ПОЛКОВНИК АЛЕКСАНДЪР ГАНЧЕВ ПРОСЛЕДЯВА ПЪТЯ ДО ПЪРВАТА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА

Тия дни по нашите книжарници се появи една дългоочаквана книга. Това е книгата на полк. Александър Ганчев „Междусъюзническата война – 1913 г.“. Тя е с пореден номер 34 от библиотека „Сите българи заедно“. Тази книга е извлечение от капиталния труд на този виден наш военен историк „Войните през Третото българско царство (1877-1918)“. Тя доскоро беше недостъпна в нашите библиотеки, тъй като след 9 септември 194 г. попада в списъците с фашистката литература. Авторът е лаконичен, но изключително точен при разкриването на причините, хода и резултатите от Междусъюзническата война, довела страната и народа ни до най-жестоката национална катастрофа. Към текста на автора са приложени и материали от различни по политическите си убеждения автори, включително и от русофилските среди, за да може нашите читатели да проследят пътя до истината. Сред виновниците за първата национална катастрофа по най-категоричен начин изпъкват преди всичко цар Фердинанд Сакскобургготски, министър-председателите Иван Ев. Гешов и д-р Стоян Данев, както и двамата помощник-главнокомандващи генералите Михаил Савов и Радко Димитриев. Сред виновниците се спотаява и министър Димитър Христов, действията на когото са разкрити от съпартиеца му Стилиян Чилингиров. Любопитството на читателите ще бъде задоволено като разгърнат и приложените текстове на Димитър Мишев, Велчо Велчев, Борис Вазов, Найчо Цанов, Софроний Ников, Петър Дашев, Иван Коларов и Димитър Христов. Сигурен съм, че оправданията и обясненията на д-р Стоян Данев, който прави опит в спомените си да се оневини, едва ли ще постигнат симпатиите на нашите сънародници един век по-късно.

Сега посетителите на сайта „Сите българи заедно“ ще имат възможност да се запознаят с приложеното въведение към книгата, както и кратък откъс от книгата на полк. Александър Ганчев, паднал жертва след смяната на властта след 9 септември 1944 г.

* * *

Из ПОЛК. АЛЕКСАНДЪР ГАНЧЕВ 
МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА - 1913 Г.

Предговор, съставителство и редакция Цочо В. Билярски

 

ПРЕДГОВОР

Все още не разполагаме с цялостна военна история на българския народ, въпреки наличните досега значителни постижения. Сред тях може да се посочат съставените военни библиографии и сериозните постижения на Военно-историческата комисия към Щаба на армията, която успява да публикува огромен брой документи за Сръбско-българската (1885), Балканската (1912-1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915-1918). С голяма стойност са и двата тома с дипломатически документи по подготовката и участието на България в Първата световна война и един том с дипломатически документи по участието във Втората световна война. Тук не бива да се изпускат и двата тома с предимно чуждестранни документи по участието на България във Втората световна война – единият като съюзник на Третият Райх, докато другият като негов противник. Сред тези документални публикации може да се смята като добро начало тритомният документален корпус от документи за военната история на България. Може би най-обемна е литературата и документалните публикации за Балканските войни (1912-1913) и специално за краткотрайната Междусъюзническа (1913). С най-голям принос за разкриването на причините, воденето и последиците от тази война са томовете с материалите от Парламентарната изпитателна комисия за търсенето на виновниците за първата национална катастрофа. До тях се нареждат и томовете от анкетирането на правителствата на Иван Ев. Гешов, д-р Стоян Данев, д-р Васил Радославов и на Малинов-Костурков. Потапянето на изследователя в тях и в направените през последните години достъпни документи и спомени за този период ще даде възможност за пълното разкриване на истината.

Един от най-сериозните изследователи и съвременници на тази война е военният историк полковник Александър Ганчев, който същевременно е и член на Военно-историческата комисия за написване на история на Балканските войни в 15 тома. Като такъв той има неограничен достъп до натрупаната документация към Щаба на войската и до непрекъснатия поток от поръчани мемоари на командващите армии и военни части през войните.

Натрупаният огромен фактически материал полк. Ганчев използва за написването на своя капитален труд за войните на Третото българско царство (1877-1918), като на последните три войни за освобождението и обединението на народа ни от 1912 до 1918 г. посвещава и самостоятелни изследвания. Като че ли около Балканската и Първата световна война основните въпроси са изяснени, въпреки че все още е рано да се слага окончателната точка от изследователите, но около Междусъюзническата война отговорите на големите въпросителни все още не са задоволителни. Най-близко до разкриването на истината стои полк. Ал. Ганчев, който на два пъти в своето творчество се връща на проучването на причините, воденето и последствията от войната. Тук ще имате възможност да се докоснете до неговия труд за Междусъюзническата война, включен като самостоятелен раздел в двутомното му издание. Авторът съумява само на няколко десетки страници да разпростре своя разказ и на обхване всички важни въпроси, заделяйки значително място на пътя към погрома и катастрофата, показвайки пагубната роля, която изиграва нашата освободителка, оказала съдействие на отметналите се от договорите с България Сърбия, Гърция и Черна гора и подтикнала Румъния и Турция в техните коварни удари в гръб на воюващата на три фронта страна. А ходът на военните действия авторът е проследил по възможния най-популярен и достъпен начин ден по ден, на базата на съхранената документация във Военно-историческата комисия към Щаба на войската. Авторът разкрива виновниците за катастрофата на България, неотминавайки вътрешните фактори – Главнокомандващият – цар Фердинанд, помощник-главнокомандващите – ген. Михаил Савов и ген. Радко Димитриев, както и министър-председателят д-р Стоян Данев и министрите от кабинета. На дипломатическото поле от сблъсъка на най-заинтересуваните от развитието на събитията той извежда на преден план конкуриращите се монархии – Русия и Австро-Унгария и техните подгласници, съюзниците им от формираните вече два военно-политически блока.

Преди да разгърнете страниците от изследването на полк. Александър Ганчев накратко ще се спра на известните факти около неговата биография, почерпени от достъпната ми литература и справочници, както и от предоставенити ми сведения за полк. Ганчев от историка Янко Гочев.

Александър Банов Ганчев е роден на 20 декември 1878 г. в Плевен в средно-заможно семейство. Завършва Военното училище в София и е произведен в първи офицерски чин подпоручик на 1 януари 1899 г. След четири години на 1 януари 1903 г. е произведен в чин поручик.

След спечелен конкурс през 1905 г. е изпратен в Торино където през 1909 г. завършва Генерал-щабната академия. На 31 декември 1906 година е произведен в чин капитан. В навечерието на Балканската война на 2 август 1912 г. е повишен в чин майор.

Последователно служи в 4 пехотен Плевенски полк (1900-1905), а през 1909-1910 г. е началник на отделение в Щаба на армията, откъдето през 1910 г. получава назначение като адютант на 5 пехотна Дунавска дивизия.

По време на Итало-турската война Щабът на армията го командирова към Щаба на италианския експедиционен корпус в Триполи, след което получава назначението като военен аташе в Рим (1911-1914). След завръщането си в България до започването на Първата световна война е преподавател във Военната академия в София. В навечерието на войната на 2 август 1915 г. е произведен в чин подполковник и получава назначение за командир на дружина в 4 пехотен Плевенски полк, последвано през 1916 г. от назначението му за помощник-началник щаб на Първа армия. От 31 октомври 1916 г. до есента на 1917 г. участва във военните действия на Добруджанския и Македонския фронт като командир на 42 пехотен полк. В разгара на войната на 14 октомври 1917 г. е произведен в последен офицерски чин полковник, което е последвано от назначението му за началник на Военно-политическото отделение в Главната квартира на Действащата армия. Последното му назначение до съкращението му от армията наложеното от Ньойския мирен договор (1919 г.) е през 1918 г. като началник на Генералщабното отделение при Военната академия в София.

Независимо, че минава в запаса на българската армия полк. Ал. Ганчев не скъсва с армията. От май 1920 г. е избран за заместник-председател на възглавявания от ген. Владимир Вазов Съюз на запасните офицери, като през същата година, когато правителството на Александър Стамболийски търси вратичка в наложения Ньойски диктат за военната подготовка на населението е привлечен като специалист по военната организация при създаването на Трудовата повинност и за член на комисията с ранг на дивизионен командир.  До падането на правителството на БЗНС през 1923 г. полк. Ал. Ганчев е началник на отдел в Дирекция на трудовата повинност, като същевременно е и автор на наредбите и правилниците, по които се управлява дирекцията.

През 1943 г. полк. Ал. Ганчев заедно с доц. Марко Марков и д-р Миладин Апостолов е включен в българската делегация в Международната комисия за разследване на обстоятелствата около избиването на полските офицери в Катинската гора. Като кореспондент на в. „Зора“ ги придружава и неговият директор и главен редактор Данаил Крапчев.

Макар, че вижда надвисналата над родината опасност в края на Втората световна война полк. Ал. Ганчев не напуска страната и остава в София. Арестуван е на 25 септември 1944 г. под претекста за малка справка.  Отведен е в 5-ти участък на милицията, като на другия ден е отведен в Щаба на милицията, който се помещава в хотел „Славянска беседа“. Оттам го прехвърлят в дирекция на полицията на „Лъвов мост“, но оттук следите му се губят, тъй като вероятно е екзекутиран без съд и без присъда.  Осъден е задочно на 4 април 1945 г. от 6-ти състав на „Народния съд“, който съди интелектуалците, като в обвинителния акт е отбелязано, че се води в неизвестност. Според присъдата му е наложена глоба от 50 000 лв., а семейството му е интернирано от София. По друга информация, почерпена от справочника за българските историци, но която в действителност е непотвърдена полк. Ал. Ганчев умира в Германия през 1960 г.

Полк. Ал. Ганчев се изявява като един от най-добрите български военни историци и публицисти. Именно като такъв той е и преподавател във Военната академия в София и е член на Комисията към Военното министерство за написване на 15-томната история на Балканските войни. Бил е заместник-главен редактор на печатния орган на Дружеството на столичните журналисти в. „Слово“ и главен редактор на военните периодични издания. Полк. Ал. Ганчев е автор на огромен брой изследвания и статии по военна история на България и на балканските държави, сред които и до днес с голяма научна стойност, както по своята достоверност и конкретност са книгите му: Балканските държави: Албания, България, Гърция, Румъния, Турция, Югославия. Тяхната стопанска и военна мощ, 1932 г. (120 с.), Балканският полуостров. География, история, икономика, политика, стратегия, 1932 г. (80 с.), Войните през Третото българско царство (1877-1918). Том първи, 1935, (256 с), България в Световната война (1915-1918). Том втори, 1937 г. (194 с.), Национални стремежи, надживели вековете, 1937 г. (87 с.), Балканската война (1912-1913 г.), 1939 г. (140 с.), Многовековните ни стремежи на юг, 1940 г. (64 с.) и Междусъюзническата война (1913 г.), 1940 г. (209 с.). След 9 септември 1944 г. неговите книги са забранени в отечеството и попадат в списъците на забранената и подлежаща на конфискуване и унищожение фашистка литература.

Като участник и герой от войните за национално освобождение и обединение полк. Ал. Ганчев е носител на редица български и чуждестранни отличия сред които са Военния орден „За храброст“ IV ст., 2 клас; Орден „Св. Александър“ III ст. с мечове отгоре; Орден „За военна заслуга“ III и IV ст. с лента, както и на германския „Железен кръст“ и на много австро-унгарски, италиански, турски и румънски ордени и отличия.

Към книгата на полк. Ал. Ганчев за Междусъюзническата война прилагам и допълнително спомени и материали от разгорялата се дискусия за виновниците за първата национална катастрофа, сред които са спомените на д-р Стоян Данев, брошурите и статиите на д-р Борис Вазов, Велчо Т. Велчев, Найчо Цанов, Димитър Мишев, Иван Коларов, Петър Дашев, Софроний Ников, Стилиян Чилингиров и Димитър Христов, които въпреки че принадлежат на различни политически партии и на враждуващи помежду си лагери, открехват още повече завесата към някои съдбоносни моменти за България, когато народа ни трябва да изживее онези страшни дни на първата национална катастрофа.

Включвам и приложените в книгата на полк. Ал. Ганчев карти.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ПОЛКОВНИК АЛЕКСАНДЪР ГАНЧЕВ
ВОЙНАТА НА СЪРБИЯ, ГЪРЦИЯ И ЧЕРНА ГОРА С УЧАСТИЕТО НА РУМЪНИЯ И ТУРЦИЯ ПРОТИВ БЪЛГАРИЯ - 1913 Г.

ПРИЧИНИ ЗА ВОЙНАТА.

Поради липса на време, или недостатъчна прозорливост, правителството на Ив. Ев. Гешов, което бе замислило, или му бе внушено, че Македония и Одринско ще получат свободата си, само в съюз със съседите, сключи през 1912 г. със сърби и гърци съюзни договори. С тия договори, обаче, бе нарушен принципът за неделимостта на Македония. По тоя начин българите, без да щат, отваряха още по-широко вратите на редица междусъседски спорове, които войната беше оставила временно на по-заден план.

От друга страна, гръмотевичните успехи на българите прославили името си по цял свят и отместване на източните български граници близо до Цариград, възбудиха завистта на техните слаби съюзници. Така се зароди страхът от някаква българска хегемония на Балканите, страх и завист, които доведоха по-късно до едно тайно разбирателство на гърци и сърби срещу България. Свило гнездо с помощта на най-долни чувства, това споразумение, превърнало се скоро в съюз, целеше едновременно - да се заграбят повече български земи и да бъде унищожено, още в зародиша му, едно българско първенство в центъра на Балканския полуостров.

От своя страна българите, с наивността си да смятат, че договорите са ненарушими и с вярата в собствените си сили, скоро дадоха случай на вчерашните си съюзници, да турят в изпълнение своя план. Спомогна твърде много за това и тогавашната Австро-Унгарска империя. Тая държава подхранваше надеждата у българите, че в случай на война между Сърбия и България, тя не ще позволи на сърбите едно териториално разширение извън договорите. В София, обаче, не подозираха, че главната цел на Виена бе не толкова да уварди българските интереси, колкото да разстрои окончателно Българо-сръбския съюз. И имаше защо. Член 3-и от Военната конвенция гласеше:

„Ако Австро-Унгария нападне Сърбия, България се задължава да обяви веднага война на Австрия и да изпрати войските си, най-малко 200 000 бойци, в Сърбия. Същото задължение има България по отношение на Сърбия в случай че Австро-Унгария, под какъвто и да било претекст, в съгласие или без съгласие на Турция, изпрати войски в Новопазарския санджак и пр.“

А Австро-Унгария без друго е могла да узнае за това. И без туй, обаче, овладяването от сърбите на Новопазарския санджак, лежащ на австро-унгарския път за Солун, безспокоеше силно Виена. Изобщо всяко едно засилване на Сръбското кралство, към което поглеждаха скрито макар, всички хървати, сърби и далматинци, които австро-унгарците владееха по онова време, дразнеше Виена.

Но и за голямо заблуждение трябва да се смята, вярването у някои българи, че желанието у австрийците, да видят една силна България, еднакво опасна за немския Drang nach Osten, е било искрено!

Неподготвени за да могат да се ориентират бързо в сплетните на международния живот, българите възприемаха леко всяко обещание и решаваха още по-лесно премахването на всяка „пречка“, която им се явяваше, без подробно проучване на създадената обстановка. Заради това и грешките им бяха катастрофални. Възкачили се с много труд и кръв, те паднаха главоломно, тъкмо когато се смятаха за най-силни и най-необходими.

Съюзни договори. Със Сърбия. Сключен на 29 февруари 1912 г., той имаше сила до последния ден на 1920 г. Член 2 от този договор бе най-важния. Той предвиждаше взаимно подпомагане когато някоя велика сила би се опитала да анексира, да окупира или заеме с войските си, дори и временно, коя да е териториална част на Балканския полуостров. Две условия бяха нужни за това: че тая териториална част е под турско владичество, и една от договорящите страни намери, че това би било противно на нейните жизнени интереси, и като casus belli (причина за война).

По силата на чл. 1 този договор за приятелство и съюз има чисто отбранителен характер, а според чл. 2, той е сключен преди всичко, за охрана на сръбските интереси, силно застрашени след анексията на Босна и Херцеговина през 1908 г. от Австро-Унгария.

Тайния анекс, обаче, разширява целитe на съюза и от отбранителен го превръща в нападателен по отношение на Турция. А чл. 2 постановява и подялбата на реализираните териториални увеличения за сметка на турскитe владения в Балканския полуостров.

Тоя злополучен за България член постановява още и следното: като признава на Сърбия правата на собственост на всички земи северно и западно от Шар планина, а на България - източно от Родопа и р. Струма, допуща дележа на същинска Македония и то по начин такъв, щото усложненото му приложение свързано освен със спорни и безспорни зони, но още и с чужд арбитраж, да доведе непременно до нов въоръжен конфликт.

Да замъгли и усложни още повече отношенията и правата на двете съюзни страни служи самата военна конвенция. Тая конвенция, макар и сключена на 10 юли 1912 г. т.е., два месеца след съюзния договор между България и Гърция, не поменава нищо за последната и съвсем не държи сметка за нейното военно участие.

Военната конвенция съдържа следните основни постановления:

- България дава 200 000 въоръжени души;

- Сърбия дава 150 000 души;

- Сърбия изпраща най-малко 100 000 бойци, по Средни Дунав или Добруджа, ако Румъния нападне България;

- Сърбия изпраща най-малко 100 000 бойци на Вардарския операционен театър, и нахлува в Турция, ако последната нападне България;

- България изпраща в Сърбия най-малко 200 000 армия, ако Австрия обяви война на Сърбия;

- България е длъжна да стори същото, ако Австрия окупира Новопазарския санджак.

- България изпраща 100-хилядна армия на Вардарския военен театър, ако Турция обяви война на Сърбия;

- България се задължава да действува и в случай когато Румъния нападне Сърбия и мине Дунава;

- Обявят ли война и двете държави на Турция, всяка една се задължава да изпрати на Вардарския военен театър по 100 000 души;

Общо действие има, но общо командуване няма.

По такъв начин, докато с тая конвенция сърбите осигуряваха за техния военен театър 150 000 сърби, 30-40 хиляди черногорци, 100 хиляди българи и сигурно около 120 000 гърци или всичко 400-420 хиляди бойци за главния военен театър - тракийския, същата конвенция предвиждаше само 100 хиляди българи.

По силата на същата тая военна конвенция, голямата част от българската армия, на брой 200 хиляди, се даваше без никакъв случаи на компенсация, на Сърбия, за защита на чисто сръбски земи върху които България няма никакви права. Това задължение България поема по силата на чл. 2 от Съюзния договор при нападение, от страна на някоя Велика сила, коя да е от съюзните две държави. Като се има пред вид че само Сърбия е съседка на велика сила, че само между Сърбия и Австрия би могъл да се породи конфликт от такъв характер, явно е че такъв един ангажимент от страна на България е бил взет само, за да бъде спечелена Сърбия за войната срещу Турция, на всяка цена, дори без оглед на поетите от България задължения. До толкова необясним изглежда той.

С малко думи, тая конвенция, предвижда всички възможни за Сърбия случаи и грижливо ги охранява, като изключва единствения общ такъв – че съдбата на цялата война се решава на Тракийския военен театър, където сигурно ще стане нужда от повечето съюзни сили!

С Гърция. Тъй наречения Договор за отбранителен съюз между България и Гърция бе сключен на 16 май 1912 год. - два и половина месеца след сключването на Сръбско-българския такъв.

В отличие от последния, договорът с Гърция, сключен без участието на Сърбия, не съдържаше нищо по въпроса за дележа на Македония. Той цели само добиване на права и свободи и тяхното осигуряване на живущите в пределите на Европейска Турция българи и гърци.

Не се говори нищо и за сключения вече между българи и сърби съюзен договор; при това, докато Сръбско-българския съюз се сключва със срок до 31 декември 1920 г., тоя - с Гърция - има сила само за 3 години от деня на неговото подписване - до май 1915 г.

Около 2 месеца след сключването на Българо-гръцкия договор за отбранителен съюз, а именно на 19 юли, бе сключено едно допълнително споразумение между генералните щабове на България и Сърбия, отнасящо се главно до групирането на съюзните армии в случай на война срещу Турция. Изброени са три възможни случаи, най-уместния от които е тоя в който се предвижда, ако стане нужда, да се усили българската армия на Тракийския театър и ако не е нужно да се задържи всичката определена за Вардарския военен театър войска (п. 2 постановява 7 пех[отни] и 1 конна сръбски дивизии и 3 български!), то част от нея да бъде изпратена на помощ. Разбира се, че е предвидено и обратното!...

Кой е обаче, този които ще установи че действително на единия театър трябва да се изпратят повече войски за сметка на другия, кой ще наложи такова искане и пр. това в споразумението не се споменува.

 

* * *

Близо два месеца след това споразумение, подписано било друго такова на 15 септември, два дена преди мобилизацията, което и остава в сила. С това споразумение Българския генерален щаб успява да изтръгне две от българските дивизии от Вардарския военен театър, като за там остава само една такава, но вече под началството на сръбското главно командване. Но от своя страна сърбите успяват да се освободят съвършено от какъв и да е ангажимент за пращане войски в случай на нужда на Тракийския военен театър. Споразумението гласи: цялата сръбска армия ще действува на Македонския театър и цялата българска армия без една дивизия - на Тракийския. Когато турците бъдат отблъснати зад линията Скопие, Велес, Щип, предвидено е българската дивизия да може да се прехвърли на Тракийския военен театър, но нито дума не се споменава за прехвърлянето и на сръбски дивизии, както се казваше в по-първото съглашение.

Седем дена след това последно споразумение със Сръбския генерален щаб, Българският такъв сключи военна конвенция и с Гърция на 22 септември 1912 г. съществените постановления на която са следните:

- В случай на война срещу Турция, България се задължава да действува с един ефектив минимум от 300 000 войници, а Гърция - от 120 000 души.

- Задачата на гръцкия флот е да стане господар на Егейското море и да прекъсне съобщенията по море между Мала Азия и Европейска Турция.

- Ако Сърбия не се намеси във войната, България се задължава да действува с една голяма част от армията си в Косовския, Битолски и Солунски вилаети. Ако ли се намеси и Сърбия, България се задължава да наложи на Сърбия да действува в тия вилаети най-малко с 120 000 души, при който случай българската армия ще може всичката да действува в Тракийския театър.

Ясно е от всички тия военни конвенции и допълнителни споразумения, че главната цел на България, която е инициаторка и ръководителка на Съюза, е била да остави на сърби, гърци и черногорци да се разправят с турските сили в Македония, а самата Тя да съсредоточи всички свои сили на Тракийския военен театър.

Не се предвижда обаче, как ще бъде наложен мира на турците, ако Великите сили не позволят на българската армия да влезе в Цариград, или когато турците, имайки зад себе си Мала Азия, спрат някъде, между Одрин и Цариград, българската армия.

А тъкмо по повод на такава помощ почнаха и първите недоразумения със сърбите. Такава помощ българите бяха принудени да потърсят още в самото начало на войната и сърбите наистина, изпратиха две пехотни дивизии и част от тежката си артилерия за усилване българската II-а армия, която обсаждаше Одрин, но скоро сръбския печат побърза да оповести, че договора е нарушен от българите и че жертвите, които се искат в повече от сърбите, трябва да бъдат компенсирани ...

Отначало сдържано, споровете скоро взеха сериозен характер. И докато българите имаха още пред себе си големи турски сили постоянно засилвани откъм Мала Азия, на Македонския театър сърби и гърци започнаха да се настаняват солидно върху местата, до които техните армии бяха достигнали. Гърците вършеха това понеже нямаха никакъв договор за дележ с България, а сърбите, - защото съществуващия договор бил нарушен в тяхна вреда от българите, които поради това им дължали известни компенсации.

Възможно е сърбите да не бъдеха толкова крайни по въпроса за ревизията на договора, ако не беше изникнал въпроса за Албанска държава. Този проект бе ловко защитаван от Австро-Унгария, защото така се отнемаше всяка възможност на Сърбия да се разшири към Адриатика. Дори Шкодра не бе дадена на Черна Гора все със скритата мисъл Сърбия да не намери възможност да се надвеси над Синьото море. По тоя начин Австрия успя да тласне Сърбия към юг за сметка на българските интереси и да заложи основите на конфликта - съкровената мисъл на Виена - да развали на всяка цена Сръбско-българския съюз, насочен по диктовката на Русия и срещу Хабсбургската империя. И сполучи, разбира се.

Понеже българското правителство отхвърли категорично предложението на сръбското, за ревизия на договора, Белград потърси едно разбирателство с Атина. И го намери лесно, защото не се касаеше до дележа нито на сръбски, нито на гръцки земи, а до дележ - на чисто български такива.

Наистина, гръцкото правителство бе направило предложение за разпределение на земите, според което новата гръцко-българска граница в Македония трябваше да започне западно от Кавала и като минава по Боздаг, Беласица планина, Демир Капия, Крушево, Охридското езеро, да свършва на Адриатическото море южно от Валона, но българите отхвърлиха това предложение. При това положение, естествено бе, че тая граница гърците биха наложили най-лесно, ако се споразумеят предварително със сърбите. Тласна ги още повече към това и усиленото пренасяне на български войски от Тракийския военен театър на Македонския такъв, особено след падането на Одрин. Така започнатите първоначално, между сръбския престолонаследник и гръцкия комендант на гр. Солун принц Никола, разговори доведоха скоро двете страни до подписването в Атина на 22 април 1913 година на един Предварителен протокол за сключване съюз, най-важните постановления на който бяxa следните:

- гърци и сърби добиват обща граница на запад от Вардара;

- новата граница ще се уреди по принцип върху действителната окупация;

- гръцко-българската и сръбско-българската граници ще се определят, освен въз основа на действителната окупация, още и на принципа на равновесието между трите държави;

- при разногласие с България, спорът се предлага на арбитраж, ако България откаже и приеме застрашително поведение, гърци и сърби се съюзяват със задължението да сключат мир само съвместно и в съгласие;

- една военна конвенция трябва да бъде сключена в най-скоро време.

На 19 май този предварителен протокол се облича във формата на Съюзен договор, придружен вече и от една Военна конвенция, подписана същия ден в Солун, която между другото съдържа:

- военната взаимна подкрепа започва от момента, когато коя да е от двете страни, бъде нападната най-малко от две български дивизии;

- гърците се задължават да концентрират първоначално най-малко 90 000 бойци между планината Пангеон, Солун и Гюмендже, а Сърбия - 150 000 души в околностите на Гевгели, Велес, Куманово, Пирот;

- щом бъдат свободни и готови, двете страни пренасят на военния театър и всички останали свои сили;

- военните операции срещу България ще се основават върху един общ оперативен план;

- независимо от обстоятелството, как са се развили военните действия, видоизменения в установените погранични линии не се допуска.

Най-важния от тая конвенция е чл. 8, който гласи:

- „Понеже военните операции на съюзните армии на Гърция и Сърбия имат за своя окончателна цел унищожаването на военните сили на България, то, ако едната от двете армии няма възможност да постигне тази цел на своя собствен театър на военните действия, тя се задължава да приеме помощта на другата армия на същия театър на военните действия. Армията, която е постигнала тази цел на своя собствен театър на военните операции, се задължава да се притече на помощ на другата, независимо от това дали тази помощ ще бъде поискана или не (к.н.), за да може, по такъв начин, чрез обща акция на двете съюзни армии, да се принуди България да се подчини на условията, които ще й се наложат от двете съюзни държави и сключи мир.“

Подготвили по такъв начин дипломатически и военно новият възможен въоръжен конфликт, сърби и гърци продължиха да се укрепяват и спокойно да чакат развитието на събитията.

Повод за войната. Ползуващ се с пълна свобода печатът в България усилено раздухваше политическите страсти в страната. Българското правителство без да беше преценило добре военнополитическия момент, слабохарактерно от друга страна за да може да вземе едно ясно решение, се остави на произвола на течението, което вече бушуваше в страната. По тоя начин то предостави изцяло въпроса за война или мир на армията. Обвинено и без това, че бе дало, с договора от 29 февруари 1912 г, част от българска Македония на сърбите, правителството на Ив. Е. Гешов не намираше в себе си повече кураж да отиде по-далеч в отстъпките си, а без такива, след срещата между двамата министри-председатели в Цариброд, стана очевидно, че сърбите не ще се помирят. Ненадеждни бяха и съобщенията, които идеха от Петроград. Дръзки станаха и неотговорните фактори в България. Страхът на правителството да вземе едно решение отстраняваше войната, направи тия неотговорни фактори до там смели, че те се обявиха рязко и против отиването на министъра на външните работи в Петроград. Една недобре обмислена телеграма до руския император, имаща почти ултимативен характер, затвори съвършено вратите на руския двор за България.

Не бе останала със скръстени ръце и австрийската дипломация, обещаваща въоръжена намеса на империята в случай, че на Балканите се дойде до нов въоръжен конфликт.

Смятайки се в невъзможност при така създадената сложна и забъркана дипломатическа и военна обстановка да действува, българското правителство, дало всички доказателства на пълна безпомощност, прибра мълчаливо своето дипломатическо оръжие, за да даде място на военното такова. А общото напрежение на народ и армия бе стигнало до своята кулминационна точка. Някой трябваше да действува. Задушливата атмосфера вътре в страната и на фронта, или трябваше да се разведри, или тя щеше да задуши всички. След правителството, осъдило се само на бездействие, идеше редът на армията. Но както, когато дипломацията, нямайки зад себе си една надеждна въоръжена сила, е всеки път боязлива, така и армията на всяка държава, оставена без насоките на правителството, взема в такива случаи, посредствени решения.

Нещо подобно на това стана в онзи фатален момент и с Българското главно командуване. То взе едно решение, което днес изглежда трудно обяснимо. От пет отделни армии, с които разполагаше, то даде заповед само на две да действуват, при това без каква и да е определена стратегическа задача. Оставена сама, българската армия се видя принудена да направи нещо. Но си послужи с полумерки. Да се чака още без да се действува, ставаше по-опасно. Смяташе се, че една военна акция ще повдигне духа; ще предизвика Русия да побърза с разрешаването на спора; ще направи противниците по-отстъпчиви, ще овладее повече земи и ще принуди дори европейските сили да се намесят и те.1 Такъв е поводът.

И за да бъде усложнено още повече положението реши се, това нападение да се извърши без всякакво предварително обявяване на война.

Смятало се е, че от формално обявяване на война е нямало нужда, понеже се е касаело до междусъюзнишки спорове и до инцидент всякога възможен между несговорни съюзници. Случаят е трябвало да мине за инцидент и още за да се отнеме правото на Румъния да го използува, за да се намеси тя срещу България. За Турция изобщо не се е допускало, че тя би намерила достатъчно кураж да наруши гарантираната на България от европейските сили нова граница - линията Мидия-Енос.

Безволното българско правителство направи всичко, за да се дойде до една мъртва точка, стоенето върху която се явяваше крайно опасно.

Още когато почна прехвърлянето на българските дивизии от Тракийския военен театър на Македонския, българското правителство трябваше да знае, че то отива неминуемо към война. Армията, изпълнила бляскаво дълга си на изток, недоумяваше, защо вместо в България, трябва да отива в Македония. Но прехвърлена един път там, тя не можеше да чака дълго. Българското правителство вместо да бъде готово с едно ясно решение, се почувствува пред голямата историческа отговорност, съвсем слабо да я понесе и мълком предостави на армията да търси изход.

И жребият беше хвърлен. Друго средство за действие, освен оръжието армията няма.

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ.

Така наречената Междусъюзническа война на Балканитe, която продължи един месец, има за последица не само разтурянето на създадения с толкова надежди Балкански съюз, но прекрои и политическите граници между държавиците на Полуострова по съвършено произволен начин. В името на никакво „равновесие“ България, главната виновница за изгонването на турците от Балканите и Европа, бе лишена не само от всички плодове на победите й, но й бяха отнети и земи в Добруджа принадлежащи на България по силата още на Берлинския договор.

По тоя начин войните, които костуваха на балканските народи и най-вече на България, стотици хиляди човешки жертви, вместо да донесат дълготраен мир тъй необходим за закъснелите във всяко отношение балканци, подготвиха почвата за нова, много по-кръвопролитна и по-изтощителна, война, която още следната година похлопа на вратите на Сърбия.

Ако обаче, Междусъюзническата война беше спечелена от българите, един положителен резултат, които можеше да се предвиди, бе тоя, че нито гърци, нито румъни, нито турци, щяха да разширят своите владения на Балканитe, за сметка на южните славяни!

За това победата на сърби, гърци и румъни в 1913 г. е победа преди всичко, над господствующия на Полуострова славянски елемент. Ако тогава сърбите не можаха да схванат това, днес тая истина не може да бъде отречена от никой славянин.

Като последица на Междусъюзническата война, трябва да се сметне и създаването на новата балканска държавица Албания, начело на която бе поставен един германски принц - Вилхелм Вид. Тази държавица изникна още и като резултат на едно дълго и скрито съперничество между тогавашната Австро-Унгарска империя и Италия за бъдещето господство над Адриатическото море, ключът на което е Отранския канал.

От създадения на Балканския полуостров хаос се появи, на мястото на погребания Балкански съюз, нов такъв, в който, мястото на България, зае Румъния. Новият съюз обаче, имаше временен характер с единствена задача да запази придобивките, които получиха тия държавици за сметка на ограбената от тях България.

Турция успя да се настани отново на Полуострова. Тя си взема обратно, без никаква съпротива от българска страна, цяла Източна Тракия с Одрин, Лозенград и Люле Бургас, места не само населени с българи, но и свързани с бляскавите победи на българските войски, които решиха изхода на цялата война.

Така, Балканския съюз от 1912 г., намиращ се първоначално под опеката на царска Русия, вместо да омиротвори Балканите и ги обедини в едно, създаде две непримирими страни - ограбени и облагодетелствувани, които по-късно, нито дипломатическите игри и обещания, нито съблазана на златото - можаха да свържат отново в един общ съюз.

Защото голяма, много голяма, бе неправдата извършена над България в Букурещ през юли 1913 год. а също и оскърблението нанесено на един доблестен и храбър народ като българския - главният виновник за изгонването на турците от Европа.

Накрай, трябва да се отбележи, че тая къса война бе твърде кръвопролитна. Така, докато във войната срещу Турция българите дадоха, в продължение на пет месеца, 83 489 убити, умрели и ранени, в Междусъюзническата, която трая само един месец, същите загуби възлязоха на 65 987 души!...