ЗА ГЕРОИЧНАТА ПОСТЪПКА НА МАКЕДОНСКИЯ БЪЛГАРИН ИВАН МОМЧИЛОВ

За видния български революционер и терорист на ВМРО Иван Момчилов, макар че е писано тук-таме в историческата литература все пак неговото име днес остава почти неизвестно. А неговата саможертва в името на свободата на българите от Македония е впечатляваща.

Иван Момчилов е роден в града на Тодор Александров и Иван Михайлов Щип. За да прикрие следите си пред сръбските власти той емигрира в Сърбо-хърватско-словенското кралство след Деветоюнския преврат, представяйки се за привърженик на свалената от власт БЗНС. Успява да се внедри сред главните представители на земеделската емиграция и по такъв начин да се добере до най-висшите ръководители във Вътрешното, Външното и Военното министерства в Белград, като предлага услугите си на главния репресивен двигател заместник-министъра на вътрешните работи Жика Лазич да убие самия ръководител на ВМРО Иван Михайлов след като току-що са убити в Щип неговият баща и брат.

 

Иван Михайлов нееднократно отбелязва героичната постъпка и интелект на Иван Момчилов в своите спомени и в книгите си. Но за пръв път той пише за него и цитира неговите оригинални бележки в брошурата „Родоотстъпниците“ (1929 г.), които ще цитирам дословно:

„За да ни стане по-ясно, как сръбското правителство е гледало на българите-предатели и каква политика е имало и има да прави с тях, нека дадем думата на атентатора на Жика Лазич – покойният Иван Момчилов, който е прекарал в средата на „емигрантите" – предателите и между подлеците на славянството – сръбските управници:

„Когато беше жив още Стоян Мишев, правеше се сметка да се изпратят по-големи групи към Македония. Там ще се събере по-голямата част от четнишките им сдружения, ще „мобилизират тайно" населението под командата на сръбски офицери да навлязат около 10 000 души в българска Македония. Офицерите и други лица на официална служба, взели, участие в това, щяха да бъдат осъдени задочно от сръбската власт и съдилища, за да се даде вид, че правителството е против подобно нещо. После – при свършения факт – когато тези навлезли „ядра" в България завземат българска Македония, подтикнат останалите части на България към революция и свалят правителството, новообразуваното революционно правителство обявява веднага присъединението си към Югославия и пр., и така бързо и ненадейно завършено всичко това, Сърбия остава чиста и Европа се поставя пред свършен факт.

През 1924 г. в Ниш имаше няколко полка готова сръбска войска, която щеше да навлезе заедно с емигрантите в България. На офицерите на тези войски бяха дадени специални заповеди, как да действуват и пр., държаха се публично речи от последните на войските, а и земледелските водители правеха това публично, без да се боят от някакви обвинения. Бяха си разпределили и роли – имаха и главнокомандующи, и началници на оперативни отдели и пр., и пр. Имаше и струпано оръжие в Ниш и други пунктове.

По същите дни бях отишел от Солун в Белград. Бях в „Задграничното представителство" на БЗС, където бяха събрани Коста Тодоров и други емигранти. Коста Тодоров, като най-близък до сърбите и като най-осведомен, бе запитан да каже нещо за резултата от срещите. Той почна да обяснява и приблизително каза следното: „Не бойте се, всичко е в ред. Сърбия има от нас нужда и ще ни помага всякога. Ние имаме зад себе си и крал Александър". В този период всичко ставаше почти явно.

Имаше нареждане от Белград до всички власти да съдействуват на емигрантите във всяко отношение. Даваше се оръжие, облекло, храна, пари. Всички, които заминаваха в друг град, или в странство, биваха снабдявани с открити листове и паспорти с български и сръбски имена. В странство до легациите и консулствата бе наредено да ни съдействуват всякак.

Българската емиграция в Сърбия бе „добре дошла" за сръбската шовинистическа политика и те гледаха по всякакъв начин да я използуват за свои планове. За това и помагаха. Създадоха пунктове покрай границата на България – в цяла стара Сърбия, а изпращаха и хора в Македония срещу ВМРО. При една революция или преврат в България и заемане на властта от доверени хора на сърбите от Земледелския съюз, те ставаха господари на Балканския полуостров, а същевременно смятаха с това за винаги да се отърват от страшната за тях ВМРО. Най-големи надежди за това те имаха през 1924 г., когато на власт бе демократическият водител Люба Давидович. Един от главните фактори и ръководители на тази политика бе Воя Маринкович. Той бе силен в партията си и правителството, защото бе доверен човек на крал Александър. Коста Тодоров бе в интимни приятелски връзки с него и те двамата се разбираха във всичко и те бяха, които ръководеха тази политика. Самият крал Александър бе въодушевен от тази идея – да управлява целия Балкански полуостров и всячески се стараеше да постигне тази мечта. Веднаж, на събрала се група емигранти, Коста Тодоров каза: „Ех, ех... ние сме неразбиваеми. Нали зад гърба си имаме кралят, ще постигнем всичко". Друг път д-р Терзиев (от македонските федератисти" – б. н.) обясняваше в ресторант „Тунеа", как крал Александър най-добре и най-първо помогнал на слабата още емиграция през 1923 г., като дал заповед да се отпуснат 35 милиона динара за нуждите на „революционната борба", как Коста Тодоров и други земеделски „водители" още тогава били приети от него тайно на аудиенция и как той ги насърчил да поведат борбата и как им обещал да им помага във всичко.

Най-доверения им човек сега в Белград е Милан Тодоров (емигрант – б. н.). При него се извикват определените емигранти за работа. Той им нарежда, каквото им е необходимо и той се сношава направо с онези, които устройват „акциите". Тодор Ковачев – началник на емигрантските чети в Македония, който е един от най-верните им и доверени служители и той отива при Жика Лазич или генерал Томич – началникът на жандармерията, и в присъствието на М. Тодоров. Напоследък Т. Ковачев бе дошъл в Белград, за да събира нови хора за Македония и само М. Тодоров му устройваше срещите, на които присъствуваше и той. Един от възторжените привърженици на четнишките нападения в Македония, бившият народен представител от Горна Джумая, Николай Хайдуков – и той не можеше да присъствува на срещите и разговорите им. Въобще, стремежът напоследък, е всичко да става в пълна „тайна", като се посвещават само няколко доверени лица.

Когато мислят нещо да предприемат, те вършат това с оглед не само на вътрешните, но и на външните условия. Понеже живеят под постоянния страх от обвинения, те не предприемат нищо, без да сондират мнението на министъра на външните работи.

Централната личност, от която зависи и която ръководи изпращането на атентатори, е началникът на Обществената безопасност, Живоин (Жика) Лазич. Той е личността, при която отива М. Тодоров, а и той е, който по-нататък урежда с министрите или други лица подготовката, или заминаването. Той заема повече от 20 години този пост и е лицето, което се ползува и с абсолютното доверие на краля Александър, на Военната лига и на всички шовинистически сръбски кръгове. Без него не се взима нито едно решение, било за Македония или за друга част от кралството, по отношение на „безопасността" на държавата и пр. Помага му официално началникът на жандармерията, генерал Томич, а в услуга му са националните четнишки сдружения, които напоследък явно взимат участие в умиротворяването на „Южна Сърбия", и членовете на „Бялата Ръка". Той е съединителното звено, така да се каже, между по-долните ръководители и висшата власт.

През цялото ми последно стоене в Белград – около 15 дни – почти всеки ден М. Тодоров отиваше при него лично, или приказваше по телефона по уреждане на заминаването ми. Едвам напоследък той приказваше и с други от Вътрешното министерство – с шефа на Политическия отдел при Обществената безопасност, мисля Богданович, но то вече бе за приготвяне на документите и пр. От разговорите, които те водеха помежду си и от запитванията, които аз отправях към М. Тодоров, разбрах, че Жика Лазич по същия въпрос се съвещава и с други личности. Един път ми се каза, че Воя Маринкович не е тук, а трябвало да се чака от Загреб. Значи, тогава се потвърди и това, че Воя Маринкович е известен, че ще се праща атентатор, защото още в Пожаревац Юрдан Арнаудов ми каза, че приказвал по телефона с Белград и че се очаквало Воя Маринкович да пристигне от Женева и се нареди работата. Друг път ми се каза, че министърът на вътрешните работи, Веля Byкичевич, е зает с конференцията на великите жупани от „Южна Сърбия" и затова уреждането на въпроса ще остане за другия ден. Трети път ми се каза, че сега се уреждал въпросът, с парите които ще се вземат от Външното министерство – от кредита за емигрантите, или от Вътрешното министерство – от фонда, определен за такива цели. Въобще, разбра се, че тази работа е известна на двамата министри, чието мнение се искаше. Може би някой от тях бе дал и мнение да не се бърза толкова много, защото и мене ме забавиха, а и другия, когото щяха да пращат през „Ядран", оставиха го за по-после. От чиновниците във Външното министерство допускаме да знае Миличевич – шеф на Политическото отделение при Обществената безопасност, който беше приготвил и маджарски паспорт за мене. Знаят, навярно, и някои от „войводите" на удруженията в Белград, защото револверът „Нагант", който ми се даде, бе взет от тях. Те трябва да са дали и запечатаното писмо, което отнесох на пунктовия им началник в Битоля – Илия Трифунович, ул. “Войнишка”, 37. Той ми каза, че не знае за къде и защо съм изпратен, но от любезното му държание и от това, че ме предаде да спя в къщата на един сръбски капитан, разбрах, че и той знае. При тръгването ми се каза, че в случай на нужда – при завръщането ми – мога да се обърна за съдействие към сръбските легации, защото Външното министерство е предупредено.

При други случаи, когато е имало да се пращат хора някъде, бивали са извиквани чрез жупанството в Пожаревац и единствен Юрдан Арнаудов (важна емигрантска персона – б. н.) знаеше, къде отиват. Повикват някого, дават му обява, че уж отива за работа в друг град, а после се разбере, че заминал за България. Такива са случаите с Велко Иванов, Паисий Иванов, Никола Иванов, Димитър ... и други македончета. Обикновено минават през пунктовете Цариброд и Берово – Царево село. Особено през последните пунктове, където се препращат чрез Тодор Ковачев. Оттам заминават обикновено хора, родом от Македония (българска), за Горна Джумая, Кюстендил или Петричко. Властите биват предупредени, дават им съдействие и те минават границата с тяхно знание. Полицейските разпореждат до военния граничен началник и той ги пропуща. В граничните градове те се явяват, ако има нужда, при емигрантския пунктов началник, който ги снабдява с храна и пр.

Случва се често, местните власти да пращат на своя глава група емигранти, която навлиза да „разузнава", а тя краде, убива и се връща обратно. Тогава местният началник получава своя „бакшиш". Такива групи са изпращани няколко пъти миналата година от Пожаревац, откъдето ги снабдяват и с пътни листове до границата. Тази работа там я върши полицейският чиновник в жупанството Драгиша Йованович, в съгласие с Юрдан Арнаудов. Подобни групи бяха изпратени миналата година и от Лесковац, Ниш, Пирот, Горни Милановац, Велики Бечкерек и други градове и те имаха за цел повече разбойничество. Обикновено предвождат се от „анархисти", които и в миналото са водили разбойнически банди в България (Нешо Томангелов, Велко Иванов, „Героя", Тинко Симов и др.)."

В едно друго изложение, в което описва, как е била подготвена „акцията", с която е бил натоварен в София, Иван Момчилов пише следното:

„Предпоследния ден преди тръгването ми, той (думата е за емигранта М. Тодоров – б. н.) потърси по телефона Жика Лазич и води с него следния разговор: „Г-н шефе, за онази работа, кога ще бъде готово?" Изглежда, че му е отговорил „скоро", защото този му каза: „Тогава този нека замине още утре (въпросът се отнасяше за мен), а другият – през Адриатика – може и по-късно".

Купиха ми дрехи, снабдиха ме с пари и револвер „Нагант” и ми дадоха писмо до Илия Трифунович в Битоля, ул. „Войнишка", 37.

Лицата, които трябваше да се убият, са следните: Александър Протогеров, Георги Попхристов и Иван Михайлов. Това е първата група, която се желаеше от сръбското правителство; второ – Негово Величество Царят, който е прицелната точка на земледелските среди и трето – Радул Милков, когото считат не важна личност, но „ако може, за назидание и пример".“

В началото на 1928 г. Ив. Момчилов е въоръжен и изпратен в България да убие Ив. Михайлов. Тук той се свързва с водача на ВМРО и започват една двойнствена игра, в която само личност с интелекта и смелостта на Ив. Момчилов може да осъществи. В София е изигран един екшънов етюд като се пуска чрез дипломатическите служби слухът, че Момчилов е изпълнил възложената му задача от Жика Лазич и е застрелял Иван Михайлов и тежко е ранил войводата Величко Велянов. След това е успял да се добере до границата и да се прехвърли на сръбска територия. Целта е да се заблудят сръбските власти и Момчилов да бъде отново допуснат по-близко до възложителят и да го застреля в собствения му кабинет, като по такъв начин да стане публично известна сръбската агресивна и денационализаторска политика спрямо народа ни в Македония.

Радостта от резултатите на мнимата акция на Иван Момчилов е изключително голяма, като благодарение на своя ум и предвидливост той успява да заблуди всички отговорни сръбски власти. На 13 юли 1928 г. той е поканен в кабинета на Жика Лазич, за да му бъде изказана благодарност и да му бъде връчена голяма парична награда. По време на приема Иван Момчилов изважда своя револвер и стреля четири пъти в главата и тялото на злодея, като след това се самоубива, смятайки че е изпълнил задачата си. Момчилов, тежко ранен е откаран в болница, където умира след два дни. За съжаление Жика Лазич е излекуван и оцелява, а след 1944 г. Й. Б. Тито за да потвърди, че новата Югославия продължава пътя на Кралство Югославия награждава престарелия Жика Лазич с най-високите държавни награди.

А Иван Момчилов със своята героична постъпка се нарежда в пантеона на безсмъртните българи, които само за няколко месеца наказват сръбските джелати Жика Лазич, Велимир Прелич и генерал Ковачевич.

По-долу нашите читатели ще имат възможност да се запознаят с автентичните материали, сред които са и бележките и писмата на самия Иван Момчилов с Иван Михайлов, публикувани през 1928 г. в печатния орган на ВМРО „Свобода или смърт. Революционен лист“. Убеден съм, че документалния разказ за героя Иван Момчилов ще върне спомените за отминалото време на борби за македонските българи, тъй като днес този вестник е труднодостъпен и не се намира и в най-големите български библиотеки.

Цочо В. Билярски

 

* * *

АТЕНТАТЪТ В БЕЛГРАД

Много може да се каже за него. Най-много, обаче, сърбите има да се замислят върху това що стана в кабинета на Жика Лазич. И не защото неговата глава бе засегната от същия куршум, който бе предназначен от самия него за други глави, а защото така нещастно за сърбите се разголва цяла една политика на сръбската държава — политика мистериозна, потайна и кръвожадна. Тая политика с всеки нов ден ставаше вече все по-малко ефикасна, доколкото се стреми към посърбяване на Македония; все по-малко резултати даваше и в областта на провокациите спрямо България. Но тя става опасна вече и за самия Белград, защото допринася, за да бъде видян от всички истинския му образ на размирническо и конспиративно гнездо.

Сръбската власт, като се почне от краля и се стигне до последния стражар, е изпитала страшно разочарование. Впрочем що се отнася до българските емигранти, тая власт имаше и, до сега не едно разочарование. Мнозина от емигрантите, за които отначало широко бяха отворени сръбските държавни канцеларии, военни складове и тайни фондове, предназначени да се изразходват за закрепване на сръбското величие чрез измамата, револвера и камата, отдавна са изчезнали тайнствено. - След като бъдат изтискани като лимон, мнозина още емигранти и ренегати ще бъдат затрити от органите на сръбската държавна охрана. Това е едно излишно указание за съдбата на народните изменници изобщо. Вярваме, че емигрантите в Сърбия ще се поучат и в недалечно време ще се сепнат.

Но акцията на Иван Момчилов поучи самите сърби. - За тях не бе достатъчна поуката от убийството на Пандурски, който биде повален от лице зачислено в неговата ренегатска чета. Трябваше да дойде удара върху Жика, чистокръвен сърбин, дясна ръка на краля, при охраняване на държавата му срещу борбата на толкова подтиснати чужди народи, за да се даде повод за размишления от страна на всеки сърбин.

В акта на Иван Момчилов за лишен път се съглежда моралната провала на противомакедонската и противобългарска акция, крайните перспективи на която за днес стигат до владението на София и Искърското дефиле. Този акт се посреща от нас като нещо твърде естествено и логично, защото емигрантите неминуемо ще проумеят в края на краищата кому служат и защо служат, особено като са и свидетели на азиатските порядки в Македония, угнетяващи една трета от българския народ. Необикновеното в случая е само туй, че Белград никак не е очаквал изненадата невиждайки колко погрешни сметки си е правил.

С диверсиите и лъжите, които сръбската телеграфна агенция Авала пуска, нито сръбските управници ще се утешат, нито някой разумен човек може да бъде подведен. Лицето, което стреля върху Жика Лазич отдавна бе на лично негово разположение. Нему Лазич поверяваше сериозни мисии. Това ние сме в състояние да докажем документално и ще го докажем. В идния брой на „Свобода или Смърт" ще факсимилираме собственоръчно написаните от Иван Момчилов изложения за видяно, чуто и преживяно от него в средата на емигрантите и при отношенията му със сръбските управници. Изповедта на Момчилов не подлежи на оспорване, не само защото е изповед на очевидец, но и защото е сърдечно признание на един човек, който се възвиси до героизъм, осветявайки го и с посягане върху собствения си живот. Всяко сръбско опровержение на истината, която Ив. Момчилов ще ни разкаже, ще бъде по-жалко и по-смешно от всеки друг път. Ако, все пак, обществото прояви някакъв интерес и прочете възможните сръбски съобщения, то ще бъде само от желание да се види до къде би стигнало нахалството на Белград и изобретателността на сръбските телеграфни агенции.

Около фактическата страна на тази тъй злополучна във всяко отношение за сръбските афери можем да кажем в този 1 брой на вестника следното:

Момчилов от години на ред живее в Сърбия, издържан със сръбски пари. През последните месеци от най-високо място му бе предложено да мине в България и да подири там някого от македонските деятели, а специално Ив. Михайлова, и да го убие, защото с това убийство Македон. револ. организация щяла да бъде смъртоносно ударена. Подир дълго обмисляне на плана, Момчилов се отзовава в България, като оставя Жика Лазич и компания с трепет да очакват новината, че проектираното убийство е станало. Не след дълго време Момчилов се завръща в Сърбия с известие, че е убил Ив. Михайлова, но че факта се скрива от Македонския комитет, за да не настъпи във ВМРО смущение. Границата Момчилов е минал срещу Крива Паланка и е бил приет от сърбите с отворени обятия. Нито на ум не им е минало този път да протестират пред българското правителство, за дето неговите гранични власти са допуснали да бъде прехвърлена границата от въоръжен човек. Излиза, че и според самите сърби, границата лесно може да бъде премината без да могат да узнаят това българските власти. В други случаи Сърбия на всеуслушание напада България за дето давала „съдействие“ на македонските четници, като по този начин се старае да уязви самостойността на македонското дело и да черни България пред света. Момчилов е бил приет от началника на пограничните войски в Крива Паланка. По телефоните веднага е било съобщено в Скопие, Щип и Белград за пристигането на атентатора, от всякъде са искали по-скоро да узнаят подробностите на извършеното върху Ив. Михайлов "покушение“. Завел се спор между скопския жупан, щипския и военни лица кой да заведе Момчилова в Белград. Най-после щипския жупан полковник Михайлович надделял и Момчилов заедно с него е тръгнал за сръбската столица, като преди туй е бил представен и на генерал Томич, началник на цялата жандармерия в държавата. Даваме фотографирана картичкага на жупана Михайлович върху която той е написал: яИв. Момчилович от Куманово пътува с мене за Белград. Аз съм I класа. Полковник М. Михайлович. 1.V.1928 г."

На Момчилова са били обещавани особени награди щом се потвърди известието за убийството на Ив. Михайлов. През това време сръбската легация в София получи бързо нареждане от Белград да узнае дали Михаилов е само ранен или убит на място. Сръбските шпиони положиха доста усилия, за да се доберат до истината. Легацията от София съобщи че е ранено на две места придружаващото Михайлова лице, а самия Михайлов може да се предполага че е убит, обаче, македонците пазели мълчание около неговото име. Разбира се че цялата история около убийството на Михайлова е само измислица, влизаща в плана на Момчилов, през това време Михайлов навярно е бил нейде в жупанството на полковник Михайлович. Минават няколко седмици. Момчилов е удостоен с голяма почит и доверие между видните представители на сръбската власт, докато намира най-удобния момент, за да пристъпи към осъществяване на своето намерение, продиктувано му от дълбочините на неговата българска съвест и човешко достойнство.

Изстрелите в кабинета на Жика Лазич са едно тържество за казаната съвест и заслужена плесница за сръбския демонизъм. Те са празник за българското и македонско име. Сцената в кабинета на Жика Лазич, с всичките обстоятелства които я предхождат и във връзка с битието на автора й Момчилов, е богата откъм политическо значение и за България с която тъй често и винаги неоснователно сърбите се опитват да свържат македонското движение. Ясно е кой праща терористи в територията на съседите си — сръбската държава е заловена на местопрестъплението. Работа на България е, ако в нея има желание и умение, да използува този блестящ случай за изобличение на сърбите. Ние можем само да припомним на сръбските тирани и сега, че трябва да си събират ума в главата, а в същото време да се преклоним пред гроба на Ив. Момчилов, един измежду първите герои, които загинаха под славното знаме на ВМРО, за да живеят вечно в сърцата на подтиснатия по настоящем, но твърдо уверен в бъдната си свобода, народ.

Даваме във факсимиле и последната бележка изпратена от Ив. Момчилов до Ив. Михайлов.

Последното писмо на Иван Момчилов до чл. на Центр. Комитет на ВМРО Иван Михайлов, което гласи:

За  "Малкия"

Тежко ми е, че не се познаваме и не се видяхме лично; може би в този случай щеше да направим нещо по-красиво! Въпреки това аз ще се помъча да направя онова, което е най-добро. Бъди здрав и жив за доброто на всички онези, които очакват спасение от теб, а такивато, — ти знаеш —  са много!

Здравейте! Ив. Момчилов

10.IV.1928 г., Белград

Б.Р. „Малкия“ - Псевдоним на Ив. Михайлов.

 

АТЕНТАТЪТ СРЕЩУ ЖИКА ЛАЗИЧ

В миналия брой на вестника ние обещахме да изнесем всички документи (изложения, писма и отговори на Момчилов и до Момчилов), от които ясно ще се види, че лицето, което стреля срещу Жика Лазич, бе отдавна на лично негово разположение и че нему началникът на безопасността в Белград е поверявал сериозни мисии.

Постепенно ще предадем собственоръчно написаните от Иван Момчилов изложения за видяно и чуто и преживяно от него в средата на емигрантите и при отношенията му със сръбските управници, а също писмата, които той е писал и получавал във връзка с мисията му в София.

В едно свое изложение за участието на официалните сръбски власти при предприемането на атентати и нападения в България Иван Момчилов пише:

„Когато беше жив още Стоян Мишев, правеше се сметка да се изпратят по-големи групи към Македония. Там ще се съберат по- голямата им част от четнишките им уружения, ще „мобилизират тайно“ населението и под командата на сръбски офицери да навлязат около 10 000 души в българска Македония. Офицерите и други лица на официална служба взели участие в това, щяха да бъдат осъдени задочно от сръбската власт и съдилища, за да се даде вид, че правителството е против подобно нещо. После - при „свършения факт" — когато тези навлезли „ядра“ в България завземат българска Македония, подтикнат останалите части на България към революция и свалят правителството, новообразуваното революционно правителство обявява веднага присъединението си към Югославия и пр. и така бързо и ненадейно завършено всичко това, Сърбия остава чиста и Европа се поставя пред свършен факт.

През 1924 г. в Ниш имаше няколко полка готова сръбска войска, която щеше да навлезе заедно с емигрантите в България. На офицерите на тези войски бяха дадени специални заповеди как да действуват и пр., държаха се публично речи от последните на войските, а и земледелските водители правеха това публично, без да се боят от някакви обвинения. Бяха си разпределили и роли — имаха и главокомандующи и началници на оперативни отдели и пр., и пр. Имаше и струпано оръжие в Ниш и други пунктове.

По същите дни бях отишъл от Солун в Белград. Бях в "Задграничното представителство" на БЗНС където бяха събрани Коста Тодоров и други емигранти. Коста Тодоров като най-близък до сърбите и като най-осведомен, бе запитан да каже нещо от резултата на срещите. Той почна да обяснява и приблизително каза следното: "Не бойте се всичко е в ред. Сърбия има от нас нужда и ще ни помага всякога. Ние имаме зад себе си и крал Александър". В този период всичко ставаше почти явно. Имаше нареждание от Белград до всички власти да съдействуват на емигрантите във всяко отношение. Даваше се оръжия, облекло, храна, пари. Всички, които заминаваха в друг град или в странство биваха снабдявани с открити листове и пасапорти на български и сръбски имена. В странство — на легациите и консулствата бе наредено да ни съдействуват всякак.

Българската емиграция в Сърбия бе «добре дошла" за сръбската шовинистическа политика и тe гледаха по всякакъв начин да я използуват за свои планове. За това и помагаха. Дадоха пунктове покрай границата на България — в цяла стара Сърбия, а изпращаха и хора в Македония срещу ВМРО. При една революция или преврат в България и заемане властта от доверени хора на сърбите от Земледелския Съюз, те ставаха господари на Балканския п-ов, а същевременно смятаха с това за винаги да се отърват от страшната за тях ВМРО. Най-големи надежди за това те имаха през 1924 г., когато на власт бe демократическият водител Л. Давидович. Един 0т главните фактори и ръководители на тази политика бе Воя Маринкович. Той бе силен в партията си и правителството, защото бе доверен човек на крал Александър. Коста Тодоров бе в интимни и приятелски връзки с него те двамата се разбираха във всичко и тe бяха, които ръководеха тази политика. Самият крал Александър бе въодушевен от тази идея — идеята да управлява целия Балкански п-ов и всячески се стараеше да постигне тази мечта. Веднаж Коста Тодоров на събрала се група емигранти каза: „Ех, ех ... ние сме, ние сме неразбиваеми. Нали зад гърба си имаме кралят, ще постигнем всичко“. Друг път д-р Терезиев (от «Македонски федералисти" - б.н.) обясняваше в ресторант "Тунеа“ как крал Александър най-добре и най-първо помогнал на слабата още емиграция през 1923 г., като дал заповед да се отпустнат 35 милиона динари за нуждите на «революционната борба“. Как К. Тодоров и други земледелски водители още тогава били приети от него тайно на ауденция и как той ги насърчил да поведат борбата и как им обещал да им помага във всичко.

Най-довереният им човек сега в Белград е Милан Тодоров (емигрант - б.н). При него се извикват определените емигранти за работа. Той им нарежда, каквото им е необходимо и той се сношава неправо с онези, които устройват «акциите". Тодор Ковачев — началник на емигранските чети в Македония, който е един от най-верните им и доверени служители и той отива при Ж. Лазич или Томич — началника на жандармерията — в присъствието на М. Тодоров. Напоследък Т. Ковачев бе дошъл в Белград, за да събира нови хора за Македония и само М. Тодоров му устройваше срещите, на които присъствуваше и той. Един от възторжените привърженици на четнишките нападения в Македония, бившият народен представител от Горна Джумая, Никола Хайдуков — и той не можеше да присъствува на срещите и разговорите им. Въобще, стремежът напоследък е всичко да става в пълна «тайна", като се посвещават само няколко доверени лица.

Когато намислят нещо да предприемат, те вършат това с оглед не само на вътрешните, но и външни условия. Понеже живеят под постоянния страх от обвинения, те не предприемат нищо, без да сондират мнението на министри на външните работи.

Централната личност, от която зависи и която ръководи изпращането на атентатори, е началника на обществената безопасност Живоин (Жика) Лазич. Той е личността при която отива М. Тодоров, а и той е, който по-нататък урежда с министрите или други лица подготовката или заминаването. Той заема повече от 20 години този пост и е лицето, което се ползува и с абсолютно доверие на крал Александър, на военната лига и на всички шовинистични сръбски кръгове. Без него не се взима нито едно решение, било за Македония или друга част от кралството по отношение «безопасността" на държавата и пр. Помага му официялно началника на жандармерията Томич, а в услуга му са националните четнически сдружения, които напоследък явно взимат участие в умиротворяването на „Южна Сърбия" и членовете на „белата рука". Той е съединителното звено, така да се каже, между по-долните ръководители и висшата власт.

През цялото ми последно стоене в Белград — около 15 дни — почти всеки ден М. Тодоров отиваше при него лично или приказваше по телефона по уреждане заминаването ми. Едвам напоследък той приказваше и с други от Вътрешното министерство — шефът на политическия отдел при обществената безопасност, мисля Богданович, но то вече бе по отношение на приготвяне документите и пр. От разговорите им, които водеха помежду си и от запитванията, които отправях към М. Тодоров, разбрах, че Ж. Лазич по същия въпрос се съвещава и с други личности. Един път ми се каза, че В. Маринкович не е тук, а трябвало да се чака от Загреб. Значи тогава се потвърди и това, че В. Маринкович е известен, че ще се праща атентатор, защото още в Пожаревац Юрдан Арнаудов ми каза, че приказвал по телефона с Белград и че се очаквало В. Маринкович да пристигне от Женева и се нареди. Друг път ми се каза, че министъра на вътрешните работи (В. Вукичевич) е зает с конференцията на великите жупани от „Южна Сърбия“ и затова ще остане на другия ден. Трети път ми се каза, че сега се уреждал въпросът с парите, които ще се вземат от Външното министерство — от кредита за емигрантите или от Вътрешното - от фонда определен за такива цели. Въобще разбира се, че тази работа е знаена от двамата министри, чието и мнение се искаше. Може би някой от тях бе дал и мнение да не се бърза толкова много, защото и мене ме забавиха, а и другия, когото щяха да пращат през „Ядран“ — оставиха го за по-после. От чиновниците във Външното министерство допускам да знае Миличевич - шеф на политическото отделение при обществената безопасност, който беше приготвил и маджарски паспорт за мене. Знаят навярно и някои от войводите на удруженията в Белград, защото револвера „Нагонт“, който ми се даде, бе взет от тях. Те трябва да са дали и запечатано писмо, което отнесох на пунктовия им началник в Битоля — Илия Трифонович (ул. "Войнишка", 37). Той им казва, че не знае къде и защо съм изпратен, но от любезното държане и това, че ме предаде да спя в къщата на един сръбски капитан, разбрах, че и той знае. При тръгването, ми се каза, че в случай на нужда - при завръщането ми, мога да се обърна за съдействие от сръбските легации, защото Външното министерство е предупредено.

При други случаи, когато е имало да се пращат хора някъде, бивали са извиквани чрез жупанството в Пожаревац и единствен Юрдан Арнаудов (важна емигрантска персона, б.н.) знаеше къде отиват. Повикват някого, дават му обява уж отива за работа в друг град, а после се разбере, че заминал за България. Такива са случаите с Велико Иванов, Паисий Иванов, Никола Иванов, Димитър ... и други македончета. Обикновено минават през пунктовете Цариброд и Берово - Царево село. Особено през последните пунктове, където се препращат чрез Тодор Ковачев. От там заминават обикновено хора, родом от Македония (българска) - за Горна Джумая, Кюстендил или Петричко. Властитe биват предупредени, дават им съдействие и те минават границата с тяхно знание. Полицейските разпореждат до военния граничен началник и той ги пропуща. В граничните градове те се явяват, ако има нужда, при емигрантския пунктов началник, който ги снабдява с храна и пр.

Случва се често местните власти да пращат на своя глава група емигранти, която навлиза да „разузнава“ — краде, убива и се връща обратно. Тогава местният началник получава своят „бакшиш“. Такива групи са изпращани няколко пъти само миналата година от Пожаревац, откъдето ги снабдяват и с пътни листове до границата. Тази работа там я върши полицейският чиновник в жупанството Драгиша Йованович в съгласие с Юрдан Арнаудов. Подобни групи са изпратени миналата година и от Лесковец, Ниш, Пирот, Горни Милановец, Велики Бечкерек и други градове, които имат за цел повече разбойничеството. Обикновено предвождат се от „анархисти“, които и в миналото са водили разбойнически банди, в България (Нешо Тумангелов), Велко Иванов, „Героя“, Тинко Симов и др.

(п.) Ив.  Момчилов.

В едно друго изложение, в което описва как е била подготвена „акцията“, с която той е бил натоварен в София, Иван Момчилов пише следното:

„Предпоследният ден преди тръгването ми той (думата е за емигранта Ж. Тодоров, б. н.) потърси по телефона Ж. Лазич и води с него следният разговор: „Г-не шефе, за онази работа кога ще бъде готово?“ Изглежда, че му е отговорил „скоро“, защото този му каза: „Тогава този нека замине още утре (въпросът се касае за мен), а другия — през Адриатика — може и по-късно“.

Купиха ми дрехи, снабдиха ме с пари и револвер „Нагант“ и ми дадоха писмо до Илия Трифунович в Битоля, ул. „Войнишка“, 46.

Лицата, които трябва да се убият са следнитe: Ал. Протогеров, Г. п. Христов и Ив. Михайлов. Това е първата група, която се желае от сръбското правителство и второ: Негово Beличество Царя, който е прицелната точка на земледелските среди и трето, Радул Милков, когото считат не важна личност, но „ако може за наказание й пример".

Изглежда, той (думата е за Иван Михайлов, б. н.) им е най-присърце и най-нужният за сега, защото „Иван Михайлов на всяка цена ще трябва да се убие“ ...

Убийството на Радул Милков се желае само за това, защото той извършил „предателство спрямо Задграничното представителство на ЗНС.

Излишно е да се коментира върху съдържанието на горните пасажи от изложенията на Иван Момчилов. Ясно е, че сръбската държавна власт — от най-малкия чиновник до членовете на самото правителство — се състои от една банда, която конспирира и се занимава с атентати, които урежда в съседна на кралството държава.

В следния брой ще предадем извадки от писмата, за които става дума по-горе, а също и от едно друго изложение на Ив. Момчилов за видяно и чуто от него при връщането му в Сърбия, след "акцията“ в София.

 

„АКЦИЯТА“ НА ИВАН МОМЧИЛОВ В СОФИЯ

В миналия брой на „Свобода или смърт“ дадохме извадки от някои изложения на Иван Момчилов, в които ясно са разкрити конспирациите на сръбската държавна власт по отношение на България. По-долу предаваме извадки от някои писма от Момчилов и до Момчилов, които писма разкриват пак тази официална сръбска конспирация,

След минаването на границата и пристигането му в Белград, Момчилов се обажда с едно писмо от 2 май т.r., в което между другото пише:

2.V.1928, Белград

„Както виждате от приложената карта (думата е за картата на щипския жупан, която предадохме във факсимнле, б.н.), пътувал съм под покровителството на щипския усмирител. Днес ми е напълно ясно, кои са главните организатори. Един от тях е и горния господин. Него не сме имали предвид но аз съм напълно убеден, че той не e пo-долен от Наумович и Маткович. За това добих доказателства. Снощи и днес бях при него. Може би още един път да мога да се видя. В Куманово бях при Томич (началника на жандармерията, б.н.), но при единия и при другия съм с празни ръце ... Снощи в същия влак пътуваше Корошец и Ж. Лазич.

От София имат вече отговор на шифрованата телеграма: ранен леко в ръката Величко ... За другия абсолютно нищо не знаят. Същитe съобщения имат и от хората, които са пращали навътре през Берово и другаде. Разпратени са нови куриери и се чакат всеки момент пълни осветления.

Предполагат, че Ив. М. (Иван Михайлов, б.н.) е тежко ранен и се чака да оздравее?

И аз сам не предполагах какво значение отдават на тази работа. Знайте сигурно, че те смятат с унищожението на Ив. М. ще се разнебити и организацията. Те са просто като побъркани от радост и изненада и в своя неуверен още триумф, не знаят още как да постъпят.

Имам да ви съобщавам много куриозни факти, но така също и важни неща, които научих. Тук няма да се простирам. Ще знаете само това: изпратени са нови хора към вас. Вчера са заминали и други — между тях и Юрд. Арнаудов — същият, който ми пишеше от тук. Пазете се, особено към Кюстендил."

В друго писмо от 25 май т.г. изпратено пак от Белград, Иван Момчилов пише:

Днес Михал е бил във Външното министерство. Съобщили му, че Ванчо към 16 т. м. е бил в ...

Захари (думата е за анархиста-ренегат Захари Секулички, б.н.) го няма, а няма и никакво известие. Може би и не ще се върне. Така разправя Методи. Ако намерил почва, можел да остане там да работи (в България, като нелегален. б.н.) Завчера Нешо замина с пет души. Днес заминават нови 5 за същия пункт. След два дни заминават други пет. Юрдан, изглежда, не ще да иде. Това можеш да съобщиш“.

В едно писмо от 30 май т.г. пак от Белград, Иван Момчилов съобщава: Ще разберете, че ние тук сме действували при изключителни условия ... може би по-късно ти и другите там - особено Малкия

30.V.1928 г., Белград.

"Може би по-късно ти и другите там особено Малкият (Иван Михайлов, б.н.) ще разберете, че ние тук сме действували при изключителни условия."

По-долу следват две писма от Михал Тодоров до Иван Момчилов, когато последният е бил в Солун на път за България. Михал Тодоров — емигрант, доверен човек на Ж. Лазич и на негова служба — е бил връзката между Момчилов и Лазич по "акцията" в София.

Първото писмо гласи: (Клише на стр. 5)

Драги Йоханис,

Получих телеграмата и писмото ти. С настоящето ти изпращам 15 000 драхми. С друго писмо пак днес ще ти изпратя още 750 драхми и 10 турски лири.

Щом стигнеш в Цариград моля те яви ми веднага. Там ще ти изпратя пари за мястото където отиваш.

Моля те изпрати ми непременно книгата която те снабдих от тук.

Телеграфически не ти изпращам парите понеже има големи разноски, а и тукашните банки имат веза май много със Солун, а не Гюмурджина.

11 Януари 1928 г.

Поздравим те: Michailos

Другото писмо гласи: (Клише на Стр. 6)

Драги Мурджос,

Днес получих телеграмата ти и веднага с експрес. писмо ти изпращам 20 долара. Утре с друго писмо ти изпращам 6000 лева и 10 турски лири.

Доларите и лирите вярвам ще ти са достатъчни за Цариград и път до София, а шестте хиляди лева ще са достатъчни за да живееш един месец.

Щом стигнеш на мястото където си тръгнал, първата ти работа ще бъде да ми съобщиш адреса си.

За тук няма какво да мислиш. Аз каквото трябва ще направя за старата.

„9.IV.1928. Г-н Мурджос. Добио сам ваше писмо и подпуно разумео. Нема шта вам да секира то или оно, а си продумите посао и све што там закупите пошалите пошто овде цена стално расте. Око очеш да зарадимо лепа зарада треба до ускрес да узмеш робу и доджеш да видиму рачуни се наплатимо. Михайлос стално пита и очекуе като узмеш робу да доджеш, Он е върло добро и ячи него икада до сад. Оно што си читао и ми шалиш ние истина — то су разумеш търгувачки послове. Сви су добри али криза велика. Яви одмах Михайлосу да уради шта треба. Пожури богати да зарадимо лепе паре. Дакле Михайлос йе йош ячи и болье.

С поштоваьнем: И. Андрич.

П. П. Бабу сада е код мен и върло добро“.

На 14 март т.г. Момчилов пише на М. Тодоров в Белград

Клише на стр. 8

14.III.1928, София

Кирие Михаилос,

Тук съм от три дни. Работата ми отива добре. Стоката ще мора да я купя на добра цена. Още не съм

Смятам, излишно е да ти напомвам, че от успешно завършената задача зависи много нещо.

На мен пиши на поштански фах 297 или пък на следния адрес С. Дамянович, ул. Хаджи Милентиева, бр. 66.

30.I.1928 г.

Сърдечен привет твой Mtchalos

 

В едно писмо Иван Арнаудов пише на Иван Момчилов, който е вече в София, следното на сръбски:

решил дали цялата да я закупя наведнаж или да взема част от нея сега. Но преди да я закупя — ще трябва да имам още пари; затова щом получиш настоящето ми, веднага ми изпрати още 5000 лева, за да имам и за тук и за път. Това очаквам непременно и то в продължение до 3—4 дни трябва да ги получа. Иначе не мога нищо да закупя. Аз получих достатъчно пари, но не по моя вина стоях твърдо много в Цариград и др. и ги похарчих.

Тука се надявам да не стоя много, но затова пък ще трябва да имам парите. Така, че не закъснявай с изпращането им; а ако може, — би било по-добре да ми се изпратят или дадат от тука.

Ако реша да закупя цялата cтoкa, ще ти пиша изново и ще искам нужното. Ако бъде част от нея вярвам че не ще има нужда от нищо.

Адрес: Хотел "Виена", стая № 10, ул. "Пиротска", София, Йоанис Муржос — търговец.

Чакам поздрав: Йоанис.

 

Получих и второто ти писмо. Изпратени са 5000 лева преди 6 дни с препоръчено писмо из гр. Секта. Изпратени са на адрес в хотел „Виена“. Потърси там ако до сега не си ги получил.

Моля те телеграфски ме извести за да знам и направа потребното.

28.III.1928 г. Привет: Michailos

 

Момчилов пак пише (Клише на стр. 8):

30.Ш.1928 г., София

Кирие Михайлос,

Бех ти писал, че ще купувам поединично необходимата стока; мисля, обаче, че ще бъде много доходно, ако купя цялата изведнаж — затова и реших така да постъпя; а имам възможност това да направя; Аз изучих добре пазаря. Само че затова ще ми е необходимо голям капитала и други документи, за което сме говорили. Ето защо направи необходимото веднага и ми изпрати тези документи. Ако не можеш да ми ги изпратиш, или считаш, че не е необходимо да се сключи цялата сделка, то пак ми отговори веднага, за да не чакам и губя време напразно. Дотегна ми вече да чакам, а и не е хубаво многото чакане.

Живея на ул. "Бистрица" № 12, II етаж — г-жа Щайн Хойзен; тук ще ме намери пълномощника ти винаги преди обед до 10 и вечер след 9 часа.

Не забравяй — много здраве от майка ти.

Яйцата как са към вас? Хайде много здраве до ортаците и побързайте.

Твой Йоанис

8.I.1928 г.

"Документите" и "яйцата", за които става дума в това писмо, значат бомби и оръжие изобщо.

В едно писмо от 6 април до Ив. Арнаудова, Момчилов си дава адреса на квартирата в София:

Това очаквам непременно и то твърде бърз отговор зашото аз съм готов и по нататъшното ми стоене е излишно и ... неудобно. Адрес: Г-жа Щайн Хойзен. yл. "Бистрица" № 12 A, II етаж. За Йоанис Мурджос — търговец, София.

Твой Йоанис.

В едно писмо на емигранта Ив. Арнаудов до Момчилов се говори и за "лумпуване" след щастливото, завършване на „акцията"

Др. Иване,

Писмото ти получих и своевременни ти отговарям. Адреса си запомни добре - 297.

На ... ще съобща още тая вечер по телеграма, за да направи наблюдението. А можеш и ти да му се обадиш.

За майка ти не се грижи, тя идва често при мен.

Вчера й дадох 300 динара и тия дни чака още.

Квартира ще й намера друга защото там не иска да седи.

Ново тук нищо. Дръж ме в течение и от ... адрез Андривич "Любичевски“ 17.

Гледай да има резултати благоприятни, но и внимавай. Хайде пожелавам ти успех и по тоя случай, ще лумпуваме.

Твой: И. Арнаудов

 

Михал Тодоров пише на Иван Момчилов писмо от Загреб на гръцки език. Преводът на това писмо гласи:

Загреб, 6.IV.1923 r.

Обичний брате,

Oт два дена стигнах тука в Белград. Получих писмото ти, което ми изпрати за съдружника ни — тука. Намерението ти да купиш цялата партида — е добро обаче за това трябват средства много, и трябва да има и друг човек — сега човек нямам — хората ми заминаха за Румъния — единия — и за Италия другият. Работата чака (предоставя се) на тебе да купиш само един дял (една част) от стоката и да сполучиш да пристигнеш (да се спасиш), защото тука със съдружника ни приготовляваме една голяма сделка (доходна работа) която може да ни осигури големи печалби. Питаш за цената на яйцата тука, в действителност сега са без цена и няма печалба — скъпи са. Чакам да купиш една част от стоката и колкото е възможно по-бързо до пристигнеш в Солун, където ще разговаряме подробно за всичко.

Целувам те Михал

М. Тодоров в едно писмо от 2.II. т.г. съобщава за изпратени суми на Момчилова:

Драги Мурджос

Оня ден ти изпратих 20 долара. Бях обещал да изпратя вчера останалите пари. Едва днес това мога да сторя.

Тук прилагам 5000 лева. В друго писмо ти изпращам също днес 1000 лева, 1000 драхми и 10 лири.

Тия пари вярвам ще ти бъдат достатъчни за път и храна и живот един месец.

Писах ти, че щом пристигнеш на местоназначението веднага ще да ми явиш адреса ти. Чакам да ми са обадиш от мястото.

2.II.1920 г.

Привет сърдечен: Michelos

По-долу предаваме адресите на две писма изпратени до Момчилова. От пликовете се вижда, че и двете — за Цариград и за София - са препоръчани и ценни — с тях са изпращани пари (Гледай стр. 11 и 12):

*

За да довършим с атентата в Белград, предаваме по-долу извадки от изложението на Ив. Момчилов, за всичко онова, което той е можал да види и да чуе, след минаването му на границата и предаването му на сръбските власти, пред които той заявява, че е извършил "акцията", с която е натоварен от Ж. Лазич. (Ако стане нужда и тези извадки от изложението на Момчилова ще факсимилираме).

„На 28 април т.г. към 5 часа сутринта, се явих пред един от сръбските постове на в. Руен, където след като извиках няколко пъти „брачо сърби“, «войници“ — същите излязоха от поста и ме заобиколиха. Предадох им оръжието и гръцкият паспорт, след което ме въведоха вътре и бях пазен от стража. Бях нахранен и оставен да почивам един час. В това време дойдоха подофицери и войници от съседните постове и аз им удовлетворявах любопитството, като им обяснявах „атентатът“ извършен на 25 април вечерта на улица "Пиротска". Интересуваха се за пътя от дето съм минал. Обяснявах подробно. Един от подофицерите каза, че повечето от „комитите" се опитват да минават през последните два поста от в. Руен, обаче, те сега са така пазени, че и пиле не би могло да прехвъркне. Въобще цялата граница така се пазела, че тази пролет не щяло да им се удаде да я прехвърлят. Аз лично съм имал „велика среча“, защото съм минал денем, в противен случай щял съм сигурно да бъда убит, защото имали заповед да стрелят и убиват направо — без всяко предупреждение — всекиго, който би се появил до границата. Това по-после ми потвърдиха и офицерите от заставата и Крива Паланка.

След един час бях откаран при офицера в съседния пост на Руен. Бях разпитан на кратко, разписах дознанието и веднага, по мое желание, бях изпратен назад — в заставата — на пътя за Паланка. Там бях посрещнат от капитан Янкович — командир на пограничната рота в сектора на Руен. Информиран вече, запита ме за истинското ми име, с което ме знаят в Белград и под което съм изпратен от там. Взе телефона и съобщи на началника на гарнизона в Крива Паланка, за да съобщи по-нататък за пристигането ми, както и да иска от там нареждане какво да се прави. След малко се получи нареждане да бъде снето подробно дознание за всичко, което знам — но преди това да бъда оставен да почина, да бъда нахранен и пр. — И да се чака по-нататъшно нареждане. Жената на капитана ни донесе ракия, вино, закуска. Даден ми бе креват и бях оставен да спя 3—4 часа. След обед почна разпита и свърши вечерта. Пита ме за много подробности по пътуването, убийството; за намеренията за тази пролет на ВМРО; за личности и ръководители. Отговарях онова, което ми попаднеше на ум, а бях подпомаган и от самия капитан, който даваше вид, че повече знае, отколкото аз. Разправяше, например, че имали положителни сведения, че в Албания били изпратени вече 300 души четници и че там бил вече и Г. п. Христов. „Да, да, и аз имам тъкмо тези сведения". Привечер се получи съобщение, че утре заранта ще бъде изпратен автомобил близо до заставата за да ме вземе и отведе в Паланка. Искал ме щипският жупан и аз ще трябва да пътувам за Щип. Казах му да предаде, че аз нямам нищо общо с щипския жупан и че желая веднага да бъда изпратен направо в Белград, от където съм натоварен да извърша атентата. Чакахме отговор до 11 часа пр. обед на другия ден — 29.IV. През това време аз бях свободен и разхождайки се, приказвахме с капитана. Разговорът бе около Ив. Михайлов. Запита ме как мисля — дали баща му и брат му са убити от „нашите". Отговорих му, че според мене те са убити от „нашите". „Да така е, и аз мисля същото — и всички такива, колкото ги има ще бъдат премахнати". Каза ми, че нямало още никакво съобщение във вестниците около атентата. Очаквахме всеки момент такива. Казах му, че ще има, но още се пази в тайна оттатък, както бе в миналото с Тодор Александров.

Към обед бях облечен във войнишки дрехи, „за да не ме познаят из пътя и в града, защото по тук те (комитите) имат свои хора и могат веднага да съобщат оттатък границата". Придружен от двама войници, пристигнах в Крива Паланка, където веднага бях приет от подполковника. След като ме разпита за някои подробности, каза ми, че имал заповед от дивизионния си началник да бъда веднага изпратен в Куманово, откъдето ще ми се издаде открит лист, за да пътувам до Щип, защото брегалнишкият жупан полковник Михайлович искал непременно да ме види. Аз отново протестирах и недоумявах защо ме търси толкова. По-късно разбрах, че той е един от главните организатори на моето отиване в България и за това този толкова голям интерес към мене.

В разговора подполковника ми обърна внимание, че нямат още никакво съобщение — нито от границата, нито в Белград от София. Учудваше се как така да няма никакво движение на границата от страна на "автономистите", когато друг път винаги при такива случаи е била блокирана границата от българска страна. Казах му, че те още не знаят нищо за „атентатора", а и да знаят, то е, че той е грък и ако блокират, това ще направят към гръцката граница. Вестниците мълчат, защото невярно така им е заповядано. А по отношение на потвърждението, то вече е тяхна работа: те имат възможност да пратят хора, за да научат. Аз съм си изпълнил „дългът“ и сега очаквам те по-нататък да разузнаят, да научат и да ми благодарят. Каза ми, че получил тъкмо днес писмо от Кюстендил, в което не му съобщават нищо. „Наверно бугари нечат да кажат нищо“... Попитах го да ми каже от ко дата е писмото. Извади го от шкафа и видях, че е от 24.IV. „Е, видите ли, то е от 24, а аз извърших покушението на 25 вечерта." Писмото бе написано на български, с мораво мастило и изпратено от Кюстендил. От кого е изпратено, не ми каза и не можах да видя. Помислих, че е изпратено от някой техен шпионин — местен човек от Кюстендил или от българския емигрант Захари Стоенчев — какъвто има в Паланка и който се е намирал тогава вътре. По-късно четох писмо със същия почерк и със същото мастило, изпратено пак от Кюстендил. А то е изпратено от там на 25 до Юрдан Арнаудов от Захари Секулички - „анархист“ български емигрант от Кюстендил, който преди месец и нещо е заминал за там да върши атентати над македонски дейци. За него ще се повърна по-късно.

В Паланка чаках половин час завръщането на околийския началник, който бе заминал с автомобил до границата, за да ме чака и с когото се бяхме разминали. През това време подполковникът бе повикан на телефонът от Белград. Приказваше с полицейския инспектор Йованович, мисля, че беше самият Лазич. Слушах разговорът им. Питаше го за моите показания и изказваше учудване, защо още няма никакво съобщение в българската преса. Съобщи му, че са изпратили вече шифровани телеграми в София, но че нямат още никакъв отговор. Щом дойде ще му съобщи.

След малко пристигна околийският началник, а след него и началника на жандармерията в Паланка. Обсипаха ме с въпроси — ненадейни и хитри. Отговарях им бързо, спокойно, и хитро. Околийският началник се произнесе, че това още не е доказано, защото „паднал тежко ранен — но няма сведоци"... Питаше ме дали знае Ж. Лазич „Да! — А, защо тогава той казва, че не те познава? "Е, за това, виж, питайте самия него!“ отговорих аз. „Аз ей сега приказвах по телефона с него и иска нови сведения“. Взеха да спорят помежду си — при чаша кафе —  бяха разгорещени, особено околийският началник, който беше недоволен, че слухът така бързо вече се разпространил в града и околията: „Гражданите знаят всичко и по-бързо са се информирали от нас“. Подполковникът каза, че аз съм виновен за това, защото съм разправял на офицерите и войниците, които са разпространили новината. Обвиних ги, че не аз, а те са виновни и техните офицери и войници и че трябваше да ми кажат да не говоря нищо на тях. Разбира се, аз „поверително“ шепнех на всеки срещнат, за да се шири навсякъде по-бързо. Тука разбрах, че през тези два дни са се карали и дърпали кой да ме вземе при себе си. Военните не са искали да ме дават на полицията, а от друга страна жандармерията на всяка цена искала тя да ме има! Най-после щипският жупан Михайлович е сполучил да се наложи и ме вземе. Наредено е било да се прекъсне всякакво следствие по-нататък, като снетото до сега дознание да се изпрати поверително до армията в Скопие, а препис от него във Вътрещното министерство в Белград. Да се пръсне слух по границата, че е хванат обикновен бежанец от България, а не атентатора, за когото се приказва.

В Паланка трябваше да съблека войнишкото си облекло и да облека стражарско. Дойде, обаче, бързо телефонно нареждане веднага да замина за Куманово. Качих се на автомобила. С мен се качиха 5 стражари и един жандармерийски подпоручик. С шофьора бяха 7 души. Всички бяха въоръжени. Помислих, че искат да ме премахнат и да заличат следите... На 5-6 километра от града автомобилът спря и аз трепнах... Пукнала се бе, обаче, една от гумите и ние слязохме, за да я поправят. Отвориха бутилка „вишновка" и бях почерпен и аз. Успокоих се. По-после разбрах, че този калабалък е от страх — да не бъдем нападнати по пътя от някоя чета, въпреки, че на всеки 2—5 клм. срещахме жандармерийски станции. От една жандармерийска станция подпоручикът съобщи в Куманово, че пристигаме благополучно. В 9 и половина часа вечерта бяхме пред щаба на жандармерията. Пред вратите ме посрещна жандармерийския майор Йован Тришич, който веднага ме въведе горе — в кабинета си. Там ме чакаха един генерал и един подполковник. Поканен бях да седна и почерпен с цигари и кафе. Не го познавах кой е. Мислех, че е някой дивизионен войскови генерал. След един и половина два часа разговор, когато слязох долу, научих, че това е генерал Томич — „комендант целокупне жандармере" и подполковник... от обществената безопастност при жандармерията в Белград. Генерал Томич ме изпитва твърде изтънчено и префинено. Разпитва ме дълго и подробно. Един и същ въпрос ми задаваше по няколко пъти, за да види дали ще получи един и същ отговор. Отговарях както и по-рано — спокойно и самоуверено, още повече, че бях вече подготвен от по- раншните разговори, от самите техни офицери. За атентата остана с убеждението, че е напълно успял. Искаше сведения, кой от войводите се движи из София и как. Казах му, че това не ме е много интересувало да знам поотделно имената им, защото аз сам имам определена цел и нея единствено съм преследвал. Но зная, че всички отиват в София и се движат свободно, въоръжени само с револвери и с цивилно облекло. Запита какво мислят и как смятат да развият акцията си за тази пролет. Казах: понеже ВМРО знае, че границата се силно охранява от сръбски войски и минаването на чети е трудно, то предназначените чети ще минават откъм Албания, където са съсредоточени вече големи групи четници, които да влязат и стегнат по-здраво организациите си в селата, а откъм България ще се пращат отделни атентаторски двойки, тройки и единици, които да вършат атентати на видни личности, държавни учреждения, железопътни мостове и пр. Понеже те смятат, че вече въпросът за Македония е назрял, то акцията ще бъде в по-голям мащаб и „може би последна“, с която ще искат да предизвикат промяната на сегашното положение. Отговори ми, че сведенията, които давам, са точни, но онова, което те мислят, никога не ще постигнат!... (Тук употреби и един циничен израз, придружен и с жест на дясната ръка). Запита ме къде са най-силни: в селата или в града? Отговорих, че в селата употребяват чети и са били там по-рано силни, но сега вече населението не ги приема, но в града пък намират атентаторските тройки, на които и възлагат надежди. „Така е, с тях именно ние мъчно се справяме". Пита ме за убийството на генерал Ковачевич и Прелич — защо са извършени. Отговорих: «Много ясно, тe ги считат тирани на македонския народ. „Пита ме за всичко. В целия разговор подполковникът само един път се намеси, като поиска да му поясня точно как съм стрелял. Обясних му. На края Томич ме запита, де желая да отида: в Белград или в Щип. Казах му, че ми е по-приятно веднага да замина за Белград. „Добре, аз ще приказвам още сега с Ж. Лазич, за да заминеш още утре заранта за там“. Това бе направено и аз трябваше веднага да замина. При раздялата ме поздрави, изпрати ме до вратата и ми каза: «Ти си извършил велико дело и ако това се докаже, ти ще бъдеш богато възнаграден"... Сбогувах се и слязох долу, където вече имаше приготвено легло за мен в стаята, където беше и телефонната им централа. Долу научих с кого съм разговарял. Те веднага заминаха, а майор Тришич остана при мене да ми прави компания. Разговаряхме за обединението на южните славяни. Поддържахме тезата, че пречката за тази работа са само автономистите и щом те бъдат премахнати, всичко ще бъде наредено по мед и масло ... Сега един сме премахнали, остават още няколко души да премахнем и тогава всичко е свършено ... Той е словенец. Корошец напоследък е изпратил много словенци натам.

На сутринта очаквах открит лист, за да взема влака в 12 часа за Белград. Дойде, обаче, майора и ми съобщи, че щипският жупан изново настоявал да ме види. Отговорил му бил, че ще трябва да се споразумее с Ж. Лазич и тогава да замина. А в това време Ж. Лазич придружаваше Корошеца в обиколката му из Македония. До вечерта нямаше никакво съобщение. Научих само, че в града пристигат заранта Корошец и Ж. Лазич. Правеха се приготовления и разпореждания за посрещането му. Слушах всичко, което разпореждаха по телефона. Слушах и имената на жандармерийските станции, които бяха изменени като „Сплит“, „Дубровник“ и пр., обаче, не смеех да държа бележки, страхувайки се от ненадеен обиск. Когато Томич на заранта замина, телефонираха: „Змай иде код вас“. А за Корошеца казаха: „Поп тръгна“ ...

Над кревата, където спах, имаше закачалка. Там един дежурен телефонист си окачваше ремъка с ножа и револвера. Можех да го взема, но смятайки, че в дадения момент не е потребен, отказах се. Вечерта, обаче, към 7 часа се върна изново Томич с подполковника. Ако знаех това, бих го взел и още тогава би се свършило всичко, въпреки жертвите, които щяха да станат другаря ми и майка ми, защото аз стоях на стълбите, когато Томич мина нагоре и ме поздрави. По-късно един наредник влезе в телефонната централа и като забеляза револвера, заповяда на стражаря да го прибере и опаше.

На 1 май рано, в 6 часа пристигна Корошец. Мина Куманово и отиде към Паланка и Тетово. Към 4 часа сл. пл., се върна в Куманово.

Към обед дойде при мене майор Ибришич и ми съобщи, че са се споразумели: щипският жупан Михайлович да замине за Белград и аз в 7 ч. вечерта да се кача във влака, за да пътувам с него по-нататък. Ще му бъда представен във влака и той ще се грижи по-нататък за мене. Към 2 часа дойде изново майора и ми съобщи, че имат вече известни сведения. Запита ме, какъв е на вид придружаващият Ванчо човек. Обясних му: пълен, едър, с черни мустаци и пр. «Е, същият е! ... Ти си ранил скопският войвода Величко. Бога ми, сречен човек си, че си се отървал“. Сведението е донесено откъм Берово от изпратените навътре хора.

Към 7 часа потеглихме с един жандармерийски поручик за гарата. Там ни чакаха майора и другите представители на властта, които изпращаха министъра. Бях запознат с председателя на удружението. Ентусиазиран, последният постоянно ме хвалеше. Поисках документите си и револвера. Майорът веднага върна поручикът с автомобила, за да ги донесе. Отиде и се върна, без да ги донесе, защото намерил чекмеджето заключено.

Във влака бях представен на полковник Михайлович. Приказвахме малко и настояваше да му кажа дали е сигурен успехът. Казах му, че е напълно сигурен. Веднага замина за вагона на Корошец и Ж. Лазич, където докладва чутото от мене. Даде ми 500 динари за разноски в Белград. Каза ми, че на гарата в Белград ще се срещнем и ще ми каже къде да се видим. Пътувах с министъра, Ж. Лазич и Михайлович. Последният ми даде визитна картичка за свободно пътуване, която изпратих по принадлежност в първото си писмо.

Близо до Белград изново ме намери Михайлович и ми каза да намеря Трифунович-Бирчинин на ул. "Царибродска" № 1 и с него към 9 часа да отидем в къщата на Михаилович — ул. "Косовска" № 1. Там ще приказваме подробно. Към 6 часа заранта бяхме в Белград. Отидох веднага в къщата на Михал Тодоров, ул. "Хаджи Милентиева" № 66 и с него заедно намерихме Бирчинина — председател на четническите удружения. Тримата към 9 часа бяхме при Михайлович. Предварително Бирчинин ме разпитва. Напомни ми няколко пъти, че аз не съм дете и че не трябва да си играя с главата. Каза ми: ако това, което разправяш, се потвърди, ние ще те обсипем със злато и почести.

В къщата на Михайлович бях подложен отново на подробен разпит. На края Бирчинин каза: „Аз съм стар четнически войвода и познавам хората и тези работи; психолог съм и казвам, че тоя човек заявява истината". Наредиха да се намери храна, легло и пр. за да си почина и чакам. Между другото започнаха да спорят как да унищожат Василие Търбич, който бе подал интерпелация в Скупщината преди някой ден против Михайлович. Предоставиха тази работа на Бирчинина, понеже той най-добре го познавал и щял да го обезвреди Бирчинин каза: „Василие Тръбич не е нито сърбин, нито бугарин, нито нищо; той е там където има пари ... Всичко, което работи, прави го с оглед да извлече материални облаги". Михал Тодоров запита: „От министерството за него (за мене) се иитересуват и искат да го видят; какво да правя? „Михайлович му каза, че това е негова работа. че той ще нареди никой да не ме закача и пита и, че всичко какаото става и трябва ще става чрез него и М. Тодоров. Аз няма да се явявам никъде. Излязохме от там. Настанен бях в хотел „Велика Сърбия“. След обед дойде М. Tодоров и ми съобщи, че има отговор от легацията и военното аташе в София, — че на 25 вечерта е извършено покушение и ранен е Величко в ръката. Откаран е на лечение в Горна Баня. За „другия“ не се знае нищо. Между македонствующите има «узнетиреность". Ще се чакат нови сведения и щом се потвърди, аз ще получа 1/4 милион динари възнаграждение. Няколко дни продължаваше все така. На третия ден ми съобщи, че е дадено съобщение в „Политика“, за да се предизвика българската преса да заговори: „Или ще опровергаят, или ще потвърдят!“ Забелязвам: през всичкото време очакваха съобщения в българската преса и това им бе най-необяснимо защо няма нищо. Направихме сметка, че към 8—9-и трябва да се появи съобщение в български вестници. Нямаше нищо. М. Тодоров дохождаше всеки ден и ми съобщаваше, че сведенията са същите и че очакват всеки момент или да се потвърди или опровергае убийството на Ванче. За другото вече бяxa уверени. Разпоредено бе навсякъде, където имат свои хора в България да изучат точно положението. Ако не дойде нещо точно, ще очакват на 10.V, когато щял да стане конгреса на ВМРО в Горна Джумая и тогава ще се разбере всичко. Ако Ванче се яви там, то значи, че е жив и аз съм погрешил и измамил се — като съм вземал друг вместо него, а ако не се яви то значи така или иначе, че е убит. Tе могат да кажат, че е убит в Г. Джумая, но ние знаем къде е станало това. Това положение и настроението продължи до 9 май. Дадоха ми 1500 динара за дребни разноски; храна и квартира отделно. Подписах разписка, че съм получил 2500 динара от „Доктора“, псевдоним на Михайлович — за други разноски направени за мен в Куманово и влака. Тази сума ми се даваше за десетина дена, додето се разясни окончателно положението. При доказателство ще ми платят 250 000 динара, а ако остане при това, което се знае сега, пак щели да ми дадат нещо. Това, което ми дадоха е недостатъчно за да се набави необходимото за действие. Михайлович ми бе в ръцете и аз можех да свърша с него с нож, но ... не бе съгласен. Той настоява за Жика Лазич. Смята, че последния е по-важен. Съгласих се да чакам, понеже той беше и интелектуалния ръководител. Срещах Михайлович още два пъти из улиците, но нищо не предприемах. От Юрдан Арнаудов научих доста работи, неизвестни до тогава. Шурей му Захарий Секулички преди 1 месец заминал през границата — Крива Паланка, за Кюстендил със задача да върши атентати над Куртев — „бил пунктов началник в Кюстендил, главна личност, същият, който изпратил хората за генер. Ковачевич. Оценен бил за 100 000 динара. Захари Секулички и днес още се намира в Кюстендил или селата и там дебне. Трябвало е да свърши до края на миналия месец, но не му се удало още случай. Главната му цел е Куртев. С него е бил познат от по-рано и искал сега да се представи като негов привърженик. Щом сполучи да направи среща с него да го убие. Предупредете там да се пазят и по възможност заловете го. В писмото си от 25.IV пише, че ако не може да сполучи в Кюстендил, ще замине за София. И това имайте предвид. Разпитайте и ще научите какъв е; бил е в миналото „анархист“ и симпатизирал на „санданистите“. Когато бяхме при Михайлович — отделиха се двама — той и М. Тодоров и приказваха нещо тайно. Споменаваха често „Тодоров“ — Тодор Ковачев. От няколко срещи разбрах, че се готви отиването на нови групи емигранти в Македония. На чело се поставят Нешо Тумангелов, Никола Дерменджиев, Юр. Арнаудов и др.

Дадени са нови пет пункта:. Ново село до Струмица, Паланка, Босилеград и старите два —  Царево село и Берово. Лъжат емигрантите, че ще действуват не на такива условия, каквито са били до сега. За тази цел и за проверка по-отблизо по конгреса в Джумая — завчера заминаха за Щип: Михайлович, М. Тодоров, Никола Хайдуков и Бирчинин.

Днес е 10.V.1928 г. Михал Тодоров ми каза, че заминава до Сараево да лекува жена си. Мисли, че по-добре е да не знам аз, когато отива да проверява онова, което и мен интересува. От там ще изпратят хора, които да следят не само появяването на Ив. Михайлов, но ще следят и разискванията — дали ще се появи борба между „привържениците“ и Ив. Михайлов и такивата на Протогеров, защото смятат, че след смъртта му, непременно ще се появи борба за надмощие в ръководното тяло. Мен ми е казано да чакам завръщанието им след 5-6 дни и тогава, като се уясни положението да се разреши и въпроса за „възнаграждението“. До тогава нямаме възможност от къде да се информираме и дали имат нови сведения.

Разберат ли, че Малкия е жив, ще смятат че аз съм се заблудил в лицето и съм стрелял на друг. В такъв случай ще мислим как да действуваме. За сега те са сигурни, че е стреляно на 25.IV на ул. "Пиротска" и е ранен в ръката Величко, който е изпратен на лечение. Това е съобщението от легацията. Револверът бе даден на експерти да го проверят. Произнесоха се: Нов револвер, стреляно с него 4 патрона. Всичко така, както съм говорил.

На 8 вечерта се получиха и такива сведения, Чехословашкия пълномощен министър тук Шеба — пристигнал тук от София. Бил във Французката легация — София. Казали му там, че имали сведения, че е убит Иван Михайлов. Това веднага съобщили във Външното министерство. То добре. Ако можем да се задържим в същи дух бъдете сигурни, че успеха ни ще бъде обезпечен.

Бирчинин — главния им национален борец и организатор на удруженията в Македония, — понеже е вземал главно участие в тази работа надали ще преживее позора.

Имам обява (открит лист) със следното съдържание:

„Обява. Момчило Иванович из Штипа упучен йе у Београд поверльивом осолом, У Београду че се бавити неколико дена. Ова обява важи му као легитимация. 1 майа 1928. Штип. В. Д. Великог. жупана, полковник Мих. С. Михайлович (Печат).“

Сметнахме да я фотографираме и ви я изпратим за документ, но не се решаваме, защото нямаме верен фотограф. Ако я забравят у мене ще я пратя.

Ив. Момчилов

 

След всичко това, интересно е да се знае дали сръбската власт ще тури ръка на Арнаудовци — Тодоровци и ще ги осъди, за дето са пращали в България терористът Момчилов; или пък — дали няма да ги избие, като прикрити съучастници в атентата срещу Жика Лазич. Що се отнася до жупаните, до генералите и полковниците, до министерствата и др., що се отнася до самия Ж. Лазич, които устроиха атентата в София чрез „атентатора" Момчилов, за тях предварително се знае, че не ще бъдат съдени и че продължават да търсят атентатори за атентати в България.

 

ИЗ МИСТЕРИИТЕ НА ЖИКА ЛАЗИЧ

(Писмо от Белград)

Както знаете, преди известно време сръбската полиция ме удостои със затваряне в познатия вече на света инквизиторски дом „Главняча“. Наскоро се запознах с едного измежду арестантите, по народност албанец, родом от с. Заяс - Кичевско. Името му бе Нури Зейнелов. С него се сприятелихме и той ми разправи следната история. Бил пет години под ред сръбски стражар. Познавал се с Жика Лазич. Той бил повикан от Жика Лазич лично; последният го натоварил със задачата да прехвърли албанската граница и да убие в Албания Ахмед Зогу, председателя на Албанската република или, това ако не mv се удаде, да убие познатия главатар на чета Калйош. Ако в Албания се окаже трудно убиването на Калйоша, Нури е трябвало да влезе в четата на същия, с когото били съселяни и, щом минат в македонска (сега сръбска) територия, да извърши убийството. По-рано Нури Зейнелов е бил поканван да отиде в София, за да убие там някое лице измежду редица лица, които щели да му бъдат посочени, но той отказал да се заеме с такава мисия, понеже не познавал София. Жика Лазич дал на Зейнелова 10 наполеона и последния прехвърлил албанската граница откъм Кичевско. След като свършил парите, Зейнелов се явил в Сръбското консулство в Тирана, където му дали още 10 наполеона; консулството е било предупредено от Жика Лазич да бъде в услуга на пратения в Албания атентатор. При това Нури е предал в консулството едно писмо за Жика Лазич, което да му се изпрати; с писмото си той искал 200 наполеона от Жика, за да ги даде на албанци, които се наемат да избият някои видни и влиятелни албански богаташи. Наскоро, обаче, Нури бил арестуван от албанската полиция. От затвора той избягал в Гърция заедно с един черногорец, но гръцките власти ги заловили и ги предали на албанските власти. Обаче Нури и черногореца успели втори път да избягат. Нури ми се хвалеше, че той е натоварил предварително един момък от четата на Калйоша да убие своя войвода (Калйоша). Убийството било извършено от тоя момък, но и сам той бил убит. Към Подгорица Нури Зейнелов минал в сръбска територия.

За да се замаскира близостта на тоя албанец със сръбската полиция и специално с Жика Лазич, след като се е върнал от Албания, нарочно бил пратен в затвора „Главняча" в Белград — така ми обясняваше сам той. Когато ми разказваше горното, Нури ми каза, че на другия ден ще го изведат от затвора и ще има среща пак с Жика Лазич. Наистина, извикаха го в канцеларията на „Главняча", но той се завърна скоро като каза, че Жика не бил в Белград и срещата се отлага за малко; щели да го предизвестят когато се завърне Ж. Лазич. Подир четири дни извикаха наново Зейнелова в канцеларията, обаче, вместо да се срещне с Лазич; той се прибра в килията си смазан от бой. Caм шефът в полицията Акимович го е заплашил с револвер и му е заповядал да не смее да мисли да среща с Ж. Лазич. Запитали го, дали е разправял до тоя момент никому за всичко, което знае; той отговорил, че никога и никому нищо не е разправял. Много изплашен, Зейнелов се бе усъмнил, че Жика Лазич е наредил да гo убият, след като е бил използуван. Аз наскоро излязох от „Главняча" и Нури ми каза, че ще ми пише. Имаше възможност да стори това — уговорено бе каквото трябваше, за да получа писмото. Но той никак не се обади. Сигурно е пребит в затвора.

Пиша ви за тая история, за да узнаете и чрез нея с какво се занимава Жика Лазич. Той устройва атентати върху всички видни лица в съседните на Сърбия държави, които са неудобни за политиката на последнята в дадено време. Няма ли да устрои един ден атентат и против самия сръбски крал? Много поучителна е и съдбата на Нури Зейнелов, който се бе продал на сърбите.

Драгорски

Публ. във в. "Свобода или смърт. Революционен лист", г. IV, бр. 75, 20 юли 1928, с. 1-3; бр. 76, 6 август 1928, с. 6-10, бр. 77, 21 август 1928, с. 4-17, бр. 78, 31 август 1928, с. 6-7.