105 ГОДИНИ ОТ ГИБЕЛТА НА ПЕРЕ ТОШЕВ

Може би най-светлата и най-симпатичната фигура в македоно-одринското революционно движение е Пере Тошев (1865, Прилеп – 21 април / 4 май 1912, Дреновска клисура, Тиквешко). Не случайно през 1936 г. във в. „Обзор“ Антон Страшимиров в статията си „За Илинден и неговите творци“ ще го определи като „съвестта на революционна Македония“.

На 21 април тази година ще се навършат 105 години от убийството на един от най-бележитите български революционери Пере Тошев. Той е убит от тиквешките помаци в Тиквешката Дряновска клисура, като това престъпление е организирано от турските анархисти от организацията Червените братя и със съдействието на нашите анархисти. Наскоро след това по нареждане на Тодор Александров възмездието ще настигне част от тях.

Тук няма да се спирам на живота и дейността на Пере Тошев, тъй като в сайта „Сите българи заедно“ има поместена подробна моя биография на революционера.

По-долу ще имате възможност да се запознаете с публикувания в отделна брошура през 1973 г. доклад на Юрдан Анастасов, изнесен от него по случай 60-годишнината от гибелта на революционера. В доклада си Ю. Анастасов изнася редица неизвестни до онова време сведения за П. Тошев и по такъв начин се изявява като един от най-добрите биографи на този наш революционер и педагог.

Цочо В. Билярски

* * *

ЮРДАН АНАСТАСОВ
ПЕРЕ ТОШЕВ 
60 години от гибелта му

 

За Пере Тошев малко е писано, а сам той не ни е оставил писани спомени, както оставиха мнозина от неговите първи другари. Оскъдни спомени за живота и делото му са пръснати в отделни статии и в спомени на някои негови съвременници. Да напише биографията на Пере Тошев бил се заел неговият близък и задушевен другар Гьорче Петров, но и той бил озадачен поради липса на достатъчно данни. В едно свое писмо до негов приятел в Прилеп, писано в София на 14 юни 1919 г., Гьорче търси за Перета данни за живота и дейността му. „Ти знаеш, се оплаква Гьорче, колко е трудно да се пише за Перета, тая загадка за цял свят.“ Ако за Гьорче Петров личността на Пере Тошев е съставлявала загадка, можем да си представим какви празноти би срещнал един биограф, който не го е познавал лично, не му е бил близък. Прави чест на неговия племенник д-р Светозар Тошев, който дълго време упорито работи, за да събере материал за издадената от него документална повест за Пере Тошев, озаглавено „По кървав път“. И все пак въпреки дългите издирвания, в труда на д-р Светозар Тошев се срещат празноти за някои периоди от живота на Перета.

Първа беседа за Пере Тошев на нашата лектория изнесе историкът Петър Кюркчиев преди 7 години по случай 55 години от неговата гибел. Другарят Кюркчиев, съгражданин на Пере Тошев, задълбочено и с перото на историк, обрисува Перета като принципен и всеотдаен революционер, даде неговия идеен и психологически портрет. Но и в тази сказка на Кюркчиев, както и в трудът на д-р Светозар Тошев, се чувствуват неизяснени периоди от живота и делото на Пере Тошев.

В настоящата кратка беседа ще се постараем да отбележим основните моменти от живота и дейността на Пере Тошев, доколкото наличните данни ни позволяват това.

Пере Тошев е роден през 1865 година в гр. Прилеп - градът, който даде големият възрожденец Методи Кусев, даде страшилището за турците - хайдутина Спиро Църне, даде шипченският опълченец, войводата Диме Чакрев, даде идеолога на ВМОРО Гьорче Петров, даде нашия съвременник гениалния писател Димитър Талев, даде плеяда други видни воеводи и четници, отдали живота си в жертва на нашето националосвободително дело. Този именно Прилеп откърми и Перета Тошев, един от първите апостоли на македонската революция.

Дядото на Пере Тошев се казвал хаджи Тошо, който дал името на рода Тошеви. Тошо имал три деца: Наумчо, бащата на Перета, Илия и Мара. Хаджи Тошо и двамата му синове Наумче и Илия били бояджии на прежда. Те бързо забогатели, създали клон на „фирмата“ си в Битоля и захванали да се занимават с търговия. По-късно хаджи Тошо закупил чифлика на Али бег от Кавадарци, намиращ се в землището на селата Житолуб и Фариш, Тиквешко. Наум се оженил за Катерина. Те имали трима синове - Димитър, Антон и Пере и дъщеря Дзана. Дзана се омъжва за Аврам Попгеоргиев, който става свещеник (поп Аврамия). Той бил участник в съзаклятието създадено през 1880 г. от Димо Коров, в което били организирани харамиите Спиро Църне, Димо Дядото и други. През пролетта на 1881 г. в сражение с аскера е убит Спиро Църне. При разкриване на съзаклятието попада и зетят на Тошеви - Аврам Попгеоргиев, който е осъден и изпратен на заточение.

Позволете ми да открия една скоба, която се отнася за моя роден град и за мой близък. Със своята чета Спиро Църне се движил не само в Прилепско и Мориовско, но и в Тиквешко, където имал свои сподвижници и ятаци. Един от тях бил Коцо Ангелков Булкин от гр. Кавадарци, търговец на едър добитък. Между обвиняемите в процеса на пленените Спирови четници бил и той, окован също във вериги. Не издържали инквизициите, някои от арестуваните при очна ставка в съда с Коцо Ангелков признали, че той бил близък с Църне, бил му ятак и му доставят оръжие и храна. На въпроса на съдиите вярно ли е това, Коцо отричал всичко. Когато съдиите го запитали защо тези хора твърдят това, той спокойно отговорил: „Господа съдии, кого ще вярвате вие - мене ли големият търговец, който е верен поданик на султана и си плаща най-редовно данъците, или тия нещастници, които кой знае защо са тръгнали да правят золуми из царщината.“ Дали тази защита е помогнала, или 200-те лири, които е подхвърлил на съдиите, дядо Коцо не можеше да ми обясни. Той ми беше дядо - баща на баща ми.

През същата 1881 г. става знаменитото сражение в самия град Прилеп, в което загива вуйчото на Пере - Алекса Кепев.

В къщата, в която се родил Пере Тошев, се помещавало девическото училище. По това време в това училище преподавала известната Неделя Петкова, „баба Неделя“. Първоначалното си образование Пере получил в Прилеп, когато там са учителствували видните възрожденци Никола Ганчев Еничерев от Пловдив, Йосиф Ковачев от Щип и Петко Орлов от с. Бобище, Костурско. През учебната 1880-1881 г. Пере Тошев заминал за Битоля, където завършва гимназия, след което образованието си продължава в Солунската гимназия. Тук е и неговият съгражданин и връстник Гьорче Петров, с когото били съкласници. През лятната ваканция на 1883 г. Пере и няколко души негови другари от гимназията заминали за Прилеп и там влезли във връзка със стария харамия войводата Димо Дядото. Младежите ученици се договорили с Димо Дядото да му сътрудничат, като обмислили плана как да снабдят четата с лири за нейното въоръжаване. Планът бил следният: когато учениците съзаклятници се върнат в Солун, по пътя на уреченото място да бъдат „нападнати“ от четата и „обрани“, т.е. да им се приберат парите, които родителите ще им дадат за издръжка в гимназията. Планът бил осъществен. Комитите харамии уж нападнали учениците и взели не само парите дадени им от техните родители, но и тези, дадени им от родителите на други ученици. Взети били 900 турски лири. Четниците не пропуснали да приберат също и часовниците, ризите и чорапите на учениците. Още същата година Димо Дядото с четата си се изтегля в България, където се поставя на разположение на Трайко Китанчев.

С „обраните“ пари те стъкмяват добре въоръжена чета, която на няколко пъти влиза в Македония и през 1895 г. на път за Прилепско в сражение с аскера в Паланечко била разбита и разпръсната. Убити били войводата Димо и няколко четници. Аферата с „обира“ на учениците била по-късно разкрита, но самите търговци са я потулили. В своите спомени Гьорче Петров разказва, че още през 1881 г. Пере Тошев бил във връзка с комити - вероятно връзката ще е била с четата на Димо.

В Солунската гимназия е образуван революционен кръжок, в който членува и Пере Тошев. Тук тайно се четат трудовете на Раковски, Каравелов, Славейков, Вазов, декламират се стиховете на Ботев. При един обиск в гимназията за обща изненада полицията открива тези книги между учебниците на тихия и скромен Пере Тошев. Вдигнал се голям скандал. Към края на 1884 г. от гимназията са изключени група ученици поради станалия там ученически бунт против лошото държане на директора Кандиларов. Между тях са Пере Тошев и Гьорче Петров. Постъпили в Пловдивската гимназия Пере и Гьорче скоро се увличат в движението, водено от Захарий Стоянов, което си поставило за задача освобождението на Македония. Накъсо ще изложим как се развило това движение, което не е безинтересно за нас, защото от там започват нишките на македонското емигрантско движение в България.

През 1880 г. в Княжеството и в Източна Румелия била образувана тайна организация с цел да се подготви акция за съединението на трите български области - свободното Княжество, Източна Румелия и Македония. Съгласно изработената в София програма от представители на Северна и Южна България, предвиждало се да се образуват два тайни Централни комитета - един в София и един в Пловдив. Те трябвало да подготвят и проведат акцията за съединението. На 16 май с.г. в Сливен било свикано събрание, на което бил избран „Централен народен комитет“ за Южна България. Централният народен комитет считал, че една акция на тяхната организация може да бъде успешна при условие, че избухне война между Турция и Гърция и ако новото английско правителство на Гладстон се отнесе благосклонно към такава акция. Но нито очакваната война избухнала, нито Гладстон проявил благосклонност към подобна акция. Гладстон също като Дизраели държал за запазването на Берлинския договор. При това положение Централния народен комитет се отказал от намеренията си и преустановил всякаква дейност.

От едно писмо, обнародвано през 1970 г. („Юбилеен сборник Хр. Попконстантинов“) носещо дата 31 март 1884 г. се вижда, че по това време, а вероятно и преди това са съществували легални македонска благотворителни дружества със задача да подпомагат македонските бежанци и чрез митинги и протести да повдигат Македонският въпрос. Софийското дружество се наричало Централно македонско благотворително дружество. Членове на настоятелството били видни общественици като Петко Каравелов, Иван Евстатиев Гешев, д-р Васил Радославов и други.

През пролетта на 1885 г. били основани тайни комитети, както в Княжеството, така също и в Източна Румелия, целта на които била да подготвят и изпращат военни части в Македония. В Княжеството начело на комитетите стояли Димитър Ризов, Димитър Петков, капитан Коста Паница и др., а в Източна Румелия начело стоял Захарий Стоянов. Пловдивският таен комитет бил обявен за Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). В програмата на комитета легнало искане за освобождението на Македония от турско робство и присъединяването на Източна Румелия към свободното Княжество. Освобождението на Македония тогава, както казва Димитър Благоев в своя „Принос“ се явява като продължение на великото дело на славните революционери Христо Ботев, Левски, Каблешков, Волов и др. А основателите на комитета, начело на които стоял Захарий Стоянов се считали приемници и продължители на това дело. В дейността на този комитет Пере Тошев взима живо участие, натоварван е и с отговорна организационна работа.

През април 1885 г. Пере, ученик в последният клас на Пловдивската гимназия, отива заедно със Спиро Костов в Станимъка (Асеновград) и там образуват местен таен революционен комитет със задача да събира средства и оръжие за изпращане на чети в Македония. През юли с.г. този път с Владимир Кусев, Пере отново отива в Станимъка, за да проверят какви средства и оръжие са събрани. Пере участвува във всички акции на Българския таен революционен комитет, във връзка с който на два пъти бива арестуван от румелийските власти. По-късно въпросът за освобождението на Македония бил оставен на заден план - считало се, че едно въстание в Македония може да усложни положението и да попречи за осъществяване на по-лесната задача - присъединението на Източна Румелия към Княжеството. През юли 1885 г. Българският таен централен революционен комитет използувал традиционното чествуване на героите от Хаджидимитровата чета, загинали на връх Бузлуджа и устроили голяма манифестация, на която бил вдигнат лозунга за Съединението. На Бузлуджа се събрали членовете на местните комитети от много градове на Източна Румелия, както и представители на Македонския комитет от Княжеството. На Бузлуджа пристигнал и Пере Тошев със свои другари. В устроения там митинг ораторите викали „Долу Източна Румелия, да живее Съединението“. Веднага след това (на 36 август 1885 г.) се състояло събрание в с. Дермендере (сега с. Първенец) Пловдивско, на което бил избран нов Централен комитет с председател Захарий Стоянов и членове: Димитър Ризов, капитан Коста Паница, Иван Андонов и Иван Стоянович. Новият (Централен комитет си поставил за цел „Съединението на Южна със Северна България под скиптъра на княз Александър“. След грижлива подготовка и с участието на войската на 6 септември 1885 г. бил извършен преврат и провъзгласено присъединяването на Южна България със Северна. На този ден Пере Тошев с неговата Бачковска дружина вземат пощата на Пловдив и я охраняват през следващите дни.

Обявяването на Съединението предизвикало силна реакция от страна на Турция. Турското правителство бързо започнало да съсредоточава войски към южната българска граница и на 9 септември то отправило нота до големите държави, с която поискало да се възстановят правата на султана съгласно Берлинския договор. Румелийските войски, набързо мобилизирани, се отправят към турската граница. Пере Тошев се зачислява в Македонския доброволчески батальон. Батальонът бил се изнесъл вече горе в планината край с. Бойково, когато се получила вестта за обявената от крал Милан война на България (2 ноември 1885 г.). Никакви увещания не били в състояние да спрат младите доброволци да не се запътят към сръбската граница. На 9 ноември Македонският доброволчески батальон влиза в София, воден от капитан Коста Паница и от там бърза за бойното поле. В боя със сръбската войска батальона проявява чудеса от храброст. Пере Тошев е между тези, които влизат в ръкопашен бой, в който той е ранен. В освободения град Пирот пред строените български войски, Главното командуване награждавайки героите, окачва орден за храброст и на гърдите на Перета. За този орден близките на Пере Тошев научават след неговата смърт. След приключване на войната Пере се прибира в Пловдив. Известно време той учителствува из родопските села. Неговата мисъл обаче е насочена към Македония. Устройват се срещи, с дейци на македонските тайни комитети и бивши участници в Македонския доброволчески батальон за обмисляне на въпроса как да се действува за освобождаването на Македония. Опитите да се отпочне с организирани акции през Родопите излезли безуспешни.

През 1890 г. Пере Тошев и Андрей Ляпчев - тогава негов другар от борбите в Източна Румелия, заминават за Македония с цел да видят как е настроението там. Спомен за такова отиване ни предава Илия Иванов, учител в Охрид, където е пристигнал Пере, срещнал се с него и го разпитвал върху положението на местното население и държанието на турската власт (Сборник „Илинден“ 1903-1924 г. стр. 37). След завръщането си от Македония, до пролетта на 1892 г. Пере живее в София, където следва литература, в Историко-филологическия факултет. По това време тук са студенти Даме Груев, Петър Попарсов и др. През пролетта на 1892 г. Пере Тошев и Даме Груев, поради гоненията на студентите по убийството на министър Белчев, напускат София и заминават Пере за Солун, а Даме за Битоля. За кратко време Пере е коректор в печатницата на прилепчанина Коне Самарджиев. Есента на учебната 1892-1893 г. Пере се завръща в родния си град Прилеп, където е назначен за учител. Преподавал български език. Следващата 1893-1894 г. Пере е учител в Скопие, където негов ученик бил Павел Шатев. Според Шатев, Пере Тошев бил много строг като учител и възпитател. За строгостта на Перета ни говори обширно Никола Киров Майски, когато през 1895 г. Пере бил учител в Битолската непълна гимназия. „Правило беше, и всеки новак веднага научаваше това правило, разказва Майски, в един свой спомен, че Тошев ще намери повод непременно да набие ученика... Тошев набиваше ученика не само, за да го накаже, за извършената простъпка, но и за да провери издръжливостта на последния и способността му да владее езика си. Защото на учениците си Тошев гледаше като на бъдещи апостоли на свободата, които при изпълнението на своя отечествен дълг, ще имат да се справят с маса трудности, които следва да превъзмогнат. А това изисква преди всичко издръжливост и свързан език.“ Майски разказва още как е бил предрешен от Перета и как постепенно, още като ученик, го въвежда в революционната борба (Сп. „Илюстрация Илинден“, ноем.-дек. 1933, кн. 1-2).

На 15 август 1894 г. при освещаването на черквата в Ресен се състояло съвещание, което д-р Хр. Татарчев нарича „Първият революционен конгрес“. Делегат от Битоля бил скоропристигналият от Скопие Пере Тошев. На това заседание се разисквали въпросите върху целите и задачите на революционното движение. Подкрепяйки идеята за автономна Македония Пере бил казал: „Вярно е, че ние сме българи, вярно е че нашият език е български, но нашия път води към автономна Македония“.

В Битоля Пере Тошев е учител заедно с Гьорче Петров. Тук те отпочват усилена организационна дейност. „Благодарение на Тошев и Гьорче Петров, пише Христо Силянов, организацията в Битоля се поставя на здрави основи и се развива бързо, при сътрудничеството на цяла плеяда ценни новопокръстени сили.“ („Освободителните борби на Македония“, т. I, с. 41.) За това време от неговото учителствуване в Битоля, иконом Тома Николов, виден ръководител в Битолския революционен окръг, разказва следния интересен епизод, който с особена сила отразява дълбокото национално и патриотично чувство както на Пере Тошев, така също и на населението там. Ето разказа на иконом Тома Николов (поп Тома):

„1897 г. беше златната година на Битоля. След свършването на Гръцко-турската война през месец май, на Петдесетница, се издигна българския трикольор в центъра на града. Тоя ден беше Великден за българите. Целият град се извървя пред Търговското агентство, за да види българското знаме, а българите не можеха да задържат сълзите си от радост. Знамето осветихме с дякон Козма, призори, за да не се вдига шум. След черковния отпуск отидох в пансиона и съобщих на Перета, че осветихме знамето. Той скочи от радост и поиска веднага да минем пред агентството. Видях как Пере неудържимо заплака от радост.“

От някои спомени за Пере Тошев, макар откъслечни, се вижда че той поддържа организационни връзки и извън Битоля и Битолски окръг. Така, Туше Деливанов, разказва, че през великденската училищна ваканция на 1895 г. когато с Гоце Делчев като учители в Щип на път за Кукуш са минали през Градско и предали на комисионера два чифта домашни чорапи с поръка да ги препрати в Прилеп и Битоля. Чорапите били увити в хартия, на която Даме Груев, тогава също учител в Щип, написал писмо с химическо мастило. Писмото за Битоля ще да е било за Пере Тошев, ръководител на организацията в този град. Ясно е, че между Даме, учител в Щип и Пере, учител в Битоля, се е водила кореспонденция по организационни въпроси. (Сп. „Македонска мисъл“, с. 383 - Т. Делииванов, Спомени за Гоце Делчев.) През лятната ваканция, на същата 1895 г. Симеон Радев, като ученик в цариградския лицей, отивайки за родния си град Ресен, се спрял в Солун и там се срещнал и водил разговор с Пере Тошев. За тази среща Симеон Радев пише: „В Солун беше тогава Пере Тошев. Преди да замина (за Ресен), той ми даде един каталог от „Бон Марше“ (известен голям магазин в Париж), за да го предам в Битоля. В него, после научих това, били набодени с игла някои букви, които събрани наедно, съставлявали писмо със шифър.“ Явно е, че това писмо е било за ръководството на революционната организация в Битоля, в която Пере ще е съобщавал за своите срещи с членовете на ЦК на ВМОРО в Солун. В същите свои спомени Симеон Радев предава своите впечатления от Перета. Симеон Радев пише: „Той (Пере Тошев) ме привлече още при първата ни среща със своята мекота, със своят мечтателен вид и с интереса към съвременната мисъл. Той ме разпита какво най-много обичам да чета. Отговорих му „Френски критици“. Тогава той ми каза „учи и руски“ - и ми даде два тома литературни очерци на Скабичевски“ (Симеон Радев, Ранни спомени, с. 253.). Скабичевски е виден руски критик и историк, починал в 1910 г. привърженик на либералното просветителство.

От 1898 г. до 1901 г. Пере Тошев отново е на служба като коректор в печатницата на Самарджиев. Във връзка с известната Солунска афера, избухнала в началото на 1901 съпроводена с масови арести и изтезания, арестуван е и Пере и изпратен на заточение в Малоазийската крепост Подрум Кале. След дадената амнистия през следващата година Пере е освободен и екстерниран в България заедно с другите двама заточеници и първи хора на организацията Христо Матов и д-р Христо Татарчев.

Пере участвува като делегат на Битоля в Учредителния конгрес на ВМОРО, състоял се в Солун през 1896 г., на който, както е известно, Гоце Делчев и Гьорче Петров изработиха новия устав, по силата на който на организацията се даде демократичен, прогресивен и международностен характер.

Пере Тошев не участвувал в конгреса в Солун, където на 4 януари 1903 г. се взе решение за вдигане на повсеместно въстание в Македония и Одринско. По това време той бе в България, току-що се завърнал от заточение. Участвувал е и в съвещанията, състояли се в София, в които се обсъждаше въпроса дали взетото в Солун решение за въстание не е преждевременно. Както е известно Гоце, Гьорче и другите първи хора на Организацията са застанали на становището, че населението не е готово за въстание, липсва достатъчно оръжие, неблагоприятна е и международната обстановка. Що се отнася до мнението на Пере Тошев по този въпрос разказва ни Велко Думев, който заедно с Иван Гарванов дошли от Солун в София да донесат протокола на Солунския конгрес. Според Велко Думев Пере бил защитил „законността“ на взетото в Солун решение, като изхождал от разпорежданията на устава.

В навечерието на въстанието Пере тръгнал за Македония с кираджии, снабден с чужд паспорт. При откриването на Смилевския конгрес Пере не бил там, но конгресът взел непротоколирано решение да зачисли към Главния щаб на въстанието Пере Тошев, Христо Матов и Гьорче Петров, в случай че дойдат на въстанието. През май Пере придружен от Лозанчев, пристигнал в щаба. В своите спомени Борис Сарафов разказва, че с Перета за пръв път се срещнал в с. Простран, Демирхисарско. В щаба било решено въстанието да се обяви на 5 юли, въпреки настояването на Пере за колкото е възможно по-голямо отлагане. Пере бил донесъл от Княжеството надеждата, че новият кабинет Рачо Петров - Димитър Петков бил готов да подкрепи въстанието, ако последното не изпревари доставката на някои най-необходими материали, поръчани в чужбина. Няколко дена по-късно било получено чрез Битоля писмо от Задграничното представителство, а което Христо Матов предавал един свой разговор с генерал Савов, военен министър в кабинета на Рачо Петров. Савов бил казал на Матов, че къде септември България щяла да бъде готова, щом не е възможно да се отложи въстанието. При това положение целият щаб решил въстанието да се отложи за неопределено време. Това станало през втората половина на м. юни в с. Кривени, Ресенско. Сарафов и Даме заминали за Преспата, Лозанчев за Смилево, а Пере за Прилепско. Датата на въстанието 20 юли (2 август н.ст.) определили само двамата членове на Главния щаб - Даме Груев и Борис Сарафов, когато били над с. Буф.

Пере се движи в Прилепско с прилепската чета със задача да засили подготовката на въстанието. На 6 юли - две седмици преди избухването на въстанието, сборните прилепски чети на Петър Ацев и Никола Пешков били обкръжени от аскера в местността „Ливада“ в Дренската планина. Пере бил с тях. Завършва се кръвопролитно сражение, което трае през целия ден. Със своето хладнокръвие и храброст Пере учудва другарите си. В сражението загива Тале Христов, учител и член на Околийския революционен комитет в Прилеп, заедно с други четници. От турска страна загиват десетина аскери.

По време на въстанието в Прилепско и Мориховско действуват четите на Петър Ацев, Толе Паша, Анте Василев, Никола Пешков, Мирче Найденов, Димитър Старозагорски и дядо Коле. В своята книга за гр. Прилеп Георги Трайчев пише, че по време на въстанието шеф на всички прилепски чети бил Пере Тошев и той застанал „начело на движението“. Голям брой младежи тръгват с четите, но ги връщат поради липса на оръжие. Оръжието на четниците било пушки „гра“ и мартинки, а вдигналото се с тях за въстание население било въоръжено с кремъклии, чифтета, евзалии, косери. Малинхери имал само Пере Тошев, Петър Ацев и Толе Паша. Своята малинхера Пере имал от времето на Сръбско-българската война, купена с негови собствени пари. Въстаниците изсичат телеграфните стълбове по пътя Прилеп-Велес и по шосето Прилеп-Битоля повреждат се дървените мостове по пътищата на Прилеп-Градско, Прилеп-Кичево, Прилеп- Крушево, Прилеп-Велес. На 22 юли прилепско-мариовската чета се съсредоточва край с. Жиово, съседно на Витолища. От тук с настъпването на нощта четите и хиляден въстанал народ потеглят за Витолище, средищно село на Мариовска нахия. Край него минава път от Прилеп през Добро поле, Кожух планина, Суботско, Воден за Солун. Въпреки големия брой въстаници и техния пламенен устрем, нападението на Витолище не успяло поради случайното изгърмяване на една въстаническа пушка, която вдигнала на крак войската. След кървави схватки, войската успяла да отблъсне въстаническата атака, насочена от няколко страни.

През средата на август 1903 г. Пере Тошев и Петър Ацев се притичват на помощ на четите на Никола Пешков и на други прилепски войводи при сражението при с. Вепърчани, Мориовско, на левия бряг на река Черна. В това сражение загиват войводата Пешков и единадесет четници. От турска страна загиват петнадесет аскера.

След боя при Вепърчани Пере Тошев с част от прилепските чети се прехвърля в Бабуна планина. По-късно в с. Степанци Пере и Петър Ацев с 50 души четници и с развято знаме посрещат току-що пристигналия от България Гьорче Петров. Още при първата среща с Гьорче, Пере описва положението за много тежко. За Перета, както разказва в спомените си Гьорче, цялата работа била „несериозна“, с което искал да каже, че въстанието нито е подготвено, нито ще има успех. От с. Степанци Пере, Гьорче и Петър Ацев тръгват да обикалят селата. „Предприемахме, разказва Гьорче, дребни работи, нападение над някой чифлик, над някоя кула.“ Замислювали да нападнат гр. Прилеп, но пристигането на силни войскови подкрепления осуетили този смел план.

От Прилепско Гьорче, Пере и Петър Ацев се отправят за Мариовско. Тук те се срещат с костурските войводи Лазар Поптрайков и Иван Попов, с около 130 души четници, пристигнали в Мариовско след дълги страдания, преследвания и стълкновения с аскера, след дълги премеждия. Търсили са връзка с Щаба. От Щаба им било препоръчано да останат в Прилепско докато Костурско се успокои и през това време да разрушат железницата между Воден и Лерин. При тази среща. Гьорче бил възхитен от костурските въстаници. Макар „опърпани“, голи, боси и навсякъде гонени от войската, „изгладнели като вълци“, спрямо прилепските четници за Гьорче костурските били герои. От тук Лазар Поптрайков, Иван Попов и Гьорче Петров с четите си заминали за Леринско, за да извършат замислените динамитни атентати, а Пере Тошев и Петър Ацев със своите хора остават в Прилепско. По пътя за Леринско, костурските и гьорчевите чети дадоха бляскаво сражение по върховете на „Маргара“ и „Орле“, Мариховско. В това изпълнение със себеотрицание и ненадминат героизъм сражение, четите дадоха четирима убити и 16 души ранени, между които и Лазар Поптрайков. От страна на аскера загинаха 200 души. След сражението костурските и гьорчевските чети продължиха пътя си за Леринско, където случайно се срещат с Борис Сарафов. Сарафов им казал, че за атентати по линията е вече късно, па и невъзможно. Линията била охранявана от многобройна войска. За костурчани не оставало друго освен да се върнат в района си. Гьорче се връща в Прилепско и там се срещат с Пере Тошев и Даме Груев. Тук тримата големи водители обсъждат въпроса как да се поддържа вярата на населението в Организацията, да се заздрави Организацията и се потърсят нови пътища за борба. В своя труд „Освободителните борби на Македония“ Христо Силянов пише: „Пере Тошев прекарва месеците след въстанието в Прилепско, в самия Прилеп, като прескача и в Битоля. Покрай обикновената организационна работа той полага особени грижи, за да подготви свикването на един окръжен конгрес, на който възлага големи надежди за насочването на революционното дело към нови пътища.“ Новите пътища бяха предмет на разглеждане в така нареченият Прилепски конгрес, състоял се през май 1904 година. В Прилепския конгрес били разглеждани два основни въпроса - по устройството на организацията и по чуждите пропаганди. По устройството на организацията Пере и Гьорче били за широка децентрализация, а Даме Груев за централизация. Изработени били два проекта, които били преработени в един общ, приемлив за двете страни. По въпроса за чуждите пропаганди Пере застанал на националния принцип в Организацията, Гьорче не бил съгласен с него - страхувал се да не би Организацията да тръгне по хлъзгавия път на национализма и шовинизма. В същност Пeрe не бил шовинист. Той си оставал демократ-хуманист, но в случая в него говорел инстинкта за самосъхранение на българите.

Пере имал предвид настъплението на гръцките и сръбски чети в Македония срещу ВМОРО и тероризирането и избиването на българите в Македония. Приемайки становището на Пере Тошев, Прилепския конгрес решава да се поведе безпощадна борба против четите на сръбската и гръцката пропаганда. Шест месеца след Прилепския конгрес Пере и Даме Груев трябваше сами да изпитат коварството на двамата известни ренегати Глигор Соколов и Мицко войвода, за да стане още по-ясно, че в лицето на великосръбската въоръжена пропаганда Организацията има враг не по-малък от султана. Към края на месец декември 1904 г. в с. Агаларци Петър Ацев получава писмо от битолското ръководство, че Пере Тошев, който от много време се заседнал в Битоля, изявил желание да се прибере в Прилепско. Пере щял да бъде в с. Карамани. Било вечер срещу Колева. През тази нощ Карамани и околните села били обсадени от войска. Домакинът, началник на селото, съобщил това на Перета и на Ацев чак когато войската се изтеглила, за да не безпокои излишно гостите. На въпроса какво щял да направи, ако бяха открити, той отговорил че ще се бие заедно с тях, Пере и Ацев били във възторг от тази смелост и това хладнокръвие на домакина. Когато пристигнали в с. Ракле, Пере предложил на Петър Ацев да заминат за България „за опресняване на силите с новопривлечени четници и средства за пушки малинхери, пък и да се види в България“, къде, какво мислят по бъдещата дейност, по бъдещите насоки и пр. Въпреки нежеланието на Ацев да ходи в България, решено било да заминат. През бури и снежни преспи, минали много премеждия, те стигат призори на границата. От билото, на което спрели да починат, се откривала великолепна картина, пред която Пере, забравил тежката умора, извикал: „Ааа“ и застанал като забит кол на граничната линия, почнал да вика: „Черни връх, Рила, Пирин, Ел Тепе, Беласица, Огражден! А слънцето, слънцето вижте как прилича на златна огнена корона! Ето от къде е взел моделът първият майстор на царската корона.“ След големи увещания да продължат пътя, че може турските граничари да ги забележат, те минали границата, пристигат в Кюстендил и от там в София, където научават че Даме Груев бил в София. Пере отседнал в хотел „Батенберг“, пил си кафето в кафене „Македония“ и стоял в София до Рилския конгрес.

Рилският конгрес се е състоял през м. октомври 1905 г. в Рилския манастир. Пере Тошев участвуваше като делегат на Битолския революционен окръг. И тук Пере играеше централна роля при разрешаването на двата най-важни въпроса - по устройството и управлението на организацията и по поведението към чуждите пропаганди. По въпроса за устройството и управлението на организацията, който погълна цели 20 дни, Пере и Гьорче, подкрепяни от Сандански и друга левичари, отстояваха и прокараха децентрализацията в управлението на Организацията. По отношение сръбските и гръцки чети конгресът реши Организацията да ги преследва с всички сили и средства. Относно обвиненията срещу Борис Сарафов за когото се искаше и очакваше най-тежко наказание, за негови прегрешения и особено за това, че взел пари от сръбското правителство и дал път за вътрешността на ренегата Глигор Соколов, Пере подкрепи предложението на Гьорче и Сандански за всеопрощение и то бе прието от конгреса. В конгреса Пере Тошев бе избран за член на ЦК на ВMОPО заедно с Даме Груев и Тодор Попантов.

След Рилския конгрес Пере Тошев заминава за Серския революционен окръг. Идейно той се чувствуваше, най-близък със серските дейци и особено с Яне Сандански, с когото обикаля селата, дава своите ценни напътствия на местните комитети, насърчава просветното дело, което той намерил на високо ниво. Борбата срещу великогръцката въоръжена пропаганда в Серския революционен окръг за Пере Тошев, както и за Сандански е борба неизбежна и необходима, за да може да се крепи българщината в тези краища. Пере участвува на състоялия се през юли 1906 година Втори редовен конгрес на Серския революционен окръг в качествата на представител на ЦК на ВМОРО. В своите неиздадени спомени Павел Делирадев разказва за едно сражение в Пирина нa Сандански и четата му с турски аскер, в което участвувал и Пере Тошев, когато Пере се е движил из Серския революционен окръг след Рилския конгрес в качеството му на член на ЦК. Делирадев не пише кога е било това сражение.

За декември 1906 г. било проектирано свикването на Втори общ Рилски конгрес. Предварителните съвещания станали в София, където били пристигнали избраните от различните околии делегати. От Серско пристигнал Пере Тошев заедно със Сандански. Тук обаче се указало, че Пере не е избран за делегат от никоя от околиите от Вардарска Македония, на които той е разчитал. За да може да участвува в конгреса Пере Тошев е трябвало да е делегат на някоя околия и то избран на революционна територия на Македония. Придружен от П. Панов, който бил пристигнал в София с протоколите на Серския окръжен конгрес, Пере заминал за „Куртовските колиби“ - каракачанско село, което се намирало на самата граница между България и Турция. В колибите, които се намирали на турска територия, хората от Околийския комитет на Разложка околия са държали необходимия протокол за избирането на Пере Тошев. Така Пере се върнал в София като редовен делегат на Разложка околия.

Както е известно, проектирания Втори общ конгрес не се състоя. Конгресът бе осуетен поради разногласията, възникнали между левицата и десницата относно мястото на неговото събрание. Пере мълчаливо подкрепи левицата, водена от Яне Сандански, но не отиде с него. Пере не отиде и с десницата, водена от Христо Матов, Иван Гарванов и Борис Сарафов. В своя труд „Освободителните борби на Македония“ Христо Силянов, като говори за мъката, която Пере изпитвал от настъпилото разцепление в Организацията пише: Пере Тошев се терзаеше вътрешно, гневеше се на всички, но не се решаваше да вдигне високо глас на опомняне и да посочи практически изход. Опит за помирение между двата лагера Пере прави в съвещанията, станали в София през ноември 1907 г., на които съвещания участвували серчани със Сандански, Чернопеев, Гьорче Петров, Антон Страшимиров, Петър Попарсов и др. видни прогресивни дейци.

Младотурския преврат (Хуриета) Пере Тошев посреща с недоверие. Все пак той заминава за Солун, където се събират с Антон Страшимиров и Гьорче Петров и чрез сп. „Културно единство“ тримата заработват за културно-просветното издигане на българското население, за подчертаване духовното и културно единство между българите в Македония и България. За Пере Българската екзархия е институт, който съставлява живата връзка на това единство. През 1910-1911 г. Пере е назначен за екзархийски училищен инспектор на българските училища. От неговите доклади до Екзархията се вижда, с каква осведоменост и любов той работи върху просветата на българите в Македония. Уволнен като инспектор, на Перета предлагат секретарската длъжност на Цариградския екзархийски вестник „Вести“, която длъжност той отказва да приеме. В края на 1911 г. Пере заминава за София да се лекува от тежка стомашна болест.

В София Пере прекарва зимата в крайна мизерия. Честолюбив и безкористен, той не подлага ръка никому, отклонява и паричните средства, предлагани му от „Прилепската спомагателна дружба“.

През пролетта на 1912 г. Пере Тошев решава да се прибере в Македония в чифлика на братята си, намиращ се край селата Житолун и Фариш. Близки на Пере Тошев си спомнят, че той възнамерявал да се отдаде на стопански труд, като за целта бил закупил и книги по селско стопанство. На увещанията на неговите другари да не ходи в Македония, защото има опасност за живота му, той отговорил: „Един път ще се умира, за мене няма по-голямо щастие от това да сложа кости в родната земя“... Тези думи според Георги Трайчев, Перета казал на 16 април 1912 г. в кафене „Македония“. Не помогнало и посочения му подозрителен знак - паспорта му, макар на чуждо име, на единия край бил нагорен с цигара. Пере останал непреклонен и заминал.

На път за Прилеп, в Дряновската клисура - Тиквешко, Пере и придружителят му кираджия, биват нападнати от тиквешки помаци. Тежко ранени те биват завлечени в близката воденица, където ги доубиват по зверски начин. Това става на 21 април 1912 година.

Другари и другарки,

Казахме в началото на беседата ни, че в живота на Пере Тошев има доста неизяснени периоди, неизяснени и отделни моменти.

Има и такива негови постъпки, които трудно могат да се обяснят. Ние не знаем например, какво е било отношението на Пере към левицата и десницата по време на съвещанието в София през декември 1906 г., когато той вътрешно се е терзаел и гневял на всички, както пише Силянов, без да вдигне високо глас за опомване, без да посочи практически изход. А моментът е бил съдбоносен, защото от този момент фактически се туря началото на разцеплението и разлагането в редовете на ВМОРО. Не е ясно също така, защо Пере Тошев по време на Хуриета не е бил нито в редовете на Народната федеративна партия (Българска секция), нито в Съюза на българските конституционни клубове, нито в Социалистическата федерация. Това бяха три български политически партии, със своя програма, със своя изявена политическа, стопанска и национална дейност, а Пере Тошев, макар и в Солун не го виждаме нито в една от тези партии, и защо от Солун, където е могъл да продължи да работи легално, както са работили мнозина други дейци, идва в София, където е изложен на глад и мизерия. Неизяснени моменти могат да се посочат и други. Но най-неясно е, защо Пере Тошев се решава да замине за Македония и то в оная част, където турците бяха предприели обезоръжителна акция, станаха редица атентати, последваха масови преследвания и кланета над българското население. При това наближаваше Балканската война, очевидна за всички, а Пере Тошев, - един от първоапостолите на македонската революция, тръгваше за Македония с намерение както казвал на близките си, да се занимава със земеделие в чифлика на братята си. Какво е таил в душата си този титан на славната ВМОРО? Наистина ли той е решил да ходи на явна смърт или е тръгнал да се отдаде на отшелнически живот или прозирайки настъпващата трагедия на Македония, намислил нови планове за нови борби, които той отново да поведе за осъществяване на онези идеали, за които загинаха неговите най-близки другари Гоце и Даме и стотиците други, сложили кости пред олтара на неговата родина?

Другари и другарки,

По всички тези и други въпроси, които се отнасят до разясняване на отделни периоди от живота на Пере Тошев, могат да се дадат едни или други отговори или осветления.

Наистина, племенникът на Пере Тошев, д-р Светозар Тошев, направи много нещо в неговия труд „По кървав път“, за изясняване на доста моменти от живота на Пере, неизвестни до сега. Но има още какво да се каже за тази „загадка“, както Гьорче Петров нарича Перета. Нека се надяваме, че авторът на „По кървав път“ или друг историк, ще поработят задълбочено и обективно върху биографията на Пере Тошев. Но и това, което знаем за него, за нас е ясно, и безспорно, а именно, че Пере Тошев наистина бе съвестта на ВМОРО, както го нарече Антон Страшимиров, че Пере Тошев бе идеалист-мечтател с бисерна славянска душа, че Пере Тошев най-после бе велик син на българския народ.

Публ. в Ю. Анастасов, Пере Тошев. Издание на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България. Централно ръководство. София, 1973 г., 38 с.