БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ВЪПРОС В ТВОРЧЕСТВОТО НА СИМЕОН РАДЕВ

Ако се изследва творчеството на Симеон Радев веднага се набива на очи, че в него освен придържането към историческите факти, той винаги стои на стабилни национални позиции. На тези принципи е изградено цялостното му творчество - това му на публицист и това му на историк-изследовател. В него той остава незасегнат от пробиващата си със руска и сръбска настойчивост македонистка антибългарска теория, въпреки че в Скопие и него се опитаха да си присвоят околовардарските фалшификатори и манипулатори.

Нямаме информация от кога в С. Радев възниква идеята да започне работа по история на българския национален въпрос, но явно той започва на два пъти работата си по нейното написване. През 1919-1920 г. в сп. „Обществена обнова“ той печата под общото заглавие „Дипломатически бележки“ два материали. Към тази тема той най-вероятно се връща след напускането на дипломатическото поприще, но не е запазена сигурна информация за времето когато работи върху нея. Този път написаният текст е проектиран като „Схема на мемоарите ми“. От него са написани само две глави, които са посветени на българският национален въпрос до Балканската война, достигащи до управлението на д-р Константин-Стоиловото правителство. По запазените бележки на сина му Траян Радев, съхранени в личния архив на С. Радев това е било и намерението на баща му. За съжаление това своеобразно въведение в българския национален въпрос остава недовършено, но и сега то учудва с дълбочината на неговите познания и анализ.

Във времето когато е в оставка при управлението на БЗНС С. Радев работи върху своите дипломатически бележки, които са един вид част от замисления труд. От него успява да напише и публикува в списание „Обществена обнова“ само две части – „Македонският въпрос в разните му фази“ и „Българският въпрос в международната политика“. Засега нямаме информация дали е имал намерение да ги продължи. Такава не беше открита и в неговият личен фонд. Явно те са били и част от неговите дългосрочни и недовършени проекти. Но те стават своеобразен завършек на неговата история на българския национален въпрос. Макар и недовършен, въпреки че от него са написани само четири глави той е свидетелство за един грандиозен проект за изследване на българския национален въпрос в неговата цялост, дело на един от най-увлекателните разказвачи и задълбочени познавачи на нашето минало.

По-долу ще имате възможност да се запознаете с цялостния запазен текст на това му изследване, към което са приложени и неговите бележки по него.

Цочо В. Билярски

 

* * *

СИМЕОН РАДЕВ

СХЕМА НА МЕМОАРИТЕ МИ.

Глава първа

БЪЛГАРСКИЯТ НАЦИОНАЛЕН ВЪПРОС ДО БАЛКАНСКАТА ВОЙНА.

Когато се освободи България радостта от Освобождението бе силно помрачена от разпокъсването на земите, които неразривно свързани през далечните векове както и в новите борби, съставляваха под властта на Турция, българското отечество. Вече Северна Добруджа (с Тулча - Тулча, дето бе роден Стефан Караджата) бе дадена от Сан-Стефанския договор на Румъния. След това, на Берлинския конгрес великите сили, враждебна на Русия, разделиха останалата част от България на четири къса: Враня и Пирот – Пирот, толкова пъти споменаван в писмата на Левски — се дадоха, по настояването на Австрия, на сърбите: Южна България ставаше под името Източна Румелия, една привилегирована област с право за Турция (неизползувано от нея поради намесата на руския цар) да държи гарнизони на Балкана; на север от Стара планина се образуваше едно подвластно на султана княжество, към което, след дълги и упорити борби в Берлин, руските делегати успяха, въпреки силната съпротива на лорд Биконсфилд да прибавят София1; Македония оставаше под пряката власт на Турция с едно смътно обещание за реформи.

Българският народ, от желание да живее в приятелство със своите съседи, се помири, макар и не без болка в сърцето си, със загубата на земите, плът от неговата плът, които бидоха присъединени към Румъния и Сърбия.2 Българското княжество можа да се устрои като свободна държава. Източна Румелия стана, без препятствия, една втора България. Македония обаче се видя, с несбъднати надежди, в тежко робство. Отсега нататък тя ще бъде извор на националните вълнения и неизменна цел на българската политика.

Най-напред се туриха в действие революционните средства. Вече през 1879 г., когато русите не бяха още се изтеглили от Княжеството, избухна тъй нареченото Кресненско въстание. Но то мина като един кратък епизод. Обстоятелствата не благоприятствуваха: великите сили, Русия не по-малко от другите, искаха на всяка цена мир. А в двете свободни Българии други грижи поглъщаха, временно умовете: в Княжеството - борби за затвърдяване на демокрацията; в Изт[очна] Румелия - копнеж за Съединение. Участта на Македония не беше обаче забравена. В ... се издаваше „Македонски Глас“; в София имаше Македонски Комитет и в 1885 г. през пролетта мина в Македония една чета, предводителствувана от един руски офицер, Калмиков.

Между туй стана Съединението, мечта на цял народ, дело на шепа хора. Действието се извърши в Пловдив, но главните дейци не бяха всички: от Румелия. Откато бе почнала епохата на Възраждането, всяко народно начинание ставаше, по един естествен порив, начинание всебългарско. Борбите за народна църква, както сетне и другите революционни борби, са една илюстрация на това. Навсякъде, където българският народ развиваше, след своето пробуждане, устрема си кам нови съдбини: в Цариград - около Иларион Макариополски или д-р Чомаков; в Белград - при Легията на Раковски; на Балкана - в четите на Хаджи Димитър и Караджата; на Шипка и Шейново — в безсмъртните редове на Опълчението, по целия простор на тоя дълъг епически подвиг, ние виждаме рамо до рамо, чеда на България от всичките краища на нейната земя. Тая традиция на общобългарски усилия продължи и след Освобождението. Кресненското въстание имаше двама водители: единият митрополит Натанаил, бе от Скопско; другият, Стефан Стамболов, от Търново. Председателят на Македонският Комитет в София в 1885 г. бе Димитър Петков, от с. Башкьой, Добруджа. Съединението даде от своя страна един ярък облик на тая българска целокупност. Между главните лица, на които се дължи това историческо събитие личат наистина, покрай някои румелийци3, капитан Паница, от Търново; Д. Ризов, от Битоля; майор Николаев, бесарабец. Тая особеност на българските национални борби: участието в тях на българи от всякъде, трябва да бъде отбелязана. В нея си вижда това чувство за неделимостта на българската съдба, без което не може да се разбере новата ни истоpия.

Съединението отвори една бурна епоха на победи, сътресения и неизвестност. Дойде най-напред Сръбско-българската война, сетне свалянето на княз Александра и най-подир, през време на Регентството, разривът с Русия. Избирането на княз Фердинанда стана напук на изразената воля на руския цар и, поради руската съпротива, никоя велика сила не го призна. Срещу гнева на Русия, зад който стояха нейните неразгадани намерения, Стамболов имаше нужда не само от поддръжката на Западните сили, но и от благосклонното държане на Турция. Това значеше да се тури, за известно време, всяко движение за Македония под възбрана. „През 1888 г., разказваше ни един съвременник, събрахме се в София да размислим за основаването на един македонски комитет. Някой каза, че трябва да питаме Стамболова. Отидохме при него. Той ни изслуша с намръщено чело. Като сега го виждам, прав, суров, с едната ръка в джоба и с другата сложена върху писалището му. – „Вие да отидете да си гледате работата каза ни той. За Македония има кой да се грижи. Искате да основете македонски комитет? Македонски комитет е българската държава. Македонски комитет съм аз.“ След тия думи, той без много церемонии ни показа вратата.“4

Високата Порта бе от своя страна много добре разположена към българското правителство, защото виждаше в една България скарана с руския цар най-добрата гаранция за спокойствието на турската империя. Нейното положение беше обаче мъчно, защото Русия искаше от султана, с непрекъснато подновявани угрози към него, да упражни правата си над подвластната му България и да принуди княз Фердинанда, незаконно стъпил на престола да напусне страната. През февруари 1888 г., след силен натиск на руския посланик, великия везир изпрати една телеграма до Стамболова, в която му напомняше, че присъствието на княз Фердинанда в България било противно на Берлинския договор5 и незаконно. Това предупреждение бе чисто платоническо, и като такова го представи и самия Кямил паша пред Вълковича. Вълкович обаче смяташе, че постъпката на Портата не трябва да остане без един силен противоудар от страна на българското правителство. Той съветваше Стамболова, като отговори на телеграмата на великия везир да упрекне Високата Порта, че не е още признала княза и че държи в безправно положение българското население в империята. Той препоръчваше даже да се повдигне македонския въпрос, като се напомни на Турция, че не е изпълнила обещаните от Берлинския договор реформи. „Това благовремие, бележеше той, трябва да се оползотвори, за да представи българското правителство за първи път пред европейския свят, че Българското княжество разбира да е центърът на българския народ и защитник на неговите права.“ Вълкович изпрати, за отговор на телеграмата на Кямил паша, един проект за нота, който свършваше с едно неопределено, но осезателно заплашване към Портата. Голям познавач на психологията на турските управници, той смяташе, че най-енергичната тактика спрямо тях е и най-добрата. Към такъв начин на действие Стамболов бе наклонен самият и по разбиране и по темперамент. Той телеграфира на Вълковича: „Дайте да разбере на великия везир, че ако продължава да слуша и изпълнява щенията руски, правителството и народът (български) ще бъдат принудени да търсят способ на самозащита на интересите и правата на България.“ На турският представител в София, Оник ефенди, той държа също един крайно строг език. „Дадох му да разбере, съобщаваше той на Вълковича, че ако Портата иде и по-нататък по тоя път, ще бъде принуден народът (българският) да се откаже от покровителството й, понеже от него няма никаква полза.“6 Това бе ясен намек за обявяване независимостта на България.

Стамболов не изпрати приготвената от Вълкович нота. Той се задоволи с един остър отговор; защото можеше така да заплашва Портата, без да й остави документ в ръцете.7 Той не възприе и идеята за напомняне на султана задълженията му по Берлинския договор спрямо Македония. Да повдига македонския въпрос, при международната криза, в която се намираше България, с Русия против себе си и един непризнат княз, му се виждаше опасна игра. Едно последващо обстоятелство го затвърди още повече в това убеждение. Малко време след телеграмата на великия везир посланикът на една от приятелските сили съобщи косвено на българското правителство, че, ако то предизвика въстание в Македония, Тройния съюз ще му даде своята поддръжка. Стамболов остана учуден и не повярва. Но понеже внушението идеше от страна на един дипломат с име и познат по своите големи симпатии към България, той реши да направи проверка при ръководните лица на великите сили, за които се касаеше. С тая мисия той натовари д-р Стоилова, министър на правосъдието в неговия кабинет. Стоилов видя граф Калноки във Виена, Криспи в Рим и лорд Солзбъри в Диеп (Франция), дето той бе на почивка. И тримата съветваха българското правителство да се пази от едно въстание в Македония като от огън. Лорд Солзбъри му заяви, че само руски човек можел да съветва България да повдигне македонския въпрос. „Русия, телеграфираше Стоилов, си взела повод да влезе в България и приятелите ни ще са в невъзможност да ни защитят.“ Калноки му държа същия език. „Ако, му каза той, вие предизвикате движение в Македония, силите ще го локализират; вие ще бъдете оставени на съдбата си; Турция ще има свободна ръка и князът едва ще може да удържи един ден. „Интересното беше какво ще каже Криспи тъй като съветът за повдигане на въстание идеше от италианският посланик в Цариград, Бланк, негов личен приятел и сподвижник в италианските революционни борби. Но неговото мнение не бе различно от това на Солзбъри и Калноки. „Днес, заяви той, е най-незгодното време за повдигането на македонския въпрос, и ако го повдигнете, по всяка вероятност той ще се реши във ваш ущърб. „Осведомен за мнението, изказано от Бланк, той отговори накъсо: „Бланк е бил зле разбран.“8

Категоричните съвети на силите, които покровителствуваха България, туриха край на всяко побуждение за повдигането на македонския въпрос. Но това не значеше, че българското правителство ще стои безучастно към съдбата на своите сънародници в Македония. Напротив, тъкмо тогава - както ще видим - се полага едно начало на неговото силно застъпничество за тях.

Участта на македонските българи се влоши след освобождението на България, твърде много. В 1877 г. Македония имаше трима български владици.9 Щом се обяви Руско-турската война, Портата ги вдигна и вече не им позволи да се завърнат в епархиите си. Цялото българско дело в Македония, издигнато с борбите по църковния въпрос, бе в опасност от разрушение. Турците, които разбраха, че създавайки Екзархията бяха положили със собствените си ръце основите на една българска държава, искаха да поправят грешката си, поне що се отнася до българите останали под пряката им власт. Тяхното намерение бе да смятат Екзархията за несъществуваща вече и ферманът за учредяването и за нищожен. Екзарх Йосиф обаче, който при сключването на Берлинския договор се намери в Пловдив и остана там до края на 1879 г., следейки отблизо въпроса за българската църква в Княжеството и помагайки на европейската комисия за устройството на Източна Румелия, реши да се завърне на престола си въпреки всички мъчнотии, които препречваха неговия път.10 Когато на 9 януари 1880 г. той тръгваше за Цариград, на пловдивската гара бе, между другите изпращачи. Д-р Чомаков, неговият политически шеф, водителят през време на църковния въпрос на борбите за запазването на българската цялост срещу, тия които съветваха отстъпване на български земи на гръцката патриаршия под предлог да се избегне един разкол в православието. На сбогуване двамата сподвижници размениха няколко думи, които останаха последни между тях, защото друг път вече не се видяха. „Ваше Блаженство, каза старият борец. Вие се завръщате сега в Цариград без нито една епархия и само с един мъртъв ферман в ръка. Какво ще правите по-нататък? - Ще искам, му отговори Екзархът. - Но ако не Ви дадат?, попита Чомаков. - Ще искам пак. А ако пак не Ви дадат? – Ще искам пак, ще искам, ще искам, додето ми дадат. - Тогава вървете!“11 - рече беловласият ветеран, който в тоя момент на дълбоко вълнение и за двамата, като че ли му предаваше знамето на българското единство, държано от него, през толкова съдбовни години, с твърда ръка и непоколебим дух.

Едва що бе стъпил Екзарх Йосиф в Цариград и до него стигна безбройния скърбен поплак на българите в Турско. „От разни градове и паланки на Македония и Тракия - пише Д. Ганчев, тогава секретар в Екзархията зачестиха молби оплаквания, искания. Оплаквания от гръцки владици за затворени училища, за изпъдени попове и учители, за превзети църкви, за отнети манастири, че за какво не? За всякакви неправди от тригодишно време.“ Екзарх Йосиф трябваше сега да възстанови разстроеното българско дело, да го брани от нови посегателства и, срещу всички противодействия, да го развие според пределите и силата на българския народ. Огромна и тежка задача, на която той ще посвети, непроменим на своя престол, тридесет и две години на усилия и мъка.

Още с пристигането си в Цариград Екзарх Йосиф поиска от Портата завръщането в Македония на тримата владици и изпращането на нови. Искане без изгледи за сполука, но което той няма да престане да повтаря. Той посещаваше турските министри, хлопаше и на вратите на посолствата. Каква поддръжка имаше той тогава? Българският народ в Турско бе още уплашен; България, още слаба. В едно бе само силата му: в неговата убедителност, в престижа, който бе добил. Тъй голям беше вече тоя престиж, и тъй много ще порасне с времето, че френският посланик Камбон, след едно свиждане с него, пишеше на правителството си: „видях прочутия Екзарх  Йосиф.“ Той беше наистина, във всяко отношение, една необикновена личност. C внушителната си осанка, с благородството на физиономията си, на която расото даваше някаква особена възвишеност, с естественото си достойнство на човек, роден, за голям велможа, той където и да се явеше, на турска церемония или на приема в някое посолство, привличаше всички погледи към себе си. Не по-малко поразяваше той със своята мъдрост и обхват на ума. Неговата култура, добита от толкова години учение в Париж12 и постоянно обогатявана с един непрекъснат допир с европейската мисъл, неговото съвършено владение на френския език го поставяха, в разговорите е чужди дипломати, на равна нога с най-големите между тях. Пред турските управници той бе на голяма почит. Не бе толкова неговия пост, които го поставяше тъй високо в техните очи, колкото неговата личност. От него се отлъчваше една отмерена властност, която те силно чувствуваха. Той бе почтителен към Портата, но не по ориенталски, а като европеец. Едно гордо чувство за неговата мисия го съпровождаше във всичко. Пред турските министри той не забравяше, че е поданик на султана, но и не ги оставяше никога да забравят, че е глава на един многоброен народ.

Екзарх Йосиф, бе живял с турците още преди да стъпи на своя престол. Той ги познаваше много добре, с техните предубеждения, с техния страх от заплитания, с тяхната мнителност и с тоя дар да отлагат решенията, който упадъкът на империята бе им дал като оръжие за самозащита. Всичко това се издигаше пред него като една крепост, но на тая крепост му бяха известни подстъпите; и неговите нападения ще следват непрестанно. Първият му успех бе, че закрепи самото съществуване на Екзархията. За изпращането на владици в Македония нема обаче сполука. При все това, българското дело тук, както и в Одринско, взимаше отново своя полет и нищо не можеше да го спре. Борбата бе ожесточена и пълна с опасности. Интриги от гръцката патриаршия, още влиятелна, преследвания от турската власт, все тъй враждебна, българщината имаше да преодолява две съпротиви, скрито свързани срещу нея. Но тя беше вече окопитена и нейният напън ги разклатваше и ги събаряше. Тя имаше, както целия български народ през време на Възраждането, и трите условия, нужни за победата: ентусиазмът на народната маса, апостолският дух на интелигенцията, силата на водителството.

Водител, Екзарх Йосиф, като че ли бе отреден, за българския народ под робство, от едно милостиво провидение. Него самата природа го бе създала за ролята, която му определяше историята. Той бе, отвсякъде погледнат, един изключителен човек. Между големите водители в българското Възраждане има такива, които в някое отношение го превъзхождаха: Раковски имаше по-силно въображение, д-р Чомаков по-широк кръгозор, Лeвски - по-смела воля. Но всичките тия духовни сили – въображение, ум, воля - бяха у Екзарх Йосиф, както у никой друг, в съвокупност, равновесие и хармония. В него личи, в пълната смисъл на думата, една цялостна личност. Той бе за българите в Македония и Одринско не само духовен глава, но и народен вожд. Целият национален живот - църкви, училища, общини - бе под неговото вдъхновение и ръководство. Отвред, дето кипеше българската борба в устрем или мъка, всичките погледи бяха обърнати към него. Какво благоговение и вяра възбуждаше той! Помня, че ние, децата в отделенията, гледахме на голямата му фотография в училището като на икона. За нас той бе нещо като св. Кирил и Методий. Така мислеха и бащите ни.13

Още с устройството си Българското княжество и Източна Румелия помагаха материално на Екзархията. Но политическа поддръжка на нашия екзарх пред Портата те не можеха да му окажат. Международната криза, в която бе въвлечена България след Съединението, правеше това още по-невъзможно. Покровителството на Русия можеше да му бъде от голяма полза. Но Русия по начало, не покровителствуваше Екзархията. За руския Св. Синод тя бе родена в грях и неговото мнение тежеше върху политиката на руското посолство в Цариград. Един драматичен, пример за това бе поведението на руския делегат в Европейската комисия, събрана в 1880 г. да изработи реформи за Македония въз основа на чл. 23 от Берлинския договор. Хитрово положи всичките си усилия, за да се даде на Македония автономно управление, близко до това на Изт[очна] Румелия; когато обаче се дойде до искането на екзарха да изпраща безпрепятствено владици в Македония, той се възпротиви, заявявайки с голяма скръб и за учудване на другите делегати, че такива били инструкциите му.14

Без поддръжка от никъде екзархът наблюдаваше положението в Турция и вън от нея, чакайки да се явят обстоятелства, които да използува за своята мисия. През пролетта на 1888 г. той сметна, че един благоприятен момент е дошъл. Портата бе огорчила българското правителство с телеграмата до Стамболова досежно незаконното стоене на княз Фердинанда на българския престол и можеше да се помисли, че, за да смекчи впечатлението от тази си постъпка, тя ще бъде наклонна да даде някакво удовлетворение на българите в империята. На 5 април екзархът подаде един такрир15 до великия везир, с който искаше да се признаят българските общини и да се издадат берати16 за български владици в Македония. Такрирът бе написан с крайно енергичен език. След като описваше положението на българското население под властта на султана - нямаше владици, които да ръкополагат свещеници и да осветяват църкви; властта не признаваше законността на българските разводи; отнимаха се от българите църквите и църковните имоти; те нямаха гробища - екзархът искаше, в случай, че молбата му не се изпълни, да му се каже „писмено и откровено“, че църковни правдини за българите в прямите владения на cyлтана няма. „Народът трябва да знае истината, пишеше той, за да размисли потърси сам цяр на болките си.“ Той недвусмислено заплашваше Портата, че отчаянието може да тласне българите към бунт: „Ний не намираме вече думи, за да ги утешим и да им дадем надежда. Страхуваме се, че те, съвършено обезнадеждени, ще се поведат след зломишлени агитатори... и че несъзнателно ще станат органи на опасни за страната и народа елементи.“

Екзархът беше смел, но без големи очаквания от своята постъпка. На българското правителство той пишеше: „Според нашето скромно мнение, ако Екзархията няма зад себе си всичката нравствена поддръжка на Съединена България с всичките влияния на ония сили, които я поддържат, нищо не може да се спечели.“ Поддръжката на България не му липсваше. Вълкович се опита да разтревожи Портата с последствията от един отказ, поиска съдействието на приятелските посолства, посочвайки заключението, което ще си извлече българският народ, ако види, че не му се дава съдействие оттам, отдето го очаква. „Българският народ, каза той на английският посланик, ще помисли, че без поддръжката на Русия не може да запази своята цялост. От чувство на самосъхранение българите ще поискат да се подобрят с нея.“ „Гледам ясно на въпроса, отговори посланикът, той е много сериозен; но никой от нас не може да направи нищо.“ Явно бе, че времето не е дошло. Портата отказа. Българското правителство, раздразнено вече от телеграмата досежно княза, имаше сега още една причина за недоволство от нея. Но как да й отвърне? В опасността да се повдигне македонския въпрос на дело Стамболов бе убеден преди даже да се знаят резултатите от мисията на Стоилова. Едно заплашване на Турция с това оръжие бе уместно, но без отговорност, чрез печата. Стамболов пусна юздите на „Свобода“. Правителственият вестник обнародва ред статии, в които описваше с факти как жестоко се преследва българщината в Македония, и се нахвърляше върху Турция яростно. „Българският народ, пишеше Д. Петков, не може да мълчи, не може да търпи една част от него .... да се тъпче в най-светите си чувства.“ Той канеше Портата да внимава, че българите са най-голямата й опора. Обяват ли се те против нея, от Турската империя щяло да остане само едно възпоминание. Тоя повик срещу Турция произведе впечатление в чужбина като че ли правителственият орган на княжеството подстрекава към въстание в Македония. На 27 септември Стоилов телеграфира от Виена: „Тука са раздразнени от езика на „Свобода“.“ Австрийският печат наистина се нахвърли остро върху България. Въстание в Македония, това значело повдигане на целия източен въпрос! Но врявата на виенските вестникари не можеше да смути един човек, като Петкова, който от две години делеше мегдан е руския цар. Неговият отговор бе пълен с ирония. „Страхуваме се, пишеше той, че ще дойде ден, когато ний, окаяните българи, не ще можем да хвърлим на кокошките си шепа ечемик, от опасност да не се възбуди от това страшния източен въпрос.“ Австрийският печат прибягваше и до заплашване, че, ако софийското правителство повдигне въстание в Македония, турците ще окупират България. На това бившият опълченец от Шипка отвръщаше: „Ако Турция иска да свърши ... начин, пътят й е отворен: да заповяда. Ние няма да се подвоумим да се защищаваме от чието и да било посегателство, като вярваме, че има Бог и за нас.“ Има мнозина, които мислят, че Стамболов и сподвижниците му били австрофили. Това е една басня. Те знаеха много добре, че ако Австрия помагаше на българското правителство в борбата му срещу Александър III, понеже руско-българската свада отговаряше на нейните интереси, то по македонския въпрос тя бе съперник и враг на България, тъй като искаше да държи пътя за Солун отворен за себе си. „Нека във Виена да не мислят, пишеше Петков, че ние не ги разбираме. Времената и обстоятелствата ни научиха на много работи. Ние разбираме всичко где ги бие и где клони... и защо ни заплашват. Но ние не се стряскаме.“

Постъпката на екзарха остана накрай без последствие, но той бе човек, върху който неуспехът беше без влияние. Като че ли за него бяха казани прочутите думи на Евгений Савойски: „Не е необходимо да се надяваме, за да започнем едно дело, което е нужно, нито да сме имали успех, за да го продължим.“ През юни екзархът отправих един нов такрир до Портата, но и този път напусто. Намесата на Вълкович остана също без полза. Великият везир му заяви отсечено: „Или българите трябва да си променят вярата, или да се подчинят на гръцкия патриарх.“ Тоя рязък тон, нещо ново в отношението на Портата, се обясняваше с някои събития, които бяха, за момент, силно въздействували върху впечатлителния ум на турските управници. Гръцкият престолонаследник току-що бе се оженил за сестрата на германския император и кайзер Вилхелм, след като бе присъствувал на сватбата в Атина, посети султана, на път за Йерусалим. Вследствие на това турското самочувствие беше повдигнато и гърците бяха станали по-дръзки. Имаше и друг един облак на българския небосклон: тъкмо тогава сръбската пропаганда почваше своето голяма усилие, да пробие в Македония.

Милован Милованович писа в списанието „Дело“, че сърбите почнали да мислят за Македония едвам в 1889 г. Това може да е вярно, но зависи да се знае за кои сърби се отнася. Несъмнено е, че сръбският народ не се интересуваше по-рано за Македония и всичко, което можеше да знае за  нея (от песните свирени на гусла), бе че Крали Марко царувал в Прилеп. Вярно е също, че сръбската интелигенция смяташе Македония за българска земя. Прочутият шовинист Милош Милоевич бележи в своите спомени обнародвани в списанието „Српство“ (1889 г.) следното: че когато в 1865 г. почнал да разправя, че Македония била населена със сърби, в цялата Сърбия се развикали, че той е манияк. „Малко остана, пише той, да ме заточат или да ме затворят в лудница.“  Действително, в самите сръбски учебници по география Македония се сочеше като българска земя. През цялото време на църковния въпрос българските борби в Македония бяха отбелязвани в белградския печат с явно съчувствие. Но тъкмо успехът на тия борби събуди у един сръбски държавник, който имаше случай да ги следи отблизо, едно болно чувство на завист, от което се роди идеята за сръбска пропаганда в Македония. Йован Ристич беше дипломатическият представител на Сърбия в Цариград, когато гърците, след толкова дълъг и страстен отпор срещу исканията на българския народ, влязоха в преговори с неговите водители за една спогодба. По настояването на руският посланик, знаменитият граф Игнатиев, който полагаше непрекъснати старания, за да помири двата православни народа, образува се една гръцко-българска комисия, в която гръцките делегати се съгласиха щото по-голямата част от епархиите на Македония да влязат в бъдещата българска църква. Тия отстъпки повдигнаха бясно негодувание у гръцките фанатици и гръцкият патриарх ги отхвърли. На Ристич, който много добре разбираше, че границите на българската църква могат да станат един ден граници на българската държава, видя пред себе си една България от устията на Дунава до Ибар, Охридското езеро и Костур, и сърцето му трепна от мъка. Тогава идеите на Милош Милоевич, тъй зле посрещнати при появяването им бяха почнали вече да печелят почва в някои кръгове на сръбската интелигенция. От спомените на доброволци във Втората легия в Белград (, в която бе и Левски) знаем как те са негодували срещу някои от военните им учители, които разправяли, че сръбският народ се простира от Охрид до Велико Търново. Но правителствените кръгове в Белград оставаха чужди на тия бълнувания. Напротив, в договора, който тъкмо тогава се сключваше между Добродетелната дружина в Букурещ, и сръбското правителство за федерация между България и Сърбия под скиптъра на княз Михайла, сръбският министър-председател Гарашанин приемаше, че българската държава ще обхваща Дунавска България, Тракия и Македония. Гарашанин приемаше това толкова по-лесно, че смяташе българския народ за един предопределен сателит на сръбския. Ристич обаче имаше друго понятие за българите. Близък наблюдател на тяхната борба срещу гръцката патриаршия, той знаеше тяхното пламенно национално чувство, тяхната страст за независимост, техния устрем към бъдещето, подхранван от възкръсналия спомен за едно велико минало. Той виждаше начело на българското движение хора като Иларион Макариополски, д-р Чомакова, Гаврил Кръстевича и пр., хора от европейски мащаб, равни на които сърбите далеч не можеха докажат у себе си. Всичко у българите му се показваше като тревожно превъзходство. Народ по-многоброен, с по-широка етническа територия, с една жажда за просвета, която го бе накара да отвори, макар още под робство, два пъти повече училища отколкото притежаваше самата Сърбия, свободна вече от полвек, те се явяваха пред него не само като едно отрицание на мечтата на сръбските национални романтици да обединят под свое водителство южните славяни, така както Пиемонт обедини Италия, но и като една опасност за самото сръбство. Това чувство на съперничество и тоя смут го доведоха до заключението, че Сърбия трябва още сега да поведе борба с българския народ, за да му отнеме някои от шансовете при разрешението на източния въпрос, което той смяташе за близко. Едно неочаквано събитие даде на сръбския държавник възможност да приложи тая програма незабавно. През март 1868 г. падна убит княз Михайло. Ристич, повикан да вземе място в Регентството, което се състави поради малолетието на княз Милана, зае ръководна роля в сръбската политика. Оттогава, и по негово внушение, се започна една сръбска пропаганда в Македония. Тя нема никакъв успех. Учителите, пратена от сръбското правителство, трябваше да се завърнат обратно. Някои останаха, но семействата им се побългариха.17 Самата идея, че македонците са сърби си пробиваше обаче постепенно път в сръбските умове. Българските вестници в Цариград, и Букурещ, въстанаха с буен език срещу опита на сърбите да проникнат в една земя смятана доскоро от самите тях като българска и. полемиката, която се заведе по тоя повод между тях и сръбския печат способствува да свикнат сърбите още повече с мисълта, че в Македония действително живеят сърби. Тая сръбско-българска полемика не спираше, а ставаше все по-ядовита. Българските революционери във Влашко бяха не по-малко негодуващи от дейците в Цариград: паметни са статиите на Ботева в „Знаме“. Българската левица беше тогава национална и поддържаше непокътнатостта на българската цялост като догма. Имаше по това време една левица и в Сърбия, левица с чисто демократичен дух и проникната от искрено приятелство към българите. Тя изобличаваше сръбските шовинисти, но по въпроса за Македония не взимаше определено становище. Нейният знаменит водител, Светозар Маркович, основателят на Сръбската социалистическа партия, беше в туй отношение крайно затруднен. Нему бе известно докъде се простира българският народ; професор Слободан Йованович, в книгата която му е посветил, го упреква, че той смятал даже Ниш за български град Но той намираше тая тема много деликатна. Докато българските революционери поставяха като предпоставка на сръбско-българската политическа задружност едно разграничение на териториалните права на единия народ и на другия – Ботев казваше: „Югославянска федерация, да, но първен да си определим етнографическите граници“, - Светозар Маркович намираше, че това не е необходимо. „Нашата обща цел, пишеше той, е освобождението на сръбския и българския народ, и никога няма да водим спор ще ли бъде границата по Българска Морава или Сръбска Морава. Това ще реши най-после само освободеният народ, ако му е потребна граница.“18 Дотук, добре. Но на друго място той пишеше: „Сръбско-българска федерация не според народностите, а според реалните нужди (по стварним потребама).“ Очевидно принципът на народностите, постоянно изтъкван от български дейци на Възраждането, бунтовници и просветители, него, социалист, но сърбин, го смущаваше. Имаше даже едно раздразнение у него, когато се докосваше до тоя предмет. На цариградския в. „Право“, който издигаше глас против опита на сърбите да нахлуват в земи чисто български, той отговаряше (една маниера обичайна у хора с неговите социални възгледи), че това било реакционерство, „чорбаджийско подмазване пред паши и везири“.

Тия полемики, колкото и остри, не можаха да упражнят трайно въздействие върху сръбско-българските отношения. Когато през есента на 1875 г. избухна въстанието в Херцеговина, югославянското чувство се разпали у българите и идеята за сръбско-българско братство се съживи. През войната, която сърбите обявиха на Турция (1876 г.) към тях се притекоха изпитани борци от революционната емиграция, възторжени младежи (учащи се в чужбина), брой български доброволци. Руските офицери, под чиято команда те се биха, бяха възхитени от тяхната храброст - и така за пръв път се чу в Русия за войнствения дух на българския народ, познат тогава само със своите страдания. За самите сърби се носеха тогава в руското общество крайно нелестни миения19; говореше се, че те бегали, самонаранявали се и стреляли руските офицери в гърба. Под тия впечатления Александър II, когато през есента държа програмната си реч пред московското дворянство, хвалейки черногорците за тяхната храброст, изрази съжаление, че не може да каже същото и за сърбите. Оттогава настъпи в Русия спрямо сърбите една хладина, която трая дълго.

В настъпилата малко след това Руско-турска война сърбите се намесиха едвам след падането на Плевен, когато Турция се смяташе вече за разгромена. Под възбрана от страна на Австрия да навлезе в Босна, спря на по пътя към Стара Сърбия от една смесица от турски части и албански башибозуци, сръбската войска се насочи към България. До подписването на руско-турското примирие, тя стигна до Трън и Кула, но не можа да влезе във Видин20, въпреки горещото желание на Милана. Завземането Видин той го бе заповядал по политически съображения, тъй като тоя град, заедно с територията до Лом, фигурираше в исканията, които Сърбия бе приготвила за сключването на мира. В тия искания влизаха Ново-Пазарският санджак, Стара Сърбия и един дял от Македония. Делът от Македония включваше Скопие, Дебър, Велес и Щип. „Нещо повече от това, което влезе в нашата зона по сръбско-българския договор от 1912 г.“, бележи Сл. Йованович.

Граф Игнатиев, който водеше преговорите, за мира с Турция, знаеше най-добре догде се простират сръбските земи и догде българските. Той не искаше да даде на Сърбия даже Ниш.21 Но сърбите, които бяха превзели тоя град с бой, бяха решени да го задържат на всяка цена. „Сръбската войска няма да оставя Ниш даже да я нападне руска войска“, заяви на великият княз Николай Николаевич един пратеник на Милана. Така Ниш се даде на Сърбия, но Пирот и Враня оставаха в България.

Сръбските политици - не сръбският народ, който бе равнодушен - бяха жестоко разочаровани от Сан-Стефанския договор. Мъката им идеше не толкова от туй, което Сърбия не получи, колкото от това, което българите получавали, - българите, които те смятаха недостойни даже да носят оръжие. „Един народ, пишеше Ристич, давайки израз на това чувство, един народ, който нищо не е спечелил сам за своята свобода, видя се не само свободен, но и господар на своята държава от четири милиона жители, държава по-голяма от всяка друга национална държавица на Балканския полуостров.“22

След подписването на Сан-Стефанския договор, руското главно командуване поиска от Сърбия да напусне окупираните от нея градове, които се падаха на Българското княжество. Но Ристич отказа. Той отговори, че ги държи като залог докато види, че турците ще напуснат земите около Нови Пазар и Митровица, които се даваха на Сърбия. „Ако турците не си отиват оттам, идете да ги изпъдите“, казваше Игнатиев на сръбският пратеник. Изпъдете турците! То бе лесно да се каже. Пред тоя съвет, даден не без известна ирония, Ристич предпочиташе задържането на българските градове. Най-сетне той бе решил за себе си, ако русите го много натиснат, да напусне Кула, но не и Трън. Съпротивата му се засили, когато стана явно, че Сан-Стефанския договор ще бъде ревизиран от силите. Той изпрати тогава Протича в Петербург да убеждава русите да бъдат по-благосклонни към Сърбия при едно ново разглеждане на границите. Обаче Русия не искала да жертвува ни педя българска земя.23 Помощникът на княз Горчакова, Гирс, му казал в очите: „Най-напред идат руските интереси, после българските, чак най-сетне идат сръбските, а има обстоятелства, при които българските интереси стоят на равна нога с руските.“ На Берлинския конгрес руските пълномощници отидоха с тия чувства към България. Но там те трябваше да се преклонят под натиска на враждебните сили. Граф Андраши взе под своето покровителство Сърбия и наложи да й се дадат Враня и Пирот. „За тоя благоприятен изход имаме на първо място да благодарим на Австрия“, бележи е пълно основание Сл. Йованович. Австрия бе наистина сръбският адвокат на конгреса.

Защо маджарският магнат се застъпи така енергично за Сърбия? Той имаше няколко съображения. Желанието да получи някакви стопански изгоди в Сърбия - каквито Ристич му даде преди събирането на конгреса в Берлин - не бе най-важното. Несъмнено Андраши е мислил, че като облагодетелствува сърбите в друга посока ще ги накара да забравят лесно болката за Босна и Херцеговина, станали по Берлинския договор австрийска плячка. Но и тази надежда не можеше да бъде у него много силна. Главната цел, която той гонеше с даването Враня и Пирот на Сърбия, беше да изкопае една пропаст между българския народ и сръбския. С Враня в сръбски ръце, той ни прекъсваше пътя към Македония; с Пирот приближаваше Сърбия до българската столица. Естественият примирителен дух на българския народ, неговото искрено желание за братски живот със Сърбия, не му дадоха да изпадне в това възбуждение, в което очакваше да го види австро-унгарският министър. Но положението, създадено от Берлинския конгрес, упражни върху сръбската политика едно въздействие, от което с време трябваше да произлезе тъй горещо желаната от него сръбско-българска свада. Слободан Йованович - ние все него цитираме, защо е най-големият сръбски историк - пише: „Нашите териториални планове подучиха след Берлинския конгрес нова посока. Ако по-рано са тежнели на запад, към Босна; сега тежнеехме на юг, към Македония.“ По-точно е да се каже, че сега именно тежнението към Македония, дотогава ограничено в някои сръбски кръгове, почва да става обща държавна политика на Сърбия.

За тази си политика Сърбия получи пълна поддръжка от австрийската дипломация. „За Австрия, пише Сл. Йованович, бе по-добре Македония да е сръбска, нежели българска.“ Обяснимо: Австрия смяташе тогава Сърбия като свой коридор към Солун. Но и тук се намесваше идеята на граф Андраши да въоръжи, един срещу други двата славянски народа, като хвърли между тях, като ябълка на раздора Македония. Австрия обещаваше да помага на сърбите за Македония, но искаше в замяна на това да се откажат те от Босна и Херцеговина. Да би бил запитан сръбският народ нямаше по никой начин да приеме такава жестока жертва. Австрийската окупация на Босна беше за него в онова време, една национална катастрофа, „второ Косово поле“, бележи един сръбски историк.24 Милан обаче се чувствуваше на сръбския престол като васал на Австрия. Той радостно прие нейните предложения. Така на 16 юни 1881 г. се подписа тайният австро-сръбски договор, с който сръбското правителство се задължаваше да забрани всяка агитация за Босна и Херцеговина, а Австрия обещаваше да помага на Сърбия за разширението й на юг.

С това сръбската пропаганда в Македония не стана ни по-дейна, ни по-успешна. Други грижи поглъщаха в следващите години вниманието на Милана и на правителството му. Радикалната партия, още в своята демагогическа и стихийна фаза, почваше срещу Милана една бурна борба, която държеше страната в постоянно сътресение. В 1883 г. стана повдигането на Източна Сърбия, тъй наречената „Зайчарска буна“, която биде кърваво потушена. Две години след това, дойде Сръбско-българската война. Сръбския народ не я желаеше. Той се би без сърце. Той прокле Милана. Но след време тая братоубийствена война намери в най-високата сръбска интелигенция горещи одобрители. Сега най-големия сръбски интелектуалец професор Слободан Йованович, плете на Милана венец като на човек, който водил сръбската политика с едно пророческо чувство. Той пръв и по-пълно от всеки друг в Сърбия видял българската опасност. Преди да ни нападне, Милан поиска Трън и Видин като компенсация за Източна Румелия. Неговата цел не била всъщност „да откъсне едно парче от българската територия“, а да развали Съединението. Сръбският народ не разбрал обаче защо трябва да се бие с българите, които присъединили своя земя, а не сръбска. „Че ние, за да добием Македония, трябваше да тръгнем за София, наместо за Скопие, това бе твърде много висока политика за обикновения гражданин“, пише Сл. Йованович. „Това бе война за хегемония значи, както Пруско-австрийската война в 1866 г.“, добавя той, сочейки у Милана един ученик на Бисмарка. Неговото заключение е: „Ако не от широко славянско гледище, а от тясно сръбско гледище, войната с българите бе оправдана; в тая война няма нищо ненационално, нищо изменническо, защото нейната крайна цел бе Македония.“

Милан - ученик на Бисмарка, Милан - първоапостол на сръбската национална идея, това не беше представата на сръбския народ за своя господар. Той виждаше в него виновника на една „братоубилачка“ война, беглецът25 от бойното поле, човекът, който донесе поражение и срам за Сърбия. Това бе и истинският му портрет. Милан бе не само чужд в душата си на всякакъв сръбски национализъм, но и е презирал сърбите. В 1887 г., бидейки във Виена, е изказвал, в срещи с чужди дипломати, такова долно мнение за сръбския народ, че те се срамували за самия него.26 На английския посланик той казвал: „Аз предпочитам да бъда княз на васална България, нежели крал на независима Сърбия.“ Във войната срещу българите той се хвърли не за бъдещето на сърбизма, а защото се надяваше, че с победата (тя му се виждаше тъй лесна!) ще закрепи разклатения си престол. Комарджия в политиката, както и в частния си живот, той хвърли един зар на Сливница - и загуби. Поражението го направи още по-безсилен и жалък пред гнева на сръбския народ. След едно царуване пълно с поражения, опасни игри с монаршеската власт и семейни скандали, той, през февруари 1889 г., се отказа от престола. Неговото заминаване отвори пътя за властвуването на Радикалната партия и за голямата роль, която ще играе Пашич.

Радикалната партия имаше в програмата си: дружба с българския народ. В това отношение тя продължаваше традицията на Светозар Маркович, от чиято агитация тя бе собствено произлязла. Радикалите заклеймиха Милановото нападение срещу България. Те го сметнаха за най-голямото му престъпление. Но в понятието им за сръбско-българските отношения времето бе донесло известна промяна. По-рано един македонски въпрос не съществуваше за тях. Шовинистите, които говореха, че в Македония живеят сърби, те ги смятаха за манияци. И сега те не твърдяха, че Македония е сръбска. Те казваха: ни сръбска, ни българска – братска. Но братството изискваше според тях една подялба без пререкания, полюбовно. Такива бяха идеите на Пашича, когато в 1889 г. посети София.

Пашич не за пръв път се явяваше в българската столица. Един от главните водители на Зайчарската буна, той, при нейното потушаване, избяга в България. Радушно приет от българските либерали като страдалец за свободата, назначен от тях на служба, той остана в княжеството до Съединението, сърдечно поздравено от него в едно писмо до Н. Сукнарова, заради което по-сетне тъй много го нападаха в Сърбия. В надвечерието на Сръбско-българската война той бе принуден да напусне България вследствие обвиненията на белградското правителство, че приготовлявал въстание в Сърбия, и отиде в Русия, отдето се завърна чак след оттеглянето на Милана от престола. При водителското място, което събитията му даваха, доскорошният изгнаник се намери, след триумфалното си завръщане, пред ред въпроси на сръбската политика, между които и отношенията с България, на които полемиките в печата в София и Белград бяха дали голяма острота.

Не се касаеше само до Македония. Взаимното възбуждение идеше главно от сблъскване на външната политика на двете страни. Тук има да отбележа едно от най-чудноватите явления, които ни представлява, в своите кинематографически превратности, новата балканска история. Когато сутринта на 2 ноември 1885 г., се получи известието, че през нощта Сърбия нахлула в земята ни, кой можеше да повярва, че преди да мине година, и тия именно, които ни обявиха войната, крал Милан и неговият пръв министър, Гарашанин, ще поддържат със своите явни симпатии България. Нашият разрив с Русия бе, който направи това чудо. Милан, който след низвержението на княз Александра, се боеше, че руската дипломация му готви същата съдба. Гарашанин, който бе свързал политическото си бъдеще с австрийската политика, бяха щастливи, че виждат начело на България хора, хвърлили ръкавицата си на руския цар. Между двете правителства настъпи солидарност. Милан, във възторг от българите, подаде (невероятно лекомислие) своята кандидатура за българския престол.27 Но тъкмо противоположният обрат настъпи у Радикалната партия. Сама крайно русофилска, тя чуствуваше близка, сродна, с България, когато тя се намираше под руско влияние. Обаче една България, насочена към Виена, поддържана от Австрия, сръбските радикали, не само смятаха самата нея на пагубен път, но я сочеха като опасност за Сърбия. Че България на Фердинанда била послушно оръдие на Австро-Унгария, в това те не се съмняваха ни за миг. „Српска Независност“ пишеше: „Знамо да господин Кобург на бугарском престола означа аустро-угарскои сатрап.“ Така, Фердинанд от една страна, Австрия от друга държали Сърбия като в клещи, и не й давали да диша. Затова сръбските старания трябвало да бъдат да не се остави Фердинанд се затвърди на престола, „да ухвати темель у Бугарской.“ Към враждебността спрямо българската политика се прибавяха, за да увеличат раздразнението в София, писанията на учениците на Милош Милоевич, че всичко до Искър и Янтра е сръбско, че българите не са славяни, а монголи и пр. От българска страна се отговаряше с видимо усилие за умереност и с постоянно напомнуване за Сливница, което, за един народ тъй войнствен като сърбите и алчен за военна слава, беше най-тежката обида.

Една гордост е за всеки българин - пишеше „Свобода“, - че поне в ненавист към сърбите никой не може да ни обвини. Берлинският трактат отне от България Пирот, Ниш и Враня, но при все това ние никога не сме ламтели да ги вземеме.“ Но не пропускаше да добави неизбежния припев. „Те ни нападнаха, бихме ги и простихме им, но те си остават със своята злоба.“

От всичките тия полемики положението между София и Белград се виждаше така натегнато, че когато през юни (1889 г.) се пръсна слух, впрочем лъжлив, за сръбска мобилизация, впечатлението в някои столици, бе че Сърбия се готви пак да нападне България. Такива бяха сръбско-българските отношения, когато Пашич замина за София. Каква бе целта на неговото пътуване? Големият сръбски поет Йован Дучич, херцеговинец, с когото ме свързваше от студенческите години в Женева едно сърдечно приятелство, останало ненакърнено въпреки всичките трагични свади между нашите две страни, казваше за Пашича, предмет на постоянните му остроумия: „Когато Пашич мълчи, не можеш да угадиш какво мисли; когато говори, не можеш да разбереш какво казва.“ Все пак има някои известия, от които се вижда каква е била мисията му в София. Той искаше преди всичко да отстрани впечатлението, предизвикано от фантазиите на сръбските шовинисти, които оставяха за българския народ едва ли не само Велико Търново. За родоначалника на тия шовинисти той каза на Д. Петкова: „Какво слушате тия хора? Милоевич е луд. Прилича по всичко на вашия Тодор Станчев.28 Той имаше обаче и друга една цел: едно „братско споразумение“ за подялбата на Македония. По тоя въпрос той има една среща със Стамболова, която свършила много бурно. „Как смеете, му извикал Стамболов, да предлагате на един български министър-председател в кабинета му, разпокъсването на една от веки българска земя?“ Негодуването на Стамболова бе толкова по-голямо, че в лицето на Пашича имаше пред себе си един българин, отстъпил от своята народност.29 „Аз, презирам тоя човек“, казвал той на английския кореспондент Биман, който след смъртта му написа неговата биография. Ако Пашич е посетил Каравелова, той е можал да намери друг прием за своето предложение. Каравелов беше фанатик на българското единство и особено непримирим що се отнасяше до Македония. Като него беше, без изключение цялата българска интелигенция. Една група общественици от опозицията спрямо Стамболова тъкмо тогава основа едно списание: и името, което му даде бе „Св. Климент“. Русофилска емиграция беше по националния въпрос със същите идеи, както правителството, срещу което правеше своите заговори. В Русия Бендерев издаде книга за Македония и полемизираше в руския печат със сръбските шовинисти. Дядо Цанков, поканен бидейки в Белград да присъствува през юни 1889 г., на петстотингодишнината от битката на Косово поле, протестира като видял, че на възпоменателната арка между имената на сръбските земи сърбите бяха турили името на Македония, и демонстративно напусна празненството.

Пашич не можеше да бъде доволен от разговорите си в София, но след завръщането си, не се отказа от българофилството, с което бе известен; само, че отсега нататък той ще го носи като маска, както стана с време маска и неговият политически радикализъм.30 В действителност той все повече се доближаваше до сърбите, които искаха да отслабят България и да делят българските земи. Между Ристича и него не оставаше разстояние.

Ристич беше глава на тричленното регентство, учредено след отказването на Милана от престола31, и макар Радикалната партия да господствуваше сега във вътрешното управление, неговото мнение бе решаващо по националната политика, особено що се отнасяше до македонския въпрос. По негов потик сръбската пропаганда в Македония се устрои планомерно и в голям мащаб, снабдена с големи парични средства. По всички македонски градове, от Скопие до Костур, се почнаха опити да се отворят сръбски училища. В тая смисъл е прав Милованович пишейки, че сърбите почнали да работят в Македония в 1889 г.

Преди още Милан да напусне престола си, Австрия го принуди да поднови тайния договор от 1881 г. Ристич, тогава без официално положение, но определен вече за регент, даде съгласието си, но поиска да се уточни смисъла на задължението поето от Австрия, като се каже, че тя ще поддържа едно разширение на Сърбия „по направление към Вардарската долина толкова надалече, колкото обстоятелствата позволят.“32 Ристич настояваше за това уточняване, но едва ли е можал да си прави илюзии за силата и бъдещето на тоя договор. След заминаването на Милана в Сърбия се повдигна, наистина, един ураган против неговата политика. Тълпи буйствуваха в Белград при виковете „долу Австрия!“ По кафенетата се късаха портретите на Франц Йосифа. „Да живее руския цар!“, кънтеше по села и градове. Сърбия беше исторически русофилска. Русофилството не беше у сърбите, както бе у нашите предани на Русия среди, безкористна проява на едно естествено чувство, един вид народна религия, а въпрос на очакване и сметка. Очакването беше, че ей-тъй, днес-утре, русите ще разгромят Австрия, ще върнат на Сърбия Босна и Херцеговина и ще осъществят всичките мечти на сръбството. В Белград виждаха вече как „jедног лепог дана лаки донски и кубански казаци напоjе на Дунава у Бечу своjих крилатих коньа“.

По-прикрита от всякога, Русия беше далече от мисълта да воюва. При съществуващата европейска обстановка - Тройният съюз, подкрепен от Австрия, френско-руският съюз още не сключен, - тя изпитваше едно чувство на самотност. Тогава именно Александър III държа тая странна наздравица за черногорския княз, в която пред лицето на Европа, го нарече „своя единствен приятел“. Така усамотена на Запад, Русия правеше на Балканския полуостров, не безуспешно, енергични опити да възстанови, там дето бе възможна, своето загубено влияние. В 1888 г. падна Братияно33 и в Букурещ станаха буйни манифестации, с викове „да живее Русия“. Година по-късно дойде оттеглянето на Милана от престола, с тоя взрив на русофилство, който настъпи в Сърбия. Русите - говорим за политическите кръгове - не можеха да не бъдат, след катастрофалното поражение на руската политика в България, чувствителни към всеки успех другаде. Те намираха особено удовлетворение в известията от Белград. С това разположението към сърбите взе бързо да се променя. През 1886 г. руският посланик в Берлин, говорейки на един германски дипломат, казваше: cette cochonne de Serbie, тази свиня Сърбия. Сега презряната Сърбия почваше да взима своя облик на малка славянска страна. Тоя начинающ обрат се показа, особено ярко при многошумната история с картата на Комарова. Генерал Комаров, известен славянофил, бе приготвил една географическа карта на Балканския полуостров, в която Македония бе представена с българската боя. Шовинистите в Белград посрещнаха тоя факт с вулкан от негодувание. В това време се намираха в Петербург белградският митрополит Михаил и Пашич, избягали от преследванията на Милана и за русите, мъченици на славянската идея. Те също направиха силни протести пред Славянското Благотворително Общество, издател на тая страшна в сръбските очи карта. Намесиха се тогава, руските вестници и въпросът от научен се превърна в политически. За неговото, обсъждане Славянското общество се свика на извънредно, държа няколко заседания, в които препирните взеха на моменти много повишен тон. Освен руските членове бяха поканени видни сърби и българи, по туй време в руската столица. „На наша страна, ни разказваше Методий Кусевич, бяха всичките видни руси от освобождението на България: граф Игнатиев, генералите от Руско-турската война и пр. Колкото и да бяха огорчени от политиката на Стамболова, на тях сърцето бе българския народ. Но имаше и други, които се влияеха от политическото положение и клонеха към сърбите. Чувствуваше се вече влиянието на руската официална политика.“34 В официалните кръгове наистина преобладаваше все повече желанието да се поддържа Сърбия. Още преди три години руският министър на външните работи Гирс бе казал на един чужд дипломат, че Сан-Стефанска България била една грешка, че Русия не държела вече за нея. Това мнение проникваше все повече в руските правителствени среди и в среди близки до тях. Във в. „Гражданин“ - единственият вестник, който четял руският цар - княз Мещерски (който беше бил впрочем и против освободителната война) проповядваше, че Русия трябвало в Северна Македония; да помага на сърбите, а в Южна - на гърците. „Разширението на българоманията, пишеше той, не е друго освен приготовление на пътя на Австрия към Солун.“ Дотам, не отиде Славянското Общество, но в желанието си да щади сърбите то направи едно ново издание на Комаровата карта, в което тоя път Македония отвъд Вардар бе представена с особена боя, ни българска, ни сръбска. Сърбите посрещнаха това изменение като голяма победа. Един митинг в Белград благодари „от името на седем милиона сърби от бреговете на р. Искър и р. Места до Адриатическото море.“

Изменението на Комаровата карта, под натиска на руските правителствени среди, отбелязва момента, в които политиката на Русия показва своя завой по отношение, на България. В разрез с единодушното мнение на руските учени, тя наклонва все по-ясно към проповядваната от сръбските русофили теория, че македонците не са ни сърби, ни българи, а славяни, с неопределена народност, и под предлог да държат равновесие между двата народа, възприема сръбската политика за подялба на Македония. Руското посолство в Цариград не взема веднага становище по тоя въпрос, защото няма още случай; но руските консули в Македония тръгват вече по тоя път. Генералният консул в Солун, Ястребов, обнародва една книга за Македония, в която явно поддържа сръбската теза. Тази книга, писана недобросъвестно и с ненавист, предизвика голямо огорчение в България. Тя е всъщност, която, за неосведоменото по друг път българско обществено мнение, вдигна завесата върху новата политика на царска Русия.

Българщината в Македония трябваше, да се бори сега на два фронта: да настъпва срещу гърците, които имаха за себе си привилегии, присвоени от векове и едно традиционно покровителство от султана, от турските власти; да отблъсква сръбската пропаганда която, без да има никакви изгледи за успех, гледаше да внася смут, търсейки, чрез подкупи, да събира съмишленици между куцовласи гъркомани и пропаднали български родоотстъпници. За такава борба македонските българи имаха и дух и енергия. Епохата на Възраждането, увенчана в България с нейното освобождение, продължаваше тук със своя героизъм и със своите жертви. Но непризнатото положение на българската народност в Турция беше една спънка, на която неудобствата ставаха все по-тежки. Трябваше да се изпълни фермана за Екзархията. Трябваше главно да се изпратят в Македония български владици.

През есента на 1889 г., след неупеха на екзарховите постъпки, Вълкович настои отново пред българското правителство да отправи до Портата досежно даването църковни правдини на българите в Турско една остра нота, зад която да се чувствува неговата решеност да отиде докрай. Но Стамболов се колебаеше. Той бе колкото смел, толкова и предпазлив: струваше му се, че моментът още не е дошел. Скоро обаче настъпи едно събитие, което го накара да прибегне до заплашителна политика към Турция. На 20 януари 1890 г. бе арестуван майор Паница като глава на един заговор за свалянето на княз Фердинанда. На 4 февруари Стамболов съобщаваше на Вълковича: „Тука тия дни князът и съветниците му минаха едно голямо премеждие; но благодарение на Бога, сега всички са вън от всяка опасност и заговорниците скоро ще получат следуемото [им се] наказание. Във въпросния заговор от соф[ийския] гарнизон има доста замесени от младите офицерчета, а особено от македонците. Върху тях са агитирали, че сами българите трябва да изгонят княза; защото ако това не стане, на 1-ий март щяло да има руска окупация, за която си дала съгласието и Германия.“ За да се увлекат младите офицери в заговора много повлиял факта, че князът не бе признат от султана. Това давало повод да се мисли, че стоенето му на българския престол не е за дълго. „Със своето нерешително и двусмислено поведение, по тоя въпрос, продължаваше Стамболов, В[исоката] Порта нанася както нам така и на себе са един смъртелен удар.“ Стамболов натоварваше Вълковича да изложи опасностите, за Турция от тая нейна политика на великия везир и, ако се може, и на самия султан. Той трябвало да освети и посланиците на приятелските сили върху спешната нужда да се тури край на неопределеното положение на България, като се признае избрания от нея владетел. „Товарът на тоя международен въпрос, обясняваше българският пръв министър, не може да се остави да тежи на плещите само на бълг[арския] княз и народ, за да не би един ден да ги видим смазани под него. Необходимо е част от тоя товар да вземат отгоре си и тия държави, които имат интерес да се продължи настоящия режим в България. Ако това те не направят вовреме и се случи с нас някоя катастрофа, нека не се сърдят на бълг[арския] княз и народ за станалото, но да се сърдят на себе си … че оставиха нас слабите и младите сами да се борим срещу козните и стихийната сила на Руската държава.“ От това писмо на Стамболова Вълкович връчи на великия везир едно извлечение, като го придружи пред него с устни тълкувания, в които имаше още по-ясни угpoзи. „C непризнаването на княза, каза му той, вие поставяте България пред дилемата: да стане руска губерния или да се обяви независимо царство? Независимо царство, това значеше България да няма нужда от признаване на държавния й глава. Кямил паша му отговори, че Портата съзнавала сама това положение, но за да признае княза трябвало да може да разчита на поддръжката на четири от шестте велики сили. „Посланиците обаче не дават подобна надежда, обясни той. Германия се държи предпазливо, Италия и Англия няма да отидат докрай в защитата на България. Остава Австрия. Това е малко, за да вземем ний един почин.“ Разположението на четирите сили, в момента, бе правилно описано, но те трябваше скоро да засилят своята заинтересованост към Българската криза. Преди всичко съзаклятието на Паница ги стресна. Паница бе известен в Европа като офицер с голяма популярност във войската и ярък привърженик на русофобския режим в България. Неговото арестуване даде веднага една тревожна представа за вътрешното положение в княжеството. „То се гледа тук, донасяше Вълкович, като сериозен признак на анархия и начало на междуособие“. Тия, които познаваха твърдата ръка и смелия дух на Стамболова очакваха от негова страна един противоудар, който да затвърди неговата власт; но това именно бе безпокоителното. Във Виена граф Калноки мислеше, че той ще спре изплащането на румелийската дан и ще прогласи независимостта на България. Същото безпокойство владееше и в Берлин. Министърът на външните работи Маршал фон Биберщайн, пишеше на германския посланик в Лондон, че Стамболов ще се опита да изкара България от нейното несигурно положение даже с цената на един европейски конфликт, който Германия в тоя момент не желаела, защото не била готова в политическо отношение за война. В Лондон също бяха загрижени от възможността на някаква изненада от Стамболова. Австрия правеше всичко, за да го отклони от опасни стъпки; обаче без голяма надежда; да му повлияе. „Стамболов, казваше лорд Солзбъри на германския посланик, не се оставя лесно да го водят и не дава лесно уха на даваните му съвети“. А от друга страна, падне ли той, в Европа щяло да се създаде едно критическо положение. Трябвало да му се помогне. Но как? Английският пръв министър виждаше два начина, но и двата му се струваха свързани с рискове. Първото бе да се признае княз Фердинанд само от четирите сили - но това щеше да бъде за руския цар едно непоносимо предизвикателство; второто: да се обяви независимостта на България - но това щеше да обиди султана и да го хвърли в обятията на Русия. Трета възможност не се очертаваше, - там бе голямата мъчнотия.

Между туй Паница бе съден и разстрелян. Тоя бързо осуетен заговор остави положението на Стамболова в действителност по-твърдо от напреди, но той продължаваше да го използува в своите постъпки в Цариград за признаването на княз Фердинанд. Постъпки безуспешни, тъй като султанът, който в 1878 г. бе видял руската войска в Сан Стефано, на две стъпки до столицата си, живееше в постоянен страх от Русия и само един страх още по-голям от тоя можеше да го накара да направи нещо неприемливо за руската политика. Стамболов, с тоя хладен разсъдък, който съпътствуваше неразделно неговата смелост (както у Левски), изпитваше все още европейския хоризонт и държеше на везни своите намерения, когато една случка го тласна към действие. В първите дни на май митрополит Теодосий, които бе получил разрешение от Портата да замине временно за Скопие, за да ръкоположи някои свещеници и да освети някои църкви, биде върнат, щом стигна в Солун, обратно в Цариград. Срещу това предизвикателство, извършено в угода на гърците и което щеше да се разнесе в Македония като техен триумф, екзархът поиска веднага намесата на България и Стамболов тогава реши, че моментът за една разправа с Турция е дошел. Той изпрати до Портата една нота която звучеше като обвинителен акт срещу нея. Обвиненията бяха две: че, противно на своя дълг на сюзеренна държава, тя продължавала да не признава княза и внасяла в България смущение и почва за размирици; че с преследванията срещу българите в империята и лишаването им от църковните им права, държала народа в княжеството в негодувание и тревога. В заключение нотата искаше от Портата: 1 - да признае княза; 2 - да даде на българите в Македония правата и привилегиите, от които ползуваха другите народности.

Нотата бе написана с много корав език. Тя дишаше нескрита угроза. Излагайки своите причини за недоволство, Стамболов бележеше, че той искал „да отстрани пагубните последствия, които би произлезли от продължението на едно положение, толкова опасно за Турската империя, колкото и за България“. Краят на нотата беше още по-заплашителна. Там се казваше, че ако Портата не удовлетвори справедливите му искания „княжеското правителство ще се види, за свое голямо съжаление, принудено да търси в собствените си сили средства да излезе от едно положение, пълно с несигурност и опасности“.

Най-после Вълкович получи тая решителна нота, за която беше толкова много настоявал. Сега, от неговата енергия, от неговото умение, ще зависи в голяма стенен успехът на тая смела постъпка. Тази отговорност той охотно я приемаше. Тя беше по силите му. България не е имала наистина досега друг дипломат като Вълковича и, между дипломатите изобщо рядко е имало човек така напълно, така съвършено пригоден към своята мисия. Аз призовах големия образ на екзарх Йосиф. Вълкович беше от същата величина. По култура (двамата се учиха бляскаво в Париж), по изключителните качества на ума и, въпреки различния им в социален произход35, по своя вроден аристократизъм, те бяха на еднаква плоскост. Това, което ги различаваше, бяха някои черти на природата им. Екзарх Йосиф бе крайно разсъдлив, бавен в решенията, с необикновено хладнокръвие във времена на криза.36 Вълкович, по-гъвкав, с по-бързи пориви на мисълта, с по-голяма впечатлителност и настъпателен дух. И единият и другият познаваха добре турците. Вълкович още по-дълбоко, понеже много отблизо бе общувал с тях, бидейки преди освобождението професор в Цариградския медицински факултет и частен лекар на някои от най-видните паши. Всичките струни на тяхната чувствителност, всичките подстъпи към техния ум му бяха известни. Това бе, което даваше такава правилност на неговата тактика и тази сигурност на неговите предвиждания.

Вълкович предаде нотата на 7 юни.37 Тоя ден той видя министъра на външните работи, неговият помощник и два пъти ходи при великия везир. На другия ден той обиколи посланиците на Австрия, Англия и Италия. Първите впечатления от тия посещения не бяха насърчителни. Посланиците не показваха наклонност да се намесат. Турците се почувствуваха обидени. Великият везир, открито българофил намираше нотата недопустима по своя език. „Великите сили се отнасят към нас по-почтително, нежели вие“, каза той на Вълковича. Когато нотата бе преведена за султана, той се ядоса много, но не толкова от острия й тон, колкото от самия факт, че едно подвластно нему княжество смееше да му отправя нота. Това бе в неговите очи една дързост без пример в миналото на империята. Вълкович знаеше, че такъво ще бъде първото впечатление у турците и той го смяташе за полезно. Трябваше те да почувствуват, че в София нетърпението и недоволството са стигнали до крайните предели.

Вълкович не вярваше, че Портата ще склони да признае княза. Той даже бе посъветвал правителството да не поставя това искане в нотата. Но неговата увереност бе голяма, че по въпроса за църковните права на българите в турско Портата ще отстъпи, стига българското правителство да покаже решимостта си да получи на всяка цена едно удовлетворение. „С нотата, телеграфираше той, почнува една морална борба с Високата порта. Неуспеха ни ще има безмерни лоши последствия. За това нужно е да упражните всичката си енергия и постоянност.“ Трябваше обаче България, за успеха на нотата си, да бъде поддържана от тия държави, които подкрепяха правителството й в борбата му с руския цар: „Следствието на тая постъпка, пишеше той, ще е съразмерно с поддръжката, която ще дадат благоприятствующите нам велики сили.“ Такъва поддръжка обаче Вълкович не виждаше. Това почна да го загрижва. Той пита правителството какво е направено в това отношение, но отговорът, който получи от него, бе от естество още повече да го смути. Живков, който заместваше отсъствуващия от София Стамболов, „сондирал частним образом агентите на благоприятствуващите сили“, но, съобщаваше секретаря на Външното министерство, Панайотов, „до сега обещаната поддръжка няма“. Официални, постъпки не били направени, добавяше той, „за да не би да последва отказ“. Стамболов в това време пътуваше в Северна България. Осведомен от Живкова за неговите колебания, той му телеграфира от Лом да поиска формално от приятелските сили застъпничеството на техните посланици в Цариград. Но искането му не бе посрещнато насърчително. Представителят на Австрия му каза: „Ние ви предупредихме да не предприемате тая постъпка.“

При тази липса на чужда помощ, не оставаше друго на България освен да прибегне до средствата, с които бе заплашила Портата. На 17 юни Вълкович препоръчваше на правителството да заяви на турския представител в София, Рашид бей, „че ако Портата не удовлетвори до края на месеца справедливите ни искания, изложени в нотата, правителството ще престане да плаща румелийския данък“. Спирането на румелийската дан бе уговорено между Вълковича и Стамболова, при едно лично свиждане, когато се решаваше въпроса за подаване на нотата, като едно от крайните средства за въздействие върху Портата. Вълкович бе намеквал за него както пред турците, тъй и пред посланиците. Оказа се обаче, че данта била платена. Вълкович бе сприхав и това обстоятелство го хвърли в особено раздразнение. В едно писмо от 27 юни той прямо обвиняваше правителството, че със своите действия компрометирвало успеха на започнатото дело. На пръв ред идело заминаването на княза за чужбина (Фердинанд бе в Карлс бад) и отсъствието на Стамболова от София. „Тия две явления, случивши се тъкмо когото нотата ни се е подала и е предмет на разисквания, пишеше Вълкович, дойдоха да дадат вероятност и правдоподобие на пръснатите слухове, че уж самото българско правителство не отдавало твърде голямо значение на нотата си. След тях - продължаваше той – дохожда, с още по-голяма вредителност, фактът за изплащането на румелийският данък за м. юний.“ Накрай той питаше какво ще прави правителството със своята нота: „ще ли да я подкрепи или ще да я оттегли като я остави като един документ без значение?“ Ако това стане, заключаваше той, България ще се счита отстъпила пред гърците и сърбите, престижа й пред Европа ще падне, а в очите на Турция „ще слезе по-долу и от Гирит“.38

Сърдитите укори на Вълковича зле засегнаха Стамболова. „Трябва да знаете, господин агенте, отговори му той, че правителството си има строго начъртан път и че няма да отстъпи от него докато В[исоката] Порта по един или друг начин не го удовлетвори.“ За заминаването на княза в такъв един момент, вън от България, и за своето отсъствие от София той не даваше никаква обяснения; но ние можем да правим своите предположения за това. Стамболов бе подал нотата до Турция след дълго и зряло обмислюване. Той много добре преценяваше рисковете на тази своя стъпка и грамадната отговорност, с която се бе свързал. Затова пък той искаше да има пълна свобода при воденето на своето действие. С отиването на Фердинанда зад граница, той отстраняваше неговата намеса; с излизането си от София, той отнимаше възможността на чуждите представители да правят опит да му влияят. Че се беше оттеглил в провинцията, тъкмо когато България бе влязла в една дипломатическа борба, това не можеше да значи, както се боеше Вълкович, че той не отдава особено значение на тая борба, а напротив, че е сигурен за своите средства и спокоен за изхода. Той бе като един главнокомандуващ; далеч зад фронта, но който държи фронта в ръцете си.

Все пак отсъствието му от София не беше без неудобства. Така изплащането на румелийския данък за юни бе станало от невнимание, напук на неговата заповед то да бъде спряно. Той съзнаваше неприятното последствие от тази грешка и се разпореди, щото за месечните вноски за юли тя да не бъде повторена. По негова заповед това решение на правителството бе съобщено на Портата чрез нейния представител в София.

Спирането на румелийската дан щеше да бъде един акт от крайна сериозна важност. Той щеше да значи едно скъсване на договорните отношения с Турция, един увод към независимостта на Българското княжество. Чрез него можеше да пламне не само горе-доле утихналата българска криза, но и целия източен въпрос, непрекъснато тлеющ по своята историческа пепел. Касаеше се за едно опасно оръжие и Вълкович знаеше много добре това; но той бе уверен, че е достатъчно българското правителство да го размаха пред Портата, без да има нужда да си послужи с него.

В писмото си от 27 юни, с което тъй възбудено обвиняваше правителството в непоследователност, Вълкович искаше да му дадат, „час по-скоро“, инструкции за това що има да прави. „За да видя, добавяше той, дали остаят още способи и надежди да се спаси честта на Н. Ц. Височество, на министрите му и на отечеството, ангажирани в нотата.“ Както Стамболов,, тъй и Живков се чувствуваше засегнат от тоя тон. Неговият отговор до Вълковича показваше това. Но и той сам виждаше, че Вълкович е прав, че е настъпил часа да се тури Турция до стената. Българската нота беше фактически, - за такъва я сметна и чуждият свят - един ултиматум и тя не биваше да остане за неопределено време без отговор. Една заплашителна постъпка се налагаше. Впрочем такъва една политика беше напълно по вкуса и разбиранията на Живкова. Забележете, че и тримата протагонисти на тая дипломатическа драма бяха родени борци и с могъщ темперамент, цялото им минало показваше това. Стамболов беше бил, в революционното движение, заместник на Левски; Живков, другар на великия апостол; Вълкович, приятел на Раковски.39 Енергията и смелостта бяха в основата на тяхната природа. Живков бе, разбира се, в непрекъснат допир със Стамболова (чрез записки по телеграфа) и се ръководеше от него. Но в разпорежданията му се вижда и печата на неговата личност. На 29 юни, веднага щом получи, споменатото писмо на Вълковича, той му телеграфира да иска от великия везир незабавен отговор на нотата, защото, обясняваше той, положението на България е такова „щото не можем да останем по-дълго време в неизвестност за взетите решения на В[исоката] Порта относително нашите искания.“

Тактиката на Вълкович спрямо турците бе двояка: той гледаше да щади тяхната докачливост, не искаше да насили волята им. Според обстоятелствата, той употребяваше едното средство или засилваше другото. На 21 юни след уверение на великия везир, че „въпросът за владиците е почти свършен“, той поиска от Стамболова една телеграма, в която да са казва, че българското правителство не било никак имало намерение да заплашва Портата. „Това за удовлетворение честолюбието на султана, бележеше той. Но нуждата от заплашвания пак се наложи след това и телеграмата на Живкова идеше в един психологически момент. Откато бе подал нотата Вълкович не бе престанал нито един ден да бъде в движение. Великото везирство, външното министерство, приятелските посолства, султанския дворец, всички учреждения, отдето развязката на повдигнатия въпрос може да зависи в една или друга форма, той ги държеше като в обсада, използувайки личните си връзки, изваждайки аргументи според хората, и винаги с тона на човек, зад който стои едно правителство, решено на всичко. Щом получи Живковата телеграма, той се затече при великия везир. Кямил паша, който, продължаваше да бъде както от самото в начало благосклонен, му препоръча да я предаде в Илдъза. Вълкович отиде в султанския дворец, видя приближените на султана и нотата биде преведена на турски, под негово ръководство. Впечатлението от нея беше извънредно силно. Тя постави делото в „наострена форма“, телеграфираше Вълкович. Министерският съвет заседаваше почти непрекъснато в двореца. Грамаден натиск се упражняваше от страна на Руското посолство, за да се отхвърлят исканията на българското правителство. Нелидов просто тероризираше султана. Както се изрази, след свършването на въпроса, органът на руското Външно министерство „Le Nord“. Русия не била против самото изпращане на български владици в Македония, но тя не искала да позволи на Стамболов един успех, който би затвърдил неговото положение. Тъкмо обратната причина имаха, за да се намесят, приятелските към България сили.

Въздържаността, която те проявиха в началото не можеше наистина да бъде дълготрайна. При тяхното безучастие две възможности се представяха: или Стамболов да претърпи, под ударите на Русия, един неуспех с неизброими последствия за неговата политика; или той, в борбата с турското упорство, да прибегне по последователни крайности, една от друга по-опасни. Те познаваха твърде добре Стамболова, за да бъдат убедени, че сигурното бе последното. Живков, говорейки от негово име, не остави на техните представители, в София никакво съмнение. „Щом вие ни изоставяте, заяви им той, ние или без вас ще се спогодим с турците или ще се бием с тях“. Такъв един език имаше с какво да ги стресне. На 30 юни Живков телеграфира на княз Фердинанда в Карлсбад: „Днес агентите на въпросните държави дойдоха да ни заяват конфиденциално, че техните правителства се споразумели да действуват пред Портата в една и съща смисъл и да подпомогнат на нашата каузата, за да се спечели от Турция това, което бъде възможно засега.“ Възможното бе както предупредил Вълкович, изпращането на владици в Македония. Върху това бе съсредоточено усилието на приятелските към България държави. „Борбата се пренесе в Йълдъза, каза английският представител О'Конор на Живкова. От една страна Нелидов, от друга - четири велики сили. Вълкович съобщаваше, че най-силно било застъпничеството на Австрия. Това бе не малка странност в това положение. Австрия бе са противопоставяла най-упорито и най-явно срещу българския стремеж към Македония. Тя бе, която на Берлинския конгрес откъсна Вардарската долина от Сан-Стефанска България. Но сега нейните собствени интереси й налагаха, неочаквано, тя именно да помага на българското правителство. След победата на руското влияние в Румъния и Сърбия, България ставаше наистина за австрийското правителство по-ценна от всякога. „Чрез България, каза граф Калноки на германския посланик във Виена, ние можем да накараме нашия съюзник (Румъния) да вържи с нас, чрез нея можем да парализираме Сърбия, ако тя поиска да върви срещу нас, а чрез София можем да упражняваме натиск и върху Турция.“ Австрия се намеси енергично в Йълдъза, но нейното влияние не бе голямо. В действителност, германският посланик бе, който разби натиска на Нелидова и склони султана на отстъпки към България: през март Бисмарк беше паднал, германската политика се откъсна съвсем от връзките си с Русия и се сближи с лагера на нейните противници.40 Тоя обрат бе решителен за българската сполуката. На 14 юли излезе най-сетне султанското ираде за изпращането на български владици в Македония.

Това бе една голяма победа. Ето как Вълкович изтъкваше в един рапорт нейното значение:

„1. Признава се, че българското правителство е естественият представител на интересите на българския народ (изцяло) и че София е центърът, към който всичките българи трябва да имат обърнати очите.

2. Доказа се, че Западните сили ни поддържат здраво по един въпрос, който е без прямо действие или свръзка със западно-европейските интереси.“

Сърбия и Гърция си даваха пълна сметка за значението и последствията на българския успех. Още с подаването на нотата техните представители в Цариград, се разшаваха. На 14 септември Вълкович намери великия везир „твърде навъсен и сърдит“, без много желание да приказва. „Ето, каза той, г. Маврокордато и г. Новакович идат да протестират против вашите искания и делото се заплита.“ Вълкович отговори: „Те нямат право да се бъркат в един въпрос, в който се касае за интереси на васална държава и на султанските раи.“ Той знаеше кога да бие на слабостите на турците. Тая бе наистина формулата, с която Портата отблъскваше гръцката и сръбската намеса. След излизането на ирадето за българските владици гърците направиха големи протести в Цариград. Те затвориха църквите. Патриархът подаде оставката си. Но Портата остана невъзмутима. Когато личният лекар на султана гъркът Мавройски паша му казал, че патриархът ще се задоволи, ако българският екзарх си отиде в София Абдул Хамид му възразил: „Прилича ли на един баща, който има два сина, да жертвува единия за другия?“ Страшна врява се вдигна и в Сърбия. В Белград бе инсцениран митинг, на който главният оратор беше един цинцарин, Лазар Дима, и отдето се пратиха телеграми до султана и руския цар, за да върнат обратно българските владици от Македония. Целият сръбски печат бе обхванат от един вид бяс. Никога, даже в надвечерието на Сръбско-българската война, тои не бе писал срещу българския народ с тази отровна злоба. Едно нещастно произшествие даде скоро след туй нов повод и още по-силен потик на тия припадъци. На 18 октомври падна убит свещеникът на едно охридско села поп Стоян Кръстев, наскоро привлечен от сръбската пропаганда. Щом се получи тая вест в Белград, целия сръбски печат гръмна едногласно, че убийството било дело на българите и че подстрекателят бил новопристигналият български владика Синесий. Фотографията на поп Стоян, прогласен за мъченик на сръбската идея, бе отпечатана в голям формат, с тия думи отдолу: „У служби вере и имена српског мучки убиjен од наjамничке пропаганде бугарске.“ Тоя поп Стоян, аз си сломням, че го видях при посрещането на Синесия в Ресен: един човек чер, cyx, с рядка козя брада и едни очи, от които като че ли изскачаха искри. Имаше нещо демоническо у него. Когато шествието мина през главната улица, той, които вървеше като всадник пред каляската на владиката, се обърна назад, изправи коня си на задните му крака и извика едно „Да живеe!“, което приличаше на рева на някой звяр. Ние, децата, бяхме страшно уплашени от това грозно привидение. Поп Стоян беше една дива, необуздана природа. Строгостта на Синесия не му се понрави. Той видя скоро, че не ще може да живее под такъва дисциплина и отиде, за слободия, при сръбската пропаганда. Що се отнася до убийството му, турската власт установи, че то било извършено от един арнаутин по лична свада; и такъво съобщение излезе във вилаетският официален вестник. Обаче нищо не можа да разколебае легендата, създадена в Белград. Дълги години под ред сърбите ще размахват призрака на тоя разхайтен поп като илюстрация на „злобата на българите против сръбския народ и на тяхната подла борба.“ Да виждат пръста, на България във всяко сръбско нещастие стана една мания на сръбските вестници. Запали ли се някъде някой сръбски склад, стане ли злополука по сръбските железници, неизменно се издигаха в Белград гласове: това е пъклена българска работа! Падна, убит сръбският консул в Прищина. И тук като убийци се сочеха българите. Тия чувства на вечно подозрение и на омраза не бяха още проникнали в сръбската маса. Едно свидетелство за това ни дава кореспондента на английския вестник „Стандарт“. Когато сръбското правителство повика запасните, явили се, пише той, само една пета. Селяните му разправили, че не се явявали, защото не искали война с България. „Въпреки тази ясна демонстрация на народната воля, пишеше кореспондентът, „Дневни лист“ и „Одjек", два радикални органа продължават да се пълнят с глупости, като предупреждават българите, че когато денят за отмъщението за Сливница настъпи, българите ще трябва да се приготвят да запечатат своята смъртна присъда.“ Че така пишеха вестниците на Радикалната партия, позната по-рано като българофилска - и в действителност такъва, - това показваше какво разпространение бяха добили вече в сръбската интелигенция шовинизмът и ненавистта към българите.

Изпращането на двама български владици в Македония разпали и гръцката ярост. Но тя и без това съществуваше: както по-рано, лудешки. Прочутият английски археолог Артър Еванс — тоя, който направи епохалните разкопки в Крит - пишеше след едно пътуване в Европейска Турция: „В Южна Македония нищо друго не прави по-силно впечатление на пътника освен свирепата злоба, която гръцкото меншество от населението храни спрямо българската маса, от която това меншество се вижда заобиколено. Тази злоба наистина надминава всяка граница и ако изкореняването на омразните славяни стане въпрос, страх ме е, че много от гърците с готовност ще вземат страната на башибозуците. В Костур, малък градец от окръжието Пинд, един откровен грък, в мое присъствие каза: „Ние; ще приготвим друг Батак за тях.“ Тая гръцка омраза не правеше обаче впечатление у нас. Тя беше историческа. Тя беше и взаимна. Съвсем друг бе отзвукът от това, което се пишеше в сръбският печат. Сръбската ненавист оставаше непонятна за българите. Имахме война с тях, но не ние бяхме нападателите, а те. „С какво сме разгневили сърбите?“, питаше „Свобода“. С туй ли, че понасяме търпеливо техните обиди и гледаме хладнокръвно, че посърбяват българските земи, които им даде „като политически баласт“ Берлинския конгрес? Българските успехи в Македония ги дразнели. Но какво търсят сърбите там?, провикваше се „Свобода“. Душановото царство? „Но, ако те искат случайните капризи на историята да възвеждат в съвременни политически идеали, нека не им се види чудно, ако нашите ултрапатриоти нарекат за български градове не само Ниш, който винаги е бил в ръцете на българските царе, но и Белград, гдето продължително, много по-продължително от Душановото царство, се е развявало българското знаме.“ Така органът на Стамболова отблъскваше идеята за един великобългарски шовинизъм, основан върху историята. Така се продължаваше в българската политика традицията на Възраждането, тъй добре изразена в безсмъртните думи на Любен Каравелова: „Своето не даваме и чуждото, не щем.“ Докато сърбите се позоваваха на Душана и Крали Марко, и гърците - на Византийската империя, българите се осланяха на принципа на народностите, прогласен от новата ера на Европа. „Ние сме силни, и силни сме ние не с числеността на щиковете или с количеството на мишците; но сме силни с нравствената сила, със светата правда… И ние ще възтържествуваме с тази си сила, ако има само Господ на този свят.“

„Свобода“ канеше сърбите и те да поставят своите въжделения и стремежи на същата благородна основа. „Призренско, пишеше вестникът, Босна-Херцеговина, Далмация, Хърватско, Словения - ето, где живее сръбското племе; ето где сръбските патриоти трябва да имат обърнати погледите си.“ Той им напомняше какво е Македония за българския народ: „Македония, провикваше се той, е [дял] от нашия народен организъм. Ние без него не можем, както и той без нас. И ако стечението на политическите обстоятелства поискат да става операция, в полза на когото и да е, над българския труп, то нека бъдат уверени и приятели и врагове, че ний ще бъдем готови по-скоро да останем без глава, нежели без ръка и нога.“

У сърбите нямаше това чувство на племенно единство и национална неделимост, което е свързвала българския народ в Македония. Македония бе за тях въпрос на държавна политика. У тях все повече се разпространяваше идеята, че, ако България, тъй много уголемена с Източна Румелия, успее да придобие и Македония, за Сърбия няма да има бъдеще и живот.

Бившият сръбски министър-председател Аким Чумич пишеше на Владан Джорджевича през май 1889 г.: „Когато българите побългарят Македония и частите от Стара Сърбия в басейна на Егейското море [т.е. Скопско], те ще бъдат почти три пъти по-многобройни и повече от три пъти по-силни, тъй като техният примес на татарска кръв ги прави по-способни от нас за създаване яка държава. - Те ще ни нападнат. Ще ни победят. И ще ни отнемат източната част на Сърбия до Морава, по-добре казано, ще ни вземат каквото поискат.41 Срещу българската опасност, която така страшно се рисуваше във въображението им, сърбите търсеха, според момента, от разни места помощ, от Австрия, от Русия, от султана. Но като най-естествени съюзници им се виждаха гърците. Още при обявяването в Пловдив на Съединението, в Белград се почнаха по cpъбски почин, преговори за съюз с Гърция. Стоян Новакович казваше на управляващия Гръцката легация Назос: „Българите, на приятелството на които в един момент разчитахме, не мислят за друго освен за нашата гибел. Те биха ни унищожили, ако един ден станат по-силни от нас. Да не се бавим; нека направим взаимни жертви.“ Жертвите, за които се касаеше, бяха свързани с подялбата на Македония. Сърбите искаха Битоля, Струмица, Неврокоп и Мелник. Гърците не ги даваха. Сръбско-българската война тури край на тия преговори; обаче временно. В началото на 1890 г. Новакович, пълномощен министър в Цариград, ги поднови с гръцкия си колега Маврокордато. Целта бе тоя път да се раздели Македония на сфери на влияние, сръбска и гръцка, и да се организира в тоя дух една обща пропаганда. От точките, които Новакович представи, ще изтъкнем: само две: 1. Основата на сръбско-гръцкото споразумение за пропаганда е да се изключат българите от Македония; 3. Въз основа на това споразумение сръбската и гръцката дипломация би имала за задача да поддържа и разширява с всички средства мисълта, че в Македония има само сърби и гърци.“42 Тъкмо когато се водеха тия преговори дойде като бомба българската нота за владиците. Сръбско-гръцката взаимност влезе веднага в действие, но безуспешно. Това, обаче не отчая двете страни, а напротив засили у тях желанието за по-скорошното сключване на съюз срещу тържествуващата България. На 3 октомври 1890 г. Владан Джорджевич замина за Атина като пълномощен министър. Мисията, която той си даде беше да продължи преговорите на Новаковича.

Когато тия преговори се почнаха в Цариград, начело на гръцкото правителство беше един прочут на времето държавник, Трикупис, познат англофил. Скоро след това той падна от власт и бе заместен с Делиянис, един демагог. Но макар в опозиция, Трикупис сметна, че има достатъчно личен авторитет да продължи на своя глава, и е по-голяма свобода, започнатото дело. На 26 май 1891 г. той пристигна в Белград, то бе предмет на особени внимания. На 7 юни потегли за София. Тук той има среща със Стамболова, който в едно дълго писмо до Вълковича му разправяше с каква идея бил дошъл гръцкият държавник. Между гърци, с би и черногорци имало споразумение за една война срещу Турция, в която най-голямата роль се падала на гръцката флота. Тя нямаше да позволи на турците да пренасят войските си по море, а докато ги докарат по сухо, Гърция, подпомогната от Сърбия и Черна Гора, щяла да свърши войната в един месец. „Трикупис ма много моли, пишеше Стамболов, да влезе и България в съюза, като ма уверяваше, че ако и българите вземат участие в тая афера, Македония щяла да са вземе от турците без бой; Понеже сегашния султан като извънмерно страхлив и двуедушен не щял да са реши да прави с нас четиритях война.“ Трикупис разказал на българския пръв министър на каква основа сърбите и гърците дошли до едно съгласие досежно подялбата на Македония между тях. „За нас известяваше Стамболов на Вълкович, Трикупис даде да се разбере, че отстъпват част от Северна Македония“, с други думи Горна Джумая и Разлога. Че един държавен мъж, какъвто минаваше Трикупис, е можал да се представи в София, във времето на Стамболова, след Сливница и Пирот, с такъв един проект за дележ на Македония, е просто изумително. Стамболов обаче не изглежда да го е посрещнал с това избухване на гняв, с което бе почти изгонил Пашича. Той се обясни спокойно с него.43 На Вълковича той съобщаваше: „На Трикупис отговорихме ние сме в такова трудно положение, че не можиме да бъдем освен за статуквото; че ние са боиме да не би при някои сериозни спречквания с Турция, Русия да са възползува да заеме Бургас, и Варна и тогава ще изгубиме сигурното за предполагаемото; че ако България влезе в съюза ще има да пази един фронт от 400-500 километра и че турците ще могат твърде скоро да нападнат. И[зточна] Румелия с една армия от 200 000 войници и преди ние да вземиме нещо от Македония, те ще завладеят Румелия.“ От своя страна българският пръв министър предложил щото четирите балкански държави да настоят задружно пред Турция и великите сили за въвеждането в Македония на обещаните от Берлинския договор реформи. „Това последното никак не се xapеcа на Трикупис, бележеше Стамболов. Той не ще реформи в Македония, а иска да я делиме. Това за мене е най-голямото доказателство да колко ние сме успели в Македония и доколко сърбите и гърците са отчаяни да я изгубят окончателно.“

Когато Трикупис пристигна в София, Стамболов водеше важни преговори с Портата. Той предлагаше да тури на нейно разположение българската войска, в случай, че е нападната Европейска Турция, като искаше в замяна на това нови отстъпки за българите в Македония и свързването на българските железници със Скопие, за да не става съобщението на България с Македония през Ниш. Посещението на Трикупис в София и предложенията, които той донесе, дадоха случай на Стамболова да изтъкне отново пред Турция нуждата, която тя имаше от България. Той пишеше  на Вълковича: „Трябва да се постараете да видите Н. И. В. Султана и да му обясните голямата опасност, която грози Империята. Ако видите, че Султана не ще може скоро да Ви приеме, ще съобщите на В[еликия] Везир всичко що ми е говорил Трикупис и ще поискате да Ви се отговори на нашето предложение за железницата и за военната конвенция. Ако до една седмица от получаване писмото ми, не Ви се отговори положително, натоварвам (Ви) да оттеглите тия наши предложения и да дадете да са разбере, че България (ще) си запази напълно свободата за действие в случай на едно заплитане в Македония.“ Идеята за военен съюз с Турция не беше нова. Каравелов бе сключил такъв съюз с нея при преговорите след Съединението. Стоилов ще направи пак такова едно предложение на Портата в 1898 г. Да се пази целостта на Европейска Турция дорде узрее момента за съединението на българския народ, това бе политиката и на тримата тия големи български държавници.44 „Полагам се вполне на Вашата мъдрост, опитност и умение и Ви моля да положите всичките си старания, за да извлечем полза за българското дело от сегашните обстоятелства.“ Така пишеше Стамболов на Вълковича, когато му поръчваше да съобщи на султана предложенията на Трикупис. Вълкович се зае с всичката си ревност, и при големи надежди за успех за задачата, която му се възложи, и която тъй добре отговаряше на неговите собствени разбирания. Но наскоро след това жестоката съдба, която, като по някакво проклятие, виси над живота на големите българи, лиши България, в едно изпитно за нея време, от услугите на тоя знаменит нейн син. На 14 февруари 1892 г. Вълкович падна убит от агенти на българската емиграция в Русия, която, след доказаното й безсилие да се справи със Стамболовото управление чрез въстания и военни заговори, пребягна, с помощта на царско-руската дипломация, до личен тероризъм. Първата жертва бе министърът на финансите Христо Белчев; втората - Вълкович?45

Мястото на български представител в Цариград бе заето след това с П. Димитров. Той нямаше блясъка и силата на своя предшественик, който оставаше незаменен, в това отношение. Но беше един човек, образован, здравомислещ, пълен с такт и всецяло предан на делото на българската независимост.46 За поддържане на приятелството с Турция - за което му помагаше и отличното познаване на турския език и на турците - той беше несъмнено най-подходящият български дипломат.

От приятелството на Турция Стамболов не пропускаше да иска при всеки случай даване на българите в Македония исканите от тях права. Но след удовлетворението, което получи по нотата за владиците, той намери за по-целесъобразно да даде на Портата един отдих в това отношение, като съсредоточи усилията си върху друг един важен въпрос на българската политика: свързването на българските железници с турските в Македония. Въпрос стопански, но и национален, тъй като се касаеше за преки връзки между свободните и неосвободените български земи.47 Както Каравелов, тъй и Стамболов не губеше никога тази цел изпред вид. Както видяхме, в писмото си до Вълковича по случай предложенията на Трикупис, той настояваше за линията София-Кюстендил-Куманово като едно от условията за военна помощ за Турция. Но Портата имаше, за да остави това искане висяще, много съображения, между които стратегическите идеха, може би, на първо място. На 24 април 1892 г. излезе султанско ираде за постройката на линията Дедеагач-Солун. Без да изостава идеята за свързването на българската столица със Скопие, Стамболов се залови за перспективата, която се отваряше сега: за един стопански излаз на България на Бялото море, чрез съединяване София с проектираната турска железницата. На 19 юни 1892 г. по повод благодарността изказана от султана за някои мерки взети от българското правителство (в действителност мними) срещу някакви арменски революционери, Стамболов, от Свищов, където се намираше при една обиколка в провинцията, пишеше на Грекова48 да се използува това благоприятно обстоятелство, за да се получи от Портата съгласието й, „та да се съедини София с морето чрез Джумая-Демир Хисар“. Той препоръчваше да се направят за тая цел всички „възможни постъпки и даже материялни жъртви“, което значеше да се подкупят, ако се налага, някои турски министри. „Ползите са неизброими, пишеше той и, ако ние не направим, всичко, за да се постигне това, ще ни осъдят справедливо за немарливост и неразбиране на интересите на страната“. Усилията за свързването на София със Скопие или с Беломорието занимаваха българското правителство през цялото лято на 1892 г. По тоя въпрос Начевич особено настоя пред султана, когато намирайки се със специална мисия в Цариград, бе приет на аудиенция от него на 3 юли.49 На българското правителство не бяха неизвестни мъчнотиите, които имаше да срещне; но то се надяваше да ги преодолее. Сношенията на княжеството с Турция взимаха наистина все по-приятелски вид. Едно неочаквано събитие обърна вниманието на цяла Европа върху тях. На 30 юли 1892 г. Стамболов пристигна в Цариград и на другия ден бе приет от султана. Тази му аудиенция, необикновените почести които му се дадоха (на негово разположение бе поставен за разходките му по Босфора, един параход) показваха, че Турция, насърчена от Тройния Съюз, имаше вече повечко смелост да поддържа България и нейната политика. С отиването си в Цариград Стамболов не възнамеряваше да постигне разрешението на някои от въпросите, разисквани между княжеството на Портата. Султанът му обеща, че ще признае княз Фердинанда „когато дойде удобната минута.“ Но той знаеше, че това са голи фрази. За правата на българите в империята той не отвори даже дума. „Г. Стамболов ще Ви каже устно причините за това“, пишеше Димитров на Грекова. Причината е явна: Стамболов знаеше какъв ще бъде отговорът и не искаше да се яви на лице в тоя момент едно разногласие с Турция, което да наруши пред чуждия свят впечатлението от големия факт, че бе приет от султана. Неговата цел с отиването му в Цариград - и той я постигна - беше да предизвика от страна на султана една манифестация, която да покаже фактическата солидарност на Турция с политиката на българското правителство и да дойде като доказателство за здравината на вътрешното положение на България. От това Стамболов имаше нужда пред вид на един проект, чието изпълнение се преследваше в това време: оженването на княз Фердинанда.

Когато се възкачи на българския престол княз Фердинанд бе двайсет и седем годишен. Към желанието му да се ожени го подбуждаше както възрастта му, тъй и стремлението му да основе една династия. Въпросът не беше обаче лесен за разрешение. Поради това, че той не беше признат от Силите и че руският цар бе изявил решението си никога да не го признае, положението на Фердинанда се показваше твърде несигурно, за да може някое семейство от царствуващ род - а такъво той търсеше - да довери дъщеря си на неговата съдба. Действително той бе поддържан от народа и войската, но примерът с княз Александра, срамно свален от офицери на собствената си армия, без да е минала година откакто той беше водил тая армия към победа, не даваше за жалост една насърчителна представа за българската верност. Както Стамболов, и другарите му постоянно прелистваха в 1887 г. алманаха „Гота“ със списъка на царствуващите княжески родове, за да намерят княз за България, тъй и сега Фердинанд и майка му, княгиня Клементина, разглеждаха същите списъци, за да открият в тях една възможна годеница и правейки опити в разни посоки, не успяваха. Между туй правителството наблягаше върху Фердинанда да доведе колкото се може по-скоро една княгиня в България. През юни 1892 г. той обеща на Грекова, когото срещна в чужбина, че можел за двайсет и четири часа да се сгоди за една унука на английската кралица, но тя била бедна и грозна. „Аз казах на княза, пишеше от Виена Греков на Стамболова, че ако не може да си намери друга невеста, да вземе тази, която му дават и във всеки случай да се върне в България сгоден и щом влезе в България да извести сгодяването си.“ Малко след това, благодарение на старанията на майка му, княгиня Клементина се представи за Фердинанда възможността за един щастлив избор. Касаеше се да се ожени за една от дъщерите на пармския херцог, Мария Луиза, небогата, но която можеше да задоволи изискванията му както с личните си качества, така и със знатността на своя род, едно крило от Бурбоните. Само че едно препятствие се изпречваше тук: по българската конституция наследникът на Фердинанда трябваше да бъде православен, условие на което пармският херцог, католик непоколебимо привързан към своята църква, не искаше да се съгласи. Тогава Стамболов реши да измени въпросният член от конституцията и свика едно Велико Народно Събрание.

Тая негова стъпка, която широката маса на народа посрещна, както той сам бе предвидял, доста равнодушно, извика силни протести от страна на опозицията, която обвини правителството, че излага на опасност праотеческата вяра на българския народ. Духовенството се раздвижи и от негово име Екзарх Йосиф издигна своя глас. Тогаз между него и българското правителство се захвана един публичен конфликт, който, не спрян о време, можеше да има тежки последици за общобългарските интереси.

Не за пръв път Екзарх Йосиф се намираше в едно сблъскване с българското правителство. Още през време на Регентството „Свобода“ се пълнеше с нападки срещу него задето обърнал своя дом в Ортакъой в свърталище на българските емигранти начело с дядо Цанкова. Захари Стоянов и Петков го представляваха тогава като оръдие на Руското посолство. В действителност Екзарх Йосиф не можеше да бъде - за това свидетелствува целия му живот - оръдие на ничия сила и на никого. Но той държеше за Русия, защото смяташе нейното благоволение необходимо за мисията му. България скарана с Русия, той предвиждаше, че руската дипломация, в своето огорчение, не само ще се охлади към традицията, осветена от Сан-Стефанския договор, но с едно отмъстително чувство ще гледа да помага, при нашите борби в Македония, на гърците и особено на сърбите. Затова той се стараеше да намали изгледите за това зло, като поддържа, поне лично, връзките с руския посланик и добие неговото доверие. Неудоволствието на българското правителство от това поведение на екзарха се увеличи още повече, когато той, по дълга, който му налагаше неговото положение на глава на българската църква, се застъпи за българските владици в княжеството, членове на Св. Синод, които една нощ Стамболов вдигна от София и изпрати под стража в епархиите им, задето не признаваха княза и не искаха да споменават името му в черковната служба. Едва в 1890 г., след като българското правителство извоюва двамата владици за Македония, екзархът се приближи до него. Тая година, на 27 декември, имения ден на Стамболова, той спомена в преноса неговото име. Истината е, че без да одобрява изцяло политиката му, той имаше високо мнение за него и го ценеше като човек необходим за България. Потвърждение на това мнение на Екзарх Йосифа намираме в един важен руски документ, дневникът на граф Ламсдорфа, най-довереното лице на руският министър на външните работи от онова време. През 1891 г. Екзарх Йосиф направи един опит да помири Стамболова с Русия срещу задължение от негова страна да изпъди княз Фердинанда, след като руското правителство му съобщи, че ще остави България да избере какъвто княз желае, стига той да не е католик. По тоя повод Ламсдорф бележеше с дата 16 май: „Макар екзархът никога да не е принадлежал към приятелите на Стамболова, той мисли, че заменяването му с когото и да било ще бъде едно нещастие за страната. Стамболов е несъмнено патриот, другите (на негово място) биха били понизени слуги на западните сили и даже би се поддали на католическата пропаганда.50 При тия негови схващания за личността и значението на големия български държавник лесно е да си въобразим, какво мъчение, бе за Екзарх Йосифа да застане явно срещу него, но вярата на бъдещия носител на българската корона бе един въпрос, по който той не можеше да мълчи, без да бъде обвинен в измяна към църквата.

Когато към края на ноември (1892 г.) се узна, че българското правителство решило да свика В. Н. Събрание за изменение на чл. 38 от Конституцията досежно вярата на престолонаследника, екзархът поиска от него да спре това си решение дордето се свика Св. Синод на извънредна сесия. Греков му отговори, че намесата на Синода е излишна, тъй като се касае за една политическа работа, а не за работи на църквата“. Тогава между двамата се започна една препирня с писма, която постепенно взимаше все по-остър характер. „Нам е дивно и непонятно, пишеше му екзархът, кое е накарало почитаемото българско правителетво да повдига такъв един въпрос, които досята най-съществените и най-свети права на българския православен народ, комуто вярата е гаранцията за съхранение (на) народността.“ Че проектирането изменение на конституцията бе станало необходимо „за да може князът да се ожени и основе династия, това екзархът отказваше да вземе предвид. „Никакви висши съображения, бележеше той Грекову, не могат и не трябва да се предпочитат пред основните принципи и пред светите чувства на народа.“ Тия енергични и силно мотивирани протести бяха обнародвани от екзарха в излизащият в Цариград екзархийски орган „Новини“ – и, възпроизведени от опозиционния печат, причиняваха в България едно неотрадно впечатление, което почваше да тревожи правителството. Греков поиска от екзарха да спре това обнародване, като го заплаши, че в противен случай ще вземе мерки както срещу вестника, тъй и спрямо него. B своите заплашвания той отиде даже до една крайност, която може да се обясни само с голямото му възбуждение. „Предупредете екзарха, пишеше той Димитрову, че ако продължава да публикува тая преписка, то и правителството ще даде гласност на някои негови писма до министерството на изповеданията, подир обнародването на които твърде съмнително става, щото Н. Блаженство да остане 24 часа в Цариград, на поста, който занимава.“ Можеше ли екзархът да повярва, че едно българско правителство ще отиде дотам, че да го издаде пред султана като български родолюбец и да предизвика падането му? Той познаваше добре Греков - негов близък приятел от студентческите им години във Франция — и разбираше добре, че това бе от негова страна един от тия пристъпи на гняв, с които той бе известен. Във всеки случай екзархът не само не се стресна, но отговори на заплахата със заплаха. На 16 декември Димитров предаваше на Грекова заявлението, което екзархът му беше, направил: „Каза най-после, че не се бои и че не приема никакви заплашвания от страна на правителството, което можело да спре в. „Новини“ и да го свали от екзархийския пост, но в такъв случай той вярва, че самия ни княз може да се комрометира и да бъде принуден да напусне престола.“ При това разгорещяване на конфликта намеси се и Портата. На 1 януари великият везир заяви на екзарха, че трябва да престане да води война с българското правителство, което не било по-малко православно от него. „Иначе, каза му той, вашето съпротивление ще бъде гибелно за самия вас и за интересите на българския народ.“ Димитров съобщаваше, че след тия думи екзархът си отишел замислен. Имаше защо. Той се намираше между два огъня: от една страна руският посланик в Цариград и Св. Синод в България, които искаха от него енергична борба, от друга Портата, която можеше да го свали (както свали предшественика му Антим I) и българското правителство, което можеше да му пресече финансовата помощ и хвърли самата Екзархия в опасност. Той обаче продължаваше да постоянствува в твърдото становище, което бе заел. На Грекова той отговаряше, че никога не бил любоугодник на партиите и правителствата и че и сега нищо не можело да го смути при изпълнението на неговия дълг. „Съвестта Ни е спокойна и челото чисто“, заявяваше гордо той. И за няколко пъти подновяваните заплашвания, казваше: „Не сме си правили илюзии за бъдещето Ни. Голгота и кръст бяха свършъка на земния живот на нашия Спасител, а Той е нашия: Глава и нашия пример.“ Това сравнение с Христа и разпятието раздразни особени Грекова. С един гневен тон той отговори на екзарха, че хората на правителството, „които имат честта да водят тази гигантска борба за запазването независимостта на отечеството“ били изложени, както показваше трагичната участ на Белчева и Вълковича, на много по-големи опасности, от тия, бе лежеше той, „на които В. Блаженства можете да бъдете изложен.“ Времето щяло да покаже кои от българските дейци следват примера на Спасителя; във всеки случай те не били между хората, които обикалят екзарха.51

Тоя конфликт нямаше изглед да се свърши, когато Портата реши да му тури край. Най-напред цензурата забрани на в. „Новини“ да пише по изменението на българската конституция. Сетне екзархът получи заповед от султана и от великият везир да престане всяка борба по тоя въпрос. На 17 януари екзархът заяви на Димитрова, че няма вече да прави никакви нови постъпки. След като изпълни своя дълг както го разбираше, той можеше да се сдобри с българското правителство, изказвайки надежда, че то и в бъдеще ще му оказва своята мощна подкрепа.

Между туй негодуванието, че с изменението на конституцията ще се позволи на бъдещият владетел на България да не бъде православен, се разширяваше в страната. То не се ограничаваше само между духовенството, опозицията. Недоволство имаше и в редовете на самата управляваща партия. Сам Д. Петков, най-близкият човек на Стамболова, роптаеше и когато проектът за изменението на конституцията бе внесен в Редовната сесия на Обикновеното Н[ародно] Събрание (1892 г.) той почна да вълнува и мнозинството. Тогава Стамболов му каза прочутите думи: „Ще вържа попа да е мирно селото.“ Петков се преклони и партията се усмири. Но една силна съпротива се появи от страна на някои бивши приятели на Стамболова, които бяха се отделили от него. Между тях бяха д-р Странски и Д. Тончев, и двамата бивши министри в Стамболовия кабинет. Тончев държа една дълга, добре построена и силно мотивирана реч, в която блестяха познатата му юридическа логика и адвокатското му изкуство. Между друго той изтъкна, че тия велики сили, които поддържаха политиката на Българи, били съветвали правителството да се откаже от проектираното изменение на конституцията. „Приятелската нам преса от Австрия, Англия и Италия, заяви той, се изказва в смисъл, че българското правителство ще направи една фатална грешка.“ Това бе вярно. Наистина докато руският печат гърмеше, че с изменението на чл. 38 от конституцията се отварят вратите на България за нейното покатоличване чрез една католическа династия, от Лондон, Рим и Виена, - от Виена най-много - идеха за българското правителство предупреждения, че с тази си мярка то ще оскърби религиозните чувства на народа и ще го направи по-податлив на руското влияние. Стамболов обаче не държеше е на за тия съвети. Смяташе, че чувствата на българския народ и нужди на България той ги познава, а не чужденците, колкото приятели и да са. „Само онзи, който носи ботуша, знае де го стяга“, отговори той на Тончева. Той управляваше България по своя ум, а не по ума на чужди хора. „Аз не зная, каза Стамболов, какво би станало, ако в най-трудните за нас времена бяхме послушали някои чужденци, които искаха да ни учат какво да правим.“ Той след това направи преглед на големите исторически стъпки, сторени откато държеше в ръцете си българските съдбини. Когато през август 1886 г. върна от Русия низвергнатият от клетвопрестъпиците княз Александър, той не се допитал до никой чужденец. При избирането на Фердинанда той също следвал само своя собствен разум. „Някои наши приятели52 (от чужбина) ни съветваха, каза той, да не избираме този княз, като не се обещаваха и Регентството да поддържат и заем да ни направят в случай на нужда… Ний си избрахме княз въпреки, съветите на приятелите и заплашването на неприятелите.“ Той напомни колко обезсърчителни бяха гласовете на посланиците на благосклонните сили когато след заминаването на Каулбарса от България и разрива с Русия. Регентството изпрати Грекова в Цариград. „Нашите приятели, каза той, ни съветваха да намерим средство да се помирим с русите и да отстъпим на техните желания... Кой е ваш крепител?, казваха те... Отговори се на г. Грекова да съобщи на нашите приятели, че ний няма да отстъпим в нищо на русите, и че нашият защитник и крепител е Бог, който няма да остави българският народ да пропадне.“ Подаването нотата до Турция за изпращането на български владици в Македония стана както видяхме също без допитване до приятелските сили. „И това наше искане, заяви Стамболов, не само че в началото не беше от никого подкрепено, но даже ни осъждаха приятелите, за дето възбуждаме трънливи въпроси“. След речта на Стамболова правителственият проект за изменението на конституцията53 биде гласуван, и без да се чака формалното му одобрение от Великото Народно Събрание, което се свика през май (но то бе сигурно), женитбата на княз Фердинанда с Мария Луиза Пармска стана във Флоренция на 8 април 1893 г.

От тоя тържествен случай екзархът се възползува, за да направи един жест от своя страна. Той изпрати една телеграма с честитявания на августейшите младоженци и на родителите им. Така стана неговото формално помирение с българското правителство. За това му поведение руският посланик бе му много сърдит. „Негово Блаженство ми измени“, каза той на Методий Кусевича и поп Тилева, които бяха отишли да му поднесат поздравленията на екзарха по случай именния ден на руския цар. Това недоволство, което впрочем той не можеше да не очаква, бе неприятно за Екзарх Йосифа, но той знаеше, че истинската измяна от негова страна щеше да бъде, след като бе изпълнил, според момента, дълга си като глава на църквата, да продължи сетне без оправдание един конфликт е българското правителство, който можеше да стане пакостен за неговата историческа мисия на български народен вожд. Една нова борба му предстоеше за българщината в Турско и за нея той трябваше да се опре на свободна България.

Изпращането на двамата владици в Македония беше една победа голяма, обаче непълна. В Скопие и Охрид се издигаха две краеъглени крепости на западните граници на българщината, чието затвърдяване беше една от основните мисли, преследвани от дейците по църковния въпрос, водени от д-р Чомакова. Но делото трябваше да бъде продължено отсам тая укрепена линия. Българите в Македония имаха придобити права, спрени от турците след освобождението на България и които трябваше да се турят в действие. Велес, който имаше български владика още с основаването на Екзархията54, Битоля, където, при едно допитване, извършено от самата турска власт, въз основа на чл. 10 от екзархийския ферман, над две трети от православното население се изяви за българско, чакаха своя ред. Други някои епархии бяха в същото положение както Битоля. Тоя въпрос непрекъснато вълнуваше ума на екзарха; той дебнеше благоприятен момент за нови постъпки, но условията станаха след 1891 г. много по-неблагоприятни. Кямил паша, големият приятел на българите, бе паднал от Великото везирство под ударите на Руското посолство, и на негово място бе дошел Джавид паша, българомразец. „Както ви е известно, пишеше Димитров на Грекова, настоящият велик везир е военен, фанатик и доста ограничен в своите познания на работите. Той не само забрани на екзарха да прави каквито и да са постъпки за нови владици, но започна явно преследване на българите. През април 1892 г. бидоха изпратени на заточение двама видни българи, живущи в Солун, Коне Самарджиев, собственик на една българска печатница, и един търговец, познат по цяла Македония по своето родолюбие, Насте Стоянов. Българското правителство заповяда на своя представител в Цариград да направи веднага постъпки пред великия везир за тяхното освобождение. Но щом Димитров му заговори, макар, както сам той бележи, с голяма деликатност и предпазливост, Джавид паша го спря. „Той се възпали, пишеше Димитров, и ме прекъсна, кaто ми каза, че не приема да му говоря по тоя предмет, защото Солун не бил Източна Румелия.“ Видяхме как откриването на бомби у някои арменци в Русе и мерките взети срещу тях, предизвикаха у султана един изблик на признателност към българското правителство, което намери своя израз в тайната покана към Стамболова да дойде в Цариград и в аудиенцията, която му даде. Но тази ceнзационна манифестация на благоволение към шефа на българското правителство не докара никакво смекчаване на поведението на турските власти към българите. Напротив, преследванията продължиха в широк размер и станаха систематически. Очевидно тук имаше една решение да се спре на всяка цена българския напредък в империята. В 1893 г. турското правителство прибягна до една мярка, която приложена можеше да хвърли в крайна опасност българското учебно дело в пределите на Турция. Докато гръцките училища бяха на името на гръцките църковни общини смятани като юридически личности, от българите се искаше да търсят позволително за своите училища на името на частни лица. Това значеше участта на тия училища да остане постоянно висяща. При мъчнотията предписана така формално да се изпълни, някои от тях бяха затворени; всички бяха застрашени. Екзархът, разтревожен, поиска помощта на българското правителство, но постъпките, които то прави в Цариград, не докарваха освен смътни обещания, зад които се криеше една упорита зла воля. Тогава, след всички напразни увещания пред Портата, Стамболов реши да се разправи с нея по един енергичен начин и върху една по-широка програма. Съгласно с неговото внушение екзархът подаде до турското правителство един такрир, с който искаше не само уреждане въпроса за българските училища, но и нови владици за Македония. Борбата, която се захвана по тоя случай между българското правителство и Портата, няма да я описваме подробно. Тя се разви както в 1890 г. След една редица от откази и колебания, Портата отстъпи пред силното впечатление, което й се даде от Стамболова, че той ще отиде докрай. На 13 април (1894 г.) Димитров телеграфира: „Великия везир ме повика тоз час и ми съобщи, че султанското ираде излезе и обеща следующето:

1. Одобрява предложените от Н. Блаженство екзарха точки за българските училища в Турция.

2. Заповядва да се издадат берати за двама владици, във Велес и Неврокоп.

3. Подарява място, за да се съгради на него в Цариград едно българско духовно училище.“55

Тия отстъпки на Портата бяха една громка победа на Стамболова. Последната на неговото управление. Защото един месец и няколко дни след това той трябваше да напусне властта.

От 11 август 1886 г. до 18 май 1894 г., пръв регент най-напред, пръв министър по-сетне, той води съдбините на България. Това бе едно време на тревоги, премеждия и опасности. Той имаше да се бори срещу политиката на царска Русия, срещу заговорите на емигрантите за бунтове в България и срещу русофилското чувство у народните маси, което извираше от една вековна традиция. В тая борба много от средствата му се налагаха от самите обстоятелства. Някои от тях се дължеха на собствената му природа. Най-близък на Ботева (както е известно те издадоха в една и съща сбирка своите стихотворения) Стамболов се постави след Освобождението на лявото крило на българската демокрация. Но, демократ по идеи, той беше властен по дух. След убийството на Белчева той сложи една тежка ръка върху България. Тогава голяма част от интелигенцията се обяви против него и малко-помалко цялата странна закипя. Но тоя кипеж не бе единствената причина за неговото падане, нито най-важната. Личните съображения на княз Фердинанда бяха в тоя случай решителни.

Още години преди това между него и Стамболова бяха почнали да се явяват големи търкания. Запитан от граф Калноки през 1892 г., Греков му обясни, че тия търкания се дължели не на разногласия по политиката, а на несъвместимост на характерите56 (incomparatibilite d`humeur). Наистина мъчно би могло да си представим двама люде тъй противоположни в това отношение. Ние няма да се заемем, тук да правим портрета на Фердинанда. Ще посочим само някои от особените му черти, които правеха крайно мъчни отношенията между него и дългогодишния му пръв министър. Фердинанд беше тщеславен, мнителен, докачлив, пълен със скимвания и прищевки. Стамболов, прям и наложителен. Както всички водачи на революция достигнали власт, той смяташе властта за неделима. В едно от писмата си Левски пише: „Така ви казвам, че от едно място трябва да се свири, а всичките други да играят“. Такива бяха и понятията на Стамболова, един от наследниците му воглаве българската революция.57 През неговото властвуване имаше това, което се нарича личен режим, но то беше неговия личен режим, а не тоя на Фердинанда. Фердинанд търпя засенчването, в което беше поставен, докогато виждаше опасности около себе си и мислеше, че от тия опасности само Стамболов може да го пази. Така, че колкото повече Стамболов осигуряваше заедно с независимостта на България, престола на Фердинанда, толкова по-малко необходим, ставаше той за него.

В 1894 г. положението на България вече беше съвсем затвърдено и изгледите пред нея безоблачни. След убийството.на Вълковича заговорите на емиграцията бяха престанали. Русия продължаваше да не признава княз Фердинанда, но без намерение да предприема каквото и да е за неговото насилствено отстранение. Русия не мислеше да окупирва България58, но, и вън от нейните намерения, такова едно предприятие от нейна страна беше, при сложилите се международни отношения, една ясна невъзможност. След падането на Бисмарка (който - ще отбележим пак, - противно на легендата, свързана с неговото име в Русия, бе всякога държал, макар не безусловно, за германо-руското разбирателство) Германия се приближи до политиката на Австрия в Балканския полуостров и до групата на велики сили покровителки на българското правителство. Това бе заявил изрично Калноки на Грекова. Англия, охладняла малко към България след избирането на княз Фердинанда, понеже английската кралица желаеше щото българския престол да се запази за нейният любимец, княз Александър, сега и тя, след новите й конфликти с Русия в Централна Азия, се завръщаше към старата си противоруска позиция. Когато Фердинанд посети през лятото на 1892 г. Лондон, той получи в това отношение най-категорични уверения. „Първият министър (лорд Солзбъри) му казал, пишеше Греков на Стамболова, че ако би Русия да ни нападне по Черно море, английската флота ще ни дойде на помощ.“ Доказаната здравина на вътрешния ред на България, международната сигурност, която й даваха четирите велики сили, намираха едно общо признание в доверието, което външния свят имаше в нейното бъдаще. Илюстрация на това доверие бе факта, че след като тя успя да направи един външен заем (с Винер Банк-ферайн), облигациите на тоя заем, сключен при курс 87%, стигнаха на чуждите борси, точно преди падането на Стамболова, до 124%.

Без съмнение българската криза не бе свършена, но ерата на опасностите изглеждаше приключена. Фердинанд сметна, че моментът бе дошел най-сетне за него да царува над България без настойник.

 

Глава втора

НАЦИОНАЛНИЯТ ВЪПРОС ПРЕЗ ВРЕМЕ НА Д-Р CTОИЛОBОTО ПРАВИТЕЛСТВО.

Не без дълги и мъчителни колебания княз Фердинанд се реши да свали страшния свой пръв министър. И когато го свали един дълбок смут го завладя. Падането на Стамболова отпуши наистина големия порой на страстите, натрупани от толкова години в част от народа срещу неговото управление. Манифестациите, които ставаха, бяха тъй бурни, Фердинанд доби от тях такова впечатление на заплашителност и буйство, че от гняв и уплаха се разтрепера. Това разярено срещу Стамболова многолюдие, чиито шумни вълни се разливаха до стените на двореца му се явяваше в настръхналото му въображение като някое апокалиптическо чудовище, което един ден ще погълне и самия него. Своето сърце, изпълнено от паника той откри на добре познатият му кореспондент на „Кьолнише Цайтунг“, фон Мах. „Чухте ли вчера, питаше го той, как тълпата на улицата ликуваше, че Стамболов е най-сетне „долу“? Беше ми тъй противно да слушам този рев под прозорците си, че ми идеше да скоча насред тълпата и да извикам от все сила „Горе Стамболов!“. ... Не е ли страшно, че един човек, който до вчера е бил тъй голям може да бъде днес тъй изоставен от всички? Сцените в последните дни бяха ужасни. Сякаш и моят престол щеше да се вдигне във въздуха. Тази тълпа, която до пресипване рева „долу тиранина!“, ще извика сигурно, щом й се върне гласът, „долу княза!“, както трябваше да чуе моя предшественик.“

Той бе уплашен, че се разделял от Стамболова, но за раздялата винеше самият него. „Да, провикваше се той, моята задача е тежката. Но какво можех да сторя? Аз проявих невероятно търпение. Той сам вдигна мостовете, не аз. Той ме изруга грубо по своя първобитен, начин: „Ордените и лентите ще му запратя в лицето.“ Попитах го дали е казал това наистина. Той призна.“59

Първата идея на Фердинанда беше да замести Стамболова с някои от неговите сътрудници. Той повика най-напред Грекова, като му поръча да вземе и неколцина измежду опозиционерите. Греков не успя. Сетне се отнесе със същата препоръка до Живкова. Живков отказа. Тогава Фердинанд се реши да повика едно правителство, съставено изключително от противниците на Стамболова. За Цанкова и Каравелова не можеше да става дума: първият бе в Русия, доброволен изгнаник; вторият, в Черната джамия.60 И единият, и другият не признаваха княза като законно избран владетел на България, тъй като руския цар не го признаваше. Имаше против Стамболовия режим една опозиция смела и буйна, която бе почнал в Татар Пазарджик, с в. „Прогрес“, Велчо Т. Велчев, водач на една група млади хора с напредничави идеи. Имаше и други вестници в провинцията, които участвуваха в тоя пристъп, като „Черно море“, издаван във Варна. Но това беше журналистически повик. Борбата влезе в своята решителна фаза, когато към края на 1893 г. в София се образува тъй наречената съединена опозиция и се появи нейният орган „Свободно слово“. Тая създадена за особените условия групировка се състоеше от хора, различни по темперамент и умственост, но които бяха сътрудничили със Стамболова след разрива с Русия и бяха се отделили от него при обстоятелства без връзка с външната политика. Това бяха Радославов, Тончев, Начевич и Стоилов.61 Борбата беше, в голямата й част, дело на Радославова и Тончева. Радославов водеше народната маса по митингите. Тончев пълнеше със своите страстни писания „Свободно слово“, в което сътрудничеше понякога, със своето отровно перо, и Начевич. Стоилов не беше деен борец. Аристократ (както Вълковича), той не обичаше шума на улицата и допира с тълпите. Най-много, той можеше да се яви като защитник, в политически процеси. Големият негов принос бе в действителност собствената му личност. Когато след избирането на Фердинанда и преди неговото стъпване на престола Стоилов образува своя кабинет, първата му грижа бе да освободи лицата, интернирани от неговия предшественик, Радославов, и да даде да се почувствува в България един нов дух на свобода и спокойствие. Името, което доби тогава, даваше надежда, че той е човекът, който ще може и сега да внесе в страната умиротворение. По тая причина Фердинанд се обърна към него. След известна съпротива на Радославова, който поиска най-напред председателското място, после вътрешните работи, Стоилов успя да образува, както искаше, едно правителство от обединената опозиция.62 За да спре избора си върху Стоилова Фердинанд имаше и друго едно съображение. Ценен в България заради своята умереност, Стоилов бе известен и в чужбина, дето бе ходил със специални мисии както през време на Регентството, тъй и в първите години от управлението на Стамболов. Познат във Виена, Рим и Лондон, той можеше да представлява пред великите сили, които бяха поддържали дотогава България, една гаранция, че с падането на Стамболова не се прекъсва следваната от него политика. Защото преди да добие надежда, че Русия ще го признае, Фердинанд не искаше да рискува да загуби доверието на тия, които досега бяха го крепили.

Трябва да се спрем тук малко на идеите на Стоилова по външната политика на България. На пръв поглед, те се представляват в разни времена в различен облик. Писмата от времето на Регентството го рисуват като по-ярък противник на Русия, отколкото самия Стамболов. За „махзарджиите“ той говореше с най-жестоко презрение и ненавист. Предан от душа на княз Александра, той искаше страстно неговото завръщане, което за щастие не стана, тъй като то щеше да докара неминуемо окупацията на България. От друга страна министър-председател на едно правителство, което направи помирението с Русия, той минава за русофил и такъв го представляват неговите бивши съпартизани. Противоречието е обаче само външно. Известни редове от неговия необнародван още дневник дават ключа на единството на неговите идеи, прилагани, според нуждата към меняващите се събития. Министър в правителството на Д. Цанкова, правителство смесено от консерваторите и част от Либералната партия, което се образува след заминаването на руските генерали от България, Стоилов бележеше (18 декември 1883 г.): „Гаранцията за нашата независимост е балансирането между Русия, Австрия и Турция.“ Но ето, че стана Съединението. Руското правителство, заблудено, вярва, че то е подбудено от Англия. Руският цар повиква назад руските офицери от българската армия. Без тях, тя е победителка на Сливница и Пирот. Но сръднята на Русия безпокои Стоилова. Той пише: „Съветувам, че трябва да се работи за приближение с Русия.“ Но загрижеността да се държи равновесие в отношенията с великите сили не го напуска. Той продължава: „Обръщам обаче внимание на това, че може да се изгуби поддръжката на Англия, която е твърде важна; за това трябва да се предупреди Англия.“ Но страхът от гнева на руския цар расте у него. Въпросът за Съединението не е уреден; Русия може да го провали: Той бележи в дневника си: „Ние искаме солидарност с Русия, защото нашите интереси вървят паралелно с нейните. Неприятелството на Русия е опасно за нас. Тя има на Балканския полуостров съществени жизнени интереси, осветени от една политика от столетия. Който се препречва на пътя на. тая политика ще бъде смазан...“ Тук вече се вижда нещо като паника. Но ето, че нови бури се разразяват в България. Княз Александър е свален; пристига в София като пратеник на руския цар Каулбарс: след бурни разправии, той скъсва отношенията с българското правителство, като го прогласява за незаконно, и си заминава. Тогава се почва открито борбата с царска Русия. Стоилов участвува в нея като министър в кабинета на Радославова. Той е между най-разпалените, и ако това не личи външно, то е защото у него страстта е въздържана от доброто му възпитание и културните му чувства. Той въстава срещу царско-руската политика, но, както у Стамболова, крайната му цел е едно честно помирение с Русия. Той пише в дневника си: „Ние вдигаме знамето - България за българите - защото то е единствената гаранция за трайните и честни връзки между Русия и България. Програмата, която днес Цанков проповядва, т. е. руската окупация, е най-голямата услуга, която може да се окаже на враговете на Русия. Тя ще е най-сигурното средство, за да се всели неизцерима вражда между България и Русия. - За да може да съществува солидарност между Русия и България, трябва да се определят отношенията между им, да знае всеки границите си, да знае правата и длъжностите си и тъй да се отмахнат веднъж за всякога причините на недоразуменията.“ Отлично пожелание, пожелание на един мъдър и родолюбив българин. Така също мислеше цяла прогресивна Русия; това желаеха генералите, които се биха за освобождението на България; такъва бе и програмата на руският министър на външните работи Гирс. Но Александър II беше един ограничен, твърдоглав и своеволен монарх, който подчиняваше на своите прищевки цялата политика на Русия.63 Всичката добра воля от едната и другата страна се сблъскваха с неговата дива неразбранщина и оставяха ямата между освободители и освободени все по-дълбока. Стамболов потърси тогава изход от кризата в избирането на един нов княз. И Стоилов бе тоя, който през време на своята мисия във Виена, през пролетта на 1887 г. убеди княз Фердинанда да приеме българския престол.64 С отделянето си от Стамболова Стоилов не се обяви против неговата външна политика. Най-многото, той не прощаваше сетне някои от крайностите, с които тя се съпровождаше, особено буйствуването на правителственият в. „Свобода“ срещу Русия и руският цар. Той се обяви и против изменението на чл. 38 от конституцията, тъй като смяташе, че ако престолонаследникът е неправославен, това ще направи помирението с Русия още по-мъчно. Но, докато се види това помирение за възможно, той не допускаше отклонение от политиката, следвана от България за затвърдяването на нейната независимост.

Такива бяха идеите, с които той бе поел властта. Но шумното падане на Стамболова, манифестациите, станали в България и в които тъй громко се чуваше името на Русия, възбудиха у правителствата, поддържали до тогава българската политика, подозрението, че в София се готви някакъв обрат. Австрийският печат биеше особена тревога. Имаше белези, че и Портата бе смутена. Първата грижа на Начевич, новият министър на външните работи, беше да даде едно успокоително разяснение в Цариград и Виена. Освен официалните уверения, които той прати на австрийското правителство, в големия виенски вестник „Нойе Фрайе Пресе“ се яви едно негово лично писмо, в което се казваше: „Външната политика не може и няма да се измени в България. Който и да стои на чело на управлението, Стамболов или Греков, Стоилов или Радославов, всеки от тях ще върви в досегашното политическо направление, ако не иска да престане да бъде българин.“ Но най-успокоителният факт за австрийското правителство беше самата личност на Начевич, добре познат на управляващите кръгове като противник на руското влияние, още първите дни след освобождението на България.65 С особено задоволство посрещна уверенията на Начовича султанът. Той имаше доверие в Стамболова, но беше постоянно на щрек от него. Със своята дръзка политика спрямо Русия и с позивите си към Портата да изпълни своя дълг като признае княз Фердинанда, Стамболов го поставяше много често, между чука и наковалнята. И после, той не знаеше какви искания може един ден да му предяви българският диктатор и - с какви угрози. У Стоилова и Начевича Абдул Хамид виждаше напротив хора, които ще държат България вън от руското влияние (това, което той искаше), но Турция ще оставят на мира. За да изкаже своето благоволение към тях той ги награди през август с високи ордени.

„Чуждите сили ще се успокоят, като видят, че ние следваме същата политика“, казваше княз Фердинанд на фон Мах. Така и стана действително. Но тия, които под прозорците на двореца бяха викали „долу Стамболов“ очакваха друго. Те се надяваха, че с неговото падане ще настъпи един обрат в отношенията на Русия към България. Но в това те останаха излъгани. Русия запази същото си държане. От листата на министрите, от явленията на някои от тях тя виждаше, че станалото в България значи смяна на личността не смяна на политиката. Впрочем княз Фердинанд продължаваше да стои на престола, и то бе за руския цар важното. Руските вестници държеха почти единодушно тоя отрицателен език: „Заместването на Стамболова с друг титулярен министър, не значи още края на Кобурговата комедия“, пишеше „Новое время“. „Новости“ от своя страна заявяваше: „Додето принц Кобургски се намира в България не може да става дума за сближаването на България с Русия.“ Някои мислеха, че като се стоварят всичките грехове върху Стамболова, Русия ще прости. Княз Мещерски разбиваше в. „Гражданин“ тая илюзия. Напомняйки какво България била направила противно на Русия, той отсичаше, по обичая си, сурово: „На княз Фердинанда, а не на някого си семинариста66, изскочил за министър на самозвания княз, лежи отговорността пред Русия за всички тия гадост.“

Самият Стоилов беше твърде много посветен в международните отношения, за да мисли, че с една министерска промяна ще се тури край на дългата руско-българска свада. Приближението на Русия той го оставяше на обстоятелствата и на времето. За момента той смяташе за достатъчно да се спрат предизвикателствата. Главната задача, пред която той се намираше, бе създаването на обществена основа за новото правителство. Консервативната партия, към която той се бе числил, вече не съществуваше. С името, което си беше дала, тя не можеше и да съществува в една страна, която бяха будили към свобода Славейков, Любен Каравелов, Ботев и Левски. След възстановлението на Търновската конституция, която те бяха накарали княз Александър да суспендира, консерваторските водители бяха като генерали без армия. В 1885 г. те подписаха протокол с Цанкова, че се сливат с неговите либерали. След свалянето и княз Александра, в голямата криза, която се отвори, те се съединиха със Стамболова. В 1894 г. имаше в България само една организирана партия, Радославовата, към която се присъедини, след излизането си от Стамболовия кабинет, Тончев, водейки със себе си и своите приятели от Южна България. Но за едно сливане на Стоилова и Начевича с Радославова имаше непреодолими пречки, между които самата личност на Радославова, както и спомените, които той бе оставил от своите способи на управление в 1886-1887 г. Една само политическа концентрация се очертаваше възможна за тях и тя бе посочена от самите обстоятелства.

Както след 9-и юни67 сe появи течение да се обединят всички партии, които се бяха борили срещу управлението на Земеделския съюз и се създаде Демократическият сговор, така и след падането на Стамболова се издигнаха гласове в страната за обединението на тия, които бяха водили борбата срещу него. Още в първите дни на юни в София стана едно събрание от представители на разни лагери за образуването на една единна партия. Станаха там дълги разисквания, но най-оживени бяха тия, които се отнасяха до името на бъдещата партия. Правиха се разнообразни предложения, някои даже оригинални. Така Иван Грозев, строителят на линията Цариброд-София-Вакарел, предложи името: Партия на честната сила. Накрай прие се щото новата групировка да се нарече Народната партия. На 3 юни „Свободно слово“ съобщи: „Днес се извърши едно велико събитие, доброволното и чистосърдечно сливане на досегашния и (до) неотдавнашни враждебни една на други партии - консервативна. Цанкова, Каравелова и Радославова.“ В това съобщение имаше обаче едновременно; излишък на оптимизъм и недостиг на истина. Сливането не беше сърдечно: това трябваше да се види скоро. То не бе и пълно. Ако някои последователи на Каравелова и на Цанкова бяха влезли в новата партия, нито Каравелов, нито Цанков участвуваха в нея. Напротив, те не само бяха оставени настрана, но и поставени в невъзможност да си кажат думата: когато се решаваше така ликуваще обявеното обединение, Цанков продължаваше да е в изгнание, а Каравелов все още лежеше в Черната джамия. Очевидно правителството смяташе в тоя момент участието в политика и на двамата за опасно. То се боеше, че единият, Каравелов, ще може да увлече, със своя престиж и нравственото си обаяние, интелигенцията, а вторият, Цанков, русофилската маса. Предлогът за държането на Каравелова в затвора беше, че не признава княза. За да бъде той пуснат, Стоилов поиска от него да направи „формална декларация, че няма да повдига династическия въпрос“.68 Каравелов обаче отказа, заявявайки: „Затворник политически декларации не прави.“ Цанков, напротив, след падането на Стамболов, обнародва прокламация към българския народ, с която призна княза и проси да му се назначи аудиенция. Обаче вратите на България останаха затворени за него. Цанков и зет му Людцканов се намираха в Белград. За да не минат незабелязани границата, Начевич телеграфира на българският представител, Горанов: „Разпоредете се така щото случайно да се намервате при всяко заминаване на треновете.“69 Тревогата трябва да е била голяма тъй като на другия ден Горанов получи нова заповед: „Телеграфирайте ми постоянно какво става с Людцканова и Цанкова.“

Съображенията на Стоилова да държи временно Цанкова и Каравелова далеч от политическия живот на България бяха партийни.70 Но в тях имаше намеса и княз Фердинанд. Тълпите, които падането на Стамболова изкара на улицата, не бяха единствената негова тревога. Една друга стихия обсаждаше също въображението му и го държеше в трепет: русофилството. Без съмнение, русофилите даваха вид, че се примиряват с неговото царуване. Десет дни след падането на Стамболова синодалните архиерей, които през зимата на 1888 г. той бе разпратил в епархиите им под стража, задето не искаха да споменават името на Фердинанда в църковната служба, сега се явиха в двореца, тържествено посрещнати. Непримиримите привърженици на Русия правеха изобилни изявления на верноподаничество. Но това не радваше мнителния владетел. „Сега идват при мене, казваше той на фон Мах, мумиите от русофилския лагер, за да ми честитят за уволнението на Стамболова. Те не са добре дошли гости за мене. Те са лошо предзнаменование. Всички те крояха бунтове против моя предшественик и навярно ще работят против мене.“ Ако имаше един човек, който да олицетворява за него всичките враждебни сили, явни и подземни, това бе, без съмнение, Цанков. Да го държи вън от България колкото се може по-дълго му се виждаше поради това една повелителна предпазливост. В тая идея го поддържаха и съветите на Австрия. Д-р Минчевич съобщаваше от Виена, че Калноки му казал: „Присъствието из Цанкова в днешните обстоятелства може да стане една опасност за княза.“ Една опасност за своя трон, за себе си князът виждаше и у Каравелова. Той не забравяше, че през властвуването на тоя държавник княз Александър бе грабнат от двореца му през една лятна нощ и изпратен в Русия. Това беше достатъчно, за да гледа той на него като на злокобна личност, готова за нови пакости. Трябва да се признае, че Каравелов не спомагаше от своя страна за разсейването на тоя страх у Фердинанда. „Пред посетителите си в затвора, пише М. Маджаров71, Каравелов не пропускаше случай да заяви велегласно, че като излезе оттам, първата му работа щяла да бъде да пита княз Фердинанда какво търся в тая страна.“

ЦДА, 78 л. Препис. Машинопис.

БЕЛЕЖКИ:

1 Англичаните настояваха София да се придаде към Изт[очна] Румелия, бидейки разположена на юг от Балкана.

2 Не за пръв път Сърбия получаваше български земи. В 1833 г., тя вече присъедини Зайчар. Хората на Възраждането не забравяха това първо разпокъсване на България. На 11 април 1871 г. Левски пишеше на Д. Хр. Попов: „И аз на 1868 г., бях затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамкашните българи да умрат за българщината си, че им е отечество.“

3 Захарий Стоянов, Ив. Стоянович, Ив. Андонов и пр.

4 Между тия, които искаха да подновят македонското движение, имаше и някои известни русофили, като например познатия Димче Карамфилович, по-късно тъст на д-р Ал. Радев. Стамболов мислеше, че чрез тях Русия иска да го скара с турците. Може би така се обяснява острия му език към тая депутация.

5 Една подобна телеграма Кямил паша бе изпратил до Стамболова още на 10 август 1887 г., при стъпването на княз Фердинанда в България.

6 На черновката на тая телеграма Стамболов бе писал най-напред „ще се откаже от сюзеренитета й.“

7 Той не взимаше обаче предвид, че един скромен чиновник, като Оник ефенди, арменец при това, едва ли имаше куража да предаде точно строгите му думи.

8 Възможно е тоя посланик да е водил една самостоятелна, лична политика, - нещо, което би се обяснило, може би, с революционното му минало? Може да се предполага и друго. Криспи, познат по своя малко авантюристически империализъм, е искал да предизвика в Балканския полуостров една криза, при която Италия би слязла в Албания; но след свиждането му с Калноки, станало тъкмо преди да приеме Стоилова, той видя неосъществимостта на своите намерения.

9 В Скопие, Охрид и Велес.

10 Турците не го желаеха в Цариград, защото смятаха да унищожат Екзархията. Русите виждаха в отстранението на екзарха от Цариград средството за вдигането на схизмата.

11 Д-р Арнаудов, Екзарх Йосиф. С., 1940 г., с. 361-362.

12 Екзарх Йосиф свърши френски лицей в Цариград и учи шест години в Париж. Той свърши едновременно право и литература.

13 Не забравям, че срещу него имаше опозиция от някои учители в Солунската гимназия, които намираха, че той много еднолично властвувала; но щеше да бъде при обратното? На тоя въпрос ни дават отговор раздорите в гръцката патриаршия. Някои чорбаджии също не го харесваха. Неговият контрол нарушаваше тяхното чувство на олигархия.

14 Св. Синод в Петербург намираше Екзархията антиканонична, защото била създадена с фермана на един иноверец, турския султан, а не от един събор. Напразно му се напомнуваше, че българските патриаршии в Търново и Охрид бяха също унищожени от султана.

15 Нота.

16 Един вид укази на султана.

17 Един от тях бе бащата на професор Милетич. Той взе участие в българската борба срещу гърците и биде преследван от тях. Той се би на Шипка.

18 Jован Скерлиh, Светозар Марковиh, с. 184-185.

19 Че сърбите се биха зле, признава и Сл. Йованович, който пише за сръбската войска: „Малко повече стреляне на неприятелските оръдия предизвикваше в нейните редове паника; позициите, които заемаше, много лесно ги напускаше; нейното отстъпление се превръщаше начаса в разпръскване и бягство.“ – Слободан Jовановиh, Влада Милана Обреновиhа. Кн. І, 1926 г., стр. 321.

20 Защото там имаше турски гарнизон.

21 Ниш бе взел участие в борбите по църковния въпрос и имаше български владика. След завзимането на града сърбите го изпъдиха.

22 След Шейново и Шипка руските генерали заявяваха, че българинът е като храбрец равен на руския войник. Но сръбските политици това не виждаха. Те смятаха българите годни само да пасат овце и садят зеленчуци.

23 Протич много чистосърдечно и с наивен език описва как в Петербург отблъснали неговите ходатайства. Когато той представил прошения с много подписи от Трън, Пирот и пр., с които се искало присъединение към Сърбия, русите му се изсмели. „Они кажу да су све уйдурме“, пишеше той на Ристича.

24 На Косово поле стана в 1389 г. голямата битка с турците, която реши съдбата на Сърбия. За забелязване е, че след това сърбите станаха съюзници на турците, биха се с тях заедно против маджарите и французите в боя при Никопол и отидоха със султан Баязида чак до Ангора против Тамерлана.

25 Милан, уплашен, че ще падне в плен, избяга от Цариброд в Бяла Паланка.

26 Има подобни примери и в нашата история. В 1887 г., когато един български емигрант настоявал пред граф Игнатиева, че русите трябва да окупират България, създателят на С[ан]-Стефанска България му казал: „Мене ми е срамно, че сте българин.“

27 За което проф. Слободан Йованович не споменава ни дума.

28 Т. Станчев, редактор на в. „Славянин“, бе малко заплеснат, но никога не иска сръбски земи.

29 Пашич имаше потеклото си от Тетевен. Сестра му, българка, се бе омъжила в България. Останала вдовица и без средства, тя отказа на брата си да възпита нейния син в Сърбия.

30 Другар на Светозар Маркович, бивш марксист, Пашич се явява по-сетне като един от най-големите реакционери на Сърбия.

31 Синът на Милана, Александър, бе непълнолетен.

32 В договора от 1881 г. бе казано: „по посока на нейните южни граници, с изключение на Ново-Пазарския санджак“.

33 Братияно бе шеф на Либералната партия и ярък противник на руската политика. Той бе, който вкара Румъния в Тройния съюз.

34 Методий Кусевич, родом от Прилеп, деец по църковния въпрос, по-късно Старо-Загорски митрополит, се учеше на стари годиш в духовната академия. Той взел участие в препирните и ни разправяше как: „Чувам, казал той, разни научни доводи от етнографията и филологията. Позволете ми да ви предложа аз едно практично средство. Пратете една комисия в България и Сърбия: там дето тя ще види, че псуват Бога и светците са сърби, останалото е българско.“ Тия му думи произвели силно впечатление. „Всички ми стискаха ръцете“, разказваше ни добрия старец.

35 Екзарх Йосиф произхождаше от бедно семейство, Вълкович бе син на Мали Вълко, от прочутия и богат род на Чалъковите.

36 Ученик в Императорския лицей в Цариград, и възпитаник на Екзархията, Екзарх Йосиф ми препоръчваше книги от своята библиотека и обичаше да приказва с мене. Той ми е разправял как преди да вземе някое важно решение се разхождал цели нощи в стаята си преценявайки доводите за и против, всякой от тях по отделно, и сетне вкупом от едната страна и от другата.

37 Тя бе съставена във вид на писмо до Вълковича, подписано от министъра на външните работи.

38 Остров Крит.

39 В 1862 г. Вълкович, тогава на специализация в Париж, писа на Раковски, че е готов да постъпи в Легията като лекар.

40 Поради своите предвзети идеи и невежеството си руските вестници от онова време смятаха Бисмарка за враг на Русия, когато истината е, че той бе, който държеше най-много в Германия за приятелството на Русия.

41 Д-р Владан Джорджевич, Србиjа и Грчка. 1923 г., с. 3.

42 Владан Джорджевич, цит. съч., с. 14.

43 Може би поради познатите връзки на Трикупис в Англия. Може би, защото гръцките претенции, познати от старо време, не го дразнеха така както сръбските, дошли внезапно, като из невиделица.

44 Гърците, и сърбите след тях, обвиниха Стамболова, че извършил предателство, като съобщил на султана за предложенията на Трикупис. Какво трябваше да направи според тях българският пръв министър? Да си скръсти ръцете и да ги остави да си поделят Македония? Най-сетне Трикупис предложения ли направи на Стамболова или тайна му повери? Имаше наистина една тайна, но то бе в гръцко-сръбските преговори за сметка на българското отечество.

45 В сбирката от тайни руски документи, издадени в Москва (1935 г.) от Васил Коларов, под надслов „Авантюры русскаго царизма в Болгарии“ четем: „В март 1891 г. при участието на агенти на царското правителство бе убит финансовият министър Белчев. Убийците се скриха в Сърбия и оттам в руски параход благополучно пристигнаха в Одеса. Във февруари 1892 г. при поддръжката на Цанкова (Драган) царското правителство организира убийството на пълномощния министър в Цариград Вълкович. Убийците намериха приют в гостоприемната Одеса и сам (руският) цар взе най-живо участие в тяхната по-нататъшна съдба.“ – с. XXII-XXIII.

46 П. Димитров имаше големи заслуги в миналото. Свършил „Роберт Колеж“ и останал след това там като учител, той придружи в 1876 г. в България американският генерален консул в Цариград Скайлер, който бе изпратен от правителството си да направи анкета върху кланетата в Батак и Перущица.

47 От многобройни оплаквания в българските вестници се вижда как македонските българи, които, идейки за княжеството минаваха през Ниш, били подвергвани от сръбските власти на запирания, безпричинни глоби по железницата и разни видове неприятности. Между друго върху тях се упражняваше натиска да кажат, че са прави сърби.

48 Д. Греков беше министър на външните работи.

49 Мисията му се състоеше главно да издействува мерки срещу действията на българските емигранти.

50 Дневниците на Ламсдорфа (1891-1892), с.135. (По руското им издание от Центрархив, Москва-Ленинград, 1934 г.

51 Правейки намек на емигрантите от Източна Румелия, които заемаха важни служби в Екзархията, Греков добавяше: „Във всеки случаи напълно съм убеден, че няма да бъдат причислени към Христовите последователи ония чада на православната църква, които напуснаха отечеството с предателски цели и, като се навъртат около Ваше Блаженство и получават заплати от парите, които се отпускат на В. Блаженство, на са престанали да работят за опропастяването на отечеството и съучаствуват даже в заговори против живота на българските патриоти.“ В друго писмо Греков обвиняваше екзарха, че бил подстрекаван от Руското посолство. Обвинение безосновно. Екзархът държеше да запази доверието на Русия, което смяташе нужно за своето дело, но не бе един Нелидов, който можеше да му влияе.

52 Действително, английската кралица искаше България да дочака момента, когато Бисмарк ще падне и княз Александър ще може да се върне на престола си. Граф Калноки съветваше българското правителство от името на Австрия да не избира Фердинанда. Но това никой не иска да вярва у нас. Когато еднъж казвах, на покойния Т. Тодоров, че доказателства за горното намерих в австрийските тайни архиви, той ме слушаше, като че ли искаше да каже: „Ти на старата ми шапка да разправяш.“

53 Освен чл. 38, който се отнасяше до вероизповеданието на първия престолонаследник на България, изменяваха се и други някои постановления на конституцията отнасящи се до числото на народните представители (то се намаляваше), до титлата на княза, до правото му да раздава ордени и пр.

54 Между епархиите, изброени във фермана от 1870 г., като ведомство на Екзархията фигурираше и Велешката.

55 Имаше в телеграмата на Димитров и една четвърта точка, която гласеше, че Портата позволява на екзарха да купи едно здание за Екзархията в Пера. От основаването си тя се намираше в Ортакьой, едно предградие на Цариград на Босфора и екзархът напразно се бе мъчил да я премести в европейския квартал, дето се намираха посолствата.

56 Писмо на Грекова до Стамболова от 4 юли 1892 г., писано във Виена.

57 Нека напомним, че след смъртта на Левски, главният апостол на революцията стана А. Узунов. А когато той отиде на заточение, на негово място дойде Стамболов.

58 Българските емигранти бяха, които искаха окупация. В един позив до руския цар, който те наричаха „нижайша просба“, те се провикваха: „окупация Болгарии русским (от русите) необходима, неизбежна“. Между подписавшите бяха Цанков, Бурмов, Бобчев, М. Маджаров и пр. – „Авантюры русскаго царизма...“, от Васил Коларов, с. 134-135.

59 Рихард фон Мах, Из българските бурни времена, с. 71.

60 Каравелов бе осъден по убийството на Белчев, без да има каквато и да е намеса, пряка или косвена, в това престъпление.

61 Ще напомним, че Начевич и Стоилов бяха членове в Радославовия кабинет през време на Регентството на Стамболова, а Тончев председател на Великото Народно Събрание. След възшествието на княз Фердинанда Стоилов и Начевич влезнаха в кабинета на Стамболова и стояха в него до края на 1889 г.

62 Д-р Стоилов, министър-председател и министър на вътрешните работи; Начевич, министър на външните работи и управляващ общите сгради; Ив. Ев. Гешев, на финансите; Радославов, на правосъдието, а също и управляващ народното просвещение; Рачо Петров, на войната; Д. Тончев, на търговията и земеделието.

63 Трябва да чете човек дневника на граф Ламсдорфа, за да види яда и отчаянието на разумните хора в руското Министерство на външните работи от безумните капризи, с които тоя тъп самодържец хвърли, руско-българските отношения в един безизходен път.

64 Фердинанд бе избран от немай-къде. Защото, ако българският престол беше останал още известно време незает, можеше да се дойде до военна диктатура, придружена от опасни авантюри. Но нито Стамболов, нито Стоилов бяха очаровани от новия господар, който дадоха на България. Стоилов разказва в дневника си как след излизането си от кабинета на Стамболова, водил с него разговори върху една възможност, която се очертаваше пред тях: да пожертвуват княз Фердинанда, за да постигнат помирение с Русия. Но. тук не е мястото да се прострем върху тоя епизод.

65 Преди Освобождението Начевич принадлежеше на русофилските кръгове на Добродетелната дружина в Букурещ. Той беше нейн пратеник в Сърбия през време на Втората легия. При започването на Руско-турската война той се прилепи до русите и представи пред тях Стамболова, Вазова и Олимпий Панова като опасни за Русия лица. - Вж в. „Български глас“, 1877 г.

66 Както е известно, Стамболов следва (подобно на Сталин!) в Одеската семинария, отдето бе изключен като нихилист.

67 1923 г.

68  „Знаме“, 18 август 1894 г.

69 18 август 1894 г.

70 М. Маджаров признава това. Той пише: „На Стоиловото правителство се искаше да спечели, ако е възможно, цялата партия на Каравелова.“ - Вж „От самовластие към свобода и законност.“

71 Вж. Цит. съч, с. 78.

 

II.

ДИПЛОМАТИЧЕСКИ БЕЛЕЖКИ

1919 – 1920 г.

 

МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС В РАЗНИТЕ МУ ФАЗИ

Откакто рухна Санстефанска България на два пъти Македонският въпрос се е доближавал до своето разрешение: в 1908 и в 1912 г. И двата пъти събитията го повърнаха към неговото начало. Днес той стои пак открит - по-сложен от всякога - и чака своята развязка.

Един Македонски въпрос съществуваше за българската народност още oт 1870 г., тъй като Ферманът за учредяването на Екзархията поставяше в границите на нейното ведомство само Велешката епархия, а за останалата част на Македония предвиждаше чрез чл. 10 една възможност за населението да се присъедини към националната си църква и се сдобие със свои владици там гдето 2/3 от православните жители се обявят за българи. Македонците бързо използваха тази възможност и до избухването на Руско-турската война, освен Велес, получиха български владици още Скопие и Охрид. Щом войната биде обявена, и тримата български владици от Македония бидоха повикани обратно в Цариград и не получиха вече разрешение да се върнат в епархиите си. Оттогава, докато трая турското господство, в Македония съществуваше за българите един Македонски въпрос на църковно-национална почва. Последователно, българска Македония, чрез борбите на своето население и с помощта на свободна България, получи от Портата владици за Скопие и Охрид (1892 г.), за Велес и за Неврокоп (1894 г.), за Струмица, Битоля н Дебър (1897 г.) Но южните предели на Македония останаха и докрай изключени от това право. Там Екзархията бе представлявана от архиерейски наместници, чието официално положение бе слабо и неопределено.

Политически, Македонският въпрос съществува за българския народ откакто Берлинският конгрес откъсна Македония от Българското княжество. От тогава македонските българи правиха четири въстания, за да се обединят с България или, ако това е невъзможно на първо време, да се освободят от турското господство и подготвят пътя за повръщането си в границите на българската държава. Първото въстание избухна в 1879 г. и обхвана Струмишката долина. Рапортите на един английски агент, изпратен от Цариградското посолство, за да произведе анкета по това движение, установяват, че въстаналите македонци искали присъединението си към България. На една телеграма на Тотлебен, който му съобщаваше недоволството на императора от настъпилите смутове в Македония, за които европейските кабинети обвинявали руските окупационни войски, княз Дондуков-Корсаков отговори, че, както и участниците в това въстание, тъй и водителите били македонци, които действували на своя глава и не се поддавали на никакво влияние. С тия документи от два официални източника се установява, че движението от 1879 г. биде дело на самите македонци и че то нoceше български характер.

Това движение не успя. Европа беше уморена от Източния въпрос и не допускаше да се подхвърля на сътресения току-що създадения от нея нов ред на Балканския полуостров; а България бе още много слаба, за да подкрепи усилията на своите неосвободени сънародници. Самото население в Македония почувствува невъзможността да поклати турския режим и се посвети на своето възраждане в национална смисъл. В този период спадат най-големите успехи на българското народно дело в Македония. Но от самия напредък постигнат с културни средства се породи революционното движение. Излязлата от училищата интелигенция, възпитана в свободолюбивата българска мисъл и напоена с идеите на Раковски, Каравелов и Ботев, не можеше да понася повече турското безправие. По подобие на българските революционери тя се организира в тайни комитети, които станаха известни в историята под името Вътрешна организация. Докато трая в България Стамболовата диктатура, която поддържаше на всяка цена миролюбиви отношения с Турция, македонските комитети не можеха да намерят подкрепа в пределите на Княжеството: но след падането на Стамболова, когато на македонската емиграция се възвърна свободата на действие, и тук се създаде една организация от революционен характер за освобождението на Македония. Плод на брожението между македонската емиграция в Княжеството и на агитациите в Македония се яви въстанието от 1895 г.

Моментът бе наглед благоприятен за едно повдигане на Македонския въпрос, защото арменските кланета бяха накарали Великите сили да се намесят в Цариград и можеше да се предполага, че ще бъде възможно да се простре тази намеса и върху Македония. Постъпките, обаче, направени в полза на Армения останаха платонически, и за Македония не дойде ред никак даже и на дума.

Въстанието от 1895 г. има две последици: 1) то доказва, че освобождението може да се постигне с оръжие срещу турците, и 2) то накара Турция да счита българското население за най-опасния свой враг. От тогава нито българското население в Македония спря да се вълнува, нито турското правителство престана за момент да го преследва. Напразно българското правителство прави опити да се сближи с Портата и да възвърне в Македония мирния ред, при който българската народност преуспяваше. Революционната вълна веднъж отпусната, нищо не бе в сила да я възпре. А не можеше също по никой начин да се обезоръжи и недоверието на Турция. Така освободителното движение в Македония стана една необходимост и то не можеше да се свърши освен с пълен успех или с катастрофа.

След 1895 г. през един доста дълъг период комитетите в Македония се ограничаваха в една подготвителна деятелност; те въоръжаваха населението и го готвеха за масово повдигане. Между туй, македонските революционери се разделиха на два лагера: едни, които искаха немедлено действие, - други, които предпочитаха да се чака още, докато движението добие повече сила.

В 1902 г. нетърпеливите обявиха въстание в Северна Македония. Цяло лято те се биха успешно, но с малки сили. В действителност, те направиха само една генерална репетиция, но и при тия ограничени размepи тяхното действие произведе голям шум в Европа и създаде тревога у Великите сили. Доказателство за това е бързината, с която Австрия и Русия се намесиха в Цариград. Тази намеса бе голословна, всъщност, защото нито Русия, нито Австрия желаеха да се постигне коренно разрешение на Македонския въпрос: Русия - защото бе погълната в Крайния Изток и не бе готова да вземе в Балканския въпрос едно решително участие съответствуваще на нейната историческа традиция и на големите й планове; Австрия - понеже националните сблъсквания в Македония поддържаха съперничеството на балканските държави, а въстанията държаха постоянно отворени вратата за едно австрийско нахлуване към Егейско море. Австро-руските постъпки в Цариград докараха прословутите реформи наречени на времето „пъдарски“, защото едно от главните им постановления бе, че селата в Македония ще могат да си назначават пъдари християни; в друга смисъл, обаче, намесата на тия две Велики сили бе многозначителна, защото поставяше вече Македонския въпрос, като въпрос политически пред Европа.

Македония оттатък Вардара не взе участие в движението от 1902 г., защото тук революционните водители считаха, че то е преждевременно. Като видяха обаче, че те не ще могат да въздържат населението и че, ако се чака още, големият план за едно масово въстание рискува да се изроди в малки смутове, решиха и те да пристъпят към действие. В един конгрес, станал на 20 април в с. Смилево (Битолско), под ръководството на Борис Сарафов и Даме Груев, Вътрешната организация реши да обяви през пролетта на 1903 г. обща революция и определи датата й на Илинден.

Точно на тази дата цяла Югозападна Македония се повдигна с един неудържим подем. В туй сухо изложение, на което искаме да запазим чисто документален характер, няма да говорим за необикновеното самоотрицание, което македонските българи показаха в това въстание, но на героите с велико име и на безименните герои от тоя общ подвиг историята ще отдаде своята дан. Трябва да се изтъкнат тук големите размери на движението. Според английската „Синя книга“, въстаниците бяxa на брой 32 300 души; действителността бе по-горе, а не по-долу от тази цифра. Дипломатическите документи обнародвани в Англия, Франция и Италия показват, че въстанието бе обхванало цяла Македония отвъд Вардара. В един рапорт от 8 август италиянският посланик в Цариград съобщаваше на своето правителство, че центровете на революцията били:

„В Битолския вилает - Битоля и околностите й, околиите Прилепска, Крушевска, Кичевска и Костурска, и Преспанската окрайнина; в Солунския вилает - околиите Воденска и Енидже-Вардарска; в Скопския вилает - околиите Паланечка, Кочанска, Кратовска и Пехчевска“.

От Илинден чак до есента македонските въстаници водиха формена война с турците. Щом почнаха студовете, част от тях се върнаха по огнищата си, други се оттеглиха в България. В разрушения и хора жертвите бяха грамадни, но те не бяха напразно. Въстанието тласна действително Македонския въпрос много напред и докара една сериозна намеса в Цариград. Начело на тази намеса бяха и този път Австрия и Русия, но при все туй тя носеше вече общоевропейски характер. Нейните основи бидоха определени в срещата на австрийския император и руския цар, станала през октомври в Мюрцщег; оттам името „Мюрцщегски реформи“, което се даде на нововъведенията предложени на Турция.

Съществената черта на мюрцщегските реформи бе чуждият контрол в Македония. Идеята за този контрол бе дадена от французкия министър на външните работи Делкасе и после възприета от другите кабинети. Английският министър на външните работи лорд Лансдаун бе предложил от своя страна да се постави начело на Македония един генерал-губернатор, назначаван с одобрението на Великите сили. Но това предложение биде отхвърлено както в Петроград, тъй и във Виена, дето продължаваше още противодействието срещу едно коренно разрешение на Македонския въпрос. От своя страна Италия, макар и във формален съюз с Австрия, се отдели от нея по Македонския въпрос и застана на страната на Франция и Англия. Колкото се отнася до Германия, тя се въздържа по принцип от намесата и остана безучастна в македонските реформи. Между двете течения в средата на Великите сили - едно представлявано от западната група, която искаше участието на всички сили в контрола в Македония и разширението на този контрол до една автономия, а друго от Австрия и Русия, които искаха да упражняват контрола сами и да ограничат този контрол до една формалност, - се води жива дипломатическа борба, която се свърши със следния компромис: общият надзор над турското управление в Македония бе възложен на двама цивилни агенти - единият назначен от Русия, другият - от Австрия; всичките Велики сили, обаче без Германия, поеха един контрол върху турската жандармерия, като си разделиха Македония на сектори: Русия взе Солунския сектор, Австрия - Скопския, Италия - Битолския, Франция - Серския, Англия - Драмския. Тъй цяла Македония, от Места до Охридското езеро и от Шар и Егейско море до българската и сръбската граници биде подложена на един чужд контрол и оформена в особена област.

Значението на Мюрцщегските реформи е многостранно. Преди всичко, те създаваха една Македония с българско болшинство. Този български характер се подчертаваше още повече от факта, че от ползуване от реформите бидоха изключени три западни околии, за които Австрия поддържаше, че населението им било преимуществено албанско. Че реформите бяха начертани за българска Македония личи от обстоятелството, че, въпреки постъпките на Гърция, те не се простряха в Епир и Тесалия, нито в стара Сърбия, въпреки големите настоявания от страна на сръбското правителство.

Контролът, въведен от Мюрцщегската програма, не можеше да докара веднага едно голямо подобрение в положението на Македония, защото не бе съпроводен с упражнението на никакви действителни санкции; но, като начало, туй бе една решителна стъпка. С него се пробиваше един процеп в турското господство в Македония и през тоя процеп можеха да минат, при добра воля на Силите, всичките мерки, които можеха да докарат постепенно до едно истинско автономно управление.

Такъв бе планът на Англия, Франция и Италия. Под тяхно давление настъпи наистина едно бързо разширение на международния контрол. От жандармерията той мина върху финансите: Македония доби отделен бюджет. След туй Силите пожелаха да вземат под свой контрол и съдилищата. Като увенчание на реформеното дело трябваше да дойде най-сетне назначението на един европейски генерал-губернатор в Македония.

Английското правителство, което през 1903 г. не бе успяло да убеди Австрия и Русия да възприемат тази негова идея, продължаваше да настоява на своето предложение. До 1907 г. то се сблъскваше с едно ненамалено съпротивление както в Петроград, тъй и във Виена. Но през есента на 1907 г. настъпи едно събитие, което раздели Австрия и Русия. Новият министър на външните работи в Австрия барон Ерентал, без да държи в течение Русия за своите намерения, издействува от Високата порта едно ираде, с което се разрешаваше скопчването на австрийските железници в Босна с линията Митровица - Скопие - Солун. Австро-руското споразумение от 1897 г. почиваше на принципа, че двете държави ще се въздържат в Балканския полуостров от всяко действие, което би било от естество да увеличи влиянието на едната от тях в ущърб на другата. Руският министър Изволски намери, че със скопчването на своите железници с турските, Австрия, като си отвори един път на икономическо проникване в Македония, бе изменила съотношението на влиянията, което беше се задължила да съблюдава; вследствие на това той денонсира мълчаливо спогодбата от 1897 г.

Този конфликт между Русия и Австрия съвпадаше с един психологически момент в европейската политика. Откакто, благодарение на взаимните усилия на английския крал и на Делкасе, Англия и Франция бяха постигнали това интимно сближение, което е известно под името Entente cordiale, тия две Велики сили полагаха големи старания да изолират Австрия в Изток и да нанесат с това удар на германската политика. Още от 1903 г. те успяха да отделят Италия от Австрия: резултатът бе, че Тройният съюз нямаше вече обща политика в Близкия Изток. Да се отдели Русия от Австрия беше обаче работа по-трудна, защото, поради тогавашното устройство на Русия, в тази империя всяка промяна бе трудна. Егоистичният акт на барон Ерентал, обаче, като предизвика силно раздразнение в Петроград, улесни задачата на англо-френската дипломация. През пролетта на 1908 г. Изволски бе вече спечелен за политиката на Западните сили по Македонския въпрос. Този обрат в руската политика биде санкциониран от историческата среща в Ревал, в която Едуард VII и Николай II дойдоха до съгласие за назначението на един европейски генерал-губернатор в Македония.

Присъединението на Русия към Западните сили обезсилваше напълно възможното противодействие на Австрия. В този момент Македонският въпрос бe на един косъм от своето разрешение. За нещастие, Ревалската среща не можа да развие своите резултати. Избухването на Младотурската революция катурна всичките намерения на четирите Велики сили.

Младотурската революция биде предизвикана от куп причини, но главната причина бе страхът от намеса. Младотурският комитет в Солун бе известен за програмата приготвена в Ревал и, само за да осуети назначението на генерал-губернатор в Македония, той прибърза да извърши преврата с надежда, че от една конституционна Турция Европа няма да иска отстъпки.

Тази надежда биде осъществена по-далеч дори, отколкото очакваха самите младотурци. Не само проектът за генерал-губернатор биде изоставен, но прекратиха се реформите и в тоя вид, в който вече съществуваха. С ликвидацията на Македонския въпрос се извърши тогава една грешка, на която еднакво понесоха последствията и Турция и Европа. Турция нямаше да изгуби своето владичество в Европа, ако в Македония беше се въвел един задоволителен режим; Европа нямаше да види страшната война, в която биде хвърлена, ако Македонският въпрос не бе докарал Балканските войни, които от своя страна подготвиха конфликта между Австрия и Сърбия и станаха косвена, но действителна причина за всеобщото сблъскване. Решението на Западните сили да прекратят реформеното дело на Македония почиваше на една крива сметка; те се надяваха, че новият турски режим, бидейки сам демократичен, ще клони към Великите сили, които представляват европейската демокрация и следователно ще скъса с Берлин. Тази надежда се засили особено след възторжения прием, който турците направиха в Цариград на английския посланик Лаутер, който дойде да заеме своя нов пост малко след революцията. Трябва да забележим, че нито френският посланик в Цариград, нито руският споделяха този възглед. Пишущият тия редове има честта да беседва през септември 1908 г. с покойния Констан и Зиновиев. И двамата считаха младотурския преврат за една мистификация и се чудеха на доверието, с което Европа се отнесе към младотурците. Особено бе рязък в своите съждения Зиновиев; той намираше, че Русия ще извърши една съдбоносна грешка, ако се съгласи за прекращението на реформите в Македония. В тази смисъл той бе писал на императора. Действително, Изволски разпрати до Великите сили и до Турция една окръжна нота, с която заявяваше, че, ако младотурският режим не оправдае надеждите на Европа, руското правителство ще се повърне върху необходимостта за възстановяването на европейския контрол в Македония. Тази резерва, обаче, не можа да има никакво значение предвид психологията на младотурците.

Казахме, че Младотурската революция имаше за непосредствена задача да отстрани опасността от една македонска автономия. Но, като успяха да турят край на реформеното дело, младотурците не считаха, че са приключили Македонския въпрос, нито че са захвърлили окончателно турското господство в Европа. Те бяха убедени, че Европейска Турция ще се обезпечи само тогава, когато се пресече всяко влияние в нея на окръжаващите я християнски държави. Техният план бе да се подготвят във военно отношение и, когато се почувствуват достатъчно силни, да предизвикат към война и да бият едно подир друго Гърция, България и Сърбия. Най-напред те мислеха да почнат с Гърция, поради Критския въпрос. Сетне трябваше да дойде редът на България и Сърбия. Тия три държави еднъж бити, и младотурците мислеха, че ще им бъде лесно да унищожат културата и националното съзнание на иноплеменните населения и да ги претопят заедно с турците в една обща политическа маса, на която те даваха името „османци“. Правителството на г. Гешова чувствуваше добре, къде вървят младотурците. То се опита най-напред да ги отклони от техните луди намерения и да се споразумее с тях, като добие гаранции за националното развитие на българите в Турция. Лоялните опити на българското правителство, обаче, пропаднаха, защото младотурците останаха неотклонни в своите планове.

Опасността от младотурския режим биде почувствувана едновременно в Атина, София и Белград. От тази опасност се роди идеята за балкански съюз.

На мода е от 1913 г. насам да се критикува Балканския съюз. На него се отдават всички наши нещастия. Безпристрастието, обаче, иска да признаем, че той бе една историческа необходимост. Ние можехме да живеем в мир с турците само ако се откажехме от всяка защита на българската народност в Македония. От друга страна всяка надежда за една нова намеса на Европа в македонските работи беше изключена. Без война турците нямаше да направят никакви отстъпки, а зарад нас Европа нямаше да воюва. Трябваше да воюваме самите ние. Можехме ли да водим война с Турция без предварителен съюз с Гърция и Сърбия? Като си спомним, че нашата победа при Люле Бургаз висеше на косъм, мъчно можем да отговорим, дали сами бихме били в състояние да бием Турция. Но да допуснем, че нашите сили бяха достатъчни, за да се справим с Турция. Но в такъв случай мислили някой, че Гърция и Сърбия щяха да стоят със скръстени ръце? Предполагаме, че възможно бе, те да не се обявят против нас. Но кой може да помисли, че те нямаше от своя страна да нахлуят в Македония? Значи, за нас въпросът се поставяше по следния начин: да се споразумеем ли предварително със Сърбия и Гърция или да ги оставим да влязат в Македония без никакво предварително задължение спрямо нас. Правителството на г. Гешова намери, че е по-разумно да постигнем едно съглашение с балканските държави. Няма нужда да казваме, че това съглашение не можеше да стане без наши отстъпки в Македония.

Балканският съюз в своя принцип няма да бъде осъден от историята; обаче, относително приложението му, може много да се спори. Най-големият упрек, който му се прави, е, че докара сърбите и гърците в Македония. Можеше ли това нещастие да се избегне? Възможно ли беше, щото военните конвенции със Сърбия и Гърция да се сключат така, че да не отиват нашите войски сами да се бият в Тракия и да не оставим Македонския театър на сърбите и гърците? Разпределението на силите така, както го установиха щабовете на трите съюзни държави, е посочено от самата география. Можеше ли то без риск за успеха на военните операции да бъде изменено тъй, че нашите войски да се бият в Тракия заедно с гърците и сърбите, като се настанят заедно и в Македония? Трябва да чуем мнението на нашите стратези. Ако тази възможност съществуваше, нашият Генерален щаб ще носи една съкрушителна отговорност в бъдещето. Ако развръщането на съюзните сили не бе възможно по друг начин, без да се изложим на едно поражение, ще рече, че завзимането на Македония от сърби и гърци бе едно неизбежно зло. Оставаше прочее на политиката да отстрани опасностите предизвикани от стратегията. Би ни завело далеч да разгледаме, дали в туй отношение са направени грешки. Впрочем, днешният момент не е благоприятен за един подобен разбор. Едно е сигурно обаче: нелоялността на нашите съюзници изпревари всички добри намерения на българското правителство.

В своите разобличения публикувани в „Неа Имера“ гръцкият публицист Василас свидетелствува, че още през януари 1913 г. сърбите и гърците бяха почнали преговори за една тайна коалиция против България. На 5 май с. г. те подписаха протокол, с който си разделят Македония. На 1 юни, тоя протокол биде преобразен във формален съюз. Румънският министър-президент Майореску казва в един свой рапорт поместен в румънската „Зелена книга“, че още на 19 април сръбският пълномощен министър в Букурещ го поканил да влезе в един съюз насочен против България. В друг един рапорт от 8 юни Майореску докладва до краля, че гръцкият пълномощен министър, като го поканил да участвува в коалицията против България, забелязал, че в тази коалиция могла да бъде привлечена и Турция.

Само тия няколко факта показват, че нито Гърция искаше да допусне едно разрешение на Македонския въпрос въз основа принципа на народностите, нито Сърбия допускаше за минута, че можеше да изпълни договора от 1912 г. Сърбите и досега се опитват да заблудят света, твърдейки, че те били приели арбитража, но в действителност те не даваха и дума да се каже за един арбитраж в рамките на договора. Карнегиевата анкета установява, че, когато през май Скупщината се произнесе в полза на арбитража, тя разбираше един арбитраж не според договора, т. е. само върху спорната зона, а върху цяла Македония. Освен туй, Скупщината добави, че тя ще се подчини на арбитража, само ако не се увредят жизнените интереси на Сърбия. Думите „жизнени интереси“ бидоха обяснени в смисъл, че Сърбия трябва да остане господарка на Вардарската долина. Това значи, че Сърбия приема арбитража, само ако арбитърът й остави това, което тя фактически владееше.

На 17 юни, докато схватката продължаваше между българските и сръбските войски, Скупщината, когато не знаеше още, какво става на бойното поле, потвърди още един път резолюцията взета един месец по-рано в смисъл, че тя няма да приеме никакъв арбитраж, ако той не уважи жизнените сръбски интереси. Тогава г. Драшкович заяви още еднъж от името на болшинството: „Вардарската долина представлява жизнен интерес за Сърбия и едно решение на арбитъра, което не би държало сметка за тази жизнена нужда, няма да бъде прието“.

От своя страна сръбското главно командуване още на 10 юни бе съобщило на г. Пашич, че, ако той приеме арбитража, сръбската армия ще се възпротиви с оръжие на всеки опит да бъде предадена безспорната зона на българите. Боейки се, да не би под силния натиск на Русия Пашич да склони най-сетне на арбитража, генерал Путник реши да постави сръбското правителство пред един свършен факт, като почне войната с България. Един французки генерал-щабен офицер, който е имал на разположение архивите на сръбското главно командуване, обнародва заповедите, които генерал Путник даде на 13 юни за едно общо настъпление срещу българските войски в Македония. След като тия заповеди бидоха разпратени, генерал Путник бе принуден да ги спре, защото получи известие от Солун, че Гръцката главна квартира не давала съгласието си на сръбския план на действие, който оставал Солун изложен на един удар от страна на българите.

Не подлежи на никакво съмнение, че при нов случай генерал Путник щеше да възстанови своите заповеди. Сърбия без бой нямаше да напусне безспорната зона, само че без фаталната заповед от 16 юни Сърбия щеше да воюва срещу нас при съвършено други условия. Съглашението, вместо да бъде против нас, щеше да ни подкрепи; Румъния нямаше да се намеси; Турция нямаше да смее да мръдне. Самата ни войска щеше да се бие с друг дух. Значи, вместо една неминуема катастрофа, щяхме да имаме всички шансове за успех.

Едно от най-тежките последствия на заповедта от 16 юни бе, че въоръжи Съглашението против нас. От 1908 г. насам сърбите бяха направили в Париж, Лондон, Петроград и Рим всевъзможни усилия, за да създадат убеждението, че като прогласила независимостта си едновременно с присъединението на Босна, България станала оръдие на австрийската политика. След 16 юни 1913 г. в тия четири столици напълно заседна убеждението, че ние сме се поддали на съветите на Виена. Още оттогава България мина като негласна съюзница на Австрия и нейн агент-провокатор на Балканите.

Под това впечатление у Русия и западните Велики сили се сключи Букурещкият мир: затова той бе тъй жесток; затова идеята да бъде той ревизиран по-късно пропадна.

След Букурещкия мир Македонският въпрос остана морално отворен пред част от европейското обществено мнение. За болшинството от Великите сили той се считаше, обаче, за ликвидиран политически. Австрия още негодуваше против присъединението на голяма част от Македония към Сърбия, но нейната дума беше без тежест, тъй като Германия не й даваше никаква поддръжка. Единствена Англия прояви активен интерес към наново поробена Македония, като заяви чрез устата на сър Едуард Грей, че няма да признае Букурещкия договор, ако не прибави към него и една гаранция за правата на малцинствата.

* * *

В туй положение бе Македонският въпрос, когато избухна Европейската война. В какво положение е той сега след катастрофата на Добро поле и примирието от 29 септември? В някои отношения по-добро; в други отношения по-лошо. По-добро, ако гледаме на принципите, прогласени от г. Уйлсън и от Съглашението; по-лошо, като имаме предвид, че Сърбия и Гърция са съюзници на победителите. Две тенденции са на лице: едната иска да създаде въз основа на правото на народностите траен мир в Балканите; другата препоръчва да се даде удовлетворение на всички искания на съюзниците, като не се държи сметка за правата на противниците.

Тези две тенденции не са, за нещастие, еднакво силни. Но едната още не е капитулирала пред другата.

Публ. в сп. „Обществена обнова“, г. І, кн. 2, октомври 1919 г., с. 79-87.

 

БЪЛГАРСКИЯТ ВЪПРОС В МЕЖДУНАРОДНАТА ПОЛИТИКА

За Европа българският въпрос съществува от 1876 г. Нашето възраждане мина незабелязано от чуждия свят. То бе един малък епизод от тоя тъмен хаос, в който верите и племената се блъскат в Изток. Името на България бе неизвестно за широката публика на Запад даже като географически термин. Когато негодуващият глас на Гладстона се издигна срещу турските кланета, в Европа се питаха, къде е България, и не можеха да я намерят на картата. Това търсене на България в пространството даде повод на една салонна игра, която биде наречена „Cherehez les Bulgares“.

Българското име, обаче, скоро след това стана популярно и оттогава досега, за добро или за зло, то не е престанало да шуми в света.

Тази неизвестност не се дължи на земята ни, тъй малка, на културата ни, която не е дала гръмки имена, на производството ни, ограничено главно в плуга и ралото. Качествата ни като народ са здрави, но нямат този блясък, който поразява. Военните ни подвизи дадоха обаяние на българското име, но България занимаваше света преди тях; и без тях тя личеше постоянно на дневния ред на европейските въпроси.

Истината е, че България дължи вниманието, обърнато към нея, на важното географическо положение, което заема и което я туря в съприкосновение с големите международни интереси в Балканския полуостров.

Големите международни интереси в Балканския полуостров са четири: устията на Дунава, Цариград и Проливите, равновесието в Средиземно море и Вардарската долина със Солун. Те са определяли, в една или друга смисъл, значението на България в голямата европейска политика и са ни давали особено място в сметките и плановете на Великите сили.

В тези кратки бележки не е възможно да се развие напълно това становище. Лесно е, обаче, да се проследи неговата истинност в главните периоди на новата ни история.

Ще почнем с нашето освобождение. Няма никакво съмнение, че във войната от 1877-1878 г. имаше изблик от безкористно въодушевление на руския народ. Личното благородство на Александра II, който ще остане в историята като една от най-светлите фигури на своето време, е тоже вън от всеки спор. Но не може да се отрекат политическите съображения, която движеха Русия.

Френският историк Сорел казва в едно от своите съчинения: „Откакто турците са в Европа, съществува един Източен въпрос; откакто Русия е велика сила, тя се стреми да разреши тоя въпрос в своя полза.“ Войната за нашето освобождение бе едно продължение от редицата походи, които Русия бе периодически предприемала за осъществяването на своята политика на Изток. Тази традиционна политика преследваше, както е общоизвестно, завладяването на Цариград и Дарданелите. Едно непосредствено приложение на тази програма бидейки невъзможно, поради завистта и съпротивлението на някои Велики сили, Русия, се надяваше, че, по околен път, чрез България ще може да се приближи до същата цел. В тази смисъл създаването на една обширна могъща българска държава служеше и на руските големи интереси.

Тъкмо по тoвa съображение, обаче, срещу съществуването на Санстефанска България се повдигнаха вековните съперници на Русия - англичаните. Чрез своя дипломатически натиск те наложиха едно коренно ограничение на начертаното от руското оръжие дело. Боейки се, да не би на нашия бряг Русия да установи една морска база, от която да застрашава английското надмощие в Средиземно море, Англия ни изключи от Архипелага. За да отстрани българското оръжие от стратегическата защита на Цариград, тя тласна към север българската граница, която стигаше до Люле Бургас и по-на запад отдели Източна Румелия от Княжеството.

В своето усилие да разрушат велика България, създадена от Русия, англичаните намериха енергичен съюзник в лицето на Австрия. Съперничеството на Австрия с Русия не бе за Цариград и за господството в Средиземно море. Спорът между тия две държави бе за Балканския полуостров, взет изцяло. Стремежът на Австрия бе да стигне, чрез Вардарската долина, до Солун. С влизането на Македония в българските предели срещу тази австрийска амбиция се издигаше вече една мощна преграда: Санстефанският договор значеше следователно една ликвидация на голямата австрийска политика в Балканския полуостров. Сама Австрия едва ли щеше да бъде в състояние да отстрани този руски удар; но тя съумя да се възползува от владеещото в Лондон настроение и, с помощта на Англия, откъсна Вардарската долина от Българското княжество.

Тия са причините, по които Санстефанска България, основана върху принципа на народностите остана, след Берлинския конгрес, едно малко княжество между Дунава и Балкана. Ако България не бе на пътя за Цариград, Русия нямаше, само от славянско милосърдие, да се вдига за освобождението й; ако не беше страхът от Русия, Англия нямаше да иска нашето разчленение; ако през Вардарската долина не минаваше един от големите търговски пътища на Европа, Австрия нямаше да наложи да ни се отнеме Македония.

Опасностите и преимуществата на нашето географическо положение трябваше да се проявят и в последующите периоди на новата българска история. Най-интересен е в туй отношение моментът, предизвикан от Съединението.

Руската дипломация, зле осведомена, както винаги, бе помислила, че пловдивският преврат е едно авантюристическо дело на княз Александра и веднага зае враждебна позиция спрямо това събитие. Макар Александър III да бе се произнесъл пред българската делегация, която му се представи в Копенхаген, че, „за разединение и дума не може да става“, историята свидетелствува, че руската дипломация направи всичко възможно, за да осуети от страна на Великите сили едно признание на свършения факт. Тъкмо противоположно становище зае Англия: щом стана ясно, че Русия е против Съединението, Англия се обяви за него. Лондонският кабинет, който седем години по-рано бе решен да отиде до война, ако Русия не се откаже от Санстефанска България, сега се застъпваше с последна енергия за станалото удвоение на Княжеството.

В тия седем години станала ли бе някаква промяна в тенденциите на английската политика в Изток? Ни най-малко. Променена бе само обстановката: в 1878 г. убеждението в Европа бе, че България ще бъде авангард на Русия по пътя за Цариград; в 1885 г. англичаните вярваха вече, какво от България ще могат да образуват една силна преграда срещу руския тласък към Цариград.

През цялото време на Стамболовата диктатура, България, в нейната роля на преграда срещу руската политика, намираше опора в Западните сили. Много повече от Турция, България се считаше за защитница на Цариград и Дарданелите. Нейната цена бе, при тази роля, толкова голяма, че тя стана оста на политиката на Западна Европа в Изток. На това изключително положение на България през този период се дължат - като не се забравя, разбира се, влиянието на могъщата личност на Стамболова - големите успехи постигнати от нашата политика.

Падането на Стамболова има един непосредствен резултат - то улесни разрешението на дългата криза, в която се намираше държавата ни поради непризнатия от Силите нейн княз. Но с възвръщането на България към международното положение, определено ней от договорите уталожи се и тази борба на влияния в Балканския полуостров, на която нашата страна бе станала една от главните пружини и която правеше от народа ни фактор в европейската политика.

Кабинетът на д-р Стоилова не скърбеше за тази промяна, но тъкмо на нея основаваше своята политика: той желаеше една България, която да стои настрана от играта на международните съперничества, за да се посвети на вътрешния си напредък. В тази смисъл трябва да се разбира прочутото заявление на д-р Стоилов, че правителството иска да направи от България една Белгия на Изток.

Австро-руското споразумение, започнато на 1896 г. и продължено само една година по-късно след свиждането на двамата императори, не можеше повече освен да улесни политиката, която д-р Стоилов си беше начертал ако други проблеми не бяха дошли да усложнят първоначалната му задача. Но за да може да стане една Белгия на Изток, едно бе необходимо на България - да се тури край на Македонския въпрос. А тъкмо cлед падането на Стамболова Македонският въпрос почна да влиза в своята остра фаза. Въстанието от 1895 година откри за България една нова криза, която оттогава не е изчезнала и до днес.

В първата своя фаза, която отива от 1895 г. до 1902 г. македонското движение даде на България в Балканския полуостров едно положение, видно, но което бе - ако можем тъй да речем - отрицателно: Силите се занимаваха много с нея, но с цел да я отклонят от всяко участие в революционната пропаганда в Македония. Въстанието от 1902 г. като постави Македонския въпрос пред Eвропa, даде отново на България една голяма роля, защото тя я тури в съприкосновение с един голям европейски въпрос: Вардарската долина със Солун.

От 1885 до 1894 г. България заемаше в Европа едно политическо положение определено от борбата между Русия и нейните исторически съперници. От 1902 г. насам значението на България в международната политика произлизаше вече от стремлението на Англия и Франция - първоначалните членове на Съглашението - да спрат тласъка на германците насочен чрез Вардарската долина към Егейското море. За тези две сили Македонският въпрос не бе нищо друго, освен една възможност да се издигне преграда срещу австро-германската политика по пътя й към Солун.

Тревогата против домогванията на Австро-Унгария и Германия към Солун биде повдигната в Париж и Лондон едва в последните години на миналия век. Но предвидливите умове бяxa предугадили тази опасност много по-рано. Още в 1887 г. френският дипломат барон д‘Аврил в своето историческо съчинение върху Берлинския конгрес, пишеше, че Англия извърши една велика грешка, като унищожи Санстефанска България, защото ако българите не се настанят в Солун, тaм ще се настанят австро-унгарците. „Трябва още сега да предвиждаме - пишеше той, - че при идущата криза английската флота няма да отиде вече в Mpaмоpнo море но в Солунския залив. В 1878 г. Англия сложи ръка на гoлемия си мeч, за да попречи на Русия да създаде истинската България. В хилядо осемстотин или в 1900 и толкова год[ини] може даже да се случи, щото тя да извади съвсем ножа от ножницата, в съюз с Русия, за да възстанови, в удовлетворение на един английски интерес, това, което бе осуетила на Берлинския конгрес. Накрай ще повторя: Европа трябва да избере едно от двете - или София да се спусне към Солун, или Берлин.“

Едно коренно поправяне на извършената в 1878 г. грешка не бе вече възможно без война; но, с дипломатически средства, можеше да се постигне едно друго разрешение, което да даде на Англия и Франция солидни гаранции срещу австро-германския Drang nach Osten: една автономна Македония под международен контрол.

В Балканския полуостров само една държава беше съгласна с тази формула - България; Сърбия и Гърция бяха безусловно враждебни на идеята за автономия.

От това сходство между нашата национална политика и интересите на Франция и Англия произлизаше особеното положение, което България имаше пред тия две сили. Без съмнение, Сърбия, по своето географическо положение, можеше да бъде първата отбрана срещу устрема на германизма към Солун, но сръбската политика не бе още определена по начин, щото да иде в помощ на насоките идещи от Париж и Лондон.

Откакто първом Италия и след нея Русия се присъединиха към програмата на Франция и Англия за една автономна Македония, значението на България още повече порасна. Може да се каже, че през пролетта на 1908 г. ние имахме в очите на Съглашението едно привилегировано положение като балканска държава.

Избухването на Младотурската революция постави Европа пред нова задача. На Македонския въпрос се тури край. Между Великите сили се очертаваха вече съревнования от друго естество: коя от тях ще настани своето влияние в Цариград. Между туй изскочиха две изненади: прогласяването на българската независимост и присъединението на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария. Тия две събития, предизвикани от различни причини, но станали едновременно, имаха върху европейската политика в Изток и дори върху общите отношения на Великите сили едно решително влияние, размерите и трайността, на които стават и досега всеки ден по-очевидни.

Босна и Херцеговина бяxa окупирани от Австрия още в 1878 г. и оттогава се намираха в пълно нейно влияние. С присъединението им към империята не се изменяваше в нищо фактическият ред на нещата в тия две области, но се нарушаваше флагрантно един международен акт: Берлинският договор.

В международното право съществува правилото, че никоя държава не може да измени, на своя воля, еднолично, един договор без съгласието на другите договарящи страни. В 1871 г., за да изменят постановленията на Парижкия договор, които налагаха известни военни ограничения на Русия в Черно море, стана нужда да се свика една конференция на Великите сили в Лондон. Австрия не държа сметка за европейския концерт: тя поиска да му наложи един свършен факт.

Дълбокото възбуждение, с което биде посрещнато присъединението на Босна и Херцеговина, не се дължеше само на това, че с него Австро-Унгария беше направила една революционна крачка. Постъпката на Австро-Унгария имаше и друго значение, още по-важно. От няколко години вече, между Съглашението от една страна, и Австро-Германия от друга, се водеше един дуел за дипломатическо надмощие в Европа. Дуелът беше почнат по въпроса за Мароко, където Германия направи опит да унизи Франция. Присъединението на Босна и Херцеговина се явяваше сега като втора схватка на същия дуел, само че на друг терен. В Мароко ударът бе насочен срещу Франция; в Босна - Херцеговина той изглеждаше отправен спрямо Русия.

Един личен елемент доде да прибави към тоя конфликт своята примес на язвителност. Преди присъединението на Босна - Херцеговина, Изволски  се беше срещнал с барон фон Ерентал в Бухлау; подир това свиждане, отивайки в Париж, той бе казал, че положението в Изток е спокойно и че мълвата за някакви намерения на Австрия е празна. Един ден след тия успокоителни уверения дойде като гръм известието от Виена. Руският министър на външните работи мина през Eвропa като наивен човек, когото австрийският му колега лесно бе изиграл. Тогава в душата на Изволски се зароди една безпределна ненавист към Хабсбургската монархия. Както княз Горчаков след Берлинския конгрес не миcлеше нищо друго, освен да отмъсти на Бисмарка, уж бивш негов ученик - тъй и Изволски бе всецяло обладан от омразата си към бившия свой приятел, барон фон Ерентал. Така почна, в 1908 г., между Русия и Австро-Унгария един прикрит, но безпощаден дуел, който трябваше да свърши със смъртта на последната.

В туй направление на своята политика Изволски намери силна подкрепа в руското обществено мнение. В цяла Русия присъединението на Босна и Херцеговина бе разбрано като едно покушение върху славянството. Вълнението предизвикано по този повод, взе веднага политическа форма. И оттогава вече се начева в Русия едно възраждане на славянофилството с оглед към европейската политика.

Не по-малко силна поддръжка намери Изволски в Лондон и Париж. От 1903 г. Франция и Англия се стараеха да привлекат към основаната от тях група и Русия. Опитите вървяха в туй отношение първоначално безуспешно. При срещата в Бьорке, в 1905 г., Вилхелм ІІ успя да увлече Николая II дотам, че двамата подписаха един мимолетен договор, към който мислеха да присъединят и Франция. Действително в 1908 г. през пролетта, в свиждането си в Ревал, руският цар и английският крал бяха постигнали пълно споразумение, но предвид колебливостта на Николая II и силното влияние за германофилските кръгове в Петроград, руско-английското споразумение не можеше да се счита още закрепнало. Като усвоиха шумно протестите на Изволски против Австро-Унгария, Англия и Франция гледаха да се изкопае по-дълбоко пропастта между Виена и Петроград, за да се хвърли Русия окончателно в обятията на Съглашението.

Такава беше атмосферата, която присъединението на Босна и Херцеговина създаде в Европа. В тази атмосфера Сърбия, като мъченица, не можеше да не предизвика най-жив и симпатичен интерес към себе си. От тази благосклонност тя съумя да се възползува в най-големи размери. Същевременно тя не пренебрегна нищо, за да възбуди недоверие от cтрана на Съглашението към България.

Прогласяването на българската независимост стана едновременно с присъединението на Босна и Херцеговина. Каква общност имаше между тия две събития вън от тяхната дата? Доколко се простират нашите сведения, инициативата за нашата независимост бе взета от правителството на г. Малинов без предварително споразумение с Виена. По-вероятно е, че барон Ерентал прибърза, като узна намеренията на България. Впечатлението в чуждия свят бе, обаче, съвсем обратно. Външният паралелизъм между постъпката на България и оная на Австро-Унгария даде да се мисли, че между София и Виена е имало заговор, в който българският кабинет е играл ролята на оръдие.

На какво се дължеше това погрешно убеждение? Най-напред на едно разсъждение a priori: когато две държави вървят едновременно в едно и също направление, естествено се поражда впечатлението, че по-малката върви подир голямата. Към това, обаче, се прибавиха всеобщите подозрения към цар Фердинанда като австрийски агент и те са, които от едно умозаключение направиха една легенда.

В действителност, цар Фердинанд бе само русофоб, но не и австрофил. Неговите отношения с австрийския двор не са били никога сърдечни. За Австро-Унгария той е държал сметка дотолкова, доколкото тя му се е представлявала като противовес на Русия. Цар Фердинанд хранеше симпатии само към два народа: маджарите и французите. Неговата мечта е била до 1913 г. да върви с Франция и чрез нея да се пази от Русия. Ако той не можа да следва постоянно тази политика, това се дължи на обстоятелството, че в Изток Франция, вместо да влияе на Русия, вървеше подире й.

Каквито и да са били, впрочем, интимните влечения на цар Фердинанда, те не бяха определяющи за момента, в който биде прогласена българската независимост. Този момент биде предизвикан от самата Турция. Не говорим за инцидента, станал с г. Гешов в Цариград: и без този инцидент положението щеше да бъде същото. Кризата в турско-българските отношения произлезе от причини много по-съществени. Революцията бе извършила дълбок преврат в психологията на турските управляющи кръгове. У тях се породиха нови амбиции, които си поставиха за цел да повърнат Турция към ролята и могъществото на нейното минало. От васалните връзки на България, тъй безобидни през царуването на Абдул Хамида, те искаха да направят една действителност. Тяхното намерение бe, с една реч, да доведат малко по малко България до известно дипломатическо подчинение. Пред тази перспектива никое българско правителство не можеше да остане равнодушно. Ясно бе, напротив, че васалните отношения на България трябваше да се скъсат преди новият режим в Турция да се закрепи и да събере средства за действие. Тия са съображенията, които ускориха прогласяването на нашата независимост. Трябва да се отбележи, че съображения от същото естество накараха и Австро-Унгария да прибърза с присъединението, защото и тя имаше основание да се безпокои от бъдещата турска политика спрямо двете окупирани области, които формално принадлежаха на Турската империя. Тази аналогия в причините донесе именно паралелизма в инициативите на България и Австро-Унгария.

Възможно е, най-сетне, цар Фердинанд да бе потърсил предварително една осигуровка от Виена; това бe доста в неговите навици, защото той обичаше тайните и косвени пътища. Но положително изглежда, че кабинетът на г. Малинов, който вървеше по своя собствен път, нито бе обвързан с Австро-Унгария, нито бе разположен да помага на нейната политика.

При все това, подозрението остана, че България била влязла заедно с Австро-Унгария в един заговор, насочен едновременно срещу Сърбия и Съглашението. В Париж и Лондон това подозрение беше по-прикрито; в Русия то взе много негодующа форма. Повикът, че България на Фердинанда е оръдие на Австро-Унгария и враг на славянството - повик, който от 1896 година бе почнал да заглъхва - пак се събуди, повличайки със себе си желанието да се даде еднаж един жесток урок на България, който да й служи за назидание. Отзвук от това настроение намираме в заканата, изразена от Изволски пред сръбските представители в Париж и Лондон, на които той бе казал, че България ще почувствува скоро последствията от своята лоша политика.

Колкото голямо и да бе недоволството на Изволски от България то бледнееше пред омразата му към Австро-Унгария. Да вземе един реванш срещу барон Ерентал и, по-нататък  да парализира и унизи Хабсбургската монархия, - за пълното й унищожение тогава не мислеше никой, - бе амбицията, на която Изволски подчини всецяло руската политика.

В плана на действие, начертан срещу Австро-Унгария, едно голямо участие бе отредено на славянските държави на Балкана. Ето защо в същите разговори, в които застрашаваше България с лоши сетнени, Изволски препоръчваше едно споразумение между България и Сърбия под егидата на Русия. При кабинета на г. Малинов непосредствени опити на сближение със Сърбия не станаха; националистическата традиция на демократите не ги предразполагаше към подобни начинания. При г. Малинова преговори се започнаха направо с Русия, която бе приела да служи като звено между България и Сърбия. Тия преговори отидоха много напред, но безпокойният дух на цар Фердинанда ги прекрати, като свали внезапно правителство.

Г. Гешов не бе поставен в течение на пpегoвopите водени от неговия предшественик. Търсейки нови пътища за българската политика, неговият кабинет сам дойде до заключението, че cpещy агресивните планове на младотурците се налагаше едно групиране на балканските държави.

В очите на България Балканският съюз бе насочен срещу Турция. За Сърбия, обаче, той имаше значение и като преграда cpещy Австро-Унгария, против която България се бе задължила по договора да даде в случай на война, и част от своята войска. За Русия Сръбско-българският съюз бе преимуществено една комбинация насочена cpещy австро-унгарската политика. Такова бе схващането в Париж и Лондон.

Между туй избухна Балканската война.

 

ІІ.

 

Има една легенда, че Русия ни тласнала във войната срещу Турция. Тази легенда е лишена от всяко основание. Истината е, че русите ни отклоняваха от това намерение, защото мислеха, че България ще бъде бита и че те ще трябва да я спасяват. Езикът, държан от Сазонова пред българският пълномощен министър в Лондон г. Маджаров, в самото начало на нашата мобилизация, не оставя място за никакво съмнение. С не по-малка енергия на българското правителство се дадоха съвети за благоразумие и от Франция и Англия. Постъпки в същия смисъл са били направени, разбира се, и в Белград и Атина.

Съглашението бе против войната, но с голямо задоволство посрещна нейната развязка. Победата на балканския блок представляваше за него следните три големи преимущества:

1) Ослабваше се военната сила на Турция, която, макар и не формално свързана с Тройния съюз, клонеше решително към Германия;

2) Без да се знае още, какво ще бъде окончателното разрешение на Македонския въпрос, ясно бе, че се пресичаше вече пътят на Австро-Унгария към Егейското море;

3) Балканският блок, след показаната вече от него сила, и чрез тоя размах на могъществото, което той щеше да добие с новите земи отнети от Турция; се явяваше вече като един съюзник, който нарушаваше в ущърб на Тройния съюз съществуващето дотогава равновесие на военните сили на двете групи в Европа.

Всички балкански съюзници се радваха на живи симпатии в страните на Съглашението. Но най-голяма бе популярността на България. Нашите победи в Тракия, този мълниеносен устрем, който в няколко седмици заведе нашите полкове пред вратите на Цариград издигна престижа на българското име до необикновена висота. В деня, когато г. Теодоров, идещ от Петроград и Лондон, заяви на редактора на един вестник в Париж, че балканският блок туря на разположение на Съглашението 1 200 000 щика, обаянието от България нямаше вече предели...

Как се случи, че този възторг малко по малко почна да отслабва, се превърна в хладнина, стана недоверие? Отговаря се: 16 юни! Без съмнение, тази дата означава кулминационния пункт. Обаче, трагедията бе почнала от по-рано.

Най-напред се изстуди към нас Русия. Когато, след падането на Одрин, тълпи водени от славянофили тръгнаха да манифестират пред Българската легация, войската ги разгони с нагайки. Това ставаше пpез март. Обратът на Русия бе почнал по-рано.

Между нас и Русия имаше един стар болен въпрос: Тракия. Считайки се за предопределени наследници на турците в Цариград, русите не разбираха това наследство без Одрин. Затова именно Одрин е изключен от Санстефанска България. Когато г. Малинов почна с Русия своите преговори за съюз, едно от главните препятствия, които се изпречиха пред него, бе Одрин. Този въпрос не бе разрешен, когато обявихме войната. След нашите победи, обаче, руският цар склони да се даде Одрин на българите. Това бе една голяма отстъпка; но тя означаваше вече крайният предел на руското снизхождение.

Ние минахме този предел. Поискахме Родосто. Да сме ние в Родосто, това значи да се изключи завинаги руското владичество над Дарданелите. На това Русия можеше да се съгласи само след една загубена война. А ние искахме от русите тази жертва тъкмо тогава, когато се нуждаехме най-много от тяхното добро разположение.

Тази неразумно проявена претенция върху Родосто отбелязва един пагубен момент в руско-българските отношения. Пропастта, изкопана между Русия и нас в 1886 г., стана сега по-дълбока, макар да бе невидима. Действително, през Стамболовия режим ние се явявахме само като врагове на руското влияние. Сега, пред меродавните кръгове в Петроград, минахме като съперници на руските домогвания. Разликата, за който я цени, е грамадна.

Ако русите бяха добри наблюдатели, те щяха да разберат, че Родосто бе по-скоро една амбиция на цар Фердинанда, нежели едно стремление на нашия народ; че, ако някои българи подкрепиха тази амбиция, направиха го не от желание да оспорват вековния завет на русите, но от чистосърдечна вяра, че Русия ще ни даде охотно каквото искаме, защото е наша освободителка, радва се на победите ни като на свои и гледа като на свои на нашите печалби. Русите не простиха нито амбицията на цар Фердинанда, която бе пресметната, нито увлечението на някои български политици, което бе наивно. Те смесиха наедно българите с монарха им. И теглиха за България изобщо едно заключение колкото превратно в своята основа, толкова и тежко със своите последствия. За руските управляющи сфери, действително, още от възцаряването на Александра III, една много голяма България се считаше нежелателна; но сега тя вече се показваше опасна. Тоя вратоломен път изминахме в няколко седмици, без да подозре това българският народ, доверчиво ликующ от своите победи.

Докато от една страна така нещастно настроихме Русия спрямо нас, докосвайки се до един съществен за нея интерес - владението на Дарданелите, от друга страна сърбите положиха успешни старания, за да възбудят спрямо България подозренията на Съглашението изобщо. За таза агитация срещу нас дадоха храна главно посещенията на г. Данева в Будапеща и във Виена.

Върху своевременността на тия посещения на г. Данева може да се спори. Вън от всяко съмнение е, обаче, какво те не съдържаха никакъв оттенък спрямо Сърбия. Напротив, мисията на г. Данева, както сам той я схващаше, бе от естество да ползува еднакво Сърбия, както и България.

Когато г. Данев се спря в Австро-Унгария, две кризи застрашаваха Балканския съюз. От една страна кризата, предизвикана с претенциите на Румъния върху Силистра; от друга страна, намесата на Австро-Унгария против сръбските домогвания в Албания. По първия въпрос, г. Данев моли австро-унгарската дипломация да даде в Букурещ съвети на благоразумие; по втория въпрос, ходатайствува, щото Австро-Унгария да смекчи своето становище спрямо Сърбия. И в двете посоки неговата инициатива бе yмеcтнa. Но има случаи, в които не важат толкова намеренията на хората, колкото впечатлението, което се създава за тях.

Сърбите положиха всички възможни усилия, за да бъде в Париж, Петроград и Лондон много лошо впечатлението от Даневата мисия в Австро-Унгария. Искрено ли беше безпокойствието, което проявиха по тоя случай сърбите? Това е възможно. Сърбите имат болезнена мнителност. Те много лесно вярват в това, за което самите те са способни. Но нададената от тях тревога далеч надминаваше вътрешното им чувство. Те я раздухаха умишлено да отровят чрез едно съмнение благоприятната за България атмосфера, която бяха й създали в страните на Съглашението победите и гepoизма на нейните войници.

За нещастие, срещу България съществуваха стари семена на недоверие. Годината 1908 бе оставила легендата, че ние сме били, при прогласяването на независимостта си, в заговор с Австро-Унгария. Не бе трудно за сърбите да разпространяват мълвата, че пътешествието на г. Данева имало за цел да възобнови между София и Виена старите тайни връзки. Личността на цар Фердинанд даваше голяма вероятност на тия предложения. Знаеше се, че той обича задкулисните игри и тайните пътища. Никой затова не намираше странно, че неговият безпокоен дух е могъл да търси във Виена и Будапеща елементи за някоя нова маневра.

Едно своевременно усилие от наша страна, развито в дипломацията и след общественото мнение, можеше да разсее подозренията, повдигнати срещу българската политика. Но ние не съумяхме да дадем нужния отпор на сръбското действие нито в една от неговите враждебни посоки: както оставяме да се образуват още през януари 1913 г. един сръбско-гръцки заговор срещу нас, тъй оставихме и сръбската пропаганда против нас безпрепятствено да се развива в страните на Съглашението.

Когато тайната криза в сръбско-българските отношения взе формата на явен конфликт, сръбската теза бе взела в столиците на Съглашението голям превес. Не говорим за аргументите, които г. Пашич бе изнесъл против точното изпълнение на договора от 1912 г.; тази софистика бе много сложна, за да упражни голямо влияние върху умовете в странство. Сърбите завладяха общественото мнение с други средства. Те ycпяxa да създадат в Петроград, Лондон и Париж едно силно разположение да се мисли:

1. Че, след като разби турците с военната помощ на Сърбия и си обезпечи своите териториални придобивки с дипломатическото съдействие на Съглашението, България ще се обърне отново към Австро-Унгария, като възкреси връзките от 1908 г.;

2. Че Сърбия, бидейки по своето географическо положение, първа преграда срещу Австро-Унгария и, по своите национални въжделения, естествения нейн враг, сърбите трябвало да владеят Вардарската долина, защото само те имали едновременно историческото призвание и искрената воля да затворят пътя на германизма към Солун и Егейското море.

3. Че австро-унгарската дипломация, чрез старото си влияние над цар Фердинанда и чрез съприкосновението си с г. Данева, действувала в София за разрушението на балканския блок и за една война срещу Сърбия.

При такова претенциозно осветление сърбите успяха да представят нашия спор с тях върху Македония, договора и арбитража. Чрез тая отровна легенда нашето поведение спрямо Сърбия биде още от самото начало опорочено в очите на Съглашението. Колкото по-енергично се показваше българското правителство в своето становище досежно неприкосновеността на договора от 1912 г., толкова повече се затвърдяваше в Лондон, Париж и Петроград заблуждението, че ние действуваме по съветите и ръководството на Австро-Унгария. И когато почна безумната война срещу Сърбия, за Съглашението нямаше вече съмнение, че нашето настъпление е начало на изпълнение на един австро-български таен план срещу Сърбия и че заповедта от 16 юни дадена от София, е била диктувана във Виена като увенчание на заговора на цар Фердинанда и на г. Данева с Австро-Унгария.

Това заблуждение обяснява напълно гнева на Съглашението, съветът, даден на Румъния да мине Дунава, жестокостта на Букурещкия мир. То господствува, в известна мярка, и в по-нататъшните отношения на Съглашението към България.

Идем сега до един период, за който е рано да се говори, защото още не е приключен. Ще отбележим в него време само няколко момента, които идат като продължение и илюстрация на нашата основна мисъл досежно съприкосновението на България с някои големи европейски интереси.

Видяхме въздействието, което са имали върху международното положение на България, Дарданелите, Егейското море, Вардарската долина. Съюзът ни с Германия трябваше да ни сблъска с други два големи интереса на Европа: пътя Хамбург - Багдад, Дунава и устията му.

Конфликтът ни с Германия по Добруджанския въпрос не е още изяснен пред общественото мнение. По него ще се пише тепърва. Но бъдещите разобличения ще могат само да хвърлят светлина върху разните перипетии на дипломатическата борба; колкото се отнася до сблъскването на двете тези, тая на кабинета Радославов и тая на Германия, то може да се обясни още сега. Германия не допускаше присъединението на Северна Добруджа към България по две причини:

1. Защото не искаше, щото устията на тази голяма търговска артерия, Дунава, да бъдат от една страна руски, от друга - български;

2. Защото не искаше, и двата пътища за Цариград - пътя по сухо през София и пътя по море, през Кюстенджа, да са в български ръце.

След примирието около България почна играта на други големи европейски интереси. Тази игра, ако бе станала в друго време, можеше да бъде от велика полза за нашето бъдеще. Но тя се случи, когато над нас тежи споменът от войната. Не трябва да се мисли, обаче, какво нашата важност е завинаги заличена. Ние се намираме само във временно затъмнение. Но с труд и мъдрост и от него ще излезем. Докато стоим на тоя голям кръстопът, гдето ни е поставила историята, все ще дойде ден, нашият народ да добие цена и нашият глас да се чуе.

Публ. в сп. „Обществена обнова“, г. І, кн. 5-6, 1920 г., с. 224-230 и кн. 7, март 1920 г., с. 316-319.