ЗАЩО НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ДОПУСКАНО ИЗДИГАНЕТО НА ПАМЕТНИК НА АЛЕКСАНДЪР II В СВИЩОВ?

"Най-после и ние сме народ, боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна самонижающа се тълпа".

Из Захари Стоянов "Васил Левски (дяконът). Черти от живота му"

В дните около 3 март на българското общество бе поднесена "радостна" новина. Гигантска деветметрова статуя на руския император Александър II щяла да бъде монтирана в Свищов - градът, който според официалната историография първи бил освободен от руските войски през 1877г. Тя била "подарък" от "братския" руски народ. Така твърди официалната руска пропаганда, проникнала в община Свищов благодарение на нейния кмет и послушните му общински съветници, вкупом с пълно единодушие типично по болшевишки одобрили без дебат мегаломанската идея.

Така е нарушено правилото, че издигането на паметници на чужди владетели, с какъвто и да е произход и независимо от техния размер, би трябвало да бъде последица от задълбочен прочит на тяхната роля в историята и най-вече на политиката им спрямо България и българския народ. Защото паметниците са символ. Те не само отразяват паметта за миналото, т. е. историческата памет, но и осветляват определен тип политика. Големият въпрос е тази политика дали е българска или чужда?

139 години след т. нар. Освободителна руско-турска война (1877-1878) няма задълбочена оценка за ролята и политиката на император Александър II в българската история.

Това буди недоумение на фона на хилядите публикации на историците, в които се възпроизвеждат с различни нюанси едни и същи митове за "освободителната мисия" на Русия, отдавна разобличена като типичен руски пропаганден мит, несъобразен с историческите факти и документи.

Какъв е моделът, който възпроизвежда казионната историография спрямо император Александър II? На първо място неговата роля във войната от 1877-1878г. се изважда извън контекста на цялото му управление (1855-1881), като същевременно се укриват или манипулират доста факти. Така се преекспонира политиката на руския самодържец, като се създава един образ на "Царя Освободител" (както е известен в руската история) на българолюбец, дал по хуманни и религиозни съображения "свобода" на българския народ с цената на обилно проялата руска кръв в невиждани за една война и унизителни за самата Русия размери от 200 000 души жертви - лъжа, която отдавна е разобличена от самите руски историци, но не и от русофилите!? (1)

В казионната историография има умишлен опит за създаване на изцяло положителен образ на този руски император, опиращ се и на втори факт, свързан с управлението му - реформите, които провежда и най-вече аграрната реформа от 1861г., довела до освобождението на руските крепостни селяни роби. Така този "Цар Освободител", както е известен в руската история, казионната историография прави "Цар Освободител" и на българския народ. Вследствие десетилетната проруска пропаганда тази манипулация е успешна и жертва на тази заблуда са вече цели поколения българи.

 

Император Александър II

Една война обаче, колкото и важна да е тя няма как да даде цялостна представа за политиката на този император, управлявал цели 26 години. За да има обективна оценка на ролята на император Александър II в българската история,  респективно, за да бъдат очертани последиците от политиката му върху съдбата на българския народ, трябва да се вземат предвид много обстоятелства. Повече от необходим е цялостен критичен анализ на неговото управление през призмата на българските интереси, разбирани в тази епоха като отношение, в това число защита или посегателства спрямо правата на българите на Балканите и извън тях. В такъв смисъл възникват два основни въпроса, на които задължително трябва да потърсим отговор.

Първият от тях е каква политика е следвал той спрямо негови поданици българи по произход? Защото исторически факт е, че на територията на Руската империя векове преди създаването й живеят милиони българи и няма как тяхната злощастна съдба под руска власт да бъде подмината за сметка на тази на дунавските българи.

Вторият въпрос, който възниква е следният: доколко "либералният" реформаторски курс на този император, намерил най-ярък израз в аграрната реформа от 1861г., засяга и външната му политика по Източния въпрос, част от който е и българския въпрос?

Историците, дори казионните обичат да повтарят, че българското освобождение е дълъг процес, закономерен резултат от дългогодишните усилия на много българи, което освобождение преминава първоначално през борбите за създаване на новобългарска просвета и култура, т. нар. духовно възраждане, борбите за независима българска църква и паралелно въоръжените борби, навлезли в своята организирана форма след Кримската война (1853-1856), т. е. при управлението на император Александър II.

В такъв контекст възниква и следващия важен въпрос: каква е неговата политика, прокарвана чрез подчинените му чиновници в тази насока? Подкрепял ли е просветното и църковното движение, както и въоръжените борби на българите чрез четите, легиите и комитетите до войната си с османците от 1877-1878?

Понеже кметът на Свищов счита, че било "патриотично" и "исторически" да издигаш паметници на чужди държавни глави, с предпочитание на руските в мегаломанския им вариант на българска територия, ще го запознаем с всичко, което е свършил този владетел, наречен "Цар Освободител" на руските крепостни селяни истински роби!

При това освобождението им през 1861г. не бива да се абсолютизира и идеализира поради половинчатия характер на аграрната му реформа, намерила израз най-малко в две нейни характерни особености:

1. Личната свобода на бившите крепостни роби не води до икономическа свобода, защото голяма част от селяните в империята му са задължени десетилетия наред да изплащат дълговете на своите бивши господари.

2."Oсвободените" селяни нямат право да напускат територията на общината, т. е. свободно да се придвижват из империята, (право, получено години по-късно министър-председателя граф П. Столипин) - "привилегия", която имат българите, поданици на османския султан, в това число свищовлии.

За половинчатия характер на тази реформа пишат българските възрожденски вестници, които се оказват много добре информирани за събитията в Русия след "освобождението" на селяните. Почти няма български възрожденски вестник, който да не пише за "реда на деспотизма в Русия". Нашите възрожденци са много добре запознати със съществуването и "прелестите" на руското робство.

В "Дунавски лебед" Г. Раковски отбелязва: "Българите знаят твърде добре, че в други държави има робство и бедност до най-висока степен и простонародие се числи като добитък и притежание на богати и благородним! А в България и най-простий селянин си има къща и земя доволен да работи и да живее на свое прадедино огнище". (2)

Руският възпитаник Л. Каравелов през 1870г. отбелязва: "…Българите още не знаеха, че ония хора, че от които тие очакваха помощ, спасение и избавление, приличат на римските сенатори, които ненавиждат Цезаря (Султана), но в същото време тие самите беха по-големи тирани от него…. Българите още не знаеха, че руският народ във времената на Меншикова търпеше по-тежко и по-гнуснаво робство, неже ле българският. Българете още не знаеха, че русите се продаваха като говеда на пазар". (3)

Позовавайки се на руски източници, Захари Стоянов в статията си "Где е най-голямото робство?" рисува покъртителни картини на човешко безправие и истинско робство в Руската империя. Анализирайки руското робство този голям българин тиранофоб дебело подчертава: "Ние, дето се турим в положението не на граждани на днешното авантюристическо правителство, а на турски раи, с гордост на челото констатираме тоя факт, че овцете, козите, говедата и кокошките на нашите бащи са били в Турция швейцарски граждани, когато нашите нещастни братя руски селяни са били до сто пъти по-долни". (4)

 

Жени бурлаки робини в Руската империя

 

Критичният поглед върху управлението на Александър II (1855-1881) ни позволява да обобщим, че същият "либерален" император и виден руски реформатор е замесен лично или чрез назначени от него лица, в следните антибългарски действия:

 

1. Преследване на волжките българи, които през 60-те години на  XIX век подобно на дунавските си братя започват организирано освободително движение

Още преди Русия да стъпи на Балканите  нейната широко пропагандирана така наречена "освободителна мисия" се разбива на пух и прах в Поволжието, населявано векове наред от българи. Волжките българи са потомци на средновековната Волжка България или "Bulgaria magna" от европейските карти от XIII и XIV век, покорени чрез поредица от войни от Московска Русия. (5)                                                                                                                                                                                                                                                                                                          Техният поробител в средата на XVI век е първият руски цар Иван IV Грозни (1533-1584) Той е внук на племенницата на последния византийски император София Палеологина. Принадлежи към знатните византийски династии Палеолози и Кантакузини.

След две неуспешни войни срещу местните българи най-после чрез войната от 1552-1556г. той побеждава и разгромява всички техни форми на държавност в региона. Главното събитие е обсадата и превземането на столицата им Казан през 1552г., съпроводено с масово клане и унищожаване на държавата и културата на местните българи. Тогава са избити поне 400 000 българи и са унищожени 40 богати български градове в Поволжието!

Ролята на цар Иван Грозни за местните българи е сравнима с тази на византийския император Василий II Българоубиец (976-1025) за дунавските българи, унищожил чрез поредица от войни средновековната българска държава през 1018г.

След завземането на Казан Иван Грозни добавя към титлата си "цар болгарский", а не "татарски"! Тук е необходимо да направим следното важно уточнение: самите жители на Казан и региона чак до октомврийската революция от 1917г. не спират да наричат себе си "българи". (6)

Цар Иван Грозни не само ги поробва и избива, но и започва да заличава всички следи от българско присъствие в Поволжието, което е последователна руска антибългарска политика векове наред.

Така в средата на XVI век е наложено първото руско робство в историята на българския народ - това на волжките българи. За това руско робство през 1861г. споменава Г. Раковски в знаменитата си брошура срещу преселението, в което изтъква: "Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинската област! Русите са били най-див и най-варварски народ, както са и досега и останали такъв в най-голямата си част. Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, свещенното писание и първото образование. Това е познато веки от сички свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на Българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжанското им пространно царство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си…" (7)

В случая говори историкът Г. Раковски, който без да изпада в подробности прави най-важният извод: Русия е поробител на волжките българи, които след покоряването им русифицира, т. е. асимилира и унищожава езика им! При това той обобщава, защото говори за всички българи в Поволжието без оглед тяхната религия, т. е. мюсюлмани, православни християни и дори езичници. За нас е важно, че революционерът и историкът Г. Раковски е установил и отразил най-важното в руската политика: нейната антибългарска насоченост, защото за руските императори щом техен поданик се изяви като българин става враг!

Това важи в пълна степен и за император Александър II, при чието управление поробените българи започват борба за свобода. През 1862г. е основано движението на духовника Багаутдин Ваисов ал Булгари (1804-1893), който се обявява срещу руската политическа власт (самодържавието) и се бори за независима българска държава. Привържениците му се придържат към принципа на независимост и не се подчиняват на руските власти. Отказват да служат в руската армия и да плащат други данъци освен поземлен данък. Ваисовците прилагат само мирни средства за борба. Те въвеждат дори собствени паспорти, в които срещу националност пише: "ал-булгари", т. е. "българи". Въпреки съпротивата на руските власти такива паспорти вземат над 60 000 души. (8)

Император Александър II не дава свобода на националното самоопределение на тези българи, а на мирната им борба отговаря с репресии, като смазва всички прояви на тяхното движение. Счита ги за врагове, подобно на поляците, чието голямо въстание през 1863-1864г. жестоко потушава.

По този начин император Александър II е продължител на руската антибългарска политика спрямо тези наши сънародници (мюсюлмани и християни), започната още от поробителя им цар Иван Грозни в средата на XVI век и продължена от приемниците му руски управници (9), както монарси от династията на Романови до революциите от 1917г., така и от техните врагове болшевиките, в това число вождовете им Ленин и Сталин. (10)

За сведение на кмета на Свищов и общинските съветници в града ще посочим, че руските владетели императори до 1917г. и болшевишки диктатори след 1917г. са изобретатели на нова "инженерна" политика на антибългарска основа, която се изразява в създаването на измислени нации само за сметка на българите. В Поволжието Ленин създава с декрет "татарска" нация (през 1920г.), а на Балканите Сталин изобретява "македонска" нация чрез Коминтерна през 1934г. първо на теория, а след 9.09.1944г. и на практика в окупираната от неговата Червена армия, ограбвана и комунизирана България и съседната Титова Югославия. (11)

На Балканите, разглеждани в Москва като важна верига от световната пролетарска революция болшевишка Москва ще създава нациите само за сметка на българския народ! Явно от "обич" към българите! А днешните скопски македонисти в БЮРМ се явяват достойни сталински ученици.

 

2. Демографска (преселническа) политика с антибългарска насоченост

 

Император Александър II е организатор на последното голямо преселение на българи в  Русия. Той продължава политиката на своите предшественици, които по време и след руско-турски войни от XVIII-XIX век изселват стотици хиляди българи.  (12)

Така "Дядо Иван" не освобождава, а обезлюдява и обезбългарява цели български села, градове и територии.

Истинските мотиви на руското правителство да организира мащабното преселение на дунавски българи и до днес остават скрити за казионната ни историография. За да се разбере същността на тази руска демографска политика, трябва да се посочи, че тя засяга основно българите от североизточните и югоизточните български земи в непосредствена близост до Черно море, Цариград и Проливите. Мащабното присъствие на голям български етнически масив, който тепърва се консолидира вследствие напредналия процес на неговото възраждане в този стратегически район явно плаши руските императори, още повече, че от тук минава най-прекият път на руската армия към Цариград и Проливите. Затова българите периодично, след всички войни на Русия срещу Османската империя се разреждат чрез добре обмислени и организирани преселения.

Чрез системно прокараваната антибългарска демографска политика Русия постига едновременно две цели: с труда и работоспособността на българите усвоява и колонизира пустеещите новозавладени южни свои земи и разрежда дунавските българи в районите, разположени в непосредствена близост до Цариград и Проливите - зоната на специалните имперски интереси на Русия в Източния въпрос, която от XV век се е самообявила за пряк наследник на Източната Римска империя (Византия).

Русия принудително разрежда българския етнически елемент в този коридора покрай Черноморието, за да бъде по-лесно осъществим натиска й на юг към Проливите при една евентуална следваща военна кампания.

Император Александър II доразвива тази политика, като я обогатява с нови форми.  През 1864г. той окончателно печели тежката и дълга Кавказка война, съпроводена с етническо прочистване на местния мюсюлмански елемент, част от който прогонва и насочва към българските земи. Само за едно десетилетие (между 1856г. и 1867г.) в българските земи пристигат между 350 000 и 400 000 мюсюлмански бежанци от Северното Причерноморие, Крим и Кавказ. (13)

Преселението, което Русия натрапва на Османската империя по схемата за размяна на населението е буквално заплащано от българите, за което има много сведения в тогавашния печат. Българите са принудени да им строят домове, да приемат по къщите си тези бежанци и даже ги хранят. Така по вина на Русия в плодородните български земи са настанени неканени гости от размирен Кавказ, които въпреки че получават от турската власт земя, инвентар и добитък, не се занимават със земеделие и скотовъдство, а се изхранват чрез грабежи за сметка на българите. Според Иван Хаджийски развилнялото се черкезко и татарско разбойничество през 60-те и 70-те години на XIX век е една от естествените подбуди за Априлското въстание oт 1876г. Във връзка с това преселение Г. Раковски твърди: "Християните никога няма да забравят тази афера от сега та на веки, че в XIX век Русия е причина за население на варвари помежду им".

Затова през 1861г. той издава брошурата си, в която нарича руската демографска политика ''УБИЙСТВЕНА'' за българите: "ВСЯКОГА ПРОКЛЕТА РУСИЯ, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж за тях отваря такъв бой и че уж тях иде да освободи. Но нейната цел е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде добре и от това, щото тя ни в един договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобности за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи как по-добре да ги приложи в действие". (14)

Koрицата на брошурата на Г. Раковски "Преселение в Русия или
руската убийствена политика за българите"

 

3. Преследване на бесарабските и таврийските българи в колониите им в Южна Русия и посягане на техните автономни институции (църкви и училища)

 

В историографията като клише се набляга на автономията на българските преселници в Бесарабия, без да се прави анализ на причините за тяхното приемане на руска територия и последващата руска политика спрямо колонистите, която не е никак добронамерена. Дарените права от император Александър I (1801-1825), най-вече с указа му от 29.12.1817г. са временни мерки и са ограничавани с течение на времето. Всъщност тяхното съществуване зависи само от волята на императорите и чиновниците им. Няма никакви гаранции за спазването им в условията на една деспотична империя. Затова местните българи са принудени да полагат огромни усилия, за да отстояват правата си. В стремежа си да ги защитят и развият до истински гарантирани свободи буквално трябва да воюват за тяхната защита. Тези борби в историята на българските колонисти обикновено са премълчавани от казионната историография.

Запазени са обаче руски архивни документи от съдебно-следствен характер, които потвърждават налагане на репресивен курс спрямо бесарабските българи. Примерите са много. Така в колонията Кирсово жителите са привличани към строителство на пътища и мостове и даже към полеви работи в именията на попечителите. Когато през 1842 г. българите се отказват да се откъснат от работа на своя парцел, ги наказват, а къщите на 17 домакинства са разрушени. Това води до въстание, което бива потушено. (15)

През 1871г. император Александър II анулира колонистския статус, а заедно с него правата и привилегиите, полагащи се на колонистите. Последица от този акт е, че българите са изравнени откъм права със селяните от вътрешните губернии на Руската империя.

Така "либералният" курс на реформатора император Александър II не само не носи на бесарабските българи свобода, а им причинява нови страдания. Руските власти ги поставят при изключителен режим, фактически ново робство.

За това руско робство над преселниците споменават българските възрожденци и революционери Г. Раковски и Хр. Ботев, които са много добре запознати с действителната картина на място.

В брошурата си против преселението в Русия от 1861г. Г. Раковски отбелязва тежката съдба на българските преселници след руско-турските войни на руска територия: "От тях времена се нахождат чак в Харковска губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им спахии едни другиму си като овце и говеда!" (16)

През 1875г. на страниците на своя вестник "Знаме" Хр. Ботев пише: "Русия, тая мнима защитница на славянството, тя употреблява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии". (17)

Русификацията е държавна политика срещу интересите на местните българи, която има различни насоки, но една цел - асимилацията им.

Тя е описана дори от руски историци като вредна за интересите на самата Русия. Акад. Н. Державин се обявява против асимилаторската русификация на българското население в Русия, което има българско национално съзна¬ние и е било "винаги предано на Русия". Той пише следното: "Всички духовни интереси на народа са запечатани с двойния печат на админи¬стративния надзор и всяко най-малко проявление на духовна самодейност се преследва тук и като такова по същество и като българско в частност. В края на краищата на почвата на такова отношение към народността се създава непоносима, от нищо неоправдана, никому ненужна атмосфера на взаимно недове¬рие…" (18)

Особено остро лични антибългарската насоченост на политиката на Алексaндър II чрез посегателствата над българските училища. П. Атанасов например смята, че назначаването в училищата на учители от небългарски произход, преследването на йеромонах Натанаил заради разпространението на книги на български език е само част от провежданата политика на цари¬зма по изкореняването на българския език. (19)

На антибългарския курс на руската просветна политика се спира и одеският изследовател О. Дьомин, който привеждайки много примери заключава, че със закриването на училищата царизмът преследва целта да има подчинено население. (20)

Тъкмо "либералният" император Александър II посяга на първата българска гимназия в Болград, Бесарабия!

Император Александър II

След края на Руско-турската война (1877-1878) и връщането на областта в пределите на Руската империя тази най-стара българска гимназия губи българския си облик, като елемент от общия процес на русификация на бесарабските българи.  На 9.10.1878г. руските власти поемат управлението на Болград и останалите 39 бесарабски български села и започва почти шестгодишната борба на българите за запазването на гимназията. Те се опират на правата, които имат според хрисовула на молдовския княз Н. Богориди от 1858г. Силите обаче са неавни, защото срещу Българската гимназия застава руската държавна машина с цялата й мощ. В крайна сметка "Царят освободител" "освобождава" българите от право на образование на роден език, (което имат българите османски поданици!) и право да притежават своя българска гимназия с общонационална значимост. Болградската българска гимназия става руска държавна гимназия!

Император Алексaндър II затваря дори печатницата към гимназията, понеже явно счита, че печатането на книги и учебници на роден език е "престъпление" по руските закони!

"Бруталното русофициране на Болградската гимназия и на всички училища в българските села, силно охлади българската интелигенция в Бесарабия към русите. Затова голяма част напусна родните си места и се отправи за прародината България, където за бесарабските интелигенти се откриваха много възможности за реализация" - отбелязва изследователят на историята на гимназията Н. Караиванов. (21)

Много коварна е политиката на император Александър II към таврийските българи. Първо той допуска тяхното преселение от молдовска (румънската) част на Бесарабия през 1861-1862г. и им дарява известна автономия в основаните от тях над 40 селища в обезлюдената Таврия. Тази "дарена свобода" обаче продължава около 10 години.

После руските императорски власти започват да гледат с подозрение на техните икономически и културно-просветни успехи. Важно е да се посочи, че към края на XIX век българите в Русия по процент на грамотност отстъпват само на евреите и немците. Те грижливо пазят и поддържат своите традиции в обичаите, облеклото, песните и танците. Успяват да се съхранят като общност в чужда етническа среда благодарение на традиционната си духовна култура и високи нравствени добродетели.

Отстъпките, чрез които император Александър II ги е стимулирал да се заселят и устроят на руска територия, са счетени за временна мярка и излишна проява на свобода, което в изостанала и самодържавна Руска империя не може да бъде толерирано. Затова започва ограничаване на привилегиите на колонистите и насилствената им русификация. И това е политика, следвана последователно както от император Александър II (1855-1881), така и от приемника му Александър III (1881-1894).

Карта на българските села в Таврия

При "Царят Освободител" Александър II започва открито настъпление срещу правата на приазовските българи. През 1871г. с царски декрет е премахнато местното самоуправление, с което те са приравнени към останалото население на империята.

Особеното административно уп¬равление е ликвидирано и преселниците са включени във волостните окръзи на Акерманския и Бендерския уезд.

В това отношение политиката на Александър II е продължение на тази на неговите предшественици, а и на неговите приемници болшевиките след 1917г., което е много добре описано от българския писател от Таврия Мишо Хаджийски в неговия забележителен труд "Българи в Таврия". Разказвайки за престъпленията на болшевиките, в това число за разкулачването по време на насилствената колективизация през 1929-1930г.  и изкуствено предизвикания масов глад (голодомор), довел до милиони жертви през 1933г., той изрично отбелязва: "Руските правителства, независимо какви бяха, винаги имаха един стремеж - да ни порусят". (22)

"Таврийският Йовков" достига до заключението, че асимилацията на българите и тяхното унищожение е била неизменна цел на руските императорски и болшевишки власти, които са се съревновавали в това направление. Тъкмо съдбата на таврийските българи до революциите от 1917г. и след това е типичен исторически пример и потвърждение на тази жестока истина. Заради своите прозрения М. Хаджийски плаща със живота си в България, където се преселва по време на Втората световна война. След 9.09.1944г. той е докаран до самоубийство, последица от жестоки комунистически репресии.

До извода на М. Хаджийски за антибългарската насоченост на руската политика достигат десетилетия преди това и великите наши възрожденски водачи Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Захари Стоянов, който в предговора към второто издание от 1886г. на брошурата на Г. Раковски изрично пише: "Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти:  Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския…" (23)

Тиранофобът Захари Стоянов

 

4. Създаване на казионните славянофилски комитети, които под благотворителна форма пропагандират руската политика сред българите, в това число чрез насаждане на вредния и опасен за българския народ панславизъм

 

При император Александър II Русия започва да залага в своята балканска политика на т. нар. славянофили. Важно е да се разбере кои са тези славянофили, кой ги е създал и с какви цели?

След поражението си в Кримската война (1856) Русия изпада в международна изолация. Парижкият мирен договор я лишава от важни придобивки, спечелени дотогава по Източния въпрос. За руската дипломация първостепенна задача става анулирането на Парижкия мир. Правителството налага линия на известна самоизолация. Тя е необходима за осъществяване на поредицата от реформи в страната, които започва император Александър II. В международен план Русия се въздържа от конфликти до постигане на ревизия на Парижкия мир. Тази външнополитическа пасивност включва и Балканския п-в. Невъзможността да се провежда активна външна политика, принуждава Азиатския департамент да търси нови пътища и форми за запазване на руското влияние, а също и за неутрализиране на натиска на европейските държави. Славянофилското движение се оказва мощен инструмент в тази насока. (24)

"Пред царска Русия, която нито за минута не бе изоставила мисълта за Проливите, стоеше въпросът как да използва в започнатото от нея дело по реванша на Балканите ползата, макар и изтръгната от чуждата беда. Въпросът за балканските християни се актуализира и дори се разшири до границите на въпрос общославянски. Идеологията на отдавна агресивно настроеното, отдавна предразположеното към близкоизточна агресия великоруско дребно дворянство в лицето на приближилите се до властта "мисионери на славянското дело" за царизма ставаше оръдие с крупно политическо значение. Славянофилите бяха привличани към активно сътрудничество в изправената пред азиатския департамент на Министерството на външните работи голяма подготвителна работа. Като се укрепи след успешната вътрешна "сделка", царизмът взе курс към нова голяма агресия под развятото знаме на всеславянството". (25)

"Руското Министерство на външните работи се нуждаеше от маскировка на дейността си. За тази цел бяха използвани славянските благотворителни общества и преди всичко славянското благотворително общество в Одеса, което играеше ролята на придатъчна инстанция при изпращането от министерството на парични суми на емигрантите, като се започне от тези суми, които бяха предназначени за помощ на нуждаещите си, и се завърши с тези, които отиваха за организирането на въстание. При изразходването на асигнираните им суми обществата се отчитаха пред Азиатския департамент". (26)

Първостепенната задача на славянофилите е "овладяване на славянски плацдарм на подстъпите към Константинопол". (27)

С такива правителствени цели в Русия започват да възникват славянофилските комитети. Московският комитет е създаден в края на 1857г. и е официално утвърден на 26.01.1858г. (28) В следващите години такива комитети се появяват в Санкт Петербург (1867), Киев (1869), Одеса (1870) и Казан (1877).

До есента на 1875г. славянофилите са под ръководството на Азиатския департамент на МнВР на Русия. След това по време на Източната криза (1875-1878) преминават под контрола на руското МВР. Престолонаследникът Александър е почетен председател на Московския славянофилски комитет, а императрицата е покровител на дамските отделения на славянските организации.

Идеологът на славянофилите Иван Аксаков в своя в. "Ден" пише: "да освободим от материален и духовен гнет славянските народи и да ги дарим с дара на самостоятелното духовно и може би и политическо битие под сянката на могъщия руски орел - това е историческото призвание, нравственото право и задължението на Русия". (29)

Същият Ивaн Аксаков във в."Русь" заявява: "всяко тържество на българите е смърт за Русия. Балканските държави не трябва да имат нищо свое. Те трябва да бъдат притежание на русите или, по-ясно казано, те трябва да бъдат погълнати от русите!" (30)

Тези славянофилски комитети и организации са замесени в много антибългарски проекти. Такъв е проектът от 1871г. на генерал Иван Кишелски (българин на руска служба) за създаване на общ "руско-славянски език"!?

През 1871г. сред дейците на славянските комитети в Русия се появява идеята за претопяване на съществуващите славянски езици в единен общ "славяно-руски език". Проектът обслужва изцяло панславистите, които се борят за създаване на обща "славянска империя" начело с Русия и общият "славяно-руски език" е първата стъпка към нейното изграждане. Император Александър II одобрява този проект и дори разрешава на руски учени и дипломати да сондират почвата за неговото реализиране, което показва, че бъдещият български "освободител" замисля покушение над българския език и неговото умъртвяване! (31)

Унищожителят на българския език генерал Иван Кишелски

Антибългарските панславянски агитации и проекти са критикувани от българските възрожденци. Те усещат опасността от насаждането на панславизма и го отхвърлят изцяло. (32)

Например Л. Каравелов, който никак не може да бъде обвиняван в "русофобия" в една своя статия във в. "Свобода", наречена "За Българския език" пише следното: "Българите не щат да пишат едно правописание до това време, до когато нашите писатели не престанат да се ръководят по старославянската етимология и по руския синтаксис… българите трябва да остават на страна и древнославянския и руския език. Българите не са ни русси, ни старославяне, а - българе, и за това требва да пишат български и да говорят български". (33)

Кратко, точно и ясно Л. Каравелов е определил българският език като белег на национална идентичност, който трябва да се съхранява на всяка цена въпреки опитите на панславистите да го умъртвят!

Л. Каравелов няма никакви илюзии за същността на руската репресивна политика, която е и антиславянска, най-малко защото подтиска и унищожава поляците и украинците. Той е в Москва през 1863 г., когато министърът на вътрешните работи граф П. Валуев чрез т. нар. Валуевски циркуляр забранява издаването на книги и дори театрални представления на украински език с твърдението, че това не е отделен език, а едно от наречията на руския.

Вече емигрант в Букурещ, на страниците на в. "Свобода", Л. Каравелов казва открито какво мисли за отношението на Русия към Украйна. "Можем ли ние да очакваме помощ - пита той - от онова правителство, което е изсмукало сичката кръв из жилите на руския народ и което живее не за народът, а народът живее за него? Можеме ли ние да очакваме свободата от онова правителство, което угнетява 21 000 000 малоруси (украинци) и 8 000 000 поляци". (34)

Л. Каравелов публично разобличава и дори пресича опитите да се пише история на българския език по образец на руския език. (35)

Руският възпитаник Л. Каравелов добре схваща, че отричането на българския език е отрицание на съществуването на народа и на България, която се бори за своята свобода.

Затова Л. Каравелов в дълга своя уводна статия във в. "Независимост" пише: "Ние българите обичаме русите, но още повече обичаме сами себе си; ние се радваме на руските успехи и на руското величие, но това в също време желаеме да бъдем свободни и независими…Най-после българинът се бори за своето съществувание, за своята свобода, за своето име и за своята народност; а неговите руски братя му казват, че българският народ не съществува и че думата България е само географическо понятие". (36)

"Патриархът на българската революция" Г. Раковски приема панславизма за опасна и вражеска антибългарска идея. Приравнява я на панелинизма. Във вестника си "Българска дневница" той пише: ''Панславизмът, тая химерическая, мачтайна идея, която се вмета насред къто едно плашило, мъй искрено му казвами на Българина, то не е познато какво нещо е… Истинското намерение Българом е, че тий притеснени от една страна от панславизма, а от друга страна от панелинизма еднакво за тях предателни, искат да си останат българи". (37)

В "Дунавски лебед" той нарича панславизма фантастична и комична идея. (38)  В друг брой пак там Г. Раковски пише: "Панславистките идеи са хиляди пъти по-опасни и по-гибелни за народността ни от панелинската". Според него панславизмът е "етерия", т. е. заговор срещу българския народ. На 11.04.1861г. той пише: "Ние, които толкози страним от панелинстическата идея и са силим да са отчигарим от нея чрез отделението си от гърците, толко повече сме и треба да сме далеч от панславистическата идея, която е хиляди пъти по-опасна и по-гибелна за народността ни от първата. Кой от българите е толкоз глупав, щото да не разбира и толкоз слеп, щото да не види, че нема по-голем неприятел на нашия народ, от тази дяволска етерия, която с едно притеснование може да погуби името на народността ни…"

В. "Дунавска зора" през 1868г. посвещава на панславизма цяла своя уводна статия: "Значението на Панславизма мое ся определи с тия думи: стремление, което има за цел да ся състави от разни славянски народности една сама народност, според едни, под един скиптър, а според други, под едно конфедеративно правление". (39)

Във в. "Право" през 1872г. четем за двата вида панславизъм - руския и австрийския. За руският се отбелязва изрично следното: "…сънува за едно огромно славянско царство, в което руският език и руското влияние поглъща всичките слаянски народности. Те сънуват за една исполинска военна сила, която да задуши на гърдите си сред словенското море находящите се чужди народности като маджарския и влашкия и която да бъде страх и трепет на сичкия свет". (40)

Хр. Ботев гневно разобличава руския панславизъм, неговото вредно влияние сред българите, както и проблемите с обучението на своите сънародници в Русия, която не е привлекателна за тях с изостаналата си образователна система. На тези теми той посвещава цяла статия в своя в. "Дума на българските емигранти" през 1871г.: "Нема славянин южен или западен, нема свестен човек, кои би можял да съществува на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяването на коя се поглъщат цели народности, отделени една от друга с история, итература, нрави, обичаи. С химическото сливане на подобни народности става композицията на робството, на яда, който приема почти цел столетие болната (поробената от Русия) Полша". (41)

Хр. Ботев напада панславистите в своите вестници и чрез други средства - карикатурата,

Във в. "Тъпан" от 1869г. нататък той си сътрудничи с полския художник Х. Дембицки.

В карикатура от 23.04.1870г. Хр.Ботев осмива "великата идея на славянофилите". В карикатурата Русия е представена като огромна жена, която с единия си крак е настъпила Полша. С лявата ръка е сграбчила за косите Малорусия (Украйна), а с дясната посяга към България. На фона отзад е дадено обичайното за онова време наказание в Русия - 25 удара с камшик.

Карикатурата на Хр. Ботев "Великата идея на славянофилите"

 

5. Назначаване на отявлени българофоби за руски дипломати - шефове на Азиатския департамент към Министерството на външните работи, посланици и консули

 

Ще посочим само двама такива висши чиновници с доказана вредителска антибългарска дейност. Първият е генерал Пьотр Николаевич Стремоухов (1823-1885). Той произхожда от древен благороднически византийски род, преселил се от Константинопол в Русия през 1462г. , т. е. след падането на Източната Римска империя (Византия) и столицата й Константинопол под властта на османските турци през 1453г. Далечните предци на генерал П. Стремоухов са свидетели на брака на московски велик княз Иван III Василиевич с племенницата на последния византийски император Константин Палеолог Зоя (София) Палеолог през 1472г., превърнал Русия в пряк духовен приемник на Византия.

Този руско-византийски генерал е "началник", т.е. организатор на преселението на българи в "Нова Русия" и на п-в Крим от 1861-1862г. Носи вина за обезбългаряването на нашите земи, принудително заселвани по волята на руския император с размирни кавказки мюсюлмански елементи. Генерал П. Стремоухов става заместник директор на Азиатския департамент (1861-1864) и негов директор (1864-1875). Така генерал П. Стремоухов започва да прилага инструкциите на своя цар господар Александър II спрямо българския народ.

Второто зловещо име е това на неговия подчинен - генерал граф Николай Игнатиев, назначен за посланик в Цариград през 1864г. Той е известен още като "вицеимператорът на Цариград", "Москов-султан" или "Лъжко паша". (42)

Българофобът граф Николай Игнатиев

 

В едно писмо на Мидхат паша до хиоския руски вицеконсул Д. А. Дариво за граф Н. Игнатиев е написано следното: "нашият буен генерал иска не само реформи, които ние самите вече признаваме като назрели за християнските вилаети, но като че ли мечтае да префасонира любимата си България в Нова Византия, а Палеологовата корона да постави на собствената си глава". (43)

Няма по-голямо признание за неговата българофобия от собствените му "Записки", които българските казионни историци упорито отказват да четат, сякаш те не съществуват!?

В тези "Записки" българофобът граф Н. Игнатиев пише следното: "Русия е принудена да бъде господар на Константинопол по един от двата начина: или да подчини владетеля на града и Проливите, обезпечавайки своето изключително влияние над съществуващата там власт, или пък при противодействие на Европа и неподатливост на местното правителство да завладее този пункт... За да бъде властта ни здрава и да не изисква постоянно извънредно напрежение от наша страна, е необходимо да държим в нравствено подчинение съседните области и да превърнем българското и гръцкото население, от една страна, и арменското, от друга, в послушно оръдие на руската политика и в постоянни съюзници, като унищожим всякаква възможност за преминаването им към враждебния лагер. Австрийските и турските славяни (в това число българите - б. м.) трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците. Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване. Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т. е. имайки предвид само освобождението на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се със собствения си хуманитарен успех - е безразсъдно и осъдително". (44)

Посочена е и "целта" на руските "грижи" спрямо българския народ": "да държим в нравствено подчинение съседните области (т. е. България - б. м.) и да превърнем българското население ... в послушно оръдие на руската политика..."

На друго място в "Записките" си граф Н. Игнатиев твърди: "За свой съюзник и приятел в Европа можем да смятаме само този, чиито главни интереси не противоречат на нашите, който може в даден случай да ни помогне съзнателно или даже неволно да се доближим до решаването на нашата историческа задача: завладяването на Проливите, установяване на присъствие в Цариград, освобождаване и обединяване на славяните под ръководството на Русия върху развалините на Турция и Австрия". (45)  Тук ще допълним, че граф Н. Игнатиев още в началото на своята дипломатическа мисия в Цариград през 1866г. демонстрира българофобията си, като пише, че българите сме били "само суров материал, без достатъчно кадри за образуване на самостоятелно княжество". (46)

 

6. Отказ от подкрепа на движението на българския народ за създаване на самостоятелна българска православна църква през 60-те години на XIX век

 

В разгара на масовите църковно-национални борби на българския народ през Възраждането, т. е. от Великденската акция (3.04.1860) до създаването на Екзархията чрез султанския ферман от 28.02.1870г. император Александър II следва една и съща политика с антибългарска насоченост в подкрепа на Цариградската патриаршия - духовният поробител на българския народ в тази епоха. Спазва се догмата за единството на източното православие. Русия е последователен противник на борбите на българите за църковно-национална независимост.

Ето какво е писал на император Александър II оберпрокурорът на руския Св. Синод граф А. П. Толстой: "Чудна е съдбата на българския народ! Той послужи като повод за разрив между Цариград и Рим. Нима този същият народ ще бъде причината за отпадането на Русия от вселенското единство?" (47)

Неслучайно сред българите не възниква русофилска църковна "партия"! Има какви ли не други партии,  формирани в зависимост от търсените комбинации за решаване на българския църковен въпрос, който е и национален (западняци, вкл. униати, дори туркофили), но няма русофили! Църковните ни дейци са разбрали жестоката истина, че заради българофобията й на Русия не могат да разчитат на никаква подкрепа.

Мечтата за възстановяване на Византия е водеща в руската политика. Затова опитите за създаване на автокефална българска църква срещат най-силен отпор тъкмо от Русия. Московският митрополит Филарет дори търси отговорност от вселенския патриарх защо е ръкоположил Иларион Макариополски за епископ. "За това е виновен всемогъщият Богориди!" - отговорил патриархът, визирайки издигналия се в Османската империя българин от Котел княз Стефан Богориди.

Често руските дипломати прибягват до заточения на водачите на църковните борби като средство за обезглавяване на движението и наказване на "непокорните" българи. Някои от църковните ни водачи са заточвани по два-три пъти. Типичен пример е митрополит Иларион Макариполски (1812-1875), който е три пъти заточван от Патриаршията със съдействието на руските дипломати! Той прекарва в заточение повече от осем години от своя живот: 1845-1850, 1861-1864, 1872г. (48)

Репресираният от Русия български митрополит Иларион Макариполски

Важно е да се знае, че заточението е вид репресия, широко прилагана и в руските деспотични условия от руските императори (в това число от император Александър II) до революциите от 1917г., и след това в още по-широки мащаби от болшевиките в СССР, създали лагерната империя ГУЛАГ.

Особено се проявява в следването на тези антибългарски инструкции граф Н. Игнатиев, който действа системно и последователно против създаване на независима българска църква. Българската Екзархия възниква с административен акт (ферман) на султана от 1870г. след упорити борби на нашите възрожденци, въпреки противодействието на граф Н. Игнатиев, подчинените му консули и агенти в империята и техните увещания, интриги и заговори. Дори заточенията на водачите на църковно-националното движение, което граф Н. Игнатиев издейства в услуга на Патриаршията не сломява свободолюбивите българи. Тъкмо граф Н. Игнатиев повежда борба за обезсилване на неговия чл. 10 и за преместване на седалището на Екзархията извън Цариград, а след това подкрепя на акта на Патриаршията от 1872г. за обявяване на българската екзархия за "схизматична". (49)

Действията на граф Н. Игнатиев за отмяна на чл. 10 от фермана са определени още тогава от българите като "вражески" и "противобългарски"!

През 1870г. в."Свобода" описва антибългарската му акция така: "Пишат ни из Цариград, че руският посланик генерал Игнатиев, поддържа фанариотския патриарх и заставлява турското правителство да измени Ферманът за полза на гръцката патриаршия. Това също известие се потвърждава днес и от румънския (вестник) "Ромънул" щото ни накара да изречеме следующите думи: "Не требва да проповедваме славянско братство и братско единство, когато работиме против славянските интереси. Из двете едно: или гърци, или българе, или православие, или народност - средина тука не е възможна, а не и потребна". (50)

Отново в. "Свобода" през 1871г. изрично разобличава политиката на граф Н. Игнатиев: "Нашият въпрос не е религиозен, а национален, следователно ни един грък не смее от днес да влязя в къщите ни. 450 години сме хранили секакви чужденци, а от днес нататък ще да живееме само за себе си. Ако българският народ е православен, то не е крава, за да го доят гърци и цигане... Не Али Паша, не Игнатиев, не синодите и съборите… то и тем нема да поверваме. Нашите страдания са били твърде големи, гръцкият разврат е бил твърде гуснав, следователно тук и мисъл не може да бъде за примирение". (51)

През 1871г. във в."Македония" П. Р. Славейков пише: "Силно негодувание владее между българите в Цариград срещу Русия, която явно поддържава патриаршията и желаяла за българския въпрос таквози решение, което е добро за патриарха, но твърде ухрабно за Българските интереси и народност. Приказуват, че Русия силно желаела унищожението на 10-и член от Фермана и даже работела за това, както работела и за спогаждането на Българе и Гърци върху полуподчинението на Българските Епархии под патриаршески престол. На Русия много се щяло да падне царското решение - Фермана и да залови мястото му друго от чисто фенерско изделие…

И работи Русия с тези намерения и сили да постигне тези цели, без да съгледава, че иска да прави с чужда пита майчин помен. Достолепието на Черквата да се запази, Русия товари с всички жъртви само българите. Българите да останат зависими от фенер. Българската народност да става подножие на фенерското величие. Българските епархии да пъшкат под чуждото духовно иго и да носят на гърба са тежките разноски на гръцката патриаршия. Не е ли разумно и доброжелателно за някаква си отвлечена идея на православно единство да се жертва цял народ? П. Р.Славейков завършва саркастично: "Много е добра православната Русия, свята Русия?" (52)

За вредите от намесата на граф Н. Игнатиев по българския църковен въпрос признава дори Л. Каравелов, който в своя в. "Свобода" пише: "Ние сме уверени, че ако Русия да не беше се мешала в нашите черковни дела, то българският черковен въпрос щеше да бъде решен (в наша полза) още през 1858 година". (53)

 

7. Преследване и репресиране на водачите на българските униати

 

Обезсърчени от непреклонния руски антибългарски курс по църковния въпрос част от църковните ни дейци се опитват се да търсят друго негово решение извън желязната хватка на руския Азиатски департамент. Това би променило съдбата на българския народ, което на свой ред може да се отрази върху целия ход на Източния въпрос. Възниква т. нар. униатско движение, което стряска руските дипломати.

Вместо разбиране от руска страна униатите срещат укор, съпротива, противодействие и дори стават жертва на репресивни акции. От тях изпъква прякото участие на императора в аферата "Йосиф Соколски" през 1861г. (54)

Император Александър II дава личното си съгласие за отвличането с измама на този голям български патриот, който става една от първите жертви на руската държавна и църковна антибългарска политика. Резолюцията на "Царя Освободител" е следната: "Това е много куриозно, защото ние ще можем да го използваме за връщането на българите в ортодоксията. Съгласен!" (55)

Aрхиепископ Йосиф Соколски

Неговите чиновници не се отказват дори от крайни средства, за да унищожат униатите. Трагично завършва живота си следващия водач на униатите епископ Рафаил Попов, отровен на 23.02.1876г., малко преди началото на Априлското въстание.

Отговор на въпроса защо униатите са толкова опасни за руската политика по Източния въпрос, дирижирана от император Александър II намираме в издавания от тях в периода март 1859 - април 1864г. вестник "България".

В една негова уводна статия от 1859г. четем следните важни редове: "действително, както от една страна, панславянската етерия, която има в Одеса, едно от главните средоточия ся развива и ся разпространява във Въсточна България чрез книги, напечатани с  Русски дух, от друга страна, Елинската етерия, на която средоточието е в Атина, разпространявана в Западна България (Македония) учението чрез книги напечатани с гръцки думи.

Обаче, между тия две етерии, съперници една на друга, само в крайната цел и в средствата нямаше разлика… Фанариотското духовенство кълнеше и препятстваше на панславистките училища и под това име, на българските училища…Усилно, нужно и неизбежно те трябваха да имат за следствие, първо да разделят българския народ на две, на гръцки и славянски и да го унищожат съвсем. За да достигнат тая цел какво правеха тия етерии, панславистката и панелинистката?

Те събаряха, секоя от нейна страна, единородните елементи и собствени на българския народ, за да им наместят другородни елементи, внесени от север и от юг". (56)

Ясно изпъква от тези редове, че подходът на униатите е изцяло български. Това личи както от определянето на Македония за "Източна България", така и от едновременното разобличаване на панелинизма и панславизма, насаждан от Русия. И двете идеологии са назовани "етерии", т. е. заговорнически срещу единството на българския народ.

 

8. Подкрепа за създаване на новата държава Румъния на антибългарска основа

 

При император Александър II процесът на обезбългаряването на дунавските княжества (57), плътно населени с българи от векове придобива нови форми и измерения.

Исторически факт е че румънски етнос в Средновековието не съществува, а територията на днешна Румъния през дълги периоди (цели векове) е неразделна част от Първото и Второто българско царство. Това е т. нар. Отвъддунавска България, попаднала за кратко под печенежко, унгарско, куманско или друго господство в периодите на отслабване на българската държавност. В княжествата до средата на XIX век използваната азбука е кирилицата, а официалният език в администрацията и църквата до XVI век е българският език.

Формулирайки своите имперски интереси за завземане на Цариград и Проливите руските императори считат, че присъствието на много българи северно от р. Дунав е пречка за успех в бъдещия им поход на юг. Коридорът за настъпление на руските императорски войски през долнодунавските земи трябва да се прочисти от българи, като им се насади фанариотското иго, за да не бъде тази територия чуждо политическо тяло, "лежащо между нас и славяните напреко на пътя към Цариград". (58)

От XVIII век в княжествата е въведен т. нар. фанариотски режим. Князете им се подбират от средите на цариградските фанариоти и са назначавани от султана. Тъкмо фанариотите, които формират управляващата прослойка насаждат руското влияние за сметка на българското.

При това по фанариотска линия султанът и руските императори са съюзници! Русия заедно с Османска Турция е основен крепител на фанариотския режим северно от р. Дунав, който почти два века нанася много тежки удари над българщината в тези стари български земи, част от средновековната Отвъддунавска България.

При управлението на император Александър II този процес придобива фактически своя завършек със създаването на новата изкуствена държава Румъния.

Промяната в дунавските княжества има своите персонални измерения. Така например в Молдова вместо родолюбеца с български произход Никола Богориди (правнук на Софроний Врачански и син на Стефан Богориди) княз става Йоан Кантакузин - представител на болярски и княжески род, свързан с византийския род Кантакузини.

Румънският фанариотски елит която по-късно е използван от Русия за много антибългарски акции, системно подклаждани чрез насърчаване и тласкане на румънската агресия на юг от Дунав в Добруджа.

Тъкмо при управлението на император Александър II виждаме реализация на този руски антибългарски курс чрез разиграване на румънската карта против България. Румъния е член на първия Балкански съюз, създаден по идея на граф Н. Игнтаиев в периода 1866-1868г.

През януари 1868г. е сключен сръбско-румънският договор. С него първият балкански съюз придобива завършен вид. В хода на преговорите на сръбския княз М. Обренович е предложена подялба на българските земи след премахването на османската власт, като според тайния чл. 8 от договора румънското правителство запазва за себе си завинаги островите, образуващи делтата на Дунав и земите на север от линията Русе - Варна. За  Сърбия остават "Стара Сърбия, Босна и Херцеговина и България, без оня предел от последната област отредена за Румъния". (59)

В своята брошура от 1915г. д-р Асен Кермекчиев правилно посочва корена на споровете между българи и румънци: "Още при създаването на Санстефанска България. Русия отцепи Тулчанския санджак от Добруджа с више от триста хиляди жители, от които половината българи, известни по своето родолюбие и по своите щедри пожертвувания за разрешението на Църковния ни въпрос и за въздигането на Българската екзархия в Цариград, и даде тоя санджак на Румъния в замяна на Румънска Бесарабия, населена с више от сто хиляди българи, известни тоже по своето родолюбие и по своето народно съзнание. По тоя начин, тя принуди Румъния да прескочи естествената си Дунавска граница, и да влезе като клин в Българската държава. И с това се тури семето за вечен пограничен раздор между България и Румъния". (60)

Този процес на разиграване от Русия на румънската карта във вреда на България се прилага още в договора в Сан Стефано (19.02.1878г., ст. ст.) от император Александър II, а приемниците му продължават неговия курс, който е много силно изразен във войните на България за национално обединение (1912-1918).

През Балканската война (1912-1913) Русия толерира румънското изнудване на България за компенсации в Добруджа, благодарение на което чрез Петербургския протокол (26.04.1913г. ст. ст.) нашите северните съседи ни откъсват цял български град Силистра с околията му.

През Междусъюзническата война от лятото на 1913г. Русия подстрекава Румъния и разрешава на войските й да нападнат България, да окупират без бой Южна Добруджа и да нахлуят разбойнически в оголената откъм български войски Северна България. С това Румъния прави неоценима услуга на "съюзниците-разбойници" Сърбия и Гърция и съдейства с руско одобрение за погрома над България, узаконен с Букурещкия мирен договор (28.07.1913г., ст. ст.).

По време на Първата световна война (1916-1917) Русия със своите армии, корпуси и дивизии, хвърлени срещу България в Добруджа в подкрепа на съюзника си Румъния

става последният въоръжен страж на румънското робство над добруджанските българи! След разгрома на руско-румънските войски при Кубадин (19-21.10.1916) и настъплението на 3-та българска армия в Северна Добруджа нашите войски воюват изключително с руски войски, а не толкова с румънски части!

 

9. Неподкрепа на въоръжените борби на българите през 60-те години на XIX век

 

След Кримската война (1853-1856) българското революционно движение навлиза в своята зрялост, като преминава от стихийния си в организиран етап, разделен на свой ред в историографията на четническия период и "комитетското десетилетие". Това е времето на Г. Раковски, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ст. Стамболов и други ярки фигури в освободителните борби, които разработват различни пътища за освобождение. Предприемат и акции за реализирането им чрез действията на многобройни чети, организиране на легиите в Белград (1862, 1867-1868), създаване на комитети, подготвящи въстания, техни опити за вдигане на такива и провеждане на истински въоръжени бунтове.

Българските чети или въоръжени формации не се ползва с руска помощ! Изключение правят зависимите от Азиатския департамент чети от 1867г. на войводите Филип Тотю и Панайот Хитов - доказани руски и сръбски агенти, които не целят освобождение, а обслужват руските дипломатически цели в Източния въпрос и проектите на Азиатския департамент и лично на граф Н. Игнатиев за създаване на южнославянска федерация със Сърбия.

Белградските легии на Г. Раковски (1862, 1867-1868) са успешен опит за използване на българите за целите на Белград и Петербург, които не допускат освобождение на българския народ, защото техните цели спрямо съдбата му са коренно различни - разпокъсване на българските земи, техен териториален грабеж и унищожение!

Това разбира в края на живота си Г. Раковски, който отстоявайки българските интереси скъсва с балканските "доброжелатели" на българите (сърби и гърци) и осъзнава, че освен "убийствена" демографска политика Русия в лицето на император Александър II следва и антибългарски курс спрямо освободителните ни борби.

Г. Раковски оставя като завет на бъдещите революционери следните свои думи : "Нека никой не мисли, че свобода се добива без кръв и без скъпоценни жертви! Нека никой не чака от другиго да го освободи. Нашата свобода от нас зависи". (61)

Георги Раковски

Неговият ученик Васил Левски (знаменосец в четата на Панайот Хитов и участник в легиите) също осъзнава, че българите не са имали подкрепа за своите четнически действия и са били използвани от руските дипломати. В писмото си до Филип Тотю от 18.04.1871г. той пише: " ...българите направиха много хубаво, че не се измамиха подир четите... българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци, ръцете на кои[то] стои българската свобода..." (62)

Същевременно император Александър II дава подкрепа за турците, в това число на дипломатическо ниво и чрез предоставяне на агентурни сведения с цел пълно изтребление на независимите от Русия и Сърбия български въоръжени чети и отряди. Известни са най-малко два случая на предизвикана гибел на такива акции: унищожението на Зайчарската чета от 1867г., (за което голяма вина носи и нейният организатор "южнославянина" Л. Каравелов) и гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от юли 1868г.

Единствената придобивка за българите от четническата акция на Хаджи Димитър и Ст. Караджа остава провокираното от нея решаване на българския църковен въпрос чрез издаване на фермана за създаване на Екзархията от 1870г.

Много показателна за руския политически курс на Балканите е инструкцията на Азиатския департамент от януари 1868г. до консулите в Европейска Турция да действат за предотвратяване на преждевременни въстанически действия на християните, защото "сегашното политическо положение не благоприятствува за успешен изход". (63)

 

10. Преследване от Азиатския департамент на българските революционни организации и на водачите на българската революция

 

След провала на четническата тактика в края на 60-те години на XIX век българското революционно движение навлиза в следващата си по-висша фаза, наречена още "комитетско десетилетие".

Спрямо революционните комитети руската дипломация следва свой собствен курс. Самодържавна Русия по начало е враг на революционните борби в цяла Европа и на Балканите. В "Записките" си граф Н. Игнатиев назовава противниците на руската политика: "Идеите на прогреса, забравянето на бащините предания и всеобщият стремеж към равенство на хората проникват в масите и променят предишния тип хора. Истинско народно и здраво развитие може да има само при образуването под ръководството на Русия на самостоятелни и единоверни области. Дотогава е невъзможно да се промени и насочи образованието на младежите, слабо приспособено към действителните нужди на православните народи. Умовете на младежите сега са насочени не към нас, а към Запада. Това, което става вече в Румъния, ще се случи и в Сърбия, и в България. Всичко, което ни е враждебно в Европа, се старае да въздейства в този смисъл на християнските населения на Балканския полуостров и да ги отблъсне от Русия - религиозната, католическата пропаганда, монашеските ордени и корпорации, полските емигранти, масонските ложи, твърде разпространени в последно време, и революционните комитети. (64)

Революционните комитети са изброени сред противниците на руските интереси на Балканите! Руските "освободители" считат българските революционери, които се борят за свободата на България за свои врагове! Това е много важно признание на граф Н. Игнатиев, който сам разобличава мита за "Дядо Иван".

Основният принцип, който е прилаган от руския Азиатски департамент спрямо революционно настроените българи е никога и при никакви обстоятелства да не бъде изпускан контрола над българското революционно движение.

Затова руската дипломация подкрепя създаването на комитети, но само на тези, които са оглавени от лица, зависими от нейната политика и пари. Типичен пример е Добродетелната дружина (комитетът на "старите"), оглавена от руския агент и руски поданик "благодетеля" Христо Георгиев, който мечтае за руска окупация на България. През 1860г. той пише на брат си: "Турските работи не отиват на добре. И както французите влязоха в Сирия, то и русите трябва скоро да влязат в България". (65)

Същата линия на здраво контролиране на българското революционно движение в комитетската му фаза виждаме възпроизведена и спрямо Одеското българско настоятелство. Главната фигура сред одеските настоятели Н. Хр. Палаузов е руски поданик и чиновник, но също така русофил до заслепение, който твърди че Русия е единствен "спасител" на подвластното на султана християнско население и най-естественият и най-подходящ пример за държавнически модел, от който българите трябва да се учат!? (66)

В два от българските комитети руските дипломати временно изпускат контрола!

Това важи както за свободните от руските пари, агенти и влияние ТЦБК на Иван Касабов (1866-1868) и БРЦК на Левски (1869-1872), така и на техните водачи.

Към 1868-1869г. ТЦБК е разбит задкулисно чрез агентите на граф Н. Игнатиев пловдивския вицеконсул Н. Геров и Хр. Георгиев от Добродетелната дружина заради пропагандата на "вредните" за руските интереси идеи за духовна и административна автономия на българите в Османската империя, постигната по пътя на реформите. Еволюционният път  на този комитет е опасен, защото може българите сами да се освободят без намесата на "покровителя" им Русия.

Водачът на ТЦБК Иван Касабов, разбрал истинския лик на коварната руска политика пред заплахата за своя живот и сигурност бързо се отказва от революционна дейност. Той скрива самоличността си, сменя името си на Йон Касабяну и предпочита да се насочи към упражняване на своята юридическа професия. Постъпката му остава тогава неразбрана, а неразгадана и до днес от много български историци. (67)

Друга е съдбата на българския национален герой Васил Левски. Само за три години от 1869г. до 1872г. чрез действията си по организиране на българския народ в посока към създаване на истинска революционна организация (БРЦК в Българско), търсеща пътища в духа на заветите на Г. Раковски за самостоятелно освобождение, той отправя сериозно предизвикателство към руския Азиатския департамент.

Портрет на Васил Левски от 1870г.

Проблемите за руските дипломати във връзка с дейността на Васил Левски бързо се натрупват, още повече, че той се оказва за голяма тяхна изненада великолепен организатор, стратег и идеолог на българската революция, пропагандатор на българщината, (а не на фалшивите митове за "Дядо Иван"!) из цялата българска етническа територия. При това е неподкупен и непреклонен на руските увещания!

Левски става неудобен на Русия с твърдата си решимост да се бори за свободата на България с български сили без руско покровителство  и дори срещу него. Неподкупният Левски става пречка за руските имперски ламтежи към Проливите и планове за контрол над бъдещето на българите!

Затова българският Лъв(ски) трябва да бъде на всяка цена неутрализиран. Неговият БРЦК е разбит доста по-трудно от ТЦБК. Това става чрез система от мерки, насочени към изолация на лидера му, прикачване на "надзорник" към него в лицето на агента Д. Общи, провокиране на раздори сред комитетските членове и серия от предателства, довели в крайна сметка до залавяне на Апостола, отказал да вдигне въстание през есента на 1872г. по руска поръчка (както настоява Л. Каравелов). Следва фалшив Софийски "процес", насочван и умело дирижиран в сянка от "вицеимператора на Цариград" граф Н. Игнатиев с предизвестен край - убийството на Левски.

Големият Българин е ликвидиран (както са се изразявали по-късно болшевиките) с ръцете на турските власти, над които "вицеимператорът на Цариград" граф Н. Игнатиев е имал такова огромно влияние, че е можел да спаси всеки подсъдим в турско съдилище. (68)

След осъждането на смърт на Левски и преди изпълнението на присъдата му на 25.01.1873г. граф Н. Игнатиев докладва в Петербург: "Както известява нашият Генерален консул в Русе, въпросът за предполагаемото Софийско съзаклятие е получил задоволително решение... Безспорно е, че щастливият изход от Софийската афера се дължи на умереността на Великия везир, който този път изглежда е последвал нашите съвети. Вместо да подпомага играта на Мидхат паша, придавайки на обстоятелствата преувеличено значение, той е препоръчал на Комисията да не надхвърля целта, като тласне разследванията отвъд строго необходимото". (69)

Телеграмата на граф Н. Игнатиев бележи завършека на неговите последователни усилия за ликвидиране на Васил Левски. Това не е негова приумица, а фактически изпълнение на поставена от началниците му задача в Петербург. И тъкмо поради това той твърде радостен им докладва за добре свършената работа по обезглавяване на българското революционно движение чрез убийството на безспорния му водач Васил Левски.

С разгрома на БРЦК и убийството на Апостола в началото на 1873г. Русия си възвръща контрола над българското революционно движение. Граф Н. Игнатиев постига целта си. Оттук нататък българските комитети ще бъдат здраво контролирани и ще въстават само по руска поръчка и в изпълнение на руските планове.

 

11. Засилване "материално", финансово и военно на автономна Сърбия през 60-те години на XIX век

 

Император Александър II прави Сърбия стожер на своята политика по Източния въпрос на Балканите. Така залага един последователен принцип в руската балканска политика, следван непрекъснато в продължение на десетилетия и до днес.

В инструкция до руския консул в Белград от 27.11.1860г. се казва: "Сърбия по силата на обстоятелствата и вследствие на изключителното си положение стана като че ли център и опорна точка на останалите славянски области на Турция". (70)

Това означава, че Русия превръща Сърбия във водач на балканските революционни движения на Балканите. На българите е наложен един неизгоден за тях "съюз" със сърбите, което поставя българското революционно движение в политическа, военна и дори финансова зависимост от Белград.

Финансовото "укрепване" на Сърбия струва много пари, които изтънялата руска държавна хазна отделя въпреки нуждата за други вътрешни реформи. Ре са в размер на 15 000 рубли в сребро през 1860г., а след това под формата на заем отначало от 300 000 червонеца, увеличен до милион, защото както пише в руските архивни документи "на господаря беше угодно…(това - б. м.) (71)

На практика делото за "материално укрепване" на Сърбия и нейната управляваща династия се свежда до обикновено даване на подкупи. (72)

Това финансовото "укрепване" на Сърбия засяга и българското освободително движение.

Появяват се сръбските приятели сред българските революционери, които наивно или заради парите на Белград вярват в съюза с "братския" сръбски народ. Някои от тези сръбски приятели (Д. Общи, Л. Каравелов, П. Хитов) стават откровени сръбски агенти и имат пагубна роля за цялостния ход на освободителните борби сред българския народ.

Инструкцията от 1860г. е допълнена с нова от 1866г. до белградския руски консул, в която е записано: "Нужно ни е да се стараем да групираме всички разнородни елементи на славяните в Турция около Сърбия като около център, от който впоследствие, при благоприятни обстоятелства трябва да възникне главното движение, поддържано в съвкупността си от всички славяни". (73)

Приложението на тези инструкции води до разработване на антибългарски проекти за "южнославянска федерация" и опита за реализацията им чрез поставени лица (агенти) и руски поданици като братята Христо и Евлоги Георгиеви и тяхната Добродетелна дружина. "Южнославянските" усилия на комитета на "старите", което е щастлива развръзка за българската историческа съдба, защото противното би довело не до освобождение на българския народ, а напротив - ново поробване.

Така император Александър II продължава антибългарската политика на своя предшественик "жандарма" Николай I (1825-1855), съдействал на Сърбия за осъществяване на първия териториален грабеж на българските земи през 1833г. Тогава под руски дипломатически натиск султан Махмуд II на 26.10/7.11.1833г. издава Хатишериф, с който отстъпва шест спорни нахии  (околии) на Сърбия. Това са Неготинска, Тимошка, Зайчарска, Гургусовацка (дн. Княжевацка), Крушевацка и Алексинацка околия. За тях дори хърватският учен Стефан Веркович признава, че са населени с 200 000 души, говорещи чисто български език. Сърбия увеличава територията си от 24 400 кв. км. на 37 740 кв. км., или се разраства с цели 13 300 кв. км. За пръв път в своята история тя достига до р. Тимок. Това е първият открит сръбски грабеж през XIX век на български земи. Тази схема на разширение на Сърбия за сметка на България с помощта на Русия ще бъде прилагана отново и отново и в следващите епохи.

 

12. Създаване на първия Балкански антиосмански съюз на Балканите с участието на Сърбия, Гърция и Румъния за сметка на българите

 

Първият балкански антиосмански съюз е създаден по указания и с подкрепа на руската дипломация през периода 1866-1868г. чрез подписване на договорите на Сърбия, Черна гора, Гърция, Румъния и част от българската емиграция под руски контрол  - комитета на "старите" в Букурещ (Добродетелната дружина). (74)

Изграждането на Първия балкански съюз (1866-1868) е голям успех за Русия  и личен триумф на "тихата" дипломация на граф Н. Игнатиев. Чрез създаване на балканска конфедерация от приятелски настроени държави Русия се стреми към ликвидиране на последиците от Кримската война и Парижкия договор от 1856г. и установяване на контрол върху Проливите.

В Азиатския департамент българското етническо надмощие на Балканите през XIX век се  разглежда като сериозна заплаха за имперските интереси на Русия, особено в епохата на Възраждането, когато българския народ се консолидира, оформя своето доминиращо етническо присъствие в Мизия, Тракия и Македония и фактически прераства в нация чрез разгръщане на мощното движение за църковно-национална независимост. Българите под руско влияние и зависимости са вмъкнати в балканските комбинации на руската дипломация, за да реализират нейните противобългарски замисли. За България е предвиждана съдбата на Полша, подложена първо на троен дележ от 1772г, 1793г. и 1795г., с участието на Русия, Австрия и Прусия, а след това на унищожение.

Съюзните договори на трите балкански държави не само не предвиждат освобождение на България, а точно обратното - планират окончателното й унищожение чрез подялба на българските земи между съседите ни! Реализирането на тези тайни проекти означава смърт и унищожение на българския народ чрез изтребление на една част от него и асимилация на останалата му част от сърби, гърци и румънци.

Така император Александър II и посланик граф Н. Игнатиев се явяват предшественици на последващите панславистки руски комбинации на антибългарска основа, предприети от император Николай II и болшевишкия диктатор Й. Сталин.

Император Николай II (1894-1918) се опитва да унищожи България по време на Междусъюзническата война (1913) чрез организирания от дипломатите му противобългарски заговор с участието на всички наши съседи. През Първата световна война (1914-1918) той предприема руска военна агресия в Добруджа и Македония и води истинска война срещу България (1916-1918) по суша, въздух и вода, изцяло укрита в "българските" учебници по история (?!), завършила безславно с поражение за неговите войски и унизителен мирен договор в Брест-Литовск (3.03.1918), чиито условия са фактически руска капитулация пред България и съюзниците ни от Централните сили.

Й. Сталин разработва южнославянските панславистки проекти на комунистическа основа

след Втората световна война (1944-1948), в който окупирана от Червената армия комунистическа България с вожд съветския поданик и български национален предател Г. Димитров е звено и последната брънка, подчинена територия, управлявана от Белград и Москва, ограбвана и периодично прочиствана откъм осъзнат национален елемент.

 

13. Следване на туркофилски курс за запазване на статуквото на Балканите

 

Това е официална линия на руската дипломация след Кримската война (1856) и особено от края на 60-те години на XIX век след отшумяване на балканската криза, от която печелят сърби, гърци, румънци, но не и българите.

Констатирайки, че няма сили да промени статуквото в изгоден за него план, император Александър II се примирява с него и възстановява стария курс на сближение с Османската империя. "Царят освободител" се връща към принципите, заложени от Ункярискелесийския договор от 1833г. За разлика от баща си Николай I (1825-1855) той няма сили да наложи протекторат над Османската империя, но пък може да укрепва руско-турската дружба. Такива са инструкциите му до посланика в Цариград граф Н. Игнатиев, който следва туркофилски курс твърдо и последователно. В "Записките" си сам признава, че е ТУРКОФИЛ, а не българофил! Там изрично посочва, че неговата цел не е конфронтация с империята, а спечелване на султана като съюзник на Русия, което и става. Граф Н. Игнатиев отбелязва със задоволство, че между Русия и Османската империя са били установени по-добри от когато и да е било отношения и султанът имал голямо доверие в него.

Като посланик в Цариград граф Н. Игнатиев се старае да разедини и максимално да неутрализира западните велики сили, търсейки пряко споразумение със султана в името на по-близки и по-далечни цели: отмяна на Парижкия мирен договор от 1856г. и възстановяване руския престиж и влияние в Османската империя, проваляне на Танзимата и решение на Източния въпрос в полза на Русия. По този повод граф Н. Игнатиев констатира: "В периода от 1871г. до 1875г. установихме такива отношения с Портата, по-добри от които не можеха и да се желаят и които бяха предмет на завистта на другите европейски народи и източник на нашето преобладаващо влияние върху всички балкански народи. Султанът имаше пълно доверие в руския посланик и този път можехме да постигнем мирно и постепенно отстраняването на вредните за нас влияния на Запада, а също и подготвянето на възраждане на нашите съплеменници и единоверци за времето, когато на Русия ще й бъде изгодно да повдигне Източния въпрос. За своите самостоятелни възгледи аз минавах по това време в Министерството на външните работи за туркофил, нещо, за което ме обвиняваха не само в Петербург и Москва, но даже и във Виена". (75)

Към август 1874г. граф Н. Игнатиев представя резултатите от своята дипломатическа дейност така: "Поддържайки отлични отношения с Портата без да преставаме да насърчаваме развитието на християнските народи и автономията на трибутарните страни, успяваме да придобием значително влияние в Турция и подготвяме за разрешение трудните въпроси на бъдещето". (76)

Всъщност укрепването на руското влияние в Цариград е използвано не за издействане на придобивки в полза на българите, а за решаване на чисто руски имперски цели по Източния въпрос, свързани най-вече с ревизия на унизителния за Русия Парижки мир от 1856г., което тя частично постига през 1870-1871г. без война, възползвайки се от поражението на Франция от Прусия и обединението на Германия (1871).

 

14. Използване на българското движение по време на Източната криза (1875-1878) за своите имперски цели и некомпетентно водене на Руско-турската война (1877-1878)

 

Туркофилският курс на император Александър II продължава в началото на Източната криза през лятото на 1875г. и особено по време на Априлското въстание от 1876г., което не е подкрепено от Русия. Същевременно чрез своите дипломати и агенти императорът се намесва решително във въстанието едновременно в няколко посоки: към промяна на тактиката на борба в Сливенския революционен окръг, с което ограничава масовия му характер, към разпалване на излишни кръвопролития чрез насилствено опожаряване на български села в Средногорието или дори в посока към ликвидиране на неудобни организатори и водачи на четническите акции като Хр. Ботев. (77)

Стратегията на Русия е да се допусне задълбочаване на турските жестокости над българите като ответен отговор на тяхното въстание (78), за да се подготви почвата за нейна война на Балканите. Русия оставя българите да изпитат на свой гръб докрай турските жестокости, за да бъдат убедени окончателно с цената на обилно пролятата им кръв, че сами без нейна помощ не могат да се "освободят". Това би укрепило за десетилетия наред русофилството.

Така и става. След жестокото потушаване на Априлското въстание българското революционно движение е отново здраво под руски контрол и е вплетено трайно в руските дипломатически комбинации на Балканите и в Европа.

Априлското въстание поставя българския въпрос в центъра на вниманието на великите сили и въобще го превръща в главна тема на Източната криза, започнала с въстанието още през лятото на 1875г. в Босна и Херцеговина. Русия използва Априлското въстание, за да раздвижи Източния въпрос и да се опита да въздейства в свой интерес над Османската империя.

Император Александър II се възползва максимално от страданията на българите по време и след въстанието. Той решава да води война не веднага след потушаването му, а доста по-късно едва след като подпомаганата от него финансово и военно Сърбия е разгромена от турската армия през октомври 1876г. Ултиматумът на граф Н. Игнатиев от 19/31.10.1876г.  до Високата порта цели спасяването на Сърбия, а не на българския народ!

Ултиматумът е приет. Сърбия е спасена от военна катастрофа в решаващия момент от Русия. Това води до укрепване на руското влияние в Сърбия, което може да бъде използвано за нанасяне на удар срещу Австро-Унгария - континенталната велика сила, с която руската дипломация пряко се конфронтира на Балканите.

Император Александър II допуска създаване на Българско опълчение, което обикновено се посочва в подкрепа на пропагандата за "освободителния" характер на Руско-турската война (1877-1878).

Саможертвата на българските опълченци е безспорен факт с непреходен характер в българската история. Техният героизъм изпъква още повече на фона на редица прояви на антибългарския курс на императора, пряко засягащи статута и дейността на Опълчението.

Първо, то официално е наречено "Пеши конвой на главнокомандващия", което не е никак случайно, защото му се налагат изцяло второстепенни (обозни, охранителни и конвойни) функции. Преобладаващото мнение сред руските официални лица и военното командване за опълченците е отрицателно и никой не ги приема сериозно за военна сила и още по-малко за ефикасна бойна единица в състава на руската армия.

Второ, не се допуска опълченците да бъдат поставени под българско командване, въпреки наличие на подготвени доброволци български офицери руски възпитаници. Това е сигурна гаранция, че "Пешият конвой" ще изпълнява руските военни замисли.

Трето, не се допуска Опълчението да има българско знаме с българска символика (укрито е ушитото от Щиляна Парашековова такова!). Вместо това небългарско знаме като Самарското знаме с руска символика става "българска бойна светиня"!?

Четвърто, руските власти не въоръжават опълченците с модерно оръжие, което не е плод на лоша организация, а израз на политика и стратегия. Нашите опълченци са лошо въоръжени с трофейни от Френско-пруската война (1870-1871) френски пушки ''Шаспо'', закупени от Русия от Германия.

Пето, руското командване не позволява на Опълчението да участва в главните операции на Дунавския театър. Отклонява го в друга второстепенна посока по време на заключителния поход на руската армия през зимата на 1878г. към Цариград.

Въпреки това Опълчението се доказва като бойна сила, която може да решава важни битки като тези на Шипка, записвайки тактическа победа със стратегически последици.  Победите на опълченците във войната са плод на саможертвата и високия им боен дух, извоювани не благодарение на Русия, а въпреки грешките на нейното командване.

Опълчението обаче си остава допълнително българско "пушечно месо" за закърпване на пробиви и за второстепенни цели, основно - охранителни. Накрая се стига и до отричане на бойните заслуги на опълчението, което спасява честта на руската армия в боевете при Стара Загора и на Шипка.

При подготовката и в хода на войната император Александър II и съветниците му допускат груби грешки в стратегическото планиране и водене на операциите на българска територия. Тук влизат сериозно подценяване на Османската империя с нейните въоръжени сили като противник, периодична промяна на плановете за война, грешки в избора на направленията на главния удар, ангажиране на свои войски в излишни позиционни боеве от местно значение, много лошо снабдяване на войската - сериозен проблем, частично решен вследствие на почти безкористната помощ на българското население, организиране и провеждане на погрешни атаки при Плевен и отказ от водене на боеве срещу настъпващия противник за защита на освободената Стара Загора, основно поради нежелание на командващия Предния отряд прехвален руски генерал Й. Гурко да се сражава в открито поле заедно с опълчението ни срещу армията на Сюлейман паша.

Поради тези грешки започналата победоносно за руската армия война на Балканите (Дунавския театър) придобива неочакван за руските стратези развой.

В историографията този момент обикновено е наречен "борба за надмощие" и обхваща времето от края на юли до декември 1877г. Това е периодът, когато изходът и войната е много неясен и се създава дори впечатлението, че Османската империя въпреки нейната изостаналост може успешно да се противопоставя на руските операции. Турските успехи в защитата на Плевен подсилват това схващане. Има руски планове даже за временно изтегляне на руските войски отвъд Дунав в Румъния.

За този момент в хода на войната намеква дори Д. Благоев, който отбелязва, че "след едногодишна война, пълна с поражения за руските войски и напразни жертви, свидетелство за гнилостта на абсолютисткия руски строй, най-сетне руски войски стигнаха до Сан Стефано, близо до Цариград". (79)

Всичко тези грешки водят до удължаване на войната с месеци, а в определен момент до падането на Плевен (декември 1877г.) тя има неясен изход. Последица е увеличаване на броя на жертвите основно сред българското население, станало лесна плячка на турските войски и башибозук и подложено на страшни кланета като тези при Стара Загора, която генерал Й. Гурко отказва да брани заедно подбалканските селища!?

За българските жертви в Русия през тази война обикновено не се говори. Вместо това чрез своите предани русофили официална Русия допуска да се шири голямата лъжа за 200 000 чисто руски жертви, паднали за освобождението на България!? Има умишлена тенденция да се намаляват българските жертви във войната,  за да бъдат задължително по-малко от руските. Всъщност е точно обратното - те са повече от руските най-малко поради две причини: разорителния характер на бойните действия в българските земи, които се проточват близо една година по вина на некадърното руско командване и турските кланета в Стара Загора, Карлово, Сопот и др. български селища. За тези ужасни кланета, които надминават по размерите си Баташкото, косвена вина носи и руското командване, което не успява да приключи краткосрочно войната, каквито изгледи е имало в самото й начало.

 

15. Сключване на тайни сделки за сметка на българския народ с неславянските и неправославни велики сили Австро-Унгария и Англия

 

При подготовката на войната от 1876-1877г. и в края на дипломатическото решение на Източната криза от пролетта на 1878г. има поредица от тайни двустранни споразумения между държавите от Съюза на тримата императори (Русия, Австро-Унгария и Германия) и между тях и Англия, с които до голяма степен Източната криза (1875-1878) е решена в ущърб на българския народ. Русия има безпорен дипломатически "принос" за този неблагоприятен за нас резултат.

Подписите на руските дипломати, инструктирани от императора стоят под три такива антибългарски тайни договори и споразумения, в които те ПРЕДАВАТ БЪЛГАРСКИТЕ ИНТЕРЕСИ! Това са споразуменията от Райхщад, Будапеща и Лондон. Поради значимостта им за съдбата на българския народ характеризираме тяхната същност отделно.

При подготовката на войната с оглед избягване на евентуален конфликт с Австро-Унгария, която има претенции за някои славянски области, руската дипломация прави редица отстъпки, но на много висока цена. Така Русия доказва, че свободата и независимостта на българите и на останалите балкански народи за нея не струват! Тя предава идеята за обединена България още преди началото на войната за нейното "освобождение". Неутралитетът на Австро-Унгария при една война на Русия с Османската империя струва повече отколкото обединението на българския народ.

В разгара на Сръбско-турската война на 26.06 (8.07).1876г. император Александър II постига с Виена т. нар. Райхщадско споразумение от 26.06 (8.07).1876г. То е познато в две версии - австрийска и руска. Въпреки известените различния между тях и в двата варианта на споразумението от Райхщат се казва, че империите няма да съдействат за създаване на голяма славянска или друга държава на Балканите. (80)

Следват Будапещенските тайни конвенции. На 3 (15).01.1877г. в Будапеща е подписана тайна конвенция, според която Австро-Унгария поема задължението в случай на руско-турска война да пази "доброжелателен неутралитет" и да оказва дипломатическо съдействие на Русия, за което получава право да окупира със свои войски Босна и Херцеговина. Австро-Унгария се задължава да не разпростира своите военни действия в Румъния, Сърбия, Черна гора и България, а Русия - в Босна, Херцеговина, Сърбия и Черна гора. Австро-Унгария давала съгласието си Сърбия и Черна гора да участват във войната на страната на Русия.  Това е важно, защото те официално стават руски съюзници и трябва да бъдат компенсирани за жертвите си за наша сметка както през 1833г. Така император Александър II следва политиката на своя баща за усилване на Сърбия за сметка на България, която твърди, че "освобождава".                                                                                                                                          На 6 (18).03.1877г. конвенцията е допълнена с още текстове, които регламентират териториалните изменения след евентуалната победа на Русия. След войната Австро-Унгария трябва да получи Босна и Херцеговина, без Новопазарския санджак, отделящ Сърбия от Черна гора. Решението за австро-унгарска окупация на Босна и Херцеговина се превръща в окончателно.                                                                                                                                               Русия добива право да си върне Южна Бесарабия в границите от преди 1856г. Според чл. 3 на допълнителната Будапещенска конвенция на Балканите не трябва да се създава "голяма, сплотена славянска държава", като България, Албания и "останалата част от Румелия" можели да станат независими държави. (81)

Със споразуменията от Райхщат и Будапеща Русия отказва да допусне създаване на "компактна славянска държава" на Балканите срещу териториални отстъпки в полза на Австро-Унгария (Босна и Херцеговина). Нещо повече, тя сама става повод да я обвиняват, че не спазва поетите с Виена ангажименти, защото подписвайки протокола за примирието в Одрин (19/31.01.1878), наречено още "Основните на мира" Русия нарушава Райхщадското споразумение с Австро-Унгария.

С Лондонското споразумение, което Русия сключва със своя основен враг по Източния въпрос Англия тя погребва окончателно Санстефанския договор и предопределя до голяма степен краха си на Берлинския конгрес през лятото на 1878г.  (82)

Това тайно споразумение от Лондон (18/30.05.1878), подписано от руския посланик граф П. Шувалов доказва бутафорния характер на Санстефанския договор. То е укрито от българския народ, който е заблуждаван тогава, а и досега, че западните велики сили са разпокъсали България. Тази заблуда е неделима част от Санстефанската измама, поддържана от русофилската пропаганда вече десетилетия.

Последиците от руските подписи под споразуменията от Райхщад, Будапеща и Лондон за съдбата на българския народ са много тежки. През лятото на 1878г. общо извън Княжеството остава територия около 150 000 кв. км. с над 2 500 000 българи! По време на Възраждането българската нация има най-голям етнически масив на Балканите, а след 1878г. остава най-малката държава османски васал и фактически руски протекторат поне до Съединението на Княжество България с Източна Румелия от 6.09.1885г.

 

 

16. Тайно чрез граф Н. Игнатиев и дипломатите си саботиране на решенията на посланическата конференция в Цариград от края на 1876г.

 

След жестокото потушаване на Априлското въстание великите сили се споразумяват за свикването през декември 1876г. на Цариградската посланическа конференция, изработила проект за автономия на българските земи.                                                                                                     Руската дипломация се явява на конференцията с предварително изработена стратегия, която е разделена на две програми - максимум и минимум. Програмата максимум включва спрямо България налагане на автономия след временна руска окупация, а според програмата минимум автономията трябва да бъде наложена без такава окупация.

Окончателният вариант в проекта за автономия на българските земи, приет от великите сили на Цариградската конференция е много близък до границите на Българската екзархия според султанския ферман от 1870г. Този проект обединява почти всички българи на Балканския п-в в единна територия по най-естествения признак - преобладаващо българско население. Това означава, че великите сили не ос-порват обхвата на българската етническа територия в Мизия, Тракия и Маке¬дония. За да се предотврати обаче създаването на голяма славянска държава на Балкан¬ския п-в е решено България да бъде разделена на две области - Източна със столица Търново и Западна със столица София. Проектът предвижда създаване на международна комисия от силите - гаранти, която да приложи реформите.

Призракът на обединена България в проекта, одобрен на Цариградската конференция в края на 1876г. за създаване на автономните български области плащи много Русия. Тя се заема да не го допусне, като ускори избухването на войната. Разиграва се тайната руска дипломатическа акция по ускоряване на войната чрез саботиране изпълненията на Цариградската конференция. Паралелно с нейните заседания в периода ноември 1876г. - януари 1877г., протичат тайните руско-австро-унгарски преговори, база за които стават Райхщадските споразумения. След уточняването им и допълнителни договорки са подписано Будапещенските конвенции.

Споразумявайки се с Австро-Унгария в Будапеща, руската дипломация вече спокойно може да се заеме с българския въпрос. Граф Н. Игнатиев започва да работи по саботиране на постигнатите договорености на Цариградската конференция. Той успява да  убеди турските представители да се откажат от подписването на постигнатото съгласие, като поема мъгляви обещания за ненамеса, както и руска дипломатическа подкрепа за евентуалното оставане на голяма част от Балканите в пределите на Османската империя. В същата насока, но по други съображения работи и английската дипломация. В крайна сметка великият везир Мидхат паша обявява, че Османската империя отказва да подпише постигнатото споразумение за България.

Руското обещание е спазено и последиците са необратимо разпокъсване на българското етническо землище. Планът на руската дипломация за разкъсване на българската нация и българските земи се реализира. Никой не трябва да пречи на бъдещото завоевание на Проливите. Разпокъсан и заблуден от измамата на русофилите българският народ ще стане удобен инструмент за прокарване на руските имперски интереси на Балканите. Граф Н. Игнатиев е творецът на тази политика, която е следвана и до днес.

На 20.01.1877г. се състои последното заседание на конференцията в Цариград. На 19 (31).03.1877г. в Лондон е подписан т. нар. Лондонски протокол. (83)

Това е последният дипломатически опит на великите сили за въздействие върху Османската империя с оглед решаването на Източния въпрос по мирен път. Отказът на Високата порта да изпълни решенията на Цариградската конференция и на Лондонския протокол слага край на мирните опити за решаването на Източния въпрос. Това е поводът за Руско-турската война, обявена с манифест на руския император Александър II на 12 (24).04.1877г.

С всичките си действия граф Н. Игнатиев упорито и последователно проправя пътя на Русия към войната. Цената ще я плаща българския народ. В резултат на тайните споразумения между Русия и Австро-Унгария българските земи ще бъдат разделени завинаги. Дори последвалите войните за обединение (1912-1918) няма да успеят да създадат целокупна България.

Руско-турската война (1877-1878) нанася унищожителен удар върху Българската екзархия, чийто диоцез ще бъде необратимо разпокъсан и териториално редуциран.

Неслучайно след края на войната руският императорски комисар княз Ал. Дондуков-Корсаков получава нареждане от Петербург, разбирай император Александър II, в никакъв случай да не допуска създаване на единна българска църква, а още по-малко седалището на екзарха да остане в Цариград. Така докато Русия твърди, че освобождава българския народ тя нанася непоправим удар върху неговата църква - единствената инстутиция, олицетворение на националното единство и своеобразна държава преди държавата.

По заповед на княз Ал. Дондуков-Корсаков екзарх Йосиф I пристига в Пловдив, за изненада на подведомствените му митрополити, които научават от вестниците са самоволните му действия. Този акт, предприет по руско внушение и фактически заповед, среща веднага отпор сред засегнатите българи. Реагират българите както в Княжеството, така и в Македония и Одринско. Митрополитите от Княжеството заявяват на своя духовен началник, че ако не се върне  в Цариград и продължава да играе политически игри в Пловдив, ще откажат да го припознават. Македонските и тракийските българи заплашват с уния при опит да се вдигне екзархийското седалище. Заради силния български отпор опитите на чуждата руска власт да реши църковния въпрос в ущърб на българите, в крайна сметка се проваля. Но в следващите десетилетия, а и до днес Русия ще продължи да се меси в българските църковни дела съобразно собствения си интерес.

 

17. Не допуска създаване на свободна българска държава в Санстефанския договор от 1878г.

 

Вместо свободна България в периода на временната руска окупация на българските земи (юни 1877 - май 1879) се изгражда "Руско-дунавска област", която представлява фактически БАЛКАНСКИ ПРОТЕКТОРАТ на Руската империя. (84) Според Санстефанския договор това е една окупирана територия за неопределен срок от приблизително две години от цял 50-хиляден руски императорски корпус, издържан изцяло за сметка на окупираната земя. (85)

 

Корицата на "Окупационния фонд за създаване на Руско-дунавска област"

 

Санстефанската измама е разобличена от Кръстю Раковски през 1898г. в забележителното му изследване "Русия на Изток. Историческо изследване на руската политика на изток и частно - в България": "Св. Стефанский договор за Русия нямаше реално значение...според Татишчев (руски дипломат и историк - б. м.) "свикването на Берлинския конгрес е решено най-малко един месец преди включването на Св. Стефанския договор". При това Русия откъсна от България, създадена на Цариградската конференция, целия Тулчански санджак и го взе за себе си. После го даде на румъните като им грабна Бесарабия. Също по Цариградската конференция Ниш влизаше в България, а по Св. Стефанския договор той оставаше на Сърбия… Има руски защитници в България, които вярват, че Русия иска създаването на една велика България. Но тези руски защитници имат голем недостатък - те не четат руските вестници... действителното желание на руската дипломация е да не види никой път България една силна и независима държава. Такава една България не влиза в интересите на Русия, защото тогава тя не ще има влияние над нея... Наопаки - слаба и разпокъсана България - ето идеала на руската дипломация".  (86)

Д. Благоев отбелязва коварството на руската политика около 3 март: "…тъкмо, когато си мислеше, че Русия е близо до целта си и че твърдо се установява на Балканския полуостров, тя трябваше да спре войната и в най-близко бъдеще да напусне завоюваните от нея области. Тя побърза да сключи мирен договор с Турция, така наречения Сан Стефански договор, според който между другото, Турция признаваше за свободна санстефанска България. Последното бе една доста хитра дипломатическа игра от страна на Русия. Като предвиждаше, че надеждите, които възлагаше върху Руско-турската война, ще бъдат осуетени от Берлинския конгрес, от събранието на дипломатите в Берлин, Русия очевидно мислеше да убеди българите още повече в нейните безкористни намерения спрямо България...Идеалът за Санстефанска България, тъй тържествено признат от Русия чрез Сан Стефанския договор, трябваше, от една страна, да премахне подозренията на българите в частност и на народностите на Балканския полуостров спрямо тайните намерения на руската диломация, и от друга, - да привърже към нейната политика българите, да увеличи суеверието в масата на българския народ за "освободителната мисия" на Русия в света. Руският царизъм имаше твърде голяма нужда да поддържа това суеверие". (87)

Дори комунистът В. Коларов, пишейки през 1935г. предговора на "Авантюрите на руския царизъм в България" признава, че  българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877-1878г. Създаването на "независимо" българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море". Той допълва, че освободеното Княжество България е "квазинезависима държава". (88)

 

18. Трайно и необратимо разпокъсва българските земи в Сан Стефано и унищожава диоцеза на Българската екзархия

 

Санстефанският мит, наложен от Русия трайно е обсебил съзнанието на поколения българи в продължение на десетилетия наред. Този русофилски мит е толкова дълбоко, че българите не виждат следният исторически факт: разпокъсването на земите ни е дело на руската дипломация и лично на граф Н. Игнатиев в Сан Стефано!

Мит е, че България на 3.03.1878г. е национално обединена. (89)

През Възраждането българското етническо землище, обхващащо Мизия, Тракия и Македония е около 215 000 кв. км. Санстефанска България е с площ около 170 000 кв. км. Ако сравним България на 3.03.1878г. с тази на двете автономни области по решенията на Цариградската конференция от 1876г. България в Санстефано изглежда доста териториално осакатена. Ампутацията й е дело на руската дипломация.

Големи части от българското етническо землище не са включени в Санстефанска България. Те са откъснати и подарени на съседите ни или пък просто са върнати на Османската империя.

Северна Добруджа с Тулчанската българска епархия е предадена насила на Румъния като компенсация за заграбването на Южна Бесарабия от Русия. Така Русия и лично граф Н. Игнатиев създава добруджанския въпрос, който ще трови българо-румънските отношения за десетилетия напред. Варна също не е в Санстефанска България. Тя ще бъде освободена едва след Брелинския договор (27.07.1878).

Големи български територии в Западна България - Нишко, Лесковацко с две епархии на Екзархията (Нишка и Нишавска) са подарени на Сърбия, която подлага местното българско население на насилствена асимилация, терор и убийства. Санстефанският договор не е изпълнен и за някои западните български земи, които Сърбия успява да окупира още по време на войната от 1877-1878г. и да ги задържи под своя власт след нейния край. Типичен пример е град Пирот, който уж е в България по Санстефанския договор, но фактически остава под сръбска окупация и няма сила, която да накара Сърбия да изтегли своите войски и чиновници от там.

По вина на Русия Санстефанският договор не е изпълнен. Русия сама се отказва от неговото пълно изпълнение. Тя се съгласява договорът да бъде предварителен и не заема части от прокламираната от нея Санстефанска България със свои окупационни войски. Така се получава един парадокс. Територията на обявената Санстефанска България не съвпада с българските земи, окупирани от руските войски.

В Македония, с изключение на малки части от Горноджумайско, както и в големи части от Родопите и Западна Тракия, между реките Места и Марица никога не влизат руски войски, въпреки че българите са ги чакали. Специално за Македония протестите на Цариградската Патриаршия стопират появата на руски войски там. Така Русия оставя големи части от уж освободените български земи в Санстефанския договор на турците, които бързо и лесно реставрират своята власт с всички отрицателни последици от това за местните българи. В крайна сметка цяла Македония, Родопите с Кърджали и Смолян, Беломорска и Източна Тракия с Одрин са оставени в пределите на Османската империя чак до 1912г.

Отделно със Санстефанския договор граф Н. Игнатиев успява да настрои срещу българите всички  техни съседи - сърби, гърци, румънци, дори албанци. В Европа през 1878г. се създават силни антибългарски настроения, защото виждат в българите "руски протежета" и "оръдия на руската политика", а "голяма" Санстефанска България или още "Игнатиева България се счита за "Малката Русия" на Балканите.

В заключение българите трябва да знаят, че на 19.02.1878г. (ст. ст.), в деня на своето възкачаване на престола, чрез подписания от граф Н. Игнатиев Санстефанския предварителен мирен договор (церемония, проведена без участие на българи!) в пределите на Балканската руско-дунавска област на Руската империя не влизат големи части от българските земи. Така "освободителят" император Александър II става пръв поробител на севернодобруджанските българи (предадени против волята им на Румъния), голяма част от тракийските българи, родопските българи, македонските българи и моравските българи. Всички те са лишени по волята на този император да бъдат част от свободна България и включени насила в пределите на съседните държави с всички отрицателни за тях последици, а някои дори като тези в Македония върнати под турска власт.

Всъщност границите на Санстефанска България са определени не от руската дипломация, борила се яростно срещу независимостта на Българската екзархия от Патриаршията и московския й клон, а точно от победата на българските възрожденци над фанариотското и руското влияние и интриги. Чрез обособяването на проповядването на български език в църквите по места българите сами начертават етническата карта на своето присъствие на полуострова, а след това се осмеляват да въстанат без външна, в това число руска помощ в април 1876г. Със жестокото потушаване на Априлското въстание те предизвикват Цариградската конференция от декември 1876г. на европейските сили с нейния ултиматум към Портата да даде права и свободи на българите, за да се стигне до "мълчаливия отказ" на Турция и упълномощаването на Русия да води война от името на "европейския концерт".

 

19. Не подкрепя борбата на българския народ за национално обединение срещу несправедливите решения на Берлинския конгрес, довели до допълнително разпокъсване на България

 

След Берлинския конгрес, на който руската дипломация търпи дипломатическо поражение император Александър II възприема политиката на статуквото. Той се задоволява със създаването на своя протекторат Княжество България. Македония е доста на запад от района на Проливите и Цариград, в който са руските жизнени интереси в региона. Затова спрямо нея акцентът на руската политика става изпълнение на договора, т.е. запазване на статуквото и евентуално изпълнение на реформи.

Още в този ранен период на създаване на македонския въпрос император Александър II заема крайно антибългарска политика. Той не подкрепя легалната и въоръжена борба на българския народ срещу разпокъсването на България, за което носи огромна вина. Не подкрепя и въоръжените действия на българите от Македония, в това число по време на Кресненско-Разложко въстание, избухнало на 5.10.1878г. (90)

Официалното отношение на Русия към това българско въстание е определено на съвещанието при императора, проведено на 17.10.1878г. с участието на военния министър граф Д. Милютин, посланика в Лондон граф Н. Шувалов и и. д. външен министър граф Н. Гирс. Единодушно е решено, че избухналото въстание е вредно за руските интереси. В дневника на граф Д. Милютин дори е записано, че то "трябва да се прекрати още в самото му начало". (91)

Решението на съвещанието веднага е изпълнено. От името на императора с телеграма до  главнокомандващия руската Дунавска армия е заповядано: "Незабавно да се вземат най-строги мерки за прекратяване на всякакви своеволни действия  под предлог за обединението на българската националност, принасящо повече вреда за делото, отколкото полза". (92)

Чрез руските губернатори строго е ограничена дейността на комитетите "Единство", станали заплаха за руските интереси. Ген. Е. Тотлебен издава заповед за забрана на всякакви подписки и събиране на средства за въстанието, за сформиране на български въоръжени чети в Княжеството и Източна Румелия. Така се прилага и поддържа твърд курс на официална Русия срещу българското въстание в Македония. То е първа заявка за национално обединение на българския народ, а Русия няма интерес от създаване на силна и обединена България, евентуална пречка за бъдещото руско завоевание на Цариград и Проливите. Затова дипломацията на император Александър II започва да пречи на освобождението на Македония.  Неговата позиция е крайно отрицателна и дори враждебна към Кресненско-Разложкото въстание, което е пореден удар върху руската "освободителна" мисия и първият такъв след Сан Стефано.

Някои от руските представители в Княжеството, които се опитват да следват свой собственик курс, различен от официално наложения от правителството като ген. Ал. Дондуков-Корсаков са мъмрени строго за "дела, несъвместими с руската политика в България".  (93)

Всъщност ген. Ал. Дондуков-Корсаков се опитва да експлоатира недоволството на българите и тяхното въстание, за да удължи краткия според него 9-месечен срок на руската окупация на Княжество България.

Антибългарската политика на Русия спрямо въстанието е една от основните причини за неговия разгром. През пролетта на 1879г. руската дипломация вече открито се обявява срещу българското въстание. Мисията на ген. Обручев в Източна Румелия и особено възванието към българите от Източна Румелия на императора, публикувано на 27.04.1879г., в което категорично се осъжда въоръжената борба са двата удара върху българската кауза в Македония.

Така въпреки апелите за помощ и за обединение на македонските българи с останалите българи в Княжество България Александър II е БЕЗУЧАСТЕН ЗРИТЕЛ на тяхната драма и трагедия. Оставя ги на произвола на съдбата и на турските следвоенна репресии.

Никаква руска помощ няма за българите и по време на Охридското съзаклятие (1880-1881). "Царят освободител" стои отново безучастен заедно с неговите дипломати и гледа как турците репресират българските първенци, замесени в този заговор.

Този курс на император Александър II  ще се окаже последователно следван от неговите приемници. Нито един бунт, заговор или въстание на ВМОРО и ВМОК от 1893г. до 1903г. не е подкрепено от Русия!

Александър II e първият руски император, който налага този антибългарски курс в Македония. Неговите приемници Александър III (1881-1894) и Николай II (1894-1917) ще го следват и даже ще задълбочават своята българофобия по македонския въпрос. Това дава пълно основание на поета-революционер Пейо Яворов през 1902г. по време на т. нар. Шипченски тържества да  нарече Русия "джелатина" на Македония. (94)

 

20. Създава условия за налагането на окупационния дълг и овластява руски агенти и "туркофили" в българското княжество

 

Император Александър II налага официалния курс на руската имперска политика, според който окупацията, наречена от казионната историография и русофилите "освобождение" не е безплатна услуга. Това "освобождение" има цена и тя ще бъде плащана само от българите.

Това е последователна линия, следвана от приемниците му и дори от съветския диктатор Й. Сталин след 9.09.1944г. - окупатор на България с неговата Червена армия.

В чл. 8 на Санстефанския мирен договор е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на "окупираната страна". Почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. Руското правителство стриктно следи за разходите по поддръжката на окупационните руски части и гражданската администрация през 1878-1879 г. и формира т. нар. окупационен дълг на България към Русия. Размерът му е определен с конвенция от 1883г. за княжеството: 10 618 250 рубли и 40 копейки, разделен по равно за Северна и Южна България (Източна Румелия).

 

Чл. 8 на Санстефанския мирен договор

 

В "Авантюрите на руския царизъм" се признава: "Хазяйничеството на царизма в България започна след берлинския форум с десетмесечното управление на руския императорски комисар Дондуков, разпореждал се в страната самовластно и безконтролно".  (95)

Неговото разпореждане е свързано с овластяването на послушни чиновници, голяма част от които са туркофили. Тези туркофили са поставяни на ключови позиции в управлението. Целта е опазване на руското влияние в него за десетилетия напред след изтегляне на окупационните войски или пък тяхното възнаграждение за специалните услуги, които те са оказали на Азиатския департамент. От многобройните примери в това отношение е посочим само три имена:

1. Тодор Бурмов, станал пръв министър-председател на Княжество България на 5.07.1879г., който е руски поданик и е известен с това, че е разпространител сред емиграцията ни в Букурещ и Браила на позив, в който пише, че "нищо не бихме загубили, ако станем руска губерния" (!?) и, забележете, "ако приемем за официален руския език"!?;

2.  Юриста х. Иванчо х. Пенчович - бивш висш османски чиновник, анкетьор от "делото на Левски", пратил на сигурна смърт Левски по съвет на граф Н. Игнатиев, а след това назначен от княз Ал. Дондуков - Корсаков за член на Върховния съд на страната.

3. Найден Геров - губернатор на Свищов, руски поданик и руски дипломат, вицеконсул в Пловдив, но и резидент на руското разузнаване в Южна България, замесен в много противобългарски акции, в това число следене и наблюдение в интерес на петербургските си началници на лица, организации и прояви, следващи българските интереси и българска политика.

Заповед № 33 от 8 май 1879г. на княз Ал. Дондуков - Корсаков, с която назначава Иванчо хаджи Пенчович за съдия

В заключение ще цитирам думите на З. Стоянов , който на 1.03.1886г. пише: "Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше "ура". Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на Отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градове, украсени с имена "Московска","Александровска", "Аксакова", "Паренсова", "Гуркова", "Славянска", "Николаевская", "Невская" и пр. да блещука и нещо като: "6-ий септемврий", "Сливница", "Драгоман", "Батенберг" и т. н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи...Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия (Украйна) и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска губерния, нищо свято не ги спира... Това правителство (руското) иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз - добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!" (96)

Oт всичко гореизложено в 20 точки става ясно, че въпреки репутацията му на либерал и реформатор, освободителят на руските селяни император Алексaндър II.

не е БЪЛГАРОФИЛ, а българофоб.

Политиката му в различни периоди на Балканите е сърбофилска, фанариотска (византийска) и дори туркофилска по линия на опазване на статуквото и съюза със султана до 1876г., но никога пробългарска! Вътрешната политика на този руски император не бива да се смесва с неговия външнополитически курс по Източния въпрос. Тактиката след поражението на Русия в Кримската война (1856) се сменя, като се залага основно на мирните дипломатически усилия за поддържане на руските интереси, но не и стратегията, която си остава завоевателна.

Всъщност руската политика по Източния въпрос малко се влияе от смяната на владетелите и управниците на Русия. Тя си остава в продължение на векове АНТИБЪЛГАРСКА!

Тъкмо затова е недопустимо е да се издигат на български територии 8-метрови гигантски бетонни паметници на чужди (руски) владетели българофоби. И въпросът не е местен, а български национален, защото Свищов е град на територията на България. Ако някой иска да прокара чрез тези чужди паметници чуждо руско влияние тук, той трябва да бъде разобличен и спрян. Така са мислели и разсъждавали нашите възрожденци като З. Стоянов, който се провиква на висок глас: "Най-после и ние сме народ, боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна самонижающа се тълпа". (97)

Ние, които не сме свищовлии питаме с основание къде в Свищов са българските паметници?  Има ли паметник на загиналите жители на града по време на двукратното му унищожение и изгаряне от руските войски "освободители" през 1810г. и през 1829г.? Колко и къде са паметниците на героите свищовлии, загинали във войните на България за национално обединение (1912-1918)?

Има ли паметник на убитите свищовлии, сражавали се в редовете на 33-ти пехотен Свищовски полк през Първата световна война (1915-1918), паднали за защита на границите на обединена България в боевете за разгрома на руските войски в Македония през есента на 1916г., които са ги атакували дори с бронирани автомобили? Тъкмо тогава Свищовлии правят следните констатации пред своите руски пленници: "Тези освободители са били роби на собственото си отечество. Дано русите в бъдеще поне престанат да се занимават с чуждите свободи по стар калъп - да плачат на чужд гроб!..." (98)

Паметниците в Свищов и на българска територия трябва да се издигат в знак на преклонение пред героите на България, а не с цел разделяне и противопоставяне на българите, каквото организаторите на тази небългарска инициатива постигнаха.

 

Янко Гочев, историк

 

БЕЛЕЖКИ:

1. Урланис Б. Ц. ''Войны и народонаселение Европы'', с. 105. Авторът е съветски демограф, д-р на икономическите науки , автор на трудове по икономическа демография, по обща теория на статистиката, общи проблеми на народонаселението, динамика и структура на населениято в СССP. В книгата си той дава следните данни за руските жертви във войната: "Броят на убитите руски войници и офицери в тази война са: в Дунавската армия - 11 905 човека, а заедно с Кавказката армия - 15 5667. Под линия изт.: Военно-медицинский отчет за войну с Турцией 1877-1878 гг. Дунайская армия, ч. 2, Спб., 1886, с. 3.

2. В. "Дунавски лебед", 1.09.1860г.;

3. В. "Свобода", 23.08.1870г. Ал. Меншиков (1787-1855) е руски дворянин, княз, офицер, адмирал, генерал адютант и дипломат. През 1853г. като пратеник на император Николай I (1825-1855) пристига в Цариград за преговори. Мисията му е неуспешна, но поражда нови надежди за освобождение и води до раздвижване на българите в подкрепа на руската армия. Участва в Кримската война (1853-1856). Главнокомандващ руските сухопътни сили в Крим, когато е победен в боевете при Алма и Икерман.

4. Стоянов З. "Непознати страници. Поборници - държавници", С., 2005г., с. 117-123, публ. във в. "Свобода", бр. 148 21.04.1888г.;

5. Подробно за волжките българи вж. Ахмеров Г. История на Волжка България" (Булгар тарихъ).1909 г.,II  бълг. изд. от 2002 г.,С., Огледало. Превод, предговор и коментари на доц. д-р.Т. Ярулина. Проф. Халиков Ал. 500 фамилии от българо-татарски произход, С., 1993г.; Ашнакян А. Българите башкири през вековете и днес. "Историята на Джагфар" на руски език в три тома: т. I, Оренбург 1993г., т. II, Оренбург, 1994г., т. III, Казан, 1997г. Издадена е в България през 2001г. като фототипно издание на руски език; Башхи Имам. Историята на Джагфар (Джагфар Тарихи). С., Огледало, 2001г. Халил Г. Мы болгары, а не татары. Огледало, С., 2000г. Владимиров Г. Казанското ханство. Тангра ТанНакРа, С., 2005г.; Дунаваска България и Волжка България - формиране и промяна на културните модели VII-XI в. Орбел, С., 2005г.; Волжка България и Казанското ханство: строително изкуство и архитектура, Тангра ТанНакРа ИК, С., 2006г.; Волжка България и Казанското ханство в географските карти на Средновековието и Новото време. ВИ "Св. Г. Победоносец", С., 2007г.; Златната Орда и българите, ВИ "Св. Г. Победоносец", С., 2009г.;

Другата България на Волга: изгубената цивилизация. "Световна библиотека", С., 2009г.; Волжка България и Казанското ханство: предания и легенди на народите по Средна Волга. изд. "Летера", Пловдив, 2011г.; Добрев П. Стопанството и цивилизацията на Волжка България. БАН, С., 2010г.; Павлов Н. Българският въпрос във Волго-Уралието (1988-2003). Тангра ТанНак Ра ИК, С., 2003г. с кратката историческа справка там в предговора, дело на проф. Пл. Павлов (с. 15-36). Ярулина Т. Съдбата на Казанското ханство - Български хилядолетия, 2002г., № 2; Волжка България и Европа: Историко-културологични очерци. С., Огледало, 2009г.;

6. Вж. "История Казани", кн. 1, Казань, Татарское кн. изд-во,1988 г., с. 40.

7. Брошурата на Г. Раковски от 1861г. е публ. в Съчиненията на Г. С. Раковски, Избор, характеристика и обяснителни бележки, С., 1922г., с. 471-473, с предговор на проф. М. Арнаудов и в Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите от Георги С. Раковский (с предисловие на З. Стоянов). Издание на в. "Независимост" С., 1886г. 28 с.

8. Днешните дунавски българи не познават тази част от историята на техните братя под руско робство. Причината е, че българската историография в периода 1944-1989г. изцяло, а и до днес с много малки изключения следва линия на съзнателно заличаване и манипулативно представяне на съществена част от историята на Североизточна Европа в региона Поволжие, която е и българска за сметка на изтъкване на "прогресивната" роля и изначално извеждане на историческата "мисия" на Русия. Олицетворение на тази последователна нейна линия намираме в начина, по който тя описва борбата на българите в периода на упрaвлението на император Алексaндър II. Има едно много плахо признание на факта на неговата българофобия спрямо организиралите се волжки българи през 60-те години на XIX век по следния начин: "Това е т. нар. Партия на избавлението, чиято дейност никак не се нрави на руските имперски власти". Вж.  Българският въпрос във Волго-Уралието (1988-2003)…, с. 33.

9. Император Александър III нарежда през 1884г. Б. Ваисов ал Булгари да бъде арестуван от полицията, съден и насилствено въдворен в психиатрия, където и умира.

10. През 1946г. в  Москва, по инициатива на казанските учени, се провежда сесия на Академията на науките на СССР на тема: "Етногенезисът на казанските татари" . След подробни изследвания академиците заключават: "Съвременните татари нямат общо с монголите...(те са) преки потомци на волжските българи. Името "татари" е историческа грешка." Сталин отговаря с репресии срещу академиците.

11. За "македонска" нация вж. Ангелов В. Хроника на едно национално предателство, Опитите за насилствена денационализация на Пиринска Македония (1944-1949). I изд. УИ "Н. Рилски", Блaгоевград, 1999г., II изд., ИК "Гергана", 2004г.;

12. Основните вълни са след войните 1768-1774 г., 1787-1792 г., 1806-1812 г., 1828-1829 г.

В "Большая Российская энциклопедия" се признава, че след присъединяването на Бесарабия от Русия през 1812г. компонент на руската политика за дълги десети¬летия става преселването на българи в "пустинните степи на Буджака". (Большая Российская энциклопедия. Т. 4. М., 2006г., с. 310). Подробно по темата вж. изследванията на Ап. Скалко¬вски, акад. Н. С. Державин, Ив. Мешчерюк, К. Поглубко, Вл. Дякович, Г. Занетов, Ст. Дойнов, Ив. Грек, Н. Червенков, Е. Челак, Е. Белова, Г. Кишлали, Л. Реулец, Д. Поштаренку, В. Томулец, И. Пушков, М. Станчев, В. Милчев, А. Прига¬рин, А Ганчев, а от по-новите Ив. Думиника Ив. Българските пресел¬ници в Бесарабия в края на ХVІІІ - първата половина на ХІХ век в историографията, Кишенев, 2015г. с посочената там библиография, с. 341-408.

13. Вж. Мучинов. Политиката на османската власт за справяне на бежанската криза в българските земи от края на 50-те и 60-те години на  XIX век. - В: "Анамнеза", г. VIII, 2013г., кн. 4, с. 67-104; За черкезите вж. Балкански Т. Черкезите в българските земи, изд. Знак 94, С., 2011г.

14. Вж. брошурата на Г. Раковски в цит. изт.;

15. НАРМ. ф. 305 "Бессарабская контора иностранных поселенцев 1818-1833 гг.", оп. 1, д. 389, лл. 29-35; Вж. по-подробно: Мещерюк И. И. Массовое движение в поселениях (1842-1844 гг.). - В: История и культура болгар и гагаузов Молдовы и Украины. Кишинев, 1999г., с. 63;

16. Раковски Г. Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите. В: Билярски Ц. Руската убийствена политика за българите, изд. "Анико", С., 2016г., с. 20;

17. Ботев Хр. в. "Знаме", г. I, Букурещ, 04.04.1875г., бр. 13, с. 51;

18. Державин Н. С. Болгарскiя колонiи въ Россiи (Таврическая, Херсонская и Бессарабская губернiи). Матерiалы по славянской этнографiи. Сборник за народни умотворения. Кн. XXIX. С., 1914г., с. 41-42, 52-53;

19. Атанасов П. Болградската гимназия - УПр. Год. XXXIX. С., 1940г., кн. 1, c. 212-213;

20. Дёмин О. Русификация в сфере образования болгарского населения Север¬ного Причерномория в XIX веке: Археология политики -  БСП, т. IX. Одеса, 2006г., с. 149;

21. Болградската печатница е създадена през 1861г. и до 1878г. в нея са отпечатани над 70 книги, главно учебници и учебни помагала, използвани в много наши училища, брошури и периодични издания като "Общ труд" и политическия "Български глас", книги като "Ловчанския владика" на Т. Икономов и "Изгубена Станка" на Ил. Блъсков. Вж. Караиванов Н. Унищожаване на българския характер на Болградската гимназия от руските имперски власти (1878-1884) - В: Болградската гимназия, Одеса, 2008г., с. 47-50;

22. Хаджийски М. "Българи в Таврия", I изд. 1944г., II изд. В.Търново 1994г., III изд. Добрич 2014г., с. 51;

23. Стоянов З., 01.03.1886г. Раковски Г. "Преселение в Русия. Кр. Раковски. "Русия на изток", ИК "Стрелец", С., 2004г., Предисловие, с. 11;

24. За славянските комитети вж. Генов Ц. "Славянските комитети в Русия и българското освободително дело" (1858-1878), С., 1986г.; Стоянов Ив. "Славянските комитети и българското освободително движение след Априлското въстание", С., 1992г.; Стателова Е. "Майор Коста Паница", ВИСб, 1996г., кн. 4, 5.; Тонев В. "Александър В. Рачински и учебното дело в България след Кримската война". В кн.: В памет на акад. Михаил Димитров. С., 1974г.; Андреев А. "Славянските комитети, руската политика и България през втората половина на XIX в." - В: "Епохи", кн. 3-4. В. Търново, 2006г., 55-75; Гилфердинг А. Ф. "Ответ греку по болгарским делам", СПб, 1860г.; Попов Н. А. "Краткий отчет о десятилетней деятелности (1858-1868) Славянского благотворителного комитета в Москве", Вып. І, М., 1871г., с. 1. Никитин С. А. "Славянские комитеты в России в 1858-1876 годах", М., 1960г.; Цимбаев Н. И. "Речь И. С. Аксакова о Берлинском конгрессе и закрытие Московского славянского общества". В кн.: "Россия и Восточный кризис 70-х годов ХІХ в.", М., 1981г., с. 184-193;

25. Авантюрите на руския царизъм в България по документи от царските архиви. ИК "Стено" Варна, 1991г., с. 244-245;

26. Пак там, с. 209;

27. Пак там, с. 240;

28. Попов Н. А. "Краткий отчет о десятилетней деятельности (1858-1868). Славянского благотворительного комитета в Москве", вып. 1, М., 1871г.;

29. Аксаков Ив. в. "Ден", № 1, октомври 1861г.;

30. Аксаков Ив. бр. 24 на в. "Русь", 14.12.1885г. - В: Аксаков И. С. Полн. собр. соч. Т. 1, Славянский вопрос 1860-1886г. М. Типография М. Г. Волчаникова, 1886г., с. 745;

31.  Повече за него вж. Защо Левски е неудобен за Русия - В: Гочев Я. Убийството на Левски. Виновниците, изд. "Анико", С., 2016г. с. 636-749;

32. Подробно вж. Димов А. Дядо Иван мит или действителност, изд. "Абагар", В. Търново, 2004г., гл. III. Панславизмът и българите, с. 133-199;

33. В. "Свобода", 03.12.1869г.;

34. В. "Свобода", бр. 52 от 10.12.1870г. Заради познанията му на украинската тема някои автори го наричат пръв български украинист. Вж. Минкова Л. Михаил Драгомиров и българската украинистика. Българска украинистика, бр. 1, С., 2012г., с. 24-25;

35. Вж. статията му във в. "Свобода" на 11.01.1871г., в която критикува и саркастично осмива една граматика, издадена от С. Радулов в Болград, Бесарабия;

36. В."Независимост", 21.07.1873г.бр. 44;

37. Раковски Г., в. "Българска дневница", 26.06.1857г.;

38. Раковски Г., в. "Дунавски лебед", 17.01.1861г.;

39. Раковски Г., "Дунавска зора" , 11.03.1868г.;

40. в. "Право", 10.07.1872г.;

41. Ботев Хр. Статия "Югославия", в. "Дума на българските емигранти", 17.07.1871г.;

42. Повече за него вж. главата "Вицеимператорът на Цариград Н. Игнатиев" - В: Гочев Я. Убийството на Левски. Виновниците, изд. "Анико", С., 2016г. с. 636-749;

43. Рагозина, Е. А."Из дневника русской в Турции перед войной 1877-1878 гг." - В: "Русская старина", 1916г., № 2, с. 251;

44. Игнатиев Н. П. Записки (1875-1878), с. 51-53;

45. Пак там, с. 817-818;

46. Пак там, с. 57;

47. Става дума за решението на събора в Константинопол от 4.03. 870г., че новопокръстените при св. цар Борис-Михаил I българи принадлежат на диоцеза на Константинопол, а не на Рим, което води до скъсване на отношенията между папата и патриарха. Българите стават повод за първата схизма между Константинопол и Рим.

48. Повече за него вж. Цацов Б. Архиереите на Българската православна църква. С., 2003г. Радивоев, М. Време и живот на Търновския митрополит Илариона (Макариополски). С., 1912г.; Арнаудов М. Иларион Макариополски и българският църковен въпрос - В: Иларион Макариополски, митрополит Търновски. С.,1925г., 3-384, отд. отп. С.,1925г. Радев, Ив. Митрополит Иларион Макариополски - Търновски. - В: Същият. История на В. Търново. XVIII-XIX век. В. Търново, 2000г.; Минчев, Й., Пл. Павлов. Иларион Макариополски - В: Бележити българи (под ред. на Пл. Павлов), т. 5. С., 2012г.;

49. За църковния въпрос и граф Н. Игнатиев вж. Кирил Патриарх Български. "Граф Игнатиев и българския църковен въпрос". Изследване и документи, С., 1958г.;

50. В. "Свобода", 14.05.1870г.;

51. В. "Свобода" на 20.08.1871г.;

52. В."Македония" 28.12.1871г.;

53. В. "Свобода", 10.12.1870г.;

54. За Й. Соколски вж.ЦДА ф. 154К, 1 опис, 8 а.е., 1872-1929;

55. Архив за външната политика на Русия, фонд "Канцелярия",1861 г., Доклад на Горчаков от 1.06.1861 г. л.74 - цитат по Генчев Н. "Франция в българското духовно възраждане", Изд. на Соф. унив., С., 1979г.,с. 164;

56. В. "България", 10.10.1859г.;

57. Общо название на княжествата Влашко и Молдова, възникнали в XIV век. През 1829-1834г. се намират под управлението на руската администрация начело  с П. Д. Киселев; през 1859г. се обединяват в единна държава чрез персонална уния в лицето на лняз Ал. Куза, преобразувана от 1861 г. в Румъния.

58. Вж. в. Ден, 19.01.1867г.;

59. "Сръбските интриги и коварства срещу България 1804-1914г.", С., 2009г., с. 72-73. За отредената на Румъния област от българските земи в чл. 8 от Сръбско-румънския договор Ед. Енгелхард отбелязва: "Що се отнася до териториалните въпроси, към които се отнася тайния чл. 8, и без да се настоява върху оспорвания пункт досежно участта на България, може да се припомни, че на Берлинския конгрес в 1878г. Румъния предяви "своите вековни права върху островите и върху устията на Дунав" и, че в едно свое писмо, публикувано в 1885г. министърът на крал Карол в Париж се постара да докаже абсолютната необходимост, щото линията Русе - Варна, да съставлява границата на придобитата нова територи по Долния Дунав и в  Добруджа". Вж. Revue d’histoire diplomatique, sixieme - annee, №1. La confederation Balkanique par Ed. Engelhardt, p. 38,40.

60. Кермекчиев А. Руската политика спрямо България и българския народ от 1878 до 1914г. С., 1915г. - В: Билярски Ц. Руската убийствена политика за българите, с. 278;

61. Вж. Д.Т.С., с. 391-392. Позивът на Раковски до българския народ от 1.08.1862г.;

62. Сб. "Свята и чиста република: избрани страници от писма на Васил Левски", съст. Ив. Унджиев, Н. Кондарев, С., 1987г., с. 68-70.

63. Косев Д. Русия, Франция и българското освободително движение 1860-1869г., с. 48-50.

64. Игнатиев Н. П. Записки (1875-1878), с. 60-61;

65. Архив БАН, ф. 34, а. е. 682, л.

66. Барсов Н., цит. съч.. "Тридцатилетие деятельности Одесского болгарского настоятельства (1854-1884) и материалы для освобождения Болгарии", Одесса, 1895г., с. 31-46;

67. Повече за него вж. "Забравеният днес д-р Иван Касабов - един от първите дейци на българската национална революция"- В: Билярски Ц. Руската убийствена политика за българите, изд. "Анико", С., 2016г., с. 158-212, с приложената там библиография.

68. Този факт за особения статут на граф Н. Игнатиев като руски посланик в Цариград и огромното му влияние над турската политика и процесите в империята е отразен изобилно в много български, руски и западни източници. Вж. Карцов Ю. С. "За кулисами дипломатии", Петроград, 1915г., с.10-11; Стамболски Хр."Автобиография, дневници, спомени", т. 1-3. (1927-1931), С.,1972г.; Радев С. "Строителите на съвременна България", кн. 1, С., 1990г., с. 112; Казионната историография обаче упорито отказва да констатира тези факти и да ги анализира!?

69.  ЦДА,  ф. 1318, оп.1, а.е. 3740, л. 127-129; Оригиналът се пази в: Архив внешней политики Российской империи, ф. Канцелярия, 1873 г., л. 202-203;

70. Авантюрите на руския царизъм в България…, с. 248;

71. Пак там, цит. по Архив на външната политика д. 6/1866г.;

72. Пак там, с. 249;

73. Пак там, с. 248;

74. Вж: "Сръбските интриги и коварства…", с. 71, 72-73, 73-74;

75. Игнатиев Н. П. Записки (1875-1878), с. 76-77;

76. Игнатиев Н. П. Дипломатически записки (1864-74) & донесения (1865-1876), т. 1. С., 2008г., с. 5;

77. Предателството на главния апостол на Врачанския окръг Ст. Заимов остава дълбоко укрита тайна за българската историография. Още по време на "Хасковското приключение" (1873) той е уличен от комитетски дейци като М. Попов и П. Берковски в предателство.  В своята книга "Кой уби Ботев?"Ст.  Влахов-Мицов доказва, че именно Ст. Заимов пръв е предал Хр. Ботев след преминаването на Дунав. Това е описано в доста източници, основно в спомени на съвременници. Като апостол Ст. Заимов почти нищо не предприема, поради което подготовката в окръга му е много слаба. За неговите агитации във Враца през 1876г. З. Стоянов точно отбелязва: "В друга епоха и с по-спокойно разсъждение и изучване работите всеки би забелязал, че тоя главен двигател на въстанието в Западна България е прост лафчия и нищо повече, защото сам известява, че огънят е пламнал вече в Панагюрище, пътища и телеграфи са завардени от бунтовниците, войската е смутена, а той стои още и мъти яйца във Враца". Русофилско-комунистическата историография дава "имунитет" на Ст. Заимов от всякаква критика, защото той е главен двигател на идеята цяла България да се покрие с руски паметници, в т.ч. с паметника на "Цар освободител", открит през 1907г. с внушението е че той е освободител на България!? Лъжа, която е неделима част от пропагандата на русофилството и до днес.

78. Цифрата 30 000 души убити е доминираща в българската историография. (Вж. Косев К., Н. Жечев, Д. Дойнов "Априлското въстание в съдбата на българския народ", С., 2001г. Овчаров Н. "Geschichte Bulgariens. Kurzer Abriss", Пловдив, 2006г., с. 53). В някои публикации има посочена

и по-голяма цифра - над 40 000 жертви. (вж. Войнов Г. "Геноцидът и Холокостът над българите", изд. "Аратеб", С. 2006г., с. 82). В анкетата си Дж. Макгахан установява, че убитите и изклани българи са над 40 000, като цитира данни на френския и руския консули, според които убитите са около 100 000. Според него само в Батак жертвите са не по-малко от 6000 души, а в Панагюрище - 3000. (вж. Макгахан Дж. "Американският свидетел", ИК "Стрелец", С., 2002г.) Според чужди учени броят на жертвите е не повече от 15 000 души. (Вж. Jelavich Barbara (1999). History of the Balkans. Огромни са и материалните загуби. Руският консул в Одрин княз Ал. Церетелев пресмята в доклад до граф Н. Игнатиев от 24.05.1878г., че по време на въстанието са разрушени около 200 села с общо население над 75 000 души, част от които са избити, а други прогонени.

79. Благоев Д. "Принос към историята на социализма в България", изд. "Партийна социалистическа книжарница", С., 1906г., с. 53-55;

80. За Райхщадско споразумение вж. "Сборник договоров России с другими государствами" (1856-1917), М., 1952г.,с. 144-146. A. F. Pribram.The secret treaties of Austria-Hungary. Harvard. 1921, vol. II, p. 188-191;/, Будапеща от януари 1877г. и март 1877г. и Лондон от 18/30.05.1878г.;

81. За тайните Будапещенски конвенции вж. "Сборник договоров России с другими государствами" (1856-1917), М.,1952г., с.149-155;

82. Подробно за него вж. История на България т. 6, Българско възраждане 1856-1878г. БАН, С., 1987г., с. 471-476; Александров Е. Българската княжеска дипломатическа система (1878-1908) - В: История на българите, т. 4, Българската дипломация от древността до наши дни. С., 2003г., с. 223-225; Мишев Р. Австро-Унгария и България 1879-1894г. Политически отношение.С., 1988г., с. 27-30; Лалков М. България в балканската политика на Австро-Унгария, 1878-1903г., С., 1993г., с. 49-71; Каменов П. Граф Андраши и Балканите 1867-1890г., С., 2001г. с. 99-135; Козменко И. Руската дипломация и формирането на българската държавност след Освобождението. С. , 1982г., с. 59-73; Дамянов С. България във френската политика 1878-1918г., С., 1985г., с. 43-62; Косев К. Бисмарк, Източният въпрос и българското Освобождение, 1856-1878г., С., 1978г., с. 399-466;

83. За Лондонския протокол от 19/31.03.1877г. вж. Сборник договоров России с другими государствами (1856-1917), М., 1952г.,с.156-158; "Правительственый вестникъ", № 67, 27.03/8.04.1877г.;

84. За оценката за Санстефанския договор вж. проф. Пл. Цветков  "Санстефанският мит - една трайна манипулация" - В : Известия на българска орда, год. XX, кн. 1 (77), 2015г., с. 30-33;

85. За Санстефанския договор вж. д-р Б. Кесяков. "Принос към дипломатическата история на България (1878-1925)", С. 1925г., с. 306-316; Г. П. Генов "Международни актове и договори, засягащи България. С обяснителни бележки и една карта на България и съседните страни", С. 1940г., с. 238-273. "Сборник договоров России с другими государствами" (1856-1917), М., 1952г., с. 159-175. Игнатьев Н. П. Сан-Стефано. Записки Н. П. Игнатьева. Пг., 1916г.  359 с. ;

86. Раковски, Кр. "Русия на Изток", фототипно издание, "Глобус 91", оригинал, Варна 1898г., изд. книжарница К. Евстатиев, с. 179;

87. Благоев Д. "Принос към историята на социализма в България", изд. "Партийна социалистическа книжарница", С.,1906г., с. 53-55;

88. Авантюрите на руския царизъм в България. Предговор на В. Коларов от 15.11.1935г., с. 3;

89. За митовете от Санстефано  вж.  Даскалов, Р. Митологизиране в историята: по български примери. - В: История, митология, политика. С., 2010г., с. 37. Авторът пише, че Санстефанският предварителен договор, превърнал се в блян за "Велика България", е мит в смисъл, че смята за реалност несъществуваща държава с граници по едно обречено примирие, а също че обслужва мита за Русия, премълчавайки нейните тайни  споразумения с Австро-Унгария и Англия за ревизия на договора, сключени преди Берлинския конгрес.

90. За него вж.  Дойнов Д. Кресненско-Разложкото въстание, 1878-1879г. С., 1979г.;

91. Вж. Дневника на граф Милютин, т. 3, с.99;

92. Национално освободително движение на македонските и тракийските българи 1878-1944г. в четири тома, т.1, С. 1994г. МНИ, т.1, с. 69;

93. Дневника на граф Д. Милютин, т. 3, с. 101;

94. Яворов П. "Шипка", в. "Право", 13.09.1902г.;

95. Авантюрите на руския царизъм в България, с. 8;

96. З. Стоянов, 1.03.1886г. Раковски Г. "Преселение в Русия. Кр. Раковски. "Русия на изток", ИК "Стрелец", С. 2004г., Предисловие, с. 10-11;

97. Из Захари Стоянов "Васил Левски (дяконът). Черти от живота му.

98. "Следъ Богинята на победите. Наборски из походите и боевете на 33. пехотен Свищовски полк", С., 1918г., с. 55;

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

 

СПИСЪК НА ЛИПСВАЩИТЕ ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ

БЪЛГАРСКИ ПАМЕТНИЦИ В СВИЩОВ:

 

1. На мирните свищовлии, избити от руските войски ''освободители'' при унищожението на града им през 1810г. и 1829г.;

2. На свищовлията проф. Иван Шишманов - виден български учен от знатния Шишманов род, филолог, писател, университетски преподавател, министър на просвещението (1903-1907), пръв посланик на България в Украйна (1918-1919);

3. На подпоручик Константин Цанков от 2-ри Струмски полк, герой от Сръбско-българската война (1885), защитник на Отечеството от сръбската агресия, убит в местността ''Цвятков гроб'' (2.11.1885). Роден е в Гюргево, Румъния (1864) от родители, преселници от Свищов.

4. На свищовлията подпоручик Костадин (Константин) Халачев от 5-ти Дунавски полк, командир на неговата 13-та рота, герой от Сръбско-българската война (1885), защитник на Отечеството от сръбската агресия, убит при село Врабча (3.11.1885), погребан в Трън.

5. На свищовлията генерал Иван Пашинов - командир на 23-ти Шипченски полк и на 2-ра Тунджанска бригада, герой от боевете при Одрин в Тракия (1913) и Струга в Македония (1915). Гонил сърбите с бой от граничните височини през Поморавието и Македония чак до Албания и Адриатическо море.

6. На генерал Тодор Нейков - командир на 33-ти Свищовски полк в Първата световна война, победител над руснаци и французи край Битоля (1916) и над англичани при Дойран (1917-1918)

7. На свищовлията генерал Пантелей Киселов - героят от боевете при Тутракан и Кубадин, в които разгромява категорично и безпощадно румънци и руснаци, в това число с хиляди пленници и трофеи като руски бойни автомобили-танкове (1916). Един от освободителите на Добруджа (1916-1917).

8. На свищовлията генерал Димитър Гешов - герой от боевете при Криволак, Кресна, в които разгромява сърби и гърци (1913) и при Дойран (1915), разгромил англичани.

9. На свищовлията подполковник Васил Манолов - герой от боевете при Прищина (1915), Лерин, Кенали, Битоля (1916), убит на 18.09.1918г. в Дойранската епопея в Македония;

10. На свищовлията подпоручик Константин Юрдаки Халачев от 33-ти пехотен Свищовски полк, племенник на убития при Врабча (3.11.1885) подпоручик Константин Гр. Халачев,

загинал на връх Дуб в Дойранската епопея в Македония на 18.09.1918г.;