КАК СИМЕОН РАДЕВ ЗАЩИТАВА В БЕЛГРАД БЪЛГАРСКИТЕ НАЦИОНАЛНИ ИНТЕРЕСИ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС

Не веднъж нашите читатели са имали възможност да четат написаното от Симеон Радев както по исторически теми, така и по злободневни събития и теми, на които той е внимателен и наблюдателен хронист.

Тук ще можете да се запознаете с неговата ранна дейност, като член на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и впоследствие на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), отразена във вестниците „Вечерна поща“ и „Право“. Съобщенията се отнасят за един кратък период от време през 1901 г., когато С. Радев е студент по право в Женева и Париж. За времето, когато следва в Женева и Париж, С. Радев издава вестниците „Effort” и „Mouvement Macedonien”, неофициални печатни органи на ВМОРО, основната тема на които, както се подразбира е македоно-одринският въпрос. Средствата за издаването на вестниците са му предоставени от Гоце Делчев и Борис Сарафов. Г. Делчев по това време е задграничен представител на организацията в София, а Б. Сарафов е председател на Върховния комитет.

От Женева и Париж С. Радев изпраща свои статии, някои от които писани направо на френски език, до печатния орган на ВМОК в. „Реформи“. След дипломирането си С. Радев започнал да работи във вестник „Вечерна поща“ от 1903 г. с препоръка от Борис Сарафов и със съгласието на стопанина-редактор Ставри Наумов. Основател на вестника е журналиста Стоян Шангов. С. Радев става главен редактор на вестника през октомври 1905 г. след като Шангов напуснал редакцията и основал втора Шангова “Вечерна поща”. Във вестника С. Радев развива и теоретизира върху интервюто като журналистически жанр и печата текстовете на своите интервюта с едни от най-видните чуждестранни политици и държавници, в които те излагат вижданията си по Македонския въпрос.

В долуприложените материали са включени информации за дейността на С. Радев от в. “Вечерна поща” и от легалното издание на ВМОРО в София в. “Право”, който излизал в София под редакцията на Тома Карайовов и Никола Наумов и се ползвал с името на негласен печатен орган на ВМОРО.

От включените тук материали става известно, че през 1901 г. С. Радев пътува до София и Белград, за да се срещне с политици и държавници, имащи отношение към решаването на Македонския въпрос. Една от тези най-важни срещи е тази му със сръбския пълномощен министър в София Светислав (Света) Симич, началник на Просветното отделение в сръбското Министерство на външните работи. Света Симич като началник на Консулския отдел във Външно министерство в Сърбия е и един от ръководителите на сръбската пропаганда в Македония и сред организаторите на изпращането на сръбските чети в Македония, и на откриването на сръбски училища и превземането на българските манастири. В България С. Радев изнася няколко важни сказки по Македонския въпрос, за което съобщават вестниците „Вечерна поща“ и „Право“. Това, което не съобщават вестниците е, че С. Радев по същото време е и сред участниците в конгресите на ВМОК в София, където той се изказва и са му възложени нови задачи по пропагандата на истината по Македонския въпрос в европейския печат. За издаването на периодичните печатни издания по Македонския въпрос и за срещите си със Св. Симич, с Никола Пашич и с редица други сръбски политици и държавници С. Радев говори и в спомените си „Лица и събития от моето време“. От това време прилагам и една изключителна ценна снимка на С. Радев, заедно с Борис Сарафов, Ставри Наумов и италианеца маркиз Малато от Сицилия, която е запазена в Симеон-Радевия архив в ЦДА.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

№ 1. 
СЪОБЩЕНИЕ ВЪВ В. “ВЕЧЕРНА ПОЩА” ЗА ДЪРЖАНА СКАЗКА ОТ С. РАДЕВ В СЛАВЯНСКА БЕСЕДА НА ТЕМА “МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС И БЪЛГАРИЯ”

СОФИЯ, 6 МАРТ 1901 Г.

 

МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС И БЪЛГАРИЯ

В неделя, на 4 того, столичната интелигенция има случая да чуе една забележителна в много отношения сказка по македонския въпрос, от младия македонски уроженец, г. С. Радев, редактор на в.  “L`Efffort”, в Женева.

Своята сказка г. Радев държа в "Славянска беседа", при едно голямо стечение на най-видни граждани (професори, чиновници, бивши министри, търговци и студенти).

Проспекта на тая сказка беше приблизително следующия:

“І. Дълго време са отрицавали македонския въпрос, обаче – той съществува. В странство, пред общественото мнение този въпрос носи человеколюбив характер. За българското обществено мнение, обаче, той има остър политически характер.

ІІ. Съществува голяма тъмнина в отношенията на България спрямо македонския въпрос; тази тъмнота съдържа опасности за държавата и убива нравствено македонското дело. Трябва ясност.

ІІІ. Има две гледища по тия отношения: националистическо и автономическо.

ІV. Националистическото (за присъединение на Македония към България) е опасно за самата България, понеже е противно на международните договори; е ненормално, понеже почива на завладяването на другите народности, населяющи Македония; е неполитично, защото се създаде непримирими вражди между България и балканските държави. Ако се приеме това гледище, ще се предостави на държавните мъже да ръководят това дело, защото те отговарят за последствията, а българската войска би трябвало да го разреши.

V. Автономическото почива върху идеята: че македонския въпрос е политическо изражение на масовите стремления в Македония. Всичките народи там страдат от лошия турски режим – за всички трябва преобразувания. Българският елемент води сам борбата, защото има вече съзнание и е най-многочислен, а не защото само той страдае.

Автономическото движение има своята основа в чл. 23 на Берлинския договор. Само апостолите на това движение могат да правят апел към обществената съвест в Европа, защото тяхното знаме е чисто. Автономията може да запази населението от турската власт, да гарантира народното развитие на всички етнически групи в Македония и Одринско.

VІ. Свободния режим ще примири враждебните елементи, защото покрай националните борби ще се създадат нови интереси, по-важни от тях.

VІІ. Автономическото движение ще реализира първата стъпка към балканската федерация, която днес е идеал, а утре ще стане необходимост.

По своя устав, Македонската организация е усвоила последното гледище.

VІІІ. Какво искаме от България?

а) Да ни даде всичките законни свободи.

б) Да внесе ясност и морал в своята външна политика и да не търгува с нашето дело за чужди сметки, както бе случая в 1895 година.

Това желаем ние – македонците, а свободните българи могат да искат от своето правителство, щото в Турция да се въведе законен ред, който да не смущава вътрешния политически живот в България.

в) В една демократическа страна, държавата не може да отнеме на гражданите едно право, под претекст, че те щели да злоупотребяват с него.

ІХ. Ние не желаем, щото комитета да бъде “Етники Етерия” и да тероризира населението на България. Не искаме също никакво съприкосновение нито с правителството, нито с княза; то би било гибелно за тях и неприлично за нас. Време е това да се разбере.

Х. Поради шовинизма на другите балкански народи, на българския народ се пада мисията да ни подкрепи морално и материално. Ние желаем това, защото сме част от него.

ХІ. В бъдещата Балканска федерация, към която правим важна стъпка, ние пак ще се срещнем с българския народ.

За това, когато ни се отворят един ден границите на една автономна Македония, ние не ще кажем на българите “сбогом!”, а “до свиждание”.

В. “Вечерна поща”, г. ІІ, бр. 4, С., 6 март 1901 г., с. 2.

 

№ 2. 
СЪОБЩЕНИЕ НА В. “ПРАВО” ЗА ОТПЕЧАТАНИ СТАТИИ НА С. РАДЕВ ВЪВ В. “НАРОДНИ ПРАВА” И ЗА ДЪРЖАНА ОТ НЕГО СКАЗКА В "СЛАВЯНСКА БЕСЕДА"

СОФИЯ, 12 СЕПТЕМВРИ 1901 Г.

 

В цял ред статии, под надслов “В Белград”, г. С. Радев, редактора на издаваемия в Женева македонски в. “L`Effort”, печати в “Народни права” своите впечатления, които той изнесъл из сръбската столица, както и разговорите, що имал с видни сръбски деятели и държавни мъже по македонските работи. Тия впечатления и разговори на г. Радева са ценен принос в литературата по македонския въпрос, защото в тях твърде ярко се изтъкват както мненията на тия сърби по македонския въпрос, въобще, така и целите и стремежите, които официална Сърбия гони със своята пропаганда в Македония. На това място в няколко броя наред ние по-надлъжко ще се спрем върху тия извънредно интересни статии на г. Радева, като ще правим изводи на ония места от тях, които рисуват по-ярка картина на сръбската завоевателна политика спрямо Македония.

В “Двете думи за обяснение”, г. Радев явява причините, които са го накарали да предприеме едно пътуване от Женева до София и Белград. Установен върху четири точки, на които трябва да почива една публицистична деятелност в защита на македон[ския] въпрос, той, като професионален публицист, намира, че тия точки до сега твърде малко са обяснени. С тяхното обяснение се залавя г. Радев и на тях посвети първата своя сказка в “Славянска беседа”. Тия 4 точки, според него, са следните:

“1) Да се уяснят отношенията между Македонската организация и българската държава, защото тяхната загадъчност убива нравственото обаяние на нашата борба и дава в ръцете на българските държавници едно опасно оръжие, с което те днес си служат за мимолетни техни интереси, но което един ден може да предизвика големи катастрофи за княжеството;

2) Да се обяснят социалните причини, които са породили македонското движение като естествено явление в свръзка с историческия процес, който се зове разлагане на Турската империя;

3) Да, се извади наяве личната политика на Абдул Хамида, централната идея на която е - унищожение на християнските населения чрез кланета, или принудителни масови изселвания;

4) Най-сетне, да се популяризира програмата, в която са изразени изискванията на македонците, обосновани върху известни клаузи от международен характер.”

От 4-те точки най-необяснена нам се вижда първата. И наистина отношенията между Македонската организация с България най-малко са обяснени и справедлив е г. Радев като забелязва, че тая загадъчност убива нравственото обаяние на нашата борба и може да предизвика големи катастрофи. В това отношение българската преса почти нищо не е направила и, безспорно, със своето мълчание по тоя въпрос, тя прави едно безсъзнателно престъпление спрямо българските държавни интереси.

Колкото се касае до другите три пункта то по тях все е направено нещо повече. За социалните причини, които породиха македонското движение, за личната политика на Абдул Хамида, както и за популяризирането програмата на македонските искания – за тях все нещо повече е писано и по-добре са обяснени.

Ние няма систематично да следим хубавите мисли, които г. Радев изказва в първите свои няколко статии. Мястото не ни позволява да сторим това. Ние ще се спрем само върху разговорите, които той е имал със сръбските видни мъже по македонските работи.

На г. Радева се вижда чудно, че сърбите се отнасят недоверчиво към всяка инициатива, която изхожда от българските кръгове и че никакви аргументи не биле в състояние да разклатят това убеждение, което даже в някои държавни сръбски мъже носило болезнен характер.

“Немислимо е - казвал на Радева в Белград, един виден деец, името на когото било свързано с разни политически перипетии в последните десет години. Немислимо е никакво искрено подобряване с българите; невъзможно ще бъде още за дълго време, докато са пресни в нашата памет някои горчиви спомени, даже едно трайно споразумение върху известни чисто практически, второстепенни въпроси, такива на които разрешението е належаще и от двете държави. Ние не ви вярваме, защото много пъти сте ни изневерявали. Изневерявали сте ни на надеждите, които сте ни давали, изневерявали сте ни даже на формалните задължения, тържествено взети от вас. Последният опит, направен взаимно, за да турим една солидна основа на държавните ни отношения, да слеем нашите усилия към една обща политическа цел в Балканите, биде направена във време на Стоиловия кабинет; тоя опит биде последван от едно силно разочарование, недоволство и, на конец, един силен скептицизъм в бъдещето на нашата дружба.”

А такива опити всякога ще свършват с разочарование, щом те почиват на дележ! Но неизвестният сръбски деец става още по-откровен:

“Вие знаете, вероятно, че Стоилов даде тържествени обещания на нашето правителство… Излишно е да ги поменавам. Но ще ви кажа, че той не изпълни ни едно от тях. Разкая ли се по-късно? Побоя ли се от отговорността, която щеше да падне върху му? Кой знае? Помня само, че вашият печат беше крайно враждебен спрямо направлението, което Стоилов искаше да даде на отношенията си с нас.”

Би трябвало отдавна да разберат сръбските деятели и държавни мъже, че не само правителството на покойния Стоилов, но и всяко правителство в България, даже при съществуването у него престъпни замисли, няма да има куража да установява дружба със сърбите върху дележа на Македония. Тая истина отдавна би трябвало да се разбере и възприеме в Белград и само поставени върху почвата на автономията, може да става дума за съглашения и дружби.

По-късно ще имаме случай да кажем нещо повече на тая тема. А идущия брой ще приведем разговора на г. Радева с началника на Пропагандистическото отделение при Сръбското Министерство на външните работи, г. Св. Симича.

В. “Право”, г. ІІ, бр. 3 (11), С., 12 септември 1901 г., с. 4.


№ 3. 
СЪОБЩЕНИЕ НА В. “ПРАВО” ЗА СРЕЩАТА И РАЗГОВОРА НА С. РАДЕВ СЪС СВЕТА СИМИЧ В БЕЛГРАД

СОФИЯ, 16 СЕПТЕМВРИ 1901 Г.

 

“В БЕЛГРАД” - ВПЕЧАТЛЕНИЯ И РАЗГОВОРИ ОТ С. РАДЕВ. “Н[АРОДНИ] ПРАВА”, БР. 72, 1901.

Срещата му със Свет. Симич. – Г. Радев така описва деятелността и общественото положение на г. Светослав Симича:

“Г. Симич е шеф на сръбската пропаганда в Македония. По чин, той е един вид началник на отделение в М[инистерст]вото на външните работи. Той е най-знатния чиновник в Сърбия. Цял ден бюрото му е със селяни от Стара Сърбия, учители от Македония, стипендианти, книжари, шарлатани без никаква определена длъжност, агенти на неизповедаеми мисии, дошли от Македония, за да се върнат пак там с нови инструкции, калугери, попове, гавази, кореспонденти, професори, стари чорбаджии, долетели като грабливи птици с наново разцъфтяло сръбско съзнание - цяла пъстра редица от познати и непознати личности, дошли кои от алчност, кои от любопитство, кои от желание да узнаят нещо, кои, може би - всичко става – от патриотизъм.

Г. Симич всичко приема, с всички разговаря, записва сведения, дава заповеди, насърчава разочарованите, буди енергия у новаците, ласкае чужденците, мъмри стипендиантите, подозрени в хладнина спрямо сръбските идеи, черни едните с кафе, други с тютюн, трети с брошури…

Симич се ползува в Белград с безграничен авторитет. Неговата компетентност е универсално припозната. Сърбите живеят със съзнанието, че каквото трябва да се прави за сръбството в Македония, Симич го прави, без да има нужда да му се напомнюва нещо, -  “Видяхте ли се с г. Симич? – Срещнете се с г. Симич. – Г. Симич знае всичко. – Г. Симич върши всичко. – О, г. Симич!...”

Такава реклама за Симича получил г. Радев и от тукашния сръбски дипломатически агент г. Йов. Гяйя, при когото ходил да търси препоръки до видни сръбски деятели в Белград. Картичка той получил и до г. Симича.

“Един ден – пише г. Радев – с картичката от г. Гяйя, ходих да видя г. Симича. Около неговия кабинет, в министерството, коридорите бяха прошарени с пъстри физиономии и носии. Чакаха аудиенция. Аз чаках с голямо нетърпение да видя тая важна личност, тъй популярна в Белград.

- Светослав Симич. Заповядайте.

Срещу ми - един сух възчерен човек, с изпито лица, живи, безпокойни, изпитателни очи. В цялата му физиономия има нещо подозрително и враждебно. Чинеше ми се, че иска да ми каже: “Ти си дошел, брайно мой, от България, за да ни заблуждаваш, ама сега ще видиш с кого имаш работа, хе, хе …”

Без да чака да заговаря, г. Симич почна атаката:

- Споразумение?... Това е смешна игра … фокус. Какво споразумение може да има помежду ни? Не броим колко пъти сте ни изневерили. Но пазим се поне още един път да не ни изиграете… Разбира се…!!”

Когато г. Радев го помолил да не обръща той внимание на българ[ското] правителство, а на народа и независимите организации, като македонската, г. Симич му възразил:

“- Те са по-опасни, по-диви… Убиха по зверски начин, най-добрите ни хора… убиват ги още, господине, се първенци, се “мютевелии”… Ето на… - г. Симич ми показа един лист от имената на убитите сръбски апостоли в Македония. Той ги брои 55, 56, 57… и още по-нататък…

- Трепате хора, господине, които работят за една идея, жертвуват за нея… Като сте против тиранията, защо я упражнявате върху нашите най-сетне личности? (к. н.)

Да! И ние ведно с г. Симича ще кажем: “светли личности”, па и още какви!... Но ще оставим да му отговори предварително г. Радев, а сетне ние само ще допълним някои работи.

Но това идущия път.

В. “Право”, г. ІІ, бр. 4 (12), С., 18 септември 1901 г., с. 4.