ПРЕЗ 1833-1834 Г. ФРЕНСКИЯТ ДИПЛОМАТ БАРОН ДЕ БОА ЛЕКОНТ ОТКРИВА БЪЛГАРИЯ И БЪЛГАРИТЕ

През 30-те години на миналия век след отзоваването на Симеон Радев като пълномощен министър в САЩ той се завръща в родината. Очаквайки новото си назначение той започва работата си по третия том на „Строителите на съвременна България“, както и към довършването на редица свои творчески проекти. В издавания от неговия приятел Данаил Крапчев вестник „Зора“ С. Радев започва да поддържа една успешна и очаквана от читателите рубрика „По пътеките на историята“. 

Освен с дългосъбираните в нашите ведомствени архив и в Народната библиотека документи и материали той продължава изследванията си и в редица чуждестранни архиви и библиотеки. Особено плодотворна се оказва работата му в архива на Френското министерство на външните работи. Тук той попада на делото с рапортите на един известен в 30-те години на ХIХ век и напълно непознат век по-късно успешен френски дипломат. Става дума за барон Де Боа Леконт, началник на Политическия отдел в Министерството на външните работи, който е изпратен да посредничи между турското правителство и разбунтувалия се Египетски вилает, който под ръководството на бившия турски военоначалник Мохамед (Мехмед) Али паша (албанец, бивш търговец на тютюни от Кавала), не само, че въстава срещу централната власт, но и тръгва на поход срещу Цариград. Пред Турската империя от север стои още една сериозна заплаха – Русия. В своята посредническа мисия през 1833 г. барон Де Боа Леконт успява да постигне примирие с цената на сериозни отстъпки от турска страна. През същата - 1833 и следващата 1834 г. френският дипломат пътува из империята и има възможност да опознае позабравения наш народ и неговите първенци. Сред тия, с които се среща на първо място е княз Стефан Богориди, един от най-доверините хора на султана. При пътуванията си из страната се среща и разговаря и с редица други авторитетни представители на нашия народ, сред които са Найден, глава на българската община в Одрин, Савва, глава на българската общината в Шумен и Мали Вълко, от рода на Чалъковците. Независимо от това, което ни е известно от историята, тук имаме възможност да срещнем български първенци, които са стълбове на българската народност в онова време преди две столетия, няколко години по-късно след обесването на врачанския чорбаджия Димитраки Хаджитошев (1828) и по времето, когато е организирана Велчовата завера (1834-1835). В паметта на българските водачи, с които се среща и разговаря не се е изтрил споменът за славното минало на България, а и стаената надежда, че пред народа ни стоят важните задачи за извоюването на неговата свобода и независимост. Като четем цитираните от С. Радев рапорти на барона-дипломат трудно можем да си представим, че до преди време имаше наши историци и писатели, които говореха за „мрачните години“ на турското робство.

Няма да ви преразказвам поместения по-долу текст, тъй като по-добре сами да изпитате удоволствието от откривателството, което е направил барон Де Боа Леконт, а в последствие и С. Радев, ровейки се в неговите рапорти до френския външен министър.

За съжаление, доколкото ми е известно все още не разполагаме с цялостните текстовете на рапортите на френския дипломат, а по думите на С. Радев там наистина има какво още да се научи за историята, съдбата и надеждите на народа ни. В разговорите на барона с българските първенци са засегнати много важни теми от историята на народа ни и по специално за руската политика спрямо българите, както и за участието на народа ни в борбите за свобода и на съседните ни гърци, сърби и власи, а така също и за скъпите жертви които даваме по време на заверите.

В личния архив на С. Радев е запазена черновата на тази негова статия, но по неизвестни причини, тя не е отпечатан във в. „Зора“, за да се продължи рубриката „По пътеките на историята“, а е публикувана на страниците на сп. „Подслон“ (г. II, януари 1935, с. 3-6) по настояване на редактора на списанието Тодор Боров. Тук статията излиза с променено заглавие – „Българите преди един век според френски дипломат“, като някои от текстовете са съкратени или променени. Същевременно два от оригиналните листа на черновата, съхранявани в архива на С. Радев са загубени и са възстановени според други С.-Радеви текстове.

Цочо В. Билярски

 

* * *

СИМЕОН РАДЕВ
ПО ПЪТЕКИТЕ НА ИСТОРИЯТА
ЕДИН ФРЕНСКИ ДИПЛОМАТ ЗА БЪЛГАРИТЕ В 1834

Годината 1833-та изглеждаше да бъде съдбоносна за Турция. Египетският вицекрал, Мехмед Али паша, в бунт срещу султана, бе разгромил турската войска при Коня и сега пътя за Цариград стоеше отворен пред него. Щеше ли света да види бившия продавач на тютюн в Кавала да препаше сабята на халифите? Защо не? Един артилерийски поручик от Корсика не бе ли неотдавна седнал със своите шпори на престола на Людовика XIV? В своите сараи султан Махмуд бе дошел от ярост и страх до изстъпление. Само така може да се обясни, че, срещу своя въстанал васал, той повика като спасители изконните врагове на Турция: русите.

На 18 януари (с.с.) египетската войска бе стигнал до Афион - Карахисар. След пет дена на 23-и, Портата отправя до руския цар своя тревожен вик за помощ. Тя молеше: руската флота в Черното море да се яви незабавно в Босфора; един отряд да бъде събран на Дунава, готов на всяка минута да тръгне за Цариград, на разпореждане на султана. Когато граф Киселов, определен за началник на тоя отряд получи известие за своето предназначение, той писа до един свой приятел: „В просьбе султана я вижу благоволение неба царствуванию нашего Государя.“ Какво щяха да бъдат сега намеренията на Николая I? Този въпрос нека оставим на страна. Но руското войнство трепна от възторжени очаквания. Нямаше четири години откак Европа върна Дибича от Одрин и ето че небето (понеже тая дума употребява Киселов) само отваряше за Русия пътя за Цариград. Еднъж в Цариград ... Исканата помощ доде с всичка възможна бързина. На [...] февруари една руска ескадра пусна котва в Буюкдерe. На 5 април 6000 руски войници бяха стоварени в Балта Лиман. На 28 април те бяха 12 000 души. В Одеса, в Силистра, във Влашко и Молдова, други части, определени за похода, тропаха с крак, в очакване. Дни от никого непредвидени! Турция бе, доброволно в обятията на руския цар. Едно невидяно чудо трябвало да се види след   [като] един ден султан Махмуд се яви в руския лагер на парад и поздрави войниците със „здорово ребята!“ на руски. Би се помислило, че за Турция връщане назад вече няма.

Между туй един дипломатически обрат се готвеше. Султанът бе повикал русите от страх за себе си, сега Портата си губеше ума как да ги повърне обратно, от страх за империята. От два месеца тя бе на молба пред Франция да спре египетската войска. Само така султана можеше да се успокои и да каже на Русия, че помощта й е вече ненужна. След пристигането на първите руски части в Балта Лимян, турския министър на външните работи Реис ефенди, казваше на френския посланик: [„Смилете се над нас, господин посланик. Стана това, което никой не можеше да предотврати. Издействайте мир за нас, ако Бог позволява това на вашата добра воля… Ако мирът се постигне преди пристигането на новите руски подкрепления, ние се надяваме да ги накараме да си отидат. Но когато ще имат тук 40 000 д[уши], всичко ще бъде загубено и няма да има вече Отоманска империя.]

Мехмед Али воюваше повидимому и за Франция. Ако той успее (първоначалния му план) да образува от Египет и Сирия една арабска държава, Франция чрез него ще контролира двата главни пътя за Индия: през Суец и през Персийския залив. Ако с един устрем по-нататък той установи, в една или друга форма, своето господство над Цариград (новото изкушение в египетския лагер), в тая нова обстановка Франция можеше да намери за своето влияние един още по-голям, един огромен простор. Но каквито и да са били сметките на Франция - между нейните агенти единомислие нямаше - те трябваше да минат на заден план, когато върху Босфора почна да се откроява заплашителната сянка на Русия. Главното съображение, спешната задача на френската дипломация бе сега как да осуети пристигането на русите в Цариград и ако те пристигнат как да ги повърне обратно. Но за да се повърнат назад русите трябваше да се успокои султана. За да се успокои султана трябваше да се спре египетската войска, а за да се спре египетската войска трябваше да се удовлетвори Мехмед Али, който искаше Палестина, Сирия, а на туй отгоре Адана, която е вече турска земя в Мала Азия. Френският посланик в Цариград, адмирал Русен неуморно действуваше в тая посока. Турция бе искала руската помощ от страх, той на страха й наблягаше. На Портата, на султановите хора, той казваше: „Египетската войска е на пет прехода от Босфора, четиридесет хиляди руси, които чакат на Дунава имат нужда  от 45 дни, за да стигнат до Цариград. До туй време египтяните ще бъдат тук.  „Това разсъждение, пишеше той в Париж, порази Портата и разколеба султана.“ Това писмо бе от 5 април. Същия ден русите се стоваряха в Балта Лиман.  Но френските увещания не бяха останали ялови. Когато двадесетина дни по-късно Русия попита дали събраните на Дунава части могат да тръгнат, Портата отговори, че една спогодба е на път да бъде сключена с Мехмед Али посредством Франция и че от руските войски няма вече нужда. „Руският драгоманин, който получи тоя отговор, остана като вкаменен“, донасяше Русен до своето правителство. Ударът бе тежък за Русия, наистина. [Русия виждаше, че цялата й политика сега е в опасност. За да не я изпреварят събитията, императорът изпрати в Цариград едно лице, което имаше всичкото му доверие, граф Орлов, с пълномощия да взима на самото място, без губене на време, решения. Изборът беше добър. Орлов беше идвал с мисия в турската столица след Одринския мир и знаеше как да говори на турците. Но когато, след едно бързо пътуване, той пристигна в Цариград, [на] 6 май, намери споразумението сключено два дни по-рано.

Орлов не искаше да се помири със свършения факт. Той се опита да накара султана да отхвърли постигнатото споразумение под предлог, че се дала на управлението на Мехмед Али твърде голяма част от турската територия. Но императорът не одобри постъпката му.

- Султанът е у себе си господар - отговори му той - и има право да отстъпи, ако ще, половината от своята империя. Последва стоварването в Балта] Лиман, руската флота в Босфора и Орлов [застана] над главата на султана. Бита фронтално, руската дипломация търсеше сега да постигне своя план - част от него - с обход. Целта бе същата, да се застави Турция, тъй или иначе, под руска опека. Орлов действуваше ту с ласкателства, ту със сочене на юмрук.  „И ето к счастию мне удалось“, радостно пишеше той на 9 юли. Наистина, ден по-рано, той бе подписал с Портата знаменития договор на Хюнкяр Скелеси. Договор с неизчислими (както изглеждаше в момента) последствия, защото чрез него, по думите на Гизо, Черното море ставаше руско езеро и Турция клиентка на Русия. Тоя път Франция бе битата. Туй не мина без най-черните размишления от нейна страна. От станалите събития заключението бе, че Източния въпрос бе отново отворен - не по периферията, както по-рано, т.е. във Влашко и Молдова, в Гърция, в Египет - а в самия център, в Цариград. Ни повече, ни по-малко касаеше се за по-нататъшното съществувание на Турция. Но, ако Турция трябваше да съществува, на какво можеше тя да се крепи, и ако трябваше тя да изчезне, кой щеше да заеме нейното място?

Историята на Източния въпрос в миналия век, то е търсенето на един отговор на тоя въпрос. В тоя ред на мисли християнските народи в Балканския полуостров добиваха една увеличена важност. Без да се вземат те в сметка никакво предвиждане не можеше да става вече за бъдещето на Турция. Но на тия народности какво бе положението, какъв духа, какви стремленията? При всяка нова криза в Източния въпрос Франция ще предприема тази анкета чрез своя агент. В 1840, след големия конфликт с Русия, избухнал пак по повод на Египет, Гизо ще изпрати в Българя Бланки. В 1834 г. с изучването на условията у балканските народности бе натоварен Боа Леконт.

Барон Де Боа Леконт, един от най-блестящите френски дипломати, бе изпратен през пролетта на 1833 г. в Египет, за да склони Мехмед Али паша да отдръпне войските си зад желаната от Портата линия. Успехът му в тази мисия, качествата, които показа, го посочиха за новата му задача. На връщане от Египет той посети Цариград, от там обиколи Балканския полуостров. Аз знаех неговите доклади върху Влашко и Молдова: те са обнародвани в сборниците на Хурмузаки. Че бе писал и върху българите, това ми бе неизвестно. Обаче има едно Провидение за издирвачите. Тази зима като се ровех в архивите на Френското министерство на външните работи, служащият ми донесе по погрешка не едно дело, което бях поискал, а друго. Така открих неочаквано рапортите на Боа Леконт върху българския народ. Те са три: един върху България, един върху Македония, един върху начинающето Българско възраждане. Ще се занимая сега с този последния.

Какво можеше да знае Боа Леконт по-рано за българите, от кои книги можеше той да се осведоми за тях по онуй време? Интересен въпрос, който ще оставим без отговор. Първият българин, с когото той се срещна бе във всеки случай Стефан Богориди. С него той има на връщане от Египет два пъти дълъг разговор. Ний намерихме в архивите два рапорта на френския дипломат върху тия разговори: единият от тях е от голямо значение за историята на Източния въпрос. Богориди бе в него момент един от най-влиятелните лица в Цариград. От всички сановници на Портата само той (Боа Леконт го отбелязва изрично) можеше доколкото бе мислимо, да каже истината на султана. Доколкото султанът можеше да има доверие в някого, имаше го в него. Ний прелистихме всичката преписка на Френското посолство в Цариград по събитията от 1833 г. Ролята на Богориди тук изпъква със силна очевидност, поразително. Още от самото начало, той (вярност към Турция? страх за бъдещето на българската народност? страх за себе си?) той се обявява смело против руските планове. Между султана и Френското посолство, той е посредника. Тайният договор на Франция и Портата за връщането обратно на русите, той уговаря. Турският пратеник за сключването мира с Египет, Решид ефенди, прочутия по- късно велик везир Решид паша, е негов човек, той го посочва. За врагове и приятели, той е, в кулисите на Портата, в кулисите на сарая, лицето с решающия съвет. По общото мнение никога едни християнин не бе се издигнал в Турция до тая висота на влияние. Чрез такъв българин Боа Леконт влезе в първо съприкосновение с българския народ. Тая среща му отвори вече един изглед върху възможностите на българския дух. Френският дипломат видя и други бележити българи на времето. Той ги споменава по име: Найден, глава на общината в Одрин, Савва, глава на общината в Шумен, Мали Вълко, от рода на Чалъковците. За първите двама писано ли е в нашата литература? Туй ни е неизвестно. Във всеки случай ний лично за тях не знаем нищо. Мали Вълко е напротив добре познат на изследвачите на нашето минало. В историята на Възраждането той е между най-сияйните ликове. Чорбаджия по род, той живееше с духа на народа; богаташ, сърцето му бе с бедните. Почитта е трогателна, с която съвременниците му говорят за него. Райно Попович му посвещава своята „Христоития“ с тия думи: „

Не ми е мисълта с ласкателство и с лицемерие да плета похвалби и с това да возвишавам Твое Любородие, но с едно смирено дерзновение оставям сичките твои душевни дарования и това токмо с простота говоря, как от души любиш своя род, и щеш прокопсията му, доброто му, славата му и просвещението му.“ Д-р Селимински, като напомнува, че Мали Вълко основал българско училище в Пловдив и осигурил поддръжката му с годишен доход, пише: „Къщата му бе дом спасителен и милостив за нещастните.“ Подир смъртта му (1835) Априлов, изброявайки неговите заслуги благоговейно се провикваше: „Да покоится прах твой в мире, благотворитель Мали Волко.“ Такава е светлата диря, която Мали Вълко остава между съвременниците си. Но те виждаха само едната страна от тая бележита личност: родолюбец с щедрата ръка, човека с голямо сърце, християнина. Един чужденец ще ни посочи с една дума висотата на неговия ум. Но нека да минем към рапорта на френския дипломат.

Боа Леконт почва с едно предсказание: разпадането на Турция и Австрия. Тези две империи са създадени от завоевания: пробуждането на народностите ще ги унищожи. Това явление на новото време, той се заел да проследи у българския народ. Измежду всички населения подвластни на Турция „националното съществувание на българите е имало, подир онуй на гърците, най-много здравина, трайност и блясък“. Те са сега обаче най-унизения и най-потъпкания от народите в империята. Едно двойно иго тежи върху тях: турците са техните политически господари, гърците духовните им началници. Едно благо им е останало: чрез вярата си, те са запазили своята народност. Но, за да се бранят, те нямат онуй оръжие на гърците: хитростта. Техният жив протест са хайдутите в гората. Но това са отделни лица. „Масата знае само едно: да плаща и да страда.“ При туй всеобщо понизение, българското племе показвало обаче качества, които отново можели да го повдигнат като народ. В един век, в който всичко се разпада, те знаят що е подчинение. Това се виждало от техния сговор. „Ний, българите, му казвал Мали Вълко, ний нямаме живостта на гърците, нашият ум е тежък и разбира с мъка, но ний имаме солидност, постоянство.“ Правейки очевидно намек на раздорите, предизвикани от завист, на които тогава бе театър Гърция, Вълко добавил: „У нас съвсем липсува завист към тия, които упражняват властта.“ Френският дипломат прави по тоя повод някои глъбоки разсъждения. Мудността на ума, мисли той, поставя българите в по-низко положение спрямо гърците в личните им сношения, в сношенията на човек с човек, но тая черта на тяхната природа може да им даде превъзходство, ако има да действуват като народ. Историята познава народи с тежък ум, които са се издигнали високо с дисциплина. „В такива народи, четем в рапорта, заповядването е по-лесно, действието на масите има повече сила и единство, и винаги могат да се намерят няколко мъдри лица, от които се има нужда за ръководене на общия ход на държавата.“ Като илюстрация на тази мисъл Боа Леконт привежда именно примера на българите. „Не се споменава между гърците, бележи той, нито един държавен мъж, който по ширина на ума да стои по-горе от княз Богориди или от г. Вълко, а г.г. Найден и Савва, началници на общините в Одрин и Шумен, г. Пиколо, един от главните лекари в Букурещ, който се е учил и дълго живял във Флоренция, биха били споменавани между гърците като бележити хора.“ За една своя държава българите биха намерили знатни водители. Но, бидейки от толкова века в робство, биха ли дали те добри войници? Да, отговаря Боа Леконт: „тежкият живот ги е запазил здрави и силни и военния дух, с който те се славеха някога, лесно би възкръснал у тях.“

По-нататък френският дипломат хвали две български качества: търпението и гостолюбието. „Всякога забелязвах, че пристигането на един чужденец донасяше радост в българските семейства.“ С особено уважение той говори за българската жена. „Както се случва често у народите с малко тежък ум, пише той, жените стоят у българите по-високо от мъжете. Техните тихи и грациозни нрави ще улеснят напредъка на народа в пътя на културата, докато тяхното трудолюбие увеличава благосъстоянието на семейството.“ Върху сведенията, които намираме в рапорта досежно икономическия живот на българите, тук няма да се спираме. Унищожението на еничарите, редът, който бе почнал да въвежда в империята, твърдата и жестока ръка на султан Махмуда, по-достъпните вече влияния на Европа, това раздвижване на българския дух, което бяха докарали освобождението на Гърция и похода на Дибич, всичко туй предизвикваше тогава подем в българската стопанска дейност. „Търговията нам е непозната казваше Мали Вълко, ний живеем от нашия добитък и от работенето на земята. Но от три-четири години нашият народ е получил, не знам от къде, един вид порив и вяра в бъдещето, което ни накара много да разширим нашето земледелие.“ Порив и „вяра в бъдещето“?, с какви по-хубави, по-точни думи българският първенец можеше да опише зората на нашето Възраждане?

Нашето Възраждане, то бе в действителност предмета, върху който бе съсредоточено вниманието на френския дипломат. В един отделен рапорт (който ние, за жалост не успяхме да намерим) той бе описал изселването на българите в Русия подир Одринския мир и тяхното възвръщане. Той намираше, че върналите се изселници донесли голямо раздвижване в духа на българите. Те спомогнали, за да излезе народа от своята дълга заспалост и да тръгне по пътя на напредъка. „Туй бе, пише той, точката която главно гледах да изясня.“ От там той мислеше да види посоката на българското бъдеще. За Боа Леконт пробуждането на българите бе почнало към 1826 и станало стремително само след Руско-турската война. Дотогава те тънели в невежество. От туй Патриаршията вземала повод, за да им изпраща владици-гърци. Желанието на българите да се просветят дошло внезапно и с избухвателна сила. В няколко години един общ ламтеж за наука заменил вековната апатия. Училища имало само в големите градове. Едва що били отворени те, и наплива на децата почнал. Боа Леконт дава някои цифри. Шумен, 700 семейства, 75 ученици; Русе, 800 семейства, 60 ученици. Жаждата за просвета била трогателна. „Жените, разказвал главния учител в Шумен, даже най-бедните, ни водят децата си и ни казват: Ето децата ни, земете ги, бийте ги, правете каквото щете, но направете ги учени.“ За образованието на своите синове, те давали залъка от устата си. В училището се преподавало гръцки и български. Но имало ламтеж за западноевропейски езици. Тъкмо тая година (1834) русенци пратили човек в Букурещ, „огнище на светлина“ за тия крайове, един учител, знаещ френски. Във френското училище на Барочи в Одрин имало покрай гърчета и българчета. С голяма жадност те учели френски. Главата на общината в Шумен, Савва, изпратил един от синовете си в Цариград да научи френски и италиански. Един от българските първенци  в Одрин (касае се за Мали Вълко, който след едно трагично нещастие в семейството му, се бе преселил в тоя град) има син в Париж. „Мисля, пишеше Боа Леконт до своя министър, че първите усилия, които прави един народ, за да излезе от едно тъй продължително варварство, не биха били недостойни за вниманието на Ваше Превъзходителство. Туй е, у едно население от относително доста слаба важност и малко значение за света, една част от това голямо движение, което тласка народите към ново развитие.“ Тук отново френският дипломат се издига до общи разсъждения. „Първите опити на един народ да излезе от тъмнината, са радостни: у тях всичко е красиво и благотворно. Но за да вкуси и се наслаждава от плодовете от своя напредък, един народ трябва да получи нужните условия. Такъв би бил случая с българите, ако те да съставляваха независима народност или поне да принадлежаха на една голяма държава не като поданици, а като граждани.“ Но българите бяха роби. Просвещението им следователно не можеше да  направи от тях освен бунтовници. „Напредъкът на техните морални качества, заключаваше Боа Леконт, ги подбуждат да желаят една промяна на тяхната участ и води така към повалянето на установения ред.“ Турците чувствуват тая опасност по инстинкт, без да я виждат ясно; за това те враждебно гледали на българските училища. Между причините, които карали българите да мислят за повдигане между Турция френският дипломат поставя влиянието на гръцкото духовенство. Странно звучи за нас тази мисъл днес, защото сме под спомена на Църковния въпрос, но тя е исторически вярна. Това, което гърците крояха в началото на миналия век, то бе разбира се създаването на гръцка държава, възкресението на Византия, ако се може; но тоя голям план не можеше да се осъществи освен с помощта на всички народности на Балкана към всичките тях по име се отправя прочутия химн на Ригас. Българите поради своята многочисленост поради географическото  си положение (бидейки поставени в самото сърце на Турция), най-сетне поради ехото на тяхната войнишка сила, незаглъхнало още от старите векове, се явявали за гърците като необходими съучастници в тяхното предприятие. От гръцките историци е известно, че в съзаклятието на Хетерията, останало известно у нас под името Завера, имало 12 000 д[уши] българи. В тая революционна подготовка на България голяма бе ролята на гръцките владици. След нахлуването на Ипсиланти във Влашко и Молдова, някои от тях увиснаха на бесилката. Тия мъченици умряха на българска земя, но за една гръцка идея. Какви бяха надеждите на самите българи? Тия, които се биха отвъд Дунава под Ипсиланти, в самата Гърция, в Крит (защото българи  отидоха там да подигат в 1826 г. острова на Венизелос) бяха повечето хора на приключенията, романтици. Те виждаха едно: че боят е против турците и че знамето е кръста. Но българските първенци в самата България, които влязоха в Заверата, какви планове преследваха те? За съжаление, по тоя предмет издирвания у нас не са правени. От гръцки източник ний знаем, че чорбаджи Стоян, братовчед на Мали Вълко, бе във връзки, чрез комитета в Цариград, с Ипсиланти. От книгата на Гаврилович виждаме, че той е водил, чрез Герман, преговори с княз Милоша. Преписката е в Държавната архива в Белград, но достъп до нея не можахме да получим. Въпросът е важен за нашето Възраждане и ще трябва да се проучи. За сега в рапорта на Боа Леконт намираме, за голяма наша радост, някои ценни сведения. Френският дипломат казва, че ги имал от общинския глава на един голям български град. Той се извинява пред своя министър, че не издава по име тоя български първенец от страх да не го изложи на опасност, но подчертава, че той бил човек значителен в българския народ и че се намирал в едно място, където численото превъзходство на турците и силата на старите идеи са попречили почти напълно да проникнат благотворните реформи на султана. От туй може да се заключи, че се касае за Шумен (Боа Леконт бележи на друго място, че в тоя град имало срещу 4000 турски къщи, само 700 български) и че въпросния първенец е Савва. „В 1820 г., казал той на френския дипломат, гръцки пратеници бяха убедили трите народа да се повдигнат. Гърците трябваше да имат за цар Ипсиланти, власите Суцо, за нас не бе решено. Ний знаехме много добре, че сме били някога народ голям и могъщ, че някога сме били голяма и могъща нация. Надявахме се, че пак ще достигнем старото си величие. Заедно с други българи колко войници можем да дадем ний. Намерихме, че могат да се намерят 200 000 в състояние да носят оръжие.  Планът на въстанието биде открит от Портата преди да бъде изпълнен. Портата арестува известно число от нас и ги обеси. Несполуката на Ипсиланти довърши провалата на нашите планове. Пристигането на русите в 1828 ни накара да подемем същите тия идеи; те ни поканиха да се присъединим към тях. Попитахме ги: ще ли получим като награда едно национално съществувание? Те ни дадоха туй обещание. Досега хиляди измежду нас им послужиха тогава като помощници и водачи през планините. Без тая помощ те никога не биха се наели да минат Балкана. При сключването на мира ний видяхме, че те едновременно ни излъгаха и ни компрометираха пред турците. Ние сега се страхуваме от султана. Тогава те ни предложиха на нас, както и на гърците и на арменците да отидем с тях. Гърците и ний се решихме на туй, арменците се извиниха, че били много бедни.

Като привеждаме тия думи, ний не можем да не отбележим, че според други източници, руските военачалници напротив уверявали българите да не напускат земята си. Но тук не пишел история, а предавал мнения.“ След сключването на мира, продължавал българският първенец (касае се за Одринския мир), цар Отон биде поставен крал на Гърция и припознат от султана и Силите. Тогава ний му писахме да се съюзи с нас за общо дело. Неговият отговор нито унищожи, нито потвърди нашите надежди. Ний чувствуваме добре, че сме още много невежи, за да се залавяме сами. Не биха могли да ни дадат гръцки княз, както бе най-напред у власите.“

Върху тоя разговор Боа Леконт прави няколко кратки бележки. Той подчертава преди всичко крайната скромност, с която тоя български първенец говорел за своя народ: „Ний сме още твърде невежи.“ Но в контраст с тая скромност той посочва и неговата висока идея за българската бъдащност. Говорейки за кроеното с гърците общо въстание, той казал, че България трябва да включва всички земи, където българите са мнозинство, и между тия земи посочвал долината на Марица. Френският дипломат е поразен от това, че в очите на тоя българин България трябва „да се простре до Средиземното море“.

Боа Леконт пише, че думите на българския първенец трябва да се вземат под внимание, защото изказват мнението на „лица силни с влияние върху техните сънародници“. Но той бележи същевременно, че като тях мисли българската маса. В заключение той казва: „Аз смятам този народ още твърде отдалечен от истински стремеж към независимост и освобождение, макар умствено развит, което се извършва у него влиянието упражнявано от гърците върху него и тази действующа и скрита сила, която съществува в самите неща, и която е често по-могъща от хорската воля, го тласка отвъд.“

ЦДА, ф. 77 к, 36 л. Чернова. Ръкопис.