ПРОФ. ВАСИЛ ЗЛАТАРСКИ ЗА ЗАСЛУГИТЕ НА ПРОФ. КОНСТАНТИН ИРЕЧЕК ЗА БЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА

Винаги когато ние българите правим равносметка за заслугите към народа ни на известни чужденци, името на чешкия учен акад. Константин Иречек ще бъде на най-челно място.
Наскоро имахте възможност да се запознаете с паметната статия на акад. Михаил Арнаудов по случай 100-годишнината от рождението на проф. Константин Иречек. Сега ще можете да се запознаете с паметната статия на проф. Васил Златарски, написана непосредствено след смъртта на бележития учен-българист през 1918 г. Тя е поместена през 1919 г. в Летописа на БАН и поради ограничения тираж на това издание на нашата академия тя е останала непозната за по-широк кръг читатели и почитатели на автора на първата научна история на народа ни.

Известна е огромната кореспонденция на двамата големи учени историци и общественици, както и уводът на проф. Златарски към новото издание на „История на българите“, публикувано като премия за втората годишнина на издаваното от Страшимир Славчев списание „Българска историческа библиотека“. С голяма стойност са и публикуваните писма между Иречек и Златарски и тритомното издание на „Архива на Константин Иречек“.

В тази си статия проф. В. Златарски прави сериозен преглед както на научната дейност на д-р Иречек, свързана с неговите проучвания на българското минало и с неговите неповторими „Пътувания по България“, така и с петгодишното му пребиваване в току-що освободената България. Златарски проследява заслугите на Иречек за българската просвета и култура от първия ден на неговото пристигане до отпътуването му от станалата негова втора Родина – България. Иречек изработва основните документи, свързани с Министерството на народната просвета, в което той за известен период е и министър, за Народната библиотека, за издирването и класирането на исторически паметници. Неговото име остава свързано завинаги и с наскоро създаденото Българско книжовно дружество и с неговото печатно издание „Периодическо списание“, на които той е един от най-активните членове и редовен автор. Златарски подчертава и заслугите на проф. Иречек за създаването на Висшето училище в България, където му е запазено мястото за негов професор.

Иречек определено се нарежда сред строителите на съвременна България, като й служи в продължение на пет години до заминаването му за Прага, където е назначен за професор в университета. Свършеното от него за възкръсналата българска държава познаваме както от неговия двутомен „Български дневник“, така и от занимателната му автобиография.

Статията на проф. Златарски е написана в един момент, когато все още архивът на Иречек е все още недостъпен и той събира информация за нея от ведомствените архиви на Министерство на народната просвета, Министерския съвет и Българската академия на науките.

Цочо В. Билярски

* * *

 

ПРОФ. ВАСИЛ ЗЛАТАРСКИ
ПРОФ. Д-Р КОНСТАНТИН ИРЕЧЕК

Между имената на много видни чужденци, които са оказали не малки заслуги на нашия народ в едно или друго отношение, няма съмнение, едно от първите места заема името на оногова, който в страшната 1876 година, когато българският народ бе подложен на най-тежки изпитания и се заплашваше с пълно унищожение, излезе да докаже пред Европа и пред целия свят, че българите не са изгубили човешкото си достойнство, не са изгубили чувството на свобода, че, напротив, те са достойни за по-сносна съдба и способни за по-добра бъдещност. Това е името на недавно починалия почетен член на Българската академия, проф. Д-р Константин Иречек.

Константин Иречек, син на австрийския държавник Йосифа Иречек и внук по майка на знаменития чешки славист Павел Йосиф Шафарик, се родил във Виена на 12/24 юли 1854 г. Среднето си образование той получил във Виенския лицей „Терезианум“ от 1864 до 1872 г., а висшето - в чешкия Пражки университет от 1872-1875 г., дето по съветите и под ръководството на добрите в онова време професори се посветил на историята; но в същото време под насърчението на чешкия историк Палацки той особено прилежно работил в областта на славянската история, със студиите си по които той скоро обърнал вниманието на всички върху себе си. Затова още в 1876 г. той получил право да чете лекции само по географията и историята на Балканския полуостров.

Но Иречек не останал дълго в Пражкия университет. По причина на националните борби в университета за него не било възможно да мисли за професорска катедра. Затова, когато в 1879 г. бил поканен от българското правителство да дойде на служба в току-що създаденото княжество, той на драго сърце се притекъл на помощ на оня същия народ, чиято пълна история бе написал преди три години и бе го обикнал като своя. В България Иречек останал 5 години от 1879-1884 г., когато той бил назначен за редовен професор в Пражкия университет по всеобща история с оглед главно към славянската история. Дейността на Иречека в Пражкия университет не била много спокойна, но и при все това той останал там до 1893 г. когато той бил поканен от Виенския университет да завземе възобновената катедра на известния проф. Копитара по „славянска филология и старини“, като му било възложено да чете главно по историята на славянските народи и техните съседи. На тая катедра, от която той разви обширна научна дейност, Иречек остана до самата си смърт на 10 януари 1918 г.

Това са главните, тъй да се каже, етапи в 63-годишния живот на покойния професор - един живот в същност несложен, а между това изпълнен с безпримерно трудолюбие, неизчерпаема енергия и безподобна плодовитост, която едва ли ще намери равна на себе си по своята дълбочина, безпристрастие, обоснованост, а оттука и по своята авторитетност. Не е тук мястото да се преброяват неговите многобройни трудове. Доста е да споменем, че те имат за главен предмет изучването на Балканския полуостров и обхващат неговата география (историческа и съвременна), етнография, история и археология в най-широк смисъл. Една доста голяма част от тия трудове са посветени на изучването на нашата земя и отечеството тъкмо в посочените отдели; в тях Иречек даде истински научен образец и метод, как тряба да се изучава отечествената ни история, и чрез това огради, предпази нашата историография от оня период на безполезни лутания и блуждания, каквито са преживявали историографиите на другите, особено на малките народи. Ето с какво най-много дължи нашата историография на Иречка.

Обаче не е само учената дейност на Иречека, която ни сближава с него. В неговия живот има един период, който още по-тясно свързва българите с Иречека, - това е неговото пребивание и обществена дейност в България. Тоя период има за нас особено значение и важност и върху него ще си позволим да привлечем вашето внимание.

Името на Иречека стана известно на българската интелигенция още в 1872 г., когато той публикува своя „Книгопис на новобългарската книжнина за 1806-1870 г.“ (издаден като притурка към браилското "Периодическо списание" за 1873 г.), който беше пръв резултат от неговото наскоро преди това почнало се изучване на българския език и книжнина. В тоя книгопис Иречек за пръв път явно показа, до колко много той се бе заинтересувал от съвременното духовно състояние на българския народ. Но не ще съмнение, че Иречек придоби най-широка популярност в България след издаването на своята „История на Българите“ на чешки през 1875 г. в отделни връзки и едновременно в немски превод, който излязъл на 1 януари 1876 г.

Тоя капитален за времето си, добросъвестен и с голямо умение съставен научен труд на Иречека, за който той получи докторската си титла от Парижкия университет, и към който се отнесе съчувствено и със заслужени похвали целият учен свят, биде посрещнат с ентусиазъм най-напред от одеските българи. Те най-добре оцениха както неговата важност и значение като пръв опит за пълно изложение историята на българите по научен метод, така и неговата навременност в момента, когато въпросът за злополучното положение на българския народ бе станал достояние на целия свят, а в Русия освобождението на България бе се преобърнало в желание на целия руски народ. Движими от чувство на дълбока признателност към съставителя на тая история, одеските българи му изпратили благодарителен адрес, който наскоро след обявяването на Руско-турската война, през мес. август 1877 г., бил връчен Иречеку от ректора на Пражкия университет, между чиито професори Иречек се числил като приват-доцент.

На тоя адрес през декември с. г. Иречек изпратил не по-малко прочувствуван отговор, в който той, като благодари за оказаната нему чест, между другото пише: „Когато, преди няколко години, подбуждан от паметта, примера и делата на моя незабравим дядо, Павел Йосиф Шафарик, аз почнах да се занимавам с езиците и историята на славянскитe народи, особено внимание обърнах на българския народ, защото той бе повече от другите пренебрегнати и по-малко от другите известен. Като живеех него време във Виена, аз се запознах с българските търговци и у тях за пръв път чух звуковете на българския език и за пръв път в живота си видях български книги и списания. И по тоя начин съдено било, щото първият от моите по-значителни трудове да бъде историята на българския народ.“ Целта на Иречека била „да осветли в своята книга безпристрастно и съгласно с тогавашното състояние на науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена, поради неблагоприятните за него обстоятелства, съвършено забравен.“ „Всеки, който без предубеждение се отнася към сегашното положение на българите, дори и при нежелание, не може да не изкаже съчувствие към народ, който благодарение на своя характер, на своето трудолюбие, на своята ревност към образование и със своята пробуда в настоящето столетие, ясно доказа, че за неговото преуспяване не му е потребно нищо повече, освен по-добро управление.“ Научната тенденция на книгата била, според Иречека, насочена против историческите легенди, против смесването на народните песни и басни с историческата истина и се стремила да преработи българската история направо по достоверни извори.

Обаче одеските българи не се ограничили само с благодарителен адрес. Kaтo виждали в прекрасния труд на Иречека изпълнение заветното желание на известния български патриот, Василия Априлов, който през целия си живот мечтаел за написването пълна история на своя народ и завещал за нейното издание известна сума, счели за свой дълг да се погрижат да се преведе българската история на Иречека на руски език. За тая работа се завзели покойните професори на Новоросийския университет, финландец Ф. К. Брун и българин В. Н. Палаузов, т.в. магистрант при същия университет. С тоя превод, който излезе в средата на 1878 г. и който поради обширните допълнения и изменения дори на цели глави, направени от самия автор, представя собствено второ издание, одеските българи направиха Иречековата история по-достъпна за българските читатели, като в скоро време я разпространиха навсякъде в България.

От тогава всичкото внимание на българите бе обърнато към техния историограф, който им даде възможност по-отблизу и по-пълно да се запознаят с миналото на своя народ и още повече да обикнат отечеството си, което тъкмо тогава встъпваше в нова фаза на своето съществуване - в свободен живот. Наистина, това беше време, когато се организираше току-що провъзгласеното Българско княжество, когато имаше широко поле за работа, а работници малко. Особено голяма нужда от вещи и подготвени работници се чувствувала при уредбата на учебното дело. Тогавашният управляващи Отдела на Народната просвета, покойният проф. М. С. Дринов, който се бе завзел с извънредна енергия за това дело, не се забавил да повика на помощ К. Иречека, чиято „История“ бе станала като най-добър залог на близките връзки между него и българите. Запознат с Иречека още от пролетта 1876 г. в Прага, когато в дългите си разговори делили помежду си тогавашната тежка орисница на българския народ, и като ценил високо заслугата, която Иречек принесъл на българите с написването и навременното издание па своята „История“, Дринов бил убеден, че българският историограф няма да се откаже да бъде полезен и след това и ще се притече на помощ със своята подготовка и обширни познания на същия тоя народ в ония тъй важни времена.

Затова още в едно от първите заседания на привременното руско правителство, когато се мислеше, че това правителство ще работи за уредбата на Сан-Стефанска България цели две години, Дринов предложил да се покани Иречек да постъпи на българска служба. Всички членове на реченото правителство заедно с императорския комисар съчувствено се отнесли към Дриновото предложение, което веднага било съобщено Иречеку чрез покойния К. Стоилов, който се запознал с него през зимата 1877-1878 г. и тогава кореспондирал с него. Обаче Дринов не можал да тури в изпълнение желанието си - да види Иречека в България, защото Берлинският конгрес, който неочаквано и безмилостно изкастри Сан-Стефанска България и съкрати руското управление на 9-10 месеци, като измени съвсем програмата на окупационното правителство, забърка и въпроса за повикването на Иречека, защото то могло да му гарантира само 9-месечна служба в България.

Но Дринов не оставил с това да се свърши тоя въпрос. Той не преставал и след това да пропагандира между младите български политически дейци, бъдещи министри, въпроса за повикването на Иречека в България. Когато се наредило народното българско правителство, той взел от Стоилова, който, като частен секретар на княз Александра, имал не малко влияние между тогавашните държавници, вяра й клетва, че Иречек ще бъде повикан. И наистина, Дриновата инициатива не пропаднала. Още в същата 1879 г. Иречек бил повторно поканен от българското правителство и вече в октомврий с.г. се отзовал утвърдително на тая покана, като пристигнал при приемника на Дринова в София, за да поведе лично преговорите за своето оставане на българска служба. Според представените от Иречека условия, обсъдени в Министерския съвет, който и определил службата му - главен секретар при Министерството на народната просвета, на 1 ноемврий 1879 г. бил сключен контракт между Иречека и министерството. На 2 октомврий министърът на Народната просвета, д-р Атанасович, в доклада си до княза Александра иска, съгласно с решението на Министерския съвет, да се назначи за главен секретар при министерството на Народната просвета „познатия писател на българската история, доктор на философията Константин Иречек, поданик австро-унгарски, с годишна плата 10 хиляди фр., започващи от 1 ноемврий“. Иречек биде назначен на 2 ноемврий, а на 4 с.м. поел длъжността си.

Няма съмнение, че с встъпването в длъжността главен секретар Иречек не е могъл веднага да прояви голяма дейност, защото нему е предстояло да се свикне с новите условия и да се запознае с характера и вървежа на работата, с която той сега се нагърбвал. Освен това неговата дейност се почнала при не съвсем благоприятни обстоятелства, защото в течение на една и половина година (1 ноемврий 1879 до 27 април 1881) в България се сменили четири кабинета един след други, и Иречек бил принуден пpез това време да работи при петима министри, което разбира се, не малко е спъвало ycпеxa на работата, а пък като се прибавят към това и някои лични неразположения към него, лесно ще разберем, при какви трудни обстоятелства Иречек трябало да почне своята дейност.

Но и при все това към това време се отнасят: 1. обширната му „Записка за наредбата на народните училища в България“, подадена през март 1880 г. на покойния митрополит Климента, т.в. министър на Народната просвета, в която Иречек изложил своето мнение да се не предават първоначалните училища в ръцете на държавата, но да се оставят на общините, като посочвал на лошите сетнини от тая училищна централизация в Сърбия; 2. „Записка за наредбата на педагогическите училища в Княжеството“ (19.VI.1880); 3. „Предписание как тряба да са наредени училищните къщи“ (23.VI.1880) - това е едно ръководство от 15 §§, съставено според хигиенични и педагогични правила и в които се посочва подробно, де и как да се нареждат стаите в училището; 4. Програма на класическата гимназия от 8.VIII.1880. Също така Иречек е взимал непосредно участие в по-едрите разпоредби на министерството. Собствено неговата самостойна paбота по просветното дело се почва от 29.IV.1881 г., когато след държавния преврат той биде назначен за управляващ Министерството на народната просвета в привременния кабинет на генерала Ернрота, а малко по-сетне (1.VII. с.г.) приел портфейла на същото министерство в първия кабинет, съставен след Великото народно събрание в Свищов.

След като поел управлението на министерството, Иречек, за да може да се запознае по-отблизу със състоянието на учебното дело и на училищата в България и според това да насочва дейността си, веднага изпратил едно окръжно (от 5.V.1881) до училищните инспектори, в което той искал според приложени таблици, да се съберат сведения за училищата във всяка околия, за доходите и материалното им положение, а също и за учителите. Също така и тогава Иречек направил някои реформи в административното отделение на учебните окръзи. Той обръщал особно внимание върху това деление, защото от него зависела успешната наредба на първоначалното учение в страната. Главната му грижа обаче била „да привлече към тая служба особено опитните учители, които имали многогодишна практика и общо уважение и които знаят да възбуждат и в населението ревност към училищата, както и съзнание към важността, която има просвещението за който и да било народ.“ При всичко че Иречек приел въведеното (1.III.1881) от предшественика му М. Сарафов деление княжеството на 16 учебни окръзи с някои малки изменения и го признавал за не съвсем удобно, все пак той бил на мнение, че тоя въпрос ще се уреди окончателно, само след като се установи трайно административно разделение на страната изобщо, към което ще се приспособят и училищните окръзи.

Предмет на особена грижа за Иречека било по-скорошното отваряне и нареждане на педагогически училища в княжеството за подготвяне на народни учители, от които се чувствувало тогава твърде голяма нужда. Такива училища били открити в негово време в началото на 1881/1882 учебна година във Враца и Шумен с едногодишен курс и допълнително обучение във ваканционните педагогически курсове. За тая цел още на 25.VII.1882 г. бил издаден „Привременен устав за педагогическите училища в княжеството,“ а в септемврий м. с.г. и „Програма на педагогическите училища“, с които се турила основата на нашите педагогически училища. Иречек напълно съзнавал недостатъчността на едногодишния курс на тия училища, защото в такъв къс срок учениците не могли да усвоят целия материал, но това той направил само с цел, за да удовлетвори, колкото е възможно по-скоро, належащата нужда, като е имал предвид близката реорганизация на педагогическите училища. В края на същата (1881) учебна година Иречек издал и „Временна инструкция за годишните изпити в педагогическите училища“, според която изпитите да се произвеждат от една комисия, състояща от учителите на самото училище, архиерея на епархията или неговия наместник, местния окръжен инспектор и едно лице, назначено от министерството, което е председател на комисията.

Не по-малко старание положил Иречек и за подобрение програмите на класните училища. В едно окръжно (от 18.VIII.1881) до директорите на държавните средни учебни заведения и до окръжните инспектори, като прави някои промени в програмата (от 7.IX.1880) на предметите в 3-класните училища, между другото той забелязва: „макар че по-късно ще последват някои упътвания, с които ще се определят границите на всеки предмет отделно, начинът на тяхното преподаване и целта, която тряба да се постигне с тях, то пак намирам за нужно и при тоя случай да ви дам някои наставления за обяснение на промените, които са станали в програмата с поглед на досегашното разпределение на предметите в тукашното училище.“ Макар обещаните упътвания и да не последвали по неизвестни причини, все пак в какъв дух Иречек е мислил да ги състави, може да се съди по това, което той дава в споменатото окръжно между другото за преподаването на историята. „Историята, пише той, не тряба да се изучава по предписания учебник от реч в реч, като сух списък на лица и произшествия, но всичко това, което е влияло на човешкото общество, тряба да се каже в естествена връзка; на всяко явление тряба да се каже за причината и да се види, какво е водило народите към могъщество, величие и щастие и що ги е отслабвало, понижавало и хвърляло в нещастие; да се изучват причините на по-главните движения и ония исторически личности, които се отличават с особена любов и пожертвуване към своето отечество и които имат заслуги за свободата и напредъка на народите - човечеството.“ От тия думи се ясно види, че Иречек мечтаел да постави преподаването на историята така, щото ученикът съзнателно, а следов. и трайно да усвоява материала, като при това изтъква възпитателното значение на предмета. Под влиянието на такива мисли и при настояването на Иречека била изработена за пръв път пълна програма (от 25.VIII.1881) за класическата и реална гимназии, като им се определил курсът на седем години, а също била приготвена и програмата (от 4.IX.1881) за девическите гимназии с 4-годишен курс, като се въвели в нея така също някои нови предмети, наприм., руския и френски езици като задължителни.

Иречек залягал така също и за подобрение и осигуряване материалното положение на народния учител. Понеже учителите по селата се уславяли с настоятелствата да им се плаща заплата една част в пари, а друга по-голямата в натура (жито, ечемик, царевица, дърва, квартира и пр.), и селяните често неизправно и недобросъвестно изпълнявали последното задължение, той в окръжното си от 24.IX.1881 предписва на училищните инспектори „да гледат да изкоренят стария обичай, дето учителите по селата са главени по условие да получават по-голямата част от заплатата си не в пари, а в разен вид храна, и то в храна неприбрана неочистена, сиреч, задължават се общо селяните да посяват известно количество храна за учителя си. Освен това задължават се инспекторите да предвиждат в условията на учителите със селските общини, да се означават сигурно следните точки: 1. времето или срока, в който ще получава учителят платата си било в пари, било в храна и 2. видът, количеството и качеството на храната на учителя като награда.“

Но няма съмнение, че Иречек е изказал своите pia desideria за успешното развитие на учебното дело в България в своето „Главно изложение до Н. В. Княза върху положението на учебното дело в Княжество България“, предложено на княз Александра на Коледа 1881 г. Това е едно изложение за състоянието на учебното дело у нас от освобождението до края на 1881 год. по статистични данни, които Иречек можал да събере в едно късо време, и затова може би те да не са дотам пълни. Но във всеки случай това „Изложение“ представя пръв по рода си опит, който имал за цел не само да покаже, какво е представяло някакви успехи направило нашето учебно дело, но още да се изтъкнат недостатъците и нуждите в него, върху чието премахване трябало да се обърне внимание и да се вземат надлежни мерки.

Като излага предишното и съвременно състояние на ония фактори, от които право зависело правилното и успешно развитие на учебното дело в първите три години след освобождението, Иречек погледва и в бъдеще и посочва, какво би могло да се пожелае за това развитие. Така, в първия отдел „Общински училища“, като посочва на големите удобства от това, дето училищните настоятели, на които се поверява грижата за материалното положение на училищата, както и за занятията, редовното посещение училището от децата и изобщо за всички училищни работи, са на брой малко и се избират за една само година и при това са лишени от всеки административен авторитет, Иречек за в бъдеще предлагал „настоятелите да се заменят със самото общинско управление, отговорно пред правителството и то, щом се устрои един път организацията на общините и щом се установят длъжностите и правата на кметовете и на старейшините с нов някой подробен закон.“

Особено внимание Иречек обръщал върху програмата и учебниците за първоначалните училища, които изисквали в него време значителни реформи. „Програмата, пише той, тряба да се нареди още по-добре според съществуващите обстоятелства и нужди и да се устрои така, щото да се постигнат резултати, доколкото е възможно, по-еднообразни и по-трайни“. Изобщо Иречек мислил покрай чисто педагогическите изисквания да въведе в програмите на българските училища национален дух, както се види от следните му думи: „За България се изисква една програма наредена така, щото ученикът да не се претоварва по такъв начин, както се вижда в някои западни държави, а при всичко това да спечели в течение на немного години едно солидно и всестранно образование, което да му отвори път в света. Освен това програмата и приложението и тряба да е наредена въз основа народна, тъй щото ученикът да излезе из училището с надлежното народно самосъзнание, с добро познание на езика си, на отечеството си, на народната история и изобщо на всички ония неща, които съставят особеностите на народността му“.

За учебниците Иречек забелязва, че тряба да се приготвят книжки по-лесни и по-достъпни за неразвития още детски ум, а в методата на преподаването тряба да се въведе повече система и ред. „Тия въпроси, казва той, по същността си са толкова мъчни, колкото и важни, защото от първоначалното обучение зависи цялото народно възпитание и всичкият обществен и домашен напредък у всеки един народ“. Изобщо удовлетворението нуждите на първоначалното обучение, според Иречека, ще може да се постигне само със закон. „Педагогическата част, пише той, на училището по-лесно ще се уреди, щом един път е оздравено законното му положение. А до сега закон върху училищата няма и всичката работа се води по обичай и по добрата воля на хората“. Всички временни наредби и инструкции, направени дотогава, колкото и да били полезни, не могли да постигнат целта си, защото те не могли да заменят закона. „Законът тряба да определи ясно и подробно правата и длъжностите на правителството, общините и учителите, тряба да задължи общините към училищата и да осигури материално училището и учителите. Освен това задължителността на първоначалното обучение тряба да се укрепи с глоба за непращане децата в училището. Всичко това е невъзможно, без да има предварително един точен общински закон, защото целият успех на училищата зависи от една добра организация на градската и селска община“. Иречек съветва първоначалното обучение да се поддържа с допълнително учение, което ще се постигне с отваряне на неделни и вечерни училища. Най-сетне той се спира върху класните общински училища. Като излиза от това, че общините, както е показал опитът, често предприемат работи, които излизат вън от материалните им средства, като отварят повече класове, отколкото им стигат доходите, Иречек изказва мнение, че за в бъдеще класните общински училища могат лесно да успеят, ако те станат училища окръжни или централни, за поддръжката на които да е заинтересувано цялото окръжие.

Във втория отдел „Държавни училища“ Иречек разгледва състоянието на тогавашните средни училища, което той счита горе-долу удовлетворително, макар че за техния напредък оставало още много да се желае. Но като най-близко и най-важно нещо в тяхното бъдеще намерил да се определи точно, кои от тия учебни заведения ще се развият в пълни гимназии и кои не, и според това да се предвижда нужния бюджет. Също така той бил на мнение да се основе още едно държавно девическо училище за най-източната част на княжеството, във Варна. Обаче за Иречека още в 1881 г. било ясно, че България далеч не притежава всички необходими училища. „Като земя украсена, пише той, с големи богатства, които не са още обработени, и като страна преимуществено земледелческа, тя се нуждае от средства, които да водят населението към най-износното разработване на тия непокътнати блага. Земледелие, лозарство, градинарство, лесовъдство и индустрия от всякакъв вид имат тук още голямо бъдеще. Наистина, земледелието и лозарството в България са доста развити, и в страната съществуват хубави начала на една индустрия, но всичко това иска усъвършествуване, развитие и насърчение. Също тряба да се повдигне и досегашната търговия“. Тая наложителна нужда, според Иречека, могла би да се удовлетвори само с откриването на специални учебни заведения по всички клонове на народното богатство, и съветва, щото Народното събрание да обърне особено внимание върху тях, защото „една от главните причини за общественото добро е грижата за обогатяването на страната“.

Не била чужда за Иречека и идеята за откриването на „едно българско високо училище, един университет“, въпрос, който той мислил да повдигне след две-три години. Интересно е това, че Иречек смятал най-първо да се отвори юридически факултет, „за да се снабди страната с достатъчно число законоведи за съдебната и административна служба“. Също така Иречек не забравил да помисли и за повдигането на изкуствата в България, обаче тогава той смятал това още за ненавременно поради преходното положение на страната. Развитието на изкуството у нас той поставял в свръзка с преподаването на рисувание, което току-що било въведено в гимназиите.

Дейността на Иречека се разпространила и върху намиращите се в онова време под ведомството на Министерството на народната просвета учреждения. За да даде по-широк развой, а оттука и по-плодовита дейност на тъй нареченото Статистическо отделение при министерството, Иречек го реформирал (с указ от 19.VIII.1881) в „Статистическо бюро“ при същото министерство, но вече като самостойно учреждение с изключение на финансовите въпроси, които щели да се разрешават със съгласие на министерството. С особена настойчивост Иречек се стараел да повдигне Държавната печатница, едно, като увеличи бюджета й, друго, като разшири специалните й работи с отварянето на нови технически клонове: гравюрно, ксилографично, галванопластично отделение и една словолеярна. При това той мислил, че с това печатницата ще изпълни точно задачите си, понеже тя ще може да приготвя за правителството всички нужни неща, като бандероли, пощенски и гербови марки, паспорти и др. Но най-вече Иречек настоявал да се изнесе печатницата от тогавашното й помещение, тясно и неудобно в голямата джамия (днеш. Народен музей), и прокарвал мисълта да се потърси за нея специално здание. - В същия смисъл той работил и за подобрението и разширението на Народната библиотека и Народния музей, на които той отдавал особено голямо значение за повдигане духовното развитие на народа. За дейността му, свързана с Народната библиотека, ще кажем по-нататък. Колкото за Народния музей, който в това време бил още в зачатъка си, ето какъв проект е предлагал Иречек: „За в бъдеще (музеят) тряба да се тури на по-широка основа, като се раздали на три отделения: археологическо, естествоизпитателно и индустриално. За археологическите сбирки тряба да се събират многобройните старини, които се намират в страната и които много пъти пропадат от незнание и небрежение. Естествените сбирки тряба да обнимат всичко по зоологията, ботаниката и минералогията на страната. Много важни са индустриалните сбирки; те тряба да обнимат образци от всичките изделия на България, оръдия земледелчески и занаятчийски, стоки, които се произвеждат в страната от кой и да е вид, тънки работи, грънчени, дървени, железни и пр. Но за всичко това се изисква пространно място, дето да могат тия неща да се изложат хубаво, за да може всеки родолюбец да се запознае по-отблизу с отечеството си, и всеки чужденец да може да си състави ясно и добро понятие за България и българите“. Събирането на тия неща Иречек поставял в свръзка с научното и систематично изучаване на страната, към което, според него, трябало да се пристъпи още тогава, като се повикат на помощ преди всичко държавните училища и отделни специалисти, а също като се вземат нужните за това мерки, главно за запазване старите паметници, което впрочем би могло да се постигне само по законодателен ред. Но и при все това Иречек не е пропущал нито един случай, който му е представял възможност да изтъкне значението на археологическите паметници и да се погрижи за тяхното спасение. Така, с писмо от 10.III.1882 г. той обръщал вниманието на Софийското градско общинско управление върху това, че „понеже в София се предприемат много работи за изравнение и поправяне на улиците, при които стават много разкопки и случайни разтваряния на земя, вероятно е, че тук-таме ще се намерят и някои любопитни старини, като надписи, всякакви дялани камъни, антични съдове и други остатъци на древността“, и затова моли управлението да направи надлежните разпоредби, ако би да се намерят подобни неща, за да извести министерството, та да се приберат в музея.

Благодарение на Иречековото залагане и настояване в тоя смисъл през неговото министерствуване се появили разни рапорти на училищните инспектори върху старините в България, каквито са напр., рапортите на покойните Цано Гинчов и М. Радивоев и много други от подобен характер.

Доколко Иречек се е стараел да възбуди у учителите желание към самостойни занятия и научни издирвания, може да се види от откръжното му писмо (от 2.III.1882), в което между другото Иречек предлага на директорите на държавните училища да съобщят в учителските съвети, че министерството е решило в общото годишно изложение за всички държавни учебни заведения в Княжеството през текущата 1881/1882 учебна година да напечата и три статии, и затова обявява „книжовно надпреварване“, според което се определят три награди за най-добре написаните статии по свободно избрани теми от който и да е било клон на науката, било за средньото реално и класическо образование, било по педагогия и методика, било собствено по етнографията, историята и пр. на България и нейните жизнени интереси, освен политическите. Ако не се явили оригинални статии, то и преводи на отлични произведения от чужди литератури щели да бъдат съразмерно възнаградени. Иречек завършва окръжното си със следните думи: „Като съобщавам за това на учителския съвет, ще ми явите, като какво впечатление е направила на учителите тая покана за „книжовно надпреварване“ и имали надежда да се чака за някакъв отзив от страна на г. учителите на повереното Ви училище, без да изключвате, разбира се, себе си“.

Но един от най-полезните и необходими институти, чието първо откриване у нас се дължи на Иречека, е „Учебният съвет“ при Министерството на народната просвета. Като изхождал от това, 1. че „нареждането на учебното дело изисква всякога един подробен и добре обмислен план, една систематична съразмерност, едно ясно направление, което да се следва години време постоянно и без вредителни променения и колебания“, и 2. че „работите по просветата, по книгата и по науката зависят от знание и опит, та затова нужно е да се приканват към участие във въпросите за народното образование по възможност повече хора, снабдени с такива качества, особено с педагогически опит,“ Иречек мислил, че с учредяването на Учебен съвет при министерството като напълно самостоен институт, който „да спомага на училищната администрация за изпълнение на високата й задача от педагогическа и научна страна, ще се удовлетвори една належаща нужда в България, дето всичко в онова време се намирало в начало и дето трябало да се турят крепки основи за едно бъдеще успешно развитие.“ Наистина, Учебен съвет вече бил учреден при министерството още в 18.XII.1880 г. от г. М. Сарафов, но не като самостойно учреждение: той състоял от главния секретар, началниците на отделенията и двама съветници и се занимавал изобщо с всичко, което се отнася до организацията на училищата. Според плана пък на Иречека, неговият учебен съвет щял да състои от редовни и извънредни членове; редовните да бъдат висши чиновници от самото министерство и няколко опитни и учени лица, служещи в други ведомства, и да заседават всяка седмица един път. Те заедно с извънредните членове щели да се събират един път през годината в едно общо събрание, което ще бъде като един годишен педагогически събор, и без съмнение щял да принесе голяма полза за въвеждане „по-голямо единство и по- равномерно направление в цялото педагогическо дело на страната.“ Иречек бил приготвил и проект - „Закон за Учебния съвет при Министерството на народната просвета“, който с един доклад до княз Александра от 22.VI.1982 г. предложил за разрешение да се внесе в Държавния съвет, за което наистина излязъл указ. Обаче Иречеку не било съдено да тури в изпълнение своята инициатива - учредяването на Учебния съвет, защото още на следния ден 23.VI.с.г. паднал кабинетът, и Иречек намерил случай да сложи от себе си министерския мандат. Само на следнята година, на 9.III.1883 г. проектът на Иречека бил повторно внесен за разгледване в Държавния съвет и приет с няколко изменения; самият Учебен съвет почнал работата си от 10 април 1883 г.

Най-сетне към министерствуването на Иречека се отнася и възобновата на Българското книжовно дружество в София. Според решението на членовете на последньото от 28.XI.1878 г. в Браила, дружеството трябало да бъде пренесено в България - в София, и възобновата му се възлагала на Министерството на просветата в свободното отечество. Обаче поради другите грижи и залисии, свързани с уредбата на младото княжество, възобновата на дружеството се оказала не тъй лесно осъществима. Много се говорило и тълкувало по тоя въпрос, но не се дохождало до никакви резултати, па и дружественият капитал все още не бил прибран в България. Най-сетне Иречек се заловил да изпълни това добро, но мъчно дело. Възползуван от пребиванието на проф. М. Дринов, основателен член и бивш председател на дружеството, в България и в съгласие с покойния В. Д. Стоянов, също основателен член, Иречек, след едно предварително съвещание с тия последните, взел инициативата, да се тури в изпълнение възложената на министерството задача. На 5.IX.1881 г. той свикал в Народната библиотека събрание на дружествените членове, което под председателството на М. Дринова окончателно разрешило въпроса за възобновата на дружеството, като в същото време натоварило министъра на просветата да назначи за тая цел измежду членовете един привременен комитет най-малко от пет лица, който да управлява дружеството до 25 юли 1882 г., когато щяло да се събере главно събрание на дружеството, и определило, като се възползуват от отпуснатата държавна субсидия, да се почне издаването на дружествения орган - „Периодическо списание“ от 1.I.1882 год. Решението на това събрание Иречек изпълнил в началото на 1882 год., както се види от едно негово писмо с дата 24.II.с. г. до В. Стоянов, в което той определя лицата, които ще съставят привременния комитет, и предлага на Стоянова да ги помоли от негова страна „да вземат участие в това общонародно и почетно предприятие.“ „След съставянето на този комитет, завършва Иречек писмото, по нататъшното управление на дружествените работи остава на комитета, без никаква друга намеса на министерството, което с назначението на комитета пренася на него своите до сега задължения за възобновлението на дружеството.“ Оттогава Иречек, като член на временния управителен съвет, става един от най-деятелните членове за възкресяването на дружеството и усърден сътрудник на „Списанието“, както показват първите книжки на това последньото. Залагането на Иречека за възобновата и организацията на дружеството се поддържало и от големите надежди и очаквания, които той възлагал върху бъдещата негова дейност: то „ще уреди едно единство между българските книжовници, ще служи като една връзка между българското минало и настояще и ще събере ония богатства, които всеки народ счита за свои светини - съкровища на езика, възпоминание на прадедите и познаване всичките хубости на отечеството.“

С такива обширни и полезни планове и благи надежди за бъдещето на просветното дело на България се въодушевявал Иречек като български министър на просветата. Обаче той не можал да осъществи дори една десета от своите планове, защото с падането на кабинета на 23.VI.1882 г. той побързал да напусне министерския пост. Оттогава в дейността на Иречека се забелязва нова посока. Като считал, че през времето на министерствуването си, ако не друго, то поне е дал една правилна насока и здрава основа за развитието на учебното дело в Княжеството, Иречек сега намислил да се посвети на други занятия в България, които ще бъдат не по-малко полезни за българите - на научни изучвания на страната.

С напущането на министерския пост Иречек се отказал от предишната си длъжност - главен секретар при Министерството на просветата, както се види от доклада на неговия приемник министър Теохаров до княза от 23.VI.1882 г. „Понеже д-р К. Иречек, казва се там, е дал оставката си от досегашната си служба и понеже е желателно такива лица, които са тъй добре и подробно запознати със страната и жителите й, които следов. и за бъдеще всякога ще могат да принесат големи заслуги за Княжеството, да се задържат на служба в държавата,“ министърът предлагал на княза да го назначи за съветник при министерството. Доколкото може да се съди от тоя доклад, Иречек ще да е искал да го назначат на някоя длъжност, в която той би могъл да се предаде повече на научните си занятия, защото министърът в същия доклад пише: „Тоя пост (съветник при министерството) с назначение на г. Иречека ще придобие още по-голяма важност, защото той като списател и историк, може заедно да бъде един от първите сътрудници на предполагаемия Учебен съвет при реченото министерство и да ръководи успешно разни научни и книжовни предприятия, наченати от правителството, както и разпространението на Народната библиотека заедно с Музея.“ Иречек приел, както се види, тая служба, но не останал дълго време на нея, защото от 15.I.1883 длъжността съветник била закрита, и той бил назначен само на 26.III.1883 за председател на наредения от него Учебен съвет.

Обаче и тая длъжност не ще да е била по желанието на Иречека и не му е давала възможност, да се предаде на научни занятия. В едно писмо (от 20.VI.1883) до министъра той иска задграничен отпуск и да му съобщи, дали ще бъде подновен контрактът му занапред, или не, за да си търси друга служба вън от България. С това заявление, очевидно, Иречек е искал да накара правителството да му даде подходна за него служба съобразно с неговото желание, защото ето какво той пише в същото писмо по тоя въпрос: „Аз би се съгласил да остана занапред в службите на Българското княжество, само ако ми се определи някое занятие чисто научно, с най-малък размер на административни и канцеларски работи, защото не ми се иска да се отдалечавам и за в бъдеще от собствената си задача, по която аз за съжаление във време на 44-месечно пребивание в страната не съм могъл да принеса такава полза на България, каквато можеше да се очаква от мене“. Управляващият тогава Министерството на просветата, покойният проф. Д. Агура, в отговор на това му съобщил, че българското правителство желае да го има на своя служба и занапред. След тоя отговор Иречек се обърнал отново с писмо (от 29.VI.1883) до министерството, като заявил, че ако и за него лично да би било приятно да се пренесе в обстоятелства по-спокойни, за да може с всички сили да се посвети на науката и да продължи дейността си, която от част е прекъснал с временното си дохождане в България, но 4-годишното му пребивание тук, доброто му познанство с жителите, и обстоятелствата на страната и искреното му желание да бъде полезен на българския народ във важната епоха на неговото устройване пак го насърчавали да не се отказва да последва поканата, за да остане и за в бъдеще в България. Но затова той изразил желание, да се определят в такъв случай условията, които да гарантират неговото оставане тук, предвид на това, че той изпуща чрез това разни изгоди, които му се представяли поради поканата да приеме професорска катедра в Пражския университет. „Желая, завършва той писмото си, да ми се определи някое постоянно занятие, което има бъдещност за много години, и за сега не намирам за себе си по-сгодно нещо от управлението на Музея и Библиотеката. Но необходимо условие е Народната библиотека с Музея да се пренесе от Голямата джамия в най-близко време другаде, именно в някое по-добро здание, напр., в гимназията, защото в сегашното си помещение тия сбирки нямат бъдещност. Във всеки случай моля да се свърши целият ми въпрос до 20 юли т.г.“ Съгласието на Иречека да остане и занапред в България било посрещнато на драго сърце от правителството, което въз основа на представените от Иречека условия, според които би било му възможно да продължи своето пребивание в службите на Българското княжество, сключило нов контракт с Иречека на 10 август 1883 г. В тоя контракт между другото се отбелязва: 1. „г. д-р К. Иречек остава в служба на Българското княжество от днес до 1 ноември 1889 г., като директор на Народната библиотека и музей; същевременно занимава длъжността председател на Учебния съвет до бъдеще разпореждане; 2. българското правителство ще натовари г. Иречека изключително с научни, книжовни и училищни занятия; 3. в случай ако се отвори в София едно българско високо училище (университет), г. Иречек ще постъпи между професорите му; 4. г. Иречек се ползува всяка година от 2-месечен отпуск, и 5. годишната му заплата ще бъде 9600 лева“.

Обаче назначението на Иречека за директор на библиотеката и музея не последвало веднага, защото наскоро след това станали нови политически промени, па освен това и сам Иречек се намирал в научно пътуване по България, а пък след завръщането си от последнето в края на септември с.г. заминал в задграничен отпуск, от който той се върнал в началото на ноември с.г. Но и при все това само в първите дни на 1884 год. по доклада на тогавашния министър на Народната просвета, д-р Д. Моллов той бил назначен за директор на Народната библиотека и музей и оставал занапред председател на Учебния съвет.

Управлението на библиотеката и музея Иречек приел на 11.I.1884. Работата в библиотеката, както и нейното състояние за него не били нови. Още в 1880 г. той бил назначен на 20.VI. като ревизор да прегледа библиотеката, която тогава се намирала още в зачатъка си, и да изкаже мнение, какво тряба да се направи за нейното уреждане и нареждане. Иречек изпълнил възложената му работа и на 6.VII.1880 представил в министерството един обширен рапорт, в който той изложил състоянието на библиотеката и исканото от него мнение. Тоя рапорт не се намери в архивата нито на министерството, нито на библиотеката, тъй че не може да се узнае, в какво се е състояло това мнение. Само от едно допълнение към тоя рапорт от 28.VIII.1880 се научаваме, че Иречек бил натоварен само да уреди и нареди библиотеката с двама помощници, Ив. Брожка и Д. К. Попов. От друго пък писмо от 5.VII.1880 узнаваме, че на 4.VII. с.г. той приел библиотеката от тогавашния главен инспектор при Министерството на просветата, Георги Кирков, за временно управление, а от 7 с.м. пристъпил към уреждането на библиотеката заедно с двамата си помощници. Първата работа била да се разпределят книгите на отдели по специалност, след което трябало да се съставят и нужните каталози. Но понеже на 10.VIII. с.г. Иречек трябало да замине за Кюстендил, а от там за Рилския манастир, то той написал подробна инструкция от 14 пункта, по която да се ръководят помощниците му и в която да се посочвало главно, как да се съставят каталозите: алфавитен, локален (инвентар) и реален по предмети. Насоката, дадена от Иречека, трябало само да се продължи. Обаче честото сменяване на чиновниците в библиотеката не само попречило за напредъка в развитието на самата библиотека, но и разбъркало това, което било направено. Затова, когато в 1884 г. Иречек поел управлението на библиотеката, той трябало отново да почне.

Още с първото си писмо до министерството от 19.I.с.г. ходатайствува да се премести библиотеката от Голямата джамия, дето се помещавала в същото време и Държавната печатница, предвид на тясното, лошо, неудобно и опасно от пожар за библиотеката помещение. „Всичко това показва, пише Иречек, че библиотеката в нинешното си помещение няма нито възможност, да се увеличава, нито да се нарежда, и че тя, ако й е съдена някоя бъдещност, преди всичко тряба да се изнесе на някое по-здраво, по-ясно и по-пространно място“. Също така, като излага, в какво положение е приел библиотеката, Иречек посочва, какво тряба да се направи на бързо и най-необходимо за първо време, за да може библиотеката да се уреди според библиотечната наука: 1. правилници и инструкции, за попълване и нареждане библиотеката, както и за ползуване от нея, 2. шкафове и 3. трите вида каталози. С писмо пък от 15.III. с.г. той отново настоява пред министерството, да се пренесе библиотеката и музея в новопостроената мъжка гимназия, дето се помещавало Народното събрание, за да се почне наместо уреждането на библиотека, докато той се намирал в България, понеже бил обявил, че „напуща българската служба, и по тоя начин да даде една насока, по която да се развива по-нататък под ръководството на неговите приемници“. Когато обаче след изпразването на исканото помещение се оказало и то недостатъчно за библиотеката, той в рапорта си от 25.IV.1884 г. усилено настоява, че самата нужда изисква „да се построи нарочно едно удобно, макар и скромно здание за Народната библиотека и музей“.

Едновременно Иречек работил и върху съставянето на правилник за библиотеката и на 19.V.1884 представил в министерството подробна „Инструкция за управлението на Българската народна библиотека“, която съставил по правилата на университетските библиотеки в Германия, като избрал ония способи, които му се виждали за най-приспособими „към тукашните тесни обстоятелства“. При това той посочва, че бъдещите библиотекари ще тряба да търсят съвет в специалните книги по „библиотечната наука“ и в други разни библиографски съчинения. Обаче тая „Инструкция“ по неизвестни причини не била утвърдена от министерството, макар че тя би могла да въведе още оттогава добър ред в управлението на библиотеката. - Не по-малка важност отдавал Иречек на въпроса за даване книги вън библиотеката предвид на лошото й помещение и изобщо турял тоя въпрос, както навсякъде, в зависимост от местните условия. Затова той на 29.V.с.г. представил на министерството „Правилник за заемане книги от Българската народна библиотека“, като изказва надежда, че с тоя „Правилник“ ще могат да се посрещнат нуждите на местните жители и да се запазят същевременно и интересите на библиотеката. Правилникът бил приет и утвърден от министерството на 11.VI.1884 и доскоро действуваше в библиотеката. Също така Иречек обърнал внимание, щото учениците, най-многобройните посетители на библиотеката, да се подвеждат под по-строг надзор при четенето на книгите, тъй като при съществуваща наредба на учениците се дават белетристични съчинения, които могли да не отговарят на възрастта на читателите. Поради това, за да се избегне всяко злосторно влияние на книгите върху младежта, Иречек издал специална за това наредба, която била одобрена и приета на 9.II.1884.

В същото време Иречек се грижел и за развитието и увеличението на Музея. Още на 10.II.1884 г. с писмо до министъра на Общите сгради, земледелието и търговията обръща вниманието му върху случайните археологически находки при постройките на мостове, пътища и обществени здания и подканя министерството да се разпореди, щото инженерният персонал да се погрижи за събирането на тия археологически предмети и да се изпращат в Музея. Няма съмнение, че Иречек, който е ценил най-високо важността на археологическите паметници и е придавал, както видяхме, голямо значение на Народния музей, не би се ограничил само с тая разпоредба. Това най-ясно се види от писмото му от 31.V.1884 г. до Министерството на народната просвета, в което той съобщава, че „мнението си по въпроса за съхранението на древностите, находящи се в Княжеството, щял да изложил по-обстойно, след като се завърнел от предстоящето му пътуване по източните предели на България, дето се намират особено много такива именно архитектурни паметници“. Обаче Иречек не можал да изпълни това си обещание, защото наскоро след завръщането си от това пътуване той заминал завинаги от България.

Още на 20.II.1884 Иречек с писмо до министъра известява: „Назначен съм за редовен професор по всеобщата история при чешкия университет в Прага със задължение да встъпя в длъжност на 1 октомври.“ Затова съгласно с контракта той иска да бъде уволнен от 1 септември с.г. От служба на Българското княжество. В края на това писмо Иречек пише: „Не мога да премълча, че ми е доста жално, дето най-подир ми се паднало пак да се разделя с България, след едно 5-годишно пребивание и служение в нея, което ще остави у мене завсякога едно множество приятни възпоминания, но аз от своя страна не можах по-дълго да се отклонявам от задълженията, които всеки патриот има към своето собствено отечество“. При такова категорично заявление от страна на Иречека слаби се оказали всички уговарвания както на правителството, тъй и на приятелите му в София да остане в България. От 1 юни с.г. той получил двумесечен отпуск, „за да може да го употреби за едно научно пътуване по най-източните предели на България, по двете страни на Стара планина до Черно море“. От това пътуване Иречек се завърнал в края на юли и взел най-деятелно участие при окончателната организация на Книжовното дружество в София във всички заседания на главното събрание на членовете. В едно от последните заседания, в което се разпределяли и провъзгласявали трите категории членове на дружеството, било предложено Иречек да се прогласи за почетен член, обаче той, поради своята младост, се отказал да бъде преброен в реда на почетните членове, но зато пък събранието единодушно и едногласно решило: предвид на заслугите, които д-р К. Иречек е направил на дружеството особено и на България изобщо, да му се поднесе от името на главното събрание благодарителен адрес.

Участието в главното събрание на Книжовното дружество може да се смята последно дело на Иречека в България. След закриването на това събрание Иречек почнал вече да се стяга за път. Към края на месец август неговите приятели и почитатели вече се готвили да изпращат Иречека. На 31 август членовете на Книжовното дружество дали прощална гощавка на своя съчлен, на която му бил поднесен и адресът на управителния съвет. В тоя адрес, съставен от М. Дринов, тогавашния председател на дружеството, като се изброявали по-главните учени трудове на Иречека и оказаните от тях услуги на България и българския народ, в края четем: „Не можем да не споменем, че през петгодишното Ваше пребивание в нашето отечество Вие не малко сте съдействували за укрепяване наредбата и благоустройството на училищното наше дело. Най-после нека ни бъде позволено да споменем и за добрините, сторени от Вас на нашето Книжовно дружество, което във Вашето министерствуване и при Вашето горещо участие можа да поднови деятелността си в новата българска столица. - Сега, когато Вие, за общо наше съжаление, се готвите да оставите България и да се завърнете в отечеството си, за да се посветите там изцяло на своята научна деятелност, главното събрание на Българското книжовно дружество единодушно ни задължи да Ви изкажем от негова страна най-дълбока и гореща благодарност за Вашите услуги народу ни. Заедно с това реченото главно събрание ни задължи да Ви изкажем и неговата надежда, че Вие и за напред ще останете такъв драг и плодовит деятел по изучването на българската земя и отечество, какъвто сте били през цели 14 години“.

При такива благодарности, благопожелания и надежди на българската интелигенция наедно с М. Дринов, който след наредбата на Книжовното дружество в София заминал за Харков, за да се предаде така също на своите спокойни учени занятия, д-р К. Иречек напусна България на 1 септември 1884 год. В течение на последните 33 години тук му е мястото да отбележим, той остана отзивчив на тия благодарности и напълно оправда възлаганите на него надежди. След обнародването на своите капитални трудове: „Археологически фрагменти из България“, „Княжество България“ и „Пътувания по България“, които изцяло са посветени на България и са плод на неговите изучавания на нашето отечество през времето на пребиванието си в него, Иречек след това в многобройните си монографии, статии и рецензии не веднъж е засягал и се е занимавал с отделни въпроси от нашата история. Макар че по едни или други причини връзките на покойния Иречека с официална България и да са се прекъсвали, обаче сношенията си с приятели и отделни лица той винаги е поддържал и еднакво е делил с тях всички скърби и радости на българския народ; всякога е бил готов да даде нужните упътвания, когато някой се е обръщал към него за съвети. Иречек с голямо внимание следеше всяка нова духовна проява в културния живот на нашия народ и намираше винаги случай да изкаже своето задоволство и сърадване и да даде нужното насърчение. И когато напоследък (през юли 1915 г.) Българската академия на науките му предложи да приготви 3-то издание на своята „История на българите“, за да я издаде на свои разноски, той посрещна с пълна готовност това предложение. „Аз съм готов да приема, пише той в писмото си от 1 януари 1916 г., поканата на Българската академия. Но за извършване на тоя план тряба свободно и мирно време, сгодно за пътувания, да не говорим и за добро здравие. Нинешните военни години не са добри за книжовни предприятия. Освен това имам много почнати работи, които би трябало по-напред да се довършват, и много служебни задължения. Когато ще се върне пак всеобщият мир, по-лесно ще бъде да наченем и с всичко спокойствие новото издание на българската история“. Впрочем какви чувства е питаел Иречек и какво е било настроението му към българите, ще ни покажат неговият дневник, който той водел до последната година на живота си, и неговата архива, която е тъй добре и пълно запазена от него. За нас едно е несъмнено, че всичко, което покойният Иречек е извършил за България и българите и за сега е известно, му е спечелило вечен спомен в сегашните и бъдещите поколения на българския народ.

София 4.V.1918

Публ. във В. Н. Златарски, Проф. д-р Константин Иречек. Летопис на Българската академия на науките. IV. За години 1915, 1916 и 1917. София, 1919, с. 85-110.