ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ГЕН. АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ, ПОЛК. АНАСТАС ЯНКОВ И ГЕОРГИ БЕЛЕВ ЗА УЧАСТИЕТО ИМ В ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ – 1903 Г.

Сега, когато отбелязваме 114 годишнината от Илинденско-Преображенското въстание е редно да си припомним и за участието на дейците на Върховния македоно-одрински комитет в него, които заедно с дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация изнесоха на плещите си това второ най-голямо българско въстание.

Макар, че на 31 януари 1903 г. русофилското правителство на д-р Стоян Данев разтуря с постановление съществуващите два Върховни комитета, запечатва помещенията им, иззема и архивите им, а ръководителите им са арестувани и интернирани във вътрешността на княжеството и ВМОК престава фактически да съществува, неговите чети продължават да действат в Македония. Те се включват и в ръководеното от ВМОРО Илинденско-Преображенско въстание след като е постигнато споразумение между тези две български революционни организации.

Неговите чети действат главно в Серския въстанически окръг, предвождани от генерал Иван Цончев, като начело на четите застават кадрови български офицери, често пъти с подчинените си български войници. По такъв начин въстанието в Серско има характер на една ограничена по територия и мащаби българо-турска война, и изиграва ролята на генерална репетиция за Балканската война, когато тези български офицери ще основат и застанат начело на Македоно-Одринското опълчение, а през Първата световна война ще основат и ръководят 11 Македонска пехотна дивизия.

За участието на ВМОК във въстанието са изписани хиляди страници, като са публикувани и основните документи и спомените на неговите дейци. Сега ще имате възможност да си припомните някои важни факти и моменти около това участие чрез спомените на генерал Александър Протогеров, полковник Анастас Янков и Георги Белев.

Генерал Александър Николов Протогеров (22 февруари 1867, Охрид – 7 юли 1928, София) като македоно-одрински деец участва и в Горноджумайското (1902) и Илинденско-Преображенското (1903) въстания, а като военен - председателства Българските офицерски братства за освобождението на Македония и Одринско и е един от създателите и ръководителите на Македоно-Одринското опълчение през Балканските войни, както и на 11 Македонска пехотна дивизия.

Макар и кратък споменът му за участието му в Илинденско-Преображенското въстание в района на Пирин планина, показва не само ентусиазма на участниците, но се спира и на портретите на редица от другарите си по оръжие, зарязали казармата и кариера, за да се бият за освобождението на македонските и тракийските българи.

Полковник Анастас Янков (1 август 1857 г., с. Загоричане, Костурско - 15 април 1906 г., с. Влахи, Мелнишко) е участник в Руско-турската (1877-1878) и в Сръбско-българската (1885) войни и в двете въстания Горноджумайското (1902) и Илинденско-Преображенското (1903). По време въстанието полк. Янков е член на Въстаническия щаб в Разложко. Под негова команда четата му води боеве с турската войска при с. Пирин и с. Белица. След въстанието полковник Янков преминава за кратко време с четата си на свободна българска територия, но скоро отново се връща и действа в Серския окръг.

Георги Иванов Белев (14 април 1868 г., Охрид - 1945 г., София) е секретар на ВМОК и последният директор на Солунската българска гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“. Той участвува в Илинденско–Преображенското въстание през 1903 г. в Серския революционен окръг като секретар на четата на капитан Йордан Стоянов, което описва в спомените си “Габровско–априловската въстаническа чета. Нейното участие в македонското въстание през 1903 година”.

Ръкописите на спомените и на тримата дейци на ВМОК се съхраняват в Централния държавен архив. Споменът на Г. Белев вземам от сп. „Илюстрация Илинден“.

Цочо В. Билярски

 

* * *


ГЕНЕРАЛ АЛЕКСАНДЪР ПРОТОГЕРОВ
ИЗ БОЙНИТЕ СПОМЕНИ НА АЛ. ПРОТОГЕРОВ

На 14 април 1903 год. при с. Селище, Горноджумайско, имахме първата среща с врага. Бяхме 2 чети – Охридска и Кичевска с 86 бойци. За войвода на Охридската чета бях аз, а за такъв на Кичевската Софрони Стоянов. В моята чета бяха подпоручиците Балтов от Битолско и Димитър Милев от Охрид, а в тая на Софроний, Стрезов от Ресен и Борис Сугарев от Прилеп..

В моята чета бяха и гимназиалния учител Н. Герасимов, който беше секретар на четата и дядо Симо от Кичево, който беше водил хвърката чета през 1868 год. в Кичевско; беше стар другар на Гарибалди и се борил за свободата на Италия. През 1871 год. бе се бил под Седан за честта на Франция.

След сражението при Селище, започва да вали пороен дъжд. Движението ни напред ставаше много трудно. Да се  връщаме назад в България беше невъзможно, поради категоричния отказ на всички четници, които заявиха: “Нека от нашата смърт се родят бъдещите легиони на отечеството.”

Нашата задача със Софроний ставаше тежка – боевете не можеха да се избегнат. Трябваше с бръз ход да стигнем чукарите и скалите “Куматиница” към с. Тросково, където се прославиха през 1902 год. войводите мичман Тодор Саев, Дончо войвода.

Започва да вали проливен дъжд. Движението към скалите “Куматиница”, става трудно. Секретарят на Охридската чета с 26 души се откъсва и изгубва. Зазорява се, а Куматиница е много далече. Осъмваме по височините на с. Габрово, където през 1895 година, паднаха в неравен бой за свободата на Македония поручиците Начев и Мутафов.

Още сутринта бяхме обградени от всички страни от аскера дошел от Лешко и Падеж. Започва неравен бой. Получих три рани и изпратих известие на Софрони Стоянов да поеме командуването на двете чети и сам да реши кога, къде и как да се извърши пробива през нощта. Забелязвам, че подпоручик Милев мъкне на гръб своя ранен другар подпоручик Сугарев, те се сгромолясват, падат, прегръщат се, със сетната крачка и двамата едновременно [се прощават] живота, усмихнати като живи, влюбени в смъртта. На мръкване по нареждане на Софрони, качиха ме на кон, укриха ме в една колиба, а с една жена-куриер ме заведоха някъде из махлите на с. Лешко, а от там в България.

В боя на 16 април 1903 год. по габровските ридове участвуваха 60 бойци от които 32 сложиха кости по тия чукари, осемнадесет бяха ранени, а само 10 души останаха незасегнати.

Между ранените беше и дядо Симо, който цели 15 дни се лутал сам из Джумайско и запушвал раната си с восък, докато се добере до границата. В този пробив загина и войводата Софрони Стоянов, заедно с цялата група, която направи пробива.

Поклон героични другари, предвестници на Илинденската епопея!

Ал. Протогеров

 

* * *

 

ПОЛКОВНИК АНАСТАС ЯНКОВ
ИЗ «МОИТЕ ВЪЗСПОМЕНАНИЯ ПО МАКЕДОНО-ОДРИНСКИЯ ВЪПРОС»

...Месеците май, юний и юлий ги употребих по агитация за македонското дело и събирание на помощи. Щом се обяви въстанието в Битолско, почнах да събирам чета, за да премина за Македония, но понеже нямаше оръжие, то едвам на 14 август 1903 година успях да формирам четата си в Рила във Влашките колиби. Тук формирах 134 ч[овека], които бяха въоръжени 21 с манлихерови пушки и около 15 с мартини, бердани, сръбски и руски, а останалите [с] кримки. Районът ми беше назначен за Струмишко, но понеже оръжието беше много слабо, аз се отказах да отивам за Струмишко и понеже беше времето кратко, тъй като 19 август бе назначен ден за въстание, то реших да замина за Разлога по-рано и да действувам на Предела. На 14 август след обед, след като положи четата клетва, се отправих по билото на Рила към Рибното езеро. Над манастира се заблудихме в гората и без път почнахме да слизаме, та след като се съдраха у повечето момчета гащите от влачението по земята, стигнахме едвам на 15 утринта в Рилската река у Кирилова ливада, гдето се спряхме на почивка. На 16 се изкачихме при Рибното езеро, гдето сварихме на лагер около 300 человека от Вътрешната организация под командата на капитана Шипкова, пор[учик] Аджарова и под[поручик] Каназирева. Него ден пристигна и Матов, член от представителството на вътрешните в София, който като се научил, че отивам за Разлога, поиска да се срещнем. Срещнахме се до гората и говорихме час се около това, че нямало нужда да се отива в Разлога, понеже организацията разполагала с достатъчно сили там, та да може сама да се разправи с турчина. Казах му, че ако е така аз ще вървя навътре в Предела и ако може да мина, ще мина за Джумайско – Петришко, но съмнявам се да мога да направя това, понеже момчетата ми са въоръжени ¾ с кримки. Така се разделихме. На другия ден получих писмо от същия със съдържание, че понеже съм бил назначен за Струмишко, то да замина за там и че Разлога няма нужда от външни сили и като ме знаел, че аз съм бил благоразумен, ще отида за Струмица. Писмото изпроводих до подполковника Николов, който беше в Р[илския] манастир. Той (Николов) ми отговори, че по съгласието направено с вътрешните в София, Матов нямал право да ме спира и ме съветва по-скоро да вървя, че няма храна и че в манастира е пристигнала една дружина войска и щяла да ни арестува и че той едвам избегнал ареста. Тогава при мене беше бае Михал, един безценен човек за организацията, който ми се обеща да ми донесе на 18 вечерта хляб и заповеди от генерал Цончева, когото оставих във Влашките колиби и не знаех где е. На 19 след пладне бае Михал ми изпроводи 300 хляба и сирене и едно писъмце от генерала, в което ми пишеше, че той заминава за Разлога с четата на Парталева на 18 вечерта и се чуди как така съм се маел в България йоще, гдето войската може да ме залови и обезоръжи и се чуди по кои съображения Матовци ме спират и ме моли в името на Македония и другарството да тръгна веднага за Разлога и около село Годлево да го настигна. На 19 август след обед аз изпратих пор[учик] Танушева в лагера на Матова да му съобщи съдържанието на писмата от Цончева и Николова. Потеглих. Матов пожела щастлив път на Танушева и добра сполука. Над Рибното езеро, на изток от него, след като преминах един стръмен баир близо до границата скрих четата в една падина и изпроводих патрули да наблюдават движението на турските потери. Слънцето величествено захождаше зад Царев връх. Патрулите излязоха на 1000 крачки напред и известиха, че е свободно. Тръгна четата и понеже ни се изпречиха съборени камънаци, то движението беше едно от най-трудните. Стигнахме патрулите на самия връх, гдето лежах и наблюдавах турските шанцове на 500 крачки в ляво и напред. Хората се виждаха, но за предпазвание пуснах във верига четата на Танушева, която се отправи право на шанцовете и ги зае. Турци нямаше. От тук се виждаше целия Разлог, величествения Пирин и в ляво в пламъци гористите Родопи, а под нас 2-те езера, отгдето бере началото си Места. Мръкна се, изскочи пълният месец и ни огря. Духна силен и студен вятър. Заповядах да облечат шинелите и слелд малка почивка, като излезе четата на пор[учик] Танушева в авангард почнахме да се спускаме към нашата горка замя Македония. Момчетата си снимаха шапките и се кръстеха, като целуваха земята. Тишината беше мъртва. Спуснахме се на езерото и почнахме движението покрай бреговете. Вятърът духаше и блъскаше водата на брега с голяма сила и шум. След като изминахме първото езеро, изпречи ни се друго, двойно по-голямо, което го изминахме през пътеката на западния и източния край. Заловихме пътеката на юг от езерото покрай рекичката, която извира от езерото и като я изминахме, преминахме на запад, за да забиколим опасното място, гдето предната нощ беше ударена четата (от засада) на поручика Парапанова. Той с 14 момчечта се беше върнал назад към България и беше обезоръжен от бълг[арския] пост. 4 момчета навлязоха за Македония и в последствие се присъединиха към нас, а останалите се върнаха в България, от които един обезоръжихме ние, понеже не поиска да доде с нас, а имаше маанлихерова пушка, която много се цени, когато чета е въоръжена с кримки. На запад от реката влязохме в една гора от клек и изгубихме два часа, догдето да изминем 2 километра. Пресякохме пътя, по който се сношават турските постове Семково и Узуница и като се спуснахме през една стена от 3 метра, се вмъкнахме в една голяма борова гора над село Горна Драглица и понеже тук се видяхме много уморени, легнахме да спим като поставихме караули. През деня минаваха по пътищата турски 5 и 7 человека, но много предпазливо и в гората не влизаха. На другата вечер патрули, па се спуснахме над селото Горна Драглица и тук в един говедарник уловихме един селянин, който ни даде сведение, че въстанието е било отложено (в София със съгласието на представителите на Вътрешната организация беше назначено на 14 авг. 1903 г.) Отложили го вътрешните, понеже не били готови. Разказа ни, че в България била станала мобилизация и че в Дупница били докарани топове (това им го предал куриера на Вътрешната организация). Изпроводих със същия селянин 6 человека с поручика Танушева в селото, за да известят на населението за пристиганието ни и писах до ръководителя за минаванието на ген[ерал] Цончева и че трябва да се съединя с него. Вечерта пор[учик] Танушев се върна и донесе писмо от някой си Бачавски, че никакво сведение няма за генерала и че другата вечер ще ни извести и изпроводи храна, като ни молеше да останем на същото място до другата вечер. Аз се съгласих и повърнах селяните. Когато те си отидоха аз се преместих на върха на гората и зех позиция, понеже се опасявах от предателство. На другия ден вечерта се получи приключеното тук писмо от някакво си Районно управление, а всъщност това писмо е било писано от учителя на с. Годлево Попкостандинов, когото сварих при генерала Цончева през нощта.

«Господину полковнику Янкову.

В планината.

Г-н Янков,

Снощи получихме писмо, в което ни заявяват, че сте пристигнали в наша територия за което знаеме да ви пишем още сега. Понеже всяка тайна си има своето значение и като на человек, който е тръгнал за една цел и с едни мисли, както и ние отчасти ви явим засега, а като се срещнем устно и цяла и вярваме че тя ще бъде опазена само у вас, решихме да ви открием отчасти нашия план, който е със съгласието на окръжния. Ние още от пролетоска се бехме завзели с изнасянието на храни но неможехме да успеем понеже секидневните афери ни попречиха, а пак и постоянното минавание на чети за вътрешността и постоянното минавание на бежанци и преносвачи попречиха на планът ни и изпоядоха храната складирана, като движението на аскера непозволяваше да натъкмим на мястото друга; освен това като другите канали за вътрешните райони се затвориха принудени бяхме да пренасяме материалите, а и още имаме неколко преноси да пренесем по нашия канал. Това сичко не направи да закъснеем дотолкоз, а пак сега по причини на многото суша водата съвършено намале и макар да полагаме най-големи усилия за приготовлението на брашно пак не можем още да спестим брашно за поставяние в склад, което на първа и най-нужната част при вдиганието на въстанието, по която нужда в един къс срок ще можем макар и от части да я приготвим, само като за това ще искаме отдих от другите работи та да се завземе само по тази част.

От сичко до тука казано вярваме  че ще схванете положението ни, а пак доста добре знаете важността на въстанието пред външния свят ако то е вдигнато от самото сърце на Македония, на което и основание се е подкачило по този начин въстанието.

Имайки сичко пред вид и със съгласието на Централния, нашия въстанически окръг сега има конгрес, в който конгрес ще се решат непременно датите на въстанието на сякой район и ето вече и нашите делегати става 15 дена как са на конгреса и ги очакваме да се завърнат тези дни, като непременно ще се известим и за нашия район.

Тъй като вашия план при дохожданието Ви не го знаем, но сме твърдо убедени, че вие не идете да съсипвате вътрешната организация, а идете да я подкрепите като същевременно се водите по същите решения, които се дават и на нас и по които се водим, решихме да се отнесем до вас, за да узнаем плана ви, като същевременно ви явяваме и нашите наставления, дадени на делегатите, които трябва да ги внесат в конгреса и от части знаем кои райони ще вървят напреж.

Предполагаме, а и вярваме, че най-напред ще се вдигне Демирхисарския район, та после другите райони и най-после ще се дигне и нашия район, който според стратегическото положение след като се извършат определените акции ще може тогава да се сгрупират повече сили и тогава да можем завзе нашия район и го задържим в наши ръце цяла зима, та нашия район да служи като прибежище на чети и бежанци до настъпванието на пролетта, та да можем и напролет, ако би да не може се тури край на въстанието да имаме сили, които да действуват и напролет и с които да докажем на външния свят, че робът е решен или да спечели своите правдини, или да умре и че той ще продължава да воюва докато получи желаемите правдини. Като излагаме тук плана ни, то умоляваме ви ако сте дошли изключително за в Разлога да вдигате въстание, то върнете се навътре за няколко време докато се приготвим, ако ли искате да заминете за вътрешността, явете ни за къде ще заминете, за да ви отворим канала.

Демирхисарско и Серско ще имат голяма нужда от чети при извършванието на акциите, ако планът ви е за нататък то по-скоро тръгнете и на пътят непременно ще се срещнете с нашите делегати, които ще ви явят в точност плана, който ще се води целия окръг.

Вярваме, че ве осветлихме по работите ни. Ще чакаме в най-скоро време отговор от Вас.

С братски поздрав и целувки – От Районното управление.

Б., 22.VІІІ.1903 г.”

Отговор на отвъдното писмо на същия ден. Янков.

„Копие.

До Районното управление.

Тук.

Минаванието на четите от България стана с общо съгласие на двата комитета, едновременно с това се определи и датата за въстанието, за което бързахме и тръгнахме полуголи, за да стигнем на време, обаче въпроса излиза друг, първо датата се отлага, а тук няма складирана най-напред храна, а за това и ще се срещнем тази вечер с генерал Цончев и ще се стараем за една среща с Вас, за да обмислим по-зряло този въпрос. А относително повдиганието на въстанието, моето мнение е да стане едновременно и с общи усилия, за да не бъдем разбити по части. Това е общия принцип на военното изкуство, че нищо не струва на Турция след потушаванието на въстанието в долните райони да се нахвърли с общи сили на Разлога и го уничтожи, впрочем за всичко туй трябва да говорим с Вас лично, което ще стане след събиранието ни с генерал Цончев. А за сега бързайте със събиранието на храните, че отзад идат много чети.

От моя страна, ?? офицерите и момчетата от четата Ви пращам братски поздрав.

Ваш Янков.

23.VІІІ.1903 г.”

На другата вечер с проводници се преместихме над селото Годлево, гдето намерихме г[ене]рала Цончева с четата на Серафим Парталева, от Кюстендил, четата му е била от 33 человека повече унтерофицери и войници и служащи. Тук беше Пехливана, ранен през 1902 год. от пор. Ковачева в Малешевско, за да осуети въстанието и ст[арши] ун[тер]оф[ицер] Иван Илиев, малешевец. И двамата юнаци и неустрашими момци, а така също около 20 души разложани, като свита на генерала, въоръжени с манлихери, бердани и мартини.

Генерала го сварих в един дол гдето течеше буйна река, който ми каза, че някой си началник на окръга от вътрешните идел в с. Годлево, гдето ни вика на събрание, за това зели със себе си 4 добри момци, за да отидем в с. Годлево. Същата вечер тръгнахме за Годлево, на север от това село до самата горичка се извика “Кой сте Вие?”, ние залегнахме и попитахме “Кой сте Вие?”, но от противната страна се почна да се бяга. Спуснахме се подир тях и заловихме Кочо Аврамов, който беше в Дончовата чета и който във Влашките колиби в България се хвалеше, че ще избие всички турци, а като влезе в Македония се отказа да бие турци и под предлог на болест се връщаше наедно с 14 момчета други за България, между които беше младият Думбалаков, брат на поручик Атанасов, който беше с чета в Пирина, едно развалено и разпуснато момче, което ни помисли за помаци, та избяга и увлече след себе си другите момчета и чак на другата заран ги е намерил един овчар и ги закарал при четата. Изпратихме и Кочо при четата горе на Балкана. В с. Годлево в една крайна къща денувахме, но никакъв началник на окръга не доде. Тук беше учителя Костандинов, който ни каза, че имал писмо от началството до отидем за Пирина, гдето е зборния пункт на четите. На другата вечер се върнахме при четата, изпроводихме болните за България наедно с Коча Аврамова и през нощта се отправихме за Пирина. При с. Годлево се спряхме на почивка и като се снабдиха момчетата с хляб и тютюн потеглихме към Пирина. След един усилен преход от 15 часа, като изминахме две реки и шосето Мехомия – Неврокоп, покрай селото Баня, заминахме за към селото Банско по ливадите и кукурузите, прегазихме Банската река и се допряхме до полите на Пирина капнали от умора. Имаше много уморени, та затова до самите поли на Пирина се установихме на лагер в гората. Всички веднага заспаха, а се пазихме от 2 момчета куриери. Под нас беше селото Добринище, гдето една рота войска произвеждаше учение. Като се отморихме тук около шест часа подигнахме се нагоре в Пирин и се разположихме на бивак в една поляна. Тук сварихме една чета от вътрешните, около 20 человека. Генералът с няколко души беше поканен в селото Банско, гдето прекара нея вечер. На другата вечер пристигнаха от България две чети на вътрешните около 300 ч. под командата на к[апита]н Шипков и поручик Аджаров. При тях имаше двама руски кореспонденти Петър Орловец и Пръжевалски и едно младо русче доброволец. Тук пристигнал от с. Пирин Лазаров (Миндю) и поручик Атанасов. Лазаров ни разправи, че въстанието е отложено за по-далечно време и че конгреса им решил да се произведе въстание по-напред в долните райони Демир Хисар – Серес, а след туй Неврокоп – Разлог, за да можело разбитите чети долу да се приберат към българската граница и тук в Разлога и долината на реката Места да можем да се задържим цяла зима, понеже местността е непристъпна. За това от четите на Разлога ще се отправят 150 – 200 человека в Пиринско в помощ, а останалите, ще останат тук. Ние (офицерите) бяхме против такъво частично въстание, понеже ще дадем възможност на турците да се групират на мястото на движението и като ни разбият ще ни изхвърлят зад граница. Разбитите от долу чети ще увлечат след себе си и тукашните. По-добре е да се почне едновременно на сякъде с чети, за да се ангажира войската във всички райони и да се закрепи на мястото (войската), но понеже конгреса от учители, в който най-ученият във военното дело беше ефрейтора Туремчик в Дупница. Сандански е решил така и като не искаше генерала да им разваля взетите решения, за да не падне върху нас укорите на несполуката, в която бяхме уверени, то се съгласихме и построихме хората, за да вървим за с. Пирин. Построиха се и вътрешните, но когато отиде при тях началника им к[апита]н Шипков и им обяви, че ще отидем за с. Пирин, те се отказаха, като му отговориха, че те са дошли от България да дигат въстание в родното си място (те бяха всички родом от Разлога, дошли от Влашко, гдето бяха на чужбина), а не да ходят в Мелнишко. Ние заминахме, като ги оставихме там на бивака над с. с. Добринище и Банско. Вечерта ние спахме до реката Ретиш и на другия ден заранта се съединихме с четата на Копаран Чауш, стар учител Апостолов, който лежал 14 год. в Родосто и Триполи, освободен по ходатайството на българското правителство през 1897 г. Когато го пуснали му казали: “Хайде прави молитви за Булгар бей, той е молил царя ни да те пуснем.” Щом се върнал в Македония е уловил гората. Апостолов ни прие много радушно, нагости ни и готви топла манджа за всички момчета. Тук бяха дошли много селяни от с. Кремен и Обидим, за да ни видат, радваха се, че Македония ще се освободи, та и може ли да не се освободи, когато толкова юнаци им идат на помощ, водени от български офицери … От тук през нощта срещу 31 август се отправихме за с. Пирин и до Влашките колиби ни водеха двама селяни от с. Обидим, но като не намерихме там власите спуснахме се в гората и се разположихме в Тодорова поляна на денувание. Куриерите ни заявиха, че те не знаят местността за към селото. Проводихме патрули, за да разгледат местността и намерат некой селянин, но никого не намериха. Вечерта се спуснахме от Тодорова поляна към с. Пирин и на свършъка на гората срещнахме 4 селяни, които ни заявиха, че са проводени от селото, за да ни явят, че въстанието е обявено и да сме отишли в селото. Четите на Сандански, Юрдан Стоянов, Дончо, Дървингов и Зографов се бияли цял ден под село Пирин. Ние се опътихме към селото и когато слезнахме в реката, срещнахме селяни, които бегаха от селото с товарена покъщнина на магарета и мулета. Тук стана една куриозна случка: Часовоят на пътя извика “кой иди?”, селяните почнаха да викат, а жените да плачат, нашите юнаци тоже се подплашиха и почнаха да бягат кой на къде види, един сърбин изпусна пушката си, която гръмна. Стана такова смущение между момчетата, едвам ги умирихме, построихме ги и ги смъмрихме за страхливостта им, те додоха в себе си, та потеглихме към селото. Бежавшите селяни и селянки ни обадиха, че четите са били разбити и се разбягали не знаят на къде, че турците били под селото и за това бягат. Ний се намерихме в небрано лозе. Излиза, че никакво въстание няма, четите неизвестно накъде са отстъпили и ние се намираме в един дол обиколен от гъста гора в дъното на река Бистрица, която ужасно шумеше под краката ни, при това тъмно като в рог, по нямание на месечина. С генерала решихме да продължим пътя до самото село, гдето да добием по-положителни сведения за неприятеля и нашите. На един километър до селото срещна ни ръководителя Димитър, човек 34 годишен, въоръжен с къса манлихера и 10 момчета от местната чета. Разправиха ни, че “нашите са разбити и избягали, неизвестно накъде, а турците от Мелник са под селото на бивак, а от Неврокоп са отстъпили понеже аз гръмнах с манлихерката, убих един турчин и другите избягаха”, добави дедо Димитър, ръководителя, “не бойте се, продължаваше той, утре да додат и 10 хиляди турци аз ще ги върна с моите селяни. Тук не може турчин да се пъхне в нашите гори.” Аз посъветвах генерала да не вярваме много тоз самохвалко, ами да се разпоредим да се снабдят хората с хляб, след това да се изкачим на височината на север от селото и тук да чакаме да се съмне, че тогава да се ориентираме и заемем позиция за отбрана. Така и стана, при воденицата донесоха хляб и сирене от селото, след което заехме баира Голубец на север от селото. Аз с четата на Левтерова и Ботушанова заех самия север рид на висотата в центъра се установи Танушев и Герджиков, а до селото Парталев, при която чета остана пор[учик] Атанасов и Манов. Генералът с щаба си остана при четата на Парталева. Беше ми много мъчно, имах силен дрисък, силите ми съвсем бяха отпаднали, силна нужда чувствувах. Помолих проводника Панайота да иде да налее вода, но той се отказа, “ами ако има на чешмата турци” ми повърна.  Какви турци може да има толкова близо до нас, му възразих, понеже чешмата беше на 800 крачки от нас в дола осеян с кукуруз. Йоще не беше съмнало, Панайот не отиде за вода. Момчетата спяха, почна да се зазорява и патрула от Танушевата чета се повърна и ни съобщи, че турска верига се движи по кукуруза към нас и действително по кукуруза идеше турска верига. Нашите момчета се събуждаха и заемаха позиция. Турците ни забелязаха и удариха на бяг към Мелник по долината. Разпоредих се Левтеровата и Ботушановата чета да се окопаят, а Танушевата и Герджиковата да се скрият в гъстата гора. Щом се добре съмна и огря слънце  се забелязаха турците по пътя от Мелник, те вървяха в една редица, един зад друг на няколко крачки дистанция, начело вървяха 7 человека, интервал, че подир тях 21 человека и след тях 8 групи или се били полуроти, или роти, това не можеше да се разбере. За всичко донесох на генерала, като му съобщих за гърба да не се безпокои и да се разпореди за отбраната на селото. Генералът изпратил четата на Парталева, като назначил за командир на четата пор[учик] Манов в селото, а селяните с бае Димитра в дясно от селото при ка[на]рата, която заех за отбрана. Поручик Манов незабелязано заел в селото черквата, западната й страна и околните къщи и добре прикри хората зад прозорците и зидовете. Четата беше най-добре въоръжена с манлихери, бердани и мартини, всичко бяха 33 человека. Турците най-напред забележиха селяните в канарата и откриха огън със залпове и почнаха да се строяват в бойний ред. Селяните не издържаха турските залпове и отвориха безпорядъчна стрелба със своите кринки и понеже стреляха от голямо разстояние то турците ги прогониха, тъй като ги усетиха, че са въоръжени с кримки. Селяните се пръснаха по гората. Турците с див рев се хвърлиха към беззащитното село и запалиха крайните две – три плевни. За да додат до селото трябваше да минат градините и да прескачат зидовете, те направиха това и доближиха до самото село на около 6 крачки. Тогава четата откри бърз огън. Турците не издържаха този огън и избягаха назад, като се установиха на 800 крачки. Четата прекрати огъня. Стреляха само старите войници и поручика. Турците се съвзеха, пак поведоха атака, но от гъстата стрелба на четата пак се върнаха назад и след това се почна редовна от страна на турците залпова стрелба, а от наша страна редка стрелба. Часа около 3 по турски утринта, получих писмо от войводите Сандански, Стефанов, Юр. Стоянов, Дончо и Дървингов, които ми явяваха, че селяните им известили, че съм дошел с 240 души и съм завел бой с турците и че те имали толкова хора и да се държа, те идат на помощ и ще ударят на десния турски фланг в селото, а на другата страна на писмото Дървингов ми пишеше “Якату море пашо”. Това писмо изпроводих генералу и понеже се беше много усилил боя в селото изпроводих при генерала четата на Танушева. В това време на около 4 километра от мен на върха на гората се явиха двама хора, след тях йоще 10 человека и няколко коне. По този върх се виждаше пътя от с. Пирин за гр. Неврокоп. Очевидно беше, че тези хора са били офицери и са наблюдавали за боя в селото. Така стояха тези хора около ½ ч. След туй се построи цяла дружина в гъста колона и около взвод се отдели от тази и се отправи по хребета на височината към селото, като сигналистите подаваха сигнали. Турците в селото чуха тези сигнали и откриха силен огън и енергично нападнаха селото. Генералът изпроводи в селото 10 души от Танушевата чета под командата на фелдфебела Желязкова, който пристигнал тъкмо навреме. Турците настъпиха и против нас по неврокопския път. Когато резервите бяха дошли на 600 крачки, а веригата на около 300 кр. Левтеров и Ботушанов откриха огън, турците залегнаха и се завърза силна престрелка. Подведох при Левтерова Герджиковата чета, а така същето с мен доде и пор[учик] Атанасов, който не командуваше никаква чета, понеже четата на Ботушанова се беше отказала от него и се беше разделила. Той остана с двама человека, единият беше Антон Вимола, а другите 22 человека се бяха отделили и се командуваха от Ив. Ботушанов. (По разделението на тази чета имаше две мнения: едно, че е виновен поручика, понеже не им разделил правилно храната, като за себе си зел повече, а друга, че Ботушанов, като искал да командува тази чета ги кандардисал момчетата да се разделят. В Македония стават тези работи и тук е слабата страна на организацията, понеже няма никаква дисциплина между ратниците, а така същето и между войводите, които прибират по-добрите момчета от другите чети и ги залъгват към себе си. Четниците нямат никаква спойка между себе си, събрани от всички слоеве на обществото в Македония, те се карат помежду си и за едно парче хляб, неправилно разделено са в състояние да се хванат за гушата.) Турците с пристигането на нас на огнената линия почнаха да отстъпват и се установиха на 1400 – 1200 крачки от гдето продължаваха стрелбата. Те стреляха с маузери и мартини, на които куршумите падаха пред нас, а маузеровите прехвърляха на километър зад нас. Когато стигна четата на Герджикова на огневата линия почна се пеението и свирение от страна на четниците, а музиканта Кръсто засвири турския химн “Хамидие”. В един момент турците прекратиха огъня, но след това пак се окопитиха и след като ни теглиха няколко псувни откриха чест огън. Куршумите им хвърчеха високо и удряха о окопите. Позицията представляваше една нива, посята с ръж, но ожъната. По средата минаваше неврокопския път, а на ляво допираше до гора и един обривист дол, а на дясно над пътя имаше една висока могила обрасла с гора, а по-нататък един дълбок дол, през който минаваше пътя за с. Пирин от Неврокоп през позицията местността се понижаваше на 800 крачки и подир почваше скат обрасъл с храсти и подир пак гол рът. Зад позицията лосчина, а на източната страна на лосчината пътя за с. Пирин по ската, който беше остър, та селото образуваше върх и след това пътя стръмно се спускаше към селото и реката Бистрица. В дъното на реката беше разположено селото Пирин, около 70 – 80 камени къщи, обиколено от южната страна с градини, посети с боб. На 200 крачки на юг от селото 2 – 3 плевни, които турците запалиха в началото на боя. На селото нападнаха турците, които настъпваха от към град Мелник и които се биха с четите на Сандански, Юрдан Стоянов и Дончо на 31 август. В този бой имахме 1 убит Иван Илиев от с. Берово, Малешевско и 2-ма ранени – един от Кюстендилско, другия – Търбич. Всичките атаки на турците отбихме и мръкнахме на позицията. Турците отстъпиха. На мръкване се подаде български сигнал от дясно. Отговори се на сигнала. Пристигнаха четите на Юрдан Стоянов, Дончо, Сандански и Стефанов. Генералът след като се съвещава с офицерите решихме да останем на позицията и на другия ден и за това се изпроводи четата на Герджикова под общата команда на пор[учик] Атанасов в ляво на баира, гдето турците го бяха заели във време на боя. Когато пристигнаха четите на горните войводи, зе се друго решение да отстъпим към върховете на Пирина, Тодорова поляна и Василов гроб и да не предприемаме бой на 2 септ. Мотивите на Сандански и Стефанов бяха, че няма обявено въстание, щял да се развали плана на организацията и че няма хляб. Два дни не били се хранили, понеже когато ги нападнали турците не успели да си приберат казаните и ямурлуците даже, имаше хора избягали и без шапки. Аз бях на мнение да стоим до позицията и да продължим боя, ако турците са йоще срещу нас. Четите въоръжени с манлихерови пушки, Стояновата, Дончовата, Сандансковата да заемат селото, което беше заето от Мановата чета, а аз с останалите да се отправя към върховете, към Неврокоп и да заема позиция по тези върхове, а на позицията да остане Танушев, като резерв. Да се заставят селяните да опечат хляб за отряда. Турците са уморени от боя, няма да настъпят само с тези сили, за скоро не може да им додат сили и ние утре ще се ориентираме за по-нататъшни действия. Да се съобщи на населението, че въстанието е обявено и да се иска помощ от него. На това не се съгласиха Сандански и Стефанов, понеже щял да се осуети плана на конгреса, който беше решил въстание да се обяви на 14 септемврий, а не на 1-ий. Обясних им, че това що се извърши на 31 ав. и  1 септ. е форс мажор и, че ако ние отстъпим населението ще се отчае и не ще да се съгласи на въстание. Г-н Стефанов окръжния началник на организацията възрази, че организацията била силна и щяла да наложи на населението, каквото иска, достатъчно било четите да си отидат в районите и въстанието да избухне. На това се съгласиха младите офицери Зографов, Дървингов и най-сетне генерала се съгласи и заповяда да се отстъпи към Тодорова поляна. Отстъплението се почна тихо, като вървеше начело Дончовата чета, която знаеше местността. Движението се извърши много бавно, понеже хората бяха много, около 400 человека. Съмна се на половината път до Тодорова поляна и се установихме в една малка гора, гдето никой не ни безспокои целий ден. Вечерта се настъпи и стигнахме у  Тодоровата поляна, гдето след почивка около 4 – 6 часа, по съветите на Дончо се преместихме към Василов гроб на височината, гдето трябваше да печем месо. Генералът заповяда да се кладе огън след обед, а до обеда да се почива. Всички легнаха с изключение на няколко младежи учители от четата на Сандански, които въпреки заповедта накладоха огън, като велегласно заявиха, че те не се подчиняват на офицерите, а си имат свои началници. Огънят по заповед им се изгаси. Тогава се почна критика и с глас изказваха неудоволствието си против офицерите. Този който говореше това ядеше хляб, та не беше толкова гладен, както заявяваше. Стана ми мъчно за тези несъгласия, понеже и нашите четници слушаха що се говореше. Тогава казах на младежа, “Младий человече, когато се освобождаваше България, ние бяхме на вашите години, слушахме началниците си и по-старите от нас, та освободихме България. Вие, ако не слушате,  Македония няма да се освободи.” Г-н Стефанов отиде при младежите и ги пропъди. Огньове се накладоха и се опече месото и изяде без хляб, понеже нямаше. Къде 10 часа по турски вечерта от към Неврокоп се зададоха турци и настъпиха към нас. Те бяха един табур със 70 товарни коне. Додоха до нашата позиция на около 2000 крачки, но огън от нас не се откри и турците се отбиха в ляво и бързо се спуснаха в Тодорова поляна, понеже от туй направление идеха гърмежи. Биеше се четата на пор[учик] Настев и Спиро Костов на 25 километра на юг от нас в гората Кукла на запад от село Пирин. Боят беше подкачил около пладне и се беше свършил вечерта. Ние не можахме да им помогнем, понеже бяхме далеко. Изяви се съгласието на около 50 человека да идат на помощ, но генералът не даде да се делят силите на отряда. През нощта отстъпихме на върха на Пирина при езерата, гдето стояхме 2 дни и нощи. Тук добрия Копаран Чауш даскал Апостолов ни донесе 100 овци и кози и няколко говеда и 4 товара хляб. Почна силен дъжд и гъста мъгла. Тук стана пак съвещание и се реши четите да заминат за районите си и на 14 септ. в 12 часа по европейски вечерта да се направи нападение на турците. Реши се Стоянов, Сандански и Дончо да идат в Мелнишко и Кресна. Пор[учик] Атанасов, Мълчанков и Копаран Чауш в Неврокопско, а останалите чети в Разложко. Четите се разделиха на 5 вечерта и се отправиха по назначенията си. Окр[ъжния] нач[алник] Стефанов доде с генерала и се отправихме за Разлога по същия път от гдето додохме и на 7 заранта стигнахме на с. Банско и Добринище, гдето ни улови снег и ни покри. Момчетата бяха леко облечени, особено панталони нямаха, а някои и шинели и се разболяха около 20 человека, които ги обезоръжихме и изпроводихме за България с куриери. По насъскванието на четника Парталева разбунтува се и 1 чета, която поиска да си отиде за България, но тук се забъркахме аз и генерала и четата се усмири. Някои казваха, към това е съветвал и пор[учик] Манов, който му се искаше да си отиде в България, понеже беше в отпуск и му се свършваше. Спуснахме се на стария наш лагер. Генералът, Стефанов и още някои се отправиха за с. Банско, от гдето се върна само генералът на 10 септември, вечерта с един проводник, който ни преведе над Банско и Мехомия. Пътят беше отвратителен, ту се спускаше в бездни, ту се подигаше на височина, по като стълбите на джамия и най-подир се спряхме на турския лагер при с. Банско и тук чакахме до 12 вечерта. Генералът ми каза, че плана е такъв: Аз ще ударя на казармата и града Мехомия, а банските чети в Банско и турския лагер. Обаче този прекрасен план генерала го измени на 12 вечерта, както ми каза: че получило се писмо от Банско от Стефанов и Миндю (Лазаров) да сме пощадели Банско, понеже било потребно за организацията и да сме нападнели на Мехомия от Бачево и Годлево, т. е. от север, а не от юг, турците да си помислили, че сега идем от България и да пощадели Банско. Спуснахме се до полите на Пирина 5 километра до Мехомия и 1 до Банско, а 300 крачки до лагера на турците, които спокойно спяха. Молих генерала да не се съгласява да отидем в Бачево, Годлево, понеже България е близо и може би някои от момчетата да ни избягат за България и че там е достатъчно да поведе четите пор[учик] Манов, който беше пратен за там. Война е, не трябва да съжаляваме селата, понеже за нас е се едно Банско или друго някое село, че ще изгорело. За нападението на лагера и Мехомия от Пирина бяха съгласни и местните чети. Войводата Саве даже не искаше да тръгне с нас за Годлево. Нему му беше по-мил Пирина и ако се мре тук да се мре, казваше той. Но генералът беше известил в селото, за преместването ни, за това не се съгласи. Ние трябва да слушаме вътрешните, за да не даваме повод на упреки в случай на неуспех, ми отговори генералът. “Но те не са военни генерале, му възразих, за неуспеха на нас ще се сипят укорите, това да знаете. От Рила нашето нападение за Мехомия няма да успее, понеже на пътя ни се изпречва Бачево със своите лоши помаци, а от тук с един замах ще снемем лагера и казармата и ще станем господари на Разлога. В случай на неудача, ще се вмъкнем в Пирина.” Генералът не се съгласи. Войводата Саве беше убеден да ни води за Рила над Годлево, понеже му се показа писмото от Стефанова и Миндю. Другарите му останаха в Пирина. Тук генералът повика при себе си пор[учик] Танушева и му заповяда със своята и Левтеровата чета, наедно с 10 души четници от Мехомия да се отправи за Пределската кула и на 14 в 12 часа през нощта да я удари с цел да задържи там войската и да не й даде да доде в Мехомия. Също да обърне внимание и за войската на Копатника на север от Предела. В случай на отстъпление да отстъпва над с. Годлево и Бачево, гдето ще бъде отряда. Аз бях като войник в този отряд и въпреки волята си изпълних заповедта на генерала и потеглих за Годлево. След един твърде усилен поход, почти убити от пътуване, на съмвание на 13 стигнахме в Годлевската гора, називаема “Св. Богородица” и легнахме да спим. На 13 пред нощта пристигнаха тук и банските началници Стефанов и Миндю със стотина четници селяни, се така същето и Бачевската и Годлевската чети, та се събрахме около 400 человека, от които около 80 – 100 въоръжени с манлихери, мартини и бердани, а останалите с кримки. Забравих да спомена по-горе, че когато се спуснахме към с. Банско от Пирина на пътя ни посрещна поручик Настев с 6 свои момчета, които се биха на гората Куклите на 4 септември, наедно със Спиро Костов, който паднал убит с няколко момчета. Ранените изпроводихме за България, а здравите с поручика Настева формираха му чета от 25 человека. На 13 септ. се реши на 14 вечерта да се нападне с. Бачево и да се изпроводят 10 человека динамитчици в Мехомия, които с динамит да разрушат, ако е възможно казармата. Избра се по съгласие пор[учик] Зографов и 10 момчета от нашите. На Бачево се реши да се изпрати Бачевската чета под командата на учителя Бачевски, четата на Герджикова, Настева и Грънчарова, като доброволец отиде с тях и пор[учик] Манов. Аз с останалите чети се реши да отида след 12 часа и да заема позиция за отбрана на север от Бачево, като пазя пътищата от Бачево, Годлево, Мехомия и Предела. На “Св. Богородица” остана 1 чета Парталев и една Банска, а така същето генерала, Стефанов, Миндю и други. В Мехомия от 3 – 4 дни бил изпроводен пор[учик] Каназирев, за да подигне града. Четите заминаха и тъкмо в 12 часа по европейски през нощта, пукна динамита в Мехомия и се показа пламъка в Бачево. Чуха се гърмежи на бомби в Мехомия, а на пушки в Бачево и цялата Разложка долина се освети от пламъците. Аз потеглих с останалите чети към Бачево. Движението беше  извънредно бавно, понеже излизаха от строя четниците по нужда. Това винаги става в боя. На разсъмнувание стигнах до определеното място, гдето оставих на позиция една чета, а с останалите настъпих за селото в боен ред. На север от селото се показа чета и като не знаех каква е установих отряда и се приготвих за бой и току щях да открия огън, понеже от четата се бяха отделили няколко души и бяха подкарали овце за селото, то аз ги приех за помаци, но от една група се почна да се маха с шапки, разбрах че е наша и подадох сигнал да отстъпи. След тях се зададоха помаци и то само двама и гърмеха с кримки. От противната страна се почна други гърмежи. Оказа се, че гърмел овчара. Той биде застрелян от поручик Манов. А другите двама от четата на Ботушанов. Доде при мен поручик Манов и ми доложи, че в селото срещнали силно съпротивление от въоръжените селяни и войската около рота и че имали един убит и няколко ранени, между които е и Бачевски. Нахлуванието в селото стана в безпорядък. На Бачевски му било заповядано да постави динамит в джамията, но той по-напред запалил плевните на селото, от гдето огъня осветил цялата местност. Турците от това се възползуваха и се опреха. Когато аз стигнах до селото сварих четите в бягство. Подадох сигнал “сбор”, но само четата на Настев, Грънчаров додоха при мен, а Герджиков и Бачевската чета отидоха в гората “Богородица”. Никакви сведения нямах за неприятеля. От четите с мен надежни бяха само четата на Ботушанова – 22 человека и Настева – 20 человека. Другите сбрах от неучени селяни. На юг от селото се простира поле. Подига се баира Голак и се почва град Мехомия. С какви сили разполага неприятеля не зная, що става на десния ми фланг в Предел и Капатник тоже. Да сляза в полето се опасявах от кавалерия, понеже в целия отряд, около 250 – 300 души нямаха 50 манлихери и бердани и по тези съображения заех позиция за отбрана на север от с. Бачево, гдето се сбират пътищата за Предел и Капатник, гдето имаше турци и гдето беше Танушев и от гдето не се чуваше нищо. Изпроводих  по това направление войводата Саве с четата си, за да наблюдава и пази  фланга. Оставих зад гърба си войводата Коцев с четата си. Наляво поставих четата на с. Годлево, а четите на Ботушанова, Настева и йоще две в центъра. Около пладне от дясната ми страна се подаде сигнал “слушай всички”, отговори му се това са били динамитчиците с поручика Зографова, които додоха при нас и ни дадоха тези сведения: че те на брой 10 человека влезли в града и на една голяма къща поставили динамит 7 килограма и 3 бомби и я пръснали тъкмо в 12 часа или 6 по турски през нощта. След експлозията турците от казармите открили огън по града, засвирили тревога и патрули се пръснали по града. Динамитарите избягали само 6 человека, а другите 4-тири се скрили в къщите си и се разделили от поручика Зографова, йоще преди да се постави динамита, те били родом от същия град Мехомия (един от тях на прякор Германия, ми се оплакваше подир в България, че те не отишли в града, а поставили динамита на турските гробища отвън града и там той експлоадирал, уж те се уплашили и не отишли в града. Поручик Зографов, това отхвърляше като казваше, че те избягали от него и за това сега лъгали, кой е прав знаят мехомийчени.) Пор[учик] Зографов ми извести, че в село Бачево нямало войска, те видели когато тя е оставила селото и се прибрала в града. Аз донесох за това на генерала и му съобщих, че ще направя рекогносцировка към селото и ако е възможно ще го атакувам. Около 1 часа след пладне се подадоха от селото около 30 – 40 человека с пушки и облечени със селски дрехи, които отиваха в дефилето и в гората, към кулата на Христов Предел. Аз помислих, че е някоя наша чета, понеже вървеха в походен ред, като нашите чети в една редица и с интервал помежду им. Подадох сигнал “слушай всички”, те залегнаха и заеха позиции срещу нас. Заповядах на поручика Манова с 6 момчета да иде да види какви хора са. Той отиде и когато наближи до тях на около 1000 крачки, те откриха огън. Пор[учик] Манов залегна и той откри огън. Уверих се, че са помаци. Заповядах на войводата Ботушанов да иде на помощ на Манова. Ботушанов се спусна в реката без изстрел и атакува помаците, които  почнаха да бягат към селото, гдето заеха на север от селото височините и откриха огън по Манова и Ботушанова, които се спряха на позицията на помаците и откриха огън. Изпроводих в помощ четата на Грънчаров и заповядах на левофланговата чета (Годлевската) да настъпи към селото. Аз като оставих на позиция подп[оручик] Настева с две чети, настъпих с другите две в центъра, между Годлевската чета и Ботушановата и атакувах селото. Помаците отстъпиха в селото, заеха за отбрана камъните и къщите с джамията и откриха огън по нас. Настъпихме и се спря веригата на около 1000 – 800 крачки от селото. Завърза се престрелка въпреки моята заповед да не се стреля, понеже хората бяха въоръжени с кримки. Подадох сигнал за настъпление и аз настъпих с хората на пор[учик] Манова, но когато аз се въврях в 1 линия до пор[учик] Манова, четите останаха на 200 крачки назад. На сигнала настъпление, ни виканието ми напред не можа да подигне хората напред. Тук аз почувствувах колко е лошо началник да излезе в първата линия. Аз изгубих от ръцете командата и понеже не могох от вистрелите да се върна назад то се принудих да се бия, като прост войник до мръквание. Преди да мръкне един час аз отстъпих и отидох при четата на Ботушанова на върха зад мен. От тук узнах, че Годлевската чета която настъпваше на изток на с. Бачево отстъпила и си отишла в селото си, като зарязала боя. В този бой добре действуваха четите на Ботушанова и Грънчарова и 6 человека на пор[учик] Манова, а другите три чети се пръснаха като не държаха связ между себе и понеже беше късно и рисковано да се предприеме нощна атака, за да не се избият едни с други, то свирих отбой и отстъпих през нощта на бивака на върха “Св. Богородица”, гдето получих заповед да отида там от генерала, за неудачата на нападението на Бачева: 1-во че няма сведения за неприятеля, селяните от страх се разбягват и не дават никакви сведения. 2-ро недоброкачествеността на оръжието на четите, които бяха въоръжени с кримки и шнайдери. 3-то необучените хора, особено от вътрешните чети, които не са се обучавали с пушки, нямат понятие от прицел и определение на разстоянието. Стрелят на далечни разстояния с недалнобойни пушки. 4 неумение да държат связ във веригата, щом ги пръснат в пресечена местност се изгубва всякакъв строй и само най-храбрите отиват напред, по-слабите се крият в гънките на местността и тези последните са повече. 5-то неумението на войводите да командуват четите и да държат огъня в ръцете си. 6-то четите са в малък състав 20 – 25 человека, та мъчно може да се справи началника с многото началници. 7 четите на вътрешните имат освен войводата, подвойвода и секретар с равни помежду си права. Това е една аномалия, понеже на 20 человека се явяват трима с равни права началници, които съперничат помежду си. И 8-мо, че настъпих в селото не с всички сили (без три чети) и без резерв, та нямах ядро, за да увлеча всички в атака напред. Горнето го разправих на вътрешните началници Стефанов и Лазаров, като ги помолих да съобщат на хората си, че се има нужда от повече храброст и себеотрицание. На 16 септемврий почивахме. На 16 вечерта се зе решение да се нападне село Белица, гдето турците мъчили много селяните и им искали пушките. Остави се на “Света Богородица” четата на Радона и се изпроводи четата на Грънчарова, за да води бежанците от Годлево, Бачево и Недобърско за България с останалите 9 чети. Аз като главен началник се отправих към село Белица, за да го нападна същата вечер. Посред нощта пристигнахме в село Горно Драглище и понеже от това село не беше излязла чета, то ръководителите Стефанов и Лазаров изявиха желание да накарат селяните да излязат и додат с нас. Назначиха чети, които се пръснаха по селото, дигна се такава олелия от плачущи жени и деца и от лаяние на кучета, щото самите ръководители се увериха, че нищо не може да се направи с хора, които по такъв начин се събират, за да се бият с турците. Аз се обърнах към г-на Стефанова и го помолих да оставим тези комедии и да заминем за Белица, че ще се съмне и турците ще ни огадът, та ще се развали целия план. Тук се яви при нас един старец от Белица и ни извести, че са дошли от България 150 души беличени чети и че той знае къде са и може да ни води. Стефанов и Лазаров се съгласиха да ни води селянина, но аз не бях съгласен, понеже скоро ще съмне и турците ще ни огадят и ще осуетят нападението на селото. Ръководителите не се съгласиха с моето мнение и изявиха желание да отидем на съединение с Белишката чета и на другата вечер да ударим на селото. Когато генерал Цончев ме изпроводи като началник на тези чети ми заповяда да слушам ръководителите и да не влизам в препирни с тях. Ето за това аз се съгласих и се упътихме към мястото гдето бяха четите. Но като додохме под Семковския пост се установихме в една кория, понеже наближаваше да съмне. Разпоредих се четата на Ботушанова и Герджикова да поставят караули и да бъдат готови в случай на тревога да заемат Герджиков височината срещу Семковския пост, а Ботушанов височината срещу с. Белица и Горно Драглище. Подп[оручик] Настев и Стефанов с Лазаров в канарата до реката. На съмвание се яви при мен Петър Каназирев с претенции, защо не сме нападнали на Мехомия, ами сме дошли тук. Аз му казах, че тук са Стефанов и Лазаров, които се разпореждат с това, тях питай. Наедно с него се спуснахме при тях. Тук Каназирев почна да ги кори, за гдето оставиха Мехомия и додоха тук, те му отговориха, че не излезе така, както се предполагаше, че от 1900 ратници, които са положили клетва, че ще се явят за въстание са се явили само 170 человека, че пушките не струват и че в града доде много турска войска, понеже турците узнали, че на 14 ще правим въстание и се приготвили. Каназирев започна да ги осъжда за гдето не са нападнали през нощта на Белица и че той с 50 человека чета е минал България и тук на един километър до нас е неговата чета. Тъкмо в този разговор профучаха турски куршуми на главите ни и се чуха гърмежи от страна гдето е била разположена неговата чета. Заповядах всички да си заемат местата. Излязох на височината гдето сварих четите на позиция. Гърмежите и куршумите идеха към страната на Семковския пост. Срещу поста на височината беше заел позиция подп[оручик] Герджиков. Аз му заповядах да открие огън, но той ми доложи, че това са патрул турски от 5 человека и се сражавал с някаква си чета, която е далеко от нас в гората. Аз  с една чета се отправих към изстрелите, но видох че турците хукнаха да бягат, 4 към поста, а 1 към селото Белица. Две мои момчета Христо и Митко се погнаха подир турчина и го гониха 2 километра без да могат да го уловят. Стреляха по него, но не го удариха. От страна на гората почна да се вика на български. Указа се, че на запад от нашия бивак е била разположена четата на Каназирева, която се беше пръснала. Изпроводих да я съберат и докарат в нашия бивак. Като излязох на върха срещу Семковския пост не могох да настигна турците, те бяха бързо избягали на поста, който от тук беше на 5 километра далек. Тук седнах на почивка. Доде при мен руския кореспондент Пръжевалски и пор[учик] Зографов. Тук получих записка от войводата Ботушанов, който ми съобщаваше, че понеже сме открити то да нападнем в селото и че това го искали и момчетата. Аз заповядах пор[учик] Зографов с Пръжевалски и една чета да останат тук на позиция, а с останалите чети се разпоредих така: Ботушановата и Банянска чета да заемат за отбрана пътя за гр. Мехомия – Белица. Герджиковата и Каназиревата чети да настъпят на с. Белица от запад. Петър Каназирев ми заяви, че той не може да командува чета в бой, иска помощ да му дам офицер за командир на четата. Назначих поручик Герджиков и събрах двете чети като направих расчот и съставих три взвода, като назначих взводни и отдельонни началници от четата на Герджикова. Ботушанов и Герджиков се отправиха на своите места с четата на Парталева и една местна се спуснаха в реката и изпроводиха заповед на Стефанов, Лазаров и Настев да настъпят след мен по реката. До селото на кръстопътя се натъкнахме на трима башибозука, от които един падна убит, а двата избягаха ранени, понеже след тях имаше кръв по ливадата. Искачихме се на север от селото на височината, гдето оставих една чета за запазвание на тила и друга под командата на Кървав Саве изпроводих на пътеводящ за Бабешките колиби за запазвание от тази страна на върха Свети Илия. След това дадох почивка един час. В това време турците заеха за отбрана височината на север от селото и откриха огън по нас. След почивката настъпих в центъра. Четата на Парталева под командата на поручика Манова, на левия фланг подп[оручик] Настев, като му заповядах да атакува лагера на турците. След Манова в резерв йоще две  чети. А на височината, като общ резерв една чета дядо Георги от Дебърско и Стефанов, Лазаров и учителя Благо. Тук оставих и сестрицата Бонева, една госпожица, облечена във въстанически дрехи с превързочни средства. Аз се спрях на средата зад трите чети и заповядах да се настъпи  като запретих да се стреля. Храбрата чета на Парталева начело на пор[учик] Манова се втурна напред, другите две чети я последваха и без вистрел с ура изпъдиха турците от първата позиция, които отстъпиха на втора позиция. Започна се престрелка около ½ час. Турците стреляха много високо. Герджиков и Ботушанов откриха огън по неприятеля във фланг. Турците отстъпиха на трета позиция. След ½ час и от тука отстъпиха и заеха селото за отбрана. Турските войници, които отбраняваха лагера запалиха българската махала. Настев начело на храбрия унтерофицер Сираков настъпи към лагера, на около 400 крачки беше спрял. Герджиков навлезе в селото и се отпочна отчаяна борба между турците и нашите. Тук дадохме две жъртви убити Михал от с. Несрам, Костурско и Васил от гр. Мехомия. Този последния биде убит от засада от една къща. Помакът излезе от къщата и му отряза главата, но биде убит на вратата на къщата си. Заповядах на Герджикова да запали турската махала, понеже българската гореше. Махалата биде запалена, гдето изгоряха и няколко турци. Те отстъпиха в селските две кули и ги завзеха за отбрана. Средоточи се силен огън върху лагера. Турците юнашки се държаха до мръквание, когато едно момче от четата на Настева се повлече по корем и почна да хвърля бомби. На 5-та бомба турците се разбягаха. Сираков завладе лагера и до гдето да пристигне поручик Настев го запали. Тук изгоряха всичките принадлежности на лагера. Сираков запали и юшурджийския хамбар, който изгоре. На мръквание се зададоха войски от Неврокоп и Мехомия. Те бидоха спрени от огъня, тези от Мехомия на Ботушанова, а неврокопските от Настева. Всички селяни, които бяха изложени на изтезания от турците се спасиха. Имаше мъже, избягали в женски дрехи. Свирих отбой и целият отряд се събра на север от височината, гдето беше превързочния пункт. Тук сварих ранени подп[оручик] Герджиков в ръката, Митю, едно кюстендилче, много юнак момче в двете ръце и имаше няколко куршумени дупки в шинела. На Колю Радев отнесени и четирите пръсти на лявата ръка, още няколко момчета и една мома, ранена в дебелите места на крака на кълките. Тя като мислеше, че фелдшера е момче не рачеше да даде да я превърже, но като се увери, че е момиче позволи.

Надвечер от околните помашки села Якоруда, Бабяците и от Семковския пост, пристигнаха на помощ на Белица набиха отбити якорудчани и бабячени от оставените отзад отряди, а семковските войници от пор[учик] Зографов и русина Пръжевалски. През нощта се разпоредих, за да съпроводя бежанците до границата така: авангард подп[оручик] Настев, Парталев с четите си. Селяните с овци, кози и едър добитък, след това останалите чети. Ариегард Ботушанов с четата, гдето вървях и аз. Настев, около полунощ стигна без препятствие при Семковския пост и по около 300 – 400 крачки зае позиция срещу поста. Аз оставих ариегарда, когато наближих до поста да почива и отидох напред при подп[оручик] Настева, който ми доложи, че на поста турци няма и че момчетата са изстинали да лежат на мократа земя. Тогава селяните със стоката си изминаваха и влизаха в гората зад нас. Аз обърнах внимание на подп[оручик] Настева на кучетата, които лаеха от поста, но той повторно ми заяви, че турци няма и ме помоли да се приберат хората в гората. Аз се съгласих, той шепнишком извика назад и всички станаха и като пристъпиха около 5–10 крачки, турците откриха огън със залпове. Аз залегнах и около мен залегнаха около 5–10 человека, другите избягаха. Знаменосецът на Банската чета се преметна и се спъна от мен. Знамето падна на земята. Аз го дигнах, гръмна се от наша страна пушка. Заповядах да не се гърми. След няколко минути доде войводата Ив. Ботушанов с цялата чета. Почнах да събирам момчетата. Събраха се около 50–60 души. Турците не стреляха. Събрахме се в гората и легнахме да поспим. На съмнувание турците отвориха огън. Аз заповядах на Ботушанова да отвори огън със своята чета, което тутакси направи. Тук се почна отново бягство към границата. Всички чети се разнебитиха. Пор[учик] Манов, Настев, Зографов и Парталев с четата си избягаха към границата. Колкото можех успях да спра от тази бежающа тълпа и ги накарах да станат в резерв на Ботушанова, като зех и фланговете, за да се пазя от към Узуница и Якоруда. Тук на позицията прекарах този ден, като водихме цял ден престрелка. Турците се опитаха да минат в настъпление, но няколко пъти бяха отбити. На мръквание пристигна помощ на турците, която гърмеше от толкова далеко, та техните куршуми не достигаха до нас. На мръквание се прекрати боя. Ние накладохме огън, накладоха и турците. Събрах 25 человека с манлихерови пушки и като се доближих до турските огньове, колкото позволяваше местността открих огън със залпове. Огньовете изгаснаха. Пуснах и три бомби и потеглих за границата. Къде полунощ се спуснах в изворите на Искъра, гдето се установих на бивак не далек от бежанците. Тук узнах, че е имало 4 мъже и две жени от бежающите ранени в престрелката на Семковския пост и едно дете убито от куршум, както си го е носила майката на гърба си. На другия ден се започна разграбвание на докарания турски добитък от хората на Вътрешната организация. Добитъкът биде проводен в Самоков за продан. А четниците на тази организация гладуваха. Додох на бивака при Рибното езеро. Тук сварих 300 человека начело на Матова, които всичкото време стояха тук, когато ние се биехме в Македония. От тук се спуснах към Рилския манастир за съединение с четата на подполковника Николова, който идеше от Влашките колиби, гдето българската войска го удари и повече от момчетата пръсна. След това аз получих заповед да разпусна момчетата, като складирам оръжието, което и направих. Времето започна да се разваля, дъжд и по върховете сняг почна да вали.

Така се свърши въстанието от 1903 година. За нас пълна неудача и то благодарение на лошото оръжие, неподготвеността на населението към военно действие. Хитрувание на някои от Вътрешната организация, която на вид се съгласяваше за въстанието. Техните войводи се завърнаха в България без да гърмят ни една пушка (Сандански и др., а на Рибното езеро Матов и други). България, която на отивание ни насърчаваше и пожелаваше счастие ни остави в най-трудния момент. За всичко това е написано в настолната книга на Св[етата] Рилска обител на 18 октомврий 1903 година. Моите наследници да имат това описание пред вид, когато ще изкарат горнето пред българския народ.

А. Янков.

19.ІV.1905 година, София.

* * *

ГЕОРГИ БЕЛЕВ
СРЕЩА

(Спомени)

Беше 1 септември 1903 година. Денят е тих – небето ясно. Слънцето, спрено в зенита, силно пече. Там на малка хайдушка полянка, край бистра, кристална речица, всред дивна Пирин планина, току що бехме кацнали на почивка повече от 350 сокола – четници. Всички бехме капнали от безсъние, от умора, от глад. Проклети турци, предния ден – 31 август беха ни открили далеч над селото Пирин. Там, от изгрев до залез слънце, се води ожесточен, лют бой. А след боя, целата нощ и другия ден 1 септемврий до пладне, цели 16 часа, отстъпвахме и се прикривахме без почивка, без спир. Такава е четнишката тактика: срещнеш се с аскера, завържеш бой, а през нощта изчезнеш безследно за турците, като че потъваш в земята.

Войводите: Юр. Стоянов, П. Дървингов, Дим. Зографов, Бор. Стрезов, Ас. Партениев, Дончо Златков, Яне Сандански, Чаков и Малчанков, даваха на момчетата си своите разпореждания. Те тъкмо се готвеха за почивка, когато из долчинката се зададе гологлав пиринския свещеник, неговия син и един селянин. По развълнуваните лица на тия хора се четеше: скръб, уплаха, ужас. Явно бе: те не ни носеха радостна, блага вест. С развълнуван глас пиринското отче ни молеше да се върнем и да отмъстим на аскера, който след сражението, избил селените и опожарил селото.

Страшна, потресна вест се разнесе из целия стан. За миг всичко се наелектризира, пламна. Момчетата забравиха умора, глад. Те се стегат за обратен поход и викат: “Ще вървим, ще отмъстим!”

Но ето, когато в стана всичко кипеше, когато съветът от войводи и четници вземаше последното си решение – да пазим сили и бойни материали и да оставим разплатата за близкия ден – за общото въстание, се зададоха отдалеч двама селени, доведени от наш четник – часови. Те много бързаха. Щом ни наближиха единия даде на Сандански писмо и каза: “Много здраве от генерал Цончев и от полковник Янков, те ви чакат над селото Пирин – на “Гръцката поляна”. Писмото бе адресирано до Сандански.

Бързо, нервно разпечатахме писмото и ето какво прочетохме:

Другари,

Верни на своя дълг, с 250 юнаци, озовахме се на зова на многострадална Македония. Днес при зори, търсейки вас в селото Пирин, намерихме аскер, останал там след вчерашното ваше славно и паметно сражение. И ние требваше да завържем бой, който се води успешно и до сега без загуби за нас. Взети са всички мерки. Опасност никаква. Непременно елате да се видим и поговорим.

Ваши: генер. Ив. Цончев, полковник Ат. Янков.

Пладне, 1 септември 1903 г.

След прочитане  на писмото радост просия по лицата на всички. Македонската революция, развиваща се при толкова незгоди, при толкова крамоли и ежби, днес бе щастлива да види края на тия ежби.

Писмото бе писано собственоръчно от генерала. След кратко съвещание, взе се решение – да отидем, да се срещнем с генерала и полковника.

От разказите на двамата куриери  - пиринчани узнахме, че селото Пирин е непокътнато и всичките му жители са живи и здрави. Запалена е била от турците само гората над селото, гдето стана нашето сражение и още две крайселски плевни. И отчето, сконфузено от тия разкази, се извини и каза: “Абе аз видех от далече пламъците и в тъмнината ми се стори, че селото гори, пък тъй ми казаха и други хора”.

На момчетата се дадоха нужните заповеди.

Беше 4 часа след пладне, когато всички потеглихме за “Гръцката поляна”. Из пътя се водеха оживени разговори за нашите боеве, за куража на българското население, за страха у турците, за войната между България и Турция, за пристигането на генерала и неговия щаб от офицери и боеви хора. И сега всеки вярваше в успеха на революцията.

Настана тиха и чудно приятна нощ. Месеца цел почервенял се показа там – зад гърба ни и осветляваше нашия неравен, неотъпкан още от никого път.

Ние, тъй наречените “върховисти”, вървехме напред. Ние бързахме, летехме и искахме час по-скоро да видим и да прегърнем скъпите си другари. Знаехме, че те носят за революционното дело материяли, сили големи, неоценими …

Но, ето че наближаваме вече върховете, разпознаваме хората, чуваме техната глъч, техните разговори. И сърцата ни все по-силно туптят, и ние все по-бързо вървим, летим ...

Ето ни най-сетне в обятията един на друг. Прегръщания, целувки, въпроси, отговори безброй.

А месеца, тъй ясен, тъй тих и приветлив, мило и дружелюбно ни гледа и се любува на тая дивна, небивала до тогава картина по върховете на Пирина.

И въздухът, и гората, и тревите, и те трепереха, раздвижиха се при вида на тая величава картина. Тих зефир повея и леко залюля треви и вековни дървета. Горята тихо зашумя и тайнствено некак взе да шепне като, че за стари български юнаци, за минала българска слава, за черно петвековно робство, за надеждно, светло бъдеще.

Часът бе 12. Полунощ. Момчетата, участвували в сражението долу в селото, едва що беха се прибрали. Запасните офицери: Д. Атанасов, Манов, Хр. Танушев, Г. Герджиков (от сръбската армия), С. Парталев и др. даваха на генерала, всички по ред, подробни сведения за хода, за края на сражението, за падналите от двете страни жертви. Аз тъкмо привършвах лакомата и вкусна вечеря от хлеб и унгарски салами, донесени и пазени за мен от генерала, когато Яне Сандански, Димитър Стефанов, Чаков и Малчанков с момчетата си бавно и в стройни редици наближаваха при нас.

Генерал Цончев, полковник Янков, другарите им, момчетата им, ние, нашите момчета, всички – повече от 400 души “върховисти”, в пълно боево снаряжение, всеки с манлихера, с по 250 – 300 патрона, с една – две бомби и с динамит в раницата, станахме, сгъстихме се в стройни редове и начело с генерала и войводите, радостно очаквахме Янета Сандански, водача на отсам Вардардската Вътрешна организация.

Моментът бе тържествен, величествен!

Месецът и звездите, всички на “Гръцката поляна”, с трепет очаквахме нещо велико.

И ето, “вътрешните” не беха наближили още 10 крачки до нас, генерал Цончев се отдели от нашата група, пристъпи към Сандански и развълнуван, с висок глас, каза:

- Сандански! В България при мирно време, бехме може би врагове; сега, в поробена Македония, на връх Пирин планина, аз ви подавам моята братска, другарска ръка. Приемете я за благото на Македония!”

И генерала подаде ръка, прегърна и целуна Янета Сандански, после Димитър Стефанов и другарите им.

И в тоя тържествен момент, в тайната полунощна тъмнина, громко “ура” се изтръгна из стотини юнашки гърла.

И трепна тогава, събуди се природата. Екна и гората.

И в тоя приветлив, свободен юнашки ек, дълго се носи из върхове, из долини и пространни робски поля.

И ето тогава, там, на върха на Пирин планина, на “Гръцката поляна”, в такава нощна доба, при такава чудна обстановка, стана бележитата среща между генерал Цончев и Яне Сандански, - стана бележитото помирение между “върховисти” и “вътрешни”.

И войводи и четници викат “ура”, весело се пръгращат и целуват.

И месецът и звездите радостно трептят, и със своите неясни, омайни светлинки, осветяват тая дивна жива картина и й предават вълшебност чудна.

И зефирът тихо вее, и гората шумоли и тайнствено нещо шепти.