САМО СРЕЩУ АРМЕНЦИТЕ ЛИ ИМАШЕ ТУРСКИ ГЕНОЦИД? ЗАЩО ЗАБРАВЯМЕ ПЕТВЕКОВНИЯ ГЕНОЦИД СРЕЩУ НАРОДА НИ?

КАК ТУРЦИТЕ СПАЗВАХА ЖЕНЕВСКИТЕ СПОРАЗУМЕНИЯ ЗА ВОЕННОПЛЕННИЦИТЕ И ЗАЛОЖНИЦИТЕ ПРЕЗ 1912 Г.

Досега не веднъж е ставало дума за скъпите жертви, които народа ни е давал в борбата срещу петвековния поробител, както и за българоизтребната и денационализаторска политика на християнските ни съседи, успели да заграбят огромни български територии и население. Може би затова сега нямах намерение отново да се спирам на този въпрос, но тъй като наскоро прочетох една статийка, в която наш университетски преподавател се пънеше да доказва колко жестока е била българската армия през войните спрямо нашите съседи. На тази тема бяха посветени и не малък брой чуждестранни изследвания, в които фактите бяха обърнати с краката нагоре, като дори един американски историк доказваше, че всъщност турския народ бил подложен на геноцид.

Сега нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с един ужасяющ епизод от времето на Балканската война, когато турците избиват по най-жесток начин оковани българи от Мелник пробождайки ги с ножовете на пушките си, за да пестят патроните си. Това непредизвикано от нищо престъпление, нарушаващо международното право турският аскер извършва в местността „Грозни дол“, в близост до Мелник. Загиват близо тридесетина мелничани, в памет на които на лобното място има издигнат скромен паметник с техните имена.

Разказът, който ще прочетете е на един от успелите да избяга от мястото на екзекуцията виден мелнишки и светиврачки жител – бившият революционер от ВМОРО Георги Коцев, един от най-близките съратници на Яне Сандански.

Оригиналът на спомена на Георги Коцев се съхранява в неговия личен фонд в Регионалния исторически музей в Благоевград. Наскоро той беше публикуван в книгата „Из забравеното героично минало на Мелник и Свети Врач“, която беше представена на 28 април  тази година пред обществеността на град Сандански.

За да са наясно нашите читатели с често споменаваното за щяло и нещяло понятие геноцид ще цитирам най-важните параграфи от КОНВЕНЦИЯТА НА ООН ЗА ПРЕСЛЕДВАНЕ И НАКАЗВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ГЕНОЦИД. В резолюция 96 (І) от 11 декември 1946 г. геноцидът се определя като „престъпление против международното право, против духа и целите на Обединените нации и е осъден от цивилизования свят”.

За удобство на читателите тук ще цитирам само първите 4 члена от това престъпление срещу човечеството, за което международното право казва, че няма давност:

„ЧЛЕН 1: Договарящите страни потвърждават, че геноцидът независимо от това, дали е извършен в мирно или във военно време е престъпление против международното право, което те се задължават да предотвратят и наказват.

ЧЛЕН 2: В настоящата конвенция под „геноцид” се разбира всяко едно от следните действия, извършени с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата;

б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;

в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;

г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;

д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.

ЧЛЕН 3: Ще бъдат наказуеми следните действия:

а) геноцид;

б) заговор за извършване на геноцид;

в) пряко и публично подстрекателство за извършване на геноцид;

г) опит за извършване на геноцид;

д) съучастие в геноцид.

ЧЛЕН 4: Лица, които са извършили геноцид или което и да е действие, посочено в чл. 3, ще бъдат наказани независимо от това, дали са правителства, държавни служители или частни лица.” (Вж. Сборник от международни документи, 1992).

Сега нашите читатели ще могат сами да си отговорят на въпроса що за деяние е извършеното от турския аскер в Грозни дол срещу невъоръжени и оковани заложници.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ИЗ КНИГАТА СЪС СПОМЕНИ НА ГЕОРГИ КОЦЕВ
„ИЗ ЗАБРАВЕНОТО ГЕРОИЧНО МИНАЛО НА МЕЛНИК И СВЕТИ ВРАЧ“

ИЗБИВАНЕ ЗАТВОРНИЦИТЕ В ГР. МЕЛНИК ПРЕЗ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

През месец октомври, когато се получи вестта че е обявена обща мобилизация от България и съюзниците й, Яне Сандански предупреди българите живущи в гр. Мелник да напуснат града. Той с една група от 5-6 мина излезли уж на разходка по реката нагоре към с. Кърлиново отдето продължили към влашкото село Лопово в Пирина. Тук в Лопово от две седмици по-рано бяха свикани от всички села младежи да бъдат обучавани с пушки от опитни Яневи другари бивши четници. Веднага с пристигането си в Лопово Яне изпратил писмо до всички села да донасят за движението на войските и да бъдат на щрек, когато настъпи опасен момент да изтеглят семействата си към селата в Подгорията отдето ако стане нужда могат да се изтеглят в гората. След като се започна войната турците в гр. Мелник опасявайки се да не бъдат нападнати от Сандански, решили да задържат в затвора като заложници всички българи от града, а от селата някои от по-опасните. Задържан бе и един чистокръвен грък Манол Кордопулос, единствения грък приятел на Сандански и всички българи. На мене бе даден район Белевехчево, Дебрене, Цалимето и Бождово, да се грижа за изтегляне на населението, а най-главно за семействата на милиционерите които с оръжие в ръка бяха събрани да разстройват тила на турската армия. За охрана на околията и тила на армията турското правителство бе събрало запаса редифа (опълчението), на което бе назначило командир – Рай бея – от с. Склаве. Рай бей писал писмо до Сандански, че желае да сключи спогодба, взаимно да запазят населението. Яне приема това условия и уведоми и нас за сведение. Каймакаминът (околийският управител) без поща по него време в града дава нареждане до полицейския участък в Св. Врач (Сандански) да задържат Иля Ник. Патронев, живущ в Св. Врач и мене от с. Дебрене, като си послужиха с измама, викат ме в с. Белевехчево – Джигурските агаларе, за да уговорим взаимно защитата си, обаче когато отидох в с. Белевехчево намерих 20 души въоръжени турци от с. Джигурово и ми казаха, че онбашията от каракола (участъка) в Св. Врач ме търсел да ида до него, но отиването до него стана с нужния церемониал, за да не би по пътя някой да ми стори някакво зло изпратиха и 10 души въоръжен конвой. Пристигайки в участъка, след щателен обиск пуснаха ме в затвора дето още през деня бяха задържали Иля Патронев. В съседната стая бяха леглата на джандарите, през стената ние чувахме разговора им. От подслушания разговор разбрахме, че Горна Джумая била отстъпена и войската [се изтегляла].

Когато на 26 октомври се получила заповед да опразнят града и отстъпят каймакама и прокурора решили при отстъплението да избият затворените заложници. На 26 вечерта към полунощ дойдоха около 15 джандарми в двора на затвора и почнаха да изваждат затворниците и ги връзват. С въжета навързаха 25 души, а нас по-опасните вързаха с белегчета – 3 чифта по двама и един последен сам. При слагане на белезите, аз си изгърбих ръката вследствие на което отвора остана по-широк и като си извъртях ръката като из гривна излизаше от белегчето, това за мен бе добре дошло, реших по пътя да избягам, още когато бяхме в стаята от прозореца изкъртих един малък камък и го турих в пояса си, за да си послужа с него вместо оръжие. Запитахме джандармите къде ще ни водят – отговориха ни „в Демир Хисар“ и че багажа ни щели да натоварят с добитъци. [Тия които бяха най-отпред] чули от джандармите, че ще ни водят да ни избият и ни предадоха тая новина и на нас последните.  Изведоха ни през града на 1 километър по-доле по пътя на край реката и при Грозни дол ни спряха. Джандарите са и от двете ни страни наредени със затъкнати ножове на пушките. Онбашията (старшията) се оттегли на 5-6 метра от редицата и извика по име четирма от джандарите, на които даваше някакво нареждане без ние да можем да чуем. След което джандарите тръгнаха към нас, един от тях се обърна и запита: „Тюфеклен ми, бичаклен ми … (с пушките ли или с ножовете), онбашията отговори „бичаклен – бичаклен“ (с ножовете, с ножовете). Като чухме тия думи за нас стана ясно каква участ ни чака. Аз бях вързан с братовчед ми Иля Патронев, още по пътя му казах „братовчед, мойта ръка излиза от белегчето, ще се опитаме да бягаме“, а той ми отговори, че и неговата ръка излиза, но въпроса дали ще намерим сгодно място за бягане? Сега вече сгодно-несгодно трябваше да се бяга, макар че бе посред нощ, духаше един силен северен вятър, небето ясно с пълнолуние, на 200 метра ясно можеше да се види и улучи даже и заек.

След като получиха заповедта джандармите дойдоха при нас най-последните. Пръв закараха Костадин Поптошев, той бе последен и без другар, вързани и двете му ръце в белекчето, след него втори джандар закара Кочо Николов и Д. Куртев, третия закара Иля Ноцков (Заеко от с. Лозеница (Дере  Мислим) и Христо Воденски от с. Левуново, четвъртият - закара мене с братовчед ми. От мястото дето бе спряна редицата до мястото където ще ни мушат (поточето Грозни дол) имаше около 15 метра, тъй че първият още не бе стигнал до там когато и ние последният чифт навървяхме. След като се отдалечихме от редицата на 7-8 метра оз измъкнах ръката си от белекчето и понеже бях от дясна страна пръв побягнах, с бързина 50-60 километра в час, като лъкатушех из пътя. След мен бягаше и братовчед ми, обаче на 15 метра по-доле улучил го един куршум в кръста и паднал на място. При суматохата, която се създаде всички джандарми, кой от коляно, кой прав почнаха да стрелят по нас двамата.

Николов и Куртев побягнали по дерето Зли дол нагоре и се покачили в един храст, след като спряла стрелбата дошли двама джандари по дерето, отминали ги, позяпали нагоре и се върнали. Когато минали покрай тях чули ги да си говорят „не са били виновни затова и се спасиха, халал да им е живота от нас“.

Вторият чифт – Илия и Христо не можейки да си измъкнат ръцете побягнали подир нас както са си вързани и ме достигнаха чак при моста „Макензен“.

Първият от нас Костадин Поптошев, бидейки му вързани и двете ръце не можал да побегне, пък неговия конвой може би е бил по-сръчен, напред смушил него па тогава се обърнал да стреля и той. След това вързаните на въжетата закарали на лобното място и почнали да ги мушат с ножовете. Кочо и Куртев бидейки близо скрити в храстите слушали писъците им, а те след като се утаяло всичко тръгнали по дерето, както са си вързани и излезли на пътя за Долна Сушица (Златолист) дето счупили катинара и си освободили ръцете, след което отишли в с. Златолист.

ПЕТКОВДЕН В НЕДЕЛЯ.

Намерих един лист и написах положението, в което се намираме по него време; бележката сгънах и скрих в един вътрешен джоб, за да се намери ако ни избият.

„Мене ме заловиха в сряда вечерта в участъка на Св. Врач; утрото ни заведоха в Мелник; четвъртък вечер, също и петък вечерта, събота – към полунощ, изведоха ни на Грозни дол и избиха другарите. Гаврили се с поп Стоян, казвали му:

- Попе, опей мъртвите, чакай да те комкаме (причестим) ние – взели кръв от убитите му другари и го карали да я пие. Единият се наведе и награби една шепа кръв от убитите, а другия го хвана за косата и брадата и му напълниха устата с кръв, след което го намушиха с щиковете. След което се наведоха да бъркат по джобовете му, за да оберат каквото има върху ценни работи. Със същата работа се занимаваха и другите джандарми да оберат избитите трупове.

Гърците изровили тялото на поп Стоян, което изгорили, а в гроба му турили един крак от кон. Това констатирано при разкопаването след 3 години. Попадията се усъмнила още първите дни.

И от Влахи изловени и избити 17 човека подлъгани от грешничките турци.

Февруари 1967“

* * *

Когато през 1878 година в Северна България се водеха боевете между братята руси и турските пълчища, населението на Благоевградския окръг не е седяло със скръстени ръце - старите горски пилета се раздвижили; събрали своите другари, обикаляли българските села за да ги бранят от бежанците турци, които искали да ги грабят и се заселват в техните селища. След Берлинския договор, когато се разбрало, че нашия край остава да робува, почнали да се събират към Горна Джумая, за да организират общо въстание.

Въстанието избухнало на 5 октомври 1878 г. в Кресненско. От Мелнишка околия във въстанието участвували войводите Люта Кочо и брат му поп Коце от с. Левуново, Стоян Георгиев Комитов от с. Спатово, Кръсто Св.-Врачки. Отвъд река Струма в Каршияка действували войводите Златко, Георги Око, Иван Атанасов Инджето и Мите Юрука. При селата Белица и Плоски въстаниците срещнали многобройна редовна турска войска в сражението, с която дали много жертви и се оттеглили към с. Влахи. Една чета водена от Андон Черногореца, Люта Кочо, поп Яне и Шоп Коце минала през селата Голем и Малък Цалим, с. Горни Орман (Ладарево) и се отзовали в с. Хърсово.

Тук били нападнати от черкезите на Хаджи Исуф в сражение, с който дали много жертви. Въпреки всичко границата била сложена до с. Бараково и всички зели участие във въстанието, се изселили в гр. Дупница и околията. Между избягалите мнозина не са могли да се помирят с положението и почнали да прескачат границата да обират и преследват золумджии и експлоататори докато в 1893 год. в Солун е основана първата Македонска революционна организация. В Мелнишка околия организацията бе водена от легендарния войвода Яне Сандански.

След кървави борби с отоманския завоевател и върховистките чети инспирирани от Фердинанд стигна се до войната 1912 г. Когато отношенията между България и Турция се влошиха Яне Сандански се изтегли в Балкана и събра както старите си бойни другари, така и всички годни младежи от околията около 800 души, които въоръжи със запазеното организационно оръжие. Назначени бяха хора да следят движението и действията на турската войска и башибозука и да донасят с бързи куриери на Сандански, а той от своя страна донасяше тия сведения на армията.

На 5 октомври 1912 година се обяви войната. След 4 дневни сражения турската войска отстъпи панически през Кресненското дефиле като изгаряха моста над Струма в дефилето и почнаха да се концентрират в Рупелския проход. На 13 бе дадено нареждане да се изтегли турското население. В Мелнишкия затвор бяха събрани от града и околията съмишленици и съратници на Сандански, които на 13 срещу 14 бидоха изклани под града. Същата вечер Сандански разпредели другарите си по групи и предназначение да превземат всички турски села в околията с нареждане да не се посяга на мирното турско население. Той пък със своята дружина щял да потегли за Мелник. В тоя момент получил моето писмо, с което му съобщавах, че турците избягаха от Мелник като избиха 25 души от затворниците, между които бях и аз и се спасих с бягство. Тогава силно възбуден дал второ нареждане да не щадят възрастните турци, да запазят храните за нуждите на войската и населението, като палят къщите на известните золумджии турци. От ариергарда на отстъпващите турски войски се отделила една част с предназначение да се повърнат из селата, за да турят под нож де що намерят българско население. Когато видели обаче пожарите по селата помислили, че българската войска е настъпила, изтеглили се и побягнали към Рупел. За Св. Врач групата била поверена на бившия четник Никола Попандонов, родом от Св. Врач, когато пристигнали в селото намерили го празно. Турското население избягало надоле, а българското нагоре към балкана. Докато се възстанови моста на Кресна българските войски не можеха да минат, четите бяха заели височините около селата и бдяха да не би да се повърнат турците. Изпратиха се работници да помагат за направата на изгорелия мост в Кресна. Събраните сведения за разположението на неприятелските войски Сандански изпращаше с нарочни куриери до командира на българските войски. Ето какво разправя изпратения с такова донесение Иван Граматиков от с. Марикостиново - учител в Мелник, от Третокласното училище: „Когато на просъмване влязохме в Мелник намерихме го опразнен от турското население, при Грозни дол, зловеща картина. Навързани на въжета, зверски намушкани 26 души затворници. С двама другари Сандански ни изпрати да занесем писмо до командира на българските войски, като ни даде нужните инструкции как да се доближим и разберем с войниците. Минахме през Ладарево, Джигурово и се отзовахме в Св. Врач, чухме стрелба горе към черквата, оставихме конете в една къща и се отзовахме и ние при групата, която беше заела височините над селото и стреляха по посока на шосето срещу кавалеристи, които се бяха запътили да дойдат в Св. Врач.

Съгласно инструкциите, които ни бе дал Сандански ние издигнахме бяло знаме, от ескадрона двама тръгнаха към нас, приближиха на около 500 метра, но не можейки да ги познаем дадохме един залп във въздуха, вследствие на което те се върнаха обратно. Издигнахме втори път бялото знаме, пак двама тръгнаха към нас. Когато дойдоха близо до нас питаме ги какви са и разбрахме, че са българи. Казваме им, че и ние сме българи, а те ни отговарят „Не вие сте читаци“, тогава аз станах и отидох при тях, предадох им писмото, което единия от тях занесе на ескадронния командир. След което целият ескадрон дойде при нас, цялата група се събрахме около тях, разцелувахме се и заедно влязохме в селото, посрещнати от цялото население. На бърза ръка се наготви гозба за всички, и отделно се даде на всеки войник по едно обварено кокошле. Обядвахме е тръгнахме до Мелник, където пак стана посрещане. Цял ден нататък на площада при чинара в 2 казана се готвеше гозба за минаващите войници, 2-те фурни непрекъснато вадеха хляб.