114 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ

След броени дни нашият народ ще отбележи 114 годишнината от героичната смърт на един от най-великите си синове – Гоце Делчев (4 февруари 1872, Кукуш – 4 май 1903, с. Баница, Серско). Досега са публикувани десетки негови биографии, като на първо място сред тях поставяме написаната от най-близкия му друг – големият наш поет и революционер П. К. Яворов. Непосредствено до нея се нарежда тази от друг бележит наш писател и вестникар – прилепчанина Димитър Талев. Яворов и Христо Силянов ще възпеят Гоце в едни от най-хубавите си стихотворения, а народа ще запее песни за него. Много от неговите съратници разказват своите спомени за революционното движение, както и за съвместната си работа с Гоце. За съжаление ние не разполагаме с неговите спомени, тъй като смъртта го изпреварва преди той да направи равносметка на свършеното до 4 май 1903 г. С право трябва да повторим, че благодарение на Яворов ние имаме днес мислите и разсъжденията на Гоце, споделени пред неговия приятел и биограф.

Вече може да се каже, че и голямата част от документалното наследство на Гоце Делчев е известна и публикувана, но все още няма написана негова научна биография.

Като че ли досега е останала малко известна биографията на Гоце написана от тиквешанина Юрдан Анастасов, бележит македоно-одрински деец. Тя в действителност е негов доклад, изнесен на 12 май 1974 г. по случай 71 годишнината от смъртта на апостола. По това време Юрдан Анастасов е заместник-председател на Съюза на Македонските културно-просветни дружества в България.

Днес, 43 години по-късно може да се отчете, че докладът на Ю. Анастасов е все още сериозна стъпка и основа за написването на сериозна научна биография на Гоце Делчев. Той е изграден на основата на известните до онзи момент документи от архивите на Гоце Делчев и ВМОРО, както и на публикуваните спомени за него.

Цочо В. Билярски

* * *

 

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ

Преди 71 години - на 4 май, загина геройски великият син на българския народ организаторът, идеологът и вождът на македоно-одринската национална революция, безсмъртният Гоце Делчев.

Вестта за неговата гибел разтърси цяла Македония и цяла Одринска Тракия. Когато прочутият харамия и стар войвода Илия Кърчовалията научава за убийството на Гоце, покрива лице с ръцете си и напразно се мъчи да спре горчивите си сълзи. С него плачат и неговите четници, плачеше и ридаеше цялото поробено население, което загуби най-любимия си наставник, учител и вожд.

Късаха се сърцата на хората от свободното българско отечество, защото Гоце Делчев бе син на целокупния български народ, какъвто бе и неговият духовен учител великият апостол на българската свобода Васил Левски.

Гоце навлезе в националреволюционното движение едва навършил 21 година, когато стана учител в Ново село, край Щип. У него беше избистрена идеята за освобождението на Македония чрез народно въстание. До тази идея обаче той не стигна изведнъж, по хрумване или по външно внушение. В Солунската гимназия, в която се пееха бунтовните песни на Ботев и възторжено се разказваше за подвизите на Левски и Бенковски, Гоце замисляше за пътищата, по които трябва да се насочи освободителната война. Той вече бе озарен от пламъка и духа на Левски, Ботев и Бенковски. Не случайно, когато един от учениците се одързостява до разкаже непристойна шега за Васил Левски, Гоце, обикновено тих и въздържан, сега настръхва целият и се нахвърля върху му с думите: „Ще ти изтръгна гръкляна, ако само повториш още веднъж това.“

В часове когото учениците-кръжочници гадаят пътищата за освобождението на Македония, Гоце загрижено говори, че трябва да се осмисли един живот, че трябва да се заслужи едно съществувание и се пита - но где? И по-нататък - че свободата се изкупува с кървави жертви, че тия кървави жертви трябва да се дадат - но как? По това време България беше нараснала в очите на роба достатъчно, за да играе при удобен случай ролята на освободителка. Към България бяха обърнати погледите и затова младежите от Македония най-често намираха вратата на софийското юнкерско училище. За там се запъти и 19-годишният Гоце Делчев.

В юнкерското училище Гоце усвоява знанията, които ще му са необходими за борбата, на която ще се посвети. Но тук, както пише Яворов, той долавя макар пипнешком големите противоречия на съвременните „свободни“ общества и не може да ги помири с ония крайни блянове за свободата, които беше изнесъл от гимназията. Тук той попада и под силното влияние на социалистическите идеи в един момент, когато социалистическото движение бележи първите си стъпки. Този е мотивът за изключването на Гоце от Военното училище без право на производство - за разпространение на социалистическа литература. Но преди това кукушанинът Иван Хаджиниколов, член на ЦК на ВМОРО, дошъл от Солун с мисията да привлече способно и предано лице, което да възглави организацията, намира Гоцета, разкрива му за съществуването на тайната нелегална организация в Македония и го подканя да се включи в нея щом завърши Военното училище. Гоце даде съгласие и изпълни обещанието си щом съблече юнкерските дрехи. Заедно със съгражданина си Туше Делииванов Гоце заминава за Щип, и двамата назначени за български учители. Тук в Щип е и Даме Груев, който вече е хвърлил първото семе на революционната организация в Македония и е член на Централния комитет на тази организация. Пред Даме Груев Гоце излага своите мисли и планове, излага и пътищата за освобождението на Македония. За тази първа среща между двамата бъдещи колоси на македоно-одринската революция Даме разказва: „Делчев вече имаше идеи, подобни на нашите. И той се беше заразил от социалистическата доктрина, и той беше попаднал под влиянието на революционната доктрина в България, и той беше самостоятелно дошъл до убеждението за освобождението на Македония.“

Тук в Щип в продължение на две години като учител Гоце развива огромна организационна и пропагандистка дейност, обикаля селата, създава комитети, урежда първите постоянни нелегални канали през турско-българската граница за пренасяне на оръжие и нелегална литература за Щип, Кочани, Радовиш, Струмица, Куманово. През великденската ваканция, заедно с Туше Делииванов, посещава Кукуш, Солун, Велес, Дойран, Струмица, Радовиш. След Щип Гоце учителствува още една година в Банско, от където успява да организира каналите Разлог-Белица-Рилския манастир, Разлог-Якоруда-Чепинското корито и Разлог-Бели Искър-Самоков.

По време на учителствуването си в Щип и Банско, обикаляйки села и градове, организирайки групи и комитети, влизайки в допир с хора от различни съсловия и различен манталитет, Гоце познава по-добре болките и стремежите на населението, натрупва огромен революционен опит. Тук у него се доизгражда революционера-демократ, дооформява се онази идеология, която ние виждаме в неговите писма, в неговите беседи и разговори, предадени ни от негови съвременници и съратници. Тази именно негова идеология е отразена в приетия в Учредителния конгрес в Солун през 1896 год. устав на организацията, изработен от него и Гьорче Петров. В този устав са залегнали разбиранията на Гоце относно характера на организацията и идейните начала, върху които тя ще се изгражда.

Кое е характерното в новия устав, което го отличава от стария, изработен от основателите на организацията през 1893 година? Според, стария устав организацията се наричаше Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), начело с ЦК на БМОРК. Целта на организацията е „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско“ (чл. 1). Според чл. 3, член на организацията „може да бъде всеки българин без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен на революционното освободително дело“. За постигането на така поставената цел чл. 2 от устава задължава членовете на БМОРК „да събуждат съзнанието за самозащита у българското население в казаните в чл. 1 области (значи в Македония и Одринско), да разпространяват между него революционни идеи чрез печата или устно и да подготвят и повдигнат едно повсеместно въстание“.

В новия устав от 1896 г., който наричаха Гоцев устав, Организацията си поставя за цел „да сплоти в едно цяло всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност, за извоюване чрез революция пълна политическа автономия за тия две области“. Ясно е, че с новия устав организацията разрушава всяка бариера между българите и другите националности в Македония и Одринско, тя се превръща от българска в многонационална, поставя си за цел да обедини усилията не само на българите, но и на другите недоволни елементи и ги ангажира в борбата срещу общия враг.

Лозунгът за многонационална организация отговаряше и на лозунга за Автономия на Македония и Одринска Тракия, който бе залегнал и в стария, и в новия устав. Но тук се поставя въпросът защото първите македоно-одрински дейци, които бяха с високо българско съзнание, завършили български училища и бяха български учители, не вдигнаха знамето за присъединяване на Македония и Одринско към свободното българско отечества, каквото знаме се издигаше по всички български земи, а се ориентираха към идеята за автономия на Македония и Одринско в границите на Отоманската държава или за независимост в отделна държава. Обяснение за това ни дава един от основателите на Вътрешната организация и председател на нейния ЦК д-р Христо Татарчев. В разказаните от него спомени той казва: „Не можехме да възприемем гледището за пряко присъединяване на Македония с България, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България, а в краен случай, ако това не се постигне, че ще може да послужи като обединително звено на една федерация на балканските народи.“

За онова време посоченият от първите дейци път е бил най-правилния и разумен. Знае се, че по това време великосръбските управници, подстрекавани от Австро-Унгария, се стремяха да прострат своето влияние до долината на Вардар и създадат предпоставки за завладяване на Македония. Знае се също, че гръцкото правителство от своя страна, поддържано от Англия, активизира политиката на затвърдяване свои стари позиции в някои райони на Македония и Одринско с претенции при удобен случай да тури ръка на тях и по този начин да осъществи своята позната мегали идея. Лозунгът за единна борба на всички националности в името на една автономна Македония от една страна хвърляше мост между тези националности, и от друга издигаше преграда пред домогванията на Сърбия и Гърция и пресичаше замислите на Австро-Унгария и Англия. Това са били съображенията на създателите на ВМОРО, за да превърнат организацията от българска в многонационална и да искат вместо присъединяване на Македония към България, нейната автономия. Тези съображения бяха ясни на Гоце Делчев и той ги провеждаше в практиката на своята дейност.

Многонационалният характер на организацията Гоце разбираше в смисъл да бъдат привличани не само власи, албанци, гърци, евреи, но и бедни турски селяни. При едно пътуване с Туше Делииванов през Овче поле, като минали край едно турско село със своята мизерия, одърпано население, мръсни дворове, къщи-колиби от пръти и слама, Гоце забелязал: „А са господари“ и издекламирал: „Кажи ми, бедни народе, кой те в тая робска люлка люлее.“ „Мислиш ли, казал Гоце на Туше Делииванов, че тия бедняци са в по-добро положение от нас, при все че са турци? Напротив. Все има при тях някоя пиявица, която ги смуче, а те все мислят, че Бог им изпраща за наказание, тия тегла.“ Така разсъждаваше Гоце, защото той не виждаше злото в характера на господствуващата народност в Турската империя, а го търсеше в съществуващата обществена система. Също като Левски, Гоце казваше: „Аз не мразя османците като народ, аз воювам против османската тирания като господствуваща система.“ Нещо повече. Идеята за освобождението на Македония и Одринско Гоце свързваше с тази за братско сътрудничество с освободените братски народи на Балканите в рамките на една Балканска федерация или конфедерация. Това бе идеята проповядвана от Васил Левски, Христо Ботев, Светозар Маркович. Гоцеви са думите: „Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование между народите“ - идея, която го сродява с великите умове и хуманисти на нашето време. Във всички тези идеи за многонационален облик на ВМОРО, за интернационализъм и дружба между народите, за непримиримост спрямо реакционните режими в балканските страни ясно прозира влиянието на Българската работническа социалдемократическа партия, водена от Димитър Благоев.

Интернационализмът на Гоце Делчев не значеше космополитизъм. Гоце бе същевременно и преди всичко бе българин, загрижен за българите в Македония и Одринска Тракия. Тази загриженост бе продиктувана не само от чувството на неговата принадлежност към българската нация, но и поради неговото ясно виждане, че основната маса там са българите и че гръбнакът на организацията също са българите. И ако тоя гръбнак бъде пречупен, съдбоносен удар ще се нанесе на самата Революционна организация, на самото освободително движение. В известното окръжно послание от 1901 г., писано от него и Гьорче Петров по повод терористическите изстъпления в Солунския вилает, като се изброяват преследваните от турската власт цели с този повсеместен във вилаета терор, между другото се казва, че първата цел на властта е да се изловят „всички по-живи, по-събудени и по-юначни българи, за които се има донесения, подозрения или просто, за които може да се допуска, че са в състояние да подбудят и водят народа“. В същото послание се казва, че целта на турската власт е и тази „градовете и селата, даже горите и полетата да стегнат в железен обръч и да стане абсолютно невъзможна всяка обществена деятелност на българина“.

Като голям българин и патриот Гоце не отминаваше мълком, отрицателните прояви в българския обществен живот, отнася се към тях критично и с прискърбие. В едно свое писмо от 5 януари 1899 г. до Никола Малешевски в Дупница (Станке Димитров), във връзка с разногласия и тенденции за разцепления сред някои дейци, Гоце пише: „Отцепленията и разцепленията да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато сме си българи и всички страдаме от една обща болест. Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които ни е наследство и в нас, нямаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани...“

Като задграничен представител на Вътрешната организация в България Гоце влизаше в спорове и идейна борба, но не с демократичните и прогресивни среди, сред които той винаги бе желан и сърдечен приятел и другар, а с онези привърженици на Върховния македоно-одрински комитет, които вървяха по погрешен път, учеха населението да очаква свободата отвън, устройваха пакостни четнически набези, ставаха оръдия на реакционната и експанзионистична политика на двореца и неговата клика, целяха да вземат в свои ръце ръководството на Вътрешната организация.

Към българската държава Гоце имаше положително отношение, отнасяше се като към своя държава. На България той възлагаше големи надежди на успеха на делото. Първо, като база на Вътрешната организация и второ, като помощничка в борбата на поробеното население в Македония и Одринска Тракия. Ако Гоце като задграничен представител на Вътрешната организация преживяваше разочарования и често влизаше в конфликти с официалната власт, то това бяха разочарования не от българската държава, а от някои становища на правителството, от действията на органи на властта, от домогванията на „някои честолюбци в България“, както той пише в споменатото послание.

Гоце не изключваше и друга помощ от страна па България при дадени въоръжени конфликти на Балканите, „обаче - казваше той, лошо бихме се отплатили на България за многобройните нейни жертви подир нас, ако искаме да я вкараме боса в огъня“. Затова той казваше: „Да не чакаме от България помощ, ни от коя да е друга страна, а трябва да подготвим отвътре в душата си всеки селянин да се проникне от тая идея - всичко да се подготви и тогава да се вдигне масово въстание.“

Гоце е родоначалник на революционното четничество, организатор на първите агитаторски чети и възпитател на първите войводи-агитатори и ръководители. „Между първите творци на Организацията, пише историкът Христо Силянов, само Гоце Делчев обладава четническата подготовка, физиката и темперамента на четнишки вожд.“ И затова той бе признат за началник на четнишкия институт, на него бе възложено да търси и подготвя нужния ръководен кадър за околийски чети. Затова него наричаха войвода на войводите. Под обаянието на Гоце Делчев множество прости и неграмотни хора, някои заразени от харамийски дух, се преродиха духовно, отдадоха се беззаветно на освободителното дело, създадоха легенди около имената си и загинаха като герои. Между тях бяха Йордан Пиперката, Илия Кърчовалията, Митре Влаха и десетки други, излезли от народа. Под прякото въздействие и обаяние на Гоце от тук, от България излязоха първите войводи агитатори, организатори и инструктори, подофицерите Михаил Апостолов - Попето от Софийско, Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитско и Марко Лерински (Георги Иванов) от Котел. Техните чети изиграха ролята на школи, от които излязоха множество видни войводи и четници за районни чети от двете страни на Вардара. Пак под обаянието на Гоце от България излязоха студенти, ученици и други млади хора, в които се бе преродила вярата на Левски, бе отекнало, копнението на Ботев и бе оживял немирният дух на Раковски. Такива бяха Кръстю Асенов и Георги Папанчев от Сливен, Васил Попов и Никола Дечев от Стара Загора, Коста Нунков от Чирпан, Петър Юруков от Карлово и десетки други, загинали в бой с врага за освобождението на своите поробени братя. От прогресивните среди в България се възвисиха хора като поета Яворов, писателят Антон Страшимиров и други които застанаха зад Гоце Делчев като ярки поддръжници и тълкуватели на неговата идеология.

Оформен идейно-политически, познаващ добре тежненията и болките на поробеното население, Гоце бродеше по села и градове, плетеше мрежата на Революционната организация, повдигаше духа на населението, укрепваше вярата му в победата. През неговите обиколки той вършеше основни ревизии, основно преустройваше организацията, навсякъде оставаше дълбоки бразди и светли дири. През всичкото това време турски потери го диреха най-усилено, а султанът обещаваше за главата му хиляди лири. Също като Левски, той играеше на криеница с военни и полицейски патрули и потери. През улиците на Кавадарци минава денем с каца на гърба, в Прилеп пътува с файтон, в Битолския затвор на два пъти разговаря по организационни въпроси с Даме Груев през затворническите решетки, в Леринско и Костурско се надгонва с потерите, в Гюмендже като царски миндизин разглежда околностите, уж да „проучва“ проекта за стратегически път, а прави картографски снимки, нужни му за неговите революционни акции.

Гоце еднакво любеше и сестрата на Македония - Одринска Тракия, кръстосваше и нея, напътствуваше тракийските българи.

През март и април 1900 г. Гоце прави инспекционна обиколка в Тракия. Тракийци и сега помнят историята, случила се в къщата на един селски коджабашия, човек на организацията. Преоблечен като търговец на свине, Гоце влиза в стаята, в която току-що е отседнала една потеря, тръгнала него да търси. И в присъствието на онемелия от страх домакин Гоце кръстосал нозе, спокойно води разговор с потераджиите, пита ги по какво са тръгнали и те поверително му отговарят, че са тръгнали по дирите на един комитски големец. А Гоце със загриженост казва: „Ех, гледайте, агалар, да ни отървете от комити, че вече това ще става, онова ще става - ни търговия върви, нито живот живее...“

През 1902 г. в Пловдив се състоял конгрес на революционното движение в Тракия. В този конгрес Гоце изнася доклад на тема: „За начина на организиране Одринско“. Решенията на Пловдивския окръжен конгрес допринесоха много за по-нататъшното укрепване и развитие на Революционната организация в Тракия. След конгреса Гоце прави обиколка край одринската граница по ревизия на пунктове.

Славата на Гоце като несравним хвърковат войвода и неговото обаяние, което излъчваше неговата физика и духовна личност, се носеше по села и колиби, по градове и паланки. Когато Христо Силянов като негов четник за пръв път вижда Гоце Делчев в Костурско, пише: „Без да мога още да си обясня, аз вече почвам да чувствувам непосредствено върху си обаятелната сила, с която тоя човек завладява хорските сърца.“ Силянов предава как в с. Гугово, Костурско Гоце покръстил в църквата селяните: „Вперили очи в тайнствения човек, за когото са слушали легенди, те (селяните) чакат с напрегнато мълчание (Гоце) да отвори уста и с първата дума „Братя“... само с тая дума те са вече във властта на неговото обаяние...“

За работата на Гоце сред селяните в Серския революционен окръг ни разказва Георги Баждаров, също негов четник тогава. „Седнал до огнището, кръстосал нозе, държащ машата в ръката си, той започна разговор с непосветените. Разпитва ги за това и онова, та да изгони от душите им всеки страх и следователно да разбират какво ще им се приказва. Съсредоточен, повдигащ от време на време искрящи очи към двамата селяни и бъркащ понякога в пепелта с машата, Делчев излагаше неволите на раята с тон и чувство, сякаш ги преживяваше... Речта му вървеше плавно, естествено, сякаш с участието на всички присъствуващи се решаваше големият въпрос за освобождението. Селяните разбираха всичко и на края дадоха клетвата, озарени от блясъка на големия идеал...“

За Яворов Гоце е образец на вътрешна и външна красота. Яворов ни предава най-ярко воеводската осанка на Гоце, наблюдавана от него при обиколката му в Македония. „Сега, пише Яворов, Гоце не беше чудатият обитател на софийския хотел „Батенберг“, а оня прославен войвода, когото цял народ възпява в своите пленителни задушевни песни. Той беше войводата, който изпраща поздрав на гората, да му засени сянка дебела, да му приготви вода студена - и гората го слуша. Той беше войводата, които заповядва на пашите мирно да мируват, золум да не струват - и паши треперят...“

В тази му воеводска осанка Яворов оприличава Гоце Делчев „на някакво хайдушко божество“.

В продължение само на девет години, под ръководството на този признат от цял народ вожд на националната революция в Македония и Одринска Тракия, бе извършена идейно-политическата и психологическа подготовка на поробеното население, за да се стигне до величавото Илинденско-Преображенско въстание.

Но Гоце не дочака въстанието. На 4 май преди 71 години, връщайки се от Солун, където се среща с Даме Груев за изясняване на някои въпроси около решението за въстание, в с. Баница, Серско Гоце Делчев загива геройски в сражение с аскера. С него загиват войводата Димитър Гущанов и четниците Стефчо Търнишанчето и Колю Консулата.

Тежката загуба и всенародната скръб по смъртта на Гоце най-добре изрази другарят му участник в сражението Димо Хаджидимов. „Петнадесет часа, спомня си Хаджидимов, турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити. Петнадесет часа ние гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гроба на Македония... И петнадесет часа ни се късаха сърцата... Защото осиротяваше цял народ.“

Гоце влезе в българската история като велик патриот и интернационалист, като беззаветен борец за политическа, национално и социално освобождение, името му е увенчано с ореола на безсмъртието и се издигна в знаме на славното Илинденско-Преображенско въстание, издигна се в знаме и при по-сетнешните борби за освобождението на Македония и Одринска Тракия.

Публ. в Доклад за идеолога и вожда на македоно-одринската национална революция Гоце Делчев, изнесен от Юрдан Анастасов, зам[естник]-председател на Съюза на Македонските културно-просветни дружества в България на 12.V.1974 г. Издание на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България. Централно ръководство. 25 с.