ЕДИН ПОТРЕСАЮЩ РАЗКАЗ ЗА ТУРСКИТЕ ЖЕСТОКОСТИ СРЕЩУ МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕЗ 1903-1904 Г.

Като деца четяхме и отново преживявахме съдбата и страданията на героите от „По следите на заточеника“ и „Рали“, а порасли след години имахме възможност да прочетем спомените от Терсханата на Стоян Заимов, отнасящи се за времето от Априлското въстание (1976). Сега отново ще ви срещнем с един жесток разказ на оцелял диарбекирски заточеник от времето на второто по големина българско въстание Илинденско-Преображенското въстание (1903).

 

След взетото решение за вдигането на Илинденско-Преображенското въстание от Солунския конгрес в началото на януари 1903 г. то започва веднага да се изпълнява. Макар, че тайната е запазена от предателства и революционната ситуация назрява с всеки изминат ден турските власти започват арести сред дейците на ВМОРО. Арестите са придружени и с нечовешки жестокости спрямо нашите поробени сънародници в Македония и Одринско. Те са прехвърляни от затвор в затвор и малцина са тези, които оцеляват след упражнените срещу тях жестокости. Съдени са от набързо сформирани съдебни трибунали, като присъдите са предимно смърт, 100 години затвор или дългогодишна каторга. Осъдените на каторга са изпращани във вериги в крепостите в Либийската пустиня, в Халикарнас, в Сен Жан Д`Акр (Акия) и в Диарбекир.

Сега читателите на сайта „Сите българи заедно“ ще имат възможност да прочетат спомените на диарбекирския заточеник, прилепчанина Георги Т. Ачков, заловен, съден и заточен в навечерието на въстанието от 1903 г. Потресающият разказ на по чудо оживелия съгражданин на Дядо Методий Кусевич и Димитър Талев едва ли ще остави безчувствен, който и да било българин, милеещ за нашето героично, но и страдалческо минало.

Тази малка книжка с разказа на Георги Ачков излиза за пръв път през далечната 1923 г. и като че ли след това остава без каквото и да било внимание и втори път никога не беше публикувана, може би в интерес на добрите българо-турски отношения?!

Днес ви я предлагаме и с мисълта да си спомним за тази група от 323 заточеници, от които живи се завръщат след Григор-Начевичевата амнистия от пролетта на 1904 г. само 121 македонски българи, преживели турските жестокости.

Цочо В. Билярски

 

* * *

СТРАДАНИЯТА НА 323 МАКЕДОНСКИ ЗАТОЧЕНИЦИ В ДИЯР-БЕКИР ПРЕЗ 1903 – 1904 Г.
СПОМЕН ОТ БИВШИЯ ЗАТОЧЕНИК ГЕОРГИ Т. АЧКОВ

Прередактирани от Димитър Розалин

София – Печат. „Розова долина“ – 1923

 

ГРУПА ОТ ДИАРБЕКИРСКИ ЗАТОЧЕНИЦИ ПРЕЗ 1903-1904 Г.

1.Михаил Богатинов, род. от гр. Прилеп

2.Никола Белагушов, род. от гр. Прилеп

3.Свещ. Иван, род. от с. Джупа, Кичевско

4.Свещ. Дуко, род. от с. Дебърца, Кичевско

5.Григор Кръстев, род. от гр. Прилеп

6.Мице Николов, род. от с. Екши су, Леринско

7.Анастас Яйчаров, учит., род. от гр. Охрид

8.+ Борис Каракашев, род. от гр. Прилеп

9.Георги Т. Ачков, род. от гр. Прилеп

10.+ Пане Николов, род. от с. Гопеш, Битолско

11.Ничо Филипов, род. от гр. Прилеп

 

 

Воти Николов Кирчев, роден от с. Зеленичени – Леринско, четник при войводата Алекси Турунджов, Ранен от турски войски и гръцки андарти, след 8 часово сражение пада в плен и бива осъден на 101 година Калайбент и изпратен на заточение в гр. Диярбекир.

 

* * *

 

Като проследи човек историята на човечеството от коя и да е епоха, той ще се натъкне на факта, че пътят към светлите висини на идеала за свобода, правда и братство неизбежно води през тъмния път на голготски мъчения. Като че ли туй се явява необходимо условие за усилване и утвърждаване на добродетелите в живота. И колкото по-тежки са тия мъчения, с толкова по-голяма сила блещи сиянието на тия добродетели и с толкова по-голям фанатизъм човек се стреми да ги утвърди в живота си. Тоя неизбежен исторически закон с особена ярка светлина блещи в живота на многострадалния македонски народ, който, въпреки своята жизнеспособност и зрелост за независим живот, поради обстоятелството, че е заселен на такова място, което възбужда алчните апетити на Великите Европейски държави, е осъден тъй несправедливо още да носи тежките вериги на робството. В настоящите си спомени ние ще изтъкнем една макар и малка страничка от неговите робски мъчения под вчерашното иго на турците. И в изложението на фактите ние ще гледаме да бъдем строго обективни.

Майски ден. Напук на черния робски живот на македонеца природата беше разкрила всички омайни прелести на своя живот. А може би, с това тя искаше да подслади неговата горчива участ. Слънцето пращаше своите благодатни лъчи, ручеят нежно фъфлеше и птичка сладко пееше в гората, в недрата на която бродеха верните чада на Македония с пушка в ръка и очакваха с нетърпение сигнала за общото Македонско въстание за счупване на тежките робски окови. Те бродеха там гладни и измъчени и черпейки сила от идеала за свободата, тe държаха бодър духа на цялото македонско население. И аз, опиянен от тоя дух, счетох за своя свещен дълг да взема активно участие в вихъра на борбата, която предстоеше да се започне с тирана. Уговорих се с другарите си да идем и ние в гората и с пушка в ръка и ние, неколцина прилепчани, да сложим живота си пред олтара на милото ни отечество. Обаче тиранът е подушил нашия план и почнал зорко да ни следи. Една заран, именно оная паметна за мен заран, когато с другарите си щях да поема балкана, излезнах полуоблечен на пътните врата, за да проверя дали няма някой да следи и останах изненадан, като видях да се изпречват пред мен мускулестият полицай, на име Афъза, с помощника мухтарина Иван Николов, 11 въоръжени заптии и няколко войници, които веднага ме поканиха да ги последвам и не обръщайки никакво внимание на молбата ми да се върна в къщи, за да си взема храна и дрехи, по риза бях откаран от двама войници в Управлението, а другите тръгнаха по друго направление, за да ловят и други неблагонадеждни като мен елементи. И те успели са да заловят доста мои съмишленици, защото след престояването ми три дни в долап, аз бях изкаран на очна оставка в затвора със следните арестувани лица: х. Здраве, х. Илиев, х. п. Иван п. Адамов, Мицан Богатинов, Григор Кръстев, Андон Връвцов, Борис Каракашов, Никола Мавров и Трайко Илиев. Отначало аз не можах да ги позная, освен двамата х. п. Ив. п. Адамов и Мицан Богатинов, защото очите ми бяха се примрежили от нанесения ми бой в затвора. Две нощи бях изтезаван по следния начин. Поставиха ме в чувал и ме удряха с тояги и прикладите на пушките си, до като дойда в безсъзнание, след което гардиянът Кямил чауш ме посипваща с вода да се свестя, за да бъда подложен на нов побой. След 10 минути от очната оставка аз можах да позная всички арестувани лица и на въпроса на властите, какви сделки съм вършил с тях, колко оръжие съм раздал, колко пари съм внесъл в революционната организация, аз давах само един отговор: „Нищо не знам! Не ми е познато ни едно от стоящите пред мен лица“. След това доведоха при нас двама шпиони, които с уплаха посочиха на нас като на вредни за султанската държава елементи и съучастници на В.М.Р. Организация. Закараха ни всички в общ кауш и там взаимно се утешавахме и церяхме раните си от нанесения ни побой. Освен това, нашият дух в Прилепския затвор доста черпеше сила и от утешенията и ободрителните думи на външни посетители, че скоро ще дойде часът, когато ще се радваме на свободата и нашето място в затвора ще заемат тираните. В първите дни на м. май 1903 г. чухме печалната вест, че четата на Хр. Оклев е разбита. Паднали са убити сам Хр. Оклев и трима четници. Опиянени от тоя временен успех. тираните почнаха да ни се заканват, че скоро и нашите глави щели да бъдат натъкнати на колове чаушинът дойде при нас с вериги, с които ни върза и ни съобщи, че ще бъдем закарани в Битолския затвор. Кой с белезници, кой със синджир, вързани здраво, потеглихме за централния затвор в Битоля, конвоирани от анадолски войници, които ни нанасяха ужасни побои, раздразнени от геройския подвиг на войводата Пито Гулев, който беше слязъл с четата си в гр. Крушово и храбро се борешe с обкръжилата го безбройна войска.

В Битоля бяхме за малко настанени в така нареченото Басма хане и скоро бяхме изкарани пред съда, пред който ние стояхме с пълно равнодушие. По решение на съда ние бяxмe откарани в затвора в отделението за политическите престъпници „Катил хане“, като ни се съобщи,  че сме осъдени на доживотен затвор (Калеи бент). Тогава стана убийство на руския посланик Ростковски и раздразнението на турското население в Битоля бе толкова голямо, че се очакваше поголовно клане от тяхна страна, затова ние затворниците, чакахме всяка минута да нахълта турска сган и да бъдем подложени на жестока сеч. Но страхът им от Европа надделя над тоя им бяс и ние останахме живи, за да видим още по-големи и нечувани затворнишки неволи. В затвора видях да споделя нашата участ и съгражданинът ми Владимир Хр. Милчинов в дебърска носия и под чуждо име. Еднъж седейки на пейката пред вратата на затвора и записвайки си някои работи в бележника си, пред мен се изпречи майка ми, обляна в сълзи, и при ужаситe на затворнишкитe ми неволи тя прибави още един ужас, като печално ми съобщи, че баща ми отивайки за с. Сенокос, Прилепско, е бил смазан от бой от двама войника, задето неговият син е бил комита и след три дни от побоя той се е поминал. Разделих се с майка ми, като взаимно се утешихме с мисълта, че скоро ще счупим тежките окови на черното робство. На 8 септември 1903 год. преживях и друга трагедия, която като първата остави незаличим спомен в паметта ми. Лежах в болницата на изкъсан сламеник в студена и мръсна стая с два прозорци със счупени стъкла и с изкъртени мазилки. От безсъзнание главата ми беше подута, жилите опнати. Вратата се блъсна и надигнах се, за да схвана от какво произлиза тоя шум и разбрах, че търсят мене – болния. Изкряскаха ми да стана и да ги последвам, но не можейки да сторя това, тe ме хванаха за веригите, с които бяха вързани ръцете ми и ме отвлякоха в двора на болницата „Хаста хане“. След малко докараха при мен с вързани ръце Константин Пърданов от гр. Лерин, а след него – Фоти Николов от с. Зеленичево, Леринско. Неговитe ръце не бяха вързани, понеже като ранен в крака не е можал да бягa. Правейки догадки помежду си, като какво ни очаква по натам, откъм изходната врата на болницата зададе се една беледийска кола за боклук и по даден сигнал спре пред нас и чухме креслив глас: „Качете вътре тия боклуци!“ (Биндер ичери о боклаи!) На бърза ръка натовариха ни на колата и след половин час бързо каране се озовахме на Битолската гара, където се композираше товарен трен, който да ни заведе неизвестно къде. Когато да ни качват в един вагон на трена, полицията ни удари по няколко камшика, сигурно в чест на нашето заминаване, а като влезнахме във вагона намерихме в него докарани от затвора в Битоля още 62 души с участ като нашата. Като се поокопитихме, ние търсехме с погледи познати измежду насъбралата се любопитна публика, за да им поискаме дрехи и пари, но полицията не позволяваше да се доближи никой до нас и след малко тренът потегли за Солун.

На гара Воден някои от затворницитe се опитаха да избягат, но не можаха да сполучат и бяха ужасно бити и вързани един за друг с вериги. На Солунската гара под силен конвой бяхме закарани в околийското управление. По пътя до там бяхме страшно бичувани и докато стигнахме до управлението, падна пребит и промушен с щик Симо Трайков от с. Бела, Кичевско, който биде занесен в Солунската държавна болница (Хаста хане), гдето след 10 дни е починал. Той бе първата жертва, която падна по пътя на нашето заточение. От управлението ни закараха в затвора, гдето ни принуждаваха да дадем клетва за вярност на падишаха, който е бил едничкия всесилен цар на земята и небето и по чиято заповед е могло всичко да се преобърне на прах и пепел. Три дни лежахме в Солунския затвор на голи плочи всред зимния студ, без хляб и вода, понеже не ни се е полагало храна като на приходящи.

Вследствие на това толкова жестоко третиране ние подадохме до френския посланик писмена молба и по негово настояване веригите ни замeниха с по-леки вериги. Но на четвъртия ден пак оковани в тежки вериги ни закараха на Солунското пристанище. Боят и псувните нямаха край. На пристанището се оказа, че двама от затворниците липсвали: тe са успели в навалицата да се укрият и избавят. Така грубо бяхме блъскани в лодките, които ни закараха на парахода, че някои падаха в морето и биваха пак изкарвани, за да се продължи мъченическата им участ. Френският консул поиска да влезне в парахода, за да разгледа обстановката ни, но полицията при парахода не го допусна.

В парахода всички бяхме наблъскани като добитък в хамбарите до машините и затворени здраво с капак. Капитанът на парахода, по народност грък и кървен българомразец, заедно с придружаващия ни полицай дойде при нас, отвори капака и с ехидна усмивка ни се закани, че няма нито един от нас да остане жив до брега, на който е определено да слезнем.

Параходът потегли и ние изпитахме дълбока скръб в душата си, че не можем из тия тъмни хамбари да погледнем още еднъж милия роден бряг и обладани от силен патриотически ентусиазъм запяхме гръмко:

 

Парахода бурно тръгва

вдига вълни и беснее

злобен грък капитанин

на съдбата ни се смее.

 

Днес е жално за народа

и за всичка природа

че закарват свойта рода

в незнайни страни.

 

В железници параходи

по пътища друмове

със синджири извързани

във пранги оковани.

 

Всички тичат разплакани

мъже, жени и деца

в черни дрехи облечени

в последно сбогуване.

 

Седем десет дена вървим

без хляб вода и без сън

по друмове момци падат

от Кюрдински ятаган.

 

Ах недейте ни мъчете

Кървопийци тирани

и вий кюрди цветно кожи

Азиятски зверове.

 

Капитанинът, раздразнен от тоя буен изблик на горещ патриотизъм, в съгласие с придружаващия ни полицай заповяда на матроситe си да отворят капака и ни полеят с гореща вода, в отговор на което ние още по-разпалено продължавахме да пеем. От съчувствие към злата ни съдба някои солунчани бяха взели билети да пътуват до някъде с нашия параход. Между затворниците беше и Димитър Мирчев, когото свалиха на о-в Митилин, а преди слизането си даде ни 10 наполеона за 22 души. Като пристигна параходът в Смирна, ние бяхме настанени в Смирненските казарми. По пътя до казармите бяхме ругани от турското и от гръцкото население и бити от конвоиращите ни. Тогава биде пребит и почина Недялко Атанасов от с. Годеч, Битолско. Стояхме 4 дни, докато пристигнах в Смирна нови затворници от Солун и на петия ден заедно с новите затворници бидохме настанени на параход, на който капитанът се оказа пак грък и безподобен българомразец. Той ни ругаеше по най-хамалски начин. По негова заповед не ни пуснаха да излизаме вън от хамбарите, а 5–6 дни минаха и ние бяхме принудени вътре да отиваме по нужда. Най-сетне изчерпа се нашето търпение, счупихме капака на хамбаря, излезнахме вън и след дълга борба успяхме да издействуваме да бъдем на открито. Заканите на капитана, че ще бъде убит затворника Гарванов не се изпълниха благодарение на взетите от нас предпазителни мерки. На о-в Родос биде оставен затворникът Йосиф Кондов и други. В Подрум оставиха други затворници солунчани. А затворниците, които бяхме от Битолския окръг, бяхме откарани на пристанище Александрета (Скендерона). Тук в парахода останаха Гарванов, Влахов и други, за да бъдат откарани на заточение в Акия. Настанени в затвора на Александрета, ние бяхме капнали от умора и чувствувахме ужасни болки на краката си, подути от прангите, които ужасно ги cтягаxa. В затвора дойдоха 4-ма ковачи, които взеха да ни изкарват прангитe от краката ни и почнаха да ни връзват със синджири по 8 души на ред и като не достигнаха, останалите по 6 души вързаха  въжета. Всичко това стана в разстояние на два часа и издаде се заповед да потеглим за с. Ешели бахче, отстояще на 12 клм. от Александрета. Целия път до това село ние бяхме ужасно малтретирани от конвоиращите ни араби, които на брой колкото нас. Като изминахме 3-4 клм. ние бяхме поразени от вика на Мицо В. Кирицов от с. Гопеш, Битолско, на когото очите бяха се пръснали от стягащето го по шията въже и изобилна кръв бликаше из тях. Той издъхна и биде оставен на пътя, като плячка на кучета и орли. Като изминахме около 200 крачки, от веригата, в която бях вързан аз, падна полумъртав Панчо Манев от с. Нерет, Костурско. Не го изкараха от веригата и трябваше да го носим на ръце още 1 клм., след което биде доубит с приклади и хвърлен на пътя. Тия две жертви ни ужасиха и всеки миг, всеки от нас си чакаше смъртта. Безлунната нощ от зловеща ни стана още по-зловеща. При влизането ни в селото бидоха промушнати с щик Ане Грозев от с. Свинища, Битолско и Филип Божинов от с. Чумово, Прилепско задето не са могли да вървят. Нощта прекарахме гладни, защото според нареждането хляб трябваше да ни се даде в с. Хамам кьой, отстояще на 30 клм. от с. Ешели бахче. А на другия ден ни отправиха за с. Хамам кьой и на половината път срещна ни Бекир паша, който с 4 души кавалеристи от гр. Халеп до Александрета. Спрени и разпитани от пашата, ние му изложихме мъките, на които сме подлагани от войниците. Пашата им даде наставления, че не трябва да бъдем малтретирани и че във време на поход не трябва да бъдем във вериги; че ако така биваме измъчвани, Европа ще счете турците за варвари. Пред него ни смъкнаха веригите от вратовете ни и въжетата от ръцете ни и след 8 часов път пристигнахме в село Хамам кьой, гдето пак ни вързаха с веригите и въжетата и така останахме с тях до край.

От село Хамам кьой ни отправиха за гр. Халеп – далеч 30 километра. Дълъг път. Войниците, които ни придружаваха, снабдиха се с коне и ние трябваше да вървим наравно с тях. Само 1 клм. можахме да вървим така и почнаха да падат хора от умора, а това вбеси войниците, които зверски ни удряха с приклади и ни мушеха с щиковете. Тоя ден не можахме да пристигнем в гр. Халеп и пренощувахме на открито на 10 клм. до града. На другия ден продължихме пътя и като стигнахме на 1 клм. до града, спряха ни в едно медресе и ни заповядаха да се изчистим, като заличим всяка следа от кръв по тялото и дрехите ни, та като влизаме в града, да не разберат гражданите, че сме били жестоко изтезавани по пътя. В гр. Халеп ни посрещна доста любопитна публика, от която едни оплакваха нашата горчива съдба, а други турци, араби и пр. – ни отправяха най-безобразни хули и псувни. Град Халеп е разположен при полите на Бакърна планина (Мадем балкани), който е заселен с доста европейци. Прави впечатление с широките си улици. Търговията там е доста развита, особено търговията с местни тънки платна. Тук престояхме два дни в централния затвор и на третия ден ни отправиха за гр. Урфа, като кордонът ни от войници беше не араби, а кюрди, които държат рекорд пред всички кърволоци. Облечени в дебела риза с наметната сива черга, препасана с каиш, с голи крака, а на главата с 12 разноцветни кърпи (шамии), увити като чалма, въоръжен всеки с ятаган, с по два револвери и с пушки кримки, тя представляваха жив образ на див звяр, способен на всяко кърволочество. И ние бяхме сигурни, че ни очакват още по-големи ужаси от ония, които преживяхме до сега.

Още не излезли от града, те измъкнаха ятаганите си, смъкнаха една редица от нас, състояща се от 5 души, в една яма, близко до шосето и ги съсякоха най-безмилостно. Пътуването продължи 6 денонощия, през което време бяха съсечени от кюрдски ятаган 21 заточеници. Полунощ беше, когато влизахме в гр. Урфа, пребити и изнурени, и настанени в един говедарник, опразнен от говедата преди 2 часа. Лежахме там полумъртви цяло денонощие без хляб и вода и чак на другия ден, когато се отвори вратата на говедарника, ние разбрахме, че се намираме вече в гр. Урфа, гдето почина от нанесения му побой 20 годишния младеж Миле Наумчев от с. Вранче, Прилепско. Град Урфа се намира всред Кюрдистан – историческото място, където са били изклани 1500 арменци в монастиря „Св. Наум“ до града във време на арменското въстание.

Град Урфа, разположен на каменисто място, е стар полуразрушен римски град.

На третия ден ни упътиха за гр. Береджик пътувахме по 11 часа на ден бяхме предвождани от кюрди на коне и ние трябваше при всичката ни отмалялост да вървим наравно с тях, за да не бъдем съсечени от кюрдски ятаган. Обаче, не всички можехме да сторим това. По-отпадналите не можаха да вървят тъй усилено, оставаха назад и биваха безмилостно съсичани от кюрдите. След 5 дневно пътуване ние пристигнахме в Береджик, като оставихме по пътя умрели: 4 души от преумора и 7 души съсечени от кюрдите. Един от съсечените на име Наумче Грозданов от с. Вранче, Прилепско, заклан откъм врата и недоклан, пуснат в една рекичка, съвзел се и вечерта, гдето нощувахме, той пристигна с превръзка. Той живя 1 1/2 месец и почина. Преди пладне озовахме се пред реката Ефрат, на левия бряг на която се намира гр. Береджик. В продължение на това ни 5-дневно пътуване дадоха ни само по 2 оки хляб, а вода намирахме на всеки 24 часа по някоя утайка от дъждове. Когато бяхме пренасяни през реката с лодки за към гр. Береджик, нарочно лодкарите оставаха лодките си да плават по произвола на речните вълни, само и само да увеличават нашите страдания.

В гр. Береджик престояхме 2 дни и на третия ден ни отправиха за Мишмиш хан, отстоящ на 200 клм. от града. Градската кюрдска сган ни изпрати със сопи и камъни, а като излезнахме от града, конвоиращите ни кюрди – войници продължиха своя кръволочен бяс. Двама от тия войници вързаха за ръцете затворника свещ. Бюлбюл Чутуров, наметнаха му друго въже около врата и го вързаха за опашката на един арабски кон. Ездачът на коня кюрд препусна коня в силен ход с един-два удара с гърбача си, свещеникът трябваше да го последва, но като потича 200–300 крачки, пръсна се мозъкът на тоя нещастник мъченик и простря се мъртъв на земята и така дълго бе влачен от коня. Не стига това, кюрдите му отрязаха брадата заедно с кожата и я вързаха за опашката на коня. Тоя истински Христов служител по-рано бе раняван със сабя на три места, но благодарение на здравата му натура той можа да издържи. Той бе едър и висок, а и неговият дух бе едър и висок, защото само човек с едър и висок дух може да се принесе в жертва за висок идеал. По-натам кюрдите повалиха на земята затворника Гълъб Митрев от с. Бреждани, Кичевско, отрязаха му ушите и с камъни сплескаха му главата. Времето до гр. Береджик бе горещо и знойно, но тук то стана прохладно и приятно и ние сред тая райска Ханаанска земя трябваше да бродим с пранги и облени в кърви подобно на Исуса Христа, когато е отивал на Голгота.

След 5-дневно пътуване пристигнахме в Мишмиш хан, като изгубихме още 9 души: една редица от 5 души, която си е позволила да се отстрани от строя, за да отиде по нужда, бе застреляна, а 4 души по единично промушени с щик. В Мишмиш хан престояхме 1 ден и на другия ден бяхме отправени за градчето Суверик, отстояще на 100 клм. от хана. Пътувахме 2 денонощия, през което време бяха пребити с камъни от местното население, подстрекавано от конвоиращите ни войници, 3-ма души. Внушаваше се на това население, че ние сме пленници - москов гяур хванати в плен от най-великия цар на царете – султана.

На 10 ноември 1903 год. пристигнахме в гр. Суверик, последна инстанция за крайната точка на нашето заточение Диар Бекир. По нареждане на диарбекирските власти тук бяхме задържани 2 дни. На третия ден ни приготвиха за потеглюване в следния ред: вързаните с въжета ни наредиха по двама, а вързаните с вериги по вратовете останаха по колкото бяха на редица. При вратата на затвора, от който щяхме да потеглим на път, бяxa поставени по двама войници от двете страни. Когато почнахме да излизаме, войниците ни мушкаха с щиковете си. И под носа на каймакамина 16 души промушнати кой в мозъка, кой в ушите издъхнаха моментално, а 19 души промушнати оставихме в агония и след един месец се научихме, че те са били доумъртвени от насъбралата се тълпа. 33 души бяхме по-леко мушнати и вървяхме облени в кръв до гр. Диар Бекир, гдето р. Тигър биде щастлива да умие кръвта на мъчениците за свободата. Потеглихме от гр. Суверик, терзани от ужасно мъчителна неизвестност, която още повече се увеличаваше от ужасната азиатска жега. Но за да не изпаднем в крайно отчаяние, което би помрачило чаровния блясък на идеала, за който ний ежеминутно бивахме подлагани на явна смърт, провидението – това чудно провидение ни дойде на помощ, за да влее и укрепи угасналите в нас сили и да постави в недоумение кръволочните тирани. 16, 17 и 18 ноември ще останат паметни дати за нас оцелелите заточеници. Сред ужасната жега в миг на небето появява се малко облаче, стоейки винаги пред слънцето, за да ни пази сянка. По която и посока да вървяхме, то винаги стоеше над нашите глави и ни пазеше от ужасния слънчев пек. На едно място по заповед на придружаващия ни мулязимин Галиб ефенди ние бяхме спрени на почивка 1/2 час, а облачето си стоеше над нас. Това замисли мулязимина и смекчи коравото му сърце. Той заповяда да се снемат от нас всякакви вериги и въжета и тъй отвързани ние се движехме до вечерта на 16 ноември, а нощта прекарахме на открито без никаква завивка.

Като потеглихме на 17 с.м., пак облачето ни покровителствуваше, което накара мулязимина да поотстрани кюрдите от нас и да ни позволи да се движим по-бавно. Същото бе и на 18, когато към обяд се намерихме пред западните порти на гр. Диар Бекир. Пред вратите на крепостта Диар Бекир стояхме един час и бяхме поръсени с вода, която е стояла повече от 10 дни в умрели змии (акрепна вода), за да не сме заразяли тамошното мохамеданско население с нашата гяурска мана (болест). Двама войници отвориха вратите с лостове специално приготвени за отварянето и затварянето им, минахме през улица 7 м. широка, Тахта кале чарши. Султан Селим джамиси и влезнахме в определения за нас затвор Хасан Пашов хан. През 3-дневното ни пътуване от гр. Суверик до гр. Диар Бекир ние дадохме още една жертва плюс оставените в гр. Суверик, а именно Васил Анев от с. Баница, Леринско. Той умря от нанесените му рани във врата.

Седемдесетдневното ни пътуване гладни, голи в ужасни физически и душевни мъки накара ни да се спрострем като умрели в килиите на затвора и едвам след 10 дни можахме да излезнем в двора на тоя затвор, който се състоеше от 48 стаи дълги и широки по 2–3 метра. Каменните подове на тия стаи много допринесоха за тежкото заболяване на мнозина от нас, които бяхме абсолютно без никакви завивки. Като се поокопитихме, ние се заехме с обсъждане на мерките, които трябва да вземем за подобрението на тежкото ни положение в затвора от които не ни пускаха в града, макар че бяхме осъдени на заточение с право да се движим свободно из гр. Диар Бекир. Писахме 2 писма едното до арменското общество, което в града възлиза на внушителната цифра 15 000 души, а другото до Американското благотворително братство. Арменското общество събра доста облекло и завивки, но въпреки горещото му съчувствие към нас и настойчиви молби пред властите да ни раздаде всичко това, не му бе позволено да извърши това човеколюбиво дело. А Американското благотворително братство ни снабди със сламеници като след 20 дни от негова страна яви се при нас американският пълномощник с 4 милосердни сестри, придружен от двама представители на властта, раздаде на всекиго по една дебела памучна антерия, ризи, гащи, чорапи, сапун и по 10 гроша. Тая помощ много ни спомогна временно, докато можахме чрез писма до домашните ни да се снабдим със средства, което можа да стане едва след 3 месеци. В това време ние правехме постъпки пред валията за облекчение на нашата участ, но всичките ни молби останаха напразно. Еднъж синът на валията и секретарят на валията по народност грък на име Георгиядис ни посетиха и гъркът захвана да ни ругае, като казваше, че заслужаваме не помощ, а да бъдем всички издупчени с нажежено желязо. Ний кипнахме, взехме да го блъскаме навън от затвора и благодарение на стражата можа да спаси живота си. В диарбекирския затвор се поминаха от нанесените им рани и от изтощение 25 души затворници, които бяха погребани в арменските гробища, където през арменското въстание са били погребани изкланите в града 5000 души арменци.

Град Диар Бекир е разположен на десния бряг на р. Тигър, заобиколен с крепост висока 8 м., а дебела 3 м. с 4 порти римски стил. На портите има стража, която заран ги отваря, а вечер – затваря. Ако някой гражданин, излязъл вън от града, закъснее от 12 часа по турски вечерта, не бива допускан в него и той трябва да прекара цялата нощ вън на полето. Градът е снабден с вода от вън, главно от р. Тигър. Населението му възлиза на 28 хиляди души, повечето от които са арменци, а останалите са кюрди и няколко къщи гърци. Търговията е слабо развита, но земеделието е много развито и то съставлява главния поминък на населението. Животът е много евтин: 100 яйца се продават за 5 гроша; месото е 20 пари оката; млякото 10 пари; хлябът 7 пари; гроздето, овощията и зеленчукът по 5–6 пари. Износ няма никакъв, понеже градът е далеч от пристанище и няма удобни пътни съобщения. Жито се ражда в изобилие: от 1 ока се раждат 40 оки. Бостаните дават изобилен плод и една любеница достига на тежест от 70 до 100 оки.

Когато пътувахме от Халеп до Диар Бекир ни се даваше вместо хляб арабско бяло просо, прилично на леща, изкълцано в каменни дибечета. То приличаше на ярма, която се дава на добитъка за храна. Тая ярма се изпичаше във вид на мукавена кора с обем 40–50 см. в окръжност и по едно такова парче ни се даваше дажба за 24 часа.

Както споменахме, пътуването ни до Диар Бекир трая 70 дни. От Битоля потеглихме 323 души, от които 121 загинаха, докато стигнем до Диар Бекир, а именно: на 5 души бяха пръснати мозъците, 42 съсечени, 48 промушени с щик и 26 умрели от рани, умора и други изтезания. Съжалявам, че не мога да задоволя любопитството на почитаемите си четци да узнаят имената на всички 323 заточеници, понеже написаната ми тетрадка с техните имена е унищожена от домашните ми в Прилеп от страх през турския тиранически режим.

Ha 10 април 1904 r. получихме радостното известие, че се дава амнистия на политическите затворници, че сме освободени. На 14 с.м. потеглихме обратно, като между Береджик и Урфа отстрани на пътя преобърнахме един грамаден камък и издълбахме с чукчета, както и написахме на книга, която херметически затворихме и вмъкнахме в камъка следния надпис:

„Македонски българи заточеници в Диар Бекир, 1903–1904 год.“ И преобърнахме камъка, като го поставихме на други четири по-малки камъни.

След 54 дни стигнахме благополучно, без да дадем ни една жертва, в нашата мила родина, за свободата на която е тъй благородно да се работи, тъй възвишено да се страда и тъй сладко да се мре!

 

Триста двайсе и три на брой

Ний вървяхме всички в строй

Към Голгота бе ни път

С кръста мъченически в гръд

 

Виж просторите далеч

Кюрд омразен с ятаган

Готвеше без милост сеч

С кръв в очите – страшна сган

 

И един след друг до там

Косеше без жал, без срам

Стигнахме сто двайсе един

Клет бе македонски син.

 

ЧАСТ ОТ ЗАТОЧЕНИТЕ

От село Вранче, Прилепско 12 человека

От село Мажулчица, Прилепско 6 человека

От село Забърчени, Прилепско 4 человека

От гр. Прилеп 9 человека

От село Цапари, Костурско 14 человека

От село Баница, Леринско 4 человека

Публ. в Страданията на 323 македонски заточеници в Дияр-Бекир през 1903 – 1904 г. Спомен от бившия заточеник Георги Т. Ачков. Прередактирани от Димитър Розалин. София – Печат. „Розова долина“ – 1923, 32 с.