МЕМОАРЪТ НА ВМОК ОТ 1901 Г. ДО БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО

1901 година се оказва една от най-съдбоносните за българите в Македония и Одринско. Избухналите афери в организационната територия и Михайляновата в Румъния нанасят сериозни удари, както върху ВМОРО, така и върху ВМОК. Целият Централен комитет на ВМОРО е арестуван, осъден и заточен сред Солунската и Поп-Ставревата афера в Битоля, като начело на организацията ще застане Иван Гарванов след сливането на Благотворителното братство с Революционната организация. А Михайляновата афера довежда до арестуването и съденето на целият Върховен комитет. Комитетът, начело с Борис Сарафов ще бъде подменен с ново ръководство, възглавено от Стоян Михайловски и генерал Иван Цончев, което ще продължи въоръжените стълкновения с четите на ВМОРО, въпреки подписаните споразумения. Поради Михайляновата афера страната ни е изправена пред заплахата на война с Румъния, която опасност ще доведе през следващата година русофилското правителство на д-р Стоян Данев да сключи злополучната Военна конвенция с Русия. В ущърб на българите в Македония завършва, отново под натиска на Русия, и Фирмилияновия въпрос, а десетки български храмове ще преминат в ръцете на сърбомани и гъркомани.

През 1901 г. в България са на власт коалиционните русофилски правителства на Петко Каравелов и д-р Стоян Данев. Сръбската и гръцката пропаганди се развихрят в Македония, където имат покровителството на руските дипломати. Достига се дори до там, че Върховният комитет, не криещ своите симпатии към Русия публично ще се обяви срещу тази руска вредна за българите от поробените краища политика.

През тази година в печатния орган на ВМОК, вестник „Реформи“ са отпечатани десетки статии и известия от Македония разкриващи действията на руските дипломати, специално в Скопие  и Битоля. Тази политика на руските представители ще доведе до съставянето и изпращането до българското правителство на специален мемоар, озаглавен „Македонското дело и македонските дейци“. Той е изработен от Стоян Михайловски, като е подписан от ръководителите на Върховния комитет Ст. Михайловски, генерал Иван Цончев и подполковник Стефан Николов.

Под въздействието на мемоара и на дипломатическите рапорти на търговските ни агенти в Македония ще се достигне до там, че дори русофилското правителство на д-р Стоян Данев официално ще поиска отзоваването на руския дипломат Машков. Но независимо от това, но пак под руски натиск след посещението на руския външен министър граф Ламдсдорф в София,  отново д-р Стоян-Даневото правителство в началото на 1903 г. ще забрани и разтури ВМОК, а ръководителите му ще бъдат арестувани и интернирани в дълбоката провинция. За пореден път руската политика нанася своя удар върху българските интереси в Македония.

По-долу ви предлагам да се запознаете с този важен документ, излязъл изпод  перото на поета-сатирик, председателя на ВМОК Стоян Михайловски, който взимам от книгата „Страници из дневника на един мислител“, която издадохме през 2005 г., заедно с колегите ми Ива Бурилкова и Лиляна Ванова и с нашия покоен приятел големият български учен проф. Любомир Стаматов.

Цочо В. Билярски

 

* * *

МАКЕДОНСКОТО ДЕЛО И МАКЕДОНСКИТЕ ДЕЙЦИ.

Мемоар изпратен до почитаемия Министерски съвет от името на една група македонски дейци.

1901 г.

Многоуважаеми г-да министри!

Българското отечество преживява твърде усилни времена. Не само че разгарът на партизанските страсти многажди взима характер на междуособица, не само че икономическото изтощение на населението е почнало да заприличва на пищенство, но и въобще нашето национално дело, нашето положение като самостоятелна държава са компрометирани. А в последне време ежбите между няколко наши дружества и българските властници, ходът, даден на нашата вънкашна политика, катадневният натиск упражняван върху нас от великите сили и от съседните нам господарства, всичко това усили общета българска криза до такава степен, щото многома людие в нашенско взеха да си дават питанието: "неужели тия две работи - българщина и свободна държава – са работи несъвместими?”

При такива важни обстоятелства Вам няма да се види чудно, г-да министри, ако долуподписаните, стоящи отдавна в извън партийни сфери – взимат решението да издигнат днес своя глас в защита на правдата, на истината, в защита на пресвещената българска кауза.

Няма съмнение, че в нашите съждения Вий не ще намерите ония хитроумства, онази публицистическа или дипломатическа ловкост, каквито намирате в извънбългарските кръгове,  каквито, например, всинца ний сме констатирвали в източната политика на Виенските, Пещенските и Берлинските държавни мъже. Впрочем, нека забележим, че нашата история мъчно може да се разумее от чужденците, че расовата и културна разница препятствува въобще на европееца да вникне глубоко в причините на събитията у нас, да си поясни зародиша на всички ония политически случки, които имат за нас такова велико значение. Иноплеменният мислител и публицист успява понякога да схване същината на феномените; той са взира във фактите и ги вижда добре; но истинската верига, която свързва тези явления и тези факти остава тайнствена за него; той мяза на писач, който би се заловил да описва движенията на хороиграчите, без да дочува звуковете на оркестъра.

Ала не само в странство царува подобно неведение или неуведомление по нашите национални работи. И у нас, да и в средата на нашата родина, истината не винаги е могла да си пробие път и да наложи почит и уважение на всинца ни вкупом и на всекиго отделно. Благодарение на това обстоятелство, че дейността на досегашните наши властници и управници, а така също всяка задружна и самостоятелна дейност, не са никога придобивали пълна гласност, не са се никога подлагали на общобългарски контрол, българската колективна съвест е останала неосветлена по много въпроси, които имат за нея жизнен интерес. Не че въобще българският деятел – независим или държавен – предпочита да се подвизава в тишината на задкулисните мракове, а просто, може да се рече нашата политическа неопитност не ни е позволила досега да разберем каква мощна подкрепа се крие в недрата на тълпите, когато между тези тълпи и тяхната представителка, интелигенцията, има пълно душевно единение.

Така че възгледите, които ще изложим в предстоящето писмо, ще се видят, може би, странни и своеобразни не само отвъд границата, но и на многома наши съотечественици. Това съображение обаче не може да ни обезсърчи. Fais ton devoir, advienne que pourra, думаха старовременните френци. Така ще постъпим и ний. Нашият дълг е да кажем това, което знаем от личен опит, това, което подир 23-годишно боравене с обществените работи, ний считаме за абсолютна и неоспорима правдина, за действителност, каквато всеки ведър ум е можал да контролира.

Ако позагатнахме по-горе, че ний от много време сме се поставили в извън партийни сфери, то бе, за да ви дадем да разумеете, че нескончаемите раздори и стълкновения между българските партии не представляват за нас съвършено никакъв интерес; ний винаги сме се придържали о следния принцип: българската политическа свобода не може да бъде пълна, докогато българщината стои окастрена, сиреч, докогато обединението на българския народ среща всевъзможни и ежеминутни пречки. Покойният П. Р. Славейков бе формулирал тая истина в следните енергични думи: “осакатена народност – осакатена свобода.”

Ний ще говорим, прочее, в настоящето си писмо само за великия оня народен въпрос: бъдещето на българите на Балканския полуостров и техните отношения с Великите сили. Па най-после, титлите и названията на нещата нямат никакво значение, та нека кажем, че предметът на настоящето писмо е просто и чисто  нашата външна политика.

Уважаеми г-да министри,

В желанието си да турите край на всяко безполезно вълнуване в България, Вие счетохте за нужно напоследък да прибегнете към твърде строги мерки спрямо хората, които – верующи в могъществото на частната инициатива, на самостоятелния политически похват – създадоха у нас задружната обществена дейност. Ний вярваме, г-да министри, във Вашия просветен патриотизъм и сме глубоко убедени, че пред величието на българската неволия, Вие не сте искали да обърнете внимание върху горчивината на лекарството.

Ние сме така също убедени, г-да, че тоя път предлагания цяр съставлява много по-голямо зло от злото, за чието лекуване Вие полагате толкова големи грижи.

Няма, без всяко съмнение, просветен българин, комуто да не е известно всяко словце от чл. 23 на Берлинския договор. Една алинея на тоя член задължава Високата порта да въведе във всичките области на Османската империя преобразувания подобни на ония, които са били отстъпени по-напред на критския народ. Споменатият 23 чл. на Берлинския договор, за да даде по-голяма ясност и категоричност на това свое постановление, отбелязва даже, в кои работи ще има разлика между критската автономия и оная на другите християнски населения в Турско.

На тая здрава почва се поставиха от самото начало всички сериозни борци за обединението на българската татковина. Македонските дейци (нека ги наречем така, понеже това име им се дава у нас и в странство) не са ни най-малко революционери, в етимологическия и социално-исторически смисъл на тая дума. Те строго се придържат о едно право, създадено вече,  а не о правдини, които тепърва трябва да се създават. Има един международен договор, чието съществувание никой не отрича, който е от 23 години и продължава да бъде едничкия сборник от правила и законоположения по Източния въпрос. Тоя международен акт носи подписите на разни дипломати и държавници – пратеници на Великите сили. Е добре, македонските дейци искат щото, когато се касае за техните обществени съдбини, да не се игнорира ни най-малко тяхното спечелено вече право (droit acquis), техните придобити вече и очертани в една Magna Charta привилегии.

Революция има там, където има борба за коренно обществено променение, сиреч, там където има опълчване против един легално съществующ порядък. Според мощното определение на Burlamacki (Droit des gens), ново право е растение, което поникнува и вирее върху остатките на едно умъртвено право.

Впрочем, от точка гледна на тези начала, за революция в Македония не може и да се говори, понеже съществующият там порядък не е легален, понеже едно общо европейско споразумение гласи: на турската рая ще се дадат реформи, които да улеснят културното й развитие и въобще да подобрят обществено-икономическото и положение. Нещо повече: турското правителство само е санкционирало това новодържавно право в империята, понеже неговият пратеник на Берлинския конгрес е приподписал безусловно и безпрекословно гореозначения акт.

Да, македонските дейци не са инсургенти, [въстаници, бунтовници – бел. съст.] не са нарушители на реда и тишината, не възстават против един ред осветен ab antiquo [от край време]. Правото, което те не признават и против което ратуват е умъртвено от Берлинския договор. Редът, против който те се опълчват, е признат чрез подписа на чрезвичайния султанов пратеник за ред отживял вече, скъсан и прекратен, заместен с нови обществено-политически уредби.

Революционери са, прочее, онези политически личности, онези наставници на общественото мнение, онези държавни ментори, па, ако щете, и онези всемогли властелини, които въстават против едно общо европейско съглашение, които забравят своите подписи и своите законодателни действия, които турят светотатствен крък върху едно международно постановление и се провикват: “признатите и гарантирани правдини са мъртва буква”.

Инди, македонските дейци, не само не са размирници и нарушители на позитивния закон, не можем даже смело да ги наречем охранителен елемент, особено като вземем предвид начина, по който те са формулирвали до настояще време политическото си верую: никакви химери, никакви прекалености, нищо подобно на оня максимум от обществени променения, на които западно-европейските социални мечтатели са дали колективния надслов: Le droit au bonheur [правото на щастие]… Напротив, Македонските дейци са врагове на всякакви блянове: един парижки вестник се чудеше дали напоследък (“La Petite République Francaise”) на теоретическата въздържаност, на прекалената национална скромност, която македонският българин проявява “dans la juste revendication de ses droits” [при търсенето на своите права]. Това всеки може да провери и в официалния орган на македонските дейци водители, “L’Effort”, който се издава в Женева. Като оставим на страна оная част на това списание, в която се дават подобни сведения за зверската управа на Османлиите, там няма да намерите освен едно и също принципиално твърдене всегда повтаряно: Българите оттатък Рила са изложени на катадневни мъчила; това е петно за европейската култура; народите са солидарни помежду си, защото никакъв прогрес не е възможен без подобна солидарност. Европа трябва да помогне на македонеца, понеже е признала правото му да заживее нов живот; нашият лозунг стои в следните четири думици: “Да живее Берлинският договор!”

Многоуважаеми, г-да министри,

Вий помните много добре, какво беше положението на забягналите оттатък Дунава български дейци във времето на османското владичество. Раковски, който се намираше в твърде интимни отношения с принц Александра Куза, му беше дал да разумее, че великото дело за еманципацията на християнското население в Турско е дело, което се нуждае от подкрепата и съчувствието на довчерашните турски роби, власите; че историческите, културните, вероизповедните и други връзки между власи и българи не могат току тъй безпреходно да се прекъснат; че българите се борят за своята избава от името на същите онези свети начала, които стоят в основата на новорумънското господарство; че знамето, знаме на християнската хуманност и цивилизация, под което са ратували предшествениците на Когалничановци и Братияновци, ще бъде тоже знамето, около което ще има да се сражават и новобългарските витязи; че най-подире, и по всичките тия съображеиня, българите имат право във всяка минута да подирят убежище в свободната румънска земя. Княз Александър Куза разбра великите замисли на Раковски, одобри идеите му, обеща му закрила и подкрепа. Отпосле, в продължение на десетки години, българските емигранти във Влашко са намирали там радушен прием, братски насърчения и поддържка и са могли да извършат своята велика социално–политическа мисия, възкресяването на старата българска татковина и възсъздаването на българския народен дух… (Ils ont cree une ame au peuple, et ils ont donne a ce peuple une patrie. V. Hugo [Създадоха душа на народа, дадоха на народа родина. В. Юго.]).

По-после ние ще поговорим за промяната на работите в Румъния и за новите политически веяния в букурещките властнически среди. Засега нека кажем, че Братияновци и прочее, дълго време подир изчезването на уза [верига – бел. съст.] продължаваха да се придържат у българофилската програма на тоя държавен вожд. Маса български труженици, които са прекарали първата половина на живота си на левия бряг на Дунава, са готови да засвидетелствуват това, ние чухме едно време от устата на покойните д-р Протич и д-р Атанасович, бивши професори при Букурещкия медицински факултет, това многознаменателно изявление, че те двамината, в продължение на 25 години, постоянно са се занимавали с българското дело, сиреч, взимали са най-живо участие в политическата дейност на българската колония, и това пред очите на своето началство, без да са били изложени на никакви гонения. Търпимостта на румънското правителство е била такава, щото, въпреки оплакванията на турските консули, българските деятели са винаги можали най-безбоязнено и най-безпрепятствено да образуват дружества, да събират пари, да уреждат идейна пропаганда и др. ... Румъните дори са отстъпвали помещението на Букурещкия национален театър на бълг[арските] емигранти за представляване разни революционни пиеси и пр.

Е добре, нека сега си зададем въпроса: нима убежището, което подгоненият от турските башибозуци български син е намирал на бреговете на Дъмбовица, преди 30 години, трябва да му се отнеме сега при полите на Витоша, в тая новоосвободена българска крайнина? Нима измъчваният от турската поганщина македонец, трябва да бъде лишен у нас от оная закрила, която Жинзифов намираше дори в автократическа Русия?

Но най-важното нещо в тоя ред съждения е следнето обстоятелство: между едновремешните наши дейци – бежанци във Влашко и сегашните македонски ратници има важна разлика. Първите не можаха да оправдаят своите действия с никаква дипломатическа конвенция, с решенията на никакви международни конференции, с никакъв положителен трактат; те правеха възвания към человеколюбивите чувства на просветеното европейско общество; те работеха от името на една върховна човешка или Божествена правда; но, във всеки случай, не беше възможно да се отговори на морално късогледата европейска дипломация, когато тя се провикваше: “Българските революционери в Букурещ действуват на нелегална почва.” На македонските дейци не може да се хвърли обаче подобно обвинение и ние обяснихме по-горе защо. Берлинският договор, впрочем, е най-последният позитивен израз на общеевропейската воля за въвеждане коренни преобразования в Турско. Ако искахме да наброяваме всичките международни актове, които доказват легалността на всяко македонско политическо движение, ние бихме могли да припомним и постановленията на Цариградската конференция, от незачитанието на която възникна Руско-турската война. Във всеки случай, знайно е, че едничкото условие – conditio sine qua non – по което българина се съгласи да мирува подир унищожението на санстефанския договор, а така също и едничкото условие, по което цивилизованият европейски мир се съгласи да се изтръгне от българската душа всякакъв блян за велика България, бе следното: робското минало, режимът на ятагана, епохата на пашовските произволи и посегателства да останат безвъзвратно погребани в мраковете на историята.

Многоуважаеми господа,

Македонското дело не е партия, или, ако щете, то е партията на самоотвержеността. Ний, които служим на това дело от сърце и душа, можем да Ви уверим, че всеки от нас отдавна се е примирил с идеята, че той ще бъде строго критикуван и много пъти жестоко осъждан. В борбите няма нищо друго освен горчивина и изтощение, колчем се поставим на чиста и индивидуалистична почва. Ала щом ние, ръководими от алтруистически начала, приемем за единствен лозунг самоотречението и поднесем своето частно дело върху жертвеника на общото дело, борбата получава съвършено друга физиономия: тя е извор на всяка морална енергия, на всяка душевна наслада, тя носи своето възмездие със себе си, тя въздига човешкото същество до оная идеална висота, където сияе непоколебима вяра в съдбините на човещината.

Г-да министри,

“Македония за македонските населения”, тази бе формулата, чрез която Гладстон се опита едно време и твърде сполучливо да намери едно разрешение на македонската задача.

Тази формула ни дава тоже най-вярната характеристика на македонското дело у нас в последните 10 години.

Между политиката на македонските дейци, от една страна, и, от друга страна, македонската политика на сърби, гърци и власи няма нищо общо. Тези последните заявяват, че предпочитат турския хомот в Македония пред българското там надмощие; за тях хуманност, благородни пориви, културни стремежи, любов към страждущата християнщина, всичко това са голи думи. Ни един миг те не се спират на съображението, че във всичката днешна олелия, че в катадневно подновяваните исторически и етнически препирни, че в общия кипеж на Балканския полуостров главното е, да се извоюват права за турския послушник, за нашия брат по кръв и по вяра, за оскотения от дълговековна поганщина илот, [безправен човек – бел. съст.] а не да се намери не знам каква етнопсихическа дефиниция на балканските народи. Да, ограбване на чуждото – ето единствената омисъл на сърби, гърци и власи; мисълта, да се не усилят българите – ето техния страх.

Ние от своя страна сме изхвърлили всякаква завоевателна замисъл от плановете си; ние искаме създаването на една автономна Македония, с глубокото убеждение, че никакъв изкуствен сепаратизъм, никакви дипломатически примки няма да отслабят душевното общение между нас и нашите отвъдрилски братя.

Това положение на нещата много хубаво бе характеризирано напоследък от един чужди вестник, който думаше: “Les Serbes, les Grecs et les Roumains convoitent ce qui ne leur appartient pas; les Bulgares de leur cote ne veulent pas perdre ce qui est a eux.” [Сърби, гърци и румънци желаят силно, онова, което не им принадлежи, от своя страна българите не искат да загубят своето.]

Преди няколко години една група сръбски интелигентни мъже дойдоха в София, да навестят българските обществени дейци. Опитахме се тогава да се споразумеем с тия гости по въпроса за бъднината на Македония, като поставихме тоя въпрос на тая почва, на която го бе поставил Гладстон. И ето какъв отговор получихме: “Невъзможно, българизмът се проповядва на Балканския полуостров от 4–5 десетки години насам. Дайте и нам истото време да проповядваме сърбизъма. Иначе, ний не сме гарантирани, че една автономна Македония, рано или късно, няма да се присъедини към България.”

На това ний възразихме: “Преди всичко ний милеем за измъчената македонска рая; ний сме готови да дадем всичките гаранции, които един самостоятелен народ може да даде; ний не се стремим към създаването на незнам каква си обширна империя, ний поставяме културните начала по-високо от всякакъв шовинизъм и псевдонационализъм.”

Сърбите вдигаха рамене и мълчаха.

При всичко това ний бяхме искрени. Па и днес още, нашата програма е такава. Разрешението на македонския въпрос не може и не трябва да изхожда нито от исторически, нито от етнически принципи, а изключително от културни съображения.

От точка гледна историческа, ирландците, каталонците, трансилванците, бохемците и пр. имат право на специален държавен организъм. Обаче европейските мислители и публицисти отговарят на туй твърдение по следния начин: “Няма педя земя в Европа, където в течение на векове да не са господарували всевъзможни властители и да не са функционирали всякакви държавни механизми; една династия наследва друга, едно племе наследва друго, едни държавни устави заместят други, един език и една култура отстъпват пред друг език и друга култура и пр.; историята е същински калейдоскоп. Например, в известна епоха влашки князове са господарували при полите на Карпатите; в друга епоха – маджарски крале, и почти еднакво количество години. Как е възможно, прочее, да се създаде едно непоколебимо право върху една толкова подвижна основа?“

От точка гледна етническа, германците твърдят, че населението в Елзас и Лотарингия е съплеменно тям, че, следователно, двете тия области Елзас, Лотарингия са и трябва да си останат завинаги немски владения и пр. На това изявление елзаските и лотарингийските патриоти отговарят: “Етническата връзка не е връзка и народностите не се образуват подир строг анализ на тяхната кръв. Истинската връзка стои във влечението на сърцето. В нашия зародиш може да има германщина, но ний сме и ще си останем французи. Френският народ ни напои с чистото мляко на своя културен дух – il nous a donne le lait pur de son esprit – и ний ще останем верни на туй културно причастие. Че във формата на нашите кости се съглеждали не знам какви си тевтонски белези – това не ни смущава. Ние сме готови да завещаем костите си на берлинските дипломати.”

И така, и исторически, и етнически принципи не издържат никаква критика пред модерната обществена мисъл в Европа. Няма съмнение, че това което никъде не се признава за добро и вярно, за свястно и съществено, няма да бъде признато за такова и в Македония. Ето защо почти всичките македонски дейци разбраха вече, че те ще сполучат в своите стремежи, само ако се водят от чисто културни, или както ги нарича “la Revue Blanche” от чисто психо-етнически начала. “Нека избавим македонския земляк от ноктите на азиатския поганец – думат нашите политически едномисленици; отпосле македонският земляк, снабден с човешки права, господар на себе си и на съдбините си, ще реши сам какво желае, ще прояви симпатиите си.”

Многоуважаеми г-да министри,

В последне време се подигна страшна глъч, за да не кажем вой, по повод деятелността на онези мъже, които искат реформи в Македония и се борят неуморно, за да получат каквото искат.

Тая грозна дандания докара един вид шемет в духовете. В своята “Социална психология”, Ломброзо описва един такъв публичен etat d’ame [състояние на духа], когото благодарение на ловкото акробатство на някои корифеи, мало и голямо почва да се вълнува, да кряска, да заплашва, да злослови, да сочи юмрук надясно и наляво, без да знае защо, без да знае какво иска, без да знае, защо беснее. Науката нарича това нещо морална треска, морални конвулсии.

Подобни явления нямат абсолютно никакво значение за честния мислител и социален деятел. Вие ще ни позволите впрочем да изложим тука същината на работите, да опишем, накъсо, вървежа на македонската криза.

A tout seigneur tout honeur [На всеки господар – цялата част]. Румъния първа се хвърли в схватката, Румъния първа – по повод на делото “Михайляно” – нададе вик: “Долу размирниците”; Румъния първа насърчи и насъска нашите врази, надъха против нас европейската дипломация.

Като казваме Румъния, ние разбираме новия румънски официален свят, новата румънска управническа класа; ибо свестните онези румънски държавници, за които говорихме по-горе, Росети, Братиано, Когалничано и прочее, отдавна изчезнаха от политическата арена. Сега господаруват на левия бряг на Долния Дунав ония останки от фанариотщина, арнаутщина и пр., онези потомци на придошли отвсякъде скитници, за които напоследък най-добрият букурещки професор N. Jorga говореше: “Nos classes dirigeantes sont un amalgame d’aventuriers politiques, venus de tous les pays du monde, gens sans passe, sans tradition, sans un credo, sans une idee quelconque sur la chose publique; or, l’histoire nous apprend que sans pareilles gens peuvent parfois manifester une certaine capacite, une certaine energie meme, le patriotisme a toujours ete absent de leurs oeuvres” [Вашите управляващи класи са амалгама от политически авантюристи, дошли от цял свят, хора без минало, без традиции, без кредо, без никаква представа за общественото; или историята ни учи, че подобни хора понякога имат известен капацитет, дори енергия, но патриотизмът винаги е липсвал на делата им.]. (Гледайте новото съчинение на N. Jorga по историята на румънските партии.)

Враждата към всичко славянско, към всичко българско е отличителна черта на публичната дейност на тия своеобразни народни водачи. Един от тях г. Морузи, бивши румънски консул, грък по произхождение, думаше: “Да зная, че в кой да е член на моето тяло има капчица славянска кръв, бих отсякъл тоя член.”

Румънските политикани разсъждават така: “Нас ни окръжават от една страна 120 милиона славяни – руснаци; от друга страна, више от 20 милиона славяни в Австро–Унгария: ако прочее ние оставиме да се създаде оттатък Дунава една велика славянска държава под името България, ний сме задушени, ний сме изгубени. И тъй, ний ще се противим на обединението на българската народност.”

Напоследък даже един полковник от влашката армия Крайничану публикува във французкия вестник “La France Militaire” една многознаменателна статия, под заглавието: “Нашите отношения с българите”. Полковник Крайничану разсъждаваше така: “Нека българите знаят, че ний ще мируваме дотогаз, докогато мируват и те. Щом българите мръднат, щом българските войници се опълчат към Юг, ще нахълтаме и ний през Добруджа в България.”

Много румънски публицисти заговорват даже от време на време за компенсации. Под думата компенсация тези господиновци ето какво разумяват: “Румъния ще отстъпи на българщината куцовлашките – македонски населения; срещу тая обаче отстъпка Румъния трябва да получи тъй наречените quadrilatere strategique (Варна, Шумен, Русчук, Сиилстра).

Но да оставим на страна тия фанфаронства. Важното е, че в своята сляпа ненавист против всичко българско власите винаги са дирели сгоден случай да се спречкат с българското правителство и да докарат международни заплитания. Да, всеки, който знае нашата нова история, всеки, който има възможност да следи развитието на произшествията на югоизточния край на Европа, е в състояние да докаже, че румъните винаги са дразнели и предизвиквали българите чрез най-безочливи притезания и действия.

Многошумната афера “Михаеляно”, за която споменахме по-горе, не бе друго нещо освен един прост предлог за предскроена свада, едно най-обикновено хитроумство за създаване на дипломатически затруднения.

Всъщност, аферата “Михаеляно”, за която споменахме по-горе, не бе друго нещо освен един прост предлог за предскроена свада, едно най-обикновено хитроумство за създаване на дипломатически затруднения.

Всъщност, аферата “Михаеляно” преизобилва със смели игродумства и чудовищни извъртания. Всеки, който е чел стенографическия отчет на тоя процес (между скоби ще забележим, че той е преведен и на български от г. Черковски), забелязал е, какви процесуални недостатки и какви грозни подделки е способна безмълвно да претърпи румънската магистратура. Нещо повече, самата тая магистратура е вършила подделки. [подправки, фалшификации – бел. съст.] Ето Ви едно доказателство: при разглеждането на казаното дело един свидетел, чех, дърводелец, посочил с пръст към стоящите на една маса веществени доказателства и казал: - “Дръжката на тая брадва (топорижката) е правена от мене; аз съм я работил по изричната повеля на г-на прокурора!”

Когато при разглеждането на един процес се откриват толкова грозни феномени, престъпни разпореждания на един прокурор, фалшифициране на веществени доказателства по нарочна заповед от страна на правораздавачите и пр., какво доверие заслужава подобно съдилище, какво уважение заслужават неговите преговори?

Най-елементарният здрав смисъл, независимо от твърденията на юридическата наука ни казва, че съдба при подобни условия е съдба опорочена, съдба несъществующа.

Във всеки случай ще забележим тука между парантез [скоби – бел. съст.], каква беше длъжността на българските управници. Пред онова действие на румънските магистрати, което е отрицание на всякакво правораздаване, софийското правителство, трябваше да изложи в една нота до Великите сили на какъв гнил базис са поставени румънските властници, за да сипят обвинения върху българските обществени дейци.

Впрочем, както рекохме по-горе, случката с цинцарина Михайляно е един банален инцидент. А в същност, тоя инцидент е брънка от една дълга верига влашки предизвикателства. Нам е невъзможно да ги изброиме тука подробно.

Нека хвърлим един бегъл поглед върху историята. Сведенията, които ще дадем по-долу, са необорими, понеже са черпени от официални или quasi официални документи. Това е английския “Blue Book” (синя книга) за последните 20 год., такива са статиите, публикувани в “Revue de Paris” по Източния въпрос. Такава е посмъртната кореспонденция на графа Андраши; такива са писмата разменени между краля Карла и принца Бисмарка; най-важният документ, от който ще се ползваме е автобиографията на принца Карла, на която І-та част е вече отпечатана на три езика – французки, немски и румънски.

Още при първото си запознаване с Братияно и съдружие, крал Карло, тогава княз Карло, се е мъчил да убеди тия съветници, че те трябва да предприемат кръстоносен поход на Балканския полуостров за организиране на романизма, alias, за поромънчване на македонците, или във всеки случай за укрепяване на цинцарщината. “Ний трябва да направим някакви жертви за културното повдигане на тия елементи, дума княз Карло; ний имаме жизнени интереси на Балкан[ския] полуостров”. В същото това време, при една среща с Афет паша, румънският властелин отправя към Цариградския българоед следните многознаменатни думи: Il est de l’intérêt commun des Turcs et des Ronmains que la Bulqarie soit amoindrie”. [От интерес за турци и румънци е България да бъде орязана.]

Граф Андраши пише на краля Карла: “Славянщината е нашият исторически cauchemar, всевековното плашило на всичките народи, които живеят в Централна Европа, на населенията на Цислейтания и Транслейтания, на народите, които живеят при полите на Карпатите и пр. поведението, което тряба да държим ний, в Пеща и Виена, а така също Вие на бреговете на Дъмбовица, се диктува, прочее, нам от една и съща опасност; ний трябва да си прострем ръка и да работим задружно. Пътят, по който ще се развива влашката народност и Австро-унгарската държава е път, който отвежда, преди всичко, към пълното поражение на славянството. Австро-маджарските славяни са вече в ръцете ни. Ако вие ромъните оставите южните славяни да се усилят, нашето дело се пак ще бъде компрометирано, а разбира се, и вашето”.

В същия смисъл пише и принц Бисмарк до краля Карло, като прилага към своите жежки увещания сума ласкателства. Според Бисмарка, румънското племе е едно от най-мощните в Европа. Петте милиона ромъне скоро ще се удвоят и утроят чрез естествено нарастване, или чрез присъединение на някои български територии и тогава петнадесетмилионната Румъния ще може да бъде най-важната културна стража при вратите на Европа и ще държи в респект варварските южно-славянски елементи, които я окръжават и пр. Нам е невъзможно тука да цитираме изцяло тая драгоценна кореспонденция. Един от нас, подписавшите предстоящия мемоар, ще даде наскоро в публични сказки и в специални брошури подобен отчет за тая многознаменателна дипломатическа сплетня. Засега, ний се задоволяваме с гореизложените откръшлеци, като бързаме да извадим от тях следното заключение: надъхан от берлинските и виенски славоеди, принц Карл Хохенцолерн Зигмаринген, властител румънски, е върховният главатар на всичките комплоти против българщината. Ако ний се изражаваме тъй рязко и безпощадно, това не правим само за туй, че нашите думи са отражение на една абсолютна истина; не, ний не считаме за потребно да менажираме споменатия властелин и по друго едно съображение, а именно, като виждаме какви купища от мръсотии се сипят катадневно върху българската корона и българския народ от румънските публицисти и политикани-въжеиграчи. Те ни клеветят – ний пък им казваме истини хиляди пъти по-горчиви от всяка клевета.

Анти-българската и анти-славянска пропаганда на принц Карл Хохенцолерн Сигмаринген даде богати плодове. Така напр[имер] бившият румънски министър Таки Йонеско публикува едно време в Journal des Débats една студия за българите, за южното славянство. То беше във време на гръцко-турската война. Таки Йонеско тържествено заявяваше, че, ако българите се възползуват от това смутно време и проявят стария свой апетит за завземане на Македония, румънската армия, въоръжена по най-модерна система, ще им даде да разумеят, че къщенска сметка и пазарска сметка не са едно и исто нещо. По-късно, когато Полков[ник] Крайначано публикуваше своята статия във “France militaire”, поменатият Таки Йонеско обнародва и други статии в “Journal des Débats”, гдето наричаше българите непоправими размирници, развалена политическа стихия, нация недостойна за самоуправа и пр.

Преди няколко месеца румънският министър Маргиломан, който се намираше в Цариград по случай юбилея на султана, отправил бе следното запитване към великия везир (цитираме текстуално): “Защо правителството на негово императорско величество къснее, та не взема най-строги мерки против българите, тези груби хищници и бунтовници, които заплашват мира на изток?”

Най-после, напоследък, в няколко ноти отправени до Великите сили, румънското правителство хвърляше такива клевети върху българщината, щото един парижки вестник коментираше работата със следните думи: - “Власите не трябва да забравят, че, като канят Великите сили да усмиряват отвъддунавските им съседи, злото от тая намеса ще се почувствува вред на изток, при полите на Витоша, както и на бреговете на Дъмбовица; ако днес Великите сили натрапят своите прищевки на българите, утре ще наложат своите кефове и на власите – по създадения вече прецедент…”

Не трябва да мислим, разбира се, че злобата на румънските управници се манифестира изключително на дипломатическа почва, сиреч, че всичко се свършва с ноти, оплаквания, заканвания и пр. Не, румъните карат успоредно две работи: те знаят да ни пакостят и теоретически, и практически. Така например те нанесоха грамадна щета на Княжество България и изложиха българското име и българската чест на нечути до сега унижения, при разглеждането въпроса за дунавските острови, при урежданието въпроса за паспортите и пр.

Напр., по въпроса за Ешек–Адасъ, румъните не склониха да приемат едно общо мерило за тях и за нас. Тям се предлагаше или едно юридическо разрешение на въпроса, или пък една чисто фактическа спогодба, т. е. или да се вземат в съображение разните промени в коритото, крайбрежните местности и течението на реката, та по тоя начин да се определя, кое островче е румънско и кое българско, като се има предвид, догде се простира българският район и до где румънският; или пък, една extra юридическа и чисто историческа спогодба: това, което е българско ab antiquo, да си остане българско и това което е румънско ab antiquo да си остане румънско. Влашкото правителство не прие ни едно от тия предложения. То настояваше на следующето своебразно спогаждание: Румъния да запази островите, които винаги е владеяла, при всичко че те съвпадат на българска територия, а от друга страна, се пак Румъния да овладее и ония острови, които са биле известни едно време като турски, а сега са известни като български, и съвпадат на румънска територия, сир. влизат в румънския Дунавски район.

С други думи, румънската дипломация въвеждаше в международните отношения известната палячовска система: “моето е мое и твоето е мое”.

Не по-малко е интересно поведението на румънската дипломация по въпроса за паспортите. В разни времена (за първи път, преди десетина години, а дирния път тая година) румъните учреждаваха в град Русчук цяла една финансова компания, която събличаше странствующите български градинари, като им взимаше по 5 лева за визиране на паспорт; казваме финансова компания, защото румънското правителство бе изпратило в Русе маса чиновници да помагат на румънския консул при извършванието на това причудливо влъхвство. По тоя начин румънските власти успяваха да изнесат от Русчук от 60 – 80 хиляди лева чист приход. Важното е, че когато ставаха тия произволи, между двете правителства – българско и румънско – имаше вече конвенция по паспортния въпрос.

Ей на, това е държава в държава, както се изражава многоумажаемият г-н Данев. Да, това е то държава в държава, скубането и доенето на клетия български бахчованин от страна на една шепа безстидни влашки хищници, скубане и доене, което става, повтаряме, на десния бряг на Дунава, а не на левия,  просто у дома ни.

За историята на румънските насилства и предизвикателства ние бихме могли да напишем цели томове; на почетно място би фигурирали в тая своебразна мартирология деянията на тулчанския префект Неницеско, и патилата на учителите при Браилското българско училище. За да изпъкне хубаво разликата между български обноски и влашки маниери, ние бихме противопоставили Тутраканското румънско училище на Браилската българска школа и бихме цитирали, за илюстриране на тия чутовни работи, постоянните похождения в Букурещ на г-на Йонеско тутраканския institutor roman – и неговите срещи с румънския министър на просвещението.

Не, излишно е да се простираме повече по тоя въпрос. Заключението се налага само от себе си. Власите са се заклели да не оставят да се развиваме тихо и спокойно. Те искат coute que coute да пречат на нашето усилване. Те се боят от обединението на българите и ни мразят. Тазгодишната влашка топурдия прикрива в същност една животинска злост.

Всички тия работи трябваше да бъдат знайни от българските властници. Ако хората, които са се изреждали до сега начело на управлението у нас си бяха дали труда да следят денонощно това, което се върши отвъд Дунава, те щяха да бъдат добре осветлени и в състояние да осветлят Европа; в един меморандум мощно мотивиран те щяха да изложат катадневните влашки коварства и вероломства и общественото мнение в Европа щеше да бъде на тая минута благоприятно нам, та щеше и благотворно да влияе върху развръзката на всяка криза в югоизточния край на Европа.

Многоуважаеми г-да министри,

За нас, подписавшите настоящия мемоар, българо-румънският конфликт е плод от една страна на безкрайно зложелателство, а от друга страна на глубоко неведение.

Да не забравяме обаче, че Източният въпрос е един мрачен и безизходен лабиринт от интриги и заговори. По-горе позагатнахме, че върховният водач и политическите ментори на румънския народ са прости кукли в ръцете на немските дипломати. Нека ни бъде, прочее, позволено да припомним тук, какво е въобще политическото credo на австрийските държавни мъже и въобще на немските публични деятели.

В една брошура, написана от един дипломат, ето как се характеризирва австрийската политика на изток: l’Autriche – Hongrie a commence a s’interesser vivement aux affaires de la Macedoine.

Elle sait que l’element preponderant en Macedoine est actuellement l’element bulgare; elle emploie donc tous les moyens, licites ou illicites, pour y introduire, pour y developper un autre element, afin de semer le trouble et la discorde entre les habitans et de preparer ainsi un terrain favorable a son ambition politique; - cet element la, ce sont les Serbes qui le composent! [Австро – Унгария започна живо да се интересува от македонските работи. Тя знае че преобладаващият елемент в Македония сега е българският, тя използва всички средства, законни и незаконни, за да вкара, за да развие там нещо друго, да посее смут и раздор между жителите и така да подготви благоприятна почва за своята политическа амбиция – този елемент са сърбите!]

Австрия си послужи с краля Карла, а така също и с краля Милана, за да създаде раздори на Балканския полуостров; иначе, досега, балканският въпрос щеше да получи едно разрешение.

Крал Милан и крал Карло отклониха народите си от пътя на тяхното естествено развитие и ги вкараха в безизходни друмища. Власите забравиха Трансилвания и Буковина, където на милиони власи се забранява дори да говорят родния си език; (в Буковина, напоследък, барон Bourgoin, генерал губернатор, е настанил за епитропи на влашките православни църкви няколко скиталци по вероизповедание католици!). Сърбите забравиха Землин, Нови Сад, Босна и Херцеговина, където барон Калай и неговите агенти взимат таквиз насилнически мерки, щото подир твърде малко време тия страни ще бъдат окончателно изгубени за сръбщината и за славянството.

Сърби и власи, накъсо, забравяха и забравят своето бащино огнище, устремяваха и устремяват погледите си към людското пепелище. Ето на, тържеството на австрийската дипломация!

От Виена думаха на краля Милана и на краля Карло: “Вървете с нас, бъдете наши клиенти, повинувайте се на нашите наставления: чрез нашата закрила, вие ще си оздравите, за себе си и за наследниците си, дълголетно господаруване.

Едничко нещо само искаме от вас: да пречите на всякаква славянска взаимност между бреговете на Дунава и бреговете на Егейско море.”

Една Санстефанска България, едно пет-шест милионно българско царство, като се има предвид бляскавите качества на българския гражданец и на българския войник, лека-полека, би абсорбирали всичките находящи се около тях дребни народности. Подобна една Велика България щеше да бъде на Изток като един китайски зид за немщината. Знаменитата политическа система Drang nach Osten [Натиск на Исток] би пропаднала навеки, усиленото южно славянство би простряло ръка на австро-маджарските славяни! Опасност велика! Как да се премахне тая опасност? Divide et impera! [Разделяй и владей!]

Парижки някои списания бяха публикували един преинтересен interwiew [интервю] между един публицист и един бивши австрийски посланик:

“За нас, думаше немецът, Балканският полуостров носи съвършено друго название; ние го наричаме австрийска Индия. Нашето икономическо първенство между населението на Балкана е за нас въпрос за живот или смърт. Ний даваме субсидия на нашите параходни дружества по Дунава, при всичко, че те досвършват всяка година дейността си с дефицит; важното за нас е това – да се чуе немското име, да звучи немският език по всичките сръбски и български крайдунавски паланки. Изгубим ли Балканския полуостров, едничкото това тържище за нашите произведения, едничката тая сфера за нашето морално влияние, ний сме завинаги изгубени. Ний ще бъдем изпъдени от всякъде и ще се скапим.”

Сега, друга китара. Като отбелязваше тоя interwiew берлинският журнал “Post” правеше следните коментари: “Не само, че не трябва да искаме присъединение на Австрийско – немските провинции към Германия, не само че сме длъжни да осъдим агитациите на няколкото тиролци за присъединението на Тирол към Бавария, но ний трябва веднъж завинаги да се убедим, че Австрия е страна премного потребна нам. Австрийските области са посланият с трендафили път, който ще отведе германщината дори на бреговете на Мала Азия.

Без Австрия, германската нация щеше да бъде притисната между чука и наковалнята, сир. между латинските и славянските племена. Благодарение на Австрия, германският земледелец ще има да сее занапред ръж и пшеница в околностите на Смирна.”

Г-да,

Инди, гонитбата е обща против българщината. Мразят ни в Пеща, Виена и Берлин, мразят ни в Белград и Букурещ, мразят ни в Атина и в Цариград. Българинът е трън в очите на всички искатели на приключения, на всички, които жаднеят за незаконна добивка.

Ала общото това българофобство има и друг един източник: съставило се е за нас понятие, че ний сме отчаяни панслависти, русофили и пр. Колкото и да даваме доказателства за противното, не ни вярват. Немци, гърци и власи приповтарят до ден днешен думите, казани едно време от княз Черкаски: “В българската душа може да настане затмение, обаче никога българинът няма да почувствува безмерна омраза против своите освободители, никога българинът няма да забрави великия и плодотворен подвиг на руските пълчища, никога българският народ няма да се съюзи с вразите на руската слава; българинът е и ще си остане горещ русофил.”

Ний сме говорили с интелигентни румъни по тоя въпрос. И когато сме ги уверявали, че ний преди всичко сме българи, те ни са отговаряли с ироническа усмивка: “Ако Вий сте искрени, то вий мамите сами себе си.”

А че всичко това е така, явно се доказва от следния факт. Преследванията против нашите братя македонци взимаха необикновен размер от 5–6 години насам, сир., от времето (1896) когато уж се примирихме с Русия. За това ний имаме неопровержими доказателства, но те са известни на многома българи и излишно е да ги излагаме тук. Нещо повече, ний знаем и дипломатически факти от твърде деликатно естество, та сме принудени да ги замълчиме. От тях става очевидно, че барон Каличе, австрийският посланик в Цариград, е изпратен там само за една мисия: да наежва султана и министрите му против софийските властници, колчем из София се разнасят новини благоприятни за руското влияние в България.

(Ний даваме гласност на тия печални явления, не защото действуваме по антиславянски побуждения, а от преголямо уважение към истината; в настоящия мемоар няма ни един факт, ни едно твърдение, които да не са били 100 пъти контролирани от нас; истината, мислим, трябва да бъде изказана без забикалки, защото нашата избава ще произлезе от нашето пълно осветление. А колкото за нашите лични чувства, ний без стеснение заявяваме, че сме горещи привърженици на славянщината, че великата и света идея за славянска взаимност е първият параграф в нашето политическо верую.)

Да продължаваме.

Като страдаме от една страна и скъпо-скъпо изплащаме русофилската си репутация, от друга пък страна, т.е. от страна на нашите братя руси ний сме тоже изложени на всевъзможни неприятности. Защо това – ний ще видим по-после; за сега да изложим фактите.

В Македония русите правят всякакви пречки на нашите страждущи братя. Руският консул Ястребов едно време се провикваше: “Македонската българщина е едно грозно заблуждение, историческо и етническо, и аз ще изкореня това заблуждение!” Няколко български учители (между тях е и г. К…, сега директор на Р. гимназия), запитали тоя Дон Кихот, защо действува така, а той отговорил: “Вий сте чудни хора! Нима вий си въображавате, че аз работя по свои частни побуждения? Аз съм проводник на идеите на моите началници! Каквото ми диктуват свише – туй върша!” Това се подкрепя и от следните думи, които намираме в “Memorial Diploamatique”: “Всичко що вършат в Турско руските и френски дипломати, па дори и най-дребните агенти, вършат го по изричната заповед на своите шефове; па и иначе не трябва да става.“

Други пример. Руският консул Машков в Скопие изказа едно време пред събраната тълпа следните думи:  “Вий не сте българи, а сте сърби! Тук няма ни един българин! Аз ви забранявам да ми говорите за някаква си българска народност!”

Същият руски консул Машков отне един манастир от българите и го предаде на сърбите.

Ще ми се възрази, може би, че тия работи са ставали едно време. Измама! Подобни работи се вършат и днеска.

Нека цитираме и един дипломатически русофилски орган, “Memorial Diplomatique”: “Господин Зиновиев даде на Високата порта да разумее, че тя трябва да вземе най-строги мерки против българските агитации в Македония и да усмири искателите на една велика България.”

Ausssitot fait que dit. [Речено, сторено.] Турците не се подвоумиха ни една минута пред тоя дружески съвет, и Македония се обърна на една своеобразна скотобойна, на мъчилище подобно на ония, за които ни говори агиографията.

Е добре, руският консул в Солун (никой не може да откаже тоя контролиран факт) е помагал на турските началства в тая нова мода хайка.

А колкото за г-н Машков, той се хвали, че от деня, когато е станал българофоб, или по-добре българофаг, върху него се сипят всякакви възнаграждения и неговата дипломатическа кариера е оздравена.

Какво значат всичките тези явления? Как да си изтълкуваме това грубо българоедство у руснаците?

Политиката на Австрия и Русия в Македония изглежда да е една и съща: организиран гон [гонене, хайка за лов – бел. съст.] против всичко българско. Обаче тая прилика е съвсем повърхностна; това е само тождественост в средствата, а целите са различни. Ний видяхме по-горе, каква е целта на Австрия. Колкото за целта на нашите братя освободители, тя може да се характеризира със следните думи на Rabelais. – “Ако искаш да повалиш яздеца, а не смееш да го удариш, бий магарето: то само тогава ще прекапичне яздеца!“

….

Русите не вярват в българщината, защото мислят, че тя е елемент опасен. Една Санстефанска България може, напр., кога да е да влезе в съюз с Румъния и тогава двете тези държавици с 12 милиона народонаселение ще могат да разполагат с една доста добра армия; тая армия ще може да се преобрази твърде лесно на немска авангардия.

За да мислят така, русите си припомват едно недалечно минало, когато немското име, немската култура, немското влияние бяха едничката програма на софийските диктатори…

А това, което е станало веднъж, може да стане и дваж, и триж, и 10 пъти. Русите се напариха с българския въпрос, и сега бодърствуват; всичко, що се крои у нас в официалните кружоци, те го знаят по-рано от нашите политикани и публицисти. Така напр., русите знаят много добре, че българското общество и българските властници от всички партии стоят абсолютно безучастни във воденето на вънкашната българска политика.

Русите видяха и узнаха тоже, че миналата година, па и в началото на тая година, в България ставаха опити за възсъздаването на онуй противославянско течение, което, преди няколко години бе преобразило българина на австро – маджарска марионетка.

Ето на, тия политически веяния в Българско ожесточават руската дипломация.

Ний бихме могли много още работи да речем по тоя въпрос; но ще трябва да поразмърдаме цяло купище от официални български мърсотии, а нашата цел не е да пишем обвинителен акт против досегашните наши водачи.

И австрийци, и руси ни гонят. Австрийците ни гонят, защото намират, че сме били прекалени русофили; а русите ни гонят, защото мислят, че нашето русофилство е съмнително.

И все нашата глава бъхтят, и все ний плащаме за хорските грешки, и нас винаги обвиняват, че смущаваме общеевропейския мир!

Et nuno erudimini!

Многоуважами г-да министри,

Ако такива са резултатите на българската дипломатщина в продължение на две десетки години, кой е крив? Кой е отговорен, загдето българското име е навсякъде презирано?

Логиката и политическата опитност ни казват, че в общите работи отговорността взима все по-голям и по-голям размер, колкото се качим по стълбата на чиноначалието. У всичките образовани народи за всяко фиаско във външната политика се прави отговорен оня, който води тая политика. много дръзко ли ще бъде да речем, че и българските досегашни правителства са най-вече отговорни за печалното днешно състояние на българщината?

А това като е така, има ли нещо по-наивно от твърдението, че задружната дейност в България е безполезна или вредна, че македонското дело е държава в държавата и че българското правителство трябва да абсорбира всяка българска просветена инициатива?

Преди всичко, г-да министри, от точка гледна на философията на историята, от точка гледна на социологията, няма по-гибелна грешка от тая да се напада независимата задружна работа.

Ние знаем от примера, който ни се дава на всяка стъпка в културна Европа, че задачата на модерните правителства е да управляват, колкото е възможно, по-малко или по-иначе казано, да приучват хората да управляват себе си. Ний знаем от историята на Англия, Франция и Германия, че всички велики национални подвизи са имали зародиш в извънофициални или извънправителствени предначинания, ний знаем, че ако разпокъсаната на 20 части Италия достигна своето национално обединение, това тя го дължи на Гарибалди и Гарибалдийците, на Мацини и Мацинистите, и въобще на частните похвати на италианските патриоти, а никак не на примери и действия, изходящи из властнически кружоци.

Всекиму са известни знаменитите ония германски патриоти, които в началото на ХІХ век, подир ужасните беди, възникнали в отечеството им след Наполеоновските нашествия, заловиха се за работа, като основаха всевъзможни младежки съюзи. От една сгазена, разбита и изтощена страна тези съюзи създадоха в разстояние на 4 десетки години силната и велика сегашна Германия.

Па, най-после, и в нашата собствена история, в едно недалечно прошедше, ний намираме пак потвърждение на тези истини. България, като народност самостоятелна, която вече си е извоювала местице в реда на цивилизованите народи, дължи това на Ботевци, Любен Каравеловци и техните сподвижници, на Хаджи Димитровци, Васил Дяконовци и техните съратници, а никак не на онези официални дейци, държавници и дипломати, които считаха появата на български елемент в новата история като едно действие срамотно за човещината.

Във всички цивилизовани страни, впрочем, самостоятелните патриотически дружества не само че се търпят, но се още и закрилят от върховното началство, което вижда в тях едно ругателство за умственото развитие, духовната отхрана, укрепването на братските връзки между членовете на обществото, усилването на националната дисциплина, съзнанието на солидарност между людие, които носят една и съща обществена отговорност като съграждане. И така, теорията, че всички групи, съюзи, сдружавания и пр., които боравят с националната задача, трябва да се намират под прекия надзор на централната власт, е теория, колкото смела, толкова и назадничава. Па и от много явления у нас ний можем да заключим, че бъдността на българщината в Балканския полуостров, че честта на българското отечество и държава, че прославянето на българското име и материалното подобрение на българското селско и градско население ще намерят застъпници и закрилници по-скоро между независимите наши поборници и народни труженици, отколкото измежду онези заслепени от партизанска жлъч дейци, които се опитват, щом се видят начело на държавата, да обсебят някак моралния живот на нашето общество и да се провъзгласят, така да речем, за официални мислители.

Многоуважаеми г-да министри,

От всичко казано дотука става ясно, че успехите на българщината и щастливото изравняване на македонската криза зависят до известна степен от поведението, което ще държат българските власти занапред.

Македонското дело е твърде популярно в България и има грамадно число привърженици. Това дело е мощно организирано, и никоя политическа стихия у нас не е в състояние да го сгази. Конфликтът, следователно, който се предизвиква от мерките, взети против македонските дейци, не може да има други последици, освен една междуособица, от която ще се възползуват враговете на нашата народност.

Даже ако допуснем, че македонското дело е зле организирано, то пак поведението на българските началства с нищо не може да се оправдае, защото умната политика не се опитва да дразни, а се мъчи да уталожи. И действително най-великият политически мъж в ХІХ век, Талейран, ето с какви думи формулирва тая истина: Il faut endiguer le mal qu’on ne peut pas empecher! [Трябва да се спре злото, на което не може да се попречи!]

Освен това, с новата гонитба против македонските дейци, българската власт компрометирва честта на нашия народ между чужденците; защото навсякъде вече македонското дело се счита като чисто национално дело. Да, в много среди, особено в Западна Европа, а тъй също и многъде в Русия, почнаха да мислят, че южнославянските движения имат за първи инициатори българските патриоти и затова главна подкрепа съчувствието на българската маса.

Ако Вий, г-да министри, успеете, прочее, да премахнете тези движения (за една минута ний допущаме подобна хипотеза, при всичко че я считаме за абсурдна), всъде в образования свят, ще кажат за българите: “У тоя народ няма нищо солидно, нищо дълготрайно, никакви идеали, никаква морална чевръстина; това е плът бездушна.”

Но, повтаряме, Вий няма да извършите това грозно подвизание, не само защото Вашата омисъл, по всяка вероятност, не е такава, а още, защото не е по силите Ви да вършите политически херкулесовщини.

Ако, прочее, продължавате опитванията си да унищожите неунищожими работи, ето каква ще бъде сетнината: Вий ще предизвикате всенародно възроптание и негодувание, - и в твърде кратко време ще се компрометирате съвършено пред очите на свестния български гражданин.

Тук му е мястото да направим и друга твърде деликатна забележка. Ний сме дълбоко убедени – и това въз основа на едни факти, които за жалост, трябва да останат понастоящем неразгласени, ний сме казваме, глубоко убедени, че мрачната задкулисна стихия, която Ви тласка към насилствени мероприятия по македонския въпрос, гони тая двойна цел: първо, да Ви принуди да бъдете любоугодливи и непростително отстъпчиви пред коварния натиск на дипломацията; второ, да Ви направи омразни на цялата българска интелигенция.

А че това е тъй, ний можем, повтаряме, да го докажем с позитивни факти: ала нашият патриотизъм ни налага обязаност да немеем засега.

Дайте ни, г-да министри, малко кредит в търпение и време, почакайте до идущата есен, и ще видите имали ли сме право или не.

Недейте се подлъгва, многоуважаеми г-да, не вярвайте в златните обещания на австрийските, германските, маджарските и др. държавници. Никой никому не дава доброчестина в милостиня, еманципация в подаяние. Всякой народ трябва сам да си осигури широко място под синьото небе. Германецът се грижи за пангерманизма, както гъркът за панелинизма. Обединението на българският народ ще бъде дело на честните български синове, ако бъде иначе, тежко и горко нам!

Европейските дипломати ще Ви кажат, че случката с Михайляно ги прави да се отвращават от българщината. Отговорете им така, г-да министри: Защо тая дипломация стоеше хладнокръвна, когато 150 хиляди ерменци бидоха изтребени в две седмици по изричната повеля на оня властелин, който получи от Гладстона прозвището Червен султан? Друго. Защо германският император изпрати на падишаха първокласният орден “Пруски Орел” с брилянти, и това точно 21 деня подир споменатото ерменско клане?

Подпора от Европа? Милост от европейските държавни мъже? Дар от европейските короновани глави?… Timeo Danaos et dona ferentes! [Не вярвай на данайците, дори когато ти носят подаръци!]

Зле обмисленият и безплодният опит, опасният стремеж да се абсорбира македонското дело от българските управници ще обезоръжи Високата порта, думат мнозина. Турците ще видят, че софийското правителство не е лишено от добра воля и ще бъдат принудени да направят много важни отстъпки.

Пагубни блянове!

Турчин и реформи, това са неща несъвместими.

Още преди няколко десетки години, когато бе промулгиран знаменитият Хатихумаюн, Европа има възможност да се убеди, че отстъпки и законоположения, написани на бяла хартия, но с нищо не гарантирани, нямат абсолютно никакво значение. Турската рая можа тоже да се увери, че права, изложени в громки фрази, са една безсмислица, когато няма никаква организирана сила, натоварена със специалната мисия да ги крепи и защищава. Въпреки всичките нововъведения на Хатихумаюна, законодателната, административната и висшата изпълнителна власт останаха в ръцете на господствующето племе. И всичко взе да върви пак по старому. Кой те онеправда и сгази? – Началството. Кой ти е съперник? – Началството. Кой се съди с тебе? – Началството. Кой ти е съдник? – Началството.

Поганска оправия!

Да, г-да министри, не очаквайте нищо от турчина. За турчина, раята не състои от човешки същества; това е прах човешки. Турчинът е способен да зачита равния на себе си; обаче по своите традиции, по своя религиозно-социален идеал, той е наклонен да счита себе си за привилегировано същество. Робите–християни са за турчина сечива за удовлетворение на страстите му; те са за него вън от закона.

Най-великият мислител в ХІХ век, Ернест Ренан, ето как мощно характеризирва феноменалната диващина на турчина-теократ: “Figes dans une stupidite et un orqueil plusieurs fois seculaire, les Turcs sont insensibles au langage utilise entre gens affines par une longue pratique de la morale et de la logique. Ils considerent toute concession comme un aveu de faiblesse et une humiliation. Une action suffisamment energique et vigoureuse est la seule chose qui puisse leur imposer. Quand on a affaire aux Turcs, il faut avant tout leur monter qu’on sait se faire respecter!“ [Замръзнали в глупост и гордост, често вековна, турците са безчувствени към езика, използван от хора, усъвършенствували се в дълга служба на морала и логиката. Те разглеждат всяка отстъпка като слабост и унижение. Само достатъчно енергично и силно действие може да им вдъхне уважение. Колкото до турските работи, преди всичко трябва да им се покаже самоуважение!]

Турците виждат в лицето на българина опасен елемент за върховенството на исляма и се мъчат да сгазят тоя елемент.

Като взеха пример и поука от вероломната Австрия, турците създадоха едно грозно компетиторство между гърци, сърби и българи. Но главният устрем на новите османски макиавелисти бе, да уничтожат мислящата част от българското народонаселение, да премахнат ръководещия ум и българските сфери, да обезкървавят, тъй да речем, цял народ. Да, хитроумният падишах преследва най-вече българските учители и свещеници. Той се бои от 35 букви на българската азбука, исто тъй, както се страхува в своя дворец от ятагана, потаен в дебелите нощни мракове. За да издържи своето властителство и да го укрепи, грозният деспот Наполен ІІІ замести свободната мисъл с порнография и порнология; английските лордове насърчават лондонската тълпа да се пои с gin, за да не изпуснат от ръце браздите на управлението; султанът, най-подире, прави невежеството задължително, като гони еднаква цел. Не е чудно, прочее, че в Македония катадневно се закриват български училища, български църкви, катадневно се предават на едно нищожно малцинство цинцари и куцовласи. И от тия турци – властници ние ще идем да искаме добросъвестно и самоволно изпълнение на онези международни трактати, които говорят за реформи в Турско?! Кървава ирония!

Многоуважаеми г-да министри,

Един от членовете на сегашния български кабинет, шефът на Либерално-прогресивната партия, г-н Ст. Данев, бидейки още в опозиция, пишеше в своя вестник “България”: “Всякой българин е длъжен морално и материално да помага на македонските дейци.”

Превъзходна, благородна програма.

Лошо нещо е обаче да забрави човек началата си и да се отметне от плановете си, когато тези начала и тези планове са добри.

За последен път ний правим възвание към патриотическата смисленост и политическата зрелост на нашите управници, като ги каним да щадят българската национална енергия, да зачитат колективната българска съвест и, преди всичко, да отбягват всяка неуместна коравост, всякакво озлобление или предизвикване.

Нашите министри не трябва да стоят по-долу от юдействуващите редактори на пещенския вестник “Pester Loyd”, който се провикваше напоследък: “само сериозни реформи в Македония ще укротят българите; тия реформи са обещани. А нещо еднъж обещано, рано или късно, трябва да се даде.”

Г-да министри,

Може би македонските дружества в България да са извършили някои грешки. Допущаме това. Ала безстрастният мислител, оня, който знае да наблюдава гражданските безредици, знае тоже, че подир всяко действие иде въздействие. “Върлуването на въстаналите, дума Волтер, е най-доброто мерило за порока на институциите; не трябва да обвиняваме желаемата управа, трябва да обвиняваме съществующето управление за моралното състояние на една нация. (Les fureurs des revoltes donnent la mesure des vices des institutions; et ce n’est pas au gouvernement qu’on veut avoir, mais a celui qu’on a eu longtemps, qu’il faut s’en prendre de l’etat moral d’une nation).

Но ако от страна на македонските дейци има грешки извършени, в дейността на българските политически партии бият в очи сума неща, които носят характер на престъпления. Вънкашната политика на всички Ваши предшественици не заслужава, г-да министри, по-друго название от това: политика на катадневни унижения. В София има две дузини господиновци, все политически корифеи, които притежават турски ордени – “Меджидие”, “Османие” и пр. Султанът им раздаваше тези награждения в минутата, когато изпращаше маса български учители на заточение в Диарбекир, в остров Родос, Подрум Кале и пр.

Това е едно велико поношение [хулене, оскърбяване – бел. съст.], това е едно петно неизгладимо върху лицата на българските първенци политикани. До ще време, може би, да им се поиска отчет за делата им; засега нека мислят те, че честният български гражданец ги счита за православни поганци, хиляди пъти по-опасни от разсвирепялата турска сган.

Вашите предшественици никога не разбраха, г-да министри, че българската свобода не е истинска, щом не е за всички българи – а само за една привилигирована част от Балканския полуостров. Те не разбраха, че свободата има значение не само, когато е пълна, както се провикват те в политическите си борби, ами когато е обща.

Тяхната политика ни припомва знаменитото определение на рутиниерската политика, дадено от Montaigne: “Qu’est ce que la politique? Ce qui est important aujourd’hui, et ne le sera plus demain!“ [Какво е политиката? Онова което е важно днес, а утре няма да бъде такова!]

Докато българското население оттатък Рила бе подложено на грозни и диви мъчения, докато грамадна част от Балканския полуостров бе замязала на месарница, докато българските синове биваха хвърляни в занданите и българските дъщери насилом откарвани в харемите, нашите софийски управници и партизански водачи се дърлеха и обсъждаха великите тези работи: кой е по-способен да въведе в Княжеството белгийските уредби? Братята им в Македония не са сигурни за честта и живота си, а тези синчаги – мечтаят за културна изтънченост! Бездушни кариеристи!

Високопочитаеми г-да министри,

Ний сме глубоко убедени, че Вий няма да вървите по стъпките на вашите предшественици.

Поставени в извънпартийни сфери, ний подписавшите настоящи мемоар знаем да гледаме с хладно око на нещата и човеците, и сме убедени, че между Вас има доблестни натури, които скоро ще разберат, кой път е пътя на длъжността.

Не посягайте на македонското дело! Не посягайте на македонските дейци! Всяка народност, разпокъсана от междуособици, ще стане, рано или късно, плячка на чужденеца.

Не ставайте причина, г-да министри, да се улесни работата на ония, които замишляват новото поробване на българина.

Правото е в лагера на нашите самостоятелни борци: силата е у Вас. Нека силата иде да подкрепи правото и българщината мощно ще възсияе върху небосклона на свободните народи.

Приемете, г-да министри, уверение в нашата глубока почит.

Ст. Михайловски, бивши доцент при Висшето училище, бивши народен представител; Ив. Цончев, запасен генерал; Ст. Николов, запасен подполковник, председател на Софийското стрелческо дружество.

Публ. в Ст. Михайловски, Ив. Цончев, Ст. Николов, Македонското дело. Мемоар изпратен до Министерския съвет от името на една група македонски дейци, Русе, 1901 г., 34 с. и в Ст. Михайловски, Страници из дневника на един мислител. Автобиография, дневнични бележки, публицистика. Съст. И. Бурилкова, Л. Ванова, Ц. Билярски. С., 2005, с. 267-289.