ГРИГОРИЙ ЦАМБЛАК КАТО ИСТОРИК НА ПАДАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ ПОД ТУРСКО РОБСТВО

Богата и разностранна е литературата за видния български средновековен писател и висш духовник Григорий Цамблак (ок. 1365 – 1420).

Той е и един от най-ярките представители на Търновската книжовна школа и от продължителите на делото на Българския патриарх Евтимий. В своята църковна дейност той остава свързан не само с българската православна църква. Той заедно с неговия сродник Киприан през различни периоди възглавяват руската православна църква, като Григой Цамблак е киевски митрополит  от 1413 до 1420 г. Името и делото му е свързано и с византийската, румънската, сръбската и прибалтийските църкви.

Когато става дума за възглавяването на руската православна църква от тези двама видни български духовници и книжовници, възниква и въпроса за покръстването на Русия от българската църква и въвеждането на българските църковни книги в Русия, който руската страна продължава да премълчава.

Григорий Цамблак оставя значително литературно творчество, като се изявява като един от най-значимите славянски църковни проповедници, писатели и химнографи. Той е свидетел и летописец на падането на България под турско робство. Тези трагични за народа и държавата ни дни са намерили място в неговите произведения и най-много в приложените по-долу две негови творби.

Един от най-добрите негови биографи е видния български историк и педагог Васил Киселков (17 ноември 1887 г. – 10 април 1973 г.) Еднакво стойностни са неговите изследвания както в областта на историята, така и в областта на българската и славянските литератури от периода XIV-XV век. В. Киселков се изявява и като преводач на най-известните произведения от старобългарската литература, сред които са пространните жития на Кирил и Методий, беседата на Презвитер Козма, житията на Иван Рилски, Похвалното слово за патриарх Евтимий от Григорий Цамблак, Рилската повест на Владислав Граматик и мн. др. Стотици са неговите приноси и в областта на историята, сред които по главни негови произведения са - „Презвитер Козма и неговата беседа против богомилите“ (1921 г.), „Панонските легенди или пространните жития на славянските просветители Кирил и Методий“ (1923 г.), „Славянските просветители Кирил и Методий – живот и дейност“ (1923 г.), „Житието на свети Теодосий Търновски като исторически паметник“ (1926 г.), „Св. Теодосий Търновски“ (1926 г.), „Григорий Синаит“ (1928 г.), „Българската книжнина през Симеоновия век“ (1928 г.), „Кирил и Методий“ (1931 г.), „Беседа против богомилите“ (1934 г.), „Патриарх Евтимий, от Григорий Цамблак“ (1935 г.), „Рилският манастир“ (1937 г.), „Патриарх Евтимий“ (1938 г.), „Жития на светите братя Кирил и Методий“ (1938 и 1942 г.), „Презвитер Козма, беседа против богомилите“ (1938 и 1942 г.), „Свети Иван Рилски - жития“ (1940 г.), „Свети Климент Охридски“ (1941 г.), „Митрополит Григорий Цамблак“ (1943 г.), „Българската книжнина през Симеоновия век“ (1943 г.), „Славянските просветители Кирил и Методий“ (1946 г.), „Митрополит Григорий Цамблак“ (1946 г.), „Владислав Граматик и неговата Рилска повест“ (1947 г.), „Проуки и очерти по старобългарска литература“ (1956 г.), „Софроний Врачански“ (1963 г.) и мн. др.

Сега ви предлагаме една от неговите най-хубави книги за Григорий Цамблак, притежаваща и сериозни литературни качества, където Киселков се изявява и като блестящ белетрист, пишеш на една от най-сериозните теми от нашата славна и трагична история. Като приложение към биографията на видния наш църковен деец, писател и просветител той ни дава възможност да се запознаем и с две от най-добрите произведения от нашата средновековна литература, излезли изпод перото на Григорий Цамблак - Похвалното слово Патриарх Евтимий Търновски и неговия разказ за Пренасяне на мощите на св. Параскева от Търново във Видин и Сърбия, преведени от В. Киселков.

Цочо В. Билярски

 

* * *

Васил Киселков

* * *

ВАСИЛ КИСЕЛКОВ
ГРИГОРИЙ ЦАМБЛАК

Между най-бележитите представители на нашия народ от края на средновековната епоха е и Григорий Цамблак. Още от ранна възраст той започнал да се готви за бляскава духовна кариера, ала разрухата на българската държава в края на XIV век му попречила да се посвети в служба на родината си. Тогава той тръгнал по чужбина, за да служи с перо, реч и мисъл на чужди народи, на чужди църкви, на чужди идеали, вдъхновяван от желанието да се издигне до върховете на църковната йерархия. И благодарение на солидното си за времето образование, на неизчерпаемата си енергия, на твърдия си характер и на младежкия си идеализъм, тази рядка българска издънка съумяла да остави трайни следи в църковната и културна история на всички православни народи в Европа.

Някои изследователи мислят, че Григорий Цамблак дължи своята слава в историята на Европа, особено в историята на румъни, сърби и руси, още и на прекадената си самоувереност, на суетната си гордост и на болезненото си славолюбие. Той дори е белязан като безотечественик! Може в тия субективни преценки да има капка истина, ала тя съвсем не помрачава ореола, с който съдбата е увенчала неговия образ като изключителна личност и като рядък българин, какъвто се очертава не само с бурния си живот, но и с многобройните си книжовни творби, написани на родната му българска реч.

*

Григорий Цамблак произхождал от знатен род. Подобно на потомците от рода на Кантакузиновци, някои членове от Цамблаковския род са заемали важни обществени служби през XIV-XV век във Византия, България и Румъния. Въпреки това, първичното потекло на тоя род и до днес не е установено от науката, и затова него си присвояват и гърци, и българи, и румъни, та дори и сърби. Според друго мнение, всички Цамблаковци произхождали от албански род, чиито потомци отсетне променили етничния си образ в зависимост от народа, всред който заживели поради едни или други причини от военен или политически характер.

За българските Цамблаковци може със сигурност да се каже, че винаги се чувствували истински българи. Някои от тях са посветили всичките си сили за благото на българския народ и за величието на българската държава. Заслужава да се изтъкне, че от тях е произлязъл не само нашият Григорий Цамблак, но и онзи примикюр, или началник на царската свита в България, който е живял във времето на цар Ивана Александър и на когото се отдава вечен помен в Бориловия синодик. От българските Цамблаковци е и знаменитият всеруски митрополит Киприан. Както е известно, в 1376 год. Киприан е бил посветен за киевски митрополит, а в 1389 год. станал митрополит на цяла Русия, понеже тогава поел управлението и на Московската митрополия. Киприан е държал съдбините на руската църква до 1406 год., когато починал. Не без сериозни основания, някои учени са склонни да мислят, че и последният български патриарх Евтимий е бил тоже от рода на Цамблаковци.

*

Григорий Цамблак се родил в Търново през 1364 год., както твърди проф. А. Яцимирски, или година-две по-късно. Според споменатия руски учен, светското му име било Гавриил, а баща му носел библейското име Уриил, или Урик. За детските му години, както и за първото му домашно и училищно възпитание и образование, нищо не се знае. Ала трябва да се предполага, че, като чедо на знатна фамилия, още отрано ще е почнал да се готви за бъдещето си църковно и обществено служение. Когато поотраснал, навярно е постъпил на учение в някое духовно училище в Търново или в неговата близка околност. Едни мислят, че на младини той се учил в Келифаревския манастир на Теодосия Търновски (1363 г.), други – в манастира Св. Троица, основан от Патриарх Евтимия през втората половина на 1371 год. По-вероятно е, обаче, младият Григорий да се е учил в Търново под непосредственото наблюдение на родителитe си и под закрилата и ръководството на Патриарх Евтимия,

За ученическитe и юношески години на Григория Цамблак в книжнината съществуват незначителни вести. В руския Никоновски летопис е засвидетелствувано за него, че бил „много образован, понеже от детинство бе запознат с всяка книжовна мъдрост". Самият Цамблак пък, като разказва в словото си за Киприана, как бил посрещнат последният, тогава само киевски митрополит, от целия клир и от цялото гражданство в Търново в 1379 год., с радост съобщава на руското общество, че и той взел участие в това бележито събитие заедно с баща си и с „учителя си“, сиреч с тогавашния Търновски патриарх Евтимий. Чичо му Киприан дори го помилвал „със свещените си ръце“, „като му предсказал, каквото имало да се случи“ с него. Без съмнение, с тия си думи Цамблак искал да внуши на русите, че, когато бил дете, нему било предсказано от чича му Киприана славно бъдеще и, поради това, никой не бивало да пречи на възхода му към върха на руската църковна йерархия. А всички тия вести показват, че още от ранни младини Цамблак се посветил на наука и духовни подвизи, за да може по-добре да служи на Бога, на народа си и на целия свят.

За да се подготви още по-добре за бъдещата си църковна и обществена дейност, когато е бил приблизително на 20 годишна възраст, Григорий Цамблак, по примера на мнозина други млади българи от XIV век, се запътил за Атон - вероятно, вече като млад монах. Там той имал пълна възможност да се запознае с уредбата на атонските манастири и с мнозина бележити монаси, едни от които се славели като аскети, а други - като учени и книжовници. Освен това, там той трябвало да научи прекрасно и гръцки език, който ще му отвори вратата към цялата средновековна византийска образованост.

Кои атонски манастири е посетил и по колко време се е подвизавал във всеки от тях жадният за наука и монашески подвизи млад българин, точно не се знае. Но едва ли трябва да се съмняваме, че по-продължително време – може би, няколко години – той ще е престоял в лаврата „Св. Атанасий“. През XIV век тя се ползувала в православния свят с голямо име, защото в нея се подвизавали най-бележитите исихасти и религиозни мислители, каквито са били, например, прочутият Григорий Синаит, който станал идеолог на византийския мистицизъм в XIV век, цариградските патриарси Калист и Филотей, както и солунският митрополит Григорий Палама. В нея се подвизавали и видните българи: Теодосий Търновски, споменатият Киприан Московски, последният български Патриарх Евтимий, както и мнозина други български монаси и книжовници от XIV век.

В тая лавра с радост слушал нашият монарх Григорий, когато старите тамошни отшелници му разказвали за живота на Евтимия. Затова и пише в словото си за него: „Достоверни свидетели (на Евтимиевите подвизи) са и жителите на лаврата на преподобния Атанасий и безмълвницитe на делата Атонска планина“. Според Яцимирски, през 1389 год. Григорий Цамблак почнал да се проявява в тая лавра като книжовник: тогава той бил преписал на славянски творенията на Исаака Сирин.

Освен в лаврата „Св. Атанасий“, на Атон Григорий ще се е подвизавал и в Зографския манастир, който е бил слава и гордост на българските светогорски монаси и на българските царе в Търново, особено на Ивана Александър и на сина му Иван Шишман. В него са се подвизавали и бележити българи, като търновските патриарси Теодосий I и Евтимий.

Тъкмо когато Цамблак е монашествувал на Атон и се готвел търпеливо за бъдещ български църковник, турците все повече простирали и засилвали властта си на Балканския полуостров. Почти ежегодно те откъсвали и по някой кът от българските земи. В 1382 год. била завладяна и София заедно с делата си околност, а в 1388 год. султан Мурад I заел почти делото Търновско царство. Цар Иван Шишман едва задържал престола си още за пет години, но само по милостта на победителя си. Ала в 1393 г. новият султан Баязид, заедно със сина си Сюлейман, изново завладял Търновското царство, за да го превърне за векове в турска област. Участта на Шишмановата държава сполетяла и Видинското царство на Страцимира през 1396 год. По този начин, от тая година насетне слънцето на политическата свобода престанало да грее над българската земя и да стопля българското сърце.

Едновременно с политическото робство вървяло и духовното робство. Още през 1381 год. Цариградската патриаршия съумяла да си подчини без жертви Видинското царство. По молбата на Ивана Страцимир, който не искал да признава за църковен глава Търновския патриарх, Цариградският патриарх Нил посветил за видински митрополит българския йеромонах Касиан. През 1392 год. на Касианово място бил поставен пък иеромонах Иоасаф, пак по молбата на Страцимира. В 1394 год. същата Цариградска патриаршия турила ръка и на църковната независимост на Търновска България. Това станало, когато Патриарх Антоний изпратил за търновски митрополит гърка Иеремия на мястото на доблестния и славен Патриарх Евтимий, който бил заточен от турцитe в Бачковския манастир през същата 1394 год. Така, именно, целият български народ бил лишен и от църковна независимост.

*

Схващайки, че България се намира в тежко положение и че в нея никой не може да работи с успех на църковната нива, ако предварително не е спечелил доверието на византийския патриарх, около 1397 год. Цамблак напуснал Атон и се отправил за Цариград. Там той имал възможности да се запознае както с ръководните църковни кръгове, така и с бележитите църкви и манастири, особено с манастира „Пантократор“ и със Студийската лавра. От застарелите вече студийски монаси той събрал някои вести за Евтимиевия живот там. Това личи от следните му думи в словото за последния търновски патриарх: „За неговата пот и за неговите телесни подвизи свидетелствуват монасите от Студийската обител, които още живеят“.

Когато решил да замине за Цариград, Цамблак е възнамерявал да отиде от там в родината си, за да й посвети всичките си сили, макар и като служител на Цариградската патриаршия. Обстоятелствата, обаче, друго му готвели. Историята отбелязва, че в времето на Патриарх Матей (1397-1410 г.), около 1400 год., той бил вече на служба в патриаршията в качеството си на келиин монах, или патриаршески синкел, какъвто е бил и Киприан при Патриарх Филотея. Навярно, все по това време, за да има по-голяма тежест, Григорий ще е бил посветен в иеромонашески чин.

Според проф. А. Яцимирски. който най-добре изучил живота и творенията на нашия българин, в Цариград Цамблак почнал да се проявява и като книжовник и проповедник. През 1397 год. бил съставил и произнесъл словото си за св. великомъченик Георги, а през 1399 или 1400 год. написал и разказа си за преноса на мощитe на св. Параскева от България в Сърбия. Доколко тия твърдения са основателни, не можем да кажем. По-вероятно е Цамблак да е написал втория си труд по-късно, когато е бил в Сърбия.

*

Като не искал да използува дарбите на Цамблака за религиозното просвещение на българите, – може би, защото нямал пълно доверие в него поради българския му произход, – Патр. Матей решил да си послужи с тях за тържеството на византийските църковни и политически домогвания. По онова време патриаршията искала да си подчини Молдавската църква или, най-малкото, да подобри отношенията си с нея, понеже тe били доста влошени. Известно е, че едва през XIV век румънският народ заживял исторически живот чрез двете си господарства, или княжества – Влашкото у Молдавското. Тия княжества трябвало да бъдат подвластни в църковно отношение на Охридската архиепископия, защото никога техните земи съставлявали част от стара Дакия. Но понеже през XIV век Охридската архиепископия по ред причини не била в състояние да се налага на румъните, затова към двете румънски княжества, всяко от които си имало и своя църковна управа, насочвали поглед всички околни църкви: Цариградската, Търновската и Ипекската патриаршия и Галицката митрополия. Всяка от тия църкви, с оглед на политическите и културни връзки в даден момент, си присвоявала правото да се меси в църковния живот на румъните. Особено когато турцитe завладели България и унищожили Търновската патриаршия, която във времето на Евтимия имала силно влияние върху румъните, Цариградската патриаршия счела, че има вече най-голямо право да се грижи за църковното устройство на Влашкото и на Молдавското княжество. Затова тя започнала да действува твърде активно, за да се наложи, преди всичко, на молдавците. Обаче всичките й опити до края на XIV век били все безплодни. За да сломи упорството на молдавците и да ги накаже, особено загдето изгонили из страната си митрополита Йеремия, изпратен от Цариградската патриаршия, през 1394 год. Патриарх Антоний прибягнал до крайна мярка: отлъчил цялото молдавско духовенство от общение с църквата. Но и това не помогнало.

Щастието се поусмихнало на цариградските гърци едва при патриаршествуването на Матея. С посредничеството на влашкия воевода Мирчо, новият молдавски господар Александър Добри се решил да влезе в писмени връзки с патриаршията. Последната това и очаквала. Като помислил, че е настъпил удобен момент да свърже не само здрави приятелски и политически връзки с Молдова, но и да й се наложи в качеството си на Вселенски патриарх, през лятото на 1401 год. Матей изпратил в молдавската столица Сочава дякона Мануил Архонт и нашия Григорий Цамблак. Привидно главната цел на тези патриаршески пратеници е била да се осведомят, дали Молдавският епископ Йосиф е бил посветен в своя сан от законния митрополит на Галиция или пък от Ипекския патриарх, когото Цариградската патриаршия не признавала за законен сръбски духовен глава. В същност, патриаршеските пратеници трябвало да разчистят незабелязано пътя за подчинението на Молдавската църква под Цариград, като се отстрани всяко друго църковно влияние.

*

За молдавската столица Сочава Григорий се запътил заедно с другаря си - през Черно море и гр. Акерман, или Белград, разположен при устието на р. Днестър. На местоназначението си той пристигнал в края на август, както се предполага.

Преговорите как са били водени от страна на Цамблака и дякона Мануил Архонт и какъв е бил техният резултат, точно не се знае. Ала счита се за сигурно, че Патриарх Матей признал автономността на Молдавската църква. Освен това, знае се, че нашият Григорий Цамблак не се завърнал в Цариград, а останал да живее в Сочава. През 1402 год. той заел длъжността проповедник при тамошната митрополитска църква. Трябва да се предполага, че Цамблак изневерил на дълга си към патриаршията. Като българин, той разбрал, че ще може по-лесно да се издигне като църковник на възраждащия се румънски народ в Молдавия, отколкото като служител на Цариградската патриаршия, която никога не е гледала с добро око на църковната и политическа независимост на българския народ. Освен това, не бива да се забравя, че по онова време българският книжовен език и българската култура вече бяха пуснали дълбоки корени всред висшите румънски слоеве. Мнозина български духовници бяxa намерили зад Дунав благоприятни условия за работа, особено след 1396. год., когато турцитe завладяxa и Видинското царство – последното огнище на българската свобода през средните векове. Не ще съмнение, че и самият Молдавски митрополит Йосиф ще е обещал Цамблаку подкрепата си, за да прояви той голямата си ораторска и книжовна дарба и да заеме достойно място в църковната йерархия на младия румънски народ.

В битността си на талантлив проповедник при митрополитската църква в Сочава, Цамблак е съумял да увековечи името си с няколко омилетични произведения, плод на ораторско вдъхновение и на вещо перо. Всички са написани на тогавашния книжовен български език, защото той е бил официален език и на румънската църква и на румънските боляри от онова време. Те са следните: 1. Слово за рождението на св. Богородица; 2. Похвално слово за тримата отроци и за пророка Даниила; 3. Слово за божествените тайни; 4. Слово за мъртвитe; 5. Слово за монашеския живот; 6. Похвално слово за преподобните отци; 7. Слово за рождението на св. Ивана Кръстител; 8. Похвално слово за светите апостоли Петър и Павел; 9. „Мъчение на светия и славен мъченик Иван Нови, който бе мъчен в Белград – написано от Григория (Цамблак), монах и презвитер във великата Молдовлахийска църква“.

Последното творение, животопис на св. Ивана Нови, наречен още Белградски, или Акермански, е било написано по поръка на воеводата Александър Добри по повод преноса на мощите на светеца от Акерман в Сочава. Може самият пренос да е станал по почин на Цамблака, който се научил за мощите на светеца, когато минал през Акерман в 1401 год, на път за Сочава.

*

След бляскавата си проповедническа дейност в Сочава в разстояние на година и половина, въ1403 год. Григорий Цамблак станал игумен на новия манастир „Пантократор“, известен още с името „Нямцу“, по едноименната му ръка, от румънците наричана Нямцул. Тоя манастир бил основан току преди идването на Цамблака за негов игумен. Дори се мисли, че самият Цамблак е бил истинският му уредник. Като игумен на този манастир, Цамблак се занимавал и с книжовна дейност. За нея говорят неговите девет слова и беседи от това време, запазени в румънските ръкописни сборници.

Подобно на първите му омилетични трудове, и тия творения издават автора си като трудолюбив и вещ книжовник и даровит проповедник. Те са написани на тогавашна българска реч и са били произнесени от църковния амвон на съответните празнични дни, както и по-първите слова и проповеди. Въпросните девет слова и беседи са следните: 1. Похвално слово за св. 40 мъченици; 2. Похвално слово за св. великомъченик Георги; 3. Похвално слово за пророк Илия; 4. Слово за отсичане главата на св. Иван Предтеча; 5. Беседа за поста и за сълзите; 6. Беседа за милостинята и за бедните; 7. Слово за Цветница; 8. Слово за предаването на Исуса от Юда, и 9. Слово за Великия петък.

*

Дали защото бил повикан от чичо си Киприан, както сам твърди в словото си за него, или защото бленувал да заеме един ден чичовата си митрополитска катедра, както би могло да се допуща, към края на 1406 г. Григорий напуснал манастира „Нямцу“ и се запътил за Москва. Ала във Вилно той се научил, че Киприан починал на 16 септемврий. Това обстоятелство го заставило да спре пътуването си. Разочарован в надеждитe си и загубил мястото си в „Нямцу“, понеже след заминаването му то било заето от йеромонах Доментиан, Цамблак се отправил за Сърбия, както се предполага. Честолюбието му и, може би, някои други причини не му позволили да остане повторно в Молдавия.

Сърбия охотно му оказала гостоприемство, каквото е оказвала по онова време на всички образовани българи, като тракиеца Андроник и Константина Костенечки, които са бягали от турския гнет и дирели простор за живот и дейност в нея във времето на сръбския княз Стефан Лазаревич. За съжаление, Цамблаковият живот в Сърбия от 1407 до половината на 1409 год. е обгърнат от пълен мрак. Смята се за положително, че се подвизавал в Дечанския манастир и че е написал известния си труд, посветен на живота на краля Стефан Урош III Дечански (+ 1331 год.): „Житiе и жительство светаго великомученика вь царех Стефана Срьбскаго иже в Дечахь, съписано Григорiем мнихом и презвитеромь, игуменом бившим тоiежде обители“. Последната фраза дава повод на някои да мислят, че Цамблак е бил игумен на Дечанския манастир. Ала тя може да се отнася и за друг манастир – например, за „Нямцу“, стига да се приеме, че първоначално житието е било в сборник след друго творение, което Цамблак написал във времето, когато е бил игумен на „Нямцу“. Както се спомена, твърде е възможно в Сърбия Цамблак да е написал и разказа си за преноса на мощите на св. Параскева.

Заслужава да напомним, че Цамблаковото художествено описание на мястото, дето бил разположен Дечанският манастир, много наподобява описанието на местността около търновския манастир „Св. Богородица“, поместено от същия Цамблак в словото му за Патриарх Евтимия.

*

Когато бил в Сърбия, Цамблак решил отново да се запъти за Русия, подмамен от някои събития. След смъртта на Митрополит Киприана, литовският княз Витовт, който бил католик, пожелал, щото Киевска Русия, подчинена тогава на Литва, изново да се сдобие със свой митрополит, независим от Москва. С това Витовт искал да отслаби връзките между Киев и Москва, за да може по-здраво да прикрепи югозападните руски земи към Литва. За да постигне целта си, в 1408 год. той изпратил в Цариград Полоцкия епископ Теодосий, по народност грък, за да склони византийския патриарх да го посвети за киевски митрополит.

Доловил сепаратистичнитe стремежи на Витовта, Цариградският патриарх Матей не се съгласил. Още на 1 септември 1408 г. той ръкоположил за московски и всеруски митрополит гърка Фотий, понеже бил уверен, че той не ще работи никога против интересите на Цариградската патриаршия. На следната година Фотий се отправил за Москва. Навярно, по нареждане на патриарха, той се спрял в Киев и прекарал цялата зима през 1409-1410 година. В това време той влязъл във връзка с Витовта и го убедил да не прави излишни постъпки в Цариград за отделен киевски митрополит. Фотий уверил Витовта, че ще управлява югозападните руски земи отделно от останалата Русия. Той дори обещал, че ежегодно ще живее по няколко месеци в Киев и сам ще урежда в църковно отношение Киевска Русия. Наистина, в първите години от управлението си Фотий редовно посещавал Киев, ала се носел като всеруски митрополит. Той не държал сметка за отцепническите тежнения на Витовта и на неговото болярство и духовенство. Това положение възбудило духовете в Киев и Литва. Старата вражда срещу московските князе, която потайно тлеела под пепелта временно, започнала да се надига с нова сила. За по-буйния разгар на борбата между Литва и Киев, от една страна, и Москва и Цариград, от друга страна, не малко допринесъл и нашият волеви българин Григорий Цамблак.

*

Щом узнал, че Фотий е назначен за московски и киевски митрополит, още през лятото на 1409 г. Григорий се отправил за Цариград, за да направи овреме постъпки в полза на своята кандидатура за киевски митрополит. Той разчитал отчасти на молбите си към патриаршията, отчасти на личното си споразумение с Фотия, ако го свари там. Ала когато стигнал в Цариград, Цамблак се уверил, че е пропуснал удобния момент. Той, обаче, не загубил надежда, въпреки че съперникът му Фотий бил заминал за Русия. Уведомен вече за сепаратистичните тежнения на Витовта, той решил да замине за Киев и да се бори за своята кауза с оглед на обстоятелствата. Без съмнение, той разчитал не толкова на подкрепата на Фотия, колкото на самия литовски княз.

Предполага се, че още през есента на 1409 год. Цамблак се отправил за Киев. Там той се срещнал с Фотия, за да го увещава да се откаже доброволно от управлението над Киев. Но като разбрал, че Фотий не ще пожертвува нито личните си интереси, нито тези на Цариградската патриаршия, Цамблак възложил всичките си надежди на княз Витовта. Навярно, докато е бил в Киев, за да изтъкне достойнството си за киевския митрополитски трон, той ще е написал и ще е произнесъл в някоя от тамошните църкви известното си похвално слово за Киприана, в което шеговито се титулува плиниарски, извънпространствен игумен, понеже вече се простил с игуменската длъжност в „Нямцу“ и в сръбския Дечански манастир. И за да осъществи по-лесно и по скоро бляна си, той се отправил за литовската столица Вилно и енергично се заел да отдели Киевска Русия от Москва в църковно отношение. Предварително той си обезпечил поддръжката на княз Витовта, който през 1413 год. сключил съюз с полския крал Владислав Ягело, с оглед да се постигне пълна гражданска и църковна уния между Литва и Полша. За тази негова дейност историците се досещат от обстоятелството, че в началото на 1414 год. литовските православни епископи се събрали на събор в Вилно и решили, между другото, да искат от Цариградската патриаршия да назначи отделен киевски митрополит, който по народност може да е и грък. През лятото на същата година, вероятно във връзка с това решение, Цамблак отишъл в Москва – сигурно, да моли Фотия да се застъпи пред Цариградската патриаршия да задоволи тя общото желание на югозападните руски епископи и на литовския княз Витовт. Пред Фотия, естествено, Цамблак открил и своите домогвания до митрополитската катедра в Киев.

Ала нито Цамблак успял да склони Фотия, нито пък пратеничеството в Цариград успяло да склони Патриарх Евтимия II (1410-1416 г.). Впрочем, още когато са вземали съответното решение, съборяните не са разчитали на друга помощ освен на своята решителност, вдъхновявана от Витовта. Че това действително е така, личи от следното.

През есента на същата 1414 год., дори преди да се завърнат от Цариград пратениците, литовските епископи отново се събрали и прогласили Григория Цамблак за киевски митрополит. Не ще и дума, това решение е било взето по заповед на Витовта и по внушение на Цамблака. Последният знаел от живота, на балканските православни църкви, че местният епископат може сам да прогласи някого за църковен глава, без да се допитва до Вселенската патриаршия в Цариград.

А за да се придаде законност на взетото княз Витовт изпратил нова делегация в Цариград, за да моли Патриарх Евтимия да посвети Григория Цамблак за киевски митрополит. Като член на делегацията бил и самият Цамблак.

Щом се научил за решението на литовското духовенство, Московският митрополит Фотий бързал сам да съобщи за него на патриарха и да го помоли да се противопостави с всички средства срещу домогванията на Цамблака и на княз Витовта. Разбира се, Патриарх Евтимий взел страната на Фотия. Той не само че отказал да посвети Цамблака за киевски митрополит, но дори го отлъчил от църквата и го прокълнал под предлог, че се опитал да си послужи с подкуп.

В началото на 1415 год., след като Цамблак се завърнал от византийската столица литовските духовници за трети и последен път решили да изпратят ново пратеничество в Цариград, за да моли патриарха от тяхно име и от името на княза да посвети някого другиго за киевски митрополит, макар и от гръцка народност Явно е, че Витовт искал на всяка цена да се сдобие със самостоен киевски митрополит, дори като пожертвува Цамблака. Но и новите пратеници нямали щастие, защото патриаршията пак отказала да Задоволи Витовта. Неуспехът на последното пратеничество не изненадал никого в Литва, защото всички са били предубедени, че патриаршията не ще отстъпи. И ако литовските духовници са изпратили в Цариград третото пратеничество въпреки своето предубеждение, то е само да оправдаят бъдещите си нови решения досежно църковното управление на Киевска Русия, които решения също са били предварително взети.

Когато се уверили, че с молби не ще постигнат целта си, литовските православни духовници се събрали на нов, четвърти събор в Новогрудок през ноември 1415 год., без да дочакат завръщането на пратениците си от Цариград. В заседанието си на 15 ноември, в църквата „Св. Пречиста“, в присъствието на княз Витовта, на епископитe Исаия Черниговски, Теодосий Полоцки, Дионисий Луцки, Герасим Владимирски, Харитон Холмски, Евтимий Туровски, Геласий Пшемисълски и Севастиан Смоленски и на множество боляри, съборът изново прогласил Цамблака за митрополит на Киев. А да отхвърли всяка отговорност от себе си, съборът издал едно оправдателно послание до западните руски йерарси. В него той силно въстанал против намесата на Цариградската патриаршия в живота на руската църква и против домогванията на „бившия до сега митрополит на Киев и на цяла Русия“, т.е. против Фотия. Няма съмнение, това послание ще е било написано със знанието и по диктовка на Цамблака и на княз Витовта, макар че никой от двамата не благоволил да го подпише поради дипломатическа съобразителност.

По този начин най-после Витовт съумял да откъсне Киевска Русия от влиянието на православна Москва и на Цариградската патриаршия и да я привърже по-здраво към католическа Литва, а чрез нея – и към католическа Полша, неговата съюзница и покровителка. Същевременно и нашият Григорий Цамблак си помислил, че за винаги е осъществил скъпия си блян – да се издигне до най-високото стъпало в църковната йерархия изобщо.

Но стореното в Новогрудок в края на 1415 год. още повече разпалило борбата между Фотия и Цамблака. За да обезсили съборното решение и Цамблаковото влияние и да запази Русия от разкол, Фотий, в качеството си на всеруски митрополит, издал окръжно послание до православните в подвластните на Литва земи. Целта му е била да изложи Цамблака като незаконно избран митрополит и да влоши отношенията между него и православните пасоми в Киевска Русия. В същото послание той обявил за разколници и законорушители южно руските епископи, а най-вече – Григория Цамблак. За всичко това Фотий донесъл и в Цариград. Патриаршията изново се занимала с поведението на дръзкия, упорит и тщеславен българин. В резултат византийският патриарх Евтимий отново обявил Цамблака за свален от архиерейския му трон, отлъчил го повторно от църквата и пак го прокълнал. Същото сторил и Евтимиевият приемник, Патриарх Йосиф II (1416–1439 г.), веднага щом поел патриаршеския жезъл.

Фотиевите и патриаршеските анатеми, обаче, не сплашили духа на Цамблака. Опирайки се на Витовтовата подкрепа и на съборното решение от 15 ноември 1415 г. Цамблак се заел да организира църковния живот в подвластните си области, до колкото му позволявали силите и условията. Предполага се, че за център на дейността си избрал Вилно, а не Киев, защото последният град бил оплячкосан и изгорен през 1416 год. от татарския хан Едигей.

*

Между другото, Цамблак увековечил своето архипастирско служение от 1415 до 1418 год. и със следните си нови омилетични съчинения: 1. Изповедание на вярата – слово, произнесено от него на 15 ноември 1415 год., когато бил избран и прогласен за киевски митрополит; 2. Слово за Връбница – преработка на същото слово, що написал като игумен на „Нямцу“: 3. Слово за Възнесение; 4. Слово за Преображение; 5. Слово за Успение Богородично; 6. Слово за Кръстовден; 7. Похвално слово за св. великомъченик Димитър; 8 Похвално слово за Патриарх Евтимий; 9. Стих на Целования – слово за праздника Успение. То е съкратена поетическа преработка на словото му за Успение Богородично. 10. Слово за вярата на немците.

*

Дълго време Цамблак не можал да се задържи като киевски митрополит. Против него работело времето със своите непредвиждани от никого превратности.

Тъкмо когато Витовт смятал, че Киевска Русия е загубена вече за Москва, а Григорий се заел с организационна дейност в качеството си на законен киевски митрополит, в немския град Констанц заседавал църковен събор. Той бил свикан на 5 ноември 1414 год. от папа Йоан XXIII, по почин на германския император Сигизмунд и траял до 22 април 1418 год., но със значителни прекъсвания и при различен състав. Наред със Сигизмунда, в него са взели участие разни князе, графове и барони, кардинали и епископи, много знаменити богослови и хиляди свещеници и монаси, но не и тогавашнитe трима папи, които един друг се отричали – Григорий XII, Бенедикт XIII и Йоан XXIII. Вместо тези, в името на католическото единство, на 11 ноември 1417 год. съборярите избрали за римски папа нов човек, именно Мартина V, който веднага след избора си поел ръководството на събора. Последният представлявал предвестник на реформационното движение в Европа. Той бил свикан да намери начин, за да се премахнат борбите всред католическия двете и да се открие път за обединението на всички католически народи. Тогава било осъдено и реформационното движение на Иван Хус и на другаря му Йероним Пражки. Самите водачи на движението били изгорени на клада за пример на всички, които биха дръзнали да не мислят, както мислели тогавашните папски йезуити.

Ако и да е бил католически събор, към него са били насочени погледите не само на католиците от Европа, които жадували за мир, ред и правда, но и на мнозина светски и духовни люде от православния Изток. Гърците, сърбите и българите са възлагали големи надежди на католическа Европа в борбата си срещу турците. Затова, към края на събора, в Констанц са дошли пратениците и на византийския император Мануил II (1391–1425 г.) и Патриарх Йосифа II (1416–1439 г.). Под предлог, че уреждат въпроса за женитбата на овдовелия императорски син Йоан VIII за дъщерята на монферадския херцог, гръцките делегати трябвало да проучат делата и проектите на събора с оглед на византийските интереси. Дори Патриарх Йосиф II не бил враг на църковното единство между Изток и Запад, поне доколкото чрез това единство Византия ще склони западните държави да й се притекат на помощ срещу турците.

*

На събора в Констанц трябвало да присъствува и Григорий Цамблак по заповед на литовския княз Витовт. В самия град Цамблак влязъл извънредно тържествено на 18 или 19 февруари 1418 год. Той бил придружен от свита от 300 души – руски князе и боляри, литовски велможи и множество духовници, все представители на градовете от киевска, полска и литовска Русия. С пъстрото и своебразно облекло на болярите и с дългите коси и бради на руските духовници, облечени в черно одеяние, Цамблаковата свита направила на всички извънредно впечатление. Самата свита била посрещната от германския император Сигизмунд.

На 25 февруари Цамблак тържествено се представил на Папа Мартин V в присъствието на папските кардинали. Според учения католик Райхентал, който взел участие тогава в събора, на тая среща била прочетена в латински превод речта на Цамблака. В нея последният бил изразил радостта си от обединението на християнския свят под папския скиптър и засвидетелствувал своята и на пасомите си преданост към католическата църква. Също изразил и надеждата си, че под папското крило ще застанат и други християнски народи на Изток. А според славянския текст на Цамблаковото слово към отците, участвували в Констанцкия събор, Цамблак се издава не като сляп привърженик на унията с Рим, а като ловък дипломат: той ратувал изобщо за разбирателство между всички християнски народи, ала без да дава преднина на Рим.

Католическият ли или славянският текст предава по-точно духа на Цамблаковата реч? Като се вземе под внимание, че Цамблак присъствувал на събора по заповед на католика Витовта, който бил и съюзник на католишка Полша, нам се струва, че свидетелството на Райхентала, колкото и да е изопачено, все ще съдържа нещо истинско. А и мъчно е да се допусне, че пратеникът на католика Витовта би могъл да държи друга реч. Но като се вземе под внимание миналата църковна дейност на Цамблака и неговото положение като митрополит на православна Киевска Русия, макар и намираща се под властта на католишки княз, човек би рекъл, че на Констанцкия събор политикът Цамблак с езика си е говорил в полза на църковното единство между Изток и Запад изобщо, а православният монах Цамблак в сърцето си потайно е възхвалявал православието, вярата на своите деди и прадеди, и е желаел унията между православието и католицизма само до тогава, до когато Европа ще помогне на Византия да изгони турцитe от Балканския полуостров, а на българския народ – да се види пак свободен и обединен във вековните си народностни граници.

В Констанц Григорий Цамблак е престоял около два месеца. След събора, към края на март 1418 год., той се отправил за своята област. Понеже в началото на май бил в Краков, затова се приема, че е пътувал не за Вилно, столицата на Витовта, а за Киев, за да се отдаде мирно на църковна дейност. Той още не подозирал, че бъдещето му готви неприятна изненада.

*

Когато се завърнал в епархията си, Цамблак схванал, че не ще може да се задържи на трона си. Старият му враг Фотий, подкрепян от Цариградската патриаршия и от московскитe князе, използувал присъствието му на Констанцкия събор, за да го изложи пред православните руси като вероотстъпник и папищаш. Против него са били и мнозина от руските епископи. Едни със завистливо око са поглеждали към трона му; други считали себе си по-достойни за киевски митрополити, отколкото чужденеца Цамблак; трети пък мислели, че би било по-добре Киевската епархия да се управлява от московския всеруски митрополит отколкото от един натрапник на католика Витовт. Против Цамблака се обявил и православният руски народ. За него Цамблак е бил не само вероотстъпник и еретик, но още и архиерей низвергнат от трона си, и човек отлъчен и прокълнат от църквата. Не бива и да се вярва, че за Цамблака би се застъпвал на всяка цена и княз Витовт. Ако и да е бил съюзник на полския крал Владислав Ягело, Витовт винаги би жертвувал Цамблака, стига само да може да задържи под властта си Киевска Русия и, главното, да не дава повод за стъкновение с Москва, която за него е била не по малко опасна, отколкото Полша. Фактът, че Витовт наистина се сдобрил с Фотия и го признал за киевски митрополит веднага, след като Цамблак напуснал трона си, дава право да се мисли, че след завръщането си от Констанц Григорий Цамблак не е имал вече никакви приятели и поддръжници и че приятелството му било опасно дори за княз Витовта.

При тези обстоятелства предстояло на Цамблака да извърши само един подвиг: самоволно да слезе от митрополитския си трон, да съблече архиерейската си мантия, да напусне напълно свита и неговия блясък, да се оттегли в някоя манастирска килия и да се отдаде на молитви и съзерцания, на размисли върху преходността и суетата на всяка земна слава и на благороден книжовен труд. Така и постъпил.

Ако не през 1419, сигурно през 1420 год. Цамблак напуснал, неизвестно точно при какви обстоятелства, трона и епархията си. Управлението на последната незабавно поел московският митрополит Фотий, с когото Витовт се помирил по политически съображения. Цамблак се отправил за манастира „Нямцу“, на който бил достоен игумен, както се посочи, от 1403 до 1406 год. Той се надявал, че в тази света обител ще довърши спокойно земния си път, духът му без да бъде повече смущаван от каквато и да била земна съблазън и суета.

Внезапният залез на Цамблаковата звезда от църковния и политически небосвод на Русия и заемането на киевската митрополитска катедра от гърка Фотий са дали повод на по-сетнешните хронисти и изследователи да мислят и да пишат, че Цамблак е починал през или около 1420 год. - като внезапна жертва на върлуваща епидемия. Навярно, посредством монаси или поклонници, това погрешно известие по-късно проникнало и между атонското монашество. Например, то е отбелязано в следната бележка в едно четвероевангелие от XVI век, запазено в библиотеката на манастира „Св. Павел на Атон“: „В лято 6928 (–1420), индикт 13, представи се митрополит росiйскый Григорiа Цамблака“.

Когато се прибрал в манастира „Нямцу“, за да изживее старините си като истински монах и отшелник, Цамблак приел монашеска схима, като възприел светското си име Гавриил. Като скромен схимник и манастирски брат той живял още 30 години. Там намерил достатъчно сили и бодрост да работи на книжовната нива почти до самата си смърт. Той преписвал различни книги с църковно-религиозен характер. Старческите му години и условията, при които живял, като че ли не му позволявали да създаде оригинални книжовни трудове.

Според Яцимирски, в манастира „Нямцу“ Григорий Цамблак е написал през последнитe си тридесет години следните творения: 1. Слова на св. Григория Богослов, с тълкования от Никита Ираклийски, (от 1424 г.); 2. Послание на патриарх Матей до молдавския владетел Александър Добри, от 1401 г., преведено от гръцки през 1426 г.; 3. Евангелия – 4 екземпляри: от 1429 год., от 1436 г., от 1448/1449 год. и от 40-тях години на XV век; 4. Служебен миней: за февруарий (от 1445 г.), за март (от 1447 г.), за ноемврий (от 1448 г.), и за май, октомврий и декемврий (от 1445–1448 г.), 5. Послание на източните патриарси против Флорентийската уния от 5 юлий 1439 г. и против бившия Цариградски патриарх Митрофан II, който бил свален през 1443 г., понеже бил привърженик на същата уния – преведено в края на 1443 г.; 6. Книги из Ветхия Завет – препис от 1429–1430 год.; 7. Октоих – три книги, преписи от 40-тях години на XV в.; 8. Сборник от жития, между които има и от творенията на Патриарх Евтимия Търновски (от 1441 г.); 9. Сборник с исторически и апокрифни статии (от 1447 г.); 10. Два сборника с различни статии (от 1448 г. и от 1450 г.); 11. Сборник с полемически статии против латинците (от 1448–1449 г.); 12. Сборник аскетически – писан след 1435 г.; 13. Маргарит, от св. Ивана Златоуст (от 1443 г.); 14. Поетическите слова на св. Василия Велики (от 1444 г.); 15. Лествица от Йоан Синайски (от 1446 г.). Някои от тези трудове, именно Посланието на Патриах Матей и особено Посланието на източните патриаси по повод на Флорентийската уния и Сборникът с полемичнитe статии против латиняните, явно ни подсещат, че Цамблак е искал да умре като истински православен християнин и да отхвърли подозрението и обвинението, че на Констанцкия събор искрено е ратувал за унията между православния свят и папския Рим. Ако може да се вярва на някои румънски извори, трябва да се приеме, че Григорий не преставал да следи църковния живот на православните народи и дори да взема живо участие в съдбините на румънската църква, макар да е бил на почтена възраст. Има предположение, че в 1432 год. Цамблак ходил в Охрид на чело на една делегация, която имала за задача да завърже по-тесни църковни и културни връзки между Молдавската църква и Охридската патриаршия. Според една вест, Григорий Цамблак е починал 1450 год., а според друга – през 1452 г. Братята от манастира „Нямцу“ го погребали в притвора на манастирския храм. Според съобщението на румънския архимандрит Андроник в труда му „История на манастира „Нямцу“, от 1779 год., на стената на притвора, наред с образите на другите игумени, бил нарисуван и ликът на нашия схимник Гавриил, или Григорий Цамблак. Ала после, когато манастирският храм бил обновен, Цамблаковият лик бил заличен заедно с ликовете на всички игумени. Но да не би да се забрави съвършено споменът за Цамблака, който не малко е допринесъл като игумен, схимник и книжовник за уредбата и славата на манастира, името му било увековечено върху източната стена на храма чрез следния надпис на румънски език: „Преподобний отец наш Гавриил Цамблак“.

*

С многобройнитe си книжовни трудове Цамблак е вписал името си в литературната история на българи, румъни, сърби и руси. Ала трябва да се съжалява, че са малцина ония щастливци, които могат с положителност и подробно да говорят за тях, понеже те и до днес не са издадени на свят.

Но като се съди по Цамблаковото Слово за Патриарх Евтимия, което е едно от най-хубавите творения на автора си, не може да не се признае, че Григорий Цамблак е бил една извънредно даровита личност. Освен солидно за времето си образование, той е притежавал и силен логически ум и крилато творческо въображение. Свръх това, той е бил и блестящ църковен оратор и даровит книжовник. А с изкуството си да владее напълно техниката на византийското църковно красноречие от XIV век; с цветистия външен блясък на вдъхновената си и бързотечна реч; с поетичните си изрази и с възвишения си патос; с умението си да бъде винаги господар на фразата, дори и когато тя е много усложнена; с дарбата си да рисува извънредно картинно житейските случки, да съпоставя суровата си съвременна действителност с патриархалния библейски мир, както и да краси речта си с подходящи библейски цитати и с поетични изразни средства – Григорий Цамблак изпъква като талантлив художник на българското слово. Едва ли ще сгрешим, ако кажем, че като вдъхновен оратор и стилист, той далеко надминал дори и прехваления си учител, Патриарх Евтимия.

За да дадем възможност всекиму да почувствува силата и чара на поетическия дар на Цамблака, ние поднасяме на съвременна реч Похвалното му слово за Патриарх Евтимия и разказа му за преноса на мощите на св. Параскева от Търново във Видин и Сърбия. Тези две творби имат голяма стойност не само като литературни, но и като исторически паметници, понеже са писани от българин, който живо се интересувал от съдбата на родината си и на нейния велик син, Патриарх Евтимй, при все че не бил непосредствен свидетел на разрухата на българската държава в края на XIV век.

Словото за знаменития патриарх Евтимии е озаглавено: "Григорiа, архiепископа Росiйскаго, похвално иже в святьiх отца нашего Евтiмiа патрiарха Тръновскаго“. Предполага се, че то било на писано между 1416 и 1418 год., когато Цамблак бил киевски митрополит. Възможно е, обаче, да е било написано малко по-рано. В такъв случаи, ще трябва да се приеме, че изразът „архiепископа Росiйскаго“ е бил вмъкнат в наслова от някои сетнешен преписвач, който е съставил и целия наслов.

Превода направихме по текстовете на проф. Калужняцки в книгите му „Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthymius“ и „Aus der panegyrischen Litteratur der Sudslaven“. За прегледност, пред всяка глава поставихме заглавие. За яснота пък, тук там прибавихме някои думи и изрази, заградени с малки скоби.

 

ЛИТЕРАТУРА

1. П. А. Сырку, Новый взгляд на жизнь и деятельность Григорiя Цамблака (Журнал Мин. нар. просвещенiя, кн. XI, 1894).

2. S. (П.П. Соколов), Кiевскiй митрополит Григорiй Цамблак (Богословскiй вестник, 1895, кн. VII и VIII).

3. E. Kaluzniacki, Werke des Patriarchen von Bulgarien Euthwmius. Wien, 1901.

4. E. Kaluzniacki, Aus der panegyrischen Litteratur der Sudslaven. Wien, 1901.

5. А. И. Яцимирскiй, Григорiй Цамблак, С. Петербург, 1904.

6. М. Генов, Григорий Цамблак (Българска историческа библиотека, год. III, т. 2).

7. В. Сл. Киселков, Григорий Цамблак (Училищен преглед, 1935).

8. В. Сл. Киселков, Патриарх Евтимий - похвално слово от Григорий Цамблак, София, 1935.

9. В. Сл. Киселков, Житие на св. Параскева (Българска историческа библиотека, г. III, т. 1).

 

* * *

 

ПАТРИАРХ ЕВТИМИЙ ТЪРНОВСКИ,
ПОХВАЛНО СЛОВО ОТ ГРИГОРИЙ ЦАМБЛАК

Увод. Ако Аарон, древният свещеник на старозаветната църква, е освещавал осквернените, за да се очистят телесно – като принасял в жертва животни и като поръсвал с кръв от юнци и козли и с пепел от юници, и ако, поради това, е удостоен с помен, присъщ на Божиите угодници, за да го споменават всред църква в Псалтира (След думата Псалтира следва вметната реч: според думите на пророка: „Мойсей и Аарон между свещениците“: „Изпрати Мойсея, своя раб, и Аapона, когото се избра“, и пак! „Чрез ръката на Мойсея и Аарона изведе своя народ като овце“.), – не е ли много повече достоен за похвала Евтимий, изпълнителят на непостижимите тайнства, съучастникът в апостолската слава, свещеникът на великото жертвоприношение, учителят на онази истина, над която ангелите искат да се наведат и която той опази чиста и я предаде непорочна, а най-сетне, поради различните си страдания, сам той, светителят, се пренесе в свещена благоугодна жертва Богу?

Ала какви словесни похвали да изтъкнем за него, който, макар и да беше оратор повече, отколкото може да се каже, съветваше любителите на словото да величаят добродетелта с мълчание вместо с реч; който надхвърляше границите на самата природа; който цел се възхищаваше при съзерцанието на небесните и който уверяваше, че не трябва да се изживява земният живот другояче освен в изучаване езика, който проповядва божествената истина и за който псалмопевецът, когато съчинявал песента си, е рекъл: „Езикът ми е перо на бързописец“?

И тъй, смеем ли да го похвалим?

Всячески смеем, тъй като обич (към него ни) влече. Не защото за нас, които се наричаме чедо на този отец, е опасно да мълчим; не и защото чрез нашите похвали той ще стане по-велик, – та и как, когато вече той живее заедно с апостолите и умножава техния брой? – а за да подтикнем слушателите към ревност и да ги възпламеним, за да му подражават. Чрез някои кратки напомняния ще спомогнем да се познае човекът, както орелът се познава по перушината, а лъвът – по ноктите, както би рекъл някой, още повече, че у него има много неща, които стоят по-високо от нашия език.

2. Младини. Понеже се засели между апостолите, както предварително казах, от това е явно че още от младини Евтимий възлюби техния живот. Той подражаваше на Петра, главата на апостолите и на Заведеевите синове. И не само че всичко съвсем изостави, но го и възненавиде. Той последва Христа, Който възлюби нищетата и я препоръчваше и Който, вместо нея, обещаваше небесните (блага) за които свидетелствува Павел, който бил издигнат до третото небе. Себе си той записа за гражданин на вишния Йерусалим, който е сътворен от живи камъни и комуто Бог е художникът и създателят. За отечество той считаше само рая – древното селище на човешкия род, единствената по своя род похвала, що сближава с Бога - раят които не може да се придобие по друг начин освен чрез усърдие. „На всички, които Го приеха, – рече божественият глас, – даде възможност да бъдат Божии чеда“. – Прочее, що би могло да бъде по-почтено от такова благородно потекло ?

Макар че, когато е несъвършен поради възрастта, разсъдъкът в много младото тяло често пъти неправилно отсъжда за добрите неща, Евтимий още отрано показа, какъв ще бъде, когато порасне. Както облагородените дръвчета, когато още в началото поникват с прави върхове, чрез външния си изглед предсказват на земледелците, колко хубави ще пораснат отпосле, по същия начин и той предвести.

Когато душата на другите твърде често греши поради невежество, като се увлича по суетни и безполезни неща за угода на младостта, тогава той, поради стремежа си към съвършен живот, се прояви като Давида, които обичаше истината. Като праведник, той се разцъфте като финикова палма. Защото само това дърво расте еднакво дебело от земята до върха и в течение на многогодишния си растеж не издава никакъв клон настрана. Така и той, щом се разцъфте в ранната си възраст, чрез начина на живота си изведнаж се прояви съвършен и високорастещ.

3. Монах в Келифаревския манастир. Като си избра висшата и истинска философия, сиреч монашеския живот, заедно с пророк Илия и Йоана Кръстителя той възлюби пустинята. Към нея цел беше устремен и възхваляваше всички придобивки от нея. Защото тя устрои, Илия да бъде хранен от врани; също тя измоли, той, до колкото е възможно за (човешката) природа, да види Бога във вид на прохладен лъх; да свали от небето огъня, който изгори жертвите, и да нареди с дума, облаците да извършват обикновената си дъждовна служба. Тя направи, щото Йоан, когото отхрани с дъбови върхари, да бъде наречен най-голям между родените от жена; тя го посочи за проповедник на покаянието и го сподоби да положи ръка над Онзи, Който кръщаваше със Светия Дух. Те го научиха не само да живее в пустинята, но и да бъде смирен, защото нито Илия се възгордя чрез преславните си (чудеса), нито пък Йоан се превъздигна чрез живота си, който бе по-висш от човешкия. И (двамата) проживяха, като се отдаваха най-вече на смирението, за да видят пред себе си наградата за големите си подвизи. Защото бремето на гордостта не обича нито да възнася на небето, като Илия, нито да превръща на ангел, като Йоана, оногова, който го носи. Горделивия човек то поваля безчувствен, а горделивите ангели превръща в бесове.

Като подражаваше на тях, той прекарваше в размишления, без да се отдава на онова, що вършеше всеки ден. Кой така непоколебимо е изпълнявал послушанието, чрез което, като върху здрава основа, най-вече се постигат добродетелите на този духовен в същност живот? Защото то е и мъченически подвиг, и борба, и победа. Аз казвам, че това е истина, но никой не може да потвърди думите ми, освен самият той, който беше послушен до смърт, до смърт на кръст! Като премъдрия (Евтимий), кой е опитал върху тялото си дяволиите, хитрините и козните на лукавия, – който прилича на някой ковач, (който изпитва) нагорещено желязо с вода, – та в продължение на много години да служи за пример на проницателен ум и на гореща ревност и, поради това, да превъзхожда онези, които вече достатъчно са се упражнявали във философията? Кой е стоял по цяла нощ, та да помисли, че не е от плът, а някакъв каменен стълб? Кой постоянно е пял, за да величае Господа не седем пъти на ден – както (се казва) в Псалтира, – но дори и самото му дихание да бъде пение, излизаще из дълбочините на душата? Кой не е лягал, като се е отричал дори и от поклони до голата земя, а нуждата за сън за малко е утолявал на стол или най-вече я пропъждал, както е по-право да се рече? Поради голямото си умение във военното изкуство, най-опитнитe на рат и най-известните по храброст воини, желаейки да нанесат сияйна победа над противниците си, много пъти се приструват, че бягат, за да се подмами, който ги гони, и да се отпустне при мисълта, че е победил. Чрез военните си примамки, тъй те още по-лесно го побеждават и го представят като измамено дете. Така и нашият воин, опитен в духовната борба, приструващ се на победен от естеството, той побеждаваше още повече естеството – душата на миряните. И лукавият не само че се бореше напразно, но се излагаше напълно и на присмех, а пък блаженият не само че се освобождаваше след победата, но се и просляваше поради умението си (да воюва с него). Кой въстана толкова срещу корема и неговите сласти и живее безпищно? Само с храната на Даниила и на трите момци кой укроти любомъдро него, който много иска и причинява болки с движението си? Дори и кесаровият динар никога не биде почетен от Евтимия, защото, според Павла и заедно с Павла, той препоръчваше нестежанието и на дело, и на дума: „Щом имаме храна и покривало, да бъдем доволни от тях“. Кой от светските люде обикна градското население, пазарищата и шума така, както той обикна пустинната тишина?

Когато живееше в послушание, като изпълняваше заповедите на стареца си (Теодосия), Божият човек Евтимий беше натоварен да се грижи за братството. Но да не помисли някой, че тази служба се отнасяше само до прехраната и облеклото на тялото! – Тя се отнасяше само до спасението на душата и запазването на ума. Разсъдителният старец (Теодосий) повери това на Евтимия като на опитен водач, а сам се отдаде на пълно мълчание не много далече от обителта.

Теодосий е този, който пръв насели онази дълбока пустиня и построи жилище за човеци, хранилище на добродетели. По-преди, поради пустотата си, тя беше достъпна най-вече за бесове, а не и за човеци. След като прие и този велик и църковен стълп твърде млад, с млякото на благочестието и с наставленията си за борбите в душата той го превърна в съвършен мъж и го превърна в оръжие на Духа, Който се нуждае от такива. (Теодосий) получи в наследство правилото за умствения живот от великия в боговидението Григорий Синаит, който чрез изпитания устав на разума направи, щото и Параорийските планини са нищо да не отстъпват от Синайската планина. Блаженият Теодосий беше приемник на живота и на молението на Григория, а пък чудният Евтимий – на Теодосия.

Както казах, Теодосий беше не много далеко от обителта.

Веднаж, по обикновеному, в уреченото нощно време Евтимий отишъл (при него). След като пристигнал и след като му се обадил със знак от далеко, той не чул отецът да го призовава. След като потропал много пъти, без да му се обади старецът, той бързо се доближил до килията му, като си помислил, че това необикновено мълчание не е на добро. Когато почукал на вратата и очакваният глас пак не се чул, както и и по-рано, той, след като погледнал през едно малко прозорче, забелязал вдъхновения (старец) да стои прав, цял в сияние – от главата до нозете, както пише Библията за Самуила. Той бил издигнал нагоре преподобните си ръце, не извършвал никакво движение. Също и очите му били издигнати, както и ръцете.

Обхванат от страх и ужас, Евтимий се повърнал и с клепалото призовал братята за утринното правило.

Когато пак отишел през нощта, той заварил великия да седи и да ридае. А когато, след като легнал до нозете му с лице на земята, заплакал като него и със сълзи го запитал, защо плаче, (Теодосий) му отговорил, че причината за това е завладяването на страната от турците и съвършеното запустяване на любимата пустиня. „Ала ти чедо, - казал, - бъди мъжествен! Нека крепне твоето сърце, защото ще се удостоиш с вериги и с апостолско гонение!“

Според премъдростта си Бог отреди това, за да се види, че блаженият старец не само че е получил от добродетелта достойни награди и почести, но че не бил лишен и от пророческа дарба а свещеният Евтимий, след като е предузнал Господната воля, да не би да се откаже от званието си, тъй като най-после, като втори Мойсей, той ще бъде изпратен, за да се застъпи за народа.

4. В Цариград и на Атон. (1363 - 1371 г.) Мина малко време, и вече се видя началото на предсказанието.

Когато варварите опустошаваха всичко наоколо, Евтимий, след като напусна любимата пустиня заради тях, заедно със стареца си Теодосия отиде във великия Константинов град. След малко време с много сълзи новият Исаак (т. е. Евтимий) почете там новия Авраам, (т. е. Теодосия), които отиде при Господа, и го предаде на гроба, или като видя възнеслия се Илия – този нов Елисей наследи двойна благодат, като вместо овча кожа, наследи тялото на стареца си.

Какво стана след това?

Добродетелта правеше Евтимия навсякъде известен и като с пръст посочваше неговото подвизаване в безмълвие, в смирение, в устроение или в самото видение. От това, което се извършваше, имаше нещо чудно наглед и достойно за Божия промисъл. По целия град прочутите по добродетел се пренебрегваха, обикновените се напущаха, а се диреше този убог, нищ, неимовит и чужд пришълец, за да даде духовна храна и да изпълни с блага ненаситните души. Така Бог прослави в чужбина Авраама, като му заповяда да излезе из земята си и из бащин дом заради любовта, що имаше към Него. Заради целомъдрието и незлобието Бог така прослави и Йосифа, като нареди, щото целият Египет и Фараоновият дом да се видят в негови ръце. Обаче тях (прослави) всред варвари и в светски работи, а Евтимия – всред мъже, които обичаха да размишляват и да се упражняват в духовно съвършенство.

За неговата пот и за неговите телесни подвизи свидетелствуват монасите от Студийската обител, които още живеят. Достоверни свидетели с и жителите на лаврата на преподобния Атанасий и безмълвниците на цялата Атонска планина. Защото така пожела Божественият промисъл, та и тази свещена планина да приеме него, достойния за удивление, за да се наслади изобилно на добротата му и за да бъде свидетелка и гръмогласна разпространителка на похвалите за него.

5. В кулата Селина. Ако, при липса на добър, бива прославян и възхвалян, който съвсем малко се е отличил, (не требва ли да се възхвали) много повече, който така просия всред толкова много богоносни мъже и който се прояви с големи (подвизи) и научи (и другите да ги вършат), макар че само по плът беше малък – за да се разпознава от ангелите? Ако и да не извършваше нищо наяве и ако и да се криеше много, той се измъчваше подобно на онзи, който се опитва да захлупи запалено кандило в стъкленица и да скрие лъчите му.

Но що (вършеше)?

Кулата, която е в тази света планина и която наричат Селина, високо говори – макар и не с глас, а повече чрез дела, – за безмълвническитe подвизи и за борбите на светителя срещу невидимите нападатели. Със стрелите на молитвата той ги сваляше от нея и ги обръщаше в бяг. Сякаш от високо пущаше пламъка на търпението и обгаряше безсрамните им лица. С ума си пък той достигна ангелите. Още преди да си замине от тук, той им се наслаждаваше в въображението си. Величае се Гедеон, който победи мадианитите; също така, между певците, се слави Давид, загдето победил десетки хиляди. Ала те са били телесни войни и наистина са могли да бъдат победени, когато им се причинят болки и когато им се пролее кръвта, а пък Евтимий се прояви като техен победител в духовната борба, която е толкова по-силна и по-люта от плътската, колкото мисълта е по яка и по-съвършена от плътта. Затова и Павел, за да ни подтикне да величаем такава борба, казва: „Защото нашата борба не е против кръв и плът, но против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата.“

6. На заточение (1371 г.). След като употреби всички козни и опита всяко средство, без да намери нещо, с което да победи непобедимия Евтимий, лукавият бяс, когато се видя така победен, за да постигне желаното, намисли да го измами по някакъв начин. Ала се излъга: раните, що му нанесе, бяха като от младежки стрели и издаваха безсилието на природата си пред храброто му държане.

Понеже виждаше, че (византийският) цар (Йоан V Палеолог) има душа, що обича повече златото, отколкото Христа, и че той радостно дава слух повече там, където би чул за подобно нещо, (сиреч за злато), лукавият, чрез едного, който се преструваше на монах по живот и облекло и който в същност беше негов съсед, съобщи на царя, че Евтимий има множество богатства и че с безмълвието си той лицемери само затова, за да не бъде някога познат от някои. И вместо (да разследва) писмено, или чрез пратеници, или по друг подобен начин, – о, безсрамие! – тутакси пристигна на пристанището на Лаврата и самичък извърши разследване за тях, като повика при себе си почтения мъж. Царят, прочее, поиска от него, което той не притежаваше, а той се разкри, какъвто си беше. А който иска насила, както царят искаше такива (богатства) от самия Евтимий, който водеше птичи живот, се издава за човек, който страда от алчност за богатство. А пък Евтимий, от когото се искаше, пред всички и то не само пред монасите, но и пред всички мирски лица, на които бе възможно да дойдат по суша и по море заедно с царя – разкри скритата си и известна само на Бога добродетел и се прослави с името и с венеца на нестежанието.

И сбъдна се тогава евангелското слово: „Нека блесне светлината ви пред човеците, та, след като видят добрите ви дела, да прославят вашия Отец, Който е на небесата“. Тогава биде наново повален дяволът. Чрез които се надяваше да препъне Евтимия, биде препънат; и чрез които се надяваше да изложи човека, той го видя още повече прославен по този случай, и се посрами. А онези люде с борчески дух, които събра от различни народи и градове, превърна ги в разпространители нa неговите добродетели. Същото се случи и с Йова. Когато запитвачът считаше Йова вече за победен, тогава, поради търпеливостта и незлобието му, го видя не само хулен от ближния, но и хвален и прославян от всичките народи на вселената. И затова апостолът се провиква по всичките църкви, на които е учител: „Слушали сте за търпението на Йова и видели сте, какъв край (му даде) Господ.“

Ала въпреки това, царят не вярваше и настояваше да види с очи и да похване с ръце, за което беше чул с радост. Люта е тази страст и най-люта от лютите! Затова и блаженият Павел с право я нарече идолослужение. Защото душата, когато е завладяна от нея, презира не само срама, но дори и самия живот, подобно на глупак, когато е обладан от властта на силно чувство. И Божият човек биде заточен на един остров, нарицаем Лимнос, отстоящ от Лаврата около шестдесет поприща.

7. Освободен от заточение (1371 г.). После, не след много време, царят пак се отправи за Византия. Нему се явило никакво божествено видение и го заплашило, че ще изпита гнева му, ако не пусне преподобния на заслужена свобода в най-скоро време. По този начин, заставен повече от страх, отколкото от добра воля, царят смири надменността си и коленичи, моли се и поиска прошка. Който по-преди беше застрашителен, горд и високомерен, искаше милост като някой беден раб; а който беше обиждан, измъчван и смирен, отвързваше оногова, който го беше свързал; опрощаваше на оногова, който го беше обидил; смиляваше се над клеветника си, благославяше злоречивеца си. Така добродетелта има навик да се проявява повече чрез противниците си и да се потулва чрез съмишлениците си. Постъпвайки по този начин, чрез тях тя повече се издига и се разпространява. Както запаленият въглен веднага изпуска нависоко още по-голям пламък, щом някой го покрива с много слама, за да го загаси, така и тука: по-рано Евтимий беше известен на малцина с добродетелта си, но поради разпита той стана известен на мнозина и, просто да се рече, грейна пред всички.

8. Копнеж по родината (1371 г.) И понеже доволно престоя в чужбина, той отсъди, че родината е за предпочитане пред всичко, макар че имаше мнозина (в Цариград), които го задържаха и го молеха се подвизава заедно с тях. И към нея той пак се отправи, носейки разнообразно богатство от премъдрост и разум, що бе съумял да накупи подобно на някой опитен търговец в далечни страни. Наистина, на онзи, който цени правилно нещата, се струва, че съвсем не заслужава ни най-малка похвала това – да се презре молбата на толкова големия град и старанието на всичките му избраници да го задържат и, освен това, да се отблъсне усърдието на самите велможи, които отиваха (при него) със същата цел. А всички желаеха великият Евтимий да пребивава между тях, понеже беше носител на добродетел и законодател на (монашеския) живот. Но като отбягваше навсякъде нещата, които водят към гордост – уверен, че след злобата гордостта най-често бива причина за страдание в живота, – той копнееше да се отдаде на безмълвнически подвизи в отчеството си като в някое си пристанище. А и отечеството му трябваше да си има за красител и крепител във време на нужда, когото роди и който беше богат с духовни дарования; да придобие за духовен питател, когото отхрани с мляко; да напредне и да се насочи по пътя към вечния живот не чрез други, а само чрез собствените си плодове.

9. В монастира „Св. Троица“. Когато пристигна там (т.е. в Търново), понеже не желаеше да се издаде, той не обърна внимание на любочестието на ония, които чрез него се стараеха един друг да се надминат Той не се преклони и пред молбите и пред умилителните сълзи на богатите, а се засели в никаква пещера. Тя се намираше доста далеко от градския и от всякакъв друг шум. Той въздигна (при нея) храм в чест на Пресвета Троица, на която беше поборник. При него се насъбраха и рояк ученици. Колко много, колко почтени, колко достойни да се нарекат ученици на такъв отец, колко търсещи лицето на Яковлевия Бог! Освен това, в нищо той не се проявяваше като човек, който дири другари, познати, любимци, сродници или каквито и да било други, а като свободен и по-горен от тях. Не само че за нищо в света той не искаше да се отклонява от душевното любомъдрие, да смесва дребнавите с висшите и да сравнява плътските с умствените неща, но дори и поучваше с думите на апостола: „Тия мои ръце послужиха на мене и на онези, които бяха с мене“. Той и на дело потвърдяваше казаното.

10. Като книжовник. А с ръцете си що вършеше? Унинието ли отпъждаше, нещо малоценно ли придобиваше или пък се грижеше за ежедневната си прехрана?

Нито едното от тези неща. Унинието той беше изгонил по-рано. А всичко, което се счита полезно в тоя свят, за него беше равносилно на подхвърлена груба дреха. А и за храна той не се грижеше. Той се стараеше да бъде полезен на братята, а това нещо струва повече, отколкото царските съкровища, и превъзхожда житниците на египетския препитател. Защото Господните слова са слова чисти – сребро нагорещено и очистено от пръст, седмократно изпитано: „Сладки са на гърлото ми Твоите слова! По-сладки от мед на устата ми!“

Но с що (се занимаваше)? – С превеждане на божествените книги от гръцки на български език.

И никой, който ме слуша да казвам това, да не мисли, че се отклонявам от истината, понеже българските книги са твърде стари поради многото си години и понеже съществуват още от самото начало на покръстването на народа, па и защото тъкмо тези книги е изучавал и този велик между светците (мъж), който достигна даже до наши дни. Това зная аз, и иначе то не е.

Но било защото първите преводачи не познавали в съвършенство езика и учението на гърците, било защото те си служили с груб език издадените от тях книги бяха несходни по реч и несъгласни по смисъл с гръцките книги и груби и нестройни откъм израз. И те бяха считани за точни само затова, защото бяха наричани благочестиви книги. А в тях се криеха много грешки и бяха несъгласни с истинските догми. И затова от тях са произлезли много ереси. Като унищожи всички стари книги, този нов законодател носейки (новите) с ръцете, с които се труди, слезе от върха на планината на ума и предаде на Църквата, като някакви написани от Бога скрижали, истинско небесно съкровище: всички нови, всички точни, съгласни с Евангелието, непоколебими в силата на догмите, като Божия благодат за душите на благочестивите, като нож за езиците и като огън за лицата на еретиците. И заедно с Павла се провикваше: „Старото отмина; ето, настана всичко ново“.

Кажи ми, за колко големи похвали, за колко голяма почит и за колко големи награди е достойно това. По големината на ползата (Евтимиевите книги) не наподобяват ли онези начертани от Бога скрижали, онези скрижали, казвам, върху които бидоха написани заповедите на божествената воля? Както на Мойсея, когато се почувствува над видимото и проникна в невидимите и непроницаеми за ума (неща) – това той нарича мрак, – Провидението разкри божествените тайни, а той от себе си поведе всичките люде към познание на Бога така то се прояви и спрямо великия Евтимий. За него, обаче. (Синайска) планина не беше някой видим земен хълм, а възвишеността на истинските догмати, поучението (от тях); мрак пък – видението, което за другите е непонятно, а скрижали и написаното върху тях душата и умът, и дветe очистени и осветени за Бога, заради чиито истинни повеления се откри на много народи благодатта в лепотата си – никаква велика и добродетелоначална божествена ревност. Защото тя прослави и Мойсея, и Илия: единия направи законодател, а другия удостои с възнесение; Исуса Навинов постави военачалник; Финееса Замвриев направи свещеник; Самуила направи пророк; Давида взе от стадото и го назначи цар на Израиля, а мнозина други, за които се говори във Ветхия Завет, направи знатни и ги предаде на трайно възпоминание. Явиха се и мъже равнители на Словото и Премъдростта – и то не само тези, за които (се говори) във Ветхия Завет, но и за други, (за които не се говори) в него. И чрез ревността си (към Словото и Примъдростта) те успяха да се доближат донякъде до богопознанието и бидоха предадени на Писанието. От тях е и египетският цар Птоломей, който, подбуден от разума на добродетелната си душа, нареди да се преведат много грижливо на гръцки език всички боговдъхновени книги на Ветхия Завет. И виж, колко е било старанието му за това, че, за да получи желаемото, той разпуснал по домоветe им повече от 120 000 души иудеи, които много години били в робство у египтянитe. Освен това, той изпратил и дарове на първосвещеника, и скъпи подаръци за храма, и писма, с които просел книги и тълкователи за тях. Първосвещеникът изпратил шестима от един род, които познавали в съвършенство и отеческия си закон, и гръцкия език. По този начин, подпомогнати от Бога, за малко дни те привършили, защото под Божията воля стояло и царевото старание.

Ала за да се затворят най-сетне устата на безсрамните иудеи и за да се низвергнат мъдруванията на елините, преди много години Светият Дух на спасителното провидение допусна да се извърши това (и на български език). Кажи ми, кой би видял еврейския език, Завета и Пророците, толкова умело преведени и обяснени на нашия (език) както сега, когато намаляха мъжете, които познават закона – едно, поради краткостта на живота; друго, поради честите пленявания и пожари, що сполетяха народа, а най-вече заради кръста и когато достигнаха връх разоренията и опустяванията на храмове и жилища? „Защото ще ги разориш и не ще ги съградиш“, рече Давид, както оплаква Йосиф, който подробно описва техните нещастия.

Прочее, ако на онзи човек, който оставил спомен за велика мъдрост, така са се удивлявали, и ако той е бил така възхвалян, макар и да е бил елин, а не християнин, не и пророк, то не заслужава ли по-голяма похвала, траеща години, нашият отец Евтимий, който прояви толкова голяма ревност и който с проповедите си разкъса като паяжина еретическите мрежи?

11. На патриаршеския трон (1375-1376 г ). Когато Евтимий пребиваваше така, народният пастир (Патриарх Йоаникий) довърши блажения си и достоен за светците живот. Той остави тялото си на земята, а с душата си отлитна при небесните. Прилично беше, щото епископите и целият народ да не се загрижат за нищо друго, освен за пастир. И когато молеха Евтимия, всички заедно, като по някакво съгласие, имаха една уста и един глас. И понеже не подобава на светилника да бъде скрит под шиник, а да се постави на свещник, той заставен от епископите, които Светият Дух беше събрал за това, седна на църковното кормило, макар и да не желаеше.

Щом се възкачи на учителския престол, веднага прояви милост към сънародниците си – и то чрез видими дела. Така той не само че се уподоби на великия Мойсей, но дори го и надмина със законите си: защото онзи, като изведе народа из Египет, поведе го към обетованата земя, а пък Евтимий, който беше велик поради божествената си и човешка премъдрост, – от земята към небето.

12. Като проповедник. Само с появата си и с обикновената си разпоредителност той принасяше достатъчно полза на онези, които го виждаха. С езика си пък, който поучаваше и приличаше на бързотечна река, той напояваше душите с разум. А спрямо неговия език що беше течението на реката, която напоява Египет, или онзи камък, който напоил израилтяните в пустинята? Както градините, когато ги напои дъждът, показват хубостта си, като се представят весело пред очите на земледелеца, така (вършеха) и децата на Евтимия. Със слово той вкупом ги напояваше като дъжд, а те усърдно растяха и принасяха плода, за който Павел свидетелствува, като го нарече духовен плод. А семето на неговите поучения всякога попадаше на място. Понеже слушателите на подобни (поучения) преди всичко гледат учителя, затова той беше образцов учител и себе си посочваше за пример на онези добродетели, за които говореше.

Кой от онези, които имат спокойна съвест, е бил така смирен като него, който беше богат с духовни дарования и който слушаше Бога, Който казва: „Научете се от Мене, защото съм кротък и смирен по сърце“? Кой е бил толкова кротък и кой е сливал кротостта с премъдростта, та никога да не се е нуждаел от оръжието на гнева, когато напътствувал такова паство?

13. Като пастир. Мнозина от тези, които се наричат пастири, мислейки, че с гняв ще опазят стадото, повече го погубват, заради което пък биват справедливо наказани от Бога. Неопитният пастир, една (от овцете) с вик като я отлъчи, неочаквано и изведнъж я поваля от брега и я изгубва; когато захвърли кривака, за да сплаши (стадото), друга удари по главата и тутакси я вижда мъртва; трета пък, в лудия си стремеж да се запази между вътрешните, препъне си ногата и си счупи гръбначния стълб или пък ребрата, защото е слабо това животно, създадено само от кости и от вълна. Но затова пък то е пригодено за домашен живот от самия Творец. Грижейки се за всички, Творецът така е наредил, щото не само то да задоволява нуждата ни от мляко и вълна, но и ние да бъдем към него милостиви, да се грижим за него и да го пазим, понеже то не е в състояние да се противи на звяра, който го напада.

А нашият пастир, гледайки кротко, движейки устните си тихо и повиквайки стадото си със свирката на духа, заставяше го да се събира вкупом, и никоя от овцете не отлъчваше. Той помагаше дори на хромата, за да не изостане, като я носеше на рамо. И според привичката си, овцете тичаха след сладкия глас на този пастир, като отбягваха чуждия. И така, като вървеше радостно пред тях, той ги водеше към полята на апостолите и пророците. И, обръщайки се често към тях, когато забелязваше тяхното благочиние било във вървежа им, било в придържането им о реда, било в затлъстяването им, той се радваше, защото ще получи от Господаря на стадото не само пълна награда, но и много почести. Когато пък настъпваше зной поради слънчевата горещина, а (стадото) се нуждаеше от голяма прохлада, той го завеждаше на върха на евангелските планини и му даваше пълна свобода, а от там го изпращаше на небето.

14. Като борец срещу еретиците. Пастирът имаше и тази сръчност: след като укротеше дивите овце, той ги присъединяваше към стадото. Виж и това негово достойнство: зверовете, колкото и много да биваха, далеко бягаха от стадото, понеже непрестанно се бояха от него и трепереха от гласа му като от гръм, макар че не бяха преследвани нито от стрели, нито от прашка, нито от кучешки лай.

От многото (примери) аз ще изложа един, който бил тогава известен на мнозина от тамошните.

Някой си Пирон – който бил горещ пазител на Несториевата и на Акиндиновата и Варлаамова ерес, а, свръх това, и поборник на иконоборческата слава – след като излязъл из Цариград, отишел в Търново. Той бил вълк, който се прикрива с овча кожа. По-късно той намерил там някой си лъжемонах Теодосий, наричан фудула, негов съмишленик и по всичко съгласен с него. И злите семена на коя злоба не пося тая двойка, която разлагаше църковното тяло, която разделяше множеството чрез развратни учения и повдигаше въстание и която най-вече чрез бесовски чародейства и измислици правеше да безумствуват придворните велможи и властаначалници? (Двамата) тласкаха към голяма беда православното стадо, понеже подтикваха послушните – еднакво както добрите, така и злите – да подражават на началствуващите.

Прочее, що (извърши) небесният човек?

Щом узна за това, той уподоби гърлото си на онези свещенически тръби, от които се срутиха стените на Ерихон, и мъжки се зае да унищожи падението. Денем събираше людете в храма и ги насърчаваше и поучаваше, освобождаваше ги от недоумения, изобличаваше злите плевели. А нощно време се молеше със сълзи и просеше помощ от небето, от Бога. И тутакси ги низвергна като Иания и Амврия; победи ги като Амалика; с ножа на словото закла позора като свещениците, които с нож бяха проболи всечестната икона на Приснодевата. Той ги изгони далеко от църковните предели като аравийски вълци.

15. Като покровител на бежанците. А кой е така милостив, че, само като види бедни, да се облива в сълзи като него, който живееше в нищета като тяхната? Поради това, той превърна целия си град в странноприемница, а не (построи такава) тук или там. Той казваше: „От къде да знаем, чеда, дали не ще се удостоим да приемем заедно с тези сиромаси и Христа? Защото сам Христос рече: Истина ви казвам, доколкото сте сторили (това) на едного от тия най-малки Мои братя, на Мене сте го сторили.“

16. Като борец срещу безнравствеността. Ала той беше и лекар, който премъдро лекуваше душевните болести и другите страсти и който сръчно изрязваше от самата основа пораженията на греха. Покрай многото други примери, това е ясно и от следното.

Край град Търново се простира една местност, отделена от него само от една река. Тя е открита отвсякъде, пълна е със злак и обилно се напоява от изтичащи се води; водната й хубост наслаждава очите, преди да наслади вкуса. Тя е обрасла с всякакви плодовити дървета и е пълна с различни цветя, а над нея се нахожда гъста и пространна гора. В тази местност беше храмът на Приснодевата Христова майка и Богородица. Ежегодно в нея се събираше народът от целия град, заедно с жените и децата. По обичая, празнуването траеше осем дни. И когато се стичаха по случай празника и под предлог на моление, те вършеха всякакви нечисти дела, – понеже местоположението и пустотата задоволяваха влечението на блудниците, – и (поради това си) навличаха Божието негодувание.

Какво направи премъдрият?

Той отсече корена и изсуши плода на греха: той премахна пируването, като заповяда да се не събират при това тържество. И така се премахна погибелта за много души.

Така се грижеше благият лекар за общата полза.

17. Като утешител във време на бедствия. Веднаж имаше голяма суша – почти такава, каквато била във времето на пророк Илия. По земята не се намираше нито следа от роса и влага; тя се попука от сушата и изпущаше пушек като из горяща пещ, а гладът всичко застрашаваше. Нивите заприличаха на отъпканите градски улици, и никой вече не мислеше да почиства гумното и да си наостря сърпа.

Като отидоха при отца Евтимия, гражданите му се оплакаха от нещастието, което очакваха. Човеколюбивата му душа се смили над тях. И той ги посъветва да не се отчайват, а да се уповават, преди всичко, на Господа, Който е привикнал по волята Си да превръща морето в суша, а твърдия камък и безводната земя – в водни извори. На другия ден той заповедта да го последват с жените и децата си заедно. И след като прекара цялата нощ в молитва, щом изгре слънцето, той излезе на полето с всички служители на олтара. След като обиколи цялата местност и се измори, сам се увери в предстоящата напаст. И когато дяконът каза: „Да преклоним главите си пред Господа!“ – той веднага падна на колене, повдигна свещените си ръце и очи и се помоли. Но присъствуващите не чуваха гласа му, защото той се молеше не с уста, а в сърцето си. И молбата му възлезе до ушите на Господа Саваот. И тутакси той умилостиви Бога. Дъждовни признаци се показаха на небето. Задуха северният вятър и донесе облаци, подобни на пълни махове. А когато светителят влизаше в града, изведнъж заваля дъжд, и то не внезапен и бурен, а тих и напоителен; и той не престана да вали дотогава, докогато не се наляха плодовете и не ги подготви да узреят.

Така Бог разкривеше преданността му към Него. Но и Евтимий също така изтъкваше хубаво казаното от Бога: „Който вярва в Мене, ще върши делата, които Аз върша".

18. Като посетител на чужди домове. Поради този случай благочестието придоби по-голяма смелост. Навсякъде се разказваше за станалото, а любовта към пастира растеше. И казаното в (книгата на) Йова от рабите му – „Кой ще ни даде плътта му, за да се наситим?“ – било, за да се види (изпълнено) върху целия народ, защото никой не се задоволяваше само с желанието да се насити със словата на отеца и да го види, ако не го поканеше и в своя дом. При посещението му, всички в дома приемаха благословение. Отрупван с молби, той ги изслушваше и, по случай на посещението, насаждаше в душите им всякакви добродетели. От телесни, той ги превръщаше на духовни, а от земни – на небесни, и им даваше в заем думите на евангелския Закхей: „Господи, ето половината от имота си давам на сиромаси и, ако някого съм обидил (чрез надвземане), четворно ще го върна“. Той похваляваше и усърдието им и ги утвърждаваше с благословението си: „Днес е спасението на този дом“.

19. Славата му в чужбина. От добродетелта му се привличаха отдалеко не само множество люде от българска народност, които той считаше за свои по апостолски жребий, но и всички на север – до океана, а на запад – до Илирик. И само ако го видяха, считаха това за голяма придобивка; а ако ли пък се удостояваха и да го чуят, мислеха това за явно спасение. А когато узнаеше за тяхното усърдие, Христовият подражател ги повикваше при себе си и до насита ги напояваше с пивото на благочестието. По този начин той ставаше на тях учител по благочестието, а пък те – на своите отечества.

А кой народ, който е сроден с българите по език, не възприе неговите писания, неговите наставления, неговите трудове и потове? Вместо да си служи с нозе, за да ходи да проповядва евангелските истини, той си служеше с ръка, а вместо с апостолски мрежи – с перото. С него той извличаше из дълбочината на невежеството спасяемите.

А понеже той, като апостолите, проповядва, поучава и заведе при Бога всесъвършени люде, затова подобаваше и те да се подхвърлят всеки ден на гонения, на скръб и на смърт, та с небесната си слава да не изостане той, който във всичко е бил подобен на тях. Но понеже с апостолите са съгласни пророците, затова той се уподоби в случая, с нещастията си, и на тях, а най-много на онзи велик Иеремия, който бил осветен още в майчината си утроба.

20. Турците в Търново (1393 г.). Варварският цар (Баязид), който се беше възгордял с победите си и със завладяването на много народи, реши – доброненавистникът! – да разори града (Търново), понеже бил слушал, че той е много голям, красив и укрепен със стени; че местоположението му е такова, че мъчно би се завладял, защото, освен със стени, достатъчно е защитен природно, а, освен това – че има големи богатства и многобройно население и че е прочут както с църковните, така и с царските сгради. Затова, като повдигне всички източни (войски), начевайки от Персийските земи, Ликаония и Азия, премина Дарданелите. И след като намери всички западни войски събрани, както беше заповядал, – за да надмине с тях не само Дария, царят на персите и на мидийците, но дори и Александра Македонски, – неочаквано нападна града. Той го обсади отвсякъде с войска, а не само откъм една или две страни. И голямо пространство заеха свирепите! Варваринът се лютеше и заплашваше. Той обещаваше, че с огън ще изгори (жителите), на късове ще ги насече и на друга мъчителна смърт ще ги предаде, ако така продължават да се съпротивляват. И постигна той целта си, но не чрез силата си, а защото Божията воля допусна.

И веднага иереят Евтимий биде изгонен из църквата („Възнесение Христово“), а нея заеха творците на безсрамието. Кивотът на Завета изпадна в ръцете на другородцитe; светинята на светините стана подвластна на асирийците и, което е най- важно, светинята те предложиха на кучетата!

Що налагаше – кажи ми! – да страда светителят тогава, като гледа с очите си, за което не би могъл дори да слуша? Ако Давид, който беше цар, но не и свещеник, толкова е страдал, та казвал: „Жалостта за твоя дом ме изяде“ и „Позорът на тия, които те позорят, пада върху мене“, – то не се ли измъчваше още повече иереят, чиито трудове и усилия явно се тъпчеха? Що, прочее, (изправи)? Нима се опечали повече, отколкото трябваше? Нима се изплаши? Нима се отдаде на малодушие или на леност? Нима избяга, когато видя, как стадото му се пилее? Нима произнесе лека или тежка дума, недостойна за неговото любомъдрие? – Съвсем не! Той дори се яви пред царя, успокои неговата алчност за кръв, а страшното намерение на варварина превърна в благосклонно държане, както някога пророк (Даниил укроти) лъвовете в ямата, и (тримата) момци – пламъка в пещта. Защото и варварската свирепост обикновено се срамува от добродетелта на такива мъже!

Когато видя отдалеко, че той иде с присъщата си благочинност и замисленост, без да поглежда нито едно от зрелищата пред себе си, които привличаха върху си слуха и погледа на глупавите, и със сериозност на лицето да минава край тях като край стенни картини, (царят) не доседя, а веднага стана прав, отдаде му почит и го удостои с най-близкия стол. И той изслуша молещия се за народа, макар че не изпълни всичките му молби.

И както някой доблестен воевода, който напълно не дава гръб, макар да е победен от вразите, а, след като събере сили, побеждава, така и той (постъпи).

Понеже беше изгонен из църквата, той отиде в другата, що беше посветена на върховните (апостоли Петър и Павел). След като ги взе за застъпници, той се отдаде на много повече подвизи, отколкото по-рано: грижеше се да запази (народа) от варварското изтребление; поучаваше, утешаваше, повдигаше падащите; простираше ръка на препъващите се; изправяше лежащите; поддържеше слабите; похваляваше и насърчаваше към мъжество борещите се; някой пък отстраняваше като гнила част, за да не прогние цялото тяло, а прокаженото изгонваше от овцете, за да не се разнесе болестта по цялото стадо. И така, вторите подвизи и победи на този мъж над лукавия бяха много no-големи, отколкото първите, когато в мир прекарваше живота. Божественият промисъл често пъти оставя дявола да повдигне буря срещу праведниците, та едни, като страдат, да го победят и да се увенчаят, а други, като се борят и мъчат, да бъдат победени от тях – и стават тe достойни за присмех. Така се случи с Йова: когато, поради различните му и многобройни нещастия, що умът дори не може да побере, (дяволът) считаше страдалеца вече за победен и умрял, тогава окаяният се видя под нозете му стъпкан и немощен дори да диша. Така (се случи) и с апостолите: когато (дяволът) мислеше, че вече е прекратил евангелската проповед, че повдигнал гонение, че наострил мъчителя и подтикнал царя да избие християните, а апостолите предал на мъчителна смърт, тогава той видя, че не една или друга страна, а цялата вселена, подобно на друго небе, е възприела Евангелието.

21. Избиване на видните търновци. Когато лукавият (дявол) се видя тъй свързан от пленниците си и наранен от стрелите си, без да му е възможно мълчаливо да понесе поражението на войските си и пълното си обезоръжение, произведе много по-голяма и по-люта буря, отколкото беше първата. Когато се разказва, езикът на човека се вдървява, а костите се разтреперват.

Воеводата – турчин, когото султан (Баязид) постави да управлява града – повика при себе си Божиите люде, които превъзхождаха другите и по име, и по добродетел, и по произход, уж да обсъдят някои общополезни (въпроси). И те, вървейки след злия вестител, отиваха като глупавите овце, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв. Когато ги видя в ръцете си, кръвоядният звяр ги изкла всред църквата, или, по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта; гърлата им превърна в играчка за ножа. Одушевените жертви, словесните всецяло изгоряеми жертви, повторно се кръстиха в своята кръв. Към Захариевата кръв те проляха всред църквата своята кръв, та заедно с Авела да се провикнат от земята към Господа всички, които са изпили чашата на мъчението, достойна да бъде изпита от приближените на Бога, които с кръвта си са удавили всички вражи сили, както военачалниците на гордия Фараон. О свето войнство! – Не едни по-рано, а други по-после, но (всички), като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха (с мъченически венец)! Мъчителят остави труповете им за храна на небесните птици, а Владиката причисли духовете им към кротките ангели. – О, воини, вие опазихте вярата и броя си не намалихте! А чуйте и броя: бяха сто и десет, чиято кръв обагри църквата! И макар да бяха толкова, не се разкъса мрежата на вярата!

Такива бяха чедата на блажения Евтимий! Така запазиха те учението му, така отдадоха почести на многото му трудове, що (положи) той заради тях. Те бяха готови не само да се лишат от имоти, домове, деца и сродници, но и кръвта си да пожертвуват за благочестието – бащин жребий, що получиха от него!

Честната и прославена от ангелите смърт на тези е достатъчна, за да се тури край на похвалите за Евтимия, както и да не се изискват повече думи за историята на неговите подвизи.

22. Чудесно избавление на Евтимия от смъртта. А след това и той, възхитен от (избитите) воини, смело застана пред мъчителя, без да се изплаши духом, без да се промени от страх. Със спокойствието на лицето си издаваше благодатта на Духа, който пребиваваше у него. А когато му съблякоха одеждите и го отведоха върху градската стена, за да бъде смъртта му позорна, и извършиха всичко необходимо за заколението му, падна ли той на лицето си, потрепера ли, прояви ли с нещо обич към живота? Никак! Защото беше ученик на Павла и като него той бързаше да се освободи от тялото си, за да заживee с Христа. Това се вижда от думите, които каза на варварина: „О, несправедливецо, защо така безумно и унизително си изложил величието на моето достойнство? Прилично беше първом да се пожертвува иереят, та тогава да последват жертвите; трябваше пастирът да върви пред овцете, и бащата – пред децата. Те всички бяxa поверени на мене, затова трябваше пръв аз да изпия чашата на заколението: работникът, който се труди, трябва пръв да вкуси от сладкия плод!“

Така каза великият мъдрец и призова палача. После си наведе главата, като с готовност си протегна шията. И той дойде и се приготви да му нанесе смъртния удар. Но Който някога изведнаж вкаменил ръката на беззаконствуващия цар, която се простряла да улови пророка, Той по същия начин превърна убийствената десница в неподвижна и недеятелна. Сякаш тя заприлича на някоя ръка на мъртвец, която е прилепена на живо и движеще се тялo, и свидетелствуваше за това, за което Давид се молеше: „Отплати им според далата на ръцете им!"

Това хвърли в ужас онзи горделивец и цялото исмаилтянско сборище. При това те не само че не останаха, но избягаха от самото място. А на блажения повърнаха одеждитe и му казаха свободно да ходи, където пожелае.

Видяхте ли, – което и по-рано казах, – че лукавият бяс бива побеждаван и низвергнат с помощта на онези, чрез които мисли да победи великитe мъже? Ето, нашият отец изново сломи въображаемата му сила и го посрами при смъртния си час. И понеже на човека е невъзможно много пъти да умира, затова той доброволно изпълни казаното: „Й заклан беше, и мъченик се прослави, без (да пролее) кръв“. И виж, победата колко бе голяма, че застави да познаят непобедимата Христова сила дори онези, които (дяволът) бe опълчил срещу блажения Евтимий.

Като видяха мъжеството на този велик човек, презрението му към смъртта, вярата му в Бога, грижите му за пасомите, както и преславното чудо с ръката на палача, тe се увериха, че християнството е истинска вяра. То личеше от това, дето избягaxa от мястото. Мъчейки архиерея, някои помислиха, че ще изпитат голям Божи гняв, затова, като го оставиха, предпочетоха да избягат.

23. Раздяла с родина и паство (1394 г.).

Но след това какво стана?

Подир това чудо варваринът намисли да пресели людетe на Изток – защото така изискваха и царевитe заповеди, а Божия човек да изпрати на заточение в Македония. (С името Македония писателите от XV век, па и от XVI и XVII век, са наричали Тракия, от устието на Марица до София. – бел. В. К.) И той излезе заедно с людете като втори Иеремия. Гледката предизвикваше сълзи дори у самитe камъни на града! Деца се разделяха от бащите си и братя от родни братя: защото не се отвеждаха всички заедно, та да се утешават, поне като се виждат, а едни – които се отличаваха по род, по богатство или по красота на лицето си – се заточаваха, а други се оставяха. Ония дни бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от преселението и по-тежко от разлъката с родни, отколкото споменът за родината и за своитe, който винаги пробажда сърцето като с жило? Ето защо, тe се прегръщаха един друг, целуваха се, прощаваха се. С риданието си огласяваха местността. А всред тях пеша вървеше великият Евтимий, подпиращ се с жезъл, облян от сълзи, с душа наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, не и защото беше сломен от болест и от старост, а защото бе разкъсан от страданието на народа и от нежната възраст на децата.

А когато дойдоха до мястото, където пастирът щеше да се отдели от тях против волята си – ах, кой би си спомнил това без сълзи! – те паднаха пред краката му: обливаха ги с поройни сълзи, допираха устните и лицата си, целуваха му ръка, наричаха го пастир, учител и чедолюбив баща. Неговото отлъчване за тях бе раздяла с душата. Едни от жените слагаха децата си пред него; други пък, които бяха наблизо, се удостояваха (да целунат) ръката му, а трети – дрехата му, що напояваха с горещи сълзи, когато се допираха до нея като до някоя ръка на светец; други, поради вяра, скубеха тревата, въз която стоеше той, а други – притискани от тълпата и безсилни да се доближат (до него) – с горчиви сълзи стенеха отдалеко за последно благословение и молеха за прошка, защото бяха уверени в душата си, че вече не ще го видят жив. А той ги утешаваше и им държеше напътствено слово. Той ги съветваше да не се отклоняват от Господните заповеди, да пазят непорочна вярата. Чрез нея не само ще се познае любовта им към Бога, но ще придобият и слава дори на самото място на преселението онези, които са я упазили. Така се случи – казваше той, – и с Авраамовите внуци: най-напред с Йосифа, който бе несправедливо продаден от братята си като роб, но отпосле бе прославен като цар; после – с великия боговидец (Мойсей), роденият в Египет, в дома на робството: (той) наказа мъчителите, като извърши чудото с морската вода и като изведе вкупом сънародниците си из Египет, из дома на робството. Същото стана и със Зоровавел Саладиилов: поради благочестието си, той, когато бил в плен, сияел в слава всред царевия дом и много спомогнал да се освободи Израил и да се издигне храмът. А що се случи с Даниила, укротителят на лъвовете, и с трите момци, които угасиха огън? Това, и нещо повече, не постигнаха ли те с вярата? Павел свидетелствува, като казва: „Угасиха огнената сила, затвориха устата на лъвовете“. А що се случи с великодушната и велика по вяpa Естир? Като се помоли на Бога, с пост и молитви тя не успокои ли пламналия гняв на мидийския цар и не освободи ли сънародниците си израилтяни, които, вместо да измрат в един ден, достигнаха броя на морския пясък?

И съветваше ги той да благодарят за сполетелите ги беди. Увещаваше ги да се надяват поради тях на неизказани блага. Изобщо да се изразя: със сладките си словесни поучения той правеше да пренасят леко страданията.

С вдъхновения си от Бога език като изрече тези неща и като коленичи, той се помоли с тях. А после, когато се изправи подир молитвата, благослови ги за сетен път. И когато някой от народа извика, обръщайки (се към него) с ридание: „Кому ни предаваш, добри пастирю?“ – той отвърна: „На Света Троица ви предавам сега и во веки!“

24. В Бачковския манастир. Що стана по-нататък?

Когато стигна мястото, където го водеха, и пустинолюбната му душа видя планината и забеляза, че мястото отговаря на желанието му, той се просълзи. И понеже сърцето му се сгорещи от прозрителната способност на Духа, рече: „Ето покоището, където ще премина краткия си живот, – що дължа на Бога, Който ме е ръководил, – докато не ме освободи Той и от телесните окови“.

А с какво се занимаваше Евтимий, когато беше заточен?

С ловитба, обичната на апостолите работа, ала не на риба, а на человеци. При това, всеки ден и всяка нощ, просто – всеки час. Защото при него се стичаха от цялата местност около планината, както никога иудейският Иерусалим – при Йоана Кръстител. И едни се освобождаваха от различни ереси като от язви; други отбягваха тъмата на сарацинското нечестив (т.е. мохамеданството); трети напущаха безумния си живот като омърсена дреха. Насаждаха се началата на всяка добродетел. Хората се научаваха да познават Господа; непросветените ставаха учители на другите. И не само че на онова място се стичаха тълпи, да видят този втори Илия, но и името на Евтимия, подобно на някоя светиня, се разнасяше по всички градове и села, по пътища и пазарища, по къщи и храмове. И уместно рече пророкът: „Учението му се разнесе из цялата земя, а словото му – до края на вселената“.

Затова, че тъй много той просия в родината си, в своя град, без малко мълвата за любомъдрата му душа щеше да се разнесе по цялата вселена. На някои се струва, че това не е вярно за него. Но Бог благоволи и на чужда страна да се прояви така, та по този начин похвалата за него да стане още по-истинска, а пък и самите местни жители да станат проповедници и хвалители на този заточен, чуждостранен и измъчен затворник.

Често, след като занасяха (при него) на ръце децата си, болни от разни болести, (родителитe) се завръщаха, гледайки, как (децата) ходят със своите крака, променени от тежките окови на болестта. И всички оздравели трябваше като с траба всячески да възвестяват лекарските (му) благодеяния.

При това, и множество видни жени на управниците на онази област отиваха при него, а той ги напътваше към благочестие. Те пък, като на миряха мъжетe си чрез молитвите му, завеждаха ги при него, а той – при Христа. Освен това, те му поднасяха и много злато и го молеха да го приеме, понеже е необходимо за спокоен живот. А той и от тези случаи им устройваше стълба за небето, понеже ги съветваше да го раздават с ръцете си на бедните. Един от тях го запита: „Владико, нима има някой, които да е по беден и който повече да се нуждае от милостиня, отколкото тебе, който си сломен от толкова страдания, от такава болест и от мъчения от неверниците?“ А той, кротко като го погледна, – защото волната душа никога на знае гневно да поглежда. – тихо отвърна с усмивка на лицето, сочейки Евангелието: „Чедо, моето богатство е скрито тука! То ще бъде открито, когато Онзи, Който ни го е предал, седне да разследва, що сме припечелили с него. При това, то не е само мое, а на всички, които обичат Господа.“

Какъв блажен апостолски глас! Какъв отговор на благородна душа! И на чужбина такава беше мъдростта на нашия отец! И когато беше гонен и заточен, неговата грижа беше людското спасение. Той завеждаше при Христа съвършени: страни, градове, села и народи.

Но нека замлъкнат похвалите ни, защото него Бог хвали, като казва : „Добрият пастир полага душата си за овцете“. Па и Павел му изплел венец, когато казал: „Такъв архиерей ни трябваше.

25. Заключение. Прочее, нека моето слово за него се завърши тук, дето и той тури край на живота, по-добре – край на страданията и начало на живота в Христе. Тоя живот нека ние всички да получим чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Исус Христос! Заедно с Него, на безначалния Му Отец и на пресветия Му животворен Дух слава, чест, власт и поклонение сега, винаги и в вековни векове! Амин!

 

 

ПРЕНОС НА МОЩИТЕ НА СВ. ПАРАСКЕВА ОТ ТЪРНОВО ВЪВ ВИДИН И СЪРБИЯ
ОТ ГРИГОРИЙ ЦАМБЛАК

Тогава, след многото тази години, когато българският цар (Иван Шишман) не се надяваше и когато целият народ живееше в мир, а благочестието растеше поради молитвите на тази преподобна майка, (дяволът), който от начало (се показваше) ратник на мира, повдигна небивал метеж и буря. Той опълчи варварския цар (Баязид) срещу онзи преславен град (Търново). Когато дойде, (царят) зае всички български предели като гнездо. След като стигна до чудния град, той недоумяваше, как да го превземе, защото видя твърдостта на мястото, заградено от планински стръмнини и високи хълмове и укрепено с високи стени, а отвътре пък заякчено за трети път от многочестните мощи на преподобната. Те бяха като непобедим воин всред жителите, които се намираха там. Поради тия неща варваринът искаше да се завърне без успех. До стените отчасти той би се домогнал, обаче срещу крепостта на преподобната той не би успял иначе, освен като сено срещу огън. Подобно на Моисея и на Иеремия, и той чуваше било (думите): „Не се моли за този народ!“, било пък: „Излез из тоя град, защото като медна стена твоите молитви го отбраняват срещу моя гняв!“.

И тъй – о, скръбна повест! – когато грехът надделя, изведнаж в ръцете (на турския цар) бe (онова) което, му се струваше, че никога няма да получи. Отпосле що? Ако на вашата любов писмено изложа онова, което стана тогава, зная сигурно, че ще ви опечаля и просълзя. Ала поради тържеството на деня, ние премълчахме повестта, макар и да е полезна, но – на риданието.

Но думата ни е за светицата.

Когато всички скъпоценни неща в града се донасяха пред лицето на царя, донесено биде и всечестното тяло на преподобната, оголено от многоценните одеяния, а облечено в никакви малки и дрипави одежди.

Като го изпроси, цар (Константин), – който (с баща си Срацимира) царуваше в град Видин, на реката Дунав, – го отправи за там. Но и във Видин не престоя много време. Когато унгарският крал, заедно с подвластнитe си войски, премина река Дунав, превзе Видин и стигна Никопол, варварският началник – като напусна Византия, с която люто воюваше тогава – се опълчи срещу унгарците с възможната скорост. И когато сражението стана, той съвършено ги победи и направи, по-голямата част от (унгарската) войска да се издави в реката. Така величаейки се със славни победи, исмаилтянинът стигна до град Видин и изпрати в град Бруса свързан царя (Срацимира), който беше излязъл насреща му, без да се бои поради онези обещания, които му бe изпратил (султан Баязид). Той взе и неговите богатства, които бяxa повече от всяко число, и ги изпрати у дома си.

Когато всичко това ставаше тъй, случи се там да бъде благочествейшата княгиня на сръбската земя, съпругата на приснопаметния и свят княз Лазар, – която бe дошла да се види с царя, заедно с дветe си благочестиви деца, деспот Стефан и Вълко, – както и съпругата на великия и много храбър деспот Углеша, по име Евтимия, която е украсена с подвизи и добродетели и която мнозина превъзхожда по премъдрост и остроумие.

Имайки смелост, теe заедно поискаха от царя не града, не неговата околност, не богатства, нито пък нещо друго подобно, което носи малка и временна наслада, а безкрайна гибел. Напротив, обхванати крепко от любов, тe паднаха пред (царя), просейки нетленните мощи на преподобната майка. А той, като се приеме, рече: „Че защо не просите нещо от онези богатства, които имат много по голяма цена, а само сухи и съвсем неподвижни кости?“ А те – О, блажено съизволение! О, боголюбезно предложение на благитe души! – отвърнаха: „Ние сме готови да предложим, ако искаш, да заменим всичките си богатства с мощите, които ние желаем.“ И той похвали тяхното усърдие – защото добродетелите заставят и мъчителите да се учудват, – и им даде в ръцетe исканото. A тe, като го прегръщаха с ръце, цeлуваха го, заедно с очите влагаха си душата и сърцето, от радост сълзи проливаха, възхваляваха, коленичеха, и не знаеха, как да се насладят на скъпоценния ковчег. А на край, когато приготвиха (светицата) със скъпоценни масла и златни одеяния, много тържествено я отнесоха в своята земя, като всички се хвалеха и се радваха, че са придобили такова съкровище, което струва повече от целия свят.

И не сгрешихa премъдрите. Това (съкровище) биде поставено в светата църква в двореца им. То ги пази да не бъдат сполетени от навети, – защото, което се върши в чест на съслужителя, въздава се на Божия Първообраз, a тe, подкрепяни от сладки надежди, възрастват (духовно) все повече и повече. Ние се надяваме, че (дветe княгини) ще царуват заедно с нея, защото заедно се смилиха над нея и я избавиха от варварски ръце – наистина, когато Бог пожела, но и тe много се погрижиха, защото (пророкът) рече: „Изведе своя народ, но с ръцете на Мойсея и Аарона“. Бог опази и мощите на преподобната от варварско изстъпление, ала с старанието и ревността на тия боголюбезни и великопохвални мъже. Не ме упреквайте, че на женската немощ отдавам мъжеско име: цени се крепкостта на разума, а не външният образ на (човешката) природа. Към мъжете се числи и Анна, и Юдит, и Девора, които сътвориха чудеса, покориха царства и посрамиха нечестиви царе.

И сега цялата им земя е щастлива и много почитана. Тя е украсена с всякакви неща и превъзхожда всички царства, които (се простират) от Изток, та дори до Западния океан. Веднага щом дойдоха, исмаилтяните напълно покориха тези (царства) и направиха, едва да се диша. Унищожиха благочестието и погубиха техните царе и князе. Рядко, и то с мъка, би се намерило там църква или свещеник – при това, светилището бива тайно и скрито в земята. А тука, тези боговенчани господари, – макар че много пъти биваха нападани от тях и макар че бяха оплячкосвани като виноград, и то не еднаж в годината, но всеки ден и дори всеки час, – живеят закриляни от Бога поради молитвите на преподобната, царуват над своите както от начало, умножават благочестието и развъждат добродетелите. Кажи ми, в кои страни, в кои градове има толкова манастири, и то велики и славни! Где има такова множество монаси, които надминават всяко число и които живеят ангелски и безбрачен живот? Едни в манастирите – като съзерцават едно и също, като мислят за едно и също, като дишат еднакво и с общението, що имат помежду си, – служат на себе си за образец и потик към добродетел; други пък – като стоят в небето на безмълвието – подобно на серафимите, изпълняват Божията воля, духовно като живеят и се наслаждават и постоянно като умножават молитвите (си) за управниците. Где има толкова архиереи? Где (има толкова) усърдие към Бога и към божествените (угодници)? Где (има такова) благочиние у народа – толкова всред управниците, колкото и всред подчинените? Никъде, освен тук, където (преподобната) пожела да се предаде на покой. Владетелят отне от нея българската слава, а й подари сръбската, без да остане нищо от онази, (от българската).

Така бе пренесена достойната за похвала майка. И това Бог извърши предумишлено, чрез нейното идване да се освети и да се напъти към по-добри (дела) и западната (страна, Сърбия).

 

 

СЪДЪРЖАНИЕ

I. Григорий Цамблак.

II. Патриарх Евтимий Търновски, похвално слово от Григорий Цамблак.

III. Пренос на мощите на св. Параскева от Търново във Видин и Сърбия, разказ от Григорий Цамблак.

Публ. във В. Киселков, Митрополит Григорий Цамблак, София, 1943, 68 с.