СИМЕОН РАДЕВ ОЩЕ ЕДИН ПЪТ ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Макар и вече от две години да е на книжния пазар книгата на Симеон Радев „Строителите на съвременна България. Кн. I – Произходът на съвременна България“ навярно все още има наши сънародници, които да не я познават, въпреки сериозния й тираж. В нея видният наш историк, дипломат и публицист публикува своите проучвания и разсъждения за приемствеността на идеите на нашите възрожденски революционери от техните последователи във вече свободна България и от нашите сънародници от останалите отново в рамките на Турция Македония и Тракия. Едни от най-интересните текстове в нея са за Апостола на българската свобода.

Вероятно когато е отзован от последния си дипломатически пост като пълномощен министър в Брюксел в началото на 40-те години на миналия век Симеон Радев започва работата си по довършването на втория том от „Македония и Българското възраждане“. За книгата си той пише самостоятелна глава, посветена на Васил Левски, която озаглавява „Левски и революционното движение в България“.

Успоредно с работата си по втория том той започва да пише и въведение към „Строителите на съвременна България“, планирано първоначално като „Увод“. Впоследствие във втория том той отбелязва името, на което се е спрял „Произходът на съвременна България“. Две от главите в това своеобразно въведение се отнасят за Васил Левски – „Първите стъпки на В. Левски“ и „Каравелов, Левски и основаването на Революционния комитет“. В тях С. Радев въвежда новооткрити извори за живота и революционната дейност на Васил Левски, като и прави нов критичен прочит, както на документалното наследство на Апостола, така и на публикуваните вече спомени и биографии.

Тези новооткрити части от „Строителите“ подготвихме и отпечатахме с колежката ми Ива Бурилкова през 2015 г. в Издателство „Скайпринт“.

Сега ви предлагаме тези две глави от книгата на С. Радев, които заедно с главата от „Македония и българското възраждане“ могат да се четат и като самостоятелна биография за този най-велик българин, чиято 180 годишнина от рождението отбелязваме на 18 юли тази година.

Цочо Билярски

* * *

СИМЕОН РАДЕВ

ИЗ „СТРОИТЕЛИТЕ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ“

ГЛАВА ІІІ.

ПЪРВИТЕ СТЪПКИ НА В. ЛЕВСКИ

 

Подобно на П. Р. Славейкова, син на един казанджия, подобно на Екзарх Йосиф, син на един бояджия, Васил Кунчев, наречен по-късно Левски, беше от скромен произход.  Останала рано вдовица, майка му, както толкова други българки, незнайни героини на труда, въртят чекръка ден и нощ, за да изгледа своите четири сирачета. Детството на великия апостол било изпълнено с лишения и мъка. След като напуска килийното училище – тогава 13-14 годишен – виждаме го едно подир друго послушник при вуйка си х[аджи] Василий, светогорски калугер, който го води със себе си за няколко години в Стара Загора, сетне чирак при един абаджия, псалт в една карловска църква, дето му събират възнаграждението с дискос, слуга у един първенец на Карлово, Никола Пулев.

„Пулев - пишеше по-сетне с възмущение Захарий Стоянов - принуждавал бъдащия херой да чеше коня и да храни кокошките.“ Това, трябва да се съгласим, не е надвишаване задълженията на един слуга в Карлово, но не за такава младост бе създаден човекът, който ще готви българите за революция и ще умре на бесилката. От това унизено положение, което нараняваше у него едно съвременно чувство на достойнство и самонадеяността (две черти на характера, които тъй силно изпъкнаха по-късно в неговия живот), той искаше да излезе на всяка цена и, както толкова други бедни деца от неговото време, виждаше само един изход: образованието. За него той ламтеше с всичката си страстна природа. На каквато и работа да бе, той гледаше да може да посещава и училището. Но това бе като откраднато от времето. Той мечтаеше за редовно учене и висока наука. Тоя му копнеж ни дава разгадката на едно събитие в неговия живот, което инак би останало необяснимо. Вуйка му х[аджи] Василий му обеща, че ще го прати да се учи в Русия, ако приеме духовно звание. Така на 24 ноември 1857 г., най-големият бунтовник, който е родила България, се покалугери: Васил Кунчов стана дякон Игнатий.

Съвременниците описват х[аджи] Василий като човек алчен и лош. Той излъгал племенника си. Вместо да му отвори пътя към високо образование, той му метнал на рамото козени дисаги и водел го със себе си по селата за манастирска просия. Това бе по-срамно отколкото слугуването при Никола Пулев.

Измаменият дякон носи с яд в душата си расото, което вуйка му иска да обърне в униформа на просяк. Той отказва да върви с него. Тоя отказ обаче само раздрънква веригите му, но не ги разкъсва. Всичко му тежи и го гнети: калимявката над главата му (той няма за духовния сан друго качество освен един хубав глас, за да чете ектениите), обществената йерархия в Карлово с чорбаджиите на върха, тесният хоризонт на тоя тих град, сгушен под Балкана. Той пее песни за стари войводи и техните подвизи унасят въображението му. Мечтите му го викат към волност, геройски приключения, простор. Но какви геройски приключения можеше да има за един млад българин под робство освен тия, които му предлагаше, по стар завет, гората? А ето че Раковски обръщаше вековните легенди на Балкана в един зов на новото време. От Белград той прогласяваше, че часът е ударил за българският народ да вземе оръжието и неговият вик за свобода отекваше по разни пътища в България. „Дунавски лебед“ идеше в Карлово и Левски, тъй любознателен, тъй трепетен за народните работи, сигурно не е могъл да не се добере до тоя тайнствен лист, който се носеше по българските земи като светиня. Бе ли му попаднал на ръка „Горски пътник“? И това може да предполагаме. Във всеки случай начеването на революционното призвание у Левски е свързано с влиянието на Раковски. Раковски действуваше не само със своето печатно слово и с писмата си, но и със свои пратеници. Знае се, че негови млади поклонници от кръжока в Цариград обикаляха България, за да образуват комитети. Това ставаше в 1861 г. На няколко пъти в писмата си Левски бележи, че от тогава още той е в народното дело. Кой го въведе в него? Може би Буйнов, може би Стоил Попов, по-вероятно последният, който бе негов съгражданин. В началото на 1862 г. вече се разчу, че Раковски събира доброволци за Легията в Белград. През март Левски е при него.

Срещата между двамата тия люде – единият от които запали огъня, а другият ще разнася пламъците – е един момент от българската история, както бе, близо четвърт век по-рано, срещата между Неофит Бозвелията и Илариона Макариополски. От възвестителя на българската революция Левски получи наистина своето кръщение, както Исус от Йоан Предтеча. Той получи от него и едно голямо разширение на своя хоризонт. Раковски бе, наистина, за доброволците не само вожд, но и учител. Той ги събираше, за да им описва величието на българската древност, разкриваше пред тях силите на българския дух, възвеличаваше миналите борби и чертаеше бъдещите. Това бяха за Левски големите откровения. Те станаха постоянното вдъхновение и твърдата основа на неговото поприще. Легията бе едно училище за Левски и в друго отношение. Както видяхме в нея се бяха събрали не само момци от народа, упоени от своята младост и от устрема си към свобода, но и някои представители на интелигенцията, носители на същите пориви. В допир с тях – защото ний знаем неговия копнеж за знание и можем да вярваме, че той е търсил тяхното общество – дяконът можеше да разшири своя хоризонт. Между тези, които се бяха стекли под неговото знаме, забеляза ли Раковски у тоя млад човек, захвърлил кадилницата, за да опаше сабя, нещо от тая изключителна природа, която ще се разкрие по-късно у него. Разказва се, че между тях двамата станала при един случай бурна разправа и че Левски гръмнал уж да го убие. Ще видим по-нататък, че Раковски запази от тая дързост един траен и сърдит спомен, но към самия него не можеше да не почувствува неволно удивление. Той видя в тоя млад човек с гордо чело, остър поглед и стиснати уста, печат на една никак не обикновена личност. Впрочем, храбростта, показана от дякона в боевете в Белград, не можеше да го остави незабелязан от никого в Легията. Дали той още тогава се наричаше Левски68 (от лъв) не знаем, но това име даваше много добре в очите на всички символическия образ на неговите смели пориви и на неговата решителност.

Легията разпръсната, Левски се видя в голяма неволя. Опитите му да се настани временно поне на някоя работа в Сърбия пропаднали (един сърбин го изгонил щом научил, че е дякон, защото било грехота да му служи духовно лице). Към края на зимата (1863) Левски се завърнал в Карлово. В малкия, тъй любопитен град, където вече ненадейното му изчезване бе възбудило толкова тайнствени мълви, неговите приключения в Белград не можеха да останат неизвестни. За да ги прикрие пред света, Левски се видя принуден пак да надене расото. Турците от своя страна не бяха тогава още събудени за подозрения. Но неговият вуйко, ненавистният калугер х[аджи] Василий, комуто дяконът бе задигнал коня, тръгвайки за Белград при Раковски, го предал, в своята неукротена ярост, на турците. Левски бил закаран в Пловдив да лежи в затвора няколко месеци, дордето Найден Геров и няколко първенци от града успели да го освободят. Тая грозна постъпка на божия служител откъсва Левски съвършено от църквата. „През великденските пости69 -  разказва един негов другар от Легията, Левски дохожда в Пловдив и ни каза, че официално ще хвърли расото. Действително на втория ден на Великден (1863) той се яви в черква с разстригана коса и в еснафски дрехи. Богомолците го гледали в тоя му вид с изумление. „Свещеникът, който в това време кадял в черквата - пише З. Стоянов70 - бил принуден да се обърне и да спре за няколко минути махалото на каодилницата.“ Постъпката на саморазстригалия се дякон беше, особено за онова време, голяма съблазън. Но на един човек с неговия дързък поглед и при слуховете, които се носеха за него, никой не смееще да отправи явни укори. Все пак той намери за по-добре да напусне Карлово. Сега ще го видим, неочаквано за неговите влечения, селски учител: най-напред наблизо, в с. Войнягово, а сетне в далечна Добруджа. В  действителност обаче учителят не престава да е бунтовник. Неговите уроци пред малки и големи са се вдъхновявали повече от риториката на Раковски нежели от педагогиката на Йоаким Груев.

През есента на 1866 г. Левски е в Яш. Кое го отведе по туй време във Влашко? З. Стоянов разправя, че той трябвало да бяга от България поради събудените подозрения у турците. В това може да има дял от истина; но още по-вероподобно е, че току-що избухналото въстание в Крит, за което пишеха българските вестници в Цариград, мълвата, че в Румъния Раковски събирал доброволци, събудиха у бившия член на Легията, никога вече непомирен с живота в Турция, вярата, че е дошло време да излезе пак на своето поприще, тъй нещастно прекъснато в 1862 г. От едно негово писмо до Раковски, изпратено от Яш на 7 ноември, научаваме, че той се срещнал в тоя град с Натанаила71, бъдещия Охридски митрополит, тогава архимандрит и управител на един светогорски манастир в Молдова. Самото писмо е писано по натанаилова поръка. Тоя пламенен родолюбец в расо, който бе във връзка с Раковски още от времето на Кримската война, който бе му помогнал при последното му бягство в Русия и при връщането му от там, искаше сега от него, но с един иносказателен език (за избягване бдителството на враждебните румънски власти) да научи какви са намеренията му за близкото бъдеще. Самият Левски обаче трябваше да види скоро, че близкото бъдеще е мрачно. Надеждите, с които бе дошъл във Влашко, пропадаха. Тайният комитет разпускаше доброволците; Раковски изглеждаше в затмение, във всеки случай бе с вързани ръце. След Яш дирите на Левски се губят за известно време. Той като че ли изчезва в тъмнината. Може би той е бил принуден да се замеси в хъшовския живот на българските бунтовници във  Влашко, каквито ни ги описва Вазов; но от хъшовете той бе съвършено различен. Той бе чужд на техните буйства, на гръмките им разкази за героизъм, на грубите веселия, чрез които те търсеха едно бягство на духа от мизерията. „Той не кусваще ни вино, ни ракия, нито пък пушеше“72 - разказва за него Панайот Хитов. От веселия живот той знаеше само смеха, хумора и песните – старите народни песни, дето се говори не за любов, а за юначество.

Панайот Хитов разправя, че се запознал с Левски в мушията Циганка, близо до Букурещ, дето се намираше, вече зле болен, Раковски. Той именно му представи своя бивш подчинен от Легията. „Пред нас - разказва старият войвода - стоеше момък на около 28 години, среден ръст, жив, пъргав, очи сини, „чакърести“, необикновено светливи, сух, жилав, руса коса, с малки мустаки.“ П. Хитов тъкмо тогава приготовлявал своята чета и Раковски му препоръчал да вземе Левски за знаменосец. След това обаче той си  спомнил, че Левски искал да го убива в Белград и ядосано оттеглил препоръката. Панайот Хитов поискал да узнае причината, но Раковски му извикал: „Не може и толкоз!“ Войводата се присторил, че ще го послуша („като му знаех нрава, буйността и болезнената нервност, отстъпих, за да не се скараме“ - разказва той), но като замина взе Левски за знаменосец.

Панайот Хитов нямаше за цел, както видяхме, да буни народа, но той срещна турски потери и трябваше да се бие. За държането на Левски неговото свидетелство е възторжено: „В боя той бе пъргав и решителен като лъв.“ Това са думите му.73 Четата на П. Хитов като мина Дунава (28 април), стигна Стара планина, скита по нея четири месеца и се озова в Сърбия. Когато тя доближи до Карлово, Левски поискал разрешение да отиде да види майка си; той имал и друга цел: да се види с двама свои другари, с които бе мечтал за бунт и свобода, но и двамата били запрени от турците.74 В едно свое стихотворение (наивни стихове на полукнижен самоук) Левски разказва как влязъл в родния си град. Турците угадили, вероятно по някои известия на Левски, стигнали до много уши, че той е наблизо, и тръгнали потери в гората, обиколили и самото Карлово. Но това не го спряло.

„През две през три стражи минах,

На  четвъртата мене съзряха.

Потеглих пушка, извадих и сабя,

Низки дувар гърдобран ми беше,

Страхопъзли турски веднага пръснаха,

От самичек аз, щом ме видяха.

В зора то беше, в Карлово не влязох,

На къра останах в зелени мамули,

Кога бе вечер, примъкнах се аз...“

Той влязъл заедно с работници, които се връщали от полето. Освен с майка си с кого другиго се видя Левски в своя роден град? Има всички основания да се вярва, че той потърси някои свои другари и ги посвети в тайните на народното дело. От Панайот Хитова той е знаел, че Добродетелната дружина готви въстание; той ги предупреди да бъдат готови и да чакат, кога дойде времето, знак от него. Така само се обясняват някои писма, които ще видим по-доле.

Четата на Панайот Хитов влезе в Сърбия към края на август, тъкмо когато се основаваше в Белглрад Втората легия или както я нарекоха грешно Българската военна академия. В нея влезе и Левски. Да се учи! Това бе неговият копнеж от детството. Той следеше със страст преподаванията и неговият жив ум, една девствена почва, жадно ги поглъщаше. От тях ще видим по-късно следи в неговите писма. Неговото учене трая обаче малко. През зимата той се разболя, лежа дълго и претърпя една операция.75 Между туй избухнаха разприте между българските легионери и сръбското началство. „Още не бе изминал м. февруари - разказва Хр. Иванов-Книговезеца - легиона ни дотегна до таквази степен, щото бяхме готови да го напуснем... В това време Левски лежеше в частна квартира, слушаше раздорите, които ставаха в казармата, и пъшкаше, защото му беше тежко, че не може да помогне.“ И за него, както и за другарите му, Легията ставаше вече като затвор. Той видя, че трябва да се прости с ученето.

Други пориви сега грееха в него. При скитането му с четата на П. Хитова той бе изпитал вълшебството на Балкана – хоризонтите, вечния живот, опасността – и това вълшебство76, отразено в спомена, все по-властно го завладяваше. Той виждаше пред себе си своя образ като знаменосец и въображението му се вълнуваше. В своето стихотворение той се описваше:

„Сам самичък, обкичен, въоръжен

с пушка белгийска и чифте пищови

и остра сабя на мен блещеха...”

Зовеше го към Балкана и самото му поприще. За какво бе влязъл той в Легията? За да се подготви като офицер за бъдещето въстание. Подготовката, то се виждаше, че не ще може да я получи, но кроеното въстание трябваше да стане. Панайот Хитов при своите срещи в България бе вече определил времето: „Дойдоха при мене - разказва той - хора из Пловдив, из Ямбол, из Карнобат и из Железник (Стара Загора), за да ме попитат време ли е да захванем бунта. Аз им казах, че не е време и че трябва да се приготвиме за догодина.“77 Но и да бе изоставена тая идея от другите, Левски бе решен да не стои със скръстени ръце.

Има едно писмо от него до П. Хитова, в което той говори, но много тайнствено, за своите намерения. Той му пише като на негов началник по закона за четите: „Чух, щял си да отиваш във Влашко. Аз от 1867 до сега не съм имал чест да сте се доверили на мен: да ми кажите нещичко истинно. Но пак Ви моля и познавам за мой изкренен и първ български любимец. Да дойдете при мен, или да Ви пиша какво мисля да правя, ако рече Бог, с Ваше дозволение, ако го намерите за благосклонно.“78

Какво мислеше да предприеме младият бунтовник? Нещо смело, види се, и опасно, но за самия него. „И ще Ви моля да ми дозволите, за което, ако спечеля, печеля за цял народ; ако загубя, губя само себе си.“ Тайната на Левски в това писмо остава неразгадана, но готовността да поеме всичкия риск на своята глава – в разлика на толкова други, които са го хвърляли по-късно на главата на народа – ще блести с особено сияние между толкова други качества на неговата доблест.

Кога собствено писа Левски на П. Хитова? Това точно не се знае; но то не може да бъде освен след като той бе достатъчно оздравял. Има и друго едно негово писмо от същото време; то е отправено до Найден Геров и носи датата 1 февруари. Найден Геров, негов съгражданин – същият който го изкара от затвора в Пловдив – бе дошел в Белград по работа на Добродетелната дружина. Левски ходил няколко пъти, за да го намери сам, и да се разговори с него, обаче не успял и сега се отнасяше до него с писмо. „Искам да излеза преди времето, макар 25 деня - пишеше му той - и да си дода по нашите места, да се намеря с познатите ми, от които се чака нещо... Познатите - добавяше той -, на които съм казал още на 1867 г. през други79, че докато не дойда, никому да не се поверяват.“ Неговото желание бе да замине непременно на дата, която си бе определил. За това той молеше, чрез Найден Герова, Добродетелната дружина да го освободи преди 20 април от Легията като каже, че е нужен във Влашко. Той искаше от нея и оръжие за себе си, и за другарите си, с които кроеше да замине. „И от там - пишеше той - да ми се дадат 6 дълги и 6 къси, които се пълнят отзад.“80 Той предупреждаваше, че във всеки случай един отказ няма да го спре. „Ако не ни дадат пушки, ний ще излезем с тояги81, както и на 1867 г.“ Тогава една трета част от четата била така въоръжена. Той взимаше предвид намеренията на Добродетелната дружива за „общо въстание“, но неговото мнение бе, че и в това е необходим. „Като дойда при Вас - бележеше той - ще видите, че колкото по-напред съм дошел (толкова би) било по-добре.“ Господата от Букурещ можели да решават работите, но не били хора на действието. „Ако и да знаете какво трябва, но като Вас человеци не могат (го) извърши“ - заявяваше той. Извършването можело да стане от друг род хора, но те трябвало да бъдат добре избрани.

В цялото това писмо диша една голяма самоувереност. Левски знае своята ценност и не крие това. Когато, говорейки за уговореното между него и другите, които го чакат в България, той изтъква: „За таквоз нящо трябва поне един старейшина да има помежду ни.“ Ясно е, че старейшината, в неговите очи, това е той. Самохвалство в него нямаше – той бе съвършено чист от тая слабост у войводите – но едно голямо самочувствие. Имаше у него, млад още, един инстинкт за водителство. Погледнете го на една снимка от 1867 или 1868 с другари от Легията. Забележете как е седнал между тях, как е сложил ръката върху дръжката на ножа, как е устремил погледа си. Всичко у него е решителност, енергия, горд дух. В тая снимка има и образовани лица, чиито имена ще прозвучат по-късно; там е Кирияк Цанков, там е Ангел Кънчев. Но Левски с образа си засенява всички. Още при пръв поглед, той е, който спира окото.

За да се освободи Левски от Легията, не стана нужда от ходатайството на Найден Герова. Обстоятелствата, при които той трябваше да я напусне, са изложени подробно в едно писмо на Начовича до Христо Георгиева от 14 април.82 „Някои от легионерите, които ходили у дома на Мустакова83, били наказани със затвор няколко дена. Други няколко ученици - пише Начович - като виждат това, наговорили помежду си да си дадат оставката и шпионите, които ги чули, предизвестили тутакси на командирина. Този незабавя да свика всички ученици наред и да ги пита въобще кои са онез, които искали да си излязат. Учениците се умълчали отначало, но командирина, като захванал да им крещи, да ги заплашва със стреляне, с бой, те изведнъж престъпили всичките и си искали оставката. Това като видял командирина, заповядал да им дадат писмен рапорт за причините, които ги накарват на тази постъпка. Учениците излагат тогиз писмено до министъра всичките техни незадоволства и свършват, че по никакъв начин те няма да приемат да останат за напред.“ Военният министър не взел никакви мерки за укротяването им. „Като че е той това чакал - бележи Начович; отбира 9 момчета, най-интелигентните, и които са най-старали за въздържането (sic) на тяхното заведение, и като ги нахоква добре им заповядва да оставят Белград в 24 часа.“ В списъка на тия девет души фигурираше и Левски.84 Макар не напълно оздравял, раната му от операцията все още отворена, той гореше от нетърпение да пристъпи към дело. „Ние като излязохме - пише един от най-верните му другари в Легията - наговорихме се, че с Дякона ще се срещнем в Неготин. Той отиде да види какво я вършат във Влашко, че ако има нещо, да идем там, или, ако няма, да прекрачим една нощ през Зайчар границата и да вземем Балкана.“ Но редица превратности, помежду които убийството на княз Михаила, попречиха на тая среща и когато Левски пристигна в Зайчар се видя самичък. Тук той се надявал да образува чета от местни хора. Това изисква кратко обяснение. Неготин и Зайчар се знаеха, до присъединението им от княз Милоша в 1833 г., като част от България. Левски смяташе, че българското чувство там не е угаснало85, и се опитал да намери у народа сподвижници. Сръбските власти обаче бяха получили заповед строго да бдят щото никаква чета да не мине границата. Сръбското правителство бе изоставило, както знаем, своите войнствени кроежи, търсейки печалбите си по дипломатически път. То искаше спокойствие в България (за да си припише заслугите за това пред силите и Турция) и с особена загриженост чуваше за намеренията на войводите да образуват чети и минат Дунава. Панайот Хитов разказва86 как военният министър Блазнавац, негов добър познат, го изпратил във Влашко да предотврати това.

„Той ми рече:

- Знаеш ли Панайоте, че вашите българи се приготовляват да минат из Румъния в България?

- Чух, но не зная истина ли е - рекох аз.

Министърът помълча малко и после проговори:

- Аз зная, че е истина; но мене ми е твърде жално, ако се случи подобно движение. Тия момчета ще да изгинат, а България не е богата с подобни хора. Има тука някоя невидима сила (намек за Русия, б. н.), която лъже вашите юнаци и влече ги към явна смърт... Ти сам казваше, че народът не е готов. Не можем ли ние да ги задържим?

- Тия момчета са млади и неопитни; а на младия човек когато дойде нещо в главата, той ще да го направи, рекох аз.

- Трябва да им явите, че ние не можем да им дадем никаква помощ, ако се побунят - каза г. Блазнавац.

- Аз ще ида в Букурещ и ще гледам да ги убедя да се отклонят сега за сега от своите намерения, рекох аз и приготвих се за път.“

Левски знаеше добре това безпокойство на сръбското правителство и гледаше да изпълни намеренията си без да ги изложи; но опитът му свърши много нещастно. Три години по-късно, в едно писмо до Д. Хр. Попов в Турну Магурели, той разказваше какво сам бе изпатил. Оплаквайки се от поведението на сърбите, които били ги затваряли разгонените легионери, той пишеше:

„И аз на 1868 г. бях затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамкъшните българи да умрат за българщината си, че им е отечество. Още че им съм показвал по кой начин да се земат на оръжие и как да преминат границата, че вардим тяхното правителство да се не компрометира, а той не иска да ще за верността ни към тях. „Имаме – казва – затвори“, като ме заплашваше и още щял да ме даде в робияшите87.“ Щом го пуснаха от затвора Левски замина за Влашко. Тук завари у емиграцията това скръбно състояние на духа, което Начович описваше, както видяхме, с толкова черни краски. Седем години по-късно, Ботев, спомняйки си за унинието, което настъпи след разгрома на четите, пишеше: „Те изгинаха като лъвове, урагана който произведоха от Русчук до Хаинбоаз, настана мъртва, глуха и страшна тишина както отсам, така и оттатък Дунава.“ Левски видя това положение и не се повлия от него. Той бе неподатлив на отчаяние: един инстинкт за действие царуваше в неговата природа и хвърляше назад всичко друго. Да действува, но как? За заминаване с чета, при владеющето настроение, не можеше да става и дума: вярата в четите бе изчезнала. Да тръгне сам за България, това имаше смисъл по-рано, когато се говореше за въстание. И после – с какво да тръгне? От Сърбия той се завърна в пълна немотия, а сега, във Влашко, гладуваше.

Тежко бе неговото положение и от друга страна. Бедняк ходил с чета, той припадаше в очите на света, към обществото на хъшовете; но, повтаряме това, той не бе хъш в нищо и се дърпаше от тая среда. Неговият ум го влечеше към интелигенцията; обаче по образовението си той не принадлежеше към нея; това бе за него една душевна неудовлетвореност, която той гледаше по всеки начин да попълни. Противно на това, което ще видим у Бенковски, човек прост и амбициозен, Левски обичаше да общува с образованите хора и да се просвещава от тях. В двете Легии той научи много. И сега се чувствуваше достатъчно силен, за да се намесва в идейните разпри на емиграцията. Една негова статия, предназначена за „Дунавска зора“ и писана на 1 юни 1868 г. в Гюргево, при първото му идване в Румъния след като бе напуснал Легията, показва журналистическа дарба, която, ако той да бе живял, щеше, при познатия му ламтеж за напредък, блестящо да се развие, както у З. Стоянова, както у Д. Петкова, малокнижни като него през своите младини. Левски влизаше в тая си статия в полемика с един дописник на Браилския вестник.88 Най-напред той въставаше против тая теория, че българите били уж татари. „Нам - пишеше той - ни се много чудно виде за (това), че и у нас българите имали партида (партия), която проповядвала, че българите са Чингис ханове потомци, но може тя да говори за с(ръбските) училища, гдето (на)истина се преподава, че българите са от татарско колено, в такъв случай просим прошка.”89

Дописникът на „Дунавска зора” бе писал против тайните комитети, защото всичко, що било тайно, било слабо и неискрено. Българите, които изгубили свободата си на бял ден, трябвало сега да работят за възвръщането й пак на бял ден. Левски му възразяваше по един начин много остроумен и пълен с ирония.

„Според тая идея на речената дописка - пишеше той - българският народ трябва явно в бял ден с параходите от Австрийската плавателна компания да си докара оръжие и друго, чтото (каквото) е потребно за един бой. – Всичко в бял ден да го извади пред турските скели, да заплати прилично мито на турското правителство, после българите да си поделят оръжието и да излезат в Русенското поле и да направят едно добро военно упражнение с иглените пушки и с вити топове, па тогава да станат да изгонят турците, и тогава България ще стане държава свободна и независима.

(На)истина това би било твърде лесно станало, но по-напред речената дописка нека бъде добра и да свърже всичките турци, па не само турците, па и немците, защото в настоящето време немците са по-турци и от самите турци.

Па ако речената дописка има некоя шапка невидимка, с която българският народ да похлупи на главата си, чтото никой да не го вижда какво прави, тогава пак просим прошка.“

Тоя интерес на Левски към разискванията по народните работи, желанието му да се вижда с хора от интелигенцията, загрижеността му да намери един път за своята собствена дейност, общителният му характер, всичко това е карало Левски да търси познанства в Букурещ. Тогава стана и срещата му с Ботева, продължена с временно съжителство между двамата, съжителство при обстоятелства тъй жестоки, че дава тръпки. И двамата прекарваха тогава едни от най-мрачните дни на живота си.

Ботев бе тогава един млад човек с колкото буйни, толкова и огорчени младини. Постъпил на шестнайсет годишна възраст в една от гимназиите на Одеса, след като се учи прилежно една година, напуска я сам, и после бива уволнен и формално. В Одеса той остава горе-доле три години. В това време чете руските писатели, дружи с нихилисти  и се прониква от крайните течения на руската мисъл. През есента на 1866 г. той заминава от Одеса и става учител в Задунайка, едно село в Бесарабия, жителите на което бяха преселени из Сливенско при голямото преселение в Русия, станало в 1829 г., когато руските войски се оттегляха из България.90 Но и тук той не можа да се задържи. През март 1867 г. той се връща в Калофер, извикан от разболялия се баща, да го замества като учител. И това е за малко. Гражданите на Калофер били недоволни от неговото поведение: той дружал с хора не за положението му, ходел по кафенета, дето се събирали пъдари, дървари и други бедняци, говорел против чорбаджиите и пр. Върхът на това бил, че на 11 май, празника на Св. Кирил и Методий, той държал и реч пред народа, в която нападнал не само първенците и учителите, които приспивали народа, но и самите турски власти. Калоферци намерили, че синът на Ботю Петков става опасен за града; баща му също се боял, че той може да стане жертва на своята буйност, и, събирайки пари, колкото можал, изпратил го да продължи образованието си в Русия. Но Ботев, като минал Шипченския балкан, вместо да вземе пътя за Одеса, озовал се в Гюргево. Михаил Димитров се пита: кое го накарало да дойде в Румъния? Надеждата, че ще намери между тамкашните българи средства, за да постъпи в университет в Русия или притегателната сила на Румъния като огнище на революционното движение? И отговаря: може би едното и другото. У него, в онуй време, мъчно могат да се отделят поривите един от други. В Гюргево той пристигна през септември. Тъкмо тогава се основаваше Втората легия в Белград и Ботев мислел да постъпи в нея. Това твърди една останала неизвестна статия91 върху революционното движение, обнародвана в 1877 г. в болградския вестник „Български глас“ и вероятно писана от Олимпий Панов. След като не можал да изпълни намерението си – по кои причини? – остава неизвестно – той гледа да се добере до някоя възможност да продължи образованието си, но първият опит, който направил, жалко пропаднал. Добродетелната дружина, до която той се отнесе с писмо до д-р Атанасовича, му отпусна една сума, която можеше да се смята като милостиня: 20 франка. Въпросът, който се поставяше сега за младия човек бе как да преживее в Румъния. Един негов съотечественик, известният в емиграцията дядо Паничков, имаше в Браила печатница, дето се печаташе „Дунавска зора“; Ботев стана там работник и, според някои, и коректор на вестника. „В спомените си дядо Паничков разправя92, че Ботев, след като наредил вестника, излизал от печатницата и се срещал „с Хаджи Димитровци – хъшове наречени“; между последните бил и Стефан Караджа. Ботев им пишел писма, дружал с тях и заедно с тях нощувал по кръчмите.“ Но това бе само едната страна от живота на Ботева, бунтовническо-бохемската. Може би тя да е поглъщала голяма част от времето му (защото у него от тогава още увлеченията бяха много силни), но нито умствените му интереси, така живо събудени в Одеса, го изоставяха, нито заглъхваше у него това призвание на поет, което тъй блестящо се бе проявило в стихотворението „Майце си“, печатано през 1866 г. в Славейковата „Гайда“. Тогава той преведе от руски „Органическо възпитание человека“ от д-р Шпеля. Тогава излезе от него в „Дунавска зора“ следното обявление:

„Имам чест да известя на съотечествениците си, какво тия дни ще се печати малкия ми труд, „Първи поетически опити – проза и стихотворения“.

Хр. Ботев Петков.“

В Браила Ботев прекарал цялата зима. При пукване на пролетта настъпи в емиграцията революционния кипеж, който предшествуваше заминаването на Х. Димитър и Стефан Караджа. Ботев се готвел да тръгне с Желю войвода като писар при него. Но и тук щастието не му помогна. „Желю - пишеше той93 - по-късно с неутихнал яд от тоя спомен, Желю биде излъган от одеските просяци-патриоти, от болградските безчувствени философи и браилските щедри на думи спекуланти и, задържан от румънската полиция, не можа да премине и да отдаде последния дълг на отечеството си.“ Ботев остана да следва в Браила своя нерадостен живот, сега още по-досаден. На Балкана се водеше една епическа борба, и той, който я зовеше пред другарите си с пламенни думи, оставаше вън от нея. Стихотворението, което бе написал, кога се канеше да мине и той Дунава:

„Не плачи, майко, не тъжи,

Че станах ази хайдутин,

Хайдутин, мале, бунтовник”,

звучеше сега в смутената му душа като укор и ирония. В добавък той се разболя и напусна Браила в едно окаяно положение. Последната му надежда да може да постъпи в някой университет в чужбина, пропадна и тя – „се разби като в камък подводен“ - пише той. Браилчани, които били го лъгали цяла година, че ще го проводят в Прага със стипендия от завещанието на Петковича, заявили му най-сетне, че това завещание било лъжливо. Тогава той се записа – по неволя, това са собствените му думи – в Медицинското училище в Букурещ; но и тук не се задържа. Медицинското училище било, обясняваше той, „добро за да убие здравето и способностите на един колкото годе развит момък“. В това училище се намираха по него време млади българи, които нито се разболяха в него, нито затъпяха. Но то бе един момент, когато Ботев виждаше във всичко, което го заобикаля, само тъма и враждебност. Болестта, мизерията, отчаянието, бунтът срещу една съдба, която той намираше несправедлива, бяха предизвикали у него нещо подобно на това състояние, което лекарите наричат „нервна провала“ и което прави човека тъй различен от себе си. На тая провала трябва да отдадем някои постъпки, които той предприе тогава и които в друг случай, така силно биха накърнили гордия образ, който той е оставил.

В едно писмо до Найден Герова с дата 21 септември той описва мрачната нищета и трагичната безпомощност, в които бе изпаднал. „Добрий бай Найдене - пишеше му той - по-преди бях Ви писал и с нетърпение чакал отговор, за да излеза от това гнусно положение, в което съм паднал откак съм излезъл от училището и, което, ако не вземе някой участие, може да ме погуби. Аз по причина на боледуването си в Браила паднал съм в такъва бедност, гдето освен че съм останал гол и бос, но се нуждая даже и за насъщния си хляб.“

Той искал да се завърне в България, но откъде средства за път? Обърнал се тогава до Христо Георгиева.

„Нему аз припаднах със сълзи - обясняваше той на Н. Герова - да ме снабди с разноски, за да си дойда и захвана работа, но при очите ми причерня, като получих отказ, кога космите ми се свиваха на главата, като виждам, че зимата ме веч захваща. Аз бях отчаян и навремени дохождаха такива припадки94, чтото ако да се повторят може да ме докарат до престъпления или да ме убият.“

Въпреки жестокосърдечието, показано от букурещкия богаташ, Ботев повторно се отнесъл до него. „Днес дохаждах пак да му се моля - пишеше той на Н. Герова - и той вникна в положението ми, даде ми поне съвет.“ Благият съвет беше: Геров да стане поръчител95 и той ще му даде 10-12 лири, за да може да замине. Намерението на Ботева беше да стане учител нейде в България. Той молеше Н. Герова да го препоръча на някоя община, в Карлово или Стара Загора. „Аз Ви уверявам, бай Найдене - пишеше му той -, че познанията ми не щат ме засрами, зачтото откак съм оставил 5-ий клас на гимназията – ето три години – аз съм се трудил и готвил за учителско поприще.“ Най-първото бе обаче – най-спешното – Н. Геров да даде своята гаранция. Затова го моли и нещастният баща. И той го уверяваше, че няма да си загуби парите. „Аз от гола душа ще се наплатя“ - пишеше му той.

Н. Геров обаче не се съгласи да поеме никакъв риск. Ботев сега трябваше да се отнесе пак до милостта на Христо Георгиева. Писмото, което той му писа на 23-и октомври, аз никога не съм можал да прочета без да ми се стегне болезнено сърцето. Какво страшно мъчение трябва да е било за него да изтръгне от своето самочувствие тия умоления и тоя тон на смиреност и разкаяние! Но не толкова собственото му тегло, колкото и жестоко, го хвърляше в това самоунижение, колкото мисълта за родителите, които го чакали да се завърне и да им донесе помощ.

„Вий ще се умилостивите, ако не за мене неопитния - пишеше той на Хр. Георгиева - то поне за бедното ни семейство, което, както ми пишат от Цариград, останало без никаква подпорка. Днешното ми положение и животът ми в Браила, продължаваше той, ще бъдат за мене урок, урок, когото никога няма да забравя, а още повече тогова (да забравя), който ми помогне да излеза от недостойното за колко-годе развит момък положение. Няма кому другиго да се надея и да се моля, освен Вам, и Вас, добрий бай Христо, ще имам за благодетел. Вий видите, и без да Ви казвам, че съм станал гол и бос, та ме е срам да се покажа пред приятелите, а не да се явя пред родителите си, кои(то) вместо да утеша още повече ще наскърбя, като хвана да се нуждая от тях.“ Той искаше 10-12 лири, „за да се постегне“; да си откупи книгите, които заложи в Браила във време на болестта си, и да замине. „Аз, като се нареда в някоя община, и на баща ми ще се поднови пенсията - добавяше той - ще се трудя да Ви се изплатя чрез когото благоволите.“

Христо Георгиев обаче и тоя път не се трогна от молбата му. Той нямаше добро мнение за него. „Христо Ботев, доколкото можих да разумея за него, е малко лекичък на ума и заради това стига да бъде и непостоян в определението си“ - пишеше той96 на Н. Герова. Той описваше мизерията му. „Днес за днес като зимни дрехи няма, нети нужните (средства) за преживяване и сегиз-тогиз му давам и ази.“

Така от волност на духа и немирство, от отказ да се приспособи към средата и от дълга неслука Ботев се намери, в зората на своите години и в първия разцвет на своя талант, в едно крушение. Тая криза преживяваше той, когато се срещна с Левски. Левски също бедстваше. Двамата се събраха да живеят наедно. Едно писмо на Ботева до Киро Тулешков ни дава една идея за обстоятелствата на тяхното съжителство.

„Живея - пишеше му той - на самия край в Букурещ в една ветраничева97 воденица, заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си уталожим гладът.“ Ботев ни дава и един портрет на Апостола, най-достоверния, който имаме за него, и най-пленителния: „Приятелят ми Левски, с когото живеем - разправяше той на Тулешкова - е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме и в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и все весел. Вечер дордето ще легнем – той пее; сутрина, щом си отвори очи, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!!!“

В това писмо Ботев говори и за себе си.98 Той описваше своята голяма мизерия. „Дрипите, които имах се съдраха и мене ме е срам да изляза деня на улицата.“ Но има в това писмо и един скок нагоре на неговата поривиста природа. „При всичкото това критическо положение - провикваше се той - аз не си губя дързостта.“ Трябва ли да предположим, че жизнерадоста и оптимизмът на Левски бяха, които подигнаха духа му? И, въобще, какво влияние те упражниха единия върху другия?

За пръв път Левски влизаше в един дълъг и тесен допир с един човек от интелигенцията, и то бе един човек изключителен по ум и мисъл и дарование. Някои говорят за начетеност на Ботева. Начетеност! Откъде у тоя млад човек едва на 21 години? Къде бе имал той време и сгода да ходи по библиотеките и да стои надвесен над книгите? Начетен, не; но с глава, в която кипяха идеите. Идеи добити от бърз прочит и при срещи, сигурно не много на брой, но попаднали в един жив ум, който ги окриляваше с помощта на едно силно въображение. Как бихме желали да знаем нещо точно за разговорите между тия двама млади хора, които неволята бе събрала под една стряха, но у които любовта към свободата и борческият дух създаваха такъво родство! Националния завет саморазстриганият дякон го знаеше от Раковски; но новият му другар откриваше сега пред него един нов свят, социалния. През дългите зимни нощи в тая запустяла воденица, където вятърът проникваше от всички страни, преди двамата да си легнат гладни, Ботев му е развивал с тая страст, която гореше у него, и на която мизерията даваше своя приглас, теориите, донесени от Русия. Левски знаеше, че чорбаджиите са изедници и че турският ярем е срамен. Ботев му е разправял, че социалните неправди са всемирно явление и че борбата срещу потисничеството изпълва вековете. Той е извиквал пред него със своите ярки мечти виденията на едно общество без икономически робувания и нищета. Трябва да предположим всичко това, защото за нас, днешните поколения, Ботев, това е то. Най-сетне, може ли за една епоха, тъй пълна със събития, но за която толкова малко знаем, историята да не прибягва до догадки и историкът – до своето въображение?

Социалните идеи, които Ботев развиваше, не бяха противни на собственото чувство на Левски. Сам той носеше в душата си един естествен бунт против всякакъв гнет и всякакво неравенство. Тоя бунт бе постоянно засилван от опита му от живота. Но неговата природа не беше умозрителна, той бе човек на действието, умът му бе всецяло погълнат от непосредствените задачи и всичко това го възпираше да се предава на социални мечтания, несвързани още с участта на българина. Ботев разшири неговата представа за света и човечеството (това вярваме), но не можеше да го привлече към своите теории.

Ако не му е повлиял със своите идеи, то във всеки случай е произвел върху му силно впечатление със своята необикновено надарена личност. Тоя млад човек, който зъзнеше нощем в една ветрена воденица и денем се срамуваше да се покаже с дрипите си, беше вече, ни повече, ни по-малко, най-големият български поет на своето време. Забележете момента. Найден Геров след своята епическа поема бе млъкнал. Добри Чинтулов пишеше лирическите си революционни поезии, но освен тук-таме някой стих, който прозвучава силно и като че ли озарява всичко наоколо („Вятър ечи, Балкан стене“ в едно стихотворение, „Мъглите виж, на дъжд се гонят“ в друго), неговото творчество, тъй пламенно за съвременниците, сега за нас е хладно и привлича вниманието само със своята външна форма. Константин Миладинов немà време да развие своя нежен епически талант и остави само спомена на една трагична смърт. Вазов не бе дал още „Борът“ и П. Р. Славейков бе познат само по своите ергенски еротически песни, както ги нарича Нешо Бончев; той не бе написал още ни едно от тия свои стихотворения, в които е истински голям, ни „Не пей ми се“, обнародвано в 1870 г., ни „Жестокостта ми се сломи“, писано няколко години по-късно. А Ботев бе вече авторът на „На прощаване“ и на „Хайдути“.99

Умът на Ботева, познанията му, поетическият му талант, всичко това произвеждало върху Левски голямо впечатление. Поетическият му талант е може би това, от което той най-много се възхищаваше. Левски, чувствителен към поезията (нали видяхме, че той сам се опитва да пише стихове), е слушал с вълнение Ботева да декламира своите стихотворения и е виждал у него големия художник на българската реч и вдъхновения човек. Но той не обичаше у него безредния негов живот, босячеството му; той съжалявал, че духовната сила на един човек, толкова скъпоценен за народното дело, се прахосва тъй нещастно. „Като по-опитен, по-твърда българска натура - пише З. Стоянов100 - той го съветвал да не бъде толкова краен, странен и да почне да живее малко по-човешки, за да бъде пример на другите във всичко. Той му казвал: „Да знаех колкото тебе, чудеса щях да направя. Вземи пример от Раковски!“ Но тия съвети останаха без следа в живота на Ботева. Те бяха противни на неговия инстинкт и на неговата съдба. Двамата не повлияха много един на друг, но едно горещо чувство ги свърза. Когато Левски свърши своя бурен живот, Ботев писа: „И аз имах брат, когото видях на бесилото...“101

В писмото си до Тулешков, в което му разправяше, че не смеел да излезе със своите окъсани дрехи на улицата, Ботев пишеше: „Тия дни мисля да държа сказка в читалището „Братска любов“, но как ще да се явя, не зная!“ Ний казахме, че „Братска любов“ бе един център на младите. Ботев ли въведе там Левски или именно там те се срещнаха? Това няма кой да ни каже. Но в това читалище се реши великата мисия на Апостола: създаването на революционна организация вътре в България.

Кога точно представата за тая мисия се очерта в ума на Левски? Намеренията му, когато след арестуването си в Зайчар пристигна в Румъния, са може би най-добре изразени в тия думи, които му приписва, но за малко по-рано, един негов другар от Легията102: „Ще си вземем от тука някои и други другари и ще заминем през границата, та че там, в България, повече ще размислим какво да се прави.“ В Букурещ, обаче, идеите му трябва да са се определили по-ясно. Тук, в унинието, което бе настъпило, ставаха размишления: вадеше се урока от несполуката на четите и се търсеше нов път. „Хаджи Димитровците - ще пише малко по-късно Каравелов103 - от самото начало до трагическия конец104 на тяхното велико дело, бяха обречени на жъртва. Тяхното дело принесе несъмнения плод..., но самите те трябваше да погинат. Но ако това Хаджи Димитрово движение да беше се захванало извътре, то щеше да има съвсем други последствия.“ Ботев ще вади същите заключения: България няма да се освободи с чети. „Идеята на Раковски и на комитета105 се показа несъстоятелна. „Трябва отсреща да се работи, а не тука“ – казаха едни и се захвана вторият период на нашите революционни стремления.“ Наистина тия мисли Каравелов ги изказваше в 1870, а Ботев в 1875 г. Но още в 1868 г. те са се чували във Влашко. Те бяха, тъй да се каже във въздуха. „Да се работи вътре“, това е било и решението на Левски. Но пред него стоеше тая мъчна, тая проклета за всички революционери задача: отде да се намерят средствата? Там той намери между младите, в читалището „Братска любов“, човека, който със своето съдействие му отвори пътя за България.

Киро Тулешков в мемоарите си разказва как това станало. Сцената е описана много живо. Един ден Д. Ценович, като отива в читалището заварва Левски. Между тях се завързва разговор. Левски, изпълнен със своята идея, взел да му разправя (както е разправял и на други), че с чети отвън България няма да извоюва свободата и че е необходимо да се организира самия народ за въстание. Ценович го изслушал внимателно. „Когато мислиш и си уверен - казал му той -, че ще може по тоя начин да се успее, защо стоиш тук и не отидеш в България и да приложиш на дело своя план?“ - „Нямам пари г-н Ценович, а без пари нищо не може на тоя свят.“ – „Колко пари ще ти трябват в началото“ - го попитал Ценович. „Малко“ - отговорил бъдещият Апостол. „Стигат ми тридесет лири турски.“ Ценович го погледнал и му се засмял: „Тридесет лири! Какво ще правиш с толкова малко пари?“ – „Аз няма да подкупвам турските министри - казал Левски - та да се нуждая от много пари. Аз имам нужда от пари, колкото да мога да пропътувам от тука до някои градове в България и да се облека.“

Ценович видя в човека, който му говореше така решително, апостола и му брои парите. За това съдействие на букурещкия родолюбец е споменал и сам Левски при съденето му. В обвинителния акт, основан на разпита му, се казва: „При организирането на комитетската акция, той бил повикан в Букурещ от търговеца Дженович106 и присъствувал на състоялия се там комитет с лице открито, докато другите дошли из разни места, имали покривало на лицето си, за да не се познават едни други.“ Общото мнение е, че що се касае до това събрание, Левски е разправил на турските съдии една басня. Но Ив. Касабов пише в спомените си, че Тайният комитет е предвиждал подобни церемонии по подражание на карбонарите.107

Левски получил от Ценовича паричните средства, но не му трябваха за неговото предприемане само пари. „Нему бяха нужни - бележи А. Бурмов, и връзки в България, извън ония, които той имаше. А тези връзки можеше да му даде само Обществото и по-специално хората на бившия Таен комитет, които влизаха в него. И те му ги дадоха. Когато през декември 1868 г. Левски напусна Букурещ на път за България, той се отправи преди всичко в Турну Магуреле дето живееха Т. Ковачев и Д. Хр. Попов, и двамата бивши членове на Тайния комитет и потърси тяхното съдействие да мине Дунава.“ Ковачев му служи известно време за връзка между България и Влашко и след това се загубва в живота на Левски под тежестта на тежки подозрения; Д. Хр. Попов остана до трагичния край на Апостола неговия верен човек отвъд Дунава.

Левски пристигна в Турну Мъгуреле на 6 декември. Да му се намери пригоден паспорт, да се добие виза, не бе малка работа. Той престоя тук шест дни. На 11-и замина за Цариград.

Има едно предположение, че Левски отишъл в Цариград, за да се срещне с приятелите на Раковски, които го въведоха в 1862 г. в народното дело: Ст. Буйнов и Стоил Попов. Но Левски не можеше да не знае, че Буйнов, след като бе лежал в затвора, се намираше в Анадола, а Стоил Попов бе чиновник на Мидхат паша и редактираше в Русе в. „Дунав“. Освен това ний знаем от едно известие, че Апостолът стоял в турската столица само един ден.108 Защо тогава Левски отиде най-напред в Цариград? Най-естественото обяснение е, че той мина през турската граница, за да влезе по-безопасно в България, докато минаването през Дунава бе свързано с рискове поради мерките за бдителност, взети от турските власти към всичко, идещо от Влашко.

Когато Левски пристигна в България, за да започне своето велико дело, какво бе разположението на умовете в българския народ? Появяването на четите бе произвело силно впечатление и на българи, и на турци. За последните боят при Върбовка дойде като гръм из невиделица и Филип Тотю завладя въображението им. Чудесата на неговото юначество се разнасяли от уста на уста. Те вярвали, че той имал криле; от там му дойде и името „Хвърковатия“. Понеже четите на Филип Тотю и П. Хитова се явиха само няколко месеца след като се бе чуло за образуването на Тайния комитет в Букурещ, за никого не оставаше съмнение, че те са негово дело. Тогава прозвуча – плашило за турската фантазия – името „комита“.

На другата година, когато нахлуха Х. Димитър и Караджата, шумът и тревогата около тях бяха още по-големи. Цели седмици цариградските вестници се пълнеха с известия по техните боеве. Имаше дописки от Русе, телеграми от Румъния, извадки от европейския печат. Всичко това диплеше едно неволно възхищение от смелостта и юначеството на българските въстаници. Една баснословна представа се разнасяше за тяхното устройство. От Русе съобщаваха на „Ла Тюрки“, че бунтовниците били прекрасно въоръжени, че водели със себе си лекари и хирурзи, имали и свещеник. „Тактиката им е доста умна - бележеше дописникът - и това показва, че те са командувани от няколко добри офицери.“ Тяхната сила се рисуваше в мълвите като огромна. За двете чети се говореше в първия момент като за авангард на един отряд от две-три хиляди души.

Особено впечатление произведе кървавата среща на Бузлуджа. „И от двете страни - пишеше „Курие д`Ориен“ - боят се води с жестоко упорство.“ Вестникът изтъкваше героичната смърт на легендарния войвода: „Хаджи Димитър - разказваше той - тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници, но въоръжен с револвера си той се брани до последната минута с енергия, достойна за едно по-добро дело.“ Твърдостта, показана от заловените четници, будеше също силно удивление. Един дописник от Одрин на цариградския вестник „Левант Хералд“ разправяше за последните минути на трима от тях, обесени поотделно в Казанлък, Стара Загора и Сливен. „Някои от присъствующите на това обесване - пишеше той - казват че осъдените претърпели наказанието си с кураж и голяма самоотверженост. Правителството позволило на тогова, който бе обесен в Казанлък, да говори на събранието, което се трупало около бесилката. Той бил един момък около 22 годишен и завършил някак словото си с тези думи: „Братя, недейте жали за мене никак, защото аз умирам за отечеството си и за свободата.“

Невероятно изглежда, че всичко това се печаташе в столицата на Турция, се възпроизвеждаше в излизащите там вестници. Но цензурата през великото везирство на Аали паша бе отпуснала малко юздите на печата. По българските работи тя беше, като че ли малко замаяна от събитията. Тя допускаше на българските вестници да изнасят големите жестокости и мъки, на които села и градове – селата особено – бяха подвергнати след появяването на бунтовниците. Оплакванията се изказваха с един все по-смел език. „Като поданик на Н.И.В. султана аз ще явя на публиката чрез вестника ви злодеянията, които стават тука“ - пишеше един дописник от Плевен в „Македония“. След като описваше разни изстъпления върху българите той се провикваше: „Дали се среща със закона царски, Господине, един цар, който оставя раята си на войската или на чиновниците, те да ги притежават и да нямат мир от тях?“

Тая смелост показваше колко повишено бе вече самочувствието на българина. Появяването на четите, разказите за тяхната юнашка борба, самият смут, който се бе появил у турците, всичко това разпалваше гордоста на българския народ и закрепваше все повече неговата самоувереност. Най-напред чрез „Горски пътник“ и сега чрез четите почна да се носи над България тоя епически дух, без който нищо велико не се създава у народите.

Но това не значеше още, че българският народ бе готов за въстание. В едно писмо до Хр. Георгиева с дата 16 август, значи малко след Бузлуджа, Н. Геров даваше една вярна картина на владеющото в България настроение. „Според общото казване - пишеше той - българите от четата са се били с голямо юначество и избили доста турци, а ония, които, наранени в боя, се уловили, в съда отговаряли с голям кураж и, осъдени на смърт, вървели пред заптиетата с накривени шапки и проповядвали на народа да не се грижи, че ги бесят, защото след тях има да дойдат други повече. Това прави турците да мислят109 и не им се ще да идат пак да се бият.“ Но какви заключения можеше да се извадят от това. „Тая ненадейна храброст - бележеше Н. Геров по-нататък - разумява се електризува110 християните, но да не мисли някой, че те щат се поведат по такъва една ничтожна чета, та да се вдигнат, и всяко такова предприятие ще си остане само с това, дето щат се избият хора и от двете страни.“

Народът не беше готов, а имаше и друго важно обстоятелство, което спъваше разпространението на революционната идея. Църковният въпрос не беше още решен. А църковният въпрос поглъщаше всичките мисли и очаквания на българите в Турско. Левски се явяваше в България в един момент крайно психологичен в това отношение. Тъкмо през месец октомври великият везир бе съобщил официално на Гръцката патриаршия и на българските водители прочутите два проекта за разрешението на българо-гръцката разпра. И двата тия проекта предвиждаха създаването на една българска църква. Тяхното оповестяване предизвика, както е обяснимо, всенародно ликуване: една борба от две десетилетия се завършваше с победа! Победата обаче не можеше да бъде сигурна докато един от проектите не добие крайната санкция, докато не излезе царски ферман. Докато това не стане, всичко можеше пак да рухне: гърците бяха тъй коварни, турците тъй често си менят ума, играта на Великите сили тъй често се намесваше в турската столица. Българите бяха радостни, но не без примес от загриженост. Усилията продължаваха бдителността. Всяка погрешна стъпка можеше да провали делото или поне да отложи за неопределено време неговият сполучлив край. Да гледа Турция с безпокойство на раздвижването на българите беше добре – четите допринесоха за това – но да стигнат нейните тревоги дотам, че да помисли, че с никакви отстъпки не може да задоволи българския народ, че той е минал съвсем към нейните врагове, то бе опасно. Такива са били разсъжденията, които са господствували тогава в най-голямата част от българските умове.

Как схвана Левски на първо време това положение? За неговата преценка имаме известия, за жалост, само от един източник, Т. Ковачев111, и тоя източник не е напълно сигурен. Все пак, при липса на други, ще трябва да ги използваме с всичката предпазливост, която се налага. На 24 февруари 1869 г. Левски пристигна в Турну Мъгуреле на път за Букурещ. Ковачев съобщаваше на П. Хитова каквото научил от него. Апостолът обиколил Тракия и България и намерил, че млади и стари били въодушевени за революционната идея. Левски, разбира се, трябвало е да държи тоя език пред него, а може би, срещайки се в тая първа обиколка най-вече с хора посветени по-рано в бунтовническите работи, да е имал това насърчително впечатление. В Пловдив той ходи при Найден Герова. Найден Геровото мнение видяхме: той намираше българския народ не готов да се бунтува. Но на края на писмото му до Христо Георгиева има една по-оптимистична нота. „В един само случай - пишеше той - може да има някаква надежда да се присъединят и отсам Дунава някои, ако би които додат отвън, да могат да се утвърдят на някое място.“ Забележително е колко тая мисъл е близка до думите, които Ковачев туря в устата на Левски. „Само да се яви нещо по-големичко - казал той - и по-сериозно от лани и те са готови всички на оръжие.“ Ако се съди по съобщенията на Ковачева във време на престоя на Апостола във Влашко, търсен е бил Филип Тотю, правени са били постъпки пред П. Хитова да замине и той за България. Буди се впечатлението, че за м. април се е приготовлявало за там нещо важно. Всичко това обаче остава в мъгла поради не добре разбираемия условен език на Ковачева и неговите недомлъвки. Левски трябвало да замине за България на 1 март, но останал, за да свърши още някои работи във Влашко – между друго да се споразумее с Касабова. Срещата на Левски с Касабова бе за него от голямо значение; тя трябваше да му даде една редовна основа за неговата мисия. Левски имаше сам някои лични познати в Южна България; кога да тръгне от Влашко кръжокът на Политическото общество бе му дал сигурно имената на някои лица, с които да се срещне: всичко това го улесняваше. Но, когато започна своята агитация, сигурно имало е, които са се питали: кого представлява той? От чие име говори? Самото му минало не можеше да бъде отговор на тия въпроси. Какво представляваше той от себе си? Бившият знаменосец на един войвода. Без съмнение, неговата личност поразяваше с нещо внушително и силно; още при пръв допир той можеше да вдъхне доверие. Но едно народно съзаклятие бе работа сериозна и опасна, за да се привлечат хората в нея трябваше някое голямо име (Раковски бе оставил в народното въображение представа за такава големина) или някой тайнствен център. Такъв център бе за българи и турци Тайният комитет в Букурещ, който бе изпратил мемоара до султана и за който се мислеше, че е изпратил и четите.

Вътрешни раздори бяха вече разтурили Тайния комитет. „Комитет всъщност нямаше - пише Касабов -, а само аз го поддържах във въображението на българите и вънкашния свят в Европа.“112 Но за Левски, който се нуждаеше само от едно име, това бе достатъчно. Касабов му даде пълномощия с печата на Тайния комитет, който той бе запазил у себе си. Той съчини за него, както бе направил година по-рано за Х. Димитър и Караджата, прокламации до българския народ от името на едно „Привременно правителство на Балкана“. Те както миналогодишните, бяха написани с обичайния революционен патос, но и с психологично чувство и политически такт. Те говореха на българите за техните страдания, но и се отправяха и към тяхното самочувствие. „Облегнете се само на себе и във вашата сила. Седем милиона народ сте.“ Турция не била страшна. „Портата е разтреперана, слаба, омаломощена!“ Имаше едно обръщение към Великите сили за ненамеса. „А пък ти, християнска Европо, допусти да се освободим и ний; по-много от тебе не искаме.“ И пак това уверение към европейския свят, че народите, освободени от Турция ще бъдат по-полезни за човечеството, нежели тая гнила държава „поддържана от чуждите капиталисти“. В прокламациите имаше и един позив към мюсюлманите в българските земи, позив, който е един ценен документ за историята на българския дух. Когато гърците и сърбите въстанаха, борбата им беше не само против властта на султана, но и присъствието на едно турско население в земята им и действително турци не останаха ни в Сърбия, ни в Гърция. Българската революция се показваше обаче пълна с великодушие и веротърпимост. „Привременното правителство“ се обръщаше с тия думи към турците: „Бог е създал и вас, и нас, и ние не видиме друго във вас освен едни братя, които с нас живеят по-много от четири векове в същото отечество, които теглят с нас заедно едни и същи мъки. Ний българите подаваме братската си ръка. Религиозни сметки не щем да водим с вас. Блазе на оногози, който е щастлив с вярата си. Идете, братя, по обичая си във вашите джамии, молете се Богу по вашия начин – това не ще ви пречи да бъдете равноправни в свободна България.“113

В прокламацията има и като че едно противоречие. В началото народа се канеше да въстане: „Станете, братя българи! Хванете коси, ножове, сопи и отмъстете си и избавете се от срамното робство.“ Накрая се казваше обаче: „Чакайте само (на) първия знак, който ще ви се даде от наша Стара планина, пък тогава напред!“ Това противоречие се дължи на недоглеждане в съчинителството. Заключението, което се налага във всеки случай е, че въстанието, което Левски е имал предвид не е било за едно отдалечено време.

Прокламациите, напечатани на български и на турски, бяха изпратени по тайни пътища в Никопол, отдето Левски трябваше да ги вземе. Според едно съобщение на Ковачева до П. Хитова Левски бил в гореспоменатото дунавско пристанище на 6 май.114

Левски бе пристигнал във Влашко тъкмо когато се разпалваше – по причините, които вече писахме – борбата между младите и старите. …

 

ГЛАВА V.

КАРАВЕЛОВ, ЛЕВСКИ И ОСНОВАВАНЕТО НА РЕВОЛЮЦИОННИЯ КОМИТЕТ

 

Повикът против „нотабилите“ заради подаденото от тях прошение до конференцията в Париж, вместо да утихва след буйността на първото впечатление от тая постъпка, все повече се засилваше, умножавайки се от ековете на негодуване, които пристигаха из българските колонии в Румъния. „Кои сте вие - питаха негодуващите гласове - та искате да представлявате българския народ пред света? Какво сте вие, че да се казвате български благородници?“ Възбунтуването на емиграцията смути тия хрисими хора, набедени тъй неочаквано за тях. Те бяха родолюбци, но бяха готови само за една родолюбива дейност, съвместима с тяхното душевно спокойствие и с наслаждението от обществената почит. След тая „туна беда“, на която бяха налетели, те пак, наистина, останаха на сцената, но само докато бе жив техният водител, Христо Георгиев, човек направен от друго тесто. У него една голяма лична амбиция, удвоена от класова гордост, се съчетаваше с необикновена твърдост на духа. Тоя чорбаджия беше борец. Борбата срещу старите се водеше от „Народност“. Срещу тоя орган на младите Добродетелната дружина реши да има и тя свой вестник. Писмата на Христо Георгиева до Найден Геров показват, че тая мисъл го е занимавала още при първите нападки по случай прошението. Намерването на един редактор обаче му задаваше загриженост, тъй като един лош избор – нещастният случай с Раковски покрай в. „Бъдащност“ бе пресен – можеше да докара неприятности. Първото намерение на старите бе да докарат Станишева или Дринова; но и двамата отказаха. Христо Георгиев бе крайно възмутен. „Искат да се назоват патриоти от постелката си, нищожни хора“ - пишеше той на Герова.154 Писа се тогава на Любен Каравелова в Нови Сад. Но Каравелов не беше много известен в Букурещ. „Кажете ми как го познавате - питаше Христо Георгиев Герова - и добър ли е за такъва работа.“ Геров не беше видял Каравелова от времето когато му бе ученик, но от това, що бе слушал за него, мнението му бе, че за един вестник, какъвто бил нужен, един вестник, списван с умереност, той не бил човекът. „Колкото го аз зная, не вярвам да го скопоса“ - заключаваше той, като напомнуваше и затварянето му по убийството на княз Михаила. Такива неблагоприятни сведения трябва да е имало и от другаде, тъй като междувременно бе поканен от Цариград бившия редактор на „Съветник“, Бурмов, който обаче също отказа. Друга кандидатура вече нямаше, а нуждата от една отбрана срещу нападките ставаше все по-чувствителна. На 19 април Христо Георгиев обаждаше на Герова: „Като понастоящем други по-добър нямаме и „Народност“ стана веки чуждо орудие, снощи решихме, за да повикаме Каравелова.“

Каравелов пристигна в Букурещ на 2 май. Можеше да се очаква, че срещата между един човек като него, смел в езика, ненавикнал да търпи чужд авторитет, и Христо Георгиев, диктатор по своя темпарамент, ще докара разрива още в първия час. За чудо, нищо подобно не се случи. Напротив, всичко се уреди бърже и гладко; подписа се контракта и Каравелов замина за Нови Сад по частна работа (вероятно да доведе жена си; той се бе оженил в Белград), оставяйки на Добродетелната дружина да разпространи между българите във Влашко едно обявление, съдържащо изработената по общо съгласие програма на бъдащия вестник. Това сдружаване на противоположни елементи, тъй неестествено, се оказа кратко и завърши с крах. Ето че, веднага след завръщането си от Нови Сад, Каравелов обнародва в „Народност“ (6 юни) едно свое писмо, с което заявяваше, че скъсва с хората на Добродетелната дружина. „Преди една неделя се завърнах в Букурещ - пишеше той - и какво намерих? – Моята програма изменена и прелята в калъпа на г. Христо и компания.“ Един буен гняв, една ярост се четеше в редовете на това писмо. „Аз никда не съм бил чуждо оръдие, не съм предавал своя народ“ - се провикваше той. Те също не, разбира се. Но какви изменения бяха направили те в програмата, за да го докарат до такова възбуждение? Измененията са в действителност нищожни и не обясняват ни най-малко избухването на такава голяма сръдня. В програмата Каравелов бе писал за българския народ: „турците го държаха във физически ярем, а гърците в нравствена неволя“. Наместо гърците Добродетелната дружина бе турила фанариотското духовенство. Когато се разпали полемиката, новооснованият от нея вестник „Отечество“ питаше: „Гръцкият ли народ дойде да ни гони езика и да ни гори книгите?“ Най-малко можеше да възрази на това човекът, който няколко месеца по-рано бе включил гърците в групата на тия народи, към които се отправяше с думите „Братя мои“. С друго едно изменение се бе прибавило името на Чехия и на Русия към югославянските страни, в които вестникът щял да има свои кореспонденти. Но какъв грях можеше да има в това? Един славянофил можеше ли да дели славянството? На това Каравелов отговаряше, че всяка дума, всяка точка и запетая можели твърде често да изменят едни и същи мисли. Това не бе, разбира се сериозно. Истинските му подбуждения се криеха другаде. В едно писмо, обнародвано в „Дунавска зора“155 той се обяснява по тях, но не напълно задоволително, защото се остава една енигма. „Аз мислех - пише той -, че тая газета (т.е. вестникът, който трябваше да списва) ще се издава от всички букурещки българи, сиреч с общо съгласие, но скоро се научих, че тя трябвало да бъде орган на частни люде, които съставляват в Букурещ своя партия.“ Целта на тая партия била „да обори младите българи, да убие „Народност“ и да царува навсякъде самостоятелно“. Странно откритие, което показва колко чужд е бил Каравелов на живота на емиграцията. „Това предубеждение (sic) - продължава той - толкова много ме охлади, щото аз мислех да се върна назад от дека съм дошел.“ Обаче се раздумал. „Намериха се между младата партия такава люде, които ме посъветха да остана и да взема редакцията върху себе си.“ Съветът изхождал от едно благородно, патриотическо чувство. „Целта на тия млади българи беше да се употребят всички средства, за да се съединят двете партии наедно и да бъде общо братско примирение.“ Целта изглеждала постижима. „От своя страна и старата партия изяви пред мене същото желание и аз се съгласих“ - заключава Каравелов.

След това той посочва измененията, направени в написаната от него програма. Ний вече видяхме колко неважни бяха те. Друг един укор той правеше на своите контрагенти от Добродетелната дружина, укор който изглежда да има значение. Когато Каравелов сключи контракта, условието било да не се туря във вестника неговото име като редактор, а някое друго. „А по какви причини, то е моя работа“ - бележи той някак загадъчно. Това условие било нарушено, тъй като под обявлението с програмата (което пътьом казано не бе разпратено) бил поставен неговия подпис. Каравелов имаше тук една, разбира се, причина на недоволство, но все пак тя не можеше да обясни такава буря от негодувание, каквато се бе разразила у него и която, далеч да утихне, ставаше по-яростна. „Нека знае от сега г. Христо - викаше той в писмото си от 31 август - нека знае, че има на света хора, на които идеите са милион пъти по-скъпи и от пари, и от чинове, и от медали, и от щастие, даже от живота… Не пари възкресяват падналите народи, а светла идея, мъжество и спасителна истина. Но за г. Христа и Со всичко това е „тъмна вода в облацех“ и нему се чини, че с пари човек и Бога може да купи.“

Не, такъв акцент на възмущение не може да произлезе от политически или идейни несъгласия. Тук има лична обида: след завръщането си от Нови Сад Каравелов ще да е имал някаква лична разправия с Христо Георгиева, при която последният е показал своя деспотически нрав и своята чорбаджийска надменност. Когато Н. Геров му прати своите неблагоприятни сведения за Каравелова, Христо Георгиев му отговори: „Може да бъдат всичките точни … забележете обаче, че редакторът този не ще бъде независим, но подчинен на една комисия, която и ще го поддържа.“156 Можеше ли авторът на „Jе ли е крива судбина“, той който проповядваше на сръбската Омладина „новия човек“, да постави политическото си писателство под контрол и от какви хора? Христо Георгиев виждаше сега с какъв човек има работа. Неговият гняв към Каравелова не бе по-малък от Каравеловия към него. Като съощаваше на Н. Геров, че с него „се разтури работата“ той казваше: „По-добре, че стана тъй, защото той бил по-лош и отколкото ми представихте вие.“ Той напомнуваше, че бил даден на Каравелова аванс и бележеше с въздишка: „Язък за 25 л., дето ни изеде.“ Христо Георгиев изказваше по тоя случай и своето нелестно мнение за българската интелигенция: „Нашите половина учени - пишеше той - като си зели в главата, че са големи хора станали, а пък нямат пари да живеят, достигат за пари и най-мръсните да правят.“ Той оплакваше българския народ: „Просто нещо, баю Найдене, и тежко и горко на българите, ако чакат от такива учени да се прокопцат.“

Трябва да забележим, че когато Христо Георгиев се изразяваше с такова разярение за българската интелигенция, нападките на младата партия срещу старите се водеха най-ожесточено. Хумористичният вестник „Тъпан“, основан още през февруари, ги излагаше във всеки брой със своите сатири и карикатури на безмилостен присмех и хули. Под името Горгорбашията Христо Георгиев фигурираше на първо място между осмените – най-жлъчно нападан измежду всички – и раната, нанесена така на неговото безмерно самочувствие, беше дълбока. Колко далече е сега емиграцията от това помирение, на което Каравелов тъй наивно се готвеше да бъде инструментът! В действителност такова желание не бе съществувало, искрено и трайно, ни у младите, ни у старите. Наистина, Ив. Касабов бележи в мемоарите си, че той писал на Каравелова да дойде в Букурещ да се срещне със старите и после „като се запознае с българската политика“ да прави както намери за добре – това можеше да мине като насърчение – но Касабов намисляваше още тогава да спре „Народност“ и да се оттегли от борбата, като се предаде на адвокатство. Младите обаче бяха, в своята голяма част, непримирими. Когато той, след завръщането си от Нови Сад, можа да се запознае с тая среда, неговото естествено място, тоя страстен глас, който се издигаше из нейните редове против всяка пощада към хората на Добродетелната дружина, не малко повлия (това можем да вярваме) върху решението му да хвърли своя контракт в лицето на Христо Георгиева. Той отиде при непримиримите, за да направи, вече като техен водител, още по-дълбока пропастта, която делеше двата лагера.

Между туй в живота на емиграцията стана едно събитие с последствия за развитието на българските политически идеи, събитие важно, но в което към историята се намесва и един политически роман.

Легията на Раковски, боевете на българските доброволци в Белград, заговорът в Търново, който показваше, че размирният дух прониква и в самата България, всичко това озадачи силно турското правителство и му показа нуждата да следи от по-близо раздвижването на българския народ. Още в 1863 г. то уреди една шпионска служба между българите в империята и сред емиграцията в съседните страни. На чело на тая служба бил поставен един полски евреин, Шнайдер ефенди, който имаше за свой помощник някой си Жоли, фалшификатор на руски бакноти. В шпионската мрежа влизали и някои поляци. Поляците гледаха на Турция като на техния естествен съюзник срещу ненавистната им тогава Русия, а на българското революционно движение като на заговор на руския царизъм. Може би това да е улеснявало, покрай другото, тяхното участие в такова едно дело. Надеждите на турското правителство, че поляците, като близки по вяра и език на българите, ще могат да узнават по-лесно техните тайни, останали обаче излъгани. Несполучлив бе и опитът, който турците направиха след нахлуването на четите през 1867, когато изпратиха шпиони от разни народности в Румъния, за да следят емиграцията. Тогава се породила идеята да се повери шпионската служба между българите на българи. За тая цел великият везир се отнесъл до един познат българин в Цариград, добре познат на турските власти, Манол ефенди157, виден участник в унията на Драган Цанкова. Преди да приеме направеното му предложение, Манол ефенди поискал да се съветва с д-р Маркович, също един от водителите на униатското движение, и с Теофан Райнова, търговец в Цариград. След съвещание помежду си те решили да влязат и тримата на служба при турците и употребят получените от тях пари за помагане на българското революционно движение. Мисията да шпионира уж българските дейци в Румъния прие върху себе си Райнов. През есента на 1868 г. той пристигна в Букурещ.

Теофан Райнов, роден в 1837 г. – същата година, в която е бил роден и Левски – беше син на Райно Попович, прочутия през Възраждането учител в Карлово, при който се учиха толкова знаменити българи, между които Раковски и Гаврил Кръстевич. Ако бе слушал съветите, които баща му дава на децата в своята тъй мъдра книга, назована „Христоматия или Благонравие“, Теофан щеше да бъде един човек пълен със скромност, разум и чинопочитание. Но природата му бе го създала с немирен дух и вкус към приключения. Във Виена, дето го виждаме най-напред чиновник в една търговска кантора и сетне самостоен търговец, той се сношаваше с емигранти от разни страни, които мечтаеха за освобождение на отечеството си и правеха заговори за революции. Той бе увлечен и от техния национален романтизъм и от левичарските им идеи. П. Матеев158 разказвал, че в 1860 г. видял го в о. Малта в една дружина от доброволци, която отивала да се присъедини към Гарибалди за похода му към Неаполитанската монархия. Но това може да е една легенда. Положително за Теофан Райнова знаем само, че в 1862 той водеше преписката с кръга на Раковски в Белград от страна на една група български родолюбци във Виена, които искаха да помогнат парично за образуването на Легията. Тогава Раковски изпрати в австрийската столица Ив. Касабов, който получи от Райнова 2000 минца, от които 1500 били от него, а 500 от Паница и А. Михайлов. „Даде ми ги в една чантичка - пише Касабов - и ми каза: „Върви в Белград, предай ги на Раковски, пригответе добре святото дело, а отпосле ще има да се проводат още пари.“

Когато Райнов пристигна в Букурещ, естествено бе той да потърси стария си приятел, тогава видна личност в революционното движение, разкри му мисията си и се съветва с него как най-добре да се употреби за народното дело сумата, добита от турците. Нуждата да се поддържа революционния печат изпъкваше най-напред. Райнов даде 300 лири на Касабова, който с тая помощ пое върху си по-нататъшното издаване на „Народност“, който иначе щеше да спре поради липса на средства. Щедростта на Райнова не се спря тук. Той даде 100 лири на Добри Войникова за неговата „Дунавска зора“ и една непозната сума на един букурещки вестник на френски език, който защитаваше българското движение. Но най-бележитото дело, извършено от Райнова с донесените от него пари, беше изпращането на една българска мисия до големите водители на чуждия революционен свят.

Още при образуването на Тайния комитет бе предвидено български пратеници да обиколят Европа за създаване връзки и пропаганда; но тоя план не можа да се изпълни поради липса на средства. Пълната кесия, с която се яви Райнов, даваше възможност да се подеме отново тоя въпрос. Иван Касабов разправя подробно в своите мемоари за сношенията, завързани от него от името на комитета с видни лица от революционното движение в Европа и дава любопитни подробности за тайния начин, по който той водел преписка с тях.159 Възможно е следователно от него да е излязло внушението да се засилят тия писмени сношения чрез лични срещи. Но тая идея не можеше да бъде чужда и на Райнова, който не бе забравил своето общуване във Виена с хора от международното революционерство. Самият факт, че като пратеник замина самият той, достатъчно говори за това. В действителност от Касабова му трябваше само едно: пълномощие, че представлява комитета. Трябва да се отговори и на друг въпрос. Когато се е решавало изпращането на мисията, в Букурещ се намираше и Каравелов. Не игра ли и той някаква роля в това решение? При представата, която имаме вече за него, като вземем пред вид, че с пристигането си в Румъния той се сближи с Касабова и влезе в неговия кръг, бихме се учудили той да е останал в тоя случай безучастен. Но това е само една догадка.160

Както и да е, в първите числа на юни, Т. Райнов замина за Женева, придружен от някой си Ралчо Попгръблев, търговец от Плоещ. Първото им посещение бе у Херцена. По онова време бляскавата дейност на големия руски изгнаник бе свършена и името му бе в пълен залез. Спадането на неговото обаяние в Русия след полската революция (1863), когато той взе страната на поляците, жестокото потушаване на опитите да се вдигне в помощ на Полша едно въстание в областта на Волга, класическата земя на селските и казашки бунтове – опити наивни, които той бе лекомислено насърчил – всичко това бе сътресло душата му, и по-рано наранена без никакъв възможен лек от една семейна драма, която той разказа с един едва задавен вик на болка в „Былое и думы“. Той бе сега един огорчен, разочарован човек с единия крак в гроба.161 На двамата българи, които идеха при него за съвет, той каза: „Аз не се занимавам с практическа революция“ - и ги отпрати при Бакунина, който живееше също в Женева. „По онова време - разказва Райнов162 - Бакуниновата къща била „гнездото, в което се зараждат революциите“, постоянно посещавано от емигранти от най-различни народности.“ От всички прочути революционери и съзаклятници на оная епоха Бакунин бе несъмнено най-романтичната фигура и човекът с най-бурно минало. Той бе участвувал в няколко революции и няколко пъти бе видял бесилката от много близо. Още от самото начало на неговата дейност, след напускането на Русия, главната задача, която си постави, бе освобождението на Полша, разрушението на Австрия, разгромяването на царизма и – обединението на славяните в една всеславянска федерация. Славянското бъдеще будеше у него такъв жар, както у славянофилите от рода на Погодина, но при друга една представа. Участник в Големия славянски събор в Прага – през 1848, когато революционната фъртуна се разрази над толкова европейски столици – той чертаеше едно общославянско устройство въз основа на най-демократични начала. Малко след това, когато революцията в Прага бе смачкана и той трябваше да се спасява с бягство, излезе неговият „Позив към славяните“, с който ги подканяше между друго да съгласуват своята революция с революционните движения на западноевропейската демокрация. Но неговата непоследователност трябваше един ден да се прояви и тук, както и в други отношения. „Бакунин - пише Съветската енциклопедия163 - отиваше до крайностите на панславизма, като допускаше при известни условия, възможността да се създаде славянска федерация с руския цар воглаве.“ После дойде пак друг ден: Бакунин се отказа от славянските си идеи. Това бе през 1864-1867 години, когато той полагаше основите на анархическото си учение. Той замисли тогава основаването на едно тайно революционо общество с разклонения във всички страни, което да подготви социалната революция; едно общество, в което си запазваше за себе си невидимото ръководство и ролята на вдъхновител. От такава дейност беше обзет той, когато отидоха при него българските пратеници. Бакунин164 ги приел с отворени обятия. „Драги братя - им казал той - прощавайте, че досега не съм мислил за вас, но аз ви обичам, тъй като аз съм космополит.“ Според разказите на Райнова, Бакунин отначало им говорил за своите социални теории, но когато му се разправило, че в България социалният въпрос не се още поставя, че българите се стремели сега към политическа свобода, той минал към обсъждане на практическите въпроси на революцията. „Пари, оръжие и въстание“ - препоръчал им той. Парите да се събират под формата на спомоществувания за културни цели; оръжията да се складират в едно здраво, укрепено място заедно с припаси за шест месеца; а въстанието да се подготви така, че да може да трае докато Европа има време да се намеси. Той обещал даже, ако стане нужда, да прати свой човек, който да командва въстаниците.

Райнов имаше за задача да се срещне и с Мацини и се надяваше да намери и него в Женава; но там се научи, че малко преди това, през май, знаменитият италианец бил екстерниран от Швейцария и се прибрал пак в Лондон, неуязвимото убежище на изгнаниците. Двамата българи се отправили тогава към английската столица и, минавайки през Париж, взели със себе си като преводач Марко Балабанов, тогава студент по правото.

Прочутите водачи на революционните движения в Европа бяха нееднакво познати на българския свят. За българите най-известен беше със своите громки подвизи Гарибалди, личност легендарна. Но в очите на българската интелигенция една тайнствена слава окръжаваше и името на Мацини. Тя го знаеше не само като апостол, революционер и съзаклятник, но и като човек, който показваше жив и горещ интерес към съдбата на народите в Изток, към славяните най-особено. В това отношение две негови послания бяха направили на българската емиграция голямо впечатление. Първото бе обнародвано през лятото на 1868 г., след нахлуването на четите на Хаджи Димитър и Караджата. Заслепени от своята историческа омраза към Русия, всеки час готови да вземат страната на турците против нея, даже когато се отнасяше до освобождението на подтиснатите под турския ярем християнски народи, полските емигранти, които не веднаж бяха представлявали българското революционно движение като дело на руската дипломация, не пропуснаха да обявят появилите се на Балкана въстаници за руски оръдия. Един от най-прочутите по своето минало поляк, Лангевич, главнокондуващ на полските войски през въстанието на 1863 г., минал сетне на турска служба под името Ланги бей, излезе в печата с едно писмо, в което хвърляше това обвинение върху всички южни славяни, сърби, черногорци, българи в борба с Турция за своята свобода и обединение. Тогава, обхванат от едно благородно възмущение, Мацини отправи през септември своето послание към полския народ, обнародвано в един френски вестник и в Херценовия „Колокол“. Упреквайки ги, че от една оправдана злоба спрямо царете, пакостели на освобождението на балканските славяни, той напомнуваше на поляците тяхната племенна общност. „Кръвта, която тече във вашите жили, е кръв славянска“ - казваше им той. Балканските славяни се борели от името на това право, на което се позовавала и Полша за себе си. Той питаше поляците: „Ще отидете ли вие против тях? Ще се борите ли за полумесеца против кръста, за фатализма против свободата, за мъртвилото против напредъка, за Азия против Европа? Ще жертвувате ли люлката за гроба? Тая люлка е и вашата.“ Той предупреждаваше поляците, че само като член на грамадното славянско семейство Полша ще може да се възроди. „Полша - им казваше той - ще бъде най-голямата дъщеря на общата майка, която се нарича Славия или няма да бъде вече.“165 Времето за славяните е узряло. В тоя век щяло да се осъществи тяхното господство. Историческото призвание на Полша било именно да стане предводителка на славянския възход. Мацини подканяше поляците да не се майосват постоянно от своя страх от руския царизъм. „От вас зависи - казваше им той - да унищожите тоя царизъм и да бъдете на негово място.“ Но затова поляците трябвало да се поставят начело на славянската демокрация. „Решете се - провикваше се той към тях - да бъдете предна стража на славянското движение. Републиката ще убие панславизма. Бъдете републиканци. Вдигнете знамето на възкресението: Бог и свобода за вашите братя.“166

В съдбата на южните славяни Мацини взимаше участие като демократ, мечтаещ да види всичките народи свободни; но той насочваше погледите си към тях и като италиански патриот, търсещ съдейници за великото недовършено дело на своя живот. Той кроеше нови тайнствени планове за бъдещено и в тях определяше една голяма роля на потиснатите и разпокъсани народи. В януари 1869 г. той обнародва едно послание до народите в Изток, канейки ги да се доверят с надеждите си на една Италия, една Италия преобразена и водена от него. „Още малко време и Италия ще се пробуди за един нов живот; и вие, народите на Изток, надявайте се на нейното възкресение. В тоя промеждутък натрупайте плодовете на вашето собствено работене, съединете се и бъдете на ваша стража!“ Една бляскава бъднина се готвеше за тях. „Народи на Изток - провикваше се той - знайте, че Изток е ваш.“ Той се отправяше към всеки един по отделно. Хвалеше Черна гора за нейното юначество, подбуждаше Сърбия за нейната целокупност, служеше си с трогателни думи за насърчение на България: „Ти, Българийо167, ти от всички си най за оплакване; твоето настояще е горчиво; засили се в него, повдигни се, и ако паднеш, повдигни се пак, пролей кръвта си, сълзите си и плачовете си и бъди уверена, че ти ще намериш една готова жътва.“ За първи път откакто българският народ се бе пробудил, един знаменит глас се издигаше на Запад, за да му говори с такова състрадание и такъв позив. Впечатлението у емиграцията от двете послания на Мацини беше голямо и един порив за възхищение имаше тя за великия италианец. „Народност“ го наричаше приятел на народите и на светлината. Органът на старите, „Отечество“, не по-малко възторжен, казваше за него „върховний демократ-републикан Мацини, тоя упълтеный демократически дух…“ При тия чувства посещението на българите при него бе не само политическа мисия, но и поклонение.

Когато те тръгнаха да го дирят, Мацини беше в напреднала възраст и скръбен. След един живот, изпълнен със свещени възторзи и бурни приключения – пламенни проповеди, съзаклятия, бунтове, революции, смъртни присъди, криене и лежания по затворите – той не можеше да каже в своя залез утешителните думи на писанието, върховната награда на борците: „Ныне отпущаещи, владико.“ Италия бе обединена, но не напълно и не така, както той бе мечтал. Рим оставаше се още под светската власт на папата и френска войска държеше свещения град окупиран;168 болката още по-жестока: Италия се обедини не със знамето на републиката, развято над нея, а под скиптъра на един монарх. Той чувствуваше това като една трагедия. За него, живял със спомените за нравственото величие на Рим преди императорите, републиката бе не само политическа форма на държавата, но и духовно състояние на народа. Италианците, отдавайки се на Виктор Емануила, бяха извършили в неговите очи едно отречение от своите велики борби и една стъпка на упадък. Гарибалди бе се помирил със Савойската династия, след като италианският народ сам я усвои; той, не. „Аз тъжно се прекланям пред народната воля - пишеше той -, но монархията никога няма да ме числи между своите служители или последователи.“ Така той стана самоизгнаник при едно свободно отечество.169

Той не смяташе своята мисия за свършена. Последното му екстерниране от Швейцария бе станало вследствие на едно ново негово съзаклятие; в 1870 година ще се яви в Сицилия и ще се опита да я възбунтува; но фактически за Италия той беше вече само един славен спомен. Името му обаче оставаше в Европа като знаме на националното революционерство. Емигранти от много поробени страни поддържаха връзки с него, посещаваха го и търсеха съветите му. „Стратег на европейската демокрация“ - така го нарича един историк. Той не можеше следователно да остане очуден когато видя пред себе си българските пратеници. Той ги прие много сърдечно.170

„- Аз не познавам България - каза им той - и вие сте първите българи, които аз виждам в живота си. Но зная, че има един български народ в Европейска Турция, който, както всички други там народи, се намерва и пъшка под едно непоносимо политическо иго.“ Той знаел какво е политическо иго и се радвал, че българският народ се пробудил и искал да се бори за свобота си.

„Ний сме далеч от вас - добавил той -, но сме готови да направим за вашето дело, със слово и перо, па и инък, каквото можем.“ Мацини им разправил и за своята настояща дейност. „Можете да знаете - казал той -, че аз съм основал едно дружество на Всемирен республикански съюз, посрещнато навсякъде с одобрение, от мнозина даже и с ентусиазъм.“ След тия обяснения той ги попитал: „Кажете ми сега вие какво има да ми кажете, като сте дошли от толкоз далеч тука при мене?“ В отговор Балабанов му държал една реч, която той предава, за стремежа и надеждите на българския народ. Те, българските пратеници, дошли при него за съвети. Мацини ги питал тогава дали революционният дух е достатъчно узрял у българите, имат ли един фонд, за да си доставят оръжие, имат ли да се облегнат на някоя велика сила или на някого от съседите си. Той им дал упътвания досежно моралната и военна подготовка на едно въстание и добавил: „Недейте забравя, че Турция е силна, а при това тя се поддържа, за зла чест и за срам на европейската цивилизация, от известни велики държави.“ Очевидно той правеше намек за Австрия и Англия. Ив. Касабов бележи  в спомените си: „Мацини с едно свое писмо ни съветваше да се вардим да не отиваме никога рязко с нашите братя – русите, защото само руското правителство може в известен случай да се притече в наша полза.“ Сигурно в същия дух той е говорил и на българите, дошли при него. Както Раковски, и той нямаше никакъв идеологичен предразсъдък във външната политика. Той, републиканецът, беше влязъл в тайни връзки с Бисмарка за пълното обединение на Италия. Да се обясни неговото отношение към Русия изобщо е доста затруднително. Смъртен враг на Австрия, той бе естествено наклонен да съчувствува на Русия, нейна историческа съперница в Изток. В писмото си до поляците той въставаше против легендата за панславизма като оръжие на руската политика. „Не ме е страх от панславизма - казваше той - защото тоя призрак са го измислили европейските сили, за да удушат законните народни стремления.“ Но от друга страна, заедно с цялата европейска демокрация, той проповядваше на народите в Изток една конфедерация със столица Цариград като преграда срещу политиката на царска Русия. Той не можеше да пропусне да говори по тая своя любима тема и на българските пратеници. Той им препоръча да влезат в сношения и да се споразумеят с гръцките революционери (тия, които се бореха за освобождението на Крит, Епир и Тесалия), както и за емигрантите в Лондон, представляващи Млада Турция. Теофан Райнов, който бе един от редките тогава българи с международен дух, възприе охотно тия внушения. Финансово подпомогната от него „Etoile d`Orient“ счупи няколко копия да защищава, но без никакъв възможен отзвук при надигащата се в емиграцията революционна вълна, идеята за една източна конфедерация, включваща и турците.

Пълномощното, с което българските пратеници се явиха пред Мацини, изхождаше не от Тайния комитет, а от читалището „Братска любов“, зад което, след шумът, предизвикан в Румъния от четнишкото минаване на Дунава в 1868, се затулваха младите. След завращането на Теофан Райнова, те от името на „Братска любов“ писаха на Мацини да му благодарят за сърдечния прием и за добрите съвети. Те му даваха също разни сведения по хода на българското дело; говореха му за черковния въпрос, който пробудил умовете и подготвил почвата за политическо освобождение, за „нотабилите“ от Добродетелната дружина, които под влиянието на руската политика следвали погрешен път, но били без влияние; за четите, които държели с тревога Турция; за основаването на Книжовното дружество в Браила, което възбудило радостни надежди в сърцето на българите и против което не смеяли да се обявят старите, защото народът щял да ги избие с камъни – цялата тази тирада дишаше оптимизъм и желание да се покаже на италианския революционен вожд, че българското движение ще върви напред. Но най-интересната част от писмото до Мацини е тая, в която му даваше уверение, че неговите политически препоръки ще бъдат следвани. Мистик на републиката, Мацини проповядваше това си учение, както апостолите проповядваха словото Христово. Теофан Райнов донесе тая му благовест на младите в Букурещ. Те радостно и с гордост му съобщаваха сега в писмото: „Ние се заловихме още отсега да минем оттатък пределите на мемоара от 1867 г. и да разпространяваме республиканството.“171 Това писмо е от 16/28 юли 1869 г. Тая дата е важна за новата история на България: за пръв път идеята за република се явяваше между българите като програма и знаме.

Още когато пристигна във Влашко, Теофан Райнов бе почнал да праща рапорти до турското правителство, уж да му открива българските тайни. След завръщането си от Лондон той продължи тия си опити да го държи в заблуждение. В Цариград обаче се бяха появили подозрения. Началникът на шпионската служба Шнайдер ефенди изпрати във Влашко един грък, Николаидис, за да следи Райнова; но Николаидис, нападнат в Браила от една група хъшове172, нагласени от Добри Войникова (освен че го набили, те му взели кесията и часовника), се прибрал в Цариград обзет от паника. Тогава Шнайдер ефенди възложил задачата да се разузнае истинската Райнова дейност на поляка д-р Станкович. Последният обаче, известен за печалната случка с Николадис и уплашен да не го сполети същата участ, намери за по-благоразумно да натовари с тая работа Г. Живкова, бивш учител, живущ в Русе. Но и тук турският шпионаж удари на камък. Г. Живков отиде в Румъния, но за да разкрие всичко на Райнова.

Играта най-после биде разкрита, но по една случайност. Сега се докосваме до една история много тъмна и която изисква старателна проверка. Касае се за един план на Райнова и на другарите, с които се бе споразумял в Цариград, да се вдигне с парите, взети от турците, едно въстание в България. Това въстание трябвало да има центъра си в едно непристъпно място близо до границата и за тая цел бил избран Берковският балкан. С подготовката му се натоварил д-р Маркович (тоже един от бившите водители на унията), който се настанил нарочно като лекар в Лом. Взели се разни мерки. Една воденица била даже купена, за да се приготовляват сухари за въстаниците. Всичко това изглежда доста фантастично и лекомислено. Шнайдер ефенди заподозрял по едно време и д-р Марковича и пратил един грък, Леонос, да го проследи, но гъркът нищо не можал да узнае и напуснал Лом, заблуден от д-р Марковича. За разкриването на заговора разправя надълго Ст. Заимов, но Ст. Заимов е рядко достоверен. В „Отечество“ намираме по тая случка една дописка173 от Цариград, която ни изглежда близко до станалото. В Берковица пристигнал един куриер, изпратен от Манол ефенди, някой си Васил Гълъбов, бивши машинист във френската марина, който носел174 писмо за д-р Марковича. Но най-напред той отишъл при врачанския епископ Доротей и имал неблагоразумието да му открие някои тайни работи. Дорчо ефенди, както го наричаха на времето, беше една позорна личност, пръв от серията на български владици-предатели.175 Той изпратил тайния човек да се крие в манастира „Св. Архангел“ и, както бил постъпвал и при други случаи, го обадил на турците. Заловен веднага, Васил предал писмото, което носел за д-р Марковича – от яд, че са го издали, бележи дописникът – и от него се разкрили конците на целия заговор. Д-р Маркович бе съден и изпратен на заточение в Диарбекир. Същата участ очакваше и Манол ефенди, но докато стигне в Цариград известието за неговата роля, той бе починал. А Теофан Райнов остана в Румъния, участник в борбите на емиграцията и близък на Левски.

От този така приключен епизод от историята на революционното движение останаха (подобна диря оставят след себе си всички обществени работи, вършени в тайна) разни без основа слухове. Според един от тях, измислен от други, но поддържан главно от руснака Евгений Волков в неговата биография на Ботева, тъй изобилна с лековерие и неразбория, Любен Каравелов, като узнал за грамадните суми, донесени от Райнова – 40 000 лири турски – решил да ги използува за своите революционни планове. В едно събрание в Букурещ, свикано от него на 25 март 1869 г. – събрание, заради което Левски бил минал специално Дунава, в което участвували Ангел Кънчев, П. Хитов и други – се образувал Революционният комитет и от името на тоя комитет бил изпратен Т. Райнов при прочутите европейски революционери. Във всичко това има рояк невъзможности, които е излишно да се изброяват. Що се отнася по-особено до мисията на Райнова, ние знаем от писмото на „Братка любов” до Мацини, че тя произхождаше от кръга около това читалище. А в тоя кръг главното лице беше Ив. Касабов. Той е до есента на 1869 г. водител на младите. След това той слиза от сцената – жалко и за винаги – и на неговото място иде с друг талант и друг пламък  – Любен Каравелов.

Каравелов пристигнал в Букурещ – както личи от писмото на Христо Георгиев до Найден Герова – на 2 май. Какво знаеше за него българската емиграция във Влашко? Неговите писания в Москва не можеха да бъдат известни на мнозина; тия в Белград, още по-малко. Името му се чу, окръжено от съчувствия, едва когато той излезе от Будапещенския затвор: за него писа „Народност“, писа дори „Македония“ в Цариград. Писмото му до балканските народи („Братя мои“ и пр.) привлече още повече вниманието към него, не вече като към мъченик, а като общественик, влязъл с една нова идея в българското движение. Това обаче, което накара да се говори най-много за него, то бе писмото, с което обяви скъсването си с Христо Георгиева и старите. Това писмо, със своя горд и предизвикателен език, с жестоките си обвинения, отговаряше напълно на духа и на настроението на младите и с един замах го направи популярен между тях. В писмото си до Мацини „Братска любов“, говорейки за българските политически искания, казваше: „За това особено ще ни послужи радикализма, който ние ще прегърнем тук, в свободна Румъния.“ Във Влашко съществуваше наистина едно живо демократическо движение, отглас на революцията от 1848 г. и на силното влияние, което румънските либерали бяха претърпели във Франция през време на своето изгнание. Тая атмосфера в Румъния не бе останала без въздействие върху младите умове в емиграцията, които бяха изобщо взето левичарски настроени. Това се чувствуваше особено в учащата се младеж. „В тукашното медицинско училище - пишеше Христо Георгиев176 на Найден Герова - няма какво да научи човек освен политика.“ А знаеме от каква политика можеше да се оплаква той. В така напоения с демократически дух кръг на младите Каравелов намери своята естествена среда, а и те не закъсняха да видят в него своя бъдещ водител. Това положение той зае фактически толкоз по-лесно, че Ив. Касабов бе сам решил да се оттегли от пряката политика. На 6 юли той спря „Народност“. Сега младите оставаха, в разгара на борбата, без свой политически вестник. Каравелов се зае да попълни тая празнина.

Абсурдността на тая легенда, че той използвал за своите революционни цели турските пари донесени от Райнова, изпъква най-добре от мъчнотиите, с които той трябваше да се бори, за да започне издаването на своя вестник. В първите дни на юли той се отправи за Одеса, за да потърси помощта на Тошкова. Николай Миронович Тошков е, заедно с Христо Тъпчилещов в Цариград, един от най-трогателните образи в Българското възраждане. Неук – това личи по писмата му с фонетически правопис и с наивен стил – той обичаше учените; човек на преклонна възраст, сърцето му бе с младите; тежък търговец – всичките му влечения бяха към революционерите. В 1857 г. Павел Грамадов177 пишеше от Одеса на Раковски, тогава в Нови Сад: „Всичките българи одески ви поздравляват, но да знайте, че са всичките магарета, само един има юнак и добър за всичко, щото потърсиш, Николай Миронович Тошков.“ Щедростта на тоя народен човек за народното дело бе общоизвестна. С негови средства Раковски издаде първата част на „Показалеца“, която е нему посветена. Той бе също, който изпрати на Тайния комитет парите за издаването на „Народност“. От него бе отпусната една годишна помощ от 3000 гроша за издръжката на българските девически училища в Пловдив, Шумен, Сливен, Охрид, Неврокоп, Калофер и Битоля.178 С това не се изчерпваше неговата благородна ревност за българската просвета. Няколко месеца преди Каравелов да се яви в Одеса „Македония“ съобщаваше за едно ново пожертвование на „знаменития тойзи патриот-българин“. Той предвиди „такожде да възпитава на свое иждивение“ седем девойки български за учителки. „Отвъждането на такъв един родолюбец - пишеше Славейков179 - е не само щастие, но и хвала на българския народ.“ Каравелов имаше следователно големи основания да предполага, че тоя тъй пожертвователен родолюбец ще се отзове и на неговия позив. Едно обстоятелство обаче буди съмнение дали неговите надежди се сбъднаха. Руското правителство бе станало в последно време много мнително към младите във Влашко. След завръщането на Теофан Райнова от мисията му в чужбина руският представител в Букурещ бе донесъл за неговото посещение при Бакунина и за така установените връзки с руските революционери. Заминаването на Каравелова за Одеса даде повод за нови подозрения. На 4 август барон Офенберг донасяше, че един доста известен журналист, Любен Каравелов, из средата на тия млади българи, които проповядвали опасни мнения и поддържали отношения с най-враждебни към Русия среди, в които господствували „френски агенти и турски шпиони“, заминал за Одеса със съмнителна цел. Обещанието, дадено от Теофан Райнова на Бакунина, че българските революционери във Влашко ще помагат за пренасянето в Русия на революционна литература, види се не бе останало в тайна за руския представител. Той изказваше подозрения, че именно за това Каравелов отива в Одеса и предлагаше да се учреди таен надзор върху него. Тоя полицейски надзор засегна и Тошкова, в чиято къща, традиционно гостолюбива за народните хора, бе слязъл Каравелов. Руската полиция си спомняше, че у одеския родолюбец бе живял едно време друг един българин, който не й се нравеше много, Павел Грамадов, приятелят на Раковски. Гостуването сега у него на Каравелова го поставяше поради това под още по-неблагоприятна светлина. На рапорта на полицейския началник180 досежно Каравелова, началството му сложило наистина следната бележка: „Би трябвало да се обърне внимание и на самия г. Тошкович, в дома на когото намира подслон вече втора подозрителна личност.“ Николай Тошков беше човек с видно име в търговския свят на Одеса, „купец первой гильдии“, както се нарича в руските официални документи, и беше добре представен пред властта, но в царска Русия едно съмнение на полицията бе от естество да разклати и най-сигурното положение. Предупреждението, което се даде на добрия старец, не можеше да не се отрази върху отношението му към неговия нежелан за Русия гост.

Върна ли се Каравелов от Одеса с празни ръце? Това не знаем. От де му бяха средствата, с които започна своя вестник „Свобода“? Тук се докосваме до един болезнен въпрос в историята на революционната емиграция, един въпрос който ще възбуди жестоки обвинения срещу него (Ботев ще бъде най-страстният му обвинител и който, в годините, през които той влизаше с едно славно име в българската история, ще отрови неговия живот. Но върху това ще се спрем по-нататък.

Още когато Каравелов сключваше своята спогодба с Добродетелната дружина, уговорено бе, че бъдещият вестник ще се нарича „Свобода“. Едно от оплакванията му от Христо Георгиева бе, че той заместил това име с „Отечество“. Тук нямаше само препирня за думи. Избирайки за своя вестник името „Свобода“, Каравелов искаше да изяви с него своята програма и да развее на вятъра своето знаме. В първият брой181 той се провиква: „Свобода е българското желание, свобода е българската надежда, свобода е българския девиз.“ Той не изпуска изпредвид нуждата от умствен напредък. „Всеки знае - пише той -, че народното благосъстояние зависи от народното просвещение.“ Но българите, за да бъдат образовани, трябвало да бъдат най-напред свободни. (к.н.) Под султан Азиса те не можели да се просвещават и да вървят напред. „От бръмбар мед не става“ - заявяваше той. Това е ясно и отсечено; физиономията на Каравелова е определена. Да но за тоя момент. Няколко месеца по-рано той твърдеше тъкмо обратното. В програмата, която бе приготвил за вестника, който трябваше да издава в съгласие с Христо Георгиева, той наистина пишеше: „Ние не щем да прегрешим, ако кажем, че просвещението води след себе си политическа свобода, а не политическа свобода просвещение.“ И това звучи категорично. Какво да заключим тогава? Туй: че у Каравелова някои идеи бяха изяснени, а други се намираха в период на развой; че нов в българското движение, той не бе имал време да се съсредоточи в него и да се взре в неговите пътища; че, впечатлителен по природа, податлив на влияния, средата, обстановката, личните срещи отекват лесно в мисълта му и оставят в нея временни дири. С тия му свойства става разбираемо странното туй нещо, че в първия брой на „Свобода“ се споменава като израз на общонародно мнение политиката на Тайния комитет за дуализъм с Турция. Ето тия удивителни редове: „Дирекът на когото опира не само (Млада България), но и Стара и всеки един българин, е мемоарът, който се подаде на султана 1867 г. И с тоя мемоар всеки може да види що търпят българите и що им е на ума. Свобода, свобода и свобода, и повече нищо!“182 Свобода на българите със султанът на българския престол? Нищо в дотогавашният склад на идеи у Каравелова не би обяснило такава една представа и най-малко писмото „Братя мои“, което изключваше Турция от бъдащата конфедерация. Но, когато започна „Свобода“, Каравелов се намираше под силното влияние на Касабова и това е също доста чудно. Касабов, макар с по-солидно образование (беше доктор на правото от Виенския университет), нямаше ни дарованията, ни пламъка, ни волевата енергия на Каравелова. Той бе един амбициозен, но посредствен човек, който скоро след това взел румънско поданство и изменил името си на Ян Касабяно, изчезна из живота на емиграцията, осмеян от нея, а в освободена България мина едва забелязан. Но Каравелов, неопитен в българските борби, и който нямаше божията дарба да познава хората, го имаше за голям човек и в една своя статия го туряше наред с най-прочутите дейци на Възраждането наедно с Раковски, Славейкова и д-р Чомакова.183 Неговата голяма дружба с Касабова не можеше обаче да трае дълго. В Румъния се яви отново Левски, и в дейността на Каравелова се отваря една нова фаза, за неговото име най-славната.

На 30 май 1869 г. Найден Геров пишеше от Пловдив на Христо Георгиева:

„Преди 6-7 дни оттука замина Дяконът и, както тука, така и насъде, отдето е минал, е показвал прокламация една на български език за българите с печат „Привременно българско правителство“, и друга на турски език за турците; но и от двете е имал само по една, та ги е показвал и не е оставял от тях нигде.“

Геров прочел българската прокламация и не я харесал. „Не чини - бележеше той - праздна работа.“ Но все пак тя му се видя опасна. „Ми е страх да не се излъжат някои простодушни да се поведат.“ Каква бе сега вероятността за сполука на Апостола при тая му втора обиколка? По всички изгледи тя продължаваше да бъде слаба. Действително, отгласът от тоя гръм, който бе появяването на четите, не спираше да трепти във въображенията; разливаше се, напротив, на по-широки вълни и побуждаше все повече към смели мечти. Слухове идеха отвън за подготовляването на нови нахлувания. Така българите в Турско намериха в „Македония“ следното, взето от една дописка на „Курие д′Ориен“: „Голям брой доброволци, които служат в комитетите, оставят Бесарабия, за да отидат в Горна Румъния. Тези доброволци казват, че този път четите идели да действуват вкупно с онез от Сърбия.“184 Всичко това бе ободрително; но имаше и причини и за обратното. На 6 февруари конференцията, свикана в Париж по повод Критското въстание и опасността от гръцко-турска война, се приключи и с нейния завършек изпари се и очакването, че ще пламне източния въпрос. Това разочарование не можеше да не тежи върху умовете. Но все пак това, което ги възпираше най-вече от едно увлечениие в идеята за въстание, бе несвършения църковен въпрос. С двата проекта, представни от Високата порта  през есента, се признаваше на българите да имат своя народна църква, но територията на тая църква оставаше се неразграничена. Гърците правеха отчаяни усилия – интриги, клевети, доноси пред турското правителство – за да осуетят събирането целостта на българския народ под неговото бъдещо църковно началство. Славейков пишеше: „Въпросът е още висящ и той представлява днес положението на окачен сукман, връз който неразбраните псета не се уморяват да лаят.“ Една гръцко-българска комисия, назначена от великия везир и в която от българска страна влизаха трима българи – турски чиновници, изработи най-сетне един проект, който разграничаваше територията на българската църква, но като я оставяше осакатена. Освен че й отнимаше Битоля, той й даваше в Тракия Пловдивската епархия без Пловдив и Варненската без Варна. Оповестяването на тоя проект се посрещна със страшен повик от българския народ във всичките му части. „Правото и истината е - заявяваше Славейков -, че нам не остава освен да признаем всинца и да изповядаме, че под каквито и да е условия, разделението на народа ни е убийство за него, а когато то става с наше съизволение и одобрение, то е вече и самоубийство – смърт колкото ужасна, толкова и срамна.“185 Опасността от неговото разпокъсване държеше българският народ в едно жестоко напрежение, но как можеше да я избегне той? В борбата между гърци и българи везните държеше турското правителство; то можеше да ги наклони към едната страна или другата; у неговите ръце бе решението. До сега българските водители бяха тласкали църковния въпрос напред с уверенията си, че българският народ, устроен в рамките на своята църква, ще бъде една опора на Турската империя. Четите наистина помогнаха от своя страна, но както помагат тия отрови, които лекарите дават в малка доза. Едно увеличение на дозата нямаше ли да докара катастрофа? Така мислеха българските водители в Цариград за революционното движение; така вярваше голямата част от интелигенцията в Турско. В това отношение млади и стари не се различаваха. В. „Турция“ на Геновича пишеше: „Да искаме да вършим за скоро, да искаме да свършим преди време ще рече не само да правим зло, но още да ускоряваме минутата за срутването преди изкарването му; с една реч, то ще рече да развалим всичко, що се е захванало преди да сме могли да извадим полза.“ Славейков, макар да начева ядовита полемика с Гендовича (Гендович бе станал причина да спрат за кратко време „Македония“), възпроизведе изцяло тая му статия, като бележеше: „Времето го тъй изисква този път.“

Въпреки тия неблагоприятни условия, мисията на Левски отбеляза, при тая му втора обиколка в България, значителен успех. Голямата му убедителна сила, която умееше да прави от мечтаните надежди за бъдещето една близка възможност, магнетизмът, който се излъчваше от неговата личност, тая пламенна вяра, която се преливаше от душата му в душите на своите слушатели, всичко това, подкрепено и с прокламациите, чрез които той се явяваше като пратеник на едно привременно правителство, му помогна да привлече към своето дело там, дето той минаваше, малки групи, първите нишки на предприетата от него революционна организация. Левски пътуваше тайно, често предрешен, под разни имена. Обиколката му оставяше по целия й път една диря у българите и вероятно легендата му вече почваше. Подозираха ли турците за тоя тайнствен скитник, който бе се заел да разтури управлението им? Може би. Но към средата на юли стана една случка, която извади на видело пред тях и личността на Апостола, и неговото дело. За тая случка съществуват разни разкази от съвременниците, но разкази от късна дата, пълни с противоречия. Както и да е, при една обстановка различно предавана, палтото на Левски падна в ръцете на полицията и в джобовете се намериха прокламациите, печати от восък за подпечатване на фалшиви тескерета и три истински тескерета на различни имена. При това откритие цялата полиция в Карлово се вдигна на крак. Станаха трескави претърсвания на заподозрени къщи. Жандарите тичаха по улиците. Майката на Апостола влачеха в конака да каже къде е синът й. Всичко бе напусто. „Дяконът се е загубил - пишеше Н. Геров на Христо Георгиева - и къде е отишъл не се знае.“186

Нещастното приключение в Сопот накара Левски да бъде по-предпазлив пред разтревожената вече бдителност на турските власти, но да се предпазва беше за тоя необикновен човек не да се крие, а напротив, да се показва, но по начин, който да го направи най-неузнаваем. Ив. А. Фетфаджиев ни разправя първия може би пример на тая удивителна по своето хладнокръвие и смелост тактика. Фетваджиев бе дал на Левски, малко време преди случката в Сопот, своето лично тескере, намерено сетне от полицията между книжата в смъкнатото от Апостола палто. Арестуван и закаран в Пловдив, приятели често идели да го навестяват. „Една сутрин - разказва той - повикаха ме от стаята, че ме дирят някои приятели да се видим. Отидох до дебелите дървени пръчки на вратата и що да видя? Мъдреха се Левски и Иван Мархолев; придружаваше ги надзирателят на затвора, арнаутинът Мусафа чауш, който знаеше добре български. Аз се смаях! На Левски окото не мигаше, че се намира всред Пловдивския затвор. Той беше облечен в хубави европейски дрехи, с чиста бяла яка – същ търговец от Куршум хан.“187 Така, с турската власт вече по дирите му, а той, при най-опасни случаи на доброволен показ пред нея, Левски продължи своята обиколка. Тя трая този път до края на август, когато той пак мина Дунава.

В едно писмо, писано по-късно, в 1871 г., Левски, разправяйки се с някои дейци във Влашко, казваше: „Нали додох нарочно из Българско да ви представя народното мнение на простия и на учения народ?“ Неговата цел с отиването му в Румъния бе да постигне там по-пълно споразумение за съвместна дейност. Наистина, ако за революционното дело почвата се намираше в самата България, обаче климатът бе в емиграцията.

От там идеше по разни вълни въодушевлението. Там бяха хората с име в бунтовническото движение. Там традицията поставяше двигателния център. Участието на емиграцията бе необходимо и по други причини. Революционната организация, която Левски бе замислил и почнал да гради, не можеше, даже след пълно изграждане, да задоволи своите нужди само с възможностите, които й даваше България. Като оставим всичко друго на страна – сношения с чуждия свят, печатна пропаганда и пр. – най-важната задача: доставката на оръжие, ставаше невъзможна без организирано съдействие отвън. Примерът на ВМРО с връзките, които й бяха необходими в България, най-добре илюстрира това. Трябваше следователно да се организира емиграцията, като се свърже за задружна работа с комитетите в България. Още с пристигането си във Влашко Левски се опита да нареди за 25 септември едно събрание на познати нему дейци от емиграцията, съвместно с представители на някои градове в България, където бе образувал революционни гнезда. Това събрание, което трябваше да се състои в Галац, няма никаква вест да е станало. Условията отвъд Дунава не благоприятствуваха за сполуката на такъв почин.

Емиграцията беше наистина още по-разединена, отколкото Левски я беше оставил. Идейни раздори я разкъсваха, както и лични ежби – личните ежби бяха, които докарваха най-голямото ожесточение. Два лагера се бореха, стари и млади, но двама души съсредоточаваха в себе си, като водители и поради своя темперамент, враждата на едната страна и другата: Христо Георгиев и Каравелов. Христо Георгиев – ний много пъти говорихме за него и го показвахме в действие – беше несъмнено една силна личност с жажда за обществена работа. От 1855 г. (от тогава имаме писма от него) до 1872 г., когато почина, той следеше всяка стъпка от Българското възраждане, винаги готов да се намеси в него или със своите съвети, или със своята парична помощ. Кримската война и българските надежди вложени в нея, в църковният въпрос, революционните опити, политиката със Сърбия, политиката с Русия, грижите за българската наука, Книжовното дружество, нямаше проява в националното движение, която да не възбуждаше у него жив интерес или съучастие. Но у тоя човек, роден с природа на водител, две неща спъваха общественото призвание и го обезплодяваха: неговите схващания за човешкия живот и неговият характер. В едно писмо от 1855 г. той пишеше на Н. Герова със своя малограмотен тогава език: „Какво трябва секи първо за себе си да се грижи, това ни съ струва да е свято и секи требва да го исполнява.“ Той го „изполняваше“, другите виждаха това и затова неговата народна дейност, макар и изходяща от силно чувство, оставаше под сянката на едно подозрение. Но повече от тая му житейска философия му вредяха неговите отношения към хората. Имаше у него една горделивост188, пълна със самомнение и заповедничество, която го караше да говори с презрение за всички, които не се прекланяха пред него или пред неговите мнения. Писмата му изобилстват с такива остри присъди. В 1862 г. той, упреквайки Раковски, че с революционните проповеди в „Дунавски лебед“ „напразно турял народа в подозрение“ пред турското правителство, се провикваше: „Но на неговата вятърничава глава кой може да му даде да разумей?“ Неговата надменност раздаваше порицания спрямо тия, които не се съгласяваха с него, без оглед не само към талант и слова, но и към богатство. За Николай Тошков, равен нему по социално положение, той говореше със същите думи, както за Раковски. На Н. Герова той пишеше в 1867: „С кого да се споразумяват? С вятърничавата глава на Тошкова? Тоя човек от истина е с неговите глупости достата опасен.“ Ако за един човек като Тошкова, член на Добродетелната дружина като него, видно лице в Одеса, той се произнасяше така надменно, какъв можеше да бъде езикът му спрямо противниците му в емиграцията? Ето как той ги рисуваше пред Н. Герова189: „Кога чувате за младите от тука, трябва да знаете, че те не са други, освен Касабов, Каравелов, Цанков, на Драгана брат190, и Димитър Ценович, който като по-уголя, търси отде да закачи нещо, и тия са дето се напъват да се представят като партида на младите, и то не за друго, за пари; дай му пари, че и против баща си пише.“ Той говореше презрително за Теофан Райнова и в същото презрение обгръщаше и Левски. „Какъвто е Райнов, такъв е и Дяконът - пишеше той на Герова - и двамата за пари и баща си убиват.“ Така злостен към всичките си противници – противници на неговата диктаторска личност, противници на неговите мнения – Христо Георгиев насочваше своята най-голяма ненавист спрямо Каравелова, който пръв застана срещу него, отворено и с шумни хули.

За трима от прочутите водители на българското революционно движение, за Раковски, за Левски, за Ботева съществуват във въображението на потомството легендарни образи, начертани от техния романтичен живот. В Каравеловия живот няма романтизъм. Има стоенето му в Будапещенския затвор, но това е епизод от сръбската история, а не от българската, следователно без отзвук в българската памет. И той беше човек на действието, но действуваше от своето писалище, с перото. Затова той е оставил от себе си само един идеен облик. Все пак от писанията му се извличат черти, с които може да се определи личната му физиономия. По-нататък, във време на една голяма криза в революционното движение, ще се срещнем с негови писма, които силно изтъкват някои черти от неговия характер. Писанията му по борбите всред емиграцията са в това отношение също отличителни. Каравелов имаше една страстна душа, способна за силни омрази. Преди него, в своя униятски вестник „България“, Драган Цанков бе нападнал противниците си с разпасан език; но Цанков не можа да създаде в това отношение школа, преди всичко поради принудителното благонравие, което турската цензура налагаше на печата. Каравелов е истинският основател на тая язвителна, пълна със злъчен сарказъм полемика, която Ботев наследи от него и Захарий Стоянов продължи след Освобождението – и двамата с по-голям талант и с по-силно въображение от първомайстора. Трябва ли да напомнюваме, че „жлъчността“ се смятала в прогресивните кръгове на руската интелигенция, където дружал Каравелов в Москва, за гражданска добродетел?191 Но той нямаше да се поддаде на това влияние, ако самата му природа не го тласкаше към него.

Такива бяха, със своята най-изтъкната черта, водителите на двата лагера, между които бе разкъсана, в неравни части, емиграцията. С тях ожесточението на едната страна и другата растеше непрестанно. Един дописник на „Македония“ от Букурещ, след като описваше с болка, че злото достигало „до широки и високи размери и отричане на всичко народно“, добавяше: „Клеветите, интригите, и всичко що е най-долно не липсува.“ Вестникът на Добродетелната дружина „Отечество“ пазеше известно външно приличие, но Христо Георгиев пускаше по всички пътища своите скрити стрели. Нещастното предприятие на Теофан Райнова, това мнимо шпионство с патриотическа цел – игра, която се е случвала и другаде, но винаги за пакост – даваше му в ръката едно отровно оръжие. От писмата му до Н. Герова виждаме как той си е служил с него. „Райнов че е шпионин турски - пишеше той - го знаят всичките българи, и го приближават само онези, които мязат като на Касабова само за кокал.“ В тая шпионска история той вплиташе и Каравелова: „Той (т.е. Райнов) се е сношил сега отблизо с Каравелова и Касабова и с тях правят всякакви лъжовни кореспонденции да уверят началството турско, че тука уж гюве192 се работи нещо.“ Това било, за да се експлоатира турското доверие. Не бе пощаден в тая отмъстителна злоба и самия Левски. „Дяконът е онзи дето прави лъжливите писма на Райнова, за да се рекомендува, че е добър шпионин.“ Така пишеше Христо Георгиев за Апостола на българската революция.

Обвиненията срещу водителите на младата партия в турско шпионство се носеха чрез устна мълва, но след като се разкри от турците цялата история, яви се глас в печата и посочи между шпионите Георги Живкова. Георги Живков193 беше дошъл в Румъния от Русе. От там с една дописка в „Свобода“ една група от шестима родолюбци взе пламенно неговата защита. Те напомнюваха най-напред миналото на Живкова. На 18 годишна възраст той управлявал трите училища в Осман Пазар. Заболял с очите, лекарите му забранили да чете. Тогава, по препоръка на един чужденец, „достойният за уважение швейцарец и республиканец Кросби“ добил покровителството на Библейското общество и пътувал (за разпространение на неговите книги) в Западна България. От две години той живял (преди да напусне България) в Русе. Говорело се по едно време, че щял бил да издава вестник с поддръжка от турското правителство. Но какво от това? – питаха шестимата му защитници. „Ние ще кажем - провикваха се те - че не само турски вестник, но и медресе па ако би управлявал, то като се върне при нас, ние пак братски ще го целуваме и чистосърдечно ще му поверим всичките си работи. Раковски живя във везирските сараи, но той не слугуваше на турците, а им копаеше яма.“194 Шпионската история не можа въпреки всичко да разпростре у революционните кръгове подозрение спрямо участвувалите в нея – Левски остана докрай приятел на Теофан Райнова.195 Но друга една мълва, много по-опасна, пусната най-напред от Христо Георгиева, разпространявана от неговия кръг, почна да се носи, сеейки семена на нови ежби и раздори. В две писма до Н. Герова Христо Георгиев сочеше на Каравелова като сръбски агент. На 14 януари 1870 той му пишеше: „Каравелов сега глади сърбите, за да му дават кокал.“ Няколко месеца по-късно (4 март) той се връщаше към същото подозрение: „Но ще да кажа за другия вестник „Свобода“… Той се намира под други влияния, а и редактора му познавате, че е луд човек и нито може някой да го вразуми, най-паче както се помага, според както усещам, от сърбите.“ Трябва да се спрем върху тази мълва – с време тя ще се разрастне в явно обвинение, един от обвинителите ще бъде Ботев – и да видим какво има в нея.

Има преди всичко един факт: в един момент, който не може да се установи точно, Каравелов получи помощ от сръбското правителство. Известният сръбски държавник Йован Ристич, който след убийството на княз Михаила беше регент на Сърбия, пише в своята дипломатическа история следното: „Ние подпомогнахме българския вестник, който излизаше в Букурещ, най-напред под името „Свобода“, а после под името „Независимост“. На редактора Каравелов, който препоръчваше и поддържаше разбирателство между нашите два народа, ние давахме не само помощ за издаване на вестника, но и средства да устрои българска печатница в Букурещ. Наистина Каравелов е доста екзалтиран в своите идеи, но е и много ценен, интелигентен и предан на сръбско-българското единство, интересите на което схваща много добре.“196 Тия думи обясняват много добре, защо сръбското правителство е сметнало за добре да подкрепи Каравелова, за когото прилагателното „екзалтиран“ не е впрочем много ласкателно. Но защо Каравелов протегна ръка към него? Това поставя пред българската история един психологически въпрос.

Боян Пенев, като говори за живеенето на Каравелова в Белград казва: „В скоро време Сърбия стана за него второ отечество. Как да се обясни това пълно сродяване със сръбската среда? Със славянофилството му? Но славянофил той бе и през десетгодишния му престой между русите, в Москва, но в неговите писания не можем намери такива топли думи за Русия. Трябва да дойде Освобождението и тогава той ще напише една ода за Царя Освободител; но за Царя Освободител написа ода в същото време и Славейков: вдъхновението на поета идеше от величието на подвига, упоило целия български народ. Не, имаше нещо друго освен племенното чувство в тая дълбока привързаност на Каравелова към Сърбия, нещо по-друго и от идеята за една обща съдба на двата народа, едно сантиментално увлечение у един впечатлителен човек. В Москва животът на Каравелова бе, при една сурова природа, като изгнание. Хората от интелигенцията, с които се срещаше там, можеха да му са близки по мисъл; те бяха чужди на неговия южен темперамент. В Белград той се намери под едно познато небе, като че ли в родината си. Сърдечният прием на сърбите, въодушевлението на младежта за него, дойде за сърцето му като една топла ласка. Той пи с дълги глътки от това упоително вино: популярността. Нравеше му се и веселият характер на сърбите, навикът на шумни удоволствия, интимността. Така той обикна сърбите и се сроди със сръбската среда.197 Повестта му „Jе ли е крива судбина?“ е написана с идеите му от Русия, но с душата на сръбски омладинец. В нея виждаме възторга на Омладината от сръбското минало, представата, че сръбският народ стои по-горе от всички други народи. Героят му Калмич заявява, че сърбите били „хора много по-добри от английските батроди и руските мужици.“ Всичко сръбско му се харесва, „дори самата сръбска столица - пише Боян Пенев - макар през онова време Белград да е бил един полусрутен ориенталски град с криви нечисти улици, стари калдъръми, турски къщи“.198 С какъв лиризъм той говори за него! „Белграде, Белграде, майко на сръбската земя! Всякой те обича и сам не знае защо.“ Що се отнася до Каравелова, ний обаче знаем.

Във времето, когато Каравелов смяташе Сърбия за свое отечество, атмосферата между двата народа беше много далеч от приятелска. Всички опити между тях за братско сътрудничество бяха пропаднали, оставяйки подире си лош спомен. След Първата легия, Раковски пишеше за тая „мерзост“, която се разнасяла от сръбската интелигенция у сръбския народ и за стремлението у сръбските шовинисти „към Видин и София, сърцето на България“. Във Втората легия младите български доброволци слушаха с възмущение сръбските си професори да им разправят, че всичко до Търново и Охрид е сръбско. Домогателствата към български земи, по-рано унеси на отделни лица, ставаха, след влизането на Йован Ристич в Регентството, държавна политика на Сърбия: в негово време почна официалната пропаганда в Македония. Всичко това ставаше достояние на българската интелигенция и будеше у нея раздразнение и гняв. Българският печат, тоя в Цариград, като и тоя във Влашко, даваше шумен израз на тия чувства и водеше със сръбските вестници страстна полемика. Между младите и старите в това отношение нямаше разлика. Когато Ив. Касабов в няколко статии под ред под наслов „Братството на сърбите с българите“ изложи сръбската политика към българския народ, Христо Георгиев му каза: „Браво! Браво! Добре си начукал сръбското правителство.“

Каравелову не бяха неизвестни проявите на сръбския шовинизъм спрямо бългаярските земи, но той не се тревожеше от тях; те му се виждаха като увлечение на екзалтирани хора, един вид душевна болест. Наистина, в самата омладинска среда се явяваха признаци, които биха смутили един и по-малко предубеден ум. Така съборът на Омладината в 1867 г., на който сам Каравелов присъствуваше, едва бе избрал бюрото си, и Милош Милоевич стана да предложи резолюция да се смятала Македония за сръбска земя. Но Каравелов виждаше у Милоевича един маниак. Той нямаше наблюдателно око. Омладинските кръгове, с които той живееше, му се явяваха, както той ги желаеше да бъдат, през призмата на своите самоувлечения. Той си въображаваше, че ръкоплясканията, които получаваше, говорейки за конфедерация и всякому своето, бяха не само една почит към него, но и одобрение на неговите идеи. Скерлич ни разказва колко дълбока е била неговата илюзия. „Голямата част от Омладината - пише той - мечтаейки постоянно за Душановото царство, не можеше да се загрее от тоя демократически идеал.“ Все пак имаше в Омладината един кръг, който бе в пълна хармония с Каравелова. Тия омладинци, истински демократи, идеалисти, хранеха към българския народ топли чувства. Те не ламтяха за чужди земи. Те наричаха пропагандата на Милош Милоевич Дон-Кихотска и гадна. В тях именно Каравелов виждаше тая Сърбия, която той тъй много обикна; на техните искрени чувства и на тяхната честна мисъл той възлагаше вярата си в сръбско-българското братство и в югославското бъдаще. Но колко голям бе тоя кръг? Какво влияние можеше той да упражни върху държавната политика на Сърбия? И колко дълго щеше сам той да противостои на шовинистическата вълна, която малко по малко се надигаше в сръбската интелигенция? Ако Каравелов си е задавал тия въпроси, той ги е отстранявал с едно оптимистическо чувство, необходимо за оправданието на неговите възгледи, необходимо и за спокойствието на неговата съвест.

При раздразнението, което владееше в емиграцията поради растящите прояви на сръбския шовинизъм, вярата на Каравелова в сърбите правеше едно странно впечатление. Тя учудваше „младите“, които помнеха разочарованията на Раковски в 1862 г. и бяха свидетели на негодуванието, разнасяно от бившите доброволци на Втората легия. Тя даваше едно оръжие на старите, което те не закъсняха да използуват. Забравяйки, че само една годна преди те бяха подписали протокола за една Българо-Сърбия с княз Михаила на престола, те вменяваха в грях на Каравелова тая вяра в Сърбия, на която те бяха платили най-голямата дан. От тях ще се разпространи най-напред мълвата, че Каравелов бил сръбски агент. Но най-напред бе достатъчно да бъде поставен той в противоречие със засилването на сръбската пропаганда. Така „Отечество“,  съобщавайки за излизането на едно ново землеописание за сръбските гимназии, препоръчваше го на вниманието на българите въобще и на редакцията на „Свобода“, т.е. на Каравелова със следните думи:

„В него ще научат много нещо: ще видят, че в пределите на Сърбия (етнографически) се намират: Видин, Ниш, Берковица, София, и към изток и към юг половината Македония отвъд Охрида. Колкото за другата половина на Македония, както и за Тракия, нека потърсят пък в гръцките землеописания.“199

Досежно целостта на българските земи Любен Каравелов беше така непримерим, колкото всички големи възрожденци. Думите „своето недаваме и чуждото не щем“, думи паметни, които са истинското евангелие на българския патриотизъм, са негови. Още в първите броеве на „Свобода“, полемизирайки с гръцкия в. „Неологос“, който говорел за Тракия и Македония, той се провикваше: „Каква Тракия? Каква Македония? Българският народ не знае ни Тракия, ни Македония, а българска земя и нищо повече. Там, дето живеят българе е България, и дека гърци – Гърция.“200 Спрямо сърбите той бе също така наясно за българските земи. Той даже Ниш включваше в българските предели. Но в полемика със сръбските вестници по въпроса за границите на двата народа той не искаше да влезе за никава цена. С едно ясно и категорично порицание на сръбската пропаганда той можеше да отблъсне еднаж завинаги натякванията срещу него; това той не рачи да направи по желания начин. Така семето на подозрение остана.

Каравелов, макар да не показваше това на вид, даваше си сметка за пакостта, която му се прави. Той знаеше, че ударът му иде главно от Христо Георгиев и на него той отвърна. На 8 юли 1870 почна в „Свобода“ печатането на „Хаджи Ничо“.

„Хаджи Ничо“ е една от най-бележитите повести на Каравелова. Тя има наистина всичките недостатъци, присъщи на неговите творения, които са отначало до край импровизации. Но има в нея късове, където вродените му писателски дарби, неизползувани напълно поради неговия характер, спъвани от неговия живот, се показват с блясък и сила. Има тук описание на една стара къща, която напомнува нещо от Балзак201; има сцени от природата, които със своята поезия и свежест напомнуват нещо от Тургенева; има особено един Пахом, който е изписан като че ли с Гоголевска четка. Хаджи Ничо, това е Христо Георгиев, не какъвто бе, а какъвто Каравелов искаше да го покаже, с едно отмъстително чувство, на емиграцията. Отмъщението бе свирепо. Няма наистина в цялата българска книжнина произведение, написано с такъва яростна злоба. Под перото на Каравелова, като че ли натопено в жлъчка и витриол, Христо Георгиев (всякой ред ясно го посочваше) явява се като една фигура страхотна и зловеща. Най-невинната черта, която той му приписва е мегаломанията. „Ничо - пише той - е толкова уверен в своите политически способности, щото и сам вече се е уверил, че е роден на тоя свят само и само за големи работи, както Атила беше уверен, че той е назначен от Бога да развали света. Ако Наполеон202 се разболее, то Хаджи Ничо му назначава наследник и определя каква политика трябва да държи тоя наследник, за да може да се удържи на трона си.“ След това иде едно изображение на престъпник с безброй злодеяния. Хаджи Ничо е крадец на църковни пари, прелъстител на една девица, опропастител на семейства, убиецът на един съперник. Каравелов го представя в разните фази на българското движение, от Кримската война до образуването на четите в 1867 и 1868 г., злоупотребител на народните пари, дарявани от Русия или събирани от български родолюбци. Няма пакост, която той да не би направил на българското дело. Със своите преследвания той довел Раковски до нищета; той извикал в Букурещ с лъжливи обещания младежите от Втората легия и после ги оставил на произвола на съдбата; той предал четата на Хаджи Димитър на турците, като обадил за нейното заминаване на руския консул.

Отношенията на Христо Георгиев с представителя на Русия в Букурещ, барон Офенберг, са били, както се вижда от писмата му до Н. Герова, близки и са го изпълвали с голямо самодоволство. Когато той пише „баронът“ чувствува се как блика у него гордостта за тази връзка. Младите обаче го обвиняваха, че той е в неговите ръце сляпо оръдие. Каравелов го представяше в коренопреклонение пред тоя руски немец. „Ако Хаджи Ничо отиде при някой консул и консулът му каже, че българите трябва да се преселят на месечината, то Ничо захваща да накарва народа да пътува над облаците, и тежко томува, който каже: „не бива“ – него Ничо нарича предател, вагабонтин и безумна глава.“ Така ли беше в действителност? Няма съмнение, че Христо Георгиев имаше едно мистично чувство за Русия, за нейната историческа мисия в славянството, за нейната мощ. В това отношение той не се различаваше много от българите от неговото време, които четяха пророчествата на Мартин Задека и които Вазов описва най-добре. Каравелов не го карикатури, когато пише: „Ако Прусия или Англия обяви война на Америка или на Франция, то Хаджи Ничо пита:

А Россията с кого е?

С Прусия - му отговарят.

Прусия ще надвие - говори Ничо и така сладко се ухилва, че гато е той сам на Бисмарковото място.“

Набожно верующ в Русия, Христо Георгиев не изпадаше в угодничество към всяка стъпка на нейната политика. Жестоко неправ бе Каравелов като пишеше: „Хаджи Ничо пресели толкова българи в Русия, из които половината измряха от глад и от студ, а другата половина се разпръснаха по света и загуби се за българите.“ Истината е, че Христо Георгиев гледаше на тоя почин на руската политика с едно болезнено възмущение, отзвукът на което отеква в писмата му до Герова. Още в първия момент, когато се чу за отварянето във Видин на една руска канцелария за преселването на българите в Русия, той пишеше на Герова203: „Постъпката тази от страната на Русия за нашия беден народ е убийство, понеже с това ще се изтреби всеки национализъм. Не стига дето с всичките боюве204 привлече толкова българи и в Русия, и във Влашко и отсетне им проводи на главите толкува татари, ами сега ходи пак съвсем да ги изтреби...“ Три месеца по-късно, когато преселението се беше вече почнало, той пак надаваше един вик на болка205: „Русите следоват да влечат българите от Влашко в Каръм206 и до сега доста отидоха, голямо зло ни направиха; не стига дето ни проводиха толкува татари, ами да извлечат и нашите от огнището им. Тази е добрината, дето чакаме от тях, да ни местят като че ли сме колибари.“ В своето негодувание той се провикваше: „Това ще бъде за наука на нашите.“ Христо Георгиев мислеше значи по тоя скръбен въпрос не иначе от Раковски. При все това той се опита да осуети отпечатването на неговата брошура във Влашко. „Тук е дошел един българин - пише той на Герова - и ще типари (печати) една брошура на български относително за това, и твърде лошо и донегде с резон хули Русия; мъчим се да я възпрем, но не ще можем.“ Защо гледаше той да задуши един вик, който излизаше, негодуващ също тъй силно, из собствената му душа? Не е мъчно да се разбере причината. Христо Георгиев осъждаше тая руска политика, но искаше да предотврати една обида към Русия, която можеше да има лоши последствия за българите. Всичките негови надежди почиваха върху благоволението на грамадната славянска империя и каквито грешки и да правеше тя със своята политика, българският народ трябваше, според него, да чака търпеливо, щото тя сама да ги разбере и да ги поправи. По неговото разбиране българите трябваше да действуват пред нея с подсещания и молби, а не с укори, дразнене и крясък. Това бе в неговите оче една тактика на необходимо благоразумие. Младите обаче не виждаха в нея друго освен политическо идолопоклонство, робско послушание и желание да се преследват лични и партийни цели с обаянието на руското име. Тоя упрек, насочен по-особено срещу Христо Георгиева, се простираше върху цялата Добродетелна дружина, която изобщо взето не мислеше по тоя предмет различно от него. Така към повика срещу старите за усвоението от тях на титлата „нотабили“ се прибавяше и един поход срещу тяхното русофилство. „Свобода“ пазеше в това отношение въздържаност: Каравелов не взе в действителност никога становище на русофоб. Нападките идеха от един хумористически вестник, основан от младите през февруари 1869 г.; това бе тяхната лека кавалерия или по-право казано тяхната башибозушка орда. „Тъпан“ се списваше не с много остроумие, но крайно саркастично, със жлъч. В него имаше редовно карикатури против Добродетелната дружина. Ето една от 29 март 1869. Христо Георгиев седи на един трон; Панарет в църковни одежди държи над главата му корона. Зад него са по-главните от старите във фрак и декорации; на корема им е писана думата „чувство“, а на сърцето им стоят цифри. Един руснак с кнут в ръка казва на Христо Георгиева: „Воть с моей стороны я утверждаю и признаю тебя за губернатор Болгарского. Тепер присягни Богом и честним крестом что будеш верен и неизменен Государю Императору во веки веков.“ На 9 септември (1869 г.) „Тъпан“ дава една карикатура по случай именния ден на Александър ІІ. Пред руския цар се прекланят „старите“, изобразени с рогове и опашки. Зад тях стоят руски войници с щикове. Така викът у младите става неделим от тоя срещу царска Русия. „Отечество“ бе избрал за девиза думите „Надявай се и работи.“ „Тъпан“ бележеше: „Работи (Като кого? Като Христо и сие) – и надявай се (на кого – на Св. Русия).“ Русофобството почваше да се обръща  под тия подстрекавания във фанатизъм между младите. До каква крайност стигаше то се вижда от една сцена, станала в българската църква в Букурещ. Когато на един празник през лятото свещеникът четеше „Отче наш“, един хъш, Бранислав Велешки, бивш доброволец от Легията, му извика: „Спри! Тук не е Московията. Чети „Баща наш“!

Руските дипломати, които бяха в досег с българските работи, мислеха, че зад всяко течение между българите против Русия се крие полското влияние. Едно полско влияние се бе упражнило наистина в българското движение между някои цариградски деятели. Може би някои от хората на Тайния комитет в Букурещ да са имали в един момент връзки с някои полски емигранти. Но в 1869 г. за полско влияние в революционната емиграция не може да се говори. Напротив, в българските вестници във Влашко има една нота на недоволство от поляците. В действителност настроението против царска Русия се дължеше, покрай другите причини, които бяха у някои от младите от идейно естество, на старанието на старите да се представят като единствените българи, в които Русия може да има доверие, както и на поведението на руския представител в Букурещ, който взимаше тяхната страна по открит и предизвикателен начин. „Намесата на барон Офенберг в междупартийните борби на българите - пише М. Димитров - отиде до там, че Любен Каравелов, Кирияк Цанков и Димитър Ценович – и тримата видни дейци на партията на младите – чрез полковник Кишелски се оплакаха на граф Игнатиев от него.“207 Игнатиев предизвика отзоваването на Офенберга, на чието място дойде Зиновиев. Той се намеси по-пряко в българските борби във Влашко. На Кишелски той писа: „Раздорите пакостят по най-положителен начин за успеха на общата работа и унищожавт взаимното доверие, което трябва да съществува между нашите консулски деятели и българските, стремящи се очевидно към една и съща цел, макар и може би по различни пътища. Мен ми е твърде жал, че желаемото от мене необходимо съгласие бе нарушено в последно време поради враждата и завистта между така наречената стара българска партия и някои млади хора, желаещи да достигнат преобладаващо влияние. Младата партия - продължаваше Игнатиев - страни от нашето Генерално консулство в Букурещ, като си въобразява, че съществува някаква солидарност между нас и една от българските партии.“ Той завършваше с това ясно заявление: „Руските агенти не принадлежат и не могат да принадлежат на някаква партия.“ Нито сменяването на Офенберга, нито категоричните думи на Игнатиева обаче помогнаха, поне до като Христо Георгиев бе жив.

За забелязване е, че тъкмо когато се вдигаше най-големият викот против русофилството на Добродетелната дружина, тя бе спряла всяка проява на русофилска политика. Тя въобще се бе отклонила от стария свой път. Нейното разочарование в Сърбия бе наистина пълно и опитите й за намеса в революционните работи бяха съвсем престанали. Само турското правителство си въображаваше противното. Яков Димов Змейкович, писар у Георгаки бей Стоянович, член на Държавния съвет, пишеше наистина на Н. Герова от Цариград: „Митхад паша, когато отиде в България, повика нашия Бей, па особено и строго му заръча да пише в Пловдив, чтото никой от жителите да не е имал сношение с Христо Георгиев, който бил главен член на Бунтовническия комитет.“208 Христо Георгиев се намираше обаче сега в това политическо умонастроение, което преживяваше българската интелигенция в Турско: черковният въпрос, упътен към своето разрешение, но се висящ, налагаше и в неговите очи една тактика, способна да спечели доверието на Турция към българския народ. Не можем да знаем дали той е контролирал отблизо „Отечетво“ и до колко тоя вестник изразява във всичко неговите идеи. Редакторът, П. Кисимов, бивш член на Тайния комитет, сега приобщен към старите, беше авторът на Мемоара, запазил голяма нежност към своята рожба, и когато той препоръчва дуализма с Турция, трябва да смятаме, че това е повечето негово лично мнение. Но от общата линия на „Отечество“ явно е, че Добродетелната дружина търсеше сега едно разрешение на българския въпрос в едно споразумение с Турция. Това не значеше в нейните очи отказване от високите национални стремления, които Възраждането бе събудило у българския народ. Напротив, в една статия от 17 октомври 1869 г. „Отечество“, след като изтъкваше, че българският народ не иска да остане съединен с турците, нито желае да се свърже със сърбите, пишеше: „Мисията на българите е да устроят Балканския полуостров за себе си, па с това и за славянското племе.“ Само че това не трябваше да се преследва с революционни средства, а със значението на българския народ в Балканския полуостров чрез неговата многочисленост и географическото му положение. „Ний натежваме за въздържането209 на мира в Изток, продължаваше „Отечество“, и ето защо в моралния си подвиг с гърцизма имаме съюзник Цариград, както и цяла Европа, и те ще ни помогнат за пълното съединение с Цариград – условие, необходимо за Европа и при това таквоз, което ще ни приведе несъмнено до нашата цел.“ Целта „Отечество“ я определяше ясно в една статия, обнародвана няколко седмици след това. Вестникът предвиждаше близко разрешение на източния въпрос, при което Епир и Тесалия щели да се присъединят към Гърция, Босна към Сърбия и Херцеговина към Черна гора, а българският народ? „Българският народ - пишеше вестникът - остава сам на голямата част от Балканския полуостров и един ще остане свързан с Цариград и с турския народ в Европа.“ Така останали лице с лице в обширната територия, наедно обитавана от тях, какви трябваше да се уредят отношенията между тия два народа, турския и българския, отношения, които, поставяйки се в сърцето на Турция и по пътя за Цариград и Протоците, съставляваха същината на източния въпрос? „Отечество“ даваше своя ясен отговор: „Източният въпрос - пишеше то - трябва да се реши както австрийският „чрез едно споделяне210 на властта между турците и българите – чрез дуализма.“ Тъкмо тогава излезе в Цариград, в колоните на един турски вестник, издаван на френски език, „La Turquie“, една знаменателна статия с подпис Хайредин бей, която разглеждаше българския въпрос под същия ъгъл, както  и „Отечество“: Хайредин бей описваше тежкото положение на Турската империя между двете велики съседни сили, чийто устрем бе от векове насочен  срещу нея. Историческата нужда на Русия била да разруши Турция; Австрия искала да й отнеме Босна и Херцеговина. При тези опасности пред себе си Турция трябвало да се опре на българите. Хайредин бей даваше настойчиво и смело тоя съвет на Високата порта. „Казвам на правителството - пишеше той - не се стряскай от изложенията, които ти правят върху разположението на българския народ, от тоз народ, който съставя половината от твоето европейско владение. Тоя народ е цял за тебе по навик и разсъждение.“ Турция не бивало да се бои от българите. „Имай упование в себе си - продължаваше той - презри напразните си страхове, дай на народите си, български и други, всичко, което те имат право да искат от тебе, и ти ще станеш една тържествуваща Османия.“

„Отечество“ възпроизведе с въодушевление тая статия.211 То я намираше в пълна хармония със стремежите на българския народ. „Какво казаха българите с Мемоара?  – се провикваше Кисимов. Какво говореха обесените от Митхад паша българи в 1867 и 1868 г.? Какво изказваха прошенията, подадени принцу Наполеону в Букурещ и на конференцията в Париж? Автономия на отечеството си под крилото на султана.“ След като туряше точно на една линия Тайния комитет и Добродетелната дружина, Христо Георгиев и Хаджи Димитър, Кисимов изказваше патриотическото си  задоволство. „Радваме се убо - заключаваше той -, че исканията на българския народ толкоз в късо време се взеха и се вземат в призрение в Цариград. Защото думите на Хайредин ефенди не са друго освен повторка на думите, които българските патриоти запечатаха още в 1867-1868 г. с гения си и с кръвта си.“

Всичко това бе добре замислено, отлично казано – идеите на Хайредин бей, одобрението на „Отечество“ – само едно куцаше: Хайредин бей не бе никакъв турчин, а псевдонимът на един полски емигрант на име Карски, който служеше на д-р Чомакова (като секретар по френската кореспонденция и бе проводник на неговата политика в цариградските вестници на чужд език).

Силно проявеният национализъм на „Отечество“ предизвика неодобрение и упреци от страна на тия международни кръгове, които проповядваха разбирателство и любов между балканските народи. Един вестник, издаван в Женева, като орган на идеите на Мацини, „Източна конфедерация“, го укори по-особено за една статия, дето Кисимов бе казал, че „българите тласкат полека-лека кълбото на своето развитие към Цариград“. „Отечество“ отговори с един страстен език, че българският народ отхвърля всички връзки, които са от естество да спъват неговото естествено развитие в духа на новото време. „Българският народ - пишеше то - въодушевен днес от силната мисъл на народностите, разпален от всичките нейни прелести и втелесен в нея“ се стремял към пълното осъществление на своята историческа мисия. Той не искал нито обвързване с гърците под предлог на православие, нито обвързване със сърбите под предлог на славянство. „Далеч от него - викаше „Отечество“ - мислите за някакво религиозно единство – мисли на миналото, далеч са от него идеите за някакво племенно единство – единство на силата на местоположението. Едно само занимава неговите усилия и всичката буйност на неговите стремления, и то е: утвърждението му като народ самостоятелен в отечеството, което населява от хиляди години насам.“

Укорите, които „Източна конфедерация“ му отправяше, „Отечество“ ги съветваше да ги насочи по-право към гърците и сърбите. „Удри - казваше й то - пряко върху мечтанията на гърците за някакъв източен елинизъм и някакви исторически права и върху бълнуванията по някаква велико Душаново царство.“

Колкото за писаното в женевския мацинистки вестник върху залягането на българите да се настанят „под име“ в Цариград и да утвърдят така своята самостоятелност в бъдеще, „Отечество“ заявяваше открито: „Това е една истина толкоз ясна, толкоз блестяща: тя е в сърцето на всеки българин.“ От тези думи не трябва обаче да се заключава, че тук се отнася за едно политическо завладяване на Цариград. „Отечество“ говореше за стремежа на българите да се умножат в турската столица и да направят от нея един свой национален център, опора за техните очаквания от бъдещото развитие на източния въпрос. Трябва да забележим, че в това време имаше в Източна Тракия едно грамадно и бързо растящо българско население, което слизайки от планините и заливайки равнините пред себе си, се бе вече простряло до стените на Цариград и стигаше до бреговете на Мраморното море.212 Така Цариград добиваше непосредствен допир с ядрото на българския народ и се отваряше естествено за неговия наплив.

Крайният национализъм на „Отечество“ нямаше с какво да не се нрави на младите, върху които стоеше печата на Раковски; но това което единствено виждаха те в органа на Добродетелната дружина, това бе неговата проповед за разбирателство с Турция. Прогласени за туркофили, русофилите станаха двойна прицел за нападки. В една карикатура на „Тъпан“ „Отечество“ е изобразено с волска глава, която от една страна притеглюва русина със своите рубли, а от друга турчина с лирите си. Напразно от лагера на старите се изтъкваше несъвместимостта на тия две обвинения. Партийната вражда продължаваше да представя редакторите на „Отечество“ и като руски оръдия, и като турски подкупници.

Това бе зрелището, което представляваше българската емиграция, когато Левски за втори път пристигна от България във Влашко. То го дълбоко опечали. В България той бе живял само с това чисто и възвишено чувство, което носеше в себе си; него той виждаше отразено в душите на тия, които слушаха словото му. Една страст го изпълваше, свободата; един враг бе пред него, робството. Във Влашко той идеше с една идея за обединение и сговор, а пред себе си виждаше сега емиграцията безнадежно разкъсана от безпощадни раздори и срамни хули. Дълго време той няма да забрави това скръбно впечатление и гнева, който се бе събудил в него. През пролетта на 1871 г. в едно писмо от България до един безименен родолюбец, но предназначено за един кръг от дейци във Влашко, той напомнюваше с укор това разложение в емиграцията. „Като се разгледате в миналото - пишеше той - от края213 в работите си до сега във Влашко, кой от кого се е турил в работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар – после пък еди-кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други руска, трети турска – ето ти обнародване във вестниците, ту тоя (напада) оногози, онзи тогова – нашите българи го казват говна и помия.“ С едно чувство на срам и възмущение при тоя спомен той се провикваше: „Стига вече на таквиз неспоразумения, зависти, укори, че е срамота вече и от циганите.“

Левски прекара девет месеца във Влашко и за тоя му дълъг престой не знаем нищо повече от това, което той сам казва в гореспоменатото си писмо. Той пита тия, към които то е отправено: „Нали дойдох нарочно из Българско да ви представа народното мнение на простия и учения народ в Българско, върху което цяла година давахме мнения?“ Това е що се отнася до неговата мисия. Той пише също: „Приятелю214, питаш ме: познаваш ли ме? Как не – и вази с г. Панайота, Райнов, Живков, Кършовски, Д. Ценов, Каравелова и пр., и пр.“ Тук виждаме лицата, с които той е главно разменял мисли по своята дейност и по своите кроежи. Между тия лица Левски споменава Каравелова на последно място. Можем ли да извадим от това някакво заключение? Може би, не. Но във всеки случай тоя факт привлича вниманието, когато става дума за отношенията, съществуващи в това време между двама водители. Отношенията между Левски и Каравелова заемат голямо място в историята на революционното движение и повдигнали са много препирни. Преди всичко поставя се въпросът: от кога те се познаваха? Фактически тяхното запознаване можеше да стане в Белград, когато Левски се завърна с четата на П. Хитова и постъпи в Легията; но нищо не показва, че то е станало.

Публ. в С. Радев, Строителите на съвременна България. Кн. I – Произходът на съвременна България и Кн. II – Руско-българският конфликт и дипломацията (1886-1887 г.). Съставителство и редакция Ива Бурилкова и Цочо Билярски. София, 2015, с. 67-92 и 120-157.

--------------------

БЕЛЕЖКИ:

68 Легендата, че това име му било дадено от Раковски или Каравелова през Втората легия е досущ невярна. Легията бе основана в 1867, а дяконът се подписва Левскый още в 1866, в първото писмо, което знаем от него. Според Ст. Каракостов (бележки към биографията на Левски от З. Стоянов) и Ив. Стойчев (сп. „Родина“, г. ІІІ, кн. VІ) Левски сам си дал това име, което му било вдъхновено от едно стихотворение на Добри Чинтулов.

69 1863 (?)

70 З. Стоянов, Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му. Пловдив, 1883, стр. 65.

71 Д. Т. Страшимиров, който пръв обнародва това писмо (във „Васил Левски. Т. І. Извори“. С., 1929) пише, че Натанаил бил псевдоним на Панайот Хитова! Тая феноменална грешка се повтаря за чудо от много издирвачи.

72 Ст. Каракостов, Васил Левски в спомените на съвременниците си. С., 1940, стр. 34.

73 Той разправя още: „Знаменосецът ми дякон Левски на сън беше лек като заек. От най-малък шум припваше и се улавяше за оръжието. По скалите и по планинските върхове се катереше като дива коза. Деретата като сърна прескачаше.“ Ст. Каракостов, Васил Левски в спомените на съвременниците си, стр. 35.

74 Иван Тюрмето и Тинко Пулев.

75 На стомаха. Най-напред го лекували с бабешка медицина. Христо Иванов-Книговезеца разправя: „В най-усилни за Левски дни Ловчалията и аз ходехме зиме край Дунава, разкопавахме блатата и ловяхме жаби за налагане стомаха му.“ Левски се съгласил на операция, когато видял, че тия средства не помагат. Ст. Каракостов, Левски в спомените и пр., стр. 51.

76 Това състояние на духа ний сме го забелязали само у македонски войводи, временно дошли в София.

77 П. Хитов, Моето пътуване по Стара планина, стр. 82.

78 Благословно.

79 Т.е. чрез писма, види се, или чрез другари, с които се бе срещнал в Карлово.

80 Т.е. шест пушки и шест револвери (според тълкуването на Страшимирова, Извори, стр. 4).

81 Старите пушки, които се пълнели отгоре.

82 Д. Т. Страшимиров, Васил Левски. Т. І. Извори, стр. 403-408.

83 Един Мустаков беше във времето на княз Милоша негов дипломатически представител в Букурещ. Горният Мустаков вероятно е от неговото семейство.

84 Под името Васил Иванов. А. Бурмов се пита дали той е Левски, понеже по това време вече Апостолът се подписваше Левски. Това не е едно съображение. В официалните книжа Левски е фигурирал като Васил Иванов точно така, както в заповедите за назначаването си за чиновник Елин Пелин фигурира като Д. Иванов.

85 От Зайчар бяха (деца във времето на Левски) генералите Тасев и Радойков и известният стопански деятел С. Т. Дацов.

86 П. Хитов, Моето пътуване по Стара планина, стр. 100-101.

87 Каторжниците, осъдени на принудителна работа.

88 Чиято статия е обнародвана във в. „Дунавска зора“, бр. 27, 1868 г.

89 Стефан Каракостов, Васил Левски, писма, статии, песни. С., 1941, стр. 145-146.

90 След Одринския мир.

91 Статията има наслов „Движението на българската младеж от 1872 до 1877 г.“ В нея безименният автор пише: „Аз, Ботьов и още много богатички и образовани момчета щяхме да заминем още през 1867, но останахме по други причини за 1868.“ В. „Български глас“, 13 август 1877.

92 М. Димитров, Хр. Ботев, Съчинения, т. І, стр. 12.

93 В. „Знаме”, 5 юли 1875.

94 Припадъци.

95 Трогателни са уверенията, които Ботев даваше на Герова, че ще е добър платец. „Вярвайте, бай Найдене, че аз не ще да се покажа тъй безчувствен и неблагодарен, да Ви се неотплатя за туй добро и на бай Христа парите. Всичко ще имам сега с малкия ми труд „Първи поетически опити“, за които бях публикувал в „Дунавска зора“, че ще ги напечатам и които може да съставят книжка от 15-20 печатни листа и превод (на) „Органическо възпитание человека“ от д-р Шпеля; тях аз искам да продам някому – но тука няма кому.“

96  Архива на Н. Герова, т. І, стр. 288.

97 Ветрена.

98 Ний приемаме, че това писмо е от зимата на 1868 г., защото това се поддържа от всички издирвачи на Ботева. Има обаче в него нещо, което ни хвърля в съмнение. В него Ботев казва, че дошъл в Букурещ да стане учител в българското училище. А това не отговаря на писмата му до Герова и Хр. Георгиева, в които казва, че искал да замине за България.

99 Първото свое стихотворение „Майце си“ Ботев изпрати на Славейкова, който го обнародва в своята „Гайда“ (1866). То показваше, че в българската литература се явява един нов блестящ поет. Две години по-късно, не чувайки вече за него, Славейков пишеше тия редове: „Жално е, че между нашите писатели не виждаме не само поетически таланти, но нито таквизи, които с наклонност поне да се занимават по тази част на книжнината ни; едного само познаваме от младите наши момък с поетически способности, но и той или не пише вече, или нищо не обнародува, което е не малка загуба за нашата книжнина.“ В. „Македония“, 13 юли 1868.

100 З. Стоянов, Христо Ботьов. С., 1890, стр. 74.

101 В. „Независимост“.

102 Ст. Каракостов, В. Левски в спомените и пр., стр. 53.

103 В брошурата „Български глас“.

104 Край.

105 Тайният комитет.

106 В турската азбука няма буквата ц.

107 Приемането на новите членове ставало нощем, за да бъде тайнствеността по-голяма и внушителна. Касабов даваше и следните подробности по церемонията: „Стаята, в която заседава комитетът и приема някого за представление, трябва в нея всичко да бъде черно и по възможност синистро. Една голяма маса, покрита с черно сукно, около нея седят членовете на комитета, облечени в черни расета, подобни на калугерските, главите им закрити с платно от черна краска, а само за очите и устата им оставени дупки. На масата кръстосани на дясната и лявата страна по три револвера и един ханджар, пред председателя една човешка глава, до нея кръст и евангелие. Тези формалности бяха обязателни.“

108 Д. Т. Страшимиров, Васил Левски. Т. І. Извори, стр. 427 - Писмо от един българин в Галац. Като съобщава за пристигането на Левски в Цариград, добавя, че в същия ден тръгнал за Румелия.

109 Да се размишляват.

110 Електризира.

111 Касае се за писмата му до Хитова (в „Извори”). Той му даваше сведения за движенията на Левски, като се представляваше, че ги има от самия него. Някои от тия сведения не отговарят на фактите и така се поражда съмнение към всичко, съобщавано от него. Изглежда, че на първо време Левски е имал доверие в него. Обаче през май 1870 г. той пише на П. Хитова да се пази от тоя човек, защото имало обвинения срещу него, че е предател.

112 Ив Касабов, Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи. С., 1905, стр. 125.

113 Каква разлика между тия мъдри уверения към турците и прокламацията по обявяването на войната срещу Турция в 1912 г., дето се говореше за кръстоносен поход против полумесеца!

114 В друго едно писмо до П. Хитова Ковачев казваше: „За Левски ви писах, че на 1 май тръгна благополучно от Цариград за панаира“, т.е. за България. Ако това известие е вярно, трябва да се питаме: не тогава ли Апостолът има в турската столица тия срещи с български родолюбци, за които разказва в своите спомени д-р Стамболски? Но разказите на Стамболски съдържат толкова анахронизми, че губят всяка достоверност. Освен това ний се научаваме, но сè от писмата на същия Ковачев, че на 6 май Левски бил в Никопол, за да вземе прокламациите и другите книжа, приготвени за него в Букурещ. Всичко това е тъмно и чака изяснение.

……….

154 23 февруари 1869. Станишев беше тогава учител в една московска гимназия, Дринов се намираше в Прага за исторически издирвания.

155 31 август 1869 г.

156 Архив Н. Геров, т. I, стр. 294.

157 Манол Иванов. Вж. Т. Бурмов, Българо-гърцката църковна распря. С., 1902, стр. 155.

158 Според Илия С. Бобчев (в. „Мир“, 14 юни 1932 г.) той пише, че това станало в 1862 г. Тая дата е погрешна. Походът на Гарибалди стана в 1860 г. Въобще тоя факт се нуждае от проверка. Бай Илия, от излишък на патриотизъм, приемаше много неща некритично.

159 Но тия сношения предшествуваха ли изпращането на мисията или бяха нейно последствие? Датите, дадени от него, оставят едно съмнение.

160 Твърденията на Волкова в биографията на Хр. Ботев, засягащи тоя въпрос са напълно произволни.

161 Херцен почина на 1 януари 1870 г.

162 Никола Славчев, Теофан Райнов като революционер и възрожденец. С., 1940, стр. 11.

163 Большая советская энциклопедия, т. IV, стр. 442.

164 Ев. Волков, Хр. Ботев. С., 1929.

165 В. „Народност“, 11 октомври 1868 г.

166 Скерлич, Омладина и пр., стр. 193.

167 В. „Дунавска зора“, 8 март 1869.

168 Франция прати тия войски след революцията от 1848, когато в Рим бе прогласена републиката.

169 На края на живота си Мацини се завърна в Италия, но под чуждо име – като мистер Браун. Децата виждайки го да се разхожда сам привечер, викали подире му: „Ето англичанина.“

170 М. Балабанов, При Мацини. Летописи, 1900, стр. 1.

171 Те бележеха обаче, че на българите оттатък Дунава, в Турско, оставали да се позовават на мемоара, защото само така можели да действуват.

172 Никола Славчев, Теофан Райнов, стр. 18.

173 В. „Отечество“, бр. от 1 ноември 1869. Дописката е от 28 октомври.

174 Според друга версия той носел и 500 лири турски.

175 П. Хитов го нарича български изрод. Вж. П. Хитов, Моето пътуване по Стара планина, стр. 89.

176 15 септември 1869 г.

177 Г. Константинов, Любен Каравелов, стр.83.

178 Г. Константинов, Любен Каравелов, стр. 83

179 В. „Македония“, 20 март 1869.

180 Г. Константинов, Любен Каравелов, стр. 83.

181 В. „Свобода”, 7 ноември 1869.

182 Те са взети от една уж дописка от Цариград, но, както обикновено ставаше, тя бе съчинена от самия редактор. Пък и самият факт, че такъво мнение бе изразено в неговия вестник, стига за характеристиката на Каравелова.

183 В броя на „Свобода” от 24 май 1870, по повод хвалбите в „Отечество” за седемте от партията на старите в Цариград, Каравелов пишеше: „Ако да не бяха на света Г. Раковски, Д. Цанков, И. Касабов, Д. Войников, П. Славейков, Чомаков, Г. Чалъков и нашите познати владици, то от седемте народът щеше да има толкова полза, колкото от козните мляко.“

184 В. „Македония”, 22 март 1869.

185 В. „Македония, 27 август 1869.

186 Геров предава в същото това писмо, което е от 18 юли и самата случка. „Преди няколко дена - пише той - Васил Левски (Дяконът) се намирал в Сопот, и някой си смъкнал сюртука му от гърба, че уж бил краден, па го занесъл в Карлово на забитина.“ Това изисква някои обяснения, които ще вземем от други разкази. Левски носел едно палто, подарено нему във Влашко, без той да знае, че то било откраднато от един сопотненец. Еднаж, когато, наметнат с него, той стоял на полето до града, седнал на един чакъл, гърбом към пътя, и чакал да му доведат коня, ограбеният собственик, минавайки случайно, познал си палтото, грабнал му го по изненада и избягал. Левски не се спуснал подире му, за да не се дигне шум.

187 Ив. Мархолев, съидейник на Апостола, е бащата на генерал Мархолев. Ст. Каракостов, Левски в спомените на ..., стр. 83.

188 Ние правим разлика между гордост „fierté” и горделивост, както на френски език между orguiel и orgueml. За това смятаме, че в „Покойници“ Вазов неправилно е казал за героите: „Не бихте посрещали тъй горделиви – куршумите“ и пр.

189 14 януари 1870.

190 В действителност братов син.

191 Милюков, Histoire de la Russie, т. ІІІ, стр. 980. Херцен наричал Добролюбова и другарите му „жлъчните“.

192 Уж.

193 Бъдащият регент на България в 1886-1887 г.

194 В. „Свобода“, 2 декември 1870.

195 Последно ехо от тая история бе следното отворено писмо на Т. Райнов до Михаил Колони, член на Добродетелната дружина, обнародвано в „Свобода“:

„Г-не М. Колони, вие си дозволявате да ма нападате пред щяло и нещяло човеци, като ма рекомандирате за народоубийствен, за народоиздател и пр. Имайте, моля ви са, добрина и кажете ни публично, чрез „Свобода“, кои са документите и фактовите за моите народоубийствени дела, та да са поправа, и да ви бъда още и признателен… В противен случай сичките ваши клевети падат на главата ви. Ако ми не дадете приличното удовлетворение, то ща имам право, дето и да ви срещна, да ви наричам публично клеветник, интригант и пр.

Гюргево, 28 ян. 1872 г.

Т. Райнов.“

196 В спольешни одношаj Србиjе, т. III, стр. 291.

197 От любов към сърбите Каравелов се ожени в 1868 г. за една сръбска селянка. Любопитен (и красноречив за податливостта му на чужди влияния) е начинът по който той направил тоя избор. Един негов приятел, Настас Петрович, с когото живеели като братя, му казал: „Любене бе, искам да се сродя с тебе.“ Каравелов го питал дали има някоя роднина. „Аз ли? Имам само една сестра, но тя е груба селянка, вдовица, неучена. – Нищо - отсякъл Каравелов - заведи ме да я видя. – Ама тя е на село, грозна е, не е за тебе. – Нищо - повтаря Каравелов. Тръгвай да идем да я видим.“ Отишли до селото, Каравелов я видял, че със запретнати ръкави меси хляб. „Тъкмо за мене жена“ - рекъл Каравелов и веднага направили сватбата. Г. Константинов, Любен Каравелов, стр. 61. Може да не е било тъкмо тъй, но самият факт, че Каравелов се ожени за една неграмотна сръбска селянка, е знаменателен за неговия характер.

198 Б. Пенев, История на новата българска литература, т. IV, част II, стр. 1235.

199 В. „Отечество“, 8 май 1870.

200 В. „Свобода“, 17 декември 1869 г.

201 Ето това описание: „В една из букурещките болярски улици стърчала стара и голяма къща, в която живеели седем чифутски семейства, кондурджия немец, една перачка, един влах, пощалин из Трансилвания и два(ма) българина, които продавали в Букурещ пазарджийски, кипърски и солунски продукти, т.е. ориз, лимони и маслини. Освен тия живи същества, в тая къща, на долния кат, се намирали три дюкяна, в които проводили дните си твърде съмнителни хора. (В нея живяли някога богати хора, но сега била оставена без грижа от собствениците й.) Най-напред разрушителното време я разлюляло настрана, а после някак си я разширочило и заровило нейното основание дълбоко в земята; като сухи старчески очи гледат нейните многочислени прозорци, на които отдавна вече лютите и мокрите зимни виелици и есенните дъждове и бури поизмили и поизветрили  вапцаните някога си черчевета. По покрива и по стрехите расла вече тревица: високите и почернели комини се полуразвалили и представлявали удобно местенце за гаргите и врабците, за да вият своите гнезда.“ Така Балзак описва улици и къщи, за да покаже героите си в житейската им атмосфера.

202 Касае се за Наполеон III.

203 29 май.

204 Последователните войни на Русия с Турция, след които ставало преселение на българи в Русия при изтеглянето на руски войски.

205 30 август.

206 Крим.

207 М. Димитров, Комитетът на „старите“, стр. 776.

208 Архив Н. Геров, т. І, стр. 609.

209 Поддържането.

210 Разделяне.

211 9 януари 1870.

212 Само голямото, безпримерното невежество на българската интелигенция върху отечествената география е могло да укрие от нея този исторически факт, изтъкван навремето от толкова чужди пътешественици и учени. В своята книга „Българският въпрос и балканските народи“, издадена в 1919 г. на френски и английски и представена от българското правителство на Конференцията на мира в Париж, са изложени техните свидетелства. От тях се вижда какво етническо надмощие са имали българите върху гърците в Източна Тракия. За жалост тая книга (приложенията към нея са от покойния професор Н. Милев) не излезе на български и остана неизвестна.

213 От началото.

214 Касае се за безименния деец, на чието писмо отговаря.