ЗА СПОРА НА Д-Р КРЪСТЮ КРЪСТЕВ С РУСКИЯ ВЕСТНИКАР ВАСИЛИЙ ВОДОВОЗОВ ЗА ХАРАКТЕРА НА МАКЕДОНИЯ И НА НЕЙНОТО НАСЕЛЕНИЕ

Преди петнадесетина години попаднах на едно изключително важно писмо в архива на д-р Кръстю Кръстев, което включих в книгата си „Кръгът „Мисъл“. Кореспонденция“. За съжаление поради малкия тираж на книгата или поради незаинтересуваност то така си и остана незабелязано. Писмото е недатирано, но според мен е от началото на 1914 г., наскоро след първата национална катастрофа. Д-р Кръстев го пише до приятеля си, писателя Петко Ю. Тодоров, един от великата четворка на Кръга „Мисъл“. Въпреки, че досега науката не се е занимавала с дейността на д-р Кр. Кръстев (1886, Пирот – 1919, София) като защитник на българските национални интереси, тук само ще отбележа няколко важни момента от тази му дейност.

В творчеството си той никога не отминава да отбележи своето отношение по македонския въпрос, както и за това, че родния му Пирот е извън границата на Родината и е в сръбски ръце. В издаваното и редактираното от него списание „Мисъл“ темата за Македония никога не е отминавана нито от него, нито от съмишлениците му, с които издава и редактира списанието – П. П. Славейков, П. Ю. Тодоров и П. К. Яворов, нито от авторите публикуващи на неговите страници. Тук трябва да се спомене и важния факт от биографията на д-р Кръстев, че той освен, че е дългогодишен университетски професор, е и директор на Скопската българска педагогическа гимназия в едни от най-трудните години за македонските българи.

 

Василий В. Водовозов

В писмото, което пише до П. Ю. Тодоров той разказва за срещата и разговора си с един от водещите по онова време руски журналисти Василий В. Водовозов (1864, Санкт Петербург – 1933, Збраслав, Чехословакия), икономист от либерално–народническото течение. Водовозов е редактор на вестник “Наша жизнь”. В него той обработва руското обществено мнение във вреда на българите и България, като прокарва публично ненаучните идеи и теории на сръбския учен, професора по физическа география и етнография Йован Цвиич. Водовозов използва аргументите, които белградския професор Цвиич лансира в труда си “Няколко възгледи за етнографията на македонските славяни”, че славянското население в Македония е една неоформена аморфна маса, стояща по-близко до сърбите.

Трябва да се припомни пред нашите читатели, че спорът на д-р Кръстев с Водовозов не е единствен с водещи представители на руската интелигенция. Отново с посредничеството на П. Ю. Тодоров д-р Кръстев влиза във връзка с Максим Горки, намиращ се тогава на остров Капри. Чрез П. Ю. Тодоров Максим Горки поръчва на водача на Кръга „Мисъл“ да напише две обзорни статии за българската литература. С основание, или без основание, но Горки ги отхвърля и силно критикува, настоявайки да бъдат основно преработени и то според неговите виждания и условия. И за този унизителен спрямо този бележит български учен спор има запазени свидетелства в архивите на д-р Кръстев (в НА на БАН) и на П. Ю. Тодоров (в ЦДА).

Убеден съм, че нашите читатели ще прочетат един интригуващ текст, красноречиво свидетелство за сърбоманската антибългарска политика, както на Русия, така и на водещите нейни журналисти и публицисти, като Василий Водовозов.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ПИСМО ОТ Д-Р КР. КРЪСТЕВ ДО П. Ю. ТОДОРОВ

До Петка

Снощи се видях с Водовозова, който иде от Сърбия и Македония. Как не го нагрубих и не го нарекох невежа, и аз не зная – може би защото беше у Българови и имаше и дами. А действително е невежа по въпроса, за който дава авторит[етно] мнение. Първо, зел си от Сърбия “научната” теория на Цвиича, че в Македония има “славяни”, ни сърби ни българи. А единственото наблюдение, което донесъл – или поне което каза – беше, че там казвали “я” и “бугарин”. Види се, сърбите са му обърнали внимание на това – като на “доказателство”, че езика на тия “макед[онски] славяни” е сръбски. Каза му се, че така говорят по целия зап[аден] край на България. Чакахме да чуем заключение, че и там ще са били “недиференцирани славяни” – по чудо, не изказа това заключение. – Направило му впечатление, че тия които питал за народността им, отговаряли: “бях българин, сада съм сърбин”. На въпроса  ми, какво мисли, как би могли друго яче да му отговорят, повторен и в малко друга форма: какво мисли, могат ли, смеят ли да се казват българи – не ми отговори. (Много е глух и, види се, като не желае да чуе, съвсем не го чува, и десет пъти да му се каже).

На въпроса ми: Като са “славяни”, как си обяснява, че техните училища са били български, а не славянски, отговори: защото от тук са били поддържани парично. Казах му, І – че това същото са правили и сърбите и ІІ – че бълг[арски] училища там има преди създаването на бълг[арската] държава. А като ІІІ аргумент му стоварих на главата въпроса: Как си обяснява, че тия “славяни” създали Българска екзархия, 8-9 год[ини] преди създаването на Бълг[арското] княжество. Чак сега призна, “на это трудно ответить” и захвана да търси диверсия в непочтени извъртания: Той не бил запознат с тоя въпрос, трябвало да се види, провери, дали Екзархията е имала във всяко село бълг[арски] учител и свещеник.

И тоя човек, който не знае дори, че никой не може там да се казва българин, нито да се нарича с име на “ов”; който не знае, че всички наши владици и почти всички наши свещеници и учители бидоха изгонени от сърбите из Македония няколко мес[еца] преди Междусъюзническата война и че бълг[арското] знаме и бълг[арските] надписи биваха сваляни от сърбите във време на съюзничеството ни, още в първите месеци на войната с турците – този човек ще отиде да говори на руското обществено мнение за сърбите в Мак[едония] като безпристрастен наблюдател. Как ми се ще от сега да разправя за босотата и предубежденията му! И ще съобщи, че хората доброволно са станали сърби, че това нищо не им е костувало и че ще бъде престъпление, ако ги земе България, понеже тя ще иска с насилия да ги побългарява!

Само с такива въпроси живея аз и добре че и тях ги има – инак кой знае с какво щях да живея. Литература вече не съществува у нас, а и да съществува, кой знае бих ли могъл да се сродя с нея от сега нататък. За никаква работа още не съм кадърен – ту физическите сили ми липсуват, ту психическите: собствено последните винаги ми липсуват – каквото напиша, намирам го глупаво, плоско, банално казано или мислено… През февруарската ваканция мисля пак да опитам, ще мога ли нещо да изкарам и в Костенец ще отида, че да видим.

Сега ми намери ти да се разболяваш бе?! Както е разнебитено всичко и каквато нужда има да се работи в Русия – поне, за да се отхвърлят позорящи народната ни чест клевети – щяхме да отидем там, макар и на свои разноски.

Как върви твоята болест – гледай по-скоро да ни зарадваш с оздравяване и встъпване в живота.

Здравей!

Твой К. Кр.

НА БАН, ф. 47, а. е. 240, л. 3 – 4. Оригинал. Ръкопис.