ЗА НАШИТЕ ПАМЕТНИЦИ И ЗА СТАМБОЛОВАТА, И ЗА НЯКОИ ДРУГИ ГЛАВИ

Преди близо 5 десетилетия едно софийско бръснарче след като привърши манипулациите си по моята рошава тогава глава ме изпрати с думите:

- Най-напред няма да можеш да се гледаш, но после ще свикнеш!

Оказа, се че този тогавашен берберин, макар и млад гледа философски на нещата от живота и на собственото си творение.

Сега, когато искам да ви спра вниманието на един злободневен въпрос си спомних думите на този колега на моя земляк-шегобиец орешашкия зевзек Вучко бръснаря.

На приливи и отливи ни облъчват от всички медии с въпроса за нашите паметници – едни бутат, оцветяват или рушат, а други строят или възстановяват. То не беше мавзолеят на Георги Димитров и бюстът на Васил Коларов, паметникът на Червената армия и Братската могила, паметникът 1300 години България, а да не говорим и за неразрешимия проблем с Бузлуджанската чиния. Шедьоври, и не до там шедьоври на българското изкуство бяха заточени в новоизмисления музей на социалистическото изкуство. Дано не измислят музеи и на останалите етапи от нашата история, щото Софийското поле няма да може да ги побере, то и без туй взе да отеснява! Строят се и нови впечатляващи паметници – едни пеят или свирят, други светят, вероятно ще се появят и танцуващи или правещи някои неприлични движения, та ще има навярно и табели, че е забранено за деца до 16 годишна възраст.

Не съм сигурен от къде се появи през последните десетилетия една мода, която е силно да бъде определена като българска. Става дума за увековечаването на обезглавяванията, практикувани най-много след завладяването на земите ни от агаряните. Насред София, срещу Военния клуб стърчи (любопитно как успява да се удържи) начепканата глава на видния български държавник, революционер и другар на Христо Ботев Стефан Стамболов. Не можехме да я гледаме дълго време, но после свикнахме и вече не ни прави впечатление. Дори сега не я забелязваме, когато минаваме покрай нея, макар че някой умник наскоро я беше разкрасил с няколко химически тоалетни, защото старата я превърнаха на бистро. Между другото, тъй и тъй смесих темите, да спомена че върху бившата тоалетна срещу Софийския университет е набучен страховития паметник на Св. Климент Охридски.

Ако минете по подбалканския път, срещу село Буново, Пирдопско ще видите на един от най-опасните завои главата на Апостола на българската свобода Васил Левски. Доколкото си спомням от историята на него поробителите не са отсекли главата, а са постъпили значително по-хуманно като са го обесили. А стигнем ли до запазилата и до ден днешен възрожденската атмосфера Елена ще видим друга впечатляваща глава – тази на станалия известен като освободителя на България американския журналист Дженерариус Макгахан.

Може би някои знаещи ще припомнят и за една друга впечатляваща още от античността глава – тази на Константин Велики, а ако се поразровим из старите книжки ще видим, че старите гърци и римляни, за да не влизат в излишни разходи (все пак са съвременници на финикийците), поради многото преврати, станали им ежедневие на паметниците по форумите и мегданите главите на царе, императори, тирани и диктатори били подвижни и лесно се поставяли, а още по-лесно се сваляли. В горната част на тялото, така където започвал врата, имало дупка, в която се набивала отделно направената глава, която стърчала над тялото до следващата смяна и възкачването на престола на новия владетел. Колко практично, пък и евтино, нали?!  Затова днес археолозите като копат, намират само тела, а главите ги няма (няма ги и мъжките атрибути), но пък за това нашите скулптори, изпълнявайки държавническите поръчки покриват Родината ни с главуляци и компенсират загубеното. Може и да са грозни, но ще свикнем, както казваше бръснарчето от бръснарницата при мавзолея. А защо са грозни? Ами много просто, защото не са се научили да рисуват още в Рисувалното училище и в Академията. (Това го зная от един мой приятел художник, който в момента работи като охрана, а преди години при едно мое пътуване до морето, спрях в Търговище и подслушах следните думи, от един тамошен художник, който споделяше с негов близък, и който вечерта щеше да открива своя изложба: - Как не ни научиха в Академията да рисуваме портрети?!) Ако скулпторите и художниците познаваха постиженията на майсторите и четяха повече книжки със стари картинки може би по друг начин щяха да изпълняват поръчките, а навярно щяха да им идват по-разумни и приемливи идеи, а не да ни принуждават да свикваме с грозното и неистетичното.

Но да се върна към стърчащата насред София начепкана глава на Стефан Стамболов.

През 1943 г. БАН отпечатва една изключително ценна книга – става дума за спомените на видния наш държавник и дипломат Иван Салабашев, министър по времето на управлението на Стамболов и негов съратник. Ако скулпторите, направили главата пред Военния клуб в София и фигурата на Ст. Стамболов при входа на Самоводската чаршия във Велико Търново, където бележитият държавник изглежда на един самодоволен и охранен чичка, много по-възрастен от реалните си години, сигурно биха им хрумнали други по-приемливи и по-естетични идеи.

Та, Иван Салабашев на страница 140 от спомените си пише следното:

„И когато Стамболовото тяло беше вече отдавна в черната земя, злобата  на неприятелите му не беше още отслабнала. През следващата зима те унищожиха с динамит оградата на гроба му.

Веднъж, не помня по какъв случай, Стамболов и аз, когато бяхме още на власт, говорехме помежду си за неразбранщината и неустойчивостта на народните маси, които днес въздигат някого до небесата, а утре го приковават на кръст. Стана дума за някои велики мъже от разни държави и разни времена, които народът им ги е ненавиждал през живота им, а след смъртта им е въздигал паметници.

По едно време Стамболов се позамисли малко и след това каза, че той е твърдо убеден, че неговото дело ще бъде един ден добре разбрано и оценено единодушно от целия български народ.

- Ако ми правят паметник, прибави той полушеговито полусериозно, аз желая да ми въздигнат срещу Търново, близо до гарата, една тънка пирамида, 30 метра висока.

Ще се сбъдне ли това някога?

….“

Както аз, така и вие можете да отговорите – не, не се сбъдна и няма да се сбъдне!

Известно ви е така също от историята, че Учредителното събрание във Велико Търново взема решение храмът „Александър Невски“ (не под това име разбира се!?) е трябвало да се въздигне някъде, наблизо до Шипка, а не в центъра на София. Но първият български княз Александър Батенберг, за да се докара пред руския император, който му имал зъб, променя решението, а на негово място преди няколко десетилетия кацна Бузлуджанската чиния и като, че ли отново се кани да отлети. Дявол знае къде?!

Но какво да кажем повече, просто да повторим казаното преди векове – „О, времена, о, нрави!“

Прилагам ви изгледи от двата паметника на Стамболов – този в София и този във Велико Търново и ако фантазията ви позволява, потърсете прилика с желанието на великия държавник.

Цочо В. Билярски