СПОМЕНИТЕ НА БИТОЛСКИЯ ВОЙВОДА ХРИСТО ПАСХОВ ЗА УЧАСТИЕТО МУ В ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ – 1903 Г.

През 2003 г. по случай 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание издадохме сборника със спомени на участниците в революционните борби на македонските българи Андон Кьосето, Анастас Лозанчев, Григор Попев, Аргир Манасиев, Христо Пасхов, Мите Хаджимишев, Кръсто Лазаров и Екатерина Паница „Македония в пламъци“. Спомените са записвани от Боян Мирчев, един от най-високо ценените от Иван Михайлов дейци на  ВМОРО, който е и един от най-заслужилите ратници за съхраняване на спомена от величавата борба на българите от Македония. Техните оригинални записи се съхраняват в Централния държавен архив и в Българския исторически архив в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и бяха предадени на съхранение лично от него в последните години от живота му. Книгата отдавна е изчерпана и е библиографска рядкост и би трябвало да помислим за едно ново нейно допълнено издание.

Тук нашите читатели ще имат възможност да прочетат спомените на един от заслужилите дейци на тази българска революционна организация, ръководителя на Илинденско-Преображенското въстание Битолския Демирхисар учителят Христо Н. Пасхов, действал съвместно с члена на Главния щаб на въстанието Даме Груев.

Христо Николов Пасхов е роден на 15 януари 1874 г. в с. Пътеле, Леринско. Завършва Българската гимназия в Битоля и учителствува в Битолско и Преспанско. Участва в Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг (април 1903 г.), на който е назначен за районен началник на Демирхисарския Битолски революционен район през Илинденско – Преображенското въстание. След въстанието остава нелегален в Македония и се движи из Битолско заедно с Дамян Груев, до заминаването му за Прилепския конгрес на ВМОРО. След разделянето му с Даме Хр. Пасхов с четата си преминава в България.

След Григор-Начевичевата амнистия от началото на 1904 г. се създават условия за легалното му завръщането в Македония и отново е назначен за учител с. Цер, Битолско.

След прибирането си в България той се настанява в София. Тук, през 1931 г. Боян Мирчев записва неговите изключително интересни спомени, които обогатяват историята на революционното движение в Битолски Димирхисар.

Христо Н. Пасхов умира в София на 10 май 1936 г.

Оригиналът на спомените на Хр. Пасхов се съхранява в ЦДА, ф. 771 к, оп. 1, а. е. 88, л. 2–15. Оригинал. Машинопис. Публ. в Дневници и спомени за Илинденско – Преображенското въстание, С., 1984, с. 341–351. Вж. и Б. Мирчев, Как въстана Демирхисар (Битолско) (Спомени на Христо Н. Пасхов от Пътеле – Леринско), Родина, г. V, Извънреден брой, март 1931, с. 15. Представените тук спомени на члена на Главния щаб на въстанието вземаме от нашия сборник „Македония в пламъци. Освободителните борби на българите от Македония в спомени на дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация“. Записал Б. Мирчев. Съставителство И. Бурилкова и Ц. Билярски. София, 2003, с. 162-170.

Ива Бурилкова и Цочо Билярски

 

СПОМЕНИ

София, 10 юли 1931 г.

Демирхисар (Битолски) е оная част на Битолския вилает, която обхваща всички села от Смилево до град Кичево, разположени в полите на Илинската, Велмешката, Пространската, Беличката, Баба и Лубен планини, а така също обхваща и част от Крушовската котловина. Към Демирхисар се числяха следните села: Цер, Сълп, Мало Илино, Мало Църско, Голямо Църско, Пространи, Велмевци, Голямо Илино, Железнец, Доленци, Бабино, Базерник, Зашле, Радово, Сопотница, Суво Гърло, Жван, Мренога, Слоещица, Вирово, Церово, Лесково, Боища, Бараково, Вардино, Градище, Журче, Острилци, Прибилци, Сладуево, Единаковци, Света, Кочища, Ново село, Растоица, Ракитница, Белче и Слепче – всички около 40 села, управлявани от прибилския нахиямюдюрин, чието седалище бе в село Прибилци. Горепоменатите села влизаха в Демирхисарския революционен район.

След Смилевския конгрес (5 май 1903 г.), към края на същия месец със специален куриер се получиха окръжни нареждания от Революционния щаб, в които се казваше: назначените горски началства веднага да напуснат домовете си и да се присъединят към районните чети. Назначените легални и нелегални избраха помежду си районното началство съгласно предписанието на Революционния щаб, увеличиха районната чета и се започна с по-оживена работа за подготовка на въстанието. На първо време ревизираха се всички села, влизащи в Демирхисарския революционен район, направи се оглед на оръжейните складове и пр.

Няколко дена преди Илинден се получи вест от Щаба, с която се съобщаваше деня на въстанието. Наредено беше датата да бъде съобщена на населението в навечерието на самото въстание, обаче голямото оживление, което беше настъпило между по-първите хора, даваше да се досещат мнозина, че е близко деня на въстанието. След получаване нареждането за въстание, още същия ден районното началство в пълния си състав потърси и се срещна с Щаба. Срещата стана в с. Льорека, Ресенско. От щаба получихме подробни упътвания от предстоящите задачи. На другия ден, през Бигла, се завърнахме в нашия район и в Боичката планина при щабната колиба срещнахме нашата районна чета. От тук всички заедно се упътихме за Горни Демирхисар и се настанихме в с. Голямо Илино, дето стана първото съвещание на районното началство. Заминахме за с. Пространи, където ни очакваше голям наплив от четници. Тук в черковния двор в присъствие на множество народ, при изгрева на слънцето стана тържествено освещаване на Демирхисарското революционно знаме. След освещаването, начело със знамето потеглихме за с. Велмевци, където бяхме причакани от голяма навалица народ, между който имаше много въоръжени четници. Започнаха да бият черковните камбани. Упътихме се към черквата и от черковния амвон бе обявено въстанието. Всред селото стана разпределение на въоръжените сили на четите и още същата вечер всяка една от четите получи своята задача. Задачите бяха следните:

1. Блокиране на село Прибилци от районната чета под ръководството на районното началство.

2. Нападение на Брезовския пост.

3. Унищожение на Церския пост.

4. Нападение на с. Сълп и сълпската кула.

5. Нападение на селото Кочища.

6. Селото Ново село и пр., и пр.

При залез слънце от село Велмевци се отправихме за изпълнение на задачите си. Районната чета заедно с началството потеглихме за село Прибилци. Като минахме през село Железнец излезна целия народ, за да ни посрещне. Всички хора бяха се наредили около моста на река Черна (извора) и чакаха да ни видят. Падна мрак и четата продължи по шосето за Прибилци. Беше вече полунощ, когато наближихме селото и спряхме. Направихме малка почивка и след това започнахме мълком да приближаваме селото. Наоколо цареше мъртва тишина. В селото беше тъмно. По къщите не се забелязваше никаква светлина. Допускахме, че турците бяха узнали предварително за нашия план и че са взели нужните мерки. Започнахме обход. Наредено бе без даден сигнал никой да не открива стрелба. Не мина много време и първия сигнал бе даден от войводата Йордан Пиперката и всички открихме огън. Турският аскер, взел позиции пред самото село, откри залпов огън по нас. Турците стреляха и от прозорците на къщите. Сражението се ожесточи, почнаха силни викове и псувни от двете страни. От време на време се чуваха викове на деца и жени, които бяха ужасени от това, което ставаше. Изведнъж тъмнината на полето се разкъса от пламъците на запалените къщи  в близките турски села. Горяха Кочища и Ново село. След миг пламнаха и Чатлаковите воденици, кулата Жван, така че цялото село и полето наоколо се освети. Чуха се сигналите на турската военна тръба. Не закъсня да отговори нашата четнишка тръба надута от войводата Димитър Дечев. Смутени, турците преустановиха своя огън. Те помислиха, че срещу им са “московци”. От селото долитаха силни викове: “Дурунсуз бе кардашлар, не истерсънъз!” (Спрете бе другари, какво искате!). Стана тихо. Зората пукваше бавно и ние взехме неусетно да се оттегляме в гората до село Жван. От там потеглихме за село Бабино, където ни завари изгрев слънце.

След малка почивка ние бяхме на път за Горни Демирхисар, за да узнаем какво е станало с Брезовската кула, селата Сълп и Цер. Минахме през Доленци и завихме нагоре към Ябел. Като се изкачихме на височината съгледахме, че Брезовската кула бе запалена, през нощта четниците бяха успели да избият всичкия аскер и бяха преобърнали кулата на пепел.

Направихме малка почивка до запалената кула и след това продължихме да се движим по шосето. По Сухо поле не се забелязваше никакво движение. Като стигнахме до местността Загора, бяхме капнали от умора. От тук вече ясно виждахме село Сълп. Наоколо не се забелязваше никакво движение. Слънцето печеше много силно. Станахме и покрай полите на Лубен се упътихме за село Цер. Като стигнахме до църквата “Св[ета] Петка”, цялото население, мъже, жени и деца, беше излязло да ни посрещнат. Започнаха да бият черковните камбани. В селото спряхме да си починем, защото умората беше голяма, пък и юлското слънце силно печеше. Турските войници, които се намирали в селото, досещайки, че се готви нещо, още през нощта, задигат със себе си това, което са могли и избягват в близкото село Сълп. Оставените от аскера провизии и дрехи са били прибрани от нашите четници.

Взе се решение районната чета заедно с районното началство да останем деня и вечерта в Цер. Тук с развято знаме празнувахме Илинден. В селото беше голяма радост. Цялото село живееше с първия трепет на отдавна желаната свобода.

Тук узнахме, че село Сълп е било още блокирано от въстаниците, които не са давали възможност на аскера в излезе от селото.

На другия ден потеглихме през Сълпското поле и минахме покрай обсаденото село Сълп. Четниците от обсадата бяха взели позиции по хендеците около самото село. Преди пладне пристигнахме в село Голямо Църско. Селяните от селото, както и от Мало Църско, бяха избягали в гората и в близките села – Пространи и Велмевци, опасявайки се от аскера и башибозука от турското село Сълп. Пренощувахме тук с цялата районна чета. Пропуснах да кажа, че в Демирхисарското районно началство влизаха: Йордан Силянов Пиперката, Димитър Дечев, поп Кузман от с. Бабино и аз, Христо Н. Пасхов. През нощта пристигна бърз куриер от Кичевско и донесе вестта, че кичевският войвода Арсо е бил обсаден в село Карбуница. Реши се да минем през село Кладник. Денят беше хубав и слънцето печеше силно. През балкана и през село Кладник стигнахме в село Карбуница. Веднага се даде заповед да хванем позиции на местността Гюргевица. Окопахме се, развяхме знамето и открихме огън по аскера и башибозука, който държеше обсадата на селото. Другите, като видяха, че ние сме на Гюргевица, обърнаха пушки и с чест огън започнаха да ни обстрелват, като не закъсняха с бърз устрем да атакуват нашата позиция. Започна се кръвопролитно сражение.

От към гр. Кичево на тълпи пристигаше турски аскер. Нашият народ неопитен и некален в сражения с редовна войска, показа чудеса от храброст. Боят от минута на минута ставаше по-жесток. Слънцето издигнато високо жулеше непоносимо.

В разгара на боя турският бабаит, известният по нашите места Сефер ага, за да насърчи турците, които се бяха смутили от нашия въоръжен отпор излезе от позицията си и разярен като див звяр с пушка в ръка се впусна към нас. Той тичаше сред град от куршуми и то в посока дето гордо се развяваше нашето революционно знаме. Четникът Пено стана от позицията, взе верна мушка с пушката си и с един куршум катурна Сефер ага, който се сгромоляса като откъснат грозд. Аскерът като видя, че бабаитинът – ага се беше сгромолясал, започна да отстъпва. После турците са разправяли: 200 души аскер да паднеше, само Сефер ага да беше останал жив. Сефер ага беше голям кръвопиец на християнското население в нашия край.

През време на боя войводата Арсо, заедно със своята чета, бе успял да се оттегли към балкана и се спаси.

Като отстъпиха турците, ние се заехме със събиране на нашите убити, чиито трупове пренесохме и погребахме до църквата “Св[ета] Петка” в село Кладник. В сражението на Гюргевица ние дадохме 16 скъпи жертви, повечето от тях бяха млади момчета от горни Демирхисар – от Цер, Голямо Църско, Мало Църско, Пространи и др. тук загинаха Пено от град Одрин, Марко Ангелов и Блаже Алексов от село Мало Църско, Спиро Бурев и Ангеле Зеленков от с. Цер, Мате от с. Кландик. Имената на другите не мога да си спомня.

На 25 сутринта се даде разпореждане въоръжените селяни да останат по селата си, за да ги пазят от евентуални нападения, като за боеви ръководител им се изпрати по един стар четник от районната чета.

Въоръжените сили на Битолски Демирхисар възлизаха на повече от хиляда души.

Още същия ден районното началство с една чета от около 200 души се отправихме за долни Демирхисар и при село Боища се срещнахме с революционния щаб. На щаба направихме доклад за положението и за станалите събития в нашия район. Тук бяхме информирани за положението и събитията в Ресенско, Битолско и Крушевско.

Разделихме се с щаба и заминахме за с. Бабино. Тук се нареди следното: селата Бабино, Слепче, Велмевци и Жван да бъдат хранителни пунктове, където ще се приготовлява храната в казани и хляб в няколко фурни. Всички зеленчукови градини се взеха под ръководството на въстаниците, като зеленчука с товари се разпращаше по селата, където станеше нужда.

През първите дни на въстанието турците не посмяха да излезат вън от къщите си, а камоли вън от селото, така че всичкия добитък: говеда, овце, кози, коне и пр., с една реч всичко, което се намираше неприбрано, остана на разположение на въстаниците. Тогава турските села разполагаха с голям брой жива стока. През тази година реколтата беше много добра. Въстанието завари цялото поле, а особено Долни Демирхисар, пожънато и на кръсти прибрано. Вършенето още не бе започнало. В Горни Демирхисар не беше още пожънато. Наредено беше да слязат работни ръце от планинските села (мъже, жени) и да започнат с вършитбата по турските ниви (особено чифлика Жван). Така овършаното жито превозвахме в планинските села, където винаги се чувствуваше липса.

Въстанието бе в разгара си. В селата Бабино и Велмевци опитни хора пълнеха гилзи. Узнахме, че град Крушево е бил в ръцете на въстаниците, но не мина много време и започнаха да долитат тревожни известия, че големи маси турски аскре с артилерия, под командата на Бахтиар паша, са били започнали да се струпват около гр. Крушево. За да следим по-отблизо, това което щеше да става около Крушево, решихме да се завърнем обратно в Горни Демирхисар.

Минахме през Илинската, Велмевската и Пространската планини и стигнахме в местността Скакало, близо до село Белица, от тук възлязохме нагоре по каменистите върхове, над село Голямо Църско и спряхме в местността Свинища и Грънчарец. От тук ясно виждахме шосето, което води от Крушево през Цер за Кичево, а така също и селата Цер, Сълп, Голямо и Малко Църско.

Не мина много време, получихме известие, че град Крушево е бил в пламъци и че след кръвопролитно сражение е бил превзет от войските на Бахтиар паша, и че част от войските, струпани около Крушево са се упътили през крушовските села Дивяци, Арилиево за Демирхисар. През един от последните дни на месец август, привечер, една авангардна част от турския аскер се натъкнала близо до местността Коприндол, над селото Цер, на местната Церска чета и бива посрещната със залпов огън. Четниците са помислили, че пред себе си имат шепа аскер. Аскерът залегнал и открил огън. Не минало много време и селската чета под напора на главното турско ядро се е оттеглила в гората. Тук било избягало цялото население от селото, опасявайки се от жестокости. Турците нахлуват в цер и заколват пред прага на къщите им няколко останали немощни старци. Така загинаха поп Спиридон, Кочо Бурев и др. Като не можаха да намерят други, на които да излеят своята жестокост, разярените турски пълчища почнаха да палят къщите. Падна мрак и не се виждаше нищо. Над село Цер започнаха да се издигат гъсти кълба от дим. След миг се показаха езици от пламъци, които се сляха и издигаха на големи височини. Цялото село обхванато от пламъци гореше през нощта като голяма запалена главня. Гореше китния, “белокаменния” Цер, гордостта на Демирхисар! Сърцата ни се свиха от тъпа болка. Макар и доста мъчно, поради това, че къщите на Цер бяха каменни, турците успяха да преобърнат Цер в пепелище. Селото броеше повече от 200 къщи.

Ние от Грънчарец с тъга наблюдавахме големите езици от пламъци, които стопиха хубавия Цер.

Капнал от умора, налегна ме дрямка. След миг бях събуден от незабравимия войвода Димитър Дечев с думите: “Хвърли последен поглед към Цер, който след миг стана пепелище и, ако останеш жив, да разправяш, че Цер загина като Батак, погълнат от пламъците, които ще родят желаната свобода!”

Цяла нощ наблюдавахме огнената стихия, която стопи гордостта на Битолския Демирхисар! Някои капнали от умора изпозаспаха по места.

Пукна се зората и слънцето изгря. Долу в низината над село Цер, се издигаше пушек. Огнената стихия бе извършила своето опустошително дело. Новият ден от цер намери само жалки остатъци. Не се забелязваше никакво движение от хора; също и движение на аскер не можехме да забележим. После от с. Сълп излязоха жетвари – цигани и циганки. Те отидоха по турските ниви, за да жънат.

Разменихме мисли за начина, по който би се помогнало на церани; предстоеше ни на първо място да се погрижим за подслон и храна. Към пладне щеше да се изпрати една група от десетина опитни честни хора и то хора, които познаваха мястото, да се приближат неусетно до Цер и да се научат подробно за станалото. Избраха се няколко решителни и опитни момчета, дадоха им се нужните наставления и когато се тъкмяха да поемат вече надолу, Йордан Пиперката скочи и пожела да води групата. Познавайки неговата буйност, съветвахме го да остане с нас. Обаче той бе непоколебим в своето решение. Малката група начело с Пиперката потегли. Слязоха в полето към Загора и по полите на Лубен планина поеха за цер, от местността гдето бяхме ние, до Цер, имаше около 2 – 3 часа път. Измина определеното време и очаквахме тяхното завръщане. Обаче те все не идваха. Слънцето се наклоняваше за залез и ние се приготвихме за път, защото не искахме нощта да ни завари в тази местност. Напуснахме Грънчарец и се отправихме за местността Свинища между селата Пространи и Голямо Църско. Чухме последователно няколко топовни гърмежа. Тичешком заехме местността Кръст и успяхме да забележим, че пиперката и другарите бяха обсадени и се водеше сражение. Заехме набързо позиции по височината и открихме чест огън. Турците започнаха да обстрелват и нас като от време на време пращаха и по някой топовен изстрел. С топовете стреляха повече, за да всеят страх. С настъпването на нощта сражението се ожесточи още повече. Обсадените четници се държаха здраво. С наша помощ те успяха в тъмнината да си пробият път и да напуснат позициите, които бяха хванали в хендеците всред полето, до керемидчийницата между селата Сълп, Цер и Църско.

Като се мръкна гърмежите престанаха от двете страни. Само от време на време се чуваха гласове на изгубени в тъмнината четници. Упътихме се за село Пространи, което бе наблизо. Като наближихме селото дочухме плачове, жени с кандила в ръце бяха тръгнали да ни пресрещат. Четниците се бяха пръснали в тъмнината и на групи се прибраха. Нареди се всички четници да се съберат на селския площад, за да се направи проверка и да се види, кои са загинали. Спасените четници съобщиха, че в сражението паднал войводата Йордан Пиперката заедно с четниците Кузман Тодоров от Бабино и Георги Петров Пуловски от с. Мало Църско. Всички са паднали в хендеците близо до керемидчийницата, всред Сълпското поле.

В с. Пространи беше настанен много народ от околните села. След сражението в планината мнозина от четниците се бяха пръснали в различни посоки. Някои бяха отишли даже до Велмевци. Близките на четниците, които не се явиха в Пространи, помислиха, че са загинали и взеха да ги оплакват. И в Пространи имаше струпано много народ, стана цяла олелия. Решихме по тъмно да се отправим за с. Велмевци.

Тук заварихме същата картина както в Пространи; кандила по улиците, плачове от жени и деца, търсещи своите близки. Срещнахме се с другари въстаници, които след сражението бяха дошли направо във Велмевци. И те потвърдиха имената на известните вече наши жертви. Въпреки умората, реши се още през нощта да се приберат труповете на убитите другари. След като си починахме малко, с няколко коня приближихме се с голяма предпазливост до мястото дето стана сражението, изкарахме труповете на шосето, товарихме ги на коне и тъмно ги докарахме във Велмевци в селската черква.

В това сражение Битолски Демирхисар загуби своя именит войвода Йордан Пиперката.

На другия ден селото Велмевци бе в траур. Малката черква, където бяха изложени труповете на загиналите въстаници се огласяваше от плачове на жени и деца. Народът се точеше към селската черква, за да се поклони пред жертвите на народната свобода. Всички със стиснати устни и светли очи се погледвахме и като че ли не искахме да повярваме това, което видяхме.

Йордан Пиперката мъртъв!? Пиперката студен труп!? Никой не искаше да повярва! Но уви, той бе вече безжизнен труп! Човекът, безстрашният комита и пъргавият като коза Йордан, лежеше безмълвен пред нас.

Нареди се смъртните останки на Йордан Пиперката и на неговите другари да бъдат погребани в братска могила. За целта се избра едно високо място всред една нива. Поради големите заслуги на пиперката взима се решение погребението да стане по тържествен начин. И за да се даде възможност да присъствуват на него и селяните от околните села, то се отложи за другия ден.

Четниците бяха настанени по къщите, където си отпочиваха.

Същият ден подир обяд от Долни Демирхисар се получи вест, че по джадето от Битоля е било забелязано движение на големи отреди турска войска. Получихме също известие за движение на аскер откъм Охридско. Даде се нареждане всички въстаници да се стегнат за път. С погребението оставихме да се разпореждат селяните от с. Велмевци. Поехме за близкия Велмецки балкан. От тук възлязохме по върховете на Пространската планина и се установихме на връх Ветреник. От тук се виждаше цяло Демирхисарско и Охридско. Ветреник е най-високия връх на Пространската планина. Отидохме в село Мраморец (Охридско) където заварихме много въстаници заедно с Охридското районно началство и някои от войводите. Спомогнахме им с хляб, понеже ние носехме товари. В Мраморец престояхме два дни, после по Яма през с. Белица пак през Пространската планина слязохме във Вирово, където престояхме няколко дни. Научихме се, че в село Боища е бил Революционният щаб, упътихме се за там и на 14 септември, Кръстовден, късно вечерта имахме среща с щаба. Село Боища представляваше цял боеви лагер (множество четници, дошли от различни райони, пълнеха селото).

На другия ден бе 15 септември, един от хубавите есенни дни. Подир пладне започнаха да се носят слухове, че сме били обсадени. Не закъсняха да пристигнат куриери, които потвърдиха тези слухове. Откъм Жван е било забелязано движение на турски войски. Други куриери съобщиха, че откъм манастира “Св[ети] Петър” е бил забелязан да се движи аскер от Боичкия балкан (там бяха битолските чети). Куриер съобщи, че откъм Охридско също е било забелязано движение на войски. Турците бяха решили на всяка цена да хванат дирите на Революционния щаб и да го унищожат. Даде се заповед да напуснем селото и да се упътим към с. Лесково. Обаче скоро подир това получи се вест, че в реката под село Лесково и в гората се бил укривал аскер. Турците ни бяха от всички страни здраво обсадили и започнаха да стесняват обръча. Даде се заповед до падане на нощта от наша страна да не се открива огън.

Беше пладне. Слънцето издигнато високо на небосвода грееше със своите лъчи цялата околност и изведнъж турците от всички страни откриха огън. Над с. Церово турците бяха открили една чета. Ние всички се пръснахме на малки групи из Боичката и Церовската планина. Откритата чета откри чест огън по турските обсадни вериги и се започна лют бой. Не закъсняха да се обадят и турските топове, които бяха окопани до Топличкия манастир “Св[ети] Никола”.

Четниците от откритата чета отговориха с бомбов огън. Взривовете и пукота на бомбите изплашиха турците, които въпреки зова на тръбата (борозана) за пристъп, останаха неподвижни по заетите позиции. Започнахме да очакваме падане на нощта, за да скъсаме обръча, който здраво ни бе притиснал от вси страни. Бомбовият огън, открит от четите толкова бе изплашил турците, щото от тяхна страна започнаха да престават и пушечните гърмежи.

Настъпи нещо тайнствено и величествено и със своите тъмни позиви ни даде възможност на групи с голяма предпазливост, да излезем от обръча. Ние, които бяхме с Революционния щаб, успяхме да се прехвърлим в Смилевско, възлязохме на планината Бигла и от тук все по тъмно поехме за Ресенско.

Войската през нощта се бе изтеглила и се настанила в полето между селата Боища и Вирово. Тук през нощта бяха наклали много огньове, които светеха като светулки по полето. На другата сутрин, 16 септември войската прибрала труповете на убити войници и се бе изтеглила.

На 17 септември се върнахме близо до Смилево и се настанихме в един дол на изгорелия балкан. Получихме от щаба инструкции и потеглихме през лесково за своя район Демирхисарско. В сражението при Боища от нашите въстаници бяха паднали следните: Велян Рапов от Голямо Илино, Кочо Василев Борозановски от Мало Църско, Велян Грашина от с. Бабино и едно момче от Пространи. Разпоредихме се за прибирането и погребването на падналите въстаници.

От Лесково потеглихме за Вирово, Слоещица и от тук за Бабино. Вечерта тук се срещнахме с члена на Революционния щаб Анастас Лозанчев. Той даваше наставления на населението да не предава оръжието и се грижеше за неговото складиране.

То бе в края на септемврий и още същата вечер се разделихме и Лозанчев заедно с Матлиев и група четници заминаха за Брезово, за да вземат мерки и приберат оръжието. Аз с няколко четници заминах за с. Железнец и се настанихме в местността Гълъбова вода, над селото. Аз тук реших да очаквам другарите, които бяха заминали за Брезово. На другия ден към пладне от към Сухо поле и Брезово чухме гърмежи. Тук групата предвождана от Лозанчев бива предадена и нападната от войска дошла от Прибилци. Лозанчев тук се беше спасил като по чудо. В това сражение, което бе последно през въстанието загинаха Сотир, войвода от Брезово, Д. Матлиев от гр. Охрид и неколцина четници. Вечерта при нас довтасаха неколцина ранени в сражението четници, които превързахме, а после заминахме за Голямо Илино и се настанихме в балкана над селото.

Въстанието бе към своя край. Четниците започнаха да се прибират по домовете си. Прибра се в своето село и поп Кузман, член на (районното) революционно тяло. Напразно употребих усилия да го склоня да не прави това. Наскоро след неговото прибиране в село Бабино, един ден, когато се завръща от Битоля, където е ходил, за да се информира за положението, на шосето близо до Прибилци, залавят го прибилчани и го убиват по жесток начин.

Останал сам аз потърсих щаба и в село Слоещица намерих Даме Груев, който беше с няколко четници. Тръгнах с тях. Настъпи месец октомври. В нашата гора се събрахме: Даме Груев, Георги Сугарев, дякон Евстатий, аз и няколко души четници. Движехме се около Смилево, манастира “Св[ети] Петър” и Боичките кюмюрджийници. После почнахме наново да спохождаме селата като се явявахме на верни другари.

След сражението в Брезово четниците започнаха да се прибират по домовете си. От другарите Димитър Дечев замина със Сарафов за България и по пътя биде убит. Както казах вече, убиха и поп Кузмана и от районното началство жив останах само аз.

Настъпи влажна и студена есен. С Даме останахме само неколцина и продължавахме с голяма предпазливост да посещаваме отново селата и постепенно нашата реорганизационна дейност стигна до Охридско и Кичевско. Благодарение на опитността на Даме Груев, успя се да се организират много селища. Образуваха се и нови чети: Сугарев – за Демирхисар и Битолско, Узунов за Охридско. Аз и дякон Евстатий придружихме Даме при ревизионната обиколка из районите. Месеците октомври, ноември, декември, януари и февруари прекарахме с голяма мъка, понеже се движехме само по балканите. Турците бяха плъзнали по селата и полагаха големи усилия, за да ни унищожат.

В началото на месец февруари Даме влезна в Битоля и се срещна с тамошните ръководители. Тогава аз с дякон Евстати се движехме в Демирхисар. Получихме сведение от Даме Груев да заминем в село Логоарди, Битолско, за да се срещнем и продължим обиколката. На 19 фувруари 1904 година в с. Логоарди срещнахме се с Даме и заминахме за Битолско, Леринско, Ениджевардарско. Тук се разделихме с него и ние заминахме с една местна чета за село Кованец, Гевгелийско. Преминахме Вардара при село Гявато и продължихме, придружени от местни чети, през Гевгелийско, Струмишко, Пиянечко, Малешевско и на 30 май 1904 година прехвърлихме границата.

Даме замина за Тиквеш, за да се срещне с Пере Тошев.