СПОМЕНИТЕ НА ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ КАЛИН НАЙДЕНОВ ЗА МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА

Един от най-видните наши военачалници, участник в четири войни е генерал-лейтенант Калин Найденов (18 февруари 1865 г., с. Широка лъка – 16 април 1925 г., София).

През 1885 г. завършва Софийското военно училище и още същата година участва в Сръбско-българската война, като командир на полубатарея от 1 артилерийски полк. Като много други млади български офицери и той завършва Военната академия в Торино, където се обучава от 1888 до 1891 г. Специализира артилерийско оборудване в германските заводи „Круп“ и във Франция и Англия, като след завръщането си е преподавател във Военното училище. Последователно е командир на батарея (1894-1895), началник на Софийския артилерийски арсенал (1895-1899), началник на Техническия отдел в Артилерийската инспекция (1901-1908). От 1912 до 1918 г. участва в трите войни за освобождение и обединение на народа ни – Балканската (1912-1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915-1918).

По време на Балканските войни е помощник-началник на артилерията при Щаба на Действующата армия, а за времето до Първата световна война е инспектор на артилерията. Още в началото на Първата световна война до 21 юни 1918 г. е военен министър в правителството на д-р Васил Радославов. Уволнен е от армията по време на масовите съкращения след войната, а по време на управлението на БЗНС е осъден като един от виновниците за втората национална катастрофа на дълги години затвор, но е амнистиран наскоро след падането на правителството на БЗНС. От 1924 г. отново е назначен за преподавател по артилерийски науки във Военното училище в София.

 

Загива по време на атентата в Софийския храм „Света Неделя“ на 16 юни 1925 г.

Генерал-лейтенант Калин Найденов е автор на книги по военно дело, и на огромен брой статии във военните списания „Военни известия“, Военно-исторически сборник“ и „Военен журнал“. Той успява да разкаже своите военни спомени, част от които са публикувани.

С изключителна стойност са неговите спомени за Междусъюзническата война, в която той е участник като помощник-началник на артилерията при Щаба на Действующата армия. Като такъв той има възможност да се среща както с министри от правителствата на Иван Ев. Гешов и д-р Стоян Данев и с висши военни от Главното командване, така и с представителите на Главните командвания на сръбската и гръцката армия.

Неговите спомени са едни от най-интересните и най-точни по своята информация мемоари, писани наскоро след събитията. Те са публикувани само три години след неговата гибел на страниците на сп. „Военно-исторически сборник“. В тях той не изпитва никакви угризения и съмнения когато посочва както виновниците за първата национална катастрофа, така и допуснатите сериозни грешки при воденето на войната и персоналната вина на управляващи и военачалници. Той е категоричен и когато отбелязва допуснатите грешки от нашата дипломация, както и предоверяването на българската страна по отношение на съюзниците ни Сърбия и Гърция и придържането към подписаните договори със съюзниците и неоправданата слепота по отношение на руския арбитраж след приключването на войната. За това тези спомени могат да бъдат най-високо оценени от специалистите, както по военна, така и по политическа история.

В редакционна бележка към тях е отбелязано, че „авторът на тия спомени е известен като един от най-добрите български артилеристи. През войната 1912/1913. г. той беше помощник на началника на артилерията в Действующата армия, а през Голямата война (1915-1918 г.) - министър на войната. Между двете войни ин. Найденов бeшe инспектор на артилерията. На 16.IV.1925. г. той загина при атентата на църквата „Св. Неделя“.“

По-долу ви предлагам цялостния текст на неговите спомени във вида, в който са отпечатани през 1928 г.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ, О.З. КАЛИН НАЙДЕНОВ
ИЗ СПОМЕНИТЕ МИ
МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА — 1913. Г.

 

Причините на Междусъюзническата война се коренят в:

1) необмислените от наша страна клаузи на съюзния договор и военната конвенция със Сърбия;

2) коварните замисли на сърбите и неизкреността на руските царедворци към нас;

3) осъдителната непредвидливост и неумение на на¬шите държавници;

4) намесата на неотговорни лица и мнения.

Сърбите имаха непредпазливостта да почнат с проя¬вата на своите коварни замисли още с навлизането си в Македония. Когато нашата Обща главна квартира беше нап¬равила разпореждане при официалните молебени да се споменуват заедно с името на нашия цар и имената на съюз¬ните крале и съюзните войнства, сърбите в Македония не допущаха да се спомене името на нашия цар и късаха бъл¬гарските народни знамена при разните тържества. Когато в завоюваните от нас земи гърци и сърби се ползуваха с еднаква свобода и равни права с българите, в освобо¬дена Македония, последните се преследваха. Когато ние се биехме на Чаталджа, сърбите се укрепяваха по нашата стара граница.

Когато се водеха преговори с турците, сръбският представител в нашата главна квартира полковник Лешанин не един път заставаше пред картата и с нескривана завист се произнасяше, че ние много земя сме вземали.

Полковник Лешанин отначало беше много коректен и искренен; с непреструвана скромност, пред всички ни на генералската трапеза, той признаваше, че сръбската армия в ново време все е търпяла поражения и благодарение на съюза им с нас тя днес се радва на победни лаври. „Вие ни извадихте от калта, в която бяхме затънали“; това са думи на сръбския представител, за които, може би, впоследствие да се е разкайвал, но тe бяxa казани. Също и гръцкият представител при Бълг. главна квартира капитан Францис не скриваше радостта си, че благодарение на съюза с нас, на Гърция се удало да отвърне на Турция за пораженията, претърпени в 1897 г.

Когато някога загатвахме на полковник Лешанина за некоректното държане на някои сръбски войскови началници спрямо българското население в Македония, той отговаряше, че не трябва да се обръща внимание на тия дреболии. „По¬добни инциденти, казваше той, се случват и тук, и то между български началници и българско население, както се случват и у нас — между сърби и сърби“.

Във време на примирието с Турция и двамата тия представители на съюзни армии нееднократно изказваха голямо негодувание при мисълта, че може да се сключи мир; те имаха голямото желание да сме влезнали в Цариград, разбира се, на сметка на нашата армия.

Липсваше един общ план за войната, в който да бъде определена зоната за действие на всяка съюзническа армия или група армии, начинът за помагане едни на други, целите и резултатите от отделните и съвокупни действия на съюзниците. Липсваше ясно определено предварително разбирателство между съюзниците.

Със Сърбия имахме един съюзен договор, който съдържаше в себе си зародиша за раздори. С Гърция нямахме никакъв договор; тая във всички времена некоректна държава мобилизира малката си и слаба армия заедно със славянските съюзници и се прилепи към тях без никакви определени договорни условия. Говореше се, че нашето пра¬вителство не е искало да сключва такъв договор с Гърция.

Ръководството на съюзните военни и политически опе¬рации уж бяха предоставени на България, но нашето пра¬вителство и Главно командуване се указаха слаби да влязат още от начало в ръководната си роля с оная смелост, каквото се налагаше в случая и затова сърби и гърци скоро се почувствуваха свободни да вършат работи, несъгласни с нашия план на действие и даже с писаните и устни договори, които съществуваха, макар и в несъвършена форма.

А нито българското правителство, нито Българското главно командуване, не само не взеха никакви мерки да наложат своето схващане или поне изрично уговореното, но не показаха и признак за негодувание.

Главната цел на войната — победата над Турция, всичката тежест на която легна върху нашата армия, беше толкоз погълнала нашето командуване, че то и не мислеше за друго.

Когато с два удара (Лозенград и Люлебургаз — Бунархисар) повалихме Турция, започнаха да излизат на сцената неопределените въпроси.

Солун, втория важен град в Турция, като естествен морски изход на Македония, безспорно трябваше да върви със своя обширен хинтерланд и никой не мислеше, че може друг някой от нашите съюзници да хвърли око на него; и затова, вижда се, от наша страна не е било нап¬равено категорично заявление, че Солун ще принадлежи на Македония.

Изглежда, че нашите ръководни кръгове са допуснали Гърция да се присламчи някак си мълчешката към нас, защото са знаяли лукавството й, което можеше да я нака¬ра да се продаде на Турция в наша вреда, като получеше от тая последната претендираното.

Първата мисъл за Солун изниква в нашата Обща главна квартира, когато се видя, че гръцките главни сили, наместо да се насочват към естествения обект на тех¬ните операции — Янина, те се насочиха към Солун.

Много е лесно да се разбере, че гърците са избягвали да се обвързват с писани договори, за да имат ръцете си свободни и да експлоатират случаите. Сърбите, тъй също са имали интерес, за по-лесно постигане своите ко¬варни замисли, щото Гърция да не се обвързва с договор като съюзник на България срещу Турция, за да могат един прекрасен ден да я направят свой съюзник срещу България.

Но как българското правителство и Главно командуване са допуснали една армия да маневрира безконтролно в зоните на най-важните български интереси; как са до¬пуснали една с нищо необвързана държава да се нарежда със славянските съюзници за борба против Турция, война освободителна за своите сънародници? Нали беше известно, че гърците аспирират за земи с чисто българско населе¬ние и употребяват мизерни машинации, за да представят това безспорно население за някакви си българогласни гърци (!?). Нали най-после, е известно от историята, че Гърция е синоним на коварство, и че гърците са нашите заклети врагове — по-опасни от турците.

Ние запитахме един път капитан Францис на какво се базира тая гръцка теория, когато народността на едно население се определя от матерния му език? Той ни отговори:

- „Това са гърци, изпаднали между славянски племена и са развалили езика си; те не говорят български, а един развален гръцки език, примесен със славянски думи. В днешно време не е важен езикът, а чувствата: човек може да говори български, а да чувствува по турски, както са помаците; може да говори български, а да чувствува по гръцки, както са българогласните гърци — патриаршистите. Екзар¬хията беше пробния камък, който неоспоримо определи кои са българи и кои не“.

Този господин не се стесняваше да изказва мнение, че би било още по-добре, ако всички българи станат българогласни гърци, та да образуваме една голяма държава със столица Цариград, с един държавен и един духовен глава: да формираме една силна армия и голяма флота и да пресечем пътя на европейските сили да интригуват между многото малки държавици на Балканския полуостров.

Ние му възразихме, че тая идея е хубава, обаче, за нейното реализиране България може, като най-силната дър¬жава на Балканския полуостров (тогава), да пожелае про¬тивното, т.е. гърците да станат гъркогласни българи.

На това капитан Францис отговаряше:

- Да, но не вярвам да намерите гърци с български чувства, както има българи гъркомани. Освен това предпоч¬тително е да станем всички гърци, защото от древността и до сега гръцката култура е достигнала много по-висока степен, за да може новата държава, ако не да импонира, то поне да конкурира на европейските народи със своята известност и култура.

За наше голямо съжаление трябваше в себе си да признаем, че той имаше право и в едното и в другото от¬ношение. С него, обаче, аз спорих надълго, като му сочих българската култура от златния век на Симеона Великий, като го запитвах да ми посочи друга държава от онова време, па и впоследстие, в която държавният глава да е бил едновременно велик пълководец, умен държавник, писател и философ, както е бил нашият Симеон. След него можем да посочим само един втори като него и той е Наполеон Бонапарт. Ние страдахме само чрез нашето изолиране от външния свят, на когото нашата ис¬тория е останала малко известна; ние и до сега страдаме от тоя недостатък: у нас никой не се е грижил и сега не се грижи да запознава светът с нашето минало, нас¬тояще и бъдеще; европейци са идвали да ни изучават, както се изучават дивите страни в Азия и в Африка. Гърците съвсем иначе действуват; чрез моретата те са в близка връзка със света; тe не чакат да дойдат да ги изучават, а изнасят пред очите на Европа всичко, което считат, че ще бъде полезно за тях.

— „Така че, г. капитане, завършихме ние, европейците имат за нас лоши понятия, за вас много добри; но кога¬то дойдат в земите ни, учудват се как много са се за¬блуждавали!“

С това исках да напомня на капитана Францис за Байрона, който отдалече беше дошел в екзалтация от гръцката култура, но като проживя между гърците, получи онова дълбоко разочарование, което му продиктува горчивите за днешните гърци мисли:

„Атина, Атина, първа някога,

Какви м… храниш сега.“

А не е само Байрон разочарован, след като е поживял в Гърция.

Както и да е, обаче, гъркът беше прав и в дветe отношения, а именно: а) че, има българи, които, за срам на нашия век, не се прилепиха към родната църква (Ек¬зархията) и дадоха повод на гърците да ги сравняват с помаците — хора, които говорят български, но имат тур¬ски чувства и изповядат мохамеданска вяpa и б) че днес за днес гръцката култура е известна за целия свят, а за нас до скоро европейският свят твърде малко знаеше.

Българският народ има пълно основание да проклина ония българи, които останаха при Гръцката патриаршия, след като грамадното мнозинство българи се прилепи към Ек¬зархията; още повече че тия изменници на своя род извър¬шиха това предателство за лични интереси.

Но в същото време няма да замълчим голямата грешка на ратниците на църковното освобождение, която тe са извършили с прибързването за съвършеното отделяне на самостоятелна българска църква, нещо, което не бяxa направили по-стари народи и големи държави. Отделянето на нашата църква трябваше да стане само след като целокупния български народ се издигне до съзнанието да цени по-високо своя български произход, от колкото да се бои от патриаршеската. Отделянето на самостоятелна българска църква беше един отчаян акт, пълен с неизвестност и носещ зад себе си не по-малки опасности за разцепле¬ние, отколкото унията с Рим, и въобще не трябваше да се предприема. За българската църква беше достатъчно на първо време да се сдобие с народно богослужение и своите училища и повече нищо.

Нашите ратници за духовно освобождение, безспорно големи патриоти, са имали тоя голям недостатък, че са действували само по своя ум, като са били уверени в пра¬вото си дело и не са допущали, че освен патриарха и гърците, друг някой ще оспорва; а то излезе, че това дело не намери одобрението почти у никого вън и между самите българи произведе разцепление с опасни пос¬ледствия.

Същите грешки се срещат и у ратниците за полити¬ческо освобождение, както в единия, така и в другия слу¬чай, нашите ратници са изпуснали из вид най-главното: в цялата еволюция на възраждането, духовното и политическо еманципиране да се жертвува в полза на един¬ството.

По-добре беше всички българи да бяхме останали патриаршисти, от колкото да се цепим. По-добре беше целия български род да беше получил каква-годе автономия, отколкото да бъде разпокъсан на пет части; наместо да правим въстание в Източна Румелия против автономия¬та, ние трябваше да се откажем от свободното княжество и да поискаме от Берлинския конгрес да приложи реше¬нието на Цариградската конференция от 1876 год. Целокупният български народ трябваше да вдигне глас и да заяви, че предпочита турско робство, отколкото подобно ос¬вобождение!

Ние във всичко сме напредвали със скокове, а не посте¬пенно, бавно и обмислено.

Да се повърнем на въпроса си.

Главните сили на гръцката армия наместо да се насочат към Янина се насочиха към Солун. Това произведе едно смущение у нас и предизвика силно негодувание.

Аз настоявах пред генерал Фичева да се заяви на гърците в най-категорична форма, че ние считаме това им действие за едно изменничество и ще вземем контрамерки.

Генерал Фичев не беше съгласен на такава крута мярка. Той смутено заяви, че не е важно сега кой какво заема; дележът ще стане впоследствие.

Не бях и не съм съгласен с подобно гледище. Ако беше така защо гърците се стремят първи да влязат в Солун? Защото това пред целия свят значи, че Солун е освободен от гръцки войски.

От всичко личеше, че веднъж допуснало гърцитe да се намесват без определени писмени условия, нашето Главно командуване се боеше да ги предизвика даже и по въпроси от такова естество и от такова наше право, какъвто беше тоя за Солун.

За да се запазят нашите интереси и да се избегнат недоразуменията за Солун, не оставаше друго освен да се насочват наши войски за да заемат Солун преди да достигнат там гърците.

Най-близката наша войскова част, която можеше да извърши тая операция беше 7 Рилска дивизия, под начал¬ството на генерал Г. Тодоров, комуто беше съобщено на¬стъплението на гърците към Солун. Но тая наша дивизия в оперативно отношение беше подчинена на командующия II сръбска армия генерал Степанович, който пак считаше, че в Солун трябва да влязат заедно сръбски и български войски и умишлено задържаше 7 дивизия, която най-скоро мо¬жеше да стигне в Солун.

Нашата Главна квартира гореше от желанието да ви¬ди у генерал Тодорова оная прозорливост и политическо схващание, които да му подскажат да върви с цялата ди¬визия или с част от нея, право и бързо към Солун, без да обръща внимание на сръбските кроежи, стратеги¬чески претексти за оправдание на това движение можеха да се създадат.

Но генерал Тодоров не може да се издигне до нужните в случая по-широки схващания и не излезе от кръга на своите войнишки понятия, поради което и не се отдели от желанията на временното си началство, даже при факта, че то бе и чуждоземно. От друга страна, нашия щаб на действующата армия заслепен от съюзнишка солидарност, не се реши да даде формална заповед на ге¬нерал Тодорова да върви на Солун, и се помъчи някак си по косвен начин да му напомни това, като му се задаваше и стратегическа обстановка, която да му даде право да се отдели от сръбската армия.

На генерал Тодоров беше съобщено по телеграфа, че на юг от неговата дивизия се събират значителни тур¬ски сили и е желателно те да се разбият по части преди още да се съсредоточат напълно. Генерал Тодоров и сега не разбра високата задача, която му предстоеше да изпълни, а донесе с видимо доволство, че той се осветлява по да¬дената посока и там няма съсредоточаване на никакви турски сили.

Стана нужда да се изпрати специален пратеник при генерал Тодорова да му каже какво трябва да върши при създадената от гърците обстановка, но с това се изгу¬би скъпо време!

Най-после 7 пех. дивизия се насочи на юг към Со¬лун, но движението се извърши съвършено неумело и се изгубиха още няколко деня. При всичко това предните час¬ти на дивизията пак стигнаха при Солун по-рано от гърците, но генерал Тодоров се остави да бъде залъгван от тях, догдето се настаниха в града.

Възмущението в Главната квартира против генерал Тодорова беше голямо и от всички се искаше неговото даване под съд, но това не стана поради известни съ¬ображения.

И тъй, благодарение на неумението на генерал Тодо¬рова и нерешителността на нашата Главна квартира, Со¬лун стана ябълка на раздори между нас и гърците. Няма да бъдем далеч от истината, ако предположим, че сръбският генерал Степанович умишлено задържаше на-шата 7 дивизия от нейното напредване на юг, именно за да създаде важна причина за раздор между нас и гър¬ците. Нашите генерали бяха само строго дисциплинирани войници, а сръбските генерали бяха и политици.

От това що се вършеше от сърбите в Македония и след несполучливото заемане на Солун от наша страна, нам не оставаше друго, освен да се простим с идеята да владеем тоя град и да запазим разположението на гърците в наша полза по въпроса за Македония.

Справедливостта го изиска да признаем, че по тоя въпрос гърците бяха откровени, коректни и съвсем нелакоми за голям хинтерланд около Солун. Гърците по от¬ношение подялбата на завладените земи бяха много по-коректни и по-отстъпчиви от сърбите.

Победите на българската армия бяха заслепили наши¬те управници и някои от нашите генерали, та започнаха да се вършат нетактичности и предизвикателства по всич¬ки посоки.

Когато в нашата Главна квартира се получиха сведе¬ния за готвещата се Булаирска операция, започнаха се съве¬щания кои войски да се изпратят срещу тоя нов фронт. Очевидно е, че ставаше нужда да се привлекат всички наши войски, а следователно и 7 дивизия, която единствена още се намираше в Македония.

Аз се помъчих да подействувам щото тая дивизия да не се изтегля и предложих да се поиска от гърците да изпратят един корпус към Смирна, за да отвлекат част от турските войски в тая посока. Това беше много уместно, защото войната с турцитe се продължи по причи¬на, че като приемаха всички други условия, те не отстъпваха островите що искаха гърците; тъй че ние вече се биехме за гръцките острови.

Такова предложение се направи на гърците, но те по разни неоправдателни предлози, отказаха да изпратят вой¬ски към Смирна. Това беше удобния момент, след произлизането на няколко други, да сключим мир с Турция, без да се грижим по-нататък за гръцките острови.

Но това не се направи, а нашата 7 дивизия се изтегли от Македония и се изпрати на Булаирския фронт. И тъй, всички чисто български земи, за които водихме победоносна война с турците и дадохме толкова жертви, оставихме в ръцете на нашите съюзници.

Причините за Междусъюзническата война се увеличаваха от ден на ден и никой, като че не виждаше застраши¬телното положение що се сгъстяваше. Сърбите вече открито се укрепяваха в Македония и гонеха българите. Гърците стояха в Солун по силата на оръжието, а не вследствие някакво споразумение с нас. Между тия две държави, уж наши съюзници, имаше мълчаливо единомислие — всеки да присвои окупираните от тях наши земи; с тях беше и Черна гора. Сериозните пречки, които се появиха в Сърбия и Гърция против тия коварни замисли, бидоха от¬странени по един и друг начин. Оставаше още само едно сгъстяване на опасността около нас: нашите съюз¬ници не само да станат наши противници, но да успеят да привлекат на тяхна страна Турция и Румъния.

Сърби и гърци не разчитаха само на своите сили, ако станеше нужда със силата на оръжието да задържат оку¬пираните наши земи: затова гърците дълго време се стараеха по мирен начин да добият нашето съгласие за владението на Солун с малък хинтерланд. Сърбите, напротив, насочиха усилията си да привлекат на своя страна турците и румъните и да ни оградят от всички страни, като по тоя начин осигуряваха победата си в случай на кървава разправа.

Нашите управници и в тоя случай, като слепци, оти¬доха в помощ на сърбите. Те отклониха мирното спора¬зумение с Гърция и тя се реши, в съюз със Сърбия, с оръжие да отстоява искането си; те не отстъпиха своевременно Силистра на Румъния, а я оставиха да бъде опасен претендент в Добруджа; те, под заплахата на Сърбия към София, изтеглиха всички наши войски от Източна Тракия и оставиха свободно поле за настъплението на турските войски към Одрин и Източна България.

И когато всичко това тъй добре се нареди, започна се онова глупаво настъпление на нашите войски, което г-н Гешов много сполучливо нарече престъпно безумие!

Когато генерал М. Савов в Одрин получи заповедта да изтегли всички войски от Източна Тракия и да ги изпрати към София, аз случайно се намирах при него по друга служебна работа. Той ми показа телеграмата и с голямо негодувание ми разправи, че е направил всички усилия за да убеди правителството, че не трябва да се упо¬вава на Лондонския протокол, а трябва да оставим доста¬тъчно войски за отбраната на Тракия, но правителството не щяло да разбере тая проста истина и царят се е изплашил в София от сърбите, та не виждал другите опасности. Аз помолих генерала да задържи положението, догдето изтеглим от Одрин поне модерните артилерийски материали.

До това време в Одрин работеше смесена комисия от български и сръбски офицери, която разпределяше за¬владяното от турците оръжие между двете армии, съразмерно с участието при превземането на крепостта. По едно време председателят на тая комисия, български артилерист, доложи, че сръбските членове от комисията не се явявали вече и от направената справка се указа, че те си заминали за Сърбия. По това същото време си замина и сръбския представител при нашата Главна квартира. Гръцкият представител по-отрано беше престанал да се вестява; положението му беше станало твърде деликатно, понеже беше се узнало, че той е правил тайна агитация между гръцкото население в Одринско против българското управление.

Нашите войски, като се изтеглиха от турските граници трябваше да се разпределят срещу Гърция и Сърбия според плана за действие. И по тоя план между Фичева и Савова възникна разногласие: първият искаше да си уредим първо сметките с гърците без да закачаме сърбите, поне¬же с тия последните имаме договор, който определя териториите на едните и другите, а за спорната зона ще приемем решението на арбитъра; вторият, напротив, искаше по-напред да се разправим със сърбите, а гърците ще бъдат принудени да приемат нашето предложение.

От главнокомандующия биде възприето второто решение и според него се разставиха нашите войски.

Няма да се докосвам до въпроса, какви дипломатиче¬ски постъпки и преговори са ставали за мирното разреше¬ние на спора ни със сърбите, защото аз излагам само това, което лично съм чул и видял. Ще изтъкна само това, че общественото мнение от ден на ден ставаше по-възбудено и наежено против сърбите; доста настойчиво се разпространяваше мълвата, че сърбите трябва с оръжие да се изтикат от безспорната зона.

Генерал Фичев беше в отпуск по болест, или, по-скоро, под това благовидно оправдание беше се отклонил от длъжността си, и го заместваше полковник Нерезов. Аз ходех всеки ден по няколко пъти при тоя последния, за да се осведомявам какво е състоянието в армията, защото в по-голямата част от полковете имаше силно вълнение против войната; а още ходех за да виждам какво е настроението в щаба на действующата армия и да смекчавам разгорещяването против сърбите, защото се много опасявах за подследствията, ако започнат военни действия със сърбите. Очевидно беше, че в такъв случай ще бъдем нападнати от всички страни.

Полковник Нерезов изглеждаше да е противен на една кървава разправия със сърбите; само понякога подхвър¬ляше, че нашите войници не бива да стоят в бездействие, защото започват да се бунтуват; щом, обаче, се започнат военни действия, тe се бият като лъвове, особено се¬га, както са разярени против сърбите!

Един ден, малко преди 16 юний 1913 г., като отивах в Министерството на войната, срещнах при входа г-н д-р Данева, който беше вече министър-председател, и го запитах какво ще правим с тия сърби?

- Ще ги изтикаме от безспорната зона, беше отговора.

- Това е опасно, г-н Данев, му казах и се разделихме.

На 12 юний дойде при мене в Министерството на вой¬ната началник щаба на III армия полковник К. Жостов и започна да ме убеждава, че сърбите трябва с оръжие да се изтикат от безспорната зона, защото с добро не ще ни я отстъпят; не слушат никакви съвети от никого. „Ти си в много добри отношения с генерал Савова и той цени твоето мнение, ми казваше Жостов; говори му да се реши и заповяда да ги изтикаме от безспорната зона.“

С недоумение посрещнах това войнствено настроение в щаба на III армия, която командуваше генерал Радко Димитриев, понеже последния никога не би отивал против желанието на русите, които щяха да бъдат арбитър по нашите териториални спорове със сърбите.

Ако г.г. Данев и генерал Радко Димитриев, и двамата върли русофили, даваха мнение и съвети сърбите да се изтикат с оръжие от безспорната зона, то аз си обяснявах тази работа така; русите са съветвали сърбите да се съобразят с договора и изпразнят безспорната зона поне до там, догдето и русите мислеха, че трябва да отстъпят, но те са отказали и вследствие на това русите са подшушнали да се изтикат със сила. (Под предлог, че под Одрин ни били дали вън от договора тежка артилерия, сърбите бяха поискали териториална компенсация от безспорната зона и русите бяха възприели това сръбско искане.)

На полк. К. Жостова казах, че не споделям неговото мнение и, ако отида при Савова, ще му говоря тъкмо в противния смисъл, защото считам, че с подобно изтикване ще докараме катастрофата за себе си. Във всеки случай тая постъпка на Жостова аз считах като едно събиране све-дение за мненията в Главната квартира и не й отдадох сериозно значение.

Следующият ден отидох при Нерезова, който ми се видя малко умислен. След като говорихме за положението на фронтовете, аз го попитах Жостов идвал ли е при него. Той ми отговори, че снощи е бил при него. Аз почаках, като мислех, че ще ми каже онова, що Жостов му е говорил по изтикването на сърбите от безспорната зона, защото бях убеден, че са говорили по тоя въпрос, но Нерезов нищо не ми каза.

Това беше първият случай от началото на войната, в който ми се стори, че Нерезов скрива нещо от мене.

Тогава аз добавих, че щабът на III армия ми се вижда много войнствен.

- Да, така изглежда — отговори Нерезов.

- Тия господа ще докарат някоя беля на България казах аз и си излязох.

Това беше на 14 юний.

Аз продължавах пак по обикновеному да ходя всеки ден при Нерезова, без да подозирам нищо.

На 18 юний Нерезов ме повика по телефона и аз отидох при него. Той, в раздразнено състояние, ми съобщи че от два деня се води война и от армиите се оплаквали, че са изстреляли снарядите си, а пък артилерийското управление не вземало никакви мерки.

Аз му казах, че Щабът на армията и до тоя час не е съобщил нито официално, нито частно никому (тук напомнях моето често отиване при него), че са започнати военни действия и какво искате при тия условия от арти¬лерийското управление?

- Вие започнахте да вършите тайнствени работи, че да видим къде ще я изкарате, заключих аз.

- Сърбите ни нападнаха — смутено отговори Нерезов.

От всичко това аз заключавам, че тия, що заповядаха настъплението на 16 юний са мислили, че, ей тъй мълчишката, с една голяма леснота, ще изблъскат сърбите от безспорната зона, а после да се похвалят със своето дело. Като видяха, обаче, че работата се обръща в една същинска война, тогава се разтичаха да търсят сили и средства за новата война.

Настъплението на нашите войски се разви успешно: сърбите бяха изгонени от първите им позиции по посока на Овче поле и 1 армия на генерал Кутинчева настъпи победоносно през прохода Св. Никола към Княжевац — Ниш.

Генерал Савов, обаче, който е имал дързостта да презре всички съвети и да заповяда това пакостно настъпление, не се указа на висотата на положението да откаже спирането на действията, догдето не се завърши започнатата операция. Той сега, в съгласие с правителството, се подчини на искането на руския посланик г. Неклюдова, не само да спре настъплението на нашите войски, но и да се върнат на първоначалните си позиции, като беше обещано, че и сърбите ще спрат военните действия.

Но сърбите спрели действията си само толкова, колкото да измамят наивните български началници от 7 п. Рилска дивизия, които спрели действията като на маневри с отбой, поставяне пушките в рогачи и разполагане хората на по¬чивка, а началниците се събрали, сигурно, на приказки.

При това положение сърбите неочаквано се нахвърлили на Рилци и нанесли победа!

Савов биде сменен и биде назначен командующи съединените армии със седалище в Кюстендил. За помощник главнокомандующ биде назначен Радко Димитриев. Под предлог че не сме имали снаряди, тоя последният искаше да отстъпи на Конювската планина, а в случай на нужда — на Витоша — Люлин. Аз бях повикан от София да означа артилерийските позиции по тая планина и да разпределя артилерията по тях.

От страна на артилерийското управление се направи доклад, че снаряди имаме още достатъчно и Савов намери основание да се възпротиви на отстъплението. Сърбите на¬правиха върховни усилия да пробият нашите позиции, но не можаха.

Когато генерал Савов, още в битността му помощник главнокомандующ, даваше директива на генерал Иванова за действията на И. армия, аз му казвах да опре¬дели изрично, че тая армия ще държи отбранително поло¬жение, за която цел й се изпращаха 30 тежки оръдия.

Савов не възприе моето мнение, макар че беше много основателно.

- Вие най-добре знаете, повтарях аз, че генерал Иванов работи без сметка, той отдавна щеше да е провалил Одринската операция, ако Главната квартира не бе¬ше стояла над главата му и да го задържа, догдето се осигу¬ри успеха.

- Да, тъй е! Главната квартира насила го увенча с лаври, но той още продължава да злослови и да твърди, че отдавна щял да влезе в Одрин, но Главната квартира не му позволявала! Сега ще го оставя сам на себе си, та да видим каква ще я свърши. Та, най-после, това е команду¬ющ армия, не е ротен командир, нека съобразява!

Така ми каза Савов и не измени директивата.

- При все това, продължих аз, от лудориите, кои¬то искаше да върши около Одрин, много ясно виждаш каква ще я свърши. Ще счете гърците за нищожен противник, няма да се укрепи здраво, а може даже и да на стъпи, и ще изложи армията си на разбиване… Това ще свърши.

— Да прави каквото разбира; няма постоянно да го опекунствувам, а той отгоре да се сърди.

Известно е, че II армия биде разбита и при липса на план за действие на тилни позиции, тя се разпокъса, а ге¬нерал Иванов с щаба си, просто избяга и се отзова в Горна Джумая, гдето генерал Кутинчей ги посрещна, пое командуването и образува нов фронт.

До това време румъните, без да пукне пушка, бяха завзели цяла Североизточна България и разездите им бяха се появили към с. Враждебна (Софийско).

Още малко оставаше щото сърби, гърци и румъни да се срещнат в София, а турците да заемат Пловдив; на царя щешe да се даде свободен път да си отиде, а Бъл¬гария щеше да бъде поделена между победителите! И от всичко личеше, че никоя велика сила нямаше да обели зъб против това нечувано грабителство!

При това положение министър-председателят г. Данев се яви при царя и му заяви, че политиката им фалирала!

Това е било покана за царя да си отиде. Който е следил от близо развитието на събитията около тая война, ясна виждаше, че задкулисните ръководители насочваха работите все към тая посока.

Но царят не си отиде, а намери своето спасение и спасението на България в либералите, които взеха върху себе си голямата отговорност за спасението на България с помощта на Австро-Унгария и Германия, които заявиха на Румъния, че те нe одобряват едно влизане на румъните в София; и тия последните не се решиха да отидат против волята на двете велики сили.

В това време гръцката армия, при преследването на нашата II армия, беше се натикала дълбоко в Кресненското дефиле и щеше да бъде пленена изцяло, заедно с краля им, от усилената армия на генерал Кутинчева; но хитрият Венизелос успя да ускори сключването на Букурещкия мир и военните действия спряха. Ако генерал Кутинчев беше получил известието за сключения мир само два часа по-късно, то щеше да бъде последвано и от една заповед за незабавното освобождение на гръцкия крал и гръцката армия от плен.

Публ. в сп. „Военно-исторически сборник“, г. II, април-май 1928 г., кн. 1 и 2, с. 9-22.