ХАЙДУШКИЯТ ВОЙВОДА ДОНЧО ВАТАХЪТ

Един от българските хайдути, превърнал се още приживе в легенда е копривщенецът Дончо Ватахът. И той става хайдутин като народен отмъстител, излязъл в Балкана, за да отмъщава на турския поробител. Той хайдутува в продължение на три десетилетия през първата половина на XIX век. Преди сам да поведе чета, той е четник при войводата дядо Никола Кърджалията, добил прякора си като унищожител на подвизаващите и безчинстваващи кърджалии. Дончо Ватахът действал в Стара планина, Средна гора, Родопите, Странджа, Одринско и Димотишко, но главно в родния си Средногорски край и в Одринския. Неговата жена, Пена е от Каблешковия род. Нейн брат е копривщенският чорбаджия Хаджи Лулчо Каблешков и тя след смъртта на Хаджи-Лулчовата съпруга - Стойка отглежда нейните шест деца, сред които е и бъдещия революционер Тодор Каблешков. 

Дончо загива през 1850 г. и наскоро след неговата героична смърт започват да се разпространяват разказите и преданията за хайдушките му приключения.

Дончо сава герой на една от най-хубавите повести на големия наш писател и революционер, също коприщенец Любен Каравелов. За първи път повестта „Дончо” е отпечатана на руски език във вестник „Санкт-Петербургские ведомости”, бр. 118–120, 1864 г. под заглавие „Дончо (Рассказ болгарского атамана”. По-късно, през 1870 г., Л. Каравелов я преработва и отпечатва във в. „Свобода”.

Отново със сериозната подкрепа на Л. Каравелов, незабравимият Панайот Хитов разказва, както своите хайдушки подвизи и пътувания по Стара планина, така и биографиите на неговите побратими хайдушки войводи, като една от тях е на Дончо Ватахът. Тя е публикувана в спомените на П. Хитов „Моето пътувание по Стара планина и животописанието на някои стари и нови войводи“, която е издадена в Букурещ, през 1872 г., под редакцията на Л. Кaравелова. Ако сравните двата текста - Л.-Каравеловия и Панайот-Хитовия ще видите колко много съвпадения има в тях.

Още преди освобождението на България през 1875 г. д-р Константин Иречек пише следното за Дончо Ватахът в своята „История на българите“:

„Най-бележит юнак измежду всички български хайдути бил Дончо Ватах от Копривщица, вероятно съратник на гонителя на кърджалиите Дядо Никола. Живеейки ту по балканските и родопските височини, ту край устието на Марица, той преследвал еднакво както грабителите турци, така и султановия низам, па и чорбаджии българи. Придобитите пари раздавал на бедни, както християни, тъй и мохамедани: купувал им волове и им изплащал дълговете. Затова той се ползвал с такова уважение сред българското, гръцкото и турското селско население, че никой нищо не можел да му направи. В 1848 г. против него били изпратени 200 низами от Одрин, от които само 60 се върнали живи. Оттогава чиновниците го оставили на мира. За него разказват, че той притежавал свръхестествени — вълшебни — сили, толкоз повече, че често прекарвал край Узункюприйския мост и дори спял под сводовете му; казвали, че там се срещал със самодиви. Турските войници били преизпълнени със суеверен страх пред него. Както едно време албанците за гръцкия клефт Никоцар на Олимп, така сега низамите разказвали за Дончо, че той е неуязвим, и дори твърдели, че те виждали как отскачат от него куршумите. До каква степен всичко напомняло средните векове, се види от това, че одринският паша, честен стар турчин, освободил хванатия веднъж и доведения при него Дончо, защото му станало жал да погубва такъв храбър юнак. Как е свършил Дончо, не знаем нищо.“ (Вж. Д-р К. Иречек, История на българите. Под редакцията на проф. В. Н. Златарски. Преведоха А. Диамандиев и Ив. Раев. София, 1929, с. 401.)

Тук ви предлагаме Любен Каравеловата повест, която вземаме от неговите събрани съчинения, а текстът на Панайот Хитов е от неговата публикация в „Походна войнишка библиотека”, издадена от Щабът на действующата армия през 1918 г. Те са включени в най-новата ни книга „Истории за вехти войводи“, която е под печат като № 35 от библиотечната поредица  „Сите българи заедно“.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ  
ДОНЧО

 

I

Ех, какви ти са днешните хайдуци? Днешните хайдуци са нищо и никакво – боклук и повече нищо! Нима чистият и истинният хайдутин е убивал сиромасите, за да им вземе покъсаната дреха или да обере от тях и останалия в, джобът им бешлик, който е добиен с кървав пот и с тежки мъки? Нима старите хайдуци закачаха някога жените, когато тия им се попаднеха насреща, както правят днешните хайдуци-кокошкари? У старите и чистите хайдуци това бива не така; аз съм и сами бил хайдутин и добре познавам хайдушките работи.

Аз бях на двайсет и две години момък, когато се събрах с дружината на Донча войвода и станах хайдутин. Добър и юнак войвода беше тоя Дончо: много турци той прати при Мохамеда да ядат пилаф, а пък ние, момците му, много богатства спечелихме и много скъпи работи добихме. Истина да ви кажа, такъв добър и славен войвода не скоро ще да види наша Стара планина. Ако хората пеят за Индже войвода:

Разплакала се гората,

гората и планината,

заради Индже войвода

– то за Донча трябва да плаче цяла България и всичките българи.

Дончо се беше родил от чиста българска кръв: хубавец, як, силен и здраво направен – от всяка една страна той беше знаменит човек. Когато Дончо срещнеше някой сиромах, то не само че му не правеше никакво зло, ами още му и помагаше: купуваше му волове, кон, овчици, па и парици му даваше.

– Купи си воловци – му казваше той – и спомени Донча войвода! Моли се Богу да ми помогне да изчистя из България турското гюбре и тогава и мене, и тебе ще бъде добре! Хайде, върви си, сбогом!

Когато Дончо срещнеше жена, то бягаше от нея като опърлен: той твърде добре знаеше, че ако някой хайдутин обере или наскърби някоя жена, то той ще виси на въжето.

– Момчета – ни казваше Дончо, – вардете се да не оскърбите някоя жена и да не убиете някое дете или някой старец; защото, ако направите такова зло, то ще висите на бесилото.

А кога Дончо завидеше някой турчин, то очите му се засветят като у гладен вълк, лицето му се запали и тогава – всеки нека бяга пред него и да му даде път да мине! Грабне той арнаутката си, вдигне й чакмака и извика със своят ясни войводски глас:

– Юнаци, у когото сърцето не е бабешко, той нека върви след мене! ... Хайде, напред! ...

А ако види, че някой из нас се уплаши, то той му погледа страшно и насмешливо в очите и каже му високо, за да чуем всички:

– Защо ти, кучешки сине, си станал хайдутин, когато у тебе няма сърце? Хвърли по-скоро пушката и иди при майка си: тя ще те научи да плетеш чорапи, да ходиш по седенките и да играеш с момите на сляпа котка. Аз не ща такива юнаци, които се боят от един крастав читак. На моите момчета и на моите другари сърцата трябва да са като у левовете, а не заешки! Ха, върви да сучеш на сестра си цеви и да й мотаеш преждата!

После такъв срам кой можеше да не заборави и страх, и всичко и да не тръгне след него? Всеки из нас, като чуеше тия думи и ясният глас на тоя юнак войвода, то вървеше напред, ако да бяха пред него хилядо души сеймени и две хиляди низами, заедно с билюкбашиите и бинбашиите.

Не обичаше Дончо тия сеймени и тия низами и ако да чуеше, че тия се намират на някое място, то той не чакаше тия да го търсят, ами ги търсеше сам и скоро им обрулваше крушите – ни един не излизаше здрав изпод неговата ръка. Ала за това негово юнашество често му се сърдеше нашата дружина и мнозина искаха да го оставят и да си изберат други войвода; ала тука е чудно това, че тия наши другари само викаха против Донча, а ни един го не оставяше. И наистина, кому може да бъде радостно да се бие със сеймените и низамите, които са накачени от главите до петите е ножове, пушки и пищови? Какво щеш да добиеш от тия гольовци? – Пушка, два пищова, видински нож или дамаска сабля и повече нищо. А пък у арнаутите и това няма, тия са сами голи като овчарско куче. Такава ли плячка става, когато ние нападнем на някой търговски керван! Скриеме се в храстите и чакаме: пушките готови, чакмаците запнати, ножовете и саблите извадени и смърт томува, кой би поискал да ни се изплъзне из ръцете! Всичко, щото нам трябва – вземеме: с турците хесапите къси, а християните нека вървят по работата си.

Всичко това ние правехме без войводата и скривахме от него, защото той ни не даваше да обираме хората и да правим зло кому и да е. Какво щеш да правиш, когато такъв беше неговият нрав! Но всичко това не можа да се укрие от Донча, колкото ние и да скривахме; той се научил какви сме работи ние извършили и нам ни кисело излезе из носовете! Твърде голямо зло ни се строполи на главите.

Ето как това стана. Отиде нашият войвода с двамина от другарите ни в едно село да купи барут; там нашият ятак му казал, че градският паша иска да прати против нас няколко табора низами, защото българите, които бяхме ние обрали, дошли в градът и разказали на пашата, че ние сме българите обрали, а турците изсекли. Върна се вечерта нашият юнак войвода сърдит-пресърдит; никому той не каза ни „добро вечер”, ни „какво правиш?”, а седна недалече от огънят, напълни своето мъничко чибуче с тютюн, запали черното си луленце и повика мене – кивна ми с главата да дойда при него, – мене той обичаше повече от всичките други мои другари. Аз се приближих и клекнах до него.

– Слушай, Петко – ми каза той, – прати ти няколко момчета да кажат на нашите другари да се съберат утре рано всичките при Неновата воденица, в лещакът, и да чакат там. Кажи им да повикат и нашите ятаци из по-ближните села; после тури неколцина подобри и по-юнаци другари да чуват стража и кажи им да не затварят очите си всичката нощ. Нам ще зло да бъде – беда ни грози.

Аз извърших всичко, щото ми каза войводата, и върнах се при него. Дончо беше се облегнал на дланта си и дълбоко се беше замислил: нещо тежко му беше на сърцето.

Всичките момчета бяха се уморили – не може човек да се не умори, когато всичкият ден е на крака и ходи по горите и но планините – и скоро заспаха. Сладко е да спи човек навръх на Стара планина, под чистото небе и под зелените и миризливите дървета. Звездите не светят, а горят, ветрец вее и приспива те, агънца блеят, кучета някъде си далече лаят, пиленца пеят, доловете бучат– и бистрата им водица тече като сълза по ситните камънчета. Няма похубаво нещо от Стара планина, няма на светът по-хубава одая за спане от Братаница! Не зная другите българи що желаят, а аз искам да умра на най-високият връх на тая българска планина и когато дойде второ пришествие, то оттам да возкръсна и последни път да погледам на моя България.

Войводата дълго време мълчеше и въздишаше, па изведнъж трепна, подскокна, стана на крака, хвана ме за рамото и рече:

– Петко, ако ти се не спи и ако искаш да ми направиш добро, то ти се моля да останеш с мене и да вардиме заедно стража. Нощта е тъмна... трябва добро око да пази... Момчетата са уморени и може да заспят. Вземи си пушката и хайде след мене...

Дълго време ние ходихме назад и напред мълчешком, найпосле аз не можах да се утърпя и попитах Донча:

– Какво е станало, та си се така разсърдил? Кажи ти мене, брате Дончо, какво е станало, защото аз съм ни жив, ни мъртъв от страх. Аз толкова годин ходя с тебе, а досега не съм те видял толкова сърдит.

– Утре щеш да чуеш, Петко – каза той, – сега не мога нищо да ти кажа.

Тежко ми беше в онова време на сърцето, като гледах, че нашият добри войвода е така жалостен; мене се искаше да го поразговоря, поразвеселя и утеша и аз го попитах:

– А що, Дончо, отдавна ли си ти станал хайдутин?

– Отдавна – каза той. – Остарях аз по тая Стара планина. Ако искаш да знаеш какво съм аз претърпял и как съм проживял на тоя свят, то хайде да седнем там около пътят при чучурчето и да ти прикажа за всичко. Така и нощта ще премине по-скоро.

 

II

Седнахме ние при чучурчето и дълго време мълчахме. Дончо дълго време пъшкаше и най-после проговори:

– Чуй, Петко, какво ще ти разкажа и ако се случи да умра, ти да ме оправдаеш пред моето отечество България и пред моите братия българи. Това лято ми чукна на вратата триесет и деветата година: осемнайсет години съм аз хайдутин, а десет – войвода. Млад бях аз още, кога захванах да се разхождам по Стара планина, да пия вода студена и да лежа под бука зелена. Ала тебе се иска да знаеш, защо съм аз станал хайдутин? Слушай и помни думите ми. Преди деветнайсет години, когато аз бях още младо и зелено момче, дойде в нашето село кадият по някаква си царска работа и кондиса в нашата къща да пренощува. Аз имах сестра, името й беше Стана. Добро и хубавичко момиченце беше тя. Стана в това време беше на петнайсет годин и годена беше за Детелин войвода. Ти, Петко, трябва да си слушал за Детелина: него знае цяла България и всичките сиромаси. Детелин беше отишъл за нещо си в Сърбия, а в това време сърбите се биеха с турците. Сърбите искаха да изгонят турците из Сърбия и да очистят земята си от тая воняща турска помия. Не можал Детелин да се утърпи да не помогне на братята и на сестрите си, запалила му се в сърцето вражда към неверните мюсюлмани и той се записал в четите на хайдук Велка, и юнашки се бил с нашите душмани. Сестра ми ден и нощ молеше Бога и свети Харалампия да се върне годеникът й жив и здрав, ала не така й беше съдила съдбата – нито Бог, нито свети Харалампия послуша молитвата й. Кадият видял Стана и тя му се твърде харесала.

– Чуй ме, Стано – казал й той, – искаш ли ти да бъдеш туркиня? Ако искаш, то аз ще те взема за жена, ще те облеча в коприна и в кадифе, в злато и сребро и ти щеш да живееш с мене като царица.

Стана мислила, че турчинът се шегува, и рекла му:

– Какво ти тебе женене трябва, когато и зъбите ти са изпадали – ти и да целунеш жената си не можеш... Я гледай ти по-добре гробищата, а не младите момичета.

– Не гледай, че съм стар – казал той, – има и по-стари хора от мене и пак се женят. Със старците жената всякога по-добре живее, нежели с младите, защото старците са богати и обичат жената си, а младите са сиромаси и често ходят по чуждите жени.

Стана се засмеяла и рекла му:

– Аз имам годеник като сив сокол и юнак като Кралевити Марко: ти не можеш да му бъдеш и подлоги в цървулите.

Разсърдил се турчинът и попитал сестра ми кой е нейния годеник. Стана, като жена и не знаяла, че на турците не трябва да се казва всичко, взела и разказала му, че годеникът й е Детелин, че той е отишъл в Сърбия и заедно с Кара Георгия и с хайдук Велка се бие с турците. Не е знаяла моята сестра, че тя с нейните шеги и с нейните думи ще навлече беда и на своята, и на нашите глави. Не е Стана още знаяла какво куче е турчинът.

Кадият повикал мама и рекъл й:

– Вашият зет се бие с хайдук Велка против динислямите, а вие, гяурски кучета, не сте обадили досега на пашата! Аз ви казвам, че пашата не ще да ви помилва за това и вие скоро щете да познаете боли ли турската тояга. Тежко и горко вам!

А мама му казала:

– А в какво сме ние криви, ако нашият зет се бие с турците? Ако е крив Детелин, то го хванете, ако смеете, и накажете го, а нас оставете на мира. Когато овчарят не може да убие вълка, той бие кучето. Такива са и турците: когато тия не могат да накажат мъжете, тия бият и убиват жените и децата – кокошарско семе!

– Ти питаш: криви ли сте вие? – извикал кадият и нахлупил си на очите чалмата. – Вие знаете или не знаете, че когато е крив един човек в една къща, то по турските закони трябва да се съди всичката къща – и род, и роднини.

Из тия думи на кадият мама разбрала каква премежда може да ни мине през главите и каква опасност грози на нашата къща и тя помолила кадият да не казва на пашата нищо за Детелина.

– Добре – казал кадият, – аз ще да ви направя това добро и ще ви спася, ала и вие да ми направите едно добро: вие ще ми дадете Стана да ми бъде жена и да ми подмлади годините, а аз ще ви направя каквото искате. Чуеш ли? Каквото искате: и пари, и богатство, и домазлък – всичко.

Можеше ли мама да се съгласи и да даде на турчин своето дете; а така също можеше ли тя да му каже, че не дава дъщеря си, когато тоя изедник можеше да погуби всичката ни къща? Ала кадията, царският човек, свърши работата си сам и без маминото позволение; той повикал слугите си, хванал сестра ми и завел я със себе си във Филибе. Аз в това време бях при говедата, а то не щях да дам сестра си без кръв – животът си щях да положа.

След година после това, щото се случи в нашата къща, дойде си Детелин из Сърбия и захвана голяма работа да работи. С голяма тъга срещнахме ние Детелина и захванахме да му разказваме що се е случило, ала той махна с ръката си и рече:

– Аз зная всичко, моя майко, и затова съм и дошел.

После се обърна към мене и рече ми:

– А ти, Дончо, как живееш? Какво правиш?

– Нищо – казах аз, – живея и тъгувам заедно с майка си. Какво мога повече да направя?

– Ех, седя и тъгувам заедно с майка си! ... Нима не те е срам да седиш с бабите и да плачеш – ти вече не си дете, не си ни баба! С плакане и охане нищо не бива, мой брате Дончо; мъжете не плачат, а работят. Я стани и погледай що съм ти аз донесъл. Погледай там в кьошето какво е обвито в мушамата.

Вземах аз вързаницата, развезах я и найдох: пушка, два пищова, две паласки, зехтинлийче, силях и една дамаска сабля. Аз ги и сега нося със себе си, само зехтинлийчето си изгубих оная година, когато ни бастиса видинския паша.

– Е, какво, Дончо? – каза Детелин. – Добри ли са, или не?

Аз се зарадвах и казах:

– По-добри не могат и да бъдат! Аз такива пищови, откак съм се родил, не съм видял.

– А саблята?

– Саблята е по-хубава и от саблята на Милоша Обилича.

– Ако е така, то изведи си конят, стегни му коланите, купи си повече барут и куршуми и хайде да вървим.

Като куршум изскокнах аз из собата, влязох в оборът, оседлах конете и изведох ги пред вратата до пезулът. Заплака мама и рече Детелину:

– Къде отводиш синът ми? С кого ще аз да остана сиротиня? На кого мене оставяте да ми помага, да ме утешава и да ме храни на стари години?

– Ех, мамо, не трябват сълзи! Ще се поразходиме ние с Донча и ще поблъскаме турските кратуни. Чуеш ли, мамо? Или ние ще доведем дъщеря ти жива и здрава, или да отчетеш по един парастас за душите ни и „Бог да прости”.

Тоя същи ден ние отидохме на Витош планина и станахме хайдуци.

Голям страх бяхме ние за турците, които се срещаха с нас: малцина ни избягваха из ноктите с цели и здрави глави; само тия утичаха, които имаха добре отхранени коне. Много злато и сребро набрахме за две-три години, много скъпоценни пушки и сабли ние добихме. Боят между сърбите и турците дотолкова беше влязъл в главата на Детелина, щото той беше станал от главата до петите народен хайдутин, а любовта към свободата дотолкова му беше влязла в сърцето, щото беше изскубнала у него заедно с коренът всяка миролюбива и човеческа страст, която трябва да носи всяко човеческо сърце. Детелин имаше горделива и силна душа, кораво и юнашко сърце, а сърбите, най-много хайдук Велко, посеяха в него такава ненавист към турците, която задаваше всекиму страх и трепет. През всичкия свой живот аз не съм срещал човека, над когото дума свобода да има такава голяма власт! Ала в онова време ние търсехме не свобода, ние искахме кръв, желаехме да видим нашите врагове да лежат пред нас, да ни целуват краката и да ни молят да ги простим.

Дълго време щяхме ние да ходим по Стара планина и да живеем като българи, а не като роби, ако дяволът да ни не пратеше някакъв турчин, който ни разказа, че кадият ден и нощ мъчи сестра ми и накарва я да се потурчи и да го вземе за мъж, а тя не ще и да чуе неговите молби и заплашвания и казва му, че ще убие и него, и себе си, ако той й направи някакво зло. Затрепераха нашите сърца, като чухме тия думи, и ние с Детелина се заклехме тоя си час: или да избавим сестра си и да накажем кадият страшно и гнуснаво – на кол да го набием и в устата му сланина да натъпчем, – или и двама да погинем като българи и като юнаци. Разказахме на своят байрактар що сме намислили да направим и молихме го да ни даде ум и разум и да ни понаучи как и що да правим, защото байрактаринът ни беше стар хайдутин и твърде умен човек – Кузман му беше името, а прякорът му бе Главата, защото имаше умна глава. Кузман ни рече да пратим в градът едното из нашите момчета или едното из ятаците да запали къщата на кадият, а когато стане шашарма, то ние да нападнем и да грабнеме Стана из ръцете на кадият. Добро ни съветоваше старият наш другар, ала дяволът и тука ни побърка работата: Детелин не поиска да работи, както ни Кузман научи; той мислеше, че Стана ще да се хвърли в огънят и ще да изгори, защото на сърцето й е много накипяло. Детелин намисли да подкупи хората на кадият: из прозореца тия трябваше да ни хвърлят въже, по него ние да се изкатерим, да влеземе в одаята, дека спеше Стана, да я откраднем и тогава да идем при кадият и ...

Както мислихме, така и направихме. Спуснаха ни из прозореца едно дебело въже, ние се възкачихме по него в одаята, дека  спеше Стана, разбудихме я и щяхме да я водим, ала всичката работа развалих аз. В одаята заедно със сестра ми, спеше друго едно хубавичко момиченце – като херувимче беше. Аз бях млад и мойто младо сърце не отърпя: мене се поиска да открадна това ангелче и аз разказах Детелину що мисля да направя.

– Да крадем жени ли сме дошли тука, или да спасим сестра ти! – рече Детелин сърдито. – Не е време сега да си играеме... Хайде да си вървим или нам ще бъде не твърде весело.

Не послушах аз Детелина, спуснах се и грабнах наръки момиченцето; а то, зашеметено от сънят си, трепна и извика уплашено колкото си може. Тоя вик разбуди всичката къща и всичките съседи. Дотърчаха цели стотини хора и обиколиха от всичките страни къщата на кадият. Няколко души влязоха в одаята, дека бяхме ние, влезе и кадият с два пищова в ръцете. В това време Детелин извади своят видински ятаган и пръсна на кадият кеменчето, ала и кадият в същото време пушна в Детелина; Детелин се отметна настрана и куршумът попадна в гърдите на Стана. Тя, сиротата, не можа ни дума да проговори и падна на земята. Свят ни обиколи от всичките страни, ала ние се биехме юнашки и биехме всекиго, който ни се попаднеше подръка. Можеше да се случи и да се спасиме, ако някой си из турците да не удареше Детелина с камък по кракът и да му не строшеше пищялът малко по-долу от коляното. Кога аз видях, че Детелин падна на земята, то заборавих всичко на светът; с ножа си в ръка, аз се върнах назад и исках да го нарамя на гърбът си и да бягам с него, ала и мене удариха с камък по главата и аз паднах полумъртъв до Детелина. Нашите момци, които ние оставихме на улицата да чуват, отдавна се бяха разбягали. Нас затвориха в темницата и захванаха да ни съдят; ала не дълго и не много ни съдиха: Детелин след три дена набиха на кол, а мене отсъдиха да ме обесят след месец.

За да увеличат нашите мъки, турците ме изведоха да гледам как щат да мъчат Детелина. Не зная какво би аз направил с Детелиновите джелати, ала мене бяха везани и ръце, и крака, и шия – всичко. Всичко, щото можех аз да направя, беше да затворя очите си и да не видя неговите мъки. Пред смъртта си Детелин ми прати скришом едно писмо; това писмо аз ще прочета утре пред всичките мои другари, и ти, Петко, ще да чуеш що има в него написано. Господ ми помогна да бягам из темницата и да отмъстя на убийците на сестра ми, а най-повече на убийците на моето отечество България.

Дончо не можа да разказва повече, той махна с ръката си и каза:

– Да оставим засега тия разговори, брате Петко, и да подремем малко, защото зора се е вече зазорила. Иди, събуди момчетата и речи им да повардят, а ние с тебе да поспим.

 

III

Утринта се събра нашата дружина, дойдоха и някои из нашите ятаци и войводата ни каза да дойдем при него и да седнеме. Седнахме всички и чакахме с нетърпение да чуеме какво ще да бъде и що е станало. Дончо изгледа всинца ни с орльовите си очи и попита ни:

– Момчета, всички ли сте тука?

– Всички сме, всички, войводо! – отговорихме ние с един глас.

Войводата свали от главата своята рошава овча шапка, извади из нея някакво си писмо, подаде го мене и каза:

– Прочети, Петко, това писмо и нека моите другари чуят какво е в него написано.

Разгърнах аз писмото, попрегледах го малко и захванах да го чета. Ето какво беше написано в това писмо:

„Сине мой и брате мой Дончо! Утре аз, ща не ща, а трябва да умра, ала аз ще да умра като юнак и като българин; не ща аз да моля моите джелати да ме простят, защото аз не съм чифутин; не ща аз да плача, защото не съм бабичка; не ща аз да наведа надоле главата си, защото съм роден от юнашко коляно и юнак майка ме е родила. Не бери ти грижа за мене, аз зная как умират хората и как трябва да умре Детелин войвода. Аз моля Бога само за едно, а то е да останеш ти жив и здрав, защото ти щеш да отмъстиш за моята смърт, ти щеш да умиеш моята кръв и да осветлиш моят образ. Ала, мой брате Дончо, да помниш ти моите думи, които сега искам да ти кажа. Заклевам те, моля ти се и заповядам ти да изпълниш моята воля, а мойта воля е такава: ако ти после моята смърт излезеш из темницата и станеш народен хайдутин; ако момчетата някога те изберат да им бъдеш войвода и да ги поведеш против нашите душмани, то господ и св. Илия да ти осветят пушката и саблята и да ти помогнат да победиш нашите кръвопийци; – а ако ти някога повдигнеш ръка и потегнеш саблята си, за да убиеш някой българин; или пък поискаш да го обереш, то да те накаже Бог и св. Арахангел, и бесило да ти бъде последна утеха. Клетвата моя трябва да се изпълни, защото аз утре умирам и умирам като мъченик, който умира за своят народ и отечество. Писано във Филибелишката темница, 1839 година, на Мала Богородица. Войвода Детелин.”

– Дай ми сега писмото, брате Петко – каза Дончо.

Аз му подадох писмото, той го взе, скри го пак в своята рошава шапка, после отри с ръкавът си потът, който течеше по лицето му като маргатар, и погледа към небето. Видеше се, че му е голяма мъка: душата му страдаше и ядове го мъчеха. От страх ни един из нас не смееше да погледа Дончу в очите, всички наведохме главите си и мълчахме като пукали. Дончо изгледа пак всинца ни сърдито и проговори през носът си:

– Ето, вече минаха дванайсет години, откак аз бягах из Филибелишката темница и дойдох на моя мила Стара планина да живея като свободно пиленце; минаха десет години, откак сте ме избрали за войвода, откак сте ми дали воля да ви водя по горите и по планините и да вършим тая добра работа, която сме намислили да извършим; ала досега аз не съм ви питал – доволни ли сте вие от мене и харесва ли ви се моето войводство. Днес сте се събрали тука всички и аз ще да ви разпитам за много неща и да поговоря с вас още за коя друга работа. Нека всеки из вас ми каже правичката какво мисли и какво му е на сърцето... Никой нищо не трябва да крие, а да говори като пред духовникът. Искате ли да ми кажете за всичко истина или не?

– Искаме, искаме, войводо! – казахме всички в един глас.

– Когато е така, то слушайте – каза войводата и изтърси си на дланта лулето. – Който из вас не е доволен от мене и не желае да ходи под моя байрак, то нека стане и да се отдели наляво; а който иска да остане с мене и да изпълнява моята воля, той да иде надясно. Хайде, станете и извършете щото ви казах.

Всички ние се зачудихме и извикахме с един глас, чегато се бяхме сговорили що да кажем:

– А кой дявол ще да иде наляво! Ние, войводо, не сме ни чифути, ни цигани, ами сме българи; а дружината ни е, както казват песните, „вярна, сговорна”. Знаеш ли ти, че ако някой из нашата дружина поиска да се отдели от нас и да те остави, то ние сами щем да му пуснем по една шикалка в сърцето?

– Не е така, момчета – каза войводата, – насила нищо не бива на тоя свят! Не искам аз да държа в дружината си такива другари, които не от все сърце вършат работата си и не ме остават само за това, че се боят от мене. Мене трябват другари, а не хайдуци.

– Е, ако е така, то нека върви наляво тоя, който не е доволен от тебе – казахме ние всички. – Ако някой иска да остави нашата дружина, то нека каже сега пред дружината и нека върви накъде иска – насила ние не щем да го държим. Няма между нас такъв другар, Дончо войвода, който да направи такава глупост, няма между нас издайци!

– Слушайте, момчета, и не викайте! Аз зная, че мнозина из вас искат да ме оставят, защото им се не иска да живеят по моята воля и да слушат моите заповеди.

– Не щеме ние по-добър войвода от тебе, Дончо; не щеме да те оставиме и после смъртта си. Ние сме готови и в огън, и във вода за тебе.

Войводата погледа на мене, позасмя се, па захвана да говори:

– Не подлизвайте ми се, момчета, аз подлизурките ненавиждам и ненавиждам ги от всичкото си сърце – тия са, както аз мисля, по-лоши и от гръцките калугери. Вие казвате, че сте доволни от мене, че сте готови за мене и в огън, и във вода, че не искате по-добър войвода от мене; а не ви се иска да изпълнявате моите повеления. Аз съм вам говорил хилядо пъти, ще ви кажа и днес, че ако има между вас барем един българин, който е станал наш друrap от сиромашия и иска да спечели пари, то аз съм готов да му дам колкото имам, и нека той върви, отдека е дошел: аз такива другари не ща; мене тия не трябват; мене трябват такива хора, които са готови да оставят и къща и покъщнина, и майка и баща, и брат и сестра, и дадат всичко за своето отечество, за своя България и за своята свобода – такива другари мене трябват. Видите ли сега защо аз искам да се отделят тия, които не щат да се покоряват на моята воля: аз искам да зная кой е Дончев другар и по сърцето и по душата, и кой не е.

– Всички сме твои другари, войводо, всички, до един! – извикахме ние.

– Не, момчета, не, вие не можете да бъдете Дончови другари, защото аз търся едно, а вие искате друго. Вие сте мене наскърбили, момчета, и наскърбили сте ме толкова лошо, щото аз, ща не ща, трябва да ви оставя и да търся други другари: не може кокошката да бъде другар на лисицата, нито пък овцата – на вълкът.

– Ние не разбираме какво ти приказваш, брате Дончо! – каза Кунчо.

Кунчо беше стар хайдутин и твърде добре и юнашки си извършваше работите, и затова всички го обичахме.

– Който не иска да разбере, той никога няма и да разбере – каза войводата нажалено. – Можеме ли ние да вършим заедно една работа, когато аз казвам: косено е, а вие казвате: стрижено е? Не, брате Кунчо, аз съм станал хайдутин за едно, а вие сте станали мои другари за друго. Кой е тука крив? ...

Кунчо почеса е два пръста шията си, засука единът си мустак и рече:

– Ние, както ми се чини, всякога сме изпълнили твоята воля и никога ни един из нас не ти е казал ни половина дума насреща. Ти казваш, че ние сме криви пред тебе; а аз ти казвам, че не сме. Аз съм ходил под байракът на много войводи – трийсет години живея по Стара планина, – а досега нито съм видял, нито съм чувал да обичат момчетата дотолкова своят войвода, колкото ние обичаме тебе. Не сърди се, войводо, и прости ме, ако те малко оскърбя с моите думи – аз съм вече стар, а старостта ми дава право да говоря открито за всичко и да се не боя от нищо и от никого: тебе ти е нещо криво на сърцето и тежко на душата и ти изливаш своята жлъчка на другарите си, които те така братски и така чисто обичат. Стари Кунчо ти казва, че ти напразно клеветиш другарите си, които са чисти като Стара планина. Разкажи ни де – що ти са направили другарите ти и в какво са тия криви пред тебе?

Дончо побледня като платно, лицето му се измени, устните му побледняха и посиняха, очите му се засветиха с такъв страшен огън, чегато тия бяха две зорници, а всичкото му тяло се разтрепера и той проговори:

– Ето вече трийсет и девет години, откак аз живея на светът, и ни един човек досега не ме е попържал с такива думи, с каквито днес ме попържа другарят ми Кунчо. Ти, старче, си заборавил с кого говориш и що говориш: ти казваш, че Дончо е клеветник, че Дончо вика против вас напразно! Чуй ти мене, стара и побеляла главо! Дончо в своят живот не е казал никому лоша дума, ако само той не е направил нищо лошо. Така е, старче, така. Аз съм чист като сълза и думата клеветник ще падне на вашите глави. Почакай ти малко, и кога ви разкажа някои други работи, кога ви разкажа в какво сте вие кални и гнуснави, тогава щеш да видиш стара, а луда главо, кой е крив: аз или вие.

Дончо стана накраки, походи мълчешката малко назад и напред, после пак седна и захвана да говори:

– Когато вие ме избрахте за войвода, то помните ли що съм аз вам тогава говорил? Ако не помните, то аз ще ви всичко припомня: ако някой из вас убие християнин или го обере; ако някой из вас обезчести някоя жена или я оскърби с нещо; ако някой из вас хване турчин, обере го и го пусне жив; ако някой из вас убие старец, бабичка, момиче, жена и дете или им направи друга някоя пакост; ако някой из вас бяга във времето на боят и се предаде на турците – той трябва да умре. Така ли е, чичо Кунчо?

Кунчо наведе надолу главата си и мълчеше; Дончо го погледна навъсено и продължи си разговорът:

– Изпълнихте ли вие свято и безгрешно своето обещание? Свято ли увардихте своята клетва? Не, маскари! Вие излъгахте както мене, така и Бога, пред когото се заклехте да бъдете честни и народни български хайдути, а не кеседжии и харамееджии. Българите, които вие досега обрахте; жените, които вие оскърбихте; момите, които вие обезчестихте; турците, от които вие взехте пари и пуснахте ги; билюкбашиите, сеймените и низамите, с които вие сте вързали някакво си братство и приятелство, всички, всички се събрали в градът и молили пашата да прати срещу нас цяла войска и да ни изловят, и пашата се обещал да изпълни тяхната молба. Кажи ми сега, мой стари другаре, аз ли съм крив или вие? Аз ли съм клеветник и хулител или вие?

Кунчо мълчеше и две сълзи му потекоха по лицето.

– Защо мълчиш, чичо Кунчо, и не говориш? – го попита Дончо. – Кажи ми: аз ли съм лъжец или сте вие мръсни и неверници?

Старият наш другар стана, ниско се поклони на войводата и с плачевен глас проговори:

– Прости ме, Дончо! Тия са наистина от всяка една страна криви, ала аз не знаех техните боклуци и оскърбих те. Ама аз не за себе си те моля; не мене да простиш аз искам, а и другарите ми; аз съм вече стар и ако ти мене накажеш, то твърде малко щат изгубят и другарите ми, и България, а другарите ми са млади и зелени и ако не днес, то утре ще се поправят и ще бъдат отсега не само честни и почтени, а и народни люде. От тях България чака твърде много и затова те моля, добри наш войводо, да ги простиш, да ги прегърнеш като братия.

Дончо пак стана и захвана да се разхожда горе-доле; стана и Кунчо, приближи се при него, хвана го за рамото, погледа му в очите и рече:

– Прости ги, Дончо, прости ги. Тебе моля; стари Кунчо, твоят осемнайсетгодишен другар – видиш, – моли те със сълзи на очите – аз плача, войводо, а не съм плакал, откогато ми настана трета година.

Всичката дружина скокна накраки, всички паднаха пред войводата на земята, хванаха го за краката и извикаха с един глас:

– Прости ни, войводо, прости ни, и ние ти се кълнем втори път, че отсега като честни и верни другари ще изпълняваме твоята воля. Прости ни!

Дончо помълча, помълча, па прегърна старият юнак Кунча и със сълзи на очи каза:

– Добре, мой стари брате, добре! Аз ще ги простя, ала ги прощавам за тебе, за твоето юначество и за твоята вярност, а не за нищо друго.

– Прости ни, войводо! – извика пак всичката наша дружина.

Дончо ни каза да станем, прегърна всинца ни и проговори:

– Момчета, да не бъдете никога жадни за пари и за богатства, защото жадността и богатството са най-големи злини на тоя свят. Мнозина наши българи е изяла тая проклета жадност за пари; мнозина е направило богатството чифути и изедници; мнозина е то заровило в гробовете без чест и без слава. За какво е на човекът тоя живот, когато той няма кой да оброни нито две сълзи над гробът му? Само тоя е честит човек и българин, който може да остави после смъртта си добър спомен и честно, ненакаляно име. Ех, момчета, блазе човеку, ако хората кажат за него после смъртта му: „Той беше честит човек”; а хилядо пъти по-блазе томува, който, още дорде е жив, види тия добри плодове, които е той посадил още в младостта си. И така, мои братия и другари, бъдете чисти и почтени, обичайте своето отечество, своите бащи и майки; и само от едно да се чувате като от огънят – да не бъдете жадни за пари: нищо не унижава и не прави човекът да бъде добиче, отколкото парите.

– Всички ще да бъдеме такива, каквито ти искаш да бъдеме, брате Дончо! – извикахме ние. – Отсега ние нито пари ще да търсим, нито богатство, а ще посветим всичкият си живот на България.

– Амин! – извика Кунчо.

– Сега, който иска да бъде мой другар и свето и безгрешно да изпълнява моята воля и моите повеления, то нека се закълне още веднъж, че ще бъде верен на клетвата си и нека върви след мене!

Ние турихме две сабли накръст, везахме ги с една връвчица и направихме от тях кръст. Кунчо взема тоя кръст в ръката си и каза ни да го целуваме и да се кълнеме. Тръгнахме ние един по един, целувахме кръстът и заклехме се така:

– Който из нас – казвахме ние – не изпълнява волята на Дончо войвода, то да го разтресне шипът на връх Св. Илия, да го убие хлябът на връх Свети Арахангел, да го изгори комката на връх Св. Никола, и века турските низами или краставите сеймени му плюйнат в очите и да му кажат: „Гяур, пезевенк и заешко семе!” А който не изпълни тая света клетва, то да даде Бог да виси на бесилото!

– Амин! – извика пак стари Кунчо.

И така, ние се помирихме с войводата и на душите ни стана по-леко, а на сърцата ни – весело. На всичко ние заборавихме в това време: и на турци, и на низами, и на сеймени; и дяволът да беше излязъл в онова време, то и нему щяхме да строшим роговете. Страшни са българите, когато им дойде страшно време. Разшавахме се ние кой насам, кой нататък и всеки из нас захвана да работи по някоя работа: един си пушката чистеше, други пищовите, трети фишеци правеше, четвърти се кърпеше, а Нено Голият песен запея:

Вълко, Вълко, Вълко, баш байрактар,

свивай байрак, дъжд да го не вали!

„Нек го вали, огън да го гори!

Ние бяхме деветина брата:

осемтина под байрак измрели –

добър господ и заради мене.”

Още Вълко това не изрекъл,

пукна пушка из гора зелена,

та удари Вълка в клето сърце.

Вълко викна, та гората екна:

„Ей ви вази, ви вярна дружино,

носете ме и занесете ме,

занесете на път, на кръстопът

на крака ми байракът побийте,

за байракът коня ми вържете.

Кой е младо коня да възседне,

да възседне тая враня коня,

да понесе тоя кръстат байрак,

да спомене Вълка баш байрактар.”

– Хей, Нено – извика войводата, – време ли е сега за пеене? Хората мислят как да убегнат от турските низами, а той пее като луд и грижа го не е!

– Юнаци люти не плачат, харамбашийо, а пеят – каза Нено и засмея се: весел човек беше тоя Нено; в Охрида се беше родил и арнаутски знаеше, а на войводата „харамбашо” казваше.

– Мълчи, или ще ти затъкна устата! – каза Дончо.

– С печено агненце и с бял мъж, харамбашо – каза Нено.

– Не е време сега да си играеме и да се препираме – каза Дончо. – Елате, момчета, да се съберем и да помисляме как да избегнем от турската войска. Аз мисля, че турците скоро щат ни потърсят.

– Нека ни търсят – каза Нено, – мие ке ги гостиме, како що сме ги гощавали всеки пут. Не бои се Нено от турчина; него не ке турска сабя да сече.

Ние се намирахме в онова време на Климаш, който се намира между Коприщица и Душанци. Това място е много добро за хайдуци или за народни хора, които имат с турците работа. Надясно от нас течеше река Тополка, на която бреговете са обрасли с върби, с лещак и с диво грозде, а между тая горица и между голямата гора, която е повече дъбова и букова, се намира мъничка пътечка и само откъм Коприщица има малка поляна, дека се разделяват две пътеки: една из тия пътеки води в село Лъжене, а другата – в Душанци. От това място ние можехме да видиме, ако някой се приближи до нас по пътечката, видехме и реката, ала да стоим тука ние не можехме, защото бяхме живи хора, а живите хора искат да ядат и да пият.

Дончо седна в средата, а ние около него и захванахме да се съветуваме как да оставяме това място и да идем да търсиме беглишките овце. Ала тамам да захванем да се разговаряме, то видяхме, че търчи по полянката едно момиче и иде къде нас; дрехите му бяха раздрани и изпокъсани, косата му се развяваше по вятърът, а лицето му беше опрашено и окаляно: видеше се, че то е преминало през голямата гора и се е промъкнало през трънете и през чалиите – от горната страна беше дошло. Всички ние се зачудихме на това чудо и чакахме да видим що ще да бъде и какво ще да чуем. Момичето се приближи и ние познахме наша Добра и разбрахме, че тя търси нас. Това момиче беше посестрима на нашият войвода и живееше заедно с неговата жена в село Коприщица – викаха го Добра. Добра беше дъщеря на един сиромах българин, който бил едно време Дончов другар и погинал беше в един бой с турците. Дончова майка взела в къщата си това сираче и отгледала го, а Дончо го направил своя посестрима и твърде го обичаше. Добрина майка беше умряла по-напред от баща й.

Дончо потърча насреща на посестримата си, хвана я за ръката и попита я:

– Що ти търсиш тук? Какво е станало?

– Бягайте оттука, бягайте! – извика Добра. – Против вас идат сеймени... Има ги до петдесет души и не са далече оттука... Вие всички ще погинете, ако останете тука ... А дека са вашите пазачи? Спят или са мъртви?

– Ти, моя посестримо, кажи по-добре нам: кой иде против нас, войска или сеймени? Моля ти се, бъди юнак, като всякога, и не охай като луда – каза войводата твърде спокойно.

– Сеймени, ти казвам, сеймени идат против вас и всинца ви щат да погубят. Бягайте, вардете се!...

– А от кое време и от кой ден моята посестрима, посестримата на Донча войвода, е станала страшлива и се бои от сеймените? – каза Дончо и засмея се. – Аз трябва да червенея, че имам такава посестрима.

– Казват, че войската ще дойде утре из градът и ще се придружи със сеймените... В селото чакат бинбашият и низамите и къщи им приготвиха нашите чорбаджии още от вчера – каза Добра.

– А защо си се уплашила, кажи ми ти, и трепериш?

– Аз съм се уплашила? Не плаши се Добра от турските зайци, ама нека тия зайци да имат по дванайсет глави, какъвто беше змеят, когото уби Кралевич Марко при Охридското езеро. Аз зная чия съм посестрима и чия ме е майка отгледала. Не бой се, побратиме, за Добра, Добра ще всякога да бъде Добра.

– Така, Добро, така – извика Нено, – не бой се ти ни турчина, ни арнаутина, оти си бугарско юнашко коляно.

Тогава войводата каза Нену да не вика, па се обърна към нас и рече ни:

– Момчета и другари, вие сте наварили днешната каша, а както сте я варили, така трябва и да я сърбате. Ала да не говоря що е било, а да ви кажа какво трябва да се работи, за да не изпатиме много голямо зло. Слушайте, мои братия, мойте думи и гледайте да ги изпълните, както трябва. Чувайте своята кръв, защото една капка от нашата кръв е по-скъпа от десет турски глави ...

– А азека сум пролял три оки кръв, а не сум отрязал още ни двайсет глави! – каза Нено.

– Мълчи, Нено, и слушай що ти казвам; не прекъсвай ми разговорът – каза Дончо.

– Я не кем да говорим, а окем турски глави да сечем, па нека да су турците не турци, а дяволи! – каза Нено.

– Не нападайте, ако видите, че куршум може да ви разбие главите – продължи Дончо разговорът си, – нападайте само тогава, когато и турците се вземат за нож и за сабля: аз зная, че вие обичате повече нож и сабля, нежели пушка и пищов, и затова ви уча ум. Хайде сега да се простиме, момчета, и да се вземеме за работа.

– За какъв дявол да се прощаваме, Дончо, харамбашо? Мие ке още по сто години да живееме и да биеме турци. Да даде господ да не видим Охрида, ако я умрем денеска. Бугарията трябва да освободиме по-напред, Дончо войводо, па тогаз да умреме! – каза Нено.

– Добро, мой брате Нено, добро! – каза Дончо. – Нека господ да чуе твоите думи и да ни помогне; а сега ти слушай какво още имам аз да ви кажа.

– Казвай, харамбашо, казвай; азека ке да слушам.

– Слушайте, братия, какво ще имам да ви кажа, и вървете тогаз всеки по местата си – продължи си думите Дончо. – Мъртвите да не оставяте, да ги увличате след себе си и да ги закопаем после като братия и като християни с чест и слава. Не давайте се живи в ръцете на нашите душмани; борете се юнашки и докажете, че сте синове на България и готови сте да умрете за своята майчина и бащина земя. Ако някой из нашата дружина побегне от нас, то му пратете в шията по един куршум и не давайте му да очерни душата си и да измени на отечеството си. Хайде, вървете сега, и Свети Илия да ви помага! Прощавайте!

– Да е жив нашият войвода харамбаша Дончо! – извика Нено и дружината наша отиде по местата си.

Ние се наредихме по пътят като верига, скрихме се в храстето и зади камъните и всички чакаха да им дам аз белег и тогава да нападнат на турците. Аз, като байрактарин, трябваше да се нахождам най-напред, а войводата да стои отзади и да гледа как се бием, кой как се бие, и да казва как трябва да се биеме. При войводата остана и Добра да му помага; ней дадоха една пушка, един пищов и един нож. Какво юнак момиче беше тая Добра, аз ще ви разкажа други път.

И ето, седим ние потаешката и чакаме милите гостени. Около нас все тихо, все мирно, само от време до време някакъв си щурец зацвърчи в тревата, жаба квакне в реката, пиленце чуруликне на дърветата, шумата зашумти – и пак тихо. Понякогаж се чуеше как сърцата ни чукат: едно от страх, а друго от нетърпение. Изведнъж – чегато и сега аз видя тая работа пред очите си – видяхме: върви напред Назър ага – нашият стари приятел – ние често имахме с него работа, – а след него вървят пешаците, па тогаз конниците. Всичките сеймени бяха до шейсет души и повечето из тях бяха помаци и арнаути. Аз се бях така научил отдалеч да пречитам душманите, щото рядко се бърках в хесапът си. Назър ага яздеше един бял като мляко ат; той беше млад човек, около триесет годин, и така богато беше облечен, чегато отива не да се бие, а на сватба.

Когато нашите турци се приближиха до нас и Назър ага дойде до това място, дека се скриваше Дончо, а опашката или найкрайните сеймени – до това, дека се скривах аз, то аз турих два пръста, в устата си и свирнах. Пушки и пищови загърмяха, хора завикаха и запъшкаха, коне захвъркаха и зацвилиха и куршуми запредоха на всичките страни. Страшно беше това сечене и пушкане! Три пъти съм видял аз как се бият турците с московците, два пъти съм се бил с турците в Черна гора и в Херцеговина, па и в Севастопол ходих, и под Силистра бях, а такава страшна рязаница не съм ни сънувал. Ние нямахме ни свирни, ни тъпани, за да разпалваме момците; нямахме ни топове, ни гюллета, които потърсват горите и планините; но пак нашият бой беше страшен, защото всички ние гледахме да си отмъстим на турците и да покажем Дончу, че ние не сме нито баби, нито кокошкари. Дълго време се продължи тоя страшен бой: много турци погинаха, паднаха и из нашите мнозина; а нито турците отстъпяха назад, нито пък ние ги оставяхме да бягат – пътя им преградихме. Скоро ние всички хвърлихме пушките си, измъкнахме ножовете и захванахме да се сечем като касапи. Не можеха турците да устоят против нашите мишници и поискаха да бягат назад, ама ние от всяка една страна ги обколихме и не им давахме да се мръднат ни нагоре, ни надоле. Дончо първи изскокна из шумата и хвърли се като лев на Назъра. Звякнаха две юнашки сабли и два лева захванаха да се борят. Тежко беше да каже човек – кой из двамата ще остане победител. Когато се малко побориха, Дончо се замахна да удари Назъра, Назър посрещна саблята му със своят ханджар и Дончовата сабля се преви на две половини. Ала нашият юнак войвода не дълго време се мисли; той се хвърли на Назъра и прегърна го като малко дете, ала Назъра захвана да бие Донча по гърбът е ханджарът си и тежко щеше да му бъде, ако не прибързаше Добра и да не ръгнеше в шията Назъра с ножът си. В това също време и Назър удари Донча по гърбът и нарани го. Разсърди се нашият войвода, повдигна Назъра нагоре и удари го о земята; после пресече ремикът от силяхът си и веза ръцете на турският билюкбашия. Щом падна Назър ага в ръцете ни, то сеймените побягнаха, ала не далече отидоха: тия всичките паднаха от нашите ножове и от нашите куршуми – Тополка кървава потече. Ала и нам стана скъпа нашата победа; ние изгубихме единайсет душ из дружината си, изгубихме и чича Кунча.

С чича Кунча се случи такава една работа. Намерихме го ние паднал между храстите, повдигнахме го и занесохме под едно дърво, за да му прегледаме раните и да ги превържем. Шест рани намерихме в тялото на тоя юнак и много из тях бяха дълбоки. Като обмихме тия рани и залепихме на тях мехлем, то Кунчо дойде при себе си, отвори си очите и погледа наоколо. Назър ага лежеше насреща Кунча и нашият стари другар му гледаше право в лицето и чегато нещо мислеше. Изведнъж Кунчовите очи се зачервиха и засветиха като жерава, тялото му затреперя като от треска и той скокна накраки, спусна се къде Назъра, хвана го за гърлото и извика:

– Проклето турско куче, дека е детето ми?

– Детето ти? ... – каза Назър ага, па погледа на Кунча и затрепера като листо.

– Детето ми, детето ми! – викаше Кунчо. – Дека е дъщеря ми?

– Тя е дома – каза Назър ага, – тя е моя жена, моя кадъна; тя е майка на моите деца.

– А, а, а! Ти имаш деца? Мойта дъщеря е наплодила турски кучета ... Моли се на твоят Мохамед и приготви се да умреш. Аз съм се заклел пред Бога да те заколя сам, със своята ръка... Слушаш ли, Назъре? Ти открадна дъщеря ми, потурчи я насила и ожени се за нея; ти уби синът ми, който искаше да отнеме сестра си; но Кунчо е още жив и той ще освети ножа си от твоята гнуснава кръв. Моли се Мохамеду да ти опрости гнуснавите грехове.

– Кунчо! – извика Назър ага. – Ти искаш да заколиш своят зет, който така много обича дъщеря ти? Аз имам деца, Кунчо, и обичам ги така, както и ти обичаш своите. Прости ме, Кунчо, прости ме.

– А, ти обичаш своите деца? – попита Кунчо Назъра, па хвърли на него един такъв поглед, който беше пълен с ненавист, и две едри сълзи му потекоха из очите. Ала тоя човек не искаше да покаже пред нас, че плаче, и затова отри полека очите си и каза:

– Ти, Назъре, казваш, че обичаш жената си и децата си, и молиш да те простя? Ала я си ти помисли: какво си ти мене направил! Ти погуби моята дъщеря, уби синът ми и осиромаши къщата ми. Не мислиш ли ти, че ние, християните, имаме по-малко родителски чувства, нежели вие? Ти трябва да умреш и ще умреш от моята ръка.

Назър ага се засмя като луд.

– За какво се смееш? – попита го Кунчо.

– Мене ми е смешно, че ти, който си роб и гяурин, говориш за някакви си родителски чувства!... Ти, който си нищо повече, освен добиче, вол или магаре, искаш да казваш, че имаш такива същи чувства, каквито и аз. Нима робите и скотовете имат чувства и сърца? Ти искаш да заколиш зетя си, да заколиш, бащата на унуците си... И ти говориш за чувства?!

– Бъди проклет и ти, и унуците ми! – извика Кунчо и извади ножът си.

– Смърт за тоя кръвопиец, който сече хорските глави и краде християнските момичета; смърт за тоя звяр, който прави пакости на тия хора, които не са му никакво зло направили и които са само затова криви, че се наричат християни! – извикаха няколко гласове из дружината ни.

– Смърт, смърт... нека той да умре! – извика всичката дружина. – Смърт на тоя християнски душманин; кога той умре, то не ще повече никого да мъчи и да безчести.

След няколко минути Назър не беше жив и главата му се натъкна на един кол; ала и нашият стари другар Кунчо твърде скоро предаде душата си Богу. Телесните и душевните мъки го скоро скосиха. Тежко ни беше да се разделим с Кунча и с другите наши другари, които лежаха мъртви пред нази, ала такава е съдбата на човека! Изровихме дълбока яма, гудихме нашите другари на хладната земица, турихме им пушките, пищовите и ножовете и нахвъргахме на тях цвете.

Дончо стоеше и гледаше на нашата работа и кога ние свършихме, той проговори:

– Братия и другари! Нашите сърца са днес така наскърбени й нажалени, когато трябваше ние да се радваме и да благодарим Бога. Голямо нещастие отрови нашата победа. Ние изгубихме нашият баща, нашият брат, нашият умни и добри побратим, когото така искрено обичахме и който ни беше така верен. В тая минута, когато ние трябваше да благодарим Бога и да се радваме, че нашата ръка порази враговете ни, падна Кунчо и още единайсет души из нашата вярна дружина. Братия, ние изгубихме дванайсет души, но ние трябва да отмъстим на нашите неприятели за тяхната кръв и да ги поменем като християни и като българи. Аз жалея за нашите другари, а в същото време желая, щото всеки из нас да умре така, както умряха тия наши другари, желая и ние да умреме за нашето отечество. Да пролееме ние сега над гробът на нашите другари по една братска сълза, а ще дойде време, когато всичка България ще поплаче на тоя свети гроб и ще каже: „Почивайте, наши освободители; почивайте, български спасители! Нека се продължи вашата слава и вашата чест во веки веков.”

Дончо се прекръсти, прочете „Отче наш”, и ние заровихме другарите си без саван и без опело – нека им е лека пръст!

Пет души ранени пратихме скришом в Коприщица, в къщата на един наш побратим; тия не можеха да вървят с нас. В тоя същи ден ние оставихме Стара планина и преместихме се на гиздавата, ала мрачната и стръвната Мургаш планина. На Мургаш планина се намирахме в друга каза и затова нас никой не дойде да гони и ние можахме да си вършим работата, както ни се иска.

 

IV

Рибата търси това място, което е по-дълбоко, а човекът – което е по-добро. Най-доброто място за нас, българите, е това, дека има свобода, а свобода ние имаме само на планината, дека няма ни камзамали, ни векили, ни ефендиета, ни кадии. Добро нещо е да бъде човек народен хайдутин, а по-добро е да живее той в селото си или в градът си и да бъде свободен. Господи, кога ще да дойде това време?

Ала преди да захвана да ви разказвам за Донча и за неговата дружина, аз трябва да ви разкажа как живеят народните хайдути по горите и по планините. Дойдохме ние на Мургаш планина и захванахме се за работа: нашите българи ни даваха цървули, тютюн, барут, куршуми и други работи; овчарите, ни хранеха с месо и със сирене, а Мургаш планина ни поеше и къща ни даваше. Легнеш си вечер под някоя зелена бука и задремеш, а над тебе божието небе виси, звездици светят и ветрец повява, а около тебе все миризливо, все добро, все хубаво. Пробудиш се заранта и щом си отвориш очите, има и що да чуеш, има и що да видиш: милиони пиленца пеят, агънца блеят, овчарите викат: – рай и повече нищо. А пък наш Нено често пееше такава една песен, която сърцата ни веселеше:

Мургаш-планино, планино,

много си, Мургаш, хубава,

за паша, за зимовище,

а за хайдути най-много!

Тръгнал ми Дончо войвода

да шета гора зелена,

да пие вода студена,

да води момци юнаци.

Дончо е юнак войвода

че го българка родила,

с българско мляко доила

и на сина си думала:

„Дончо, българско коляно,

я си запаши саблята

и си нарами пушката,

па иди в гора зелена,

събери момци юнаци –

удряйте пусти читаци:

да си земята отнемем,

да си децата откупим,

да си жените избавим,

да си бащите поменем,

да си за майка отмъстим!”

Тая песен беше си направил Нено сам, сам си я и пееше. Той пееше още така:

Който си из нас не иска

за България да умре,

за свойта земя да гине –

нека го Господ убие,

нека го майка прокълне,

нека го баща посече,

нека го син му заплюе!

Като огладнеем, ние идеме при овчарите. Овчарите ужка ни не видят, гледат си настрана и говорят между себе си и чак кога видят, че кучетата им се спуснат на нази, то се обърнат, повикат кучетата си и пак ни се огъзят. Хитри са нашите български овчари. Ние се приближим при тях, пуснем си пушките на земята и подпреме се на тях, както и тия на гегите си и кажеме им:

– Добро утро, чичовци! Що има, що няма? ... Дохождаха ли при вас сеймените?... Търсят ли ни или не?

– Дал ви Бог, добро! – отговарят овчарите. – Не бойте се... Няма никой да ви търси! Вие преди една неделя така изплашихте зелките, щото тия цели сто години няма да ви заборавят.

– Добре, добре, момчета! – им каже Дончо. – Хайде, пригответе нещо за ядене и донесете ни да поядем там доле под скалата, в бозалъкът.

– Докога ще аз тебе да храня, Дончо войвода? – казваше кехаята. – Вие и агънцата, и овните и мариите ми изпоядохте... Юреваре ще повикам от вас.

– Добре, добре, Стойко! Аз не ща повече да ти пека овцете, ако ти само тръгнеш с нашата дружина и да ни помогнеш да изгоним турците. Дорде се не освободи България, то твоите овце ще яде и Дончо, и Петко, и Нягул, и Добри, и всеки български хайдутин. България трябва да освободим, брате Стойко, и тогава и тебе, и мене ще бъде добре.

– Добре, Дончо войводо, добре! Аз се само шегувам и ти казвам, че не ща да те храня. Всичките овце да ми поядеш, то и тогава аз няма да се сърдя на тебе. Нека ти бъде сладък моят хляб! Хайде, иди си там в шумата и аз ще ти донеса ядене.

Върнеме се ние назад и чакаме под дебелата сянка, а на сърцето ни гладно-прегладно. Не зная каква е тая работа, а човек много яде, когато се намира на Мургаш планина: ядеш, ядеш и пак си гладен. Ала ето че ни носят ядене: два-три овна, печени на ръжен, два-три овчарски хляба, ургутник с мляко, какач-пастърма и други работи. Забиеме ние ръжените в земята, измъкнеме ножовете, и захванеме да режеме: кой отдека иска и както иска. Весело и добро е за народните хора през лятото! Сърцата ни се пукаха от яд, кога чуехме Нена да пее:

Есен ми дойде,

слана западна –

опари листа

по гора зелена ...

Лошо нещо е това зимата; ала когато ни не гонеха сеймените и низамите, то и зиме ние живеехме добре, стигаше само да имаме парици.

Мина се лятото и есента и дойде зима. Не може да се живее на Мургаш, а трябва да се търси зимна къща. Овчарите отидоха на зимовище, листето на гората опадаха, ние оголяхме, изпокъсаха ни се и дрехи, и цървули, и затова трябваше да търсиме място, дека да преклоним главите си.

– Хайде, момчета, да си вървим всеки по дома и да гледаме да се прехраниме някак си – рече ни Дончо. – Аз мисля да ида в Коприщица и там да презимувам. Ако из вас някой иска да иде с мене, то аз ще го храня зимъска; а ако иска да иде в селото си, то нека върви, и кога настане Благовец, то нека дойде в Коприщица и да тръгнем пак по работата си.

Само петима поискаха да идат дома си, а другите останаха с Донча. Преди да тръгнем или преди да се разделим, Дончо ни каза така:

– Момчета, закълнете се, че ако някой из вас се попадне в ръцете на нашите душмани, то не ще да издаде другарите си. Закълнете се още, че ако някой из нас се хване, то вие ще гледате да го избавите; а ако някой из нас бъде убиен, то вие ще отмъстите за кръвта му.

– Заклеваме се, Дончо войводо, заклеваме се, че ще изпълним твоята воля! – извика дружината ни.

Простихме се с нашите другари и аз отидох с Донча в Коприщица. „Тежко е за хайдутин човек да живее в село: сън те не намира всичката нощ, а кога видиш сейменин или низамин, то сърцето ти потрепери в гърдите” – говорят плашливите хайдути. Ала аз не мога да кажа това за нашата дружина, а по-малко за мене и за Донча: нашата работа беше съвсем друга. Ние, като речи, всичките бяхме не от плашливите хора, а тук още нашият юнак войвода беше за турците по-страшен от дявола; стигаше да му поменеш името пред турските пилафчии и да видиш страх! Знаеха турците с кого имат работа и какво може да им дойде до главата и затова ни оставиха да си живеем, както ни се иска. А и нашите коприщени яко-яко нямат голяма любов с турците и с читаците – тия са чисти българи.

И така, събрахме се ние в Коприщица на зимовище; но нашите другари ходиха по-напред в селата си да се повидят: кой с майка, кой с баща, кой с побратим, а кой с посестрима. Дончо нямаше роднини. Баща му беше умрял отдавна, умряла беше и майка му; той имаше само една жена, тя беше дъщеря на Петка Радин, и една посестрима – Добра. Дончовица беше хубавичка, добричка и мирничка женица; тя всинца ни обичаше и никому лоша дума не беше казала. Ние обичахме Дончовица така, както обичаме всяко детенце, което никому на светът не прави пакост, но яд ни беше, кога я видехме, че плаче – тя плачеше твърде често. Чуе ли тя, че ние отиваме да се биеме, то плаче; чуе ли, че сеймените се готвят да ни гонят – плаче; чуе ли, че някой от нас е наранен – плаче; заболее ли някой – пак плаче: плашлива жена беше и меко сърце имаше. Мене ми се чини, че Дончо повече обичаше Добра, нежели жената си.

Ех, друго нещо беше Добра! Добра беше юнак девойка; тя разделяваше с нази и радост, и жалост; тя беше турила животът си на къпъните и все едно й беше – да живее или да умре, – на всичко беше готово това момиче. Добра често обличаше мъжки дрехи и хайдутуваше с нази: наметне мъжка долама, обуе български потури, опаше тарабулуз пояс, затъкне чифте пищови, нарами арнаутска пушка, накриви своята българска шапка – и готов хайдутин. Когато нашите ятаци не можеха да извършат някоя работа, то Добра я извършваше на драго сърце. Много работи направи тая Добра, много помощи имахме ние от нея. Колко пъти е тя засрамвала нашите другари и ги е накарвала със своите думи да разбият турците!

Помня веднъж, когато турците ни разбиха, че Добра дотолкова ни разпали, щото ние заборавихме, че имаме рани на телата си, и отидохме да гоним нашите душмани, които скоро и победихме. Това стана така. Турците ни победиха и ние бягахме и скрихме се в гора Буная – тя е близо до село Стрелча. Тоя ден дойде при нас Добра и донесе ни барут и куршуми.

Дончо седеше на едно паднало дъбово дърво и беше се замислил.

– Добър ден, побратиме! – му каза Добра. – Защо си се замислил?

– Ех, Добро, как да не мисля, когато турците ни гостиха така, както никой досега не ни е гощавал. Ще се пръсна от яд... Бягахме като зайци – каза Дончо.

– А защо бягахте? – попита Добра.

– Как да не побегнеш, когато моите момци се изплашиха. Ала аз се не сърдя на тях, защото турците бяха три пъти повече от нази.

– От един копой хилядо зайци бягат – каза Добра.

– А ти мислиш, че е било по-добре да ни избият като круши? – каза Дончо.

– Ами как? По-добре е да умреш, нежели да бягаш.

– Ех, Добро, ти всякога си такава.

– А какво още изпатихте? – попита Добра.

– Какво изпатихме? Засмея ни се билюкбашият и каза ни, че сме добитъци. Ето какво изпатихме!

– Ами защо се сърдиш, когато билюкбашият ти е казал истина? Не трябва да се сърдите, кога турците наричат нас, българите, поплювковци и когато ни казват, че ние сме безчувствени скотове. Тия имат пълно право да мислят за нас така, а не другояче. Как да ни се не смеят и да ни не презират, когато ние наистина сме низки страшливци? Тия са няколко хиляди завоеватели; а ние сме осем милиона робове и пак търпеливо влечем циганският ярем. Турците ни са турили на гърбът по един самар и ние го носиме и радваме се. Аз мисля, че турците нямат други такъв кон, който чака мирно и така покорно да носи букаите; тия нямат такова едно добиче, което така смирено да подлага гърбът си под техният гърбач, да стои мирно под бесилото и под топорът и да им целува краката, когато го тия бият. Ние много теглим, много влечем: ние сме по-търпеливи от кравите и от магаретата. Да, ние сме по-страшливи и по-глупави от едно стадо овни. Аз съм жена, а срамувала бих се да кажа, че съм бягала от турците, а билюкбашият ми е рекъл, че съм поплювковица. Не така се избавя отечество, мой побратиме, не така се бият истинните народни хайдуци. Кръв трябва, мой брате, кръв: без кръв нищо не бива!

Разпалихме се ние, грабнахме пушките си па се спуснахме, пристигнахме сеймените и победихме ги.

Ето каква беше Добра.

Дончовица беше слаба и малка, а Добра беше висока и яка; Дончовица беше руса и бяла, а Добра – черноока и мурга. Като момче беше наша Добра, само мустаки нямаше. Дончо често се шегуваше и казваше й:

– Тебе, моя посестримо, трябва да те е направил Господ янлъш: искал е да направи момче, а излязло момиче.

 

V

Веднъж, това беше на Свети Атанас, седеше Дончо на зелените миндери в къщата си: пред него беше стол, на когото бяха всякакви мезета, а Дончовица държеше в ръката си един пукал, наливаше вино в една синя чаша, която бе нашарена със златни пера, и гощаваше мъжът си. Добра седеше при него и чистеше дръжката на един видински сомкамзалия нож, кога аз влязох в одаята и рекох:

– Добро утро! За много години Свети Атанас.

То Добра ме хвана за ръката и рече ми:

– Чичо Петко, мъчно ли ти е да живееш така като бабичка в селото? Аз мисля, че за юнак човек такова едно време, каквото е сегашното, не е твърде весело! Гора зелена, чичо Петко, и сянка дебела са за юнаци хора! Аз мисля, че вие ще да се плесенясате, ако поживеете още два месеца така, както живеете сега.

– Истина е така, Добро, истина е – казах аз, – ама няма какво да се прави! Проклетата зима твърде полека преминува!

– Юнаците се не боят от зимата – рече Добра.

– А какво могат да правят юнаците, когато и дяволите се боят да идат сега на Стара планина? Ала не бой се, Добро! Скоро ще дойде Благовец и тогава ще бъде наше турското царство.

– Вие сте като мечките и като мухите – каза Добра – и живеете само тогава, когато е топло; а щом настане зима, то не сте за нищо и за никакво. Ех, юнаци!

Дончо трепна, погледа на посестримата си сърдито и каза ми да ида и да повикам всичките наши момци да му дойдат на гости; да повикам и няколко циганина да ни посвирят. Дончо много обичаше да му свирят цигани и да му пеят български юнашки песни.

Дойдоха циганите със своите кеменчета, даарета и сантури и насядаха при вратата на земята; дойдоха и момчетата и се наредиха по миндерите и всички запалихме лулите.

– Веселете се, момчета, и помнете кога сме зимували в Коприщица – каза Дончо.

– Не ми се весели, харамбашо! Нещо ми смучи сърцето и хлябът ми у гърлото стои – каза Нено. – Мене само Стара планина може да развесели и я – нея.

– Аз видя, че само Нено е юнак из вази – каза Добра. – Така, така, чичо Нено, ти си юнак човек; нека ти Господ помага и да продължи дните ти.

– Ех, Добро, некем я да живеем много; я чакам само да ослободиме Бугарията, па да умрем.

– Хей, Нено, кажи ти оная песен, дека се говори за Марка, че той утрепал Муса Кеседжия! – извика Дончо.

– Не, Нено, ти кажи по-добре оная песен, дека седемдесет и седем юнака бягали от мечка стръвница и оставили само Стоя на кезаята и кучка синджирлийка да се борят с мечката – каза Добра.

– Пей за Рада войвода! – извика Дончо.

Нено засвири и запея:

Че чудо ли е станало!

Какво е чудо станало? –

Мома войвода да бъде

на седемдесет юнаци,

на седемдесет и седем!

Де гиди, Рада войвода!

Развяла Рада байраци,

повела Рада юнаци –

да шета гора зелена,

да гази Стара планина!

Рада дружини думаше:

„Дружино вярна, сговорна,

хайде на нишан хвъргаме:

който си нишан прекара,

той ще ни бъде войвода.” –

Всички на нишан хвъргали,

в нишан си никой не сгоди;

Рада си вдигна пушката,

Рада си нишан удари.

Момците викат с един глас:

„Рада ще бъде войвода.”

Де гиди, Рада войвода,

де гиди, Стара планина,

де гиди, сянка дебела,

де гиди, бука зелена,

де гиди, вода студена,

де гиди, ягне печено!

– Ех, ха-ха-ха! Нека живее Рада войвода, нека живее и нейната сестра Добра войвода – извика дружината ни.

– А вие мислите, че Добра не може да бъде войвода? – каза Добра. – Ако вие бъдете такива женкари, каквито сте сега, то аз ще събера жените, ще им дам по една пушка, а вам по една къделя и по едно вретено, и тогава вие ще предете прежда и да плетете чорапи, а ние ще нарамиме пушките и ще идеме да биеме турци. Който е юнак, той сега трябва да покаже, че е такъв, а лятоска и зайците са юнаци, защото има дека да се скрият.

Един из циганите, които не свиреха, стана и каза ни:

– Дончо чорбаджи, аз чух, че Филибе пашасъ иска да прати войска и да уловят и тебе, и дружината ти... Аз бях преди една неделя във Филибето и там ми каза един наш циганин, който свири на пашата, че низамите скришом щат да нападнат на тебе, Дончо чорбаджи!... А ти си добър човек и всякога ни бакшиши даваш. Варди се, Дончо чорбаджи, варди се!

– Видиш ли сега, моя посестримо – каза Дончо Добри, – че ако ние и да оставиме турците на мира, то тия нас не искат да оставят!

– Ала трябва да се приготвяме, Дончо войводо – казах аз, – и да ги срещнеме, както трябва. А може да не е истина това, щото ни казва Нено.

– Не, момчета, истина е! – каза Дончо. – Аз и от другиго чух, че пашата иска да си отмъсти затова, щото му ние направихме лятоска. Не ще тоя проклети турчин така лесно да ни прости за оная поганска кръв, която ние проляхме. Ала нека: нека праща и сеймени, и низами и нека ни хване, ако смее. Ние ще докажем на тоя глупец, че старите левове се не ловят с мишеловка! Така ли е, момчета?

– Така е, така, Дончо войводо! – извикахме ние. – Нека дойдат тия погани турци и нека ни хванат. Не са още туркините родили такива синове, които да се бият с нази, не ще и да ги родят!

– Аз мисля – каза Дончо, – че ние имаме доста барут и куршуми и щем можем като на задушница да гостиме невиканите гости. По-добре щеше да бъде, ако оставехме тая работа до лятоска, но ако турците не могат да чакат, то ние ще ги помолиме да заповядат и в нашата къща; ние и тука ще ги срещнем, както сме ги срещали на Стара планина.

– Да е жив нашиот харамбашия! – извика Нено. – Ако турците не можат да търпят, то и мие некеме да търпиме.

– Нашата къща е голяма – продължи разговорът си Дончо – и може да събере всичките момци ... Защо ни е по-добро кале? ...

– А аз мисля, че пашата ви само плаши и никога не ще да нападне на вас – каза Добра.

– Аз зная, че пашата се бои от нас като от чумата – каза Дончо. – Ала аз желая да направи той, щото е намислил, защото ще накара и нас да се вземеме за работа. Понякогаж, да ви кажа право, мене ми е дотолкова тежко, щото съм готов да взема пушката си, да ида в градът, да намеря низамите и да ги накарам да се бият с мене. Не е, момчета, за нази такъв живот. Ще втикясаме, ако седиме без работа. Зимъска е зима, лятоска е горещина, а България робува на циганите. Не, момчета, не! Трябва и зиме и лете, и дене и ноще, и наяве и насъне да се работи, за да добиеме своята свобода. Тежко на тоя народ, дека оставя днешното за утре, а утрешното – за в други ден. Не може повече да се търпи, защото ние не сме говеда.

Добра погледа Донча весело и ясно; очите й се засветиха, дупките на носът й се разшириха, долната устна й потрепера и тя рече:

– Ако ти се иска да се побиеш с турците, то никой те не запира. Турците трябва да се боят от тебе, а не ти от тях, защото тия са изяли твоята попара, а не ти тяхната. Ала, кажи ми право: аз мисля, че ти зиме се боиш от турците толкова, колкото тия от тебе лете. Истина ли е, побратиме? Ех, ако би знаяла, че моят побратим Дончо войвода е плашлив заец, то аз щях да стана посестрима на Сали билюкбаши и да потъпча гробовете на нашите прадеди ...

– Не е Дончо плашлив; не е он заяк, ами е юнак над юнаците – казва Нено.

– А искате ли да разсърдя турците и да ги накарам да се бият с мене? – каза Дончо сърдито и скокна накраки.

– А как ще ги накараш да се бият с тебе? – попита Добра.

Умно и хитро момиче беше тая Добра! Чегато и Соломонията тя беше прочела. Казват хората, че у жената косата е дълга, а умът й е кратък, ама това не е истина: има на светът такива жени, които са по-умни десет пъти повече от мъжете, а такава жена беше и наша Добра.

– Ти питаш, моя посестримо, как ще аз да накарам турците да се бият с мене, а то е твърде лесно. Ето как. Турците събират коне за своята войска, за някаква си нова конница, защото старата са пратили да се бие с московците, там във Влашката и Богданската земя, която се намира отвъд Дунавът. Вчера мене викаха нашите чорбаджии и казаха ми, че аз имам много коне и затова трябва да дам един на турците. Аз им нищо не казах и излязох си, но днес заранта – аз не бях дома – дошли векилинът, камзамалинът и един сейменин и взели враният ми кон, когото аз толкова обичам. Разбира се, че аз своя кон не ще да им дам, а ако тия ми кажат барем една дума, то аз ще ги накарам да ми целунат петите и да се побият с мене... Видиш ли, моя посестримо, че Дончо не е заяк и ти няма да станеш посестрима на Сали билюкбашия.

Като чухме тия думи, то всички се зарадвахме; Добра скокна като луда, извади Дончовият нож из поясът му, завъртя го нагоренадолу и весело извика:

– Добре! ... Така те искам, мой побратиме! Бъди ти юнак, не жалей ни кръвта си, ни здравето си, ни имането си, ни животът си, само да освободиш отечеството си. Отечеството и свободата на човека са по-скъпи от всичко... Върви напред и не бой се...

– Добре казуваш, Добро девойко! – извика Нено и запея:

Хайде, братия, со пушките

за народот да умреме;

за бугарска света земя

си юнаци да гинеме.

Майка плаче, татко жали,

а сестра ни робинка,

а нашите мали деца

у турчина робчета...

– Ех, харамбашо! – продължи си думите Нено. – Не можеме ние без бой; не можеме да гледаме како ни се турчин смее:

Кой се бои, братия, от турчина,

да ми люби коня у копито! ...

– Стига си пеял, Нено! – каза Дончо. – Кой какво говори, а ти песни пееш. Защо ти не си станал поп или гайдарджия, ами си дошел при мене да бъдеш хайдутин?

– Нено знае и да пее, и да сече – каза Добра.

Дончовица слушаше нашите разговори и мълчеше, но кога Дончо заповяда на момчетата да си готвят фишеци и да си леят куршуми, тя седна при мъжът си, облегна главата си на рамото му, турна ръцете си на коленето му, а сълзи й потекоха из очите като маргатар. Поседя тя така, поседя и каза на войводата тихо и умилно:

– Ох, мой, Дончо, не прави ти такава една работа, каквато си намислил да направиш. Не туряй си главата на сенникът; защото скоро ще бъде време и ти ще дотрябваш на своята дружина. А какво щеме да правиме ние, ако ти погинеш и погинеш за нищо и за никакво? Дека ще се денем ние, ако ти погинеш? Дека ще се дене твоята дружина?

– Стига да има юнаци, а войвода всякога ще се намери – каза Дончо.

– А аз ти казвам, че турците ще избесят всинца ни, щом ти погинеш.

– Булката Дончовица ти добре казва, брате Дончо! – казах аз. – Не е добро да захващаме с турците бой през зимата.

– Лъжеш ти, Петко, лъжеш като брадат циганин – каза Нено.

– Който е плашлив лете, той е плашлив и зиме – каза Добра.

– Не сме ние плашливи, посестримо, не сме – каза Дончо, – това ще ти скоро да видиш.

– Послушай ти мене, Дончо, и не сърди турците в такова време – рече Дончовица. – Почакайте още месец или два и кога настане лято, то прави какво щеш.

Добре говореше Дончовица на мъжът си, но нейните думи останаха на вятърът. Нашият войвода имаше такъв нрав, пред който всяко нещо трябваше да се поклони: никого той не слушаше. Колкото повече Дончовица го молеше, толкова повече тя го разпалваше и накарваше го да изпълни това, щото е намислил да направи. Мълчешката стана Дончо накраки, взема своята пушка, рече мене да вървя след него и ние отидохме в конакът, дека беше конят му. Нам, да ви кажа право, и харесваше се, и не харесваше се това, щото правеше сега Дончо: харесваше ни се затова, защото захващахме работа и ние можехме да свършим нещо – омръзнало ни беше да седим като бабички с кръстосани ръце; а не харесваше ни се затова, че не беше време да се биеме с турците, които имаха и пушки, и топове, и всичко, щото искаш. Ала здраве да е!

 

VI

В Коприщица беше ага в онова време Мустафа ага, билюкбашия беше Кара-Табанът, а векилин – чичо Ганчо. Ние казваме, че турците са лоши хора, па и наистина са лоши, ала като нашия векилин чича Ганча други по-лошав урсузин и на светът нямаше. Много вдовици е разплакал тоя изедник, много деца е направил сирачета, много души е в гроб уложил. Тоя кръвопиец беше дотолкова лошав, щото и самите турци биха го заплюли, ако той да не беше им потребен, за да глобят сиротинята и да продават българските души на касапниците. Всеки коприщенин, като чуе името на чичо Ганча, всякога плюйне и прекръсти се. Нека господ чува нашето отечество от такива българи!

Дойдохме на конакът, а чичо Ганчо, нашият честити векилин, седи заедно с агата и с другите наши чорбаджии под върбите, при конашките врата и плюскат ракия.

– Какво търсиш тука бре, Дончо? – извика векилинът. – Нима не те е страх, ами си дошел в конакът? Знаеш ли ти, че въжето е приготвено за вратът ти?

– Разбира се, че не съм дошел да видя тебе – черноок ли си или не, а дошел съм по друга работа. А колкото за въжето, ти го чувай за своят врат, защото Дончо няма да бъде обесен нито с турско, нито с българско въже... Чуеш ли, Ганчо чорбаджи? Ако турците, твоите приятели, те не обесят, то ще те обеси Дончо, когото е Господ пратил да брани сиромасите от твоите гнусотии. А ако Дончо умре и не дочака да види как ще да виси на въжето Ганчо векилинът, то от Дончовото семе ще изникнат такива българи, които ще окачат по дърветата всичките български еничери, всичките продадени души, всичките изедници и кръвопийци и всичките убийци на нашето отечество, а между обесените ще да е и Ганчо чорбаджи.

– Ти си полудял бре, Дончо! – каза Ганчо.

– Не съм полудял, чичо Ганчо, ами ти говоря като чисти българин и като верен християнин. Ти мислиш, че няма Господ на небето и няма правда на земята; а пък Дончо ти казва, че ако даде Господ и Света Троица, то ти скоро ще бъдеш обесен на едно дърво заедно със своя приятел, с това вонящо куче, с което днес пиеш ракия.

– Ей, кераталар, какво търсите тука? – извика агата.

– Каквото търсим, то ще го и намерим – каза Дончо. – Ти можеш да мислиш, че ние търсиме тебе, но не се бой: твоето време още не е дошло. Не ще Дончо да си гнуснави ръцете и да те коли и кога ти чукне смъртта на вратата, той ще прати някой циганин да те задуши. Краставите кучета от крастата умират.

– Бре, керата, бре, пезевенк гяур, я върви си и не вводи ме в грях или, кълна ти се в Мохамеда, ти днес ще бъдеш обесен.

– Плюя аз и на Мохамеда, и на брадата ти – каза Дончо, па плюйна и влезе в конакът.

Агата повика билюкбашият и сеймените и рече им да ни хванат и да ни затворят, ала ни един из сеймените не посмея да ни се приближи, защото пушките ни бяха запнати.

Дончо влезе в оборът, изведе си конят и даде го мене да го заведа у дома, а той се приближи при агата и чорбаджиите и рече им:

– Вие пиете и веселите се; вие сте сити и пияни... Пийте и яжте, глобете сиромасите, смучете българската народна кръв като пиявици; лапайте месата ни като кучета... Ала ще дойде и нашият ден, и тогава тежко ще бъде на българските изедници и кръволоци.

– Ти, Дончо, знай какво хоратуваш и с кого хоратуваш – каза векилинът.

– Зная аз, чичо Ганчо, с кого говоря; зная аз и какво говоря, защото всичко, щото ти аз казах, не говорят устата ми, а сърцето ми; не говори само Дончо, а говори всичкият наш народ ...

– Ти си бунтовник, Дончо, ти си кеседжия, ти въставаш против нашия баща, против султанът, на когото ние, българите, сме робове – каза Ганчо.

– Да си проклет и ти, и твоят султан – каза Дончо и тръгна след мене.

– Хей, сеймени, билюкбашии, селяни и чорбаджии, хванете тоя хайдутин, хванете тоя кърджалия! – викаше Ганчо.

– Ха, ха, ха! Хванете го, дръжте го, вежете го! – викаше Дончо, смееше се като дете и вървеше си полека из пътят.

Отидохме си дома, а нашите момци седят и чакат ни с нетърпение да видят и да чуят що е станало. Като ни видяха, че си идеме и водиме конят, то всички се зарадваха, срещнаха ни и захванаха да ни разпитват за едно, за друго. Войводата им каза да влязат в къщи и там да чакат, ако искат да чуят какво ще да им разкаже, па влезе в оборът, веза конят си, попляска го с ръка по гърбът и дойде в одаята.

– Седнете, момчета, и да си поговориме за едно, за друго – каза той. – Знаете ли, мои братия, че ние трябва да се поприготвиме за бой, защото турците не щат да ни оставят без наказание. А доколко се разсърди нашият векилин! Господи, и тоя човек е българин, и тоя човек е християнин! Сирота България!

– Не е Бугарията сирота, харамбашо, дорде сме мие живи и здрави; не е Бугарията сирота, дорде има тя млади и зелени бугарчета, кои сакат да умират за нея. Нашите стари еничери и предатели скоро ке умрат, ке пръкнат, харамбашо, ако някой из тях остане, то мие ке му стопиме маслото – каза Нено.

– Да си жив, чичо Нено, да си жив и здрав за тия думи! – му каза Добра, па отиде и целуна по челото тоя наш юнак.

Нено погледа най-напред Добра в очите; после погледа нас горделиво, чегато искаше да каже: „Видите ли, момчета, каква една девойка целуна Нена за неговото юначество”; а най-после той погледа и Донча, и тук му се скъсаха конците: той заплака от радост като сираче.

– Какво ти е, чичо Нено? Защо плачеш? – го попита Добра.

– Ех, Добро, за тая твоя целувка, която ми ти даде днеска, аз кем да дадем и кръвта си, и тялото си, и всичкото си на Бугарията. Десет живота да имам, сестро Добро, то и тях кем да дадем за отечеството си. Скоро ке биде време и Нено ке да покаже бои ли се он да умира.

– Оставете сега тия работи, момчета, и да поговориме за друго, па кога дойде време, то ще видиме кой е юнак и кой не е. Идете сега всички по дома си, вземете си пушките, купете си повечко барутец, па дойдете всинца тука да видим какво ще се прави. Времето е късо.

Донесохме си всички пушките, изчистихме ги и приготвихме се за сватба. Къщата на войводата стана като къшла или като сейменска одая. Тоя ден ние бяхме дотолкова весели, щото ако ни видеше човек, то щеше да си помисли, че сме освободили България.

Мина се цяла неделя, а никакви известия не можехме да получим из градът: щат ли турците да ни дойдат на гости или не. Знаете ли колко е лошо, когато човек чака нещо добро и не може да го дочака? А десет пъти е по-лошо, когато чакаш някое зло, а то се бави и не дохожда една минута по-скоро. Ако бъде смърт, то нека бъде смърт, само тя нека дойде по-скоро и да я не чака човек, защото сърцето му истинва и духът му пада.

Ние щяхме вече да си идеме по къщите и да си гледаме работата, защото Добра и Нено ни се присмиваха и казаха ни:

– Няма турците, момчета! Не щат тия да дойдат, защото се боят от нази... Лятошната попара ги е така наплашила, щото тия подобре ще идат да се бият с Мохамедовият пъкъл, нежели с нази – рече Дончо.

– Вас Свети Врач безсребреник варди – каза ни Добра, – защото той знае, че вие се боите от турците. Аз чух, че Петко байрактаринът запалил оная неделя в черкова една ока свещ само и само за това – да го не гонят турците. Истина ли, чичо Петко?

– Аз всяка неделя паля свещи, Добро, но паля ги не на Свети Врач, а на Свети Герги, на Свети Димитър и на Свети Кирил и Методия, за да ни тия помогнат да избавиме своето отечество и да откупиме народът си – казах аз.

– И ти никога не палиш свещи на Свети Врач? – попита Добра.

Тамам щях да отговоря Добри и да се пошегувам с нея, то в къщата на войводата дотърча един циганин. Той беше наш ятак и попита за Донча. Войводата излезе пред него, хвана го за ръката и заведе го в едно кьошенце. Говореха тия между себе си, говореха и най-после циганинът си отиде, а Дончо ни каза:

– Момчета, пашата пратил триесет души арнаути, за да ни избият! Ха, ха, ха! Триесет души! Той мисли, че ние сме нищо друго, освен мокри мисирки. Глупави са нашите турци, момчета, по-глупави са от воловете. Против такива левове, каквито сме ние, пращат само триесет души, и то голи и боси арнаути. Каквото им е царството, такива са и пашите им, такива са и войниците им. Не е ли за чудо, кога тия пращат своите сеймени не да ни бият, а да ги биеме?

И наистина, ние се съвсем не уплашихме, когато чухме, че дохождат из градът арнаути да се бият с нази; ние бяхме до шестдесет души, все отбор момци все юнаци; още нашето място, дека се намирахме, или Дончовата къща, беше за нас като кале.

Дойдоха арнаутите и обиколиха Дончовата къща. Тая къща беше изградена на едно високо място в арнаутската махала, и беше заградена с дебели росанлии дувари. Из нашите прозорци се видеше какво правят турците и ние се приготвихме да ги посрещнем, както трябва. Билюкбашият ерчеше коня си, а сеймените след него припкат като копои. Турчинът мисли, че той е безсмъртен и че българската пушка не може да го улучи. Ние натрупахме дърва, турихме стълбите и други работи около дуварът, качихме се на тях и приготвихме се да пушкаме на всяка една страна. Билюкбашият взема със себе си троица сеймени, приближи се до нашата врата и почука. Дончо и аз отидохме при вратата и попитахме го що иска.

– Да дадете царският кон – каза билюкбашият – и да дойдете при пашата, да му паднете при краката и да го помолите да ви прости.

– Какъв царски кон ти търсиш? – попита Дончо. – Тоя кон, който е купен за Дончови пари, е Дончов, а не – царски. А на пашата кажи: нека той дойде при Донча и да му целуне подлогите на цървулите, защото Дончо не се е научил да се кланя, а да му се кланят. Хайде, върви си сега, отдека си дошел, да ти не разбиеме кратуната.

– Бре, гяурино, предай се или ще си оплачеш майчиното мляко! – каза билюкбашият.

Дончо ни махна с ръката и ние си подадохме главите над керемидите на дуварите и запнахме пушките си; а той каза на билюкбашият:

– Назад, турско куче, или кълна ти се на вярата си, сега ще те пратя при Мохамеда. Ти добре знаеш как се бие Дончо войвода.

– Хайде, момчета! – извика билюкбашият. – Нека ви помага аллахът и неговият пророк!

– Хайде, юнаци, за своето отечество и за своята свобода! – извика Дончо. – Нека Господ и нашето свето дело да ни помагат! Свобода или смърт!

Припукаха изведнъж пушки и пищови и стана пъкълска шамата, ала арнаутите твърде скоро побягнаха и оставиха до двайсет души убити. Билюкбашият щеше да убегне, ако да не беше го видял Нено със своето лисическо око.

– Ей, билюкбашо – му извика Нено, – падна ти кесата с парите.

Билюкбашият се обърна да види кой го вика и да види истина ли си е загубил кесията; а Нено в това време пушна и арнаутинът падна като сноп на земята.

Тоя бой ни донесе двайсет пушки, триесет и два пищова, няколко ножа, няколко сахата, осем коня и няколко хиляди гроша. Но и за нас дойде после тая победа черен ден, и ние не можахме да се порадваме на това, щото извършихме така юнашки и така евтино. Нашата победа ни прати над главите голяма лапавица. На другият ден, после нашата победа, дойде един наш човек и каза ни, че идат против нас около триста низама, и пешаци и конници, които води Мурад бинбаши.

Ние се уплашихме и захванахме да молиме войводата да бягаме и да оставим Коприщица. Ала не такъв човек беше Дончо, който би поискал да бяга, когато настане лошав ден. Навъси той веждите си, захапа устната си, погледа ни страшно в очите и рече:

– Аз не съм заяк и не ща да бягам, а ако между вас има плашливци, то нека вървят накъде искат. Аз ще да остана тука с тогова, който се не бои от никого и от нищо. Ако вие ме оставите, то мойта посестрима Добра не ще да ме остави и ние с нея ще се държиме, дорде ни не изсекат на парчета. Аз ви съм хилядо пъти говорил, че дорде се не гине, няма да освободим милото си отечество, а ако нашият час е ударил да гинеме, то ние трябва да умреме като юнаци, а не като баби. Така ли е, Добро?

– Така е, побратиме, така – каза Добра.

– И Нено сака да умре заедно с Донча – каза Нено.

– Всички ние ще да умреме заедно с нашият войвода! – каза дружината ни.

Можехме ли ние да оставиме войводата си, когато Добра и Нено искаха да умрат заедно с него? Всички ние останахме и приготвихме се да срещнеме нашите душмани.

 

VII

Ето, настъпи такъв един ден, в който българските соколи можеха да покажат на турските читаци, че са юнаци и в гърдите им бие юнашко сърце; дойде такова едно време, в което някои наши страшливи другари можаха да разберат, че българската пушка и българската сопа е по-яка от турските топове и от турските маждраци. Чудни неща биват на тоя свят! Случва се такъв ден, в който човекът се прерождава: страшливият става юнак, юнакът – страшливец, бабите – мъже, а мъжете – баби. Беше в нашата дружина един клисурец, Дейко – много страшлив беше сиромахът. Веднъж, когато турците нападнаха на нас, той се скрил зади един камък и бои се да погледне, а пушката му трепери в ръцете; но кога видя, че няколко турци се натъркаляха мъртви пред него, то той погледа, погледа, па измъкна ножът си, пусна се юнашки срещу турците и извика със страшен глас:

– А бе турците били по-клекави от нази!

От онова време Дейко стана твърде голям юнак и от нищо и от никого се вече не боеше. Какво ще му правиш, когато човекът е такъв.

И така, дойде ден, в който нашите българи се малко поококорчиха, отърсиха се и разбраха, че са синове Асенови и Симеонови, и приготвиха се да се борят за своят народ. Но и нам беше не твърде леко да се бием с турските низами или, по-добре да кажа, и нам беше твърде тежко да се бориме с такива сили, и тъй – тежко, щото господ да ни очува да видиме още веднъж такъв един ден. Да ви кажа истина, ние се съвсем не бояхме от турските кокошари и показахме им най-после, че сме юнаци от юнашко коляно, но и ние изгубихме това, щото мъчно се добива; аз затова и казвам, че тоя ден беше за нас много тежък.

Дойдоха около двесте низами пешаци и около шестдесет души конници и обиколиха Дончовата къща, в която се намираше всичката наша дружина. Чудни хора са тия турските низами! Хвалят ги твърде много, а излиза, че тия не са по-добри от гюбрето и помията; да ви кажа право – две пребиени пари тия не чинат. Когато ти видиш как тия викат, как кряскат и бърборят, то се уплашиш малко, а когато ги малко поразгледаш или когато ги разрежеш, то найдеш – червива ябълка. Нашите български хайдуци не можеш ти да изплашиш ни с тъпаните, ни с тръбите, ни с низамските дрехи, ни със старият топ, когото султанската войска довлече със себе си; а така също не можеш ги уплаши и с военните талими и с табиите, които нашите душмани направиха около нашата къща. Аз съм живял между всякакви хора, ала такива хора, каквито са българите, нийде не можеш намери. Гледаш ги – нехриви и страшливи, а като се накървяват, то бягай от тях; тия са по-лоши и от дяволите. Това са турците изпитвали твърде често, изпитвали са го и други някои.

На турците отдавна вече „кукувицата е изпила умът” и затова са във всяко едно нещо глупави и не знаят какво правят. Ако турците да не правеха глупости или ако да не правеха табии, а да нападнеха на нас просто и да имаха барем за пара юначество, го нека ние десет пъти да бъдехме по-яки и по-юнаци, то и тогава тия твърде лесно можеха да ни разбият и да ни изрежат, а не щяха да изгубят толкова люде, защото тия бяха много, а ние – малко. Но кога господ иска да накаже някого, то най-напред му вземе умът – казват старите люде. Дорде турците да направят своите табии, то ние можахме да изпребиеме до петдесет хора: така, види се, им е било написано от Мохамеда.

Дорде се турците готвеха да нападнат на нас, Дончо ни събра на дворът и каза ни със сълзи на очите:

– Момчета, тоя ден е за нас голям ден: от днес ще се захване българският живот и българската свобода. Ако ние днес останеме живи, то ще възкръсни българската свобода, ще покажем на всичките българи пример – как трябва да се варди нашата земя и как трябва да се умира за нея; а ако паднеме с ножът си в ръка, то ще посееме такова едно семе, от което ще порасте тая свобода, която ще да пожънат тия, които останат после нас живи и здрави. Нашата смърт, момчета, ще бъде полезна на нашият народ и ще бъде време, когато всеки българин ще се хвали с нашето име и ще служи парастаси за нашата душа. Дръжте се, момчета, юнашки и докажете на светът, че сте бозали чисто българско юнашко мляко; удряйте своите душмани и помнете, че във вас тече света и праведна кръв; умирайте юнашки за своят народ и за своята поробена земя и „ваше ще бъде царството небесно!” Господ ще ни помогне, момчета; защото ние сме въстанали да отбраниме кръстът от нечистивите; да отбраниме сиромасите от мъки и от неволи; да отбраниме християнинът от Мохамедовият меч и да възкресиме своя България.

– Да отнемеме своите сестри и дъщери, които се намират в турските хареми; да разковеме железата, в които са оковани нашите братия; да строшиме вратата на ония темници, в които лежат нашите синове; да измъкнем из престъпните ръце на турците своите майки; да отриеме сълзите на своите деца, които са останали сирачета, да върнеме на нашите душмани зъб за зъб и око за око – каза Добра.

– Се ке бъде, Добро, се ке бъде харно, ако само имаме таки жени, како що е Добра, и таки юнаци, како що е Дончо – каза Нено.

– Имаме, брате Нено, имаме и ще даде господ да ги имаме повече. Дорде е жива България, тя ще роди такива орли, каквито не е имала ни една земя. Да се захване работа е тежко, момчета, а като се захване, то юнаците и сами ще се появят. Затова ви аз и казвам, че щото направиме ние, то ще бъде семе, из което България ще бере храна за себе си. Ние сме корен, който трябва да расте, щом дойде пролетта, и ако го поливат и обкопават тия, които останат после нас, то ще бъдат свободни й щастливи – каза Дончо.

– Това, щото е расло, то пак ще расте; дека е текла вода, то пак ще да тече – каза Добра, – ако само се не намери някаква престъпна ръка, която да засуши тоя корен, когото моят побратим иска да посади.

– Тоя корен, моя посестримо, е дотолкова як, щото не може да го изкорени ни вода, ни огън, ни шипът от небето: той ще расте дотогава, докога живее барем един българин на земята. Блажен е тоя, който се завземе да полива и да прекопава тоя корен! – каза Дончо.

– И да го ашладисва – каза Добра.

– Да живее Добра! – извика Нено.

– Да живее Нено! – извика Добра.

– И така, момчета, хайде за работа, и нека ви Господ помага! Който остане жив, нека го поживи Господ, а който умре, нека му е лека пръст. Напред, братия, напред и свободата е наша!

– Който остане жив, нека му даде Господ що му сърце желае; а който умре, нека му расте на гробът само трендафил – каза Добра.

– Напред, юнаци, напред! – каза Нено и запея:

Дошло време да живее

наша България;

дошло време веч да падне

турска цигания.

Хайде, братия, на ноги,

хайде с пушки в ръце!

Доста сме веч страдали,

доста патим мъки,

всички люде станали,

потегнали лъки.

Хайде, братия, на ноги,

хайде с пушки в ръце!

Ред е дошел и за нас

да бъдеме хора,

взимай пушка, па завчас –

вов зелена гора.

Хайде, братия, на ноги,

хайде с пушки в ръце ...

Качихме се ние по дуварите и захванахме добра работа: всеки наш куршум в сърце удряше, всяка наша сачма око вадеше. Дълго време турците не знаеха що да правят, а най-после се усетиха, ако и да беше късно: отидоха тия, повикаха нашите българи и накараха ги насила да ровят земята и да правят табии. Взеха в ръце мотики и лопати нашите коприщени и захванаха да копаят, а между тях – и мъже и жени, и старци и бабички, и дребни дечица.

Когато Дончо види всичко това, той махна с ръката си и жалостно проговаря:

- Ех, момчета, работата ни е тричава! Проклети да са тия цигани отсега и довека! Ала слушайте мои другари, какво ще аз да ви кажа. Който е юнак и добре знае работата си, то нека не зее и нека върши, щото е добро. Който има добро око и яка ръка, той нека пуска дребни орехи в тия гнуснави и келяви турци; нека гледа да бие тоя нечисти и урсузки корен, който е произлязъл от нечистият дявол. Нишете добре и вардете да не убиете своите деца и своите братия. За всеки турски живот ще ви дам по една ока вино – каза Дончо и засмея се.

– Не чини турската душа ока вино, харамбашо, каза Нено. – Я не кем да дам за турчина ни лула тутун. У Битоля един пут я купих две псета за една половница, а четири турчина не чинят едно псе.

– Хайде, Нено, за работа, па после ще да се разговаряме кой колко чини – каза Дончо.

Наредиха се нашите нишанджии и захванаха да брулят гнили крушки. Рядко попадаше нашият куршум в празно място, рядко не падаше от нашият фишек по един душманин. Само войводата колко пакости направи на нашите кръвници! Дончо седеше на дръвника и пушкаше от дуварът, а Добра седеше до него и пълнеше му пушките. Мило и драго беше човеку да погледа тая Добра – каква беше тя в онова време! Не девойка беше това момиче, а самодива! Кога паднеше някой турчин, то Добра си пляскаше ръцете и викаше:

– Помози, Господи! Падна още един български кръвник. Бийте, братия българи, бийте и нека Бог помага на очите ви и на ръцете ви! Хайде, Нено, хайде, чичо Петко, хайде, юнаци!

– Хайде, Добро! – викаше Нено и вършеше работа.

– Хайде, Добро! – виках аз и изпразвах шишането си.

Много читаци ние уложихме, дорде тия да направят своите табии; ала и тия най-после свършиха работите си и захванаха да пушкат срещу нас. Но, да ви кажа правичката, турските куршуми нам малко направиха зло, защото нас чуваха росанлии дувари и турците лучеха или керемидите, или небето – нашето кале беше подобро от видинското.

Най-много сърдеше турците Добра! Тя често викаше или Нену, или мене:

– Хей, Нено, я си хвърли шапката нагоре, та давно уловиш някой турски куршум.

– Много високо летят турските куршуми, сестро Добро, и не само Нено, а и дяволът не може да ги ухвати – казваше Нено.

– Хей, турски низами, царски палачи, излезте на открито поле, ако ви държи, и покажете своето юначество, а не крийте се като кучета от мъгла! – викаше на турците Добра.

Турците се сърдеха и излизаха, а ние им свършвахме работата. Тая игра се продължи цяла неделя в ние захванахме да се сърдим – търпение вече нямахме.

– Да останеме така, както сме днес, се не може, момчета – каза Дончо, – защото и храната скоро ще да ни се свърши, и барут вече нямаме. Трябва да се помисли какво ще да се прави.

– И да излеземе оттука се не може – казаха неколцина наши другари. Ала турците сами ускориха работата.

 

VIII

Излязоха из табиите около петдесет турчина, нападнаха на вратата и захванаха да ги секат с топорите и с чуковете си; а ние извътре изсипахме над тия кучета толкова куршуми, които и брой нямаха. Най-после вратата не можаха да се удържат против такава една сила. затрещяха и сгромолясаха се на земята и ние се срещнахме с читаците очи с очи и гърди с гърди.

– Бийте, момчета, бийте тия мокри мисирки! – извика Добра. – Който убие три турчина, той ще иде право в рай и не ще да се мае по митарствата.

– Хвъргайте дърва и заградете пътя на тия бръснати пилафчии! – извика Дончо.

Турците разбраха какво искаме ние да правим и поискаха да влязат в дворът, ала ние им дадохме такива орехи, които бяха за тях като хрян под носа и тия, щяха не щяха, а трябваше да побягнат назад и ние напълнихме прелезът с дърва и изправихме вратата. Тая работа ние свършихме за десет минути. Всяка една работа се спори, когато са другарите дружни и сговорни и когато душата човеческа желае на драго сърце да извърши една добра работа. Дончо твърде често ни казваше:

– Ех, момчета, бъдете само вие дружни между себе си и обичайте от всичкото си сърце и душа свойта земя и своята свобода, па се не бойте ни от самия султан! Ако ние, мои мили братия, да бъдехме досега, всичките българи, верни и сговорни, то днес щяхме да сме свободни като старопланинските орли и читаците не щяха да ни яздат и да ни разиграват като мечкари. Когато целият народ поиска да направи нещо, то и самият антихрист не може да му стои насреща, а камо ли турските цигани, които са достойни само за пилаф. Вярната и сговорната дружина всичко направя: и звездите от небето може тя да свали. „Който върви напред, той рано или късно ще да достигне това, щото търси, само ако той не гони вятърът” – казват старците и наистина е така.

Нашите читаци, като видяха, че не е така лесно да влязат в двора, то измислиха пъкълска хитрост: тия събраха пак нашите българи и българки и накараха ги да влачат сено и да го натрупат около нашата къща. Дълго време ние се чудехме защо е на турците сеното, ала Нено махна с ръката си и рече:

– Турците сакат да запалят това сено и да ни издушат како мишки. Смъртта наша се наближава и затова гледайте, момчета, да поизбиеме някой други читак, дорде сме живи.

И наистина, кога турците навлякоха доста сено и доста слама, то захванаха да ги хвъргат през дуварът в двора ни, и ако ние и да ги изхвъргахме назад, то пак нищо не можехме да направиме. Можехме ли ние да надвиеме, когато турците заедно с нашите сиромаси българи имаха до триста ръце, а ние бяхме останали живи и здрави само четиресет? Мнозина из нашите другари бяха болни и ранени, а няколко души погинаха, между които беше и нашият клисурец Дейко. Тия български светци, които умряха за своя народ и за своето отечество, ние закопахме в градината и Добра всеки час ги преливаше с вино, туряше им на гробовете китчици от сух босилек, кръстеше се и казваше:

– Спете вие, честити и верни синове на българската земя! Почивайте, свети мъченици, които погинахте за своето отечество и за своите сиромаси братия! Помолете се Богу да избави българските деца от тежките мъки! Кажете му, че българинът се не надея вече на никого, а само на него и на своите мишници! Кажете му, че в България няма нито един чъперек място, което да не е мокро с българска кръв; а така също няма нито една крачка земя, под която да не лежи някой посечен или обесен българин! Кажете му, че търпението наше е вече прекипяло и ние, ако даде той, скоро ще зачервениме нашата земя с поганска кръв, която ще размесиме с нашата! Почивайте, мои мили братия, и нека моята сълза, която капе сега на гробовете ви, стане паметник, който ще да бъде мил за всяко българско сърце и за всяка честна душа. Нека сълзата ми бъде семе, из което ще израсте дафина за венците на българските свети мъченици!

– Амин! – викаше Нено.

– Нека твоите думи отидат в ушите на Господа Бога! – казваше дружината ни.

Трябва да ви кажа още това, че кога Добра изговаряше думите си, то Нено плачеше като дете, ала се криеше да го не види някой из нас. Юнашко, а добро сърце имаше тоя български юнак!

На българите не твърде се искаше да хвъргат на дворът ни сено и да ни изгорят като черви; ала какво можеха тия да направят?

Над главите им висяха и топори, и бесила. Мене само едно ми се не харесва у нашите българи. Бре хей, луда главо, не ли е по-добре да се бориш и да умреш като юнак, като българин, като мъж, когато турците те убиват като говедо? И така и така ти ще бъдеш убит, заклан, обесен, набиен на кол, ами защо да си туряш сам въжето на шията, а да не засучеш ръкавите си и да блъскаш и ти по кеменчето своите душмани? Букова е още твоята глава! Аз мисля, че ти ще направиш хилядо пъти по-добре, ако и ти биеше, когато те бият; ако и ти трепеше, когато те трепят; ако и ти бесеше, когато те бесят... Мирните, кротките и боязливите хора всякога са били, всякога ще и да бъдат робове на по-силните и на по-юнаците. Вземи топорът, мой братко, па удряй и ти, ако не искаш да удрят тебе! Лъжат тия хора, които ти казват: „Не удряй, да те не удрят; не прави зло, да ти не правят зло.” Ти имаш работа, мой брате, не с хора и не с християни, а с цигани, с джелати, с кръвопийци, с кучета, с главорези. Коли и ти, беси и ти, удряй и ти, и не прощавай никому, ако ти той направи някое зло. Ние живееме с такива хора, на които трябва да се отвръща зло за зло, а не добро за зло. Такива са моите съвети, па който иска да ги слуша, то нека ги слуша; а който не иска – нека си затъкне ушите.

И така, нашите българи, коприщенци, хвъргаха на двора ни сено, но хвъргаха ни още заедно със сеното хляб, сирене, пастърма, барут, куршуми и други работи; а ние бяхме гладни и много сиромаси откъм барутът. Ала какво добро ни направиха нашите братия, когато турците запалиха сеното и около нашата къща се повдигна такъв пламник, такъв дим, такава трескавица, каквито и в пъкълът не щеш да видиш? Ние не можехме да разпознаеме един другиго, а камо ли да пълниме пушките си и да лучиме нашите душмани; ама и това не щеше да бъде нищо, ако да не беше се запалила къщата ни. Дончо навсякъде правеше чудеса: и турци убиваше, и огънят гасеше, и дружината храбреше, и ракия, барут, хляб, пастърма и друго ни раздаваше; но като видя, че гори къщата му, то и той наведе главата си. Само Добра на нищо не гледаше и от нищо се не боеше и когато видя, че ние приличаме не на хора, а на кукумявки, то извика със своя ясен като звънец глас:

– Що сте се окумили като бебери, или у вас и сърцето е вече изгаснало? Трябва човек да е юнак, когато е страшно и когато трябва да е юнак, а не когато му свирят селските цигани и той седи с чубука в ръка. Вие, както ми се чини, сте юнаци само тогава, когато под носът ви се намира печен овен! Или сте от ония юнаци, които повече обичат да се бият с набодките и с бъклиците, нежели с ножа? ... А още мъже и юнаци се наричате! Всичките слабости, всичките лошавини могат да се простят на човека, защото тия хора, които ги имат, са достойни само да ги съжалява човек; ала плашливите ... страшливците са достойни да ги ненавиждаш и да се гнусиш от тях, за игото няма на света по-гнуснаво, по-страшно и по-достойно за презиране нещо от страшлив мъж... Проклети да са всичките плашливи мъже! Проклети да са тия юнаци, които имат големи мустаки, а заешки сърца! Проклети да са тия българи, които на драго сърце са готови да влекат турските вериги, да ходят голи и боси, гладни и жадни; да продават своите братия и сестри, своите жени и дъщери на турците и само, и само затова, за да поживеят три деня повече! Нека бъде проклет всеки, който не желае да се бие за своята земя и за своята свобода! Вие видяхте малка неволя и готови сте да се предадете на душманите си, а какво щеше да бъде от вас, ако ви хвърлеха в някоя темница и да гниехте там десетина години? Срамота е, момчета, срамота е и грехота е! По-добре умрете днеска като българи и като юнаци, а не да лежите в турските темници и да бъдете набити на кол.

– А кой е тебе казал, че ние се боиме от турците и искаме да им се предадем? – попита Дончо.

– Нима аз и сама не видя, че вашето юначество се е вече изветряло! И децата да ви погледат в очите, то и тия щяха да кажат, че сте се уплашили – каза Добра.

– А кажи ни ти: какво трябва да правим? – каза Дончо. – Леко е да викаме и да проклинаме, а тежко е да вършиме работа.

– Не е тежко, мой побратиме, не е мъчно да извърши човек и най-тежката работа, когато той иска да я извърши. А ако искаш да ви науча що да правите, то вземете пушките си в ръка и пригответе се да излезете на пътят... Тука ние не можем да останем: ние ще живи да изгориме... Аз ще се кача на дуварът и ще залиша малко турците, а кога ви кажа: „Хайде, момчета, на пътят!” – то вие изскокнете, нападнете на нашите душмани и тогава правете какво знаете.

Послушахме ние Добра и приготвихме се за излизане, защото знаехме, че това умно девойче на зло не ще ни наведе. Добра се качи на дуварът, подаде си главата и извика на Мурад бинбаши:

– Мурад бинбаши! Я дойди по-близо да ти кажа нещо... Нашите момци искат да се предадат в ръцете ти и да ги водиш във Филибе при пашата.

Обрадва се бинбашият и приближи се къде Добра, а тя повдигна пушката си и Мурад бинбаши падна като мях. Тогава Добра скокна от дуварът и извика ни:

– Хайде, момчета, на пътят!

Излязохме ние на пътят и мислехме, че всинца ще бъдеме изрязани, ама страхът ни беше напусто. Низамите се бяха залисали около своят бинбашия и ние без кръв достигнахме до къщата на един наш другар и скрихме се вътре. По-надалече ние не можахме да идем, защото низамите ни преграждаха пътят.

 

IX

Нашите българи много търпят, страшно търпят, търпят дотогава, докога им се не препълни чашата; но ако на тяхното търпение е дошел краят, то нека никой им не стои на пътят. Лъжат тия люде, които казват, че българският народ няма юнашки дух и родолюбиво сърце, лъжат тия, които говорят, че българският народ се не надява на своите сили и на своето юначество, а чака да го избавят другите. Българите стотина пъти са доказвали, че са юнаци и обичат своето отечество и своята свобода. Кой не знае колко пъти една шепа български юнаци са стояли с пушките си в ръка против цяла турска войска, против еничерските орди, и против делибашите, арнаутите и кърджалиите? Кой не знае как българските чети по Балканът са плашили турската войска? Кой не знае, че хайдук Велко, хаджи Петър и Боцарис са едни от най-главните борци за сръбската и гръцката свобода? Така е то. Не е чудно, когато една цяла войска, която има в ръцете си всичко, щото й трябва, победи друга; а е чудно, когато шепа юнаци се борят против цели орди и борят се с празни ръце! Нека говори кой що ще, а аз ще ви кажа, че българинът е хилядо пъти по юнак и от турчинът, и от гъркът, и от влахът. А който ми не вярва, то скоро ще бъде време, в което и той ще да повярва.

И така, затворихме се ние в къщата на нашият другар и приготвихме се да се биеме наново, но излъгахме се в своите надежди. Турците, като видяха, че ние им се изплъзнахме из ръцете, оттеглиха се и не смееха вече да нападнат на нас; едно, че тия са юнаци, дотогава, докогато им е жив войводата; а друго – тия се уплашиха от нас или от нашите българи коприщенци, които, като видяха, че турците захванаха да палят и техните къщи, вземаха пушките си в ръка и придружиха се с нашата дружина.

– А бе, чичо Стойчо – питах аз едного от нашите селяни коприщени, – ами защо ни не помогнахте от завчера, когато турците живи щяха да ни изгорят?

– Ами ти не знаеш ли, че аз имам къща, имам жена и деца, ниви и ливади? – казваше чичо Стойчо.

– Ами защо си сега оставил къщата си, нивите си и децата си? – питах го аз.

– А бре, нима не видиш, че турците горят къщите ни, тъпчат нивите ни и пасат ливадите ни? – казваше чичо Стойчо и чешеше шията си с два пръста.

– Той се е боял да му не пояде нерезът прасетата или керкенезът пилетата – казваше Добра и смееше се като луда.

И така, ние проживяхме на мир две недели и ни едно куче не мислеше да ни гони и да се бие с нази. Раните ни в това време захванаха да заживяват и всичко тръгна по старият път весело и добро. Е, добро беше! Ала из Филибе пратиха още сто души низами, добре въоръжени; а водеше ги Юсуф бей бинбаши. Освен тия низами турците събраха още стотина души арнаути, сеймени и всякакво гюбре. Филибелишкият паша беше приказал на Юсуф бей да ни избие всинца ни, чегато ние бяхме врабчета; а селото ни да развали, старците и жените да разсели по другите села, а младите да прати в Цариград. Като чухме това страшно известие, то всички се изплашихме и събрахме се да поговориме какво да правим.

– Момчета – каза Дончо, досега съм аз бил ваш войвода и казвал ви съм що трябва да се върши; а днес аз вас питам, като братия, да ми кажете що сте намислили. Досега ние имахме работа с мокри кокошки, а днеска против нас иде такава една сила, която не можеме победи; ако да бъдехме и десет пъти повече и сто пъти по-юнаци от турците.

– Трябва да бягаме из това село и да идеме в друга някоя каза – рекоха няколко душ из дружината ни.

– А как щеме да бягаме, когато от всичките страни сме обиколени с турци? – попита Дончо.

– А аз мисля, че най-добре е да събереме нашите коприщени и насила да ги накараме да ни помогнат! – казах аз. – А там, какво Бог даде!

– И ти искаш да се биеме пак и да умираме като крави? – попитаха ме мнозина мои другари.

– Другояче не можеме се спаси – казах аз.

– Не щеме ние да се биеме – каза дружината, – не щеме да умираме повече. Нека се бие, който иска, а ние или ще бягаме, или ще се предадеме.

– Който иска да бъде обесен като краставо куче, той нека се предава в ръцете на нашите душмани – каза Дончо. – Аз мисля, че десет пъти е по-добре да бягаме, нежели да се предадеме живи в ръцете на нашите джелати.

– Да бягаме, да бягаме! – извика дружината.

Добра в това време беше седнала на един камък, беше опряла на длан главата си и гледаше към небето; а Нено седеше до нея, гледаше я в очите и правеше си цървули. Кога нашата дружина извика: „Да бягаме”, то Нено бутна с пръст Добра, поклати си главата, въздъхна и жалостно рече:

– Искат да бягат; сакат да се предадат на турците.

– Нека бягат, нека се предадат – каза Добра. – Когато един човек няма сърце, то не може да му го даде и дяволът.

– И ти, Добро, и ти казуеш да бягат? – попита Нено.

– Наша България е нещастлива затова, че нейните синове нямат родолюбие, нямат юначество, нямат мъжки сърца, нямат българска честита душа. Много ще ние още да патим, много ще да плачеме и да проливаме кървави сълзи, много ще още да гниеме в турските темници и да влечеме букаи на краката си. Нас бият, а ние се смееме; нас набиват на кол, а ние целуваме коляното на пашите и на кадиите; нам секат главите, а ние благославяме султанът; нам отнимат децата и жените, а ние се боиме да не ни потъпчат нивите и ливадите. Защо да ходиме надалеч – погледайте чича Стойча. Ако турците да бяха убили синът му, ако да бяха откраднали дъщерята му, ако да бяха обезчестили жената му, ако да бяха изгорили жив баща му, то чичо Стойчо всичко щеше да им прости; ала турците му газят нивите и ливадите, искат да запалят къщата му и да заколят волът му – и чичо Стойчо взема пушката си и стана наш другар. А от такива хора, какъвто е чичо Стойчо, ти искаш народолюбие! Наша България е нещастлива и затова, че жената е станала мъж, а мъжете – жени. Няма да бъде добро там, дека мъжете плетат чорапи и сучат прежда, а жените чуват къщата. Кажи ми ти, брате Нено, прилично ли е на едно момиче, каквато съм аз, да се бие с турците, когато мъжете се крият под пезулите и плачат като деца! И тия мишки нямат срам и наричат се мъже! От днес аз не вярвам ни на един мъж, ако ми той каже, че обича България, че обича своята земя и своята свобода – той лъже.

– Не псувай ни, Добро! – казаха няколко душ наши другари. – Ти по-добре ни кажи какво да правиме и ние всичко ще да извършим, само ти добре ни посъветувай.

– Аз мисля, че най-добро е да не дадеме на турците да се опомнят; да не чакаме тия да удрят на нас; а ние да нападнеме на тях. Най-добро е да удариме на турската стража, да гледаме да дойдеме на Вълк планина и да се наместиме в турските беклемета. Беклеметата са сега празни и ние можеме сега там да живееме като в кале, дорде се раззелени гората.

– Как щеш ти там да живееш, когато ние нито храна, нито барут имаме – попитаха нашите другари.

– Ех, момчета! Знаете ли що казваше лани поп Кънчо: „Пилците не сеят и не жънат, а господ ги храни.”

– Боязливо е това, щото ни ти казваш да извършиме, сестро Добро! – казаха момците.

– Не ща аз много да ви говоря – каза Добра. – Ако искате да ме слушате, то добро; а ако ли не, то правете каквото знаете. Я станете, по-добре, вземете си пушките и да се вземеме за работа; а ако ви е много страх и не смеете да погледате на турците в очите, то аз ще ви избавя и от това. Аз ще ви скрия под полите си.

– Е, не псувай ни, сестро Добро! Ние никога не сме се бояли от турците, никога не ще и да се побоим. А ако ни ти не вярваш, то ние твърде скоро ще ти покажем, че говориме истина. Води ни Дончо, накъде искаш и накъде знаеш!

– Добре, момчета, добре! – извика Дончо.

– Да е жива дружината ни! – извиках аз.

– Да е жива Добра! – извика Нено.

 

X

Беше денят на Свети Четиресет, а сняг още лежеше по земята. Казват, че имало някое си място, което се Сибир нарича, а в тоя Сибир било твърде студено; ала и наша Коприщица не пада по-доле. На Свети Четиресет нашите българи пият по четиресет чаши вино; децата ходят по върховете да си търкалят кравайчетата и да събират кукуряк и минзифар; а ние седиме затворени в къщата на нашият другар и чакаме смърт мъченическа. Тежко ни беше на сърцата, като гледахме как нашите дечица припкат по върховете с кравайчетата си и весело викат и смеят се. Добра видя какво ни е на сърцата, влезе в зимникът на нашият другар, наточи малко вино и захвана да ни служи ред по ред. Когато тя подаде чашата си, Дончу, той погледа към небето и проговори:

– Днес е денят на Четиресет души мъченици, които погинаха за правдата и за своята свобода, и ние преклоняваме пред тях коляното си и молиме ги да молят Бога за нас. Ние сме повдигнали пушката си против Мохамедовите синове и господ ще удостои и нас със свети праведни и мъченически венец, защото и ние се биеме за своят род, за своята вяра и за своята черкова. Какво желае човек повече на тоя свят? Мъченик за отечеството си, мъченик за вярата си, мъченик за майка си и баща си! Сладко е и да умира човек!

– Не кемо да умирамо! – каза Нено. – Мие кемо да освободимо Бугарията, па тогаз кемо да умремо.

– Амин! – казаха нашите другари.

– Днес трябва да излеземе из тая къща – каза Дончо – и да бягаме на Вълк в беклемето, както ни каза моята посестрима Добра. Друго спасение за нас няма! В беклемето ние можеме да проживееме, дорде се раззелени гората. Хайде, пригответе се, момчета, и бъдете готови да вървите след мене. Налей им Добро, още по една чашица и нека Свети Четирисет им бъдат на помощ!

Добра ни налея още по една чаша и когато я изпихме, тя ни каза да почакаме малко, па влезе в къщи, изнесе още един пукал с вино и около петдесет зенца, увити със зелен бръшлян. Добра ни налея по една чаша и когато я ние изпихме, тя ни рече:

– Братия и другари! Блажен е тоя българин, който защищава своята мила земя, своята България и своите деца; а преблажен е тоя българин, който пролее своята свята кръв и пред смъртта си каже: „Аз умирам, но отечеството ми е свободно.” Дръжте се, момчета, и покажете Богу, че умирате за своята вяра; а на хората, че умирате за своите деца, които робуват у турците. Клекнете сега на земята и приемете от мене по един венец, когото ви праща сам Бог и Свети Четиридесет мъченика.

Ние клекнахме и Добра всякому из нас тури на главата по един венец, па си вдигна очите към небето и проговори:

– Боже, дай им сила и яки мишници; дай им щастие и добро; дай им сърца юнашки и души български; положи и ти на християнските им глави по един свети и праведни венец, както и аз турих на българските им глави по един български и народни венец! Хайде сега, момчета, за работа!

– Хайде, момчета! – извика Дончо и ние отворихме вратата.

Аз, като байрактарин, трябваше да вървя напред и да водя момците, ала войводата и неговата юнашка посестрима Добра ме запряха и казаха ми да остана отзади и да бъда на време заешко чедо.

– Нека днес моите другари вървят след мене – каза Дончо, – а ти, Петко, остани отзади и прави това, щото съм правил аз досега. Днес Дончо трябва да бъде сто пъти по-юнак, отколкото е бил досега. Моля ти се, Петко, да спасиш жената ми, ако аз умра. Не оставяй и Добра.

– Добра ще се спаси и сама, мой мили побратиме! А ако ти умреш, то и Добра не ще да те преживее – каза Добра.

– Момчета, вървете след мене! – извика Дончо и ние всички изскокнахме на пътят.

Когато достигнахме до Хаджи Нейковият мост, то турците ни пристигнаха и обиколиха ни от всяка една страна. Запращяха пак пушки, пищови и всичка Коприщица се уплаши и затрепера.

– Хайде, момчета! Бийте, момчета! Колете, момчета! – викаше Дончо.

– Пет турчина за пара! – викаше Нено.

– Да е жива България и нейните синове! – викаше Добра.

– Предайте се живи, или всинца ви ще изсечеме като пастърма! – викаше Юсуф бей.

Турците ни притиснаха, а ние изпразнихме пищовите си и мнозина читаци легнаха мъртви. Пушнахме още по веднъж, по дваж, па захванахме да се колиме.

– Смърт на нашите душмани! – извика Дончо, па се спусна към Юсуф бея и проби му гърдите с ножа си; ала в това също време един от низамите пушна връз Дончо и проклетият куршум го удари в гърдите и премина на другата страна. Дончо си извади кърпата из пазухата, затъкна раната си и искаше да нападне на низаминът, но Добра го превари. Тя пушна с пищовът си и уби онова турско куче. Дончо искаше да се бие още, ала силите му отслабнаха и той извика със своя юнашки глас:

– Прощавайте, момчета! Прощавайте, мои мили братия! Помнете Донча войвода и отмъстете за неговата кръв, ако само останете живи и здрави. Дръжте се, момчета! Бийте, момчета! Свободна България!...

Ударихме ние пак на турците и тия не можаха да ни стоят насреща и отстъпиха назад; но ние изгубихме в тоя проклети бой още двамина скъпи за нас хора: изгубихме Добра и Нена. Добра, простреляна с куршум, падна над Донча и рече му:

– Прощавай, побратиме! Ние свършихме своята длъжност... Не оставяйте, братия другари, нашите тела, за да се не смеят над тях читаците – каза тя нам и пришъпна си: – Не е дошло още онова време, в което ще да бъде България свободна!

Дончо дойде малко в себе си, отвори си очите и рече:

– Бягайте, дружино, ако сте отслабнали, спасете се! Петко, не оставяй жената ми ... Прощавай, моя посестримо Добро! Нека България роди седем милиона такива жени, каквато си ти.

– Амин! – каза Нено и захлупи очите си.

– Прощавай, побратиме! – каза Добра и отиде на онзи свят; а след нея и Дончо.

И така, ние изгубихме такъв добър войвода, какъвто беше Дончо и такава една света девойка, каквато беше Добра. А Нено? ... Дончо беше такъв един войвода, който се беше родил не во време: природата го беше създала да бъде един от най-големите борци за българския народ, да бъде българският Гарибалди, но той нямаше в ръцете си това, щото имаше Гарибалди. И пак със своите малцина другари Дончо беше гръмотевица за турците и юнашки бранеше сиромасите от турските зулуми; едно само не доставаше на тоя български юнак – той се много надеяше на турската плашливост и на българското юначество ... А това беше голяма грешка... Ала да доставя тия негови слабости настрана и да ви кажа само едно. Сиромаси българи, сирота България! Не скоро ще да се роди други Дончо! Кога турците нападнат на вашите села и градове, кога тия опустошат вашите хамбари, кога окървавят вашите къщи и легнат на вашите постелки с жените ви и с дъщерите ви, то трябва да си помислите, че ако да бъдеше жив Дончо, то той щеше да ви избави от тия нещастия!... Дончо беше за България свети човек и българите всякога трябва да го имат на сърцето си. А Добра? За Добра не ща и да разказвам, защото сълзи ми текат из очите, когато си помисля за Добра. Телата на умрелите ни другари, а така също и Дончовото, и Добриното тяло ние турихме на гърбовете си и пуснахме се да бягаме. Скоро ние дойдохме на Вълк, намерихме празна вардата и скрихме се в нея. Турците знаеха дека се намирахме, ама не поискаха да ни гонят – бояха се.

На Благовец нашата останала дружина и още мнозина наши коприщени – мъже и жени, деца и стари – преминаха през Стара планина, достигнаха Дунавът и преселиха се в Бесарабия, дека живеят и до днес. Аз не можах да живея в Бесарабия и няколко пъти се връщах в България и хайдутувах. Ако даде Господ, скоро ще пак да хайдутувам и ще да хайдутувам, дорде умра, дорде България бъде свободна – аз не съм още отмъстил за Донча, за Добра и за България ... Ала дай, Боже, здраве!

Публ. в Л. Каравелов, Събрани съчинения. Том първи. Повести и разкази. Страници из книгата за страданията на българския народ. София, 1965, с. 433–499.

 

* * *

 

 

 

ПАНАЙОТ ХИТОВ

ДОНЧО ВАТАХЪТ

ИЗТРЕБЛЕНИЕ НА ТУРСКИТЕ ЧЕТИ.

Дончо Ватахът е родом от Копривщица. Каква причина е заставила и тоя човек да стане хайдутин и да изтреби толкова стотин турски изедници, аз не зная; зная само това, че неговата цел е била да преследва турските злочинци и да помага на българските сиромаси. Подобни хайдути са голяма рядкост в нашето отечество!

Дончо е нападал само на турските хайдушки чети, на заптиите и на богатите чорбаджии; но последните той никога не е убивал, а само им е вземал парите и ги е пущал. Вземаните от богатите хора пари Дончо раздавал на сиромасите, т.е. купувал им волове, давал им на заем и плащал им вергията (данъците). Дончо се е прославил най-много по Едирненската и по Димотишка нахия, по Кешан, по Яробол, по Ипсала и по Узун Кюприя, дето е хайдутувал повече от 5 години. Една година от Едрине били изпроводени против Донча около 200 души низами, от които само 60-мина донесли назад главите си. Това сe случило в 1848 год. После това турското правителство не го е вече закачало повече. Причините са различни: Първо, сиромасите обичали Дончо и явявали му, какви са предприятията на правителството; второ, тези сиромаси (и българи, и гърци, и турци) помагали на своя благодетел във всяко едно отношение; трето, Дончо е познавал добре и Доспатските и Балканските планини и всякога е успявал да побегне и да се скрие. Освен това, турците били наплашени твърде много от Дончовото юначество. Неговият юнашки подвиг срещу низамите, за който очевидците разказвали множество невероятни неща, произвел у турските заптиета такъв голям страх, че ако Дончо би се показал  в някой град, той би можал да обърне в бягство цяла дружина („батильон”) войници („солдати”). Турците се бояли не само от неговата сила и юначество, а и от някаква си свърхестествена сила, която уж му помагала във всичките негови предприятия; т.е. те вярвали, че Дончо и неговата дружина са дяволи, магйосници и др. подобни. Дълго време Дончо се криел около онзи мост, за който народът разказва всевъзможни легенди, и турците вярвали, че той има побратимство със самодивите. – „Ако да му не помагаха самодивите, той не би нощувал под Узункюприйския мост”, – говорели те. Низамите разказвали така също, че куршумите им не били в състояние да го пробият, а саблите и ножовете им се превивали или се затъпявали о неговото тяло. Всичко това станало твърдо убеждение даже и за ония, които пушкали срещу него със своите собствени ръце. Всеки от тях бил готов да се закълне, че той би можал да убие Донча, ако да не би му помагали неговите посестрими самодиви. Аз мисля, че ни у една народност не съществували толкова суеверия, колкото у азиатските мохамедани. Ето защо, на Дончовите сношения със самодивите са гледали като на естествено нещо. И наистина, неговите подвизи, неговото мъжество, неговите укривателства, спасяването му няколко пъти от очевидна смърт и пр., са имали в себе си нещо романтично, нещо чудесно.

Веднъж Дончо бил хванат и затворен в едирненската тъмница; но патриархалният едирненски паша го опростил, защото му било жално да погуби такъв „добър” юнак. Други път той успял да избяга от тъмницата и да убие трима заптии.

Разказват, че един ден Дончо хванал димотишкия кадия и неговия син и заповядал на момчетата си да ги заколят. Трябва да ви кажа и това, че в харема на тоя кадия се намирала дъщерята на един от Дончовите другари, която била потурчена на сила. Името на тоя Дончов другар е било Кунчо, родом от с. Куручешме (Пловдивски окръг). Кадията се молил на хайдутите да правят с него каквото щат, но да пуснат сина му. – „А обичаш ли ти своето дете?” – попитал Кунчо, па погледнал кадията с голяма ненавист и две едри сълзи потекли по неговото грубо лице. Когато кадията видял, че тоя юнак плаче, той помислил, че ще нажали сърцето му и заплакал сам. – „Видите ли, как тоя звяр, който никога не е пожалил чуждите деца, плаче за своя син?” – попитал Дончо. – „Не колете момчето му”, – рекли няколко от Дончовите другари. – „Слушаш ли, кади ефенди? – казал Кунчо на беззащитния тиранин. – Ти плачеш за своето дете и молиш ни да го не убиваме! А познаваш ли ме, кой съм аз? Ти погуби дъщеря ми, ти искаше да заколиш сина ми. Не мислиш ли ти, че у нас, гяурите, има по-малко родителски чувства, нежели у вас, у динислямите?”

Турчинът изведнъж се засмял. Това зачудило всичката дружина. – „А защо се ти смееш?” – попитал Кунчо. – „Мен ми е смешно, като слушам, че един роб, едно гяурско куче, един безверник, един вол е седнал да ми разказва за родителските чувства на хората! Ти не си нищо друго, освен един вол, едно магаре, едно муле, и ти смееш да сравняваш себе си с динислямите! Нима у скотовете има родителски чувства?” – „По неговите понятия, у християните, т.е. у робите, няма ни родителски чувства, ни добра душа, ни жалостиво сърце”, – рекъл Дончо и жалостно поклатил глава.

Разбира се, че турчинът говорил искрено: турчинът счита за човек само себе си.

Дончов байрактар е бил Петко Янтахта, който също така е родом из Копривщица. Дончовата жена беше жива до 1856 година. За Донча може да се каже още и това, че тоя човек е бил народен войвода. Разказват, че Дончо е ученик на дядо Никола Кърджалията, родом из село Поибрене.

Публ. в Панайот Хитов, Някои стари български войводи. Походна войнишка библиотека № 54. Издава Щабът на действующата армия. София, 1918, 70 с.