Д-Р КРЪСТЬО РАКОВСКИ КАТО ИЗСЛЕДОВАТЕЛ НА ИЗТОЧНИЯ ВЪПРОС И РОЛЯТА НА РУСИЯ В НЕГО

Скоро нашите читатели ще имат възможност да разгърнат том втори от книгата „Руската убийствена политика за българите“. Основната тема в нея ще бъде позицията и отношението на българските тесни социалисти към руската политика спрямо народа и държавата ни. Тук читателите ще се срещнат със словото на най-видните български социалисти – Димитър Благоев, Георги Кирков, Христо Кабакчиев, Васил Коларов, Кръстьо Раковски и др. До 1919 г. когато партията на тесните социалисти се преобразува в Българска комунистическа партия и започва нейното болшевизиране, тя е най-ярката и последователна антируски настроена политическа партия. Нейното ръководство е в ръцете на образовани водачи, които освен че са утвърдени теоретици и публицисти, но и обаятелни оратори. Техните ораторски качества са признати и от политическите им опоненти. Може би най-сериозното признание за тях принадлежи на техния политически противник – Симеон Радев.

За съжаление в събраните съчинения на повечето от тях партийната цензура след 9 септември 1944 г. силно е окастрила техните речи, като най-острите текстове просто са заличени. Това ни накара да се върнем към техните първообрази, публикувани в Стенографските дневници на Народното събрание, както и отделно отпечатаните още тогава своевременно техни политически речи.

Доколкото се отнася до отпечатаните речи на българските буржоазни политици в Стенографските дневници бих искал да се позова на отново на думите на Симеон Радев, който като парламентарен журналист се сблъсква с една често провеждана практика от политическите оратори. Той установил, че отпечатването на дневниците се бавело тъй като не рядко ораторите взимали депозираните свои речи от деловодството на Народното събрание, за да преработят и допълват или съкращават вече своите произнесени слово с цел да им се предаде по-лицеприятен вид. По такъв начин те не рядко се отдалечавали от своя първообраз.

Една от особеностите на социалистическите оратори и публицисти е че въпреки, че и те дирят ефекта от политическото си красноречие, правещи не малки отстъпления по посока на политическата демагогия в своите речи и статии са в повечето случаи в своите твърдения от фактологическа гледна точка сериозно аргументирани. Това най-ясно проличава в техните речи, отнасящи се до политиката на Русия спрямо народа и държавата ни – те са изградени на солидна и богата документална база, правещи ги и днес сериозен извор за научни изследвания.

Вторият том започва с книгата на д-р Кръстьо Раковски (1873-1941) „Русия на Изток“ и с две негови речи. Въпреки нейната достоверност и огромната й и разностранна изворова база тя в продължение на повече от едно столетие беше премълчавана, осъдена на забрава, а и забранявана.

Убеден съм, че и днес словото на този бележит български и съветски политически деец ще предизвика интереса на нашата общественост, тъй като фактите и аргументите, които излага д-р Кр. Раковски са също така силни и красноречиви, както когато я публикува за пръв път през далечната 1898 г.

Сега читателите на сайта „Сите българи заедно“ ще имат възможност да прочетат една от най-хубавите глави на книгата – Глава трета - „Източният въпрос“. В тази си книга авторът се изявява като един от най-първите български изследователи и историци на сложния и заплетен Източен въпрос, в който Русия играе главна и в повечето случай вредна роля за нас българите.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

КРЪСТЬО РАКОВСКИ
РУСИЯ НА ИЗТОК
ИСТОРИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНИЕ НА РУСКАТА ПОЛИТИКА НА ИЗТОК И ЧАСТНО  - В БЪЛГАРИЯ ПО ОФИЦИАЛНИ, ОФИЦИОЗНИ РУСКИ И ДРУГИ ЧУЖДИ ИЗТОЧНИЦИ.

ВАРНА, 1898 Г.

 

ГЛАВА ТРЕТА

ИЗТОЧНИЯТ ВЪПРОС

Руските стремежи на Изток и Европа. - Намесата на Пита в полза на Турция. - Наполеон I и руската опасност. - Следствията на Запад от руското нарастване на Изток. - Дефиницията на Източния въпрос. - Европейските интереси на Изток. - Отношенията на Австрия към източните работи. - Политическото учение за спазването на целокупността на Турската империя. - Същността на това учение. - Различните мнения за Изток между европейските държавни мъже. - Системата на малки независими балкански държави и европейското равновесие. - Русия против Европа. - Действията на руската дипломация против европейския концерт. - Как тя го мотивира. - Стремлението на руската дипломация да монополизира Източния въпрос. - Антагонизмът между Русия и европейските държави от гледна точка на интересите на балканските народи.

 

В двете предишни глави ние разгледахме различните политически и идеологически форми на руските стремежи сами по себе си, а в настоящата глава ние ще ги анализираме във връзка с интересите на останалата Европа.

Руското излизане в Цариград и Проливите ще развали цялата европейска политическа система. Всичките държави, коя повече, коя по-малко, ще усетят отгоре си убийственото действие на руското всесилно самодържавие. Ето защо ние гледаме европейските държави да се опълчват против нарастването на Русия на Изток като против една голяма опасност. Още във времето на Екатерина II, през последната нейна война с Турция (1787-1791 г.), Англия в лицето наУйлиям Пит се застъпва за Турция против Русия. „Ако Портата бъде победена и Русия заеме мястото й, казваше Пит в дебатите по отговора на тронната реч, цяла Европа е заплашена дори в своите основи“.116

Наполеон I, докато беше още пълководец, пишеше на Сената: „Кой може да пресметне числото на войните, които би трябвало да се водят един ден, за да се поправят нещастията, които биха произлезли от изгубването на Цариградската империя... Ние бихме оставили на нашите наследници едно дълго наследство от войни и нещастия: гръцката тиара, повдигната и тържествуваща от Балтийското море до Средиземното, и нашите провинции, нападнати от една паплач варвари и фанатици...“117

С цел да даде на Европа нови „солидни граници, които да могат да устоят на напора на Русия“, Наполеон обяви известната, злощастна за него война през 1812 г.118

Особено през 1830-1831 г., когато изникна разправата между Турция и Египет и Русия се намеси в полза на Турция, пред очите на цяла Европа лъснаха руските намерения.

„Русия е близо, пише Луи Блан, да изпълни своята амбиция, която е голяма, тъй като тя не се ограничава само със завоеванието на Турция. Да преобърне Черно море в едно вътрешно руско езеро, да порази в Средиземно море флотите на Англия и Франция, да господствува над Адриатическо море, да тури под своя зависимост Египет, Гърция и островите, да се пробие един път до английските владения в Индия - ето гигантския план, който начерта Русия. Какво й оставаше само да го осъществи? Да заеме Дарданелските проливи.“119

Същата нота господствуваше в Европа и след последната Руско-турска война.120 Така и днес през източните безредици.

От една страна, ние имаме Русия, която иска да добие значение на Изток и да стане заместница на Турската империя, а от друга - Европа, интересите на която се заплашват от това и която се стреми да противодействува на руското нарастване.

В този антагонизъм се състои и целият Източен въпрос.

„Източният въпрос, казва Татишчев, всъщност не е нищо друго освен въпроса за антагонизма между Русия и Европа... Всичко, което наистина може да осигури интересите на Русия, не ще бъде допуснато от Европа, а всичко, което допусне Европа, всякога ще излезе недостатъчно за осигуряването на руските интереси.“121

Какви средства употребяваше и можеше да употреби Европа против Русия? Преди всичко нека отбележим, че ролята на Европа е главно отбранителна, когато тази на Русия е нападателна и завоевателна. И действително, никоя европейска държава няма териториални цели на Изток освен Русия. Може би тук прави едно слабо изключение още и Австрия, но тя няма нито възможността, нито належаща нужда да води една завоевателна политика на Балканите. Не ще и съмнение, че ако на Австрия й предложат Македония, както й дадоха Босна и Херцеговина, тя не ще се откаже. Ако й дадат даже Цариград, и тогава тя пак не ще се откаже, но сама Австрия по своя инициатива или чрез война не ще се реши на едно действие на Балканите. Да не забравяме, че Австрия е един агрегат, който вследствие на вътрешните национални борби може да се разруши още при първото стълкновение. Освен това една завоевателна война на Балканския полуостров би била крайно непопулярна и между самите немци, защото освен слабости и материално изтощение за Австрия тя друго нищо не може да доведе. Австрия е една много или малко цивилизована конституционна страна и всеки един новозавоюван народ ще намери в самия австрийски режим средства да се бори с централната власт и да усили днешната вътрешна неуредица. Отиването на Австрия навътре в Балканския полуостров, вземането на Солун, тъй наречения стремеж към Изток (Drang nach Osten) е една само мечта, и то не толкова на самите австрийци, колкото, първо, на Бисмарк и неговите ученици, които отвлякоха с това вниманието на Австрия от Средна Европа, и второ - на Русия, която направи Австрия, както при раздялата на Полша, съучастница на своите престъпления, за да има ръцете си свободни.

Но Австрия има най-жизнения интерес, щото и Русия да не стане пълна господарка на Балканския полуостров. Тук нейният интерес съвпада с този на балканските народи и на всичките останали европейски държави.

В борбата си против руското разширение на Изток европейските държави си послужиха с Турция. Те измислиха принципа за съхранението на Турската империя, владетелка и стража на Цариград и Проливите. Турция трябва да бъде противовес на руската сила. Оттук изникна и туркофилската европейска политика. Европа не се привърза към самата Турция, колкото към ролята, която се очакваше от нея.

Съхранението целокупността на Турската империя стана основен догмат на европейската дипломация. „С един човек, казваше лорд Гатам, който не вижда интересите на Англия в спазването целокупността на Турция, аз не искам да споря.“122

Руският посланик княз Ливен телеграфираше на Неселроде от Лондон на 18/30 октомври 1825 г.: „Цяла Европа гледа с ужас на руския колос, гигантските сили на когото могат да се сгромолясат над нея по един знак само. Затова в неин интерес е да поддържа Турция като естествен враг на нашето отечество.“123

Същите думи се повтаряха и във всичките европейски кабинети, защото няма европейска държава, интересите на която да не са свързани направо или косвено с Изток. Един Бисмарк само заявяваше, че „Източният въпрос не струва костите даже на един померански гренадир“. Но от негова страна това беше само игра. Той искаше да бъде приятел с Австрия, да не разваля и приятелството си с Русия. Той обичаше политиката на „осигуряването и преосигуряването“, правеше таен съюз и с едните, и с другите, лъжеше и едните, и другите, а обявяваше себе си за един „честен самсарин“.124 Но Бисмарк несъмнено пречеше на руската политика на Изток и съзнаваше нейната опасност за Германия. Неговият наследник Каприви вече високо заявяваше, че пътят за Цариград води през Бранденбургските порти.125

Ние тук не ще се впускаме в разгледването на поведението на Европа към Турция. Ще отбележим само, че защитата на целокупността на Турската империя беше целесъобразно, докато в самата Турска империя не бяха изникнали нови политически игли - възродилите се балкански народи, които да заемат мястото на окапалата Турция и под покровителството и гаранцията на Европа да изпълняват същата отбранителна роля на Проливите против Русия.126 Европа, наопаки, със своето поведение възбуди балканските народи против себе си и ги хвърли в отворените обятия на Русия.

Но навремето си това виждаха и някои прозорливи европейски държавни мъже. През 1864 г. в Канг-Кин, бъдещият министър на външните работи лорд Дерби произнесъл между другото и следните думи: „Турците са изиграли своята роля в историята... Аз не разбирам намеренията на нашите стари политически дейци да поддържат турския режим, бил той добър или лош... Мене ми се струва, че ние подготвяме за себе си врагове из племената, които твърде скоро ще станат господствуващи в Източна Европа...“127

Ние привеждаме мнението на Дерби като на един консерватор, защото е излишно да поменуваме на българските читатели, че, напротив, английските либерали и демократи са били най-големи защитници на автономията на балканските народи. Освен това, общо взето, неведнъж европейските държави са се намесвали в полза на християните, но тяхното начало е оставало все целокупността на Турция.

Обаче както вече забелязахме, Европа беше привързана не към самата Турция, а към нейната отбранителна роля. Ако на мястото на Турция се явяха други държави, които да се придържат строго към своята независимост и да не допускат Русия да се меси във вътрешните им работи, западните държави имаха интерес да ги поддържат.128 Тази политика, последвана днес, е била формулирана още преди 70 години от Гизо. След като изказва желание да закрепи Османската империя, той продължава: „Но ако по силата на нещата, от естествения вървеж на събитията се извърши някое разчленение, някоя провинция се откъсне, да се помогне за превръщането на тази провинция в независима държава, за да вземе коалицията на държавите и да служи един ден, чрез новото си положение, за новото европейско равновесие.129

Колкото повече Западна Европа обявява, че тя има непосредствен интерес на Изток и че тя не ще остави Русия сама да се разпорежда със съдбата на източните народи, толкова повече у последната се явява желание да отстрани европейската намеса, да парализира европейското влияние на Изток ида дискредитира името на Европа между източните християни.

Русия не иска да признае фактически правото на Европа да се интересува от източните работи. Разбира се, когато Европа е налагала със сила както в Кримската война (1854-1855 г.) или чрез международните конгреси известни задължения, Русия е била принуждавана да ги признае. Така в Парижкия трактат (1856 г.) и по-късно в Берлинския (1878 г.) Русия припозна правото на европейския концерт да се намесва във вътрешните работи на Турция. Но щом като самият европейски концерт отслабне вследствие на раздорите между западните държави, Русия заявява открито, че тя не признава действията на никакъв европейски концерт. „Ние ще кажем откровено, пишеше министерски чиновник в „Новое время“, Русия гледа с учудване на европейската окупация на Крит - този първи акт на европейския концерт, но съвсем инак ще се отнесе руското общество към появяването на Европа пред Цариград. Какви интереси на Европа тук са замесени? Едни интереси - да противодействуват на руските успехи, а не жизнените и действително необходими за съществуването на някоя от европейските държави интереси.130 Това е един голям въпрос на престиж, отнапред обяснен на всяко едно руско сърце от историята на нашите войни с Турция - историята на нашите жертви в тези войни. В Източния въпрос с Русия не е равна нито една от европейските държави. Русия може да се съгласи на някакви си общи действия, но и в самите тези общи действия тя си задържа неоспоримото право на старшинство, на първенство и на това свое право тя трябва да напира и да го иска постоянно и безусловно.“131

Тук Русия гледа още с учудване на претенцията на европейския концерт, а с възмущение ще погледне, ако той се яви с флота пред Цариград. С още по-голяма енергия в друга една статия настоява безименният дипломат на изключителното право на Русия да урежда тя сама турските работи. След като заявява, че Русия се отказва да изпрати делегат в Комисията за отоманския дълг и че тя безусловно отхвърля свикването на една конференция за решението на Източния въпрос, авторът продължава:

„Източният въпрос е главно руски въпрос. Въпросът за Дарданелите, който е един от елементите на Източния въпрос, има също съвършен характер на чисто вътрешен руски въпрос; той не се отнася никак до европейските държави. Само две държави се интересуват от него: Русия и Турция.“132

Даже на предполагаемата руска съюзница Франция руската дипломация не признава равноправие по източните работи. На една статия на професора по история в парижката Сорбона - Ернест Лавис, напечатана в списанието „Revue de Paris“ - което, нека спомена пътьом, не беше пропуснато в Русия, - същият канцеларски чиновник отговаря: „Ако Франция претендира в Източния въпрос за първенство, то съюзът между нея и Русия никога не би станал и не би могъл да стане никога (курсив на авт.). Това е ясно за всекиго, който е прочел поне една страница от руската история...“133

От всички гореприведени мнения се вижда ясно дълбокият и неразрешим - при днешните условия - антагонизъм между Русия и останалата Европа. В тази борба се заключава и целият Източен въпрос. Ако на този антагонизъм ние погледнем от наша, българска, или изобщо от гледна точка на интересите на всички балкански народи, то ние трябва да наречем този антагонизъм - спасителен. И наистина без него, без противодействието, което Русия среща в Европа, отдавна нейната заветна цел би се изпълнила. Но Европа със своята сила, която Русия горчиво изпита вече веднъж в Крим, спира руското движение напред. От това сблъскване на две противодействуващи сили събитията на Изток приемат едно средно, по равнодействащата линия направление. Русия наместо да действува явно и открито, е принудена да прикрива своето настъпване, наместо да предприема енергически и коренни мерки против Турция, тя е заставена да се ограничава с палиативи, с полумерки като освобождението на християните от турското иго. В други случаи, когато тези освободени народи й запушат пътя, тя наместо да възбужда и хвърля тях против Турция, наопаки, тласка последната против тях. Тъй постъпи Русия в българското съединение и по-късно в Арменския и Критския въпрос.

В заключение ние трябва да желаем, щото антагонизмът между Европа и Русия да продължава. Ако тези два елемента се примирят, то това ще стане на нашия гръб. Освен в един случай, горещо очакван от всички съзнателни хора, промяна на вътрешния руски режим, която ще усмири войнствените и завоевателни страсти на царизма и с това ще събори от Европа кошмара, който я души.

----------------

БЕЛЕЖКИ:

116 Recueil de discours prononces au parlement d’Angleterre par J. C. Fox et W. Pitt. Paris, 1819, IX, p. 344.

117 L. Collas, Histoire de Г Empire Ottoman. (T. XXIV de la Bibliot. Utile), p. 87.

118 Manuscrit inedit venu de Sainte Helene. (Държавно издание под Haполеона III, с. 199).

119 Louis Blanc, Histoire de dix ans. (4 edit.) Paris, 1846. T. II, p.11.

120 Гл. между другото речта на Виндхорста в немския Райхстаг на 7/19 февруари 1878 г. и отговора на Бисмарк: Fiirst Bismarcks Reden (Univ. Bibl. 3696-98), S. 31.

121 Татищев, Из Прошлаго и пр., с. 492. Буквално същото е казал много по-рано и австрийският дипломат Прокеш-Остен: „Това, което пише той като епиграф към книгата си Zur Geschichte der Orientalishen Fragen по отношение към Турция, се нарича Източен въпрос, всъщност е въпрос между Русия и останалата Европа.“ (Генерал А. Н. Петров, т. I, с. 38).

122 Louis Blanc, Т. II, р. 13.

123 Енгелс, Иностранная политика русскаго царства (№ 2. Соц. демократ, Женева, с. 50).

124 Bismarcks Reden etc ..., S. 21 (... eines ehrlicheu Maklers, der das Geschaft wirklich Zustande bringen will).

125 Триумфална арка на берлинската улица „Unter den Linden“.

126 Подробно тази точка ние развихме в „Die Neue Zeit“, № 26, Stuttgart, 27 Marz 1897, S. S. 820-824.

127 Перепод. Мальколм Мак-Колль, Султан и державы. Перевод с английского. Сп., 1891 г., с. 39.

128 Докато балканските държави служат за оръдие на Русия в нейната източна политика, естествено е Европа да гледа на тях подозрително. Но щом като тя вижда, че тези освободени народи се залавят сериозно за своята независимост, нейният интерес е да ги поддържа най-живо. Тъй докато Метерних смяташе, че Гърция ще бъде послушно оръдие на Русия, той се обявяваше против нейната независимост, но щом като видя обратното, той заяви на Прокеш-Остена, своя посланик в Атина: Моят план е съставен: Цариград може да бъде само гръцки, а също и всичките земи, що лежат между Цариград и Атина и дето се говори гръцки език.“ (Татищев, Вост. пол. Николая I, с. 389).

Когато русите окупираха Влашко и Молдова две години преди Кримската война - като гаранция Австрия поиска тяхното изпразняне и неутрализиране, (Генерал А. Н. Петров, Т. I, с. 18-19). Същите мотиви накараха Англия да поддържа енергически българското съединение, а по-късно всичките западни сили да защитават българската самостоятелност. Тук е излишно да се казва, че действията на дипломатите не се водят от никакви чувства на хуманност. В политиката има само интереси, заявяваше Жюл Фери, а интересът на Европа е да се създадат на Изток независими политически единици, които да заемат мястото на Турция, да станат пазители на Проливите и здрави елементи на мира и европейското равновесие.

129 Дебати във Френския парламент на 1 юли 1839 г. Louis Blanc, Т. V, р. 307.

130 Ние отбелязваме това интересно за нас, българите, признание, че интересите на Западна Европа на Изток са отбранителни, когато тези на Русия - завоевателни. Този е ясният и поучителен смисъл на горните редове.

131 Россия и Европа на Босфоре („Новое время“, 1-10 февруари 1897 г.). Тежкият и неодялан език, на който се пишат тези статии, е още едно свидетелство за тяхното канцеларско произхождение.

132 Русенският в. „Законност“ (бр. 10) заявяваше, че тази статия, от която ние преведохме само един откъслек, е вдъхновена от г-н Нелидов, тогавашния руски посланик в Цариград. Изобщо русофилите я взеха за голям капитал.

Тъй единственият може би румънски русофил, княз Стурдза я цитира цяла в своята реч в Румънската камара на 10 декември 1896 (тя е преведена цяла на български: Политиката и силата на Русия. Превел Д. В. Македонски, София, 1897 г., гл. с. 37.

133 Россия и Франция на Босфоре („Новое время“, 17/29 януари 1897 г.).