АПОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКОТО ХАЙДУТСТВО

На нашия книжен пазар най-после се яви книга, която запълни една сериозна празнина в българската историческа литература. Като № 35 от библиотека „Сите българи заедно“ излезе от печат един обемист сборник, носещ заглавието „Истории за вехти войводи“, силно повлияно от безсмъртната поема на Христо Ботев „Хайдути“.

Едва ли има българин, който да не се е вълнувал от съдбата и приключенията на нашите хайдушки войводи. Но до този момент никой не се досети да събере в общо издание на техните биографии. Това издание ще задоволи най-сетне интереса на българските читатели, благодарение и на инициативата на отговорния редактор на поредицата Никола Григоров. Току-що излязлата книга, макар и да не обхваща живота и дейността на стотиците наши хайдушки войводи, в този сборник са включени биографиите за над три дузини вехти войводи. Тази книга не е историческо изследване, а е един непретенциозен сборник, събрал разказите, легендите и народните песни за тези национални герои, времето на които е от романтичния период от националноосвободителните борби на народа ни. Тук ще се сблъскате с нашите хайдути, които не са жалили живота си и в борбите за свобода на сърби, гърци и румънци, а Петко войвода е участвал в далечна Италия в походите на великия Гарибалди.

Ще имате възможност да си припомните чутото или прочетеното за нашите славни и безсмъртни хайдути, на някои от които най-добрите пера в нашата литература са посветили своите стихове, повести и разкази, а народа ни ги е възпял в народни песни и легенди.

По-долу ще прочетете краткото въведение от съставителя на сборника и приложените в началото на книгата - поемите на Христо Ботев „Хайдути“ и Никола-Козлевия „Черен Арап и Хайдут Сидер“, както и народната песен за Страхил войвода.

За корица на книгата е използвана една от най-хубавите рисунки за българските хайдути, излязла изпод ръката на австро-унгарския художник и пътешественик Феликс Каниц

 

* * *

ИСТОРИИ ЗА ВЕХТИ ВОЙВОДИ

ПРЕДГОВОР

Още от най-ранни детски години сме закърмени с разказите за славните български хайдути – авантюристи, народни отмъстители и закрилници на поробения народ. Още в началното училище знаехме наизуст Христо-Ботевите „Хайдути“ и Никола-Козлевия „Черен Арап и Хайдут Сидер“. Впечатляваха ни легендарните геройства на войводите Индже и неговият побратим Кара Кольо, на Ангел и Петко и техните хайдути. Като приказки звучаха биографиите на войводите в двете революционни епохи - неуловимият Панайот Хитов и хвъркатият Филип Тотю. Никога няма да избледнее в съзнанието ни картината с Георги Раковски, развяващ революционното знаме от връх Балкана. Приживе още се разказват легенди и за героизма на дядо Ильо Малешевски, когото куршум не ловял. А и около живота на жените хайдушки войводи винаги са се носели легенди. И до днес народът ни пее едни от най-хубавите си песни за тях. Техните подвизи са вдъхновение и пример за революционерите от Македония и Тракия и след 1878 г. На тях са посветени едни от най-хубавите книги, а не рядко са героини и в игралното кино. Такъв е и случаят с една от най-прочутите български войводки - Румена войвода, животът на която е вдъхновил писателите и киното.

Хиляди са българите дали живота си в борбите за свободата на гърци, сърби и румънци. Те са сред участниците в гръцката Филики етерия и в сръбските въстания. В заговора за освобождаването на нашия и на останалите балкански народи са и скъпите жертви от Велчовата завера, от Нишките  и Видинските въстания. Намираме техните имена и сред съратниците на Ригас Велестинлис, на Тудор Владимиреску и на Кара Георги, а участниците в двете български легии се сражават в боевете за Белград. Със славата на героите се окичват и българските доброволци в Сръбско-турската война през 1876 г. Имената на редица от тях са напълно забравени, или е направен опит да бъдат представени като сръбски или гръцки, каквито са случаите със хайдушките войводи Хайдут Велко (1780-1813), Конда войвода (1774-1807), Узун Мирко (1782-1868), Марко Боцарис (1790-1823) и Хаджи Христо (1773-1853). Забравеният днес български революционер и авантюрист Хаджи Христо, заедно с баща си и брат си са участници в сръбското въстание за освобождение от турско робство под водачеството на Кара Георги. Баща му и брат му загиват във въстанието за сръбската свобода, а Хаджи Христо успява да се спаси като се прехвърля заедно с майка си и останалите живи от семейството му в Босна. Съдбата запраща младият революционер и авантюрист във Венеция, Родос и Кипър, и после в Египет във войските на въстаналия срещу централната власт негов земляк Мохамед (Мехмед) Али паша, по произход албанец от Кавала. По-късно българския авантюрист се прехвърля в турската войска където командва кавалерията и достига до най-високи почести и звания след извоюваните победи в боевете срещу разбунтуваните племена в Северна Африка и срещу египетските владетели Мохамед Али и Хуршид Ахмед паша. След започналата борба на гърците за свобода Хаджи Христо преминава на тяхна страна, като достига през 1824 г. до най-високия военен чин - генерал от гръцката армия. След освобождението на Гърция е един от най-приближените на гръцкия крал, като участва и в изграждането на свободна Гърция.

Това, което прави впечатление при един бегъл поглед в историческите събития - в българските въстания и в борбите за българската свобода - е че там няма сърби, гърци и румънци. Точно обратното е забележимото – нашите съседи-едноверци са се притаили в очакване да грабнат в суматохата нови и нови български територии, споразумели се дори помежду си в тайни писани договори, в които са си разпределили все още поробените български земи. Ако има някакво съмнение в думите ми, то разгледайте историческите карти, разгърнете подписаните договори и споразумения и там ще намерите потвърждение в казаното. Сръбската и румънската страна бяха активна страна и при смазването на Нишките въстания и в Браилските бунтове. Нима можем да забравим издигнатата пирамида от черепите на нишките въстаници, потресла света още в средата на XIX век, а как да преодолеем погнусата от сръбските лакеи на кървавия султан, затворили границата и предали на заколение хиляди още въстанали българи и бежанците търсещи спасение на сръбска земя. Жестока беше разправата и с Васил Хадживълков и с „Балканския Гарибалди“ Георги Раковски, създателят на революционното крило на Македонската дружина по време на Браилските бунтове.

Един от най-славните хайдушки войводи е самоковецът Чакър войвода (Христо Проданов), животът на който е изпълнен не само с героични подвизи, в защита на поробените си сънародници, но станал известен и като новатор в боя със сабя, родеещо го както със средновековните рицари, така и със съвременните състезатели рапиристи.

Със сериозната подкрепа на Любен Каравелов, незабравимият Панайот Хитов разказва, както своите хайдушки подвизи и пътувания по Стара планина, така и биографиите на неговите побратими хайдушки войводи.

Едни от най-добрите пера на нашата художествена литература, сред които са Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Йордан Йовков и Антон Старшимиров ще овековечат подвизите на Дончо Ватахът, Индже войвода, Ильо Малешевски, Спиро Църне и Калеш Димко.

С уменията на изследователя-историк са разказите на Христо Попконстантинов, Ефрем Каранов, Христо Семерджиев, Тихомир Павлов и Владимир Караманов за хайдушките войводи.

Трудно може да се обхванат в една книга животът и борбите на нашите хайдушки войводи. Сегашният опит е може би пръв, при който съм се старал да изляза вън от учебникарските щампи, колкото и да са те привлекателни с примирите и уроците по патриотизъм и съпротивление на злото, както на вековния чуждестранен завоевател, така и на не рядко сътрудничещите му фанариотски духовници и нашенските чорбаджии-изедници. Тук ще имате възможност да се срещните с героичните подвизи на старопланинските, средногорските, македонските и тракийските хайдушки войводи, наброяващи 38 автентични разказа, две поеми и една народна песен. Хронологически погледнато борбите на нашите хайдути продължават до началото на създаденото от патриарха на българската национална революция Г. С. Раковски организирано революционно движение. На границата между двете революционни епохи – хайдушката и организираната - са незабравимите Панайот Хитов и Филип Тотю, а мост към новото революционно движение на останалите под робство българи от Македония и Тракия след 1878 г. са хайдушките войводи – тракийският Петко Войвода, който ще е сред учредителите на Дружество „Странджа“ и македонските войводи Илю Малешевски и Стоян Богданцалията.

Тук ще се срещнете както с изящното слово на Христо Ботев и Йордан Йовков, така и с възпламеняващата и канещата към подвиг поема-приказка на Никола Козлев за Хайдут Сидер, родеещо го с Добри-Чинтуловите революционни стихове. От фолклорната съкровищница са песента за Страхил войвода и подбраните от Панайот Хитов, с помощта на Любен Каравелов, позабравени народни песни за нашите хайдушки войводи от книжката на мустакатия войвода, предназначена да повдига духа на войниците ни по време на Първата световна война. Приключенията на копривщенеца Дончо Ватахът ще намерят място и в неговата биография, разказана от умелото перо на израслия в Копривщица с разказите за неговите подвизи председател на БРЦК Любен Каравелов.

По-голямата част от биографиите на хайдушките войводи не са изградени на базата на документални свидетелства, а на ширещите се легенди и предания, а не рядко и на спомените на случайно оцелели хайдути и съвременници. Единствена, сред поместените тук първа и почти непозната биография, е написаната на основата на разказа на странджанския войвода Петко Киряков от Христо Попконстантинов, както и на предоставени му от войводата документални свидетелства. Както тук, така и в анонимния предговор на Георги Баласчев към биографията на войводата Стоян Богданцалията е отделено място на руската политика, както към народа, така и към Балканите.

Героят от войните в Добруджа и Македония самоковецът генерал Тодор Кантарджиев в последните години от живота си (1940) ще издаде една от най-хубавите си книги за самоковският хайдушки войвода Чакър войвода, по записаното от разказите на неговите баби и земляците си. По същия начин ще постъпи и кметът на с. Кору Чешме Грозьо Ганев, който със затаен дъх ще бърза да разкаже за авантюрите на хасковския войвода Ангел войвода, пребродил целия Балкански полуостров и оставил незаличими следи от Цариград до Влашко.

А в непрентенциозният си „Сборец из живота на български по-отлични мъже“ Г. П. Русески, определил го като книга за учители и народа ще разкаже кратките и поучителни животописания на популярни и позабравени войводи.

Откритата от Симеон Радев и включена тук биография на Хаджи Христо е възстановена от „разни официални свидетелства, документи и факти“ от гръцкия офицер от артилерията П. Г. Споридис още през 1855 г.

Включените текстове, с малки изключения, са почти непознати за нашата общественост, като след повече от век се публикуват днес за първи път. Старал съм се, доколкото ми позволяват силите и възможностите, да запазя езика и стила на разказвачите, като са отпаднали само старите и неизползвани вече буквени и често пъти безразборно използваните препинателни знаци.

От съставителя Цочо В. Билярски

 

* * *

 

 

ХРИСТО БОТЕВ
ХАЙДУТИ

Баща и син

 

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна - запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи -

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода -

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло, дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри, черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири - не бой се, -

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та‘ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища -

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска, та тегли -

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търпи -

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти -

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, -

пък ще си викна песента!

 

I

 

Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав -

по румелийски полета...

Един бе Чавдар войвода -

един на баща и майка,

един на вярна дружина;

мъничък майка остави,

глупав от татка отдели,

без сестра, Чавдар, без братец,

ни нийде някой роднина -

един сал вуйка изедник

и деветмина дружина!...

Хлапак дванайсетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи;

но стоя Чавдар, що стоя -

стоял ми й от ден до пладня!

И какво да ми спечели?

Голям армаган на майка -

тез тежки думи отровни:

„Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин:

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкозмина дружина,

три кази да е наплашил,

да владей Стара планина,

а аз при вуйча да седя -

при тоз сюрмашки изедник!

копилето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тъмница,

и ще ми капнат месата

на Кара баир на кола!...

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко - казвам ти,

не ща при него да седя,

копилето му да бавя

и крастите да му завръщам.

Яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к’ъвто иска занаят.”

Зави се майка, замая -

камък и падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

във очи черни, големи,

глади му глава къдрава

и ръда клета, та плаче.

Чавдар я плахо изгледа,

и с сълзи и той на очи,

майка си бърже попита:

„Кажи ми, мале, що плачеш?

Да не са татка хванали,

хванали или убили,

та ти си, мале, остала

сирота, гладна и жъдна?”...

Прегърна майка Чавдара,

в очи го черни целуна,

въздъхна, та му продума:

„За тебе плача, Чавдаре,

за тебе, дете хубаво,

писано още шарено:

ти ми си, синко, едничък,

едничък още мъничък,

а лоши думи хортуваш; -

как ще те майка прежали,

да идеш, синко, с татка си,

хайдутин като ще станеш!

Татко ти й снощи доходял,

за тебе, синко, да пита -

много ме й съдил и хокал,

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него -

да види и той, че има

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи,

на книга да се изучи,

или хайдутин направи,

по планината да ходи.

Триста й заръци заръчал,

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище...

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него;

ала те клетва заклинам,

ако ти й мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш,

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи,

на книга да се изучиш -

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш...”

 

Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна, жалостна,

дете си мило прегърна

и... пак заръда, заплака!...

 

* * *

 

НИКОЛА КОЗЛЕВ
ЧЕРЕН АРАП И ХАЙДУТ СИДЕР

 

Появил са е грозен юнак,

на бял коня черен арап,

сред дунавско равно поле,

кого срешне - сече, коле!

В девет друма той върлува,

зимя, летя там лудува;

не смей птичка да префръкне,

нито пътник да замръкне!

Девет пътя са запрели,

девет скели запустели,

двестя села почернели,

девет града погрознели!

Гражданите не търгуват,

селачите не домуват;

сред чаршии псета вият,

а в хамбари мишки пеят.

Седенки са в пелин врасли,

беленки са в глен обслали -

момите му слугуваха,

момците му робуваха!

Не смей орач с плуг да иди,

лозар лози да обиди,

нито овчар да извади

рунно стадо по ливади!

От Бесарбов до Росица,

от Батина до Златица -

запустяло е равно поле

с кръв са обляло стръвно долйе!

Заплакали девет кази,

екнали са девет гори;

купци плачат, бога молят,

а овчари курбан колят.

Купци плачат за търговство,

а орачи за имотство;

момци тъжат за седенки,

плачат моми за беленки.

Плачат, викат колко могат

леле-варе чак до бога:

Боже вишни, уволни ни,

от арапа отърви ни.

Превзел ни е все имотство

заробил е все търговство -

станахме му черни роби

и живейме в „ох” неволи!

Като й зачул хайдут Сидер,

буен юнак, огнен аждер,

че си впрегна руси бивли

в яки кола с чисти гривни.

Натруфи са с самур калпак,

обкръжи са с дрянов кривак,

прекръсти са, на път тръгна,

руси бивли с синджир дръпна.

Бучат бури, ечат гори -

хайдут Сидер не са бои:

силни бури му са йгралки,

страшни срещи - забавилки.

Дор са зора зазорила,

девет бърда той премина,

и до три ми бели реки,

и четири вити лъки.

Стигнал поле божурово

при кладенче изворово,

спрегна бивли да напои,

с очи поле да обиди.

Вихри веят - сняг са сипи,

чер арапин все не седи;

пътищата той околи,

кого улови, бий, та мори!

През димни ми тъмни мъгли,

на Сидеря глед устрели;

пусна ата аждрехана,

да го грабне като врана.

Трепна Сидер, добър юнак,

плесна ръце, грабна кривак,

накрехна си дълъг калпак,

че попита черен арап:

„Как ма мислиш, пъклен сине:

петровско ли крехко пиле,

гергьовско ли младо агне,

да пообядваш ти със меня!

Макар немам силен силях,

аравийски остър маждрак,

тънка сабя дамаскиня,

дълга пушка багдаткиня,

нъ си имам дълъг кривак,

и самси съм добър юнак:

от арапи не се боя

и лесно им кръвта пия!”

Арап люто са разгневи,

припна коня, та разяри,

че изтегли тънка сабя

и Сидерю отговаря:

„Хей, диваане, кяфир гявур!

Със този ли ти глупав ум

си ми тръгнал през полето,

с кръв гявурска що е облето?

Девет цели веч години

по равнини и стръвнини

гявурска кръв как проливам,

злато и сребро придобивам.

Гори ми са покоряват,

мътни реки път ми дават,

дар ми носи тъмно долйе,

робува ми равно полйе.

Не мисли, ти другий колай,

нъ наведи глава, подай,

по-лекичка да ти й смъртта,

да не ти й харам кръвта.”

Разлюти са Хайдут Сидер,

че изрева като лют звер:

„Не хвали са, пъклен сине!

Дръж са сега, да та видя!”

Ех, че рипна, та подскочи,

юнашки си скок прескочи

девет лахтя нависоко,

девет лехи нашироко!

Развъртя са като хала,

та са впусна връх арапа,

закипяха в силни жили

две юнашки люти кърви!

Начена са страшна борба

среди зимна тъмна мъгла:

сабя фучи - въздух пищи;

кривак трещи - поле ечи!

Бял аждрахан хрипти й цвили,

реват, сумтят руси бивли;

сиви вълци по могили

настръхнали и завили!

Смаели са и зверници,

слисали са сички птици:

по синьото горе небе

на витло са орел вие.

Били са са, бъхтали са

до три цели дълги часа;

че надделя Сидер юнак

с своят дрянов дълъг кривак:

строши сабя дамаскиня,

дълга пушка багдаткиня,

аравийски остър маждрак,

къдра глава на чер арап!

Падна арап със все силях,

без да рече ил, ил, иллях.

Сгърчи ръце той, смири са,

студ го смръзи, одърви са.

Нажали са бел аждрехан

за верен си любим стопан,

кат го видя в кръв утънал,

назем прострян там издъхнал.

Рипна, хукна по все поле,

ихти, фучи, страшно реве,

гърмеливо с уста бъбри,

на Сидеря люто мъмри:

Да го глътне са заканя,

като върла люта ламя,

като змия индостана,

ядовита зъл удава.

Смаян Сидер сам сред поле -

никой нема да го отърве.

Че си казва добър юнак

на негов си дренов кривак:

„Угъвай са, жилав бъди!

Превивай са, не са чупи!

Да си сваля и таз бела,

дето ми е мъчил света:

млади момци да го зобят,

с отбор зърно немерено;

бели моми да го поят

с бистра вода немътена;

млади булки да го чешат,

дълга грива да му плетат,

жални песни да му пеят,

с дребни сълзи да го къпят!

С тлъста снага, що я й тлъстил,

с пот български, що я й кървил,

нека сега да нахрани

сиви вълци, черни врани!”

Дор си Сидер реч издума,

ето ми го кат фъртуна:

припка, хвърчи бял аждрехан,

ихти, фучи кат ураган!

Завзеха са човек и кон

да са бият с нечутен бой;

кон се бие за чер неврод,

Сидер са бий за мил народ!

Били са се, та трошили,

кръв кипяла в техни жили;

под крака им сняг са топил,

студен лед са чупил, трошил!

Хайдут Сидер кат замахне,

с силен замах дет ударе,

чупи, троши що попадне -

кости, ребра все по надве!

Бял аждрехан в кръв утъна,

сбърка чифте и са спъна,

гърбом падна и издъхна

близу при свой мил стопана.

Сред Свищовско равно поле,

при разлато там раздолйе

легнаха ми до две мърши,

две христйенски люти мъки!

Сам си Сидер с снажни сили

на две върли беди надви;

девет града с двестя села

от зли мъки той отърва!

Че си грабна Сидер юнак

грозна мърша на чер арап,

та я хвърли луд гидия

в ближен гиран баталия.

А бял коня той остави

между гъсти две дъбрави

на възвишен равен мегдан -

на гладни вълци тлъст корбан.

Грабна вити пак синджири,

че си дръпна руси бивли

през дълбок сняг и ярове

през високи там рътове.

Че си викна, песен запя -

всичко поле там заеча,

гръмнаха ми девет гори,

разнесе са в девет кази:

„Я ставайте, хей орачи,

тичайте вий при ковачи,

железа си наострете,

плугове си натъкмете!

Пустнете ги по вси поля,

с песни орете насякадя,

сейте бели там пшеници,

жълти проса и ечмици!

Кога ми се запролети,

мил бог поля ще одъжди,

ще ми бликнат по вси поля

класовити буйни нивя.

Златна жетва кат си доди,

де запеят млади моми

в буйни нивя, по долини,

по рътове, по могили!

Нека идат и лозари

в буйни лозя некопани,

да вкопаят и наредят,

прелези им да заградят.

Кога ми се заесени,

та си паднат в лъки слани,

да закипят в обли бъчви

руйни вина медовити.

Да са пият по зяфети,

по менежи й по годежи,

по весели шумни сватби

с сладкогласни гусли й гайди.

Да извадят и овчари

рунни стада в полугари,

при извори бистри, хладни

да сградят вити мандри;

с тънки свирки да засвирят,

стадата си да разтирят,

по вси поля, по ливади,

по зелени там морави.

Свироводно към доила

да си мамят рунни стада,

бял ми преснак да си доят,

тлъсто сирнйе да си сирят.

По градски ми там улици

на ослици с кобилици

да менуват с плавно злато

с префинено бело сребро.

И търговци огрижени

за кярове умислени,

нека тръгнат да търгуват,

за кярове да пътуват

през високо лесно горйе

и през страшно тъмно долйе,

през стръвнини там и урви

и през тесни ми клисури

кервани им с тънки стоки,

с копринени скъпи моди

нека без страх да си вървят,

шумно, глъчно да си скриптят.

Дружество им ще дочаква

тежки стоки без повреда;

семейство им ще ги очаква

живо-здраво с добра сетня.

Гурбетци ми кираджии,

с мустакати керванджии,

с тънки свирки осенови

керваните да си водят!

Млади момци подстрижени

да разчешат веч перчени,

сред хорища да засвирят,

вити хора да си сбират!

В тихи нощи яснонеби

млади моми применени

по весели там поленки

да си кладат те седенки.

С песни, с игри да си предат,

тънко дарйе да си тъкмят,

с първо либе да са любят,

с китка цвете да са делят.

Чер арапа кеседжия,

кръвопийца, харамия,

веч го няма да върлува,

навсякаде да лудува.

Смири ми са тоз делия

в пънков геран баталия;

непробудно там си той спи,

дребен пясък си го покри.

По вси поля, по равнини,

по вси гори, по планини

няма веч кой да ви бие,

да ви гони, да ви трие!”

Сидер пее - вятър бучи,

песен носи, силно фучи.

Разнесе са в девет кази,

старо младо развесели!

 

* * *

 

ПЕСЕН ЗА СТРАХИЛ ВОЙВОДА

 

Атмаджа дума Страхилу:

— Страхиле, страшна войводо!

Защо си толкоз посърнал,

посърнал, още повехнал?

Дали ти пушка дотегна,

или ти пътя омръзна,

или ти булче домиля,

или ти старост потропа?

Страхил Атмаджи думаше:

— Нито ми пушка дотегна,

нито ми пътя омръзна,

нито ми булче домиля,

нито ми старост потропа…

Снощи на пътя замръкнах,

на връх на Стара планина,

на хайдушката равнина.

Там ми се дремка додрема,

па легнах и си позаспах

на пушка, на табанджата.

Страшен си сънчец сънувах —

отдолу иде потеря,

до седемдесет татаре,

до седемдесет читаци

със седем сини байраци.

Атмаджа дума Страхилу:

— Страхиле, стара войводо,

и туй ли да те науча!

Съблечи дрехи юнашки,

облечи дрехи просешки,

наложи калпак мечешки,

препаши сабя френгия,

нарами дреха просешка,

па земи блюдо божешко,

и иди долу на пътят,

на пътят, на кръстопътят.

На мермер камък да седнеш

под тая сянка дебела

до водицата студена,

при тая бука зелена;

там ще потеря да мине,

секи ще хвърли по пара;

най-подир върви войвода,

той ще ти хвърли пет пари,

па ще те тихо запита:

„Че видял ли си Страхила,

Страхила страшна войвода?”

Докат си дума издума,

а ти на крака подскочи,

извади сабя френгия,

па се наляво завърти;

дор се надясно обърнеш —

сам ще войвода остане.

Страхил на крака подскочи,

съблече дрехи юнашки,

облече дрехи просешки,

наложи калпак мечешки,

препаса сабя френгия,

наметна дреха божешка,

зема си блюдо просешко,

па слезе долу на пътят,

на пътят, на кръстопътят.

На мермер камък поседна,

положи блюдо просешко

на зелената морава

под тая бука зелена,

под тая сянка дебела,

при тая вода студена.

Чакал ми малко, ни много,

тъкмо ми три дни, три нощи;

погледнал Страхил надолу —

то не ми била потеря

от седемдесет юнаци

със седем сини байряци;

на ми е била потера

колко на небе звездите,

колко на поле тревите,

колко на гора листето.

Всеки си хвърлил по пара,

най-подир върви войвода,

той му е хвърлил пет пари,

и си Страхила попита:

— Видя ли нейде Страхила,

Страхила, страшна войвода?

Докат войвода издума,

Страхил на крака подскочи,

извади сабя френгия,

па се наляво завъртя;

дор се надясно обърнал,

сам си войвода остана!

Страхил войводи думаше:

— Войводо, турска баницо,

иди си търси Страхила,

Страхила, страшна войвода!