1050 ГОДИНИ ОТ ПЪРВАТА РУСКО-БЪЛГАРСКА ВОЙНА

Може би много от нашите сънародници се питат защо почти нищо не е останало от културното наследство на Първата и Втората български държави и от несметните богатства на българските царе, описани от Йоан Екзарх. Отговорът е известен – защото те са ограбени от поробителите руси, византийци и турци, а недоограбеното през XX век беше плячкосано от сърби, гърци и румънци. Преди няколко десетилетия проф. Кую Куев тръгна по следите на изчезналите и загубени български ръкописи из тогавашните руски земи и откри хиляди от тях в съветските архиви, библиотеки и музеи. (Вж. Куйо М. Куев, Съдбата на старобългарските ръкописи през векове. София, Наука и изкуство, 1979.) Едни от най-ценните сред тях са Именникът на българските ханове, Сказанието за буквите на Черноризец Храбър, Симеоновият сборник и хиляди други. А заграбените български съкровища в Русия се представяха и представят и днес като скитски.

Първият руски грабеж от намиращата се в Преслав библиотека на българските царе Борис и Симеон е осъществен преди 1050 години, когато руският княз Светослав ни напада от север, като наемник на Византия и се установява първоначално в Дръстър, а впоследствие в Преслав. Тогава той започва да осъществява плана си да установи руската столица в българската престолнина.

За тази премълчавана и забравена първа Руско-българска война ще ви припомня, с по-долу приложените текстове.

Първият текст е Глава девета от том първи на „История на българския народ“ от професор Петър Мутафчиев, която излиза за първи път през 1943 г., издадена от Издателство „Българска книга“. Колкото и да е лаконичен този наш бележит учен, той разкрива истината за тази нарочно пренебрегвана, а често представяна като начало на българо-руската дружба, първа руска агресия срещу народа и земите ни и в услуга на чужди интереси. Нещо подобно се случи и през 1913 г., когато Русия подтикна Румъния, Сърбия, Гърция, Турция и Черна гора да ни нападнат от всички страни, а през Първата световна война тя вече явно воюваше срещу страната и народа, от които беше приела езика, писмеността и светото кръщение. Непредизвикана от нищо и от никого тя отново започна война срещу България и българите и през септември 1944 г. Ако се върнем към заробващите тайни българо-руски договори и конвенции от 1902 и 1908 г. ще видим, че по този начин Русия е постъпила както преди 1050 години, така и след 1944 г.

Към Петър-Мутафчиевия текст прилагам и няколко красноречиви документа от руската „Повесть временных лет“ и от византийския хронист Скилица – Кедрин, както и две миниатюри от Манасиевата хроника запечатали руската агресия срещу държавата и народа ни.

Цочо В. Билярски

* * *

ПРОФ. ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ 
ИЗ „ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД“

 

XI. ПАДАНЕ НА ПРЕСЛАВСКОТО ЦАРСТВО


1. КРАЙ НА ЧЕТИРИДЕСЕТГОДИШНИЯ МИР С ВИЗАНТИЯ

 

Оставената от Симеона българска държава дълго време след неговата смърт все още запазвала външните черти на миналото си величие. Един тогавашен арабски писател бележи, че се простирала надлъж тридесет и нашир десет дни. Но това е била една само външно внушителна сграда, чиито вътрешни опори са били вече разкъртени. – Тя чакала най-малкото сътресение, за да рухне. То не се забавя.

Приятелските отношения с Византия продължили няколко десетилетия. Докато българската царица била жива, тя често правела посещения на близките си в Цариград. Но и след смъртта й, пък и по-късно, когато династията на Роман Лакапина била отстранена, империята поне формално продължавала да зачита договорните си задължения с българите, като редовно им плащала установения данък и оказвала на българския цар почит, по-висока от тая на останалите държавни владетели. Тия отношения обаче, сложени през една епоха, когато българската държава се намирала на върха на могъществото си, сега се оказвали все повече неестествени и принудени. Докато след смъртта на Симеона тя непрекъснато отслабвала, Византия закрепвала, управлението й ставало все по-стегнато, а военната й мощ била в неспирен възход. Когато в 963 г. на цариградския престол се издигнал Никифор Фока, мирът между двете страни бил подновен. Новият император, зает всецяло в настъпателна война против арабите, искал да бъде освободен от грижи на Запад и затова бил принуден да се съгласи, щото Византия и занапред да остане данник на българите. Срещу това обаче Петър трябвало да изпрати двамата си синове Борис и Роман заложници в Цариград. Освен това той поел задължението да отбива маджарите и не им позволява да минават през България, за да грабят византийските провинции.

Петър приел тия условия, макар второто от тях да не бил в състояние да изпълни. Маджарските нападения продължавали както и по-рано и, поради разстроената военна сила на царството, той не можел да запази от тях дори собствената си страна, а камо ли владенията на империята. Поради това той се обърнал за съдействие към цариградското правителство, но там, премного заети с работите на Изток, оставили без внимание неговите постъпки. Тогава, за да спаси от по-нататъшно разорение народа си, той сключил с маджарите спогодба, според която се задължавал да не им пречи, когато те през България налитали върху византийските области. Срещу това те от своя страна обещавали да щадят българските земи.

Във Византия виждали съвсем ясно военното безсилие на своя балкански съсед и очаквали само сгодното време, за да си разчистят сметките с него. Развръзката скоро настъпила. Когато в края на 966 г. в Цариград празнували една голяма победа над арабите, явило се българско посолство, за да иска уговорения данък. Тогава разгневеният Никифор заповядал да набият пратениците и ги отпратил със заканата, че сам ще дойде в земята им, за да плати това, което заслужавали. И наистина през пролетта на 967 г. той нахлул с войските си в България. Но, съобщава неговият съвременник Лъв Дякон, когато видял българската земя с нейните планини, той се стреснал пред опасностите, които тук го очаквали, и решил да действува по друг начин. Той се върнал в Цариград и оттам се обърнал към руския княз Светослава с предложение да нападне българите от север. За тая цел бил изпратен в Киев някой си Калокир, син на византийския управител в Херсон. За услугата, която се искала от него, на Светослава били дадени 15 кантара злато (около 110 хиляди жълтици).


2. РУСКИЯТ КНЯЗ СВЕТОСЛАВ В БЪЛГАРИЯ

През лятото на 967 г. Светослав с 60-хилядна войска минал Дунава. Българите, които му се противопоставили с двойно по-малко сили, били разбити. Русите завзели голяма част от днешна Добруджа, но през пролетта на следната година трябвало да я напуснат, за да спасяват столицата си Киев, която била блокирана от печенезите. След като ги прогонил, князът отново се приготвил да потегли за България; у него още при първия му поход съзряло намерението да я завоюва за себе си. Калокир, който от своя страна бил намислил да използува русите, за да заграби цариградския престол, също го подбуждал да не изоставя предприятието си. Никифор Фока обаче, за когото всичко това не останало тайна, побързал да превари събитията. Той съзнавал колко опасно би било за империята, ако един човек като руския княз стане тъй близък неин съсед. Но и тоя път той предпочел да отстрани тая опасност чрез другиго. Цар Петър още при вестта за поражението, претърпяно от войските му при първото руско нашествие, получил удар и вече съвсем не бил в състояние да се грижи за управлението. Тогава Никифор освободил двамата му синове, които още живеели като заложници в Цариград, и ги изпратил в Преслав. Борис II заел българския престол, а Петър се оттеглил в манастир, гдето скоро след това се поминал. С новия български цар Никифор сключил съюзен договор, с който обещавал необходимата подкрепа. За да се даде реален израз на подновеното приятелство между двете страни, сестрите на Бориса II били изпратени в Цариград за невести на двамата внуци на Константине Багренородни.

Между това Светослав отново се явил в Добруджа. В едно кърваво сражение под стените на Малкия Преслав българите, въпреки отчаяната си съпротива и сега били разбити. Една след друга крепостите в Добруджа повторно паднали в руски ръце. Превзет от Светослава бил тоя път и Дръстър. Борис, който напразно очаквал помощ от съюзника си, сега с отчаян зов към Цариград настоявал тя да му бъде по-скоро изпратена. Но там нямали никакво желание да се месят в борбата и навярно чакали един от противниците да падне, за да се разправят по-лесно с другия. Тогава в Преслав се решили на единствения изход, който оставал, за да се спаси страната от разорение, а царството от пълна гибел. С руския княз била сключена спогодба, която коренно променяла отношенията между него и българите. Светослав бил признат за върховен заповедник над военните сили в държавата, а наред с това – и за суверенен разпоредител по въпросите за война и мир. Той от своя страна се задължил да зачита Бориса II като законен владетел и да запази цялата вътрешна уредба на царството. По тоя начин едно необикновено стечение на обстоятелствата създало в тогавашна България положение, каквото два века по-рано съществувало във Франция на Меровингите, с нейните лениви и безпомощни крале и могъщи майордоми. Борис оставал да царува в Преслав, а Светослав, истински, макар и некоронован господар на България, се установил в Дръстър.

 

3. БОРБАТА НА СВЕТОСЛАВА С ВИЗАНТИЯ. ПАДАНЕ НА ИЗТОЧНА БЪЛГАРИЯ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ

Поел по тоя начин фактически властта в България, Светослав се почувствувал приемник на политическите завети на великите български владетели. А и сами българите вярвали, че в негово лице са намерили вожда, който ще доосъществи делото на Крума и Симеона. Когато през пролетта на 970 г. новият византийски император Йоан Цимисхи на два пъти го канил да напусне българските земи, князът му давал един и същи отговор: „Византийците да се махват по-скоро от Европа, която не е за тях, и да се изселят в Азия“.

Неприятелствата започнали. С войска от руси, българи и с маджарски и печенежки отреди Светослав прехвърлил Хемус. Пловдив, може би поради това, че жителите му не искали да признаят новосъздаденото положение или пък че преди това бил завзет от византийците, бил сринат. Но при Люле Бургас Светослав бил разбит и се оттеглил на север. Година по-късно той отново се явил в Тракия и този път месеци подред бродил там, без византийските войски да посмеят да излязат срещу него, но и без сам той да пожъне някакъв що-годе значителен успех. Тогава Цимисхи от своя страна почнал да се готви усилено за война срещу му. През ранната пролет на 972 г., след като от Цариград бил изпратен голям флот със задача да прекъсне съобщенията на русите с отвъддунавските земи, сам императорът повел многобройна отбрана войска към Източния Балкан. Може би поради това, че имал особено доверие в силите си или че не познавал значението на Балкана за отбраната на Дунавска България, Светослав оставил неговите проходи без наблюдение и защита. Възползуваният от тая небрежност Цимисхи бързо го минал и неочаквано се озовал пред Преслав. Съставеният от руси и българи гарнизон на столицата, въпреки своята малочисленост, не се поколебал да излезе срещу византийците на открито поле, но след ожесточена битка трябвало да отстъпи и се затвори в града. Не била по силите му и защитата на преславските стени, чиято обща дължина достигала няколко километра. Поради това войските на Цимисхия без особени усилия още през същия ден нахлули в Преслав. Но шепата негови защитници не смятали, че са преодолени. Решени да се бият докрай, те се оттеглили във вътрешната крепост, гдето се намирали царските дворци, и всички усилия на византийците да проникнат там били отбити с кървави загуби. Тогава Цимисхи заповядал да хвърлят запалени главни в крепостта. Избухнали пламъци, огънят бързо обхванал струпаните близко една до друга сгради и скоро цялото пространство там се превърнало в грамадно пожарище. Оцелелите защитници трябвало да напуснат своето убежище и излязат на открито, за да продължат съпротивата си. Тъй всички паднали под стрелите на противниците. В тая отчаяна, но безнадеждна битка, завършва разказа си един съвременен ней византийски писател, „погинали извънредно много българи“. И обяснява по-нататък: „те помагали на русите поради ненавистта си към ромеите, които смятали виновни за руското нашествие в земята им“.

Със столицата на Симеона и огнището на българския културен живот през епохата на неговия най-висок разцвет било свършено. В пепелищата на Симеоновите дворци погинали и сетните материални следи на миналото българско величие, изчезнали завинаги и може би най-ценните произведения на българския дух.

Когато се разигравал тоя акт от още незавършената трагедия на Преславското царство, Борис II не се намирал в средата на последните защитници на столицата си: в царско одеяние той бил заловен от византийците, още когато те нахлули във външния град. Цимисхи, при когото бил заведен, намерил за разумно да му засвидетелствува особено внимание, оставил го свободен и обявил, че бил дошъл не като враг на българите, а за да ги освободи от чужденеца-завоевател. Ефектът от тази му постъпка оказал влияние върху по-нататъшния ход на събитията. Неуспехите на Светослава убили вярата на българските националистически среди в него. От друга страна, привържениците на стария ред в България и партизани на политиката за тясна дружба с империята използували изявлението и изобщо цялото държание на Цимисхия като ново и мощно средство за агитациите си. По такъв начин и в късо време съзнанието на българите в земите, гдето трябвало да се реши изходът на борбата за държавното ни бъдеще, било отново всецяло превърнато: българските гарнизони на Плиска и на много други градове и крепости из цялата тукашна област отворили вратите си на Цимисхия.

За Светослава, изненадан от появата на византийците в Североизточна България, а още повече – от настъпилия у българите поврат, въпросът бил за живот и смърт. „Когато, разказва все същият византийски автор, князът видял, че българите се отказват от съюза си с него и минават на страната на императора, и като разбрал, че ако те се съединят с ромеите, делото му ще погине, той заповядал да избият триста български военачалници и боляри, които се намирали заедно с него в Дръстър, и да затворят други двадесет хиляди“, навярно войници и местни граждани. Може би, както и техните другари в Преслав, те са били готови да сложат живота си в защита на своята родина от един неприятел, който идвал сега скрит под маска на освободител. Но съдбата поискала сега да станат те последната изкупителна жертва на едно безумие, което отдавна шествуваше из измъчената ни земя: решен да се брани докрай, Светослав бил длъжен да се обезпечи от всяка по-нататъшна изневяра.

Борбата за Дръстър траяла цели три месеца. Накрай, тъй като византийският флот, който успял да довтаса под стените му, направил невъзможен подвоза на хранителни припаси за обсадените, Светослав бил принуден да предложи мир. Заедно с остатъците от войската си той напуснал града, а с него и българската земя. Цимисхи тогава се почувствувал тук пълен господар и поради това вече не смятал за нужно да се преструва. Той преименувал Дръстър на Теодоропол, по името на св. Теодор Стратилат, който уж му помагал в битките около тоя град, дал своето име на Преслав, който отсега нататък трябвало да се нарича Йоанопол, обявил Източна България за присъединена към империята и потеглил към столицата си. Там, на устроения му триумф като военнопленници го следвали членовете на българското царско семейство. След благодарствения молебен, отслужен в църквата „Св. София“, Борис II публично трябвало да снеме от себе си знаците на царското си достойнство (есента на 972 г .).

България на Крума, Бориса и Симеона била погребана. Унищожена била и българската църква, чиито земи минали под ведомството на цариградския патриарх. Предоставила съдбините си в ръцете на некадърни управници, Преславска България бе принудена да очаква спасението си от сили, които сами се бореха за нейното държавно наследство. И в слепотата си сама се предаде тъкмо на тая от тях, която никога не бе преставала да бъде най-големият й неприятел.

Публ. в П. Мутафчиев, История на българския народ. Част първа. Първо българско царство. Трето издание. София, 1948, с. 279-287.

 

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1.

ПОХОДИТЕ НА КИЕВСКИЯ КНЯЗ СВЕТОСЛАВ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 968 И 969 Г.

(Из „Повесть временных лет“. Текст и превод в „Повесть временных лет“, ч. I, под ред. В. П. Адриановой – Перетц, Москва – Ленинград, 1950, стр. 47 – 50 и 244 – 248.)

 

В година 6475 [967]. Светослав се отправи против българите при Дунава. И започнали да се сражават двете страни. Светослав надвил българите, превзел 80 техни крепости на Дунава и започнал да управлява там, в Преславец, като вземал данък от гърците.

В година 6477 [969]. Светослав казал на своята майка и на болярите си: „Не ми се седи в Киев, искам да живея в Преславец на Дунава – там е средата на моята земя, там се стичат всички блага: от гръцката земя – злато, тъкани, вино, различни плодове; от Чехия и Унгария – сребро и коне; от Русия пък кожи и восък, мед и роби.“

В 6479 [971] година Светослав пристигнал в Малки Преслав и българите се затворили в града. Излезли българите на бой против Светослав, настанала голяма битка и българите почнали да надделяват. И казал Светослав на своите воини: „Тук ние трябва да погинем! Нека устоим, братя, и дружно, мъжествено!“ Към вечерта Светослав надвил, взел града с пристъп и изпратил пратеник при гърците с думите: „Искам да отида против вас и да завзема вашия град, както завзех този град.“

 

№ 2.

СЪВМЕСТНИ ДЕЙСТВИЯ НА БЪЛГАРИ И РУСИ ПРОТИВ ВИЗАНТИЯ

(От Скилица – Кедрин. Превод в БВИФ, стр. 505–506, от S k у 1. – С е d г., II, 384, 11 – 20.)

 

А русите и вождът им Светослав, като научили за преминаването на ромейските войски, споразумели се с поробените вече българи, взели за съюзници и печенегите, и живеещите на запад в Панония тюрки [унгарци], та по тоя начин събрали около 38 000 души боеспособна войска. Преминали Хемус, опожарили и опустошили цяла Тракия, после разположили стана си някъде близо до Аркадиопол, гдето чакали да се завърже сражение.

 

№ 3.

ОТБРАНАТА НА ПРЕСЛАВ ПРЕЗ 971 Г.

(От Скилица – Кедрин. Превод в БВИФ, стр. 511 –512, от Sкуl. – Сеdr., II, 393, 17 – 397, 15.)

 

След като отпратил така пратениците, подир малко сам той [Йоан Цимисхи], като преминал Хемус с леко въоръжени войници, около 5000 души пехота и 4000 конници, навлязъл и нахлул ненадейно в неприятелска земя и разположил лагера си близо до град Велики Преслав, който бил столица на българите. А на цялата останала част от войската заповядал да го следва бавно с паракимомена Василий. Неочакваното му пристигане довело скитите в ужас и безизходност. А Калокир (причинителят и виновникът за настоящите беди, който случайно бил там) не почакал дори и звука на тръбите, но като научил, че императорът е пристигнал и сам ще ръководи военните действия, измъкнал се тайно от града и избягал в лагера на русите. А те, като го видели и като разбрали за идването на императора, изпаднали в голямо смущение. Все пак те се съвзели, след като Светослав им отправил ободрителни слова и им говорил така, както изисквал моментът. Те тръгнали и разположили лагера си срещу ромеите. Междувременно войската, която била с императора, внезапно се появила в равнината при града и съвсем неочаквано нападнала неприятелите, като изненадала около 8500 души, които били излезли извън града, за да правят военни упражнения. Те се съпротивявали известно време, но след това изтощени побягнали. Едните били избити безславно, а другите се спасили в града. Докато ставало това, скитите, които били вътре в града, като се научили за неочакваното нападение на ромеите и за битките им с техните хора, грабнали всеки, каквото оръжие му попаднало, и излезли на помощ. Ромеите се спуснали насреща им и ги избивали, понеже те вървели без ред и разпръснато. Затова скитите, като не могли да издържат дори и малко време, ударили на бяг. А понеже конницата на ромейската войска избързала напред и преградила пътя, който водел към града, тези, които бягали разпръснато по полето, бивали залавяни и избивани, така че цялата равнина се покрила с трупове, и били хванати голям брой пленници. Сфенкел, който стоял начело на цялата войска в Преслав (между скитите той бил втори по чин след Светослав) и който, разбира се, се страхувал за града, затворил вратите и ги залостил с колове. После се изкачил на стената и оттам започнал да отблъсва с някакъв вид стрели и камъни нападащите ромеи. С настъпването на нощта обсадата била прекратена, но на сутринта се показал проедър Василий с цялата идваща войска. Императорът се зарадвал много на пристигането му и се изкачил на една височина, за да го виждат скитите. А войските се съединили и обкръжили града. Императорът постоянно подканял скитите да прекратят съпротивата и да не гинат напразно, но те не се съгласили да слязат от стената. Тогава, изпълнени със справедлив гняв, ромеите започнали обсадата: те прогонвали с лъкове неприятелите по стените и опрели върху тях стълби. Един храбър войник, който държал меч в дясната ръка и щита си над главата, пръв се изкачил по една от стълбите. С щита си той се пазел от стрелите, а с меч отблъсвал тези, които го нападали и му се съпротивявали. Така той се изкачил и през зъберите и като разпръснал всички, които били там, отворил безопасен път за следващите го [войници]. Следвайки примера му, и втори войник се изкачил, после трети и после много други. След като се образувала гъста редица, надвитите скити започнали да се хвърлят от стените. Също и много други ромеи по примера им се изкачили на различни места на стената с помощта на стълби. Когато скитите били обзети от паника, някои ромеи се промъкнали тайно и без мъка до вратите и като ги отворили, пуснали войската. След като градът бил превзет по този начин, скитите побягнали към изходите, но били хващани и избивани, а жените и децата били вземани в плен. Бил пленен и Борис, царят на българите, който още носел знаците на царската власт, заедно с жена си и децата си и бил отведен в Цариград...

По-храбрите от скитите, на брой 8000, завзели едно укрепление във вътрешната част на престолния град, гдето се притаили за известно време и незабелязано хванали и избили мнозина от онези, които били отишли там, за да разузнават или за да плячкосват. Щом научил това, императорът изпратил срещу тях силна войска. Но пратените войници се колебаели и не смеели да започнат обсадата не защото се страхували от русите, а защото мястото било укрепено и непревземаемо. Императорът лесно премахнал това колебание, като взел оръжието и тръгнал пеш пред другите.

Щом видели това, войниците грабнали оръжието, втурнали се вкупом, като всеки бързал да изпревари императора, и с бойни викове се нахвърлили върху крепостите. Но тъй като русите храбро устоявали на обсадата, те запалили огън на много места и така преодолели съпротивата им. И наистина русите не могли да издържат на силата на огъня и напора на ромейската войска и всички започнали да се хвърлят по стените и да бягат. Мнозина загинали от огъня, други – като се хвърляли, а останалите били избити с меч или взети пленници. По такъв начин бил превзет градът, без да се съпротивява дори и два дни. Императорът установил властта си над завладения град и поставил значителна охрана.

Публ. в Христоматия по история на България. Т. I. От най-стари времена до средата на XVIII век. Съст. Проф. Ал. Бурмов и доц. П. Петров. София, 1964, с. 183-185.