МАКЕДОНСКИЯТ БЪЛГАРИН ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ ЗА ХРИСТО БОТЕВ

И тази година на 2 юни нашият народ отбеляза деня на гибелта на великият поет и революционер Христо Ботев и на падналите българи за свободата на Родината.

Ако се разровим в неговите биографии, дело на утвърдени наши историци, сред които са проф. Михаил Димитров, проф. Александър Бурмов, проф. Димитър Косев и проф. Иван Унджиев, можем да възстановим почти целия живот на революционера, поета, журналиста и човека Христо Ботев, който така и не доживя до освобождението на народа си, но ако трябва да търсим някаква утеха или предизвикателство, то и ние не успяхме да видим пълното освобождение и обединение на народа си.

Сега ще имате възможност да се запознаете със събраните на едно място статии за Христо Ботев и за неговото творчество, излезли изпод перото на един от най-блестящите наши литератори роденият в Щип професор Александър Балабанов. Вече сте имали възможност да си припомните и неговите блестящи писания за Захарий Стоянов, когото той нарежда редом до великия Тукидит в световната литература и история.

Тези си статии за Ботев проф. Балабанов не печата в дебели и учени книги, а публикува във вестниците, за да достигнат до колкото се може повече българи. Тях преди години включих в една моя книга „Александър Балабанов, Апология на българското. Спомени за себе си и размишления за българската литература“, която излезе от печат през 2006 г. и днес вече я няма на книжния пазар.

Тук ще се срещнете с брилянтното слово на този бележит български учен, чиито възторжени слова за античната и за нашата литература днес не са познати на нашите съвременници.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ХУДОЖЕСТВЕНИТЕ МОТИВИ У БОТЕВА

Двайсет стихотворения ни остави Ботев. Тях знае цяла България наизуст – и още никой не може да ги проумее. Странна съдба на този незабравим поет: всичкия всички го декламират и само декламират за него. Трябваше най-сетне един авторитет да разведри въздуха, като разпъди нелепите и тъмни екзалтации, като наистина ни каже нещо за Ботева И това е извършено с голяма тежест от д-р К. Кръстев (В. Миролюбов) в излезлия онзи ден литературен сборник “Мисъл”; кн. I, 1910 г. Сборникът сам по себе си е едно доста важно книжовно събитие и ние ще разгледаме всички поместени в него статии, стихове, разказ и драма. Но най-предизвиква статията на Кръстев – и със своята истина, и със своята неистина.

Най-напред Кръстев разглежда социалните чувства в (а не “на”) Ботевата поезия, ония чувства, които поетът дължел повече или по-малко на времето и средата, ако въобще, прибавям аз, има поет някой, който да не “дължи” чувствата си на тия две вечни сили, повече или по-малко. Даже и тия не, които сами създават ново време и нова среда – даже и гениите не. Но това сега не е важно.

Д-р Кръстев с една иначе съвсем нежелателна, дори и пакостна за поезията безпощадна положителност, но тук за нашия Ботев, всред тъмните екзалтации на другите, наложителна и необходима – разделя на три, даже изчерпва само с три мотивите на социалните чувства в Ботевата поезия. Първият и най-важният и най-силният е “купкежът по свобода и волен живот”. Като израз на тоя купнеж. Кръстев цитира с вярно схващане “Хайдути”, “На прощаване”, “Пристанала” и – но, струва ми се, не съвсем с право – стихотворението “До моето първо либе”. Авторът на статията е всякога тъй прецизен, щото чудно ми е защо тук не ни се казва дали това се смята от него като купнеж за обща или за лична свобода. По всичко изглежда, че д-р Кръстев е за второто, т.е. за личен волен живот.(1) Но това е невъзможно:

“Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми купней душата,

и там тегли сърце ранено,

там, де е се с кърви облено!”

и т.н. до края.

Вторият мотив е незнаещото граници негодувание от живота, който го окръжава, заедно с поезията на смъртта. Повечето от примерите, с които д-р Кръстев илюстрира своето схващане, с едната си половина и по душа принадлежат към примерите на Кръстев за изрази на “недължимите на времето и средата” чувства, а произлезли от вътрешно свое, у сам-себе на поета намерено купнение. И затова тези примери не са и не могат да бъдат пълнозначущи, освен ония, които се цитират като израз на негодувание от окръжающия поета живот, като напр. “В механата”. А за поезия на смъртта, за купнеж по смъртта тук, поне с тези примери, съвсем не бива да се приказва. Защото “Молитвата” съвсем не е “молитва за смърт”, както твърди Кръстев. Не трябва от конвенционалното казване на поета:

“Подкрепи и мен ръката,

та кога въстане робът,

в редовете на борбата

да си найда и аз гробът!”

от това не смеем да заключаваме, че тази енергична песен, че този искрометен юмрук, наречен с един гротески хумор “молитва”, е молитва за смърт. Тоз, който иска от живущия у него самия господ, комуто ще празнуват денят скоро народите; тоз, който иска от тоя свой бог любов жива за свобода, за да се бори с душманите на народа (т.е. с душманите на волния живот, въобще на живота по Ботевски); тоз, който не иска да изстине буйното му сърце на чужбина и не иска гласът му да премине тихо – това “тихо” съвсем не е за поетическа картинност, – тихо като през пустиня, – този певец тук наистина не се моли за смърт, нито е пък някой индийски дервиш да изразява тъй гръмко своята “воля за смърт...”

Третият мотив е образът на робската неволя. Тук д-р Кръстев е извадил ядката на различията между тогавашните, пък и между сегашните поети. Това схващане, особено по своя начин и метод, ще остане като скъп и поучителен образец за историците на българската литература. След като доказва, че в поезията на Ботев “няма нито една по-детална и целна картина от народно тегло, тъй многобройни и тъй пространни, даже изключителни притежания на другите поети от неговото време, на поетите, които много не са придирвали на поезията и на художеството си”, Кръстев с една приятна изобретателност определя, че тази липса у Ботева “не може да е дело на случай; че един художнически инстинкт и едно тънко национално чувство (и жива лична гордост, ще прибавя аз) не са позволявали Ботеву да намира наслада в рисуване картини на грозно осквернение и жалка безпомощност...”

На тази тънка доловка не би липсвало нищо да не бе забравил Кръстев, като изтъква малобройността на деталните картини из робска неволя, да има пред вид и малобройността въобще на Ботевите творения и да не оставя ние сами тепърва да се замисляме върху това и тъй да си замъглим тази толкова хубава и оплодителна негова мисъл, сама плод на едно деликатно чувство и топла обич към поета.

* * *

От мотивите на социални чувства в Ботевата поезия д-р Кръстев твърде рязко преминува към мотивите, които “ни разкриват вече индивидуални моменти в художническия мироглед на поета”. За да свърша още сега с не дотам важното, нека забележа, че такова остро деление на двайсетте стихотворения на един певец не може да не ни забърка в явни грешки, от които ще се отплетем само като оставим настрана цялата тази наистина ялова теория. Защото и сам Кръстев на първо място между тия “най-ценни в поетическо отношение мотиви”, за които не е могло да се получат никакви импулси “нито от средата, нито от други източници”, поставя святостта на домашното огнище, а идеята за семейството – като център на всички идеални стремления на българина; освен това Кръстев, като продължава в своето самоопровержение, твърди, че за генезиса на тоя мотив у поета “ще да са играли еднакво важна роля собствените преживявания (на какво?), неговите културно-исторически наблюдения (где?) и размисли (върху какво?) и влиянието на българската народна песен. А личната нота, която “ни се струва (к.м.) да звучи в тоя мотив, има негли извора си в чувствата, с които той, петнайсетгодишен напуска “бащина мила стряха” (нека си припомним и тез, що “дух за борба завещаха”), носящ в душата си яркия образ на всичко видяно и преживяно там” – и то, когато “цялото поетично дело на Ботева е облъхнато от величавия образ на Балкана”.

Не искам да кажа, че не можем да делим така, но зная, че с такива деления нищо не може се постигна, защото никой друг освен господ, който е създал самата поезия, не би намерил нито началото, нито края, нито междата на тези никога непресекващи преливания от едно към друго, от индивидуалните моменти: към социалните и обратно.

Занятият със своята сериозна и тежка задача д-р Кръстев е пропуснал да се вмъкнат в такава една образцова по концепцията си работа и други било незначителни, било много важни, много характерни грешки, на които не бива да не обърнем най-сериозно внимание, още повече, когато тези грешки едва ли не засягат – и по вид, и по количество – цялата поезия па Ботева, за когото авторът на студията постоянно забравя да има пред вид, че е оставил всичко на всичко двайсетина дребни стихотворения.

Ще посоча само на няколко било неверни твърдения, било непонятни за мен изрази, или ненужни отвлечености и големи думи, като “великото значение на нашата поезия”, “която се откроява в тъмните глъбини на душата, за взора на ясновидеца поет”, “невнятен ромон”. Сетне, духът на Ботева живеел в ония поети на нашето време, които “в своите песни са спотаили мъката на нашето време – както Ботев в своите дивни песни е въплотил въжделенията на нашите бащи”. Ако е “както Ботев е въплотил”, струва ми се, тъкмо обратната на “спотаили” дума би трябвало да се употреби, и не знам каква ще да е тази способност на поета – “да отражава (!) в своята душа като в някакъв фокус тъмните купнения на народната душа”.

Ревността на д-р Кръстева постоянно дава на перото му някое “най” и то омаловажава това, което действително е “най”. Тъй напр. Яворов става “най-колоритния” от всички наши поети след освобождението. Яворов, поетът на отвлеченото par exellence, в поезията на когото според д-р Кръстев в същия сборник (стр. 133) “самата плът даже се е превърнала в сянка, в неуловими безтелесни символи … у когото конкретностите, земния дъх, с една дума, реалното е изчезнало”! На всичко това нищо не помага, че поетическите средства, “били останали почти реалистични” и т.н. Даже и “ослепителния блясък” на краските унищожава всяка колоритност. Яворов може да е едни от най-съвършените поети, може да е даже н удивителен феномен нашата литература – но колоритен той по е, нито пък желае да бъде, докато е решил да остане верен на своята песен.

Още два-три примера. “До моето първо либе” не е единственото, нито въобще такова, в което се долавят любовни вълнения, а най-малко “нежни обращения” са: “за една твоя усмивка... чувства си в калта увирах”, “пред тебе с крака погазил”, “о, махни тези думи отровни”, “запей, или млъкни – махни се!” Още по-малко е вярно, че образът на либето не е получил в Ботевата поезия по-голяма значителност, че нито са му дадени характерни национални чувства, че любовта е чувство в своята същинска природа непознато Ботеву и т.н. Кой смее да каже това за поет, който на прощаване на майка си говори тъй за либето си, както не е говорил никога никой наш поет – за поет, който с клингеровско длето дяла такава жива статуя на своето либе:

“Там, дето либе хубаво

черпи си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше”;

- за поет, когото тъй гори даже и бъдещата мъка на либето му, което скръбно ще дойде пред тях на хорото, за да въздъхне дълбоко сърцето му и да капят сълзите му на млади гърди и т.н.? Два основни акорда звучат и заглушават почти всичко друго, именно – майката и всякога до нея хубавото либе – и за плач, и за радост – през цялото това прелестно стихотворение, във финала на което жизнерадостта (а не купнежът по смърт) на поета едва ли не подскача от неизразими бодри вълнения.

“Ако ли, мале майноле,

жив и здрав стигна до село,

жив и здрав  с байрак във ръка...

С левове златни на чело...

О, тогаз, майко юнашка!

О, либе мило, хубаво!

Берете цветя в градина,

късайте бръшлян и здравец...

А аз ще либе прегърна,

сълзи му с уста ще глътна,” и т.н.

Струва ми се, посочих на всички грешки, дори и на най-дребните, които могат да се срещнат в студията на д-р Кръстев. Макар и да ми е противно изобщо делението на три или на колкото и ла е социалните мотиви, както обикновено се прави от немците за техните поети на свободата (Хервег и пр.), тук аз поздравлявам д-р Кръстева, защото от това деление той за пръв път внася мисъл в литературните критики за Ботева, за когото безсмислено само се е декламирало досега. С рязкото деление между “индивидуални моменти” и “общи моменти”, и то в поезията на един Ботев, не мога да се съглася.

Но не там, не и в дребните факти е значението на Кръстената студия, а в нейната цялост, и главно и преди всичко най-ценно за нашата литературна критика – в мислите, които предизвиква у нас, в желанията, които подбужда у нас, да домислим недомисленото, да намерим с какво да протестираме против това, с което не сме съгласни, и най на края да не можем вече да търпим декламиранията за Ботева.

В. “Пряпорец”, бр. 87 и 88, 1 и 2 април 1910 г.

---------------------

(1) ... “ – Оная свобода на духа, за каквато едва ли е и помислял някой от ония, с които Ботев е делил скъдния залък на изгнанието. С какъв пламък трябва да е обжегвало Ботевата душа това чувство; от каква жажда по него ще е горяла – за това ни говори единствената яркост и мощ на картините, в които то е намерило своето художествено, въплощение. Само могъщата сила на това е могла да даде на “Хайдути”, “На прощаване” и “До моето първо либе” оная свежест на краските” и пр. (стр. 3–4).

 

* * *

 

ПОЕТА БОТЕВ

Революционер, публицист, фейлетонист, поет - еднакво смел, еднакво даровит, еднакво изобретателен, еднакво остър. Собствено у него всичко това е едно и също нещо, или по-право, излиза едно от друго. Затова, като рисувам поетския му образ, давам и бореца за свободата, представям и живия човек. И веднага се определя още оттука характера на неговата поезия, тя вика за свобода, тя държи сабя в ръка, тя стресва не политическия роб, а въобще заробения в духа си човек

И Ботев чувствува блаженството и ужасите и у любовта, но той няма сега време да се занимава с пея, да й пее, да я гали, да се възнася до небеси, да унива до пъкъла, да става пай-смешен, когато е най-сериозен. Любовните песни на устременото само към борба съзнание са опасна отрова, те окачват по крилата на тоя, който лети, оловени топки.

И Ботев е знаел своето първо либе, бързо, гениално го е представил в целия му чар, открил ни е една наистина дълбока любов, но любовта му трябва да умре в неговите гърди, “в които владее скръб дълбока, де всичко е с рани покрито и сърце зло в злоба обвито” (“До моето първо либе”). Поетът е служил на Бога, Бог е народът, затова народният глас е “глас Божи” (“Към брата си”). – За да се утеши народният глас, народният плач чрез свободата, поетът трябва да жертвува дори и самата поезия, думите на стиховете му да станат дела на самия поет. “Сърцето си вече казахме с печалните наши две лири”, сега напред да изпълним дума за дума... “на смърт, братко, на смърт да вървим!” (“Делба”). Даже и самата мисъл за добър живот, за семейно щастие, когато народът е в робство, и тя е глупост, е скотство (“Странник”).

Нека покажем само някои от поетическите образи в стиховете на Ботева. Тия образи са избухи на голям темперамент, горят в огъня на едно безбрежно негодувание. С това ще си обясним тази тяхна новост, смелост, тая тяхна жестокост и тая гениална трескавост.

Ботев не е имал време да напише повече от двайсетина – и то все малки стихотворения. И всички са вече най-популярни песни на нашия народ, почти половината от тях се знаят наизуст от всеки грамотен българин, даже видял съм неграмотни селяни, които могат да ти издекламират или изпеят едно или друго Ботево стихотворение.

И в тия толкова малки и толкова малко песни -какво обилие на образи, на поетически мисли! Какъв широк замах в тия дребни редове!

В “На прощаване” поетът, като моли майка си да не плаче, задето може би млад да загине, защото не може мирен да гледа как беснее тиранин там, дето той е порасъл и -

„Там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше“ –

с каква пластика е запазен тоя най-скъп спомен! С какво движение, с каква топлота! И каква преплетеност на мисли, на чувства, на ситуации в тия четири реда!

Ако Ботев бе ваятел и ако той бе издялал от мрамор тоя образ па българската мома от онези времена, ние и досега, винаги, когато ще се спрем пред тая статуя, ще сме в очакване статуята да вдигне глава и пак да я наведе.

Към края в същото стихотворение в душата на поета, озарена от внезапна надежда за победа, представена е със същата сила и сбитост и със същата развълнуваност картината на посрещането, радостта и щастието на неговите най-близки, на първото либе. Това и триумфът на една буйна идилия, всяка дума ликува, ликува даже и самата смърт в живота, защото “Тоз, който падне в бой за свобода...“

“Хаджи Димитър” е елмазът на нашата поезия. И нежност, и свежест, и пластика, и замах – с нищо не могат да се сравнят. Хаджи Димитър наистина още живее, но не чрез легендата, а чрез тая Ботева песен.

Изразите на Ботева – те са живи противоречия, те са невъзможности за тогова, който иска да дойде до тях с логика. Те са груби, жестоки, грапави, твърди – и все пак така гъвки, така сърдечни, така гладки – шлифовани са като диаманти. Съдържанието им се бори с формата. Врагът трябва да се поздрави с куршум, а със сабя да се помилва (“На прощаване”), “Кръстът е забит в живо тяло” (“Елегия”). Робство който търпи – той е скот – юнак тегло не търпи. “Доброму добро да прави, лошия е ножа по глава” (“Хайдути”). “Злобна ги памет често повтаря” – тежките спомени.

А за смелостта на Ботевата поезия – стига само тоя пример, когато Ботев извиква повелително на своето либе да не му пее за любов сега, когато духът и сърнето му са –

„Там, де земя гърми и тътне...

Зинали са страшни долове,

и пищи в тях зърно от свинец,

и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!

Там... там буря кърши клонове,

а сабя ги свива на венец…“

Смелостта, дързостта на тоя образ е – и силата на поезията, и силата на човека.

В. “Развигор”, бр. 21, 27 май 1921 г.

 

* * *

 

ЛАТИНСКИ БОТЕВ

ХИПЕРБОЛИ

От латинските поети само Катул е поет с малко огън. Затова и само неговите оригинални стихове, или шеги, както ги нарича той, могат сериозно да ни заинтересуват като поезия. Проперций, Виргилий, Хораций, Тибул са сложни, тъмни, дълбоки, мъдри, учени, остроумни, нежни, книжни, рафинирани, колоритни, майстори, шлифовани, но само поети не са, а са стихотворни, модерни, за високи вкусове и пр. И при това нито един от тях не е оригинален в нищо. Истина, и Катул не е оригинален, и той взима най-доброто си от Сафо и от Алкея, често го дори и обезобразява, както е случаят например със знаменитото пламенно стихотворение на Сафо за любовта, което е излязло тъй безжизнено и бледо в превода на Катула. Истина, и Катул не е светкавица, не е гениален поет, но все пак – нали е поет... Ето защо всички тия латински поети, ако да можеха сега да станат и да прочетат нашия Ботев, щяха да се поклонят пред него искрено. Виргилий би помолил още един път да се изгорят неговите собствени съчинения: в своята абсолютна честност той би почувствувал учеността на своята поезия пред силата на Ботева. Тибул и Проперций биха написали на себе си и за себе си по една погребална елегия за цитати по надгробните камъни, а Хораций би написал едно чудно и интересно послание до Августа, да го увещава отсега да се обръща за всички по-трудни поетически задачи до Ботева, устрема на когото ще сравни с буйността на балканския поток. Катул пък би завидял на Ботева, че е тъй заразителен и че тъй завлича, и би пожелал той да може тъй да завлича и да пленява, и не за слава или за пари, или за положение в литературата, а просто, за да може да попримамва по-силно и по-сигурно най-хубавите момичета на Рим и да не се бои от конкуренцията на богатите си колеги, на рошавите скулптори, на преструващите се на смахнати живописци и пр.

Така биха се разправили латинските поети с Ботева, ако да можеха да станат и да прочетат латинския превод на неговите стихове: Cristo Botevi Carmina selecta, ex lingua bulgara latine perscripsit Cru Dimitrov.

Разбира се, много е лесно да се критикува и да се изтъква безцелността на това латинско издание на избрани Ботеви стихове. Чудно ми е дори, че досега не са се нахвърлили на тая беззащитна плячка някои от критиците ни. Но аз не ще да се занимавам с тоя въпрос, оставям на такта и на здравия смисъл у читателите да го решават за себе си. Те ще знаят, че пък толкова целесъобразни и необходими не са и писанията на много други поети и учени, ако и да са на български. Преводача ще да е почувствувал опасността от леснотията, с която би могъл да се отхвърли неговия труд, като е намерил за нужно да обясни в български прозаически превод, че “възторг от поезията на Ботев и обич към латински език” са го подбудили да направи тоя превод.

За самия превод - смешно би било да се простираме. Доколкото е възможно нам да съдим по тоя въпрос, ние мислим, че имаме най-големи основания да похвалим преводача не само за неговата идея, ами и за духовитостта му при предаването на някои стихове на латински. Често дори това латинско предаване ни обяснява Ботева от по-друга страна.

За жалост някои от най-хубавите места са изпуснати или предадени много слабо. Тъй например за първия случай:

Прелестните, гениалните четири стиха от “Прощаване” са предадени доста хубаво, но защо е изпуснат най-хубавия, най-топлия, най-важния стих “И с оназ тиха усмивка”? В латинския текст стои само:

„Ubi sperata venusta

Nigros hos vultus attollens

Mihi in pectus figebat…“

Навярно едно опущение, защото Крум Димитров би могъл да предаде и тоя стих.

А слабо е предаден най-смелия пасаж и най-силната поезия в нашата литература от края на “До моето първо либе”: “Там, там буря кърши клонове, а сабя ги свива на венец.”

Обаче има някои места от “Хаджи Димитър”, от “Моята молитва”, от “Хайдути”, които наистина издават не само обичта на преводача Крум Димитров към латински език, ами и възторга му от поезията на Ботев.

В. “Развигор”, С., бр. 145, 1 юни 1924 г.

 

* * *

 

БОТЕВ И ОНИЯ, КОИТО ГО ИЗДАВАТ...

Не исках тъкмо сега, на тоя голям празник на Ботева, да излизам с такива дребни работи и задирки. Но моят Фиделио, който във всичко досега вярно ме е водил и в ада, и в рая, каза, че това не са дребни работи, а много големи и важни – и аз се убедих, и се подчиних.

Не един път съм писал: ако може и за български поет, въобще и за българска личност да се употреби името гений – то ще може да се употреби, без да се засрамим, само за Ботева.

Той остави малко, но неговият темперамент е геният. Тоя темперамент трепти, не трепти, а силно трепери във всички негови работи, най-много и най-горещо в неговите стихове. Между образите, които ни е оставил Ботев в своите стихове, заедно с “Настане вечер” и пр., безспорно най-смелият, най-живият, най-свежият е в чудните тия четири стиха:

„Там, дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше...“

Каква сила на израза! Каква тъга на раздялата! Тук Ботев е схванал и представил с непостигаема пластичност нещо тъй сърдечно, нещо тъй задушевно, нещо тъй топло - огънят на самата тъга е оживял и се движи в тия стихове. Такива образи, както съм посочвал това в други мои писания и сравнения с Ботева, такива образи са създавали само най-гениалните поети на всички времена и народи.

И ето тъкмо тоя образ е обезобразен!

Отдавна се нося с мисълта да направя една генерална ревизия на текста на Ботевите стихове, особено както той се предава в новите антологии, в новите издания, най-зле в христоматиите. При друг случай ще съобщя по-пълно това, което съм намерил. Общото впечатление ми е, че мизерията в текста на Ботевите чудни стихове е създадена от граматиците на новото време.

Тук ще спомена само един случай. В повечето от новите и външно спретнати издания на Ботевото не само по обем, а и по сила голямо стихотворение “На прощаване” тия стихове са предадени и се предават постоянно точно тъй:

„Там, дето либе хубаво

черни си очи вдигаше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиваше...“

Тъй е в повечето от новите издания и по-важни христоматии. А има и издания, приготвени уж от модернисти писатели и пр. – и там е пак вдигаше – впиваше...

Ама в повечето. И най-много е осакатяван текстът на Ботевите стихове в тия, които минават за най-научни издания. Но вижте какво е направила тука такава една саката наука!

С такава граматика, с такава правилност, уж на миналото време, с тая веристика се убива най-живото у Ботева: избухът на тая страшна тъга и страшна жертва пред страданията на целия народ. Тоя един момент, тая светкавица на спомена и пламналото от тая светкавица сърце на поета се полива с ледена вода. Зарад някаква граматика, защото тъкмо тук е правилната, истинската, живата граматика на българския език, а просто защото у мнозина е изчезнало чувството за поезия. И после – би трябвало и малко уважение към Ботевото либе: нима то е упражнявало това вдигане и вливане нещо като занаят, че току-така “вдигаше” и “впиваше”?

* * *

Но кой знае защо – тъкмо тоя гениален образ е прицелна точка на ония, които издават Ботева... Бог е свидетел, Бог и тъжния Ботев: в тоя образ няма нищо неморално, там гдето Ботев говори за майка и за баща – какво неморално? Всичко е покрито с такава чиста свян, всичко е тъй дискретно... И по морални съображения тъкмо тоя образ с ярост се изхвърля от повечето христоматии и с това се убива цялото стихотворение. Отнима му се, изтръгва му се с касапски нож сърцето.

Прочетете стихотворението с образа, после го прочетете без тоя образ – и ще видите колко съм прав. Изпъдена е и поезията, и моралът е съсипан. Защото там, гдето такива черни очи тъй брутално се избождат и гдето се петни такова скръбно сърце – там царува безсърдечие.

В. “Вестник на вестниците”, С., бр. 30, 2 юни 1926 г.

 

* * *

 

ЗА БОТЕВА

(ПО СЛУЧАЙ ТРИДЕСЕТГОДИШНИНАТА ОТ СМЪРТТА МУ)

Ботев е най-хубавата песен. Тя тече, гърми като буен поток надолу от висока планина – и все през, под и над скали, бучи и заглушава всичко наоколу; тъй шеметен е дори и нейният ек, което се пренася по гори и по долища, горите ще го поемат, долищата ще го повторят и препратят надалече, надалече… Затуй няма българско ухо да не го е чуло, няма българско сърце да не е трепнало. А случайно, съвсем случайно е лепната тая песен и на бяла суха книга. И без нужда: тя сама ще преминува като сърдечен залог от уста в уста, из род в потомство. Може би само на извратените, изродените книжници на българската литература ще потрябва да видят и разгледат с бездушните си стъклени очи на книга как пече слънцето и как тече кръвта, но те са, те са онези, които сам Ботев блъска по главата с едно “себе си, брате губя, тия глупци като мразя” – и потокът отминува.

Ботев винаги е чувствувал това, което е пял – любов, омраза, яд и умиление, отвръщение и злоба. Затова тъй чист е тонът на неговата песен. Осъден да живее между глупци неразбрани, в празно време да нощува у душните кръчми и механи с безкрайна обич към народа и с дълбока скръб в душа, той или избухва като вулкан:

“Ще да пия на пук врагу,

На пук и вам патриоти,

Аз веч нямам мило, драго,

А вий … вий сте идиоти!”

или често скришом плаче:

“Над народен гроб печален.

Но “Нищо, нищо! Отзив няма”, само

Гарвана грачи грозно, зловещо,

Псета и вълци вият в полето,

Старци се молят Богу горещо,

Жените плачат, пищят децата.

Зимата пее злата си песен,

Вихрове гонят търне в полето,

И студ и мраз и плач без надежда

Навяват тебе скръб на сърцето.”

Той нарича народът глупава овца, която искат да одерат и поп и цар, дори и мъртви светии, но това е хулата на човек, който обича и страдае, не оназ просташка надутост у някои нови, които като са прочели някои безсмислени книжки за гения и за обикновения човек, намират най-голяма похвала в циничната си разюзданост в отвратителната си свърхчовешко пъчене пред “обикновените” хора. О, да знаеха те колко жестоки са тези обикновени хора! те ги поглеждат само със истинско презрение и не щат да знаят за тях. Най-многото, което може да се изкара от тях, е един сърдечен смях над техните глупости. Ботев не е той. Той не презрение иска да покаже, за да се покаже по-горен скръб, скръб, че е по-горе. И не остава той само, с едни въздишки и след такова отчаяние:

“Погледът мрачен, умът не види

Добро ли, зло ли насреща иде…

На душа лежат спомени тежки,

Злобна ги памет често повтаря,

В гърди ни любов, ни капка вяра,

Нито надежда от сън мъртвешки.

Да можеш свестен човек събуди!”

В същата песен към края той се издига с мощна бодрост и знае:

“Кипи борбата и със стъпки бързи

Върви към своя свещен конец. –

Ще викнем ние: “хляб или свинец!”

Всичките му песни, цялото му сърце тупти само за ближните, за поробения от вечните изедници народ. И праща бурните позиви към духа си:

“Запей, или млъкни, махни се,

Сърце ми веч трепти, ще хвръкне,

Ще хвръкне, изгоро – свести се!

Там, где земя гърми и тътне

От викове страшни и злобни

И предсмъртни песни надгробни…

Там … там буря кърши клонове,

А сабя ги свива на венец…!”

Последните два стиха са едни от най-хубавите фигури от поезията на българските страдания.

А понякога нежното му любяще сърце пита само препълнено със скръб и със “скришен плач”:

“Кажи ми кажи, бедний народе,

кой те в таз робска люлка люлее?”

А с всички изедници и глупци той е люто циничен: сякаш с брадва по глава тръска идиотите в механата, патриота, който си изяда и месата за пари, владици и патрици, глупавите светии, тези божи разбойници, макар и изгнили, бездушни покойници; царя, дори и Бога, комуто свещи палят православните скотове и който той равнодушно си рахатува на своето небе, доволен от поклоните на глупците и сляп и глух за мъките на человечеството.

Но през това грозно гърмение и бучене чистото сърце може да схване такива хубави тонове отекнати на сила от сърцето на поета, комуто не е падало време за сладости меланхолни, в чиито гърди владее само дълбока скръб. Но и затуй са така чисти тези откършеци, тези видения на една възвишена душа:

“Там дето либе хубаво

Черни си очи вдигнеше

И с оназ тиха усмивка

В скръбно ги сърце впиеше.”

Какъв сърдечен топъл език, само от него каква тъга говори! Не зная никъде, дори и в чуждите литератури – нищо да ми е направило подобно впечатление, да съм го чувствувал тъй изтръгнато от сърце.

Въобще цялата песен “На прощаване” е венец на нашата поезия и кой знае, дали някога ще бъде сплетен и друг такъв. Кой знае защото съвсем книжно, да не кажем глупаво, разбират ролята си нашите поети, когато искат да пишат по-народно, на народни мотиви. Едни се ограничават с това, че турят само литературни окончания на простонародните думи, други разглабят някоя народна песен и от съвсем безформените тухли и кипричи иззидат ти някоя гърбава къща, а трети, у които съвсем е затъпяло чувството наблюдателност, това шесто чувство, присъщо на истинските поети само, без да се потрудят да създадат сами някой образ, от тях мислен, чувствуван и видян, преписват народни думи и епитети, хладно, студено, тъпо ги преписват и ги вплитат между сухите ребра на скелетната си душа – и подбуждат у нас съжаление със словопоезията си. Тия хора, като бесни се хвърлят на всеки народен израз и гледат после къде ще му намерят място. Малко важи дали те искат да си представят що има в израза, дори дали и самите те разбират значението му. Това са кокошкарите – джебчии в нашата поезия. И Ботев пише по народни мотиви на народен език – не на китайски! – но пак гледа той какъв образ ще създаде той какво вижда и нему каква песен пее през звездна нощ Балкана…

Като свършвам този бегъл позив на Ботева към българското младо сърце, което и тъй гори от любов към поета си, считам се за щастлив, че мен се падна щастието да подканя всички млади да се позамислят дали не трябва да му издигнем един паметник в София.

В. “Пряпорец”, г. ІХ, бр. 7, 20 май 1906 г.

 

* * *

 

УЧИТЕЛЯТ НА БЪЛГАРСКИЯ ВОЙНИК

Между борците за освобождението на българския народ от турско иго най-ярко е очертана личността на Христо Ботев. Той е роден в Калофер в 1848 г., прекарал в неволя първи младини в Румъния и за свободата падна убит на един планински връх при Враца Вола, на 18 май 1876 г.

Ботев бе еднакво даровит и смел като поет и като публицист и като жлъчен фейлетонист и като революционер. Собствено у него всичко това е едно и също като нещо, или по-право, произлиза едно от друго. Затова и ние тук като даваме неговия образ само като на поет без да искаме очертаваме го и като борец за свободата. Това обстоятелство именно определя и характера на неговата поезия, която е един вик за свобода на поет със сабя в ръка. И Ботев – и като поет и като човек чувствува дълбоко мъките и блаженството на любовта, но той няма сега време да се занимава с нея, любовните песни за неговото устремено към борба съзнание са опасна отрова. Той е имал своето либе бързо, дори гениално го е представил в цялата му очарователност, открил си е дълбоката си любов, но любовта трябва да умре в неговите гърди, в които владее скръб дълбока, де всичко е с рани покрито и сърце зло в злоба обвито. (“До моето първо либе”.) Поетът е служил на Бога, бог е народът, затова народният глас е глас Божи. (“Към брата си”.) За да се утеши тоя плач чрез свободата, поетът трябва да пожертвува дори и самата поезия, думите на стиховете му да станат дела на самия поет. “Сърцето си вече казахме с печалните наши две лири, сега напред да изпълни дума заветна … на смърт, братко, на смърт да вървим.” (”Делба”.) Даже и силна мисъл за добър живот, за семейно щастие когато народът е в робство е глупост, е скотство. (“Странник”.)

След тия общи бележки нека изтъкнем само някои от поетическите образи в стихотворенията на Батева. Винаги трябва да знаем, че всеки от тези образи е осветлен само от бурен патриотизъм и е (осветлен само от лъчите) съгряван от огъня на безмерно indignation. С това ще си обясним тази смелост, тази жестокост и тази гениална feveur.

Ботев не е имал време да напише повече от 20 и то все малки стихотворения. И двайсетте са вече най-популярни песни на нашия народ, почти половината от тях се знаят наизуст от всеки грамотен българин, даже има неграмотни селяни, които могат да ти издекламират или изпеят едно Ботево стихотворение. Това обстоятелство е от голямо значение за възпитанието на нашия войник.

И в толкова малко песни какво обилие на образи! Колко образци създадени с verbe от един роден поет!

В едно стихотворение, озаглавено “На прощаване” поетът моли майка си да не плаче, че може би млад ще загине. Неговото сърце не може да гледа как тиранин беснее там гдето той е порасъл. И с една гениална пластичност дава образа на своя най-скъп спомен.

“Там дето либе хубаво

черни си очи вдигнеше

и с оназ тиха усмивка

в скръбно ги сърце впиеше.”

Ако Ботев бе ваятел и ако той бе издялал от мрамор този образ на българската мома от онези времена ние винаги, когато стоим пред тази статуя, ще сме в очакване статуята да вдигне глава и пак да я наведе.

В същото стихотворение към края в душата на поета, озарена от надежда за победа, представя се картината на посрещането от неговите близки и от неговото либе, ако той се жив завърне. И в тая картина, която е едно описание на идентичен триумф, всяка дума ликува, ликува даже и смъртта, защото:

“Тоз, който падне в бой за свобода,

Той не умира; него жалеят

Земя и небо, звяр и природа

И певци песни за него пеят.”

Цялото стихотворение, от което приведохме горните четири реда и което възпява другия борец за нашата свобода “Хаджи Димитър”, е шедьовър в нашата лирика. Неговата свежа нежност може да се сравни само с шумоленето на гората в звездна пролетна вечер. Хаджи Димитър както и всички борци са отдавна в земята. Но Ботевото стихотворение, което се знае от всеки българин наизуст държи във въображението на българския народ винаги жив образа на Хаджи Димитър.

Изразите на Ботева дори и най-грубите и най-жестоките от тях са така твърди и шлифовани като диаманти, повтарям, въпреки тяхната необикновена грубост по съдържание. “Врагът трябва да се поздрави с куршуми, а със сабя да се помилва. (“На прощаване.”) “Кръста е забит в живо тяло.” (“Елегия.”) Робство, който търпи е скот. “Юнак тегло не търпи.” “Доброму добро да прави, лошия с ножа по глава.” (“Хайдути.”) “Тежките спомени злобната памят често повтаря.”

Разбира се мястото не ни позволява да цитираме още някои, още по-малко защото трябвало би да изтъкнем самата ситуация, при която са създадени тези образи. Ботев вика повелително не своето либе да не му пее за любов сега, когато сърцето му е

“Там де земя гърми и тътне…

Зинали са страшни гробове,

И пищи в тях зърно от свинец,

Но и смъртта е там мила усмивка,

А хладен гроб – сладка почивка.

Там … там буря кърши клонове

А сабя ги свива на венец.”

Рядко поет е говорил такъв хубав език на младежта за храброст и за дълг. Тук най-светлият образ става най-естествен. Тоя образ носеше в своята душа българският войник в своя устрем към Лозенград, Чаталджа, Одрин, Люле Бургас и Булаир.

В. “Пряпорец”, г. ХVІІ, бр. 110, 17 май 1914 г.