МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ НИКОЛА НАУМОВ, АНТОН СТРАШИМИРОВ И СИМЕОН РАДЕВ ЗА ИЛИНДЕН И ЗА НЕГОВИТЕ ТВОРЦИ

Тия дни всички българи ще отбележат 114 години от второто най-голямо след Априлското (1876 г.) – Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.), което демонстрира стремежът на нашия народ към свобода и обединение.

За въстанието от 1903 г. са изписани десетки хиляди страници, публикувани са хиляди документи – наши и чуждестранни. Неговият характер, както за неговите творци и ръководители, така и за обикновените участници в него то беше безспорно българско. Този факт констатират и всички чуждестранни дипломати, пътешественици и журналисти. Своята принадлежност към българския народ подчертават и ръководителите на Битолския революционен окръг Дамян Груев, Борис Сарафов и Анастас Лозанчев в първите дни на месец септември 1903 г. в мемоара, който изпращат до българското правителство, само дни преди да прекратят въстанието.

Може би все още има непознаващи текста на този важен документ?! По тази причина ви предлагам неговият пълен текст, така както е запазен в Централния държавен архив и както е публикуван в редица научни издания.

Даме Груев

Гьорче Петров

Членовете на Главния щаб на 9 септември 1903 г. от село Слоещица, Демирхисарско изпращат мемоара под № 534 на Главния щаб на Втори (Битолски) революционен окръг до българското правителство. Оригиналът на писмото е на бланка на Главния щаб на Втори македоно–одрински революционен окръг. Той има следното съдържание:

„ДО ПОЧИТАЕМОТО ПРАВИТЕЛСТВО НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ

Пред вид на критическото и ужасно положение, в което изпадна българското население от Битолския вилает след извършените опустошения и жестокости от турските войски и башибозук, пред вид на туй, че тези опустошения и жестокости по систематичен начин продължават и не може да се предвиди до къде ще отидат, пред [вид] на туй още, че тук всичко българско рискува да изгине и се затрие без спомен от насилия, глад и настъпваща мизерия, Главният щаб счита за свой дълг да обърне внимание на Почитаемото Българско правителство върху гибелните последствия за българската нация, ако то не изпълни дълга си спрямо своите еднородни братя тук по един внушителен и активен начин, какъвто се налага от силата на обстоятелствата и опасността, която грози обще българското отечество днес.

Вярвайки, че Почитаемото правителство е достатъчно осветлено за окончатеното опустошение на вилаета, ние считаме за излишно тук да повтаряме фактите с подробностите им, а ще се ограничим само да резюмираме в няколко точки създалото се положение и грозящите народа ни близки последствия от него.

Както в изгорелите или напуснатите, така и в останалите български села, с малки изключения неизгорената част от реколтата остана неприбрана, понеже всяка жена или мъж, които би се явили пред очите на сновещия аскер и башибозук, бива убит – храната се прибира постоянно от турското население под протекцията на турската власт. Голяма част от него, както и от заграбения добитък, се употребява за издръжката на войските.

Всички материали, оръдия и рогат добитък, с които се работеше земята, изгоряха в запалените села, а в останалите бидоха заграбени от войските и башибозука.

Почти всичкият дребен добитък, който съставляваше поминъкът на по-голямата част от планинското население, биде унищожен или отнесен, се по заповед на властта.

Всички изгорени села бидоха ограбени преди запалването им, същата участ сполетя буквално всички още неизгорени села, като оставиха къщите им само с голи стени, а избягалите им жители, мъже, жени и деца, само с ризите на гърба им.

Религиозиите обреди, изоставени, в изгорелите села, и черквите изгоряха, а в неизгорелите бидоха ограбени, повредени и поругани. На много места турците ги употребиха през време на пребиваването си в селата за яхъри или нужници, например в селата Таш-Мурунища, Смилево, Кривени, Круше и пр.

Нито едно българско училище не е отворено, нито ще се отвори, понеже: а) населението е разпръснато вследствие турския терор, б) почти всички учители, както и свещеници са в четите, следователно невъзможни пред турската власт за званието, което са имали, в) никой не мисли за науката, когато е поставен вън от законите на страната, защото носи името българин и се бори с глада.

На много места турската власт съобщила на неизбягалото население, че ако желае да бъде пощадено, трябва да мине под ведомството на Патриаршията. Случаи: в Охридско, Битолско, Леринско и Костурско, дето войските, придружени от гръцкия владика, са принуждавали населението да предава оръжието си и да признае Патриаршията.

След първите ни нападателни действия ние се принудихмс да държим пасивно поведение, понеже, колчем завържем сражение с мобилизираните турски табури, било от засади, било от позиции съобразно с тактиката ни на действие, турците след свършването на сраженията се нахвърлят върху околните невъоръжени мъже, върху жените и децата и убиват когото завърнат, обезчестяват жени и девици, запалват неизгорелите села и гори и забират добитъка, запазен от предидущите им нашествия. Случаи в селата: Арменско (Леринско), дето избиха 114 старци, жени и деца, Круше, Леорека, Кривени, Златари, Болно, Подмочани, Ехла и пр. (Ресенско), Плаке, Речица, Сируля, Куратица и пр. (Охридско); Смилево, Дявато (Битолско) и пр., и пр.

Вследствие на всичко гореизложено обръщаме вниманието на Почитаемото българско правителство върху тежкото и безпомощно положение, в което се намира понастоящем народа ни, и грозящата го в недалечно бъдеще жестока и печална участ, както в материално и здравословно, тъй и в духовно и училищно отношение. Очевидци на туй отчаяно положение, ний се осмеляваме с положителност да Ви начертаем мрачната перспектива на бъдещето в следното:

Вследствие на гладът, мизерията и настъпающата зима една трета от народа ни осъдена е на явна смърт.

Понеже добитъка и земеделческите оръдия станаха плячка на огъня и турците, населението даже и да би било оставено на мира, немайки с какво да обработва земята, ше бъде принудено да я отстъпи на турците и фанатиците гръкомани и изцяло ще бъде обърнато на чифлигарско.

Останалата част от населението, изпаднала в духовно отношение и лишена от най-нужните средства за живеене, не ще има възможност да противостои на желанието на турската власт и съблазнителните и заплашителните агитации на повилнелите гръцки владици и техните органи и сигурно ще мине под ведомството на Гръцката патриаршия, след което ще бъдат завинаги изгубени за българската черква и нация.

Нека не пропускаме и следното: От няколко време насам тук почнаха да се правят на българското население тайни предложения от католическите и протестантски мисионери за минаване под ведомството на техните черкви, ако иска да бъде защитено от турските зверства. Не ще бъде чудно, ако оная част от населението, която не би се поддала на гръцките подлъгвания, да приеме унията или протестантството.

След всичко туй нам е чудно как Почитаемото правителство, което ръководи интересите на българския народ, продължава да гледа с хладнокръвие на систематичното изтребление на българското население и пропадането на българското име и чест пред света.

Поставени начело на народното ни движение тук, ний апелираме към Вас от името на роба българин да му се притечете на помощ по най-ефикасен начин чрез война. Вярваме отгласът е същий от народа в Свободна България.

Ожидавайки Вашето патриотично вмешателство, приятно ни е да Ви съобщим, че държим на разположение въоръжените ни сили, които сме щадили досега.

От Главния щаб“

(ЦДА, ф. 176 к, оп. 1, а.е. 1872, а.е. 243-244. Оригинал. Ръкопис.)

Пере Тошев

Христо Матов

Предлагам ви да си припомните и думите на най-забележителните пера на българската публицистика – Никола Наумов, редактор на в. „Право“ и „Македоно-одрински преглед“, автор на Мемоара на ВМОРО от 1904 г., Антон Страшимиров, писател, историк и публицист и Симеон Радев, историк, публицист и дипломат, и тримата родом от Македония и тясно свързани с революционните борби на народа си. Текстовете на А. Страшимиров и С. Радев са дадени без каквито и да било съкращения, а доколкото се отнася до текста на Н. Наумов то тук ще имате възможност да прочетете само някои важни части от отделните глави на Мемоара на ВМОРО (1904 г.), тъй като той е обемист и не е възможно да бъде предаден напълно.

Борис Сарафов

Пред нас се възправят пълнокръвните образи на творците и ръководителите на Илинден – Гоце Делчев, Даме Груев, Борис Сарафов, Гьорче Петров, Христо Матов и Пере Тошев.

Целта ни е с тези текстове да отдадем отново нашата почит към предците си, отдали живота си за свободата и обединението на народа ни.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

НИКОЛА НАУМОВ
ИЗ МЕМОАРА НА ВЪТРЕШНАТА ОРГАНИЗАЦИЯ.

Септември – октомври 1904 г.

 

Мемоарът.

“La Macedoine et la vilaet d`Andrinople (1893 - 1903), avec deux cartes – Memoire de l`Organisation Interieeure”. – 1904.

Преди няколко дни(1) е поднесен френския текст на Мемоара на представителите на Великите сили в София от Задграничното представителство на Организацията. Същевременно е изпратен по един екземпляр от него до редакциите на най-видните органи иа европейската преса и до всички писатели и публицисти, които защищават нашата кауза. – Понеже не всеки от другарите ще има възможност да види и прочете Мемоара, – макар и да поместихме в третия и да поместваме в днешния нумер на „Революционен лист", извадки от него, – считаме за нужно да кажем неколко думи, както върху неговото съдържание, тъй и върху значението му.

Крупен том, от 278 страници, голям формат, той започва с къса историческа справка, която засяга въпроса за реформирането на Турция от Парижкия конгрес (1856) насам до изработения през 1880 г. от Източно-румелийската комисия закон за вилаетите. Във втория отдел, „Македонски въпрос", той се спира върху началото на тоя, създаден от Берлинския конгрес (1878), който разпокъса С[ан]-Стефанска България, въпрос; върху въоръжените през същата година протести в Кресна и Разложко и върху широкото Охридско съзаклятие през 1880 г. В третия отдел на Мемоара, „Революционно движение" (1893–1903), се разкрива произхода на Организацията, нейния бърз развой и първите й стъпки; появата на районните чети – въоръжени агитационни, организаторски и отбранителни революционни сили, като се изтъква грамадното значение на четнишкия институт, който вече дава възможност на Организацията да бъде държава в държавата; разкриват се един след друг разните фазиси на освободителното движение, като се описват накъсо всички афери и сражения до деня на възстанието. В четвъртия отдел „Възстание" се изброява цялата серия от сражения и атентати, като се дават точни статистични таблици, от които се вижда, че през възстанието са станали повече от 240 сражения, в които са зели участие 26,000 възстаници срещу повече от 350,000 турци, и че са извършени сполучливо 22 динамитни атентати. В петия отдел са изложени накъсо, но твърде живо и с най-точни данни всички зверства и опустошения, извършени от турците през и след възстанието. В последния, шести отдел, Мемоарът разгледва Мюрцщегската реформена програма, изтъква нейната несъстойност, резултатите от реформената акция, и завършва, като заявява от името на Организацията, че тя ще продължава да води борбата в разни форми (като й дава, според времето и обстоятелствата, по-широки или по-ограничени размери) дотогава, додето една международна военна намеса не суспендира de facto сегашния турски режим и не въведе в Македония и Одринско нов ред, който напълно да гарантира законност и човешки живот. – В шестте отдели на Мемоара има повече от 130 статистични таблици и към текста са приложени две хубави и големи карти, които представляват във всичката й ширина територията, върху която се разпространиха възстанието и четнишкото движение, и в които точно са отбелязани местата на сраженията и атентатите, ограбените, изгорените и опустошените от турците села.

През десетгодишния живот на Организацията, време на най-трескава дейност, не можеше и дума да става за някакво осветляване на чуждия свят; при това, значителна част от силата на Организацията се криеше в тайната и другарите, които стояха в нейните първи редове, като оъзнаваха напълно това, работеха и не искаха да знаят за всички ония критики и обвинения отправени на техен адрес. Но с възстанието, когато пред очите на цял свят се започна саморазправата с турската тирания, разкри се подземната дейност на Организацията. Първият период на тази хероична борба се завърши. Нуждата да се измери изминатия път, да се проследи развоя на всички по-важни моменти в живота на Организацията, да се даде сметка за всичко направено, сега особно силно се почувствува. Толкоз повече, че в европейското обществено мнение се появиха, – благодарение на онази мрежа от платени и заинтересувани агенти, които от 3–4 години насам дават в странство най-тенденциозни и изопачени сведения, – смътни и противоречиви понятия, както върху истинското положенне на работите в Македония и Одринско, тъй и върху събитията от последно време, особно през ланската възстанишка година. Тъй че, стана повече от необходно да излезе Организацията с един подобен мемоар, в който, като илюстрира с най-точнн данни това положение и кървавите перипетии през последните десет години, да разпръсне съществующите заблуждения и да спомогне за правилното схващане на Македоно-одринския въпрос, който остава неразрешен.

Издаденият вече Мемоар се явява в своята цялост като твърде важен и ценен документ. В него, на едно място, са събрани всички данни по революционното движение, а това само по себе предизвиква у читателя неочаквано силно впечатление. После, общественото мнение живо се интересуваше да узнае, как се схващат и предават тези данни от самата Организация, как гледа тя на своята дейност то чакаше нетърпелпво да заговори тя сама за себе си. И в случая, Мемоарът, – макар и да не му липсват известни празднини, като на всеки такъв пръв по рода си труд, -отразява възгледите на Организацията и се явява като най-вярна за нея напълно обоснована характеристика. При това, сега, когато вниманието на света е обърнато към Руско-японската война, Мемоарът отново привлича погледите на Европа върху положението, в което са изоставени Македония и Одринско. Фактът, че, преди да се появи неговия френски текст, съдържанието му телеграфически е предадено до Външните министерства на европейските кабинети и до редакциите на всички видни органи на катадневния печат, че преди да се появи тоя текст, почти цялата европейска преса заговори за него, доказва най-ясно това.

Като прочете човек Мемоара, в миг вижда пред себе си да възкръсва цяла една десетгодишна бурна епоха, препълнена с преврати, кръвнини и дълбок драматизъм, епоха, която със съдържанието си може да изпълни цял век; навсякаде той вижда едно безусловно самоотричане и една нечувана преданост към освободителното дело, единодушно схващане истинските нужди на подтиснатото население и може-би инстинктивно, но целесъобразно подбиране на средствата за борба; и, като вижда, как борците затъмняват един друг с хероизъм, доблест и самоотричане, мъчениците за светата идея с вяра и несъкрушима твърдост; като вижда, с каква готовност населението, влязло цяло във водовъртежа на Организацията, жертвува всичко и върви на смърт за своето освобождение, – той не може даже и да помисли, че това съзнателно вече население, би могло отново, след като възстана, да се помири със старото си положение и да се откаже от всякаква борба. Наопаки, вижда се цел проникната от дълбока увереност, че е много близък деня, в който Македония и Одринско ще бъдат свободни страни.(2)

 

МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО
(1893 – 1903)

Мемоар на Вътрешната организация, 1904 г.

 

Революционно движение (1893 – 1903 г.)

I. Революционна организация (1893 г.). Идеята за въоръжена саморазправа. – Поява на Вътрешната революционна организация, нейния произход, задачи, цел, състав и пречки. – Първи стъпки.

След дълг период на див и безчовечен режим, на тежки неволи и страдания, на безплодни очаквания и несбъднати надежди, всред християнското население в Турция почна да се заражда и кристализира великата идея за въоръжена саморазправа – за масова революция. Тая нова идея, израснала върху едно минало, пълно с надежди и горчиви разочарования, намери своя израз в основаванието на Вътрешната революционна организация, прочее, появата на тая организация не бе случайно и преходно явление, а един неминуем резултат от крайне поучителните исторически събития, едно наложително следствие от характера и тенденциите на същите тия събития.

Такъв е произхода на Вътрешната революционна организация.

Задачите на тая организация се крият в самото естество на нейния произход. Изникнала над една история, пълна с достатъчно поука и бързорастящи и свърхчовешки неволи и страдания, Революционната организация, едновременно с рождението си, сложи и своите задачи: организирание християнското население за едно въоръжено съпротивление срещу турската управа.

В самите тия задачи се крие и целта на организацията: с масово въоръжено съпротивление да се добере до един гарантиран човешки живот, до един гарантиран ред и морал в управлението на турската държава – до една политическа автономия.

Тая цел се нагърби да постигне Революционната организация, за тая цел се основа тя, от нея води своя произход и само за нея поддържа своето съществувание.

Историята ни учи, че начело на всички обществени движения у свободните и несвободни народи; начело на всички обществени движения за политическо равноправие или икономическа независимост са стоели винаги най-събудените и най-прогресивните елементи от широките народни маси. – Една прогресивна идея, която се стреми към промяна на дадена форма от човешкото общежитие, не може да обхване отведнъж и изцяло широката маса. Такава идея, ако и изникнала при естествените условия, при които живее тая маса, не може, още с изникването си, да увлече след себе всичко. Своето първо оръдие такава една идея е намирала винаги и навсякъде в лицето на ония елементи от народните маси, които са притежавали най-висока култура, най-развит ум и най-възрастна психология. Тия елементи са ставали отсетне апостоли на новата идея среди широките народни слоеве и, със своята дейност, със своята агитация и пропаганда, са давали постепенно се повече и повече масов характер на обществените движения.

Такава бе съдбата и на общественото движение в Турция. Зароди се и в тая страна идеята за общо въоръжено съпротивление срещу непоправимата турска управа. Кои трябваше да възприемат първи тая идея? – Разбира се ония, които притежаваха психологическата сила да вникнат в действителността и си я обяснят; ония, които можеха най-бързо и най-лесно да се убедят, че в масовото въоръжено съпротивление е лостът на спасението.

И интелигентния свят застана начело на новото движение. Вътрешната революц[ионна] организация пое браздите на това движение, за да му даде оня масов характер, който и съставлява същността на идеята за въоръженото съпротивление срещу турския режим.

Това по съставът на Революционната организация.

Деятелността на всяка организация се определя и обуславя от задачите и целите, които тя преследва, и от условията, при които тя живее и действува. Следователно, Вътрешната революционна организация не можеше да не зависи от задачите и целта, които гони, и от обстоятелствата, които я окръжават.

А задачите и целта на тая организация изискваха такава съответствена деятелност, която да върви направо към превръщане масата в съзнателен революционен елемент.

А именно:

Да се окуражат всички ония които, от тежки и непрекъснати неволи и страдания, без ропот бяха се отдали на произвола на съдбата.

Да се насърчат всички ония, които са милели за свобода, но са очаквали напразно.

Да се въодушевят и с вяра гореща надъхат всички ония, които юнашки биха се счепкали с тирана, ако биха вярвали в победата.

Да се даде всекиму онова, без което кръв се не лее – всеки да види на рамото си вярната другарка...

А да се окуражава, насърчава, въодушевява и въоръжава в границите на турското царство – могат ли се замисли по-тежки условия за една дейност?

Когато обикновен македонски гражданин бива мъчен, обиран и затварян само защото е християнин, как биха гледали турските власти на ония христиани, или христиански села и градове, които биха се уличили в измяна на падишаха? – Затворите, бесилките и разоренията служат най-красноречив отговор...

Да се окуражава, въодушевява и въоръжава при опасността всяко начинание да бъде открито и издадено на врагът – може ли се замисли по-рискована и по-грозна по последствията си дейност?

Когато турчинът открие и предаде, когато някой чорбаджия, пред страданията на своите братя, предпочете хюкюматските почести; когато някой шпионин с интриги или предателства разорява цели къщи, махли и села – с какво може да отплати една революционна организация? Един е съдът, една е присъдата! Съдиите не могат да бъдат милосърдни, защото сами са вън от човешките закони...

Всичко, което Революционната организация върши, налага се от обстоятелства, при които живее, и оправдава се от условията, при които действува.

Да се окуражат и насърчат робите, да им се вдъхне вяра в делото и победата и да се приготвят за последния час – това е тихата революционна деятелност.

Да се държат в трепет всички врагове на делото, да се премахват всички доказани предатели и шпиони – това е бурната революционна деятелност.

И двете заедно съставляват деятелността на Вътрешната революционна организация.

Ако общата морална и материална неподготвеност на християнското население сама по себе бе една пречка за бързото постигание на целта, то маса други обстоятелства от местен характер спъваха дейността на Революционната организация. Но най-главните и най-съществените от всички пречки на тая дейност бяха националните пропаганди в Македония.

Нищо друго не отива тъй в разрез с Революционната организация, както една пропаганда, която почива на национални начала; защото, подобна пропаганда, като преследва с всички средства драгите враждебни ней пропаганди, внася разединение между християните; и още, защото в преживяваните времена, тя не е нищо друго, освен мощна подкрепа на турското владичество.

При своята поява, Революционната организация срещна големи спънки в лицето на пропагандите. С течение на времето и с дълбокото вкореняване на идеята за свобода, тия спънки отслабнаха.

Появяването на Революционната организация навсякъде между християните в Турция се посрещна с открити обятия, защото тя бе отзвукът на тежките неволи и страдания, на безплодните очаквания, разбитите надежди и горчивите разочарования; защото тя бе носителката на великия всенароден идеал – освобождението.

Появяването на Революционната организация не можеше да остане тайна за турската власт и външния свят; поради туй, тя трябваше да настрои против себе не само турското правителство, но и всички ония фактори, които боравеха и боравят с великия исторически въпрос, защото тая организация се яви като реакция на тия фактори, които, или не можеха, или не искаха да извършат онова, за което тя бе предназначена.

Разбира се, Революционната организация и не разчиташе да разполага със симпатиите на тия фактори, защото, в противен случай, тя не можеше да има и ... raison d`etre на съществувание.

И Вътрешната революционна организация започна своята тиха и безшумна деятелност. В скоро време цялата страна се покри с гъста мрежа от революционни комитети, в редовете на които влязоха всички измъчени, онеправдани, потиснати, изстрадани – всички, на които живота бе ад. А такива бяха всички християни в Македония и Одринско.

Тая тиха и безшумна революционна деятелност проживя неуязвимо пълни четири години, когато при края на 1897 г. трябваше да издържи първия и най-силния удар чрез многошумната Винишка афера.

[…]

ІV. Начало на борбата (1898 г.)

Начало на бурна революционна деятелност. – Мероприятия на организацията. – Поява на четите. – Тяхното главно предназначение. – Задачи на четите. – Мерки на турското правителство против революционното движение.

Вътрешната революционна организация напускаше вече тихата организаторска деятелност и встъпяше в периода на бурната революционна. Тая нова деятелност не бе рожба на революционно развитие на нещата, а преждевременно предизвикаха и наложиха новите условия, които Винишката афера създаде.

Новите условия, които Революционната организация обграждаха, налагаха съответните мерки. Тяхното предназначение трябваше да бъде не само да я запазят от ударите, които турската власт организираше за нейното поробване, но и да осигурят пълна сполука на почнатото освободително движение.

Една от най-важните задачи на Вътрешната революционна организация в настъпилите критически моменти бе, да направи себе неуязвима за готвещите се удари. Във всеки по-събуден македонец и одринец (гражданин или селянин), във всеки по-интелигентен младеж, във всеки учител, свещеник, търговец, занаятчия, земледелец и пр., турската власт почна да вижда (а Винишките разкрития дадоха тоя повод) врагове на съществующия режим, съучастници на Революционната организация. За тая власт, която разполагаше с всички законни и незаконни средства, съвсем не бе трудно да направи безвредни тия елементи и, по тоя начин, да нанесе на организацията смъртоносен удар. Прочее, обличането неуязвима броня бе повече от належаще. А такава броня можеха да бъдат само революционните чети.

Веднъж организирани четите, Тайната революционна организация, която живееше на легални начала, каквито удари и да получеше, освободителното движение не рискуваше да бъде погубено, защото на четите, които бяха нелегални предстоеше да закрепят наченатото дело и неуязвими за ударите на турската власт, успешно да го продължат. Последващите събития красноречиво доказаха неоценимите заслуги на четите спрямо освободителното дело: когато почти цялата македоно-одринска интелигенция изпълни турските затвори и крепости, когато голяма част от оцелелите легални дейци се подложиха на систематическо преследване и поставиха в невъзможност да продължат своята работа, четите се нагърбиха с всичката организационна деятелност и неуязвимо я продължиха. И тъй, главното предназначение на четите бе да спасят освободителното дело от подготвяното от властта погубвание.

Веднъж организацията напускаше своята тиха и безшумна пропагандистична и организаторска деятелност и встъпяше в бурната революционна, на четите, освен главното им предназначение, и като допълнителна част към организацията, се възложи цял ред задачи, за постигането на които бяха потребни гигантски усилия. Да се пропагандира между населението идеята за свобода; да се организира, закрепва, дисциплинира, ръководи, въоръжи и приготви това население в боево отношение; да се организира изпълнителна полиция, тайна поща; да се парализират и посрещат неприятелски удари, да се наказват изменниците, предателите, шпионите и изтребват разбойниците (биле те мохамедани или християни) и, най-сетне, в последния час, да се поведе това население към въоръжена саморазправа – могат ли се замисли по-тежки задачи?

Със създаването на тоя допълнителен институт, Вътрешната революционна организация встъпи в ролята на държава в държава, притежаваща всичко за неуязвимо, правилно, редовно и успешно функциониране.

Такива бяха мерките, които организацията взе, за да направи себе неуязвима и да осигури за освободителното движение по-нататъшен развой и сполука.

Mерките, които турското правителство взе, за да спре и погуби революционното движение, бяха крайно разнообразни и насочени против всестранното съсипване на християнското население. Тия мерки могат да се резюмират в следните четири точки:

1) Гнет духовен.

2) Гнет икономически.

3) Гнет физически.

4) Правителствен терор.

Един мимолетен преглед на тия мерки и техните последствия, ще даде ясно представление не само за ужасното и безизходно положение, което те създадоха, но и ще покаже, какви свръхчовешки усилия и жертви бяха потребни, за да стигне организацията до първата въоръжена саморазправа – ланското въстание.

[…]

IX. Бурна революционна деятелност

Усилване на турския терор и неговите резултати. – Високия подем на народния дух. – Окончателното превръщане на организацията от тайна на явна, от тиха на бурна. – Сражения. – Таблици на сраженията в Солунски, Битолски, Скопски и Одрински вилаети.

В такива прекомерно тежки условия трябваше да се движи Вътрешната организация в своята революционна деятелност, ежечасно изложена на смъртоносни удари от турската власт и спъвана на всяка стъпка от стотини препятствия. Жестокият правителствен терор, безспорно, до голяма степен разреди редовете на легалните дейци, защото стотините афери погълнаха голяма част от тях – напълниха затворите и крепостите. Па и незасегнатите такива, поставени под строжайши надзор, не можаха да развиват оная деятелност, която нуждите изискваха, и, поради туй, една част от тях напусна легалния живот и прегърна нелегалния и бурния на четите. В тия критически минути, четите, като спомагателна част на организацията, поеха върху си почти всичката революционна работа, продължиха я с голяма енергия и спасиха организацията от започнатата вече гибел. По тоя начин, Революционната организация, под давление на събитията, незабелязано почна да губи своя таен и легален характер и да прегръща нелегалния и явно бунтовния, наложен от новите условия, които повсеместния правителствен терор създаде.

Всред тоя бесен, всеразрушающ терор, всред ужасни лишения и мъки, всред бури и кърви, организационните чети продължиха великото освободително дело, преодолявайки всички препятствия, които турската официална власт издигаше на пътя им. Трябваше да се предполага (както предполагаше и самата власт), че турският терор ще заличи в душата на християнина всякакъв зародиш на свободолюбив дух и ще го повърне към онова робско състояние, на което се крепят всички деспотически режими. Ала тоя терор даде тъкмо противоположни резултати. Вместо студенина, четите намериха в народната маса широко разкрити обятия на изстрадала душа, готова на всички рискове и всякакви жертви. Четите триумфално се движеха из нейната среда (на масата), утешаваха пострадалите, насърчаваха падналите духом, въодушевяваха изгубилите вярата в тържеството на правдата и трескаво подготвяха тая маса към въоръжена саморазправа. И тъй, вместо пълно поражение на организацията, турският терор създаде по-благоприятна почва за революционната деятелност и, в противовес на ужасите, които той донесе, до неимоверност издигна душевния подем на широката народна маса. По тоя начин великото освободително дело, започнато от най-културните и интелигентни люде в страната стана неотемлимо достояние на народната маса и за погубването му не можеше и дума да става. Само с това може да се обясни оная упоритост, търпеливост и издръжливост, която народът показа при всички турски жестокости и зверства, при всички изпитни и неволи и при всички свръхчовешки страдания. Освободителното дело бе вече негово собствено дело и го пазеше като зеницата на окото си от всякакво посегателство; в него той видя едничкото средство за отърсване от непосилното турско иго и в него въплоти всички свои надежди за светло и щастливо бъдеще.

По тоя начин, турският терор, вместо да погуби организацията, спомогна до голяма степен да разшири тя своята револ[юционна] мрежа дори в най-затънтените кътчета на страната, да прибере в своите редове и ония заблудени елементи, които чуждото злато бе направило гнусни провокатори и безсъзнателни оръдия на турския потиснически режим. Тоя терор се отрази върху организацията само в туй, че тя престана да бъде легална и тайна, скъса булото на нейната тайнственост и, от такава, той я обърна в нелегална и явна, която високо прокламира своето съществование и демонстративно хвърли ръкавицата в лицето на официалната турска власт. По тоя начин Вътрешната револ[юционна] организация напусна старата си мирна легална деятелност и встъпи в бурната революционна.

И почна се борба жестока, исполинска, борба за живот или смърт. Както видяхме, турското правителство немилостиво преследваше всички, (а край тях и съвсем невинните), които се уличаваха в симпатия или сношение с организацията. Безброй потери се пръснаха из страната да ловят неблагонадеждните люде и да гонят четите. Последните, ослонени на широко разкритите народни обятия бяха неуязвими за безпощадната турска власт, макар често пъти, случайно или по предателство, успяваше да разбие и даже да унищожи цели чети. Прочее, организацията трябваше да гази през кърви, да прескача труповете на отлични народни будители и организатори, за да продължи наченатото велико дело. Да илюстрираме само с фрази тая борба днес, когато най-силните и най-изразителните станаха банални – считаме за недостатъчно. Ще си послужим и сега с достоверни данни, които, комбинирани в изразителни таблици, ще дадат пълна илюстрация, както на самата борба, така и на всички кървави перипетии, през които мина организацията, за да се добере до първата масова въоръжена саморазправа.

* * *

Сраженията, които тая борба предизвика, са най-ярката илюстрация за бурната революционна деятелност на Революционната организация за периода от 1898 до средата на 1903 година. Длъжни сме да констатираме предварително, че девет десети от тия сражения предизвика турската власт. В тях четите всякога държаха отбранително положение. Това се дължи на обстоятелството, че те нямаха предназначение да действуват, а изключително да организират и, поради туй, стараеха се да избягнат всякакъв повод за среща и стълкновение, които всякога се отразяваха пагубно върху делото. Все пак, както се види от следващите таблици, през тоя период организацията трябваше да изнесе на плещите си 132 сражения и да изгуби 512 отлични четнишки сили.

[…]

XIІІ. Пред бурята.

Положението на организацията. – Организацията пред страшна дилема. – Общ поглед на царящото положение. – Наложителността на масова въоръжена самоотбрана. – Решението на централния конгрес за въстание. – Решение за масово въстание само в Битолски и Одрински вилаети и четнишко движение в Солунски и Скопски. – Кратки извлечения от решенията на конгреса и из позива за въстание. – Декларация на Централния Македоно – Одрински Комитет до Великите сили по повод въстанието.

Новите и чудовищно тежки условия, което “реформаторската деятелност” на Хилми Паша създаде в Македония и Одринско след Солунските атентати, поставиха Революционната организация в извънредно трудно положение. С една бруталност, присъща на времето, тия условия издигнаха пред нея оня съдбоносен въпрос, с решението на който тя още не мислеше да се занимава. Нещо повече даже. Тия нови условия поставиха организацията пред страшната дилема: или да обрече своето дело на бавно, но сигурно погубване, или да прибегне към последните средства за самозащита. Тая дилема бе тъй категорична, щото на организацията остаяше само да избира!

Един мимолетен поглед на царящето положение в страната ще изтъкне всичката неумолимост на тая дилема.

Така:

След Солунските атентати официалната власт предприе една безпощадна гонитба против християнското население... Затворите се оказаха тесни за грамадния брой на ония, които тя считаше неблагонадеждни, между които и всички интелигентни и по-събудени люде в страната, които не бяха избягали в четите или емигрирали зад граница. Общият брой на затворниците не бе по-малък от двайсе хиляди души! Преследванията и арестите бяха масови и, да бе възможно, властта би обърнала цялата страна в обширен затвор... Населението трепна пред тая чудовищна мярка и почувствува цялата съдбоносност на преживяваните минути...

Интерниранията и въдворяванията на местожителство на ония християни, които от десетки години бяха настанени по големите градове на империята като търговци, занаятчии и работници, изпълниха паланките и селата с грамадна гладна армия. Откъснати от работата, която им даваше поминък, съсипани материално и ограничени на постоянна местожителство по домовете си, всички тия нещастници бидоха обречени на ужасна мизерия, на гладна смърт! Тая гладна маса, броят на която надвишаваше десет хиляди души, усили още повече общото недоволство в страната и даде на революционното брожение още по-силен тласък, по-сетне, когато почна въстаническото движение, тая гладна маса изпълни въстаническите редове и даде най-добрите и най-безстрашни борци.

Грозният и всестранен правителствен терор, пожарищата, кланетата и всевъзможните видове турски зверства принудиха грамаден брой християни да напуснат огнищата си, да избягат по планините и да се поставят под защита на организационните чети. Изложени на всички незгоди, които скитническия и бездомен живот налага: изгубили домовете, покъщнината, имотите, близките си и, свръх това, останали без хляб – цялата тая маса от здрави и работни ръце, недъгави старци, слаби жени и невръстни деца, като тежък товар легна върху четите, които трябваше не само да пазят от турски налитания, но още и да се грижат за нейната прехрана! Тия масови бягания до такава степен направиха положението критическо, щото нищо не бе в състояние да предотврати грозящите бедствия и страховитата катастрофа...

Безбройните войскови отряди, които властта пръсна по цялата страна, за да удушат революционното движение и изтребят размирните елементи, до голяма степен спънаха деятелността на организационните чети. Срещите между последните и потерите до такава степен се зачестиха, щото редки бяха случаите, когато четите, обикаляйки селата, оставаха незабелязани. Обстоятелството, че само м. май наброява тридесет и едно сражения е достатъчно да представи всичката размирност на положението. Тая хайка против четите застави организацията да увеличи броя им и усили техните редове, за да могат устоя срещу дръзките и чести турски налитания.

Пред тая безпределна всеразрушающа и всепоглъщающа хала, която грозеше да обърне цялата страна в обширен затвор, да опепели безброй цветущи села, да обездоми и изложи на гладна смърт десетки хиляди същества, да ороси земята с потоци кръв, с една дума, да убие цял един народ – пред такава грозна и страховита напаст, една революционна организация, плът и кръв от тоя народ, из него изникнала, на него ослонена, която за него съществува и за свободата му се бори – можеше ли да обрече великата и светозарна идея що олицетворява и цял народ на самопогубвание? – Един бе изборът, един бе изходът: масов въоръжен отпор, масова въоръжена самозащита, масова въоръжена саморазправа!...

Конгресът от делегати на всички революционни окръзи в страната, свикан през време на кръвнините и пожарищата, под неумолимото давление на събитията, окончателно разреши страшната дилема: масова въоръжена саморазправа с грозното турско безправие.

Жребият бе хвърлен.

Борбата започваше.

Султан Хамид и неговият верен слуга, “реформаторът” и мандатьора Хилми Паша, могат да се гордеят, че успяха да доведат цял един народ до такова крайно решение…

* * *

Преди да говорим за оная епична и величествена борба между потисната и потисници, на която светът бе свидетел през изтекшата година, намираме за необходимо да направим предварително следните пояснителни бележки:

На Централния Македоно-Одрински конгрес в Солунско, свикан да се произнесе върху съдбоносния въпрос, взе се решение да се направи масово въстание само в два вилаети – Битолски и Одрински, като се повикат под революционните знамена последните боеви призиви. За останалите два македонски вилаети – Солунски и Скопски – конгресът предвиде само четническо движение, колкото за диверсия, без да се ангажира масата във въоръжена саморазправа. Това решение конгресът взе по съображения, оповестяването на които считаме преждевременно.

Между решенията на същия конгрес, дословно усвоени в Битолско (на 22 април) и Одринско (на 28 юни), съществуват и следните три точки (точ. 4, 5 и 6), които подчертават високия морал, който легна в основите на въстаническото движение:

“4) Нападение, според обстоятелствата, на всяка турска въоръжена команда, била тя войска или башибозук;

“5) Бранение християнското население, включая и чуждите поданици, от турски нападения;

“6) Запрещава се да се напада мирното турско население и да се посяга на турски жени, деца и старци.”

А пък в позива за въстание, отправен към населението, стоят следните високохарактерни редове:

“Ние вземаме оръжие срещу тиранията и, безчовечието; ние ратуваме в името на свободата и човещината; прочее, нашето дело стои по-високо от всякакви национални и племенни различия. Поради това, ние трябва да наречем свои братя всички страждущи в тъмното царство на султана. Днес страдат всички християнски населения, включая и самите турци селяни. Наш враг е само турското правителство и оня, който излезе с оръжие или донос против нас, или отиде да се разправя с беззащитните старци, жени и деца, вместо с нас – с него ние ще се бием, нему ще отмъщаваме!...”

Тия редовце най-красноречиво говорят за оная широка почва, на която бе поставено въстанието.

Едновременно с прогласяване на въстанието, Централния М[акедоно]-О[дрински] Революционен Комитет разпрати до В[еликите] сили чрез своите представители в странство следната, декларация:

“Безнаказаните насилия на мохамеданите и систематическите преследвания на администрацията докараха християните от Македония и Одринско до необходимостта от масова въоръжена отбрана. Те прегърнаха тая крайност, след като изчерпаха всички мирни средства, за да докарат намесата на Европа в духа на договорите, които уреждат положението на тия населения. Тая намеса остава и досега още като единствено средство, за да се отстрани злото и за да се спре проливането на кръв. Понеже безрезултатните постъпки, предприемани досега от Европейския концерт, за да се подобри с палиативни мерки турския режим доведоха само до едно усилване на мохамеданския фанатизъм и на държавния натиск – да става очевидно, че тая намеса може да бъде ефикасна само, ако би имала за предварителен и непосредствен резултат:

1) Назначаването, със съгласието на Великите държави, на един главен управител християнин, който не е принадлежал на турската администрация и независим от Високата порта при изпълнение на неговите длъжности;

2) Установяването на един международен контрол колективен, постоянен и ползующ се с широки права на санкция.

Като довежда до знание причините, които предизвикаха отчаяния акт на въстаналите населения, както и мерките, които могат да спрат последствията му, Вътрешната организация отхвърля от себе си всичката отговорност и заявява, че тя ще поддържа борбата до всецялото постигане на своята цел, като черпи енергия в съзнанието на своя дълг и в симпатиите на цивилизования свят.”

Дадохме тия кратки пояснителни бележки, за да изтъкнем широките принципи, които легнаха в основите на въстаническата борба, причините, които я предизвикаха и исканията на борещото се население.

[…]

IV. Въстание

Илинден – 20 юли 1903 година.

Всред тържествената полунощна тишина, когато цялата природа почива в непробуден и безгрижен сън, гръмовен ек процепи Югозападна Македония, разнесе се през поля и гори, отекна в далечните възнебесни висини и бавно се изгуби в необятното и неизмеримо пространство. Екът не бе още утихнал и огнени езици озариха околовръст небосклона, пронизаха тъмния полунощен фон и с ослепително зарево изпълниха дълбоко спящата земя... Всичко трепна пред тоя страховит ек, пред това невидяно зарево. Цялата природа се пробуди от дълбокия сън и трепетно предугади всичката злокобност на страховитата буря…

Какъв бе тоя гръмовен ек, това ослепително зарево, що внесоха дисонанс във величествената полунощна хармония?

С векове потиснати под един див и безчовечен режим; вечно терзани от едно безподобно безправие; постоянно изложени на един безжалостен всестранен гнет; ежеминутно подложени на всички видове жестокости и зверства, които тиранията е измислила, за да държи народите в покорност – християните в Югозападна Македония, париите в турската държава, вечно лъгали в надеждите си, на 20-й юли вечерта високо заявиха тирану, че престават да са вече негови роби, не признават вече неговата върховна тираническа власт и на царящото безправие отговарят с въоръжена саморазправа! Гръмовният ек, що пробуди дълбоко спящата природа бе гръмовно “ура!”, изтръгнато из дълбочините на изстрадалата народна душа – гръмовен изблик на народното негодувание. Огнените езици, що се издигаха високо в небесата и изпълниха робската земя с ослепително зарево, бяха сигналните огньове за въоръжена саморазправа – символа, емблемата на въстаналите робе...

Въстанието бе прогласено, кървавата саморазправа започна!

Първите акции на въстаналите християни в Битолския вилает се изразиха в скъсването на всички държавни и железопътни телеграфни жици; в разваляне на железния път и държавните шосета на голямо пространство; в изгаряне на всички бейски кули и войскови караулници; в изтребление и прогонване на повечето отряди, които пазеха главните пътища и стратегични проходи; в демонстрации пред някои градове във вилаета и най-сетне, в пълно завладяване на някои от тях.

Тия първи въстанишки акции предизвикаха неописуема тревога и паническа уплаха в турската официална власт. Изолирана в градовете, паланките и нахийските центрове, поставена в невъзможност да се сношава помежду си, тая власт в първите дни на въстанието бе съвършено парализирана и всичката си грижа съсредоточи в собственото запазване от налитания на въстаниците. Едва след изтичането на няколко тревожни дни, когато сношенията тук-таме бидоха възстановени, тя дойде на себе си, можа да си състави приблизително понятие за настъпилата буря и да помисли за съответните мерки.

Масово въстание избухна едновременно почти в цялата македонска част на Битолския вилает, с изключение на каазите Прилепска, Дебърска и Кайлярска, на едно пространство от 10 хиляди кв[адратни] километра, заселено от 300 хилядно християнско население.

[…]

Заключителна бележка

Четвърт столетие Македоно-Одринският въпрос стои отворен и очаква своето решение. Нещастна рожба на Берлинския конгрес, той преживява днес всички съдбоносни фази и перипетии, които мъртвородения 23-й член(3) с математическа точност бе му насочил.

През цели шестнадесет години – години на див и безчовечен режим, на тежки неволи и страдания, на безплодни очаквания и несбъднати надежди, той стоя презрително захвърлен в прашните дипломатически канцеларии, дълбоко занемарен от ония над, които тежеше всичката отговорност пред историята и човечеството за неговата печална съдба, но които най-малко желаеха неговото разрешение…

Преди десет години – след дълъг период на пълна безпросветност и дълбока безнадежност, зароди се и кристализира всред христианското население идеята за въоръжена саморазправа против, непоправимата турска управа. Интелигентния свят застана начело на тая нова идея и намери своя израз в основаванието на Вътрешната революционна организация. От тогава Македоно-Одринският въпрос изново изпъкна на политическата сцена, брутално поиска своето разрешение, и днес, след безподобни кървави перипетии, той стои разкрит във всичката си грозота!...

След безчислените доказателства и колосалните жертви, които христианските населения в Македония и Одринско дадоха за своята политическа зрялост, непосредствената задача на европейската дипломация, след дългия исторически опит, бе да даде на тия населения сериозен залог за по-щастливо бъдеще. Никога християните не са искали да се поддържа в техните родни кътове революционния безпорядък, защото от борбите, които се водят, страдат те самите, разоряват се техните огнища, коли се и безчести тяхната челяд! Следователно, ако има кой да мечтае за мир и да жадува за спокойствие, това са именно те! Исканията им никога не са биле претерани, грандомански, а се отличават със сдържаност и умереност. Те не веднъж заявиха, че в страната им не ще може да има мир и ред, докато изпълнителната власт остая все тъй абсолютна и своеволна и султан Хамид внася в управлението кърваво безредие; няма да има условия за човешки живот, докато начело на управлението стоят турски чиновници, които своята служба считат за пладнешко разбойничество; няма да има законност, докато отговорността на властите остая съвсем химерична, несъществующа. Те искаха: поверявание управлението на един европеец, който да внесе в страната ред и законност и създаванието на една постоянна международна контролна комисия, пред която да е отговорна изпълнителната власт в лицето на своите първи представители. Тъй скромни и въздържани бяха исканията на християнските населения в Македония и Одринско – искания, които никога не са предполагали повече от ред и законност, от гарантиран човешки живот. И вместо тия скромни и законни искания, вместо сериозен залог за по-щастливо бъдеще европейската дипломация, която трепери над балканския мир, напук на историческия опит, отговори с една реформена програма, която съдържаше в себе само пустота и за чиято печална участ не може обвини христианското население, защото не съществуват никакви местни пречки за нейното пълно прилагание. Прочее, Европа нищо не направи, за да убеди христианските населения, че те сигурно могат връчи бъдащето си и съдбата си в ръцете на дипломацията и не даде досега никакви сериозни доказателства, че искрено е решена да направи нещо сериозно за тях, а всичката й досегашна деятелност се заключава само в постоянни ноти, стереотипни обещания и заинтересувани увещания.

Вътрешната организация, като констатира с дълбоко прискърбие всичко гореказано, не може и тук да не отбележи, че тя ще продължава да води борба в разни форми (в широки или ограничени размери – според времето и обстоятелствата) дотогава, догдето международна военна намеса не суспендира de facto сегашния турски режим и не въдвори в страната нов ред, който да гарантира законност и човешко съществувание.(4)

---------------

(1) Непосредствено преди 27 октомври 1904 г.

(2) Публ. във в. Революционен лист, № 5, 27 октомври 1904, с. 1 – 3.

(3) Става дума за чл. 23 от Берлинския договор, който гласи: “Високата порта се задължава по най-несъмнен начин да въведе Органическия устав от 1860 г. в остров Крит, след като внесе в него изискваните справедливи изменения. Подобни устави, приравнени на местните нужди, с изключение на онова освобождение от известни даждия, което се е дарувало на Крит, ще се въведат и в другите части на Европейска Турция, за които не е предвидено особено устройство чрез настоящия договор. Високата порта ще възложи на особени комисии, в които туземното население ще се представлява достатъчно, изработването на подробностите на тези нови устави за всяка провинция. Проектите за организация, които ще се изработят от тия комисии, ще се представят за разглеждането на Високата порта, която преди да издаде потребните разпореждания за туряне в действие на тези проекти, ще поиска мнението на европейските комисии в Източна Румелия.” Вж. Протоколите на Берлинския конгрес. Преведени и издадени от Т. Икономов. София, 1885, с. 235.

(4) Македония и Одринско (1893-1903). Мемоар на Вътрешната Организация. [София], 1904, с. 17 – 19, 26 – 28, 79 – 80, 117 – 119, 121 – 122 и 270 – 271.

 

АНТОН СТРАШИМИРОВ
ЗА ИЛИНДЕН И НЕГОВИТЕ ТВОРЦИ

Дигна се народът от Струма, Вардар и Дрин и даде в историята народна епопея. А народът се движи от човешко сърце, от човешка воля, от човешка съвест, от разум и от историческо съзнание.

Сърце, воля, съвест, разум и историческо съзнание толкова, колкото са пръстите на ръката - всички тия елементи двигатели народът може да въплоти в отделни личности-титани. Те бяха равноценности помежду си и всеки в своето беше стихия.

Тези великани бяха Гоце Делчев, Дамян Груев, Пере Тошев, Гьорче Петров и Христо Матов.

Първи поред поставям Гоце Делчева.

Защото всяко велико дело се носи от велико сърце. А сърцето на революционна Македония беше Гоце Делчев.

Втори поред поставям Дамян Груева.

Защото няма човешко дело, няма обществен подем без волята на водителя. А волята на революционна Македония беше Дамян Груев.

Трети поред в стълбицата на нашите великани аз поставям прилепеца Пере Тошев.

Защото няма чистота, няма яснота, няма светлина без съвестта. А съвестта на революционна Македония беше Пере Тошев.

Четвърти поред аз поставям Гьорче Петров.

Защото няма обществено дело без далновидност, без разум, без съумение да се запази от всички странични домогвания. А разумът на революционна Македония до Илинденското въстание беше Гьорче Петров.

Последния, стружанеца Христо Матов поставям пети поред. Защото той добавяше нещо друго: историческото съзнание. Съзнание, че онова, което се твори в Македония, е само част от общата история на целия български народ от Дунав до Дрин. А историческото съзнание на революционна Македония бе Христо Матов.

Тези хора хванаха душата на народа и го повдигнаха. Зад тях се редяха още. Аз посочвам тези имена, защото те бяха първоначални. Забележително: между тях имаше съревнование от личен характер. Никой не държеше за името си, още по-малко за главата си. Тези хора не мислеха за дом и за челяд. Готови бяха да жертвуват всичко наведнъж. За тях имаше нещо, което стоеше над всичко. То беше делото.

И за това дело, и за „Дружеството" те не само главите си слагаха, те съвсем се забравяха.

Просто отдадени, по-отдадени от най-дисциплинирани войници. И тъй високо издигнати, че, откровено казвам, не намирам в никоя народна революция такава беззаветност, каквато имаме в нашите редове.

Ето, гибелта на Гоце Делчев. Кой не знае за неговия трагичен ден. Само два месеца преди Илинденското въстание. Връща се от конгреса в Солун и бива открит в село Баница. Какво после? - Обикновена история: четата се открива, бие се цял ден. Гоце знае, че след два месеца ще има въстание. Едно село пред въстанието е много по-ценно от неговата глава. И той предпочита да се жертвува, за да спаси селото. Тъй чист, забравил себе си. А всички бяха като него.

Ето Дамян Груев. Основател на ВМОРО. Той е легален. И като такъв години наред стяга Организацията. Хващат го. Осъждат го и го хвърлят в Битолската тъмница. Всеки на негово място би се смутил, всеки би казал: - Аз изпълних дълга си, карайте по-нататък вие!

Но волята на революционна Македония беше стоманена.

Оттам той дирижираше цялата Организация. Всички, малки и големи, които се провиняха в нещо, трябваше да се явяват пред Дамета. Трябваше Гоце Делчев да прехвърли Вардара, да отиде в Битолската тъмница, за да получи съвети от него. Такава голяма сила беше Дамян Груев.

Ето и Пере Тошев - съвестта на Македония. Той никъде не се проявява, никъде не излиза налице, а всички се обръщат към него. В решителни моменти питаха него. Той беше сприхав. Даме благоговееше пред него. Всички предполагаха, че Даме и Пере са скарани. А ето случай: Даме биде ранен в Скопско. Попадна в ръцете на сърбомански войвода. Настръхна цяла Македония. Пере даде пушката на подвойводата и отиде безоръжен при сърбоманския войвода. Казва му: „Посегнете ли на Дамета, няма да остане нито един сърбоманин в Македония!" Белград даде заповед да се освободи българския войвода.

Затова нямаше вражда. Те можеха да се карат за делото, за „Дружеството", но един за друг се жертвуваха.

Четвъртият по ред е най-мъчен за разбиране. Гьорче Петров беше човек на разума, естествено, мъчно може да бъде оценен. Той винаги заобикаляше опасностите за делото и ги отстраняваше. Нямате представа какъв човек загина в лицето на Гьорче Петров. Само пети клас е завършил. А веднага се почувствува над всички. Избраха го и го направиха инспектор. Предложиха му да го подстрижат и в няколко месеци да го ръкоположат за владика. А той в краткото време на своята дейност долавя: опасността за Македония е от север, откъм Куманово.

Сяда и написва грамадно съчинение „География - обстоятелства за преуспяване на българщината в Македония". И докато нашата Екзархия очаква да мине към нея и се подстриже за владика, той се обявява за революционер, избират го за представител на Организацията в София. Известно е защо вътрешните дейци искаха да бъдат независими в своите действия и защо се бореха за свободата на Македония. Да не ги обвинят като платени от България. Тук обаче ги нарекоха „сепаратисти". И ето, първата работа на „сепаратиста" Гьорче Петров е да се яви във Военното министерство. Военното министерство му откупи съчинението. Даде му голяма сума. Всичко отиде по дяволите. Тоя човек не се подкупи от това поласкаване, остана разума на ВМРО. Опря се на всички и в последния час не се даваше. Създаде по границата оръжейни складове, създаде арсенали, взима от банки пари за делото и пр. Всичко туй е тъй смело и такива луди глави събра около себе си! Когато най-после дойде моментът на изпитанието, Гьорче остана верен на себе си, остана на своята висота. Той не замина в Македония. Защо? Трябваше той да бъде тук, за да не позволи спекулация с кръвта на въстаналия народ Не го разбираха и затова подмятаха:

“Всички на Балкана,

Гьорче у Щърбана.”

Когато най-после ръката на империята се сложи, разумът на революционна Македония проговори: Гьорче намери средства да въоръжи 200 души дружина, мина невредим македонските планини и се яви в Битолско. Тогава запяхме:

“Всички у Щърбана,

Гьорче на Балкана.”

Такъв непримирим беше тоя голям българин. Но има нещо по-голямо от нас - съдбата. Тя не пощади и Гьорче Петров.

Пети поред бе Христо Матов. Той искаше да разберат тук, в България, че там, и Македония, се твори част само от историята на българския народ.

Той израсна повече като идеолог и поради това създаде се мнение, че Христо Матов е кабинетен учен и никакъв революционер. Измама. Христо Матов - живи свидетели има - веднъж се състезава на стрелба с 30 души. Най-добър стрелец излезе той. Доживя Христо Матов да види радостта на цял народ. Гласеше за столица на българизма Скопие. Когато всичко рухна, Христо Матов угасна като свещ.

Такива бяха хората, които обединиха народа, събраха всичко в Македония: мъже и жени, стари и млади - събраха ги в едно единство, което имаше едно име: тайна. Те окървавиха Струма, Вардар, Дрин.

Наложиха на цял свят македонския въпрос.

Ние днес не смеем да говорим, не че ни е страх. Ние не се страхуваме. Но душите, душите ни са подсечени от това, що стана. Станете всички! Не се гаси туй, що не гасне!

Публ. във в. „Независима Македония“, бр. 11, 3 май 1923 г., с. 1.

 

СИМЕОН РАДЕВ
ВЕЛИКИТЕ СЕНКИ

На днешния празник ние бихме желали да призовем лика на всички, които приготвиха и създадоха подвига на 1903 год.; но голям, без мярка е незнайният им брой и само поетът ще може да възпее тяхната безименна слава.

А тия, имената на които най-громко звучаха, не са помежду ни. Един подир друг паднаха от вражески куршум Гоце Делчев, Даме Груев, Борис Сарафов, Пере Тошев. Към тях отива неотразимо сега моята мисъл и образът им е пред очите ми.

Делчев бе един праведник - с кама на пояса. Легендата го представлява като една бясна хала - и наистина, никой не бе равен нему по смелост, - но в неговата природа преобладаваше мечтателността. По призвание той бе роден за апостол. Такъв бе и по мисъл. Всички угнетени будеха бунт в душата му; всички крайни блянове за преустройство на обществото му изкушаваха ума. Една безспирна струя от разностранен идеализъм бликаше в него. Но това чедо на Кукуш бе разбрало, че преди всички идеали върви тоя идеал: да бъдеш член на една свободна народност в една свободна земя. И без да удуши в себе си социалните пориви, той бе в Македония революционер като българин.

Делчев и Груев бяха близки сътрудници, но нямаха прилика помежду си. Груев бе жив и ясен ум, с остър усет за действителността, чевръст в своето слово, с много гъвкав похват за практическа работа. Неговата агитаторска способност бе безподобна. Беседите му блестяха със здрав смисъл и хумор. Никой не е влиял с ума си колкото него. Само така се обяснява необикновеното влияние на тоя революционер, който не бе войвода.

Споменът от Борис Сарафов е толкова жив, че за него няма нужда от много думи. Неговата личност беше и сега е легендарна. Не само в Македония, но и във всички български земи, в цяла Европа, дори в Америка, името му се носеше приживе с громка гласност, а след смъртта му остана като героическо олицетворение на македонската революция. Сарафов наистина имаше всичко, за да представлява с блясък едно народно уважение. Беше човек с могъщ темперамент; беше създаден, за да води хора и маси; беше освен туй надарен с тая рядка божия дарба: да се нрави със своята пленителна общителност, с жизнерадостта на своя дух, с тоя вид на смела и красива храброст, която личеше в него и неотразимо действуваше на всички. „Човек со звезда“ - казваха за него в Македония, т.е. човек предопределен, за да командува. Това е най-вярното обяснение за популярността на Сарафова - популярност изключителна, която направи смъртта му всенароден траур и събра подир ковчега му цялата столица.

Пере Тошев е, измежду най-големите македонски дейци, най-неизвестният. Той живя в самота и умря незабелязано. Неговият тих и меланхоличен образ е обаче пълен с рядко и скъпоценно очарование. У никого от съратниците му вътрешният живот не бе тъй чист, съсредоточен и изобилен с нравствено богатство, както у него. Руската литература бе упражнила върху му много силно влияние, но и в основа той имаше всичките черти на една хубава славянска душа: доброта, нежност, вкус към съзерцателен живот. А заедно с това - като истински славянин - и един оттенък на безволие, който спъваше неговото дело и ограничи влиянието му само в духовните сфери на македонското движение.

Тия четири образа не са всичко, което е дала революционна Македония. И между умрелите, и между живите има големи фигури, които ще смаят историка. Но нашата идея не бе да дадем една пълна галерия на портрети от македонското дело, а да възкресим за миг спомена за най-великите негови труженици.

Публ. във „Вестник на вестниците“, 1918 г.

 

СИМЕОН РАДЕВ
ДАМЕ ГРУЕВ

Едно лице изпито, бледно, болезнено, което сякаш носеше в себе си предчувствието на една трагична съдба; едни очи живи, будни, трескави и озарени от скрита вътрешна нежност; един мелодичен глас с чести иронически интонации; една лека духовита усмивка в ъгъла на тънките му устни, осенени от една меланхолическа брада; един млад човек, който слушаше много и бе скъп в своите думи; един македонец, който изглеждаше скромен; един революционер, който не обичаше да декламира - ето, това е представлението, което Даме Груев остави на света през своето кратко пребивание в София. Но това представление е чисто външно, т.е. повърхностно и непълно. Даме Груев бе всичко това - и нещо повече.

И много нещо повече.

Той бе един безподобен агитатор. Неговата агитация не бе ефектна. Тя не бе громка, красноречива, нито красива. Тя не стресваше, нито вълнуваше. Тя обаче завладяваше душата всецяло. Тя проникваше в нея бавно, тихо, неусетно и бе вече непобедима.

Даме не държеше речи: той беседваше.

Той беседваше и неговите главни средства бяха анекдота и иронията. С едно удивително чутье, в един миг, той откриваше психологията на простите людье и веднага, безпогрешно, той действуваше на тях. Други агитатори клеймяха пред народа великия позор на робството и се стараеха да възбудят един мимолетен бунт в душите; някои биеха на юначните чувства в масата или на религиозната и омраза против турците. Даме в своите беседи обгръщаше всичкия живот, цялото духовно битие, и се стараеше да всее революционното съзнание във всичките гънки на душата. И неговото слово никога не падна на безплодна земя, и там дето то падна, то пусна дълбоки корени, и никой не може вече да го изкорени.

Освен със своите чудесни дарби във фамилиярната и анекдотическа агитация, Даме Груев действуваше върху народа и със своята личност. Може би саркастичният тон, който взимаха понякога неговите беседи, да огорчаваше някои млади интелигентни, но обаянието на неговата личност бе наистина рядко. Имаше в него нещо мило - една нота в гласа, една вяра в очите, един трепет в бледото му лице - нещо неуловимо и дълбоко, което привличаше неотразимо народа в Македония, и което Даме запази през всичките борби и раздори в македонското дело.

Само един агитатор с такива качества можеше да създаде една трайна революционна организация в Македония. И наистина Гоце Делчев и Даме Груев бяха основателите на Вътрешната организация и хората, които я въодушевляваха на първо време, единият със своя героизъм, другият със своя ум.

Каква е била деятелността на Груева на революционното поприще в Македония, това ще каже историкът на движението. На това движение той посвети своите усилни младини, своята душа, своето цяло същество. Целият негов живот се слива с живота на организацията. От като биде основана, и до последната му минута, той стоя неизменно на своя пост, без отдих, без почивка. През най-критическите минути, той стоя на своя пост, бодър, твърд в своята вяра, неизтощим в своята енергия, с усмивка. Турските затвори на няколко пъти го отделяха от организацията, но в нея бяха останали здравите начала, които той бе положил в нейните основи; неговата мисъл, неговия дух, и всичката любов, която той бе вдъхнал към революционното дело. И когато излизаше от затвора, той имаше едно върховно утешение, дадено на малцина революционни деятели: утешение да види, че бе създал ученици...

Ако през трагичната нощ, когато той издъхна с душмански куршум в гърдите, Даме, прострян в окървавения сняг, под едно зловещо и безучастно небе, можа за миг да сдържи своята гаснеюща мисъл, то сигурно тя го е приспала във вечността със същото върховно утешение: утешението, че духът му ще живее в борбата и мисълта му ще възтържествува в победата…

Публ. във в. „Вечерна поща“, бр. 1925, 30 декември 1906 г., с. 1.