МАЛКОИЗВЕСТНИТЕ БИОГРАФИИ НА БЪЛГАРСКИТЕ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ КОНСТАНТИН НУНКОВ, НИКОЛА КАРЕВ, АТАНАС БАБАТА И ХРИСТО УЗУНОВ

(ЕДНА БЕСЕДА НА ЙОРДАН АНАСТАСОВ)

Известният наш македонски деец Йордан Анастасов Константинов (4 януари 1893 г., гр. Кавадарци, Тиквешко - 10 октомври 1976 г., София) е автор на книги, статии и десетки речи и беседи за едни от най-видните български революционери, участници в борбите за освобождението на Македония и Одринско. Редица от неговите биографични речи и статии са вече познати на нашите читатели, а с други ще имате възможност да се запознаете след излизането от печат сборника с неговите спомени, статии и документи.

Напоследък Никола Григоров ми предостави от неговата библиотека брошурата на Й. Анастасов за четирима от най-бележитите български войводи, действували и отдали живота си за свободата на нашите сънародници в Македония и Тракия. Това са войводите Константин Нунков  (1877-1905), Никола Карев (1877-1905), Атанас Бабата (1875-1905) и Христо Узунов (1875-1905). Брошурата е озаглавена „Година на саможертва и героизъм“ и е посветена на 65-годишнината от гибелта на четиримата герои. Тя на практика представлява едни от първите биографии на войводите, като Й. Анастасов е съставил техните биографии на основата на известните му до онова време спомени и документи за тях.

В заключението на своята беседа Й. Анастасов подчертава:

„Войводите Христо Узунов и Никола Карев бяха от Македония. Другите двама войводи - Атанас Бабата и Константин Нунков бяха от свободното българско отечество. Нунков бе и тракийски революционер. Случайно ли бе това? Това не е случайно. Това единство в освободителните борби на българския народ от всички български земи се е проявявало в цялата негова история. Българи от Мизия, Тракия и Македония по време на Възраждането, водиха ръка за ръка единните борби против фанариотите, за български училища и черкви, за независима българска църква. Тези борби завършиха с учредяването на Българската екзархия, революционното движение, водено от Раковски, от Каравелов, Левски и Ботев, бе движение на всички поробени българи в Османската империя, за освобождението на всички български земи. В замисъла и плана за Априлското въстание бяха включени както Мизия, така също и Тракия и Македония. Опълчението при Руско-турската война бе съставено от българи от всички български земи. Масовите протести на българите в Македония и Тракия след Берлинския договор бяха против този позорен договор, който разпокъсваше живата снага на българския народ. Водачите на ВМОРО Гоце Делчев, Даме Груев и техните първи другари бяха духовни ученици на Каравелов, Левски и Ботев и следваха техния път. Самата ВМОРО бе организация на българите от Македония и Тракия, но в нейните редове еднакво взимаха участие и българите от свободното българско отечество. Цялата българска общественост даде своята братска дан в подкрепа на македоно-одринското националреволюционно движение.“

Едва ли някой трезвомислещ и запознат с героичните страници от историята на нашия народ може да добави нещо повече към думите на Й. Анастасов, както и да припомни за тези трагични събития от далечната 1905 г.

В заключение искам да добавя, че макар и писана и произнесена преди близо половин век тази беседа има какво да даде на нашите съвременници, независимо от това къде те живеят днес.

Цочо В. Билярски

Константин Нунков

Никола Карев

Атанас Бабата

Христо Узунов

 

* * *

ГОДИНА НА САМОЖЕРТВА И ГЕРОИЗЪМ

65 години от гибелта на войводите Константин Нунков, Никола Карев, Атанас Бабата, Христо Узунов и четите им.

Беседа, изнесена от Юрдан Анастасов в Македонския дом на 18 ноември 1970 год.

Известно е как завърши Илинденско-Преображенското въстание. Страшни опустошения и зверства бяха залели Македония и Одринско. Изгорени и полуизгорени къщи, ограбени имущества, селяните останали без добитък и храни и всичко това при настъпващата люта зима и озверени турски потери, които след спиране на въстаническите действия, продължаваха да бият и пребиват, за да търсят укрити пушки.

След тези тежки страдания и ужаси българите в Македония и Одринско паднаха ли духом, проклеха ли тези, които ги поведоха на въоръжена борба, отказаха ли се от по-нататъшна борба за своето освобождение от османско робство?

Отговорът на тези въпроси дадоха мнозина чужденци, които непосредствено след въстанието обиколиха въстаналите области и още тогава в печата изнесоха своите впечатления. Един от тях, авторитетният учен Брайлсфорд, в неговата книга „Македония, расите и нейното бъдеще“, издадена в Лондон през 1904 г., между другото пише: „Първата изненада за мене беше че това население въстава и то масово. Втората изненада, по-поразителна от първата, бе, че всички тези страдания през есента, не предизвикаха никакво негодувание против комитета или против водителите му. Селата останаха лоялни спрямо организацията, която ги беше потопила в това бедствие... В Костурската болница болните в мъжкото отделение, при оздравяване от болести, причинени от лишения и от излагане на суровостта на времето, говореха с възхищение за бъдещите си планове и за борбата, която мислеха да подновят, щом здравето и пролетта представят сгоден случай за това.

В Охрид - продължава Брайлсфорд, където крайната сиромашия и тиранията на албанците са направили българските селяни особено убити духом, невинни и унижени, аз съм чувал доста стари хора да заявяват, че ако комитетът издаде заповед за нова борба през лятото, те без колебание ще се подчинят на заповедта.“

Развилите се след въстанието събития потвърдиха тази съвършено вярна констатация на чужденеца. Първите хора на ВМОРО от въстаналата област Даме Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров, Лозанчев, както и мнозина прославени войводи като Христо Узунов, Георги Сугарев, Петър Ацев, Георги Попхристов, Павел Христов, Христо Цветков, Пандил Шишков, Митре Влаха и други останаха на местата си, продължаваха да се движат из селата, да влизат в градовете, навсякъде братски посрещани и укривани, за да повдигат духа на населението, да подновяват организационните връзки, да подготвят новия Илинден. И само няколко месеца след потушаването на въстанието, в началото на пролетта на 1904 година се състоя конгресът на Битолския революционен окръг, известен с името „Прилепски конгрес“, понеже заседанията му се провеждаха в Прилепските села. Последваха конгресите на Скопския, Солунския и Серския революционни окръзи, за да се стигне до Общия Рилски конгрес, състоял се през есента на 1905 год.

Това значеше, че за по-малко от две години Организацията бе изправена на краката си.

Грижите на Организацията, обаче, не се свършваха само с възстановяването на организационната мрежа, с подреждане на ръководни кадри, с разправа с вилнеещите военни и башибозушки банди. Тя трябваше да се справя и с изникналите по време на въстанието и след това предатели и шпиони, чието екзекутиране предизвикваха нови афери.

Друга напаст, още по-опасна, се появи след въстанието. Това бяха гръцката и сръбската въоръжени пропаганди, чиито чети и агенти налитаха като гарвани на леш и с терор и подкупи печелеха гъркомани и сърбомани.

Такава бе картината в Македония през онази 1905 година, когато войводите Коста Нунков, Никола Карев, Атанас Бабата и Христо Узунов и техните четници в различни дати и на различни места, в сражение с вековния враг, със своята саможертва и ненадминат героизъм отбелязаха нови величави страници в историята на македоно-одринското национал-революционно движение. На тях е посветена настоящата беседа.

 

КОНСТАНТИН НУНКОВ

Градът Чирпан даде на македоно-одринското освободително движение видни и предани до смърт на освободителното дело борци: големия български поет Пею Яворов, серският революционер, един от тримата атентатори в Драма - Пею Радев Гарвалов, зъхненския войвода Христо Манов, велешкия войвода Стефан Петков Сиркето, войводата и писателят Стефан Аврамов, автор на прекрасни легенди, разкази и очерци на героичното минало на Македония. От Чирпан излезе и Константин Нунков.

Константин Нунков е роден на 8 юни 1877 г. в бедно семейство. Основното си образование получава в родния си град. Гимназия следва в Пловдив, откъдето бива изключен като участник в един ученически бунт.

„Висок, строен и извънредно пъргав младеж, разказва Стефан Аврамов, Нунков беше с горещ темперамент, търсеше истината и правдата, на които служеше без корист и не можеше да търпи търгашеството.“

Още 18 годишен ние го виждаме да влиза в Македония с четите, които през 1895 г. изпращаше Върховният македонски комитет. Разочарован от безсмислието на такива четнически набези, буйният юноша става привърженик на динамитарството, убеден, че това е единственото средство в борбата за освобождението на Македония. В казармата той ревностно учи минно-взривното дело, а след изслужването на военната си повинност, заминава за няколко месеци в Швейцария. В Женева той дружи с руски революционери емигранти и там се запознава по-основно с динамитарството. След завръщането си от Швейцария Нунков работи като словослагател в разни печатници в София. Той имал малка сестра, която следвала гимназия, и считал себе си задължен да й помогне да завърши средно образование. Когато тя завършва гимназията, Нунков зарязва словослагателството, за да се посвети на македоно-одринското освободително движение. От спомените на Христо Чернопеев разбираме, че през пролетта на 1902 г. Нунков влязъл в четата на Чернопеев, която се движела в Горно-Джумайско. Както е известно по това време четите на ВМОРО правеха опити да възпрат върховистките чети да вдигат въстание в този район. Между вътрешни и върховисти станаха и някои въоръжени сблъсквания. В едно такова сражение Нунков бил ранен в кръста и се връща в България да се лекува. Още не изцерен добре, той заминава за Одрин и Малко Търново, после за Чепеларе да търси средcтва за извършване на атентати върху линиите и влаковете в Гюмюрджинско, Деде-Агачко и Ксантийско. Неполучил нужните материали и средства, той отново се завръща в България. Тук, той сред свои близки не престава да развива своята теория за необходимостта от взривни вещества за извършване на динамитни акции. Той излиза c брошура, в която дава упътвания за употребата на динамита, бомбите, бертолетовата сол и др.

Нунков участвува в първия Одрински конгрес, състоял се в Пловдив през 1902 година. По решение на този конгрес, на Нунков се възлага организирането на Дедеагачко и Гюмюрджинско и изучаването на условията за устройването на атентати по тия места.

В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание Нунков се отдава на размисъл по въпроса кой метод на борба е по-полезен и целесъобразен за извоюване свободата на Македония и Одринско: терористичният, възприет от него, или методът на масовата борба. Това негово колебание е изразено в едно негово писмо до Иван Кепов, редактор на кюстендилския вестник „Изгрев“. Нунков иска съвет по кой път да се върви. Говори и за предстоящето въстание - не е ли прибързано то? „И все пак, пише той, аз гледам как мнозина сериозни хора, които бяха против всяка прибързаност, да се увличат в борбата. Вашият и мой скъп приятел Димо Хаджидимов - и той е вече вътре.“

Преображенското въстание заварва Hyнков в Дедеагачко и Гюмюрджинско и там той действува със своя чета. Нунков участвува и във Втория Одрински конгрес във Варна (1904 г.). Там той даде отчет за своята дейност и сложи мандата, си, след което се отправи за Македония. През октомври 1904 г. Нунков е в Кумановско като войвода и организатор. Без да изоставя идеята за атентати и отделни терористически акции, каквито между другото прилагаше и самата организация, Нунков прегръща идеята за масова революционна борба и с целия си жар се впуска в агитационна и организационна работа. За съжаление, на пътя му се изпречва сръбската въоръжена пропаганда, която чрез сърбомански гнезда на всяка стъпка шпионира пред турската власт движението на четата и предава организационните работници. Освен това, въоръжени сръбски чети започнали да тероризират българското население, за да го посърбят насила. Сам Нунков в една дописка, поместена в „Революционен лист“, от 27 октомври 1904 година, съобщава, че сръбските чети и агентите на сръбската пропаганда заповядали на селяните, под страх на смъртно наказание, да предават на турската власт четите и легалните работници на Вътрешната организация. Отношението на Вътрешната организация към сръбската пропаганда бе ясно определено в конгреса на Скопския революционен окръг, състоял се в началото на януари 1905 г. в Осоговската планина, в който конгрес Нунков участвуваше като кумановски войвода. Там бе peшено сърби и сърбомани могат да се приемат в организацията, стига да се подчиняват на статутите й и да не се поставят в услуга на враждебните й сили. Като такава враждебна сила се проявявала от година и половина в Скопския окръг сръбската въоръжена пропаганда и затова ще бъдат гонени като врагове ония, които я поддържат. Жертва на сръбските доносничества биваха видни български деятели, а понякога и цели чети.

Естествено Вътрешната организация не можеше да остане ням зрител. Тя отговаряше с екзекуции на шпионите. Между тези екзекуции особено тежко се понесе от сръбската пропаганда убийството на сърбоманския архиерейски наместник в Куманово поп Ташко, шеф на шпионажа в Кумановско. Той бе убит на сред Куманово от четника на Нунков - Кръсто Лазаров, въпреки че бе охраняван от цяло войсково отделение от 15 души аскер. По-късно смелият екзекутор Кръсто Лазаров се прослави като кумановски войвода.

Последва друга екзекуция, извършена от самия Нунков, която обаче се оказа фатална за него. Това стана на 11 февруари 1905 година. Нунков с няколко свои четници влиза в село Къшани, Кумановско, за да изпълни издадената от организацията смъртна присъда над шпионина Петруш. След успешното изпълнение на присъдата, Нунков и другарите му се оттеглят в с. Кутлибег, също Кумановско, където ги очаквали останалите четници. Тук четата бива открита от аскера. Измъквайки се от селото, четата не е могла да се движи бързо, поради дълбокия сняг. Аскерът открива огън. Завързва се сражение, но пристигнала друга войска от близките военни постове на Градище, Довезенци и Клечовци, която обгражда четата. Ha помощ на четата се притекли четирима селяни, начело с ръководителя на с. Пезово - дядо Пешо Иванов. Сражението било ожесточено, траяло повече от пет часа и се стигнало до ръкопашен бой. Седемте четници и селските милиционери, след като се биели геройски, загинали всички до един.

„Винаги, когато ще става дума за село Къшани, пише по този повод видният тракийски деятел и съвременник на Нунков, Христо Караманджуков, веднага ще изпъква паметният кървав акт и заедно с него и ликът на онази бурна и мила натура Константин Нунков, главният герой на произведената кървава драма. Тук сред избити десет души наши другари, пронизан от неприятелски куршум, войводата агитатор не забрави да счупи пушката си и револвера и тогава тихо склопява навеки своите хубави очи.“

 

НИКОЛА КАРЕВ

Социалистическата школа на Димитър Благоев излъчи такива бележити борци, които застанаха в първите редици на македоно-одринското национал-революционно движение и наляха в него демократичен и прогресивен дух. Един от тях бе Никола Карев, виден войвода в Илинденското въстание и председател на славната Крушовска република.

Никола Карев е роден в Крушово през 1877 година. Първоначалното си образование получава в трикласното училище в родния си град. През 1893 година завършва първи прогимназиален клас. Беднотията в семейството го заставя да напусне училището и отива да работи като прислужник в един хан до с. Текия, Кичевско. След тригодишно стоене в хана, Карев решава да замине с гурбетчии за България, за да види свободната родина, да учи там занаят. В София той става чирак в дърводелската работилница, на социалиста Васил Главинов. Тук той намира време да чете книги, които му дава Васил Главинов. По-късно става член на кръжока, който вечерно време се събира горе в галерията на работилницата. Този кръжок се посещава от Гоце Делчев, Пею Яворов, Александър Антонов Севастиянов, Никола Русенски, Плавев, Лазар Главинов, Велко Марков и Иван Дренски, последните двама съграждани на Карев. В тази галерия, посещавана понякога и от Димитър Благоев, Карев получава първото си кръщение като социалист.

По предложение на Васил Главинов кръжочниците-социалисти решават да заминат за Македония и там да основат социалистически групи. Първи заминават Никола Карев за Крушево и Лазар Главинов - за Битоля (1898 г.). Със себе си те носят социалистическа литература. Скоро след пристигането си в Крушово Карев се записва в прогимназията и завършва с успех останалите два класа, а след това постъпва в Класическата гимназия в Битоля. Завършва четвърти клас на гимназията, той напуска Битоля и става учител в с. Горно Дивяци, Крушовско. Следващата учебна година Карев е учител в Крушово. В началото на 1900 г. в Крушово пристига Велко Марков. В срещите и разговорите, които имат двамата социалисти, се убеждават, че населението е организирано във ВМОРО, която води борба против политическото, национално и социално робство, води борба за защита на жестоко експлоатираните и ограбвани селяни и граждани от разни бейове и аги. Те виждат, че тази организация е народна и, близка до техните разбирания, че в нея има място за всички честни борци. В споразумение с Битолския окръжен революционен комитет, социалистическите групи в Битолския окръг, в това число и Крушовската, се присъединяват към ВМОРО. В Крушово Карев е не само учител, не само организатор в града. През свободното си извънучилищно време той снове из близките планински села, организира ги за настъпващата открита въоръжена борба.

Карев участвува в Смилевския конгрес като делегат на Крушовския революционен район. В този конгрес, председателствуван от Даме Груев, се взема решение за вдигане на Илинденското въстание. При избора в конгреса за горски началства на отделните райони, които да ръководят въстанието в своя район, Карев е избран за горски началник на Крушовския район, заедно с Пито Гули, Тома Никлев, подпоручик Тодор Христов, Диоген Хаджиев и Тодор Павлев.

През нощта на връх Илинден няколко въстанически отряда влизат в Крушово и превземат правителствения дом, след това пада и казармата. Тържествено бият камбаните на трите градски църкви - българската, гръцката и влашката. Българи, власи и гъркомани се прегръщат и поздравляват със свободата. Градът е в ръцете на въстаниците. Обявена е Крушовската република, начело на която застава Никола Карев, когото един негов съгражданин го нарича „най-светлата личност в Крушовското въстание“.

Дойде време за Никола Карев да приложи на практика онези възвишени идеи, за които през дългите нощи в галерията на Васил Главинов говореше Гоце Делчев с езика на Васил Левски: републиката трябва да бъде чиста, народна, без националистически шовинизъм, който разединява различните народности и обезсилва борбата срещу султанската тирания. Да няма вече междунационални вражди и омраза. Да настъпи свобода, мир и братство в тази измъчена, поробена земя. Временното правителство на Крушовската република се образува от представители на трите народности, населяващи града - българи, власи и гъркомани. Над мирното турско население няма да се посяга. Борбата е не срещу това население, а срещу насилническата власт, срещу бейове и аги насилници и обирници, от които не по-малко страда и турската сиромашия.

На 17 юли, неделя, целият град, начело с духовенството от трите църкви се отправи към българските гробища, за да се отслужи панихида за падналите борци. Никола Карев, строг и величествен, бавно се изправя. Словото му е вълнуващо, пламенно. До гробовете на загиналите герои, окичени с живи цветя, просълзеното множество пада на колене.

В продължение на дванадесет дни над Крушово се развяваше пурпурното знаме на малката република. И въпреки безпримерния героизъм на въстаниците, пълчищата на Бахтиар паша сломиха тяхната съпротива. Крушово бе подложено на зверски изстъпления. Настъпи краят на величествената Илинденска епопея.

След погрома на въстанието Никола Карев, заедно с други въстаници, се прибира в България. Засегнат дълбоко от страшното поражение, Карев не изпада в униние. В София той отново замисля да се върне в Крушево и отново да поведе борбата за освобождението на поробената родина.

На 10 април 1905 г. Карев минава границата с чета, за да стигне в своя район. На 14 с.м. неговата чета и четата, на Петър Ацев пристигат в с. Райчани, Кратовско, където остават да нощуват. Рано сутринта четите се виждат обградени от войска и башибозук. Войската открива огън. Със стрелба четниците се втурват на  вън, измъкват се от обкръжението и заемат позиция близо до селото. Раненият Ацев извиква, че оставя четата си на Карев. Под командата на Карев двадесет души четници се сражават юнашки. Карев е ранен в лявото рамо, но това не го безпокои. Той продължава да дава нареждания и сам да насочва манлихерката си срещу врага. В това ожесточено кърваво сражение, което трае от седем часа сутринта до два и половина часа след пладне, падат убити 18 четници. В него геройски загива и Никола Карев.

В една статия, поместена в органа на ВМОРО в. „Революционен лист“ от 1 май 1905 г., написана по повод гибелта на Карев, се казва: „Той бe гордостта и надеждата на крушовчани. И оня, който само един път имаше случая да го види, той никога не молеше вече да го забрави. Той остави за себе си най-мили и скъпи спомени между населението, което обичаше с всичката си сила на своята душа, за освобождението на което той жертвува всичко и за което сложи костите си.“

 

АТАНАС БАБАТА

През тази година на саможертва и героизъм загина заедно с четата си и войводата Атанас Бабата, родом от Пазарджик. В статията, поместена в органа на ВМОРО в. „Революционен лист“, от 5 юли 1905 г., в която се говори за гибелта на Атанас Бабата и неговите другари, се дава следната характеристика за него:

„Цели осем години Атанас Бабата служи на освободителната кауза. Неговата дейност не се ограничи само в един район; последователно той работи в повече от 15 революционни околии. Със здраво желязно телосложение, предан от душа и сърце на святата идея, той не знаеше що е умора. Той бе извънредно смел и решителен човек. Никаква опасност не можеше да го смути; в моменти на най-голяма опасност той оставаше съвършено спокоен, студен, даже изглеждаше някак весел и умееше да поддържа духа у своите другари, но и да дава най-умни разпоредби...“

Така е предаден образът и характера на Атанас Бабата един месец след неговата смърт, вероятно от негов близък другар, който добре го е познавал.

Едно от големите сражения, в което Атанас Бабата е участвувал като кратовски войвода с четата си, е това станало на 2 август 1903 г. в Плавица планина, Кратовско, към края на Илинденското въстание. Сражението е описано картинно от Славчо Ковачев, тогава щипски войвода, на третия ден от сражението, в писмо до неговата другарка Сия Ковачева. С двете чети -  на Славчо Ковачев и Атанас Бабата бил и Борис Дрангов със своя взвод. Планинският връх, където се намирали четите, бил обграден от хилядна турска войска, стекла се oт Крива Паланка, Куманово, Кратово, Свети Николе и останалите села. В помощ на четите дошли 7 души въоръжени селяни от селската милиция. Боят е траял през целия ден. „Куршумите, пише Славчо Ковачев, постоянно пищяха около нас, но без да ударят някого. Турците към примрак се опитаха още два-три пъти да ни атакуват, но без успех. Турците, продължава Славчо Ковачев в писмото си, откъм храсталака на север от Кратово незабелязано се приближиха, на стотина крачки от нас, обаче двете бомби, които своевременно им се отправиха, убиха у тях всякакво по-нататъшно желание да ни атакуват, а се задоволиха да ни открият чест огън, без да ни навредят с нищо. Привечер, към 8 часа, огънят и от двете страни спре и ние се приготвихме да отстъпим.“

Атанас Бабата, който заел левия фланг, насочвал своите 32 четници в сражението с такова умение и стратегия, така, както това правели и другите двама обучени във военното изкуство войводи-офицери Ковачев и Дрангов. Според сведенията, предадени в Мемоара на Вътрешната организация от 1904 г., в това сражение загинали трима четници. Турците са дали десет коли убити и много ранени, докарани в Кратово, заедно с един тежко ранен майор.

Атанас Бабата, пак като кратовски войвода, взема участие в конгреса на Скопския революционен окръг, който, както се спомена, когато говорихме за Константин Нунков, се състоя в Осоговската планина, над село Кнежево, Кратовска околия. Домакин на конгреса бил Атанас Бабата. По негово нареждане били построени сред гъста гора, покрай един извор, три колиби с по две четвъртити дупки, за да излиза пушека. В тях били настанени делегатите от Скопска, Кумановска, Кочанска, Кратовска, Паланечка, Щипска и Beлешка околии. Охраната, поставена от Бабата, се състояла от 250 четници, разпределени по групи от по 30-40 души. В уредбата и охраната на конгреса Атанас Бабата се проявил като отличен организатор.

Последното сражение, в което Бабата намира своята смърт, става също в неговия район - Кратовско. Ще предадем развоя и картината на това историческо сражение.

Обикаляйки района със свои 13 четници, Бабата минавал между селата Куклица и Пендак. Това било на 12 юни 1905 г. Шпионско око съгледало четата. След миг тръгва аскер. Бабата повежда четата към върха „Видин“, който представлявал естествена позиция. Там, на този връх, войвода и четници се укрепват, готови да посрещнат врага. Сутринта целият връх бил заобиколен от аскер. Аскер безспирно прииждал от Кратово, Паланка, Куманово, Свети Николе, от селата Дренак, Карпино, Опила, Муждивек, Татомир, Шопско рудари и др. Цялата Криворечна котловина почерняла от аскер. Към десет часа започнало сражението. Няколко хиляди аскерлии ще се бият срещу една чета от 14 души и 7 души от селската милиция, които се присъединили към четата. Войската атакувала върха от всички страни, но всяка атака бивала отблъсвана. Сражението било наблюдавано от кратовския каймакамин и един австрийски офицер, които се били изкачили на един хълм, близо до село Кетеново. Към 11 часа от Куманово пристигнала конница от 100 души, която се опитала да атакува върха, но бива отблъсната и се пръснала в безпорядък. Виждайки сериозността на положението, австрийският офицер дал съвет да се докарат горски топове, които с шрапнели почнали да обстрелват позициите на четата. Този офицер даже съветвал турците да насочат топове към околните български села и при първо забелязване на движение в тях, да ги пръснат. Той допускал, че oт тези села българите-селяни ще се притечат на помощ на четата, както често ставало при други сражения.

След обед, към два часа върхът „Видин“ бил обхванат от пушек и пламъци. Топовната стрелба ставала все по-честа и по-честа. Една от горските батареи сипела шрапнели право в позициите на четниците. За известно време топовният огън бил прекратен, за да започнат атаките. Бясно налитали башибозуци арнаути. Изстрелите от върха започнали да стават все по-редки: Ясно било, че патроните на четниците се свършвали. Изведнъж се чули викове. „Да живее свободна Македония!“, след което се раздали револверни гърмежи и на върха всичко онемяло. 19-те бойци и войводата Атанас Бабата се самоубили. Спасил се само един от тях, който бил натоварен с някаква мисия и успял да мине през гъстите редове на аскера и да излезе от обръча.

На върха „Видин“ пушките на избитите герои и два бинокъла били намерени изпочупени на парчета; патрондаши, ремъци -  всичко, което е могло да се употреби, било разкъсано от четниците и войводата преди да се самоубият.

На върха „Видин“ бил проявен върхът на саможертвата и героизма.

 

ХРИСТО УЗУНОВ

Христо Узунов е роден в Охрид на 22 октомври 1878 г. На третия ден от раждането му когато по стар обичай близките се събират около младенеца, за да го благословят и в къпалнята хвърляли пари за здраве, големият възрожденец и възторжен патриот Григор Пърличев при общо мълчание дал своята благословия с думите: „На планина знаме да развяваш! Ти от робство Македония да освободиш!“ Тези пророчески думи, които Христо Узунов ще е слушал по-късно, ще го подсещат, когато Даме Груев в Солун ще го посвети в работите на ВМОРО и ще го закълне за вярност към нея.

Христо Узунов е син на видния възрожденец Димитър Христов Узунов от Охрид, който, заедно с Григор Пърличев, бил първият български учител в централното училище в Охрид. А преди тях, братът на Димитър - Константин Узунов (към 1856 г.) частно е преподавал български език на своя главен учител Кузман Шапкарев в Охридското взаимно училище, където тогава още се е учело на гръцки. Майката на Христо, Анастасия от Струга, хубавица и голяма патриотка, била дъщеря на Георги Чакъров, деен участник в борбите за извоюване независима българска църква и сподвижник на Братя Миладинови. На 9-годишна възраст Христо остава сирак, баща му като екзархийски учител в Куманово, без да е боледувал, починал внезапно. Говорело се, че бил отровен от сърбомани. Майката се предава на грижите да отгледа и възпита Христо и двамата му братя Андон и Ангел.

След като завършва прогимназия в родния си град, Христо постъпва в педагогическия отдел на Солунската гимназия и завършва през 1896 година. Като ученик в Солун, както вече споменахме, той е посветен в революционното движение от Даме Груев. Завърнал се у дома, Христо получава назначение от Екзархията за учител в Деде Агач, обаче охридчани го задържат в Охрид да им учи децата. Тук той развива широка революционна дейност, както в града, така и в близките села.

По онова време сръбската пропаганда правила опити да проникне в Охрид. Нейн ревностен агент бил Димитър Гърданов. Въпреки правеното му предупреждение да се откаже от тази предателска роля, Гърданов не сторил това, поради което местната революционна организация решила да бъде екзекутиран. Присъдата изпълнил Методи Патчев със съдействието на Христо Узунов. С премахването на Гърданов организацията турила край на сръбската пропаганда в Охрид и околията. След деветмесечно престояване в затвора, през април 1899 г. Узунов бил освободен, благодарение на подкупа, даден от охридчани на турските управници.

В началото на 1902 г. Узунов отново е арестуван по подозрение и е освободен през март 1902 г. Страданията и тежкият режим на затвора не разколебали вярата на младия революционер в успеха на народното дело. Напротив, с още по-голяма енергия той продължил да работи като член на Охридското революционно ръководство. Съобщението за взетото в Солун решение за вдигане на въстание налагало бързо да се сгъстят редиците на организацията, да се набави повече оръжие, да се извърши нужната подготовка. След убийството в с. Ърбино, Охридско на войводата Тома Давидов (20 март 1903) Узунов поема воеводството на Охридския революционен район. Сега той е и боева сила, и агитатор, и организатор, и инструктор - обикаля селата, престоява в града някога преоблечен в свещенически дрехи друг път в селски дрипи, а някъде се явява в ботевска униформа. Навсякъде населението го посреща като свой син и брат и като свой спасител. Той участвува в историческия Смилевски конгрес, който го избира за началник на всички боеви сили в Охридския район. През време на Илинденското въстание, начело с районната чета, Узунов влиза в сражения няколко пъти. В сражението при с. Куратица, станало на 13 септември, Христо Узунов проявява рядка самоотверженост. В това сражение геройски загива и по-малкия му брат Андон.

След разгрома на въстанието, Христо Узунов остава в своя район. Всред пепелища и разорения, сред хиляди черни забрадки Узунов обикаля селата, за да поддържа духа на населението, да възстановява организационната мрежа, да прибира останалото от въстанието оръжие и го складира в тайни скривалища. Особено внимание той обръща върху нуждата от построяване на нови училища в опожарените села. За целта той сам предлагал планове, в които се предвиждало освен учебни помещения, още и салон за селски събрания, стая за жилище на учителя, а за да се обезпечи доход за училището, долу се откривал дюкян за даване под наем. През лятото на 1904 г. в района били издигнати около 30 нови и удобни училищни сгради.

Между инициаторите за свикване през май 1904 г. на Прилепския конгрес бил и Христо Узунов. Той бил между дейците недоволни от съществуващата във Вътрешната организация централизация и застъпвал идеята за широка децентрализация и за демократизиране на организацията, за да не се оставят отделни ръководни лица да вземат сами съдбоносни решения. Идеолози на тази идея след въстанието в Битолския революционен окръг се явили Гьорче Петров и Пере Тошев.

През април 1905 г. Узунов отишъл в Крушово да се срещне със своя задушевен другар учителя Иван Групчев. На 24 с.м. Узунов се отбил с четата си в с. Цер, Демирхисарско. Неочаквано къщата, в която той с четата си били отседнали, била блокирана от аскер. Войската открила огън от няколко страни. Отпочнало сражение, което траяло целия ден. Двама от четниците излезли от блокадата, но единия бил убит. За да не попаднат под куршумите на четниците, аскерите подкарали напред селяни. Узунов видял, че обръчът не може да се пробие, нито пък могло да се влезе в открита борба защото аскерът тикал селяните напред и зa да не бъдат заловени живи, и за да не пострадат селяните, войводата и четниците решават да се самоубият. Те изпочупили пушките си, унищожили многото оръжие, което носили със себе си, и всички се самоубиват с револверите си. Преди да си тегли куршума, Христо Узунов написал посмъртното си писмо, в което, след като обяснява защо се самоубива с другарите си и поздравлява близки и роднини, особено милата си майка и малкия си брат Ангел, дава съвети как да се служи на освободителното дело. Писмото завършва с думите:

„Нашата идея ще бъде постигната. Ето защо аз ще умра спокоен и с чиста съвест пред законите на свещената ни организация.“

Когато разярените войници се нахвърлили върху труповете, командуващият офицер ги спира и им заповядва да отдадат почест.

- Ето как се умира! Те са герои! - извикал офицерът.

Италианският офицер Еторе Лодди, пристигнал на другия ден от сражението в село Цер, бил потресен от страшната картина. „Единадесет млади храбреци, разказва той, лежаха окървавени от собствените си куршуми, за да не паднат в ръцете на врага.“ Просълзен и в недоумение Еторе Лодди се пита: „Какви са тези борци?! Как умират?!“

На другия ден от гибелта на Узунов Охридския околийски революционен комитет изпраща писмо на майка му, в което, след като изказва най-искрени и сърдечни съболезнования, завършва с думите: „В лицето на незабравимия Христо ние губим един доблестен наш гражданин, искрен приятел и другар и още идеален борец за свободата на поробеното ни отечество.“

Печатът в България и чужбина предаде трагедията в село Цер с израз на възторг и с преклонение пред саможертвата и героизма на Христо Узунов и другарите му. А борческото население в Македония издълба в сърцата си завета на Христо Узунов – „Не се предавай жив в ръцете на врага!“ и му изплете една от най-хубавите си песни, която и днес се пее.

 

Другари и другарки,

Годината 1905, която нарекохме „Година на саможертва и героизъм“ с подвига на войводите Христо Узунов, Константин Нунков, Никола Карев, Атанас Бабата и техните другари след Илинденската епопея отрази с ярка светлина, неукротимия и величав дух на Македония. В звездното небе на македонската, революция през 1905 година засия още едно светло съзвездие на четиримата безсмъртни войводи и техните другари.

И още един бегъл извод, за да приключим настоящата беседа.

Войводите Христо Узунов и Никола Карев бяха от Македония. Другите двама войводи - Атанас Бабата и Константин Нунков бяха от свободното българско отечество. Нунков бе и тракийски революционер. Случайно ли бе това? Това не е случайно.

Това единство в освободителните борби на българския народ от всички български земи се е проявявало в цялата негова история. Българи от Мизия, Тракия и Македония по време на Възраждането, водиха ръка за ръка единните борби против фанариотите, за български училища и черкви, за независима българска църква. Тези борби завършиха с учредяването на Българската екзархия, революционното движение, водено от Раковски, от Каравелов, Левски и Ботев, бе движение на всички поробени българи в Османската империя, за освобождението на всички български земи. В замисъла и плана за Априлското въстание бяха включени както Мизия, така също и Тракия и Македония. Опълчението при Руско-турската война бе съставено от българи от всички български земи. Масовите протести на българите в Македония и Тракия след Берлинския договор бяха против този позорен договор, който разпокъсваше живата снага на българския народ. Водачите на ВМОРО Гоце Делчев, Даме Груев и техните първи другари бяха духовни ученици на Каравелов, Левски и Ботев и следваха техния път. Самата ВМОРО бе организация на българите от Македония и Тракия, но в нейните редове еднакво взимаха участие и българите от свободното българско отечество.

Цялата българска общественост даде своята братска дан в подкрепа на македоно-одринското национал-революционно движение. А партията на Димитър Благоев излъчи от своята школа революционери като Димо Хаджидимов, Васил Главинов, Никола Карев, Велю Марков, Никола Русенски и десетки други, които наляха в движението прогресивен и демократичен дух: и мнозина от тях загинаха в борбата против народните врагове. В Балканската война бе формирано Македоно-одринско опълчение, което, заедно с редовната българска армия, прояви чудеса от храброст.

И днес в HP България, населението от Благоевградски окръг и изселниците българи от Македония и Тракия се чувствуват неразделна част от българския народ, с еднакъв ентусиазъм и устрем участвуват в изграждането на социализма у нас, за създаване от България на показна витрина на Балканите. Десетият конгрес на Българската комунистическа партия, в чест на който целият ни народ се отдава на благородно съревнование във всички области на нашия стопански и културен живот, ще даде нов тласък за повдигане на още по-високо ниво благосъстоянието на народа ни.

Слава на борците, загинали геройски за освобождението на Македония и Тракия от османско робство!

Да живее нашата социалистическа родина България!

Публ. в Години на саможертва и героизъм. 65 години от гибелта на войводите Константин Нунков, Никола Карев, Атанас Бабата, Христо Узунов и четите им. (Бесeда, изнесена от Юрдан Анастасов, в Македонския дом на 18 ноември 1970 г.). София, 1970 г., 38 с.