ОЩЕ ЕДИН ПЪТ ЗА ВЪРХОВНИЯ МАКЕДОНО-ОДРИНСКИ КОМИТЕТ (1895 - 1905 Г.)

През 2002 г. публикувах книгата си „Княжество България и македонският въпрос. Т. I. Върховен Македоно-Одрински Комитет (1895 - 1905 г.) (Протоколи от конгресите)“, 400 с. Тя отдавна е изчерпана и днес е библиографска рядкост. Подготвил съм и материалите за втория том, но така и не се намериха нито средства, нито издателство, което да го отпечата. В първия том са включени всички запазени отчетни доклади и протоколи от десетте конгреса на Върховния комитет, а така също и запазените протоколи от заседанията на комитета между отделните конгреси и протоколите от районните конгреси на Върховния комитет от 1905 г., както и протоколите на Офицерското братство и Одринското дружество "Странджа", влизащи също в структурите на Македоно-одринската организация в Княжество България.

 

Всички празноти поради липса на протоколи бяха запълнени с окръжни писма на комитета и с материали от периодичния печат, в който има информация за работата и решенията на конгресите. Въпреки наличието на отделни публикации на документи от отделните конгреси в настоящия том всички материали за първи път бяха публикувани цялостно и без каквито и да било промени. Публикуваните документи се съхраняват в Централния държавен архив (ЦДА), в Българския исторически архив при Народна библиотека "Св. Св. Кирил и Методий" (БИА - НБКМ), Държавен архив Варна (ДА Варна), а така също и отпечатаните във вестниците "Глас македонски", "Реформи", "Право" и "Държавен вестник".

* * *

Макар, че сега няма никакъв юбилей, свързан с учредяването на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) през 1895 г. или с неговото закриване през 1905 г. смятам, че трябва да се повторят основните моменти от неговото съществуване и дейност, тъй като все още продължават да се разпространяват толкова много неистини и лъжливи квалификации за тази българска национално-революционна организация.

Известно е че с освобождението на българския народ не завършва със Санстефанския мирен договор, тъй като само няколко месеца по-късно Берлинският конгрес разпокъсва българските земи, като от освободените земи създава две български държави - Княжество България и Източна Румелия, а останалите - Македония и Одринска Тракия  връща на Турската империя, Северна Добруджа е откъсната от България и предадена на Румъния, а Моравско и Тимошко - на Сърбия.

В Македония и Одринска Тракия се запазват съществуващите до Руско-турската война социалноикономически условия. Борбите на българите за освобождение на поробените им земи и за обединение продължават, но за Македония и Одринско съществува нова политическа реалност в сравнение с времето до 1878 г. Това е свободното Българско княжество, което е не само стимулиращ фактор, но и база на националноосвободителното движение на поробените българи, от която революционерите получават не само материални средства и оръжие, но и вдъхновение и подкрепа за продължаване на борбата. Свободните българи също не щадят силите и живота си и продължават борбата заедно с поробените си братя срещу многовековния поробител.

Националноосвободителните борби след 3 март 1878 г. минават през различни етапи - създават се комитетите "Единство", избухва Кресненско - Разложкото въстание, съпротивата в Родопите срещу опитите за реставриране на положението до войната, Охридското съзаклятие, съединисткото движение и създаването на Българския таен революционен централен комитет, Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война, четническото движение преди и след Съединението, опитите да се изградят революционни комитети в Македония и Одринско преди 1893 г., възникването на македонски и одрински благотворителни братства и дружества в Княжество България, създаването на Българските македоно-одрински революционни комитети в Солун на 23 октомври 1893 г. и учредяването на Македонския комитет в София през март 1895 г.

В края на 1893 г. в Солун се създава Македонска революционна организация, която от 1896 г. започва да се нарича Български македоно-одрински революционен комитет. През 1896 г. е формулирана целта на организацията - "придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско", а "член на БМОРК може да бъде всеки българин". В спомените си първият им председател д-р Христо Татарчев изяснява защо така са начертали основателите целта на организацията: "Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището "прямо присъединение на Македония с България", защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България…"

През зимата на 1894-1895 г. възниква идеята да се обедини българската емиграция от Македония и Одринско и в Княжество България около един ръководен център. Това се налага от необходимостта да се използват революционни методи за действие от българите след поставянето на международната политическа сцена на арменския въпрос след кланетата в Турция.

Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК), както става известна Македоно-одринската организация в Княжество България, просъществува кратко време - от март 1895 до януари 1903 г., а негласно до есента на 1905 г., когато след настояването на Вътрешната организация се саморазпуска.

В нашата историческа литература все още няма обективно самостоятелно изследване или сборник с документите на ВМОК, с изключение на няколко дребни приноса в тази насока, въпреки че няма историческо изследване за борбата на българите от Македония и Одринско, в което да не се говори за него. Все още господства негативното отношение към Върховния комитет, резултат от натрупалите се субективни оценки в мемоари и литература, рожба в повечето случаи на голяма доза субективизъм и политизиране на факти и събития, включително и механично използване на стари оценки върху по-късно събития. Целта, която се преследва с настоящия сборник, е чрез публикуването на автентичната документация на Върховния комитет да се види истината за дейността на тази българска национално-патриотична организация на българската емиграция от Македония и Одринско и на организациите от свободното вече княжество, преплетена и допълваща се с политиката на Българското княжество и на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, които през това десетилетие са в повечето случаи в синхрон помежду си.

ВМОК е легална организация на българите от Македония, Одринско и Княжество България със седалище в София с определени свои цели, средства за реализирането им и структура. Той се формира самостоятелно и независимо от съществуващите вече Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). По-нататък ще използваме съкращението ВМОРО, т. е. Вътрешна македоно-одринска революционна организация, с което тя става известна след 1905 г. и с това име вляза в научната литература. За основа му служат съществуващите до 1895 г. легални македоно-одрински дружества и кръжоци в Княжество България, в които членуват видни политически, обществени и културни дейци. В създаването и дейността на ВМОК значителна роля изиграва и българското офицерство, което не скрива националните си чувства. Голяма част от него, родом от Македония и Одринско, са възпитаници на българските гимназии "Св. Св. Кирил и Методий" в Солун и "Д-р Петър Берон" в Одрин, в които живее споменът за националния и духовен гнет, за страданията, на които са подложени техните братя и сестри, майки бащи.

ВМОК просъществува осем години, през които провежда 10 конгреса, организира и участва в две самостоятелни въстания - Четническата акция през 1895 г. и Горноджумайското въстание през 1902 г., а след разтурянето му неговите дейци участват заедно с дейците на ВМОРО в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. С участието си във въстанията ВМОК се изявява и като революционна организация, нещо което се подчертава на почти всичките му конгреси, а не само като помощна на ВМОРО организация. В литературата самостоятелните му въстания се представяха като движения, обслужващи двореца по пътя на неговото международно признание, като се съдеше само по външните резултати от тях, а се пропускаше другата тяхна заслуга - т. е. международното налагане на Македонския въпрос и героизмът на участниците в организацията.

Първият македонски конгрес се свиква с възвание от 19 февруари 1895 г., в което предварително се обявява и дневният му ред в десет точки. Той заседава от 19 до 28 март 1895 г. в София, където са и всички останали конгреси. На него е основан Македонски комитет и са приети Решенията на Първия македонски конгрес, които по характер и структура представляват устав на македонската легална организация в България. Решенията на конгреса са "редактирани и написани" от първия председател на комитета Трайко Китанчев и "най-ясно определят неговите мисли за македонското дело".

На Първия македонски конгрес се приема и принципът за автономията, който остава непроменен във всички статути до края на съществуването на ВМОК. В чл. 1 на решенията този принцип се формулира като цел на македонските дружества, а тя е "придобиване за населението в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили". Това е най-ранният документ, в който се говори за автономията на Македония и Одринско. Целите, които си поставят ВМОК и ВМОРО, са идентични, като разликата е само в степента на автономност и Вътрешната организация я възприема изцяло на Солунския си общ конгрес през 1896 г. Това подчертава в своите спомени и Гьорче Петров, когато говори за работата и решенията на конгреса. Той казва в тях, че "принципът на автономията беше вече изтъкнат в София и ние говорихме по тоя въпрос изобщо".

От цялостната дейност на ВМОК от зараждането му през 1895 до разтурянето му в началото на 1903 г., може да се обобщи, че той върви неотклонно по линията на революционното действие, въпреки че това все се изтъква като средство за постигане на целта. Революционните действия, въстанието като средство би могло да се подразбира от чл. 5 на статутите на Македоно-одринската организация, който гласи: "Прилагане мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата". Формулировката на този член също остава непроменена през целия период на съществуването на ВМОК.

След Първия македонски конгрес Тр. Китанчев, насърчаван от правителството на д-р Константин Стоилов и княз Фердинанд, установява връзка с редица млади офицери от армията и прави опит да се свърже и с хора от вътрешността на Македония. Поет е пътят на подготовка и осъществяване на въстание в Македония. На практика до въстание не се стига, а е проведена т. нар. Четническа акция през лятото на 1895 г. Сформирани са четири главни отряда и 7 - 8 чети, които навлизат в Македония. Подобна чета е сформирана, екипирана и изпратена и в Одринско.

Четническата акция не довежда до освобождението на Македония и Одринско, пък и едва ли нейните инициатори и участници са се надявали на това, нито довежда до изпълнението на чл. 23 от Берлинския договор, но поставя на дневен ред пред Великите сили Македонския въпрос. В разгара й умира председателят на комитета Тр. Китанчев. Неуспехът на акцията довежда до задълбочаване на съществуващите вече разногласия сред ръководството и дейците на комитета. Това предизвикава свикването на Втория извънреден конгрес на Македонската организация с окръжно № 265 от 15 ноември 1895 г. Конгресът заседава от 3 до 16 декември, като са изпратени делегати от 32 македонски дружества. Обсъдени са отчетът на бюрото на комитета, ревизията на сметките на бившия комитет, промените в Решенията на І македонски конгрес, бъдещата дейност и е избран нов състав на комитета. Възникналият конфликт между офицерите, участници в Четническата акция, и ръководството на комитета, както и отношенията на комитета с Вътрешната организация също така са обсъждани на ІІ конгрес. Отчетът на бюрото е изнесен от дотогавашния му секретар Андрей Ляпчев, а информацията за сметките на комитета - от Александър Радев. Избрана е комисия в състав Алеко Константинов, С. Иванчов и Никола Наумов, която трябва да "изучи сметките по същество и да докладва на комитета". Избрана е и "законодателна комисия", която "да изглади и нареди решенията, видоизменени от тоя конгрес". След завършване на работата й решенията са прочетени от Димитър Ризов и статутите (както вече са наречени "решенията") в "редактираната им форма", са приети и подписани  от членовете на комитета и делегатите.

На този конгрес комитетът е наименуван "Върховен македонски комитет", "за отличие от съществуващите в странство тайни и явни комитети". Намален е съставът на комитета от 20 на 12 члена и на бюрото от 5 на 4 члена, като се определя бюрото на комитета да се избира от самия комитет, а не от конгреса, както се постановява в решенията на І конгрес. А в чл. 18 е прието допълнение по чл. 3, в което се определя при взимане на решение по него да се изисква не "вишегласие", а "гласовете на 2/3 от всичките членове на комитета", тъй като се касае до взимането на решение за въстание, което се разбира под тази формулировка. На конгреса е решено да отпадне забележката от чл. 4 на решенията от І конгрес, която се отнася до македонските дружества в Румъния, като се решава "да не се приемат делегати на дружества, които са вън от България".

Въпросът за въстанието е изяснен окончателно също на този конгрес. В решенията той е формулиран като "прилагане мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата", а в тайните протоколи на конгреса се пояснява, че под тази формулировка се разбира "терор и въстание".

На същия конгрес е взето решение и за създаването на облигационен фонд, чрез събиране на парични средства, който "да се употреби само за едно въстание в Македония". След станалите разисквания е прието "да се предостави правото на бъдещия комитет сам да определя своята си деятелност, като не излиза вън от решенията на конгресите". Конгресът избира и нов Върховен комитет в състав: председател - запасния генерал Данаил Николаев, подпредседател - Йосиф Ковачев, касиер - Ал. Радев и секретар - Георги Паунчев.

Между Втория и Третия македонски конгрес Върховният комитет развива изключително сериозна дейност за създаването на нови дружества и за установяване на връзки с революционната организация на поробените българи в Македония. ВМОРО упълномощава поручик Димитър Венедиков да ги представлява пред ВМК, като с установения контакт се цели да се постигне "хармония и съвкупност на всички действующи" за освобождението на българите в Македония и Одринско. На 20 януари 1896 г. ЦК на организацията изпраща писмо, подписано от председателя й д-р Христо Татарчев и от секретаря Дамян Груев, с което се прави опит да се въздейства върху дейците на ВМК, за да се преодолее разцеплението в него след Втория му конгрес. Изказват се опасения, че това може да "повлияе пагубно, деморализирающе и на цялото ни дело въобще". И наистина скоро разцеплението в средите на легалната организация е преодоляно. Засилват се и връзките с правителството. След посещението на министър-председателя д-р К. Стоилов в Цариград през януари 1896 г. Високата порта показва склонност към подобряване на отношенията с княжеството и предлага да се изработят реформи в Европейска Турция. Д-р К. Стоилов се срещнал с ръководството на ВМК и го поканва да изработи свой проект за реформи, който е изработен под прякото му наблюдение и съдействие. Той е готов в края на февруари 1896 г. и заедно с обяснителна записка и карта, връчен на д-р К. Стоилов, а така също и на някои дипломати, сред които е руският дипломатически агент Чариков. По-късно този проект нееднократно, придружен с окръжно на комитета, е изпращан и до всички македонски дружества в страната, до ЦК на ВМОРО в Солун и до Българската екзархия в Цариград. Той на практика става и програма за действие на ВМОК в следващия период от съществуването му, въпреки че обявените през април султански реформи нямат нищо общо с него.

В началото на 1896 г. една от основните организационни задачи пред ВМОК е преодоляването на разцеплението, след като успоредно с него съществува за кратко време Македонският комитет на Наум Тюфекчиев, братя Иванови и офицерите, както и отцепилите се от Софийското македонско дружество и Варненското дружество "Странджа". Решена е само първата задача, след като Македонският комитет се саморазтурва.

ВМОК и ВМОРО поемат линията на съгласуване на действията си. Това е основният въпрос, който е разискван на заседание на Върховния комитет на 7 март 1896 г., в резултат на  което комитетът изпраща на 20 март с писмо до ЦК на ВМОРО следните решения: "1. Само по решението на ВМК ще бъдат предприемани каквито и да е действия в Македония; той ще се счита единствено компетентен за определение датата за повдигание на въстание. 2. Неговите решения ще бъдат туряни в изпълнение чрез ЦРМК; обаче ако последният намира неудобно или невъзможно изпълнението на тия решения, той съобщава това заедно с мотивите на ВМК; ако той и след това повторно изучвание и обсъждание на взетото решение и представените мотиви настоява на първото си решение, ЦРМК се задължава безпрекословно да го изпълни. 3. ЦРМК без знанието и съгласието на ВМК не ще може да влиза в споразумение нито с частни и официални лица и учреждения, нито с които и да е правителства; той не ще може да получава от тях каквато и да е помощ в пари, в оръжие или в съвети".

Вътрешната организация отхвърля решенията на ВМОК, като изразява несъгласието си с поетата от него линия, но не скъсва връзките си с него, които продължават по пътя на взаимния компромис в интерес на общото дело. ВМОК снабдява ВМОРО с оръжие, боеприпаси, революционна литература, средства и др., за която цел са използувани пунктовете по границата с Турция и революционните канали във вътрешността. ВМОК прави опит и да завладее някои от пограничните пунктове, с цел да разшири влиянието си и във вътрешността.

През пролетната ваканция на 1896 г. заседава Солунският общ конгрес на Вътрешната организация. На него присъствуват всички по-видни дейци от вътрешността. Решенията, които взема конгресът са изключително важни за развитието на революционното движение. Организацията възприема името Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), а Одринско е включено в революционната територия. Създадено е и Задграничното представителство (ЗП) на БМОРК в София, а за първи представители са избрани Гоце Делчев и Гьорче Петров. Те осъществяват връзката между ЦК на БМОРК и ВМОК, като същевременно по право са и членове и на двата ръководни органа на революционната и на легалната организации. На конгреса е изтъкнато, а това е възприето и от Вътрешната организация, че е валиден формулираният вече принцип за автономия на Македония и Одринско. В приетите нови програмни документи се определя, че "член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен на революционното освободително дело". Същевременно всеки член на БМОРК се задължава да се бори "за свободата на българите в Македония и Одринско".

Половин година след като стават известни решенията на БМОРК, ВМОК свиква с окръжно писмо № 169 от 2 октомври 1896 г. Третият македонски конгрес. Конгресът заседава в София от 3 до 11 ноември 1896 г. Отчетът на организацията е изнесен от д-р Ал. Радев. В него основните точки са разцеплението в комитета, отношението на българското правителство по македонския въпрос, дипломатическите активности на комитета, а така също и неуспешните революционни действия, т. е. Четническата акция. Избрана е и анкетна комисия, която след преглеждане на сметките на комитета излязла със свой доклад. Взето е и решение за пласиране на създадения Патриотичен заем от 300 000 лв., с който да се подпомогне освободителното дело. На обсъждане са предложени и някои членове на статутите, но предложенията са отхвърлени. На проведените на 11 ноември избори за членове на новия комитет са избрани: генерал-майор Д. Николаев, Й. Ковачев, Пантелей Урумов, инж. Христо Станишев, д-р Ал. Радев, о. з. капитан Н. Дуков, Никола Червен-Иванов, Димитър Ляпов-Гурин, А. Ляпчев, А. Константинов, проф. Любомир Милетич, Георги Георгов и резервни членове: Тома Карайовов, проф. Илия Георгов и Н. Наумов. На свиканото на 13 ноември първо заседание на избраните членове се конституира бюрото на комитета в състав - председател генерал-майор Д. Николаев, касиер инж. Хр. Станишев и секретар Д. Ляпов-Гурин. Основните задачи, които стоят пред новия комитет са много - възстановяване на дружествата, чиято дейност е замряла, пласирането на Патриотическия заем, подпомагане на заточениците на о. Родос, решаването на въпроса за интернираните военни участвали в Четническата акция, преодоляване на разцеплението в някои дружества, закупуване и препращане на оръжие и боеприпаси за ВМОРО.

ВМОК изпада за известно време в криза, тъй като председателят му ген. Д. Николаев е назначен за адютант на княз Фердинанд, а кап. Н. Дуков не присъства на заседанията на комитета. На 10 март 1897 г. Й. Ковачев е избран за председател, а А. Ляпчев - за подпредседател, а на вакантните членски места са избрани Т. Карайовов и И. Георгов. Скоро обаче кризата отново избухва, тъй като П. Урумов, проф. Л. Милетич и Т. Карайовов си подават оставките, а А. Константинов е убит. Пред намаления вече състав на ВМОК изниква и особено важният въпрос - какво отношение да вземе по започналата Гръцко-турска война през 1897 г. Това налага и организирането на Четвъртия извънреден македонски конгрес.

Четвъртият извънреден македонски конгрес е свикан с окръжно писмо № 79 от 26 май 1897 г., а заседава от 15 до 21 юни 1897 г. Още на първото заседание председателят на комитета Й. Ковачев изтъква причините за свикването на конгреса: "1. За да избере нов състав на Върховния македонски комитет, понеже сегашният е в оставка, и 2. Да даде на новоизбрания Върховен македонски комитет директива за бъдещата му деятелност съобразно с изключителните обстоятелства, които се създадоха за освободителното дело на Македония и Одринско след станалите напоследък важни събития в Турската империя". На 18 юни е направен отчетът на дотогавашния комитет от неговия председател, с който се поставят на разискване посочените точки. Изнесен е и докладът на комисията за преглеждане на сметките на комитета. Най-много време е отделено на обсъждането на директивата за бъдещата дейност на комитета, която е разделена на 6 точки: " 1. Какво трябва да се направи, ако някой от членовете на Върховния македонски комитет си подаде оставката? 2. Какви мерки трябва да се вземат за премахване апатията на македонските дружества из провинцията? 3. За посрещане на текущите нужди на Комитета не ще ли е нужно да се предвиди една сума, която да се внася в касата на комитета от провинциалните дружества и как да стане туй внасяне? 4. Какви мерки да се вземат за реализирането на заема? 5. Какви трябва да бъдат нашите отношения спрямо българското правителство и Русия? 6. В случай че не можем да се надяваме от никакво подобрение участта на Македония и Одринско от готвещите се реформи от посланиците на Великите сили в Цариград, в такъв случай към какво трябва да прибегне комитетът: въстание ли да прави или да действа по други начини?"

На този конгрес се взема и решение да започне издаването на печатен орган на ВМОК, вестник "Реформи", с цел да се премахне "убийствената апатия към македонското дело", като той трябва "да може да поддържа духа и държи в течение на работите македонските дружества". За отношенията с българското правителство конгресът се произнеся, че то е "наше", а за връзките с политическите партии се застъпва становището, че ВМОК не трябва "да се ангажирва с една или друга партия", а да работи еднакво с всички.

Особено важен е въпросът за взаимоотношенията между Вътрешната организация и Върховния комитет, който е обсъден накрая. Решено е да се влезе във връзка с нея, като комитетът се готви непрекъснато за въстание, което да бъде повдигнато, след като бъде "напълно подготвено и когато политическите условия благоприятствуват" за това. В приетото решение по въпроса е подчертано, че "най-голямото желание на конгреса е, щото бъдещият комитет да влезе в сношение с вътрешната организация. Иначе всичко за делото е изгубено. Само в единството е нашето спасение". За неговото осъществяване се разчита преди всичко на задграничните представители, които са включвани в ръководството на комитета оттук насетне като негови редовни членове още от самите конгреси.

При избора на 21 юни 1897 г. са избрани за редовни членове на комитета: инж. Хр. Станишев, Д. Ляпов-Гурин, А. Ляпчев, Г. Георгов, А. Казанджиев и Г. Делчев, а за резервни - Коста Шахов и Полихрон Нейчев. Новото ръководство обаче се конституирало едва на 27 юни в сления състав - председател инж. Хр. Станишев, подпредседател Г. Георгов, секретар Д. Ляпов-Гурин и касиер А. Казанджиев (по-късно неговата длъжност е поета от Г. Георгов).

По времето между Четвъртия и Петия конгрес на македонската организация в княжеството избухва т. нар. Винишка афера, която раздвижва духовете както в княжеството, така и във вътрешността, а комитетът се ангажира със събирането на помощи за пострадалите. Проведена е и широка пропагандна дейност, като проектът за реформи от 1896 г. става обществено достояние.

На 26 юни 1898 г. с окръжно писмо № 192 е свикан преждевременно Петият македонски конгрес, който заседава от 26 до 29 юли 1898 г. И на този конгрес основният въпрос, който е обсъждан е за отношенията с ВМОРО, като стремежът е към постигане на така необходимото единодействие между тях. На дневен ред е поставен въпросът и за печатния орган на комитета, но и сега не се стига до окончателно решение.

Новият комитет е избран на 29 юли 1898 г. в състав Ал. Радев, инж. Хр. Станишев, А. Ляпчев, Хр. Ив. Попов и Г. Георгов. В ръководството са избрани Ал. Радев за председател, А. Ляпчев за подпредседател и Д. Ляпов-Гурин за секретар. Скоро след конституирането на новия комитет дейността му почти замира поради разногласия сред членовете на бюрото. Г. Георгов напуска ръководството на комитета, като неговото място остава незаето.

В началото на 1899 г., от 9 януари, започва да излиза най-сетне вестник "Реформи" като орган на комитета с редактор А. Ляпчев. По същото време комитетът, вземайки за повод разрешаването на Критския въпрос след гръцко-турския конфликт, изпраща писмено изложение до правителствата на Великите сили и до техните дипломатически представители в София и Цариград, към което се прилага и преведеният на френски език проект за реформи в Македония и Одринско, съставен през 1896 г. И тази дипломатическа акция на комитета обаче не постига никакви резултати.

Настаналата апатия в ръководството на македонската организация в България се отразява пагубно изобщо върху цялото движение. По инициатива на Г. Петров и Г. Делчев, която е възприета от ЦК след падането на правителството на д-р К. Стоилов, се решава да се подчини Върховният комитет на Вътрешната организация, за която цел се избира и ново ръководство на комитета. Г. Петров, който най-активно работи в тази насока, разказва в спомените си следното: "Разбира се, щом с тях не можеше нищо да се върши, много естествено беше, щото ние да потърсим хора, които ще приемат нашето становище, хора, които ще заговорят прямо за революцията в Македония с общи сили, оттам подигнати, и с други изпратени оттук, без да се прави разлика в задачите на тукашната организация от задачите на вътрешната организация". Задграничните представители и като членове на комитета имат възможност да влияят върху политиката му, като успяват да спечелят свои привърженици не само сред отделни членове на легалната организация, но и цели дружества. Вътрешната организация ревностно се пази от вмешателството на комитета в нейните вътрешни дела, като не допуска и дори с оръжие и други средства се стреми да пресече изпращането на представители на Върховния комитет в ЦК и окръжните комитети на организацията. На практика става така, че това, което тя не разрешава на ВМОК, го прави по отношение на него.

На Десетия конгрес на легалната организация е отчетена дейността на задграничните представители, които са определени като "трета организация" и се отбелязва, че тя е опасна за цялото движение. С право може да се каже, че не винаги взаимното влияние между двете български организации върви по възходяща линия и е полезно за общонародното дело.

Шестият извънреден македонски конгрес заседава в София от 1 до 5 май 1899 г., след като е свикан преди изтичането на мандата му с окръжно писмо № 40 от 2 април 1899 г. Това се налага, след като членовете на комитета си подават оставките поради несъгласията, които съществуват в бюрото на комитета и поради необходимостта да се изработи "директивата на бъдещия Върховен македонски комитет пред новото положение, което конференцията [на мира в Хага - бел. съст.] ще създаде, може би, за освободителното ни дело".

Отчетът на комитетът е направен от дотогавашния председател Ал. Радев. Особено активно се обсъжда миналата дейност на легалната организация, като се открояват две линии. Въпреки поставянето на въпросите за и против досегашната дейност, се налагат дискусиите по бъдещата дейност, като вече открито започва да се говори за подготовка на населението в Македония за въстание, за революция. Поставя се и въпросът как да се води агитацията - за самостоятелно действие, за открита подкрепа от страна на България или за подкрепа и от Великите сили. Особено се разчита, както личи от изказванията, на единодействието на Върховния комитет с Вътрешната организация, като се говори дори за "сливане на двете организации". Направена е и промяна в статутите на организацията. По настояване на Андон Бозуков и Георги Капчев се премахва параграф "д" от чл. 2, който се отнася за отношението към депутатите от Народното събрание.

На конгреса е взето решение за съвместни постъпки с Арменската революционна организация "Трошак" пред Хагската мирна конференция, като за делегат е избран Ал. Радев. Той трябва да връчи и изработеното от Симеон Радев от името на двете организации обръщение до конференцията.

Конфликтът между ЦК на ВМОРО и Революционното братство в Солун, който се задълбочава опасно, е поставен на обсъждане и се решава новият комитет да посредничи за помирение и постигане на съгласие.

На 5 май 1899 г. се избират членовете на новия комитет, но той е конституиран едва на 14 юни. Борис Сарафов е избран за председател, Тома Давидов - за подпредседател, Владислав Ковачев - за секретар, Георги Петров - за касиер и А. Бозуков и д-р В. Шопов - за членове-съветници. В състава на новоизбрания комитет задграничните представители на Вътрешната организация в София Г. Петров и Г. Делчев отново влезат като редовни членове.

Седмият конгрес, който вече става македоно-одрински, е свикан с окръжно писмо № 694 от 30 юни 1900 г. В Македонската организация в България се връща и Одринското дружество "Странджа" и организацията оттук нататък започва да се назовава Македоно-одринска организация в България, начело с Върховен македоно-одрински комитет.

Конгресът заседава от 30 юли до 5 август 1900 г. Освен редовните 91 делегати в него участват и задграничните представители Г. Делчев и Г. Петров. Отчетът на комитета е изнесен на 31 юли. В работата по него участва и Г. Петров. И на този конгрес основният въпрос е за съгласуването и дори сливането на легалната с революционната организация на македонските и одринските българи. По думите на Г. Петров за тясното обвързване на Върховния комитет с Вътрешната организация на този конгрес и за приетите на него програмни документи той има най-голям принос.

Не по-маловажен е въпросът и за засилване на авторитета на легалната организация и за възраждане на позаспалите дружества и създаването на нови в княжеството. В разискванията е заделено време и за обсъждането на отношенията на комитета с политическите партии и правителството и към външните небългарски фактори - европейската общественост. Отново е дискутиран въпросът за подготовката и ръководството на въстанието в Македония и Одринско.

Сближаването на Върховния комитет и Вътрешната организация през времето, когато комитетът се председателства от Б. Сарафов, се отразява и в промените, които са направени в статутите на организацията в княжеството. Значителна е за това ново ориентиране ролята на задграничните представители Г. Делчев и Г. Петров. По отношение на промените, направени в статутите, Гьорче Петров разказва пред проф. Л. Милетич: "Аз бях на върха на щастието: това що исках и проповядвах, виждах осъществено. Тогава конгресът прие преработените от мен устав и правилник на тукашната организация в духа на казаната идея, че тук се прегръща революционният път и се дава предимство на вътрешната организация. Това беше грамаден успех на македонското дело; революционната идея беше вече прокарана и в тукашната емиграция". От протоколите на конгреса се вижда, че избраната петчленна комисия в състав П. Генадиев, А. Страшимиров, К. Бараков, Енчев и Н. Малешевски изработва новите членове на проекта в духа на новото направление, които са докладвани от П. Генадиев и обсъдени на 3 и 4 август.

В статутите влизат и новите наименования на организацията и на комитета. Към чл. 1  е направено допълнение в смисъл, че целта е "придобиването за населенията на Македония и Одринско на политическа автономия, декларирана от организацията, приложена и гарантирана от Великите сили". Чл. 2 на статутите е нов и в него се отдава предимство на Вътрешната организация, а на комитета се отрежда помощна роля в борбата за постигане на целта. Той гласи: "Подкрепа морална и материална в борбата на македоно-одринския роб". Активната намеса на Г. Петров за възстановяването и активизирането на дейността на комитета е отразена в чл. 3 на статутите, в който се определя като средство за постигането на целта "сплотяване на цялата македоно-одринска емиграция и на всички съчуствуващи на македоно-одринската кауза в името на най-целесъобразна деятелност".

Особен интерес представлява и чл.4 на проекта, изработен от комисията. В него се казва, че средство за постигане на целта трябва да бъде "агитиране сред съседните народи истината, че македоно-одринската кауза е кауза чисто културна и че нейните деятели са против всяко чуждо владичество". С тази формулировка се цели да се докаже, че комитетът се стреми да привлече и другите заинтересовани народности, населяващи Македония и Одринско в борбата за извоюване на автономията на двете области. В този му вид членът не е приет, а преработен по следния начин: "Въздействие чрез печатно слово, агитации и митинги върху всички цивилизовани народи за съчувствие към делото".

Принципите, към които трябва да се придържа комитетът в бъдещата си дейност, така както са изложени от неговия председател Б. Сарафов, са следните: "1. Македонското движение по своето естество е масово. 2. То не е и не може да бъде дело на политикани - дипломати. 3. Не трябва да се свързва автономията на Македония с тази на княжеството зарад някакви си бъдещи си комбинации". Така формулирани тия принципи влизат в цитираните по-горе промени в статутите.

На този конгрес заедно с утвърждаване на бюджета на комитета е увеличен и Патриотичният заем.

Изборът за членове на Върховния комитет се провеждат на 4 август. Избрани са Б. Сарафов - председател, Т. Давидов - подпредседател, Вл. Ковачев - секретар, Георги Петров - касиер, а Георги Минков и Христо Саракинов - членове-съветници. Избрана е и контролна комисия на комитета.

Периодът между Седмия и Осмия конгрес на комитета се оказва решаващ за по-нататъшната дейност както на Вътрешната организация, така и на Върховния комитет. Отношенията между двете организации особено се задълбочават и стават извънредно тесни. Това до голяма степен се дължи и на участието на задграничните представители Г. Петров и Г. Делчев в работата на комитета. При конституирането на новия комитет на 15 август 1900 г. се определя да участват в работата на комитета като съветници, "по право като представители на вътрешната организация".

Дейността на комитета през този период се характеризира с две основни черти: 1) тясно сътрудничество и единодействие на двете организации - легалната и революционната, и 2) появата на т. нар. "върховизъм" в националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско.

В резултат на сътрудничеството между двете организации е създаден четническият институт на Вътрешната организация. Г. Делчев, който фактически е негов ръководител, с подкрепата на върховния комитет и на офицерските братства набира и изпраща във вътрешността подофицери от българската армия, които сформират там чети, играещи ролята на школи за войводите на Вътрешната организация. Не малка е и помощта в пари и оръжие за вътрешността. Върховният комитет съдейства на Вътрешната организация пред Българската екзархия при назначаването на организационни дейци за учители в Македония и Одринско. Целите, които си поставят двете организации, както бе посочено по-горе, са едни и същи, но различията в средствата и методите за постигането им довеждат през този период, както бе посочено по-горе, до появата на т. нар. "върховизъм", който до днес чака обективната си оценка. Тези различия прерастват и до стремежите на Върховния комитет той да определя времето и характера на бъдещото въстание и да бъде "върховен" ръководител не само на македоно-одринските дружества в Княжеството, но и на комитета  в Македония и Одринско.

Външният израз на появилите се недоразумения в края на 1900 г. става въпросът за кореспонденцията с вътрешността. Решението кореспонденцията с Централния комитет в Солун и с пунктовите ръководители да се води от секретаря на ВМОК без посредничеството на Г. Делчев и Г. Петров, на практика игнорирало задграничното представителство и го прави излишно. На това се противопоставят и двамата представители и това е една от причините да се стигне до разрив между двете организации.

Друг важен момент във взаимоотношенията им е свързан с решението на ВМОК от 29 ноември 1900 г. "че е повече от необходимо да влязат във вътрешността преимуществени лица, които съгласно извънредния протокол от 1 май т. г. да заемат известни райони, като се грижат за засилването на вътрешната организация, за подготвянето на населението към въстание и за осигуряването на всички шансове за добрия изход на това въстание. Тези лица ще се считат за ръководители на райони и ще отговарят за всичко останало в поверените им райони".

Това решение фактически става причината за разрива между ВМОК и ВМОРО, поводът е намерен две седмици по-късно, на 14 декември 1900 г., когато на разискване е подложен въпросът за нарушаването на решението на извънредния протокол от 1 май от Г. Петров, който поддържа тайна кореспонденция с ЦК, пораждаща "често най-нежелателни неща и не в интерес на делото". В протокола от 19 декември 1900 г. е отбелязано, че заловените писма "най-нагледно уличават члена на комитета Гьорче Петров в неискреност спрямо останалите членове на комитета. Освен това с неверните донесения, които Гьорче Петров в продължение на цели 7-8 месеца редовно е излагал пред ТРЦМ - Одрински комитет, направил е щото отношенията на последния с ВМ - Одрински комитет съвсем да не бъдат такива, както това изискват интересите на делото". Решено е Гьорче да бъде изключен от състава на комитета, а на негово място да се иска от ЦК в Солун да се изпратят двама нови задгранични представители.

От протоколите от заседанията на ВМОК след Седмия конгрес може да се проследи не само задълбочаването на връзките и единодействието на ВМОК и ВМОРО, но и на редица важни въпроси: списването на в. "Реформи" в духа на принципите на комитета, залегнали в основата на статутите му в публикуваните материали; писането и разпространяването на революционна литература за агитационната дейност във вътрешността; подпомагане на затворници и заточеници; разтурянето на Българското тайно революционно братство в Солун и вливането му във ВМОРО; отношенията с българското правителство; участието на двете организации в т. нар. Михайлянова афера в Румъния; възстановяването на стари и основаването на нови македоно-одрински дружества и утвърждаването на уставите им; събирането на членския внос и помощи и пласирането на облигации по патриотичния заем; изработването на устав на стрелковите дружества и легализирането на "четите" за подготовка на революционни дейци като "стрелкови дружества" и др.

В резултат на Михайляновата афера е издадена заповед за арестуването на членовете на ВМОК. Арестувани са Б. Сарафов, Т. Давидов, Вл. Ковачев, Г. Петров и Гьорче Петров, което дава възможност на офицерите около ген. Иван Цончев да вземат в свои ръце ръководството на комитета.

Осмият извънреден македоно-одрински конгрес заседава от 4 до 7 април 1901 г. в момент на нова криза в легалното движение в България. От страна на Вътрешната организация в работата на конгреса участвува задграничният представител Г. Делчев.

В отчета е подложена на сериозна критика дейността на ръководения от Б. Сарафов Върховен комитет, като отново един от най-важните въпроси е този за взаимоотношенията с Вътрешната организация. След бурни и продължителни разисквания по посочените въпроси Никола Габровски изработва резолюция, която след две гласувания е приета. Тя представлява победа на привържениците на ВМОРО на конгреса, като в нея се прави точно разграничение между двете организации и се определят границите на бъдещата дейност на Върховния комитет. На ВМОК се определя задачата да подпомага революционното движение в Македония и Одринско като легална организация, независима от българските правителства и политически партии. Така също в резолюцията се подчертава, че македоно-одринската организация в княжеството няма "да направлява и ръководи революционното движение в Македония и Одринско, което се развива при особени условия и не търпи никакви пресилвания отвън, а само да му съдейства морално и материално, като същевременно изяснява и тълкува неговите цели и стремления както пред българското, така и пред европейското общество". В заключение в резолюцията се декларира, че Върховният комитет за постигането на крайните цели на движението е за "солидарна борба против общия враг" на балканските народи.

На 7 април 1901 г. става изборът за Върховен комитет, като новоизбраните се конституират на 9 април в нов комитет в следния състав: председател Стоян Михайловски, подпредседател Владимир Димитров, секретар Иван Кепов, касиер Георги Петров и членове съветници д-р Димитър Владов и Г. Минков, а за редактор на в. "Реформи" е назначен Никола Харлаков.

След конгреса комитетът продължава работата си съгласно приетите решения, въпреки че в него започва да надделява линията на ген. Ив. Цончев, който се стреми не само да подчини ВМОРО, но и да се избърза с въстанието, което трябвало да се ръководи не от ВМОРО, а от ВМОК.

На 16 май 1901 г. е подписан секретен протокол като резултат от водените преговори между дейци на двете организации и групата на ген. Ив. Цончев. В преговорите участват Ст. Михайловски, Вл. Димитров, Георги Петров, Г. Минков, Ив. Кепов и д-р Д. Владов от страна на ВМОК, Г. Делчев, д-р Владимир Руменов и Михаил Герджиков от страна на ВМОРО и, от трета страна, ген. Ив. Цончев и подполк. Стефан Николов. В протокола се отбелязва, че споразумението е "по въпроса за досегашната дейност и взаимни отношения на двете македоно-одрински организации, както и за по-скорошното осъществяване крайната цел - освобождението на Македония и Одринско". От този важен документ се вижда отново, въпреки декларациите, стремежът на Върховния комитет да подчини Вътрешната организация. В него се повтарят решенията от 1 май 1900 г. за изпращането във вътрешността на "специалисти по военното дело", като двамата пратеници (запасни офицери) в ЦК да са с "еднакви права с другите членове на същия комитет". На запасните офицери, които трябва да се изпратят във всички революционно райони, се отреждат равни права с правата на вътрешните ръководители. Силно се ограничават функциите на задграничните представители в София, като се определя в бъдеще връзките между двете организации да бъдат директни, а не с тяхното посредничество, а те да имат същите права като останалите членове на комитета. В протокола се определя и подчинеността на пограничните пунктове, революционните канали и оръжейните складове, като главен разпоредител с тях става ВМОК.

Въпреки, че протоколът е подписан от участвуващите в преговорите, той не влиза в сила, тъй като Вътрешната организация не го приема, не го приемат и нейните привърженици в комитета. Задълбочават се отново разногласията в комитета и то пак заради отношенията с ВМОРО. Вл. Димитров и Ив. Кепов си подават оставките от ръководството на ВМОК, а Г. Делчев прекратява контактите си с ген. Ив. Цончев, който вече публично демонстрира отношенията си към Вътрешната организация.

По същото време върви и подготовката за свикването на Деветия редовен македоно-одрински конгрес. Той е насрочен за 29 юли 1901 г. с окръжно писмо № 724 от 30 юни 1901 г. Заседанията му продължават от 29 юли до 5 август в салона на "Славянска беседа".

По време на работата на конгреса Б. Сарафов и Вл. Ковачев са оправдани от съда и освободени от ареста. Повикани са от конгреса да дадат допълнителни обяснения по обвиненията в злоупотреби срещу ръководения от Сарафов комитет и за дейността си. След като дават исканите разяснения, конгресът решава да се прегледат отново комитетските сметки. Това довежда до нови разногласия в комитета, а Софийското дружество се противопоставя на Върховния комитет.

Конгресът отново приема резолюция, в която се дава директива за бъдещата дейност на комитета и се осъждат остро действията на Сарафовия комитет. Те са формулирани така: "Бившият Македоно-одрински комитет в лицето на г. Сарафова и неговите другари се е отклонил от преките задачи на организацията в свободна България и е влязъл в ролята на Вътрешната революционна организация, вследствие на което се нанесе голяма вреда на македонското дело" и "терорът като система за борба е не само безнравствен, но практикуването му в свободна България може повече да компрометира и задържи, отколкото да ускори освободителното дело". Страхувайки се, че Сарафов отново може да бъде избран в ръководството на новия комитет, конгресът допълва резолюцията, като се "осъжда направлението и тактиката на бившия комитет в лицето на г. Сарафов и другарите му".

След избор за нов комитет той се конституира в следния състав: Ст. Михайловски - председател, ген. Ив. Цончев - подпредседател, Иван Стойчев - секретар, Георги Ив. Белев – касиер, и членове - Ст. Николов и А. Бозуков.

Десетият редовен конгрес на Македоно-одринската организация, който се оказва последен, е свикан с окръжно писмо № 772 от 14 юни 1902 г. и се открива на 28 юли. На него преобладават делегатите от дружествата, подкрепящи Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев, докато делегатите на дружествата, стоящи на позициите на Вътрешната организация, не са допуснати да участват.

В отчета на комитета, който е изнесен на 1 август, най-много място е отделено на взаимоотношенията между Вътрешната организация и Върховния комитет от самото им създаване до 1902 г., като до голяма степен се омаловажава ролята на революционната организация, представена като функция на Върховния комитет. Към Вътрешната организация се отправят и нападки, че тя не е успяла да набави парични средства и оръжие за населението във вътрешността или е набавяла такива по насилствен път, което дискредитирало организацията пред населението и външния свят и довело до многобройни катастрофални за движението афери. Върховният комитет се обявява против този начин за набавяне на средства и оръжие. Много място е отделено и на ролята на Задграничното представителство като посредник между ЦК на ВМОРО и ВМОК. Отбелязва се, че начело на Задграничното представителство стоят амбициозни делегати, които са се превърнали в "трета организация", която пречи на нормалните отношения на легалната и революционната организация. Набляга се, че задграничните представители са главните виновници за неизпълнение на Майското споразумение и за разцеплението в редовете на македоно-одринските дружества в княжеството. В него са дадени и текстовете на Майското споразумение от 16 май 1901 г. и на допълнителните искания на Вътрешната организация от 31 октомври 1901 г. Отчитат се и финансовото състояние на ВМОК, изразходваните средства за въоръжаване, за поддържане на в. "Реформи", за Патриотическия заем, членските марки и др.

В протоколите са записани и изказванията на делегатите на конгреса по отчета на комитета. Позициите на Вътрешната организация са застъпени в изказването на задграничния представител на организацията в София Димитър Стефанов, който отбелязва, че "комитетът действува завоевателно спрямо Вътрешната организация", и излага причините, които довеждат до скъсването на отношенията между двете организации. Записани са и изказванията на председателя на Върховния комитет Ст. Михайловски, Симитчиев, Н. Наумов и Т. Карайовов (последните двама редактори на стоящия на позициите на ВМОРО в. "Право"), на П. К. Яворов, ген. Ив. Цончев и др. Особено интересно е изказването на Ст. Михайловски, който взема думата след Д. Стефанов. Той казва дословно следното, след като обяснява същността на стремленията на Вътрешната организация така, както той ги вижда: "Идете тогава тамо, гдето ви е мястото, какво търсите между нас в България да събирате средства от името на комитета и да ги пилеете безконтролно. Какви са тия смъртни присъди, какви са тия разбои и грабежи. Аз, каза, като почнах да изследвам тая тайнственост на тая ІІІ организация, от ден на ден започнах да забелязвам, че се увеличават тия тайнствени патриоти; вие знаете каква подумка е станала за тия хора, които по кръчмите с чаша в ръка викат: "Ще я ослободим пущинята." Виждам, че разни скъпи оръжия, които се купуват по 60 - 80 лева, от такива патриоти за по 5 - 6 лева се залагат по кръчмите. Каква е тая оправия? Какви са тия работи?" По-нататък Ст. Михайловски посочва редица конкретни случаи на жестокости при събирането на парични средства сред населението.

На конгреса се казват още редица силни думи, които задълбочават разрива между двете организации и съдействат за фактическото разцепление в самия Върховен комитет. Въпреки сериозните критики по повод нарушаването на директивата на Деветия конгрес, мнозинството одобрява на 3 август изнесения отчетен доклад.

Същия ден се пристъпва към избор на новия Върховен комитет. Присъстващите преизбират стария състав от предишния комитет. В комитета влизат - Ст. Михайловски - председател, ген. Ив. Цончев - подпредседател, Ив. Стойчев - секретар, касиер Г. Ив. Белев и съветници - офицерите Ст. Николов и А. Бозуков.

В последния ден от заседанията на конгреса делегатите на дружествата, подкрепящи ВМОРО, напускат демонстративно конгреса, като осъждат с декларация комитета, че се отклонява от приетата директива на Деветия конгрес, в която се прави точно разграничение на целите и задачите на двете организации. Декларацията е написана от инж. Хр. Станишев и е прочетена от Т. Карайовов. Напусналите конгреса делегати и недопуснатите се конституират в отделен конгрес (също Десети), който заседава на 3 - 4 август в салона на "Дълбок зимник". Този втори конгрес излиза с позив към македоно-одринските дружества, резолюция и окръжно, в което се излагат причините за разцеплението сред дружествата в България. Това според него са преди всичко въпросите за отношението към Вътрешната организация, опитите на ръководения от Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев Върховен комитет да ръководи освободителното движение на българите в Македония и Одринско, като влиза "в ролята на Вътрешната революционна организация", стремежите на дейците на комитета да решават въпроса за характера и датата на бъдещото въстание. Отцепилите се делегати избират ръководство на новоучредения Върховен македоно-одрински комитет в състав: председател - инж. Хр. Станишев, подпредседател - Т. Карайовов, касиер - Йордан Асенов, секретар - А. Попстоянов и съветници - П. К. Яворов и Ст. Петров.

По такъв начин след Десетия конгрес на македоно-одринската организация в България съществуват и успоредно действуват два Върховни комитета, което отслабва до голяма степен легалната организация в България, която се нуждае от единство в интерес на движението. Единият, предвождан от Ст. Михайловски, Върховен комитет продължава с бърз ход подготовката на предстоящото въстание, а другият - на Станишев - Карайовов, който подкрепя Вътрешната организация, се стреми да попречи на избухването на въстанието или ако избухне, то да бъде локализирано в по-малък район.

Наличната документация свидетелства, че разногласията между двата комитета и ВМОРО се дължат на принципни различия във вижданията за водене на борбата, а не на национална и идейна основа.

Идеята да подготви и вдигне въстание, ръководеният от Михайловски - Цончев ВМОК, осъществява през есента на 1902 г., наскоро след последния конгрес. Въстанието избухва на 23 септември и продължава до ноември 1902 г. Остава в историята като Джумайското въстание. То не придобива масов характер, а се изразява главно в сражения на четите на ВМОК с турския аскер. Въстанието обхваща преди всичко Горноджумайско, Мелнишко, Петричко, Малешевско, Струмишко и Разложко. Срещу него се обявяват както Вътрешната организация, така и поддържащия я Върховен комитет на Станишев - Карайовов. Стига се дори и до отделни стълкновения между четите на ВМОК и четите на ВМОРО. Станишевият комитет чрез своя вестник "Реформи" и чрез в. "Право" пише, че в Македония няма въстание, докато комитетът на Михайловски, който вдига въстанието, се старае да направи сериозна пропаганда около водените сражения и турските жестокости. От противоречивите слухове, разпространявани около него, се внася обърканост сред дружествата. В резултат на турските жестокости към България отново се насочва голям поток от бежанци. То постига целите си, като отново Македонският въпрос става обект на обсъждания в дипломатическите кръгове, а така също се ускорява решението на ВМОРО да вдигне Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.

В разгара на Джумайското въстание ЦК на ВМОРО изпраща в София новите си задгранични представители - д-р Хр. Татарчев, Христо Матов и Пере Тошев. На тях, както и на по-умерените представители на македоно-одринската емиграция, се възлагат надеждите да се постигне помирение и да се възстановят както единството в легалната организация, така и синхронът в действията с вътрешната. Но това единство не е постигнато и Десетият конгрес се оказва фактически последен за Македоно-одринската организация в България.

Действията на ВМОК Михайловски - Цончев стават опасни и за българското правителство, върху което се увеличава натискът както на европейската дипломация, така и на руското правителство.

На 31 януари 1903 г. русофилското правителство на д-р Стоян Данев разтуря с постановление двата Върховни комитета, запечатва помещенията им, иззема и архивите им, а ръководителите им са арестувани и интернирани във вътрешността на княжеството.

ВМОК престава фактически да съществува, въпреки че отделни негови чети продължават да действат в Македония, като се включват след като е постигнато споразумение и в ръководеното от Вътрешната организация Илинденско-Преображенско въстание. След разтурянето на двата Върховни комитета в София продължава да съществува Задграничното представителство на ВМОРО, което вече е в директна връзка с българското правителство, княза, военните и лидерите на политическите партии.

Опитите на ген. Ив. Цончев и на други бивши дейци на Върховния комитет да го възстановят, се оказват неуспешни, като в края на 1905 г. привържениците на ген. Цончев след натиск от страна на Първия общ Рилски конгрес на ВМОРО окончателно се отказват от по-нататъшни действия. Нов опит за възстановяване на Върховния комитет е направен успоредно с възстановяването на ВМОРО след Хуриета, но до създаването на нов комитет не се стига, а е постигнато споразумение между дейците на Вътрешната организация и бившите дейци на комитета около офицерите Ст. Николов и Александър Протогеров, като Протогеров влиза във възстановената организация като запасен член. По такъв начин единството в македоно-одринското революционно и легално движение макар и късно е постигнато.

С разтурянето на ВМОК през 1903 г. приключва важен етап от развитието на македоно-одринския въпрос, който до днес все още не е получил истинската си оценка, поради недостатъчната и непозната изворова основа. С публикуването на всички открити досега протоколи на ВМОК истината най-после ще излезе на преден план и отрицателният смисъл, който се влагаше и влага и днес в понятието "върховизъм", най-после ще отпадне.

ЦОЧО В. БИЛЯРСКИ