ЕДИН МАЛКО ПОЗНАТ ВАСИЛ ЛЕВСКИ

(ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА СИМЕОН РАДЕВ)

По Българската национална телевизия отново върви една инициатива, свързана с юбилейната годишнина на Апостола на българската свобода – Васил Левски. Сигурен съм, че покрай досега известното и откритото, ще се направят и редица „сензационни“ открития, каквито скоро имахме възможност да наблюдаваме и във връзка с годишнината на Христо Ботев.

С пълна пара вървят и опитите за дискредитирането не само на редица наши национални герои, но и на един от първите им биографи Захарий Стоянов. Дори едно професорче от екрана на БНТ го нарече „лъжливото и крадливото овчарче“, което беше пък допълнено от друг професор, че З. Стоянов бил писал биографията на Левски в един етап когато той бил силно настроен срещу Русия. Нито едното, нито другото е вярно, но любопитното в случая беше, че останалите участници и водещият дума не пророниха в защита на неповторимият Захарий. А известно е, че дори самият З. Стоянов е сложил подзаглавие на своите „Записки“ „Разказ на очевидци“. По същия начин е постъпил и с биографиите на Левски и Ботев, отбелязвайки още в увода, че те са изградени на основата на разказано му от съвременници и участници в събитията.

А по отношение на Симеон Радев, без каквото и да било основание беше смело бичуван за Ангорския договор, но слава Богу поне не е обвиняван в Захарий-Стояновите „прегрешения“ по отношение на творчеството му, макар че той пък е жертва на заговора на премълчаването.

През последните няколко години нашата, макар и сериозно намаляла четяща, общественост има възможност да се запознае с хиляди страници от ръкописното наследство на Симеон Радев.

Преди повече от век той разказа по най-увлекателния начин събитията от новата българска история в „Строителите на съвременна България“, а точно преди 100 години, за нуждата на българската пропаганда в навечерието на Парижката мирна конференция, С. Радев направо на френски език написа второто си голямо историческо изследване, показвайки мястото на Македония в Българското възраждане. По-късно след десетилетия той се върна отново към довършването на тези свои капитални трудове. Към „Строителите на съвременна България“, той написа нови части както за тяхното продължаване, така и за „произхода на съвременна България“. Успя да довърши и втория том на „Македония и Българското възраждане“. Тези открити в личния архив на С. Радев допълнения вече са публикувани и все още тук-таме могат да бъдат открити но книжния пазар.

В тях, както и в цялото си творчество С. Радев показва сериозно познаване на мемоарната литература и на документалните извори – публикувани и непубликувани, подлага ги на сериозен анализ и предлага нов прочит на някои вече утвърдени резултати от проучването на историята на Българското възраждане и на революционните и църковни борби в предосвобожденския период. Той не се притеснява да обори или да допълни твърденията на утвърдени авторитети в изследването на този най-български век от нашата история, а това съвсем не са случайни имена. Сред тях са Димитър Т. Страшимиров, проф. Михаил Димитров, проф. Александър Бурмов, проф. Михаил Арнаудов, акад. Н. С. Державин, проф. Боян Пенев, д-р Борис М. Андреев, Георги Константинов, Стефан Каракостов, Евгений Волков, Йован Скерлич и редица други. Показани са грешките и пропуските и на мемоаристите, често надценяващи своята роля в движението. Независимо от това едни от най-сериозните му извори са публицистиката на Г. С. Раковски, Л. Каравелов, Хр. Ботев, П. Р. Славейков и Св. Миларов, спомените на Иван Касабов, Захарий Стоянов, Панайот Хитов, Никола Обретенов, Марко Балабанов, Теофан Райнов и архивите на Найден Геров, на д-р Стоян Чомаков, на Христо и Евлоги Георгиеви, на Г. С. Раковски, на Васил Левски, на Хр. Ботев и Любен Каравелов, както и страниците на вестниците „Свобода“, „Отечество“, „Знаме“, „Македония“ и „Народност“. На аргументирана критика са подложени биографиите на нашите революционери от Захарий Стоянов, Евгений Волков, проф. Парашкев Стоянов и Иван Клинчаров, често пъти квалифицирани като посредствени или некомпетентни разказвачи, понякога принизени до нивото на обикновени клюкари.

И в двете си книги С. Радев разказва за възрожденските ни дейци и за тяхното участие в общобългарския революционен процес, в обществения и културния живот, както и за тяхното отношение и по Църковния въпрос. В тях е заделено значително място и на Васил Левски, но благодарение на инициативността на неговия син, покойният вече Траян Радев те бяха отделени в една голяма папка, озаглавена от него като „Левски и революционното движение в България“. Едва при обработката на архива, те бяха заделени като части от двете книги. По тази причина за съжаление деветата глава от „Македония и Българското възраждане“ не попадна в отпечатания том, тъй като нейният ръкопис успяхме да открием в последствие. Тя в обобщен вид представлява един увлекателен разказ на С. Радев за живота и делото на Апостола на българската свобода, който при едно ново издание на книгата ще намери полагаемото му се място.

Сега ви предлагам да се запознаете с тази девета глава от „Македония и Българското възраждане“, тъй като въпреки големия тираж на книгата тя едва ли е достигнала до нашите сънародници отвъд океана, а и до тези от останалите два дяла на Македония.

Няма да ви преразказвам Симеон-Радевия текст, тъй като този бележит наш творец и изследовател е най-добре да бъде четен. А тези, които вече са си закупили отпечатания том от книгата, биха могли да си разпечатат цялата глава и да си я приложат към своя екземпляр, докато дойде по-добро време, за да я отпечатаме в едно книжно  тяло.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

СИМЕОН РАДЕВ
ГЛАВА ДЕВЕТА ОТ ТОМ ІІ НА „МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ“

ЛЕВСКИ И РЕВОЛЮЦИОННОТО ДВИЖЕНИЕ В БЪЛГАРИЯ

 

Българското възраждане от Паисий до Ботева брои много будители с безсмъртно име. В същия период българският народ има четирима големи водители1: Иларион Макариополски, д-р Чомаков, Раковски и Левски. Каква е разликата между будители и водители? Всяко определение е мъчно, особено в човешките отношения и историята. Ний бихме казали: едните създават разположението на умовете; другите освен това събират наедно народните усилия и ги насочват, чрез своето лично действие, към една избрана от тях цел, която дава облик на епохата. Така Иларион Макариополски положи начало на българската народна църква като изхвърли името на гръцкия патриарх из българското богослужение; д-р Чомаков обяви църковния въпрос за въпрос политически, национален и, в отбрана на българската цялост, предизвика схизмата; Раковски прогласи, че българският народ ще се освободи само с революция и тури основите на революционното движение; Левски каза, че революцията трябва да дойде отвътре на България, а не отвън, и организира народа за общо въстание.

От четиримата най-славно име остави Левски, но той не е най-добре познат ...

Тия романтични видения за него – вездесъщ и неуловим – смелостта на действията му, страшното му хладнокръвие пред опасностите, тая любов към България и свободата, която гореше в неговото дело, вдъхновеният му бунтовнически зов – революцията, превърната в слово – готовността му да мре, при един живот, дебнат без спир от смъртта, това са главно чертите, които, за широкия свят съставляват неговото безсмъртие. Но има един друг Левски, по-малко познат. Той е още по-велик.

В едно писмо до Любен Каравелова Левски изброява качествата, необходими за тия, които искат да водят народното дело: „На такива хора дай работа - пише той -, които са разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни. Без тия, едно да липсва на водача на тая свята работа, той ще я опропасти както и да е.“ Д. Страшимиров вижда тука един самопортрет. Самопортрет, без съмнение, обаче непълен. Левски имаше и други качества, по-редки. Те образуват духовната му същност и съставляват истинското му величие.

Преди всичко неговото, в най-възвишена смисъл, безкористие. Колкото да са големи тримата други водители, той се поставя, в това отношение, по-високо от тях. У тях, макар и предани с всичките си сили на народа, личното не се забравяше никога в народното. Амбицията им, напротив, съпътствуваше неразлъчно ревността. Иларион тури началото на възкръсналата българска църква, но се стремеше всячески към нейния престол; Чомаков мощно води българското движение за създаване на народна църква, но Екзархията основана, той ще иска да управлява Екзарха; Раковски се бореше да освободи България, но не допускаше в мисълта си друг да й стане княз освен него. У Левски личността всецяло се поглъща в делото; амбицията, в дълга. На Филип Тотю той пишеше: „Ние сме жадни да видим отечеството свободно, па ако щат ме нареди да паса патките.“ Трябва да възпроизведем цялото това писмо, защото от него се откроява цял човека, който дава на българското възкресение най-възвишения му лик и най-голямата му слава. „Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му - пише той - и не да бъда кой знай какъв. Та нека ме съди народът, а не да давам глас за себе си: това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо. Какво (да) искам повече като гледам отечеството си като е свободно? Нали такова ми е предначертанието днес? Не да видя себе си на голям чин, но да умра, братко!“2

Има и друга една черта, която различава Левски от тримата други водители. Иларион, Чомаков, Раковски не само не търпяха съперничество, но мъчно търпяха и спор. Левски, той сам търсеше чуждото мнение. „Често трябва - пишеше той - да се съветваме с дейците. На драго сърце трябва да обичаме оногова, който ни покаже погрешката и нека той ни е наш приятел.“ Той не се дразнеше от това, че някой не бил съгласен с него. Напротив, в едно писмо до Ив. Кършовски той се провиква: „За отечеството работим, байо! Кажи ми моите и аз твоите кривици, па да се поправиме и да вървим заедно, ако ще бъдем хора.“ Раздорите между дейците във Влашко будят у него силно възмущение. „Стига - вика той на някои от тях, които му пишат от Плоещ с набедявания едни срещу други - стига таквиз неспоразумения, зависти, укори, че срамота е вече и от циганите.“ В писмата му се повтаря неизменно неговият позив за сговор и отстъпване от личните ламтежи. На П. Хитова той пише: „Дай Боже съгласие и любов: първо между народните ни главатари, пък името българско нека е войвода.“ Той знае, че когато много хора работят за едно дело, разногласията са неизбежни, но те трябва да престанат, щом се вземе едно общо решение по вишегласие. Вишегласието, това е една дума, която той неуморно повтаря. То е за него редът, правото. То трябва да води, но схващането на Левски се отделя тук от практиката, която се възцари в нашата демокрация. Той не допуща щото под прикритието на едно решение, взето с мнозинство, личната отговорност да се губи в общата. Всеки, който дава мнение, трябва да носи последствията, ако това мнение се окаже пакостно. „Когато се одобри моето предложение във (от) вишегласието - бележи той - тогава съм отговорен за злото и нека чернея аз пред народа.“ Жаждата му за лично действие се съпровожда от самото начало от това силно чувство за отговорност. Преди да почне още своето апостолство в България, пишейки от Белград на Панайот Хитова за намерението си да предприеме някакво опасно бунтовническо дело, бележи: „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя, губя само мене си.“

Като проповядва съгласие, Левски иска и дисциплина. Той е готов пръв да даде пример на подчинение. През 1872 г., той е всепризнатият водител на революционното дело, начело е на една създадена от него организация, но, когато вижда че се започват кроежи и злодумства срещу него, той е готов да отстъпи мястото си другиму, ако „вишегласието“ реши така. „Па тогава - заявява той - ще се управям по новата команда с всичките си сили и най-честно; за тия ми думи, че ги изричам с чисто сърце, кълна ви се в името народно.“3 Мисълта да мине от началство към подчинение не го огорчава, както това е било сетне у толкова хора с малко сърце, които от наранено честолюбие са цепили народа си. Напротив, той пише: „Ако някому сече главата повече, трябва сам да го поканя на мястото си, пък аз да гледам друго някое по-долно.“ Но докато това място е негово, той го държи безпрекословно, като властител. Инстинктът на господство е наравно у него с чувството му на дълг. Писмата му са пълни с повеления и укори. На едни казвал: „Аз ви заповядвам!“ На други: „Отворете си очите хубаво!“ Строгостта му не щади никого. На Филип Тотю той пише: „Постъпката ви със силистренци е доста глупава и като на Вас лице неприлична.“ Той мъмри Панайот Хитова. Не се стеснява да дава уроци на Каравелова. Това не е обаче, както у други, самозабравяне. Това е властност. Властността не е само в природата му; тя е и в неговото понятие за ръководство. Народът да избира, да; но избраният да заповядва. Той пише: „Така ви казвам, че от едно място трябва да се свири, а всичките други да играят... Комуто се хареса, нека се хваща на хорото. Без така да е, няма нищо!“ Неговият наследник в революцията, Стамболов, няма да говори иначе след освобождението...

„Да се работи вътре“, това е било и решението на Левски. Но пред него стоеше тая мъчна, тая проклета за всички революционери задача: отде да се намерят средствата? Там той намери между младите, в читалището „Братска любов“, човека, който със своето съдействие му отвори пътя за България.

Киро Тулешков [в мемоарите си разказва как това станало. Сцената е описана много живо. Един ден Д. Ценович, като отива в читалището заварва Левски. Между тях се завързва разговор. Левски, изпълнен със своята идея, взел да му разправя (както е разправял и на други), че с чети отвън България няма да извоюва свободата и че е необходимо да се организира самия народ за въстание.] Ценович го изслушал внимателно. Ценович казал на Левски, че „дето ще стои да си губи времето така напразно в читалището, по-добре ще стори, ако може да мине в България и да проповядва революционните идеи между българския народ“. Ние не можем да повярваме, че тъкмо такива са били думите, казани на Левски. Левски нямаше нужда да го подканят да замине за България. Той сам се готвеше за там: това личи ясно от писмата му до Найден Герова и Панайот Хитова. Ний по-скоро вярваме, че Левски е изложил пред Ценовича намерението си да организира българския народ за едно въстание отвътре4 и е получил насърчение от него. Както и да е, Ценович му даде пари да замине – тридесет лири, една сума за времето – и тури в сношение с двама членове от угасналия Таен комитет, живущи в Турну Магуреле, които му помогнаха да мине Дунава и сетне до край му служиха за връзка с Влашко.

Левски замина за България в първите числа на декември 1868.5 Пълен с надежда, той вярваше, че за да се вдигне въстанието, една кратковременна подготовка ще е достатъчна. В какво състояние той намери умовете в България? Тъкмо тогава църковният въпрос бе влязъл в своята решителна фаза. Не бяха се минали два месеца, [когато нахлуха Х. Димитър и Караджата, шумът и тревогата около тях бяха още по-големи. Цели седмици цариградските вестници се пълнеха с известия по техните боеве. Четите бяха] бърже разбити, но оставили след себе си една легенда, заловените четници, които твърдо се качваха на бесилката с думата „свобода“ на устата. Самото смущение на турците пред тия революционни прояви на раята, които идеха като едно знамение на времето, всичко това бе почнало да буди у българския народ – у части от него – една вяра, едно очаквание, една готовност, у когото ще отеква словото на Апостола. Отначало неговият успех не е обаче ни голям, ни бърз. Той е неизвестен, не се знае от чие име иде, и това не е най-малката пречка. Накрая на февруари той е пак във Влашко. Тук той се среща с Ив. Касабов.6 Касабов, един от основателите на Тайния комитет, бе същият, който бе приготвил прокламациите на четата на Хаджи Димитър, подписани от името на „Привременното правителство“. Сега той напечатва на български и на турски прокламации и за Левски. Те са подписани от името на „Привременното правителство в Балкана“. Левски взима и едно пълномощно от него. Така той се връща в България окръжен вече с тайнственото обаяние на едно голямо име и се явява като продължител на една осветена от кървави подвизи традиция.

Връща се в първите дни на май. Неговата работа е да изучва почвата и да завързва по градове и села връзки. [Революционната организация, която Левски бе замислил и почнал да гради, не можеше, даже след пълно изграждане, да задоволи своите нужди само с възможностите, които й даваше България. Като оставим всичко друго на страна – сношения с чуждия свят, печатна пропаганда и пр. – най-важната задача: доставката на оръжие, ставаше невъзможна без организирано съдействие отвън. Примерът на ВМРО с връзките, които й бяха необходими в България, най-добре илюстрира това. Трябваше следователно да се организира емиграцията, като се свърже за задружна работа с комитетите в България. Още с пристигането си във Влашко Левски се опита да нареди за 25 септември едно събрание на познати нему дейци от емиграцията, съвместно с представители на някои градове в България, където бе образувал революционни гнезда.] [Левски] е отново в Румъния и веднага се залавя за своята идея. Той е сега с по-голямата му самовяра, защото има вече зад себе си дело и хора. Неговото намерение е да осветли емиграцията върху положението в България, това което той е започнал, и надеждата от общо сътрудничество. Той свиква за 25 септември в Галац едно събрание, на което е наредил да дойдат и представители от вътрешността.7 Дали това събрание е станало, не е известно, но Апостола се срещна с големи разочарования. Емиграцията бе идейно разединена в лични раздори и взаимни обвинения. По-късно, завърнал се в България, той си спомня с горчевина за времето – цяла година – прекарана във Влашко в безплодни увещания и гледане на печални зрелища. На едни от тия, които напразно бе убеждавал, той пише: „Нали дойдох нарочно да ви представя народното мнение на простия и учения ни народ в българско, върху което цяла година давахте мнения? Помните ли всичките си думи, които аз си ги имам забелязани и срещу които съм противостоял? Като се поразгледате от миналото от края на работите си и до сега във Влашко, кой с кого се е турил на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар. После хайде, еди кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други руска, трети турска.8 Ето обнародване (нападки) във вестниците, ту тоя оногози, оногози тогова... Аз при тия комедии в година време до нейде стоях да гледам и казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко и станах та си отидох в Българско.“9

От тия последни думи, писани в един момент на раздразнение, би могло да се помисли, че Левски не намери във Влашко никакви съчувственици. В действителност той намери мнозина, които му станаха съдейници, и, главното, завърза с Любен Каравелова едно сътрудничество от историческо значение.

Любен Каравелов е имал голямо място както в българската литература, тъй и в революцион[ното движение]. [От 1869 г. мястото на Каравелов] бе в служба на революцията – защото ще видим, че по-късно той ще се отклони от нея – бе много голямо. Наследник на Раковски, учител на Ботева, той нямаше на първия способността да завладява въображенията, нито на втория страстните пориви, тия искри, които той пръскаше в душите. Но неговата мисъл, която подобно на някой чук с удари все върху същия гвоздей, беше едно непрекъснато доказване, че без свобода за българския народ няма ни напредък, ни бъдеще и че свободата си той ще добие само чрез революция, имаше за умовете една голяма заразителна сила. Може би още по-силно от самата му мисъл действуваше неговият политически талант, жлъчният сърказъм, с който той преследваше по всеки начин – в стихове, в проза – всичко, което му се виждаше противно на революцията, чорбаджии, владици, учители, основавайки със своя разюздан и живописен език една традиция, на която, в други времена и срещу други противници, Захарий Стоянов ще бъде най-блестящият и най-жесток представител.

До 1869 г. Каравелов не бе се явявал в емиграцията във Влашко и бе познат на нея само по име. След като се учи в Московския университет и почна в Русия своята книжовна дейност, той, през 1867 г., се бе настанил в Белград, дето със своята белетристика, както и с личните си срещи упражни голямо внимание върху сръбската литература, както и върху идейното движение в Сърбия.10 След убийството на княз Михаила той избяга, заедно с един сръбски общественик, негов приятел, Владимир Йованович,11 той, изпъден в Унгария, където маджарските власти, по подозрение, че те са участници в това терористическо дело, държаха и двамата затворени цели седем месеца. Подир освобождението си от Будапещенската тъмница той дойде в Букурещ и бе поканен от старите в Добродетелната дружина да редактира вестника, който те мислеха да издават. Каравелов прие и написа обявлението за бъдещия лист, в което излага своите идеи и замина за Австро-Унгария за уреждане на някои свои лични работи. На връщане в Букурещ той намери, че обявлението излязло, но с изменения, които изменявали на неговата мисъл. Тогава той изпада в ярост и скъсва шумно със старите, хвърляйки върху тях най-тежки обвинения. В един протест, излязъл във в. „Народност“ той викаше: „Моята програма е изменена и преляна по калъпа на г. Христо (Георгиев) и компания. Аз никога не съм бил чуждо оръдие, никога не съм предавал своя народ...“ Старите също не бяха правили това и там не е причината на тоя разрив. Истината е, че между тия хора с чорбаджийски дух, които взимаха вдъхновението си от руския представител, и Каравелова, надъхан с идеите на Херцена и Чернишевски, враг на руската политика, не можеше въобще да има сътрудничество. Това, което остава чудно, то е дето той бе можал да повярва за една минута обратното.12

Старите основаха в. „Отечество“, първият брой на който излезе на 25 юли 1869 г. Малко след това, през ноември, Каравелов почна да издава в. „Свобода“. В Румъния не бяха липсували български вестници с революционно направление. Освен в. „Народност“, създаден в Букурещ от Тайния комитет, в Браила излизаше и редактираният от Добри Войников в. „Дунавска зора“, където Ботев стана коректор и дето, пътьом казано, сътрудничеше със своите стихотворения и Райко Жинзифов. И двата тия вестника се списваха бойко. Но ни един от тях няма това влияние, което „Свобода“ упражни още с появяването си. Тя веднага завзе живите и будни умове в емиграцията. Обаянието й в Турско, където въпреки пречки проникваше, бе не по-малко. С. С. Бобчев, ученик в Медицинското училище в Цариград, пишеше по-късно: „Свобода“ се четеше може би повече отколкото позволените цариградски газети. Нашите другари (и аз) бяхме дотолкоз наелектризирани от идеите и учението на Каравелова, щото ний не можахме да умерим своето любопитство. Жаждата да прочетем „Свобода“ ни обзимаше до невероятност силно.“

Твърде естествено бе, щото Левски, в нужда от помощ за своето голямо дело, да дири тоя важен човек, който със своето перо заставаше начело на революционното течение. Бяха ли се срещали те по-рано в Белград, както има едно предание? Интересен въпрос, но без отговор. Кой ги тури в допир? Вероятно съшият този Ценович, който две години по-рано му даде средства да предприеме своята мисия в България. „Към края на своето седение във Влашко - пише Бурмов - през април и май 1870 г., Левски прекарваше времето си в Букурещ и се срещаше често с Каравелова и Ценовича. Именно сега той постави, заедно с тях двамата, началото на Българския революционен централен комитет. През октомври „Свобода“ обнародва програмата на тоя комитет.“13 На края на май Левски прехвърли обратно Дунава и поде с още по-голяма сила своето прекъснато дело. Това, което той бе успял да направи до заминаването си във Влашко, то бяха няколкото революционни гнезда, за които може да се съди по едно негово писмо от септември 1869 г. Сега започва във всичката му ширина великото негово дело: революционното организиране на България, тая мрежа от тайни комитети, които той простря в страната.

За образуването на съзаклятия, Левски бе намерил, при самото си започване, една жива традиция. Без да говорим за по-далечните епохи на робството, покрити още с тъма, но в които всеки нов лъч на историческите издирвания открива опити у българския народ за освобождението му с оръжие…

От тогава се започва между турската власт и Левски един непрекъснат двубой, в който той влага своята безпределна дързост, своето пословично присъствие на духа и едно неизчерпимо въображение с весел изблик, което, от многото му природни дарби, не беше най-малкият дар. Никой по-добре от Вазова не ни е оставил една представа за него. Разказите на съвременниците дават само по-голяма плътност на видението на поета. Апостолът обикаля България неуловим. Днес турчин, утре поп, селянин, зазяпан по чаршията, еснафлия, опнал на калъп своя ален фес, важен събеседник с мюдюрина, когато мюдюринът го търси под камък, седнал с агите в кафенето, когато агите се канят как да го заловят, търговец, който търси да купува добитък, учител, който търси място, се с друго име, се в нов каяфет, той ще бъде години подред в безброй въплъщения, като че ли една гавра със суетното турско бдителство.

Той обикаля села и градове, но моментът не бе още дошел. Не че духът на бунт и жаждата за свобода отсъствуваха; но те бяха още като подпочвена вода. Отгоре се посяха за сега други стремежи. Нямаше още година, наистина, откак В[исоката] порта бе обявила своите два проекта за разрешение на българо-гърцката разпра. В навечерието на една дългоочаквана развязка, която всецяло зависеше от турското правителство, от неговото разположение към българския народ, трябваше ли то да се заплашва с една революция? Това би значело да се смъкне българското дело от там, дето с толкова мъка и жертви бе стигнало, да се осъдят на провала усилията на две десетилетия. Не ще съмнение, четите тласнаха напред черковния въпрос. Но революционното движение бе в действията си спрямо Турция подобно на стрихнина в медицината: в малки дози полезно, в големи – опасно. Така разсъждаваше, в най-голямата си част, българската интелигенция.

Все пак делото на революцията не оставаше без изгледи. Раковски, Легията, Добри Чинтулов със своите песни, Тайният комитет със своето име, четите със своя подвиг, самото смущение на турците, уплашени като пред знамение на времето, всичко това бе почнало да събужда сред българския народ една вяра, едно очакване, една бунтовническа мечтателност, тъй жива вече в някои среди, че словото на Апостола намираше още сега у тях отзвук. Той успя да създаде тук-там комитети. В това му помагаше традицията, която бе създал Раковски, и която той пое така, както самият Раковски бе поел традицията, оставена от Заверата.

Комитетите, образувани на първо време от Левски, А. Бурмов ги нарича „революционни гнезда“. Името е право. Наистина това бяха по-скоро кръжоци, нежели комитети. Организация нямаше. За да се създаде организация, трябваше някои предпоставки, между които Левски е смятал, че една от най-важните беше съвместното участие на емиграцията отвъд Дунава. Защото ако самата България беше за революционното дело почвата, климатът бе във Влашко. Там трябваше да има един център за всичко, което трябваше да се извършва отвън.

С такива мисли в главата Левски пристигна през есента на 1869 г. във Влашко. Неговото намерение беше да обедини  водителите на емиграцията в подкрепа на своята мисия, на която той можеше вече да представи началните успехи. Задача мъчна, защото той ги завари по-разделени от всякога и с една вражда помежду им не само идейна, но и лична.

Една постъпка на Добродетелната дружина бе разюздала изпървен бурята. Като говорим за Добродетелната дружина трябва да разбираме в същност Христо Георгиева. Той бе в нея мисълта и ръководството. Неговите другари не бяха хора без значение – имаше между тях по-учени от него, имаше богати като него – но всички му признаваха първенството. Голямата идея на Добродетелната дружина беше споразумението със Сърбия. Но след разтурянето на Втората легия Христо Георгиев бе загубил доверие в нея. В едно писмо до Н. Герова14  той изливаше негодуванието си и своята горчевина. Той му пишеше:

„Нашите братя сърби се отнесоха много магарешки, тия като се сближиха още от времето на Михаила с турците, види се задължиха да изпъдят из училището българчетата, което и стана.

Няма какво добро да чака човек от тях, макар да са едноплеменници.“

Провалата на съюза със сърбите, към който Добродетелната дружина бе насърчавана от руската дипломация, не разколеба обаче вярата й в Русия и в нейните съвети. Това може да се каже за Христо Георгиева повече отколкото за всеки друг в тая група. Не че той беше до там заслепен, че да одобрява всичко от страна на руската политика, без да се пита дали това е добро или лошо за българския народ. Когато в 1861 г. се започна преселението в Русия на българите, подмамени от руски агенти, викът на болка, който той нададе излизаше тъй издълбоко на душата, както викът на ярост, който нададе Раковски.15 Но той оставаше убеден, че каквито и да са били руските намерения, ако българският народ получи спасение, спасението не може да дойде освен от великата славянска империя.

Добродетелната дружина гледаше към Русия, но Русия не я насочваше вече към Белград. Тя сама бе разочарована от сърбите. Като обяснява защо руската дипломация тласкаше българите за споразумение със Сърбия и основаване на сръбско-българско царство под скиптъра на един Обренович, граф Игнатиев16 пише: „Защото верността на Михаила към нас и отчуждеността му към Австрия не подлежаха на съмнение...“ Михаил обаче преди смъртта си се отвърна от руската политика и се приближи до Австрия. След него в регентството, което пое управлението на Сърбия – княз Милан бе малолетен – главната рол играеше, поне на първо време, Блазнавац, а Блазнавац бе всецяло за австрийското влияние.

Между туй руската дипломация продължаваше да има пред очи съдбата на българския народ. В Цариград тя действуваше за разрешението на гръцко-българската разпра; в Букурещ тя гледаше да ръководи политическите действия на емиграцията. На 4 януари 1869 г. се откри в Париж една конференция, свикна по руски почин, за уреждането на кризата, предизвикана от въстанието в о. Крит. Тая конференция имаше една ограничена задача, но руското правителство намери, че ще бъде добре, ако се привлече нейното внимание и върху България. По съвета на руския представител в Букурещ Добродетелната дружина отправи в Париж до събраните там представители на Великите сили едно прошение, подписано от 54 души между видните по положение лица от българската емиграция в Румъния. Така за първи път българският въпрос бе представен пред Великите сили от самите българи. Стъпката бе полезна; макар без преки последствия, тя приготовляваше бъдещето. Срещу нея обаче се повдигна силно възмущение в революционните кръгове. Защо беше тоя страшен повик? Упрекваше се самото съдържание на прошението; но още по-голям гняв възбуждаше качеството, което си бяха дали подписавшите го.

Съдържанието бе следното:

1) Да се даде на българите автономия с национално управление;

2) България да се управлява от едно народно събрание, избрано при всеобщо гласоподаване17 и състоящо се от две камари;

3) Начело на страната да стои един управител (каймакамин), избран от Народното събрание и утвърден от султана.

В действителност това бяха в главни линии правата, които ще се дадат на България от Берлинския конгрес, след като руските войски бяха стигнали до Цариград. Това бе, което Русия искаше за Крит след едно тригодишно въстание на тоя остров. Можеше ли да се иска нещо повече за българите, които едва сега бяха почнали да привличат внимание на Европа с няколко чети? Но обвиненията, които се издигаха из средата на революционерите, произлизаха не от една дипломатическа преценка на положението и от възможностите на момента, а от становища, които вече почват да образуват една национална традиция.

Преди всичко смяташе се за нарушена идеята за народното единство, тая догма на българското верую. „Искат - пишеше в. „Народност“ - национална автономия, без да казват върху кои земи на българско ще се простира тая автономия: сигурно само в Дунавския вилает, а другите по-български земи като: Македония и Тракия, те остават за прикя, вижда се.“ Смяташе се за унизително за българския народ да има начело на управлението си един „каймакамин“, когато нашите съседи сърбите и власите имаха княз. Но най-буйното негодувание будеше факта, че подавшите прошението се назоваваха себе „нотабили“. Това именно стана причина за най-ожесточените нападки. „Народност“ превеждаше думата „нотабили“ с „благородници“. Това присвояване на една несъществуваща още в българския народ титла се посрещна като дързост и предизвикателство. В действителност „нотабили“ не значи благородници, а старейшини. Това бе един термин, осветен от дипломатическия речник по работите в Турция и Балканския полуостров изобщо. Не може да има спор, че прошението до една дипломатическа конференция не можеше да бъде подписано от дядо Паничков или от Филип Тотю, а от хора с обществено положение, хора тежки, за които се знаеше, че искат закон и ред, а не бунтове. Самите подписавши даваха себе си като гаранция пред конференцията. „Нашето положение на нотабили - бележеха те - ни забранява всяко възможно обвинение в бунтовнически възбуждения; умереността на нашите мнения е позната тук от всички.“

Никакво размишление не можеше обаче да усмири разразения гняв. Мнението, което се тръбеше бе, че се е накърнил пред Европа чистия образ на българския народ. „Нам би било много жалко - провикваше се „Народност“ - ако би свободомислещий и демократический свят помислил само, че в наший българский народ има аристократическа сган…“ И за да не остане никакво съмнение пред тоя чужд свят, същият вестник повтаряше жестоките си изобличения срещу авторите на прошението в статии на френски език, излезли от великолепното перо на поета Великсин.

Така се изкопа големият ров между „старите“ и „младите“. Една разлика между едните и другите съществуваше разбира се и по-рано: достатъчно е да си спомним за отношенията на Раковски с Добродетелната дружина. Но сега двете течения взеха по-пълно очертан облик, с по-дълбока ненавист помежду им, изразена в по-шумни полемики. От прошението до конференцията споровете преминаха върху други народни въпроси. „Най-после се произнесе и думата партия.“18 Забележително е, че деленето на партии – стари и млади – ставаше едновременно и между дейците в Цариград.

След подаването на прошението до конференцията, предвиждайки види се похода, който ще почне срещу нея, Добродетелната дружина почувствува нуждата да има свой вестник, за да се брани и отвръща. Тази мисъл не беше нова. Още през края на 1866 г. след свалянето на княз Куза и раздвижванията в българската емиграция, Добродетелната дружина бе имала мисълта да създаде един свой орган, с който „да поддържа правдините български и да брани въобще сичко славянско“. Но трябваше да се намери редактор. А такъв „способен човек“ нямало в Букурещ. Хр. Георгиев питаше Герова: „Как намирате Бурмова и Ив. Добровича, що е sега в Sливен, а някоги иzдаваше „Мироzренiето във Вiена“?19 Тогава вестникът не излезе. Сега Добродетелната дружина се намираше пред същата мъчнотия. Хр. Георгиев се отнесе пак до Герова. От неговите писма виждаме, че се имаха предвид разни имена и се правеха без успех няколко опита. Поканен бе Станишев, но Станишев не искаше да напусне своето директорско място в Москва; поканиха Бурмова; но Бурмов не искаше да напусне своята руска служба в Цариград. Някой бе препоръчал Славейков; но за него Хр. Георгиев намираше, че не бил „учен до там“ и не знаел френски. „Освен това - бележеше той в писмото си до Герова - ми се струва, че аку не се лъжа, чи Slавейков да бъди и подлиzица на протестантите.“ Оставаше да се дири някой измежду по-младите. Геров, който имаше по-точни представи за тях, се питаше дали те няма да бъдат неудобни. Но Хр. Георгиев вярваше, че ще може да отстрани неудобството. Той възразяваше20:  „От младите аку има някой по-способен не би било зле – не (не е) нищо дето казвате, чи тия се увличат.“ „Защото - добавяше той - тук ще се намери кой да го върже.“ Хр. Георгиев имаше самоувереността, че той ще бъде, който ще връзва. Така се доде до една кандидатура, която трябваше да донесе на „старите“ и по-особено на Христо Георгиева изненади и огорчения.

През пролетта на 1867 г. се яви в Белград „един млад, висок и необикновен човек с чер руски каскет“, който в скоро време спечели симпатиите на студентите и учениците. Това бе Любен Каравелов21, който идеше от Москва с идеите на радикалното течение в Русия. Самите сърби признават, че той има силно влияние както върху тяхната литература, така и върху тяхната обществена мисъл. С повестите си - писани на сръбски - бележи Б. Пенев, той постави началото на сръбската реалистична белетристика. Младата сръбска интелигенция той учи на демократизъм и свободомислие.

Той не можа да остане дълго в Белград. Ролята, която той играеше между сръбската младеж, накара полицейският режим, въведен от княз Михаила, с годините все по-строг, да гледа на него с лошо око, и той намери за по-благоразумно да се премести в Нови Сад. Тук обаче го сполетя едно голямо премеждие. След убийството на княз Михаила (18 юни 1868 г.) той биде запрян като съучастник (заедно с видния либерал, негов близък приятел, Владимир Йованович22), и лежа в Будапещенския затвор от 15 юли 1868 година до 4 януари 1869-та, когато съдът го оправда. Тогава Каравелов се реши да отиде във Влашко. Добродетелната дружина, която се още не намираше редактор за кроения от нея вестник, спря избора си върху него.

Това е доста за чудене. Ако да имаше наистина човек най-неподходящ за сътрудничество с хората на Добродетелната дружина, хора консерватори, които се представяха с важност и искаха чинопочитание, това бе той, Каравелов: само Ботев можеше в туй отношение да го надминава. Всичко наистина рязко го делеше от тях: самата негова личност, както и неговите идеи. Личността му? Един интелектуален пролетарий, рошав и волнодумец. Те нямаше нужда го откриват: първият допир стигаше. Идеите му? Ако те не ги знаеха от по-рано, можеха да ги научат сега. Действително, на 9 март Каравелов обнародва във в. „Народност“ едно писмо до балканските народи, написано от него няколко дена преди излизането му от затвора, като увод към политическата му дейност. Това бе един горещ позив към тях за обща борба. „Българи, сърби, ромъни и гърци, пишеше той, трябва в сегашно време да си подадат един други му братска ръка…“ За целите на борбата той казваше: „Не да променим султана искаме ний, а да бъдем свободни… Ние търсим пълна свобода, свобода народна, свобода лична, свобода човеческа.“ Принципи отлични сами по себе си, без оглед към друго, но колко голямо бе разстоянието между тях и Добродетелната дружина, която току-що бе искала автономия под султана, която виждаше в борбата срещу гърците за народна църква борба недовършена, едно свещено дело, което искаше свобода, но с условие да вземе от свободата само това, което смяташе тя за нужно като здрав ред по едно национално управление!

Тая несъвместителност, по характер и по идеи, Найден Геров най-добре я схващаше, защото през стоението си в Белград в 1867 г. бе можал да се запознае с Каравелова. Запитан от Хр. Георгиева, той го предупреди за опасността. Но времето натискаше, а от друга страна самоувереният чорбаджия разчиташе на своя авторитет, за да се наложи. Той отговори на Герова (2 април): „Видях какво ми пишете за Каравелова и може да бъдат сичките точни, но кату понастоящем други по-добър нямаме, и „Народност“ стана веки чуждо оръдие, снощи решихме, за да повикаме Каравелова да дойде да издава понастоящем той вестника, догде сполучим други по-добър. Забележете обаче, чи редакторът тойзи не ще бъде независим, но подчинен на една комисия, която и ще го подържа.“

Каравелов, с някои взаимни отстъпки, се споразумя с комисията, написа програмата на вестника, която трябваше да излезе във вид на обявление, и замина за Нови Сад, дето имаше да урежда някои лични работи. Но ето, че вестникът излезе през неговото отсъствие под името „Отечество“ (той сам бе искал да го нарече „Свобода“) и с неговата програма, подписана от него, но не такава, каквото той бе я съставил. Изненадан, пълен с негодувание, той излезе с едно писмо в „Дунавска зора“ и в „Народност“, за да протестира. „Моята програма - заявяваше той - е изменена и преляна по калъпа на г. Христа и компания.“ Той оповестяваше, че скъсва с хората от Добродетелната дружина, нахвърляйки се върху тях с най-страшни думи. „Аз никога не съм бил чуждо оръдие, никога не съм продавал своя народ.“ Нито те. Но при скарвания от тоя род за справедливост място няма: тогава само страстта говори.

Когато се бе наел – тъй непридвидливо –  да работи с хората на Добродетелната дружина, Каравелов мислеше, че ще постигне едно помирение между тях и „младите“. Сега нещастният му опит донесе едно съвсем обратно последствие: враждите станаха още по-буйни и пропастта, по-дълбока.

Тъкмо в това време се поставя в живота на революционната емиграция един странен епизод. На 11 март23 Христо Георгиев пишеше на Н. Герова, че от есента се намирал в Букурещ Теофан Райнов „сос мисия главен шпионин турски, главен, защото има и други малки…“24 Турски шпионин Теофан Райнов, синът на Райно Поповича, на големия хуманист и будител, на човекът, който бе учил Кръстевича и Раковски? Това иде като гръм. В действителност фактът е верен само външно: шпионството у Теофан Райнов бе една маска.

Това е една необикновена история, но не без пример в деспотическите държави, подравяни от съзаклятия. Още щом почна българското революционно движние, вероятно още от времето на Първата легия, турското правителство изпраща тайни агенти да следят какво става в емиграцията. Тия шпиони обаче, бидейки от чужди народности, не можеха да проникнат в българските среди и не узнаваха нищо. След четите в 1867 и 1868 г. турското правителство, вече силно разтревожено и все в неведение по приготовленията отвъд Дунава, реши да прибегне до българи. На чело на тая особена служба бил поставен някой си Манол ефенди, за когото се предполага, че е бил Манол Иванов, съмишленик на Драган Цанков по унията, един добър българин, както се види, който намислил да изиграе турците. Той бил именно, който препоръчал да се изпрати във Влашко неговия приятел Теофан Райнов25, снабден с една голяма сума.

Бидейки още търговец във Виена, Райнов се интересуваше живо за революционното движение. Той беше между възторжените почитатели на Раковски и в 1862 г. направи едно крупно пожертвувание за Легията. От тогава му бяха връзките с Ив. Касабова. Щом пристигна в Букурещ, той се яви при него, разказа му с каква мисия е изпратен и му повери решението си да посвети на революционното дело парите, с които бе го снабдило турското правителство. Между двамата се установи един план на действие, върху който не сме напълно осведомени, но една от точките на който бе да се влезе във връзка с големите революционери в чужбина и да се иска техния съвет. В своите спомени върху Тайния комитет Касабов дава адресите на по-видните от тия революционери, от което следва да заключим, че най-малкото той им бе писал. Теофан Райнов от своя страна бе също насочен към международните съзаклятничества: за него се приказва, че участвувал в някои от походите на Гарибалди. Мисията да замине за чужбина бе поверена именно нему. През юни 1869 г. той замина, придружен от някой си Райчо от Гръблево, търговец в Плоещ. От чие име тръгваше той? От името на някой комитет?26 Комитет нямаше, а само един тесен кръжок, носещ със себе си традицията на Тайния комитет, представлявана от Касабова.

Райнов и спътникът му отидоха най-напред при Херцена в Женева. Но Херцен им казал, че не се занимава с революцията на дело и им дал съвет да се отнесат до Бакунина, който живееше в същия швейцарски град. Бакунин, прочутият руски анархист, беше тогава една от най-силните и най-романтичните фигури в международния бунтовнически свят. Той по-късно ще изпадне в забрава, главно поради унищожителната борба, която с голяма жаркост, завист и без избор на средства, води срещу него Карл Маркс; но сега бе още в шумната си слава. Райнов разказва, че неговата къща в Женева била „гнездото, в което се зараждат революциите, посещавана от емигранти от най-различни народности“. Славянските народи му бяха особено близки до сърцето. Той приел българските пратеници със своята широка сърдечна душа и им казал: „Скъпи братя, прощавайте, дето до сега не съм мислил за вас, но аз ви обичам, защото съм космополит.“27 След това разисквал с тях върху положението на българския народ, бъдещия му строй, когато той ще извоюва свободата си, и на край дал им от своя опит (той бе участвувал в няколко революционни предприятия) някои практически съвети за бъдещата им дейност.28 След Бакунина Теофан Райнов и спътникът му отидоха в Цюрих да се срещнат с исполина на италианската революция, вечния съзаклятник Мацини. Тук приемът също бе много съчувствен. Мацини постави някои въпроси върху готовността на българския народ, даде някои съвети как той да се подготви и препоръча споразумение със съседите за балканска конфедерация.

Измаменото турско правителство не закъсня да открие измамата. То прати други българи да следят Райнова. Между тях бе и учителят Георги Живков, бъдещият регент на България; но и той, щом стъпи на влашка земя, се присъедини също към революционното движение. От цялата тази история турското правителство не видя никаква полза; тя не остана обаче без пакост за емиграцията.

Двойните игри са винаги опасни, даже когато имат зад себе си най-чисти подбуждения. Те създават бъркотия в идеите, смут в душите. Те могат да свършат с изкушения, в които пропадат слабите характери. Те дават отровни оръжия в ръцете на противника. Без съмнение и Теофан Райнов, и Живков останаха с чисто лице пред своите другари-революционери. Левски никога не отказа своето уважение Райнова. А за Живкова, когато се чу, че бил станал турски шпионин, в „Свобода“ излезе най-възторжената защита за него. Понеже се говорело, че той щял да управлява турски вестник, една дописка от Русе до Каравеловия вестник се провикваше: […]

Това бе така, но имаше други, из средата на „старите“, които погледнаха иначе, и отвръщайки на получените обиди, обвиниха своите противници в подкупничество. Така се провикваше Христо Георгиев.

Ние за последен път споменаваме сега името му и трябва да се спрем по-надълго върху него. Христо Георгиев бе голям родолюбец. Неговите недостатъци – някои от тях бяха грозни – затъмняват името му, но не могат да заличат спомена за неговата ревност по народното дело. Евлогий Георгиев пише в завещанието си, че той и брат му – двамата в едно съдружие – печелили през целия си живот за България: това е по-вярно за Христо, отколкото за самия него, който оставя най-голямата част на богатството си на един роднина. Христо Георгиев мисли само за България и работи за нея до последното си издихание. Работи както разбираше, по своему, но с жар. От „младите“ го деляха не толкова неговите идеи, колкото неговата личност, която беше омразна и деспотическа. В своите сатирически писания Ботев го нарича „Горгорбашията“ и наистина неговите отношения бяха диктаторски. Това е и силата, и опакото на могъщите личности. Диктатори също бяха Раковски, Чомаков, Иларион Макариополски. Обаче у тях желанието да заповядват идеше от едно чувство на умствено превъзходство, проявено с блясък, признато. За Христо Георгиева би могло да се каже, че неговото заповедничество се пораждаше от банкерското му преуспяване, че той се издигаше над касата си като над пиедестал и че от там измерваше света. Това не би било напълно вярно. Тошкович беше също богат, богат като него; това не му бърка, щото в писмата си до Н. Герова той да го смята горе-долу за глупец. Тия, върху които пада неговата строга присъда са всички, които не мислят като него, без разлика. Че най-лошите си окачествявания той ги сипе върху хората на перото, които се отказваха да държат кадилницата пред него, това се разбира само по себе: вижте преписката му с Герова. Раковски той нарича „вятърничава глава“, Каравелова „луд човек“. Той туряше всичките си противници в един кош: Касабова, Каравелова, Кирияк Цанкова и някой си Мънзов (както той се изразява), Ценовича. „Тия са - пишеше той на Герова - дето се напъват да се представят като партида на младите и то не за друго, а за кокала.“ Неговото чорбаджийско презрение не щадеше дори и Левски, за когото казваше, че прокламациите му, писани от Касабова, били печатани с донесените от Райнова пари. „Какъвто е Райнов - пишеше той на Герова - такъв е и дяконът, и двамата за пари баща си продават.“ Най-ожесточена бе неговата клеветническа ненавист спрямо Каравелова. В едно писмо той го нарича подкупен от турците, в друго го представя за оръдие на Сърбия. „Каравелов сега глади сърбите, за да му дават кокал“ - пишеше той Герову на 14 януари 1870 г., когато вече Каравелов издаваше „Свобода“ и проповядваше във вестника си задружност със сръбския народ и братство.

Каравелов не му оставаше длъжен. Нападките на Христо Георгиева ставаха на тъмно, в частни разговори, в писма. Каравелов се нахвърляше върху му на открито, с шум.29 У него имаше необикновена способност да мрази; изобличителната сила беше една от дарбите му. Така че, когато пишеше против някого, той катто че ли потапяше перото си в кезап. Неговата борба срещу Христо Георгиева беше безпощадна и спря само когато на [6 март] 1872 г. последният издъхна. Нападките чрез вестника не стигаха; той прибягна срещу него и до белетристиката. В повестта „Хаджи Ничо“ той го е изобразил като въплощение на най-страшните пороци. В никое българско художествено дело не е било влагано толкова много настървение и толкова жлъч.

Между туй събитията дадоха на „младите“ един нов случай да се опълчат на своите противници. Обнародването на фермана за основаването на Екзархията предизвика една радостно възбуждение у хората на Добродетелната дружина. Щом се получи известието, те отслужиха молебен и пратиха да великия везир един благодарствен адрес, преизпълнен с признателност. „Целият български народ - се провикваха те - празнува сега тази знаменита епоха на придобиване църковните ни правдини. Седем милиона сърца днес туптят от радост и възхищение и въздигат молитви на Всевишния за здравето на незабравимия благодетел и цар Абдул Азиз.“ Нямаше повече от четири години откак Христо Георгиев бе отправил на Христо Тъпчилещова своите остри укори за адреса до султана от българите в Цариград; ето че сега той взимаше същата тактика с още по-обилно лицеприятие. Тоя верноподанически лиризъм за султана и то в града, отдето бяха тръгнали Хаджи Димитър и Караджата, дето бе затворил очи Раковски, в огнището на българската революция, бе едно нещо, което имаше с какво да възмути „младите“. Тогава се започна една разпалена полемика. „Старите“ отговаряха чрез наскоро основания от тях в. „Отечество“, редактиран от П. Кисимова. „Когато то се основа - пишеше Кисимов - викаха ни „московски подкупници, руски оръдия, руски орган“, а сега, когато „Отечество“ изразява, съгласно с целия български народ, благодарност към Високата порта за решението на черковния въпрос, викнаха, че е потурчено.“

Нито „Отечество“ бе потурчено, нито Каравелов бе подкупен, но какво помага истината, когато страстите надвиват на разума? Взаимните обвинения и гонитби представляват от емиграцията едно зрелище, което ще изтръгне от Левски болезнения вик: „Стига! Срамота е и от циганите.“ Той стоя във Влашко почти цяла година, за да докара желаното от него обединение и, завърнал се обратно, си спомняше със скръб за вихрените раздори и за напразните си усилия. На другарите, с които се бе срещал, той пишеше от България: „Като се поразгледате в миналото от края на работите си и до сега във Влашко, кой с кого се турил на работа, та от кой ден до кой ден е вървяло като жаба през угар. После пък еди кой си води сръбска политика, та не бива с него да се работи, други руска, трети турска. Ето обнародване (разправия) във вестниците, ту тоя оногози, оногози тогова (ругае). Аз при тия комедии в година време до нейде стоях да гледам и казвах си няколко пъти: нямаме хора за работа във Влашко и станах та си отидох в Българско. Така ли е, братя съдейственици?“

От тия му думи може да се заключи, че той напуска Влашко без да е свършил нищо. Но това не би отговаряло на действителността.

Действителността е, че преди да мине Левски обратно Дунава – това бе през края на май 1870 – в Букурещ бе се съставил вече с негово участие тъй нареченият „Български революционен комитет в България“. Кога именно? Тук сме пак на несигурна почва. Можем само да отбележим, че първата му проява бе едно писмо, озаглавено „Няколко думи към румънските българи“, в което строго се осъждаше благодарствения адрес до великия везир. Тоя адрес бе изпратен в първите дни на март, а писмото излезе в „Свобода“ на 17 април. А. Бурмов бележи, че ако комитетът да бе основан по-рано, той нямаше тъй много да закъснее със своя протест. Но от друга страна би могло да се каже, че това закъснение е било необходимо, за да се покаже, че негодуващият глас иде из самата България. В писмото четем наистина тоя упрек към подписавшите адреса: „Историческите съдби са отдалечили вас от отечеството и вие нямате [представа] какво става в България.“ Има обаче друго едно обстоятелство, за да предполагаме, че комитетът е бил основан през пролетта. Това е езикът на „Свобода“.

Каравелов започна да издава своя вестник на 7 ноември 1869 г. От тогава във всеки брой той проповядваше на българския нард свобода, но към въстание го подканя едва през пролетта на 1870 година. По-рано статиите му бяха, тъй да кажем, свободоучителни. Сега стават те чисто бунтовнически. На 10 април той пишеше: „Лъжат се тия, които мислят, че българите ще да победят своите противници само нравствено, без да употребят никакви физически усилия.“ В една бележка към дописка, в която се разправяше за турски насилия в Калофер, той пишеше в същия брой: „Ако ние не искаме да бъдем затваряни и убити, то трябва да въстанем и да се борим с нашите неприятели.“ Десет дена по-късно, на 20 април: „Против зло трябва да се употреби зло, против ножа – нож и против топора – топор. Ние, българите, трябва да бъдем бодри и да се готвим за тая минута, която твърде скоро ще настане, братски да подадеме един другиму своята ръка и да напишими в умовете си „свобода или смърт“. На 27 юни, повишавайки още своя тон, той извиква: „Революция, революция и революция е нашето спасение.“ Така със своя вестник и като глава на новооснования комитет в Букурещ, той застава начело на революционното движение и се явява като наследник на Раковски.

Потомството свързва едно за друго техните имена, но в действителност те не си приличат нито по големината на тяхната рол, нито по тяхната личност. Те и двамата обичаха страстно България и свободата и разпалваха тоя огън в душата на съвременниците си, подготвяйки ги за революция, но само това е общата им черта. Революционери и двамата, единият е такъв само с перото си, другият и на дело. Раковски революционер виждаме го в Браила, в Балкана, пред Калето на Белград; Каравелова, в печатницата му в Букурещ. Единият създаде революционна традиция, остави своят дух в нея и я завеща като наследство; другият я поде, носи я и после ще видим как тя ще угасне у него. Чувствителността, волята, въображението са у Раковски на еднакъв диапазон и образуват от него една цялостна личност. Всичко у него се съчетава, за да прави вдъхновението му неизчерпаемо, устрема постоянен, куража несломим. У Каравелова умът е силен, а нервите слаби. И той има въображение, но въображението не окриля духа, както у Раковски, а само усилва впечатлителността: то прави пред очите му всяко премеждие – катастрофа.

Колко различен е техният облик в историята! Раковски беше една романтична фигура, окръжена от шум, пълна с блясък. Той остави зад себе си едно зарение  и една легенда. Каравелов не остави ни едното, ни другото. Той има също своята слава, но тая слава не иде от неговата личност, а от неговото дело. Той нямаше нищо от магнетизма на Раковски. Който погледне на фотографиите, които имаме от него, ще види веднага, че тоя мрачен човек не е можел да упражнява лично очарование. Влиянието му бе голямо върху неговото време; но то се дължеше на идеите, които той разпръсваше, на неговото перо.

Идеите му тоже дълбоко го различаваха от Раковски. И двмата се посветиха на борбата за българското освобождение; обаче понятието им за свободата беше не еднакво. За Раковски свободата бе свободата на България, националната свобода. Каравелов не иска само свобода за България, а свобода и за българина. Ний вече изтъкнахме тия думи от неговото писмо от Будапещенския затвор: „свобода лична, свобода човеческа“. Те се повтарят постоянно у него. Те са знаменателни. Те отбелязват един нов период в българската обществена дейност. Тази разлика между двамата големи дейци се обяснява с влиянията, които те бяха претърпели. Каравелов бе проникнат от духа на Френската революция от 1848 г. Тая революция, която дигна на крак толкова потиснати народи и извика барикади в толкова столици, Каравелов виждаше в нея зората на една нова Европа; за него тя бе истинското начало на Българското възраждане. „1848 г. - пишеше той в „Свобода“ - беше епоха, за да се възродят много народи, между които е и българския.“30 Тази мисъл е тъй вкоренена у него, че той я повтаря още по-обяснително в „Хаджи Ничо“.31 У Раковски тласъкът към идеите за свобода иде, както посочихме, от традицията на Заверата и от спомена по Мамарчева. Самото начало на Българското възраждане той го намира в руските войни с Турция. „От 1800 лето - пише той - народний български дух почна да се движи, а от 1828 г. значително се развява в България.“

Разликата мужду възгледите на Каравелова и Раковски изпъква не само по отделни въпроси; тя е съществена и се определя от цялата им умствена формация. Учението, което Раковски доби в школата на Куручешме, беше едновременно елинско и новогръцко. Чрез елинското учение той се запозна с античната мисъл; чрез новогръцкото, с идеите на осемнайсетия век и налото на Френската революция. Сетне към тая основа той прибави много – чрез прочит, чрез пътувания, чрез срещи с хора, издигнати по ум. Но от всички области на знанието той взимаше само това, което по един или друг начин можеше да послужи на България. Така в идеологиите на деветнайствия век той видя само принципа на народностите; в историята, това, което можеше да вдигне българския народ; във филологията, етнографията, доказателствата за българската старинност; в богословието (той знаеше и богословие), оръжието против гърците; в европейската политика, източния въпрос. Той гледаше на панорамата на идеите така, както един стратег гледа на планините и реките: търсейки само къде да си постави позициите. Общочовешките стремежи не му са неизвестни, защото той е европеец и познава своето време; но какво важеха за него далечните перспективи? Това, което той имаше пред очи, това бе българската съвременност, нейните преки задачи.

Раковски не бе учен (неговите своеобразности в науката са прочути), но беше образован. Каравелов не беше ни едното, ни другото. Тая култура на хуманист, която Раковски бе добил в елинската школа, той я нямаше. А науката, добита от него в Москва, бе малка и повърхностна. Той се бе записал волнослушател във Филологическия факултет, но без да следва ни дълго, ни редовно. „Лека-полека забравих университета“ - казвал той на С. С. Бобчева. Неговите интереси бяха другаде: той се предаде на книжовна дейност. В това време той е чел несъмнено, но без ред, като самоук. Руската художествена литература, руската публицистическа мисъл му са били познати. Захарий Стоянов пише: „Каравелов знаял на пръсти Белински, Гоголя, злочестия Чернишевски, Александра Герцена и пр. Списанието „Современник“ и неговите редактори Добролюбов, Писарев и други са били негов идеал.“ Познавал е също, макар да не знаем дали от първа ръка, и някои чужди мислители. В своите разкази, писани на сръбски, той говори за „славния Дарвин“, нарича Фогта мъченик на науката, възхищава се Бъкла. Всичко това дава една определена престава за неговия идеен свят. Напредничавата руска интелигенция от времето на неговия престой в Москва – шестдесетте години, бе увлечена в естествените науки, в материалистическата философия, в социалните схващания за изкуството и в един политически радикализъм, в който френските утопични социалисти и английските либерални мислители си подаваха неочаквано ръка. С тоя отпечатък върху своята българска природа той напусна Русия.

Един от ярките отличителни белези на руските радикали беше тяхното отношение към миналото на своя народ. Те не намираха в него ни пример, ни вдъхновение и го отричаха. Съвсем обратното виждаме в Запад. Френските радикали славословеха революцията от 1789 г., английските, епохата на Кромвеля: руските не се позоваваха на никаква историческа традиция. Епичното в народните съдбини ги оставяше хладни. В историята те не търсеха друго освен законите на обещественото развитие. Това идейно разположение се отрази и върху някои от българските възпитаници в Москва. Така Нешо Бончев, разглеждайки програмата, потребна за нашите средни училища, съветва да се преподава повече общата история нежели българската..., защото възвеличението на делата на прадедите щяло да ни направи мегаломани както гърците. Без да изпада в такава крайност, Каравелов показва, че е претърпял същото влияние. Действително той възпява понякога миналото – има едно негово стихотворение за Св. Св. Кирил и Методий, едно за Самуила, когото той нарича, незнаем защо Самойло – но това е студено и случайно. И тук също проличава силно разликата мужду него и Раковски. Раковски е (както въобще всички будители) цял проникнат от духа на Паисий. За него българската история е големият двигател на Възраждането, изворът на националната мистика. Каравелов е чужд на тоя род исторически романтизъм. От българското минало той сочи за въодушевление на народа само епохата на хайдутите. Той не призовава спомена на Крума и Симеона, а тоя на Индже войвода.32

От старата ни история дейците на Възраждането търсеха само образи на народно величие и доводи за народна гордост, но още и една илюстрация на българските права, отричани от гърците. Обаче българският народ, в разлика от своите съседи, не мереше своите национални искания по мярката на своите владения в миналото, а съобразно с настоящето си разпространение в Балканския полуостров. Действително Раковски пише: „Историческое право едного народа е негово най-свято право и общо наследние всем“, но тая мисъл не се отнася до териториалните граници – по които той се е придържал за принципа за народностите, а до политическите права, придобити в миналото. Макар да бе учил много от революционната борба на гърците и от техния национален фанатизъм, той никога не изпадна в едно подражание на техните исторически мечтания. Ний не го виждаме да иска за България Белград, владян от нашите царе два века, нито за Охридската патриаршия, Влашко и Молдова, които й бяха подвластни. Сръбската завоевателна мегаломания беше също така противна на неговия начин на мислене. Това, което казваше Раковски, е вярно за всички български дейци от великата епоха. Никой от тях не прекрачи предела на народността. При все това Каравелов в отхвърлянето си на всеки исторически шовинизъм споменава българите, свободни от тая болест, редом до нашите съседи, тъй остро обхванати от нея. В споменатото вече писмо от Будапещенския затвор („Мои братя“ и пр.) той пише: „Историческо право, Византийска империя, Симеоново царство, Душаново и пр., и пр. нямат място там, дека се иде за свобода и живот.“ Подобно на други българи, наши съвременници, но негови подражатели – примери има много – той, в желанието си да се покаже по-горе от всяко пристрастие, ставаше така пристрастен срещу собствения си народ.

Към всичките тия черти, които отличаваха Любен Каравелова, трябва да прибавим неговото добито в Москва славянско увлечение, тъй чуждо не само на Раковски и на неговите съвременници изобщо. Славянофил, той не можеше, разбира се, при другите влияния, които се упражняваха върху него, да възприеме у славянофилството това, което за чисто руските умове бе неговата същност: самодържавието като необходимата държавна форма и началата на византийската църква като основа на славянското развитие. Но той споделяше вярата, че славянството има за историческа задача да възроди човечеството и да разреши мировите въпроси. Той вярваше също, че славяните трябва да се чувствуват свързани от една обща съдба.33 По-късно, при престоя му в Белград, славянофилството, с което бе тръгнал от Русия, взе своята определена форма в идеята за сръбско-българското братство и тая идея стана неговото политическо верую.

С тия две насоки на неговия ум – политическият радикализъм, вярата в сръбско-българското братство – не се изчерпва, разбира се, идейният образ на Каравелова; но ний трябваше да ги изтъкнем и двете, защото те идеха в разрез с общия дух на Възраждането и нарушаваха неговото дълбоко единство. За Възраждането напредъкът, това бе развитието на българската традиция със свободния дух на времето; неговата доктрина – един национален демократизъм с постепенни задачи. Радикал, Каравелов отричаше и традицията, и постепенността. Напредъкът, той го виждаше като едно тичане със скокове към въжделенията на един отвлечен идеализъм от чужд произход без оглед към българските условия: така той искаше една българска държава по образеца на Америка и проповядваше права за жените, когато мъжете в България бяха още роби и българският народ не беше още успял да учреди своята църква. От тоя радикализъм ще произлезе след Освобождението една политическа школа, позната по своя химеричен дух. Славянофил, Каравелов още по-ярко се отделяше от идейността на Възраждането. Между видните дейци на тая епоха имаше русофили: в Цариград те следваха внушенията на Игнатиева; в Букурещ, тия на Офенберга. Русофилството търсеше едно подобрение на българската съдба с помощта и покровителството на Русия. То бе – криво или право – една политика. Славянофилството смята, че интересите на славянските народи са еднакви и че стремежите им трябва да бъдат неделимо свързани. То е една мистика. А нищо по-чуждо от нея за Възраждането. Българите се гордееха наистина, че са славяни, но знаеха добре, че между славяните [не може да има единство].

Публ. в С. Радев, Строителите на съвременна България. Неиздаван ръкопис. Съставителство и редакция И. Бурилкова и Ц. Билярски. София, 2015, с. 158-183

---------------------

БЕЛЕЖКИ:

1 Прието е да се казва сега: водачи, но ний смятаме, че водач и водител не изразяват едно и също понятие. Така полковият командир е водител на полка; в непозната местност той взима някой водач да му покаже пътя.

2 1 март 1871.

3 Писмо до Д. Хр. Попов, 16 септември 1872 г.

4 Тая идея се породи впрочем у мнозина след разбиването на четите. „Народът показа - пише Ботев -, че без вътрешна организация е невъзможно всеобщо въстание.“ Политическите водители на емиграцията разбрали, че „всеки опит за въстание е не само безполезен, но и вредителен за народа“. В. „Знаме”, брой 23, 1875 г.

5 А. Бурмов пише, че Левски потеглил с параход и минал през Цариград. Тук той потърсил някои свои стари приятели, с които бил работил през 1862 г. За това посещение на Апостола в турската столица говори в своите спомени и д-р Стамболски, но той го поставя в май 1869. Стамболски е недостоверен понякога поради щестлавие, понякога от липса на памет. Вж. А. Бурмов, Българският революционен централен комитет, 1868-1876 г., С., 1943, стр. 36-37.

6 А. Бурмов, Българският революционен централен комитет, стр. 38.

7 А. Бурмов, Българският революционен централен комитет, стр. 40.

8 Тия, които с мемоара до султана бяха искали дуализъм с турците.

9 Писмата на Левски са обнародвани от Д. Т. Страшимиров в Д. Т. Страшимиров, Васил Левски. Т. І. Извори. С., 1929. Стефан Каракостов ги е издал отделно с поправено правописание и за това по-лесни за четене. Вж. Стефан Каракостов, Васил Левски, писма, статии, песни. С., 1941.

10 Jован Скерлиh, Омладина и ньена кньижевност, стр. 222.

11 Баща на проф. Слободан Йованович, един от авторите на белградския преврат в 1941 г. и първият председател на сръбското емигрантско правителство в Лондон.

12 Боян Пенев, обяснявайки причините на разрива, пише за старите: „Тия първенци са били далеч от каквито и да било революционни намерения и при това са били привърженици на политическия дуализъм – техният политически идеал е бил: автономна България под протектората на Турция.“ Тук има няколко заблуждения. Старите не бяха против всяка идея за революция: доказателство, че по техен почин се създаде за българите военната школа в Белград, която трябваше да подготви водители на бъдещето въстание. Те не бяха за дуализма – за дуализма бе Тайният комитет, който подаде мемоара до султана. Тяхната програма е известна: те са, които сключиха споразумението с Гарашанин, в което се предвиждаше едно българско царство, свързано със Сърбия с лична уния, т.е. чрез владетеля. В действителност на 29 декември 1868 г., когато се събра в Париж конференцията за гръцко-турския конфликт, тъй наречените нотабили (първенци) във Влашко се отнесоха до нея и искаха за България – нещо тъкмо противоположно на дуализма – една автономия, каквато се мислеше, че ще бъде дадена на о. Крит. Тази постъпка, с която се поставяше българският въпрос пред силите не изключваше идеята за една бъдеща революция. Истината е, че старите не отхвърляха революцията, но искаха тя да стане когато рече Русия.

Ние обръщаме особено внимание върху писаното от Боян Пенева, защото неговият авторитет е бил голям, неговата „История на новата българска литература“ е едно голямо и важно дело и грешките му би могли поради това да хванат корен. Вж. Б. Пенев, История на новата българска литература, т. ІV. С., 1936, стр. 261.

13 В историята на революционната емиграция има много неточно установени неща. Така Страшимиров мисли, че тоя комитет бил основан едва в 1871 г. Вж. Д. Страшимиров, Комитетско десетилетие (Епоха на комитетите). Сб. България 1000 години. С., 1930 и Д. Страшимиров, Наченки на българското революционно движение. БИБ, г. ІV, т. 1, С., 1931. Ний приемаме мнението на А. Бурмова, което при днешното състояние на известията, ни се вижда по-вероподобно. Вж. А. Бурмов, Българският революционен централен комитет, 1868-1876 г., С., 1943.

14 Архив Н. Геров, 28 юли 1868.

15 На Н. Герова той пишеше: „Постъпката тази от Русия за нашия бедний народ е убийство, понеже с това ще истреби веки национализмът, не стига дето със сичките боюве привлече толкува българи и в Русия, и във Влашко и от сетне им проводи на главите толкува татари, ами сега ходи пак и съвсем да ги изтреби. Се разумява, чи дето испъди татарите и ги халупи турското Нач(алство) на българите, планът от тогива требова да е бил скроен на мястото...“ – 29 май 1861.

16 М. Димитров, Комитетът на „старите“ - Добродетелната дружина. Сб. България 1000 години. С., 1930, стр. 761.

17 М. Димитров, Комитетът на „старите“, с. 775. Б. М. Андреев пише в основа на в. „Народност“ „общо гласуване на два степени“ – Д-р Б. М. Андреев, Българският печат през Възраждането (Заченки и развой). С., 1932, стр. 108.

18 М. Димитров, Комитетът на „старите“, с. 755. „Народност“ обясняваше, че разликата между двете течения не бе във възрастта, а в ума: „младите“ крачат живо, решително напред с идеите на нашия поспешен век; „старите“ вървят с крака от олово и си отпочиват под мъглата на средния век.“ Би било интересно да се сравнят по години едните и другите. Същото бихме казали и за Цариград.

19 Запазваме правописанието като характеристика – Хр. Георгиев пишеше „с“ и „з“ по румънски.

20 Архив Н. Геров, 22 януари 1869 г.

21 Любен Каравелов е роден в Копривщица, в същата година както и Левски: 1837-ма. Той се учи най-напред в Пловдив, пътува с баща си по панаирите, бе абаджия, сетне писар в Цариград. В 1858 г. постъпи в Московския университет. Още студент той се предаде на книжовна дейност, сътрудничеше в руските списания по България и южните славяни въобще, писа повести из българския живот, обнародва български народни песни. В Белград той дойде като кореспондент на руския в. „Голось“.

22 Баща на професор Слободан Йованович, който стана министър-председател на Сърбия при преврата на генерал Симонович (1941).

23 1869 г.

24 В писмото си Хр. Георгиев казваше: „нашият Теофан Райнов“. Райнов бе наистина негов съгражданин, карловец, съсед на Герова, ученик в Пловдив.

25 Никола Славчев, Теофан Райнов като революционер и възрожденец. С., 1940, стр. 4.

26 Евгений Волков, който в своята тъй обемиста биография на Ботева се занимава обширно с Теофан Райнова пише, че когато Любен Каравелов се научил с какви намерения е дошъл в Букурещ, намислил да използува дадените му от турското правителство средства за революционното движение, за която цел основал един комитет. В учредителното събрание, свикано за тая цел на 25 март в Букурещ участвувал и Васил Левски, дошъл специално от България, Ангел Кънчев, П. Хитов, Д. Общий, Д. Ценович и… даже Христо Ботев. Тия лица решили заминаването на Райнова. Волков се основава за тоя разказ на брошурата на д-р П. Стоянов „Градът Ловеч като център на Български централен революционен комитет, столица на Васил Левски и роден град на поборника Тодор С. Кирков“ (1901). Но д-р П. Стоянов бе мечтател, а не историк. А що се отнася до Волкова, той напомнува по безкритичност Ив. Клинчарова. Вж. Ев. Волков, Хр. Ботев (1929) и Ив. Клинчаров, Христо Ботйов – биография (1910), Васил Левски – Дяконът, живот и революционна дейност (1924) и Любен Каравелов (1925).

27 Едно от обвиненията на Карл Маркса срещу Бакунина, най-опасното, беше, че той, под маската на анархист, бил агент на панславизма. Агент на панславизма, това бе една коварна измислица; но факт е, че Бакунин имаше едно жарко чувство за славянството. Той бе, който на Първия славянски събор в Прага (1848 г.) предложи основаването на общославянски съюз. Следната година той написа прочутото си „Възвание към славяните“, с което ги подканяше към революция.

28 „Пари, оръжие и въстание - им казал Бакунин, съветвайки ги първите да събират под вид на подписка за училища, библиотеки и т.н. - вторите да складирват на означените за въстание места, които от по-рано трябва да са укрепени и снабдени с припаси поне за 6 месеца, а що се отнася до самото въстание, да се уреди с такава сметка, че да могат да се държат на укрепените планински позиции не по-малко от това време, та дано Европа да се притече на помощ.“ Н. Славчев, Теофан Райнов като революционер и възрожденец, с. 12.

29 Главните обвинения срещу Хр. Георгиева бяха, че усвоил сумите, оставени у него от родолюбиви българи за българския народ, и че предал, чрез руския представител в Букурещ, четите на Хаджи Димитър и Караджата.

30 В. „Свобода“, броят от 12 ноември 1869 г.

31 „1848 година разбуди заспалите и полумъртви народи по всичка Европа, събуди и нас българите. От онова време българите оживяха, бъдащето им са засвети с няколко приятни и мили лъчи, а тайнственото или, да кажа по-просто, инстинктивното предчувствие им заговори, че е настанало вече време да се освободят от турското и гръцкото тиранство.“

32 Той пише: „Сичките Индже войводи, Стояновци, Марковци и др. никога не са преставали да заявяват своите протести против турско-правителствения ярем.“ Доста странно звучи тук името на Индже войвода, който бе разбойник, кърджалия.

33 В една своя статия, излязла в 1868 г., в едно руско списание, той, пишейки, че всеки трябва да работи по своите сили за общославянското самопознание, добавяше: „Ибо от этого самопознанiя и зависить наша будущность, наше существованiе и наше сщастiе.“ Това настроение рано проличава у него. Още в 1861 г., когато печати първия том на своите „Памятники народного быта болгар“, той пишеше: „Правейки това издание, ний сме готови да служим, по мярката на нашите сили, на славянското дело.“ Славянофилството на Каравелова е отлично анализирано от Боян Пенев. Вж. Б. Пенев, История на новата българска литература. Т. ІV. С., 1936.

 

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Васил Левски

ДОПИСКА ДО В. „СВОБОДА“

Българско, Преди 28 януари 1871 г.

 

Г-н редакторе на вес[т]ник „Сво[бода]“,

Питаш ме как върви работата в Българско и накъде сочи? Като ми казваш още, че вънкашните, уж свободолюбиви г-да европейци, във всяко събирание отваряли въпрос и за нас, българите, да ни се дадат и нам правата като на всеки народ. Тия думи от тия свободолюбиви г-да често били предлагани на тур[ското] пра[вителство], но не хващали думите им място за това, защото народът уж не показвал знак, че иска да бъде свободен?! Още и че народът най-добър живот живее с турчинът и обича царят си; отвсякъде ударени са и печатите!

На тия въпроси отговаряли някои си, като показвали на 1867-ма и 1870-та година на четите, които се явиха по планините на България. А тур[ското] пра[вителство] отговаряло: тия са хайдути, побягнали из хапсаните, и пр., които се събрали във Влашко и преминуват насила за повдигнат народа, а народът, като си живее спокойно, гледа гладнокръвно на тия появени чети и не взема участие...

Публ. във Васил Левски, Документално наследство. С., 1973, с. 66-67.

 

№ 2

Васил Левски

ДОПИСКА ДО В. „СВОБОДА“

Българско, Преди 28 януари 1871 г.

 

Г. редакторе на в. „Сво[бода]“, бай Каравелов,

Вий като чисти свободен вестникар български, такъв [ви] показва и листът, когото издавате „Свобода“, на всеки народ без разлика, който би показал да живее.

Ний, българите, бяхме честити чак отсега да се сдобием с вестник [на]пълно свободен, през когото да [се] дава правото на всеки народ, да представим народното ни мнение пред светът, че и ние сме хора и искаме да живеем човешки, да бъдем свободни с пълна свобода в земята ни, там, дето живее българинът: в България, Тракия, Македония; па и от каквато и да е народност да живеят в тоя наш рай ще бъдат равноправни с българинът във всичко. Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република“. Същото желаем и на братя сърби, черногорци, ромънци и пр., да не останват след нас, в едно и също време да дадат гласът си. Време е с един труд да спечелим онова, което търсили са и търсят братя[та] французи, т. е. млада Франция, млада Росия и пр. Колко скъпо и с какви загуби?... Брат брата да убие — сега е време да преварим това зло!... Втора борба: брат брата, син баща, баща сина си да убие!... Сега е лесно и можем с малко материал да [се] спасим [от] това гнусно и невярно тиранство, йоще и сто пъти назад от нази във всичко. Неговите топове, неговите игленки пушки са в нашите ръце; само трябва ни йоще мъничко време да поработиме [за] години... Но оттогава, бай Каравелов, както ви пиша в писмата с г-да и братя Марина и Ивана, и тогава с божия воля ще съсипем гнилата и страшлива държава, та да съзидаме друга, много трайна по новото зидание; да съсипем, казвам, гнилата и беззаконната държава — не човеците, не жените им и децата им, тогава, ако се покорят само на горните св[ети] закони равно с българинът.

Бай редакторе, през вестникът ви, или както знаете за по-добре, питаме братята ни сърби: ще ли ни подадат ръка против общият ни враг в едно време или не? Нека ни кажат искрено, та да знаем какво да работим и ний, и тий, щото да не проливаме много кръв. Срамота е ние да си сравняваме силата с таквиз глам[ав]ици, каквито са турците. Хората оправят топовете и пушките, [които] сами не бият. Когато неприятелят ми е по-гламав от мене, той е в ръцете ми с всичкият му материал.

Питаме: сега като искаме да вървим към правият живот и свобода, кой може ни застана на пътят, ако не иска бар да даде гласа си за доброто?! Мисля — никой да не смее, да [не] дава правото на всеки народ, па и на всеки човек, който иска да живее почтено и свободно. И ний българите от отдавна се напънаме с всичката си сила да викаме към човечеството и свободата... Всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца от турчина, обезчествяванието на девойките ни и на жените ни все от турчина всекидневно оплаквание е било с кървави сълзи пред европейските консули. На нашият предрезнал глас - никакъв отзив отникъде за помощ, а напротив: стават учители против нас. Тогава де остава тяхното образование и човечество? А и все тъй ли ще им плачем и да се надяваме на техните лъжи? Не, наместо сълзи сега леем куршуми, а надеждата ни е на правосъдният и на нашите миш-ници... И ето, че идем, г-н ре[дакторе], през вестникът ви да си представим народното мнение пред света.

Публ. във Васил Левски, Документално наследство, с. 67-68.

 

№ 3

Васил Левски

ДОПИСКА ДО В. „СВОБОДА“

Българско, 28 януари 1871 г.

 

БЪЛГАРСКИ ИЗВЕСТИЯ

 

Д[якон] Л[евски]. От балканските села, 28 януария.

Преди да захвана да ви разказвам за това, щото трябва да ви разкажа, то съм длъжен да ви явя, че аз не пиша от себе си, а от страната на всичките наши млади български юнаци, които познават своите длъжности и разбират що е свобода.Вашият вестник се чете по тукашните места с голямо внимание и с голямо въодушевление и аз твърде често съм слушал да говорят: „Ние, българите, сме честити, че се сдобихме с такъв един свободолюбив и правдолюбив вестник, който е безпристрастен към всяка една народност и който дава права на всеки народ и на всеки човек и дозволява му да бъде член на нашето бъдеще господарство, ако само той иска да живее почтено и свободно.“ Трябва да повторя, че всичка млада, не чорбаджийска България разделява вашите убеждения, но... Думи и разсъждения са вече напразни, защото за глухите е все едно Гамбета ли говори или крава мука. Нож трябва да играе, нож; мастилото вече не помага! Ние викаме и протестираме, ние все плачеме и молиме за помощ; а турците ежедневно турчат малолетните ни деца, безчестят девиците и псуват вярата ни и народността ни. Ние досега очаквахме от европейските сили помощ и поддръжка; но праговете на консулатата се обливат всеки ден с кървави сълзи, а нашето положение става по-тежко и по-тежко: отникъде никакъв отзив, отникъде никаква помощ! Но още по-горчиво ни става на сърцето, когато видиме, че тия хора, от които ние очаквахме помощ и спасение, са станали днес Али-пашови учители и Фазил-пашови хазнатари и възпитават нови вълци за Христовото стадо! Славяно-поляци - турски стражари; французи - турски инженери; ингелизи - турски дипломати; казаци-некрасовци - турска полиция; немци - турски шпиони; маджари - турски братя; чехи - турски музиканти!

Ние се вече уверихме, че европейската ингелизка цивилизация, човеческите немски идеи, християнските проповеди на протестантите и пр. и пр. са нищо друго освен „стани, куме, да седна“. Франция служи нам за огледало. Ние сме намерени да се не плачем вече никому и да не вярваме ни на един невикан приятел, ако само с тоя приятел ни не свезва родствена свезка или просто интересът на отечеството ни. Доста сме се вече лъгали! И така, наместо сълзи и молитви ние сме захванали да лееме куршуми; наместо пъшкане и молене ние точиме ножовете си; наместо празните надежди, които имахме от другите народности, ние се отдаваме само на бога и надеяме се на своята собствена мишница. Колкото за вази, то обязаността ви е да явите чрез вестникът си, и то последни път, какво е българското обществено мнение; да явите, че ние сме хора и искаме да живееме човечески; да явите, че с турското правителство ние нямаме нищо общо и че мир между нази е невъзможен; и тогава да оставите мастилницата си и да се заловиме всички за оружие, т. е. за единственото наше спасение. Аз мисля, че когато човек се намира в челюстите на един звяр, то по-напред трябва да избави животът си, а после да си купува фес за Великден. Общественото мнение е днес такова, щото всяка една народност, даже и тур-ците, трябва да бъдат свободни и да живеят между нази като хора и граждани. На нашето знаме, което ще да бъде забито на Балканският полуостров, трябва да бъдат написани само три думи: „Свобода и всекиму своето!“ „Ако ние, т. е. християнските народности на Балканският полуостров, искаме да вървиме по правият път и да търсиме своята лична и народна свобода, без да вредиме на съседите си, то кой може да ни стане на пътът? Да вземеме пример от Италия. И така ние желаеме да въстанеме и да искаме насила своите права, които са така зверски потъпкани. Но ние желаеме още, щото нашите братя сърби, черногорци, боснаци и ромъни да не остават назад, а заедно с нас да повдигнат гласът си, защото нашето отечество е общо, а нашите цели са еднакви. Военната търба, която ще да ни провъзгласи свобода, трябва да затръби от Пеща до Цариград. „Млада България“ се е решила вече да се бори и девизата й е: „Брат брата, син баща, баща синът си и унукът дяда си трябва да убие, ако само тия не поискат да уважават народната воля и ако работят против своето отечество и свобода.“ Нашето мнение е такова, а вам оставаме бели лист, за да напишете на него „напред“ или „назад“. Гледайте да се съгласите по-скоро между себе си, защото времето не чака. Сега е най-сгодно време, щото ние с един твърде малък материал да съсипем това гнуснаво тиранство, което се нарича Висока порта. И така нека ни помага господ и да укрепи десницата ни! Новости ви не съобщавам, защото, както казах по-горе, не искам вече да се оплаквам.

Публ. във Васил Левски, Документално наследство, с. 68-70.

 

ЗАКЛЕВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

№ 4

ПИСМЕНА КЛЕТВА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ ПРЕД БЪЛГАРСКИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ЦЕНТРАЛЕН КОМИТЕТ

Букурещ, 16/28 юни 1872 г.

 

Долуподписаният, като приемам всичките длъжности, които ми се налагат чрез упълномощието ми, дадено от Ц[ентралния] Б[ългарски] Революционен] К[омитет] и съм в отговорност на своите действия, съгласявам се във всичко и с действията на другите членове на ЦК, които ще разпоредят помежду си длъжностите по способността на всекиго по обстоятелствата. Същият отговарям за действията си по уставът пред другите чл[енове] на ЦК и се заклевам пред нашето отечество България, че ще следвам точно длъжностите си.

В. Левский

Публ. във Васил Левски, Документално наследство, с. 181.

 

№ 5

НАРОДНА КЛЕТВА, ПОЛАГАНА ОТ КОМИТЕТСКИТЕ ДЕЙЦИ

Българско, Преди 8 ноември 1872 г.

 

НАРОДНА КЛЕТВА

Заклевам се в евангелието, в честта си и в отечеството си, пред Бога и пред честното събрание на съзаклятието, че от всичко, което ми се яви, няма да кажа и открия никому нищо до смърт и до гроб.

Заклевам се и обещавам, какво [че] полагам за святата тази цел живот и имот.

Заклевам се и обещавам безусловна покорност на законите и на заповедта на съзаклятният таен Централен български революционний комитет съвременно мълчание и тайност на делата.

А в противен случай, ако бъда предател или престъпник, съгласявам се да бъда прободен от оръжието на това съзаклятие, което има длъжност да ме брани, а и право  да ме съди.

Заклевам се.

Забележка: Новооглашеният ще се изправи пред една маса, на която ще има сложено едно евангелие или кръст, един нож и един револвер, и ще си тури лявата ръка на сърцето и дясната ще я вдигне нагоре и ще следва да дума следующите думи, т. е. гореизложените.

Публ. във Васил Левски, Документално наследство, с. 227.