ПРЕЗ 1919 Г. БАН ЖАЛИ ЗА СМЪРТТА НА РОДОНАЧАЛНИКА НА МАКЕДОНИЗМА И ВЕЛИКОСРЪБСКАТА ИДЕЯ ПРОФ. СТОЯН НОВАКОВИЧ

За големия сръбски политически и държавен деец, както и учен със световна известност професор Стоян Новакович (1 ноември 1842, Шабац – 18 февруари 1915, Ниш) е писано многократно и тук нямам намерение да повтарям известното за него. Във всички библиографии по история на Сърбия, на Балканите и на славянството може да се види колко огромно и стойностно е неговото творчество. Познати са неговите приноси върху правните извори от времето на средните векове на Европейския Югоизток.

 

След разкритията на сръбския изследовател д-р Климент Джамбазовски в сръбските и хърватските архиви стана известна и неговата антибългарска роля и той се оказа не само като основоположник на великосръбската доктрина и продължител на идеите на Илия Гарашанин, но и като баща на македонизма.

Стоян Новакович е един от най-известните сръбски политици. Той е сред основателите на Сръбската Прогресивна партия (1880 г.), а по-късно и неин председател. Заемал е двукратно поста на министър-председател, министър на външните и вътрешните работи, на просветата, член е на Държавния съвет. Изявява се и като поет, писател и преводач, а като учен работи в областта на филологията и историята, където има сериозни постижения, но които се губят под тинята на великосръбството и македонизма,  в които е затънал до шия. Ст. Новакович е професор в Белградския университет и председател на Сръбската академия на науките; член е на редица чуждестранни академии, сред които е и нашата БАН.

Ст. Новакович остава сериозни следи и в сръбската дипломация – посланик в Цариград (1885 до 1892 г.), Париж и Петербург (1899-1904) и участник в редица международни конференции. След Сръбско-българската война от 1885 г., когато е назначен за посланик в Цариград по негова идея Сърбия преработва своята доктрина по Македонския въпрос и събира около себе си българи-ренегати, на които той успява да втълпи македонизма, който и до ден днешен е на въоръжение в сръбската външна и културно-просветна политика. Като министър на външните работи и впоследствие като министър-председател (1893-1896) Ст. Новакович преориентира сръбската външна политика от Австро-Унгария към Русия и се изявява като един от най-ревностните поддръжници на панславизма.

След смъртта на проф. Стоян Новакович БАН подготвя в своя печатен орган „Летописи“ в сборно издание за няколко поредни години помен за своя задграничен член проф. Стоян Новакович. Паметната статия излиза в трагичната за нашия народ 1919 г., когато Сърбия успява на Парижката конференция да откъсне нови български земи (Западните покрайнини и Струмишко), които заедно със заграбената още през 1913 г. Вардарска Македония присъединява към учреденото триединно кралство. По ирония на съдбата когато нашия народ е подложен на второто по големината и силата си страдание, БАН отбелязва смъртта на този, който посвети целия си живот, научната и политическата си кариера в борба срещу народа ни.

Любопитното в случая е, че тази паметна статия е дело на българския учен, дипломат и книжовник Стефан Савов Бобчев, председател на Славянското дружество в България и член на Народната партия на Иван Ев. Гешов, която през 1912 г. пристъпи със Сръбско-българския договор към подялбата на Македония.

Наистина едва през последните десетилетия пълната картина на антибългарската дейност на проф. Стоян Новакович стана известна, но какво да се прави като българската политика, дипломация и наука за дълги години е страдала и страда от късогледство и недалновидност! Независимо от всичко това смятам, че статията на българския академик ще бъде интересна на нашите читатели.

Цочо В. Билярски

* * *

СТОЯН НОВАКОВИЧ

Покойният почетен член на Българската академия на науките Стоян Новакович беше един от много изпъкналите сръбски учени и общественици. Роден в 1842 год., той от рано се посветява на книжнината и науката, която обичаше от дън-душа и на която беше горещ и предан служител през цел живот.

Дълго време покойният е бил учител в разни гимназии и библиотекар на сръбската Народна библиотека, при което у него се разви библиографски вкус и вещина при боравене в трудните библиографски работи. В 1873-1875 год. той бе министър на народното просвещение, а след това зае катедрата по сръбски език и литература в Белградската велика школа, преобърната отсетне в университет. В 1880-1884 год. той пак беше повикан на поста министър на народното просвещение, когато Българското книжовно дружество, пренесено и обновено в София, го избра за свой почетен член, предвид на многобройните книжовни негови заслуги в областта на сръбската и славянска история, старинарство и езиковедение. На няколко пъти той е бивал посланик в Цариград и в последно време министър-председател, бидейки избран за водач на една от партиите в Сърбия, - напреднячката.

В 1904 год. той беше избран за председател на Сръбската Академия на Науките, висока почетна длъжност, която той заема до края на живота си.

Първите научни и книжовни работи на Стоян Новакович се появяват в 70-те години. Tе отиват в две посоки: от една страна се отнасят до сърбохърватския език и литература, а от друга до културно-правната история на сръбския народ и въобще на южните славяни.

Голям е списъкът на трудовете - статии, студии, книги и бележки - които е писал и обнародвал сръбският учен. В областта на езиковедението между многобройните и разнородни негови работи струва да се поменат някои от най-главните: 1. Граматика на сръбски език, 4 части (учение за звуковете, учение за основите, учение за формите, синтаксис), съставена обширно и построена по научен метод; 2. Изследвания за ударението в старопечатните сръбско-славянски книги; 3. За буквата е в сръбско-словенската и българско- словенската книжевност от 15 век на сетне: 4. Физиология на сръбските звукове. В тази област той е издал не малко стари текстове и материали, повече или по-малко важни за историята на сръбския език. В реда на тези издания, едно вилно място заемат неговите "Примери кньижевности и езика старога и српско-славенскога“ 1877, 2 изд. 1889 г. "Први основе словенске кньижевности мehy балканским словенима." Б., 1893.

Предаден на неуморно избродване паметниците на сръбската старина в езиковно отношение. И естествено трябваше да се натъкне на онези паметници от държавноправен характер, с каквито изобилва сърбо-хърватската старина. И ревностният издирвач в това отношение извърши грамадна услуга на своя народ, както и на славянската наука, като обнародва - редом с големия брой писмени документи, жития, хронографии, апокрифи, протоевангелия и други подобни ръкописи, - цел наниз от хрисовули и новели, между които най-важни са хрисовулът на Душана от 20 септември 1351 год., Свето-Стефанският хрисовул на краля Милутина, хрисовулите на същия Душан за Хилендарския манастир повелята на босненския крал Стефана Остоя, на войводата Харвой и на сина му Балш от 1400 год., няколко сръбски поменици от 15 до 18 век и други.

* * *

Една от особните заслуги на Новакович беше, че той не се задоволи само с обнародването на паметници по езика, историята и културно-правния живот на южните славяни. Той се погрижи да разработи някои поне от тези паметници и да даде чрез тях едно осветление на вътрешния живот на сърбите и другите южни славяни, да изтъкне съществуването и характера на средновековните учреждения у балканските славяни, да осветли и уясни характера на влиянието, донесено с християнството и с византийската култура у тези славяни, а също така да посочи на разликата на туй влияние от онова, което се упражни върху приелите католическо вероизповедание славянски народи. Голям брой сръбски и хърватски списания и издания бяха украсявани в продължение на десетки години с важните в поменатата област приноси и издирвания на талантливия и неуморния сръбски научен изследовател.

Трудовете на Новакович са разпръснати в следните академически издания: "Гласник друштва српске словесности", "Глас српске кральевске Академиjе" (Белград, от 1887 г.), "Споменик Српске Кральевске Академиjе" (Белград, с 1887 г.), "Годишньица Николе Чупича" (Белград от 1877 г. Кн. I-XII), „Rad jugo-slavenske Akademije znanosti i umjetnosti“, „Starine“, izdaje Jugo-slavenska Akademija znanosti i umjetnosti.

Между по-важните културно-исторически и историко-правни студии на Новакович струва да се поменат следните: "Село" из дела „Народ и земльа у староj српскоj држави, В. „Глас Српске Краль. Академиjе XXIV, VIII. 261.; "Српска баштина у стариjим турским законима". Б. 1892. Тази студия е печатана първоначално в "Правник", юрид. списание от същата година.; "Прониjаре и баштиници". Глас. Ср. Кр. Беогр. 2887; "Византиjски чинови и титуле у српским земльама" XI-IV века; "Римско-византиjско право и народни правни обичаjи". Право првепство роака и суседа при купуване землье. Чупич. Год. 1887; Кн. IX „Баштина“ и „Больяр“ у jуюгослав. терминологии средньега века". Глас. 54. 1913 г.

В тези студии Новакович с една вещина, която изтъква неговото близко запознаване с първоизточниците и с паметниците на старината, които той умее да чете, да разбира и да използва, възсъздава някои и други от обществено-правните и държавни уредби и наредби на средните векове в южно-славянските държави. Може някой да не се съгласява със заключенията на учения сърбин за произхождението на така наречената бащина и прониярска земя; може иначе да се обясняват някои от тълкуванията, които той прави за думи и изречения, за титли и звания, съществуващи и употребявани в старо време у сърби и българи, но той не може, когато се занимава с подобни теми, да не се обърне към неговите трудове, обяснения и осветления.

 

Държавно-правните науки, който беше свършил в Белградската Велика школа, не останаха без влияние върху влюбения в славянската филология и история Новакович. Наистина, той се посвети на учителство, на литература, на история; но той не по-малко с любов се предаде на избродване, издаване и изучаване това, което той нарече - законски споменици. Както казахме, в ранната си възраст, след свършването на Великата школа, той издаде последователно редица от хрисовулите и други правни паметници, с които изобилства миналото на сърбохърватското племе. С дълбоко познаване на тези паметници, той внесе във всичките си исторически трудове едно ярко осветление на вътрешния живот у сърбите и славяните, особено за времето на средните векове. И откак на два пъти той издаде с ценни и подробни обяснения и осветления „Законник Стефана Душана, цара српског“ 1349 и 1354 (първо изд. 1870, второ изд. 1898), той пристъпи към изданието на грамадния том „Законски споменици српских држава средньега века“ - труд, който издаде председателствуваната от него Сръбска Кральевска Академия в 1912 год.

Ако Стоян Новакович не беше дал на славянската наука освен тези два приноса: "Душановиятъ законникъ" и "Законските споменици", то и в такъв случай, би могло смело да се каже, че той е направил важни услуги на науката. И наистина с усета и с вещината на един изпитан славист и филолог, Новакович направи тези две издания не само достъпни, но и обяснени, систематизирани и одухотворени с тълкувания на един дълбок познавач в тая област.

Едно особено щастие беше за науката, че юристът Новакович в ранни години се увлече с любов от методите и трудовете на знаменити учители по славянската филология и история, каквито бяха Даничич и Ягич. Обикновено историкоправникът може да си служи правилно и без да се заблуждава с паметниците на юридическата старина само тогаз, когато филолози със своите езиковедчески и палеографски знания и издания на тези паметници додат да възпълнят и разрешат по възможност непълнотите и съмненията, толкоз чести в старите паметници. Не направили това филологът, то историкоправникът или ще се лута много пъти несполучливо в областта на своите издирвания и изучвания, или ще трябва да губи извънредно много време и да се спира непроизводително върху въпроси, които не са от неговата област. Новакович беше приготвен и за едното и за другото. От това - голямата цена на неговите културни и историко-правни студии, с които той обогати науката.

Трябва да се отдаде справедливост на Новаковичев, научните методи и схващания го предпазиха от силни подхлъзнувания по онази стръмнина, по която се хлъзнаха не един от стари и млади сръбски учени.

Наистина в своите исторически и историко-правни трудове той се ограничава предимно със сръбския живот в миналото, със сръбските учреждения и правни норми, но там гдето естествено засега българското име, той не се труди нито да го заобиколи, нито да не го пренебрегне, а още по-малко да го онеправдае. Понятно, че като сръбски дипломат в продължението на много години в Цариград (1886-1891 и после 1907 год.) и сетне като действен политик и шеф на партия в Кралство Сърбия той не можеше да не бъде орган на сръбската дипломация и политика, която никога не се е отличавала нито с голяма търпимост към българския народ, нито със сдържане шовинизма си по отношение към всички балканци.

Но тук има място да се говори за научните и книжевни трудове на Новакович, в които той наистина беше обективен. Така напр. когато той разгледва появяването на христианството между славяните и наедно с това появяването на първите канонически и законни сбирки, той подчертава заслугите на българската книга и просвета - порсредници и разпостранители между славяните, а главно между русите на първите номоканони. В обширния етюд, с който придружава второто и съвършенно допълнено издание на законите на Душана, Новакович не само приема че Св. Методий първи превел номоканона с 50 титули, наречен Схоластиков, че този номоканон най-рано се появява в България, че в Борисово време се развива и продължава една книжовно-правна дейност между 870-1019 г., но и че този номоканон с други книжовни работи е преминал в Русия. Наистина, той приема, че номоканонът от Фотиево време с тълкуванието на Аристина и Зонара е бил преведен по настояването на св. Савва, но той не прегръща мнението, че този превод е лично дело на сръбския светител, като при това признава, че във всеки случай този втори тип номоканон е преминал в Русия из България, а именно, че той е бил изпроводен във времето на Константина Тиха от княз Якова Светослава на Кирила II, митрополит на Киев и на цяла Русия. Както се знае, този номоканон в преписа на тъй наречената Рязанска Кормчия послужи за текст при печатането на Кормчията в Русия в половината на 17 век при патриарха Йосифа и Никона.

Първото издание на Душановия законик в 1870 год. имаше нужда от поправки и допълнения, толкоз повече като по-сетнешни научни трудове - тия на проф. Зигел и Флорински - посочиха някои и други погрешки и особено изтъкнаха неправилното разреждане на статиите от този закон, което беше извършил Новакович. Като истински учен, готов да поправи посочените нему погрешки, в които и той се е убедил, Новакович в новото си издание от 1898 год. като се придържа пак главно у призренския препис, открит много рано от професора В. И. Ламански (1862 год.), даде на учения свят един прекрасен труд. В това издание, освен гдето са напечатани с научни справки и бележки посочвания за всички познати преписи на Душановия законник, но още всяка статия е последвана от едно крайно интересно историко-правно обяснение и тълкуване, независимо от въведението към текста.

Новакович основателно счита, впрочем наедно и с други издирватели на сръбската правна старина, че преди появяване и съборното уреждане на Душановия законник или пък редом с него са били възприети и пуснати в употребление като закони на Светите отци: някои от Юстиниановите наредби и Азбучната Синтагма на Матея Властара, известен солунски монах и правник на когото черковно-законната сбирка е намерила голям достъп във всички български старини и от която една българска редакция от 1541 год. се пази и до сега в Петербург, в императорската публична библиотека. Основателно съди Новакович и за характера на Душановия законник в който са се отразили наредби и обичаи, действуващи между балканските народи в Европа. От туй гледище „Душановия законник“ има голямо значение и за нашата правна история, като един спомагателен първоизточник.

Според Новакович, Юстинияновите закони в известен извод, азбучната Синтагма на Матея Властара и Душановия законник са три части на един общ кодекс, който е действувал в Сърбия за удовлетворение както духовните тъй и държавно-правните нужди на сърбите.

В нашата Народна библиотека има един препис - наречен от професора Флорински софийски препис - на Душановия законник. На този препис забележи и посочи съществуването незабравимият за нас скоропочинал д-р К. Иречек, който обяснява, че ръкописът е донесен от Кратово и че е писан във втората половина на 17 век. Че към това време трябва да е преписван този паметник сведочи между друго последнята дата от летописа, която се намерва след текста на Душановия законник. Същият ръкопис е бил забележен едновременно и от професора Флорински, който дава за него подробно описание и който го издава в приложенията на своя отличен труд „Памятники законодателной деятелности Душана“ (Киев, 1888) и който забележил датата 1728 год. на лицевата страна на кожената подвързия. Поменатият летопис се свършва с година 1649 год. когато се възцарил султан Мехмед Ибрахимов, а с по-късна ръка има забележено за превземането на Белград 1739 година от везиря Хайва Мехмед Паша. В този препис на първо място е вместена една компилация от закони Юстиниянови под надслов: „Сия книга глаголема судац благочестиваго и христолюбиваго самодържавнаго великаго царя Константина и Устияна Греческаго“, след това следва самият Душанов законник, и извлачения из наредбите на вселенски събори и други канонически правила.

Славянската наука изгуби в лицето на Новакович един много полезен труженик. Всеки един от неговите приноси, било из областта на езиковедението, било из областта на историята и правото, се отличаваше с някое ново осветление, ако само по себе си не беше нов материал. Книгите „Сърби и Турци в 19 век“ и „Възкръсването на сръбската държава“ бяха все така научни както и културно-правните му трудове, за които се говори по-горе. Малките статии, които се появиха в най-ново време в списания и вестници също така не бяха лишени от известна обективност, при все че средата и времето в които бяха писани не можеха да не въздействуват за да се даде един повечко национален колорит на насоката им. Като човек Новакович беше с благ и любезен характер, който го правеше любим на онези, що го запознаваха и услужлив за всекиго, който се обръщаше към него по научни, книжовни или обществени въпроси. Българската академия на науките може да помене само с добро името Новакович, който беше неин почетен член от 1884 година.

София, 1918 г.

С. С. Бобчев.

Публ. в С. С. Бобчев, Стоян Новакович, в Летопис на Българската академия на науките. IV. За години 1915, 1916 и 1917. София, 1919, с. 114- 121.