморно; „Какво щеше да стане с главите ни, ако не бяхте успели!” И крещейки, смята, че дава израз на майчинските си грижи. Какво самозабравяне!

Болният е слязъл здрав и читав от операционната маса, а майката, която в първия момент му се е радвала, днес дращи очите на хирургът – заговор – не за това, което е станало, а за онова, което е могло да стане.

Хирургът се е оказал опитен и е отстранил риска. Може би обстоятелствата са му помогнали. Рискът е бил страх, но факт, за щастие, не е станал. Всичките тия положения не са чужди за Гр. Чешм[еджиев]. Той ги вижда. И виждайки ги, експлоатира ги по един своеобразен начин. Когато зад заговорът види ръката на армията, той я благославя, ниско й се кланя и я нарича спасителка (стр. 61 и 63), зърне ли, обаче, моето неизмеримо по-скромно участие, той се разярява и му придава катастрофални последствия.

Или заговорът е бил фатален, или е бил спасителен. Ако е бил фатален, нека Гр. Ч[ешмеджиев] добие куражът да подири отговорности и от генерал Вълков, вместо всеки ден да му кади тамян във в. „Епоха”, и да го слага в центъра на своите нови политически комбинации. Ако ли заговорът е бил спасителен и той счита за уместно да каже ласкави думи по адрес на армията, аз за себе си желая само едно: да престане да се занимава с отговорностите на моята личност, която нито претендира за заслуги, нито желае такива да й се признават.

Стори ли това Гр. Чешмеджиев, той, без да престане да бъде по-малко смешен, ще стане по-малко трагикомичен. А ето защо той е трагикомичен.

Заговорът би могъл да се уподоби на генерал, който е предприел едно рисковано, но съдбоносно сражение. Сражението е спечелено. На победата Гр. Чешмеджиев не само ръкопляска, но я посреща и с възгласите: „Честито”, „За много години”, „Христос Възкресе” и пр., и пр. (В. „Епоха”, 11 юни 1923 г.)

На другия ден, обаче, Гр. Ч[ешмеджиев] изблизва всичко, каквото е писал за победата и на мястото на изблизаното написва смъртната присъда на заговора, като я мотивира с количеството на възможните жертви при евентуален неуспех. Това не е освен една обикновена хипохондрия. Хипохондрията е действително едно тежко болезнено състояние. Но тя не е безнадеждна болест, щом страждущите намират за възможно да я лекуват със съдействието на детективите на Русевата полиция. Лично аз намирам, обаче, това средство за неефикасно и съветвам ония, които ме третират за „сговорист” да престанат да си служат с него. Защото позорно е и за общественика и за социалиста да се пази от страха си, с плащани от Дирекцията на полицията детективи.

За да не би и пред тия ми редове епохарите да вземат позата на недоумяващи девственици, аз ги питам: Вярно ли е, че администраторът на в. „Епоха” Ст. Дражев е зачислен като агент на Обществената безопасност и е предназначен за охранител на техните скъпи особи. И ако това е вярно, любопитно е партията да знае, от колко източника в. „Епоха” бозае.

Ако те, със свойственото им дебелоочие откажат тоя факт, аз държа на разположение преписи от платежните ведомости на епохарския администратор.

 

ЕПОХАРСТВОТО КАТО ПРАКТИКА

Три години под ред „Епохарският щаб” разнася устно и печатно най-скверни подозрения и клевети към една значителна среда от нашата партия. Таксува я като „сговористка”, като оръдие на чужди интереси, като раздорник и агент провокатор в социалистическото движение. Три години под ред всички засегнати отминавахме с мълчание сквернословията на тоя неуморим щаб, знаейки, колко многочислени и неизчерпаеми са източниците на клеветническото вдъхновение.

За „Епохарството” чуждата чест е без стойност. Нея то всеки ден тъпче в краката си и демонически се киска, че може безнаказано да цапа, да плюе, да ругае и да унижава.

То си е купило поемни лица и от отговорности се не бои.

На всичко, което стои далеч от върховния му щаб то безцеремонно слага марката на „съмнителното качество”, а себе си труфи с преимуществата на Double extra qualitee. Не искам да му преча да се наслаждава от това си занятие, защото не виждам, какво друго би могло Епохарството да върши, ако не го упражнява.

Ето защо аз отминавам с мълчание и погнуса всичките му една от друга по-отвратителни клевети. Техният уличен жаргон говори достатъчно добре за произходът им. В тиня плуват, в тиня и ще да загинат.

Що се отнася до политическата концепция на Епохарството тя не е нищо друго, освен една разновидност на „сговористката” концепция. И борбата, която то води срещу политиката на Демократическия сговор има подтикът си в лични сметки и тежнения, но не и в различието на схващанията. За да подкрепя своята мисъл, аз ще си послужа изключително с цитати из в. „Епоха”. На свой ред бих желал, щото „Епохарите”, които със свойственото им лекомислие ни таксуват като „сговористи”, да посочат поне на една статия, поне на една реч, поне на една постъпка, които да говорят за „сговоризма” ни. На празнословията всички са сити. Нека вместо с тях „Епохарите” да заговарят с факти и с доказателства.

* * *

В. „Епоха” и „конкретна политика” това са две съвършено несъвместими неща. По кой от големите и важни проблеми на стопанския живот в. „Епоха” е излязла до сега с една конкретна програма, или с едно конкретно разрешение? Срещу всичките стопански въпроси на деня тя поставя един шаблонен отговор: „Потребни са нови хора, в духа на новото време”. Какъв е тоя дух на новото време, за него в. „Епоха” и до днес не е написала два реда.

Не е написала, защото духът на новото време влиза в пълен разрез с органическата концепция на в. „Епоха”. Духът на новото време възлага всичките си упования за реорганизацията на днешния политически и стопански живот, върху организираните усилия на определени обществени и икономически категории, тогава, когато в. „Епоха” слага тия си надежди първо върху крупните фигури на собствените си редактори и второ – върху играта с политическите комбинации. Ето защо тя хленчи за всеобщото, изхождаще от всички политически лагери, признание на силните личности и не смее да се докосне, до една конкретна икономическа програма, знаейки, че подобен опит ще я лиши от признанието на много чужди на „новия дух” среди. И за да не би да се лиши, както от накита „на новото време”, тъй и от „всеобщото признание”, тя си служи с банални формули, лишени и от смисъл и от съдържание.

Ето само три примери от писанията на „Епоха”, които примери в колоните й са многочислени:

 

Миролюбива политика

Методите на нашата външна политика, в която е липсвала последователността и разумност, основно трябва да се изменят. С постоянство и умереност ние трябва да убедим света, че сме искрени в нашето миролюбие.

24. III. 1924 год.

К. Пастухов.

 

Идейност и реалност

Селската и градска демокрация в широк смисъл на думата трябва да почива на други основи, а не на досегашните, за да стане реална и творческа сила в живота.

18. ІІ. 1925 год.

К. Пастухов

 

Кабинета Цанков се очертава

Досегашния наш политически курс ме задоволява. Трябваше да се направи една крачка напред. Вместо да се опита да тръгне напред кабинета Цанков тегли назад блазнейки се, че имал доверието на короната и Камарата.

21. ІІ.1924 год.

 

Кои са тия „други основи”? Какво представлява това “напред” и „назад”? На тия общи понятия, конкретното съдържание ще определя всеки читател на спроти вкуса си. Нали в. „Епоха” му е поднесла един нов мех? Негова грижа е да вложи в тоя мех, каквото съдържание му е угодно.

Прелистете хилядата броя на в. „Епоха” и на уводното им място вие ще отбележите много статии без съдържание и много думи без смисъл, “Нов дух”, “Ново време”, „Нови пътища”, „Нови знамена”, „Нови хора”, нови, нови, нови, до безконечност нови прилагателни, но нови без физиономия и без съдържание. В политиката новото е конкретна идея, а само в граматиката е прилагателно. Нека „Епохарството” благоволи да посочи конкретните идеи, които е изнесло за организацията на стопанския и политическия живот на страната, а не всеки ден да ни дави с порой от прилагателни.

Днес за днес то може да се похвали само с една такава идея: с идеята за групирането на всички обществени сили около една централна личност или около едно ново знаме. Тая идея не е освен идеята за тъй наречения обществен сговор, легнала в основата както на сговористската концепция, тъй и в тая на г. Малинова. Разликата е само в това, че сговористите искат да направят тоя сговор с Ляпчева, Бурова и Влайкова, а „Епохарите” предпочитат да го направят с Малинова и Костуркова.

Тая идея, обаче, каквито и модификации да й се дават е в пълен разрез със социалистическата концепция и е в рязко противоречие с днешната тактика на партията.

 

“ЕПОХА” И СГОВОРА.

Гр. Чешмеджиев не чувствува стеснение да третира нашата партия, като „изнасилена жена”. Партията била претърпяла изнасилването, което аз съм й причинил (стр. 53).

Това унизително и ексцентрично мнение на Чешмеджиева за партията, за никого не трябва да бъде изненада. Като поет той може да е много богат на чувства, но като социалист той е лишен от чувството на привързаност към собствената си партия. В брошурата си „Първите стъпки към властта” (стр. 56) той се хвали, че бил съветвал чрез в. „Съзнание” учителите да влязат в „земледелските дружби, пред вид на туй, че в селата всеки ден дружбите се засилват и ще станат решающи в селата”. А на стр. 54 от днешната си брошура той признава, че бил през 1922 година разсъждавал по следния начин:

„Не следва ли ние, социалистите, да се разформироваме като социалистическа партия и да чакаме живота да разбие стремежите и попълзновенията на комунистическите и земледелските водачи.”

Ум – море! А преданост – без граници!

И Епохарите, на които, с изключение на Кр. Пастухов, умът 20 години блуждае между земледелци и социалисти и един от които (Хар. Христов), сред най-тежките изпитания на Социалдемократическата партия през 1920 г. застана в лагера на комунистите, днес, тия устойчиви партийни членове ме наричат “съмнителен авантюрист”.

Защото двадесет години неотклонно стоя върху позициите на партията си аз съм предател и авантюрист, а Гр. Ч[ешмеджиев] и Хар. Христов, които се мятат от бряг на бряг са верните й служители. И ето как те, заедно с Кр. П[астухо]ва й служат.

Както е известно непосредствено след 9 юни в буржоазните среди се поде инициативата за образувание на една единна партия, която да обхване Народопрогресивната, Демократическата и Радикална партии, както и групата на Народния сговор. Тая инициатива срещаше редица от вътрешно естество препятствия.

Из средата, специално на Народния сговор, се поде една атака срещу първите хора на визираните по-горе партии, която атака имаше задачата да ги отстрани от активната политика, понеже те носили отговорности за злочестините, които връхлетяха страната. Тая атака водена в една остра форма и често пъти с далеч неоснователни аргументи, намери насърчение от в. „Епоха”, която писа следното:

„Колкото по-малко и по-принципни са партиите, толкоз по-скоро ще се отърсим от партизанщината. Да не се забравя, че и в миналото и сега има държави, които са загинвали или изнемогвали в борбите за власт на котериите”. (“Епоха”, К. Пастухов, 14. VІ. 1923 г.)

„Стари фирми няма да има вече, фалирали или незацапани, всичките те ще се снемат без да е длъжен някой някому нещо да плати. Но пътя на старите хора, които бяха определени да пишат мемоарите си в нищо не е препречен”. (“Епоха”, Сливане или пребоядисване, 27. VІ. 1923 г.)

„Котерийният и партизански дух в управлението, трябва да бъде за винаги прогонен, провинени ръководни личности и групи, които въплощават в себе си най-лошите спомени за миналото трябва да бъдат премахнати и унищожени, тъй като количеството без качество няма да има никаква стойност.

Ако действително в неопетнени партийни кръгове преобладава чисто сърдечно желание за откриване на нов живот в страната, хирургическия нож безмилостно трябва да играе, а не да се туря було на миналото чрез всеопрощение на греховете.

Замъгляването и провлачението на въпросите, механическото сплотяване и старание да се наместят всички под една или друга форма на местата си, партизански съперничества, партиен егоизъм и адвокатски мъдрувания за спасяване на собствени кожи... всички тези остарели за новото време прийоми на борба ще покажат само партизанска ловкост да се излезе из затруднителното положение, като се заблуди обществото и се хвърли вината върху чужд гръб”. (К. Пастухов, “Епоха”, 6. VII. 1923 г.)

* * *

Това беше преди три години. Днес старите фирми, които въплощават най-лошите спомени за миналото, които с адвокатски мъдрувания спасяват собствени кожи и пр., и пр.” са на особена почит у Епохарите. Днес Малинов и Пастухов, както пише в “Епоха” от 20 ноември 1925 г. „по различни пътища се събират на едно място”. Защото, както подчертава в своята парламентарна реч Кр. Пастухов (“Епоха”, 5 юни 1925 г.) „Идеята за едно разбирателство между истинските сили на демокрацията –  неболшевизираните земледелци, социалдемократи и някои демократически елементи от буржоазията пробива си път. И когато тая идея успее фронтовете ще сменят местата си”. За същата идея говори и Едип (“Епоха”, 26. ІІ. 1925 г.): „За нас естествената коалиция, която да даде трайни резултати, е социалисти и земледелци, но едни етапи към това са възможни и може би желателни, за да го разберат това и хората на “Пряпорец”.

Кои са етапите е ясно. Те повтарят политическата история от 1918 и 1919 год.: първия етап – коалиция със земледелци, демократи, радикали; втория: – земледелци и социалисти и третия – диктатурата на оранжевия болшевизъм.

Ако опитът от 1919 година не успя, нима ще трябва да го изоставят?

Ако не сполучиш първи път, опитай се пак. Не сполучиш ли и втори път, опитай се пак.

Сега, разбира се, Епохарството проявява по-голямо благоразумие. То знае, че през 1919 година заради платформи не успя да стигне дори до втория етап на най-естествената коалиция: земледелци и социалисти и поради това дълбокомислено съветва: (“Епоха”, 16 юли 1925 г. За смяната на кабинета),

„От друга страна що се касае до възможни изходи, те почти никога от никого не могат с положителност да бъдат предречени. Обикновено това са лични мнения или вероятни възможности, които най-накрай все пак висят във въздуха, тъй като непредвидени, или случайни факти в един момент изменят начертания проект.

Ето защо добре е да се спори върху изходите, но да не се влага в тях педантизъм. Даже голяма смелост ще е да се всецяло ангажирват цели партии с тях. Колкото по в общи линии са посочени изходите, за да служат само като една директива или една възможност, толкова по-голяма стойност ще имат те.”

Всецяло да не се ангажирват цели партии, а само отделни части, защото непредвидени обстоятелства (намесата на организациите) и пр., и пр. ще изменят в един момент начертания проект. За да не стане това, всичко трябва да бъде посочено само в общи линии, защото върху подробностите ще се спори.

Горният пасаж е изваял класически манталитета на Епохарството. Собствено на тоя манталитет сочи и изнесеният в брошурата на Гр. Чешмеджиев факт, че Епохарите са настоявали, Централният комитет да си назначи един пълномощник (стр. 22), който да решава вместо него въпросите. Тая идея от 1923 година до днес е направила значителна еволюция – тогава тя искаше управляющите тела на партията да абдикират от правата си, а днес настоява това да стори цялата партия, за да могат да имат развързани ръцете си за комбинации части от нея.

Не е ли странно, когато хора с подобни стремежи се явяват мои съдии за участието ми в преврата? Преврат без тайна няма. Когато той стана факт, – аз публично поех и отговорностите и последствията. Ако бих бил „съмнителен авантюрист” (гледай статия на Хар. Христов в “Обществена мисъл”) аз можах спокойно да седна на министерското кресло, а не да слагам и министерският си пост, и партийната си принадлежност и цялото си минало и бъдеще в ръцете на партията. Ако е реч за отговорности, аз ще посоча на участието на партията във властта през 1918–1919 год., когато пречки за открито обсъждане на въпросите липсваха и когато Централният комитет бе поставен пред свършен факт, тъй като Кр. Пастухов сключи през май 1919 г. споразумението с Тодор Тодоров в разрез с приетата от комитета платформа. И след като измени на приетата платформа, аз искам да знам, кога, къде и как той прояви кураж да поеме отговорност пред партията и комитета за това си своеволие.

Аз искам да видя и днес тоя кураж на епохарите по партийните въпроси. Когато са на тясно, пред организации, пред партийни съвети и конгреси, те приемат с две ръце резолюциите за самостоятелното действие. Вън от партийните институти, обаче, те си знаят своето и него последователно прокарват без да държат сметка за партийната дисциплина. Тая система от атентати те се отказват да виждат, защото са молепсани от моето на 9 юни престъпление.

Е добре, ако на 9 юни аз съм извършил престъпление, питам, къде бяхте тогава, когато аз сам поисках санкции да ми наложите наказанието, а го искат едва днес, след цели три години, когато моята постъпка е ликвидирана от два Висши партийни съвети и два конгреса?

* * *

Противоречията и люшканицата на Епохарството са негова стара практика. То няма нито определен критерий, нито избран път. Вчера, когато живееше с илюзията, че може да стане централна фигура в политическия живот, таксувашe безспорно ценни политически фигури като Малинова и др., за извехтяли фирми, искаше хирургическия нож да играе по вратовете им, а днес то ги гледа умилително и не може да им се нарадва. И толкова в захлас им се радва, че като не може да проумее, защо и другите им се не радват, обяснява си техния скептицизъм със сговористките им тежнения.

Сговорът, обаче, като нова партийна формация най-напред бе кредитиран от Епохарите със статиите, които цитирах по-горе. Когато, обаче, излезлите от Сговора партии почнаха да флиртуват с “Епоха", тя зави кръгом фронта си и почна да пише, че „каквото сега мнение да имаме за партиите, както и да ги бичуваме, ние не сме на мнение, че заведнъж те трябва да се хвърлят в гроба" (Кр. Пастухов, “Епоха”, 14. IV. 1924 година). Четири дни по-рано същият автор (10. IV. 1924 г.) пише, че „не може да срещне съчувствие порива за партийно обособяване и възкръсване на уж слели се партии".

Тая липса на поглед върху обществените прояви и фактори, тая безпътица в отношенията спрямо тях е нещо обикновено за Епохарите. Те не водят, защото сами нямат път. Те се лутат и блуждаят към миража на личните си попълзновения, и в зависимост от това, на чий фронт тия попълзновения имат шанса да получат оплодотворяване те се мятат от лагер към лагер, от позиция на позиция. И мятайки се, те на вси посоки правят любовните си излияния:

„Би било смешно да искаш смяна на властта, без да се надяваш, че ще получиш тая власт или ще помогнеш на новата власт, която се предполага да бъде по-отговоряща на момента". (“Епоха”, 11. VII. 1925 г.).

Но като дирят новата власт, Ехпохарите не изпущат и сегашната из пред вид. На тоя свят всичко се случва. Защо да е изключено и с нея да се споразумеят? Кр. П[астухов]: “Нямаме абсолютно никакъв интерес от бързото похабяване както на властта, тъй и на Сговора" (“Епоха”, 4. ІV. 1925 год.). А Гр. Чешмеджиев (“Епоха 21/VІII.1925 год.) допълня: „И ако днешната Камара обяви конфликта си, който съществува с днешния кабинет, последния ще се отиде по пътя на етапите". Тук не е реч за Сговора, а за Цанковия кабинет, за който Гр. Ч[ешмеджиев] пледира да си отиде не изведнъж, а постепенно.

Добре ще е „Епохарите" да съобщят на партията, кога и къде ние, „сговористите", сме писали подобнн защити на Сговора и неговото правителство. И не сме ли прави, когато твърдим, че Епохарите водят не една принципиална, а персонална политика!

 

МОНАРХИЗМА И ЕПОХАРИТЕ

Епохарите обхванати от ужас твърдят, че с акта на 9 юни бил закрепен монархическия курс в България.

Да отидеш с гвардейски ескадрон в двореца, да заставиш царят да се подчини на една воля на народа, да го изправиш пред пълно безсилие да се съпротивлява – това на езика на “Епоха” е закрепване на монархическия курс.

А кое е, според нея неговото разклащане? „Да хленчиш пред портите на двореца за аудиенция. Всеки ден в сълзливи статии да каниш царя да упражни прерогативите си. Да крещиш сърцераздирателно в колоните на “Епоха” (16.III.1923 г.): ,,Где е цар Борис? Има ли уши? Има ли очи? Какви задължения има той към конституция и народ?" Това ли е борба срещу монархическия институт, когато караш народа да възлага всичките си упования на короната, за да бъде спасен от ужасите на една тежка политическа криза

Ето още два цитата един от преди 9 юни, друг след 9 юни, към които аз бих могъл да прибавя още десетки:

„Формулата – царя царува, но не управлява – изработена през първата половина на миналото столетие от буржоазния либерализъм во главе Тиера, бе противовес на кралския личен режим".

„Нека не се забравя, че има една разлика между сегашното време и онова преди три десетилетия. Няма кой да се лови на въдицата на една суха и преиначена класическа формула". (“Епоха”, 21.II.1923, К. Пастухов).

„Изказаното от мен мнение в Камарата, че деветоюнската промяна можеше да се извърши и по-рано, и по един начин по-легален, стига държавният глава да бе решен за това, възбужда интерес в печата. Едни от партийните органи искат да видят в подобни изявления признание на царски прерогативи, а други, като че недоумяват по какъв начин е могла да стане промяната". (25.XII.1923, „Епоха", К. Пастухов).

Да молиш царя да извърши промяната е, според “Епоха”, антимонархизъм, а да го принудиш да я извърши това е царедворство. Да хлопаш на вратите му за указ това е според Епохарите доблест, а да му заповядаш да подпише указ за един съставен от всичките обществени кръгове кабинет – това е сервилност.

Ум море, а разум – слънце!

Сервилността на Епохарите към двореца е общоизвестна, за да е потребно да бъде сочена. За границите, в които се движи това царедворство на „Епоха" свидетелстват и следните нейни писания:

„Плачевния инцидент с царя при Арабаконак, налага на правителството длъжност да внуши на младия цар да бъде внимателен в своите разходки по много съображения. И по-рано това не бе зле да станеше". (16.IV.1925 г., “Епоха”).

„Добре е младите политикани, в чиито ръце е управлението днес, за целите на своето закрепване на власт, да не си служат с прийоми, които подготвят сътресения за короната".

„Ако царят царува и не управлява не го правете съучастник в своята политика защото явно е, че тя ще се провали и когато завлече всичките си автори, да не пострада и отговорния по конституцията върховен поръчител". (Гр. Чешмеджиев, 17.III.1925, в. „Епоха".)

„Една знаменателна реч:... Младият цар долавя духа на времето по-добре от своите съветници... Това е една държавна програма за момента, каквато сегашната власт няма и не признава, защото инак трябва да си върви... Гледището на царя е непоколебимото гледище на българската демокрация." (“Епоха”, 17.IX.1925 г.)

Тая знаменателна реч царят държа в двореца пред висшите военоначалници. „Епоха" ликува, че царят занимава с политически въпроси армията, която трябва да стои далеч от политическите борби.

Горните цитати говорят сами за себе си и от коментарии не се нуждаят нито те, нито лицемерието, с което авторите им се препоръчват за борци срещу царския институт тогава, когато те му са обикновени псалмопевци.

 

ЕПОХАРСТВОТО, ЗАКОНА ЗА З[АЩИТА] [НА] Д[ЪРЖАВАТА] И ВОЕННОТО ПОЛОЖЕНИЕ

Днес, епохарите, разчитвайки на късата памет на своите читатели бързат да се представят за смели борци и против Закона за защита на държавата, и против Военното положение и против военните присъди. Бързат с едно ненадминато безочие да си измият ръцете като Пилата и да хвърлят всичката отговорност другиму. Те забравят, че когато опозицията посрещне с едно одобрително кимване дадена мярка на правителството, то това одобрително кимване има много по-голяма стойност от френетическите ръкопляскания на правителственото болшинство.

Уви, Епохарите не се задоволиха само с одобрително кимвание, но преминаха и към публично насърчение на правителствената политика по визираните по-горе въпроси.

Четете:

„За големите интереси на страната, за бъдащето и за силата и развитието към демокрация на цялото общество, Законът за държавната сигурност колкото и реакционен да е, би могъл да изиграе една благотворна роля". (13. II. 1924 г., “Епоха”, Гр. Чешмеджиев).

„Какво отношение ще вземат компетентните съдилища към една или друга комунистическа фирма не ни занимава; това е тяхна работа да се произнасят по съвест въз основа на фактическия материал и действующите закони. Ние не искаме да допуснем, че те ще страдат от лицемерие или малодушие.

„Темида знае да каже и когато намира санкциите на закона за строги: „dura lex sed lex". Строг е закона, но той е закон". (Кр. Пастухов, “Епоха”, 14.II.1924 г.)

Законът за защита на държавата се обсъди в Парламентарната фракция през януари 1924 г. В качеството си на министър аз не взех участие в разискванията, за да не повлияя в една или друга смисъл на тях. В полза на закона най-рязко и прононсирано се изказаха епохарите Кр. Пастухов и Хар. Христов. Рязко против закона и против неговото гласуване застанаха „сговористите" П. Джидров и Асен Цанков.

Аз бях за законът. Последният се внесе в Камарата след като член 1 получи редакцията, на която аз в три продължителни заседания на Министерския съвет настоявах. По силата на тая редакция законът преследваше не идеите, не намеренията и принадлежността, а само извършените престъпни деяния.

Аз не бягам нито от лична, нито от обществена отговорност за своята по тоя въпрос позиция. Но всеки честно мислещ е длъжен да оцени по достойнство поведението на Епохарите, които днес хвърлят отговорността за собственото си поведение на „сговористите" Асен Цанков, Джидров и други, които по Законът за защита на държавата имаха една противоположна и на тяхната и на моята позиция.

И по военното положение „Епоха" зае позицията на сговористкия печат.

Четете:

„Указът за него е вече издаден и съгласно конституцията Камарата трябва да се произнесе върху указа. Никой не би казал, че военото положение, обявено от правителството е по каприз. Всички признаци за вътрешна опасност има. Друг е въпроса дали би трябвало да се обяви военно положение в цялата страна, или само в застрашените области." (“Епоха”, 21.IV.)

„Забележителна по своята уместност, такт и разумност ще остане заповедта по армията от 19 април на военния м[инистъ]р генерал Вълков като подчертава, че с обявяването на военното положение страната поверява своята съдба в ръцете на своята армия, на нейните институти генерал Вълков не изпусна да каже, че Българския народ иска от армията запазване на спокойствието и реда в родината и на всяка цена запазването на всеки един българин". (“Епоха”, 22.ІV.1925 г.)

„Епоха" кредитира военното положение преди отговорните партийни тела да са се произнесли за него. Парламентарната фракция, обаче, застана рязко против това становище на „Епоха", влизащо в разрез с традиционната политика на нашата партия. Тя прие текстуално дневния ред, който „сговористът" Д. Казасов й предложи, против военното положение. Кр. Пастухов се възпротиви на предложението на Янко Сакъзов, щото тъй приетия дневен ред да бъде прочетен в камарата от неговия автор. Възпротиви се, за да могат неговите емисари безпрепятствено да разпространяват в партията легендата за сговоризма на Казасова.

А ето на тия „защитници" на демокрацията и позицията им по военното правосъдие.

„Военното правосъдие ако е бързо, не означава, че е лошо правосъдие или че е несправедливо. Напротив то трябва да се дава бързо и при пълни доказателства, за да не остават две мнения по неговите присъди. Ние сме в надежда, че големите интереси на страната ще бъдат запазени, че истината ще блесне в съда, и че изнесената присъда ще бъде и тук и в чужбина посрещната като всяка присъда, която почива на фактите и закона". (4.VI.1935 год., Гр. Чешмеджиев, “Епоха”.)

„На късо казано от това което ми е известно по вестникарските отчети за хода на процеса, безосновно би било да се заключи, че присъдата на съда е опорочена от гледище на закона и фактически материал. Бих могъл да заявя, че в общи черти такава присъда би издал и един чисто граждански съд.

С други думи тя, макар и дело на военни съдии, отговаря на правната и на обществената съвест, а не само на възмутеното от атентата публично мнение. Пред произволните актове и ексцесии, които тровят обществения организъм ние предпочитаме да преклоним глава и пред най-строгата присъда, защото само така ще се закрепи в нашето обезверено общество вярата и надеждата в българското правосъдие. Тъй че надея се, какво в странство ще се разбере, че у нас правосъдния институт представлява здрава гаранция за законно и справедливо правораздаване". (“Епоха”, 13.V.1925 г., Кр. Пастухов).

Горната статия на Пастухова в защита на най-строгата санкция, смъртното наказание, се яви и във Виенския „Ное Фрае Пресе", По тоя случай органът на руските социалдемократи, берлинският „Социалистически вестник" писа, че не може да повярва, какво е възможно един социалдемократ да защищава подобни положения. Ако ли обаче това се окаже истина, той е сигурен, че Българската социалдемократическа партия ще даде решителен отпор на подобни антидемократични постъпки.

Нашият руски другар не могъл дори да подозира, че в партията е осветена традицията на „безпогрешните и неприкосновените личности".

Според Кръстю Пастухова „вярата на нашето обезверено общество в правосъдието ще се закрепи само чрез преклонение пред най-строгата присъда". Аз питам, какво название има тая апология на най-строгото наказание (смъртното), когато излиза от устата на един социалдемократ. И не е ли тя едно насърдчение за неговото най-широко приложение?

Блужденията на в. „Епоха" ту в областите на политическите комбинации, ту в лагера на „развенчаните" фирми, ту в арсеналите на изключителните мерки и институти са изгасили всичките й надежди към народните маси. Тя пише:

„Отдолу народните маси мълчат в черна неволя измамени в много знамена почти не вярват в никое ново знаме и са готова плячка за наемниците отгоре, и за демагозите отдолу. Трезвите и смислени слова на искрените общественици са още далеко от сърцето на народа. Пътищата към него се задръстват и от властта и от демагозите и страната спи и робува и може би ще се събуди или под знамето на диктатурата или в хаоса на анархията. (“Епоха”, 19.Х.1924 г.).

Пред тая мрачна алтернатива, какво й остава? Остава й да сложи всичките шансове за изход от създаденото положение върху поведението на цар Бориса и генерал Вълкова. И тя ги слага.

„Г-н Вълков зае по силата на събитията тежко, отговорно и централно място, и колкото повече го задържа с такт и достойнство, толкова по-добре ще бъде за него и за страната.

„Генерал Вълков даде доказателства, че без да е имал претенция за общественик и държавник, в Камарата и вън се държа със завиден такт, който хвърля сянка върху останалите лица.

„Надеем се, че тоя такт ще продължи за престижа на държавата и за делото на България". (18.VI.1925, “Епоха”).

За престижа на държавата и за делото на България тактът на генерал Вълков, има, според “Епоха”, по-голямо значение, от колкото го имат организираните сили на българския народ, защото „сърцето на последния остава чуждо на трезвите и смислени слова на искрените общественици". Дано поне сърцето на генерал Вълкова се смили, над тях!

Ето, това е то закръглената политическа концепция на Епохарството, изпразнена от всяко социалистическо съдържание. Кумирите му и тях ги видяхме: това са големите фигури, силните личности, царските прерогативи, политическите маневри, строгите наказания и пр., и пр. Липсва само кумирът на организираната народна сила, липсва кумирът на социализма.

 

ЛЕГАЛНОСТ И КОНСПИРАЦИЯ

За да ми оспори качествата на социалдемократ Гр. Чешмеджиев е намерил една възможност: да призове на помощ своето дълбокомислие, с чието съдействие отсича: „Когато социалдемократа изгуби вяра в легалните средства на обществената борба – той престава да бъде социалдемократ, това ще рече да се отпише от партията си и пр. (стр. 7). „Ние (Гр. Ч[ешмеджиев] и Кр. П[астухов]) никога нито сме считали за уместно и съвместимо с убеждението ни на социалдемократи да препоръчваме насилническото сваляне на кабинета Стамболийски" (стр. 15).

Това пише Гр. Ч[ешмеджиев] на стр. 7 и 15 от брошурата си, а на стр. 21 и 22 сам цитира това, което е възразил на Асен Цанков срещу идеята на последния да се образува ляв блок за борба със Стамболийски.

Гр. Чешмеджиев, и според Протокол № 18 на Централния комитет и според брошурата му, бил казал:

„Дружбашите са решили да ликвидират с всички групи, които им пречат: с нас, автономисти и отчасти комунисти. Общото внушение, че тия приятели ще управляват, е сподавило енергията и на ония, които до сега не се поддаваха. Правителството няма да падне по посочения от Асен Цанкова ред. То ще падне с насилие".

Ето в тая антитеза Чешмеджиев препоръчва насилието, т.е. нелегалното действие, срещу тезата на Ас. Цанкова за организиране на левите обществени сили за легална съпротива.

Съветите за нелегалното действие, които Епохарите са давали са многочислени. Устните аз съм готов всеки момент да установя с показанията на десетки привързани към истината граждани, стига Григор Чешмеджиев категорично да оспори чрез пресата това ми твърдение. Що се касае до писмените съвети – тях в. “Епоха” ги съдържа в изобилие. Ще цитирам само няколко:

„И ако вие, о велики сенки, (Ботев, Левски и пр.) бихте могли за миг да застанете свидетели и видите тая разнебитена и покварена държава, за която трагично живота сте си дали – в потърсвание бихте се оттеглили в своите гробове или бихте пък грабнали мечът на бореца и дигнали знамето на бунта. („Епоха", 17.II.1923 г. Гр. Ч[ешмеджиев].)

* * *

“Онова, както би могло с вероятност да се налучква е, че нощта още ще продължи, че насилията ще се увеличат, че терорът ще стане повсеместен, и че всички нормални и легални условия за политическа борба ще се заличат” (“Епоха”, 8.III.1923 г.).

* * *

„Понятието за водачи на групи се е изразило в натрапник окръжен с ласкатели, когато водач на група трябва да бъде оня, който грее с ума си, с идеите си и ги освятлява с дела и жертви".

„Днешните водачи са повече празнословци неспособни чрез жертви да осветят думите си".

„През всичките насилнически режими, ако бяха се намерили десетина-двадесет души от по-първите хора на партиите да се жертвуват за своите идеи – сега щяха да се закрепят позиции в политическата борба, свободите щяха да бъдат завоювани... И нямаше през 5–6 години да се раждат идеите за блок, за да се насажда „ред, законност в страната." (“Епоха”, 24.Ш.1923 г. Гр. Ч[ешмеджиев].)

* * *

„И ако е стигнало всичко до там, както го чувствува и вижда цялото общество, освен побеснелите за власт дружбаши и техните подли вестникари – не е ли дошъл момента да се оценят по достойнство думите на Тиера възпроизведени в края на цитата от Стамболийски: Когато законния ред е нарушен и вместо него започва да царува произволът и силата, тогаз и подчинеността престава да бъде задължение" (“Епоха”, 29.III.1923 г.)

* * *

„Развейте открито знамето на селската диктатура, обявете ни вън от законите, кажете на всеуслушание, че изборите ви са една игра с доверието на избирателя и то престъпна и злобна игра – па ние ще имаме сила да свием знамената на свобода и законност, на ред и творчество в страната, за да оставим свободни силите на съхранение обществото да дирят своя нов изход..." (“Епоха”, 10.IV.1923 г., Гр. Ч[ешмеджиев].).

Горните извлечения характеризират достатъчно добре позицията на Епохарите по изхода от тогавашната политическа криза. Легалната борба, според тях е не само неефикасна, но и дескредитирана. Тя е, както Гр. Чешм[еджиев] сам цитира в брошурата си на стр. 41: писаното в “Епоха” на 22 ноември 1922 год.

„Борба на думи, борба с бюлетини, борба с печат, е борба изгодна и удобна, но за нормални времена, за други условия, с други лица и организации, но не и с правителство, каквото е днешното, което на своето знаме е привързало цепеницата и в своята борба не се церемони да упражни насилието, терора и дори политическите убийства, ако се укажат необходими за целта".

Каква борба ни препоръчва прочие Гр. Чешмеджиев? Тя е картинно изразена и в следния пасаж:

„До като тая цепеница не се отнеме от ръцете на насилниците и стовари върху главата им, няма да настъпи режима на народното доверие". (“Епоха”, 20.IV.1923 год).

Това е то драстичната форма на препоръчаната от “Епоха” борба. Ще си вземе ли акт от нея, Гр. Чешмеджиев, и ще се отпише ли от партията си, тъй като загубил вяра в легалните средства за борба е престанал да бъде социалдемократ" (стр. 7 от “Сноп и пр.”).

На такава съобразна с възгледа му стъпка той е неспособен. Ако би бил способен, той отдавна би я сторил, защото не само възгледите му, но и делата му са в рязко противоречие и със социалистическия мироглед, и със социалистическия морал и със социалистическото дело.

Ако той питаеше интерес към социалистическата теория не би се опитвал да търси ясно изразената мисъл на Кауцки (Гр. Чешмеджиев се опитва да отрече смисъла на следния цитат, който аз привеждам в книгата си от Кауцки: „Безсмислено би било да се води борба за самата демокрация със средствата на демокрацията. С мирни средства демокрацията не може да бъде нито извоювана, нито защищавана против един насилнически режим. Това много пъти е бивало изпускано из пред вид".) в собствените си своеобразни нюанси, а щеше да разгърне книгата на Кауцки, за да прочете, за голямо свое огорчение, че Кауцки не вижда „как другояче може да бъде съборен един деспотизъм, освен с насилствен конституционен преврат. Против него само избирателната бюлетина не е достатъчна".

Това е ясно изразената мисъл на Кауцки и срещу нея епохарските извъртания нямат нито сила, нито стойност.

 

ПАРТИЯТА И ЕПОХАРСТВОТО

Епохарството след като се видя застрашено от един напълно справедлив отпор, чак тогава усети нуждата да заговори за партията, за да се идентифицира с нея. Да се идентифицира, за да може тогава, когато ние критикуваме пакостните му проявления, да крещи: „рушат партията!"

Самият този повик доказва, колко долно е мнението на епохарите за нашата партия, щом могат да мислят, че тя подлежи на рушение и че това рушение ще се яви, като неминуема последица на критиката, която ние отправяме не към партията, а към личните дела и проявления на епохарите.

Социалдемократическото движение е силно и неразрушимо като времето, защото то върви с него и черпи сили от неговото развитие. Викове от рода на тия, които днес идат от епохарите, нито са нови, нито ще бъдат последни. Тия викове са стонове на обезверените в силите на социалистическото движение. Тях много скъсали връзките си с движението елементи са ги надавали, за да прикрият скептицизма, който хранят към неговото бъдеще. Тия разтревожени викачи, ние ги виждаме пръснати днес в много чужди лагери, от където замерят партията ни.

Да изброявам ли имена. Те са легион. За тях, както и за Александър Цанков социализмът фосфорисцира. Но той фосфорисцира за късите погледи, безразлично от чий лагер се спущат те.

Неужели в нашата партия ще бъде кредитиран опитът да се третира движението за толкова безжизнено и слабо, за да може да грохне от схватката, която днес става в неговите върхове? Тая схватка в първия момент ще го разлюлее и смути, но в следующия ще го закрепи и спои. Тая схватка ще посочи недъзи, ще изкорени гибелни проявления и ще проясни много погледи. От тая схватка може да се бои само леността, чиито сън се нуждае от тишина.

Но от нея еднакво е смутено и здравото чувство, което партията има за своето единство. Това смущение, обаче, е предизвикано от калната интрига, която Епохарството устно и печатно разпространява за „чуждите оръдия" в социалистическото движение. Зъбите на тая интрига ще бъдат изкъртени от фактите. Формите, в които тя пътешествува из организациите и сред партийните членове са известни добре на последните и ако те за миг се запитат: кое от разпространяваното през последните години е станало факт – ще видят веднага, на колко тъмни внушения са били жертва.

Единството на партията трябва де бъде и ще бъде запазено. Без това единство Социалдемократическата партия ще пострада чувствително и от към материална сила и от към обществен престиж. Въпросът, обаче, не се разрешава с платоническото пожелание за запазване на единството, а с реалната основа, върху която то може да бъде закрепено.

Най-важният устой на това единство е свободата на мисълта и на критиката. „Папството" и "полицейщината" не могат да имат никакво място в една социалдемократическа партия. „Затова, както препоръчва германският марксист Едуард Давид, трябва да се обяви война на всеки опит, да се установи едно духовно папство в социалистическото движение". А Бебел в речта си против Бернщайна казва:

„Партия, която в своята програма изтъква, като едно от най-близките си искания спрямо съществующата държавна и обществена наредба, премахването на всичко, що ограничава свободното изказване на мненията – би изпаднала в своеобразно противоречие, ако тя не позволи на своите членове другари това, що изисква от съществующата наредба. Правото на свободна критика е положение, което не може да се оспорва. Критиката може да е неприятна, в същност критиката е винаги неприятна, защото нито хората, нито партиите меняват всеки ден своите възгледи. Свободата на критиката, обаче, е нашия жизнен принцип, нашия въздух, с който ние живеем".

Срещу правото на тая свобода епохарите издигнат угрозата на изключването. Първата жертва е дадена в лицето на др. Асен Цанков! Прави ли си някой илюзията, че тя ще бъде последната? Жаждата на Епохарското отмъщение е неутолима и тъкмо тя руши единството. Тоя разрушителен поход на Епохарството тряба да се парализира още в зародишът му. Защото само чрез принципът на свободата ще бъде обезпечен на българският социализъм разцвет и в областта на идеологията му и в областта на практиката му.

 

ДЕЗОРГАНИЗАТОРИ

Така се таксува една значителна група партийни членове, които вече десетилетия служат на социалистическото движение. Думата „дезорганизатор" не е нова – тя е много, много по-стара от историята на социалистическото движение. Въоръжени с нея мнимите приятели на единството са цепели движенията.

Не бяхме ли ние, широките социалисти „изменниците и дезорганизаторите" в очите на „тесните" през 1903 г.? За „консерваторите социалисти" не бяха ли „либералите социалисти" също така „дезорганизатори"? Стамболийски не изхвърли ли като „дезорганизатор" Томова и всички, които критикуваха грешките му?

Думата „дезорганизатор" е първия сигнал за разцеплението и устата, които я произнасят трябва да занемеят, за да се спаси от нови изпитания социалистическото движение.

Руската революционерка Кускова ето що пише за страхът от „дезорганизаторите".

„Никой не се страхуваше толкова от „дезорганизацията и дезорганизаторите", колкото се страхуваше от тях Ленин. Дезорганизаторите той безпощадно изкореняваше и из партията, и из Централния комитет особено. И победила, партията отново почна панически де се бои от „дезорганизаторите".

Това е етап на развитие: най-примитивния, най-опасния, както за страната, тъй и за самите партии и за вождовете на движението. Устремили изблещен поглед в дезорганизаторите вождовете на движението виждат само тях и съвсем не виждат и не предвиждат другите опасности, другите препятствия, които пречат на движението и го разлагат.

Ярък пример е Комунистическата партия. Изчистени са всичките „дезорганизатори". Изгасени са всичките огньове на живота, от ярката светлина на които може да избледнеят краските на догмата. Всичките стени на помъртвелите градове са изписани с изречения на великия учител. Надписи, милиони книги, брошури за народа – повтарят същите лозунги, същите истини. Но уви, духът на гниенето и разложението се пръска не само из страната, но и по целия свят".

Пръска се, защото вратите на Болшевишката партия и болшевишкото царство са херметически затворени за въздуха на свободата. Без тоя въздух разложението неминуемо ще настъпи.

Картината е рязка и правдива. Но за нещастие тя ни сочи и на една тъжна наша действителност. Хубави лозунги, светли принципи, възвишени идеи красят речите, писанията, проповедите. Но могат ли да затрогнат сърцето те, ако практиката на тия, които ги произнасят е пълното им отрицание. Могат ли когато в самата партия над демократизма на организациите, се издига деспотизма на Централния комитет, когато срещу свободата на мисълта се въдворява цензурен режим, когато ценни и дългогодишни партийни деятели, като Асен Цанков, се изхвърлят с лека ръка вън от партията само за гдето са изпълнили дългът си да посочат на съществующи и документално установени недъзи?

Къде вървим с тая практика? Не нанасяме ли с нея удар право в сърцето на социализма?

Българската социалдемократическа партия, която води редица борби за тая свобода, която спечели в името на нея не малко победи срещу фронтовете на насилието, не може да я прокуди от собствените си редове, за да обезпечи място в тях на отмъщението, на произволът и на репресията. Тя знае, че с подобен акт би се самоотрекла и самоунищожила. Повтаряйки думите на Бебеля тя може да каже за себе си:

„Свободата на критиката е моя жизнен принцип, моя въздух, с който аз живея".

Публ. в Д. Казасов, Без път и без идеи. София, 1926, 47 с.